Птиците свиват гнезда

Седма глава

— Всеки знае, че Австралия е предопределена да бъде велика земя — коментираше шеговито Мери Рийби. — В края на краищата, по-голяма част от населението е специално подбрано за Австралия от най-добрите съдии в Англия.

Александра Хамънд се засмя, но темата беше деликатна, тъй като Мери беше бивша каторжничка. Докато отговаряше, Александра внимателно подбираше думите си.

— Вашето присъствие тук е истински благодат, мисис Рийби. Вие допринасяте неимоверно много за напредъка и благоденствието на хората от колонията.

Жената се засмя иронично, като отговори, че това, което е сторила, го е направила за децата си и за самата нея, но очите й светеха насмешливо, и Александра знаеше, че тя е леко раздразнена. Тя знаеше за даренията, които Мери бе направила за различни благотворителни организации, както и че тя лесно можеше да си ги позволи.

Докарана в Австралия на тринадесетгодишна възраст за кражби, Мери се беше омъжила за търговец от свободния имигранти. След смъртта му през 1811 година, тя бе останала със седем деца и едва кретаща фирма, която бе започнала да разширява. В момента притежаваше ферми в околните райони, както и сгради в центъра на Сидней, и складове, и двумачтови кораби за крайбрежна търговия.

Останалите гости в просторната, добре обзаведена гостна в дома на семейство Хамънд, също бяха бивши осъдени, постигнали финансов успех. Освен това, те бяха клиенти на бащата на Александра — Невъл Хамънд, адвокат. Въпреки че той имаше и други клиенти, които бяха свободни имигранти, двете групи никога не се смесваха в обществото. За Александра това беше досадно, тъй като имаше приятели и сред двете групи и тя трябваше да внимава да не ги смесва.

Прислужницата поднесе питиета преди вечерята, докато Невъл и съпругата му Аугуста разговаряха с гостите. Освен адвокатската си практика, Невъл имаше инвестиции в различна собственост, в търговската флота и други финансови ереси, които управляваше братът на Александра Крейтън, който заедно с привлекателната си съпруга Марта, разговаряше с гостите в другия край на стаята. Висок и елегантен в изискания си костюм, той беше на тридесет и две години или тринайсет години по-голям от Александра.

Александра се усмихваше замислено, докато отговаряше на въпроса на Мери Рийби, как й се струва Австралия.

— Далеч съм от мисълта да омаловажавам колонията — каза тя, — но все още ми липсва Лондон. По-малкият ми брат Робърт ходи на училище там, така че аз му завиждам.

— Наистина ли? — попита учудено Мери. — Мислех, че вече сте свикнали и сте се настанили добре. От известно време се носи слухът, че се виждате с онзи адвокат, който работи с баща ви от време на време.

— Джон Фицрой? О, нещата се преувеличават, мисис Рийби. Имам много приятели в града, между които е и мистър Фицрой.

— Вероятно самият той разпространява слуховете — предположи усмихната Мери, — като по този начин се опитва да държи другите далеч от вас.

Усмивката изчезна от лицето на Александра и тя повдигна вежди.

— Въпреки че работи с баща ви, чувам, че той не ще да има нищо общо, с когото и да било другиго, освен с аристокрацията „бунип“. Предполагам, че това е така, защото не го виждам тук тази вечер.

— Бе ми съобщено, че работи върху нещо спешно — отговори Александра, като казваше истината, понеже знаеше, че каквото и да й беше казал Джон, щеше да бъде лъжа. Откакто го знаеше, Джон си беше сноб.

Като смени темата, Мери попита за бабата на Александра по майчина линия Кристин Уейвърли, която живееше със семейството.

— Много добре е за възрастта си — каза Александра на Мери. — Тя е над седемдесетте и тази вечер предпочете да си остане в стаята. Може би се е уморила прекалено много.

Мери се съгласи напълно с нея, след което разговорът се прехвърли върху други теми. Андрю и Хенриета Томсън, богати земевладелци, разговаряха наблизо с Хенри Кейбъл и съпругата му Джейн, които контролираха голяма част от тюленовата и китоловната промишленост във водите на Австралия. Мери дочу някаква забележка, която привлече вниманието й, и се включи в техния разговор.

Александра ги остави и се упъти към прислужничката. Някои от гостите все още нямаха питие, а слугинята създаваше голяма бъркотия, докато буташе сервизната масичка из стаята. Въпреки че беше тромава и несръчна, нямаше опасност да загуби работата си, тъй като в Австралия беше трудно да намериш домашни помощници. Александра започна да й помага и прислужницата се усмихна в знак на благодарност. Докато минаваха сред гостите, забеляза, че повечето от разговорите се въртяха около новия губернатор, сър Томас Брисбейн, който беше пристигнал съвсем неотдавна.

Както можеше да се очаква, гостите бяха недоволни от смяната, тъй като Брисбейн беше по-строг с осъдените, отколкото неговият предшественик. Общото мнение на гостите бе обратно на мнението на свободните имигранти, които смятаха губернатора Маккуайър за прекалено снизходителен по отношение на осъдените. Александра беше склонна да се съгласи с мнението на свободните имигранти по въпроса, защото й се струваше, че губернатор Маккуайър беше показал непростима небрежност поне в един случай.

Нейният братовчед в Лийдс, Уесли Хамънд, беше убит от човек на име Керък, който бе докаран в Австралия, заради извършеното от него престъпление. Тя не знаеше нищо за делото, освен голите факти и единственият път, когато беше срещала Уесли, той й се бе сторил красив като жребец, но беше нехранимайко с повърхностни интереси. Но той беше убит, а губернатор Маккуайър бе помилвал Керък, факт, който беше вбесил семейството й.

Слугинята успяваше да поддържа чашите пълни и когато всичките гости имаха в ръцете си питиета, Александра започна да ги обикаля. Дочу интересен коментар, направен от Самюъл Тери, и тя се насочи към него. Известен като Ротшилд на залива Ботъни, Тери навремето е бил неграмотен черноработник от Манчестър, прехвърлен в Австралия за кражба. След като бил освободен предсрочно, той отворил кръчма, а станал и лихвар. Сега притежаваше десетки хиляди акри земя с ферми, в които работеха десетки осъдени. Освен това, беше основният акционер в Банката на Нов Южен Уелс.

Той разговаряше със Саймън Лорд и жена му Алма, собственици на фабрики, в които се произвеждаха свещи, сапун, стъкло и други предмети за широка употреба. Разговорът им беше за Пустошта, която интересуваше Александра повече от всичко. Откакто за първи път бе чула за съществуването на необятни пространства неизследвана земя на запад, тя бе останала запленена от разказите за тях.

Те разговаряха за хората, които живееха там, което учуди Александра.

— Разбрах, че прекалено малко са онези, които се осмеляват да отидат в Пустошта — отбеляза Александра, — та тя дори не е изследвана.

— Това е така — отговори Тери. — Само шепа хора са виждали Пустошта и дори на картата я няма. Но преди няколко години, там беше създадено стопанството Уайамба, а съвсем скоро в банката пристигна молба за откриване на сметка на името на още една ферма. Казва се Тибубура.

Имената извикваха в съзнанието й образи на нещо усамотено, далечно и тайнствено и тя попита защо официалните власти не знаят нищо за тези земи, след като в тях живеят хора.

— Австралия е наказателна колония — изтъкна Тери — властващите не са любопитни. Територията, която в момента е населена, е достатъчна за колонията и служителите в Лондон не са особено склонни да правят каквито и да било усилия за неща, които няма да доведат до непосредствени резултати.

Александра продължи темата, тъй като искаше да узнае нещо повече от накъсаните и както изглежда, измислени разкази, които бе чувала за Пустошта, но се оказа, че Тери й бе казал всичко, което знаеше. Още повече, че подобно на това, което беше казал за колониалните власти, и самият той не беше любопитен. След известно време тя остави компанията и отиде при Уилям Редфърн. Въпреки че беше бивш каторжник, той беше един от малцината, които бяха повече от добре дошли при свободните имигранти.

Като млад хирург във военната флота, той бил осъден заради подкрепата му на моряшкия бунт от 1797 година във флотата, чиято база се намираше при устието на река Темза. Засега нямаше по-опитен лекар в колонията, към когото да се обръщат както бившите каторжници, така и свободните имигранти и колониалните служители. Освен това, той беше домашен лекар на семейство Макартър, най-богатите и най-аристократичните от свободните имигранти. Той отделяше точно толкова внимание и грижи към болестите инфектираните рани от бичуването и незаконните раждания на осъдените, колкото и на доходната си клиентела.

В сиднейската болница той имаше клиника за каторжниците и бедните. Известно време Александра му беше помагала през следобедите с пациентите му жени и деца, докато един прекрасен ден баща й не беше научил и избухна в гняв. Докато разговаряха, лекарят се пошегува със случилото се:

— Поканата да вечерям тук днес — отбеляза той, — говори, че отново се радвам на благоволението на баща ви.

— О, мисля, че отново го тормози подаграта — предположи Александра. — Навярно скоро ще трябва да се обърне към вас за преглед.

Доктор Редфърн се засмя от сърце, съгласявайки се напълно с нея. Те поговориха още малко, след което в столовата се чу удар на гонг. Гостите се насочиха натам, а лекарят предложи на Александра да я придружи и тя го хвана под ръка. Докато минаваха през хола, бащата на Александра я погледна с пронизващ поглед, очевидно раздразнен от нещо, което тя бе направила или пропуснала да направи.

Къщата — една от най-големите и добре мебелирани в Сидней, беше олицетворение на вещото ръководство на Аугуста Хамънд и таланта й на домакиня. В трапезарията кристалите, порцеланите и сребърните прибори блестяха върху снежнобялата покривка от ирландски лен под светлината на високите и тежки свещници, разположени по протежение на дългата маса. Александра помогна на майка си да насочи гостите по местата им, след което седна на своя стол. След тостовете за краля и губернатора, икономката с помощта на една прислужница сервираше от съдове, които други прислужници носеха от кухнята и поставяха на помощната маса.

Седнала между семейство Томпсън и Джеймс Андъруд и съпругата му Арлийн, Александра разговаряше с тях по време на вечерята. След вкусната супа от костенурка, бе сервирано рибно ястие — пушена треска, варена на пара, залята с маслен сос. Основното ястие беше сочно и ароматно говеждо месо по шотландски с гарнитура от ориз с къри, поднесено с отлежало, гъсто вино от района на Кейптаун.

Хенриета Томпсън беше любителка градинарка, също като Александра. Те обсъждаха проблемите с цветята в различния климат и почва на Австралия, както и какво щяха да посеят в края на пролетта и началото на лятото. Хенриета спомена между другото, че била чула, че Джон Макартър бил засял лозя в имението си Камдън парк.

Тази тема беше доста деликатна, тъй като Александра беше приятелка със семейство Макартър и особено с дъщеря им Елизабет. Единственият начин бивш каторжник да стъпи в имението Камдън парк беше като работник. Александра не беше чувала за лозята, но това я заинтригува и тя реши да отиде и да ги види при първа възможност.

По-късно, когато семейство Томпсън разговаряха с гостите от другата им страна, Александра се заприказва със семейство Андъруд. Между различните предприятия, които двойката притежаваше, бе и единствената корабостроителница в Сидней. Неотдавна тя беше разширена и Джеймс Андъруд приписваше заслугата за това до голяма степен на Хайръм Бакстър, бивш осъден, когото той бе наел след помилването му.

— Хайръм не само е специалист в корабостроенето — каза Джеймс, — но е и способен ръководител. Малко след като го наех, го направих старши майстор и го натоварих да отговаря за строежа на един плавателен съд.

— Но за домакинството ни мистър Бакстър не се оказа от голяма полза — допълни иронично Арлийн. — Всъщност точно обратното. В началото на пролетта, миналата година, наехме превъзходна прислужница — млада жена на име Обърта Маубрей. Но тя стоя при нас само няколко дни и се омъжи за мистър Бакстър.

— Тук да си намериш персонал за домакинството е проблем — отбеляза Александра. — Трудно е да наемеш прислужници и да ги задържиш, дори и при най-добро заплащане.

— Аз не мога да правя сравнения — отговори през смях Арлийн, — защото естествено не съм имала слуги в Англия. Но и аз си имах проблеми да ги задържа тук. В случая с Обърта, моята загуба се оказа нейна придобивка, защото двамата с мистър Бакстър са много щастливи. Имат си бебе, красиво и здраво момиченце.

Александра отвърна нещо подходящо за случая, след което разговорът премина към други теми, докато икономката и прислужницата сервираха десерта. Беше шоколадов пудинг с ябълки ала рус, поднесен със сладко и ароматно malvasia. След вечеря мъжете отидоха в библиотеката за коняк и пура, а жените се върнаха в салона. Докато двете групички се разделяха, бащата на Александра отново я изгледа строго, очевидно все още раздразнен от нея. Тя не беше сигурна каква е причината, но знаеше добре, че в подходящ момент щеше да стане ясно.

Разбра малко след като гостите си отидоха и баща й се качи в стаята си. Майка й я спря на стълбите и й каза, че баща й е ядосан, защото е помагала на прислужницата да разнася напитките преди вечеря, което според него е слугинска работа, и майка й е съгласна с него.

— Ти си дъщерята в тази къща, Александра, а не слугинята — каза Аугуста. — Трябва да се научиш да правиш разлика кога са ти дошли приятели вкъщи и кога семейството приема гости.

Според Александра разликата беше много тънка и досадна, но се съгласи с майка си и се извини, за да избегне по-нататъшно обсъждане на въпроса. Качи се в стаята си и след като се приготви за лягане, отиде до голямата, добре заредена библиотека, разположена в единия край на стаята.

Само преди няколко дни беше получила „Сърцето на Мидлотиън“ от Уолтър Скот и чакаше с нетърпение да я прочете. Взе я в леглото и като се облегна на възглавниците, и дръпна свещника от нощната масичка по-близо до себе си, я отвори.

Александра винаги изчакваше баща й да излезе от къщи, и тогава слизаше долу, ето защо на следващия ден тя стана от леглото, без да бърза. Изми се, погледна в гардероба и избра светлозелена муселинена рокля с бледозелена дантела върху корсажа, маншетите и яката. Седна пред тоалетката, разчеса косата си и я вдигна нагоре, закрепяйки я с гребени. После излезе от стаята и слезе долу във всекидневната.

В изряден тоалет, привлекателна и с аристократична жилка, петдесетгодишната Аугуста седеше на бюрото и преглеждаше сметките на домакинството. Майката на Аугуста Кристин Уейвърли, се бе отпуснала удобно в едно кресло, с дебел шал. Крехка и прегърбена от годините, тя надничаше през дебелите стъкла на очилата си и плетеше бавно на една кука с фините си съсухрени пръсти.

Старата жена отговори на поздрава на Александра с глас, излъчващ топлина и привързаност, а по сбръчканото й лице се появи усмивка, изпълнена с нежност и любов. Отговорът на Аугуста обаче бе по-сдържан.

— В Библията има само едно Възкресение — отбеляза тя сухо, — но в тази къща подобно чудо става всеки ден, когато най-сетне успееш да излезеш от стаята си, Александра.

— По този начин избягвам конфликтите с татко, така че той да може да отиде на работа спокоен — отбеляза Александра и седна. — Въпреки че едно лошо настроение може да се окаже предимство за него, ако той трябва да обяви за пресрочена дадена ипотека, изхвърляйки някое бедно семейство на улицата.

— Баща ти просто защитава интересите на клиентите си — отбеляза с твърд тон Аугуста. — И няма да е зле да помниш, че с работата си той те издържа, Александра.

— Щях да бъда много по-доволна, ако го правех сама, мамо.

— Александра — въздъхна търпеливо Аугуста, — знаеш, че баща ти никога няма да ти позволи да работиш. Нека да не започваме отново.

Тя взе звънчето от бюрото и го разклати. Щом прислужницата се появи, Аугуста й нареди да донесе таблата с чая и кифличките.

Прислужницата излезе, а Аугуста отново запреглежда сметките.

— По време на закуската тази сутрин — вметна тя небрежно, — баща ти спомена, че може би ще искаш да отидеш утре на тържеството, когато губернаторът ще прави официален преглед на полка. Мистър Фицрой ще ходи и би могъл да те придружава.

Възмутена и обидена от непрекъснатите усилия на баща й да насърчава връзките й с адвоката, Александра не отговори нищо. Тя излизаше с Джон от време на време, за да избегне конфликта с баща си, но търпението й вече се изчерпваше. Тъй като мълчанието се проточи доста дълго, бабата на Александра се опита да внесе успокоение в тягостната атмосфера.

— Летните конни надбягвания в Парамата ще започнат скоро, миличка — каза тя с мекия си, дрезгав глас. — Както и състезанията с яхти. Всичките ти приятелки ще бъдат там и навярно ще ти бъде приятно.

Александра се съгласи с баба си, макар че удоволствието от състезанията беше съмнително. На тях присъстваха както бивши осъдени, така и свободни имигранти, което изнервяше обстановката, тъй като непрекъснато трябваше да внимава да не пропусне някого, като в същото време да се съобразява да не обиди другиго. Освен това, състезанията много често бяха помрачавани от караниците на пияни каторжници при обзалаганията и от грубиянските действия на войниците, които ги биеха безмилостно и пращаха в ареста.

Прислужницата донесе таблата и я сложи на помощната масичка. Аугуста наля чай и сложи от сухите сладки в чинийки, подаде ги заедно с чашите на майка си и на Александра и занесе своите на бюрото. Като бъркаше чая, тя подхвана тема, която преди няколко дни двете с Александра бяха обсъждали. Ставаше въпрос за това, че в сиропиталището не достигаха учители и Александра искаше да преподава там през следобедите.

— Все още не съм питала баща ти — каза Аугуста, — защото не беше в подходящо настроение. Трябва да знаеш, че неща от рода на това, което направи снощи, поставяйки се на равнището на персонала, не го предразполагат. Освен това, той е несигурен, дали ще отидеш на парада заедно с мистър Фицрой.

Александра, която вече бе свършила със сладките и чая, започна да се ядосва.

— В такъв случай ще разреша проблема му с неговата несигурност. Досега излизах от време на време с Джон, защото татко искаше това, но по време на вечерята довечера ще му кажа, че нямам какво повече да правя с този мъж.

— Да не си посмяла да разговаряш с баща си с този предизвикателен тон — отсече строго Аугуста. — Няма да позволя това в никакъв случай.

Александра запази самообладание и изгледа майка си с премерено спокойствие.

— Ще повторя пред татко точно думите, които казах сега. Освен това, възнамерявам да му съобщя, че вместо да се съобразявам с изискванията му, отсега нататък ще си избирам сама приятелите.

— Миличка — намеси се с умиротворителен тон Кристин, — ако баща ти насърчава интереса ти към подходящ мъж, то е само защото е загрижен за твоето бъдещо благополучие и желае да си щастлива.

— Не, бабо — изказа внимателно несъгласието си Александра, — вместо чрез кантората си, татко се опитва да си осигури съдружник чрез мен. И ако той беше толкова загрижен за моето щастие, щеше да ме остави при роднините ни в Англия, както исках аз. Толкова много неща имах да върша там.

— Грешиш — каза Аугуста на дъщеря си, — баща ти наистина смята мистър Фицрой за подходяща партия, но той казва, че е малко вероятно те двамата да станат пълноправни съдружници. А той отказа да те остави в Англия, защото иска семейството ни да бъде заедно.

— Така ли? — засмя се Александра, като гневът й изчезна. — В такъв случай, той ще е очарован да чуе, че нямам никакви намерения да се омъжвам за Джон и да напускам семейството. Всъщност, както вървят нещата, татко е изправен пред перспективата дъщеря му да остане стара мома, която да му вгорчава живота на стари години.

Едновременно раздразнена и развеселена, Александра въздъхна и се усмихна иронично.

— Мъжете никога няма да ти позволят да останеш стара мома, Александра, тъй като си твърде красива. Що се отнася до мистър Фицрой, аз, а не ти, ще кажа на баща ти, че неговата компания вече не ти е приятна.

— Чудесно — отговори Александра. — Това ще ми спести необходимостта да слушам цяла лекция за недостатъците ми. Той сигурно е ядосан, така че според мен ще трябва да изчакаш още няколко дни, преди да говориш с него за сиропиталището.

— Ще е по-добре да се изчакат няколко седмици — отбеляза сухо Аугуста. — Това обаче предполага, че през това време няма да го ядосваш, което е доста разтегливо нещо. Какво смяташ да правиш днес?

Александра допи чая си и стана.

— Хенриета Томпсън спомена снощи на вечерята, че семейство Макартър са засяли лозя. Отивам в Камдън парк да ги видя и да гостувам на Елизабет.

— Камдън парк? — попита Аугуста загрижено. — Твърде далече е, за да яздиш дотам без придружител, Александра.

— Разстоянието не е малко, но пътуването не се различава много от това да яздиш по улиците на Сидней, тъй като дотам има обществен път. И преди съм ходила сама до Парамата и Камдън парк, мамо.

— Вярно е, но това не прави нещата по-малко безразсъдни. Защо не отидеш до кантората на брат си да видиш, дали не може да дойде с теб?

— Ако Крейтън има свободно време, — отговори спокойно Александра, — той сигурно ще предпочете да го прекара със семейството си. Това, че съм в приятелски отношения със семейство Макартър, е едно от малкото неща, които се харесват на татко, и сигурна съм, че той няма да има нищо против да отида сама до Камдън парк.

— Аз обаче не съм много сигурна — каза Аугуста, — но щом си решила, добре. Пази се и гледай да се върнеш преди вечеря.

Александра успокои майка си и я целуна, разцелува и баба си и излезе от всекидневната. В коридора видя прислужница, която вървеше към стълбището и я спря.

— Еми — каза тя, — моля те, иди до конюшнята и кажи на коняря да оседлае коня ми.

Прислужницата се поклони в реверанс и тръгна към задната врата, а Александра се качи в стаята си. Докато си слагаше шапката, ръкавиците и пелерината за езда, тя си помисли за тревогата, която изказа майка й, че ще язди сама дотам, сетне пропъди тази мисъл, убедена, че няма да й се случи нищо лошо.

Отвори единия от шкафовете, за да вземе камшика си за езда, и на полицата до него видя пистолета си. Крейтън й го беше подарил за последния й рожден ден, което бе вбесило баща им. Според него боравенето с оръжие е неподходяща дейност за една жена, но брат й я бе научил да стреля и с пистолет, и с двуцевка.

Помисли си дали да не вземе пистолета за всеки случай, ако изскочеше някоя непредвидена опасност. Сетне се засмя на страховете си, като си мислеше, че прекалената предпазливост на майка й е развихрила собствената й фантазия. Затвори шкафа, сложи камшика под мишница и излезе от стаята.

Осма глава

Щом стигна до високите каменни колони, които се извисяваха от двете страни на портата и преминаваха в арка, Александра отклони коня от пътеката, влезе вътре и тръгна нагоре по широката алея с високи дървета от двете страни, която водеше към Камдън парк. Имението беше прекрасно с разкошна типично английска извънградска къща, сякаш дошла тук от другата страна на земното кълбо. Сградата беше огромна, с големи и дълги крила от двете страни, изградена бе от тухли, имаше широко входно стълбище и беше украсена с первази от местен гранит.

Щом стигна къщата, Александра завърза коня и изкачи стълбището. Похлопа с чукалото върху широките двойни врати. Прислужницата отвори вратата, и като тромаво се поклони в реверанс, поздрави Александра.

Каза й, че няма никой от семейството, всички били излезли рано сутринта.

— Ясно — каза си Александра разочарована. — Случайно да знаете, къде отиде мистрес Елизабет и кога ще се върне?

— Не, мистрес Александра. Излезе заедно с баща си и единственото нещо, което зная, е, че готвачът не ги очаква да се върнат за обяд. Ще искате ли да влезете и да ги изчакате, или просто да пийнете нещо освежително, мистрес Александра?

— Не, благодаря. Моля ви, предайте поздравите ми на мистрес Елизабет и й кажете, че ще дойда пак. Довиждане.

Прислужницата се поклони и затвори вратата, а Александра заслиза надолу по стълбите и се отправи към коня си. Обиколи къщата, за да погледне лозята. Зад сградата имаше огромни, симетрично подредени цветни градини, чиито пътеки се виеха между лехите, а още по-нататък се виждаха ниви, овощни градини и пасбища.

Още по-далеч се намираха кошарите с овце, плевните, готварницата, навесът за стрижене и други сгради. Върху една ливада, в единия край на кошарите пасяха няколко десетки чистокръвни мериносови овце. Стадата бяха разпръснати върху хълмистия терен, като имението се разпростираше върху близо 60 хиляди акра.

Лозята се намираха близо до овощните градини и възседнала коня, Александра тръгна покрай оградата на нивите и овощните градини. Слезе от коня и влезе през портата, и се отправи към отсрещния край на огромното лозе, където работеше градинар, който прочистваше с мотика бурени. Възрастният и жилав Ходгкинс и Александра се бяха сприятелили по време на нейните гостувания в имението. Той тръгна към нея, като й махаше с ръка и се усмихваше.

— Добър ден, мистрес Александра — отговори той, когато тя го поздрави. — Още когато засаждахме лозята, си знаех, че скоро ще дойдете да ги видите.

— Наистина ли? Защото аз чух за тях едва снощи. Какво, вино ли възнамерява да прави мистър Макартър?

Градинарят кимна, като посочи към ъгъла на оградата.

— Точно там мистър Макартър смята да построи сграда, където ще бъде пресата за гроздето и бъчвите за ферментация, а избата, където виното ще отлежава, ще се намира под нея. Тази година ще имаме достатъчно грозде, за да направим няколко дузини галона вино.

— О, така ли? Как се обработват лозята и с какво ги торите, мистър Ходгкинс?

Той започна да й обяснява, по какъв начин става отглеждането на лозята, като я развеждаше наоколо и й показваше. Стигнаха до края на лозята, а оттам нататък започваха овощните градини. След това тръгнаха към портата, където Александра беше завързала коня си.

— Тук непрекъснато се правят някакви подобрения — забеляза тя. — Всяка година има нещо ново.

— Това е вярно — съгласи се Ходгкинс. — През годините, когато мистър Макартър беше в Англия по работа, госпожата направи много подобрения. Именно тогава бяха засадени по-голяма част от овошките.

Александра излезе през вратата и отиде до коня си, а градинарят я последва.

— Вие работите тук доста отдавна, нали, мистър Ходгкинс? — попита тя.

— Да, да, така е, мистрес Александра. Когато дойдох, тук имаше едва около хиляда акра земя. Сега те са шейсет хиляди и непрекъснато се увеличават. Днес мистър Макартър и мистрес Елизабет отидоха да разглеждат някаква земя с перспективата да я закупят, когато бъде обявена за продан.

Александра понечи да се качи на коня, сетне се обърна.

— Исках да видя мистрес Елизабет днес, но прислужницата в къщата не знаеше къде е отишла. Случайно да знаете, къде се намира тази земя, мистър Ходгкинс?

— Да, става въпрос за овцевъдна ферма между Парамата и Бакхърст на изток от река Нипиън. Някакъв собственик на магазин в Сидней на име Уилямсън се свързал с мистър Макартър и му казал, че фермата е собственост на баща му и когато той умре, което се очаквало да стане скоро, щял да продава.

— Това е на няколко мили от тук, нали? Като се има предвид времето, което им е необходимо да отидат дотам и обратно, да говорят със собственика и да разгледат земята, навярно ще отиде целия ден.

— Не, не вярвам, мистрес Александра. Човекът предупредил да не се разговаря със собственика, тъй като той не искал стопанството му да бъде продавано или раздробявано на парчета. Мистър Макартър и мистрес Елизабет тръгнаха по най-прекия път, така че трябва да се върнат някъде през ранния следобед.

— По кой път тръгнаха?

— Ами, по пътеката, която върви покрай източния бряг на реката, а след това на север към фермата. Оттук разстоянието е много по-кратко, отколкото, ако трябва да се минава през Парамата.

Александра погледна слънцето и видя, че й остават още няколко часа до времето, когато трябваше да си тръгне обратно към къщи. Тъй като не познаваше местността, не знаеше за съществуването на пътека, която да минава покрай източния бряг на реката, но, както изглеждаше, нямаше да бъде трудно да следва упътванията на градинаря. Реши да тръгне по пътеката и да пресрещне Елизабет и баща й.

Като се улови за седлото, тя скочи леко върху него и каза на Ходгкинс какво е решила да направи. Градинарят се намръщи тревожно и поклати неодобрително глава.

— Нямате придружител — отбеляза той, — а пътеката покрай реката е доста изолирана и отдалечена от пътя, мистрес Александра. Най-добре е да изчакате мистрес Елизабет и баща й тук.

