Птиците свиват гнезда

Първа глава

Дейвид Керък реагира инстинктивно, когато чу първия силен шум от пропукване на дебела греда на тавана в галерията зад себе си. Изтърва тежкия чук, с който набиваше стоманения свредел във въглищния пласт, за да откъртва късове от него, и грабна фенера от пода.

— Последвайте ме — извика той на двамата затворници, които ринеха въглищата, и бързо тръгна към края на галерията.

От убийствената работа, двамата копачи съобразяваха бавно и реагираха вяло. Те не се помръднаха от мястото си и единият от тях извика учудено, щом всичко наоколо потъна в мрак:

— Какво по дяволите…

Думите му и звънките удари от кирките на останалите затворници, внезапно бяха заглушени от грохота от цепещи се подпорни греди и падащи огромни скални отломки. Срутването беше на около 40 фута1 от тях, на мястото, където главният тунел се пресичаше с галерията, в която работеха Дейвид и останалите затворници. Той бе застанал до скелета от подпорни греди, откъм едната страна на галерията, заслонил с тялото си кадящия газен фенер.

Тъмната и ниска галерия се затресе цялата, таванът й се сгромоляса над мястото, където тунелът се пресичаше с галерията на Дейвид. Разразилата се стихия от въздушни течения, образували се от огромната маса падащи отломки, угаси останалите фенери. В пълния и потискащ мрак въздухът бе наситен до краен предел със задушаващ въглищен прах. Подпорните греди до Дейвид се огъваха и скърцаха под огромната тежест, но издържаха на натиска. Върху него се изсипаха само дребни камъчета.

Едва когато тътенът от падащите скали заглъхна, се чуха писъците на двама от мъжете, които се оказаха заклещени под развалините. Уплашени до смърт, останалите каторжници се препъваха в тъмното и проклинаха съдбата си на обречени. За разлика от тях, Дейвид не бе обзет от общата паника и се държеше хладнокръвно и спокойно. След като се бе разминал на косъм със смъртта, той видя, че животът му — такъв, какъвто беше — щеше да продължи.

Отдръпна се от мястото, където бе застанал, и вдигна високо фенера. През плътната завеса от прах светлината успяваше да проникне едва на няколко фута. Един от затворниците, който се щураше насам-натам в мрака, изведнъж се втурна към светлината и сграбчи като обезумял фенера.

— Я дай това тука! — изрева той. — Ще намеря как да се измъкнем от…

Дейвид го удари, забивайки силно юмрук в лицето му, и той млъкна, политна назад и се сгромоляса на пода. Керък се обърна към тъмните сенки на останалите затворници, които едва се забелязваха в мрака:

— Я се вземете в ръце! — извика той. — Никога няма да се измъкнем оттук, ако не си запазите разсъдъка.

— Никога няма да излезем — простена уплашено някой. — По дяволите, ние сме като плъхове в капан и ще дочакаме края на дните си в този проклет рудник.

Мъжът понечи да каже още нещо, но млъкна и се присви, щом видя Дейвид да тръгва към него с вдигнат юмрук. В това време друг от затворниците се шмугна покрай Дейвид, той го сграбчи и го запокити срещу останалите, които все още търчаха насам-натам! Мъжът се удари в неколцина от тях, които пък на свой ред блъснаха тези, които се намираха в съседство и всички се проснаха долу в невъобразимо меле от размахващи се крайници.

— А сега се успокойте — заповяда им Дейвид, докато те се мъчеха да се изправят. — Колкото повече се движите, толкова по-бързо ще свърши въздухът. — Той посочи един от мъжете: — Ей, ти, намери още един фенер и кирка. Останалите да седнат. Ще огледам наоколо, за да видя как може да се измъкнем и ще ви извикам, ако имам нужда от вас.

Посоченият от Дейвид мъж изчезна в мрака, а останалите тихо седнаха на земята. Висок над шест фута и тежащ двеста либри2, Дейвид се извисяваше над повечето от тях. Той притежаваше увереността на интелигентен и с добро образование мъж. От собствения си горчив опит, някои от затворниците знаеха, че е глупаво и безсмислено да му се противоречи, а и се пазеха от него поради една друга причина. Докато те бяха изпратени в Австралия за по-дребни престъпления, Дейвид Керък се намираше в каторжната колония за убийство.

Дейвид вдигна фенера по-високо и тръгна към мястото на срутването. Двамата мъже, които сега пъшкаха и виеха от болка, в момента на инцидента бяха изнасяли кофите с въглища. Бяха частично затрупани под камара от камъни и пръст, която бе запушила предната част на тунела. Недалеч от тях, трима затворници се опитваха да отместват скалните отломки.

— Оставете това — каза им Дейвид. — Разчистете камъните от тези двамата тук, след това издърпайте нещастниците при останалите.

— Ти си се грижи за тях — отговори единият от мъжете. — Аз на всяка цена ще си измъкна задника от тук, а всички останали да вървят на…

Изведнъж той заскимтя от изненада и болка, когато Дейвид го сграбчи за ризата и го отмести от купчината развалини.

— Разчистете камъните от тези двама нещастници — повтори тихо Дейвид — и ги примъкнете при останалите.

Докато се изправяше, мъжът си мърмореше сърдито, но се присъедини към другите двама, които вече разчистваха камъните от затрупаните мъже. Прахът започна да се уталожва, но на мъждукащата светлина на фенера Дейвид виждаше все така слабо. В този момент се върна каторжникът, който бе отишъл в другия край на тунела, и застана до него с кирка и още един фенер. Дейвид запали фитила на втория фенер и ги понесе и двата.

Сега вече на по-силната светлина, той видя, че положението е опасно. Напречните греди, които подкрепяха тавана, бяха пропукани и огънати, а и самият таван се беше издул. Скалните отломки, които препречваха тунела, бяха прекалено големи, за да бъдат отместени, а ако успееха да го сторят, то останалата част от тавана щеше да рухне. Тогава той насочи погледа си нагоре, към по-малките камъни, които бяха близо до тавана, сетне угаси единия от фенерите. Покатери се върху купчината с кирката и започна внимателно да ги охлабва и отмества.

Другият затворник го последва. Той държеше фенера и избутваше надолу камъните, които Дейвид беше успял да охлаби и отмести с кирката.

— Чух те да казваш на Богс, че подпорите не били укрепени както трябва — измънка мъжът. — Ако трябваше той да си тътри задника тук, сигурно щеше да те послуша.

Дейвид отмести от купчината още един камък, без да отговори нищо на въпроса, в който се споменаваше името на Сайръс Богс, управителят на рудника.

Бивш затворник, вече излежал присъдата си, Богс бе грубиян и инат човек, мислеше бавно и трудно можеше да съобрази, че условията тук са различни от тези в мините, в които беше работил в Англия. Когато Богс подмина предупреждението му с повдигане на рамене и самият Дейвид изостави темата. Без никаква перспектива, освен за безконечно мизерно съществуване, той вършеше само необходимото, ден след ден, без изобщо да се интересува кога или как ще свърши всичко това.

Легнал по корем, Дейвид започна да копае тесен проход точно под тавана, като избутваше камъните и пръстта към затворника зад него. Въздухът ставаше все по-разреден, а прахът от работата в това ограничено пространство затрудняваше още повече дишането му. Мъжът зад него почна да се задъхва, дробовете му изнемогваха от недостиг на кислород.

Когато Дейвид стигна до два огромни камъка, вклещени в края на една от напречните греди, си помисли, че пътеката е блокирана. Захвана се да кърти единия от тях, повдигайки го с кирката ту от едната, ту от другата му страна. Най-накрая камъкът се разклати и излезе, а дебелата греда тутакси се намести с около един инч3. Но усилието да го избута назад към другия затворник почти го изтощи.

Докато той се справяше с другия камък, светлината от фенера започна да мъжделее и пламъкът му изтъня съвсем. В това време мъжът зад него най-сетне успя да избута първия камък и рухна на земята с отворена уста, като хриптеше и се задъхваше. Останалите затворници се заоплакваха с тревога, че започват да се задушават. Някои станаха и понечиха да тръгнат, но трябваше да седнат отново, тъй като това бе пряко силите им.

Усилията да размърда и отдели втория камък напълно изтощиха Дейвид и при всяко задъхано вдишване, дробовете му изгаряха от болка. Нямаше нищо против да приеме съдбата такава, каквато бе, тъй като животът му беше напълно безсмислен, ала той притежаваше вродено чувство за отговорност към другите. Независимо от ниското му мнение за по-голяма част от затворниците, бе длъжен да стори всичко, което бе по силите му, за да ги спаси.

Камъкът се отмести, а тежката напречна греда изскърца и се огъна с още един инч, но и този път издържа. Като събра последни сили, Дейвид издърпа камъка и го избута назад. Затворникът едва-едва успя да го изтегли, а Дейвид се промуши под напречната греда и разчисти пътеката пред себе си от парчета. Сетне спря и напрегнато наостри уши.

Въпреки бученето в ушите и задъханото си дишане, той чу дрънчене от метални инструменти, които се удряха в камъните, от другата страна на купчината. Очевидно затворници от другите галерии на рудника работеха усилено, за да прокарат път през скалните отломки и пръстта, но те бяха някъде в центъра на срутването.

Дейвид заудря с върха на кирката по камъка пред себе си, спря и се ослуша, после повтори. Когато спря отново, другата страна остана безмълвна. Заудря камъка по-силно и миг по-късно точно пред себе си долови шум от ровене. Остави кирката и зачака, като постепенно започна да губи всякаква чувствителност.

С приближаването на тракането на инструментите и шума от отместените камъни, Дейвид като че ли долови някакви гласове, които сякаш идваха от много далеч. Най-накрая скалата пред него се отмести и от двете й страни нахлу свеж въздух. Той задиша дълбоко, а пламъкът на фенера стана по-ярък. Отместиха настрани камъка и през отвора заблестяха фенери.

Мъже с разрошени коси и бради, с широко отворени очи, които се блещеха от лицата им, изцапани с черен въглищен прах, втренчиха поглед в Дейвид. Един от затворниците се обърна и извика през рамо:

— Проправихме пътека до хората, мистър Богс. Ето тук един от тях.

— Махай се тогава и дай да говоря с него — отвърна грубо Богс. — Хайде, направи ми място.

Затворникът се отдръпна и направи място на сприхавия Богс. Управителят беше някъде между 40 и 50-годишен мъж, с червен патладжанест нос над гъста брада и мустаци. Отговаряше за безопасността на рудника, както и за изпълнението на плана за добива на въглища и беше разтревожен.

— Има ли жертви? — попита той Дейвид.

— Не, но двама души са ранени. Те чакат първи.

— А, много добре — каза мрачно Богс, след което се обърна и заговори на останалите: — Ей, вие там, идете да доведете доктора. Четирима души да останат, за да помогнат да изкараме ранените навън, а останалите, марш на работа. Да не си мислите, че няма да работите и ще се шляете през останалата част на деня.

Докато Дейвид се промъкваше назад през тесния проход, надзирателят изкрещя още заповеди. Вътре затворниците се бяха скупчили, нетърпеливи да излязат навън.

— Донесете ранените тук — каза им Дейвид. — Първите от вас ще ги изтеглят със себе си.

— Да ги тегли, който ще — измърмори един от затворниците, докато минаваше покрай Дейвид. — Искам да изляза, преди да се е сгромолясало всичко останало.

Дейвид дръпна мъжа назад, запращайки го върху грамадата от камъни и пръст.

— Донесете ранените — повтори невъзмутимо той.

Като се свличаха заднешком на четири крака по купчината, мъжете сърдито мърмореха помежду си. Няколко минути по-късно се върнаха и започнаха да се изкачват обратно, като първите двама носеха безпомощните, стенещи от болка мъже. Дейвид вдигна високо фенера и двамата затворници се запромъкваха заднешком през прокарания проход, теглейки ранените. После един по един, след тях тръгнаха и останалите.

Когато не остана никой, Дейвид седна за малко сред настъпилата тишина. Имаше нужда да остане сам. Най-мъчителното време от живота му бяха месеците, прекарани в тясна близост със стотиците мъже сред мръсотията и болестите в затвореното пространство на кораба, който ги бе докарал в Австралия, и оттогава той използваше всяка възможност да остане сам. Най-накрая влезе в тесния проход и запълзя по него.

Пред входа на рудника, между разхвърляните навсякъде съдове за въглища, торби от юта и шейни, използвани за влачене на товара до пристана, лекарят се занимаваше с двамата ранени. На няколко крачки по-нататък, увесили носове седяха затворниците, а Дейвид разговаряше с коменданта, лейтенант Оливър Бетун. Трийсет и няколко годишен, той бе спретнат до маниакалност човек, среден на ръст, строг, но справедлив, професионален войник. Намръщен и раздразнен, той слушаше Богс, който притеснено се мъчеше да обясни как е станала злополуката.

Дейвид се отдалечи на известно разстояние от тях и застана от едната страна на рудника, който се намираше върху нисък хълм, недалеч от селцето Нюкасъл, отстоящо на около 80 мили южно от Сидней. Загледа се в улиците и пристаните му, разположени върху полуостров, който от едната страна опираше в река Хънтър, а от другата — в океана. Основан през 1804 година като изолирана база за непоправими престъпници, наричана тогава Коул Харбър, с течение на времето селцето се бе разраснало и променило.

Сега, юни 1820 година — късната есен постепенно преминаваше в зима, което се усещаше по хладната свежест на въздуха, казармите — кухнята и останалите затворнически сгради бяха само малка групичка от здания, разположени в единия край на оживеното и процъфтяващо селце. През изминалите години бивши затворници, излежали присъдата си, и свободни имигранти бяха прочистили плодородната речна долина от гъстите акациеви и евкалиптови дървета и тя се простираше навътре в сушата. Виждаха се спретнати каменни къщички, разпръснати сред пасища, осеяни с добитък, и ниви, от които реколтата бе прибрана.

Освен въглища, Нюкасъл произвеждаше дървен материал за мебели и корнизи за правителствени сгради, тъй като кедровите дървета растяха нагъсто и бяха в изобилие далеч навътре по поречието на река Хънтър. През цялото време, докато Дейвид съзерцаваше селцето и фермите около него, надолу по реката в посока към Нюкасъл се движеше сал, направен от кедрови трупи дълги около 80 фута и широки някъде между 6 и 8 фута. Върху него имаше нещо като колиба, в която живееха работниците каторжници и охраната, по време на дългото им пътуване надолу по реката.

Следван от Богс, Бетун се упъти към Дейвид.

— Разбрах, че вие сте този, който е успял да измъкне благополучно хората — каза лейтенантът. — Отлично свършена работа.

— Не мога да кажа, че заслугата е само моя — отговори Дейвид. — Хората, които копаеха насреща, направиха също много, ако не и повече.

— Дори и да е така — настояваше лейтенант Бетун, — вие успяхте да запазите самообладание и да предотвратите злополуката да се превърне в катастрофа. Това заслужава висока похвала. Имате ли някакви наблюдения какво може да е причинило срутването? Мистър Богс ми казва, че не е могъл да намери достатъчно количество подходящи греди за укрепване, така че предполагам, срутването е настъпило там, където то е било слабо.

Управителят погледна тревожно към Дейвид, опасявайки се, че той ще спомене за предупрежденията си, но щом чу отговора му се успокои.

— Греди имаше достатъчно, но прекалено много от тях бяха използвани за напречните подпори, а твърде малко за другото укрепване. Тази конструкция на подпорите е по-подходяща за мините в Англия, където въглищните пластове са по-малки, отколкото тук.

Лейтенант Бетун присви устни и се замисли, докато вадеше от джоба на жилетката си табакерата с емфие. Смръкна от праха и избърса носа си с кърпичка.

— Това е така. Сега се сещам от документите ви, че сте инженер — отбеляза той. — Отсега нататък ще сте старши надзирател. Първата ви задача ще бъде да разчистите тази част от рудника, в която стана срутването, и да я приведете отново в действие. След като свършите с това, ще инспектирате целия рудник. — Той се обърна към управителя: — Определете работна група и всичко, което е необходимо за целта, мистър Богс.

Богс кимна, като докосна леко с пръсти шапката си, и лейтенантът си тръгна. Когато офицерът бе достатъчно далече, за да не може да ги чуе, явно чувствайки се неудобно, Богс прочисти гърлото си.

— Благодарен съм ти, че не спомена пред коменданта какво ми беше казал преди няколко дни — измърмори неловко той.

— Това нямаше да промени случилото се — отвърна Дейвид, повдигайки рамене.

— Е, да, така е — съгласи се Богс оживено. — Всичко, което свършва добре, е добро, а ето сега ти вече си старши надзирател.

Лейтенантът и лекарят тръгнаха надолу по пътеката към селото, а затворниците ги последваха, носейки ранените на носилки. Дейвид кимна с глава към тях:

— Какво каза лекарят за ранените?

— Ами смята, че трябва да се оправят скоро. Вероятно единият от тях занапред ще понакуцва, но можеше да бъде и много по-зле. Щом вече си старши надзирател, можеш да отидеш до склада и да си вземеш нови дрехи вместо тези дрипи. Освен това, няколко от колибите за надзирателите са свободни, така че можеш да преместиш парцалите си в някоя от тях. — Той отвърна поглед и добави: — Можеш да сториш това и сега, а утре сутринта първата ми работа ще е да ти определя работна група.

Управителят влезе в рудника и Дейвид тръгна към селото. Забеляза, че кедровият сал бе стигнал до дъскорезницата, която се намираше в горната част на селцето. Каторжниците завързаха сала на пристана пред дъскорезницата и се затътриха към лагера, а охраната влезе в кръчмата. При сегашния губернатор затворниците не бяха охранявани непрекъснато и когато не работеха, се радваха на известна свобода.

Дейвид обаче много добре знаеше, че тази свобода бе относителна, беше свобода, само в сравнение с по-строгите наредби на другите губернатори и отношението към затворниците зависеше повече от настроението и характера на техните надзиратели, отколкото от официалната политика. А за онези, които се опитваха да бягат или да се бунтуват по някакъв начин, съществуваше Норфолк — островът с убийствен труд и нечовешки условия на живот, притурени към жестоки побоища над затворниците — безмилостен и страшен живот и малцина оцеляваха.

Когато Дейвид мина покрай селската черква, от нея излезе Дейвид Лисът, дребен и с нездрав вид човек. Художник, осъден за фалшификации, той бе пример за криворазбрана губернаторска снизходителност. Като слаботелесен беше получил синекурната длъжност пощенски чиновник в Сидней. Имайки достъп до печатарска техника и без да губи време, той беше залял града с фалшиви петшилингови банкноти. За наказание го бяха изпратили в изгнание в Нюкасъл, където рисуваше триптих за църковния олтар.

Служителят в склада — възрастен затворник, даде на Дейвид няколко комплекта кафяви вълнени панталони, сака и груби памучни ризи. Понесъл дрехите, Дейвид се отправи към казармите — ниски дървени постройки, които побираха около триста затворници. Когато влезе вътре, в общата спалня се мотаеха няколко каторжници. Те го наблюдаваха мълчаливо, докато той си събираше багажа, и излязоха, знаейки от собствен опит, че най-мъдрото решение е да оставят високия мускулест мъж напълно сам.

Колибите за надзирателите се намираха близо до казармите и не бяха по-малко мрачни от главното здание, но Дейвид бе повече от доволен, когато влезе в една от тях и я огледа. Тя му предлагаше самота и бягство от мръсотията и вонята на казармите. Положи нещата си върху походното легло и отиде в сградата, където се намираше банята.

Той се изми от полепналия въглищен прах и мръсотия, насапуниса лицето си и се обръсна, както правеше всеки божи ден. Когато се върна в колибата, погледна доволен новите дрехи и се облече в тях. Никога не беше се притеснявал от това, че трябваше да носи светложълти панталони, с които затворниците лесно можеха да бъдат разпознавани отдалече, но неговите бяха съвсем одрипавели, а новият комплект имаше спретнат и здрав вид.

Дейвид се облече и се отправи към готварницата, към която се точеха и другите затворници от бараките. Седнала на пейка встрани от сградата, една от осъдените жени търкаше котлите. Млада и хубава, тя бе обект както на подсвирквания и смели подмятания, така и на вежливи поздрави отстрана на затворниците, но тя не им обръщаше никакво внимание. Ала щом зърна Дейвид, се усмихна мило:

— Така значи, вече носим кафяви панталони, а? — отбеляза весело жената. — Още когато те видях за първи път, разбрах, че няма дълго да носиш жълти панталони. — Гласът й стана галещ, а усмивката й подкупваща. — Ако ме помолиш, ще дойда с теб край реката.

Дейвид не отговори и игнорирайки я напълно, мина покрай нея. Тя се изчерви от смущение и гняв, сетне отметна назад глава и го отпрати, вдигайки рамене, и отново се наведе над котлите.

В шумната готварница, Дейвид се нареди на опашката за купичката хладка водниста рибена чорба и парче тричен хляб. Занесе храната в края на една от дългите маси, където нямаше никой, седна и започна да яде. Сред врявата от всякакви разговори, много от осъдените се оплакваха шумно от отвратителната манджа, но той гълташе чорбата нито с отвращение, нито с удоволствие, просто задоволяваше нуждата си от храна.

Щом излезе, мина покрай селото и тръгна надолу по протежение на полуострова, образуван между реката и океана. Мястото, където Дейвид идваше често, бе изоставена и пуста земя. По билото на пясъчните дюни растяха прищип и туфи жилава трева, а гъсталаци от твърди и остри чемшири изпълваха кухините. Имаше и групи високи евкалиптови дървета, които дори в края на есента бяха изцяло покрити със зеленина, тъй като те сменят кората си, но не и листата.

Чайки и речни рибарки кръжаха над главата му в светлината на залеза и дърветата оживяваха от кресливи папагали, които си търсеха клон за нощуване. Ято какаду — дребни папагали със сиви гърбове и розови гърди, летяха срещу облак, обагрен в пурпура на залязващото слънце. Птиците сякаш сменяха цвета си, демонстрирайки ту сивото на гърба си, ту розовото на гърдите си.

Долу, в подножието на стръмните скали, опиращи в устието на реката, солената и сладката вода се смесваха във водовъртежи около корените на вкаменени дървета, останали отпреди хиляди години. Отвъд Хобис хед — южната точка на речното устие, полуостровът се издигаше в хълмче, което гледаше към брега. Върху хълма растеше самотно каучуково дърво, изкривено и загрубяло от океанските бури, ала все още крепко и здраво. Седнал под дървото сред отиващата си светлина, Дейвид извади часовника си.

По време на пътуването си на кораба, който ги бе докарал в Австралия, Дейвид на два пъти бе пребивал от бой мъжете, които се бяха опитали да му откраднат часовника. Въпреки че не бе особено скъпа марка, за него той бе безценен и струваше неимоверно повече от няколкото гвинеи, за колкото навярно вървеше по магазините. Ала часовникът бе едновременно и източник на постоянна агония, която го преследваше ден и нощ.

От вътрешната страна на капака му имаше миниатюрна снимка на млада и красива жена. Щом я погледнеше, душата му се изпълваше с мъчителна любов, отровена от горчилката на чувството да бъдеш предаден. Това бе изпепеляващо мъчение, което с течение на времето, вместо да заглъхва, ставаше все по-силно.

Втора глава

От палубата на платнохода „Феба“, който изпълняваше рейсове между Сидней, Нюкасъл и пристанища в земите на Ван Дайъман4, лейтенант Оливър Бетун слезе на стълбата към кабината на екипажа и извади табакерата с емфието. Отвори капака и смръкна от праха, задържайки за известно време напиращата кихавица. Въздъхна доволно и се изсекна в носната си кърпичка, след което се върна на брулената от студения зимен вятър палуба.

Под тежестта на товара си, от въглища в трюма и купчините дебели кедрови дъски на палубата, „Феба“ газеше дълбоко във водите. Бетун вдигна яката си, за да се предпази от вятъра и седна върху една от купчините дъски, които ухаеха приятно. Загледа се в брега, който се виждаше на няколко мили вдясно от борда, и се замисли върху възможността да бъде прехвърлен в някой полк в Индия или Африка. Изгледите бяха благоприятни, тъй като той бе потърсил помощта на семейството си и на приятелите си в Лондон, които имаха влияние във военните среди при назначенията. В Индия или Африка шансовете му за повишение щяха да са по-добри, но за него далеч по-важно бе, че той отново щеше да бъде войник, а не някакъв си тъмничар. Лейтенантът се надяваше, че в Сидней го очакват писма с окуражителни новини по този въпрос.

Лейтенант Бетун погледна към хоризонта и видя, че пътуването му от Нюкасъл е към своя край. На юг, в далечината, в открито море се открояваха платната на плавателни съдове, идващи откъм Сидней. А минути по-късно над гребена на вълните се показа и Джаксън хедс — входа на пристанището.

Докато платноходът се движеше покрай брега, носен от попътния вятър, двама моряци си почиваха на носовата част на палубата. Единият от тях стана и се обърна към мъжа, който беше на щурвала:

— Джаксън хедс вдясно от борда, капитан Барнс! — извика той. — Да се готвим ли за сваляне на платната?

— Я си налягай парцалите, глупак такъв! — отговори капитанът. — Аз заповядвам тук, и аз ще ти кажа, кога трябва да си готов!

Господарят и собственикът на „Феба“, висок и добре сложен мъж на двайсет и няколко години, говореше с акцента на хората, родени в Австралия. Този изговор не приличаше на нищо, което лейтенантът бе чувал преди. Въпреки че в него се усещаха нюанси от „кокни“ и от ирландския диалект, не можеше да се каже, че е някой от тях, нито пък, че прилича, на който и да е от местните диалекти на Великобритания. Характеризираше се с остър и рязък изговор, с накъсване на някои думи, което пък обременяваше съседните думи. Австралийският диалект не приличаше на никой друг и в никакъв случай не можеше да бъде сбъркан, както и земята на неговите корени.

Желанието му да бъде прехвърлен, караше лейтенанта да заема безпристрастната позиция на временен пътник, което го превръщаше в наблюдател на австралийците и техните обичаи. Тук съществуваха социални бариери, най-вече между свободните имигранти и останалите в страната бивши каторжници. Но сред самите свободни имигранти имаше групичка от богати земевладелци, наричана „недостъпните“, които се държаха надменно и страняха от всички. Социалното разделение обаче се определяше от положението, а не от богатството, тъй като някои от бившите каторжници бяха толкова заможни, колкото и „недостъпните“.

Всяко действие на „недостъпните“ беше обект на много шеговити закачки сред останалите, които често ги наричаха „аристокрацията бунип“. Този израз неизменно предизвикваше силен смях, тъй като „бунип“ беше част от митологията на аборигените. Според нея бунип беше грозно и отвратително същество, което живее край езерата и ручеите и изскача навън, за да погълне всеки, който има неблагоразумието да утоли жаждата си в тях.

Социалните разслоения не са успели да спрат прогреса в колонията, помисли си Оливър, когато с приближаването на „Феба“ към пристанището забеляза многобройните кораби. Важна спирка за прехвърляне на товари от сандалово дърво, естествен седеф, греди за мачти от всички точки на южната част на Тихия океан, Сидней водеше оживена търговия с пристанища в Англия, Ирландия, Индия, Китай и Съединените щати. Освен това, десетки китоловни кораба от различни държави използваха пристанището като преработвателна база.

Когато пристанището се показа точно на югозапад от „Феба“, капитанът викна към екипажа:

— Хайде по-живо, размърдайте се! Проверете въжетата на товара върху палубата, гледайте да не се разместят дъските, че ще се движим с насрещен вятър.

— Не се тревожете за товара върху палубата, капитане — отговори един от моряците. — Вързали сме въжетата така здраво, че по-скоро ще отвориш краката на монахиня, отколкото те да се развържат.

— По-добре си затваряй мръсната уста и иди да видиш въжетата — отвърна му подигравателно капитанът. — Преди попътният вятър да заработи в наша полза, ще бъдем тласкани от вълните и тези дъски не трябва да мърдат насам-натам. Ако се разместят дори и на косъм, ще фиксирам с летви щурвала, ще взема този умник оттам, и ще го набутам между въжетата да ги затегна с него.

Моряците се разсмяха и тръгнаха към купчините от кедрови дъски. Започнаха да проверяват въжетата, с които те бяха прикрепени към палубата. Щом забележеха, че някои от тях са леко разхлабени, те вместо лост използваха куките от лодките, за да затегнат по-добре въжетата и да завържат още веднъж възлите.

— Бъдете готови да спуснете платното — заповяда капитан Барнс, когато мъжете свършиха. — Лейтенант Бетун, внимавайте утлегарът5 да не ви изхвърли зад борда.

Оливър се върна до стълбата, която водеше към кабината на екипажа и слизайки по нея, извади табакерата си с емфие. Щом рулът затрополи и „Феба“ започна да завива, капитанът изкрещя към моряците да отпуснат въжетата. Макарите тракаха, въжетата се намотаваха по тях и тежкият дървен материал се тресеше, докато платноходът завиваше към югозапад. Тъмната сянка от дебелия утлегар и от платното минаваше от люка на стълбата към онази страна от палубата, която беше обърната към пристанището.

Капитан Барнс даваше заповеди и моряците се разтичаха да закрепят утлегара и да оправят платното. Оливър се изсекна в носната си кърпа и отново излезе на палубата. Преди да се остави на попътния вятър, „Феба“ се наклони рязко към пристанището, като вълните се разплискаха върху палубата откъм тази му страна. Оливър пресече внимателно наклонената палуба, отиде отново до купчината дъски и седна върху тях.

Докато плаваше към входа на пристанището, платноходът мина на около сто ярда от три канута, пълни с мъже, жени и деца аборигени. Ловяха риба и я изяждаха, след като я приготвяха върху глинени плочи на огън, запален в средата на канутата, чийто дим се виеше нагоре. Капитанът им извика нещо на техния език и те се засмяха щастливо. Отговориха му хорово и повдигнаха високо няколко риби, за да ги види.

Няколко минути по-късно, платноходът се оказа между песъчливите скали, извисяващи се, на двеста и петдесет фута от двете страни над входа на пристанището. На равнището на ватерлинията имаше разпръснати огромни камъни с размери на къща. Покрай брега морето беше по-развълнувано. Дългите вълни, които бяха преминали необезпокоявани седем хиляди мили от Южна Африка, се удряха в огромните обли камъни и се разбиваха във водовъртеж от кипяща пяна, като пръскаха блестящи капки на височина сто фута във въздуха.

Носени от вятъра, пръските падаха върху палубата на „Феба“, която плавно заобиколи Норт хед и навлезе в пристанището. Под заслона на скалите платноходът забави ход, порейки огромната водна шир. Капитан Барнс крещеше заповедите си, а моряците тичаха наоколо, нагаждайки платното към по-лекия вятър. „Феба“ се понесе по пристанището, мина покрай един голям риф, заобиколен от по-малки скали, които носеха името Свинята и прасетата. Пясъчните скали вече ставаха по-ниски и отново се почувства свежестта на бриза.

Пред „Феба“ се движеше бавно товарен кораб, чиито кърпени платна бяха прокъсани от дълго и бурно пътуване. Вглеждайки се внимателно, Оливър успя да разчете името му — „Хармъни“ от Бристъл. Платноходът вече се изравняваше с кораба и един от моряците посочи към него и извика:

— Бива си ни, как само го настигаме, а, капитане!

— Проста работа — отговори нетърпеливо младият капитан. — Дъното на този дърт шлеп е скапан като задника ти, а за платна е вдигнал парцали, докато нашата „Феба“ може да напредва бързо дори при вятър, слаб като агнешка пръдня. Ние вече ще разтоварваме, когато той едва ще е намокрил котвата.

Разстоянието между двата плавателни съда продължаваше да се скъсява. Само на двеста ярда от кораба платноходът вече започна да го изпреварва. По фалшборда на кораба бяха застанали петнайсетина мъже и жени с няколко деца. По всичко личеше, че са свободни имигранти от Англия, и прекараните дълги месеци по море вече се забелязваха. Явно изпитваха неимоверно облекчение, че пътуването им свършва. Махаха щастливо и поздравяваха с викове платнохода. Над врявата се извиси мъжки глас, който питаше колко още им остава до Сидней.

— Сидней ли, казахте? — попита капитан Барнс с престорено учудване. — Дяволски далече сте от него… Сидней се намира в Австралия, а това тук е Островният залив, Нова Зеландия.

Хората млъкнаха вцепенени. Сетне всички вкупом се втурнаха към квартердека, като крещяха в настъпилата бъркотия с гневни гласове. Фигурата на капитана се открои, когато той се приближи към края на квартердека и погледна надолу към тълпата. Виждаше се как той непрекъснато клати глава в знак на отрицание, как им отговаря, сочейки към пристанището. Хората шумно изказваха несъгласието си и махаха с ръце към платнохода.

Капитанът на кораба погледна към „Феба“ и се втурна надолу по стълбата, която водеше към главната палуба. Надвесен над перилата на кораба, той размахваше юмрук и ревеше вбесен, наричайки капитан Барнс лъжец и мошеник. Капитан Барнс и екипажът се превиваха от смях, докато платноходът се отдалечаваше от кораба. Оливър се усмихна едновременно развеселен и изпълнен със съчувствие към изтощените от пътуването хорица.

В пристанището пясъчните камари изчезваха, преминавайки в рифове, разпръснати между множество малки заливчета. Те бяха гъсто залесени с евкалиптови дървета, под чиито огромни корони растяха храсти, борещи се за слънчева светлина. Случайно Оливър зърна едно дърво с огромно елипсовидно петно на него, явно аборигените бяха изрязали парче кора за корпус на кану във форма, която да пасва на дървеното му скеле.

Там, където теченията бяха издълбали навътре в пясъчните скали проломи, те бяха покрити с разноцветни водорасли и огромни палми разгръщаха клоните си, осигурявайки дебела сянка за многообразието от папрати и мъхове. Покрай брега имаше натрупани тонове черупки пред входовете на пещери, в които безброй поколения аборигени бяха се хранили със стриди, изхвърляйки навън черупките им.

До най-голямото бунище от черупки се виждаха няколко лодки, изтеглени на сушата. Около димящи каменни пещи работеха каторжници. Те горяха черупките, за да получат вар, от която приготвяха хоросан за строителните обекти. В някои от заливчетата се виждаха групи затворници, които сечаха дървета, подкастряха клоните им, като досами водата ги свързваха със салове, които трябваше да бъдат влачени на буксир до пристанището в Сидней.

Вече се виждаха островите Пинчгът, Гоут, Кокъту и още няколко други, като някои от тях представляваха просто голи каменни хълмове. Брегът беше избутан още навътре, образувайки по-големи закътани заливи, между които и заливите Парсли и Фарм Коув. Китоловни кораби и други плавателни съдове стояха на котва в някои от тях, докато екипажите им ги ремонтираха.

Пристанището продължаваше на запад, като при устието на река Парамата се стесняваше, и платноходът навлезе в скалистия залив Сидней. На запад от мястото на закотвянето, върху един скалист връх, покрай дълги и тесни виещи се пътеки, бяха наредени порутени колиби. В това свърталище на крадците, от колонията работеха като проститутки някои от бившите затворнички. Официално, мястото се наричаше „Скалите“, но беше по-известно като „Бардака“.

В широко заслонен пристан стояха на котва плавателни съдове от всякакъв вид, а между тях сновяха помощни кораби, които се използваха за товарене и разтоварване на онези параходи, които не можеха да се доближат до кея поради плитките води. Други бяха вкарани в дока. Складове, магазинаж, сух док и корабостроителница заемаха брега, а навътре градът се беше разпрострял нагоре по склоновете на залива. Беше спретнат и приятен град, чиито улици бяха изпълнение магазини и малки работилници. Още по-нататък се виждаха къщи с незамазани греди и спретнати едноетажни фермерски сгради с добре поддържани дворове пред тях, заградени с жив плет и огради от колове.

Когато платното беше прибрано и котвата пусната, един от моряците закара лейтенанта с лодка до кея. Отдалече градът винаги напомняше на Оливър за английските пристанищни градове и крайморски графства, но от по-близо усещането му за нещо познато изчезваше напълно. Вместо плетове от бръшлян и лигуструм, тук имаше акациеви храсти, шумни пъстри папагали заменяха сипките и мушитрънчетата, а от всички страни се носеше характерният австралийски акцент.

Най вече разликата се чувстваше в светложълтите вълнени панталони на каторжниците. Част от тях работеха, други се движеха под строй по улиците, отивайки по задачи, като след някои от групите вървеше охрана. Оливър мина покрай една групичка от затворници, която кърпеше дупките на една улица. Каторжниците бяха с вериги на краката си, което говореше, че или са новопристигнали, или осъдени за по-леки престъпления.

По-навътре в града се издигаха огромните луксозни частни къщи и жилищата на държавните служители. Администрацията се намираше в двуетажна каменна сграда в стила на регентството, построена навътре в парк близо до една тиха и сенчеста улица. На нея имаше черква и други големи сгради — доказателство за широкомащабната строителна програма на губернатора.

Оливър влезе в сградата на Администрацията, пресече високото и просторно фоайе и се заизкачва по широкото стълбище. Влезе в чакалнята пред кабинета на губернатора, седна и зачака. След малко от кабинета излезе военносъдебният съветник на колонията и помощникът на губернатора въведе лейтенанта в просторна и добре мебелирана стая.

Петдесети девет годишният губернатор Лаклън Маккуайър беше висок слаб мъж с поведение и маниери на военен в резултат на това, че бе прекарал целия си живот като професионален войник. Спирайки се нерешително до вратата, лейтенантът се поклони:

— Добър ден, ваше превъзходителство. Благодаря ви, че ме приехте толкова бързо.

— Очаквах вашето посещение, лейтенант Бетун, — отговори губернатор Маккуайър, отвръщайки на поклона, като в говора му се усещаше леко гърлен шотландски акцент. — Заповядайте, седнете. Прочетох доклада ви за дейностите, които развивате в Нюкасъл, и останах много доволен.

Лейтенантът седна на стола пред бюрото и извади документите, които беше донесъл със себе си, за да ги покаже на губернатора. Помощникът помогна на губернатора да намери доклада сред купищата документи върху бюрото, след което излезе. Губернаторът отмести встрани доклада и се облегна назад на стола си:

— И така, какво бихте искали да дискутираме, лейтенанте?

Подавайки на губернатора лист хартия, Оливър обясни, че това е списък на затворници, за които той предлага да бъдат освободени предсрочно, което би анулирало остатъка от присъдите им, така че да могат да си намерят работа в колонията, изобщо да правят каквото пожелаят. Но при първото провинение и нарушение действието на предсрочното освобождаване може да бъде отменено. Губернаторът си сложи очилата, погледна към списъка и заедно с Оливър започнаха да обсъждат поотделно всеки един от включените в него затворници. Доволен, той отдели списъка, за да могат чиновниците му да подготвят необходимия документ.

Другият документ, който лейтенантът му представи, беше по-сложен — предложение за помилване. Докато изучаваше предложението, губернаторът присви вежди и се замисли. Оливър добре разбираше причините за неговото колебание. Много от земевладелците в колонията, чрез влиятелни приятели в Лондон бяха успели да наложат по официалните канали известен натиск върху губернатора, заради големия брой на предсрочно освободените от него затворници и най-вече на помилваните.

Те не одобряваха действията му и се противопоставяха, изтъквайки като аргумент факта, че осъдените трябва да излежават цялата си присъда в интерес на правосъдието и справедливостта, но Оливър знаеше много добре техните истински мотиви. Земевладелците имаха право да вземат затворници да им работят. Срещу получената работа, те им даваха подслон, храна и дрехи. Но като се имаше предвид броят на каторжниците, които губернаторът използваше за обществени нужди, и на освободените предсрочно или на помилваните от него, то някои от земевладелците рядко можеха да разполагат с толкова осъдени, колкото биха желали.

— Хайръм Бакстър вече една година е старши надзирател — каза Бетун в подкрепа на препоръката си за помилване. — Той е изключително старателен при изпълнение на задълженията си и в досието му няма нито една забележка. Освен това, мисля, че помилването на този човек ще е от голяма полза за колонията.

— От голяма полза за колонията?

— Да, ваше превъзходителство. Бакстър е квалифициран и опитен корабостроител. Той се е свързал с Джеймс Андъруд, бившия затворник, онзи, който притежава корабостроителницата тук, в Сидней, и Андъруд му е предложил да го вземе на работа при себе си. Бакстър ще е много по-полезен в развитието на колонията, като работи по професията си, отколкото като старши надзирател в Нюкасъл.

Губернаторът присви устни, помисли още малко, сетне кимна в знак на съгласие и остави документа.

— Добре, ще го помилвам. Това ще налее масло в огъня, на който ме пекат в Лондон, но един по-малко или повече не е от голямо значение. Въпреки че Бакстър има добра характеристика, за мен по-важна е вашата препоръка за него, лейтенант Бетун.

— Силно съм поласкан от доверието, което ми оказвате, ваше превъзходителство.

— Вие не само спечелихте моето доверие — отвърна губернаторът и посегна да вземе доклада за работата в Нюкасъл. — Във всяко едно отношение вие постигнахте много повече от вашия предшественик. Освен това, при вас няма случаи на затворници, загинали при злополука. Беше ми изключително трудно да обяснявам на офицера преди вас, че нашата задача е да превъзпитаваме осъдените, а не да ги убиваме.

— Преди две седмици за малко не загинаха няколко мъже — призна честно Оливър. — В мината стана срутване и няколко души се оказаха заклещени вътре и за малко да се задушат, но единият от затворниците успя да запази самообладание и измъкна хората. Подпорите били недостатъчно, а и, както се оказа, мъжът, който спаси другарите си, е инженер. Казва се Дейвид Керък и в момента прави инспекция на подпорната конструкция на целия рудник.

— Инженер ли? — запита заинтригуван губернаторът и се замисли. — Какво престъпление е извършил и какъв е срокът на присъдата му?

— Бил е осъден на смърт чрез обесване за убийство, но по-късно присъдата е била заменена с доживотна каторга. Но — добави Оливър, когато видя, че губернаторът се намръщи — в досието на Керък открих факти, които обясняват по някакъв начин извършеното от него. Както изглежда, някой си Уедли Хамънд си е позволил волности със съпругата на Керък, докато той е бил в командировка по строежите. Когато се върнал, заварил Хамънд с жена си.

Губернатор Маккуайър въздъхна, кимвайки с разбиране:

— Да, това поставя нещата в друга светлина, нали? Навярно доста приятели на Керък е трябвало да помогнат, за да бъде заменена смъртната присъда с каторга.

— Ако се съди по досието, и от двете страни е оказван натиск. Бащата на Хамънд, сър Лиланд Хамънд е скуайър на Йоркшиър и очевидно е правел всичко възможно, за да види Керък окачен на въжето. От друга страна, самият Керък е бил главен инженер на няколко строежа в Йорк и за да му бъде оказано снизхождение, са дали препоръки много от членовете на градската управа и дори самият кмет.

Губернаторът кимна, като се хвана за брадичката.

— Съдбата му е висяла на косъм, но всичко е свършило добре. Тук, в Сидней, има един адвокат на име Невъл Хамънд. Мисля си, дали има нещо общо с Хамъндови от Йоркшиър.

— Нямам никаква представа, ваше превъзходителство, не го познавам. Името обаче не е много често срещано, така че изглежда твърде вероятно.

— Да, така е. Що за човек е Керък?

— Не е от тези, с които можеш да се шегуваш, от време на време понабива затворниците. Но в същото време, ако не го закачаш, няма да се занимава с теб. Освен това, се съобразява с хората, които работят за него, повече от всекиго другиго. Общо взето, за мен той е най-добрият старши надзирател в Нюкасъл.

— Това звучи доста благоприятно за него и той би ми бил полезен в работата тук, лейтенант Бетун. Имам доста работници и достатъчно майстори за строителните работи, но човекът малко или повече компетентен, за да ръководи цялостен обект, е само един-единствен. Това е моят архитект, за когото не може да се твърди, че е най-добрият сред надзирателите, а в момента обектите, които са в процес на строителство, са няколко. Един опитен инженер би трябвало да може да ръководи строеж на сграда.

Лейтенантът се усмихна малко накриво.

— Убеден съм, че ще може, но се оказва, че благодарение на собствените си приказки, се лишавам от един добър старши надзирател, ваше превъзходителство.

— Е, не губиш повече, отколкото в случая с Бакстър — отбеляза губернаторът. — Керък ще бъде от по-голяма полза за колонията, ако успее да завърши тук една сграда, а и ще бъде в по-добра позиция, за да си помогне. Аз винаги се отплащам за добре извършена работа и бих могъл да разгледам въпроса за евентуалното му предсрочно освобождаване или условно помилване. Разбира се, той никога няма да има право да напуска Австралия, но би могъл да използва по най-добър начин тукашната ситуация.

— Естествено това не е моя работа — започна колебливо Оливър, — но ако този адвокат в Сидней е свързан с фамилията Хамънд от Йоркшиър, той несъмнено ще узнае и вероятно ще бъде много разгневен, ако Керък бъде помилван. А ако има приятели в Лондон, може да създаде доста неприятности.

— Убеден съм, че има много приятели в Лондон, тъй като е оттам и се премести тук със семейството си едва преди няколко месеца. Но моето задължение е да раздавам правосъдие, а не да давам възможност за отмъщение. В такъв случай може ли да се надявам, че ще видя Керък в най-скоро време?

— Да, ваше превъзходителство. Веднага щом се върна в Нюкасъл, ще го изпратя със следващия платноход.

Губернаторът кимна доволно и разговорът се прехвърли на други теми. Докато беседваха, мислите на Оливър бяха раздвоени между разговора и догадките, дали, когато отиде в пощата, ще намери писма от семейството и приятелите си. Той силно се надяваше, че ще има писма с окуражаващи новини за шансовете да бъде прехвърлен в Индия или Африка.

Седмица по-късно, през един дъждовен и ветровит следобед, Дейвид пристигна в Сидней на борда на търговски тримачтов платноход, който извършваше рейсове между пристанища в Нова Зеландия и Австралия. Докато останалите затворници от местата близо до Сидней, всячески се опитваха да бъдат изпратени в столицата, на Дейвид му бе напълно безразлично. Всички места си приличаха. Но както се подразбираше, тук щеше да е зает непрекъснато, а той искаше тъкмо това. Работата ангажираше мислите му и го уморяваше, и той можеше да спи по време на дългите и самотни нощи.

С увито на руло и преметнато през рамо одеяло с вещите му, той стигна до брега в лодка, в която се намираше и част от екипажа. Моряците възбудено разговаряха, предвкусвайки посещението си в „Бардака“. От стрехите на сградите се стичаха дъждовни капки, улиците бяха потънали в кал и из града почти не се виждаше жив човек. Дейвид познаваше Сидней, тъй като непосредствено след пристигането си бе прекарал няколко седмици в него заедно с група каторжници, които бяха свързани с обща верига. Без да обръща внимание, че дрехите му прогизват от дъжда, той се движеше в посока към казармата.

В мръсната и разхвърляна канцелария на затвора, неграмотната на смяна стража предаде на чиновника разрешителното за пътуване на Дейвид. Той го прочете, като се хилеше иронично:

— Не само че носи кафяви панталони, ами тук ще бъде на лично разположение на губернатора, ефрейтор Аткинс — изкоментира мъжът. — Кой знае, между нас сега навярно ще има кралски благородник!

— Ъхъ, видях изящната каляска, с която пристигна тук — злобно измърмори човекът от охраната. — Как се казва и какво ще прави?

— Дейвид Керък и има заповед за него от коменданта — отговори чиновникът, като ровеше из папките на масата. Отдели един документ и се зачете в него. — Ето го, трябва да отиде в Парамата и да работи при Франсис Гринуей, онзи, който получи помилване от губернатора, веднага щом пристигна, тъй като знаел да строи черкви и други такива.

Човекът от стражата кимна и нетърпеливо махна с ръка:

— Знам добре кой е Гринуей. Пиши му пропуска за Парамата и гледай всичко да стане колкото се може по-бързо.

Като извади лист хартия и писалка, чиновникът надраска бързо и неграмотно пропуска за пътуване и го подаде на човека от охраната. Докато той го разглеждаше внимателно, придавайки си онази важност, типична за хората с по-долен чин, чиновникът стоеше встрани от него и правеше подигравателни физиономии.

— Иди да ядеш в готварницата — каза стражата на Дейвид, подавайки му документа. — След това си намери легло в казармата. Утре хвани пътя нагоре по реката и ще стигнеш до Парамата. Покажи това на някой от готварницата и утре ще ти дадат храна за из път. Пеша дотам е доста време.

— Сборът — напомни чиновникът на човека от охраната, когато Дейвид тръгна да излиза.

— А, вярно — сети се мъжът. — Всички затворници са длъжни да се съберат в двора утре на разсъмване. Каквото е времето, май няма да можем да видим изгрева на слънцето, но все пак гледай да си там.

— За какво е този сбор? — попита Дейвид.

— Скоро ще разбереш — отговори му троснато охраната, докато чиновникът се хилеше многозначително. — Гледай да си там.

Дейвид излезе от канцеларията и под ударите на дъжда и вятъра се присъедини към затворниците, които се тълпяха в мръсната и шумна готварница. След като получи парче стар хляб и варена безсолна риба, Дейвид седна на една от масите. Докато се хранеше, чу другите да говорят за сбора. Двама избягали затворници започнали да нападат и ограбват пътници и отдалечени ферми, но били заловени. На следващото утро щяха да ги бесят и всички каторжници, намиращи се в Сидней, щяха да присъстват на процедурата, като предупреждение към всеки, който би се изкушил да стори същото.

В едно от крилата на казармата, мръсно и мрачно, Дейвид откри свободно легло, всъщност груба дъска, закрепена към стената. През седмицата, в която беше прекарал в колибата в Нюкасъл, той с удоволствие беше привикнал със самотата и мястото, което поддържаше чисто. Ето защо сега мръсотията и стълпотворението от хора в бараките, му се сториха още по-отвратителни. През нощта спа дълбоко, а сутринта, преди изгрев-слънце бе събуден от охраната, която крещеше всички да се събират в двора. Все още продължаваше да вали слаб дъжд, когато Дейвид излезе навън и тръгна заедно с останалите към двора, който се намираше в единия край на лагера. Извън подслона на сградите силният леден вятър блъскаше ситния дъждец из целия двор и затворниците трепереха от студ, като псуваха ядосано. Когато най-сетне утрото дойде, макар сиво и мрачно, охраната започна да обикаля и крещеше на затворниците да се строят в редици и да млъкнат.

От другата страна на двора имаше дървен триъгълник с обърнат надолу връх, към който връзваха провинилите се затворници и ги бичуваха с камшик. До него се издигаше бесилката, от която висяха две примки, блъскани насам-натам от вятъра. Докато чакаха, Дейвид си помисли, че сборът изобщо не успяваше да постигне целта си на поучителен урок, тъй като много от каторжниците гледаха на бесенето като на забавление.

Няколко минути по-късно от сградата на охраната се зададе процесия, водена от двама души с барабани, които удряха в такта на някакъв марш. След тях вървяха комендантите и един свещеник. Най-отзад бяха двамата осъдени и охраната. Единият от затворниците беше мрачно предизвикателен, опитваше се да се откъсне от охраната, която държеше ръцете му, а другият хленчеше и едвам си тътреше краката, тъй че охраната почти го влачеше.

Щом стигнаха бесилката, барабаните млъкнаха, а охраната поведе осъдените към стъпалата. Нагласи двамата мъже върху сандъчетата точно под примките и хленчещият затворник се отдръпна уплашено, а от вятъра въжето се удари в лицето му. Свещеникът се изкачи по стъпалата и застана до ридаещия мъж, като извади молитвеника си. Сложи ръка върху рамото му и зачете от книгата, но Дейвид не можеше да чуе думите.

Когато свещеникът тръгна към другия осъден, мъжът се обърна и го заплю. Свещеникът пъхна молитвеника в джоба си и заслиза по стъпалата. Застанал долу под бесилката, комендантът заговори нещо на хлипащия осъден, а той клатеше глава в знак на несъгласие и продължи да ридае. Тогава комендантът се обърна към другия осъден.

— Да, имам да кажа няколко последни думи — объркано започна мъжът. — Вървете по дяволите всички вие, заедно с окървавения ви губернатор, застанал начело на този срамен парад, и вие, които осигурихте тъпите сеирджии, всички вие, вървете по дяволите, където ви е мястото.

Комендантът се извърна и тръгна към стражата, а вятърът рошеше пискюлите на еполетите му. Охраната нахлузи парцалени чували върху главите на осъдените, завърза ги около вратовете им, след това намести примките и нагласи сандъчетата. Единият от стражата застана до лоста в единия край на бесилото, сложи едната си ръка върху него и загледа коменданта право в очите.

Барабаните заудряха забързано, а звуците се въртяха и потъваха във воя на вятъра. Когато комендантът даде знак, барабаните млъкнаха и единият мъж от охраната рязко дръпна лоста надолу. Капакът под нещастниците се отвори и те увиснаха, въжетата се стегнаха силно и обесените подскочиха, в момента, в който вратовете им се счупиха. Телата им се гърчеха и друсаха конвулсивно, сетне застинаха неподвижно.

Напускайки двора сред тълпата от затворници, Дейвид чу как някои от тях се смееха и обсъждаха други случаи на бесене на затворници, които бяха гледали преди, и които по думите им били много по-забавни, защото обесените умирали по-дълго. Други от затворниците вървяха мълчаливо, настроението им отговаряше на неговото.

След като се нахрани в готварницата, Дейвид показа разрешителното за пътуване на един от затворниците готвачи, който му донесе парче хляб и два варени картофа. Когато стигна до пътя, който водеше към Парамата в края на града, вятърът и дъждът отслабнаха. Няколко минути по-късно дъждът спря, а вятърът започна да затихва. След като измина около една миля, облаците започнаха да се разкъсват. Настъпи светъл и весел зимен ден, а слънцето грееше достатъчно силно, за да изсуши дрехите му.

През първия час, Дейвид минаваше покрай къщи, разпръснати край пътя, който гъмжеше от хора — едни вървяха пеша, други яздеха коне, а трети превозваха в каруци селскостопански продукти за пазара в Сидней. Не след дълго, Дейвид се оказа сам на пътя, който лъкатушеше през една открита гора близо до река Парамата.

На обяд, той спря в горичка край реката, за да похапне. Гледката представляваше приятна идилия сред евкалиптови дървета с купчини паднала кора в основата им и висящи ивици на онази кора, която все още се държеше по стволовете им. По върховете на дърветата крясъците на стрелкащи се между клоните папагали, се смесваха с писъците на бъбрици и ластовички. На няколко крачки по-нататък, през сребърните стволове на дърветата се виждаше как реката се разлива нашироко и тече спокойна, а във водите й се отразяваха надвисналите отгоре й клони.

След като се нахрани, Дейвид седна и отдъхна няколко минути. В усамотението на горичката той се почувства почти доволен в пълно разбирателство и покой със себе си и света. Настроението беше необичайно за него, но сега всичките му мъки и терзания изглеждаха толкова далечни.

Това усещане изчезна, щом извади часовника. Като гледаше портрета на бившата си съпруга, той изпитваше силно желание да хвърли часовника в реката и да я прогони завинаги от живота си. Много по-лесно за него обаче би било да си отреже ръката, отколкото да направи това. Любовта му към нея продължаваше да бъде неразделна част от него, въпреки че бе разяждаща като рак. Прибра часовника, вдигна от земята навитото на руло одеяло, върна се на пътя и продължи нататък.

С фермите си и малките кошари, разпръснати наоколо, Парамата беше оживено селце с население от няколкостотин души. Улиците му бяха сенчести със спретнати къщи, разположени около калдъръмена улица с магазинчета. Сградите за затворниците се намираха в северния край на селото и се отличаваха с характерната си сивота и запуснатост. Докато вървеше към тях, той забеляза наблизо строеж на голяма двуетажна сграда.

Между казармата и готварницата имаше дълга, ниска сграда, разделена на отделни стаи, която в канцеларията на лагера му посочиха като квартирата на старшите надзиратели. Човек от охраната каза на Дейвид да се настани в крайната стая и да се обади на Франсис Гринуей, който в момента се намира на строежа. Дейвид остави нещата си в стаята и се отправи нататък.

Скелетът на огромната сграда бе завършен, както и част от покрива, и зидарите редяха камъните нагоре от основите. Дейвид се огледа, мина през зеещия вход, и видя, че на някои места дюшеметата бяха сложени, както и междинните греди. Тъй като покривът все още не беше завършен, вътрешността на сградата беше цялата прогизнала от дъждовете, валяли през изминалите няколко дни. Придружен от скрибуцането на трионите и кънтенето на чуковете, Дейвид си проправяше път между майсторите дърводелци и техните чираци към дървена стълба, поставена на мястото на бъдещото стълбище. Франсис Гринуей беше на втория етаж. Беше надвесен над чертежи, разпръснати върху работна маса, той се открояваше сред светложълтите панталони на затворниците с костюма и вратовръзката си. Архитектът беше нисък мъж, четиридесет и няколко годишен, набит, с оредяваща вече коса, с брада и мустаци твърди и редки като четина.

Беше човек с артистичен, неспокоен темперамент, като нормалното изражение на лицето му бе тревожно намръщено с неспокойно свити вежди.

След като си размениха обичайните любезности, Франсис изглеждаше облекчен от пристигането на Дейвид, но бързаше да си поднови прекъснатата работа. Той наистина имаше силно желание да си намери помощник, но същевременно не му се щеше да довери на никого част от работата. Показа на Дейвид чертежите на сградата, като го разпитваше подробно с какво се е занимавал преди.

— Няколко моста — отговори Дейвид на архитекта — на височина над 100 фута. Строил съм вълноломи и каменни кейове в Хъд и водопровод в Лийдс. Освен това, имах няколко обекта в Йорк, между които и нова водопроводна инсталация, но не дочаках завършването й.

— И нито една голяма обществена сграда? — запита учудено и подозрително Франсис.

— Не, но това тук ми изглежда достатъчно просто — отговори Дейвид, разглеждайки чертежите. — Очевидно, става въпрос за казарма.

Архитектът кимна, като обясняваше, че тази сграда ще побира около шестотин затворници. Той каза на Дейвид, че различните майстори, които работят на строежа, са повече от достатъчни. Освен това, доста от каторжниците в Парамата са били прехвърлени на този обект.

— Но — добави той, — сградата трябва да бъде приключена до лятото, а изоставаме страшно много. На всичко отгоре имам и други строителни обекти и непрекъснато снова между Сидней и Парамата. Но повечето от проблемите ми са свързани с тази сграда.

— Има още работа, докато се завърши — отбеляза Дейвид, оглеждайки се наоколо, — а нещата винаги вървят по-бавно през зимата.

— Така е — съгласи се Франсис. — През изминалите няколко дни, дъждовете бяха ужасни и тези греди, ей тук, много ме тревожат.

— Е, те са от добре изсъхнала твърда дървесина и все още им няма нищо. Ако покривът се завърши, преди да завали отново, гредите ще изсъхнат, без да се деформират или напукат.

— Надявам се да е така — въздъхна неспокойно Франсис, като слагаше чертежите в папка. — Ако строежът на тази сграда се забави още, губернаторът ще остане много недоволен. Ще обиколя обекта с вас да ви запозная с подробностите.

Докато обикаляха, архитектът обясняваше отделните детайли от работата, и разказваше за себе си. Обясни, че бил неправилно обвинен в подправянето на подпис върху договор за строеж на сграда в Бат, след което на процеса имал нещастието да му се падне коварен съдия. След като пристигнал в Австралия, бил помилван и докарал съпругата и децата си тук, сега имал удобно жилище в Сидней.

Историята му приличаше на разказите на други затворници с професии, много от които твърдяха, че са невинни. За разлика от тях, дребните престъпници често се опитваха да се представят за по-лоши, отколкото бяха в действителност в стремежа си да направят впечатление на останалите. Според Дейвид и в двата случая истината беше някъде по средата, като погрешните присъди и наистина несправедливо осъдените бяха малко.

Осъдените бяха утайката на пренаселените градове и на едно общество, терзано от катаклизмите на прехода от манифактура към фабрична промишленост. Веднъж отхвърлени като измета на обществото, те биваха изпращани в непознатата и неизследвана земя, скъсвайки напълно с миналото си и отваряйки нова страница в живота си. Що се отнасяше до самия него, Дейвид си даваше сметка, че присъдата му е повече от справедлива, в сравнение с обичайното наказание за убийство. Настоящето си той приемаше не като ново начало, а като мрачен и тъжен край на изживяното досега.

По време на обиколката из обекта, Дейвид разбра основната причина за изоставането. Различните майстори и техните чираци работеха усилено, но някои от общите работници се шляеха и разтакаваха, вместо да доставят материалите на нужните места. От това следваха забавяния и обърквания, избухване на нервите и непрестанни свади и крамоли. Вината беше на Франсис, който умееше да проектира сгради по-добре, отколкото да следи работата по тяхното изпълнение.

Денят клонеше към своя край и мъжете се разотиваха, когато Франсис приключи със запознаването на Дейвид с обекта. Архитектът отвърза коня си от кола, забит край тревистия път в единия край на обекта, като се оплакваше от разстоянието, което всеки ден трябваше да изминава, за да се прибере вкъщи и да се връща на следващия ден отново.

— Дайте ми списъците на хората и утре аз ще следя за тях по време на сбора — предложи Дейвид. — Така че не е необходимо да идвате толкова рано.

— Не мисля, че това е разумно, поне засега — предпазливо се противопостави Франсис. — Искам да ви опозная повече.

— Вие вече знаете, че съм се занимавал с работници — отговори нетърпеливо Дейвид. — Ако трябва да съм общ работник тук, добре. Но щом ще бъда надзирател, дайте ми списъка.

Ниският набит мъж с неудоволствие му подаде списъка, сетне възседна коня и тръгна.

Дейвид се изми, отиде да вечеря и отново се върна в стаята си да я почисти, преди съвсем да се е стъмнило. Щом приключи си легна, като изпитваше известно облекчение от това, че е тъмно и не може да гледа портрета на бившата си съпруга.

На сутринта, когато работниците се събираха на обекта, Дейвид ги изучаваше, докато извикваше имената им по списъка. Като цяло те бяха по-добри от средния екип в Нюкасъл. Никой от тях не беше доведен до пълно оскотяване, от страна на садистична охрана или надзиратели, което често се случваше на други места, за да се съпротивлява с животинско упорство на заповедите.

Онези майстори, които бяха извършили някакви престъпления в пияно състояние или попаднали в лоша компания, поради безработица или безпаричие, се възползваха от ситуацията по възможно най-добрия начин. Техните умения се търсеха навсякъде и те работеха усърдно, като избягваха да вършат каквито и да било нарушения с надеждата, че когато бъдат освободени, лесно ще си намерят работа и ще имат възможност да извикат семействата си.

По-голямата част от черноработниците идваха от онези райони на големите градове, известни с високата си престъпност. Далеч от обичайната си среда и с осигурени квартира и храна, при това по-добри от всичко, което бяха виждали през живота си, тук пред тях се откриваха нови възможности. Някои щяха да успеят, други не чак толкова, а трети вероятно щяха да свършат на остров Нюфолк.

Сред черноработниците Дейвид забеляза неколцина, които не беше видял предния ден. Той знаеше, че те се бяха измъкнали от строежа, както знаеше за други, които се бяха мотали, защото не им се работеше, но се страхуваха да напуснат обекта. За Дейвид също така важни бяха и онези от работниците, които бяха още момчета. Те щяха да се изкушат да следват лошия пример и в крайна сметка можеха да бъдат изпратени на острова.

Единият от мъжете, които липсваха предишния следобед, се открояваше сред останалите, и бе невъзможно Дейвид да не го забележи. Яркочервено петно по рождение покриваше едната половина на лицето му, а очите му бяха необикновено бледосини — студени и безпощадни очи, които сякаш бяха направени от парчета стъкло. Грубите и тъпи черти на физиономията му отговаряха напълно на очите му, а сплъстените му коси и брада бяха руси на цвят.

Среден на ръст, Енос Хинтън беше със силно развита мускулатура на тялото си и изглеждаше зъл, сякаш бе лишен, от каквито и да е компенсиращи външния му вид човешки качества. До него стоеше висок мускулест мъж на име Даниъл Краули, който също отсъстваше предишния ден. Докато Дейвид четеше списъка, двамата тихо си подхвърляха саркастични забележки, като инициатор на коментарите беше Хинтън.

След като освободи майсторите и чираците, Дейвид определи поименно отделните групи от хора, които щяха да изпълняват различни задачи. Затворниците се разпръснаха и се захванаха за работата, но Дейвид знаеше, че по някое време ще се случи нещо. То стана само няколко минути по-късно, когато Хинтън изпусна нарочно дъските, които той и още един мъж носеха към един дърводелец. Когато дъските се сгромолясаха на земята, Хинтън се изсмя подигравателно.