— Но тогава ще трябва да си тръгна за вкъщи, почти веднага, след като те пристигнат, мистър Ходгкинс. Но ако ги пресрещна на пътеката, ще имаме време да си говорим, докато яздим насам, а не съм я виждала от много време.

— Е, вие си знаете — каза Ходгкинс колебливо. — Внимавайте много, мистрес Александра. Приятен ден!

Александра се сбогува с него, помаха с ръка и обърна коня си. Заобиколи оградата, след това мина покрай кошарите и ливадите, където пасяха мериносовите овце. Тревистите хълмове на имението се простираха пред нея и тя обърна коня си на северозапад, към река Нипиън.

Докато измине първите няколко мили, встрани от пътя виждаше стада овце, които пасяха в ливадите, а до тях стояха овчарите. От време на време в далечината се мяркаха сгради с помощни постройки до тях. След това пасищата преминаха в храсталаци и рядка гора, а наоколо не се мяркаше жива душа.

Показа се реката, обградена от високи и гъсти дървета. Щом стигна близо до тях, Александра забави коня, и в този момент видя пътя. Беше по-скоро пътечка и по нея се виждаха пресни следи от копита в посока на север, очевидно оставени от Елизабет Макартър и баща й.

Окуражена от следите, Александра обърна коня и го подкара по пътеката в лек галоп. Когато пътеката внезапно зави в гората, тя се наклони напред, дръпвайки юздите, а един клон едва не събори широкополата й шапка. Конят премина в тръс и Александра се намери заобиколена от огромни призрачно сиви евкалиптови дървета, в здрача от цветните им корони.

Пъстроцветни папагали пищяха пронизително, а дроздовете пееха благозвучно. Но някъде дълбоко в себе си, недокосната от птичия шум, гората изглеждаше странно тиха на Александра. Въпреки че беше свикнала да язди без придружител, тя за първи път имаше чувството, че е напълно сама.

Спомни си какво й бе казал Ходгкинс за пътеката, но тогава тя не беше обърнала особено внимание на думите му. Той я бе предупредил, че тя се намира далеч от пътищата, които свързваха Сидней и селата. Спомни си различни истории, които бе чувала, за разбойници, които причаквали плячката си по глухи пътища, като нападали изолирани ферми и самотни пътници.

Тъкмо си мислеше да се върне обратно, когато пътеката отново зави и излезе от гората. Щом видя ярките слънчеви лъчи и широките тревни ивици от двете страни на пътеката, страховете й се разсеяха. Продължи по пътеката, като следите на копитата поддържаха надеждата й, че Елизабет и баща й ще се покажат всеки момент, след завоя или след следващия.

Пътеката отново навлезе в гората, но сега тя беше по-рядка и по-малко мрачна и не толкова страшна като преди. Александра се наведе напред и продължи да язди в галоп. Пътеката зави още по-навътре в гората, но изведнъж бе препречена от паднало дърво. Александра премина в тръс като дръпна едната юзда и насочи животното към дясната страна на дебелото и масивно дърво.

След като конят мина препятствието, Александра се обърна, и с крайчеца на лявото си око забеляза някакво движение в храстите. Откъм падналото дърво изскочи най-страшният мъж, който някога бе виждала, а други двама изникнаха зад един храст няколко ярда по-нататък. Парцалив и брадясал, мъжът имаше груба, грозна физиономия, покрита от едната страна с яркочервен белег по рождение.

След като изскочи от скривалището си, той посегна към юздите на коня, което уплаши животното и го накара да свърне встрани. В същия миг Александра инстинктивно разви камшика и удари мъжа през главата. Ударът с тежката дръжка свали шапката му и го зашемети, докато в същото време пръстите му се вкопчиха зад металната част на юздата.

Уплашеният кон цвилеше от ужас, вдигна се на задните си крака и удари мъжа с предните. Когато тежкото копито се стовари върху крака на разбойника, той поотпусна юздите. За част от секундата Александра беше на косъм да се измъкне, тъй като другите двама бяха все още доста далеч, за да могат да уловят коня. Тя заудря по ръката на разбойника с дръжката на камшика.

Той не пускаше юздите, а жестоките му сини очи гледаха кръвнишки Александра и грозното му, белязано лице беше разкъсвано от гняв. Сграбчи я за ръката и докато тя го удряше с дръжката на камшика, той я издърпа от коня. Александра се свлече от седлото, падайки върху земята по лице.

— По дяволите, Краули, какво се бавите? — изрева мъжът. — И ти, Снайвли. Размърдайте си задниците и елате да хванете този проклет кон!

Двамата мъже се втурнаха напред и хванаха юздите. Замаяна от болезненото падане, Александра започна да се изправя като си помагаше с ръце и колена, а разбойникът сграбчи камшика от земята и я удари по гърба. Затъпяваща болка разтърси тялото й и тя заплака пряко волята си и отново падна.

— Дай й да се разбере хубавичко, Хинтън! — крещеше единият от мъжете доволно, докато другият се хилеше просташки. — Давай, Хинтън, накарай я да пищи!

Хинтън се беше изправил над нея и я удряше ожесточено с камшика. Страшна болка изгаряше гърба й и Александра хапеше устни, за да не изкрещи, а в това време другите двама се смееха жестоко и с грубиянски крясъци насърчаваха Хинтън да продължава. Най-накрая той спря, отстъпи назад и хвърли камшика на земята.

— Това беше само, за да знаеш какво те чака, мръсна кучко, ако продължаваш да ми създаваш повече грижи — озъби й се той. — Вашата порода ни смъква кожите от сума ти време, та сега е наш ред да изравним резултатите. Какво ще кажете за това, ей, вие двамата?

Те изкрещяха одобрително, като се хилеха злобно. Хинтън се приближи към коня и заедно с другарите си започнаха да пооглеждат и обсъждат, като издаваха възгласи на одобрение. Александра беше потресена, напълно шокирана от случилото се. Събитията се бяха развили прекалено бързо за нея. Животът й до един момент бе напълно нормален, а в следващия, тя бе брутално малтретирана от оскотял и освирепял разбойник.

Обхваната от ужас, смесен с болка и гняв от бичуването, очите й се изпълниха със сълзи. След това тя събра сили и воля и се бореше със себе си да не заплаче. Тя знаеше, че единственият й шанс да не падне духом пред разбойниците, бе да запази самообладание. Ако успееше, може би можеше да поговори с тях и да им предложи откуп.

Вътре в душата й се водеше отчаяна битка, в която силната болка и страхът заплашваха да победят самообладанието й. Тя успя някак си да си наложи да не плаче, но не можеше да спре нервното треперене на ръцете и краката си, докато се изправяше и слагаше в ред дрехите си. За да го прикрие, тя изви краката си, а ръцете пъхна под пелерината. Но грубите маниери на тримата разбойници и техният отвратителен вид правеше двойно по-трудна задачата й да запази каквото и да било самообладание.

И тримата бяха дрипави и мръсни. Краули беше огромен, мускулест мъж, с дълга и мазна коса и брада, целите сплъстени, а по злобното му лице личаха следите от множество побоища. Снайвли беше доста по-дребен. Освен това, беше млад и изглежда не беше толкова закоравял престъпник, но той се стараеше да подражава на другите двама. По всичко личеше, че от тримата Хинтън бе най-лошият. С грубата си, грозна физиономия, обезобразена по рождения с белег върху лявата половина на лицето, и с ледените си, нечовешко жестоки, безцветни сини очи, той се явяваше самото олицетворение на злото.

Хинтън се отдалечи на крачка от коня и вдигна от земята малката дамска чантичка на Александра. Погледна вътре в нея, сетне я захвърли с погнуса.

— Няма пукнат грош! — изрева той. — Как така яздиш такъв кон и си облечена в такива скъпи парцали, а нямаш никакви пари?

Като мобилизира волята си и се стараеше гласът й да не трепери, Александра отговори:

— Рядко нося пари със себе си, освен когато възнамерявам да правя покупки. Въпреки това мога да ви намеря пари.

— Как ще стане това? — попита подигравателно и недоверчиво той.

— От баща ми. Той ще ви даде откуп.

Краули веднага прояви интерес, а очите му светнаха от алчност.

— Колко ще плати? — попита той.

— Нямам представа, колко се дава при такива случаи, но той ще плати една разумна цена. Ако действате добросъвестно, мисля, че бихте могли да очаквате не по-малко от сто златни лири.

— Сто златни лири! — възкликна радостно Краули, а Снайвли му подражаваше възторжено. — Боже господи, та това е много повече, отколкото ще съберем от всичките обири по фермите. Какво ще кажеш, Хинтън?

— Какво да кажа ли! — изкриви в язвителна гримаса физиономията си Хинтън, подигравайки се на Краули. — Какво да кажа ли? — Той се приближи до него, като повиши гласа си и почти изрева. — Казвам, че вие сте двама безподобни глупаци, свине такива! Ако бяхте сами, без мен, да сте увиснали на бесилото, още преди да успеете да откраднете дори чувал с царевица.

— Какво толкова съм казал? — попита Краули. — Семейството й трябва да е богато.

— Тук сте прави — съгласи се мрачно Хинтън. — Както се вижда, отгледали са една хитра мръсница, която ще ви заведе направо до бесилото. Щом идете да си приберете откупа, ще намерите да ви чакат войници и горещо олово вместо злато.

Александра заговори бързо.

— Тази опасност може да бъде избегната чрез посредник. Срещу един шилинг всяко момче ще занесе писмо и ще вземе парите, а баща ми няма да прави никакви опити да…

— Затвори си мръсната уста! — изрева с хрипливия си глас Хинтън, като вдигна заплашително юмрука си и тръгна към нея. — Не ме будалкай с умните си приказки! Ако чуя още една дума от тая помия, ще ти счупя главата!

Появилата се за миг надежда премина в отчаяние и Александра млъкна. Като улови юздите на коня, Хинтън каза на Снайвли да се скрие в храстите и да наблюдава за други пътници по пътеката, сетне махна с ръка на Александра да върви през гората в посока към реката. Тя се обърна и тръгна между дърветата, като се мъчеше отново да запази самообладание, докато от страданието и болката очите й се напълниха със сълзи.

Хинтън водеше коня и двамата с Краули вървяха след нея и разговаряха помежду си. Краули мърмореше, че пътеката е твърде изолирана и по нея рядко минават хора, които да бъдат причакани. Хинтън му отговори, че така е по-безопасно, въпреки че плячката е малка. Гората ставаше все по-гъста и Александра с усилие намираше пътеката между дърветата, всеки път щом забавеше ход и проявеше колебание, Хинтън поръмжаваше и я буташе нетърпеливо.

Щом приближиха реката, сред дърветата Александра забеляза поляна, където спънати с букаи пасяха пет коня, а под едно дърво на отсрещната страна бяха струпани на купчина седлата им и торби. Хинтън сграбчи Александра за ръката и я спря, подавайки юздите на Краули. Той се изсмя и поведе коня към поляната, а Хинтън заблъска Александра към храстите встрани.

Щом разбра какви са намеренията му, ужасът на Александра премина в паника и обезумяла, тя започна да се дърпа. Той заби юмрук в слепоочието й с груба жестокост и главата й закънтя от болка. Внезапно всичко се завъртя пред очите й, тя се строполи и почти изпадна в безсъзнание. Безчувствена, тя усети как той повдигна полата и фустите й, след това дръпна бельото й, разкъсвайки го.

Някъде в помраченото й, замъглено съзнание от обхваналия я ужас, Александра изпита силно отвращение, когато той се отпусна с цялата си тежест върху тялото й, притискайки я силно. След това тя усети силна, режеща болка, която стана нетърпима, докато той се движеше бързо, дишайки запъхтяно и сумтейки върху нея. Раните от камшика върху гърба й пареха още повече под тежкото му тяло, което я притискаше към земята, вонята от потта му я задушаваше, а главата й пулсираше на мястото, където той я беше ударил с юмрука си.

До момента, в който той свърши, мъчителната болка беше успяла да я върне в пълно съзнание. Хинтън скочи на крака, оправяйки дрехите си, след което я хвана за ръката и я издърпа да стане. Догади й се от горчивия вкус на качилата се в устата й жлъчна течност в бунтуващия й се стомах и предизвика внезапно желание да повърне. Тя преглътна, като непрекъснато се бореше с гаденето, докато в същото време Хинтън я тикаше от храстите към поляната.

Краули се беше разположил между седлата и багажа, като чакаше нетърпеливо, и когато Александра и Хинтън излязоха на поляната, той скочи на крака.

— Сега е мой ред — каза той, като се хилеше цинично.

— Не, засега я остави на мира — отговори Хинтън.

В първия миг Краули остана като гръмнат, сетне целия почервеня от яд.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — попита той. — Ние делим всичко и делим по равно.

Хинтън избута Александра встрани, като се приближи заплашително към другия бандит.

— Искам да кажа, че аз съм този, който определя кога и как ще делим! — изрева той. — Казах ти да я оставиш намира засега, и точно това ще сториш, мръсно животно!

Краули отговори разярен, а Хинтън ревеше срещу него, докато двамата се бяха изправили един срещу друг само на няколко инча разстояние със свити юмруци. Гаденето на Александра беше преминало и тя нямаше нужда да се бори, за да потиска плача си, защото очите й бяха пресъхнали. Обхваната от ужасното чувство за нещастие, поради унижението и оскърблението, тя стоеше и чакаше безчувствена, какво щеше да стане, докато двамата мъже се дърляха като кучета за разгонила се кучка.

Страданието й намаля малко, когато Краули най-сетне отстъпи и това сложи край на препирнята. Хинтън й даде знак да се приближи към седлата и багажа. Тя тръгна към тях и намери място да седне, а двамата мъже седнаха наблизо, мълчаха и се гледаха враждебно. Александра гледаше в земята, без да я вижда, измъчвана от горчивата физическа и емоционална болка.

По някое време следобеда Снайвли се втурна на поляната, като размахваше ръце възбудено и говореше, че двама ездачи се приближават от север. Хинтън грабна едно въже и побърза да върже краката и ръцете на Александра. След това тримата провериха пистолетите си, пушките и ножовете и изчезнаха между дърветата, тичайки към пътя.

Не след дълго те се върнаха в лошо настроение, а Краули беше съвсем ядосан. Той искал да нападнат пътниците, но Хинтън отказал, тъй като ездачите били въоръжени. Докато се караха, описвайки пътниците като мъж и жена, които вървели на юг по пътеката, Александра разбра, че двамата Макартър току-що са минали на път за вкъщи.

Тя въздъхна мълчаливо, като се разкайваше дълбоко в себе си. Ако съдбата беше по-милостива, в този момент тя щеше да язди заедно с тях и да си бърбори щастливо с Елизабет. Или, призна си тя честно пред себе си, ако бе преценила правилно, сега щеше да чака пристигането на Елизабет в Камдън парк.

Разбойниците започнаха да се стягат за път, като Краули и Снайвли подреждаха багажа, а Хинтън развързваше Александра. След това, той отиде до коня й и развърза дамското седло, захвърли го на земята и се обърна към нея.

— Няма кой да ти угажда на прищевките сега — изръмжа той, — така че поразмърдай мързеливия си задник и за разнообразие се погрижи за себе си. — Той посочи към един от конете. — Сложи седлото на онзи кон и гледай да не се мотаеш.

Петте коне бяха млади животни, но в лошо състояние поради неправилно гледане, а кльощавата, изтормозена кобила, която той й посочи, беше в най-ужасно състояние. Александра занесе седлото до животното, а в това време мъжете обсъждаха какво ще правят през нощта. Смятаха да нападат няколко ферми, след което да избягат в скривалището си, някъде на запад в Сините планини.

След като оседла коня, Александра се качи на него. Щом мъжете станаха готови, Хинтън завърза ръцете й на гърба, като я предупреди мрачно да не се опитва да бяга или да вдига шум, след което тръгнаха. Снайвли се движеше на около сто ярда пред тях, за да наблюдава за евентуални пътници, Хинтън водеше коня на Александра, а Краули ги следваше с двата товарни коня.

През останалата част на следобеда те вървяха нагоре по пътеката в бавен ход, като мъжете бяха готови да се шмугнат между дърветата всеки момент, при опасност да бъдат забелязани. На свечеряване Хинтън извика Снайвли и му каза да се присъедини към Краули, след това засили коня в лек галоп. Щом се стъмни, Хинтън отново забави коня по тъмните отсечки, където пътеката се виеше през гората.

Тъй като в тъмното мъжете не можеха да видят какво прави, Александра оставяше следи, които можеха да послужат на хората, които щяха да тръгнат да я търсят. Тя беше сигурна, че градинарят в Камдън парк ще прати хора да я спасяват и те щяха да забележат оставената върху земята чантичка. Със завързани зад гърба й ръце, тя дърпаше края на скъсаната на кръста й рокля и през две-три мили късаше малко парче от пъстрия муселин, и го хвърляше върху пътеката.

Почти два часа след залез-слънце, те бяха близо пътя между Парамата и Батхърст. Хинтън сви между дърветата, където слезе от коня и задърпа Александра от седлото й. Завърза я за едно дърво, докато останалите мъже вързаха коня й и товарните животни. След това разбойниците със своите коне излязоха от гората и тръгнаха нагоре по пътя за Парамата. Александра се дърпаше насам-натам, за да се освободи от въжетата, но се отказа, като разбра, че е безполезно.

Сама в мрака, заобиколена от нощния шум на гората, тя си мислеше за ужаса, който цареше в семейството й. Майка й и баба й вече трябва да са полудели от безпокойство, докато баща й и брат й яздеха в нощта към Камдън парк. Там те щяха да научат достатъчно, за да бъдат потвърдени съмненията им, но не можеше да се направи нищо, преди да настъпи утрото на следващия ден.

Като се измъчваше вътрешно от угризение на съвестта, Александра си даваше сметка, че животът й е опропастен. Дори ако въжетата бяха не толкова добре завързани и тя можеше да избяга и да намери пътя към семейството си още тази нощ, нещата никога вече нямаше да бъдат същите. Злите езици щяха да я одумват за това, което се бе случило с нея, докато е била задържана, хвърляйки сянката на позора върху името й.

Поради същата причина, ако тя бъде спасена или успее да избяга през следващите няколко дни, тя знаеше, че баща й навярно щеше да я върне обратно в Англия. Тя толкова много беше искала това, но не и с цената на един опропастен живот. Несправедливостта на ситуацията я изпълваше с безпомощна ярост, а най-оскърбителното и унизително в случая бе, че тя си даваше съвсем ясна сметка, че можеше да избегне нещастието, ако беше преценила правилно.

Луната се издигаше все по-високо, а слабата й светлина светеше между листата на дърветата. На няколко ярда по-нататък, тя видя колиба от кори на дърво, а пред нея наредени в кръг камъни за палене на огън. Огромната купчина пепел говореше, че някой беше си правил бивак тук доста често. Но колибата изглеждаше стара и беше неправдоподобно да се появи внезапно някой спасител.

Лекият ветрец, който духаше в речната долина, стана по-силен и студен, което увеличи още повече страданията й. По-късно през нощта Александра чу тропот на копита, които се чуваха от пътя, идващ откъм Парамата. Тропотът на копитата беше на повече от три коня и тя бе изпълнена с надежда, като се ослушваше, чудейки се дали разбойниците не бягаха, преследвани от някого. Но щом приближиха, тя чу тримата мъже, които се смееха и крещяха.

Едва забележими на слабата светлина, разбойниците яздеха между дърветата, водейки още три коня, като откраднатите животни бяха натоварени тежко с плячката от грабежа. Мъжете се бяха зачервили от победата, освен това, бяха пияни и воняха на ром, докато слизаха от задъханите коне. Като ревяха и се смееха жестоко, те си говореха за ужаса, който бяха предизвикали във фермите.

— Най-добра беше последната — злорадстваше Краули, — където завързахме мъжете в предната стая, така че да могат да гледат, докато оправяхме жените им. Колкото по-силно пищяха жените, толкова повече мъжете побесняваха.

— Точно така — съгласи се Снайвли екзалтирано. — Мислех си, че оня куцокрак старец щеше да получи удар. Той се вбеси така, че очите му щяха направо да изскочат. Но жените от последната ферма бяха най-хубавички от всичките.

— Там и плячката беше най-голяма — добави Хинтън. — Хайде, елате да прехвърлим част от нея върху другите два коня. Щом съмне, войниците ще бъдат по петите ни, така че трябва да стигнем до скривалището.

Разбойниците разтовариха част от заграбените стоки и ги прехвърлиха върху двата вързани товарни коня. Когато почти свършиха, Александра започна да изпитва тревога. Хинтън изобщо не й обръщаше внимание и тя се питаше дали не възнамерява да я убие. Независимо от случилото се и последиците от него, нищо не можеше да убие силната й воля да живее.

Той обаче се приближи към нея, вонящ на ром, примесен с отвратителната смрад на пот. Развърза я и я заблъска към коня й. След като се качи на седлото, той отново завърза ръцете й отзад на гърба и като взе свободното въже, за да води коня й, той се качи върху своя.

Другите двама водеха товарните коне и следваха Хинтън, който се движеше между дърветата. Александра откъсна парче от роклята си. Когато конете свърнаха по пътя за Парамата, тя пусна плата. Няколко минути по-късно конските копита заудряха глухо по дървения мост над река Нипиън.

След като прекосиха моста, тя пусна още едно парче от роклята си, след това престана да къса. Знаеше, че ако някой от мъжете забележеше дупката в роклята й и се досетеше какво е правила, тя щеше да бъде мъчително убита. Освен това, трябваше да съсредоточи вниманието си да пази равновесие върху седлото, тъй като Хинтън увеличи хода, преминавайки към бърз галоп.

Час по-късно в подножието на хълмовете единствено конят на Хинтън можеше да поддържа галопа. Като се обръщаше назад от време на време, за да удря коня на Александра с въжето, той псуваше и крещеше към мъжете да пришпорят конете си и да не изостават. Животните се задъхваха, докато вървяха в тръс, а когато пътя стигна до планините, те съвсем намалиха темпото, независимо от това, колко жестоко бяха удряни и блъскани.

Докато се изкачваха и слизаха по стръмните склонове, Александра все по-трудно пазеше равновесие със завързаните зад гърба ръце. Хинтън изкрещя на мъжете, че остават още няколко мили до отклонението от пътя за скривалището. Александра се приготви да скъса поредното парче от роклята си и да го пусне при завоя, знаейки, че то ще бъде най-важното от всички.

В този момент, първите лъчи на изгрева докоснаха върховете на планините на изток. След като светлината огря небето, сърцето на Александра се сви. Щеше да бъде самоубийствен акт да пусне парчето плат, след като Снайвли и Краули яздеха зад нея. Зората премина в ярката светлина на деня, докато конете следваха пътя по западните склонове на планината.

Пиянската възбуда на мъжете беше преминала в махмурлук. И тримата бяха изтощени и се чувстваха отвратително, а освен това, бяха и неспокойни, тъй като се движеха денем. Те удряха конете, но животните бяха почти напълно изтощени. Щом камшиците заплющяваха ожесточено върху им, конете се забързваха в тръс за известно време, сетне отново кретаха едва-едва.

Пътят беше пуст и в неравния, покрит с гъсти гори планински терен не се виждаха никакви къщи, което разбиваше всякаква надежда Александра и разбойниците да бъдат забелязани. Щом стигнаха долина, плътно покрита с храсти и дървета, Хинтън сви встрани от пътя. Като измина около 200 ярда по една пътека през гъстата растителност, той спря и слезе от коня. Докато Снайвли и Краули се занимаваха със своите коне, Хинтън връзваше поводите на коня на Александра и на другото животно за едно дърво.

— Мисля, че ще се опиташ да избягаш — измърмори мрачно той, гледайки я кръвнишки. — Но трябва да знаеш, че това ще е достатъчно, за да ти съдера кожата с камшика точно така, както хората от твоя сой правеха с нас. Така че ако си мислиш, че можеш да избягаш, давай!

Той се обърна и заедно с другите отиде до пътя. След това бавно поеха обратно, като внимателно изправяха стъпканите от конете храсти и заличаваха всяка следа, оставена от копитата им. Щом стигнаха до мястото, където бяха вързали конете, те бяха по-спокойни и уверени, че са в безопасност, далеч от възмездието за техните безчинства на изток от планините. Хинтън извади стомна с ром от една от торбите и като отпи от нея, я подаде на другите двама. Те също отпиха от нея, върнаха стомната обратно, и отново се качиха на конете.

Животните се движеха бавно по долината през гъсталаците от храсти и дървета и Александра трябваше да се навежда напред, за да избегне клоните. Между върховете на дърветата, тя забеляза отвесна каменна скала, която се издигаше над гористите склонове в горната част на каньона. Близо до върха, между падналите от скалата обли камъни течаха тънките струйки на ручей и стените на долината се затваряха в стръмно, гористо нанадолнище.

Хинтън слезе от коня и смъкна Александра, след което й развърза ръцете. След това изръмжа още едно гневно предупреждение какво ще направи, ако се опита да избяга и я заблъска към склона. Когато започна да се изкачва по него, разтваряйки клони, за да може да мине, тя видя широка пътека със следи от копита на подхлъзвали се коне.

Мъжете и конете тежко преодоляваха изкачването. Докато Александра следваше пътеката, зад нея пъшкаха тримата мъже, конете задъхано пръхтяха, изкачвайки се трудно по склона. След като изкачиха около двеста ярда, Александра стигна до плато в подножието на скалата. Пътеката вървеше между гъсти дървета и храсти в началото на равния терен, който свършваше в поляна от около един акър, скрита зад растителността. Това беше скривалището на разбойниците, от едната страна на поляната имаше извор, а в подножието на скалата огромна пещера.

При вида на скривалището Александра изпита още по-силни угризения от безразсъдната си постъпка. Платото и пещерата бяха напълно скрити от дърветата и храстите и беше невъзможно да се видят от долината, дори и от съвсем близко разстояние. Мястото беше много надеждно и щеше да е изключително трудно да бъде открито от онези, които я търсеха.

Тя свали седлото от коня си и го спъна с букаите да пасе, сетне седна пред пещерата. След като се оправиха с конете, мъжете започнаха да разглеждат плячката си от фермите. Освен ром и огромни количества хранителни провизии, имаше дрехи, инструменти, покъщнина и оръжие, а у Хинтън имаше пари и евтини украшения.

След като преброи няколкото гвинеи и поглеждайки към бижутата, той остана недоволен, тъй като бе очаквал повече пари и ценности.

— Ако бяхме имали време да ги пообработим с ръжена — говореше мрачно той, — щяха да си кажат къде са скрили парите, които ние не успяхме да открием.

— Да, но сега плячката е по-голяма от миналия път — отбеляза Краули. — Освен това, може да продадем оръжието и други неща, което ще ни даде добри пари.

Хинтън кимна в знак на съгласие, вдигна рамене и забрави за разочарованието си.

— Така де, ще вземем малко пари от това. Във всеки случай аз обмислям план, който ще ни донесе много пари, толкова много, че ще можем да изкараме с тях доста дълго време.

Краули попита за какво става въпрос, но Хинтън каза, че няма да каже нищо, докато не го обмисли добре. Двамата мъже започнаха да говорят, че през следващите няколко дни трябва да отидат до селищата, които се намират на река Хънтър, където можеха да продадат плячката си на собственици на магазини, които не задават въпроси.

Хинтън се обърна към Снайвли, който беше започнал да пали огън пред пещерата.

— Глупак! Войниците ще ни търсят и могат да забележат пушека от огъня през деня.

— Гладен съм — оплака се Снайвли. — Трябва ли да чакаме до довечера, за да ядем?

— Не! — изръмжа нетърпеливо Хинтън. — Имаме много сирене и сухари. Намери ги, да похапнем малко от тях.

Снайвли затършува из провизиите, извади огромно парче сирене и сухари. Отряза парче от сиренето и заграби пълна шепа от сухарите, другите мъже правеха същото. Тъкмо Снайвли се готвеше да седне и да започне да яде, Хинтън му каза да се покатери на скалата и да наблюдава пътя и да му съобщава, ако се появят и най-малките признаци за преследване.

Като пъхна храната в джоба си, Снайвли се заизкачва по грубо скована стълба от едната страна на пещерата и стигна до един издаден камък, на около трийсет фута нагоре по скалата. Александра нямаше никакъв апетит, но стомахът я болеше от глад и тя прие нейния дял от сиренето и сухарите, след това седна и започна да се храни.

След като свърши с яденето, тя се върна до плячкосаните вещи, извади едно одеяло и легна на същото място, където беше седяла. Хинтън я изгледа, сетне се обърна към Краули и му каза нещо.

Въпреки че беше почти напълно изтощена, безпокойството й я държеше будна. Не след дълго Хинтън и Краули разстлаха одеялата си и след миг захъркаха. Хинтън беше забравил да я върже, помисли си Александра, и ако това му стане навик, рано или късно тя щеше да има шанс да избяга. Като си мислеше за това, тя заспа.