— Ха, каква стана тя — подметна той. — Да не очаква човек, че ще се окажат толкова тежки за мен.

Някои се изсмяха, но повечето мълчаха, чакайки, както и Хинтън, да видят реакцията на Дейвид. Понеже не очакваше физическа разправа, самодоволната и глупава усмивка помръкна върху грозната му мутра и той погледна изплашено Дейвид, който се приближаваше с огромни крачки към него. Хинтън се захили подигравателно и вдигна юмруци, смятайки, че има достатъчен опит в побоищата, за да преодолее предимството, което височината даваше на Дейвид.

Дейвид обаче притежаваше още едно предимство. Той изпитваше отвращение към свиванията и се хвърляше в тях с безмилостна ярост, за да ги приключи колкото е възможно по-бързо. Той удари Хинтън по лицето, а затворникът вдигна юмруци, оставяйки незащитена стомашната си област. Дейвид заби силно десния си юмрук в диафрагмата на Хинтън, който се олюля върху краката си. Затворникът размахваше юмруци, а Дейвид избягваше ударите, като успя да го удари здравата по лицето. Хинтън се сгромоляса върху земята.

Когато отново се изправи на крака, той изрева от ярост и поднови атаките с наведена глава, готов да нанася удари. Дейвид вдигна ръце, стягайки мускулите на стомаха си, готов и той да посрещне удара. Когато главата на Хинтън се заби в стомаха му, Дейвид заблъска с ръце по ушите на затворника. Хинтън изрева от болка, хващайки ушите си, залитна назад и се преви на две.

Дейвид тръгна след него, сграбчи мазните му заплетени коси и заби коляното си в лицето му. Краката на Хинтън се подкосиха и той започна да се свлича надолу. Дейвид ръгна още веднъж с коляното си Хинтън по лицето, като силата на удара изтегли от ръцете му косата на затворника. Той се строполи на пода, а от носа и устата му бликаше кръв.

Всичко това стана много бързо, само няколко секунди, след като Хинтън изпусна дъските. Мъжете гледаха объркано, а сетне, когато Дейвид хвърли поглед наоколо, забързано подновиха заниманията си. Затворникът, който помагаше на Хинтън да носи дъските, започна да ги подрежда, но Дейвид му направи знак с ръка.

— Остави това и започни да работиш с онези там — каза му той и ги посочи с пръст.

Човекът се отдалечи от дъските, а Дейвид се приближи до Хинтън и се надвеси над него.

— Днес ти сам ще пренасяш дъските — рече той спокойно, — и оттук насетне ще ти се наложи да работиш. Пропука ли се само една-единствена дъска, ако решиш да ги хвърляш пак насам-натам, ще ти счупя главата с нея! Ясно ли ти е?

Без да отговори, Хинтън се заизправя, опирайки се на ръцете и коленете си. Дейвид го ритна в корема и Хинтън изврещя от болка, като се затъркаля в посока към дъските. Дейвид отново се надвеси над него:

— Попитах те, дали си наясно — каза му той със същия спокоен тон.

По яркочервения белег на лицето му се стичаше кръв и грубите му черти излъчваха гняв и възмущение, а белезникавите му очи гледаха страшно.

— Да, разбрах — изхриптя мрачно той, а гласът му трепереше.

Като почти ревеше от ярост, Хинтън започна да подрежда дъските. Франсис беше пристигнал току-що и хвърли тревожен поглед наоколо и Дейвид му обясни какво се бе случило. Архитектът поклати глава, тъй като не беше много сигурен, дали Дейвид е постъпил правилно.

— Комендантът е този, който най-добре може да се справя с всички проблеми, свързани с дисциплината — каза той на Дейвид. — Но в края на краищата, това си е ваша работа. Смея обаче да си позволя да ви посъветвам да си държите очите отворени на четири.

Дейвид вече си беше помислил за това, само кимна с глава и си тръгна, а Франсис влезе вътре. Работниците сновяха живо насам-натам и Дейвид работеше заедно с тях, за да им покаже, че е готов да върши всичко, което изисква от самите тях.

Тъй като носенето на каменните плочи за покрива нагоре по паянтовата стълба беше изтощителна и опасна работа, то всички работници гледаха да я избягват. Дейвид носеше върху рамото си товара от плоските и тежки каменни плочи и всеки път, когато се връщаше надолу по стълбата, се оглеждаше наоколо, за да се убеди, че майсторите имат достатъчно материал под ръка. Когато видя, че имат достатъчно за целия ден, Дейвид започна да влачи трупи към мястото, където ги режеха.

Докато Дейвид следеше как напредва работата и същевременно помагаше, времето минаваше неусетно. Следващият проблем възникна следобеда, когато той дочу от единия край на сградата някаква караница и отиде да види какво става. Краули, чиято задача беше да бърка хоросан, се караше със зидаря, който твърдеше, че сместа е рядка.

Раздразнен от непознатото за него чувство да се труди в продължение на часове, мускулестият Краули заби юмрук в сбръчканото лице на възрастния човек.

— Забъркай си я сам, стара свиня такава — ръмжеше той. — Ако чуя още една дума от мръсната ти уста, ще усетиш вкуса на ей този юмрук!

Зидарят изплашено отстъпи назад, после се успокои, когато зад гърба на Краули видя да се приближава Дейвид. Краули се обърна, за да погледне и той. Дейвид го сграбчи за китката и изви ръката му зад гърба, издърпвайки я силно и рязко. Мъжът изрева от болка и се повдигна на пръсти, опитвайки се да облекчи напрежението в раменната става. Докато Краули се олюляваше, Дейвид го ритна отзад така, че затворникът падна на коленете си пред кофата с хоросан. Дейвид изви ръката му още по-нагоре, хвана го за врата и напъха главата му в сместа. Краули се замята неистово, като за малко не преобърна хоросана, по чиято повърхност започнаха да се появяват огромни мехури и да се пукат шумно.

Поглеждайки към чирака, Дейвид му направи знак с глава, посочвайки към една кофа с вода. Докато мъжът я преместваше по-близо, Дейвид изтегли рязко главата на Краули от хоросана и я натика във водата. Затворникът плюеше и се даваше, като плискаше с вода лицето си и чистеше очите си. Сетне скочи на крака с вдигнати юмруци и със сплъстена коса, цялата покрита с хоросан, който се стичаше надолу по изкривеното му от злоба лице.

Дейвид го подкани.

— Е, добре, Краули, хайде — каза му той спокойно, — ако искаш да се биеш, давай!

С настървени очи Краули за малко да започне, но сетне премисли и се отдръпна, скърцайки със зъби.

Дейвид му посочи към хоросана.

— Цял ден се занимаваш с тая работа, трябва вече да знаеш как става. Вземи да сгъстиш сместа, преди да е започнала да се втвърдява. И ако имаш поне малко акъл в главата, оттук нататък ще си гледаш работата и повече няма да създаваш никакви главоболия.

Краули грабна кофата и закрачи ядосано нататък. Зидарят и помощникът му се усмихнаха признателно на Дейвид. Останалите мъже, които бяха наблюдавали сцената, се върнаха отново към заниманията си, а Хинтън, който беше сред тях, изкриви грозната си физиономия в гримаса на омраза.

Франсис, който гледаше през отвора на един прозорец, поклати мрачно и заканително глава, обърна се и изчезна навътре.

Дейвид си даде сметка, че архитектът беше прав, когато му казваше да остави на коменданта дисциплината, и така правеха повечето надзиратели. Но Керък беше видял напоената с кръв и покрита с малки късчета човешка плът земя в двора на казармата пред скования дървен триъгълник, на който бичуваха провинилите се. Самият той можеше да убива, но да предава хора, които да бъдат наказани със смърт, дори и такива като Хинтън и Краули, означаваше да извърши нещо, което нямаше да може да понесе.

Като премина откъм другата страна на струпания дървен материал, близо до мястото, където режеха трупите, далеч от погледите на работниците, Дейвид разрови с крак дървените парчета и им хвърли един поглед. Забеляза къса и тежка цепеница, дебела в единия край и заострена в другия. Беше достатъчно къса, за да я скрие под палтото си. Той я взе и я пъхна под дрехата си с пълната увереност, че в крайна сметка тя ще му потрябва в някоя тъмна нощ.

Трета глава

Легнал върху пода срещу походното легло, което се намираше в другия край на стаята, Дейвид спеше, здраво стиснал в ръка цепеницата, готов да се събуди при всеки шум. Но часовете течаха, слънцето изгря, а вратата на стаята му си оставаше плътно затворена.

Когато сутринта затворниците се събраха, те бяха по-дисциплинирани от предишния ден. Никой от работниците не искаше да слуша саркастичните подмятания на Хинтън и Краули, а и те самите не бяха настроени да правят каквито и да било забележки. Просто стояха мълчаливо, излъчвайки омраза, омраза, която беше и предупреждение.

Следващата нощ, часове след като затворническият лагер се успокои, Дейвид легна на същото място на пода и беше задрямал, когато скърцането от кожените върви на вратата го събуди. Той грабна цепеницата, повдигна глава и погледна към вратата.

Тя се отвори и на слабата светлина, идваща отвън, се откроиха силуетите на Хинтън и Краули. Докато те тихо се промъкваха на пръсти в стаята, Дейвид забеляза, че държаха тояги. Протегна ръка и улови здраво тоягата, готов да скочи на крака.

— Сега! — тихо извика Хинтън.

Краули се хилеше злобно, докато двамата мъже удряха върху леглото. Дейвид се изправи мълчаливо, като се движеше покрай стената, за да може да вижда силуетите им срещу вратата. Когато тоягите им глухо удариха леглото, Хинтън и Краули изпсуваха и издадоха звуци на учудване. В този момент Дейвид развъртя бързо цепеницата.

Чуха се тъпи и глухи звуци, когато тежкото дърво заудря на месо по двамата мъже. Виковете им на учудване преминаха в рев от причинената им болка и те заразмахваха тоягите назад. Дейвид се присви и се отдръпна, за да избегне ударите, като остана в тъмното, така че да може да вижда нападателите си срещу светлината, идваща от отворената врата. Удар от тояга засегна рамото му, сетне втори удар го перна по-силно по хълбока. Но всеки път, когато той размахваше тоягата си, тя удряше силно като чук, отваряйки широка рана в кожата, оставяйки дълбоки контузии.

Краули се отказа пръв, пусна тоягата на пода и изхвърча навън. В този момент, когато и Хинтън побягна, Дейвид ритна табуретката пред него и го препъна. Хинтън се просна на пода и залази в отчаяни опити да стигне вратата, а Дейвид започна да налага гърба и раменете му с цепеницата. Хинтън стигна вратата и избяга навън, а Дейвид го удари още веднъж.

Докато двамата мъже препускаха в мрака, вратата на съседната стая се отвори и обитателят й погледна навън.

— Какво по дяволите става тук? — попита той сънен.

— Пропъждах едни досадни насекоми — отговори Дейвид.

— Досадни насекоми? — изсумтя мъжът. — По-скоро ми приличаше на ден за бичуване пред триъгълника. — Като мърмореше недоволно, той затвори вратата.

Дейвид също затвори вратата на стаята си, отиде в дъното и взе одеялото. Като легна на леглото, той го уви около тялото си и заспа дълбоко.

На сутринта, след като изчегърта кървавите петна от пода на стаята, той отиде да закуси, но в готварницата не видя нито Хинтън, нито Краули. Когато отиде на строежа, те вече бяха там за сутрешния сбор.

Хинтън имаше почти нечовешки вид. От страната на белега имаше огромна подутина, а другата беше покрита с множество големи синини. Краули изглеждаше малко по-добре. Върху силно подутото му чело се виждаше рана и огромно мораво петно, което стигаше до очите му, превръщайки ги в две подпухнали цепнатини. И двамата бяха схванати и прегърбени от другите натъртвания по телата си, като мрачно сдържаха болката си, а останалите мъже хвърляха разбиращи погледи помежду си и към Дейвид.

След извикването по списък, Дейвид освободи майсторите и чираците им, разпредели задачите между останалите черноработници, с изключение на двамата съсипани мъже. Докато другите се отдалечаваха, Дейвид се приближи към Хинтън и Краули.

— Досега — каза той спокойно, — трябва да ви е станало ясно, че каквото и да се опитвате да правите, аз ще съм в очакване. Но това, което не знаете, е какво ще направя, ако ми създадете още веднъж някоя неприятност, така че ще ви кажа. Ще ви убия и двамата. Сега разбирате ли за какво става въпрос?

В очите им гореше омраза, но тя бе примесена със страх. Докато те мърмореха и клатеха глава в отговор, Дейвид разбра, че поне засега нямаше да има повече неприятности с тях. Той ги поведе към мястото за рязане на трупи, където човекът, който беше дежурен там за деня, разпределяше работата.

Трупите лежаха върху дълбока и широка яма в земята, в която работниците използваха дълги дърводелски триони, с които ги разрязваха. Това беше изтощителна дейност и работата долу в мрачната дупка, където се сипеха облаци от задушаващи стърготини, беше най-омразното занимание на обекта. Дейвид каза на отговорника, че Хинтън и Краули ще работят в ямата до второ нареждане.

— Ако имаш каквито и да е проблеми с тях — добави той, — веднага ми кажи.

Мъжът кимна и махна с глава към двамата каторжници да слизат в дупката, а Дейвид си тръгна. Франсис Гринуей още не беше пристигнал и Дейвид провери двата етажа на сградата да види, да не би да са възникнали някакви проблеми. Когато свърши обиколката си и установи, че различните дейности по обекта вървят задоволително, той излезе навън и се присъедини към общите работници, които носеха каменните плочи нагоре за покрива.

Беше късно сутринта, когато най-сетне се появи архитектът, който изглеждаше по-нервен от обикновено.

— Изникнаха трудности на строежа на черквата в Сидней — каза той на Дейвид — и губернаторът хич не е доволен от това. А с изоставането и на този обект, той наистина е много недоволен. По всичко личи, че си взел нещата в ръце тук много по-добре, отколкото аз очаквах, така че възнамерявам да те оставя да ръководиш обекта.

— Отлично. Мисля, че няма да имам проблеми.

— Надявам се да е така. Когато свършите покрива, изпрати ми майсторите в Сидней, защото имам спешна нужда от тях там. Ще идвам тук през няколко дни да видя как напредваш и наистина направи всичко възможно да не закъсняваме с обекта още повече.

Архитектът си тръгна и Дейвид се върна към заниманието си. Той изобщо не смяташе да се закъснява още повече със срока. Напротив, вярваше, че работата ще се ускори достатъчно, за да бъде спазен първоначалният срок за довършването на сградата, а може би дори по-рано от него. Резултатите, от пълноценното организиране на работата на каторжниците, вече започнаха да се забелязват. След като бяха премахнати закъсненията и инцидентите, постепенно темповете на работа се подобряваха.

Най-големият непосредствен проблем беше заплахата от дъжд. Тежките греди и част от дюшеметата, които бяха завършени в сградата, все още бавно съхнеха. Оставаше да бъде довършена една част от покрива, а през деня сиви облаци се появиха на небосклона, носени от ледения зимен вятър. През нощта Дейвид се събуди от ударите на дъжда, блъскан от вятъра по стената, до която беше сложено леглото му.

През нощта температурата падна под нулата и утрото беше сурово и леденостудено. Калната земя беше покрита със замръзнали участъци, там, където лапавицата се беше смесила с дъжда. На върха на сградата дори и грубите греди, които още не бяха покрити с каменни плочи, бяха хлъзгави, а останалата част от покрива беше покрита с лед, смъртно опасен за майсторите. Вътре в сградата дъждовната вода се стичаше по гредите и се събираше на локвички върху дюшеметата.

Дейвид даде на майсторите и чираците, които работеха на покрива здрави въжета, за да се обезопасят и около сградата запали огньове от стърготини. Общите работници спираха до огньовете, за да се постоплят, а майсторите и чираците излизаха навън до огъня, щом свършеха част от работата си. От време на време, и майсторите, и чираците които работеха по покрива, слизаха по стълбите на сградата, прогонени от силния и свиреп вятър и се гушеха край огъня, зъзнейки от студ.

Запалените огньове повдигаха духа на хората и загрижеността на Дейвид да им създаде удобство ги правеше по-весели и независимо от противното време, работата напредваше. През деня, когато приключиха изцяло работата по онази част от покрива, която вече бе покрита с каменни плочи, всички майстори се прехвърлиха да работят на последния непокрит участък.

На следващия ден студеното и влажно време се задържа, но въпреки това и последните каменни плочи бяха сложени. Покриха с дъски отворите за прозорците и вратите откъм ветровитата част на сградата и по този начин, най-сетне вътрешността й бе защитена.

На следващата сутрин след проверката, Дейвид изпрати майсторите и чираците, които работеха по покривите, да си съберат багажа и занесе списък с имената им в канцеларията на затворническата казарма, за да вземе разрешителните за пътуване. Освен дежурния по охраната и чиновника, в стаята бяха комендантът и някакъв цивилен гражданин, които ровеха из досиетата на стари каторжници.

Комендантът, капитан Барнит, който беше пред напускане, винаги разговаряше сърдечно с Дейвид, когато двамата се срещаха из лагера. За разлика от реакцията на цивилния мъж, той кимна приветливо на Дейвид. Непознатият — нисък, тантурест мъж на възрастта между трийсет и четиридесет години, облечен в стилен костюм, изгледа Дейвид с презрение, след което продължи да говори тихо с капитан Барнит, докато седяха на масата и преглеждаха досиетата.

От разговора им Дейвид разбра, че човекът е адвокат от Сидней и се казва Джон Фицрой. Бил нает от някакво семейство в Англия по уреждането на недвижимо имущество, свързано с каторжник, който бил изпратен в Парамата. Когато разговорите излязоха извън обсега на темата, свързана с ровенето из досиетата, комендантът спомена едно име, което веднага привлече вниманието на Дейвид.

— Разбрах, че се виждате с млада жена на име Хамънд — каза капитанът. — Тя е адвокатска дъщеря, нали?

— Да, така е — отговори със задоволство Джон Фицрой. — Казва се Александра, а баща й е Невъл Хамънд. Хамънд са семейство с много добри връзки, и имигрираха от Лондон преди няколко месеца.

— В такъв случай ще си оправите положението, оженвайки се за младата дама и влизайки в съдружие с баща й — предположи капитан Барнит.

Адвокатът повдигна вежди и поклати рамене.

— Сегашното ми положение не е незадоволително и въпреки че с госпожица Хамънд се виждаме съвсем често, съдружието с нейния баща е съвсем отделна работа. Клиентите ни са напълно различни.

— Искате да кажете, че той не се ограничава единствено с делата на „недостъпните“ — прекъсна го грубичко капитанът. — Е, да, много от бившите каторжници са богати и не са такива тежкари, като онези от аристокрацията „бунип“, когато трябва да си развързват кесията с пари, за да получат онова, което искат. Освен това, — добави той със смях, сочейки към досиетата — с кого се занимавате в момента?

— С клиент в Англия — отговори ледено Фицрой.

Капитанът се засмя весело на обидчивостта на адвоката и двамата подновиха ровенето си из архивите. Външно Дейвид се контролираше и не реагираше на разговора, докато чакаше чиновникът да напише разрешителните за пътуване. Името, което споменаха, му беше повече от познато, защото мъжът, когото беше заварил със съпругата си, се наричаше Уесли Хамънд. По време на процеса Дейвид беше чул, че фамилията Хамънд от Йоркшиър имаше роднини в Лондон, като един от тях беше адвокат.

Най-накрая чиновникът попълни документите и ги подаде на Дейвид, който излезе от канцеларията. Споменаването на името на фамилията Хамънд възкреси в съзнанието му горчивата поредица от събития — катаклизмите съсипали живота му. Болезнените спомени се съживиха с нова сила, а ведно с тях и смазващата болка от деформираната, предизвикваща агония любов към бившата му съпруга.

Дейвид занесе документите на майсторите и ги изпрати заедно с чираците към Сидней, въпреки дъжда. След това се върна на обекта, където се хвърли да работи. След като обиколи сградата да провери дали няма някакви проблеми, той започна да мъкне трупи към ямата за рязане, като се опитваше да потисне спомените с изнурителен труд. Мъкна тежките трупи, докато най-сетне го заболя цялото тяло и умът му се притъпи от умората.

Следващият ден беше неделя, ден, от който Дейвид винаги се плашеше, защото губернаторът го бе обявил за празник, в който всякаква обществена работа спираше. Неделите даваха възможност човек да се усамоти, но макар и да намираше това за напълно задоволително, все пак по-важно за него бе да има работа, която да ангажира ума му и да го кара да спи дълбоко. Целия ден работи на обекта, носеше дървен материал и подреждаше каменните блокове, поддържайки изтощително темпо чак до вечерта.

Другите каторжници прекараха деня най-различно. В неделния ден и вечерите след работа, майсторите обикновено работеха в селото срещу заплащане, което беше официално разрешено, докато голяма част от общите работници прекарваха това време в търсене на удоволствия. В Парамата се намираше така наречената Женска фабрика, където осъдените жени живееха и шиеха дрехи. Въпреки лошото време почти зад всеки храст, покрай който мина Дейвид на път за стаята си, тази вечер имаше по един каторжник с жена от фабриката.

По-благонадеждните затворнички живееха по къщите на хора от селото, където работеха като прислужнички или пък си изкарваха хляба, тъчейки домашни платове. В края на съседната улица, Дейвид мина покрай млада жена. Тя би могла да бъде както от затворничките, така и от местните жители. Тя се усмихна нерешително и понечи да го поздрави, сетне се намуси обидено, когато той не й обърна внимание.

Независимо от това, че жена му се беше развела с него след процеса, Дейвид не искаше никаква друга жена в живота си. В известен смисъл, той си даваше сметка, че не е прав да съди за всички жени по бившата си съпруга, което беше нечестно и нелогично. Тя беше егоцентрична и капризна, но той не обръщаше внимание на недостатъците й, отчасти поради факта, че тя беше весела, духовита и красива жена и внасяше разнообразие в ежедневието му, но най-вече поради това, че я обичаше и продължаваше да я обича дори и сега, по гротескно деформиран и убийствен начин.

На следващия ден Дейвид с удоволствие се върна към рутинното ежедневие. След заминаването на майсторите, му бяха останали излишни общи работници, които по време на сутрешната проверка излъчваха неспокойствие. Причината за тяхната тревога беше, че по-голямата част от тях искаха да останат на този строителен обект и да работят с Дейвид.

Моментът предлагаше възможност на Дейвид да се отърве от Хинтън и Краули, но той знаеше, че ще трябва да се откаже от повече хора, ако зачекне въпроса пред капитан Барнит. Дейвид намери работа за всички, обяснявайки им, че ще се наложи да освободи някои от тях, ако получи такова нареждане от коменданта. До вторника обаче, той не беше чул нищо по въпроса от офицера и разбра, че ще бъде разрешено на излишните хора да останат.

В сряда, също отвратителен студен и влажен зимен ден, Франсис пристигна да види докъде е напреднала работата по строежа на сградата. По мушамата му се стичаше вода и архитектът зъзнеше от студ, докато слизаше от коня. Той поздрави Дейвид, който го посрещна навън. Франсис беше смутен и объркан, докато му обясняваше, че губернаторът е недоволен от строежа на черквата в Сидней.

— Това е една от причините да съм тук — призна Франсис. — Трябва да бъдеш сигурен, че не намирам голямо удоволствие да яздя дотук в такова време, но негово превъзходителство идва всеки ден на строежа на черквата и ми се кара непрекъснато, така че днес реших да дойда тук.

— Какъв е проблемът с черквата? — попита Дейвид.

— Работата просто върви по-бавно, отколкото му се иска на губернатора — отговори мрачно Франсис. — Въпреки че се ползва с реноме на мек и снизходителен човек, той понякога може да бъде доста злъчен. Заяви ми, че не бил срещал в живота си дори ефрейтор от пехотата, който да не знае повече от мен как да организира работата. Аз съм професионалист и не съм свикнал да търпя подобни обиди.

Когато влязоха вътре, архитектът изведнъж се развесели, докато разглеждаше наоколо.

— Завършили сте изцяло подреждането на напречните греди! И голяма част от стойките на вътрешните прегради са сложени! — възкликна той.

— Да, скоро ще засиля някои от дърводелците да довършат останалите дюшемета, а на други ще възложа да приключват вратите.

— Да приключват вратите!? Преди да бъдат завършени вътрешните прегради? Все едно, да се впряга каруцата пред коня.

— Наистина вътрешните прегради обикновено се правят преди вратите, но не виждам причина, защо да не приключим с вратите. От това, което ми каза за другия обект, разбирам, че в момента няма нужда от дърводелци. Защо не ги използваш за някаква друга работа? Например биха могли да направят и да качат вратите.

Ниският и набит мъж поглади рядката си брада и се замисли, после се съгласи, че идеята си има своите предимства. Двамата мъже се качиха на горния етаж, където Франсис погледна в тетрадката със сроковете и отново отбеляза с удоволствие, колко много работа е свършена.

Дейвид обясни, че до известна степен, напредъкът се дължи на допълнителните общи работници, които бяха останали при него. Освен това, голяма част от по-младите затворници работят с майсторите, като допълнителни помагачи, и по този начин се възползват от възможността да научат занаят, който би им осигурил едно по-добро бъдеще.

Франсис кимна разсеяно, мислейки си нещо друго.

— Обикновено правя всичко възможно да избегна посещението на губернатора, преди даден строеж да е свършен — каза той, — защото негово превъзходителство е доволен от видяното, само когато сградата е завършена напълно. Но този строеж съвсем скоро ще навакса изоставането, което е изключително благоприятно развитие на нещата, и си мисля, да го поканя да дойде тук.

Напълно безразличен към губернаторската визита, Дейвид повдигна рамене и отговори нещо неопределено. Франсис продължи да размишлява върху идеята, докато слизаха надолу, като се оглеждаше наоколо. Малко по-късно, той възседна коня си и си тръгна под плющенето на дъжда, а Дейвид отново се залови за работа.

На следващия ден времето се задържа мразовито, като суграшицата се примеси с дъжд, а около сградата виеше силен, вледеняващо студен вятър.

Към обяд, когато Дейвид заедно с дърводелците проверяваше подпорите на преградните стени, затворниците, които работеха навън, го извикаха. Още докато излизаше от сградата, той забеляза, че по улицата се движеше официална карета, която идваше към строежа.

Опакован в шинел и мушама, кочияшът спря колата до сградата и слезе да отвори вратата. От каретата се показа Франсис Гринуей, последван от губернатора. С жестове, които издаваха притеснението му от това, дали губернатор Маккуайър ще открие нещо нередно, архитектът представи Дейвид.

— А, да, инженерът — каза губернаторът, докосвайки шапката си за поздрав, когато Дейвид се поклони. — Лейтенант Бетун даде високи препоръки за вас, г-н Керък.

— Безкрайно съм му благодарен, ваше превъзходителство, защото работата тук ми харесва. Надявам се, че лейтенантът е добре.

— И аз се надявам, — отвърна губернатор Маккуайър. — Само няколко дни са минали, откакто замина за Индия, а вече чувствам силно липсата му.

Притеснен, архитектът придружи губернатора в сградата и Дейвид ги последва. Вътре губернатор Маккуайър се спря и огледа работниците.

— Като че ли са много хората, които помагат на дърводелците — отбеляза той. — Защо тук те са повече, отколкото на другите строежи?

Обезпокоен, Франсис се заоглежда наоколо.

— Веднага ще бъдат изпратени обратно в казармите, ваше превъзходителство.

— Не съм казвал да правиш това — каза губернаторът раздразнено. — Просто попитах защо тук те са повече, отколкото другаде.

Докато архитектът търсеше думи да отговори, Дейвид обясни.

— Дърводелците работят по-бързо, ако имат помощници. Освен това, младите учат занаят, което ще им даде възможност да се усъвършенстват и да бъдат от по-голяма полза за обществото.

— Това наистина е така — съгласи се охотно губернаторът. — Напълно одобрявам идеята, защото тя е от полза за всички.

Той се обърна към Гринуей.

— Ще трябва да я приложим на всичките ни обекти.

— Разбира се, незабавно ще го направим, ваше превъзходителство — отговори разсеяно архитектът, като единствената му тревога бе да види реакцията на губернатора по отношение на строежа.

Той посочи към кофража на вътрешните стени.

— Обикновено вътрешните прегради се завършват изцяло, преди да се направят и окачат вратите. В Сидней обаче имахме свободни майстори, които поради липса на друга работа, се занимаваха с дърводелство, ето защо реших да ги изпратя тук.

— Много добре, много добре — отбеляза одобрително губернатор Маккуайър. — По този начин работниците могат да бъдат използвани най-добре, а именно това ви повтарям непрекъснато. Идеята е много добра.

Той млъкна, като премести погледа си от Франсис към Дейвид, очевидно досещайки се за източника на предложението.

— Всъщност идеята е изключително добра — добави сухо той, сетне посочи към дюшемето. — От какво дърво е?

Архитектът отговори, докато двамата с губернатора се разхождаха из сградата в посока към стълбата за втория етаж. Дейвид отиде с тях горе, където Франсис показваше и обясняваше отделни моменти от работата. След като обиколиха втория етаж, те се спуснаха надолу по стълбата. Губернатор Маккуайър се огледа още веднъж и напусна сградата.

По пътя към каретата губернаторът коментираше, колко е доволен от постигнатия напредък в строежа на сградата.

— От време на време — обърна се той към Дейвид — отпускаме пари на някои надзиратели за особени заслуги. В тази връзка ще кажа на коменданта да предупреди счетоводителя си да ви плаща седмична надница от седем шилинга. А когато му дойде времето, ако строежът на сградата продължава да върви все така добре, ще преразгледам присъдата ви. Разбира се, хората, осъдени за убийство, нямат право да напускат колонията, но в рамките на това ограничение, имам възможност да възнаградя отличилите се.

Дейвид благодари на губернатора и Франсис засия от радост, че той остана доволен от строежа. Двамата мъже влязоха в колата и потеглиха, а Дейвид се върна към работата си.

Беше доволен за парите, които щеше да получава, значителна сума, с която можеше да си купи мушама, свещи за стаята и други неща, които искаше да притежава. Той обаче, беше напълно безразличен към перспективата да бъде освободен предсрочно или помилван, защото нито желаеше, нито се нуждаеше от по-голяма свобода. Единственият му затвор бе неговото минало, а единственото бягство от него, бе работата му.

Същия следобед дъждът и суграшицата намаляха, а с падането на температурите вятърът утихна. Надвечер облаците започнаха да се разкъсват. Утрото на следващия ден донесе ясно небе и светъл, но студен слънчев ден. Земята започна да съхне и се установи един период на по-меко време, което правеше по-лесна работата.

Късно една утрин, един от пазачите каза на Дейвид да събере всичките си работници в двора на казармата следобеда, защото щяло да има събрание. Предполагайки, че става въпрос за бичуване на каторжник, Дейвид каза нещо във връзка с това, но пазачът поклати отрицателно глава.

— Не, ще правят някакво съобщение — отговори той. — Тази сутрин комендантът получи известие от Сидней по куриера, но не е казал на никого за какво става въпрос. Само ни нареди да съберем всички работници за съобщение. Местните хора и фермерите също са поканени да го чуят. Гледай всички от твоите да бъдат там.

Дейвид му отговори, че ще направи каквото е необходимо, и пазачът си тръгна. В наказателната колония необичайните случки обикновено бяха неприятни и докато работеше, Дейвид си мислеше какво ли може да бъде съобщението. Най-вероятната възможност, за която се сети, бе, че губернатор Маккуайър е сменен, което щеше да е изключително лоша новина за каторжниците. Дори и сега за някои от осъдените, животът в Австралия беше тежко изпитание, а при управлението на някои губернатори, съществуването им бе наистина страшно.

Следобеда Дейвид заведе работниците в двора на казармата. Семейства от околните ферми вече се бяха събрали около конете, с които бяха пристигнали, а местните жители прииждаха от домовете и работилниците си.

Слабото зимно слънце хвърляше хилави сенки върху двора, непрекъснато идваха нови каторжници, а и броят на селските и фермерските семейства се увеличаваше. Цяла рота пазачи влезе в двора, след тях пристигнаха жените от Женската фабрика, придружени от викове и подмятания между тях и каторжниците. Пазачите се разхождаха наоколо, крещяха и се опитваха да въдворят ред.

След малко се появи капитан Барнит и в двора настъпи тишина. Той се покачи на нещо като естрада и разгърна лист хартия.