Девета глава

Следобедните сенки се стелеха над поляната пред пещерата, когато Александра се събуди от крясъците на Снайвли, който викаше Хинтън. В мига между съня и пълното събуждане, спомените за ужасното преживяване нахлуха в нея и тя се почувства така сякаш имаше ужасен кошмар, от който ще се събуди в леглото си у дома. Сърцето й се сви, когато се разбуди напълно и кошмарът се оказа напълно реален.

— Хинтън — извика уплашено Снайвли отново. — Пълно е с конници! Има десетки от тях нагоре и надолу по пътя.

Хинтън и Краули отметнаха одеялата от себе си, скочиха на крака и изтичаха от пещерата към стълбата. Докато се катереха по нея, Александра седна и се заслуша в разговорите между мъжете. Хинтън ръмжеше на Снайвли, като го обвиняваше, че е задрямал, вместо да гледа внимателно. Снайвли се каеше, след като си призна, че наистина е заспал, побърза да добави, че било само за малко.

Той внезапно млъкна и изрева от болка, когато Хинтън замахна от върха на стълбата и го перна. В този момент обаче Краули извика уплашено и каза на Хинтън да погледне към пътя.

— Снайвли е прав — каза той, — пълно е с тях. Търсят следи от всяка страна от пътя. Сетили са се, че някъде по пътя сме свърнали и търсят следата.

Хинтън се съгласи с него и се замисли угрижен. Александра съжаляваше повече от всякога, че не бе успяла да пусне парче плат при последния завой. Разбойниците бяха както озадачени, така и разтревожени, и обсъждаха случаите, когато и преди бяха правили набези във фермите на изток от планините, без да бяха предизвиквали толкова силна реакция. Александра обаче знаеше причината. Семейството й беше поискало съдействие от губернатора и го бе получило.

Хинтън и Краули обсъждаха доколко е възможно скривалището да бъде открито от войниците. Гъстата растителност в долината им пречеше да видят докъде са стигнали войниците в търсенето си встрани от пътя. Краули напомни на Хинтън, че ако войниците стигнат на двеста ярда навътре от пътя, ще открият следите от копитата, водещи направо в скривалището.

— Още не са открили нищо — отбеляза Хинтън. — Ако бяха открили някаква следа, щяха да тръгнат по нея и нямаше да има никой на пътя. И дори да успеят да я открият сега, няма да им стигне деня, за да проследят пътя до скривалището.

— Тази нощ не — отвърна Краули, — но утре със сигурност.

— Е, да, възможно е — съгласи се Хинтън. — Не може да останем тук.

Мъжете продължиха да разговарят, докато слизаха по стълбата. Краули настояваше да тръгнат веднага, но Хинтън отхвърли предложението му, като заяви, че вече слънцето залязва и те няма да могат да стигнат далеч в мрака.

Щом влязоха в пещерата, Краули изведнъж спря и ръгна с пръст Александра.

— Тя е причината да ни търсят толкова много войници! — изрева той. — Семейството й е богато и губернаторът е извадил целия гарнизон на Сидней, защото са се сетили, че ние сме я хванали.

Когато тримата мъже впериха кръвнишки очи в нея, Александра бе обхваната от пронизващ страх. Но Хинтън беше особено чувствителен на тема кой командва и по тази причина не се съгласи с Краули.

— Не, просто губернаторът се опитва да се отърве от всички разбойници — изказа предположението си той. — И преди е ставало.

— Този път случаят не е такъв — настояваше Краули. — Тя е причината.

— Откъде знаеш? — попита Хинтън. — Да не си в личния съвет на губернатора? Във всеки случай, каквото е, такова.

— Лесно е да се каже — измърмори недоволен Краули. — Трябва да й прережем гърлото тук, преди да тръгнем и да приключим този въпрос.

Хинтън се намръщи, като поклати глава в знак на несъгласие.

— Нашият проблем в момента няма нищо общо с това, дали тя е жива или мъртва. Ще я вземем с нас — захили се той похотливо. — Ще си имаме хем готвач, хем развлечение за през нощта.

— Развлечение? — повтори нервно Краули. — Развлечение за кого, по дяволите? За теб, ето за кого! Кога ще си взема моя дял?

— Когато аз кажа, тогава, глупако! — отвърна му Хинтън. — Щом решиш, че не ти харесва това, което правя, можеш да си вървиш, Краули!

Краули млъкна и се обърна на другата страна. Когато се стъмни, Хинтън изкрещя на Александра да запали огън и да сготви, а тя се чудеше откъде да започне. Докато тя успешно можеше да управлява домакинство, то опитът й в готвенето беше ограничен до няколко десерта, които бе приготвяла за семейството си, разхладителни напитки и леки закуски за приятелките й, когато идваха на гости.

Огнивото и праханта още стояха до камъните, където ги бе оставил Снайвли, когато бе направил опит да запали огън през деня. По пътя на логиката Александра успя да напали огъня, след което разгледа продуктите. На някаква вечеринка, една приятелка й беше обяснила как се правят питки. Извади необходимите продукти, след което отряза парчета осолен свински бут, за да ги изпържи и сложи грах, ориз и чай в канчета да завират върху огъня.

Резултатите от първия й опит в готвенето й се сториха в най-добрия случай посредствени. Но мъжете очевидно бяха доволни, гълтаха храната, без да я коментират. След като свършиха, Снайвли разстла одеялото си близо до огъня, а Хинтън и Краули разговаряха край него. Александра се върна на мястото си до стената в пещерата, където бе постлала одеялото си.

Александра слушаше мъжете и се питаше с вледеняващ страх, дали Хинтън, преди да си легне щеше да я изнасили отново. Въздъхна облекчено, когато двамата с Краули свършиха разговорите и легнаха върху одеялата си. След малко Хинтън се сети нещо и като взе едно въже, дойде при Александра и завърза краката и ръцете й, сетне се върна обратно до одеялото си и миг след това вече хъркаше. Постепенно Александра се унесе и заспа.

Преди изгрев-слънце мъжете напалиха огън в мрака, събудиха я и Хинтън я развърза. След като приготви закуската, тя оседла коня си. Мъжете изгълтаха лакомо останките от вечерята и чая, оседлаха конете и натовариха багажа. Александра изяде парче питка, докато слагаше съдовете в торба, която също трябваше да натоварят. Щом слънцето изгря, те се измъкнаха от пещерата.

Когато стигнаха долината, Хинтън сви на запад към планината. Тя беше много по-стръмна от склона под скривалището, а в гъстите храсти и треви нямаше никакви пътеки. Хинтън си пробиваше път през гъсталаците, като водеше коня. Александра пазеше лицето си от клоните, докато го следваше с коня си. Зад нея Снайвли и Краули псуваха, докато превземаха планината.

Като пресякоха пролома в билото на планината, те отидоха от другата й страна. В подножието на планината имаше друга тясна долина, през която течеше ручей. Хинтън повдигна Александра да се качи на коня, след това той и другите също се качиха на своите. Хинтън поведе групата нагоре по средата на потока, без да оставят следи, по които войниците можеха да ги намерят.

След като изминаха няколко мили нагоре по ручея, те стигнаха до водопад, който препречваше пътя им. Отново слязоха от конете и Хинтън ги поведе нагоре в планината, откъм западната страна на течението. След още едно дълго и трудно изкачване, те стигнаха върха. Предпланината беше пред тях, а Батхърст се виждаше в далечината на югозапад, като купчина от сгради. В предпланинските части и равнината на запад от селището се виждаха разпръснати ферми и овцевъдни стопанства.

По пладне те вече бяха на по-ниските склонове на планината и приближаваха предпланинските части. Снайвли и Краули се оплакваха от темпото, което им се струваше трудно за поддържане, а Хинтън им отговори със саркастична богохулна тирада, като ги наричаше мухльовци. Двамата мъже измърмориха обидени, сетне млъкнаха, като едвам се влачеха зад Александра. Щом навлязоха в предпланината, тя и двамата мъже отново се качиха на конете. Като заобикаляха фермите и кошарите, Хинтън водеше групата на запад през покритите с гори склонове.

Следобеда теренът премина във вълнообразни хълмове, покрити с редки гори и храсталачести поляни, а фермите и кошарите останаха доста далеч на юг зад тях. Хинтън спря покрай поточе в подножието на хълма и заяви, че ще нощуват тук. Докато слизаше от коня, каза на Александра да не пали огън, а да раздаде от студената храна.

Александра разрови торбите с храна и намери сиренето и сухарите. Дългият тежък път през деня беше голямо изпитание за нея, но мъжете бяха още по-изтощени и бяха седнали покрай седлата и багажа, като разговаряха вяло. Александра раздаде храната, след което седна да изяде своя пай.

Докато се хранеше, залезът избледня в здрач, и тя си мислеше, че вече е малко вероятно да бъде спасена от войниците, а съвсем скоро ще стане невъзможно да избяга. Ако се опиташе да се измъкне на кон, след като разбойниците заспяха, размърдването на животните със сигурност щеше да събуди мъжете. Но Батхърст съвсем скоро щеше да остане толкова далеч, че нямаше да може да стигне дотам пеша.

Или трябваше да избяга следващите един-два дни, или да чака, докато стигнат друго населено място, което можеше да отнеме и седмици. Като премисляше шансовете си за успех, ако избягаше тази нощ пеша, тя знаеше, че може да мине в тъмното през хълмовете, но мъжете щяха да бъдат на коне и щяха да се движат далеч по-бързо. Ако се разпръснеха и започнеха да я преследват с изгрева на слънцето, знаейки, че е тръгнала към Батхърст, със сигурност щяха да я заловят. Обмисляйки бягството си, тя разсеяно гледаше поточето, което течеше покрай бивака. По време на силните дъждове, очевидно тесният ручей се превръщаше в широк и буен поток, тъй като между огромните дървета от двете му страни имаше купчини от храсти и плевели. Вперила поглед върху една такава купчина, изведнъж Александра разбра как ще избяга, без да бъде заловена.

Щом се стъмни, мъжете си легнаха, Александра също. Мисълта й отново се върна към ужасяващата възможност, че Хинтън може да я изнасили отново, но той само донесе въжето и завърза ръцете и краката й. Беше уморен и невнимателен и остави възлите на китките достатъчно хлабави, така че тя би могла лесно да се освободи.

Като се ориентираше по дишането на мъжете, Александра изчака да заспят дълбоко. Хинтън захърка, а няколко минути по-късно Краули запухтя и засвири в съня си. Снайвли не издаваше никакви звуци, но по-младият разбойник беше спал тихо и предишната нощ.

Когато Александра започна да развързва въжетата от китките си, Снайвли се измъкна изпод одеялото. Запуши устата й с мърлявата си ръка и легна до нея.

— Тихо — прошепна той с хриптящ глас. — Ако ми позволиш да направя това, което искам, ще ти помогна да се измъкнеш.

Когато той започна да си играе с гърдите й със свободната си ръка, Александра се изви, отдръпвайки се от него.

— Махай се! — изкрещя гневно тя. — Махай се и ме остави на мира!

Снайвли всячески се опитваше да я накара да млъкне и да запуши устата й отново с ръката си, но другите двама мъже се събудиха. Хинтън скочи на крака и се развика гневно. Той издърпа младия мъж за краката и го заудря. Снайвли виеше от болка.

— Остави го на мира, Хинтън! — извика раздразнен Краули. — Той само си иска това, което му се полага!

— Ще му дам да разбере, какво му се полага, кучия му син — ръмжеше Хинтън, като запокити Снайвли на земята и започна да го рита. — Ето какво ти се полага, свиня такава! Ето ти един ритник, на ти още един!

Той изрита Снайвли още няколко пъти, докато мъжът виеше и протестираше, сетне се примъкна пълзешком към одеялото си.

— Нека това да ти е за урок — изръмжа Хинтън. — Следващия път, когато направиш нещо против това, което съм заповядал, ще те накарам да съжаляваш защо не са те хванали войниците. Ами ти, мръсна кучко — продължи той, като я риташе яростно, — престани да си въртиш задника и да ми създаваш проблеми или ще те удуша!

Големият пръст на крака му се забиваше в тялото на Александра, докато тя се гърчеше от болка, обръщайки се насам-натам в опитите си да се предпази от ударите. После Хинтън се върна обратно до мястото, където бе разстлал одеялото си.

— Трябваше да я убием в скривалището — недоволстваше Краули. — Тази жена създава повече грижи, отколкото струват десет жени. Всички ние разделяме тези грижи, но не и ползата от нейното присъствие тук, по дяволите!

— Ще стане, когато му дойде времето — отсече Хинтън и легна върху одеялото. — Казах ти, че двамата със Снайвли ще правите каквото си искате с нея, когато аз кажа, че може. Дотогава ще я оставите на спокойствие и двамата.

Краули промърмори нещо под носа си, сетне млъкна. С болки в хълбоците, по които я бе ритал Хинтън, Александра трябваше да изчака отново, като се ослушваше кога най-сетне мъжете ще заспят. След малко Хинтън отново захърка, Краули издаваше обичайните си звуци. Най-сетне и Снайвли започна да диша тихо и равномерно. Александра дръпна възела на въжето около китките си. След като освободи ръцете си, тя придърпа нагоре краката си и развърза въжетата около глезените.

Цялата в напрежение, Александра се изправи тихо, после се сниши и запромъква към ручея. След като прекоси потока, без да чуе никаква врява зад гърба си, тя се затича по брега. На стотина ярда от бивака, огромната маса от храсталаци и съчки, натрупани от пороищата между три дървета изглеждаше като по-тъмна сянка в мрака.

Александра тичешком заобиколи купчината, застана на колене и започна да си проправя път навътре в нея. Остри върхове на клони я драскаха и късаха дрехите й, но тя не им обръщаше внимание и пълзеше все по-навътре сред заплетените клони и съчки. Чу някакво шумолене и си даде сметка, че е възможно да има малки животни или дори змии, за което не беше се сетила. Преодоля пристъпа на гадене и малодушие и продължи да пълзи.

В центъра на купчината тя стигна до част от дънер, под който имаше свободно малко местенце. Набута се в отвора му и зачака. Когато бандитите открият, че е изчезнала, те щяха да я търсят в посока към Батхърст. В крайна сметка те щяха да се откажат и да изчезнат от страх да не бъдат заловени, а от мястото, където се намираше, можеше да види какво правят. След като веднъж си тръгнеха, тя щеше да се отправи към селото.

Александра прекара с широко отворени очи, без да мигне нито за миг цялата нощ чак до изгрев-слънце, когато Хинтън откри, че я няма. Крещеше и псуваше Краули и Снайвли. Двамата мъже отговориха нещо, а след това настъпи врява, тъй като разбойниците бяха обезпокоени и изненадани. Те бяха прекалено далеч от Александра, за да може да разбира какво говорят, но няколко минути по-късно тя ги чу да оседлават конете.

Щом изгря слънцето, гъсталаците бяха не толкова сигурна защита, отколкото изглеждаха от разстояние и Александра се чувстваше изложена на показ. Тя можеше ясно да види как разбойниците свалят букаите от конете и ги завързват за дърветата, за да не се изгубят. След това те яхнаха конете си и тръгнаха покрай ручея към скривалището й в посока към Батхърст.

Обля я студена пот, когато забеляза, че беше оставила широка, зееща дупка в купчината, докато се беше промъквала навътре. Не смееше да мръдне, чакаше, притаила дъх, докато мъжете яздеха към нея. Те минаха, без дори да погледнат към купчината от клони и съчки.

Александра се обърна и погледна през мъртвите клони. Мъжете се разделиха, като Краули зави наляво, Снайвли надясно, а Хинтън тръгна направо към Батхърст. Когато изчезнаха, Александра изпълзя до края на дупката и я закри с клон, сетне се върна до дънера и се скри отново под него.

Времето минаваше твърде бавно и слънцето постепенно се издигаше по-високо. Изтощена от безсънната нощ, тя беше и гладна, но най-вече изпитваше жажда. Шумът от ручея на няколко ярда от нея и прясната влажна миризма, носеща се из въздуха оттам я измъчваше и тя непрекъснато облизваше пресъхналите си устни.

Денят ставаше по-горещ и някакъв шум в мъртвите, сплетени треви и листа на няколко фута от Александра привлече вниманието й. Тя замръзна от ужас, когато очите й се приковаха в една змия. Тъй като не знаеше нищо за австралийските змии, не беше сигурна дали е отровна, но беше огромна и дълга доста над 4 фута. Лъскавото й тяло се извиваше под дънера на дървото на няколко фута от мястото, където тя лежеше, после изчезна. Когато Александра най-сетне се отпусна, чу тропот от приближаващи се в далечината копита.

Разбойниците отново бяха заедно, трите коня се движеха в бърз галоп. Александра се притисна към земята, наблюдавайки през храстите. Тропотът от копита се усилваше, след което се появиха тримата мъже. Страхът на Александра стана почти непоносим, щом те се приближиха, после я отминаха и отидоха към бивака.

След като слязоха от конете, мъжете отидоха до другите животни и ги закараха до багажа, после започнаха да слагат нещата върху товарните коне. Като работеха енергично и мълчаливо, те свършиха бързо. Хинтън сложи седлото на Александра върху коня, който тя беше яздила и го поведе, напускайки бивака в посока на запад. Другите двама го последваха, повели товарните коне.

Като наблюдаваше как изчезват от погледа й зад хълма, от облекчението Александра почувства слабост, но едновременно с това и радост. След мъките, които бе преживяла, тя не вярваше, че е успяла да се измъкне от разбойниците. Първата й реакция бе да изпълзи навън от дупката и да се затича към Батхърст, но се сдържа и започна да премисля какво да прави.

Въпреки че не беше уверена за разстоянието до селото, тя беше сигурна, че ще й трябват няколко часа, за да стигне дотам. Искаше да пристигне на дневна светлина, но най-вече трябваше да бъде абсолютно сигурна, че разбойниците са напуснали района. След като премисли добре, реши да изчака до обяд. Дотогава мъжете щяха да са далеч, а тя щеше да може да стигне до Батхърст, преди да е паднала нощта.

Задуха слаб вятър и по небето се появиха разкъсани облаци, които предвещаваха дъжд. Час и нещо, след като разбойниците бяха напуснали мястото, Александра изпълзя от скривалището. Оглеждайки се внимателно наоколо, тя не забеляза нищо друго, освен раздвижени от вятъра дървета и прехвръкващи птички. Тръгна да пие вода от ручея, но жаждата й бе преминала от силното желание да стигне до Батхърст, където щеше да бъде на сигурно място.

Тя вървеше забързана към селото през високите треви и храсти, когато си представи как изглежда — мръсно лице, разчорлена коса, разкъсани и зацапани дрехи. Дълбоко в нея говореше измъчен глас, който й казваше, че изобщо няма значение как изглежда сега, когато животът й бе опропастен. Тя престана да му обръща внимание, решена да посрещне смело клюките, подигравките, презрителното отношение и всичко онова, което я чакаше там.

Ветрецът премина в силен вятър и облаците се сгъстиха покривайки небето, а в далечината тътнеха гръмотевици. Дъждът изглеждаше неизбежен и като погледна небето Александра се забърза. В този миг, когато стигна до един гъсталак с храсти внезапно зад него се показа Хинтън на коня, с победоносна усмивка върху грубото му, обезобразено лице и със святкащи очи. Александра замръзна, парализирана от ужас.

Измина дълъг миг на мълчание, докато те се гледаха един друг, вятърът развяваше мръсната му руса коса и брада. Сетне той се засмя саркастично.

— Ти, глупава кучко — присмя й се той. — Наистина ли мислеше, че ще ми се изплъзнеш? От тук до Батхърст има няколко овцевъдни ферми и посетих няколко от овчарите, които се грижат за стадата. Казах им, че жена ми е избягала и ги попитах дали не са я виждали. Никой от тях не беше виждал никаква жена, от което разбрах, че се криеш някъде и чакаш да си отидем.

Като слушаше безчувствена, Александра знаеше, че мъките, които беше изживяла, не бяха нищо в сравнение с това, което й предстоеше. Жестоката му усмивка изчезна, но гласът му стана още по-свиреп.

— Войниците може да разпитват овчарите, с които говорих — изръмжа той, — и могат да се досетят кой съм аз. Така че трябва да прибера другарите си и да изчезна далеч оттук, но ти ще платиш за грижите, които създаде.

Като измъкна въже от седлото си, той й посочи към бивака.

— Марш обратно там.

Мъченията й започнаха отново. Хинтън яздеше зад нея, като я удряше с въжето и оставяше ивици от парещи болки по гърба й. Александра тичаше и плачеше въпреки желанието си, а разбойникът я следваше и продължаваше да я налага с въжето.

Денят беше станал мрачен и предвещаваше буря. Гръмотевиците се чуваха все по-близо и по-често, черни облаци се носеха с вятъра, който брулеше дърветата и храстите. Александра едва си поемаше дъх, но тичаше колкото се може по-бързо, като се опитваше да избегне ударите на камшика и конските копита, които тропаха зад гърба й. Хинтън й крещеше да тича по-бързо и я шибаше с въжето.

Като стигна до ручея, Александра прецапа през него и се заизкачваха нагоре по хълма на отсрещната страна, но Хинтън дръпна юздите на коня си и я заобиколи, заставайки пред нея.

— Сега си свали дрехите — изръмжа той, докато слизаше от коня и го връзваше за едно дърво. — Хайде, бързай, кучко!

Желанието му я накара да се поколебае, понеже се срамуваше да се съблече пред него и това чувство за последно поражение беше по-непреодолимо от страха й. Грубото лице на Хинтън се изкриви в жестока наслада, когато видя страданието й и той скочи към нея, удряйки я разярено с въжето.

— Сваляй си дрехите, евтина кучко! — крещеше той. — Твоята порода е добра да дава команди, а сега ще трябва да се научиш да се подчиняваш. Махай тези дрехи!

Като се препъваше, тя се отдръпна назад, опита се да избегне въжето и започна да се съблича трескаво. Хинтън се хилеше вулгарно, като спря да я бие и я наблюдаваше, като от време на време размахваше въжето, за да я накара да подскача. Бурята приближаваше и на няколкостотин ярда светна мълния, последвана от грохота на падналата гръмотевица. Дърветата се мятаха насам-натам от вятъра и първите няколко огромни капки дъжд започнаха да падат.

Трепереща от страх, Александра свали и последната си дреха. Гледаше встрани, но продължаваше да чувства как изгарящият му поглед я поглъщаше, докато тя стоеше напълно изложена на неговата похот, а вятърът рошеше косите й и огромните тежки дъждовни капки удряха по голото й тяло. В агонията от унижението си тя почти изпита облекчение, когато той разкопча дрехите си и я дръпна на земята заедно със себе си.

Александра хапеше устни, за да сподави плача си от болката, докато той я обладаваше с дивашки тласъци и преднамерено я измъчваше по всички възможни начини. Сетне, докато продължаваше да я опустошава с животинските си звуци на задоволство, бурята се разяри с пълна сила. Отделните капки дъжд преминаха в силен порой и вятърът задуха като хала, която късаше листата и клоните от люлеещите се дървета. Заслепяващи мълнии разкъсваха мрачния здрач и заглушителни гръмотевици кънтяха от всички страни.

Светкавиците и гръмотевиците преминаха, заглъхваха нейде в далечината под писъка на вятъра и плющенето на дъжда. Хинтън най-после се изтърколи встрани от нея, сетне се изправи и закопча дрехите си.

Александра едвам успя да се вдигне на крака и облече прогизналите си дрехи с треперещи ръце, удряна от дъжда. След като се облече, тя тръгна нагоре по хълма, като криеше болката и страданието си зад стоическо изражение на лицето. Вървеше по следите на копитата, оставени от разбойниците през същия ден, а Хинтън водеше коня си, и я следваше.

На съвсем кратко разстояние едва до отсрещната страна на хълма, под едно дърво чакаха Краули и Снайвли, а конете стояха до тях. Краули излезе напред, като се хилеше саркастично и кимаше глава в знак на одобрение, докато Хинтън и Александра се приближаваха.

— Изглежда, че си й дал добър урок, задето се опита да избяга, а, Хинтън? — говореше той. — Ние ще довършим урока, за да не го прави друг път.

— Не, няма да я закачате засега — нареди Хинтън, заставайки пред Александра. — Казах ви, че ще можете да я имате, когато аз ви кажа, а дотогава искам да я оставите на мира.

Краули избухна гневно.

— По дяволите, проклета, подла свиня! — ревеше той. — Достатъчно дълго съм чакал за нея!

Хинтън отговори с още една поредица от псувни, като за малко двамата мъже да се сбият, блъскайки се един друг. Александра се отдръпна назад, за да не бъде блъсната, облекчена от това, че Хинтън не я даваше на другите, като се чудеше каква ли може да е причината. Снайвли не обръщаше внимание на разярените мъже, а очите му, вперени в Александра, излъчваха силна похот.

— Всички сме в опасност заради нея — крещеше Краули. — Ти говори с онези овчари, те ще кажат на войниците за теб. Щом трябва да се излагам на такава опасност, бога ми, аз също трябва да я имам!

— Да, в опасност сме — ревеше Хинтън. — И колкото по-дълго висим тук, толкова по-опасно ще става!

Той избута Александра, посочи й коня и каза на Снайвли да приготви товарните животни. Сетне отново се обърна към другия разбойник.

— Тръгваме, Краули, така че ти можеш да дойдеше нас, или да си продължиш по собствен път.

Снайвли тръгна към товарните коне, докато Хинтън и Краули се гледаха кръвнишки в гневно мълчание. Краули се обърна, хапейки устни от ярост. Александра се качи на коня си и няколко минути по-късно те тръгнаха под дъжда, като Хинтън водеше коня й, а Снайвли и Краули следваха с товарните коне.

Час по-късно Хинтън спря коня на една тясна пътека, направена от впрегатни животни, от тежки каруци и коне.

Като водеше направо на запад, далеч от Батхърст, пътеката предлагаше по-добър път, отколкото открития терен и Хинтън сви по нея.

Дъждът намаля, след което спря, и слънцето се показа през облаците на залеза. До едно поточе край пътеката, те спряха да направят бивак за през нощта. Хинтън и Краули продължаваха да бъдат враждебно настроени един към друг, като никой от тях не обелваше дума, докато разседлаваха и разтоварваха конете. Снайвли също мълчеше, тъй като не искаше да дава повод на нито един от тях да си излива гнева върху него.

С напълно мокра коса и дрехи, Александра трепереше от студ. Докато разседлаваше коня си, Хинтън й крещеше да донесе студената храна. Тя извади сиренето и сухарите от багажа.

Хинтън нетърпеливо грабна храната си, когато тя му я подаде, а Краули я гледаше с ненавист и негодувание, когато тя му даде неговия дял. Снайвли впери горещия си лъстив поглед, докато взимаше храната си, но и тримата мълчаха. Александра се нахрани, след това взе одеялото си, което беше сложено зад седлото. Когато легна, Хинтън й завърза здраво ръцете и краката.

Въжето се впиваше в китките и глезените й и Александра лежеше върху влажната земя, увита с мокрото одеяло. Въпреки че беше изключително изтощена, тъй като не беше спала предишната нощ, ужасът й от събитията от деня и неудобствата я държаха будна. Тя мислеше за отказа на Хинтън да разреши на Краули и Снайвли да я имат, надявайки се, че той ще продължава да бъде непреклонен в това отношение.

Като си мислеше каква ли може да е причината, тя реши, че Хинтън я използва, за да демонстрира надмощието си над другите двама. И когато постигнеше целта си според неговите схващания, щеше да им я прехвърли. С тази страшна мисъл в главата, с тяло, което я болеше от умора, тя потъна в неспокоен сън.

На другия ден, докато наблюдаваше действията на мъжете, Александра се убеди, че беше права за причините, които караха Хинтън да я пази от другите. С поведение на човек, който бе действал напълно в правата си, той продължи да пази каменно мълчание към Краули и чакаше той да проговори пръв. Когато спряха до едно езеро да напоят конете, Краули заговори на Хинтън, който постепенно излезе от мълчанието.

Към залез-слънце те избраха за нощувка мястото, където пътеката се пресичаше с един ручей. Докато разседлаваха конете, Хинтън каза на Александра да запали огън и да сготви, след това я сграбчи за рамото и я притегли по-близо до себе си.

— И ако огънят пуши, да знаеш — изръмжа той, — ще натикам лицето ти в него.

Като я пусна, той се обърна и разседла коня си. Александра събра съчки, които бяха изсъхнали на слънцето през деня. След като запали ярък, без пушек огън, тя изпържи ивици осолено свинско месо и свари грах с ориз. Разсипа храната и щом всички свършиха, занесе съдовете до ручея да ги измие. Хинтън и Краули седяха до огъня и разговаряха, напълно забравили за караницата.