— Моля за вашето внимание — извика той. — Наредено ми е отстрана на губернатора да събера всички, които се намират в моята подведомствена област, и да прочета на глас издадената от негово превъзходителство прокламация във връзка с тежката и печална вест за кончината на негово кралско височество Крал Джордж Трети.

Комендантът зачете прокламацията, първите изречения от която, бяха обичайните думи на прискърбие и почтителни съболезнования към кралското семейство. След като разбра, че новината не отговаря на опасенията му, Дейвид се отпусна, а и реакцията на останалите осъдени беше в пълна дисхармония с тона на прокламацията.

— Крайно време беше този глупав дърт козел да хвърли топа — мърмореше някакъв мъж зад Дейвид. — Хората забравиха физиономията му, пък и от години не си гледа работата. През цялото това време той живееше в огромно разточителства и разкош, такива, каквито човек едва ли може да си представи, а спокойно можеше да се намира в приют за бедни, като се знае колко му беше акълът. Нямаше дори мозък, колкото един врабец.

— И предишният не е бил цвете — добави друг. — Казват, умрял от прекалено напъване, та получил сърдечна криза. Управлявал цяло кралство, но не му стигнал мозъка да вземе нещо стимулиращо.

Други мърмореха недоволно, докато комендантът продължаваше да чете. Стигна до мястото, в което се говореше за формалностите по траура, който щеше да бъде съблюдаван в колонията. В неделя губернаторът щеше да предвожда процесия от държавни служители, свещеници и други лица от администрацията, желаещи да участват в нея. В черквата щеше да бъде отслужена заупокойна молитва. Освен това, от неделя до вторник, всички магазинчета и работилници щяха да бъдат затворени и всяка обществена дейност прекратена.

Мърморенето около Дейвид престана, тъй като осъдените едва прикриваха радостта си, когато чуха последната част на прокламацията. Капитанът разпусна събранието и Дейвид се върна към строежа, следван от работниците си. Те говореха и се смееха, но настроението на Дейвид беше обратно на тяхното. Вместо да има само един неделен ден за убиване на времето, пред него стоеше перспективата за цели три дни без работа.

На следващия ден, събота, времето продължаваше да бъде студено и ясно, слънцето грееше ярко, но без да дава топлина. И още в самото начало на дългия период на бездействие, което така много го плашеше, Дейвид прегледа целия строителен обект, но не можа да намери нищо за работа.

Някои от общите работници най-сетне бяха разбрали, че тежкият труд кара времето да минава по-бързо и бяха работили усилено предишния следобед, за да запълнят часовете преди началото на трите им свободни дни. Огромни количества дървен материали каменни плочи бяха подредени по местата за дърводелците и зидарите, а коритата бяха пълни с вар и пясък, готови да бъдат забъркани на хоросан.

Тъй като не беше в състояние да измисли какво друго да прави, Дейвид тръгна към единия край на селото и се спусна надолу по пътя, който водеше на запад. Цялата колония беше спряла да работи и пътят беше напълно безлюден. Оградена от двете страни с открита гора и малки ферми зад нея, пътеката се извиваше по нанагорнище, стигайки до хълма, за който Дейвид беше чувал, че се казва Проспект хил.

Пресичайки билото на хълма, Дейвид се огледа наоколо, сетне внезапно спря. Втренчено гледаше пейзажа, обзет от чувство на изумление. Докато беше пътувал по строежите в Англия, беше виждал тресавищата и големите плодородни равнини в Йоркшиър, но тук те щяха направо да се губят. Пред очите му се разкри безбрежна по обхват панорама от хълмисти възвишения, които се диплеха далеч към река Непиън, а голямата тревиста долина лежеше на фона на обвитите в мъгла Сини планини, които се извисяваха на хоризонта на мили разстояние в далечината.

С изолирани една от друга ферми и стада овце, разпръснати по хълмовете, пейзажът беше внушителен. Въпреки че по мащаби беше необятен, Дейвид знаеше, че този пейзаж само загатваше за онова, което се простираше отвъд Сините планини. Той бе чувал за Батхърст, село, което лежеше на запад от планините в огромна равнина с пасбища, голяма част от които си оставаха неизползувани, въпреки че там имаше овцевъдни стопанства, обхващащи десетки хиляди акри6 земя около тях.

Но и дори погледната в цялата си необятност равнината Батхърст само намекваше за това, което се простираше отвъд нея. На запад от Батхърст се намираше Пустошта — огромна, тайнствена област, все още неизследвана. Дейвид бе чувал за хората, които са ходили там, но те бяха малцина. Върху картите, това място с размерите на море стоеше празно. Сведенията за Пустошта бяха оскъдни и на тях не можеше да се разчита, те представляваха плетеница от дочути от тук от там неща, смесени с голяма доза предположения и най-невероятни измислици.

Но имаше едно нещо, което беше абсолютно сигурно — Пустошта беше конкретна реалност, нея просто я имаше. Когато Дейвид за първи път чу за Пустошта, това не му говореше почти нищо. Изпълнен с безразличие и погълнат от мъката си, цялата му енергия бе съсредоточена главно върху работата. Ала сега, когато бе застанал пред тази гледка, изведнъж се оказа, че Пустошта има жизненоважно значение за него. Застанал на Проспект хил, обърнал поглед на запад, той се намираше на кръстопътя на своя живот.

Бе обзет от чувство, непознато му досега. В деня, в който се бе отправил за Парамата, бе имал някакво предчувствие, предизвикало дълбокото блаженство, което бе изпитал, докато ходеше край реката тогава, но не бе могъл да разбере каква е причината за особеното му настроение.

На заобиколената от дървета горска поляна близо до гората, където нищо не говореше, че на малко разстояние от това място имаше хора, той бе намерил блаженството в самота, необезпокоявана от никого. Това бе продължило само няколко минути, но отвъд планините от него имаше достатъчно, за да запълни цял един човешки живот. В Пустошта той би могъл да започне нов живот, да се откъсне от всичко случило се с него и да остави мъката и агонията зад себе си.

Обзе го чувство за огромно щастие, прекалено голямо, за да може да го задържи. В момчешки порив вдигна ръце високо над главата си, започна да крещи и да вика с цялата сила на гласа си, за да извести света за своята радост. За първи път от онзи горчив ден, когато бе разбрал за изневярата на жена си, той беше в състояние да мисли за нещата, които бяха отвъд настоящето.

Отново за него имаше бъдеще, изпълнено с обещания. Един напълно нов и чист живот сякаш се откриваше наоколо му, докато вървеше, почти подтичвайки, надолу по пътя. Слънцето изглеждаше по-ярко през този зимен юлски ден, крясъците на птиците по-оживени и радостни. Оглеждайки се ту на едната, ту на другата страна, той се потопи в пейзажа, като бързаше да стигне реката.

След като мина и покрай последната ферма, отново изпита усещането за необезпокоявана от никого самота. По широката, плодородна речна долина бяха накацали кошарите, като най-близките къщи и хора се намираха на много мили далеч от тук. Тясна пътека се отделяше от пътя на юг, като се промушваше през гъстите дървета покрай реката.

Въпреки че пътеката бе доказателство за съществуването на хора недалеч от тук, на Дейвид мястото му изглеждаше съвсем диво. Беше пълно с диви животни и птици, които той никога преди не беше виждал. Дребни и по-големи кенгура подскачаха пред погледа му, други двуутробни животни се стрелкаха в храстите. Малки животни, наподобяващи летящи катерички, скачаха между дърветата, а други представители на животинския свят мърдаха из шубраците.

Зелени облаци от вълнисти папагалчета кръжаха във въздуха, толкова гъсти, че хвърляха сянка върху земята. Сякаш покрито с тебеширенобели цветове изглеждаше едно евкалиптово дърво, върху чиито клони бяха накацали ята от бели какаду. Жълтите гребени на птиците щръкнаха нагоре, когато Дейвид се приближи към тях и след това те изхвърчаха, вдигайки огромна олелия. Безкрайно разнообразие от други шарени пъстри птици пееха и прехвръкваха измежду дърветата.

Слънцето залязваше, когато Дейвид навлезе в горичка от дървета и храсти близо до пътя. Настъпваше вечерният студ и той събра съчки и парчета кора от евкалиптите, с които си направи подслон, сетне намери суха, разпадаща се кора за прахан и като използва кремък и желязо, си запали огън.

С огъня, който лумтеше отпред, подслонът стана приятно топъл. Щом се стъмни, Дейвид огладня, но блаженството му беше далеч по-задоволяващо, от каквото и да е количество от най-вкусната храна. А огънят, който с излъчващата топлина и весели пламъци гонеше мрака, му действаше успокоително, проникваше дълбоко в него, чак до първичните му инстинкти.

Загледан в огъня, Дейвид си мислеше какво трябва да стори. Губернаторът почти му беше обещал свободата, която сега придоби първостепенно значение за него. Единственият поминък в планините на безлюдния запад беше овцевъдството, така че той трябваше да се научи да отглежда овце и друг добитък. След това трябваше да работи, да събере пари, и да си купи стадо и други неща от първа необходимост. Всичко това изискваше време, но на 26 години животът отново беше пред него.

Най-накрая Дейвид се настани удобно и заспа. Когато към утрото огънят угасна, превръщайки се в пепел, Дейвид се събуди от проникващия студ. Излезе от убежището си и тръгна нагоре по пътя, като се движеше бързо, за да се стопли. Когато пред погледа му се показа селото, той имаше чувството, че се връща в мрачен и страшен затвор.

Лагерът на каторжниците беше потънал в тишина, като единственият признак за живот беше пушекът, който излизаше от комина на готварницата. Дейвид отиде в сградата на банята, след което влезе в готварницата. За разлика от обичайната си врява, тя беше напълно пуста. Каторжникът готвач, който трябваше да раздава храната, седеше на една маса, отпуснал глава върху ръцете си, изтощен от препиване. Той посочи към тенджерите с храна и каза на Дейвид да се обслужва сам.

Тъй като не беше ял нищо от предната сутрин, Дейвид взе няколко парчета хляб и осолено свинско месо. Седна на една маса и след като свърши с яденето, отиде до готвача.

— Имаш ли картофи?

— Ей там, отзад са — измърмори мъжът, сочейки към кухнята, без да вдига глава. — Взимай, по дяволите, каквото искаш.

Дейвид влезе в мрачната кухня, където цареше пълен безпорядък. Една широка лавица беше запълнена с кошници картофи, в ъгъла имаше бурета с осолено свинско и говеждо, а самуни хляб бяха натрупани върху една маса. Дейвид откри една малка кошница, в която сложи вътре парчета свинско и говеждо месо, после напълни джобовете си с картофи и взе един самун хляб.

Като се върна в стаята си, той уви сапуна, бръснача и огледалото си в одеялото, и излезе навън, тръгвайки по пътя, който водеше на запад. Когато подмина и последните къщи на селото, чувството му, че се намира в затвор, избледня и отново се върна преливащото от жизненост настроение от предния ден. Той вървеше по пътя с широка и бърза крачка, щастливо подсвирквайки си някаква мелодия.

Духаше силен вятър и времето бе по-студено от предишния ден, но Дейвид почувства вътрешна топлина, щом стигна до убежището си. Имаше живот в тази малка и груба колибка, която му изглеждаше като дом. Сложи нещата си вътре, после натрупа дърва и съчки и запали огън.

Когато работеше, времето минаваше бързо, но никога така стремително, както сега, когато бе сам край реката. Часовете летяха неусетно, докато изследваше гората, наблюдаваше птиците и животните и готвеше на огъня, изпълнен с радостно чувство. Той остана и понеделник вечерта, като на следващата сутрин стана доста преди изгрев-слънце, и се върна в лагера навреме, за да прибере нещата си в стаята и да отиде в готварницата за закуската.

Връщайки се към ежедневието си, вместо да се плаши от неделите и да чака с нетърпение следващата работна седмица, сега предпочитанията на Дейвид бяха в обратна посока. Същевременно строежът беше придобил съдбоносно значение за него, тъй като беше паспортът му за новия живот, към който се стремеше. С тази изгаряща го амбиция, която го стимулираше, Дейвид се хвърли в работата с цялата си енергия.

Дните минаваха бързо и работата се приближаваше все повече и повече към крайния срок, определен от губернатора за завършване на сградата. В петък Дейвид получи първите си надници — заплатата му за две седмици и си купи мушама и продукти.

Следващия ден нещата вървяха гладко на строежа до обяд, когато една случка за малко да предизвика спиране на работата. В ямата за рязане на трупи имаше дълъг стоманен лост с прикрепени назъбени челюсти в единия край, който се използваше за преобръщането на трупите, докато ги подравняваха и разрязваха на дъски и подпорни греди. Докато преобръщаха една трупа, едната от челюстите се откъсна от лоста. Резачът на трупи беше казал на Дейвид, че преобръщането може да стане и с обикновен лост, но това беше трудна и поглъщаща много време работа, прекалено бавна, за да могат да се захранват дърводелците с необходимото количество дървен материал.

Дейвид събра парчетата от челюстта и ги занесе в ковашката работилница, която се намираше в покрайнините на селото. Обясни проблема на собственика на работилницата и го попита дали може да поправи лоста, а плащането ще уреди чрез Гринуей. Ковачът започна да изучава парчетата, сетне кимна и каза на Дейвид, да дойде да го вземе в понеделник сутринта.

След като проблемът беше разрешен, Дейвид си тръгна с весело настроение, предвкусвайки миговете, които щеше да прекара на следващия ден край реката. Къщите бяха разпръснати на северната страна на селото, където пътеките между фермите започваха да се оформят, като улици. Когато зави на един ъгъл, недалеч от най-близката къща, той видя мъж и жена, застанали до закъсала двуколка със счупено колело. Когато разпозна в мъжа Джон Фицрой, Дейвид веднага се сети коя беше жената.

— Ей, ти там — извика безцеремонно Джон Фицрой, като махна с ръка на Дейвид. — Намери някой, който може да сложи това колело обратно на…

— Не бъди толкова груб, Джон — прекъсна го нервно Александра Хамънд, след което се обърна към Дейвид. — Мога ли да се обърна към вас за помощ? Дали бихте могъл да поставите на място колелото или да ни посочите къде е ковачницата. Ще ви бъда изключително благодарна.

Дейвид тръгна към тях, като мълчаливо гледаше в очите Фицрой, докато той не извърна поглед встрани. Но раздразнението му от поведението на мъжа почти се изпари от противоречивите чувства, които изпита към жената.

Роднина на мъжа, който бе съсипал живота му, тя възкреси с пълна сила мъката и яростта от онова време. Той обаче видя, че сърдечното й отношение беше напълно естествено, а не поза, с цел да измоли помощ. Фицрой беше раздразнен и избухлив от неприятната случка с двуколката, докато тя приемаше нещата леко.

Освен това, тя беше най-изящното и прекрасно създание, което Дейвид бе виждал. Изглеждаше на около 19 години, имаше дълги и гъсти кестеняви коси, пъхнати под широкопола шапка, имаше сини очи и изящни, фини черти, които бяха по-прекрасни от най-съвършения образ, който един майстор на скулптурата би могъл да създаде. Въпреки достатъчните основания да бъде суетна, очите и лицето й излъчваха слънчев и добър характер и говореха за духовита и независима личност.

Докато той изпитваше настойчива нужда просто да я отмине, без да й обръща внимание, нещо по-силно от това, го накара да се спре. Докато той се занимаваше с колелото и оста и установи, че им няма нищо, тя посочи към нарезите на вала:

— Очевидно нещо е изскочило от тук — предположи тя.

— Да, и това нещо се нарича гайка — отговори той. Отмести се встрани от двуколката и започна да търси наоколо. — Паднала е някъде наблизо, защото колелото не може да стои дълго без нея.

Повдигнала роклята и дългото зимно палто, за да не се изцапат в калта, Александра му помагаше да търси гайката. На няколко ярда от колата, той я откри в бурените в края на пътя и я взе.

— Браво — възкликна тя щастливо. — Има ли й нещо?

Дейвид поклати отрицателно глава, приближавайки двуколката.

— Не, гайките на колелото са направени от стомана и трудно могат да се повредят.

Като хвана здраво оста, Дейвид повдигна от едната страна малкото и леко превозно средство и напъха обратно колелото на мястото му.

Очевидно от добро семейство, младата жена беше съвсем непретенциозна и изпълнена с неизтощима енергия, неспособна да стои без работа, тя държеше спиците на колелото и помагаше на Дейвид да го напъха в оста.

— Александра, какво правиш? — запита възмутено Джон.

— Помагам в неотложна задача — отговори тя спокойно, — докато ти стоиш там и се мръщиш. Така че и двамата правим това, което умеем най-добре.

Адвокатът въздъхна отчаяно и се обърна. Александра погледна Дейвид с дяволита усмивка, която беше едновременно мълчалив и шеговит коментар за детинското държание на Фицрой, както и извинение за неговата грубост. С това грейнало лице, красотата й беше просто заслепяваща, като ярко слънчево утро след студена и тъмна нощ.

Докато напъхваха колелото в оста, Дейвид всъщност си даде сметка, колко близо бе до него тя. Изкушаващият мирис на нейния парфюм се разнасяше около него, а рамото й се докосваше до неговото. Тя остана близо до него и след като колелото влезе в оста и гледаше как поставя гайката, която да го държи на място. Той й посочи малка дупка в гайката, където трябваше да се сложи болт.

— Пирон или парче тел ще свърши работа — каза й той. — Но ако не сложим нищо тук, колелото пак ще падне.

Александра се усмихна и кимна с разбиране.

— Сигурна съм, че ще намерим нещо подходящо във фермата, в която отиваме. Нямаше да стигна дотам днес, ако не беше вашата компетентна помощ. Наистина много съм ви благодарна.

Докато отговаряше по същия начин, Дейвид знаеше, че само след миг тя щеше да му се представи, което изискваше и той да стори същото. Сигурен, че тя щеше да познае името му, той се страхуваше от мисълта за ужаса, който щеше да се изпише върху прекрасното й лице, когато разбереше кой е той. Набързо се сбогува, като повдигна шапка и се поклони. Александра отговори, усмихната, докато той тръгваше.

Разкъсван от две диаметрално противоположни чувства, Дейвид продължи да върви към строежа. От една страна, реакцията му към Александра разклати убеждението му, че в живота му никога повече не би могло да има друга жена. Едновременно с това, мъката и болката, които тя възкреси от неговото минало, засилиха това му убеждение, превръщайки го в твърда увереност.

Дейвид се опита да не обръща внимание на вълнението си и да съсредоточи мислите си за утрешното отиване до реката, където щеше да намери спокойствие. Той обаче успя да постигне това отчасти, като очакваше с нетърпение следващия ден, но без да може да заличи от съзнанието си образа на прекрасното, усмихнато лице на Александра.

Докато двуколката се движеше по улицата, която постепенно се превърна в селски път, Александра чакаше Джон да направи забележка на неодобрение относно това, което беше направила. Тя знаеше добре, че той няма да пропусне. Когато най-сетне той й отправи забележка, тя се нахвърли върху него.

— Осмеляваш се да ме порицаваш, Джон? — попита тя.

— Не, разбира се, че не — убеждаваше я той припряно. — Все пак ми се струва, че баща ти не би одобрил това. В крайна сметка този мъж беше един съвсем непознат, и най-вероятно каторжник. Мисля, че съм го виждал някъде между осъдените, така че той или е настоящ затворник, или вече освободен.

— Отношението на баща ми към това, което върша аз, не те засяга. Този мъж може и да е осъден, може и да е бивш затворник или свободен заселник, но той е и джентълмен. При това джентълмен, който успя да оправи двуколката.

— Е, аз и не твърдя, че съм механик — отговори обидено Джон. — Аз съм адвокат и не мога да разбера, защо толкова се обиди от едно бегло споменаване за това, което си направила, Александра.

— Казвала съм ти и друг път, Джон, че няма да търпя да ме мъмриш. Брат ми също не е механик, но смея да твърдя, че Крейтън може да се справи с едно колело на двуколка, ако му се наложи.

Джон замълча обидено. Александра знаеше, че нейният отговор на забележката му беше наистина малко рязък. Освен това, тя призна честно пред себе си, че това е така, защото се намираше в отбранителна позиция.

Тя винаги се чувстваше задължена да помогне, когато е нужно, но специално в този случай поведението й наистина беше неподходящо. Беше минала границата на любезното отношение, сама предлагайки помощта си на непознатия.

Донякъде тя го направи, за да компенсира обичайното неуважително отношение на Джон към онези, които той смяташе, че стоят по-ниско от него, но същевременно и защото този мъж я бе заинтригувал. Огромен и необикновено красив, гладко обръснат, спретнат и чист до педантичност, този мъж беше едновременно резервиран и много вежлив. Начинът му на говорене и маниерите му бяха на образован човек от добро семейство, но облеклото му го издаваше, че или е осъден, или се намира в такова тежко финансово състояние, че му се налага да си купува дрехите от държавните складове.

Като си мислеше какво може да е предизвикало любопитство й към непознатия, тя си отговори, че не е нито едно от изброените неща. Реши, че това са очите му, които загатваха за някаква особена тайна, свързана с него. Изглеждаше като човек, преживял мъчително изпитание, чиито пагубни следи все още се носеха във въздуха около него, но тя видя в сините му очи явен интерес към нея, който изместваше всичко останало. Поиска й се да узнае нещо повече за него, поне името му.

Като се откъсна от замечтаното си състояние, Александра посочи алеята пред тях:

— Завий тук, ако обичаш — каза тя.

Джон дръпна юздите, конете намалиха ход и двуколката зави по алеята.

— Би било приятно да бъдем на днешното събиране у Монтаг — отбеляза той със съжаление.

— Нали ти казах, че настоявам да дойда тук сама — каза твърдо Александра. — Можеше да отидеш у Монтагови, а аз да дойда тук, да видя приятелката си и да дам бебешките дрешки.

— Приятелка? — повтори презрително Джон. — Александра, жената е работила, като прислужница в домакинството на баща ти.

— От времето, когато аз бях съвсем малко момиче — добави Александра раздразнена. — Лавиния пристигна тук със семейството ни като слугиня, но срещна добър мъж и има щастлив брак. Аз я смятам за приятелка и те моля да се държиш подобаващо.

Въздъхвайки примирено, Джон кимна с глава. Докато двуколката се движеше по алеята на малката ферма, колелото от страната на Александра се запъна в една бразда. Това беше същото колело, което падна преди малко, и тя си спомни думите на високия мъж, който предупреди, че гайката трябва да се закрепи. Навеждайки се навън, тя погледна към колелото, за да се увери, че то все още е на мястото си.

Облегна се назад и продължи да си мисли за непознатия, като си спомни някои от нещата, които той беше казал или направил. Докато слагаше гайката в оста, ръцете му бяха привлекли вниманието й. Прекалено големи и силни, това не бяха ръце на черноработник, защото в същото време криеха нежност.

Щом стигнаха малката спретната каменна къщичка, Джон насочи двуколката към предната й част. Но Александра посочи с пръст назад, тъй като предполагаше, че Лавиния е в кухнята. С физиономия, която издаваше мислите му колко обидно е за него да спре отзад, Джон подкара двуколката нататък и спря в двора между къщата и помощните постройки.

Щом Александра слезе от колата, от къщата излезе здрава жена с розови бузи, на възраст между трийсет и четиридесет години.

— Мистрес7 Александра! — извика тя радостно, като се втурна към нея. — Колко хубаво е да ви видя отново!

— И аз се радвам, Лавиния — отговори Александра и двете жени се прегърнаха. — Толкова се зарадвах, когато научих за бебето. Донесла съм дрешки за него. Надявам се, че познаваш мистър Фицрой.

Жената кимна утвърдително и усмивката изчезна от лицето й, докато правеше реверанс, а Джон се поклони високомерно. Александра извади пакета с бебешки дрешки от колата и го подаде на жената, чиято сърдечна усмивка отново се появи върху лицето й.

— Нямаше нужда, мистрес Александра — каза тя, — толкова съм ви признателна. Най-вече за това, че ви виждам отново. Заповядайте, влезте.

— Мога да остана съвсем за малко, колкото да видя бебето — обясняваше Александра, като се извиняваше. — Имахме неприятност с двуколката, която ме забави, а мама ще се тревожи, ако закъснея много. Къде е Том?

— Излезе преди малко да нагледа кравата — отговори Лавиния, поглеждайки към обора. — А, ето го. Навярно е чул колата.

Висок, дългурест мъж в домашнотъкани широки панталони вървеше към къщата и върху загорялото му от слънцето лице се появи широка усмивка, докато сваляше шапката си.

— Добър ден, мистрес Александра — каза той. — Много ми е приятно да ви видя отново.

— И за мен е удоволствие да те видя пак, Том. Мисля, че не познаваш моя кавалер Джон Фицрой. Джон, да ти представя Томас Дилейни.

Мъжете си размениха обичайните любезности, като Джон с усилие се опитваше да се прави на учтив. Александра каза на Том, че им трябва нещо, с което да закрепят колелото на двуколката.

— А, трябва ви болтче, мистрес Александра — отговори той. — В бараката с инструментите имам много от тях. Ще сложа едно на колелото.

— Благодаря ти, Том. Джон, след малко ще се върна.

Той кимна и отиде в двуколката да чака Александра, която последва Лавиния в къщата. В топлата, безупречно чиста кухня бебето спеше в люлка, сложена до саморъчно скованата маса. Александра се усмихна радостно, наведе се над люлката и докосна нежно личицето на бебето.

Лавиния взе вода с черпака от една кофа и я сипа в чайника, след което го постави на решетката над огъня да заври.

— Поне за един чай ще трябва да имате време миличка — заяви твърдо Лавиния. — Дайте си палтото, иначе няма да имате голяма полза от него, когато отново излезете навън на студа. Виждам, че за успокоение на баща ви, продължавате да излизате с онзи, дето чака вън.

Сваляйки палтото си, Александра направи лека гримаса и кимна с глава. Най-меко казано, отношенията с баща й бяха трудни, защото вътрешната й необходимост да участва в полезни дейности, винаги се сблъскваше с неговото желание, тя да не бъде толкова независима. Той бе стигнал дотам, че насърчаваше връзката между нея и Джон, а тя приемаше това, за да избягва излишните спорове.

— Джон не си прави никакви илюзии относно чувствата ми — каза тя на Лавиния, докато й подаваше палтото си. — Ние сме светски приятели и нищо повече.

— Той се опитва да преодолее съпротивата ви, миличка — предупреди я загрижено Лавиния, докато поставяше палтото в ъгъла на стаята. — Трябва много да внимавате и да не му го позволявате, защото вие заслужавате нещо по-добро. И Надявам се, че майка ви и баба ви са все така добре със здравето?

Александра седна на масата и отговори, че са добре. След това започна да разказва на Лавиния за всеки от семейството, а жената оживено сновеше из кухнята и приготвяше чая. Докато разговаряха, бебето проплака и Александра нежно залюля люлката.

Погледна през прозореца и видя Том, коленичил до колелото на колата да слага болта. Мислите за непознатия, когото бе срещнала на пътя, внезапно изплуваха в съзнанието й. Тя се сети, че всичко, което имаше някаква, макар и далечна асоциация с него, я караше да мисли за този мъж. Щом се сетеше за него, после вече й беше трудно да отпъжда тези мисли.

В паметта й изплуваха неясни спомени от изминали години и тя ги сподели с Лавиния.

— Нямахме ли една готвачка в Англия, която обичаше да повтаря някаква поговорка, нещо за непознати и как човек не може да ги забрави? — попита тя. — Мисля, че името й беше Корлис.

— Не, скъпа, това беше Дарси Хъбъл — отговори Лавиния и сложи чашата чай на масата. — Чакай да се сетя, как беше? Аха. „Ако срещнеш непознат, който мислите ти населява, трябва малко да изчакаш, и не ще да бъде непознат тогава“. Това повтаряше Дарси.

Александра кимна с глава, погледна към бебето и продължи да го люлее.

— Да, така е — съгласи се тя замислено. — Това обичаше да повтаря.

Четвърта глава

— Добър ден, аз съм Франк Уилямсън.

Дейвид спря на пътя, отвърна на поздрава и се представи. Откакто започна да ходи при реката, всяка неделя той срещаше този мъж в теглена от кон каруца. С груби работни дрехи и шапка на австралийски говедар с периферия, обърната нагоре в единия край, преди години Франк Уилямсън навярно е бил едър, широкоплещест мъж. Той се бе смалил с годините, дългата му брада и мустаци бяха изцяло побелели, но погледът му беше все още жив и младежки.

— Не съм човек, който се бърка в чуждите работи — каза Франк. — Но самият аз ще съм благодарен, ако някой ме предупреди за пасбище, което не познавам добре. Може да си намерите белята, докато лагерувате покрай реката.

— Да не би да навлизам в нечия земя, като ходя там? Тя изглежда така, че аз си помислих, че е собственост на колониалните власти.

— Границите на моите земи наистина достигат до брега на реката, но не става въпрос за това. По този път минават често избягали затворници и е възможно да забележат огъня ви. Дори ако в джоба ви има само две монети, за тях е достатъчно основание да ви убият.

Дейвид оцени загрижеността на човека и му благодари.

— Не съм забелязал никого досега — продължи той — и не си давах сметка, че мога да привлека вниманието на когото и да било. Вие как разбрахте, че лагерувам там?

— Не беше трудно да отгатна — отговори Франк развеселено — Когато започнах да ви срещам всяка неделя на отиване до Сидней, където живее семейството ми, вечерта на връщане забелязвах пушек между дърветата долу край реката. Помислих си, че това трябва да сте вие.

— Да, напълно логично е — съгласи се Дейвид, смеейки се. — Това значи е вашето стопанство, до реката откъм южната страна на пътя?

Възрастният човек се усмихна тъжно, повдигайки рамене.

— Да, така е. Навремето пасях животните и яздех кон. Сега имам няколко хиляди овце върху това парче земя, а повечето време се возя в тази каруца.

— На мен, имотът ми се струва много добър, а сигурно и мнозина други мислят така. Ваша ли е една от онези големи кошари над Батхърст?

— Не, това са само отделни парчета земя, Дейвид — отговори Франк, втренчил изпълнен със спомени поглед в далечината. — Навремето притежавах истинско стопанство за овце в Пустошта и земя толкова, колкото човек си пожелае.

— Пустошта! — възкликна Дейвид като хипнотизиран, беше доволен, че най-сетне е срещнал човек, който в действителност е бил по онези далечни места. — Чувал съм да говорят за нея, но твърде малко са хората, които наистина са били там.

— Ъхъ, съвсем малко — съгласи се Франк. — Сега там, на територията на онова, което беше моето стопанство, се намира един мой добър приятел. Една транспортна компания, от Сидней го снабдява всяка година с необходимите провизии и продава вълната му. Чувам, че превозвачите с удоволствие се връщали обратно, тъй като предпочитали шума и тълпите на града. — Човекът вдигна юздите. — Ако тази вечер останете край реката, на връщане от Сидней ще спра и може да си поговорим.

— Наистина, много хубаво ще бъде — отговори ентусиазирано Дейвид.

Франк кимна с глава, докосвайки с върховете на пръстите шапката, и като дръпна рязко поводите на коня, каруцата потегли. Дейвид продължи да върви по пътя с приповдигнато настроение от срещата си с приятния и дружелюбен човек, който притежаваше информация от първа ръка за Пустошта, и той очакваше с нетърпения да разговаря с Франк надълго и нашироко.

Беше средата на август и времето беше студено и променливо, а локвите по пътя бяха покрити с ледени корици. Силният вятър нищеше пушека, който се издигаше от комините на фермите, а хората, дебело облечени срещу студа, вървяха по задачите си. На миля след последната ферма по пътя, Дейвид разпозна пътеката, която водеше към фермата на Франк. Тясна и кална, пътеката се простираше на юг през вълнистите хълмове, покрити с акации, трева и редки гори.

Като стигна пътеката, която се отклоняваше от пътя край реката, Дейвид тръгна по нея през дърветата към лагера си. Предишните недели той беше разширил подслона си, като си беше направил колиба от дървесни кори, като за скеле беше използвал здрави и дебели клони. Запали огън в кръга от камъни пред колибата, сетне разгърна одеялото си и извади храната и кухненските съдове, които беше си купил от селото.

С надниците си той можеше да си позволи да си купува чай и други подобни неща, считани за лукс. Напълно в стила на овцевъдите, той запари чая в специална тенджерка — висок и тесен половинлитров съд с дръжка. Напълни я с вода от реката, както и малкото тиганче, което си бе купил, и ги сложи върху огъня, след което наряза зеленчуци, които пусна в тигана. Когато водата в тенджерката завря, той я отстрани от огъня, и сложи на шиш едно парче овнешко месо.

Храната, която си купуваше, беше толкова по-добра от каторжническата дажба, че едно от нещата, които той очакваше с нетърпение през свободните недели, беше яденето. Главното удоволствие засега, обаче си оставаше безбрежната самота и мисълта кога ще може да започне нов живот. След като се нахрани, той прекара дълги часове край реката, като се разхождаше и си мислеше кога ли ще има собствена ферма.

Късно следобед, той се върна на мястото, където беше колибата. Не след дълго чу тракане на вериги и трополене от колела на каруца, явно Франк завиваше от пътя надолу по пътеката. Дейвид се показа между дърветата, размени поздрави със скотовъдеца, докато той слизаше с мъка от каруцата. Щом стъпи на земята, той разпрегна коня и го пусна да пасе.

Разстоянието до Сидней си беше дълго, и Дейвид отбеляза, че Франк трябва да е прекарал съвсем кратко време там.

— Да, така е малко стоях — съгласи се Франк. — Градовете не ми харесват много. Пък и съпругата ми и децата обичат да им ходя на гости точно толкова, колкото и аз самият.

— Чудя ви се тогава защо го правите.

— Защото те са моите съпруга и синове и мисля, че трябва да ги посещавам — отговори Франк, като изваждаше от торбата си почерняла от огъня тенджерка и чай. — Аз съм от тия хора, които правят това, което смятат, че трябва да се направи.

Двамата се запътиха към реката и Дейвид отбеляза, че това е добро правило. След като напълниха с вода тенджерите, те направиха чай и запалиха лулите си. Дейвид разказа накратко за себе си, като отбеляза, че е инженер по професия и сега е ръководител на строежа в Парамата.

Франк не направи никакви опити да разбере нещо повече и избягваше да задава лични въпроси, тъй като смяташе, че много мъже си имат причини да не желаят да се рови някой в миналото им.

— Е, в такъв случай, след като те освободят или помилват — отбеляза той, — няма да ти е трудно да си намериш добре платена работа.

— Сигурно е така, но аз искам да стана овцевъд.

Франк пушеше лулата си и изучаваше с поглед Дейвид, сетне кимна.

— Аха, имаш вид на човек, който може да издържа на самотата, ако не и нещо повече — на човек, който я предпочита. Въпреки това, началото може да се окаже трудно. Земята тук е изключително скъпа, но в Батхърст цените, като че ли са по-умерени.

— А в Пустошта сигурно цените са по-приемливи.

— Така е, защото ползването им е безплатно. Просто трябва да получиш разрешително за овцевъд и да се заселиш върху колкото си искаш акра държавна земя. Разрешителното струва само една гвинея, но земята няма да ти принадлежи, а и не всеки може да живее в Пустошта. Там не е възможно нищо средно, или ти харесва, или го мразиш.

Като отпи от чая си, Дейвид попита:

— Как е земята там, прилича ли на тукашната?

Франк поклати отрицателно глава и отговори, че там е по-сухо и растителността се различава от тази по бреговите области. Върху един акър земя могат да бъдат пасени по-малко овце, а и водата недостига. Пожари на тревните площи, наводнения и засушавания представляват потенциална заплаха, както и австралийските диви кучета динго. Но ако тези трудности бъдат превъзмогнати, това е отличен район за отглеждане на животни и стадата се умножават бързо.

Франк започна да разказва за Пустошта и за преживяванията си там. Здрачът вече се бе спуснал, когато той спря да говори, замисляйки се за момент. Сетне, когато светлината от огъня затрептя по покритото му с бръчки лице и бяла брада, той заговори отново, като се опитваше да предаде една по-абстрактна представа за Пустошта. Той не умееше да се изразява особено добре и търсеше думи, с които да опише красотата, необятността и въздействието, което Пустошта оказваше върху онези, които отиваха там.

— Така или иначе — продължи замислено той, втренчил поглед в огъня, — това е нещо, което стига до кръвта и костите ти. Що се отнася до мен, аз исках да остана там вечно, там да свърша дните си, и там да бъда погребан. Но жена ми мисли точно обратното, изглежда нещо й стана, а и синовете ми мислят като нея. Бяха още момчета, когато ги върнахме обратно, но те все така продължават да не искат да виждат нищо, което се различава от улиците на Сидней.

— А самотата? — подсети го Дейвид.

— Да, да, самотата, както и чувството да бъдеш съвсем сам. Има огромна разлика между двете. Освен това, изглежда хората, на които им харесва там, трябва да могат да погледнат себе си честно и открито и да останат доволни от това, което виждат. Каквато и да е причината, но моето семейство не можа да понесе живота там, и аз разбрах, че моя е отговорността да ги върна обратно. Така и направих.

— И продаде стопанството на приятел.

Франк изпи чая, кимвайки с глава.

— Продадох го на Пат Гарити, който работеше за мен още от съвсем млад. Синовете на моята плът са в Сидней, но синът на моята душа е Пат. Той нарича мястото Уайамба и засега това стопанство е най-голямото в Австралия. Има жена и деца и за него работят доста скотовъди, които харесват живота в Пустошта.

— В такъв случай изглежда, че неговата жена и децата му харесват живота там.

— Естествено — отвърна Франк развеселено. — Жена му, Майра, е от аборигените и много помага на Пат. Заедно те могат да се справят с избягали затворници или какъвто и да е друг проблем, който би могъл да възникне.

— Значи има избягали каторжници в Пустошта?

— Те не скитат много по онези земи, защото обикновено разбойниците обичат да са близо до проститутките и рома, а и не са от онези хора, на които би им харесвало да живеят там. Но има случаи, когато ходят там, убиват овчари и им задигат стадата. Има и такива, които изчезват в Пустошта, умират я от жажда, я от глад, а други направо полудяват.

— Откъде започва Пустошта, Франк?

— Зависи кого питаш. Повечето хора ще кажат на запад от Батхърст, но според мен започва далеч по на запад оттам. Има голяма река, която аборигените наричат Кобдогла, което ще рече земята на изобилието или нещо подобно. Аз бих казал, че когато човек стигне до река Кобдогла, вече е в Пустошта, защото се намира в места, където нещата са различни. Например това сигурно е единствената река, която тече обърната с дъното нагоре.

— С дъното нагоре? — повтори Дейвид през смях.

Франк се засмя, клатейки глава.

— Ако някога я видиш, ще разбереш какво имам предвид. Това трябва да е най-калната река в света.

Разговорът продължи и Дейвид ставаше все по-омаян и по-омагьосан от огромната земя на запад. Отдалечеността и изолираността й, както и от другите й характеристики, които хората разглеждаха като недостатъци, но за него бяха предимства. Докато възрастният овчар говореше, в гласа му се долавяше изпълнено с копнеж желание да се върне там, и това беше чувство, което Дейвид можеше да разбере. Дейвид придоби увереност, че става въпрос наистина за място, където би могъл да създаде едно ново бъдеще за себе си, оставяйки миналото зад гърба си.

Стана късно и двамата мъже се умълчаха. Дейвид разбърка въглените и хвърли съчки върху тях. Дървото запращя, когато се запали, прогонвайки мрака с пръстен от светлина.

— Ще ми се да имам стопанство с овце там, Франк — каза тихо Дейвид. — Желая това най-много от всичко, което съм искал през живота си.

— Да, да, разбрах, че искаш да отидеш там. — Старецът се усмихна под мустак, сетне стана сериозен и замислено погледна младия мъж. — Ти си от хората, на които ще им хареса там, Дейвид. Мисля, че един ден ще имаш стопанство в Пустошта, защото Освен това, ти си от онези хора, които предприемат нещо, когато дадена идея се загнезди в съзнанието им. — Той въздъхна, вдигна тенджерата си и тромаво се изправи на крака. — Крайно време е да положа старите си кокали в одеяло.

— Ще ти помогна да се оправиш с коня — предложи Дейвид, като се изправи.

— Благодаря ти. Този кон може да създаде трудности, а и ще се нуждаем от светлина, за да не ни изрита, но в каруцата имам фенер.

Те тръгнаха към каруцата, минавайки през дърветата. Дейвид взе фенера, занесе го до огъня и го запали, сетне се върна до колата и помогна на стареца да впрегне коня. Докато затягаха сбруята, Дейвид изказа надежда, че в скоро време отново ще имат възможност да си поговорят.

— О, имаме още много неща да си говорим — увери го Франк. — Докато разговаряхме, се сетих за нещо, което може да е от полза и за двама ни. Ако искаш да работиш в стопанството през неделните дни, ще ти плащам по три шилинга на ден. Какво ще кажеш?

— Ами, изглежда ми прекалено щедро предложение за момента, Франк. Аз дотолкова нищо не разбирам от овце, че са ми много дори три фартинга, да не говорим за три шилинга.

— Ще се научиш, и ако не съм се излъгал в предположенията си, ти ще се справиш много по-бързо от когото и да било тук. Освен това, ще научиш неща, от които ще имаш полза, ако мислиш да ставаш овцевъд. Наближава времето да се появят и агнетата и за теб ще е много важно да се научиш какво да правиш с една овца, когато тя се агни. Освен това, ще бъдеш много полезен точно тогава, защото много от овцете се агнят едновременно и всеки човек е безценен.

— Нямам нищо против, но не виждам как бих могъл. Само докато стигна стопанството ти, част от деня ще е вече минала. А и ще трябва да се връщам в Парамата навреме, за да събера работниците си в понеделник сутринта.

— Това лесно може да бъде разрешено. От доста време си мисля да ходя при жената и синовете в събота вместо в неделя, което ще е по-добре за всички. Така ще започна да правя и на връщане през Парамата в събота вечер, можеш да ме чакаш и да дойдеш с мен до стопанството. В неделя вечер можеш да вземеш кон оттам и да се върнеш в Парамата, а някой от овчарите може да дойде с теб, за да го върне обратно.

Дейвид затегна веригата, после се обърна към стареца на бледата жълта светлина на фенера. По време на разговора им до огъня между двамата мъже се бе зародило едно истинско приятелство, но Дейвид чувстваше, че предложението, което овцевъдът му бе направил, го задължава много.

— Предложението ти е повече от любезно, Франк — каза му той, — но ми се струва, че си създаваш голямо главоболие с човек, който ще ти работи само един ден в седмицата.

— Зависи кой е този човек, Дейвид — отговори твърдо Франк. — Това ще бъде от полза и за двама ни и е нещо, което искам да направя. Стигнал съм онзи период в живота, когато човек може да си позволи да прави онова, което желае, а освен това… — той млъкна, сетне се засмя: — Странното е, че Пат и ти сте напълно различни един от друг, но в същото време си приличате много. Пат ми признава заслугата, че му помогнах да започне, а аз искам да направя същото и за теб.

Дейвид се поколеба, след което се съгласи.

— Добре, Франк. Няма нужда да ти казвам колко съм ти признателен, знаеш, че това ще е от голяма полза за мен.

— За двама ни — поправи го Франк. — И така, ще те чакам идната събота вечер в Парамата.

Двамата мъже си стиснаха ръце, след което Франк се качи тромаво в каруцата заедно с фенера. Возилото потегли и Дейвид гледаше как петното жълта светлина ставаше все по-малко. От физическа гледна точка, мислеше си Дейвид, той щеше да бъде на същото място, където бе прекарал предишните недели, но от друга страна, в резултат от запознанството си с Франк, правеше гигантска крачка към неизследваните земи на Пустошта.

Следващата събота, щом здрачът се спусна рано в края на един ветровит облачен зимен ден, Дейвид посрещна Франк на пътя в края на Парамата. Старецът се усмихваше щастливо и Дейвид беше също така доволен да го види отново. Те се поздравиха сърдечно и Дейвид сложи одеялото и другите си вещи зад седалката, качи се в каруцата и седна вътре.

Каруцата се движеше бързо по пътя, конят тичаше в тръс, а Франк разказваше перипетиите си. Бил сред осъдените на едни от първите кораби, изпратени да установят колония в Австралия, известни като Първа флота, пристигнали през лятото на 1788 година. Началните години били трудни, лоша реколта, корабите с продоволствия пристигали със закъснение и това причинило глад, както и недостиг на облекло и други стоки от първа необходимост.

След като Сидней постепенно започнал да се формира, Франк бил един от хората, изпратени да създадат селище в Парамата, тогава известна под името Роуз хил. С неуморен тежък труд, той заслужил земя, която да му бъде отпусната след излежаване на присъдата, и си избрал териториите, на които сега се намираше стопанството му при река Нипиън. Вече женен, той се установил, станал фермер и гледал овце като стадото му бързо се увеличило от няколко десетки на няколкостотин глави добитък.

Овцете, мериносова порода, внесена от Кейптаун, се оказали удачен избор за отглеждане. Когато първите големи доставки вълна от стадата в колонията стигнали в Англия, вносът на дълговлакнестата вълна от мериносовите стада в Испания току-що бил прекъснат поради Наполеоновите войни. Вълната се котирала на висока цена и Франк, и останалите овцевъди изоставили всичко останало и се съсредоточили изцяло върху отглеждането на овце.

След като стадата му се увеличили до хиляда овце, Франк се опитал да получи още земя. В околностите на река Нипиън нямало свободни места, а други овцевъди били прекосили отвъд Сините планини, за да установят стопанства близо до първите къщи на сегашния Батхърст. Когато над стопанството му надвиснала заплахата да остане без необходимите пасища, Франк напуснал мястото заедно със семейството си, овчарите, конете, кучетата, натоварените с продукти фургони и половината овце. Като подкарал бавно животните на запад, оставяйки ги да пасат по пътя, са му трябвали цели осем месеца, за да стигне до желаната земя.

— Но в крайна сметка отново се върнах тук — каза Франк, завършвайки дългата си история — и добре, че запазих земята давайки я под аренда, вместо да я продам.

Дом вид не виждаше лицето на стареца, тъй като нощта бе настъпила час по-рано, но гласът му беше изпълнен с тъга и примирение.

— Други мъже биха изпратили обратно семействата си, а те биха останали там — отбеляза Дейвид.

Франк въздъхна.

— Ъхъ, мнозина биха го сторили — съгласи се той. — Навярно и аз също, ако жена ми не беше мръднала. Но тогава реших, че ще продам всичко и ще ги върна обратно, и точно това направих.

Двамата мъже замълчаха, каруцата се движеше по пътеката към кошарите, а конят сам намираше пътя в непрогледния мрак. Когато започнаха да падат първите капки дъжд, Дейвид се протегна отзад на седалката да вземе мушамата си, широко палто, изработено от тънък лен и импрегнирано с китова мас, Франк затършува под седалката да търси своята и мушамите зашумоляха, докато мъжете ги разгъваха и обличаха.

— Поне е само дъжд, без суграшица или сняг — отбеляза Дейвид. — И засега не е толкова силен.

— Ъхъ, това го прави по-поносим — захили се Франк. — Но във всеки случай, каквото и да е, вече почти стигнахме.

Минути по-късно Дейвид усети мириса на изгорели дърва и осветени прозорци гледаха през дъжда и мрака пред тях. Каруцата мина покрай тъмните сенки на оборите, след това навлезе в двор пред готварницата, в която горяха лампи с китова мас. До готварницата имаше бараки, а няколко ярда по-нататък през прозореца на една къща се виждаше да гори лампа, намалена до крайност.

Вратата на готварницата се отвори и от нея излезе мъж с фенер.

Дейвид скочи от каруцата и взе нещата си, които бяха зад седалката. Мъжът вдигна фенера и пристъпи по-близо. Дейвид видя, че е абориген, облечен в дрехи на овчар и широкопола шапка. Франк ги запозна, докато слизаше тежко от каруцата.

— Дейвид, това е Кунманара, градинар и момче за всичко. Кунманара, това е Дейвид Керък, новият ни овцевъд, който ще работи тук през неделите.

Добре сложен мъж между двадесет и тридесет години, Кунманара се усмихна приятно и белите му зъби светнаха.

— Добре ли сте, Дейвид? — каза той с носов английски акцент, характерен по-скоро за тука роден бял човек, отколкото за абориген.

— Да, добре съм, Кунманара — отговори Дейвид, здрависвайки се с човека. — А ти как си?

— Добре съм, сам ще се оправя — отговори той и тръгна да прибира коня и каруцата. — В готварницата има горещ гювеч и чай, мистър Уилямсън.

— Много добре — отговори Франк. — Хайде, ела с мен Дейвид, нека идем да се стоплим и да хапнем малко.

Когато Кунманара отведе коня, по пътя към готварницата Франк обясни на Дейвид кой е този абориген и защо има такъв акцент. Докато бил в Пустошта, Франк го намерил, тогава той бил малко сираче, чиито родители били загинали от глиган. Франк го взел, и когато пораснал достатъчно, за да се грижи сам за себе си, го оставил в бараките, и оттогава Кунманара е при него.

Готварницата излъчваше весела домашна атмосфера. В единия й край лумтеше огънят в огнището, а до него имаше сандъци с храна, един шкаф и умивалник. Върху дълга и масивна маса с ярко горящи газени лампи седяха двама мъже над канчета с чай. Те се изправиха и Франк ги представи.

Дребният и енергичен мъж с побеляващи коси и със сакат крак се оказа готвачът и магазинерът Джеймс Робъртс. Като се усмихваше приветливо, той каза на Дейвид да го нарича Джимбоб. Другият мъж — висок и ъгловат, беше някъде между тридесет и четиридесет годишен. Сърдечен, но по-делови от Джимбоб, Даниъл Корбет беше главният овцевъд.

След като размени любезности с двамата мъже, Дейвид се настани на масата, където Франк и Даниъл също седнаха, а Джимбоб отиде до огнището. Франк каза на Дейвид, че има още четирима работници, които бяха нови във фермата и все още се учеха. Бяха излезли с овцете, обясняваше той, и Дейвид ще се запознае с тях на следващия ден.

Пъргав и енергичен, въпреки сакатия си крак, Джимбоб се суетеше около огнището, тракайки с чинии и канчета. Не след дълго, пред Франк и Дейвид бяха сложени метални чинии с димящ гювеч с овнешко, канчета с чай и чиния с натрупани питки, печени на жарава — хляба на овчарите, приготвен от брашно, сол и вода. Обилният и тлъст гювеч, пълен с огромни парчета месо и зеленчуци, и сос, сгъстен с лющен ечемик, беше най-вкусната храна, която Дейвид ядеше за първи път от много време насам.

Джимбоб седна на масата, а в стаята влезе Кунманара. Докато мъжете разговаряха, Дейвид разбра от забележките им, че Джимбоб и Даниъл са били в Пустошта заедно с Франк. Подобно на Кунманара, годините на близко сътрудничество и споделени преживявания в далечните земи беше създало здрава връзка между двамата мъже и старият овчар.

След като се нахрани, Франк отиде в къщата си, а Дейвид в бараките заедно с останалите мъже. Дървеното му сгъваемо легло с твърдите си дъски, покрити с няколко пласта обработени овчи кожи, беше меко и удобно като най-добрия пухен дюшек, но сънят му се стори твърде кратък, когато много преди изгрев-слънце двамата мъже се раздвижиха из стаята. Дейвид отиде с останалите в готварницата и Франк се присъедини към тях за закуска, която се състоеше от пресни пити и дебели парчета пушен бекон.

Още с пукването на зората в тази студена и дъждовна утрин, Дейвид отиде заедно с Даниъл да оседлаят конете. Малкото заградено място от конюшнята около къщата и другите сгради, включваше и навесът за стригане на овцете и прилежащите му кошари. От едната страна на сградите имаше голяма градина, където се намираха обор, в който имаше няколко крави, и свинарник с прасета. Главният овцевъд му каза, че пасбището е разделено на две части — северна, граничеща с пътя за Парамата, и южна, към която отиваха двамата с Дейвид.

Докато вървяха на юг по хълмовете, покрити с дървета сред трева и храсти, Даниъл каза на Дейвид, че новите работници остават с двете стада овце, като периодично ходят в главното стопанство да вземат храна и други продоволствия. Не след дълго, пред погледа им се появи стадо от около хиляда и петстотин овце. Двамата младежи, които бяха със стадото, разваляха оградата от въжета и колове, където бяха държали животните през нощта, и товареха нещата си на един кон. Те се готвеха да отведат стадото в друга част на пасището.

Като спря коня до младежите, Даниъл представи Дейвид. Високото, русо момче на име Сайлъс Доак, беше на около шестнайсет години, а другото, грубо и недодялано с буен перчем тъмнокафява коса, се казваше Руъл Блейки и изглеждане около петнайсетгодишен. Даниъл им каза, че той и Дейвид ще преместят стадото, така че те биха могли да отидат до главното стопанство да вземат още продукти. Момчетата се усмихнаха радостно и се затичаха към конете си.

Двамата мъже довършиха приготовленията по преместването на стадото. Главният овцевъд обясняваше, че овцете ще опасат тревата до корените и ще унищожат пасбището, ако бъдат оставени прекалено дълго на едно място. Той показа с пръст към туфите трева, обяснявайки на Дейвид, как да разбере кога животните трябва да бъдат преместени. Сетне, като извика четирите кучета при стадото, Даниъл му показа сигналите с ръка, на които отговаряха кучетата и можеха да бъдат направлявани от разстояние.

Временната ограда бе превърната в подредени в наръч колове, увити с въжета, едно от които, Даниъл завърза за коня, за да може да я тегли. Възседнал коня си и уловил свободното въже от товарното животно, той каза на Дейвид да подкара овцете. Дейвид подсвирна на кучетата и им даде знак да заобиколят стадото и да заберат овцете, което завърши с пълна бъркотия. Овцете пасяха, разпрострени върху доста голяма територия. Кучетата не разбраха правилно намеренията на Дейвид и се втурнаха през средата на стадото, като раздалечиха овцете още повече, а отделни групички животни се защураха насам-натам. Даниъл седеше на коня си и чакаше, без да предложи нито помощ, нито съвет.

Дейвид се отчайваше все повечеи повече и му бе необходим цял час, за да разбере, че именно сигналите му объркват кучетата. Той се съсредоточи и успя да насочи правилно едно от кучетата, за да събере животните тъкмо навреме, тъй като стадото съвсем се бе разпокъсало и овцете лудо се въртяха в едно разстояние от няколко мили. Когато най-сетне успя да ги събере и да ги поведе заедно в една посока, Даниъл сухо му напомни, че стадото трябва да върви на изток, а не към главното стопанство, към което всъщност се бяха упътили.

Някъде по обяд, Дейвид най-сетне успя да поведе стадото на изток бавно по хълмистия терен. Но вместо в широка колона, овцете се движеха на групички. От време на време кучетата разбираха погрешно неговите намерения и се нахвърляха право срещу стадото, което караше отделни групи от по една дузина овце да се откъснат от него. Като изпрати кучетата към отцепилите се животни и направи още един опит, Дейвид най-накрая успя да формира стадото в колона.

Късно следобед стадото стигна новото пасище. Докато Дейвид и Даниъл разтоварваха нещата на младежите от товарния кон и слагаха оградите, Дейвид подхвърли няколко забележки за трудностите му с овцете, пълни със самоирония.

— О, това не беше нищо — категорично не се съгласяваше главният овцевъд. — Мистър Уилямсън каза, че вие ще се научите бързо и е прав. Обикновено на другите им трябват толкова дни, колкото на вас часове, за да се научат как да се справят с овцете. Когато Сайлъс и Руъл пристигнат тук, ние ще се върнем в базата. Мистър Уилямсън иска да му помогнете за едни болни овце.

Двете момчета пристигнаха след малко. Яхнали конете, Дейвид и Даниъл се върнаха обратно през хълмовете. В главното стопанство Дейвид разседла коня си и го закара в обора при другите коне, след което отиде при Франк в кошарата, където множество слаби и болнави овце стояха апатични и отпуснати. Старецът отвори дървена кутия с лекарства и примитивни медицински инструменти, а Дейвид му помагаше да лекува овцете.

Повечето от тях бяха инфектирани около местата, където по рано са били опашките им. Франк обясни, че когато се отреже опашката на агне, кожата около ануса се маха, така че да не може на това място да расте вълна. Когато процедурата е извършена неправилно, вълната започва да расте и задържа изпражненията, които привличат мухите месарки. Дори и през зимата в събралите се изпражнения тези мухи снасят яйца, които се превръщат в червеи и причиняват инфекции.

Отстраняването на изпражненията и отварянето на получилите се от инфектирането джобове предизвикваше гадене, но Дейвид просто прие факта, че това е част от работата с овцете. След като приключиха, той и старият овчар се запътиха към един обор, който беше изолиран от останалите с негасена вар, разпръсната около него. Там се намираха една дузина овце с петна оголена кожа, които се виждаха през рядката им и проскубана вълна.

След като преминаха през негасената вар и влязоха в обора, Франк предупреди Дейвид да пипа овцете само с ръце.

— Болни са от краста — обясняваше той, — която може да бъде предадена много лесно и на останалите. Ако допреш дрехите си до някоя от болните овце и после ги докоснеш до друга, то е достатъчно, за да я заразиш.

— Разбрано. С какво ги лекуваш?

— Най-доброто лекарство е чукът между очите — отговори Франк и извади глинен съд от кутията с лекарства. — Но сега опитвам ето с това. Мехлем от сяра и стипца, забъркани с китова мас.

— Е, какво, лекува ли?

Старецът поклати весело глава.

— Засега не, но навярно ще е необходимо повече време. Дай да направим това, и да свършим за днес. Както ти бях споменал преди, ще можеш да използваш коня, за да се върнеш в Парамата, а Кунманара ще дойде с теб, за да върне животното. Но първо нека да видим какво е сготвил Джимбоб за вечеря.

Той отвори глинения съд, като се смееше от сърце.

— Нищо друго не може да възбуди така апетита ти, като лекуването на болни овце.

Дейвид се засмя, правейки гримаса на отвращение, и се приближи заедно с Франк към овцете. Дейвид беше сигурен, че всеки друг овцевъд би унищожил овцете пред риска болестта да се разпространи върху стадата. Това потвърждаваше общото мнение, което той имаше за Франк и неговото стопанство. В него имаше достатъчно много работници за около трите хиляди овце, а и мястото беше достатъчно голямо, за да побере още няколко хиляди. Очевидно фермата беше печеливша, но това беше от второстепенно значение за Франк. В есента на живота си, той държеше около себе си приятелите си от Пустошта и работеше с овцете единствено според разбиранията си, просто наслаждавайки се на годините, които му оставаха.

Сутринта на следващия ден Франсис Гринуей пристигна на обекта изключително щастлив. Сред новопристигналите кораби с каторжници имало двама строителни предприемачи, негови партньори, които били осъдени за мошеничество. Те били определени за ръководители на обекти в Сидней и се оказало, че се справят много добре с работата си като такива.

Губернаторът останал доволен, а Гринуей бил още по-удовлетворен, тъй като вече не се занимавал с дреболии по строежите. Новината беше добра и за Дейвид. Строежът на казармата вървеше по разписание и дори започна да напредва по-бързо и шансовете му да получи помилване изглеждаха благоприятни. По всичко личеше, че вероятността да бъде помилван до голяма степен зависеше от работата му на обекта.

В сряда следобед на обекта пристигнаха свещеник и млада жена. По-скоро момиче, отколкото жена, тя бе около 16-годишна и по всяка вероятност осъдена или слугиня, което личеше от облеклото й — дочена рокля и остаряло палто. Момичето обаче беше чисто и спретнато. Палтото беше внимателно закърпено, косата й беше акуратно прибрана под бонето й.

Свещеникът — дребен и благ човечец с лице, изразяващо търпение и загриженост, се представи с името Терънс Карлсън. Той попита Дейвид, дали могат да говорят насаме, сетне му каза, че младата жена е Обърта Маубрей, каторжничка.

— Но — добави той, — тя живее в едно семейство в селото и работи като слугиня. Не пребивава изобщо в Женската фабрика. Разбрах, че човек на име Енос Хинтън работи тук. Той насилствено е влязъл в контакт с мистрес Маубрей и сега тя се намира в деликатно положение.

Физиономията на Дейвид помръкна, когато разбра, че Хинтън е изнасилил младата жена и сега тя е бременна.

— Напълно в стила на Хинтън. Ами, ако искате да бъде наказан за деянието си, ще трябва да говорите с коменданта, а не с мен, отче.

Викарият замига с очи глуповато, сетне поклати глава в знак на несъгласие.

— Не, аз бих искал той да постъпи почтено и да се ожени за нея.

— Да се ожени? — възкликна Дейвид. — Вие не познавате Хинтън, отче. На първо място, залагам дясната си ръка, ако той е извършил нещо почтено през целия си живот. Освен това, няма жена на света, която да струва толкова малко, че да бъде наказана да се омъжи за него.

— Разбирам, че той е пропаднал тип — съгласи се свещеникът. — Но когато семейството, при което живее мистрес Маубрей, открие положението, в което е тя, ще я изхвърли от дома си. В такъв случай момичето ще трябва да отиде в Женската фабрика, а то коренно се различава от жените там. Освен това, такова е желанието и на мистрес Маубрей.

— Сигурна ли си? — попита я Дейвид. — Не съм срещал по-отвратителен човек от него, мистрес Маубрей.

— Аз знам по-добре що за човек е той, мистър Керък — отговори тихо и спокойно тя. — Независимо от това какъв е той, това е моето желание.

Въпреки че тя беше твърде млада и очевидно объркана от затрудненото положение, в което се намираше, лицето и очите й говореха за една одухотворена и решителна личност. Като я изучаваше, Дейвид си мислеше, че тя би била идеална съпруга за някой добър човек. Сетне той пропъди тази мисъл, приемайки решението й. Каза на един от общите работници да иде да извика Хинтън от ямата за рязане на трупи.

Няколко минути по-късно Хинтън се появи зад сградата, целият покрит със стърготини. Щом като видя жената и свещеника, изражението на грубото му лице ясно говореше, че е виновен и ледените му очи излъчваха страх, но той се опита да се измъкне, сипейки заплахи.

— Не съм я виждал никога преди, по дяволите. А какво толкова ви е грижа?

— Мери си думите, Хинтън — отряза го гневно Дейвид. — Говориш на духовно лице, а не на някоя свиня като тебе!

Хинтън се обърна и го изгледа кръвнишки, сетне отмести поглед, когато Дейвид се вторачи в него. Възвръщайки си до известна степен самообладанието след избухването на Хинтън, свещеникът започна отново да говори спокойно, насърчавайки го да поеме своята отговорност и да се ожени за момичето. Хинтън поклати отрицателно глава, твърдейки упорито, че никога не я е виждал. Обърта се обади, като гласът й трепереше от отчаяние, когато описваше кога и къде той я беше изнасилил.

Работниците си намираха поводи да минават покрай тях, като си намигаха един друг и се хилеха, щом чуеха за какво става въпрос, сетне казваха на останалите. След няколко минути из целия обект всички се смееха и говореха затова, като се забавляваха с неприятното положение, в което беше изпаднал Хинтън. Той обаче продължаваше да се кара с жената и с викарий Карлсън.

— Добре, стига толкова — каза Дейвид, като прекъсна разговора им. — Хинтън, за всеки тук е ясно, че нагло лъжеш. Или решавай сега да се ожениш за нея, или ще бъдеш затворен в карцера и оставен на половин порцион, докато решиш да го сториш.

От гняв лицето на Хинтън се покри с червенина от другата страна на белега му, а бледосините му очи щяха да изскочат и мускулите на грубата му физиономия трепереха.

— Да те вземат дяволите, не можеш да ми сториш това! — ревеше той. — Не можеш да ме тикнеш в карцера на половин порцион само защото не искам да се оженя за нея!

— Разбира се, че няма да е за това — съгласи се Дейвид. — Ще те пратя в карцера за кръшкане.

— Кръшкане? — изкрещя Хинтън. — Задникът ми се скапа от работа в онази дяволска яма, не можеш да кажеш, че съм кръшкал!

— О, и още как! — отсече Дейвид. — Аз съм този, който преценява работата тук, и комендантът ще приеме онова, което аз му кажа. Така че ще отидеш в карцера за кръшкане от работа и аз ще реша, че си стоял достатъчно там, когато ти решиш да се ожениш за нея. Така че, Хинтън, какво предпочиташ — църквата или карцера?

От гняв и злоба мъжът онемя за миг, сетне безпомощно вдигна рамене.

— Ами добре, ще се оженя за нея — измърмори мрачно той.

— Какво трябва да направя, отче? — попита Дейвид, обръщайки се към Терънс Карлсън. — Може би в неделя да обявим в църквата имената на встъпващите в брак?