Щом коленичи покрай ручея и нареди съдовете да ги отнесе обратно до огъня, Александра чу тихи стъпки зад себе си. Преди да успее да се обърне, Снайвли я обгърна с ръце и започна да гали гърдите й, докато се опитваше да я целуне. Тя се извъртя с отвращение. Никой от тях не продума, тъй като не желаеха Хинтън да забележи тяхната разправия и да излее яда си върху двамата.

Снайвли хвърли уплашен поглед към Хинтън, сетне погледна към Александра, хилейки се тържествуващо и лъстиво, докато се оттегляше. С треперещи от гняв и отвращение ръце, Александра занесе съдовете до огъня. След това грабна одеялото си и легна, слушайки разговора между Хинтън и Краули.

Преди известно време Хинтън беше споменал, че обмисля начин как да се сдобият с много пари и сега разказваше на Краули подробностите на плана. Смяташе да откраднат стадо овце и да го откара до река Хънтър, след това да продаде животните на части на различни фермери и овчари в областта.

Краули се съмняваше в плана, изтъквайки важен недостатък.

— Непрекъснато ни набиваш в главите за опасността да бъдем заловени — каза Краули, — така че аз нито за миг не съм я забравил. Овцете не могат да бъдат карани повече от десет-петнайсет мили на ден и войниците ще бъдат по следите ни най-много ден-два, след като сме задигнали стадото. Лесно ще ни настигнат.

— Да, това е основната пречка, която и аз видях — отговори Хинтън. — Огледах я от всички страни и не можах да измисля нищо. Но сега, когато открих пътеката, по която се движим от вчера, аз измислих начина, по който ще успеем да се справим и с това.

— Какво имаш предвид?

— Всичките овцевъдни ферми около Батхърст са близо една до друга и не можем да откраднем стадо от нито една от тях, без да привлечем внимание. Чух обаче за огромно стопанство в Пустошта, със стада разпръснати на големи разстояния едно от друго. Навярно тази е пътеката, която води дотам, тъй като ние вече сме били отвъд всички ферми около Батхърст. Можем да вземем едно стадо оттам и по всяка вероятност останалите няма да разберат за това в продължение на седмици, а може би и месеци, а дотогава ние ще сме продали овцете.

— Колко далеч е фермата, за която говориш?

Хинтън вдигна рамене и поклати глава.

— Всичко, което знам е, че е много далече. Това обаче е по добре, тъй като, докато стигнем дотам, гюрултията около нас ще е поутихнала. Мисля, че ще си струва труда. Овцете ще се продадат бързо по два или три шилинга едната, така че хиляда и повече овце ще ни докарат доста пари, които ще ни стигнат за дълго време.

Интересът към идеята нарастваше и Краули съвсем се ентусиазира, когато Хинтън спомена за каква сума става въпрос. Двамата обсъдиха плана, а Александра слушаше ужасена.

Тя си мислеше, че известно време те ще се крият, след това ще отидат до река Хънтър, където можеше да има някакъв шанс за нея да избяга и да стигне до някое село. Сега се оказа, че щяха да се отправят към далечните диви земи на Пустошта и тя щеше да остане пленница на разбойниците бог знае колко време.

Десета глава

През следващите няколко дни неприятната и студена нощ, която Александра беше прекарала върху влажната земя, се превърна в приятен спомен. Колкото по на запад отиваха, толкова по-горещо и сухо ставаше. В Сидней началото на лятото беше приятен сезон, но тук от безоблачното небе през всичките душни часове на деня слънцето сипеше жестоките си лъчи.

Отгоре на всичко пелерината й се бе окъсала съвсем, а някъде по пътя бе изгубила и шапката си. Една нощ тя прерови торбите с дрехи, които разбойниците бяха откраднали от фермите. Откри мъжка шапка и палто и ги взе, за да я предпазват от слънцето, облече ги и нави маншетите на палтото. Това бе твърде рисковано действие, поради непредвидимостта на характера на Хинтън, ала той не каза нищо, когато я видя облечена с палтото и с шапката на главата.

С всяка изминала вечер той връзваше краката и ръцете й явно небрежно, докато най-накрая се отказа, а освен това, не показваше никакво желание да я изнасилва отново. Стана ясно, че похотта му се възбуждаше единствено от вътрешното му желание да наказва и господства и доколкото тя не го предизвикваше и не вършеше нищо, което да го ядоса, той не й обръщаше внимание.

Вечер, докато Хинтън разговаряше с Краули или вниманието му бе заето с други неща, Снайвли я изненадваше, когато е сама, и се опитваше да я закача. Тя се стремеше да избягва подобни ситуации, които щяха да вбесят Хинтън, ако той ги видеше двамата. Тези случки й напомняха, че животът й щеше да се превърне в ад, когато Хинтън я прехвърлеше на другите двама мъже, защото всяка нощ, навярно щеше да бъде насилвана по няколко пъти. В ръцете на Хинтън, тя зависеше от прищевките му и се чувстваше напълно безпомощна.

Една вечер, докато приготвяше вечерята, сред кухненските прибори, тя видя един малък нож и погледна на него по скоро като на оръжие, отколкото като на домакински уред. Сред заграбените от фермите неща имаше пищови, но беше невъзможно да скрие някой от тях под дрехите си. Ножът обаче беше достатъчно малък, за да го пъхне в подгъва на роклята си, където изобщо нямаше да се вижда.

Когато се увери, че бандитите не й обръщат никакво внимание, Александра направи отвор в подгъва на полата си и пъхна в него ножа. Няколко поредни вечери тя го точеше на един камък, докато не стана остър като бръснач. Въпреки че нямаше никаква представа какво може да направи с него, тежестта на ножа в подгъва й внасяше в нея успокоение.

Освен с горещините си, Пустошта се отличаваше и с изобилието си на мухи. При ручеите и потоците към тях се прибавяха и цели облаци от комари. Мъжете псуваха и напразно размахваха ръце, но Александра откри, че може да прогонва досадните насекоми с клон, по който имаше листа, и тя непрекъснато носеше такъв и си вееше с него.

Независимо от обстоятелствата, имаше мигове, в които Александра изпитваше удоволствие от пътуването. Пустошта всяваше страх, това бе жестока земя, изпълнена с опасности, които дебнеха от всички страни, но притежаваше груба първична красота, на която човек оставаше подвластен. Авантюрата да се намираш там, където малцина са били, напълно отговаряше на нейното чувство за необикновеност и за риск. Необятните пространства поразяваха въображението й, а те бяха напълно различни от всичко, което беше виждала до момента, и тя ги намираше за безкрайно удивителни и омайващи.

Разбойниците обаче изпитваха силно отвращение от всичко това. Безкрайните простори и пълната изолираност на безбрежните земи ги потискаха и те ставаха нервни и раздразнителни. Със смесица от презрение и удоволствие тя се забавляваше, когато ги наблюдаваше как реагират подобно на деца, които, за да си вдъхнат кураж, когато минават покрай някое гробище, си подсвиркват уж небрежно с уста. През деня бандитите разговаряха помежду си, като се провикваха силно, а след залез-слънце палеха огън и сядаха съвсем близо до него, като държаха на почтено разстояние от себе си огромната и тъмна паст на Пустошта.

Те непрекъснато живееха в страх да не ги забележи някой и един ден, когато всички се намираха близо до върха на един хълм, Хинтън внезапно обърна коня си.

— Махайте се от пътеката! — изкрещя той на Снайвли и Краули. — По-живо, глупаци такива! Махайте се от пътя и се скрийте в храсталаците!

Точно преди Хинтън да издърпа въжето, с което управляваше коня на Александра, за да го обърне, тя забеляза на отсрещната страна на хълма облаци прах, които се издигаха над пътеката. След това обаче вниманието й бе насочено към усилията й да се задържи на седлото, когато конят й се завъртя рязко около Хинтън, който поведе групата встрани от пътя, като продължаваше да крещи на двамата мъже да бързат.

Конете тичаха в галоп, проправяйки си път между гъстата растителност. На около петдесет ярда от пътеката Хинтън се насочи към гъсти и високи храсталаци и спря зад тях. Другите двама мъже, които се движеха непосредствено след него, заедно с товарните животни, дръпнаха юздите на конете си.

— Какво има, Хинтън? — попита Краули.

— Някой се приближава към нас по пътеката — отговори Хинтън, сетне се обърна към Александра: — Ако издадеш звук, това ще бъде последното нещо, което ще си правила в живота си — предупреди я той мрачно. — Ясно ли ти е?

Тя кимна с глава, като наблюдаваше пътеката зад прикритието на храстите и чу тропот от тежки колела и видя гъсти облаци прах. Миг по-късно седем огромни каруци, теглени от волове, се показаха зад върха на хълма на мястото, където Хинтън бе свил встрани от пътеката. Бяха натоварени с грамадни, покрити с брезент бали вълна, а четирима въоръжени ездачи ги придружаваха.

— Вълната струва цяло състояние — коментираше злобно Хинтън. — Защо някоя богата свиня трябва да притежава всичкото злато, което тя ще му донесе? То ще бъде повече от достатъчно, за да ни стигне до края на живота.

— Не можем да я вземем — отговори Краули, — но бихме могли да откраднем някои от овцете му, от които идва тази вълна. Лично мен това ме устройва напълно.

Хинтън се изсмя язвително, съгласявайки се напълно с Краули. Когато каруците изчезнаха зад завоя, той обърна коня си и се върна на пътеката. Александра и другите го последваха. След това конете отново се върнаха към обичайния си бърз ход, с който се движеха по пътя.

Вечерта те си направиха бивак край някакъв водоем. Когато Александра тръгна за вода, тя взе освен кофата и едно шише от вино, пълно с вода. Разстоянията между водните източници ставаха все по-големи и тя си мислеше, че ще дойде момент, когато те няма да могат да намерят вода. Бе споменала това на Хинтън, който само се бе засмял язвително и оттогава тя започна да държи винаги пълна с вода една бутилка от вино.

Щом стигна до водоема, тя изпразни шишето и го напълни с прясна вода, след това потопи и кофата, за да я напълни. Като криеше бутилката под дрехите си, тя я сложи обратно на мястото, където я пазеше — между хранителните провизии. След това се зае да приготвя обичайното ядене от осолено свинско, грах, ориз, питка и чай, които тя знаеше, че мъжете харесват. Но Александра знаеше също, че като постоянно меню тази храна в крайна сметка щеше да предизвика скорбут. Сред провизиите имаше пръстен съд с кисело зеле, което предотвратява болестта, но мъжете не го харесваха заради киселия му вкус. Единственият път, когато тя бе сипала от него върху чиниите им, Хинтън го беше хвърлил върху нея. Александра нямаше нищо против те да се разболеят от скорбут, дори го желаеше повече от всичко, така че напълни чиниите им с обичайната храна, а на себе си сипа от киселото зеле.

След като се нахраниха, както обикновено, разбойниците напалиха буен огън, тъй като безбрежният заобикалящ ги мрак ги караше да се чувстват неспокойни. Разговорът им беше на обичайната тема — ненавистта им към Пустошта. На няколко пъти Краули беше предлагал да се върнат обратно и сега, когато Хинтън за пореден път отказа, той стана още по-настоятелен. Започнаха да си разменят остри думи и почти бяха на границата да се скарат, но в крайна сметка засилиха огъня и разстлаха одеялата си край него.

На следващия ден, когато отново бяха на път, Хинтън извика на Краули и му посочи едно кенгуру на около двеста метра от тях сред храстите.

— Виждаш ли онова кенгуру, ей там, Краули? — извика той. — Пробвай да го убиеш.

Краули вдигна двуцевката си и стреля по животното. Той не улучи и кенгуруто заподскача, отдалечавайки се. Хинтън сипеше подигравки, докато вдигаше пушката си и се оглеждаше наоколо. Няколко минути по-късно видя друго кенгуру и стреля по него. Животното се преобърна и се просна на земята, като се гърчеше в предсмъртна агония.

— Това кенгуру беше по-близо от другото — крещеше ядосано Краули.

— Не повече от няколко фута — отговори Хинтън, като се смееше и зареждаше двуцевката си. — Я да те видим дали можеш да се справиш със следващото.

Не след дълго те видяха друго кенгуру и Краули стреля по него. Куршумът рани животното и мъжете се запревиваха от смях, докато животното кървеше силно и се мяташе като обезумяло в опитите си да избяга, като падаше на всеки няколко фута. По-късно и Снайвли се присъедини към стрелбата и тримата разбойници започнаха да се целят подред по животните и се обзалагаха помежду си кой е по-добър.

На Александра направо започна да й се повдига, тъй като си даде сметка защо Хинтън беше започнал стрелбата. Нито един от тримата не можеше да се похвали с каквато и да било интелигентност, но Хинтън беше хитър и беше измислил начин, който да отвлече вниманието на Краули от пътешествието им. Това беше жесток и брутален начин, който бе за сметка на мъките и живота на непредпазливите животни, които се бяха спрели, за да зяпат любопитно пътниците.

Но така или иначе, номерът на Хинтън постигна желания ефект и необузданият и жесток спорт продължи и през следващите дни, запълвайки времето на бандитите. А вечер, седнали край огъня, те вече се караха не за това, дали трябва да се връщат към Сидней, а за уреждане на плащанията по обзалаганията, които бяха правили през деня.

Александра забелязваше много повече животни от тях, тъй като те виждаха само тези, които бяха на открито. Тя бе разбрала не само че е по-издръжлива физически от разбойниците, но и отдавна бе забелязала, че има по-остро зрение и слух от тях. Въпреки това те забелязваха достатъчно, за да оставят зад себе си кървавите следи от убитите и ранени животни.

Докато една вечер, тя миеше съдовете покрай един билабонг, Снайвли отново се примъкна крадешком до нея. Този път той успя да стигне съвсем близо, преди тя да го забележи, и се нахвърли върху нея. Докато я прегръщаше, като мачкаше гърдите й и се опитваше да я целуне, тя се дърпаше като обезумяла да се изтръгне от прегръдките му и събори чиниите и канчетата.

Като чу тракането, Хинтън се изправи до огъня.

— Какво, по дяволите, става там? — изкрещя той, вглеждайки се внимателно нататък. Щом ги забеляза на лунната светлина той се впусна към тях.

— Снайвли, не те ли предупредих, мръсна свиня такава! — ревеше той.

— Тя ми каза, че мога! — крещеше Снайвли, като се мъчеше да избяга от Хинтън. — Тя ми каза, че може, щом искам!

— Хич не ме интересува, какво ти е казала! — крещеше Хинтън, като го гонеше. — Аз съм този, който заповядва тук, а не тя!

Хинтън улови за ръкава по-дребния Снайвли, завъртя го към себе си и го удари в лицето. От носа на разбойника потече кръв, той залитна назад и се просна на земята. Хинтън се доближи до него и започна да го рита, а Снайвли се мяташе като обезумял и се опитваше да избяга, а лицето му беше покрито цялото с кръв. Най-накрая Хинтън се върна, след като бе изритал Снайвли от другата страна на огъня.

— Така значи, казала си му, че може, а? — изръмжа Хинтън, пристъпвайки към Александра. — Предупредих те да не ми създаваш грижи, мръсна курво!

Александра знаеше, че е безполезно да протестира и да оспорва думите на Снайвли. Цялата трепереща от страх, тя се приготви в очакване на удара и когато Хинтън насочи юмрука си към нея, тя се сви и отчасти избягна удара, но все пак той успя да засегне главата и достатъчно, за да я зашемети. Тя падна на земята и Хинтън сграбчи косата й и я повлече към одеялото. Започна да смъква дрехите й и да разкопчава своите, след което я изнасили със злобни и ожесточени тласъци.

Когато Хинтън си завърза панталоните и се върна до огъня, похотливостта на Краули се разгорещи и те отново се спречкаха яростно. Вцепенена от болка и все още замаяна от удара по главата, Александра лежеше и слушаше как двамата вилнееха. Краули настояваше да я има, а Хинтън му отказваше. Караницата приключи с враждебно мълчание и Александра придърпа одеялото си по-близо и зачака съня като бягство от нейните несгоди.

Тягостната атмосфера продължи и на следващата сутрин, а лицето на Снайвли беше цялото подуто. По-късно през деня враждебността между Хинтън и Краули изчезна и те отново започнаха да стрелят по кенгурата. Снайвли се присъедини към тях по-късно, след като последиците от предната вечер бяха забравени и Александра се надяваше той най-сетне да я остави на мира.

Два дни по-късно се случи нещо, което тя беше предвидила. През целия ден тя и разбойниците бяха вървели по пътеката, без да срещнат вода или ручей. Хинтън псуваше раздразнен и увеличи темпото в лек галоп, но пътят продължаваше да се вие сред сушавия, изпечен от слънцето терен и без никакви признаци за наличие на вода.

Щом се спусна здрачът, тревогата на мъжете в огромната пуста земя излезе на преден план. Те спряха, изградиха бивак край пътя и запалиха обичайния си голям, буен огън. Александра попита Хинтън дали ще искат студена храна, и отскочи встрани, когато той започна да я бие разярен, псувайки и крещейки, че са прекалено жадни, за да ядат.

Докато мъжете седяха мрачни и навъсени край огъня, Александра измъкна тихичко бутилката с вода от торбата с провизии, заедно със сирене и сухари. Като съжаляваше дълбоко, че не може да даде на конете поне глътка вода, тя се върна до одеялото си. След като разбойниците заспаха, тя се нахрани и пи вода, после заспа. На следващата сутрин, тя скри бутилката под палтото си и я върна на мястото й в багажа.

През цялата сутрин, все още нямаше никакви признаци, че някъде наоколо има вода, а слънцето се вдигаше по-високо в безоблачното небе и неподвижният въздух ставаше все по-горещ и сух. Вместо да стрелят по кенгура, мъжете мълчаха мрачно, изпитвайки влудяваща жажда. Удоволствието на Александра от тяхното страдание беше помрачено от съжалението й към конете, по чиито устни беше полепнала изсъхнала пяна, докато те се движеха с мъка.

Рано същия следобед тя забеляза яркозелена растителност между треперещите горещи вълни на въздуха. Не след дълго конете вдигнаха глави и ноздрите им се разшириха, тъй като бяха надушили водата и преминаха в галоп. Озадачени разбойниците коментираха и погледнаха напред, без да виждат нещо по-различно. Най-накрая, когато вече бяха съвсем близо до билабонга, от едната страна на пътеката Снайвли, а после и другите двама го видяха.

Щом стигнаха до билабонга, мъжете се втурнаха и започнаха да пият, но Александра удържа конете, защото можеха да умрат, ако пият много и прекалено бързо. Деветте големи животни бяха обезумели от жажда и тя трябваше дълго да се бори с тях. Хвана юздите и въжетата за спиране и започна да тегли назад животните, след като изпиха няколко глътки вода. Сетне, когато силната им жажда вече премина, тя можеше да ги удържа да пият бавно.

Чак след като напои конете, Александра също пи, после отвори торбата, за да извади сиренето и сухарите. Докато гълтаха настървено храната, Хинтън отвори друга торба, в която имаше стомни с ром, откраднати от фермите. Като подбра съд, в който течността беше по-малко от половината, той изля съдържанието му. Обърна се към Александра и й подаде съда:

— На, вземи и напълни това! И го пълни винаги, когато минаваме покрай места с вода — нареди й той рязко. — Досега трябваше да го правиш, глупава крава такава!

Без да отговори, Александра взе стомната и отиде към билабонга. Коленичи в края на водата, която изглеждаше почти като огледало от отразените слънчеви лъчи. За втори път, откакто я бяха отвлекли разбойниците, тя обърна внимание на това, как изглежда.

Беше се променила до неузнаваемост, лицето й бе покрито цялото със сажди от огъня, а косата й съвсем се бе оплела под прашната периферия на мъжката й шапка. Под тъмното и безформено мъжко сако се виждаше роклята й, мръсна и разпокъсана като парцал. Потопи стомната във водата и я обзе отчаяно желание да бъде свободна. Също толкова силно тя бленуваше да отмъсти за това, което бяха направили с нея.

Няколко дни по-късно, когато си направиха бивак покрай една широка и кална река, те вече разполагаха с разточително количество вода. На запад от нея обаче теренът беше още по-сух, с дълги отсечки между източниците на вода. В крайна сметка на Краули до такава степен му писна да се занимава с кръвожадния спорт да убиват кенгура, че отново постави въпроса за връщането. Постепенно той ставаше все по-настоятелен, като се караше непрекъснато с Хинтън.

Докато една вечер обсъждаха въпроса край огъня, Хинтън се ядоса:

— Престани да хленчиш, Краули! — отсече той. — Вече трябва да сме близо до проклетата ферма.

— От седмици повтаряш това — отвърна му Краули. — Щях да понасям всичко много по-лесно, ако можех от време на време да оправям тази жена! Кога най-сетне ще ми дойде редът?

Легнала само на няколко фута от тях, Александра погледна мъжете и се заслуша по-внимателно в разговора, и чу как Хинтън отговори по обичайния си начин:

— Както ви казах — изръмжа той, — ще стане, когато аз кажа.

— Е, добре — съгласи се Краули. — Ти заповядваш и никой не ти оспорва това. Просто питам кога ще стане това.

Силно безпокойство обзе Александра, тъй като долови угоднически нотки в гласа на Краули, който беше съвсем различен от обичайния му настоятелен тон. Александра, която беше научила много за Хинтън и за неговата глупава самонадеяност и чувство за превъзходство, знаеше, че Краули беше намерил верния подход, който можеше да се окаже успешен.

Хинтън се намръщи и се замисли, като поглади с ръка мазната си руса брада, сетне вдигна рамене:

— Това ще стане, когато вземем овцете — отговори той. — Тогава тя е ваша и можете да правите каквото си искате с нея, по дяволите!

Перспективата беше съвсем далечна, за да задоволи Краули, който мрачно кимна и посегна към одеялото си, за да го разгърне край огъня. Сърцето на Александра се сви от ужас, обърна се по гръб и погледна към звездите — сега малко или повече, времето, когато щеше да започне още един голям кошмар за нея, беше определено.

Освен ужаса, който изпитваше физически, тя дълбоко се отвращаваше от това да бъде третирана като парцал, да бъде изцяло зависима от прищевките на другите. За първи път в живота си тя имаше силно желание да убива, но това не решаваше нещата. Единственото нейно оръжие беше ножът, в подгъва на роклята й, и дори ако нападнеше мъжете, докато те спяха, тя знаеше, че няма да може да убие всичките.

През следващите дни страхът й нарастваше, тъй като забеляза постепенна промяна в растителността. Дори и за нейното неопитно око земите вече изглеждаха по-добри за пасбища, отколкото терена, през който бяха минали. Разбойниците не бяха забелязали това, тъй като не направиха никакъв коментар, но голите отсечки се срещаха все по-рядко. И една сутрин, когато тъкмо бяха тръгнали отново на път, тя бе обзета от страх, тъй като видя облаци прах на няколко мили в северозападна посока. Бе причинен от стадо овце.

Минаха часове, но никой от мъжете не забеляза праха, докато Александра не го изпускаше от очи. По пладне той се оказа точно на юг от тях и много по-близо, и просто се набиваше в очи. Най-накрая Снайвли го забеляза:

— Ей, погледнете там! — извика той възбудено, сочейки с пръст. — Погледнете онзи прах там! Не мислите ли, че може да е от стадо овце?

Другите двама мъже впериха поглед на юг, сетне започнаха да издават викове на доволство.

— Така, така Снайвли — отговори зарадвано Хинтън. — Завържи товарните коне за онзи храст и да отидем да поогледаме.

Снайвли забързано завърза животните встрани на пътеката, след това се качи на своя кон. Тръгнаха на юг през вълнообразните хълмове в лек галоп. Около тях се вдигна прах и Александра се надяваше овцевъдът да ги забележи, но Хинтън предвиди тази възможност. След като изминаха половината разстояние до стадото, той забави ход, преминавайки в тръс, за да вдигат по-малко прах.

Когато Хинтън поведе групата към върха на хълма, за да се скрият зад дърветата, стадото се намираше в широка долина на една миля разстояние. Овцете току-що бяха преместени на друго пасбище и вдигнатият от тях прах се разсейваше. Те се въртяха наоколо на групи и хрупаха зеленината, докато един овчар и няколко кучета ги пазеха.

Александра забеляза още един овчар или по всяка вероятност това беше младеж, който чиракуваше, както и два коня на отсрещната страна на долината. Той стоеше зад една горичка, в края на която имаше колиба. Друг облак прах някъде в далечината привлече погледа й и тя се вгледа по-внимателно в него. Беше друго стадо, което се намираше на няколко мили разстояние.

Докато разбойниците самоуверено се хвалеха как безмилостно ще се справят с овчаря, Александра ги прекъсна и им показа какво беше видяла. Мъжете впериха погледи през долината. Краули поклати скептично глава и каза, че не вижда нищо.

— Аз също не виждам — потвърди Хинтън. — А ти Снайвли?

Младият мъж не отговори, продължавайки да се взира напрегнато, след което кимна с глава.

— Тя е права — заяви той. — Ей там до онези дървета, има два или три коня и, доколкото виждам, някакъв мъж. В същата посока по-нататък се вижда прах от овце. Няма що, добри очи има!

— И проклета голяма уста — добави Краули и забеляза, че изведнъж Хинтън стана по-нерешителен. — Хинтън, дори и да са двама пак ще се справим по същия начин, както ако е един.

— За проклетия, не е все едно — отговори натъртено Хинтън. — Ако на няколко мили от тук има друго стадо, как си мислиш, докъде ще можем да стигнем с това стадо, преди да започнат да ни преследват?

— По дяволите! — изрева Краули. — Не съм бъхтил целия тоя път само за да слушам причини, защо не можем да направим това, за което всъщност сме дошли тук.

— А аз не съм изминал целия този път, за да бъда застрелян от банда проклети овцевъди! — отвърна му Хинтън, като издърпа юздите на коня и го обърна. — Ще намерим друго стадо, което е по-безопасно за крадене, и точка!

Краули не можа да обели дума от гняв, като брадясалото му лице побеля от обида и очите му кървясаха. Той се обърна към Александра и тя се сви, като си помисли, че той ще я удари. Но той дръпна юздите на коня си, обърна го и последва Хинтън.

Двамата разбойници мълчаха ядосани, докато се връщаха на пътеката. Снайвли развърза товарните коне, след което Хинтън и Краули отново се скараха жестоко. Този път причината беше посоката, в която трябваше да вървят. Хинтън възнамеряваше да изостави пътеката и да яздят на северозапад, за да намерят друго стадо, а Краули искаше да продължат по пътеката на запад.

— Това проклето място е достатъчно гадно дори и когато се движим по утъпкан път! — крещеше Краули. — Но поне знаем, че вървим, където други вече са били. Ако се отклоним от пътеката, може да се загубим по тези тъпи места!

— Да се загубим? — подигра му се Хинтън. — Ние мъже ли сме или някакви си пикливи сополанковци? Можем да намерим пътя, без да се изгубим!

— Откъде знаеш? Никога не съм бил по-далече от няколко мили навътре от шосе или пътека, а и никой от вас не е бил! Открихме едно стадо, като следвахме пътеката, и може да намерим друго по същия начин!

— И да ни видят, глупако! Ние видяхме праха от стадото, докато се движехме по пътя, така че овцевъдите могат да забележат праха от стадото, което ние ще караме по него! Трябва да се махнем от пътеката!

Известно време двамата се псуваха и бесняха, сетне спорът приключи, както и предишния път. Хинтън гневно изкрещя, че тръгват в северозападна посока и че слага край на всички спорове. След това обърна коня си, остави пътеката и поведе коня на Александра. Другите двама го последваха, а Краули беше направо бесен.

Да яздят по неравния терен беше по-мъчителна и трудна работа, отколкото да се движат по пътеката и темпото беше по-бавно. Александра се пазеше от клоните на дърветата, като се навеждаше напред, а конете си пробиваха път през гъстите храсти и групи дървета, като се движеха с мъка през вълнообразните хълмове. В края на деня Хинтън спря конете в една долина до някакъв ручей, където щяха да нощуват.

Спорът между Хинтън и Краули отново се развихри и двамата мъже крещяха разпалено един срещу друг. В разтреперения глас на Краули, освен бесен гняв се усещаше непреодолим страх. Той продължаваше да повтаря, че могат да се изгубят в огромните земи на Пустошта. Снайвли си мълчеше благоразумно, но по всичко личеше, че е напълно съгласен с Краули.

Той събра дърва за огън и Хинтън му изрева, че може да ги забележат. Като чу това, Александра прибра граха и ориза и извади сиренето и сухарите. Наряза парчета сирене, взе шепа сухари и ги раздаде на мъжете.