Свещеникът се колебаеше, тъй като проблемът се беше разрешил бързо, сетне кимна щастливо с глава.

— Ами да, трябва да обявим в църквата имената им две последователни недели, след което може да стане бракосъчетанието.

— Много добре — отговори Дейвид. — Хайде, Хинтън, връщай се да работиш.

Мъжът се затътри нататък, скърцайки зъби от отчаяние и ярост. Свещеникът и Обърта изказаха дълбока благодарност на Дейвид, като му благодаряха отново и отново, след което си тръгнаха. Когато се върна към работата си, Дейвид започна да изпитва силно съмнение за това какви щяха да бъдат последиците. Решението зависеше от Обърта, но според него тя щеше да е далеч по-добре в Женската фабрика, отколкото като жена на Хинтън.

Вместо да отшуми, интересът към случката продължаваше. Работниците се забавляваха с нещастието на Хинтън. Те му се подиграваха, карайки го от време на време да излиза от ямата със свити юмруци и изкривено от злоба лице, готов да се бие. По-нататък през целия ден, както и през останалата част от седмицата, Дейвид трябваше да се намесва на няколко пъти, за да предотврати сбиванията.

В събота вечер, когато Франк се показа с каруцата си на пътя, Дейвид чакаше в края на селото. Неделята отново беше дълъг и изпълнен с работа ден, като Дейвид прекара част от сутринта в ковачницата заедно с Кунманара, учейки се да подковава коне. След това отиде до едно от пасбищата и премести овцете на ново място, а после до доста късно, след като се стъмни, помагаше на Франк да лекува болните овце.

На следващата сутрин по време на проверката както Хинтън, така и Краули не се появиха. Когато свърши с извикването на имената по списъка и освободи майсторите и чираците им, Дейвид разговаря с общите работници, дали знаят къде може да са двамата мъже. Те клатеха глави и вдигаха рамене, като се оказа, че от неделя никой от тях не беше виждал нито Хинтън, нито Краули.

След като им каза кой какво ще работи, Дейвид отиде до канцеларията на лагера. Капитан Барнит беше там, вглъбен над някакъв доклад. Той поглади замислено брадичката си, когато Дейвид му каза за изчезналите двама каторжници, след което му подаде доклада, който четеше. Беше писан предния ден, когато един фермер от село Уиндзор беше дошъл в канцеларията, за да съобщи, че два коня и храна са били откраднати от стопанството му през нощта в събота.

— Заключението се налага само по себе си — отбеляза капитанът, докато Дейвид му връщаше доклада. — Така че имаме още двама разбойници на свобода.

— Кражбата на двата коня и храната през нощта, в която те изчезнаха, не може да бъде просто съвпадение — съгласи се Дейвид. — Изобщо не съм учуден, тъй като и Хинтън и Краули само създаваха главоболия.

— Да се надяваме, че ще бъдат заловени в най-скоро време. Ще изпратя двама души да ги заместят и ще съобщя за случилото се в Сидней. Ако разберете нещо повече от работниците за Хинтън или Краули, уведомете ме.

Дейвид отговори утвърдително, след което напусна. На връщане към строежа, той срещна викарий Карлсън, който беше се отправил към канцеларията. Свещеникът беше ходил на обекта, за да разговаря с Хинтън за сватбата, и безпокойството му растеше, докато Дейвид му разказваше какво е най-вероятното обяснение за отсъствието на Хинтън.

— Боже мой! — въздъхна той обезверено. — Мистър Керък, какво ще прави сега мистрес Маубрей?

— Честно казано, мисля, че ще е по-добре, отче. Вие видяхте що за човек е Хинтън и той щеше да направи живота й невъзможен.

— А може би тя щеше да успее да го превъзпита — предположи свещеникът, като вдигна рамене. — Човек никога не знае, нали? Сега обаче тя ще бъде изхвърлена от къщата, в която живее, и ще има незаконно дете. А и ще трябва да отиде в Женската фабрика — въздъхна той отново. — Ами добре, довиждане, мистър, Керък.

Дейвид отговори на поздрава и се отправи към строежа. Докато работеше, той си мислеше за двамата работници, които щяха да му изпратят на мястото на изчезналите, чудейки се дали ще бъдат добри работници, или ще създават неприятности, като тези, на чието място идваха. Макар че вниманието му беше заето с други неща, той внезапно изпита съжаление към Обърта Маубрей, което чувство остана с него и направи студеният зимен ден да изглежда още по-мрачен.

Той продължаваше косвено да се сеща за момичето, тъй като работниците около него обсъждаха двамата изчезнали затворника. Когато разговорите за Хинтън и Краули започнаха да намаляват на следващия ден, пристигнаха двамата техни заместници. Тъй като изглеждаха добри работници, Дейвид им възложи задачи, като всеки път щом погледнеше към някой от тях, мислите му отново се връщаха към Обърта Маубрей.

Към края на седмицата, докато Дейвид проверяваше отвеса за каменното стълбище при входа на сградата, зад него пристъпи викарият Карлсън.

— Добър ден, мистър Керък — поздрави го бодро свещеникът. — Минах тук, за да ви съобщя една много добра новина.

— Добър ден, отче — отговори Дейвид. — Що за новина носите?

— Засяга мистрес Маубрей. Случайно да сте чували за мистър Джеймс Андъруд, бизнесмен от Сидней?

Дейвид кимна утвърдително, тъй като беше чувал за собственика на корабостроителница в Сидней.

— Да, чувал съм за него, отче.

— Познавам мистър Андъруд и съпругата му и стана така, че вчера се срещнахме. Обясних им… ами, затрудненото положение, в което се намира мистрес Маубрей, и той се съгласи да я вземе за прислужница при себе си.

— Това наистина е много добра вест, отче.

— Знаех, че ще бъдете доволен да узнаете за това, така че дойдох да ви кажа. Ами добре, да си тръгвам. Довиждане, мистър Керък.

Дейвид се сбогува и продължи да си върши работата както облекчен, така и доволен, че нещастието на младата жена е намерило разрешение, при това по-добро от женитбата й с Хинтън.

През втората неделя от септември, когато пролетта вече беше настъпила с по-дългите си дни, Дейвид чакаше Франк малко преди да залезе слънцето. Вместо стареца, с отделен кон за него пристигна Кунманара. Работникът обясни, че Франк е останал във фермата за деня, тъй като овцете са започнали да се агнят.

Здрачът се сгъстяваше, когато те стигнаха до пътеката, а зад един хълм встрани се виеше гъст пушек. Кунманара погледна нататък, като каза на Дейвид, че там Франк се грижи за едно от стадата заедно със Сайлъс и Руъл, а Даниъл бил при другото стадо, заедно с новите работници.

Не след дълго, пред погледите им се появи едно стадо, като част от овцете бяха оградени с колове и въжета. Останалите бяха разпръснати на групички, заобиколени от кучетата. От запалени зелени клони близо до агнещите се овце, някои от които вече си имаха агънца, се издигаше пушек, а Франк и двете момчета се бяха надвесили над овце, които се агнеха върху земята.

Докато Кунманара и Дейвид яздеха към тях, Франк извика силно, опитвайки се да надвика блеенето на овцете.

— Кунманара, донеси още дърва и зелени клони за огньовете. После иди до стадото на другото пасбище и виж дали имат нужда от нещо там.

Кунманара се отдалечи, а Дейвид завърза коня си при другите близо до оградените овце. Хвърли одеялото върху вещите си пред колибата до оградата и отиде при Франк. Димящите огньове бяха предназначени да пропъждат мухите, които ставаха все по-досадни със затоплянето на времето, но ефектът им беше само частичен. Привлечени от кръвта и от плацентата, облаци от насекоми жужаха наоколо.

Освен това, огньовете даваха светлина, като с увеличаването на тъмнината пламъците им изглеждаха като червено-кафяви светлинни локвички сред купчините овце. Франк току-що беше приключил с една овца и слагаше пред нея агънцето й. Когато майката започна да лиже малкото дългокрако създание, старецът потопи ръцете си в кофа с вода.

Като вдигна нагоре ръцете си и ги изтърси от водата, той разказа на Дейвид за проблемите, свързани с агненето. Обясни, че по-старите овце, които преди са агнили, рядко срещат трудности, когато агнето е едно, но някои от тях може да си имат неприятности, ако става въпрос за близнаци.

— Някои млади овце се справят трудно с едно агне — добави той, — но основният проблем е с младите овце, които имат близнаци.

Дейвид погледна към дузината овце, които се напрягаха и блееха бясно.

— Как разбираш кои от овцете имат проблеми? — попита той.

— По звуците, които издават. Скоро и ти ще се научиш да разпознаваш овцата, която ражда нормално, и друга, чието агънце се е запънало. Добре, хайде да започнеш с някоя.

Старецът приклекна до една раждаща овца и пъхна ръка в детеродния канал. Той опипа положението вътре, сетне извади ръката си.

— Това тук е тръгнало неправилно — каза той. — Малко го пообърни, и ще излезе, както трябва — засмя се той, като правеше място на Дейвид. — След като вече си махал пълни с червеи изпражнения от болни овце, тази работа тук не трябва да те притеснява чак толкова.

Дейвид се засмя, правейки гримаса, и коленичи пред овцата. Пъхна внимателно ръка в канала, опипвайки, за да усети агнето. Като го побутна внимателно, той полекичка го преобърна. Щом извади ръката си, овцата започна да се напъва. Миг по-късно агнето плавно заизлиза навън.

— Добре, Дейвид — каза одобрително Франк. — След като животното излезе, забърши го с малко трева и го сложи пред овцата да го ближе. След това си измий ръцете, тъй като съм открил, че чистите ръце обикновено предпазват от инфекции, когато човек помага на овцете да се агнят.

Като следваше указанията на Франк, Дейвид изплакна ръцете си в кофата и последва стареца, който тръгна към друга овца. Ситуацията тук беше по-трудна, защото ставаше въпрос за млада овца с близнаци в канала, и Франк обясни как да бъдат отделени агнетата, за да излязат едно по едно. След като приключиха и тук, старецът наблюдаваше и даваше съвети при агненето на още две овце, сетне се махна и остави Дейвид сам.

Не след дълго, както беше предсказал старият овчар, Дейвид вече можеше да разпознава по блеенето овцете, които раждаха нормално, и тези, които имаха проблеми. Последните сякаш нямаха край, тъй като веднага щом свършеше с една, друга настоятелно търсеше неговото внимание. Франк, Сайлъс и Руъл работеха вече в продължение на дълги часове, но докато двете момчета бяха изтощени, старецът изглеждаше неуморим.

Той също следеше работата на младежите, като внезапно извика на единия от тях:

— Ей, ти, Сайлъс! Не си изми ръцете, преди да отидеш при тази овца. Ако го направиш още веднъж, ще те накарам да пиеш от кофите. Докато свършиш с пиенето, вече ще помниш, че трябва да си миеш ръцете.

— Съжалявам, мистър Уилямсън — отвърна Сайлъс, упътвайки се към кофата. — Така съм капнал от умора, че не зная какво върша. Следващото нещо, за което ще ми направите забележка, сигурно ще е, че си пъхам ръката в устата на овцата вместо в другия край.

Старецът се засмя от все сърце.

— Добре, момчето ми — каза той със съчувствие. — Тежката работа ще те направи добър човек. Когато Джимбоб пристигне с яденето и чая, ще си отдъхнем малко.

С напредването на работата, студът в пролетната нощ се усилваше. Съчетанието от студ и пушек от огньовете постепенно разреди гъстите облаци от мухи. Готвачът пристигна, като спря каруцата край един от огньовете. Дейвид изми ръцете си и се присъедини към останалите, а Джимбоб разтоварваше от каруцата покрити кофи с пити, пържено свинско и чай.

Готвачът раздаде храната и канчетата с чай, като говореше с Дейвид за агненето, а Руъл си изказа мнението.

— Ако някога стана собственик на стадо — отбеляза той, — ще имам овце, заплодени през различни периоди от годината, така че да не се агнят по едно и също време.

— В такъв случай, няма задълго да останеш такъв — отговори Франк, като той и Джимбоб се засмяха — Част от овцете ти ще бъдат целите във вълна, защото ще си пресрочил да ги острижеш, други ще бъдат прекалено млади, за да бъдат стригани, а трети — някъде по средата. Ще трябва да разплождаш, стрижеш и да обагняш овцете едновременно.

Руъл повдигна рамене разочарован, а Франк и готвачът се засмяха пак. Разговорът продължи още няколко минути и почивката свърши. Джимбоб върна в каруцата празните кофи и потегли в нощта, а Дейвид и останалите отидоха при овцете, които блееха неистово като обезумели.

Късно през нощта, момчетата легнаха близо до един от огньовете, а Дейвид и Франк продължиха да работят. Най-накрая енергията на стареца се изчерпа и той си легна. Тогава Дейвид застла одеялото близо до огъня. Все още беше тъмно, когато се събуди. Една овца блееше отчаяно на няколко ярда от него и той й помогна, а Франк стана и събуди момчетата.

На разсъмване, когато Руъл и Сайлъс изкараха овните и яловите овце да пасат, към тях се присъединиха стотици овце, които имаха по едно или две клатушкащи се покрай тях агънца. Стотици други продължаваха да стоят край огньовете, като едновременно се агнеха по една дузина от тях. Джимбоб пристигна с още храна и чай, а когато си тръгна, работата продължи отново.

Следобеда времето беше меко и мухите бяха постоянен тормоз, но с падането на температурата след смрачаване, те намаляха. По-късно тази нощ, Кунманара пристигна да вземе Дейвид, но той продължи да работи и отлагаше тръгването до последния възможен момент, като пристигна в селото точно когато се пукаше зората.

Работата по новата казарма вървеше предсрочно и Гринуей идваше периодически на обекта, за да следи напредването. Той направи посещение отново в средата на седмицата и остана много доволен, докато разглеждаше наоколо. С практически приключени дърводелски и покривни работи, в сградата оставаше само да бъдат завършени корнизите, прозорците и още някои други довършителни работи. На другия ден, от Сидней пристигнаха стъкларите и дърводелците мебелисти за окончателното завършване на сградата.

Следващата събота, докато се движеха в каруцата на път за кошарата, Франк изрази пред Дейвид задоволството си от агненето. Последните няколко овце се бяха обагнили в понеделника, разказваше той на Дейвид, като значителен брой от тях са родили близнаци. Агнетата, които се бяха появили първи на бял свят, сега бяха достатъчно големи, за да им бъдат отрязани опашките, една работа, далеч по-методична от препускането по време на агненето.

Разговорът премина към шансовете на Дейвид да получи помилване. Франк вярваше, че това ще стане.

— Губернаторът Маккуайър е далеч по-добър в сравнение с онези, които управляваха по времето, когато носех светложълтите панталони — каза старецът. — Когато става дума за помилване или предварително освобождаване на осъдените, той не е така тежък при вземане на това решение.

— Вярно е — съгласи се Дейвид, — но няма да се успокоя, докато не го получа. След като веднъж го имам, мога да започна да събирам парите, които ще ми трябват за стопанството. Това може да ми отнеме години, но ще стане.

— Има един начин, за който не са необходими години — каза му Франк, — но е свързан с риска на хазартен играч и труда на черноработник. Може да наемеш едно стадо на основата на дялово участие, което в края на годината ще ти донесе половината остригана вълна и половината от агнетата. Но ще трябва да разчиташ само на себе си, помисли си само как би могъл да се справиш с агненето сам-самичък. Освен това, ако нещо стане със стадото, ти ще трябва да платиш на собственика загубата.

— Не мога сам да намеря стадо, което да закарам в Пустошта, Франк.

— Разбира се, но мога да ти напиша писмо до Пат да ти даде едно стадо под аренда. С моята препоръка, той ще се съгласи.

— Това е нещо, върху което си заслужава човек да помисли — разсъждаваше на глас Дейвид. — Ще имам нужда от кон, продоволствия и инструменти, но бих могъл да спечеля пари за тях за сравнително кратко време.

— Няма нужда, Пат ще те снабди с продоволствия, докато държиш стадото под аренда. Що се отнася до кон, оръжие и екипировка, аз ще имам грижата.

— В никакъв случай, Франк, ти вече толкова…

— Не искам да слушам нищо — каза твърдо старият овцевъд, прекъсвайки Дейвид. — Когато си отида от тоя свят, семейството ми вероятно ще раздели стопанството и ще го разпродаде като ферми или каквото там е необходимо, за да му вземат най-много пари с най-малко грижи. Така че, Дейвид, аз ще правя с нещата си каквото сметна за добре.

Тъй като отношението между стареца и неговото семейство беше деликатен въпрос, Дейвид се върна към основния проблем:

— Ами, отглеждането на овце под аренда си заслужава да бъде обмислено — каза той, — но също и проблемите, свързани с него.

Франк напълно се съгласи с него, като изтъкна, че Дейвид може да потъне в дългове за години напред, ако вземе по този начин стадо и нещо се случи с овцете. Разговорът продължи, докато той и Дейвид стигнаха базата, а на следващия ден те обсъдиха надълго и нашироко този въпрос, докато се грижеха заедно за агнетата. Старецът обаче избягваше да дава препоръки, оставяйки изцяло на Дейвид вземането на решението.

Следващата седмица Дейвид обмисляше идеята, като знаеше, че наближава времето, когато трябва да реши. То бе определено, когато Гринуей му съобщи, че губернаторът ще инспектира новата сграда идната сряда. Така че в събота вечерта Дейвид каза на Франк, че ако получи помилване, ще замине за стопанството в Уайамба и ще помоли Пат да му заеме едно стадо.

В срядата работниците тъкмо бяха измели дървените стърготини и другите боклуци, когато губернаторът пристигна да види сградата в компания, която включваше няколко помощници и Гринуей. Стъпките им отекваха из огромните празни стаи, докато мъжете бавно минаваха през различните части на казармата и преглеждаха всичко внимателно.

Щом свършиха и се върнаха на входа, губернатор Маккуайър се обърна към Дейвид:

— Както ви бях споменал преди — каза той, — осъдените за най-тежкото престъпление никога няма да могат да напуснат колонията. Но аз ще ви помилвам условно, което ще ви даде възможност да бъдете свободен в рамките на колонията.

— Много съм ви признателен, ваше превъзходителство — отговори Дейвид. — Завършването на тази сграда нямаше да бъде възможно без усилията на множество от работниците, които правеха повече, отколкото се изискваше от тях. Ако бихте ми позволили, мога ли да ви помоля да преразгледате техните присъди и евентуално те да бъдат помилвани или предсрочно освободени.

— Много добре, ще си помисля върху това и ще разпитам и другите надзиратели, при които те са работили. Елате утре при моя секретар и оставете списък с имената им. При него ще бъде и документът за вашето помилване.

Дейвид поблагодари още веднъж, след което губернатор Маккуайър и неговата компания заслизаха по стълбището към официалната карета. Надолу по улицата, тя се размина с каруцата на Франк, който идваше да попита дали Дейвид е помилван.

Пета глава

На запад от Батхърст, сред множеството коларски пътища, които се лутаха между кошарите и селото, Дейвид откри един, целият белязан от дълбоки отпечатъци от колела на тежки возила. Браздите явно бяха издълбани от товарни каруци, които превозваха продоволствия за стопанството Уайамба всяка година и се връщаха с вълна. По всичко личеше, че пътеката водеше на запад.

През по-голямата част от живота си той беше свикнал с ограничени пространства земя, където споровете за няколко инча от терена водеха до съдебни процеси. А тук, щом Сините планини останаха зад гърба му, Дейвид се почувства като малка прашинка сред огромния пейзаж около него. Макар и конят му да поддържаше добро темпо в продължение на часове, в края на всеки ден му се струваше, че е изминал съвсем малко разстояние, сякаш Пустошта се простираше в безкрая до хоризонта.

Пътят минаваше през огромни пространства от хълмист терен, покрит с буйна и тучна трева, гъсталаци от храсти и рядка гора. Беше прорязан от малки рекички, чиито брегове бяха осеяни с високи и бляскави евкалиптови дървета и смесени храсталаци. Стрелкащите се между дърветата папагали бяха като ярки цветни петна, а шумните им крясъци се смесваха със силните тракащи викове на козодоите и с мелодичното цвърчене на бъбриците, ластовиците, гроздовете и мушитрънчетата.

От гъсталаците изскачаха емута, а из тревистите долини подскачаха кенгура. От клоните на евкалиптовите горички коали гледаха втренчено Дейвид, дъвчейки листа. От време на време той зърваше по някой уомбат, а от дупки по земята надничаха насекомоядни двуутробни животни. Покрит с игли мравояд, който напомняше бегло таралеж, се сви в плътна топка за защита, когато Дейвид мина покрай него.

Денем, когато въздухът не помръдваше, мухите и комарите бяха голяма досада, а по пътеката се плъзгаха змии много — от тях и отровни. Един следобед покрай една рекичка Дейвид видя глиган. С готова двуцевка той изчака, докато глиганът сумтеше и ровеше в пръстта разлютено, а бивниците му проблясваха. Най-накрая глиганът се обърна и изчезна в гъсталака, а Дейвид продължи по-нататък.

Отначало не забелязваше аборигените, защото беше свикнал да ги вижда по селата, където те се набиваха на очи. Тук те бяха част от пейзажа, вписвайки се в него почти до пълно съвършенство. Когато един ден светложълто петно върху хълма привлече погледа му, той се загледа и видя под него малко личице.

Бяха светлорусите коси на едно дете, които при аборигените потъмняваха с възрастта. След това забеляза и останалите — един мъж, една жена и младеж, които стояха в шарената сянка на един храст до детето. Напълно неподвижни, те бяха изцяло изложени на показ, но същевременно почти невидими сред накъсаната игра на светлината и сянката върху тъмните им тела, докато той минаваше покрай тях.

От време на време срещаше и други аборигени, винаги на разстояние и неподвижни. Като си спомни, какво му беше казвал Франк за избягалите затворници разбойници, той започна да следи за пресни отпечатъци от конски копита върху пътя. С течение на времето теренът започна да става по-сух и растителността да се сменя. Саваните бяха покрити с избуяла трева с твърди и остри листа, която варираше от нежно зелено до цвета на узряло жито. Гъсталаци от храстовидни евкалипти покриваха склоновете надолу под безплодните гранитни хребети на хълмовете, а самотни пустинни дъбове се смесваха с гъсти евкалипти. С приближаването на лятото рекичките пресъхваха в блата, в подковообразни водоеми по завоите, където коритата им бяха по-дълбоки.

Това беше сурова земя, където хищник и плячка се бореха за оцеляване, но в нея липсваше жестокият аспект, тъй като беше напълно безлична. С непонятната си безбрежност тази земя притежаваше сурова и властна красота. Меката и приглушена дневна светлина на ранното зазоряване отстъпи пред блясъка на слънцето, което осветяваше пейзажа с почти заслепяваща яснота. След залез-слънце, синият здрач започна да се сгъстява, като мракът настъпваше от всички страни, осветяван от вечерното сияние отвъд хоризонта. Докато Дейвид навлизаше в този напълно нов свят, страданията от миналото му оставаха заключени някъде далеч в съзнанието му, както и часовникът в джоба му със затворен капак.

Късно един следобед той прекоси хълма, който се издигаше над река Кобдогла. Като си построи лагер до нея, той забеляза, че тя отговаря на името, което й бяха дали аборигените като земя на изобилието, тъй като широкия пояс от тучна зелена растителност, граничещ с нея, гъмжеше от животни. Освен това, реката отговаряше и на описанията на Франк, че тече с дъното нагоре, тъй като беше изключително кална.

На запад от реката дните ставаха все по-топли, а обедните горещини предупреждаваха, колко жарки щяха да бъдат дните през декември. Водните източници вече не бяха така начесто и Дейвид следеше манерката му — покрито с кожа шише, да бъде винаги пълна. Веднъж на всеки два-три дни му се налагаше да нощува не покрай река, и тогава делеше водата в манерката с коня си.

Един ден, когато шумовете от птиците замираха постепенно с настъпването на обедните горещини, сменени от песента на цикадите, на няколко ярда пред себе си Дейвид зърна земен папагал. Подплашен от нещо, той се стрелна от храста вдясно от пътеката и профуча над нея като зелена стрела. Конят наостри уши и се извърна към гъсталака, когато Дейвид видя между клоните насочена срещу него двуцевка.

От чифтето излезе пушек, а Дейвид едва успя да изрита дясното стреме, накланяйки се надолу към левия хълбок на коня. Двуцевката го проследи и изгърмя, конят изцвили, десният му преден крак се прегъна и той падна. Като се сгромоляса на земята, Дейвид хвана здраво пушката и лазейки, се добра до храсталака отляво на пътя.

— Ти, мръсен, кучи сине! — крещеше мъжът от храстите, от другата страна на пътя. — Ти, дяволско изчадие такова! Ти, ти ме принуди да стрелям по тъпия кон, ти подла свиня!

Гласът на човека, вбесен до безумие, отекваше рязко над цвиленето на коня, който се гърчеше от болка. Предният му десен крак беше отпуснат и немощен, кървава пяна бе покрила бърните му. Животното бе простреляно в хълбока и дробовете. Залегнал покрай гъстите акациеви храсти, Дейвид вдигна спусъка на пушката си и се прицели в задната част на главата на животното, за да сложи край на мъките му.

Щом стреля, животното подскочи, сетне падна неподвижно върху земята. Мъжът, от другата страна на пътя помисли, че куршумът беше предназначен за него и след остро щракане се чу гръм от пищов, като куршумът окастри клоните над главата на Дейвид. Изстрелът бе последван от нови безумни крясъци, с които мъжът обещаваше бавна смърт на Дейвид, тъй като конят е застрелян.

Като запълзя тихо назад, Дейвид застана така, че между него и преследвача му се изправи стена от гъсталаци, след което зареди пушката, придвижвайки се успоредно на пътеката. На няколко ярда от коня, той се промъкна към единия край на гъсталака. Кракът на мъжа раздвижи тревата зад храста, където се криеше, като протегна врат, търсейки Дейвид.

Като вдигна двуцевката си, Дейвид се прицели в стъпалото му. Натисна спусъка и стреля, след което се наведе, за да избегне пушека и да може да се прицели с другата цев. Когато куршумът се заби в крака му, мъжът изпищя от болка и уплаха и неволно се показа целия. Дейвид се прицели в гърдите му и дръпна другия спусък.

Още щом петлето на пушката щракна, мъжът разбра грешката си и се хвърли встрани. Той обаче закъсня точно с един миг, тъй като Дейвид извъртя цевите на пушката и го проследи по линията на мерника и оръжието гръмна. Тежкият куршум се заби в гърдите на мъжа и той се просна по гръб на земята.

Докато пресичаше пътя, Дейвид отново зареди пушката. Дрипавият и запуснат мъж в храстите беше близо до смъртта, гърдите му дрезгаво свиреха от недостиг на въздух, а от устата му течеше тънка струйка кръв. Той гледаше Дейвид със смъртна омраза, а дъхът му заседна в гърлото, докато той шептейки, изрече някакво проклятие.

— Имаш ли някого, на когото да кажа, че си умрял? — попита Дейвид. — В края на краищата бих могъл да им пратя съобщение. Или нещо друго, което искаш да бъде направено?

Устните на мъжа се изкривиха в подигравателна усмивка и той изсъска поредната си псувня. Сетне очите му се разшириха от болка и ужас, а тялото му подскочи в конвулсия и от устата му рукна кръв. Крайниците му се свиваха конвулсивно, той се задуши за миг, сетне тялото му спря да се движи и очите му станаха безжизнени.

Като претършува мъртвия, Дейвид намери старо писмо от Англия, адресирано до Хенри Болтън в каторжнически лагер в Сидней. В друг джоб имаше часовник със същото име, гравирано отвътре на капака, както и кесия с доста повече от сто гвинеи. Човекът беше разбойник от избягалите затворници, очевидно загубил коня си, причаквайки да мине някой, за да го нападне и да се сдобие с ново животно.

След като погреба трупа, Дейвид взе увитото на руло одеяло и брезентовата торба, закачени отзад на седлото на умрелия кон. Сега вече пешком и все още далеч от Уайамба, той знаеше, че положението му е несигурно, ако не и опасно, така че не можеше да носи повече неща. В торбата имаше чанта с пощата за Уайамба, която той беше взел от пощенската станция в Сидней с указания да я връчи в ръцете на Патрик Гарити.

Направи пакет от одеялото, като сложи вътре пощата, храната и амунициите. Завърза манерката и пушката на разбойника към пакета и го вдигна с мъка върху гърба си. С пищова, втъкнат в колана и с пушка под мишница, той тръгна надолу по пътеката.

Едва късно следобеда на следващия ден той успя да намери вода. Манерката му беше почти празна, а краката му бяха целите в пришки. Като се напи до насита от един билабонг — локва застояла вода, той потопи краката си в калта около локвата. На следващата сутрин с пълна манерка, превил рамене и като се стараеше да не обръща внимание на болката в краката си, той забъхти надолу по пътя.

През следващите дни ходилата му постепенно заякнаха и Дейвид вече можеше да се движи по-лесно, но водата беше постоянен проблем. Минаваха два, а понякога три дни, преди да стигне до следващия ручей или билабонг покрай пътеката, а освен това, му беше необходима повече вода, тъй като дните ставаха все по-горещи. Със спусната периферия на шапката си, която да го предпазва от блясъка на слънцето, той вървеше от изгрев до залез-слънце, като никога не си позволяваше манерката му да остане съвсем празна.

Поради липсата на кон, той се чувстваше по-неспособен да се справи с евентуално възникнали проблеми, тъй като в това положение Пустошта изглеждаше по-сурова и заплашителна. Като си мислеше за безразсъдното поведение на разбойника, той си спомни какво му беше казал Франк за начина, по който Пустошта се отразява върху някои хора. Макар и да му харесваше самотата, той можеше да разбере, защо някои реагираха иначе. Да бъдеш сам сред огромните пространства можеше да бъде и потискащо.

Една сутрин, след като въздухът дълго време се беше задържал неподвижен, силен вятър раздвижи храстите и дърветата. Дейвид се изкачваше по дълъг и нисък хълм, а гледката пред него беше отчасти закрита от листака, но се виждаше, че хоризонтът на юг беше обвит в мъгла. Той престана да мисли за това и продължи нагоре по хълма, като дръпна шапката си надолу, закрепяйки я добре срещу силен вятър.

На върха вятърът духаше още по-силно и непрестанно като усещането беше същото, като това от тяга горещ въздух на пещ. Халата вдигаше прах от земята и му пречеше да вижда, а гъст, тъмен облак от прах се носеше откъм юг. За миг си помисли да спре, докато премине пясъчната буря, но манерката му беше пълна по-малко от половината и трябваше да намери вода.

Скоростта на вятъра се усилваше, а прахолякът, който закриваше слънцето и превръщаше деня в здрач, заслепяваше Дейвид. Тъкмо когато реши, че трябва да спре, осъзна, че се беше отклонил от пътя, и забеляза пред себе си дълбоката яма едва когато стъпи на ръба й.

Понечи да спре, но краят на рова се разпадна под нозете му. Дейвид падна и хлъзгайки се през храсталаците по стръмната част на рова, се изтърколи до дъното. Сви се на кълбо, задушавайки се от прахоляка; затвори очи и покри лицето си с ръкава, за да може да диша.

Часове по-късно, когато вятърът утихна, Дейвид беше покрит с фин прашец. Той се изкачи по стръмното, преметна вързопа върху гърба си и тръгна към пътя. Измина няколко ярда в една посока, сетне в друга, но не го откри.

Беше заобиколен от гъста растителност, която не му позволяваше да вижда по-далеч от краката си, но стеблата не бяха достатъчно стабилни, за да се изкачи по тях и да се огледа. Като реши да се върне до рова и да започне методично да търси пътя, той откри, че се е движил насам-натам толкова много, че му беше невъзможно да открие ямата.

През останалата част от деня той чупеше клони по храстите, за да отбелязва през къде минава и рисуваше кръстчета по терена. До падането на нощта не успя да открие пътя, пиеше пестеливо от манерката си и се опита да похапне парче останала питка. Устата му беше прекалено суха, за да може да яде, и легна да спи.

На следващата сутрин, Дейвид тръгна на запад, докато най-сетне се измъкна от шубраците и стигна някакъв хълм. От върха му той не можа да открие никаква следа от пътя. Докъдето му стигаха очите на запад се виждаше тъмнозелен масив, вероятно източник на вода, и той се отправи нататък. През бездиханно горещия следобед стигна до една малка горичка, разположена до рекичка с пресушено корито. Гладът непрекъснато го глождеше болезнено, устата му бе съвсем суха. Той отпи една глътка вода и продължи да върви. При падането на нощта изпи останалата вода и заспа.