След като се нахрани, се зави с одеялото си. Липсата на огън караше разбойниците да се чувстват още по-неспокойни в заобикалящия ги мрак. Въпреки враждебното си отношение Хинтън и Краули бяха седнали съвсем близо един до друг. Александра усещаше как мърдат неспокойно, тя се присмя на страха им, сетне погледна към звездите и заспа.

На следващия ден тя разбра, че има достатъчно основания да се съмнява в способността на Хинтън да води групата в Пустошта, тъй като той имаше изключително лошо чувство за ориентация. След като заобикаляха стръмни склонове и други прегради, които се изпречваха пред тях, той на много пъти значително се отклони от северозападната посока. През този ден минаха две стада, едното от тях толкова близо, че Александра усети миризмата на овцете, но разбойниците не успяха да ги забележат.

Когато вечерта си направиха бивак, Краули разпалено настояваше да запалят огън.

— Нямам намерение да прекарам още една тъмна нощ в това проклето място! — пенеше се той. — Няма никаква причина да не палим огън, след като освен скапаните диви животни няма кой друг да го забележи!

Хинтън се размекна и се съгласи явно поради това, че и на него самия му се искаше същото. След като запалиха огъня, Александра приготви обичайната топла храна, като сипа на себе си и голяма порция кисело зеле. Докато мъжете се хранеха, тя забеляза със задоволство, че по горната част на ръцете на Краули и Хинтън имаше кафяви петна, покрити с коричка. Това бяха първите признаци за скорбут.

На следващия ден Хинтън забеляза стадо, което вдигаше облаци прах, докато се местеше от едно пасбище на друго. Групата приближи стадото, като го заобиколиха от доста далече и после застанаха пред него, за да го наблюдават докато минава. Скрити зад гъсти храсти, Александра и разбойниците гледаха овцете, които се показаха на няколкостотин ярда разстояние от тях.

Вниманието на Александра беше привлечено от хората, които се движеха със стадото — овцевъд, жена аборигенка и тяхната челяд. Децата бяха повече от една дузина и на най-различна възраст, имаше едно бебе, което жената носеше на ръце, а на коня й имаше други, още непроходили или едва проходили дечица, както и големи момчета, които караха овцете. Най-странен от цялата компания беше мъжът, той изглеждаше като паднал от небето в Пустошта.

Вместо типичното облекло на овчарите, той носеше сукнен редингот, риза с висока якичка, копринен шал и цилиндър с широко дъно. Нещо повече, той беше единственият, който не правеше нищо, с което да помогне на семейството или на стадото. По-малките деца помагаха на по-големите си братя да карат стадото, дори съвсем невръстните дечица участваха, като от коня на майка си държаха въжетата на пет коня, натоварени с провизии и екипировка. В това време мъжът рисуваше върху скицник, поставен на предната висока част на седлото, напълно отнесен, без да забелязва какво става около.

Краули искаше да откраднат овцете, като коментираше радостно размера на стадото. Александра знаеше каква щеше да е съдбата на семейството и трябваше да се сдържа, за да не закрещи от ужас. Сетне се успокои, когато Хинтън заяви, че някои от момчетата са достатъчно големи, за да използват оръжие или пък че могат да избягат и да съобщят какво се е случило. Започна поредната бясна караница, като двамата мъже крещяха един срещу друг, в продължение на часове.

През следващите няколко дни, докато се движеха на северозапад, те не срещнаха повече стада и Краули държеше на своето, като повтаряше непрекъснато, че са се отдалечили прекалено много от пътеката, за да намерят каквото и да било стадо. На Александра й се стори, че той е прав, тъй като и самата тя не беше забелязала никакви следи от овце. Но на третия ден сутринта, те стигнаха до широк пояс от утъпкана растителност, където по всяка вероятност, преди няколко седмици огромно стадо е било преместено на север.

За пръв път Хинтън и Краули разговаряха, а не крещяха един на друг. Краули беше въздържан по отношение на това да продължат по следата като каза, че така ще се отдалечат още повече от пътя, и настояваше да се върнат обратно, преди да са се изгубили. Хинтън призна, че се намират на много мили разстояние от пътя, но твърдеше, че следите, оставени от стадото, са твърде обнадеждаващи.

Най-накрая двамата се съгласиха да открият овцете и да огледат обстановката, и ако имаше някаква причина, която не им позволява да откраднат стадото, да се върнат обратно.

Следите, които бяха оставили овцете, водеха към дълбок пояс от чемширови дървета. От другата страна на гората, стадото е било подкарано нагоре през скалиста и гола планина, разположена в посока изток-запад. Докато яздеше по билото й, Александра проучваше терена пред себе си и видя къде се намира стадото. Далеч на север тя забеляза неясно петно от прах на хоризонта.

На разбойниците им трябваха четири дни монотонна езда по следите на стадото, за да открият онова, което Александра бе разбрала за миг от върха на планината. Първоначално следата водеше на север до няколкостотин акра савана, в центъра на която, се намираше колиба и огромна, добре направена кошара от колове и храсти. Тук овцете бяха пасли известно време. След като изгубиха един ден в търсене, разбойниците откриха следата, по която стадото беше прехвърлено на друго пасбище на изток. Оттам овцете отново бяха преместени на северозапад.

На четвъртия ден следобед, Хинтън поведе групата през коритото на едно пресъхнало дере и сетне нагоре по гористия склон от отсрещната му страна. Между дърветата на върха на хълма, той дръпна юздите на конете и даде знак с ръка на другите да спрат. Пред тях се простираше долина, дълга около три мили и почти една миля широка, по която пасеше стадото. Краули и Снайвли се приближиха към Хинтън и тримата заоглеждаха стадото, обсъждайки го.

Александра се наклоняваше ту на едната, ту на другата страна, като се мъчеше да види нещо между дърветата. На отсрещната страна на долината, на върха на един хълм, се намираше друга голяма и стабилна кошара, а в сянката на дърветата от едната страна на хълма имаше колиба и водоем, заобиколен от високи дървета. Под кошарата се виждаше широка ивица гола земя, изпотъпкана от овцете, които минаваха на път за пасбищата.

Овцете бяха разпръснати на групички из цялата долина, заобиколени от около десетина кучета. Три коня пасяха върху малка могила, като два от тях бяха спънати, а другия оседлан. Близо до конете, на земята беше седнал един човек и тревогата на Александра нарасна, когато проточила врат, прегледа цялата долина. Въпреки че стадото беше огромно, по всичко личеше, че с него се занимава само един овцевъд.

Разбойниците бяха стигнали до същия извод и Краули злорадо отбеляза:

— Това е стадото, което търсим, Хинтън. Далече е от други стада и е най-голямото, което сме виждали, а освен това, има само един овчар.

— От тук не виждам друг, освен него — съгласи се предпазливо Хинтън. — Нека се приближим пеша и да огледаме по-добре.

След като завързаха конете, Александра последва мъжете надолу по хълма, като заобиколиха долината откъм страната на стадото. Когато дърветата се разредиха, Хинтън ги поведе към стадото през най-гъстите храсталаци върху склона и на няколкостотин ярда от него спряха.

От по-ниско долината се виждаше съвсем ясно, до най-малките подробности и Александра забеляза, че със стадото наистина имаше само един овцевъд. Разбойниците отбелязаха този факт доволни и настървени и започнаха да обсъждат как ще откраднат овцете.

— Ще си направим бивак до пресъхналото дере, от другата страна на хълма — каза Хинтън, — след това ще изчакаме и ще нападнем малко преди изгрев-слънце. Тогава ще ни бъде по-лесно да се справим с него, а и вероятността някой от нас да бъде застрелян е по-малка. Освен това, овцете ще бъдат в кошарата и ще ни бъде по-лесно да се справим и с тях.

Докато мъжете разговаряха, Александра наблюдаваше кучетата. Докато тя и разбойниците бяха слизали надолу по склона, кучетата седяха или лежаха на земята, наблюдавайки овцете. Сега онези от тях, които се намираха най-близо до стадото дишаха неспокойно, поглеждаха над овцете и към храстите, където се криеха тя и разбойниците. Тя се надяваше, че те ще излаят предупредително, но те продължиха само да се движат и да се оглеждат.

Овцевъдът се изправи, като пъхна под мишница двуцевката си. Той освободи спънатите два коня, сетне ги поведе с въжетата към оседлания кон и се качи на него. Обиколи отстрани стадото, насочи се към горната част на долината, след това размота дълъг камшик и го размаха, като звукът от силното му свистене прозвуча като изстрел от пушка.

Стадото се раздвижи на вълни, от плющенето на камшика овцете се обърнаха и заприпкаха към водоема и кошарата, и заслизаха по долината в бавен ход, като продължаваха да пасат. Кучетата тичаха напред-назад отстрани на стадото, препречвайки пътя на овцете, които се опитваха да се отделят.

— Този човек ми изглежда познат — замисли се Хинтън и прокара пръсти през опърпаната си руса брада. — Страшно прилича на проклетия надзирател, който се опита да ме ожени за онази жена, дето я бях оправил.

— Кой? Старши надзирателят? — отвърна Краули, клатейки глава в знак на несъгласие. — Какъв дявол ще търси онова копеле тук? Този овчар е също огромен като него, но той в никакъв случай не би могъл да бъде старши надзирателят. Де да беше той, цяла седмица щяхме да го измъчваме, парче по парче щяхме да го режем.

Хинтън се засмя зловещо, сетне вдигна рамене.

— Който и да е той, това е последният му залез. Хайде да се връщаме към онова сухо дере и да правим бивака.

Мъжът изглеждаше смътно познат и на Александра, но се намираше прекалено далече, за да може да види чертите и лицето му. Тя последва разбойниците, които започнаха да се връщат тихо назад по хълма, и като поглеждаше през рамо към непознатия, се опитваше да се сети къде може да го е виждала преди. След това се отказа, мислейки си за онова, което я очакваше.

Ако планът на разбойниците се осъществеше, Хинтън щеше да я прехвърли на Краули и Снайвли още на следващия ден. Единствената й надежда да избегне тази съдба тя виждаше в това, да изпълни човешкия си дълг. Трябваше да намери начин да помогне на човека или най-малкото да го предупреди, че разбойниците са наблизо и възнамеряват да го убият.

Дейвид Керък вече знаеше, че има някой наблизо. Както винаги, щом надушеха непознати, кучетата ставаха неспокойни. От другата страна на долината отвъд стадото имаше някой, но поведението на кучетата сега говореше, че неканените гости са напуснали мястото.

Докато следваше стадото към езерото, Дейвид си мислеше, че кучетата са надушили някакви аборигени. От време на време те обикаляха из района и често искаха овнешко месо, което той винаги им даваше. Понякога те се скитаха в околностите ден-два, преди да му се обадят, и това, което беше се случило днес, не беше нищо ново.

Вероятността да бъде някой друг беше много малка. Въпреки че сега пасеше свое собствено стадо, Дейвид беше сигурен, че Пат Гарити ще го посети, за да донесе малко провизии и да види как вървят нещата, като жест на приятелство. Но той беше напуснал Уайамба едва преди няколко седмици, така че беше прекалено рано за Пат да идва и ако беше той, просто щеше да излезе с коня си и да мине през долината.

Когато овцете стигнаха до езерото, слънцето беше вече ниско, и те се струпаха около водата, като пиеха жадно. Кучетата се присъединиха към тях, и Дейвид, докато яздеше между овцете, навлезе във водата, за да напои коня си. След като прецени всички възможности, оставаше само една — непознатите биха могли да бъдат единствено разбойници, дошли да го убият и да откраднат овцете.

Това беше малко вероятно, тъй като фермата се намираше на стотици мили разстояние от местата, по които обикновено вилнееха разбойниците, но той си спомни за един случай, за който му беше разказал Пат. Преди много години, разбойници нападнали Пат и Майра с намерение да ги убият и да откраднат овцете. Пат тогава бил прострелян в крака, а Майра останала с дълбок белег на челото.

Като тичаха между овцете, кучетата подкараха стадото. Дейвид размаха камшика, яздейки около овцете, и кучетата заеха позициите си встрани по фланговете, докато стадото се движеше нагоре по хълма към кошарата. Докато го следваше, Дейвид продължаваше да си мисли, кои ли можеха да бъдат непознатите. По всяка вероятност кучетата бяха надушили аборигени, но вътрешният му глас го предупреждаваше дали не е и по-зловещия вариант.

Единадесета глава

— Къде се дяна всичко това? — ревеше Хинтън и удряше Александра. — Имаше толкова много сирене и сухари.

Александра избегна удара, като се отдръпна назад.

— Просто са изядени — протестираше тя. — Стигнаха само дотолкова.

— Не, ти си ги опропастила, това е станало! — крещеше той. — Ти си една проклета, негодна за нищо курва! За нищо не ставаш!

— Много хубаво, че са се свършили — измърмори Краули, — защото ми писна да ям само сирене и сухари. Хинтън, няма причини да не запалим огън и да сготвим нещо. Овцевъдът няма да го забележи.

Хинтън се колебаеше, оглеждайки се наоколо, застанал в края на дърветата покрай сухото дере, а в това време вече се смрачаваше. Сетне вдигна рамене и кимна в знак на съгласие.

— Хайде, давай — изръмжа той. — Може и така да е, но не искам голям огън. И няма да спъвате конете, вържете ги! Ако са жадни, ще искат да пият вода и може да тръгнат към долината, където онзи ще ги види.

Мъжете вързаха конете, докато Александра събираше съчки за огъня, след което извади съда за вода и торбите с храна. Няколко минути по-късно, докато огънят гореше в края на пясъчното корито на сухото дере, мъжете седнаха около него и започнаха да разговарят, а тя приготвяше храната. Беше останало съвсем малко от осоленото свинско, така че тя изпържи само няколко тънки парчета от него в тигана.

— И свинското е прахосала — изръмжа Хинтън, поглеждайки към тигана. — Но утре ще имаме всичкото овнешко на света, което можем да изядем.

Краули коментираше в знак на съгласие, сетне внезапно протегна ръка и ощипа грубо Александра по бедрото.

— Овнешкото няма да е единственото нещо, което ще имам утре — добави той, хилейки се похотливо.

Разбойниците завиха от смях, а Александра хапеше устни, за да не заплаче от болка, като се отдръпна от Краули.

— И за мен овнешкото няма да е единственото нещо, което ще имам утре — отбеляза щастливо и Снайвли.

— Ще си чакаш реда! — изкрещя Краули. — Ти ще вземеш каквото остане, когато аз свърша с нея, а то няма да е много.

— Ще ми стигне — отговори Снайвли, като хвърляше цинични погледи към Александра. — Докато е жива и здрава, аз съм доволен.

Мъжете отново се изсмяха грубиянски, а бедрото на Александра туптеше от болка и стомахът й се бунтуваше от страх и отвращение. Като свърши с готвенето и сервира храната, мъжете започнаха да обсъждат плана си как ще убият овцевъда и ще откарат овцете на изток. Александра се отмести встрани от огъня с чиния в ръка, след това я постави на земята, без да се докосне до нея, тъй като не можеше да сложи залък в устата си от притеснение и страх.

Докато слушаше разбойниците, тя си даде ясна сметка, че няма свой собствен план. Ако застанеше на страната на непознатия и се опълчеше срещу Хинтън и останалите, тя със сигурност беше обречена, освен ако и тримата не бъдат убити. Но овцевъдът беше сам срещу трима жестоки убийци и се намираше в изключително неизгодно положение. Тя трябваше да помогне на този човек да се пребори с престъпниците, но не знаеше какво да стори.

Помисли си, че дори и да бъдат убити разбойниците, тя може би щеше да размени трима жестоки мъчители с един, който нямаше да бъде по-добър от тях. От това, което бе чувала, някои от овцевъдите бяха безпътни и развратни. Тя се умисли за непознатия, като се чудеше дали го беше виждала преди, или може би той просто й напомняше на някого, когото беше срещала. След това отхвърли тази мисъл, тъй като нейният непосредствен проблем бяха разбойниците.

След като се нахраниха, тя отиде да прибере чиниите. Докато подреждаше съдовете и канчетата, Краули се протегна да я ощипе отново, а тя се дръпна встрани. Мъжете се запревиваха от смях.

— Чакай да видиш! Утре ще трябва да се мърдаш по-бързо, за да се измъкнеш от мен! — изрева той, усмихвайки се мрачно. След това се обърна към Хинтън: — Тя трябва да остане тук, докато се оправяме със скотовъда.

— Ъхъ, така трябва — съгласи се Хинтън. — Но за да сме сигурни, че няма да ни създаде грижи, ще я вържа като свиня, каквато е тя самата!

Александра отново се отдалечи от огъня. Като пестеше водата от стомната, тя миеше чиниите и слушаше разговора. Като отговаряше на въпрос от Снайвли, Хинтън каза, че ще отидат до колибата на скотовъда пеша, тъй като конете ще вдигнат повече шум. След това добави, че ще стоят будни цяла нощ, за да не се успят, така че да бъдат до колибата точно преди изгрев-слънце.

След като изми съдовете, Александра се зави с одеялото си, след това изведнъж се сети за двуцевките и пищовите, които се намираха сред откраднатите вещи. Помисли си, че би могла, след като бандитите тръгнат към кошарата, да се освободи с помощта на ножа, който криеше в подгъва на роклята си, да вземе оръжие и да ги проследи. Щом наближаха колибата, тя може да започне да стреля с надеждата да убие поне единия от тях и да предупреди с гърмежите непознатия.

С всеки изминал миг надеждата й растеше, но тя потисна съзнателно оптимизма си, като се опита да разграничи желаното от онова, което можеше да направи в действителност. Всичко бе една възможност, но нищо повече.

Бе виждала оръжията само веднъж, когато разбойниците бяха подреждали плячката си в скривалището, и не можеше да си спомни дали сред ограбените вещи имаше барутници, или торбички за патрони. Логически погледнато, бандитите би трябвало да са задигнали и тях, но ако не бяха го направили оръжието щеше да е безполезно. От друга страна, дори и да имаше патрони, не беше изключено Хинтън да се сети за оръжието и да го вземе като допълнителна предпазна мярка.

Въпреки неизвестността, надеждата не я напускаше. Най-малкото съществуваше възможност да успее, перспектива, че утрешният ден може би щеше да й донесе освобождението й от разбойниците, а не по-страшни мъки. Тя се обърна и погледна към бандитите и сцената й напомни за мрачен и мъчителен сюжет в стила на Хогарт.

Пламъците осветяваха изпъкналите черти на сбръчканото, брадясало лице на Краули, като хвърляха тъмни сенки върху кухините му, карайки го да изглежда още по-жесток. Очите и зъбите на Снайвли блестяха на изкривеното му, злобно лице, докато той и останалите двама обсъждаха зловещия си план за убийството. Хинтън изглеждаше като самия дявол, белегът му приличаше на кърваво петно на светлината от огъня. Върху дебелите му устни блестеше храчка, студените му сини очи бяха безмилостни, а мазните му руси коси и брада обграждаха грозната му физиономия. Изпълнена с отвращение към тримата, Александра се обърна на другата страна.

Разговорът ставаше все по-вял, докато накрая съвсем секна. От време на време някой от тях хвърляше дърва в огъня, които лумваха със силен пламък за няколко минути, сетне бавно догаряха. Александра лежеше, загледана в звездите и в луната, която се движеше съвсем бавно, а времето течеше и тя гореше от надеждата планът й срещу разбойниците да успее.

Късно през нощта Хинтън неочаквано изкрещя някаква псувня и удари с юмрук Снайвли.

— Казах да не заспиваш! — викаше ядосано той. — Щом ние с Краули можем да стоим будни, и ти трябва да можеш!

Снайвли изкрещя от болка и изненада, катурна се встрани от седналото положение, в което се намираше и се просна целия върху земята, после се изправи в цял ръст.

— Всъщност не спях — защитаваше се той. — Просто си бях затворил очите за миг.

— Спеше! Сега стой буден!

Снайвли въздъхна и като хвърли дърва в огъня, отново седна на земята. Огънят се разгоря, и мъжете седяха около него, без да говорят, след това отново угасна. Александра беше твърде напрегната, за да може да заспи, но затвори очи и се опита да си почине, подготвяйки се за изненадите на утрешния ден. В очакване да мине времето, тя се вслуша в цвъртежа на насекомите, в печалните писъци на нощните птици и другите звуци на Пустошта нощем.

Най-после Хинтън измърмори нещо на другите, хвърляйки дърва в огъня. Разбойниците се изправиха на крака, протягаха се и се прозяваха, докато проверяваха оръжието си. Хинтън взе въжета от багажа и се наведе над Александра. Хвана ръцете й и я обърна по гръб.

— Няма да можеш да се освободиш — ръмжеше той, като увиваше здраво въжето около китките й. Той ритна краката й един до друг, завърза глезените й, като стегна силно въжето, което се впиваше в кожата, докато той го завързваше.

— Така, това ще те държи, докато се върнем обратно.

— А аз ще те развържа, щом си дойдем — добави Краули, като се хихикаше, надвесен над нея, предвкусвайки удоволствието си.

— Остави това за по-късно — каза раздразнено Хинтън. — Сега имаме много по-важни дела. Провери дали наблизо няма някой остър камък или нещо подобно, с което тя може да пререже въжето.

Краули отиде до огъня, взе горяща пръчка и се върна до Александра. Претърси мястото около нея и доволен от проверката отново отиде до огъня и хвърли пръчката в него. Тя чакаше, затаила дъх, за да види дали Хинтън или другите щяха да се сетят за оръжието в багажа, след това се успокои въздъхвайки облекчено, когато те тръгнаха между дърветата и заизкачваха хълма.

Като си наложи да изчака, докато се увери напълно, че те са се махнали, Александра събра с пръсти полата на роклята си и приплъзна ножа от подгъва. Като придържаше ножа си със стъпалата си, тя започна да реже въжето, с което бяха вързани ръцете й. Всеки път, щом въжето се впиваше надълбоко в китките й, тя се задъхваше от болка, докато най-сетне то се разхлаби съвсем и освободи ръцете й.

Тя разряза въжето, с което бяха стегнати глезените й, и бързо отиде до багажа. Намери продълговатия и тежък вързоп с оръжието, замъкна го до огъня и го отвори. Отмести двуцевките и пищовите и се усмихна зарадвано, когато откри една дузина барутници и торбички с куршуми. Сърцето й обаче се сви, когато разгледа оръжието по-отблизо. Затворите и петлетата, които възпламеняваха барута в подсипите липсваха.

Без тях оръжието беше толкова безполезно, колкото и ако нямаше амуниции. Александра изсипа вързопа и търсеше напразно да намери поне един затвор, сетне се отпусна на земята, въздишайки обезверена. Изглежда, че по някое време Хинтън беше изхвърлил затворите на пушките, в случай че тя успее незабелязано да вземе някоя от тях и да я зареди. С единственото оръжие, което имаше сега, малкия нож, планът и бе неосъществим, и тя трескаво започна да мисли какво да прави.

Погледна към багажа, след това към конете, които стояха завързани наблизо. За първи път, откакто разбойниците я бяха заловили, тя имаше пряк достъп до предостатъчно провизии и коне, идеален шанс да избяга. Щяха да минат часове, преди те да се върнат, давайки й време да изчезне, а можеше и да ги остави в безизходица, като вземеше всичките коне със себе си.

Нищо досега не бе я изкушавало толкова много, тъй като щеше най-сетне да се освободи от разбойниците. Но тя щеше да бъде съвсем сама в изпълнената с опасности, непозната и дива земя, а освен това, за нея бягство означаваше малодушие. Един мъж бе белязан да умре и за нея бе истинска мерзост да избяга и да го остави на съдбата, без дори да се опита да го предупреди.

Еднакво важно за нея бе и изгарящото я желание да отмъсти на разбойниците. Да ги остави безпомощни в Пустошта, не беше достатъчно. Тя ги мразеше със сила, която я изпепеляваше, по-натрапчива от всяко познато й досега чувство, и тя желаеше да ги види мъртви.

Размишлявайки отново върху ситуацията, тя не можа да измисли нещо, което да изравни шансовете между разбойниците и непознатия. Разбойниците обаче мислеха, че тя е здраво вързана, което й даваше предимството на изненадата. Освен това, тя знаеше, че има пред себе си единствената възможност да си помогне сама, а времето изтичаше. Трябваше да направи нещо, каквото и да е.

Най-накрая тя реши да тръгне след бандитите и да изчака появата на благоприятен случай и да се възползва от него, а ако това не станеше, просто да извика и да предупреди овцевъда. Тя се запъти към дърветата.

Когато стигна до другата страна на хълма, луната вече беше залязла, ала небето беше ясно и звездите светеха ярко в часа преди изгрев-слънце. Гората остана зад нея и тя се движеше бързо през високата трева и на бледата светлина храсталаците хвърляха по-тъмни сенки.

Напрягаше очи, но едва различаваше хълма, където се намираха овцевъдът и кошарата, почти на четиристотин ярда разстояние. Голата ивица земя под кошарата, отъпкана от овцете, беше светло петно, заобиколено от високи храсти и треви. Александра тръгна през долината, като се ослушваше и оглеждаше за разбойниците, но очевидно те бяха някъде напред. Докато притичваше от храст на храст, първите лъчи на изгрева докоснаха хоризонта.

Александра извървя тичешком последните сто ярда, като зави към един храст, отдясно на голата ивица земя под кошарата. Щом стигна до него, тя напрегна очи и забеляза неясните фигури на тримата мъже, които пълзяха нагоре по хълма към кошарата. Поколеба се за миг, сетне пое дълбоко въздух, сложи ръце на уста и започна да крещи с всички сили.

Писъците й разцепиха тишината и около кошарата на върха на хълма кучетата започнаха да ръмжат. Уплашени от псетата, овцете се замятаха насам-натам и започнаха да блеят, вдигайки невъобразима врява в кошарата. Извисявайки се над бъркотията, гласът на Хинтън трепереше от ярост.

— Да знаеш, ще те убия за това, мръсна курво! Хай размърдайте се по-бързо!

Разбойниците затичаха нагоре по хълма и Александра погледна към колибата, за да види има ли някакво движение там. Като не забеляза нищо, тя въздъхна отчаяно, когато разбойниците се втурнаха в колибата. По неизвестна причина овчарят не бе могъл да реагира, а кучетата не бяха в състояние да му помогнат, тъй като очевидно бяха завързани зад кошарата. Александра зачака да чуе изстрелите, които щяха да убият непознатия.

Изстрели обаче нямаше. Миг по-късно, когато слънчевите лъчи на изгрева осветиха небосклона, бандитите излязоха от колибата.

Объркани и разярени, те се заоглеждаха наоколо, докато в същото време врявата в кошарата продължаваше. Хинтън вдигна двуцевката си, изливайки яда си върху Александра.

— Ти, мръсна, хитра, кучко! — крещеше той. — Ще ти дам да разбереш, какво значи да си против мен!

Той вдигна пушката и Александра понечи да скочи в храсталака. В този момент, някъде по средата на хълма, сред гъсталака вляво на голата отсечка, в зараждащата се светлина на утрото, нещо проблесна. Яркият пламък от възпламенен барут бе последван от огнения език на двуцевка и силен изстрел разцепи въздуха, надмогвайки врявата в кошарата.

Снайвли, който стоеше на открито, напълно незащитен, политна назад и падна.

Другите двама се втурнаха объркани надолу по склона да търсят прикритие в гъстата растителност. Александра скочи в близкия храст, давайки си сметка, че през цялото време непознатият е знаел, че разбойниците са наблизо и ги е очаквал. Но проблемът далеч не бе разрешен. Човекът беше един срещу двама хитри и зли престъпници. Тя запълзя през храсталаците нагоре по хълма, да вземе оръжието на Снайвли.

От другата страна на голата отсечка, мъжете си разменяха изстрели, докато Александра се изкачваше с мъка нагоре. Овчарят беше добре въоръжен, тъй като стреля три пъти едно след друго, когато бандитите се опитаха с непрекъсната стрелба да не му дават време да реагира. Краули изкрещя от болка, очевидно одраскан от куршум, и двамата с Хинтън станаха по-предпазливи. Смъдящата мъгла от барутния дим се разстилаше над голата отсечка и стигна до Александра, когато тя отмина бандитите.

Слънцето вече се показваше, когато тя излезе от храсталаците близо до върха на хълма, овцете продължаваха да вдигат врява с блеенето си, която заглушаваше изстрелите от оръжието долу по хълма. Снайвли се помръдна леко и Александра извади ножа от джоба на палтото си, докато прекосяваше голата отсечка под кошарата, до която той лежеше на няколко ярда от нея.

В този момент тя разбра, че той вече не представлява заплаха за когото и да било. Прострелян през белите дробове, той бе съвсем близо до смъртта, ризата му бе прогизнала от кръв, лицето бяло като платно. Погледът му я проследи, докато вземаше оръжието му, а когато тя започна да изтегля пищова от колана му, повдигна слабо ръка и я постави върху нея.

— Помогни ми! — прошепна той. — Моля те, помогни ми.

— Не мога да направя нищо — отговори тя студено, като отстрани ръцете му и измъкна пищова. — Освен това, и не искам, защото без теб светът ще бъде по-хубав.

Тя взе торбичката му с куршуми и барутника и ги сложи в джоба на палтото си.

— Ти си избрал как да умреш, още когато си решил какъв живот ще водиш, Снайвли.

Като се отдалечи от него, тя се заслуша в изстрелите и погледна към барутния пушек, който се издигаше над храсталаците. Единият от бандитите се намираше долу на хълма по права линия от нея, а другият беше вдясно и доста по-надолу и се опитваше да заобиколи овчаря, и да го изненада с кръстосан огън. Помъкнала дългата и неудобна двуцевка и тежкия пищов, Александра тръгна надолу по склона към бандита, който бе по-близо до нея.

Като пълзеше тихо през шубраците, Александра погледна оръжията и видя петна от ръжда по тях. Никой не беше се грижил за тях и подсипите навярно бяха наблъскани с барутни сажди и ръжда, което можеше да предизвика засечка. Като нямаше никакво време да ги проверява, тя спря колкото да насипе още барут в барутниците в случай, че подсипите бяха частично запушени.

Под ранните лъчи на слънцето гъстата растителност, през която Александра минаваше, докато се спускаше по хълма бе комбинация от ярки петна и тъмни сенки. Когато на около трийсет фута от нея изпищя куршум, тя протегна врат, за да вижда пред себе си, докато се местеше от един храсталак на друг. В този момент забеляза бандита. Беше Краули, който лежеше по корем зад един шубрак със сплетени клони и вперил поглед надолу по склона, трескаво презареждаше двуцевката си.

В гъстата растителност Александра трудно боравеше с голямата и неудобна двуцевка и реши да я остави на земята, докато коленичеше зад един храст. Тя дръпна петлето на пищова, като го придържаше с двете ръце, и подпря дебелата му цев върху клона на един храст. Примижа с очи и се прицели в гърба на Краули, сетне си пое дъх, напрегна тялото си, за да посрещне отскока на пищова, когато падна петлето, и натисна спусъка.

Петлето щракна напред, кремъкът между челюстите му натисна капака на барутника и той се отвори, разпръсквайки дъжд от искри върху барута. Щом чу силното, металическо щракване на спусъчния механизъм, Краули се подпря на земята и погледна през рамо. Грубото му, брадато лице изразяваше учудване и ужас, когато от препълнения подсип на пищова изскочи фойерверк от огън и дим, и той се преобърна на една страна.

Стиснала здраво зъби, Александра не обръщаше внимание на огъня, който леко опърли веждите й и покри лицето й със сажди. Погледна през дима и започна да следи Краули, като движеше пищова. Миг по-късно, пищовът избълва огън, придружен със силен гърмеж. Огромна дупка се появи върху ризата му над колана, когато тежкият куршум раздра стомаха му. За миг лицето му се изкриви от невъобразима болка и пълен шок, сетне почервеня от ярост и той понечи да се изправи, олюлявайки се, и насочи пушката си към Александра.

Щом Краули се изправи, Александра понечи да скочи обратно в шубрака, но в същия миг изстрел процепи въздуха, куршум от двуцевка улучи Краули в шията и изведнъж гърлото му се превърна в кървава маса от разкъсана плът. С широко отворени очи и уста, той изпусна пушката и се строполи на земята. Агонизиращ, той издаваше предсмъртни хрипове, а крайниците му се мятаха конвулсивно, разбърквайки шумата около него.

От известно разстояние вдясно и по-надолу по хълма, Хинтън стреля по овчаря, който отвърна на изстрела с изстрел. Въпреки че очите й смъдяха от барутните сажди, а ръцете й трепереха от напрежение, Александра издуха цевта и подсипа, за да отстрани горещи частици от тях, ако бяха останали. Зареди отново оръжието, като нагласи пълнителя и протривателя под цевта, след което насипа барут и затвор капака. В това време Хинтън и овчаря продължаваха да си разменят откъслечни изстрели, а Александра взе двуцевката и запълзя надолу по хълма към разбойника.

Стигна на около четиридесет ярда от Хинтън, когато той очевидно започна да се безпокои, тъй като другарите му бяха престанали да стрелят.

— Краули! — извика той. — Къде си? Добре ли си?

— Той не може да ти отговори, Хинтън! — извика Александра през смях. — Той гори във вечния огън! Когато и ти след малко се присъединиш към него, двамата отново ще си бъдете подходяща компания!

Хинтън изкрещя цяла канонада от псувни и се затича надолу по хълма, като мачкаше всичко пред себе си. Александра се втурна след него, решена на всяка цена да не му позволи да вземе кон и да избяга. Докато тичаше през шубраците, жилавите клони я удряха в лицето и закачаха двуцевката й, но Хинтън бягаше бавно и тромаво и тя почти го догонваше.

В подножието на хълма храстите бяха по-малки и започваха да оредяват и Александра виждаше разбойника. Спря и пусна двуцевката на земята, след което вдигна пищова. Докато той бягаше зигзагообразно между групичките храсти, тя се прицели в него, като изчакваше да излезе на открито. Щом той излезе зад един храст, за да пресече на откритото, тя натисна спусъка, петлето щракна и пищова гръмна.

Куршумът счупи няколко клона зад Хинтън и той започна да тича по-бързо. Александра втъкна пищова под колана си, взе двуцевката и като притичваше от шубрак на шубрак пресече долината. Достигна до отсрещната страна, като през цялото това време Хинтън нито веднъж не спря, за да стреля срещу нея. Уверена, че в даден момент той все пак ще го направи, Александра сви наляво, когато той започна да качва отсрещния склон на хълма.

Въпреки шума от собственото й тичане, Александра чуваше отчетливо тромавите и тежки стъпки на Хинтън, под които трещяха клоните. Като тичаше на около петдесет ярда вляво от него, тя постепенно се изравни с разбойника. Той спря, очевидно, за да я изчака и да стреля по нея. Александра намали темпото и премина в бърз ход, като се движеше тихо нагоре по склона. Когато след няколко минути той отново започна да тича, Александра беше стигнала до дърветата близо до върха на хълма.

Навлезе в гората и като прехвърли хълма, заслиза по другата му страна. Щом стигна коритото на сухото дере, тя се движеше крадешком покрай дърветата в посока към бивака. В мига, в който видя конете, тя чу как Хинтън се подхлъзна и препъна, докато тичаше нагоре по склона. Александра притичваше от дърво на дърво, докато най-сетне пред погледа й се разкри мястото, където бяха издигнали бивака си. Скри се зад едно голямо евкалиптово дърво и като вдигна пушката, от време на време надничаше да види какво става.

Задъхан от тичането, Хинтън се промъкваше към мястото, където бяха струпани седлата и багажите, сетне спря до тях и погледна назад, готов да стреля. След малко, когато видя, че никой не го преследва, той се успокои. Свали по-ниско пушката, без да престава да наблюдава гористия склон, и постепенно дишането му стана нормално. Най-накрая той разхлаби пищова в колана си, остави двуцевката на земята и като взе едно седло, тръгна към конете. Александра излезе иззад дървото и се прицели с пушката в него.

Хинтън подскочи като ужилен от оса и изпусна седлото. Тръгна към двуцевката си, но спря, когато пръста й натисна леко спусъка. Небелязаната му половина на лицето стана бяла като платно, сините му очи излъчваха страх и той облизваше с език пресъхналите си устни.

— Нищо лошо не съм ти направил, което наистина да те е наранило — защитаваше се той. — Всеки на мое място щеше да го стори рано или късно, нищо повече от това не съм направил. Позволи ми да взема един кон, а аз ще ти оставя парите и всичко останало.

— Не, ти разруши живота ми, сега е мой ред и аз ще отнема твоя.

По грозното му лице блестяха капки пот и той отново облиза устните си. След това той зачака тя да отпусне спусъка, готов да се опита да избегне куршума в онази част от секундата между искрата в подсипа и изстрела на пушката. Александра се изпъна, за да завърти тежката пушка и да я държи насочена към него, докато стреля, сетне дръпна спусъка.

Щом петлето щракна, от пушката изскочиха огън и дим, поради свръхзареждането на подсипа. Хинтън се хвърли на една страна, легна на земята и започна да се търкаля. Със смъдящи очи Александра не обръщаше внимание на болката и продължи да следи разбойника с пушката, като я държеше прицелена в него. След малко димът се разсея напълно, но двуцевката засече.

Хинтън тромаво се изправи на крака, измъкна пищова от колана си и го насочи към Александра. След като вече той владееше ситуацията, страхът му на часа бе изместен от обичайното му арогантно поведение и той се ухили победоносно.

— Така значи, ще ме убиваш, а! — надсмиваше й се той подигравателно. — Я си помисли по-добре, глупава курво!

С крайчеца на окото си Александра забеляза някакво движение и отмести поглед натам. В този момент непознатия тъкмо излизаше безшумно от гората, която бе извън поглед на Хинтън, и насочи двуцевката си към бандита.

Когато тя отново погледна към Хинтън, той й се хилеше зловещо.

— Ах, ти мръсна курво, ще ме подвеждаш, а? Иска ти се да ме накараш да погледна нататък, а ти да ми избягаш между дърветата? Да знаеш, не съм чак толкова глупав, няма да се отървеш от мен! Аз мога да се отърва от тебе, но ти — никога.

Той понечи да каже още нещо, но остана като гръмнат, когато чу шумното щракане на двете петлета на пушката. Докато той обърна глава, за да види какво става, оръжието изтрещя силно и от цевите му забълваха облаци дим. Шапката на Хинтън отскочи, косата от лявата страна на главата му се разбърка, а дясната половина на черепа му се пръсна и наоколо се разхвърчаха кръв, кости и коса. Куршумите го подхвърлиха на едната страна и докато падаше на земята, пищовът му гръмна безцелно с насочено надолу дуло.

Овцевъдът излезе от пушилката и Александра веднага го позна, бяха се срещали в Парамата. Шокът от разпознаването, примесен с непреодолимо чувство за облекчение, я остави безмълвна за миг. Овчарят също изглеждаше твърде изненадан и я гледаше втренчено, без да казва нищо. Александра първа дойде на себе си.

— Казвам се Александра Хамънд — рече тя, — и съм ви много благодарна за навременната помощ. Вие веднъж вече ми помогнахте, когато ситуацията беше далеч по-малко опасна. Това беше в Парамата, тогава вие оправихте падналото колело на двуколката ми. Но едва ли ще помните.

Той се държеше сдържано, но по всичко личеше, че му бе необходимо почти физическо усилие, за да откъсне погледа си от нея. После кимна, като отмести погледа си встрани, към багажа.

— Спомням си много добре — отвърна той тихо.

Озадачена от резервираното му отношение, внезапно й хрумна, че нейният отблъскващ, раздърпан вид навярно го кара да мисли, че тя е жена на бандитите, обърнала се против тях, поради неизвестни нему обстоятелства.

— В случай че си мислите, че съм искала да бъда с тези хора, уверявам ви, че напълно грешите. Те ме отвлякоха близо до Сидней…

— Как бих могъл да си помисля подобно нещо? — прекъсна я той нетърпеливо, мръщейки чело. — Съвсем очевидно е, че сте била отвлечена.

Той се обърна към багажа и започна да преглежда съдържанието му.

— Виждам, че не сте уличница, мистрес Хамънд, както би видял всеки, който има поне малко ум в главата.

— В такъв случай не съм в състояние да разбера причината за вашето държание — отвърна тя. — Бихте ли бил любезен поне да ми кажете вашето име? Независимо от това, че разговорът ни нещо не върви, като се имат предвид обстоятелствата, бих искала да зная с кого разговарям.

Той погледна към нея, след това вдигна двете товарни седла и ги занесе към конете.

— Казвам се Дейвид Керък.

След бързия ход на събитията през последния един час, на Александра й трябваше секунда, за да си спомни, защо името му й е толкова познато. Тя го изгледа потресена, давайки си сметка, че той бе убиец с присъда и смъртен враг на семейството й, мъжът, който беше убил нейния братовчед.

Час по-късно, в колибата под кошарата, Александра все още се опитваше да проумее случилото се. Погледна надолу към хълма, наблюдавайки Дейвид Керък. След като подреди багажа до колибата, той натовари телата на убитите на трите коня и ги закара в подножието на хълма, където ги погреба.

Щом свърши, той се върна на хълма с конете и Александра започна да изпитва растящо притеснение, което потисна всички други чувства. Беше нещо напълно непознато за нея, реакция към Дейвид Керък просто като към мъж, и не бе свързано лично с него. Като анализира чувството си, тя си даде сметка, че грубото отношение на бандитите към нея бе причината да изпитва недоверие към мъжете като цяло.

Той се спря до едно дърво близо до колибата, където беше завързал останалите коне. Щом ги развърза, предпазливите им погледи се срещнаха, мълчаливо потвърждение за съществуващата между двамата пропаст на враждебност. Докато събираше въжетата за спъването на конете, той понечи да се обърне, сетне погледна отново към нея.

— Овнешкото, което виси зад колибата, е прясно — каза й той. — Чувствай се свободна да използваш всичко тук, което може да ти потрябва.

Чувството й за вежливост изискваше отговор, но Александра успя да си наложи само да му кимне студено с глава.

Дейвид откара конете към кошарата и развърза кучетата. След това отвори вратата и овцете наизскачаха навън, като тръгнаха надолу по хълма. Кучетата тичаха край тях и ги държаха в широка колона, а Дейвид тръгна след стадото яздейки, като водеше със себе си останалите коне.

Щом изчезна, Александра седна покрай тлеещата жарава на огъня пред колибата. Безцелно хвърли съчки върху въглените, а в главата й се блъскаха неясни и объркани мисли. Тя бе зашеметена най-вече от развоя на събитията, от прищевките на съдбата, освободила я от бандитите, за да я остави с Дейвид Керък.

През дългите седмици, прекарани с разбойниците, единствената мисъл, която ангажираше изцяло вниманието й и часовете, в които бе будна, беше на всяка цена да избяга от тях. Сега, когато се бе освободила от тях, тя отново се намираше в капан, макар и по друг начин — този път между нея и семейството й лежаха стотици мили безлюдна Пустош. Дори да се опита да намери овцевъдите на юг, пътят й щеше да бъде изпълнен с опасности. Можеше да се изгуби, да загине от жажда и глад. А близо до нея нямаше никой, освен убиеца на братовчед й.

От съчките, които хвърли върху въглените, започнаха да се издигат тънки ленти дим и след малко дървата лумнаха в пламъци. Александра гледаше огъня и в нея се обади вроденото й чувство да не приема никакво поражение. Независимо от това, че семейството й се намираше далеч от нея, бандитите бяха мъртви и тя не трябваше вече да живее в непрекъснат страх от това да бъде изнасилена. В крайна сметка тя щеше да намери някакъв начин да се върне при семейството си и да се опита да започне живота си отначало.

Александра се изправи, и като си мислеше единствено за най-неотложните си нужди, си наложи да отхвърли за момента всичко останало. Беше гладна и изтощена, но първата й грижа бе нейният одърпан и отблъскващ външен вид, който я бе дразнел в продължение на седмици. В подножието на хълма, водоемът даваше начало на ручей, напълно подходящо място, където най-сетне тя щеше да се изкъпе необезпокоявана от никого. Започна да рови из багажа, като търсеше някаква рокля и други неща сред дрехите, откраднати от бандитите.

Дейвид се обърна, погледна назад и видя, че Александра се движи из колибата. Въпреки че тя бе възкресила мъчителните чувства, които смяташе, че е загърбил в миналото, той изпита съжаление към нея. Разбираше какво е изпитвала като пленница на бандитите, и почувства облекчение, че е заета с нещо, вместо да седи потисната и мрачна, както преди.

Искаше му се да й помогне, да я успокои и същевременно изпитваше силно желание да избяга от нея. Мъчителните спомени за изневярата, които тя възкреси в него, бяха мрачно предупреждение за наказанието, което той веднъж бе платил, поради това, че се бе поддал на красотата и очарованието. Размаха камшика и подкара по-бързо овцете през долината, към мястото, където тя правеше завой, изпълнен с желание да остави зад себе си колибата и красивата жена.

Близо до горната част на долината овцете пасяха шубраците. Той спъна конете и седна под едно дърво, наблюдавайки животните. Долината си беше съвсем същата, както и преди, и въпреки това мигът изглеждаше напълно различен. Предишните дни тя бе сцена на новия живот, който си бе изградил. Сега миналото му се бе появило отново и се бе домогнало до него, като предишният му живот и всичките му страдания бяха нахлули и в новия му живот.

Разбойниците не бяха нищо, освен неприятност, която го заплашваше само физически. Премахването им беше рисковано, но ясно действие. Те обаче бяха довели със себе си човек, който бе напълно невинен от гледна точка на някакво престъпление, но представляващ далеч по-голяма опасност. Александра го атакуваше отвътре, предизвикваше в него състояние на криза, която го глождеше и измъчваше и той не бе в състояние да се бори срещу всичко това.

Въпреки че любовта към бившата му съпруга да бе отровена от нейната изневяра, която я превръщаше в разяждаща и болезнена сила, той не можеше да се откаже от нея. Вместо това той я бе сложил някъде дълбоко в съзнанието си и бе ангажирал ума си с други мисли, но тази любов продължаваше да бъде твърде голяма част от самия него, за да може да я прогони от живота си.

За първи път от почти две години, той извади часовника си и го отвори, гледайки миниатюрния портрет. От момента, в който се бяха срещнали, любовта му към нея се бе превърнала в единствената цел в живота му. Всичко друго беше подчинено на нея, дори и работата му, която се превърна просто в източник на средства, за да купува подаръци, които да накарат прекрасното й лице да се усмихва. Тази липса на мярка беше подготвила почвата за катастрофата, правейки го сляп за недостатъците й и оставяйки го без никакво убежище, когато тази нестабилна основа на живота му се бе сгромолясала.

С часове Дейвид остана в същото положение, вгледан втренчено в портрета. Късно следобед, изпълнен със смесени чувства, той стана и подкара овцете обратно надолу по долината. Нямаше особено желание да се връща в колибата, защото не искаше да среща Александра, но се тревожеше за нея след мъките, които бе преживяла и се питаше какво ли прави в момента. В същото време — и това предизвикваше още по-остър конфликт вътре в него — той чакаше с нетърпение да я види.

Пред очите му се показа колибата. От огъня се издигаше дим, а щом стигна по-близо до хълма, Дейвид забеляза, че Александра беше облечена с тъмна рокля вместо опърпаните дрехи и готвеше. Стадото стигна до водоема, като овцете и кучетата нацапаха във водата да утолят жаждата си. Възседнал коня си, Дейвид навлезе във водата и остави конете да пият, след това даде знак на кучетата и подкара стадото по хълма. Докато вървеше след овцете към кошарата, той мина покрай колибата. Александра не му обърна внимание, дори не го погледна. Беше коленичила покрай огъня и бъркаше в тенджерата. Като се замисли, той си даде сметка, че държането към него беше точно такова, каквото Дейвид бе очаквал — като към осъден престъпник, убил неин роднина.

Той се опита да се държи с нея също така резервирано, но това бе невъзможно. Тя омайваше с класическата красота на нежното си лице, което обаче говореше и за горд, решителен нрав, който бандитите не бяха успели да сломят. То бе обрамчено с дълги и гъсти кестеняви коси, които улавяха проблясъците на залязващото слънце. Въпреки безформената си дочена рокля и груби обувки, тя беше рядко красива, точно така, както и в скъпото облекло, с което бе облечена, когато я бе видял за първи път.

След като прибра овцете, Дейвид завърза конете за през нощта и се насочи към колибата, следван от кучетата. Тъй като не беше ял нищо от предишната вечер, той изпитваше силен глад, а храната, която Александра приготвяше, миришеше много по-апетитно, отколкото когато той си готвеше сам. Тя продължи да не му обръща внимание, когато той сложи оръжието до колибата и тръгна към огъня. Напрегнато, наситено с враждебност мълчание лежеше между тях.

Дейвид се огледа наоколо и разбра, че през целия ден тя бе работила усърдно. Багажът и кухненските прибори около огъня и в колибата бяха подредени педантично, а от едната страна на огъня беше натрупана спретната купчина с дърва за горене.

— Не е необходимо да вършиш каквото и да било — каза той. — Във всеки случай от теб не се очаква да правиш каквото и да било тук.

— Не обичам да безделнича — отговори студено тя, като продължаваше да не поглежда към него, докато обръщаше овнешкото върху огъня. — Докато съм тук, ще върша моя дял от работата. Скоро вечерята ще бъде готова.

Дейвид взе от колибата нещата си за бръснене и отиде до ручея. След малко се върна, прибра нещата си на място и седна до огъня.

Между двамата отново настъпи неловко, изпълнено с напрежение мълчание, стена от безмълвно недоверие. Александра взе едно от парчетата овнешко месо от огъня, наряза го на дребно и нахрани кучетата. След това сипа от яденето в чиниите за себе си и за Дейвид. Тя вършеше нещата съсредоточено, като явно се стараеше да контролира както смущението си, че се намира близо до мъж, така антипатията си към Дейвид в частност. Взе чинията и чая си и седна, от другата страна на огъня.

Докато ядеше, Дейвид откри, че храната не само миришеше по-апетитно, отколкото когато си готвеше сам, но и беше много по-вкусна, а и Александра беше прибавила към неговите провизии и тези от багажа на разбойниците. Печеното месо беше крехко и сочно, а излишните мазнини, които придаваха специфичния тежък вкус на овнешкото, бяха изрязани. Тя беше прибавила към граха и фасула парчета пържено свинско месо, а киселото зеле беше вкусна гарнитура.

— Яденето е много вкусно — отбеляза той.

Александра повдигна рамене, погледна към него през пламъците на огъня, после отмести погледа си.

— Ще стигне за едно ядене — отговори безразлично тя.

Отблясъците от огъня осветяваха прекрасното й лице, превръщайки я в красиво видение и Дейвид трябваше да си наложи да не я гледа непрекъснато. След малко той отново проговори.

— Зная, че искаш да се върнеш в семейството си колкото е възможно по-скоро. Фермата Уайамба се намира на юг от тук и е собственост на Патрик Гарити. Той може да ти помогне да се завърнеш в Сидней, но аз не мога да оставя стадото и да те закарам до Уайамба. Но аз съм сигурен, че Патрик ще дойде да ме посети и ти ще можеш да тръгнеш с него.

Забележките му говореха за загриженост, която изненада Александра, тъй като от резервираното му отношение не бе очаквала подобно нещо, а и след прекараните седмици с грубите и жестоки бандити й се струваше непривично и странно един мъж да се отнася към нея с такава доброжелателност.

— Разбирам ви, че не можете да оставите овцете — каза му тя. — Кога очаквате да дойде мистър Гарити?

— Навярно в края на лятото, след като премине опасността от пожари. Когато си тръгнеш, можеш да вземеш конете и багажа на бандитите, те са си твои. Струват повече отколкото трябва, за да си наемеш придружител до Сидней.

— Баща ми ще плати за транспорта. Онзи, скопеният кафяв кон е мой, но останалите коне и нещата са ваши по право, вие убихте бандитите, не аз.

— Бе ми оказана голяма помощ, която високо ценя.

Александра пропусна темата с вдигане на рамене и двамата отново замълчаха. След като се нахраниха, тя изми чиниите в кофата за вода и Дейвид отиде да си вземе одеялото и го донесе до огъня. После седна и запуши с лулата, като се обърна към Александра.

— Ако искаш, можеш да спиш в колибата — предложи той.

Александра благодари с кимване, като подреждаше чиниите до огъня. След това отиде до багажа, взе оттам одеяло и го отнесе в колибата. Заобиколена от вещите на Керък, тя бе обхваната за миг от безпокойството, което след пребиваването си с разбойниците изпитваше, когато се намираше в близост до някой мъж. Повдигна рамене, опитвайки се да се отърси от това чувство, и се питаше дали то щеше да продължи да я преследва и когато се върне в Сидней. Това обаче беше без значение, тъй като знаеше, че след пленничеството й никой мъж, когото тя би харесала, нямаше да прояви интерес към нея.

Погледна през вратата към Дейвид и си помисли за отношението му към нея. Неговата доброжелателност изглежда беше мотивирана от нещо повече от вроденото му чувство за вежливост. Въпреки че той беше убил братовчед й, тя осъзнаваше, че той не беше обикновен престъпник. Нямаше друг мъж, който да се различава до такава степен от представата за разбойниците, както Дейвид.

Докато пушеше лулата си, Дейвид взе пръчка широколистно дърво и извади ножа от джоба на сакото си. Той бе застанал с гръб към Александра и тя не можеше да види какво прави, но като че ли започна да дялка пръчката, но много скоро я сложи на място и прибра ножа си. След това извади часовник и отвори капака му. Отначало тя си помисли, че гледа колко е часът, но той дълго не откъсваше поглед от него. Когато Александра заспа, той все още седеше край огъня и гледаше в часовника.

Тя се събуди преди изгрев-слънце. Дейвид разчистваше пепелта и запали огън сред все още плътния мрак. След това отиде да провери овцете и конете, а кучетата го последваха. Александра сгъна одеялото си и излезе от колибата. Взе приборите и приготви за закуска каша и чай. Щом чу стъпките на Дейвид, тя сложи тенджерата и канчето върху една скала край огъня.

Дейвид седна и започна да яде.

— Много е вкусно — отбеляза той, — благодаря ти. Но не си длъжна да правиш нищо, Освен това, което ти е необходимо.

— Разбирам — отговори тя. — Но след като ми е даден подслон, докато съм тук, ще върша част от работата, както ви казах снощи. — Тя уви в кърпа останалите от вечерта овнешко и питка, и завърза краищата й. — Това е за обяд.

Дейвид протегна ръка да вземе вързопа, но вместо да му го подаде, тя го остави върху един камък между тях. След това отиде в другия край на огъня. Дейвид забеляза, че тя избягва да стои близо до него и реши, че това се дължи на нейната омраза към него.

Дейвид взе вързопа с храна от камъка и отиде при конете. Оседла и яхна един от тях, поведе останалите със себе си и затвори вратата на кошарата. Овцете наизскачаха вкупом и се понесоха надолу по хълма, а Дейвид вървеше след тях. Когато мина покрай колибата, Александра вдигна очи от огъня и го погледна. Той докосна с ръка шапката си, а тя кимна в отговор.

Докато овцете и конете пасяха, Дейвид се почувства по-доволен, отколкото през предния ден. Вместо да бъде потиснат от нахлуването в живота му на външен човек, напомнил му за стари страдания, той чувстваше, че не е самотен. Въпреки враждебността между тях, Александра беше забележителна жена. Тя бе не само изключително красива, но и най-смелото човешко същество, което той бе срещал. Тя бе устояла на жестокостите и гаврите на разбойниците.

Чувствата му бяха засенчени от предупредителен глас, някъде вътре в него, който му напомняше за страданията, които бе преживял заради друга жена. Той обаче знаеше, че с Александра положението беше временно и най-много да продължи няколко месеца. Той никога нямаше да я види отново, след като си тръгнеше с Пат и се върнеше у дома си в Сидней.

Имаше други непреодолими причини, поради които предишният му опит даваше погрешна основа да прави изводи по отношение на Александра. Докато ядеше храната, която тя бе приготвила за него, той си мислеше как тя настояваше да върши част от работата. Тя правеше това, което смята за правилно, независимо дали й се искаше, или не. Бившата му жена беше лишена от подобни принципи, живееше за моментното удоволствие, което настоящето й поднасяше.

Още отдавна той съвсем логично беше дошъл до извода, че не е честно да съди всички жени според бившата си съпруга. Но страданията, през които бе преминал, емоционално не му позволяваха да приеме това заключение, а и той самият не искаше. Хванал се като удавник за мъчителните и осквернени късчета, останали от любовта му, той не желаеше да има нищо общо с жените. И докато следобедът минаваше в мисли за Александра, отношението му започна да се променя.

Дванадесета глава

Късно същия ден, докато караше овцете надолу по долината, Дейвид знаеше, че Александра трябва да е в колибата, но изпитваше ирационално, неудържимо чувство да се увери, че това е така. Когато между него и склона, на който се намираше колибата, остана само едно разклонение на хълма, той се отдалечи от стадото, поглеждайки към колибата. Заслонила очи с ръка, Александра гледаше в посока към долината. Щом го видя, тя се обърна към огъня, а Дейвид отиде отново при стадото.