На разсъмване Дейвид бе прималял от глад, а устата му пареше. Изправи се с мъка, вдигна пушката си и се затътри напред. Всяка направена с огромно усилие стъпка сякаш изцеждаше и последните му сили, но намираше още и се насилваше да върви.

Той започна да се унася, а времето течеше шеметно. На моменти имаше усещане за тъмнина, сетне отново ставаше светло. С подут език, той не можеше да затвори уста. Беше си изгубил багажа и пушката. Запълзя нагоре по един гол склон към сянката на една скала, мъчейки се да избяга от палещите лъчи на слънцето, които безпощадно се сипеха върху му.

Когато дойде на себе си, беше късен следобед, а устата му бе влажна от вода с горчив вкус на минерали. Седеше срещу объл камък, близо до върха на скалист хребет, а пред него беше коленичила възрастна, гола жена, аборигенка. Тя изливаше в устата му глътки вода от малък дървен съд, издълбан от дебел клон.

Той гълташе лакомо водата, след което жената се отмести встрани. На няколко ярда по-нататък млад абориген и един по-възрастен мъж гледаха безучастно към него. И двамата стояха на един крак, облегнати върху копия, а другото им ходило беше вдигнато зад коляното на крака, върху който стояха.

Две млади жени, трима младежи, едно момиче и две малки деца, чиито все още руси коси се открояваха на фона на кръглия камък, го гледаха втренчено. Вързопът, пушките и другите му принадлежности бяха натрупани до него. Вероятно аборигените ги бяха прибрали от мястото, където той ги беше оставил.

Сцената имаше свръхестествено звучене за Дейвид, с цветове, обагрени в по-наситени оттенъци на кървавочервената светлина на залязващото слънце. Аборигените стояха безмълвни, като го гледаха втренчено с неразгадаеми лица, без да помръдват, с изключение на момичето. То държеше парче изсушено стебло от някакво растение, в чийто месест център тлееше огън с тънка лента дим. От време на време момичето разклащаше леко пръчката, за да поддържа горяща жаравата.

Както на вид, така и с поведението си те се отличаваха коренно от аборигените, които живееха близо до населените места. Вместо да бъдат облечени с износени дрехи, те имаха само изплетени от трева колани, на които бяха окачени каменните им инструменти и оръжието, а копията на мъжете завършваха с каменен връх. Бяха повече от примитивни, те бяха направо праисторически, живееха точно така, както бяха живели техните праотци преди хиляди години.

Дейвид заговори по-възрастния от мъжете, който очевидно беше главатарят на групичката.

— Разбирате ли английски? — попита той.

Стана ясно, че нито той, нито някой от останалите разбираше, когато мъжът отговори тихо със срички, които не говореха нищо на Дейвид. От едва доловимото объркване и смущение сред тях стана също ясно, че гласът му, макар и само и прегракнал според самия него, звучеше дразнещо високо за тях.

Мъжът погледна към старата жена, която стоеше до Дейвид, и й направи знак. Тя му даде да пие отново, сетне се присъедини към останалите жени и децата, а мъжът мълчаливо им даде знак с ръка. Те събраха плетените от трева торби и другите си неща, като двете млади жени носеха съдове за вода, подобни на този на старицата, и пристъпиха към близките два камъка.

Дейвид разбра защо гласът му бе прозвучал прекалено силно за тях — те се разбираха помежду си с жестове и тих шепот. Двамата мъже седнаха на една страна, докато останалите правеха лагер. Една от жените носеше наръч съчки, които мъжете начупиха. Момичето задуха в края на горящата пръчка, след което я докосна до тънките пръчици. Миг след това лумна малък огън и жените, и децата се преместиха около него, ровейки из торбите си.

Стана тъмно и срещу светлината на огъня се очертаха силуетите на хората. След малко старицата се приближи към Дейвид с парче от нещо, печено на огън, и с друго парче, което приличаше на две малки диви смокини. Дейвид си помисли, че печеното месо беше от гущер или някакво друго влечуго, докато го гълташе бързо. След това изяде и малкия горчив плод.

Докато огънят догаряше, аборигените се нахраниха и се настаниха да спят. Дейвид легна, като положи глава върху вързопа си. Храната изгаряше стомаха му и му се повдигаше, а освен това, имаше страшно главоболие, но той бе прекалено изтощен и заспа веднага.

На следващата сутрин двама от младежите взеха пушките и вързопа му и Дейвид последва аборигените навътре в гъсталака в подножието на хълма. Мъжете водеха, а жените и децата вървяха след тях, и Дейвид почти ги изгуби от погледа си. Те се разпръснаха, като се движеха безшумно сякаш бяха сенки и Дейвид само от време на време зърваше някой от тях.

Час по-късно краката на Дейвид вече бяха твърде нестабилни, което го караше понякога да залита и да се препъва. Бе обхванат от трескава слабост, а беше и гладен като вълк. Мъчително главоболие блъскаше черепа му, но най-вече от усилията да се движи изпитваше умопомрачителна жажда.

Сякаш прочела мислите му, една от младите жени неочаквано се оказа пред него. Като махна листата, които не позволяваха да се изпарява водата от съда, който носеше върху главата си, тя го свали и му го подаде. Дейвид пи жадно, след което върна съда. Младата жена го покри отново с листата и го сложи върху главата си, след което изчезна в гъсталака.

Дейвид полагаше неимоверни усилия да не изостава и точно когато почувства, че не може да върви повече, високите храсталаци свършиха. На малко разстояние пред него аборигените се промъкваха един след друг, между твърдите и остри листа на тревата спинифекс, вървейки към широко и дълбоко дефиле. Това беше сухо речно корито, но по време на обилните дъждове в него навярно бушуваше голяма река.

Аборигените се спуснаха в коритото и го прекосиха, стигайки до дълбока сянка под една широка скална издатина, образувана от прииждащите води, и Дейвид ги последва. Мъжете, младежите и децата спряха под надвисналата скала и седнаха на земята. Силно изнемощял, Дейвид се свлече близо до тях, а жените и момичето отидоха назад, където скалата беше само на няколко фута над дъното на дефилето.

Като сложиха встрани торбите си и дългите излъскани тояги, жените и момичето започнаха да дълбаят дупка, използвайки за целта пръчки и парчета от кора на дърво. Когато дупката стана няколко фута дълбока, момичето подаде горящото стъбло на една от жените и се спусна в издълбаното пространство. Започна да изхвърля жълтеникаво-червена песъчлива пръст, а останалите я избутваха встрани. Когато дупката стана по-дълбока, другата жена зае мястото на момичето.

Не след дълго дупката беше вече толкова дълбока, че дълбаенето стана много трудно. От дъното й младата жена подаваше пръстта, сложена върху парчета кори на момичето, което беше легнало с провесена надолу глава, а старата жена държеше краката й. От време на време те се сменяха и Дейвид видя, че пръстта по слабите им голи рамене беше влажна.

Дейвид си даде сметка, че аборигените имаха някакви практически познания по геология, тъй като бяха открили местонахождението на воден източник. Под дъното на дефилето се намираше гранитен или някакъв друг скален пласт, който водата не можеше да премине. По време на наводненията тя се просмукваше в почвата, след което беше задържана в по-долните пластове от скалата. Когато се изкопаеше дупка до това равнище, водата се събираше на дъното, отцеждайки се от почвата наоколо.

След малко младата жена, която се намираше на дъното на дупката, подаде навън съдове, напълнени с вода, а момичето ги разнасяше наоколо, докато всички се напиха до насита. Дейвид подаде манерката си на момичето да я напълни. То се озадачи не разбирайки предназначението й, докато той не наля малко вода в нея от съда. Тя я взе и я занесе до дупката, след което я върна обратно, пълна с вода.

Когато всичките съдове бяха напълнени отново с вода, жените и момичето върнаха обратно пръстта в дупката, стъпквайки я с крака и заличавайки всички следи. След това отвориха торбите си и извадиха гущери, малки змии и известно количество други мистериозни храни. По-възрастният от мъжете повика с ръка Дейвид, като той и останалите гледаха влечугите и червеите в очакване, докато се събираха наоколо. Не чак толкова зверски гладен, Дейвид разтвори вързопа и извади остатъците от питката, която вече беше доста изсъхнала.

След като младият мъж изяде своя дял от храната, размени няколко думи с останалите мъже и напусна заедно с едното от момчетата. Останалите свършиха, мъжете и момчетата легнаха, докато жените кърпеха торбите си от трева и извършваха други задачи, като разговаряха тихо. Отчасти задоволил глада си, Дейвид пи от манерката и легна. Жените погледнаха към манерката като хипнотизирани, сетне отново се върнаха към разговорите и заниманията си.

Дейвид заспа, но се събуди, когато следобеда аборигените се размърдаха наоколо. Отново тръгнаха на път, като двамата младежи носеха нещата на Дейвид, докато той се опитваше да не изостава, чудейки се къде ли отиват. Вървяха на север, както и през сутринта, но Дейвид нямаше никаква представа къде се намираше пътя за Уайамба. Хрумна му, че може би са решили да го приемат в групата си и той до края на живота си да се скита заедно с тях, като единствената друга алтернатива беше да умре от глад и жажда.

Главата отново го заболя, но през следобеда той се стремеше да не изостава от аборигените. Докато слънцето залязваше, Дейвид видя младия мъж и момчето, които го бяха придружавали, да слизат по един хълм, за да пресрещнат другия мъж, и момчето бе нарамило малкото кенгуру, убито от тях. Жените, които малко преди Дейвид бяха забелязали животното, започнаха да събират съчки за огън.

Направиха лагера си в едно сухо дере в подножието на хълма и жените взеха кенгуруто. Дейвид имаше храна във вързопа си, която би могъл да приготви на огъня, но беше прекалено уморен. Отново обхванат от вълчи глад, той наблюдаваше подготовката за готвенето на животното, разсъждавайки, че навярно то ще е много по-вкусно от суровите гущери, змии и тлъстите гърчещи се червеи.

Когато храната стана готова, младите жени занесоха част на мъжете, а старицата донесе голямо парче месо на Дейвид. Като говореше тихо, тя му подаде и няколко гъби, големи колкото яйце, които тя нарече уитита, както и една шепа малки, лукообразни корени, които на нейния език се казваха вийри.

Твърдото и жилаво месо на кенгуруто имаше остра миризма, но беше тлъсто и засищащо. Вкусът му бе компенсиран от този на гъбите и корените, които имаха необикновен, но много приятен аромат. Щом свършиха с храненето, аборигените се разположиха, за да нощуват.

Измъчван от мисълта, че може да броди за вечни времена в Пустошта, Дейвид отново направи опит да общува с аборигените.

— Трябва да стигна до Уайамба — каза той на стария мъж, сочейки с пръст на запад и надявайки се, че това беше посоката. — Уайамба, трябва да отида там.

И отново той долови леко смущение, навярно от гласа му, който аборигените намираха за твърде висок, но този път Дейвид имаше успех.

— Уайамба — рече тихо мъжът, сочейки на североизток. Той каза още нещо, сетне повтори името.

Като изпита огромно облекчение, Дейвид се усмихна и кимна с глава щастливо. Мъжът се усмихна в отговор. Останалите тихо коментираха помежду си, доволни от това, че най-сетне Дейвид и те се разбраха. Те заспаха и Дейвид, като въздъхна доволно, се разположи удобно за през нощта.

Малко след разсъмване на следващата сутрин те тръгнаха на север със същото стабилно темпо. Дейвид, чиято сила започна да се възвръща, не изоставаше от аборигените през сутрешните часове, но после започна да се уморява отново. По обяд той се тътреше зад групата между високите храсти, когато гъсталакът се разтвори пред него и той видя всички да го чакат. Вървейки към тях, той забеляза, че те стояха върху път.

— Уайамба — рече старецът, сочейки надолу по пътя на запад.

Керък развърза вързопа си и даде брадвичката си на по-възрастния от мъжете, а на младия мъж ножа си. Сетне даде манерката на старата жена. Те се усмихнаха щастливо, разглеждайки нещата и шепнеха възбудено. По-възрастният от мъжете каза нещо, очевидно благодарности и поведе аборигените обратно във високия храсталак. Дейвид сложи вързопа на гърба си, взе оръжието и тръгна надолу по пътя.

Късно следобед стигна до някакъв ручей. Тъй като беше в неизвестност колко още му остава да върви, той отдели малко парче от останалата му храна и я сготви. След като се нахрани, се изкъпа и изпра дрехите си, а на светлината от последните лъчи на залязващото слънце се обръсна. Следващата сутрин, напълнил тенджерката си за чай с вода, продължи пътешествието си.

Два дни по-късно, Дейвид забеляза прахоляк от стадо овце на няколко мили на юг. Той излезе от пътя, пресичайки хълмистия терен, и тръгна към стадото. На залез-слънце изкачи последния хълм и на върха на гребена му видя оградата от колове и въжета, колиба и коне.

Предупреден от кучетата, овчарят застана нащрек, опасявайки се от разбойници. Изправен зад една групичка храсти близо до ограденото място, той се провикна към Дейвид да се представи. Дейвид каза името си и му заяви, че е тръгнал да види Патрик Гарити. Висок мъж с брада се показа зад храста и се ръкува с Дейвид, представяйки се като Том Мейсън, работник в Уайамба.

Весел и дружелюбен, Том се радваше да види гост, който носеше новини от външния свят. Докато двамата с Дейвид разговаряха, той забърка една питка, сложи грах и ориз да се варят и отряза големи парчета от заден овчи бут, който висеше край навеса, и ги постави на огъня. Той имаше един кон в повече и предложи на Дейвид да язди на него до базата, предложение, което незабавно бе прието с благодарности.

След обилната и засищаща храна, те запалиха лулите си и пиха чай. Разговаряха още час, макар да се виждаше, че Том е доволен от самотата си, но се радваше на раздумки с редки гости. Сетне той разпали огъня за през нощта и влезе в колибата си, а Дейвид просна одеялото си край огъня.

На следващата сутрин след закуска, Дейвид се метна на свободния кон на Том. Измина много мили и след дълги мигове езда в посока към базата, най-сетне видя нейде в далечината прахоляк, вдиган от стада овце.

Когато стигна върха на един нисък хълм, се показа базата на стопанство Уайамба и Керък дръпна поводите на коня. Стопанството беше остров на цивилизацията сред огромното безбрежие на Пустошта, изолирана самозадоволяваща се независима общност. В центъра се намираше ручей, по бреговете на който растяха речни евкалипти и куандонги, чиито зелени корони се извисяваха над водата заедно с дървета от рода на липите и някакви други с твърда дървесина, които наподобяваха върби. Едноетажна къща с поставени до нея с високи резервоари за вода стоеше в дълбоката сянка на дърветата, като разстоянието от нея до ручея беше изпълнено с градини, а покрай водата бяха наредени малките къщички на женените овчари. По-надолу, по течението на водата, бяха групичката колиби за аборигените.

Навесът, където стрижеха овцете, беше построен на равно открито място на известно разстояние от къщите, и беше огромен, и в съседство с него се простираха много акри земя със заграждения за животните. От другата страна на навеса се намираха складовете, оборите, бараките, кокошарниците и другите сгради. Дейвид ги гледа замислено няколко минути, надявайки се някой ден и той да притежава същото, сетне продължи надолу по пътя.

Там се запозна с главния овцевъд Фред Джонсън, жилав мъж между четирийсет и петдесет години. Той поздрави Дейвид приятелски, след което му каза, че Пат се намира някъде по пасбищата.

— Ще се върне утре — добави Фред. — Вкарай коня в обора, ей там, някой ще го върне на Том тези дни. В бараките има предостатъчно място, а готвачът приготвя храна сутрин, обед и вечер.

Дейвид благодари и поведе коня към обора. Докато вървеше нататък, срещна двойка овчари, които се представиха веднага, силно заинтригувани от появата на непознат. След като остави коня и занесе вещите си в бараката, мълвата за неговото пристигане се разпространи бързо, и другите мъже идваха да му се представят.

На залез-слънце Дейвид отиде в готварницата. Вътре дългите дървени маси бяха направени така, че да могат да събират по двайсет и повече души по време на стриженето. Там се намираха пет-шест от овцевъдите, които работеха тук, в базата, както и склададжията, готвачът и двамата възрастни мъже, които някога са били овцевъди. Храната беше обилна и апетитна — печено прясно свинско с картофи и зеленчуци от градината, питка и чай.

Мъжете заразпитваха Дейвид за събитията в Сидней и отвъд океана, както го беше разпитвал и Том Мейсън. Подобно на Том, и те се отнесоха безпристрастно към информацията на Дейвид и той видя, че те проявяват слабо любопитство и по-скоро търсеха теми за разговор, отколкото да се интересуват истински от новините.

Техният свят беше Уайамба — техният единствен, истински интерес. Дейвид си спомни какво му беше казал Франк за хората, които можеха да живеят в мир със себе си и другите в Пустошта, и той разбра, че старият човек е бил абсолютно прав. Хората се бяха приспособили към откъснатостта си от света, като част от живота им, освен това, те бяха от особен сорт, притежаваха особени качества, които им позволяваха да пасват напълно на тази отдалечена от всичко земя.

След като се нахраниха, Дейвид и мъжете излязоха навън и седнаха на пейките на верандата пред готварницата. Готвачът изнесе фенер, за да запалят лулите си, а към тях се присъедини и Фред. Разговаряха още около час, докато от мрака ги връхлетяха насекоми, привлечени от светлината на фенера.

Около огньовете до колибите на аборигените надолу по ручея, забръмчаха нежни звуци на диджериду, които преминаваха в монотонно пулсиране от издигащи се и падащи тонове. Те бяха придружавани от енергичното тракане на ритмични палки, които потрепваха в такт, а миг по-късно към тях се добави и монотонното съгласувано пеене на женски и мъжки гласове. Звуците се сливаха в кадифено, хипнотизиращо цяло.

— От доста време насам, това е първото коробори — каза Фред на Дейвид. — Интересно каква е причината.

— Може би някой е умрял — предположи един от мъжете тъжно. — Всеки път, щом някой умре, те правят коробори.

— Не съм чул някой да е умрял — отговори Фред. — Освен това, тази не е единствената причина за коробори. Те празнуват по този начин и когато се роди дете, и по ред други причини.

Той се изправи, като се прозяваше.

— Май ми е време да си лягам. Ще се видим утре, момчета.

Щом той си отиде и останалите мъже напуснаха верандата и Дейвид тръгна с тях. В бараките дървените сгъваеми легла бяха покрити с няколко пласта овчи кожи и Дейвид заспа, заслушан в песента на аборигените.

На следващия ден Дейвид разгледа базата и сградите в нея, наблюдавайки как се извършва цялата дейност. Докато пресичаше широкия двор между навеса за стрижене на овце и къщите, Дейвид срещна Майра Гарити, която беше тръгнала с кошница към градината да набере зеленчуци.

Стройна, на малко повече от двайсет години, тя беше със същата шапка, каквато носеха овцевъдите, беше облечена в дочена блуза и пола, но държанието й я правеше по-ефектна, отколкото която и да било светска дама, украсена със скъпи тоалети и бижута. В своето собствено царство тя беше горда и величествена, въпреки дълбокия белег върху челото й.

Тя поговори с Дейвид няколко минути на развален и със силен акцент английски.

— Франк Уилямсън, добре? — попита тя.

— Когато го видях за последен път, беше добре — отговори Дейвид — и ме помоли да предам неговите най-искрени поздрави на вас и вашите деца.

— Добре, добре. Бараки и храна, добре?

— Отлични са и аз съм крайно благодарен за гостоприемството.

Тя се усмихна и кимна енергично, продължавайки пътя си.

— Приятен ден.

Дейвид отговори, повдигайки шапката си, сетне продължи да разглежда имението. Докато той беше в обора за кравите и воловете, откъм юг се зададе конник и мъжът, който работеше в обора, каза, че това е Пат. Дейвид се върна в бараката, за да извади пощенската чанта от вързопа си, след което отиде в конюшнята, където Пат разседлаваше коня си и разговаряше с Фред.

Дейвид беше виждал само няколко мъже огромни като него, но двамата с Пат бяха еднакво високи и теглото им беше с няколко фунта разлика. Между трийсет и четиридесетгодишен, с гъста, добре подрязана брада, която отчасти закриваше изсечените като гранит черти на лицето му, напълно хармониращи със спокойния поглед на сините му очи, той беше целият покрит с прах, а в ръцете си държеше навит скотовъдски камшик, който изглеждаше като част от него. Беше сдържан мъж, който бързо можеше да стане рязък и безцеремонен, но щом двамата с Дейвид се погледнаха, между тях мигновено се установи взаимно уважение.

След като се ръкуваха, те размениха приятелски поздрави, а Дейвид накратко обясни целта на своето посещение тук.

— Франк Уилямсън ми каза, че тук ще ми хареса — продължи той, — и се оказа, че е бил абсолютно прав. Той ми предложи да дойда тук и да разговарям с вас.

— Радвам се, че сте послушали съвета му — отговори Пат. — Той добре ли е?

— Добре се справя, като се имат предвид годините му, а както знаете, те не са малко. В чантата има писмо за вас от него.

Пат отвори чантата и прегледа пощата вътре, като подаде няколко писма на Фред.

— Тези са за хората в главната кошара — каза той. — Има писма и за онези, които са по пасбищата, така че който им кара продоволствието следващия път може да им ги занесе.

Той затвори чантата и отново се обърна към Дейвид.

— Заповядайте на вечеря вкъщи.

— О, благодаря за поканата. Има още нещо. Франк ми каза, че имате пълномощия като мирови съдия, а на идване убих един разбойник. В него намерих документи и лични принадлежности, които ще трябва да ви предам.

— Ами, ще трябва да напиша доклад до главния съдия в Сидней. Донесете нещата, когато дойдете вкъщи.

Дейвид и Пат си кимнаха един на друг, като Керък се упъти към бараките, повече от доволен от първата си среща с младия мъж. Въпреки че имаха различен произход, те притежаваха много общи черти, тъй като целите и отношението им към нещата си приличаха. Независимо дали щеше да успее някога да създаде овцевъдно стопанство, Дейвид знаеше, че е намерил приятел в Пустошта.

Малко преди залез-слънце, той се отправи към къщата на собственика на фермата, като взе писмото, часовника и оръжията на разбойника. Пат го посрещна на вратата и го въведе в просторната и удобна всекидневна, в която саморъчно направените мебели бяха за грамадни мъже. Пат наля канчета с ром, а Дейвид му подаде нещата на бандита.

Пат развърза кесията и погледна в нея, сетне я върна на Дейвид.

— Прибери това обратно в джоба си, Дейвид!

— То не е мое, Пат.

— Нито е мое — отговори Пат, като отиде до една полица и до кутия, пълна с документи. — То не е нито на чиновника в канцеларията на съдията, който ще си го сложи в джоба, ако го изпратя в Сидней.

Като пъхна кесията в джоба си, Дейвид седна и изпи рома. Пат затършува в кутията, обяснявайки на Дейвид, че от канцеларията на главния съдия са му изпратили имената и описанията на избягали каторжници в случай, че те се появят в Пустошта.

— Ха, ето го тук — каза Пат, поглеждайки някакъв лист. — Хенри Болтън, който изчезнал от Сидней преди две години. И така, ще изпратя доклад по човека, който взема годишните ни поръчки за продоволствени стоки в Сидней.

Той сложи часовника и писмото в кутията с документите и седна до Дейвид, подпийвайки, докато го разпитваше за пътуването му.

След като Дейвид разказа всички подробности, включително и преживяванията си с аборигените, Пат му обясни по какъв начин са избрали името на стопанството.

— То носи името на един граничен хълм на юг от тук, който аборигените наричат Уайамба — обясняваше той. — Преведено на английски, това означава пресечен, начупен хълм или нещо подобно. Но навярно те щяха да се сетят за мястото, към което си отивал, дори и да не беше споменал името на фермата.

— Как така, Пат? В крайна сметка аз можех да съм разбойник или някой, който просто броди наоколо.

Пат се поколеба, сетне вдигна рамене.

— Ще разбереш, че понякога аборигените знаят неща, които разумът ти казва, че те няма откъде да знаят — отговори той. — Те нямат оръжието, инструментите и всичко останало, което ние използваме в живота си, поради което ние ги смятаме за елементарни. В това отношение, те наистина са такива, но те са много по-сложни в неща, в които ние сме елементарни, неща, за които ние изобщо не се сещаме.

Той понечи да каже още нещо, но в този момент в стаята влезе Майра и съобщи, че вечерята е готова. Мъжете допиха рома си и я последваха през хола към просторната столова, където двете им деца чакаха на огромната, собственоръчно скована маса.

Колин, по-голямото дете, беше красиво, будно момче на около десет години. Беше светло като баща си и със сини очи, но чертите на лицето му разкриваха аборигенската кръв. Момичето, Шийла, беше с две години по-малка и съвсем различна. Чертите й бяха англосаксонски, но кожата й беше тъмна почти като на майка й, а косата й беше в процеса на смяна от светлоруса към черна.

Яденето беше същата обилна и вкусна храна като в готварницата и Майра разнасяше чиниите, докато двамата мъже разговаряха. Собственикът на фермата каза, че е платил на жената на главния овцевъд, която е с добро образование, да преподава основните предмети на децата в стопанството. Като се обърна към сина и дъщеря си, той ги попита как върви учението.

Беше съвсем очевидно, че характерите на децата, подобно на външността им, се различаваха също. Момчето беше спокойно и добро като майка си, докато Шийла притежаваше толерантността на баща си, на която трябваше обаче малко, за да избухне. Колин каза, че е доволен от училището, а Шийла заяви, че й е скучно.

— Трябва да отдадеш цялото си внимание на ученето, Шийла — каза й твърдо Пат. — Ако не, като пораснеш каква ще станеш?

— Каква искаш да стана, когато порасна? — отвърна бързо тя с въпрос на въпроса.

За миг Пат остана безмълвен, търсейки отговор, сетне се намръщи.

— Искам езикът ти да е по-малко пиперлив, така че започвай веднага — отговори той отсечено. — Гледай уроците си и не искам да слушам повече за това.

Като се имаше предвид държанието им, сблъсъците между Пат и дъщеря му не бяха чак толкова необичайни. Докато мъжът говореше за децата си, Дейвид разбра, че той възнамерява да ги възпита според нормите на собствената си натура, а не на майчината им. Това стана ясно миг по-късно, когато Шийла започна да говори нещо на майка си на езика на аборигените. Майра се опита да я прекъсне, но Пат чу момичето.

— Казал съм ти да говориш само на английски, Шийла! — сряза я той. — Също и с мама, тъй като тя разбира английски.

— Зная това — отвърна момичето, — но аз не мога да разбера половината от това, което тя ми казва, когато ми отговаря на английски.

Реакцията към отговора на Шийла беше урок по психология на личностите. Колин се хранеше кротко и мирно, докато лицето на Пат почервеня от ярост, а Майра се ядоса.

— Стига нахалство! — заповяда тя безцеремонно.

Като ръгна с пръст момичето, Пат му каза отново да говори само на английски. Шийла се намръщи в израз на несъгласие като клатеше глава, след което спорът беше бързо забравен, както и преди. Те продължиха да се хранят, като Пат говореше за други неща, но Дейвид изпита съчувствие към жената, чиято задача беше да обучава това малко, войнствено настроено момиченце.

По-късно мъжете се върнаха отново в хола. Запалиха пурите си и собственикът отбеляза, че възнамерява да замине на следващия ден и да занесе провизии на работниците в северните пасбища.

— Ще ми бъде приятна твоята компания, ако искаш да дойдеш с мен — добави той.

— Разбира се, ще бъда много доволен да те придружа, Пат.

— Много добре тогава. Ще тръгнем на разсъмване. Що се отнася до наемането на стадо, напълно съм съгласен с това. Ще обмислим всички подробности, докато сме заедно на пасбищата.

— Оценявам високо това и ще направя всичко възможно да спечелим и двамата от споразумението между нас.

— Ще се учудя, ако не спечелим, Дейвид. С препоръката от Франк, естествено аз щях да се съглася. Но сега, когато те познавам, нямаш нужда от препоръки. — Той замълча за миг, повдигайки рамене. — Има още една причина, която ме кара да приема. Тъкмо бях започнал да ти говоря за нея, когато тръгнахме да вечеряме.

— За какво става въпрос?

Пат изпускаше кълба дим от лулата си и, изглежда, искаше да смени темата.

— Ходи ли вчера долу при колибите, или някъде близо до аборигените?

— Не — отговори бавно Дейвид, докато мислеше. — Разбира се, видях ги, но от известно разстояние. Защо питаш?

— Ами, всеки, който разговаря с теб, може да каже, че ти не си обикновен овцевъд — каза Пат. — Но мисля, че трябва доста набито око, за да разбере човек това от разстояние. Във всеки случай, те имаха коробори8 миналата нощ, защото мислят, че тук наоколо ще има друго голямо овцевъдно стопанство.

Той се засмя, сетне отново дръпна от лулата.

— Та така мислят аборигените. Не смятам да се изпречвам пред подобно начинание. Искаш ли още ром, Дейвид?

За миг Дейвид остана втрещен, без да промълви дума, сетне поклати глава.

— Ами, да, след всичко това мисля, че няма да е зле да изпия още едно канче ром, Пат.

Шеста глава

След като превалиха хълма, Дейвид и Пат дръпнаха поводите на конете си и товарните животни зад тях спряха. В далечината долу пасеше едно стадо, а по-нататък овцевъд седеше до коня си и наблюдаваше овцете.

— Това е Джон Бауън — каза Пат. — Неговата територия е северната част на пасбището Бълу, върху което могат да пасат около три хиляди овце.

Спомняйки си какво му беше казал Пат за имената и местата на пасбищата, Дейвид знаеше, че се намират между централната част на стопанството и северната му граница. Те бяха тръгнали от северозападния край на фермата, попълвайки запаса от провизии на овцевъдите. Дотук това им бе отнело два дни, като се движеха със стабилно темпо, и Дейвид си помисли, че изчисленията му за размерите на Уайамба продължават да надминават очакванията му.

Щом прехвърлиха върха на хълма и заслизаха надолу по склона, кучетата накараха овцевъда да застане нащрек. Тренирани да не лаят, което може да хвърли овцете в паника, те се движеха насам-натам неспокойно, гледайки към Дейвид и Пат. Овчарят се изправи, засенчи очи с ръка, оглеждайки широката долина, след което махна с ръка и скочи върху коня си.

Джон Бауън беше дребен, слаб мъж малко над двайсет години, и грееше от удоволствие, че има посетители. Той ги поздрави, докато се приближаваше към тях на коня си.

— Ще можете ли да останете за през нощта, мистър Гарити?

— Няма да мога, денят далеч не е свършил, а ние имаме да изминем още много мили — отговори Пат. — Къде са оградата и колибата ти?

Мъжът отговори, като посочи с пръст на север и Пат протегна ръка към свободното въже на товарния кон, който Дейвид водеше. Повели конете с товара, двамата мъже се отправиха на конете си към колибата. Дейвид остана да наблюдава стадото. Не след дълго те се върнаха, след като бяха разтоварили провизиите.

Дейвид и Пат яздеха през хълмистия, шубрачест терен на изток, тъй като стадата се намираха на различни пасбища на много мили едно от друго. След няколко часа те стигнаха до една долина, която изпущаше зловония и смрад от гниене и разкапване. Пат се намръщи мрачно, докато двамата с Дейвид търсеха и най-сетне откриха източника на зловонието — труповете на десетина-дванайсет овце гниеха в една яма. Близо до нея, от един клон на дърво висяха скелетите на две кучета динго.

Стадото, на няколко мили по-нататък, беше по-голямо от предишното и беше наглеждано от един овцевъд и един младеж, който му помагаше. Овцевъдът знаеше, че ще си има неприятности за умрелите овце и понечи да обясни, но Пат го прекъсна:

— Ако си беше отварял очите, когато овцете ти са били в долината — каза сърдито брадатият мъж, — нямаше да бъдат убити толкова много животни. А и наоколо има още много кучета динго, освен ония двете. Помощникът може да наблюдава стадото, докато ти преследваш останалите диви псета.

— Ъхъ, така ще правя, мистър Гарити — разкайваше се човекът. — Прихванете ги от надницата ми за умрелите овце.

— Не искам парите, искам овцете ми да са живи. Следващия път, когато главният овцевъд или аз докараме провизии, искам да си окачил по дървото повече от две кучета динго. Кажи на помощника си да ни покаже пътя до колибата и кошарата, за да ти отделя провизиите.