По време на вечерята разговорът им беше по-непринуден и студенината между тях започваше да изчезва. В отговор на комплимента му за яденето, тя каза, че до съвсем скоро опитът й в готвенето е бил ограничен. Тя започна да му обяснява, но когато очевидно трябваше да спомене, че е готвила за разбойниците, изведнъж млъкна. Разбирайки напълно нежеланието й да говори за бандитите, Дейвид бързо смени темата и я попита още колко окаченият близо до колибата овнешки бут може да изтрае, без да се развали.

— Около два дни — отговори тя. — След това няма да може да се яде.

— Добре тогава, вдругиден ще доведа стадото по-рано и ще заколя един овен. Имам достатъчно излишни.

— Навярно е така, тъй като вие имате най-голямото стадо, което съм виждала. Ваши ли са овцете?

Дейвид кимна, обяснявайки й как се е сдобил с тях.

— Рисковано е за сам овчар да пасе толкова много овце — продължи той, — но миналата година изкарах без големи загуби. Ако успея и тази година по същия начин, идната година ще наема няколко души да ми помагат.

— Уверена съм, че ще успеете, и разбира се, ви желая късмет. Това фермата Тибубура ли е?

— Да — отговори Дейвид учуден. — Откъде знаете?

— Чух да я споменават в разговор с мистър Самюъл Тери, един от основните акционери в Банката на Нов Южен Уелс. Той каза, че в банката е открита сметка на ново овцевъдно стопанство в Пустошта и го назова по име. Какъв бяхте в Англия, овцевъд или фермер?

— Не, по образование съм инженер.

Сега беше ред на Александра да се учуди, но само до известна степен. Очевидно Дейвид беше добре образован и се различаваше в много аспекти от средния фермер или овцевъд. Беше космополит и интересен събеседник. Беше силна и властна личност и изглеждаше по-скоро като човек, свикнал да упражнява контрол над другите, отколкото да работи сам.

Докато Александра миеше съдовете, тя спомена, че е видяла стадо, подобно по размери на това на Дейвид във ферма на изток. Овцевъдът бил придружаван от жена аборигенка и многобройна челяд. Дейвид й каза, че овцевъдът се казва Адолариъс Бодънхем. Той описа семейството и странностите на Адолариъс толкова забавно, че Александра се усмихна и за малко да се разсмее.

За първи път, откакто бандитите я бяха заловили, тя се развесели, и когато си легна, усещането за лекота не я остави. Легнала върху одеялото в колибата, тя погледна през вратата към Дейвид. Както и предната вечер, той седеше край огъня и гледаше часовника. Заспивайки, Александра видя, че той продължаваше да гледа втренчено в него.

На другия ден, след като Дейвид тръгна със стадото и преди да се залови за работа, Александра се замисли за разговора им от предната вечер. Тя си каза, че е имала изключителен късмет разбойниците да изберат Дейвид и стадото му, като прицел на техния злокобен план. Някои други, които биха били способни да убият бандитите, нямаше да притежават благородството, което Дейвид беше показал към нея.

Освен това, тя си даде сметка, че е имала късмет и с това, че пленничеството й свърши в отдалечените пространства на Пустошта. Съчетанието от подигравки и непристойно любопитство, и доброжелателна, ала досадна загриженост, на което тя неминуемо щеше да бъде обект в Сидней, щеше да бъде непоносимо, непосредствено след мъчителните й изживявания с разбойниците. Тук тя имаше съвсем обикновена работа, с която да се занимава, и самота, която й помагаше да се приспособи, както към случилото се, така и да се подготви за онова, което я чакаше, щом се върнеше у дома.

На вечеря Александра и Дейвид разговаряха по-дълго от предната вечер. Безгласно те се бяха споразумели да говорят единствено на безобидни, неутрални теми и на Александра й беше приятно. Напомняше й за разговори с приятелите й в Сидней, което изглеждаше толкова отдавна. След като прибра и изчисти, вместо да си легне, тя отново седна до огъня.

Дейвид пушеше лулата си и й разказваше за овцевъд близо до Парамата, който му бе помогнал и показал как да гледа овцете.

— Франк Уилямсън помогнал и на Пат — добави той. — Наел го още като момче. Най-напред собственик на Уайамба бил Франк. Той продал стопанството си на Пат и се върнал обратно до река Нипиън. Тогава стопанството не се казвало Уайамба и не било толкова голямо, овцете били далеч по-малко от тези, които сега Пат притежава.

— Мисля, че съм чувала за мистър Уилямсън — замисли се Александра и се сети за разговора си в Камдън парк със стария градинар, който бе споменал името на Уилямсън. — Да, сега се сещам. Мистър Уилямсън има син, който държи магазин в Сидней, и той се свързал с мистър Джон Макартър с предложение да му продаде имота на баща си. Тъжно е да ви кажа, че здравословното състояние на приятеля ви е лошо и не се очаква да се оправи.

Дейвид се натъжи, клатейки загрижено глава.

— Съжалявам, Пат също ще съжалява. Но Франк беше твърде стар, пристигнал в Австралия още с Първата флота и ако наистина е починал, има зад гърба си дълъг живот.

— Защо избрахте да бъдете овцевъд? Като инженер щяхте да бъдете много добре в Сидней.

— Сигурно е така. Но в Сидней винаги ще съм бивш каторжник, а след това инженер. Тук аз съм просто овчар.

Отговорът му засегна факта, който силно озадачаваше Александра, тъй като бе напълно несъвместим с Дейвид. Въпреки че изобщо не приличаше на обикновен престъпник, Дейвид беше осъден за убийство. Като знаеше, че рано или късно ще трябва да го попита, тя реши да зачекне въпроса.

— Защо убихте Уесли Хамънд, моя братовчед?

Въпросът наруши мълчаливото им съгласие да не обсъждат спорни въпроси, но Дейвид го очакваше. Смъртта на нейния братовчед беше основата за непримиримостта между тях и след като взаимната им резервираност започна да се стопява, този въпрос трябваше да излезе наяве. Докато отговаряше той наблюдаваше как ще реагира Александра.

— Защото, когато се върнах неочаквано вкъщи един ден, го заварих в леглото на жена ми.

Красивото й лице не говореше нищо, но в огромните сини очи той видя, ако не съгласие, то поне разбиране за това, което бе извършил. Тя кимна с глава, докато се изправяше, и отиде в колибата, за да си легне. Разговорът за вечерта беше приключил. Дейвид беше повече от доволен, как той бе завършил, защото не искаше тя да си мисли лошо за него.

Дейвид постави лулата настрани, взе ножчето и пръчката календар, за да издълбае поредната чертичка. После ги прибра, и сложи дърва в огъня за през нощта. След това, без да изпитва особено силно желание да погледне портрета на жена си заспа.

На следващото утро, докато закусваше, Александра си припомни, че имат нужда от прясно овнешко.

— Ще приготвя всичко, за да заколиш овена веднага щом прибереш овцете в кошарата — добави тя.

— Добре, ще върна овцете един-два часа по-рано. Щом се оправя с овена, ще запаля огън в подножието на хълма и ще изгоря каквото остане от закланото животно, за да не привлича кучетата динго.

Разговорът създаваше домашна атмосфера между двамата, която Дейвид намираше за изключително приятна. Александра уви в кърпа остатъците от овнешкото и питката от вечерта за обяда му, като продължаваше да слага вързопа върху камъка, вместо да му го подаде. Но щом той подкара стадото надолу по хълма, тя му се усмихна, когато мина край нея. Прекрасното й лице се преобрази и засия с цялата си красота, а слънцето изглеждаше мрачно в сравнение с нея.

В този момент си каза, да не забрави, че жена като Александра Хамънд никога няма да отдаде живота си на овцевъд, дори той да притежава огромни стада. С енергичния си и практичен характер, тя можеше да се занимава и с най-обикновен тежък труд, ако реши, че трябва, но по законно право принадлежеше към богатата, привилегированата класа.

Сполетялото я нещастие бе причина техните пътища да се пресекат, но в крайна сметка нейният път щеше да я заведе в посока, напълно различна от неговата.

Докато караше стадото, Дейвид забеляза, че тревата беше започнала да оредява. Само след няколко дни ще трябва да премести овцете на север в друга кошара. Беше рискована работа, стадото щеше да е уязвимо към нападения на кучетата динго, тъй като нямаше да има сигурността на постоянните кошари. Освен това, преместването беше трудоемка и тежка работа. Но с Александра, която щеше да се грижи за нещата, които поглъщаха много време, като правенето на бивак и готвенето, за него щеше да е по-лесно, отколкото преди.

Докато овцете пасяха, Дейвид се стараеше да не мисли за месеците, които бяха пред него, когато Александра вече щеше да си е отишла. Изпълнен с нетърпение да я види и да поговори с нея отново, часовете минаваха прекалено бавно. За да запълни времето, той на два пъти премества овцете на пасища с по-сочна трева. След това, някъде към обяд, подкара стадото обратно в долината, като ги оставяше да пасат по пътя.

Още щом я зърна, му стана приятно. Дори от разстояние тя излъчваше красота, която причиняваше болка. Когато я поздрави с махане на ръката, тя му отговори по същия начин.

Докато овцете пиеха вода в езерото, тя отиде при кошарата, Дейвид подкара животните нагоре по хълма, а тя стоеше до вратата на оградата и я затвори, щом овцете се прибраха, а след това му помогна да оправи конете.

— Всичко е готово — каза му тя. — Избрах място долу между дърветата, далече от колибата и изкопах дупка, за да заровим карантията. Ножът, въжето и платнището са там.

Дейвид кимна одобрително, свали седлото от коня си и го постави встрани.

— Отивам да взема чук и да избера овена.

— Не го убивай пред останалите, Дейвид! — възкликна тя. — Няма смисъл да се плашат бедните животни, а чукът се намира при ножа.

Никога досега тази процедура не беше предизвиквала някакво видимо страдание сред овцете, но Дейвид кимна в знак на съгласие, развеселен от контраста между практичната и нежната страна на нейната природа. Избра един овен от стадото и го поведе надолу по хълма, а Александра вървеше пред тях. Щом стигнаха мястото, подготвено от нея, той свали сакото си и нави ръкавите на ризата, а Александра отмести поглед встрани, когато той взе чука и уби овена с един-единствен бърз удар.

Задните крака на овена бяха омотани с въже и Дейвид закачи животното на един нисък клон. Александра нави ръкавите на роклята си и завърза парче брезент около тялото си, за да предпази дрехите си, след това му помогна да одерат кожата и да изчистят вътрешностите на овена. Вдигнала нагоре под определен ъгъл брадичката си и стиснала устните си до побеляване, Александра, изглежда се бореше с гнусливостта си. Дейвид й каза, че той може да се справи и сам, както е свикнал.

— Не — отговори тя твърдо. — Това е по-скоро мое задължение, отколкото твое, а двама могат да се справят с работата далеч по-бързо, отколкото един.

Работеха съвсем близо един до друг и след малко Дейвид разбра, че поне голяма част от нейното безпокойство нямаше нищо общо с кървищата, с които се занимаваше. Докато дереше кожата от предния крак, ръката му се плъзна и докосна нейната. Тя се отдръпна рязко като опарена и се отмести по-далеч от него.

— Не си ти причината — обясни тя, като се изчерви смутено. — След престоя ми с онези грубияни, изпитвам неприятно чувство да бъда близо, до който и да е мъж и… — Тя млъкна, повдигайки безпомощно рамене. — Зная, че е странно и неразумно, но не мога да се отърва от това чувство. Нямах намерения да те обидя.

Като си даде сметка, че това е причината тя да не му подава нещата директно и да стои на разстояние от него, Дейвид заклати глава.

— Не се обиждам, Александра. Сега, когато зная за това, ще бъда по-внимателен да не ти причинявам страдание. Знаеш ли, аз също изпитвах чувства, които не са съвсем различни от твоите.

— Какво имаш предвид?

Той се обърна към овена, теглейки кожата.

— След като жена ми ми изневери, аз бях склонен да не вярвам на никоя жена. Това е дори още по-странно и по-неразумно, отколкото твоите чувства, Александра.

Когато отново се върна към животното, Дейвид застана от задната му страна. Те довършиха работата в мълчание. Александра уви закланото животно с брезент, за да не го нападнат мухите, а Дейвид зарови в дупката вътрешностите. Тя свали брезента от себе си и уви в него ножовете, след това сакото на Дейвид и тръгна към колибата. С трупа на одраното животно върху едното си рамо, той взе кожата със свободната си ръка и я последва.

Александра остави сакото му до огъня и слезе по хълма. След като закачи трупа, Дейвид сложи кожата на покрива на колибата да се суши и влезе вътре да вземе бръснача, сапуна и огледалото. Когато пристигна до водоема, Александра переше брезента и миеше ножовете.

Тя погледна към него, когато той коленичи в края на водата да изплакне кръвта от ръцете си.

— В известно отношение, това, което се е случило и с двама ни, е едно и също — отбеляза тя. — И двамата сме страдали поради грехове на други и двамата сме били изправени пред обстоятелства, опропастили живота ни.

— Но същевременно нещата, които са се случили с нас двамата, се различават — противоречеше й той. — Ти си напълно невинна, не си извършила никакво злодеяние, докато моята беда е резултат главно на това, което аз извърших. Не трябваше да убивам братовчед ти.

— Да, това е така. Наистина е неразумно човек да позволява гневът да контролира действията му. Но бандитите успяха да ме отвлекат, защото постъпих неразумно, движейки се без придружител.

— Навярно е така, но една жена трябва да може да се движи сама, където си поиска. И ако онези, които живеят само от плячкосване и нападения над други хора се третират така, както заслужават, жените ще могат да правят това. Във всеки случай, както казваш ти, обстоятелствата опропастиха живота ми. Но това стана, само защото аз позволих да стане така, и ти трябва да избягваш да правиш същото.

— Как мога да го избегна? То вече е сторено.

— Не, нищо в живота не е последно, освен смъртта. След като бях докаран в Австралия, аз можех да забравя страданието си и да оставя миналото зад себе си. Но не стана така, защото аз не го желаех. Ти трябва да забравиш какво се е случило и да продължиш да живееш, както преди.

Александра въздъхна нервно, докато изцеждаше водата от брезента, като държанието й говореше, че той бе пропуснал нещо жизненоважно. Тя мълчаливо вдигна ножовете и брезента и се върна в колибата. Докато сваляше ризата, за да се измие и обръсне, Дейвид си мислеше за разговора, но не можа да открие някакво друго значение в това, което тя бе казала.

Слънцето вече беше съвсем ниско, когато той се заизкачва обратно по склона, където Александра готвеше. Държанието й не предразполагаше към разговор и той сложи нещата си в колибата, след което започна да проверява екипировката, за да види дали беше в добро състояние, имайки предвид преместването на стадото на север. След като прегледа товарните седла, той провери внимателно въжето, което използваше за временните кошари.

Когато вечерята беше готова, Дейвид сложи на място навитото на спирала въже и отиде до огъня. Докато се хранеха, Александра разговаряше с него, но само за обикновени, безлични неща. Като избягваше предишните сериозни разговори за самите тях, тя очевидно смяташе, че той не е способен да разбере чувствата й.

По време на една пауза в разговора, той зачекна темата, за която бяха разговаряли край езерото. Дори с риск да й досади, той смяташе за важно да я предупреди да не повтаря неговата грешка. Каза й, че трябва да вземе живота си в ръце и да остави случилото се зад себе си.

— Това е просто въпрос на твърдост — продължи той, — и аз зная, че ти…

— Не, не е — прекъсна го рязко тя. — Дейвид, животът ми преди такъв, какъвто го знаех, е опропастен. Ако трябва да бъда откровена и ясна до болка, аз съм опозорена и нямам никаква перспектива да се омъжа.

— Глупости! — отговори разпалено той, сетне премисли. — Е, вярно за мъже с ограничено мислене, онези от безгръбначния вид, които разчитат на другите да вземат решения вместо тях. Защо трябва да обръщаш внимание какво мислят хората? Ти си била жертва на престъпници, не си имала никакъв контрол над ситуацията, и точно така всеки разумен мъж ще мисли за случилото се с тебе.

Като го изучаваше, Александра се питаше дали той само се опитваше да й вдъхне кураж, но видя, че е напълно искрен, макар и да грешеше. Тя бе виждала резултатите от опетнена репутация и смазващото въздействие на общественото мнение, срещу които малцина мъже биха се изправили. Дейвид беше един от тези рядко срещани мъже с вътрешна сила, позволяваща им да следват собствените си убеждения, и тя си помисли, че бившата му жена трябва да е била изключително глупава, за да му изневери.

— Не, ти грешиш — каза му тя, като подреждаше на купчина чиниите. — Освен това, общо казано, миналото оформя настоящето и да се опитваш да игнорираш какво е станало преди, е безполезно. Но нека да не говорим за това сега.

— Добре. Така съм устроил кошарите с пасбищата тук, че едно-две стада от по три хиляди овце могат да пасат из тях до безкрайност. Време е обаче да преместя стадото в близките дни.

Александра беше доволна, тъй като това място предизвикваше неприятни асоциации в нея.

— Кога възнамеряваш да го местиш?

— През следващите два-три дни. Ще отидем на север, към базисната кошара. Засях градина там през пролетта и искам да видя как вървят зеленчуците.

— Плевелите със сигурност вървят добре, мисля аз — отбеляза тя шеговито. — Когато човек засее градина, не я оставя да се отглежда сама.

Дейвид се засмя и каза, че за него е по-важно да осигури добра паша на овцете, отколкото да гледа градината. Те обсъдиха как ще стане местенето на стадото и Александра попита къде ще държи овцете през нощта. Той й описа подробно как се прави временна кошара, а след това й обясни недостатъците и рисковете, свързани с преместването на стадото от едно пасбище на друго.

Разговорът им продължи по-дълго от друг път и огънят отслабна. Дейвид сложи дърва в него, след това извади ножа и пръчката, която Александра беше забелязала преди време. По нея имаше редица от резки и когато той добави още една, Александра разбра за какво служи тя.

— Аха, значи по този начин следиш датата? — отбеляза тя. — Съвсем съм забравила каква дата сме.

— Когато човек е извън града, лесно забравя — отговори Дейвид. — В Пустошта дните си приличат един с друг, но за овчаря е необходимо да следи датите, за да може да започне стригането на овцете навреме.

Той погледна резките и ги преброи, след това прибра пръчката.

— Днес сме 14 ноември.

Вперила поглед в огъня, Александра се сети, че съдбовният ден, в който бе яздила до Камдън парк, беше осми септември. На нея й се струваше, че са изминали около два месеца откакто бандитите я бяха отвлекли, но не беше съвсем сигурна. Нещо, свързано с датата, се мярна за миг в съзнанието й, но в този момент Дейвид заговори отново за преместването на стадото, и тя се заслуша. После стана късно и тя отиде да спи.

Седнал покрай огъня, Дейвид извади часовника и отвори капака. За миг се загледа в портрета, след това затвори капака и захвърли часовника далече в тъмното. Изненадана, Александра се надигна от одеялото си и седна, понечи да извика, за да го попита защо хвърля часовника си, после промени решението си.

Очевидно предметът бе свързан с миналото му, което той мислеше, че може да бъде загърбено, но Александра знаеше, че не е прав. Дори рана върху детски пръст оставяше, макар и блед, белег за цял живот.

На другия ден, след като Дейвид излезе с овцете, Александра се зае с домакинската работа, мислейки за семейството си. Страшно желаеше да намери някакъв начин да им съобщи, че е жива. Особено се тревожеше за баба си, как й се бе отразила непрекъснатата тревога, която тя изпитваше за внучката си, сега, когато седмиците от нейното изчезване вече бяха станали месеци.

Докато си мислеше за всичките тези месеци, Александра изведнъж се сети за един факт, свързан с това време, който предната вечер бе минал през ума й само за миг. До този момент точните дати на дните нямаха особено значение за нея, тъй като през цялото време, докато беше в плен на бандитите, съзнанието й бе ангажирано с мисълта, как да избяга. Но една дата, свързана със събитията от последните няколко седмици, беше от решаващо значение. По всичко личеше, че беше минал повече от месец от последния й мензис.

Като тръгна като сляпа към огъня, Александра се опита да отхвърли смразяващото опасение, за да може да разсъждава трезво. Като започна от предния ден, тя се опита да си припомни отделните моменти, като броеше дните между тях и щом стигнеше до числото 28, все още имаше неща, които се бяха случили в периода след една седмица и повече от последния й мензис.

Ужасът й растеше все повече и повече, когато тя отново и отново броеше дните с надежда да е сгрешила. Тя не беше много сигурна за събития, станали три или четири седмици преди това, но вероятната грешка беше в най-добрия случай два или три дни. Заключението беше както неизбежно, така и пагубно. Закъснелият й с повече от седмица мензис означаваше, че тя е бременна от Хинтън.

Сега изпитанието, което тя предварително знаеше, че я очаква при завръщането й у дома, щеше да бъде несравнимо по-лошо от съжаления, подигравки и многозначителни усмивки. Опозоряването й щеше да има видим резултат — незаконородено дете, което щеше да носи завинаги и още едно позорно петно — да бъде заченато чрез изнасилване от търсен престъпник.

Изведнъж болката й стана нетърпима, знаейки, че бъдещето й обещаваше единствено безкрайна мъка. Последните думи на Хинтън се оказаха пророчески, тъй като тя не можеше да се отърве от него, дори и сега, когато той бе мъртъв. По време на мъките си като пленница, тя нито за миг не се бе подала на отчаянието, ала този последен съкрушителен удар бе прекалено силен за нея, хвърляйки я в безнадеждно страдание. Тя се строполи край огъня и избухна в горчив плач.

Когато сълзите й свършиха, тя продължи да подсмърча в отчаяние и унижение, знаейки, че сега животът й е повече от безсмислен. Лежеше безчувствена до огъня, времето губеше своето очертание, всичко бе в мъгла, в даден момент часовете й изглеждаха цяла вечност, а в следващия само миг. Внезапно се оказа, че е късно следобед, тъй като тя чу далечната глъч на блеещите овце, които приближаваха към водоема.

Реагирайки от чувство за отговорност и необходимост, Александра се изправи на краката си, цялата трепереща от неимоверното бреме на мъката си. Подутите й очи я пареха от плача, но тя продължи механично да върши рутинната работа по приготвянето на вечерята.

След малко се чу тропотът от копитата от овцете, които забързано се катереха по стръмния склон. С приподхлъзване конят спря и Дейвид скочи от него, като се втурна към нея.

— Какво има, Александра? — попита разтревожено той. — Какво е станало?

Александра нямаше никакво желание да разговаря и само мълчаливо поклати глава в знак на отрицание и продължи да реже от овнешкото месо. Дейвид се огледа тревожно наоколо, сетне изтича до колибата, погледна надолу от другата страна на хълма и се върна обратно.

— Александра, не виждам нищо нередно. Моля те, кажи какво има?

Като отново поклати отрицателно с глава, Александра му даде знак да се махне, след което отнесе месото на огъня. Дейвид се огледа наоколо още веднъж, поколеба се за миг смутен, след това неохотно отиде до коня си.

— Трябва да погледна стадото, но ще се върна колкото е възможно по-бързо.

Той яхна коня и тръгна обратно надолу по склона, а Александра сложи месото да се пече. Раздуха огъня, след това забърка питата и сложи ориза и граха да се готвят, като вършеше работата си, без да мисли, напълно безчувствена.

Малко след като овцете минаха край нея, придружавани от кучетата, Дейвид дръпна юздите на коня си и другите коне зад него спряха и погледна за миг към Александра, сетне продължи нагоре по хълма. След няколко минути той се върна забързан до огъня.

— Александра, трябва да ми кажеш какво има — настояваше той. — Моля те, кажи ми, и аз ще направя всичко, за да ти помогна.

Като капитулира пред факта, че рано или късно трябва да му каже, Александра понечи да заговори, но гласът й секна. Отново избухна в плач и зарови лице в ръцете си.

— Бременна съм — ридаеше тя, а раменете й се тресяха от хълцанията й. — Нося в себе си детето на долен и мръсен престъпник.

Дейвид понечи да каже нещо, сетне вдигна безпомощно рамене и седна край огъня. Александра избърса очите си и хвана вилицата с треперещи ръце. Обърна месото върху огъня, после разбърка яденето и махна питката от жаравата. Нахрани кучетата и напълни чинията на Дейвид.

Загубил апетита си, той занесе чинията настрани и изсипа яденето на земята за кучетата. Седна, напълни лулата си и запуши. Прекараха дълги часове в мълчание.

Късно през нощта той взе одеялото на Александра от колибата и уви с него раменете й. Физически и психически изтощена, тя спа няколко часа на пресекулки, събуждайки се всеки път, щом той слагаше дърва в огъня. Към изгрев-слънце тя отново се събуди, когато той се раздвижи.

Като взе вързопа с обеда си, Дейвид тръгна към кошарата. Щом първите лъчи на зората осветиха небето, той се върна с нейния кон, оседлан с дамско седло. Завърза коня до колибата, влезе в нея и когато излезе, държеше в ръцете си мъжкото сако и шапката, които тя носеше.

— Хайде, ела с мен, Александра — каза той и когато тя понечи да откаже, той вдигна ръка. — Не, днес не бива да оставаш сама. Стадото трябва да отиде на паша и аз не мога да тръгна с него, ако ти не дойдеш с мен.

Докато тя кимаше с глава покорно, той се върна при стадото. Александра облече сакото и сложи шапката, след това провери седлото на коня си. Коланът му беше малко по-стегнат, отколкото тя предпочиташе, и след като го нагласи се качи на коня. Като подскачаше на задните си крака, игрив и буен след дните, прекарани в почивка и добра паша, конят бързо се подчини, когато Александра ловко и сръчно приложи практическите си умения.

Когато Дейвид мина със стадото и конете, Александра го последва, поддържайки умерено темпо. Щом стигнаха подножието на планината, той изсвири с уста и даде знак на кучетата да обърнат стадото нагоре по едната страна на долината. Александра отиде към другия й край, като пусна коня си в галоп, за да може да изразходва излишната енергия.

С лице срещу вятъра, тя почувства, че лети далеч от съкрушителното бреме на страданието си, и отпусна юздите. Младият и мощен кон се впусна с пълна сила напред, като копитата му удряха силно и шумно по земята. За Александра, това беше пълно бягство от мъката, тъй като стремителният бяг на коня през храсти и други препятствия, изискваше цялото й внимание и умение, което тя бе придобила като малко момиче, докато яздеше през пресечените терени в Англия.

Докато овцете се движеха бавно нагоре по едната страна на долината, тя отиваше и се връщаше от другия й край, като прескачаше ровове и храсти. После, когато овцете започнаха да пасат и спънатите с въжетата коне хрупаха листа по склона, тя пресече долината и отиде до тях. Слезе от коня и Дейвид й помогна да го разседлае и върза краката му с въжето.

— Виждал съм няколко много добри ездачи — коментираше той, с чувство на възхищение, — но ти си най-добрата.

Александра кимна в стремежа си да бъде вежлива, знаейки, че сега умението й да язди нямаше никакво значение, тъй като никога вече нямаше да бъде поканена да се запише в никой ловен клуб. Търсейки сянката на едно близко дърво, тя седна, затваряйки се в нещастието си, и Дейвид приседна до нея мълчаливо.

Часовете минаваха, но Дейвид не правеше никакви опити да я заговори. На обяд той сложи между тях шише вода и вързопа с остатъците от вечерята.

— Опитай се да хапнеш нещо, Александра — подкани я той, докато развързваше кърпата. — Моля те, само опитай.

Тя взе малко парче питка, което раздвижи соковете в празния й стомах. Взе парче и от овнешкото месо.

— Навярно сега не е най-подходящият момент да разговаряме за положението ти — каза той, докато се хранеше, — но не мисля, че изобщо някога ще настъпи подходящ момент. Като виждам как се чувстваш, мисля, че няма да желаеш да се върнеш в Сидней.

Очите й се изпълниха със сълзи, когато си даде сметка, че той е навлязъл в същността на проблема, изразявайки онова, за което тя самата избягваше дори да мисли, тъй като бе твърде болезнено. Но това беше така, нямаше къде да избяга от факта. Освен това, което самата тя трябваше да изтърпи, а и щеше да е унижение за своето семейство, дори и да се върнеше в Англия.

Като сдържаше сълзите си, Александра избърса очите си.

— Не, сега вече не мога да се върна у дома — прошепна тя покрусена.

— Следователно, ще трябва да останеш тук. С течение на времето болката ти ще премине. Напълно естествено е да тъгуваш за семейството си, но нищо не може да се направи срещу това. Що се отнася до всичко останало, трябва да го оставиш зад себе си навреме и да си създадеш един добър живот, Александра.