Мъжът отново се заизвинява, сетне направи знак на помощника си да дойде. Докато следваха младежа, Пат обясни на Дейвид, че овцевъдите в по-отдалечените райони трябва да бъдат особено бдителни, тъй като там животните по-малко се страхуват от хората.

— Те не са чак толкова лоши, колкото бяха преди — добави — преди да изпитат вкуса на огнестрелното оръжие. Но когато се установиш върху земя, на която никога преди не са пасли овце, нещата няма да стоят така и кучетата динго ще представляват сериозен проблем за теб.

Когато стигнаха колибата, Пат премери брашно, сол, кафе, тютюн и други продукти за овчаря и неговия помощник. След това двамата с Дейвид се качиха на конете си и се отправиха на изток, като им остана да снабдят с продоволствия само още една кошара.

Малко преди залез-слънце те спряха до един билабонг и си направиха бивак за нощуване. Останалите провизии, които трябваше да занесат, изглеждаха прекалено много за един скотовъд, което направи впечатление на Дейвид и той го спомена на Пат, докато се хранеха. Собственикът на стопанството му обясни, че овцевъдът Адолариъс Бодънхем има жена аборигенка, която му е родила няколко деца.

Като продължи с шеговит тон, Пат каза, че Бодънхем е саможив човек, който не желае да има нищо общо с когото и да било, освен с жената и децата си, и миналата година се появил в Уайамба, след като дълги години се е скитал из Пустошта. Очевидно произхождаше от много добро семейство в Англия, и бе имал живот, който бе изоставил заради друг, който бе открил в Пустошта.

— Това са скицници — продължи Пат, като посочи пакет, увит с мушама. — Той е художник и ми струва доста да поддържам него и малките му бандити, но всички те заедно отглеждат повече овце, отколкото всеки друг. — Той се засмя и отпи от чая. — Адолариъс е чудак, но човек среща какви ли не типове сред овчарите.

— Така е — съгласи се през смях Дейвид. — Кунманара работи много добре за Франк. При тебе има ли работници аборигени?

Пат поклати отрицателно с глава, като обясни, че Кунманара е едно изключение, тъй като повечето от аборигените не могат да схванат идеята за личната собственост.

— Ако някой от тях притежава стадо, той ще даде на останалите, колкото овце му поискат и няма да види нищо нередно в това. Освен това, те могат всеки момент да тръгнат на „разтъпкване“ и няма сила, която да ги спре, когато решат.

— Какво е разтъпкване, Пат?

— Ами нещо като „похот“ към скитането, което може да ги удари в главата внезапно. Майра ми казва, че е нещо повече от това, но когато говори за аборигените, не мога да разбера и половината от това, което тя иска да ми каже. Мисля, че е така, защото ние нямаме думи на английски за нещата, които тя иска да ми обясни. Във всеки, случай аборигените в моята ферма ловят кучета динго и вършат различни домашни работи, но нищо повече.

— Аз обаче щях да съм мъртъв сега, ако не бяха аборигените. Ако някога притежавам ферма и някои от тях пожелаят да дойдат в нея, ще са добре дошли.

Доволен от отношението на Дейвид, Пат се усмихна и поклати глава. Поговориха още малко, докато пушеха лулите си и пиеха чай, след което разстлаха одеялата си близо до огъня.

На следващата сутрин при изгрев-слънце те хапнаха набързо, разтуриха бивака и продължиха на изток. След около два часа по-късно сред хълмовете пред тях забелязаха да се издига пушек от огън, на който се готви, и малко по-късно пред погледа им се появи кошарата. Вместо колиба до нея имаше бивак. На въже близо до два големи навеса от кора висеше пране, а една жена аборигенка и няколко деца се движеха насам-натам около огъня.

Щом видяха Пат, лицето на жената грейна от радост, а децата заподскачаха щастливи. След като разтовариха провизиите, Пат извади тенекиена кутия с бонбони и я подаде на жената. Децата закрещяха радостно и се въртяха наоколо, докато тя им раздаваше по бонбонче. Когато провизиите бяха наредени близо до огъня, тя им посочи с пръст мястото, където пасеше стадото, зад близкия хълм.

Огромното стадо беше разпръснато из цялата долина. Между овцете се виждаха кучетата и още няколко деца на възраст между тринайсет и шестнайсет години. Децата поздравиха Пат и го упътиха към групичка храсти до един завързан кон, който пасеше наоколо. Пат и Дейвид се приближиха на конете си към храстите, като дръпнаха юздите им малко преди това.

— Ей, тук ли си, Адолариъс? — извика Пат.

— Да, да, тук съм, мистър Гарити — отвърна мъжки глас откъм храстите. Акцентът му беше на преподавател от Оксфорд, тонът му издаваше търпеливо смирение, че е нарушено уединението с жената и децата му.

— Разбирам, че учите децата на английски — каза Пат. — Надявам се, че също ще ги научите на смятане, писане и четене.

— Правя всичко, което казвате, мистър Гарити — отговори Адолариъс. — Въпреки че съм длъжен да заявя, все още имам дълбоки резерви по отношение на това, да се объркват умовете на невинни, естествени създания.

— Те не са точно това, Адолариъс. Те няма да знаят как да се справят като аборигените, когато пораснат, така че ще трябва да работят и обучението ще им е от голяма полза. Донесох ви още материали за рисуване, но се надявам да не събирате повече кучета динго тук.

— О, не. Използвам за модели мъртви. Но те не са същите.

— Така е, и овцете биха се съгласили, ако можеха да говорят. Добре, значи, трябва да си тръгвам. Довиждане, Адолариъс.

— Сбогом, мистър Гарити.

Те тръгнаха, като Пат яздеше отпред с лек галоп. През ранния следобед двамата с Дейвид стигнаха до място с гъсти чемшири, като земята между дърветата беше гола. На север, непосредствено след тях се издигаше ниска и безплодна скалиста планина, осеяна с камъни и пропукана глина. Дълга няколко мили, тя беше разположена в почти права посока изток — запад.

Те изкачиха планината и от хребета й на север земята приличаше на рай. Чак до хоризонта хълмистият терен бе покрит с тучна и гъста трева с твърди и остри листа, с храсти виреещи върху солена почва, с евкалиптови гъсталаци. Отлично пасбище за овце, то бе изпъстрено с рядка горичка и храсти, които говореха за наличие на водни източници.

— Наричам тази планина Безплодната — каза Пат, — тя е моята северна граница. Непрекъснато се безпокоя, че ще дойде някой друг овцевъд тук и ще нахлуе незаконно на юг. Мога да се боря за земята си, ако трябва, но предпочитам, ако ще има някой тук, той да бъде мой приятел.

— Като че ли изглежда добра земя — каза Дейвид.

— От тук изглежда така. Непрекъснато съм зает с Уайамба и никога не съм ходил по-далеч от Безплодната планина, но съм чувал да говорят за това място. На известно разстояние на север има ручей, който аборигените наричат Тибубура. Още по-нататък има верига от остри хълмове, които приличат на набучени шила. Оттук до онези хълмове има, колкото си искаш земя.

— Стига да мога да се установя стабилно на нея — добави Дейвид.

Пат се съгласи и заговори за особеностите на договора.

— Парите в кесията на онзи разбойник изглеждаха да са някъде към сто гвинеи — каза той. — За тази сума ще ти продам коне, кучета, и цялата необходима екипировка, както и хиляда овце. Това ще ти осигури агнетата и вълната, а също така ще можеш да вземеш и стадо под аренда.

— Колко голямо, Пат?

— Колкото решиш. То ще иска работа, от която повечето мъже ще бъдат смазани, но ако желаеш, може да вземеш и четири хиляди. При това положение най-много до две години ще си имаш собствено стадо.

— Или дълг за много години напред, ако загубя овцете при наводнения, горски пожари, кучета динго и кой знае още какви неща.

Пат поглади брадата си, усмихвайки се.

— Щом не желаеш да рискуваш, значи не искаш да бъдеш скотовъд, Дейвид — усмихна се той под мустак.

Дейвид се засмя, съгласявайки се с него. Като се замисли за миг, той си даде сметка, че не е способен да вземе обосновано решение, тъй като прекалено много зависеше от шанса. Сетне реши, че щом ще рискува, да рискува докрай.

— Ще купя хиляда овце и ще взема четири хиляди под аренда, Пат — каза той.

Пат се усмихна и му протегна ръка. Дейвид я разтърси, като по този начин двамата приятели скрепиха сделката, след което те обърнаха конете си и се отправиха към Уайамба.

Една седмица по-късно Дейвид подкара към кошарата на север пет хиляди овце. Двата му товарни коня бяха отрупани с провизии и екипировка, като единият от тях мъкнеше и коловете за изграждане на временна ограда. Като плющеше с камшика си, той караше овцете да се движат по-бързо, а кучетата пазеха от двете страни на дългата колона, като препречваха пътя на всяка овца, която се опитваше да се отклони от стадото.

Всеки ден на залез-слънце той вкарваше овцете във временната кошара — опънато около колове въже. Той знаеше, че въжето задържаше овцете само защото те мислеха, че то им пречи, тъй като бяха свикнали през нощта да бъдат в кошара. Ако нещо ги изплашеше обаче, овцете щяха да стъпчат въжето и да се разпръснат на мили в мрака, като някои от тях щяха да отидат твърде далеч, за да може Дейвид да ги намери.

Това беше част от риска, който беше приел, и един от недостатъците да управляваш сам едно огромно стадо. Дейвид спеше не повече от два-три часа на ден, като всеки път щом някоя от овцете се раздвижеше неспокойно, той се будеше и ходеше да наглежда стадото. Докато караше овцете с постоянно темпо, той започна да задрямва върху седлото за по няколко минути, което още повече го изтощаваше.

Денят, през който Безплодната планина се изпречи пред погледа му, брадата на Дейвид беше пораснала, а той целия беше покрит с прах и изпитваше такава умора, че беше напълно безчувствен. По-късно същата сутрин, той се събуди от леката дрямка върху седлото си точно навреме, за да види друго стадо на около миля на запад, което овчарят забързано подкарваше в обратна посока. Дейвид подсвирна на кучетата, за да ги събере вляво от стадото.

Ако стадата се окажеха твърде близо едно до друго, овцете щяха да се омешат за нула време. Главният проблем за Дейвид беше не това, че щяха да разделят стадата много трудно, а това, че в стадото му можеха да се върнат не точно неговите овце. Като оставим настрана овцете за колене и няколкото овена, той беше избрал само животни в отлично състояние, много от които щяха да родят близнаци.

Кучетата подтичваха от лявата страна на стадото и обръщаха овцете на изток. Дейвид и другият овцевъд си махнаха с ръка, докато двете стада се отдалечаваха на безопасно разстояние. След няколко минути той даде сигнал на кучетата и обърна овцете в посока към Безплодната планина.

Овцете се движеха с добро темпо през планината, сетне го забавиха от другата й страна, където имаше тучни пасбища и те пасяха лакомо трева, клони и семенни чашки от храстите. Дейвид размаха камшика, за да поддържа стадото в движение. Късно следобеда, щом стигнаха до билабонга, той започна да огражда мястото за нощуване на стадото, напои овцете и ги пусна да пасат.

На следващата сутрин той пусна кучетата сред пасящите овце и започна да изгражда постоянна кошара. Щом оградата придоби известна форма, той зася покрай нея туфи с акациеви храсти, така че с течение на годините те да се вплетат между коловете и да образуват плътна стена от дърво и храсти.

Като знаеше, че миризмата на овцете рано или късно щеше да привлече кучетата динго, той започна да патрулира стадото всеки ден, късно следобед, когато дивите кучета излизаха на вечерен лов. Първия път, когато видя светлокафяво жълтеникаво животно да изскача иззад един храст, насочвайки се към овцете, той го застреля. Дейвид зърна няколко кучета динго да се отдалечават от стадото крадешком през гъсталаците, а същата нощ наоколо се чуваше зловещото им виене.

На другия ден следобед той взе двуцевките, своята и онази на разбойника, която беше заредил с куршуми с дребни сачми. Някои от кучетата бяха започнали да се наежват и той заобиколи стадото и отиде при тях. Докато две кучета динго тичаха към стадото по откритото, той уби едното и рани другото. Сетне вдигна другата двуцевка, прицели се към останалите диви кучета, които бягаха между храстите. Сачмите минаваха през клоните, обрулвайки някои от тях, а свистенето им се смесваше със скимтенето на ранените кучета.

Това му осигури спокойствие през следобедите, тъй като дивите кучета, изплашени от стрелбата бяха прогонени. От време на време Дейвид ги забелязваше как се спотайват в храсталаците, но те повече не нападнаха стадото. Заплахата обаче, продължаваше да съществува през нощта, когато дивите кучета можеше да дойдат, да уплашат овцете и те да излязат от временната кошара, ако се опитаха да ги нападнат. Ето защо побърза да завърши постоянната кошара.

Когато тя бе готова, за първи път откак бе напуснал главното стопанство в Уайамба, Дейвид намери време да се изкъпе, обръсне и да изпере дрехите си. Освен това, той вече можеше да спи спокойно през нощта, но откри, че повече нямаше нужда от дълбок сън. Да спи леко, да става при най-малкия шум и да проверява овцете, се превърна в навик, и през деня — той вече не се чувстваше уморен.

След като изгради кошарата, дните му продължаваха да бъдат изпълнени с трескава дейност. От време на време той колеше по една овца, за да има храна за него и кучетата. Одираше кожите и ги обработваше с вътрешна кора от ментово дърво, начин, който Франк му бе обяснил. Някои от кожите използва, за да си направи удобно легло, а от другите си скрои и уши топъл, дебел кожух за настъпващата зима.

Като първа стъпка в създаването на овцевъдната си ферма, Дейвид възнамеряваше да раздели земята на пасбища, с постоянна кошара в центъра на всяко едно от тях. Следвайки плана си, той премести стадото на няколко мили по на север и започна да строи втората кошара. Отново си имаше проблеми с кучетата динго, но ги прогони, като уби и рани няколко от тях.

Когато премести стадото отново към северозапад, времето стана студено и дъждовно. Като броеше резките, които дълбаеше върху пръчка от дебело дърво, която му служеше вместо календар, Дейвид видя, че е дошъл март. Времето беше отвратително, грижите му по овцете бяха постоянен товар и всекидневният му тежък труд, от ранни зори до късна вечер, беше неумолим и ожесточен. Но грижите за стадото го правеха безкрайно щастлив, защото то бе неговият капитал, а и щеше да сложи началото на неговите собствени стада. Щастлив бе също от възможността да изследва огромните територии, където щяха да пасат бъдещите му стада.

Дойде юни, а с него и зимата, която завари Дейвид да проправя път на север към ручея Тибубура, широк и бърз поток, покрай бреговете, на който растяха гъсти гори. При един от завоите му, той откри висок хълм, от който се откриваше панорамна гледка на заобикалящите го земи. Под върха му имаше закътано плато, идеален терен за къща. Мястото беше невъобразимо красиво, като хълмът се издигаше над огромни пространства хълмист пейзаж, и Дейвид вече знаеше къде ще построи центъра на бъдещото си стопанство.

Някъде по средата на зимата Дейвид достигна до веригата от хълмове, за които му беше казал Пат. И те като Безплодната планина, щяха да послужат като естествена граница на овцевъдно стопанство с огромни размери. Когато видя хълмовете за първи път, той се съгласи с Пат, че те наистина приличат на остри шипове и той реши да ги нарече Кулите. Водата, която се оттичаше по стръмните им склонове в земите на юг от тях, ги превръщаше в изключително тучни пасища. Теренът обаче бе насечен от проломи, които предупреждаваха за опасност от внезапни наводнения. Като откри широка, тревиста могила, която се издигаше над лежащата ниско земя, Дейвид започна да строи кошара, която тук щеше да бъде защитена от наводненията.

В една влажна и сурова сутрин, три седмици след като кошарата беше готова, вятърът се усили и леките превалявания от последните няколко дни прераснаха в непрекъснат дъжд. Дейвид започна да прибира овцете в кошарата рано, тъй като ямите по терена започнаха да се изпълват с вода. Когато стигна хълма, където се намираше кошарата, дъждът се лееше като из ведро и сухите дерета преливаха от пенещи се, ревящи води, които се изливаха в дефилетата.

На откритите склонове на хълма вятърът виеше като хала и пръскаше дъжда във всички посоки. Докато Дейвид успее да прибере овцете в кошарата, неговата колиба от кора беше вече изравнена със земята, а огънят угаснал. Той обаче имаше по-спешни грижи от собственото си удобство. Земята наоколо беше започнала да се наводнява, когато пороищата от Кулите я достигнаха, и животните бягаха към по-високите места.

Ведно с огромния брой най-различни видове животни на хълма дойдоха и кучета динго. Змиите също изпълзяха, повечето от тях безопасни, но имаше и няколко пепелянки и смъртоносни тайпани. Дейвид винаги носеше със себе си дебела тояга, с която да убива отровните змии, а стадото охраняваше с двуцевката си, чиито спусъци беше покрил с мушамата, за да не се мокри барута в подсипите на оръжието. Овчарските песове прогониха по-голямата част от кучетата динго, а той застреля онези от тях, които давеха кучетата.

За да не измокри барута, докато зареждаше пушката под силния дъжд, Дейвид се преви на две близо до кошарата и скри барутника в овчия си кожух. Тъкмо беше заредил и двете цеви, когато чу кучетата да ръмжат и да се борят от другата страна на стадото, а стоящите до него кучета се втурнаха да заобикалят овцете, за да се присъединят към другарите си. Дейвид ги последва в очакване да види кучета динго.

След като заобиколи стадото и излезе от другата му страна, Дейвид видя огромен див глиган, гонен от кучетата, които го бяха притиснали до оградата на кошарата. Кучетата лаеха и се зъбеха срещу животното, а то грухтеше разярено, като се въртеше и фучеше с дългите си лъскави бивници. След това животното се обърна към Дейвид и се втурна да напада, а кучетата се струпаха около него и го ръфаха със зъбите си. Дейвид се прицели внимателно в гърба на глигана, за да не засегне някое от кучетата, и натисна и двата спусъка. Едната цев засече, а куршумът от другата се заби в центъра на гърба на животното, счупвайки гръбначния му стълб. Задните крака на глигана се огънаха и той зари с предните си нозе в калната почва в отчаяни опити да стигне до Дейвид, като квичеше разярено и издаваше писъци, докато кучетата се нахвърлиха върху него с ръмжене.

Оглушен от врявата, Дейвид коленичи до оградата и зареди барутника на цевта, която беше засякла. Тръгна към глигана и опря оръжието в главата му, докато челюстите на разяреното животно тракаха и от устата му течаха лиги. Пушката гръмна и го доуби. Дейвид извика кучетата и ги огледа, за да се убеди, че никое от тях не беше ранено, сетне презареди двуцевката и продължи да обикаля, и да наблюдава стадото.

Следобеда вятърът отслабна и дъждът намаля, преминавайки в остри капки. Хълмът беше заобиколен от море с вода, над която стърчаха само върховете на дърветата и някои други високи точки от терена. Малки и големи кенгура, други тревопасни двуутробни животни и всякакви твари мирно съжителстваха под надвисналата обща угроза.

Под онова, което бе останало от колибата, Дейвид откри достатъчно сухи дърва, за да напали огън. Опече на шиш парчета овнешко месо, нахрани кучетата и седна да яде в мрака. Овцете бяха гладни и жадни, блееха и се движеха неспокойно насам-натам из кошарата. Това продължи и през дългите часове на влажната и мразовита нощ и Дейвид седеше до огъня, а от оградата го гледаха блестящите очи на животните.

На разсъмване водата се беше отдръпнала, като в най-ниските части на терена бяха останали локви сред калната земя. Нямаше ги нито змиите, нито останалите животни. Дейвид извади овцете от кошарата и ги подкара заедно с конете. В долината в подножието на хълма животните газеха в калта, лочеха жадно водата от локвите и лакомо хрупаха зелените листа.

През деня земята започна да изсъхва, локвите ставаха все по-малки и до утрото на следващия ден, единственото доказателство за отминалото наводнение бяха висящите по дърветата отчупени клони, кори и съчки. Няколко дни по-късно, Дейвид подкара стадото обратно на юг, към потока Тибубура.

Заедно с последните августовски дни, дойде и началото на пролетта. Точно по това време Дейвид и стадото бяха изминали обратния път и пресичаха водите на Тибубура. Агненето започна късно една нощ, когато Дейвид бе събуден от познатото му блеене на овца в трудно положение. Набързо запали огън близо до кошарата и занесе овцата на светло. Бръкна в нея, за да оправи заплетените малки телца и крайници. Преди да е приключил с тази овца, други животни в подобно положение настояваха за вниманието му с блеенето си.

През останалата част от нощта той носеше овцете една след друга до огъня и на светлината от пламъците им помагаше да се агнят. В същото време десетки други раждаха, без да имат трудности. Когато слънцето изгря, той изведе стадото на паша и много от овцете си имаха агънца, които се мъкнеха неуверено подире им, а други лежаха в очакване да се обагнят.

Агненето продължи през целия ден, като винаги имаше много овце, които раждаха едновременно, а някои доста трудно. Прибирането на стадото вечерта беше бавна и досадна работа, тъй като и по пътя се агнеха овце. Щом мръкна, Дейвид набързо приготви храна за себе си и за кучетата, като едновременно с това се занимаваше и с овцете. Остана на крак през цялата нощ.

От умора, след втората безсънна нощ, Дейвид започна да губи чувство за времето. Тялото го болеше, но все пак намери сили да продължи, като залиташе насам-натам и реагираше механично на блеенето на някоя овца в затруднено положение. Дните и нощите се сляха, от време на време се събуждаше, задрямал за миг, докато коленичеше до някоя овца, помагайки й да ражда, или докато палеше огъня, за да приготви храната, след което продължаваше с това, което знаеше, че трябва да се свърши.

По време на този смазващ, тежък труд се довлякоха и кучетата динго, привлечени от миризмата на кръв и плацента. Отслабнали и изгладнели в края на зимата, те бяха изключително нагли. Един следобед, когато чу ръмженето на кучетата и блеенето на обхванати от паника овце в другия край на стадото, Дейвид получи нов прилив на сили. Взе двуцевките, скочи върху коня и започна да обикаля стадото.

Овчарките се бореха с част от дивите кучета, а в същото време останалите вече отмъкваха четири овце, които отчаяно се съпротивляваха. Изцяло погълнати от атаката, дивите кучета не забелязаха Дейвид до момента, в който той започна да стреля. Уби две, а докато останалите бягаха, той се прицели с втората пушка и ги обсипа със сачми, като уби още две и рани останалите.

Нямаше никакви изгледи четирите нападнати овце да се оправят и той беше принуден да ги застреля. Занесе труповете им върху едно голо място, натрупа съчки и изгори дреболиите, за да не могат кучетата динго да се хранят от тях. След това се върна, подкара бавно стадото към кошарата, като продължаваше да помага на агнещите се овце. Щом прибра овцете на безопасно място за през нощта, той се разтича да събере дърва и запали огньове около кошарата. Беше разтревожен, защото предполагаше, че в района наоколо вече се е събрала огромна глутница кучета динго.

Още през същата нощ подозренията му се оправдаха. Замаян от умората, Дейвид се движеше сред овцете, когато чу кучетата да ръмжат предупредително в единия край на кошарата. Взе оръжието и се затича към оградата точно навреме, за да види трийсетина и повече диви кучета, които препускаха на светлината на огньовете, около кошарата.

Дейвид стреля с пушката, уби две от тях и рани други. Част от останалите се движеха освирепели между огньовете и овчарските песове се хвърлиха върху някои от тях, докато други динго напираха към кошарата. Дейвид застреля едно с пищова си, а други две с двуцевката, докато те дращеха по задната страна на кошарата. След това използвайки двуцевката си като тояга, той помете дивите песове от оградата.

Тежките цеви трошаха костите им и дивите животни виеха и се мятаха в агония. След като престанаха да нападат кошарата, Дейвид прескочи оградата и се присъедини към кучетата. Най-накрая дивите кучета избягаха в мрака, песовете се върнаха към ранените динго до кошарата, а Дейвид ги последва, размахвайки пушката.

Когато всичко свърши, една дузина умрели кучета бяха натръшкани по земята. Всички овчарски песове бяха хапани, но никое от тях не беше сериозно ранено. От време на време Дейвид виждаше в мрака зад огньовете да проблясват очи. Всеки път той стреляше с пушката към тях и когато куршумът улучеше диво куче динго, силен рев от болка раздираше нощта.

На разсъмване Дейвид видя, че до кървавите петна около ранените кучета динго имаше още пет убити разпръснати наоколо. Денят мина без нападения, но от време на време Дейвид виждаше как дивите кучета се прокрадват наоколо и търсеха сгоден случай да отмъкнат някое агне. Същата нощ той заспа в кошарата и след около два часа бе събуден от блеенето на една от последните агнещите се овце.

На следващия ден агненето приключи и за първи път Дейвид преброи овцете като цяло и получи пълна представа за резултатите от последните няколко дни. Огромната част от овцете се бяха агнили без проблеми, около половината от тях имаха близнаци. Стадото беше станало огромно, над седем хиляди агнета щъкаха между овцете.

След като вечерта прибра стадото в кошарата, за първи път от няколко дни той си сготви пълноценно ядене, след което спа чак до сутринта, без да бъде събуждан. На другия ден дивите кучета динго продължаваха да дебнат стадото и той следеше внимателно храстите, готов да стреля веднага щом беше необходимо. Когато между храсталаците забеляза светложълто петно, той се прицели внимателно, стреля и рани дингото.

Докато то виеше и бягаше, Дейвид остави кучетата да пазят стадото и тръгна по кървавите следи. Те го отведоха до един гол, каменист хълм. В подножието му откри дупка и кучешки косми около нея, а пръстта около входа й беше зацапана с кръв.

По-нагоре, върху склона на хълма откри още четири дупки. Огромна пещера с множество вътрешни тунели бе бърлогата на глутницата. Дейвид натрупа камъни до дупките върху склона и събра огромна купчина от сухи дърва и храсталаци в подножието на хълма, след което се върна при стадото.

Призори, когато кучетата динго щяха да си бъдат в леговището след нощния лов, Дейвид се качи на коня си и отиде до хълма. Премести дървата и храстите срещу главния вход и ги запали, сетне бързо се изкачи по склона и изтъркаля камъните, с които запуши и четирите дупки. Докато се отдалечаваше, възседнал коня си, изпод земята се чу виене на боричкащи се животни, а изпод камъните, покриващи дупките върху склона, излизаше пушек. Камъните се тресяха докато обезумелите диви кучета напразно се опитваха да ги изместят и да избягат навън.

След като опасността от дивите кучета бе премахната, Керък се зае с новородените агнета — подрязваше опашките им и кастрираше мъжките. От тази работа гърбът му се схващаше и го болеше, тъй като от сутрин до вечер стоеше наведен над агнетата, като работеше много внимателно, за да избегне по-дълбоки наранявания. Времето продължаване да бъде студено, все още имаше сравнително малко мухи, които да инфектират отворените рани по опашките на агнетата. Когато най-накрая завърши, беше наясно, че ако не стане някакво бедствие, ще е притежател на огромно стадо, състоящо се от неговите овце плюс дела, който му се полагаше от агнетата.

Няколко дни по-късно, когато Дейвид Керък вече беше готов да поведе стадото обратно към кошарата, с настъпването на вечерта кучетата обърнаха глави в посока на юг. Поведението им говореше, че някой идва насам и Дейвид обиколи южната страна на стадото, възседнал коня си. Тогава той видя високия набит Патрик Гарити на няколкостотин ярда, който водеше със себе си и товарен кон.

Изненадан и радостен, Дейвид се насочи към него, махайки с ръка. Пат му отговори, като брадатото му лице грейна в усмивка. Те се поздравиха сърдечно и Пат обясни защо е дошъл.

— Помислих си, че провизиите ти вече са на привършване, а не ми се щеше да живееш само на овнешко месо.

— Така е, само овнешко ми е останало — отговори Дейвид, смеейки се. — Страшно съм ти благодарен, Пат. Как ме откри?

— Струваше ми известно усилие, тъй като земята, която си отделил, е доста, така вървях по следите, които овцете оставят, когато се местят от едно място на друго. Кошарите, които си изградил, са много добри, Дейвид.

Те разговаряха, докато възседнали конете, вървяха към стадото и Пат дръпна юздите, когато видя овцете пред себе си.

— Мили боже! Дейвид! — възкликна той. — Сигурно не си загубил нито една овца, а изглежда, и повечето от овцете са близнили.

Дейвид кимна доволен.

— Около половината, бих казал, и агнетата са силни и здрави. Имах късмет.

— Ама си и работил здравата. Ще отида до оградата, за да видя по-добре как са овцете и колко са.

Пат обиколи стадото, като водеше със себе си и товарния кон. Дейвид извика кучетата и ги изпрати да съберат овцете, сетне размаха камшика си и ги подкара.

Овцете вдигаха облаци прах, докато се тътреха към кошарата. Възседнал коня си, близо до вратата, Пат гледаше овцете, докато те се приближаваха и влизаха в кошарата, след това слезе от коня и помогна на Дейвид да затвори вратата. Докато разседлаваха конете, той каза, че несъмнено Дейвид вече притежава своето първо собствено стадо.

— Освен това, и голямо — добави той, — някъде около шест хиляди, та и повече. Трудно ще ти бъде да се справяш с него, Дейвид.

— Щом мога да се оправям с пет хиляди, ще мога и с шест — отговори Дейвид с усмивка.

Пат се засмя и кимна в знак на съгласие, докато двамата носеха провизиите към колибата. Освен брашно, сол, чай, ориз, тютюн, имаше и деликатеси като петмез, глинени съдове със сладко, туршии и сирене.

— Донесох ти и някои семена — каза Пат, като посочи към няколко торби. — Помислих си, че може да искаш да си направиш градина, така че донесох семена за картофи, лук, зеле и други такива.

— Добре си направил. Разчистил съм едно място при поточето за градина, където възнамерявам да си построя главната кошара с къщата — каза Дейвид. — Почти нищо не разбирам от градинарство, но почвата изглежда плодородна. Благодаря ти много за семената, както и за провизиите, Пат.

Пат отмина благодарностите с повдигане на рамене, като палеше огъня, а Дейвид приготвяше продуктите за готвене. По време на разговора Дейвид отбеляза, че още от следващата година, когато вече щеше да пасе собствено стадо, ще трябва да си поръчва сам провизиите.

— Ще имаш достатъчно пари да ги платиш — каза Пат. — Цената на вълната варира от година на година, но ти ще вземеш най-малко триста гвинеи за твоя дял от стриганата вълна.

— Това е далеч повече, отколкото ми трябват за провизиите.

— Да, но в скоро време ще трябва да започнеш да наемаш работници и тогава процентът от печалбата ти ще бъде по-малък. Никой няма да гледа стадото ти така, както ти си го гледаш, а освен това, ще имаш и разходи за плащането на надниците и храната на работниците. Но дори и така, печалбата ти няма да е лоша.

— Надявам се да е така, Пат. Как плащаш за провизиите?

— Чрез банкова сметка в Сидней. Когато изпратя поръчката си, ще поръчам провизии и за теб и ще пиша до банката да отворят сметка на твое име. Ще им платя от парите, които ще получиш за вълната. Трябва да им посоча името на фермата. Как ще я наречеш? Керък?

— Не, Пат, мисля да се казва Тибубура.

Докато пълнеше с вода канчетата за чай, Пат каза, че името е добро за овцевъдна ферма. Дейвид хвърли поглед върху заобикалящите ги земи сред отблясъците на залеза.

Преди тук имаше просто някаква земя, а сега тя му се струваше напълно различна, защото си имаше име. Въпреки че това беше само начало, неговото стопанство беше действителност и той бе изпълнен с щастливо блаженство.

Той бе открил новия живот за себе си, такъв, какъвто го беше виждал в мечтите си. Живот, изпълнен с тежък физически труд и много лишения, но и с доволство от притежаването на собствена овцевъдна ферма в самотата на Пустошта. Бяха изминали месеци, откак бе погледнал за последен път снимката на бившата си съпруга и измъчвал душата си с горчивата мъка от любовта си към нея.

Всичко това сега беше в миналото, толкова далеч от него, колкото и външният свят. След като на стотици мили наоколо нямаше нито жива душа, нито нещо, което да съживява агонизиращата болка в него, Дейвид знаеше, че тя ще си остане в миналото, а стадата му ще се увеличават и той ще продължи това, което бе започнал.