Александра отново изтри очите си, без да отговори. Тя знаеше, че той греши, като смята, че миналото може да се загърби. Той някак си бе сляп за факта, че радостите и мъките са плодовете на предишни действия и решения. А що се отнася до това да си създаде добър живот тук, тя не беше в състояние дори да мисли. Можеше единствено да скърби, тъй като всяко подобие на предишния й живот, бе безвъзвратно загубено за нея.

Тринадесета глава

Александра гледаше внимателно в сенките под храста и търсеше животното, което Дейвид й бе посочил, и след малко го видя. Уплашено от овцете, кучетата и конете, то се бе свило на топка с настръхнала жълто-кафява четина.

— Прилича малко на таралеж — замисли се тя, — но само малко. Какво е това животно?

— Мравояд — отговори Дейвид. — Четината му наистина го прави да прилича на таралеж, но това е козина, а не бодли. В много отношения мравоядът е доста необикновено животно. Вместо да ражда малките си, той снася яйца и ги носи със себе си в торба на стомаха си.

Говорейки, те подминаха храста. През последните няколко дни, през които местеха стадото на север, Дейвид непрекъснато й показваше различни неща. Александра знаеше, че той се опитва да отвлече мислите й от сполетялата я трагедия и до известна степен успяваше. Въпреки че беше виждала няколко кенгура и други необичайни животни близо до Сидней, Пустошта гъмжеше от чудновати създания.

Докато овцете хрупаха нежните филизи и семенните чашки на млади евкалиптови храсти, които растяха на големи групички, Дейвид привлече вниманието на Александра към могила от листа, клони и пръст от едната им страна. Върху нея пъстра птица малко по-дребна от кокошка ровеше усърдно с дългите си и силни крака.

— Тази птица е достатъчно голяма, за да бъде хищник — забеляза Александра. — Това тук бърлога на някое малко животно ли е и птицата се опитва да го изрови?

— Не, това е птица, която живее в евкалиптовите храсти, и се храни единствено с тези семена тук. Тази купчина е нейното гнездо, а яйцата й са отдолу.

— Нейното гнездо? — повтори учудено тя.

— Да, очевидно тя използва комбинация от топлината на слънцето и от разлагащата се растителност, за да мъти яйцата си. Те са големи колкото пачи яйца и птицата знае как да поддържа постоянна температура. През горещите дни тя покрива могилата с повече пръст, за да предпази яйцата от слънцето. Когато е по-хладно, разравя пръстта.

— Предполагам, че когато яйцата са готови да се излюпят, тогава птицата ги изравя на повърхността, за да не се задушат малките.

— Не, малките си проправят сами път навън от купчината. Щом излязат, те са напълно покрити с перушина и могат изцяло да се грижат за себе си. Доколкото зная, те никога не виждат родителя си. Навярно знаят инстинктивно как да оцеляват и как да вършат сложния процес на мътенето на яйца. Твърде любопитно, нали?

Александра въздъхна обезверена и отмести поглед встрани.

— Да, но и обезнадеждаващо за мен, като се има предвид положението, в което се намирам. От това следва, че детето, което нося, може да стане престъпник, но каквото ще да става. Така или иначе това ми беше известно и преди.

— Не, детето ти ще бъде човешко същество със свободна воля да избира между доброто и злото, а не животно. Освен това, децата могат да бъдат възпитавани, Александра. Фиданката ще израсне висока и права, ако се подпре, както трябва.

— Ние не сме пленници на миналото, но сме неговият резултат, като се стигне чак до деня на раждането ни. Хората избират по кой път да тръгнат, но кръстопътищата, до които стигат, са резултат от техни предишни решения. А една подходящо подпряна кленова фиданка никога няма да израсне като висок и изправен дъб.

Те никога не можеха да постигнат съгласие по основните си гледни точки, така че Дейвид се отказа да коментира по-нататък. Александра също млъкна, като размишляваше, че намира отдушник за лошото си настроение, като бе готова по-скоро да спори, отколкото да дискутира проблема. През изминалите дни към страданието й се прибави безпомощна ярост, отчаян, надигащ се гняв срещу положението, в което се намираше. От време на време нервите й не издържаха, но Дейвид никога не избухна.

Той започна да говори за градината в главната кошара, като изреждаше имената на различни зеленчуци, които беше посял.

— Чакам с нетърпение какво ще кажеш за тях, когато ги видиш — добави той.

— Както вече споменах, имам опит най-вече с цветя, но ми харесва да се занимавам с растения и за мен ще бъде удоволствие да видя какво мога да направя в градината. Остават ни още няколко дни, докато стигнем, нали?

— Да, след три-четири — отговори той, поглеждайки нагоре към слънцето — Недалеч от тук има билабонг с извор, който тече от малък хълм точно над него и там ще направим бивака за нощта. Вчера ти се занимава с него, затова аз ще избързам напред, за да го направя днес аз.

Александра протегна ръка назад към седлото и взе халката с въжетата, където бяха завързани товарните коне, които тя водеше, развърза ги и му ги подаде. Дейвид се обърна изчезна в гъсталака, заобикаляйки стадото. Като разви резервния камшик, който той й бе оставил, Александра започна да наблюдава овцете.

За първи път в живота си можеше да участва във всичко, което ставаше около нея, и тя го правеше с голямо удоволствие. Дейвид й беше показал как да управлява кучетата и овцете и тя знаеше, че целта му е да я отвлече от тъжните й мисли. Но освен това, той се стремеше да й се доверява във всичко и да я остави да прави онова, което искаше. Това бе непознато и удовлетворяващо преживяване за нея.

Освен това, по незабележим начин, който никога не изискваше отговори или налагаше някакъв натиск върху нея, той изразяваше все по-задълбочаващите се чувства към нея. Но това включваше бъдещето, а нейното нещастие беше прекалено живо, за да мисли за утрешния ден или да прави нещо друго, освен да понася болката си и миговете на негодувание и безпомощна ярост. Дейвид беше приятен и интересен събеседник и притежаваше качества, които тя харесваше и им се възхищаваше, но не искаше да търси нещо повече от това в чувствата си.

Докато следваше стадото, на излизане от гъсталаците с евкалиптови храсти, тя видя билабонга отсреща на откритото тревисто поле, където спънатите с въжетата коне пасяха. Между разпръснатите дървета на една ниска издатина над водата, Дейвид беше подредил на купчина багажа под едно дърво и събираше дърва за огъня. Овцете подушиха водата и покритите им с вълна гърбове се заклатиха забързано към нея.

Конете и овцете нагазиха във водата, а конят на Александра си пробиваше път между тях. След като изгради бивака, Дейвид излезе от дърветата, а овцете, напоени добре, започнаха да се връщат към полето да пасат. Той ги наглеждаше и в същото време правеше временната кошара в подножието на хълма, докато Александра разседла и спъна коня си и го пусна да пасе сред останалите животни.

Тя отиде до бивака и взе кофите за вода, след това ги занесе до извора, който представляваше малък вир с превъзходна студена вода в естествено каменно корито, засенчено от дървета и заоблени речни камъни от гранит. Докато пълнеше кофите, тя забеляза върху камъните резба, която по всичко личеше, че представлява силно стилизирани образи на хора, птици и други животни. Линиите върху камъните, навярно изрязани от аборигените преди векове, с течение на времето бяха загубили очертанията си.

Александра занесе водата до бивака, след това запали огън и започна да приготвя вечерята. Щом слънцето започна да залязва, Дейвид вкара овцете във временната кошара. Не след дълго, той се появи в бивака заедно с кучетата. Александра му спомена за резбата върху камъните при извора, и той й каза за други, които беше виждал.

В същия миг той внезапно млъкна, тъй като в далечината се чу виене на куче динго, натрапчив и потискащ звук. Някъде в евкалиптовите храсталаци му отговори друго. Тъкмо неговият вой изчезна, трето куче, близо до него започна да вие мрачно.

Овчарските песове се наежиха и оголиха зъби, а Керък се намръщи, докато слушаше виенето на дивите животни.

— Тези кучета, изглежда са съвсем наблизо — замисли се той. — След като веднъж разберат какво могат да направят огнестрелните оръжия, те обикновено стават по-предпазливи, когато решат да се приближат до някое стадо, освен когато са много гладни.

— Убивал ли си някога кучета динго? — попита Александра.

— Да, но това беше преди доста време — каза той, заслушан в друго виене, идващо от различна посока. — Тези вероятно скоро са се преместили в този район и изглежда са доста голяма глутница. Може да си имаме грижи с тях, така че тази нощ ще спя до кошарата.

Като изостави темата, той отново заговори за рисунките на аборигените. От време на време се чуваше как кучетата динго вият, докато Александра привършваше с готвенето, а песовете гледаха в тъмното, ръмжейки. Тя нахрани кучетата, след това сложи на Дейвид и на себе си.

Докато се хранеха, Александра отново се върна към забележката, която бе направила предната вечер. Разговорът им бе засегнал бандитите и Дейвид беше споменал, че ги познава отпреди. Като си спомни разговора между Хинтън и Краули за някакъв старши надзирател в Парамата, тя попита дали той е човекът, за когото бяха говорили разбойниците.

Дейвид кимна, като й каза, че е отговарял за един строителен обект, където двамата бандити са били общи работници.

— Те повече създаваха грижи, отколкото работеха — добави той, — така че когато избягаха, не липсваха на никого.

— Защо избягаха? Да не би да ги изпращаха в затвора на остров Норфолк или нещо подобно?

— Не, навярно и това в крайна сметка щеше да стане, но не това беше най-близката перспектива. Настоявах Хинтън да се ожени за момиче на име Обърта Маубрей, но мисля, че това само ускори нещата. Според мен двамата отдавна планираха да избягат.

— Да, да, Хинтън спомена някаква жена. Тя беше бременна от него, нали?

Изразът на лицето му говореше, че съжалява, че е споменал тази страна на въпроса, и той кимна с глава.

Изпепеляваща омраза към мъртвеца обхвана Александра, придружена от безпомощна ярост към съдбата. Като се бореше да обуздае чувствата си и да мисли за други неща, тя си помисли какво ли е станало с другата жена. Попита Дейвид и той й каза, че свещеникът й е осигурил място като прислужница в богато семейство в Сидней. Той се замисли за миг, сетне се сети за името на хората.

— Семейството се казваше Андъруд.

Александра кимна, като си припомни разговора си с Андъруд за същата тази прислужница, която се бе омъжила за корабостроител на име Хайръм Бакстър.

И след като приключиха с вечерята, кучетата динго продължаваха да вият на пресекулки в далечината и Дейвид взе одеялото си и две пушки, като се отправи надолу към кошарата, следван от кучетата.

След като се прибра, Александра влезе в колибата и заслушана във воя на дивите кучета и другите звуци на нощта, заспа. След няколко часа, тя бе събудена от кучетата, които ръмжаха с настървение в подножието на хълма. Ръмженето премина в боричкане и скимтене на безжалостна битка, а овцете блееха от ужас. Изстрел от пушка процепи въздуха, сетне друг и Александра скочи и излезе от колибата.

Поглеждайки надолу към кошарата, тя не можа да види нищо в тъмното, освен движещи се сенки. Врявата нарастваше от енергичната борба, която се водеше между овчарските песове и дивите кучета, и Дейвид стреля отново. Изстрелът почти потъна сред врявата, вдигана от овцете, след това тя чу по-зловещ звук. Ненадейно се чу силен бумтеж от тропащите копита на овцете, които се втурнаха стремително навън от временната кошара.

Вдигна се гъст прахоляк, който стигна до бивака, когато овцете се устремиха на изток, като постепенно шумът от копитата им заглъхваше. Борбата между песовете и дивите животни продължаваше, а Дейвид крещеше яростно, като удряше жестоко с пушката си по кучетата динго. Александра затича надолу по хълма и мина покрай конете, завързани в края на дърветата. Борбата приключи, когато дивите кучета се разпръснаха в мрака. Дейвид викна кучетата при себе си и ги прегледа.

— Ранен ли си Дейвид? А има ли ранени кучета? — извика Александра.

Дейвид говореше на кучетата, докато ги преглеждаше, след това й отговори.

— Не, добре съм. Кучетата са ухапани тук-там, но във всеки случай те нанесоха повече рани, отколкото получиха.

Като следваше посоката, от която идваше гласът му, Александра го откри, като той и кучетата едва се различаваха сред мрака и облаците прах.

— Има ли нещо, с което мога да помогна?

— Не — отговори той обезверен. — Може да се окаже така, че никой да не е в състояние да помогне, Александра. Ще оседлая един кон и ще ида след овцете да видя дали ще мога да ги открия, щом настъпи денят.

— Може би не са отишли надалеч — предположи тя с надежда.

— Може би, но не е много вероятно. По начина, по който се втурнаха да бягат, несъмнено вече са изминали доста мили. Ще се върна, щом разгледам наоколо.

Заедно с кучетата, той тръгна към конете. Александра се върна в бивака, където запали огъня и напълни канче с вода, чувайки чаткането на отдалечаващите се копита. Изпи чая си, докато чакаше да настъпи денят.

Щом слънцето изгря, тя слезе надолу по хълма, оглеждайки цената на опустошението. Седем мъртви кучета динго и една овца с разкъсано гърло лежаха върху земята. Коловете и въжетата от временната кошара бяха разхвърляни на всички страни, а широката пътека, която стадото беше направило в земята, беше осеяна с мъртви овце, стъпкани в суматохата.

След като прибра коловете и въжетата, Александра заведе конете в бивака. Оседла коня си и натовари багажа върху другите, подготвяйки всичко в случай, че Дейвид поиска да тръгнат веднага след стадото, когато се върнеше.

Час по-късно тя го зърна в далечината, подкарал овце към бивака. Когато го видя ясно, сърцето й се сви. Овцете не бяха повече от петдесет. Тя сложи канчето с вода върху горещата жарава и направи чай за Дейвид.

Керък влезе в бивака, като силното му, красиво лице бе помрачено. Докато пиеше чая, той говореше със спокоен, примирен глас, като й разказваше какво беше открил. В по-голямата си част овцете се бяха запазили като стадо, докато бяха бягали на изток няколко мили. След това пред една каменна скала, издигаща се внезапно насред терена, стадото се бе разделило. Част от овцете бяха отишли на север, а останалите на югоизток, като всички продължаваха да тичат.

— Поради това — заключи той, — ще изгубя почти половината си стадо. Когато преодолеят уплахата си и спрат да бягат, те ще започнат да се събират на групички, тъй като не обичат да бъдат сами. Но те ще бъдат разпръснати на две места, които се намират твърде далеч едно от друго.

— Не можеш ли да прибереш едната част, а после другата.

— Не, ще ми трябват няколко дни да събера само едната част. В това време другите ще са се разпръснали твърде далеч, за да могат да бъдат открити.

— Или ще умрат от жажда — замисли се Александра.

— Така е. Тези, които не попаднат случайно на вода, ще загинат, тъй като те не могат да я намират от разстояние, както би могъл да направи човек върху кон. Е, трябваше да наема овчар тази година, но каквото е сторено, е сторено.

— Как са се разделили овцете пред скалата, по равно ли?

— Не, като се има предвид пътеката, която са направили, повече от половината са тръгнали на север — каза Дейвид. Той изпи чая докрай, след това явно пропъди угризенията на съвестта си, докато се изправяше. — Именно след тях ще тръгна. Ако успея да открия повечето овце и ако агненето е сравнително добро през идната пролет, след година-две ще имам отново голямо стадо.

— Това означава една или две загубени години — отбеляза Александра.

— Така е, но както казва Пат, който не иска да рискува, да не се захваща с овцевъдство. Какво ще кажеш, ако те оставя с онези овце там и конете? Кучетата динго няма да дойдат отново, а аз ще се върна след няколко дни.

Александра се изправи, като тръсна глава.

— Не, не искам да оставам тук. Ще тръгна след овцете, които са се отправили на югоизток, Дейвид.

— И дума да не става, Александра — отсече той твърдо. — Знаеш много добре, че не можеш да се скиташ тук сама.

— Няма да се скитам, а ще събирам овцете. А няма да бъда сама, тъй като някои от кучетата ще бъдат с мен.

Дейвид пропусна забележката й, повтаряйки, че ще бъде сама. Припомни й свои преживявания, когато загубил пътя към Уайамба и за малко не загинал. Тя изтъкна, че е вървял пеша и без достатъчно запаси от вода и храна, докато тя ще язди и ще разполага с всичко необходимо.

Докато спореха, Дейвид настояваше, че тя можеше да се изгуби.

— Не, Дейвид, няма да се загубя — отвръщаше му тя. — Ти ми каза, че главната кошара се намира на север от тук, до потока Тибубура, а овцете са на югоизток. Аз просто ще събера всичките овце, които намеря, ще ги закарам на север към ручея и сетне ще тръгна нагоре по течението, докато стигна главната кошара.

Заставен да млъкне от пълното и логично разбиране на посоките и основните елементи на района, Дейвид се поколеба за миг, сетне отново се опита да я разубеди.

— Александра, тези овце не си заслужават риска.

— Рискът е незначителен и за мен си струва — каза му тя, обръщайки се към конете. — Да взема ли половината от товарните коне?

— Не, повече от един ще представлява бреме за теб, а и ще е по-добре аз да бъда с останалите. Но това е неразумно, Александра.

Обсъждането приключи, поне от нейна страна и тя свали товара от конете. Дейвид въздъхна, като й помагаше неохотно. Като прегледаха багажа, те извадиха екипировката, от която тя щеше да има нужда, заедно с кухненски прибори и храна за няколко дни. Александра си избра пушка и пищов, а Дейвид раздели прясното овнешко месо, увивайки го в брезент, след това опакова багажа във вързоп и го натовари на един от конете.

С пищов в колана си, Александра се качи на коня, като балансираше пушката върху предната част на седлото. Дейвид й подаде въжето на товарния кон, след това тръгна напред докато тя заслиза по склона. Той извика кучетата и избра половината, които щяха да вървят с нея.

Щом тя бе готова да тръгне, Дейвид се опита още веднъж да я разубеди.

— Може двамата с теб да отидем да съберем овцете, които се разпръснаха на север — предложи той. — Ако работим заедно, няма да отнеме много време, след това ще можем да видим другите.

— Не, ти знаеш много добре, че дори и да сме двама, ще ни отнеме почти същото време, колкото и ако си сам, Дейвид. Това е логичното разрешение на въпроса.

— Но то е и опасно. Внимавай, Александра.

— Ти също. Ще се видим в главната кошара след няколко дни.

Той кимна и се опита да се усмихне и докосна шапката си с ръка за довиждане. Александра обърна коня си и товарното животно тръгна след тях. Кучетата се колебаеха, поглеждайки към Дейвид, докато той не им даде знак да тръгнат след Александра. Те се затичаха да я настигнат, сетне тръгнаха покрай коня й, отправяйки се на изток.

Няколко часа по-късно, след като мина каменната скала, тя откри една дузина овце, наблъскани в един ров, встрани от отъпканата пътека, сторена от главната група овце. След като ги извади от рова, Александра завърза товарния кон и претърси всички дупки и шубраци наоколо.

Умните и опитни кучета схванаха какво прави и започнаха и те да търсят. От всички страни заблеяха овце, когато псетата ги откриваха на групички по две, по три или четири. Александра намери още, като ги караше към останалите и групата от животните растеше. Щом ги подкара пред себе си, повела отново товарния кон, животните бяха повече от петдесет.

Броят им растеше, докато тя караше бавно овцете и търсеше вода. Животните блееха от жажда, звук, който се чуваше на стотици ярда във всички посоки. Още малки групички и отделни овце бяха привлечени от него и от инстинкта им да се скупчват заедно, а и кучетата откриваха някоя и друга овца. Към залез-слънце, докато Александра ги караше към светлозелена растителност, която говореше, че наблизо има вода, тя вече беше събрала почти седемдесет и пет животни.

В центъра на зелената растителност имаше кална дупка, покрита с един-два инча топла, застояла вода, която напълно задоволи животните, но Александра отпи малко от бутилката с вода. След като изпъна въжето между фиданките, за да направи временна кошара, и вкара овцете в нея, Александра сготви набързо храна за себе си и кучетата, след това заспа край огъня.

Александра стана преди изгрев-слънце и беше готова за тръгване, когато стана достатъчно светло, за да вижда. Тя се движеше по отъпканата пътека между шубраците и стадото бързо се увеличаваше. Малко овце скитаха по единично, тъй като животните се бяха намерили и се бяха събрали на групички от по една дузина и повече. Александра проверяваше от двете страни, докато кучетата влизаха далеч навътре по фланговете и докарваха овцете на групи.

На залез-слънце, когато спря до един малък водоем за нощувката, стадото вече наброяваше над четиристотин овце. След като овцете, кучетата и конете пиха вода, водоемът се превърна в течна и покрита с пяна кал, която не показваше никакви признаци, че ще се прочисти с часове. Александра трябваше да изпие малкото вода, останала в бутилката й, а за да направи временната кошара за по-големия брой овце трябваше да използва цялото въже.

Докато палеше огъня и готвеше вечерята, тя видя, че на следващия ден ще трябва да заколи един овен. Овнешкото вече намирисваше силно и беше повечето кости и хрущяли. Направи питка и свари малко грах и ориз за себе си, а месото изпече за кучетата. Те бяха още гладни и след като го изгълтаха набързо и душеха за повече, ръмжейки едно срещу друго, оспорвайки си жилавите сухожилия и кокалите.

Още от първите няколко минути, след като се отправи на път на следващото утро, стадото растеше стремително. Пътеката, която овцете бяха направили, започна да се губи, докато съвсем изчезна, но Александра знаеше, че върви по следите на основната група овце поради броя на животните, които намираше. Те се бяха събрали в още по-големи групи и се присъединяваха към стадото на цели дузини.

Като излизаха от храсталаците и рововете от двете страни на пътеката, овцете бяха полудели от жажда и блееха жално. Някои от тях бяха толкова слаби, че нямаха сили да блеят езиците им бяха подути в отворените им уста, докато те се препъваха сред шубраците, бързайки да се присъединят към стадото. С някои от овцете, които се намираха в поносимо състояние и други, които едвам стояха на краката си, стадото ставаше все по-трудно за управление и се движеше изключително бавно.

Към средата на следобеда стадото вече беше прекалено голямо, за да може Александра да преброи овцете точно, но тя беше сигурна, че те са повече от седемстотин. Беше почти невъзможно да бъдат контролирани, но кучетата настървени връщаха овцете, които се опитваха да се отклонят, но те се движеха все по-бавно и по-бавно. Когато пресичаше едно ниско възвишение, Александра забеляза тъмнозелено парче земя и обърна стадото към него.

Щом овцете надушиха водата, Александра трябваше да заобиколи стадото и да застане пред него, за да забави хода му, тъй като беше вероятно по-слабите овце да бъдат прегазени. Стадото се разкъса, като овцете тичаха като обезумели към водата. Тя представляваше малък поток от изворна вода, която потъваше в изсъхналата почва на малко разстояние след източника си, и имаше място само за няколко десетки овце. Александра яздеше между тях, като гонеше от водата напоените овце, за да могат на тяхно място да застанат следващите.

Кучетата лочеха лакомо и бързо, като същевременно се нахвърляха срещу овцете, помагайки на Александра да ги прогонва, за да не настъпи бъркотия. Част от стадото започна да се изтегля от водата и да пасе тучната трева около нея, като постепенно натрупването намаля и по-слабите животни намериха място, за да пият и те. Щом и последната овца се махна от водата, Александра отиде и пи от началото на извора.

След като спъна конете си с въжета, тя направи бивак. Сетне си даде сметка, че непрекъснато отлага изключително неприятната задача да заколи овен. Като събра сили и преодоля гнусливостта си, тя приготви необходимите неща.

На известно разстояние от потока, намери дърво с удобен клон за окачване на заколеното животно, където да го одере и почисти. Изкопа дупка в земята за вътрешностите, след това взе въжето, ножовете и брезента. Най-тежкият наличен уред бе брадвичката и тя я сложи под дървото при другите неща.

Кучетата наблюдаваха приготовленията, очевидно усещайки, че не след дълго ще има пир с прясно печено овнешко месо, и когато тя тръгна между овцете, те я последваха. Като ги разглеждаше отгоре, Александра си мислеше, че ще бъде срамно да убие някое животно, което е било измъчвано от жажда. В същото време изпитваше вътрешно съпротивление да избере първото й попаднало животно, тъй като всички те някак си вече й бяха близки.

Освен това, липсата на отличителни знаци изглеждаше нечестен критерий да бъдеш обречен, но Александра избра едно животно, което приличаше на много други, без да е сигурна кога точно се е присъединило към стадото. Тя го изведе от стадото, а кучетата й помагаха нетърпеливо. Те се събраха покрай дървото да наблюдават, като дишаха радостно в следобедната горещина и махаха с опашки.

Застанала пред животното, тя взе брадвичката. Кучетата спряха да пръхтят, като застанаха напрегнати, а очите им следяха лъскавата стомана. Александра вдигна брадвичката на високо, изправи се на пръстите на краката си и събра сили. В този момент животното погледна към нея. Тя застина, гледайки втренчено надолу, докато то я изучаваше с печален поглед, сетне бавно започна да движи брадвичката надолу.

Кучетата се размърдаха нетърпеливо, като се почесваха от ухапванията на мухите. Александра заобиколи животното и застана откъм гърба му, извън погледа му. Хвана го за врата и вдигна брадвичката. Кучетата отново замряха, с очи вперени в сечивото. Александра събра сили, като гледаше към мястото, където Дейвид винаги удряше овните, когато ги колеше. Тя се сети за изпъкналите мускули на загорялата от слънцето му ръка, съкрушителната сила, която той влагаше в тежкия чук, за да убие животното само с един-единствен удар. В този момент тя изведнъж видя удареното от нея животно, което се въргаляше просто ранено на земята, и последните му мигове на предсмъртна агония и ужас, докато удряше неистово опитвайки се да го довърши. Замахна с брадвичката още веднъж и като отмести поглед от него, тръгна към бивака. Кучетата се колебаеха, поглеждайки ту към нея, ту към овена, сетне затичаха след Александра, за да я настигнат. Докато те се мъкнеха след нея, две от тях заръмжаха и оголиха зъби. Щом стигна бивака, тя захвърли брадвата, взе пищова си и се върна под дървото.

Като застана зад животното със заредения пищов, Александра го хвана здраво за врата. С опряно до главата му дуло, тя затвори очи и като обърна главата си настрани, натисна спусъка. Щом подсипът пламна, овенът и Александра подскочиха. След това пищовът изгърмя и вълнестата кожа на животното се изплъзна от ръката й, щом то се строполи на земята, умирайки на място.

Окачването на овена на клона за завързаните му задни крака беше борба от друг характер и Александра премести тежестта на тялото си върху въжето. Кучетата я наобиколиха и наблюдаваха, като я окуражаваха, скимтейки нетърпеливо и радостно. След като овенът най-сетне беше вдигнат от земята, Александра завърза парче брезент върху роклята си и се залови за работа.

Следващата спънка беше как да завлече животното до бивака и Александра залиташе насам-натам под тежестта на отпуснатото, покрито с брезент животно върху гърба си. Най-сетне то увисна на едно дърво до бивака и никоя от другите овце не видя убития си събрат. Изтощена, Александра направи временната кошара и вкара стадото в нея, след което запали огън.

Без да има апетит, но с разяждащ стомаха й глад, тя сложи на шиш едно голямо и едно малко парче месо и ги остави да се пекат. Кучетата гледаха към парчетата и скимтяха, предвкусвайки удоволствието, докато Александра приготвяше останалата храна. Веднага щом голямото парче беше готово, тя го извади от шиша и нахрани кучетата.

Сити и доволни, кучетата се излегнаха покрай огъня, а Александра си сложи ядене в чиния. Тя се опита да не обръща внимание на гаденето и да изяде една мръвка, но стомахът й се разбунтува. Като овладя пристъпите си да повърне, тя изплю хапката в огъня, а останалата част от месото хвърли на кучетата. Те я изгълтаха лакомо, а Александра изяде питката, заедно с ориза и граха.

Тъй като предишните две нощи беше спала лошо, тя едва стоеше на краката си от умора след още един дълъг и тежък ден. Но щом легна, воят на кучетата динго, който се носеше от всички страни, не й позволи да спи спокойно. Събуждаха я на няколко пъти и когато един час преди изгрев-слънце те отново я обезпокоиха, тя стана, разпали огъня и си направи чай.

На следващия ден, докато караше овцете на изток, тя откри какво беше привлякло дивите кучета. Сред храсталаците бяха разпръснати умрели от жажда овце, с обезобразени трупове, с които се бяха хранили през нощта дивите кучета динго. Няколко от тях все още се прокрадваха наоколо. Подплашени птици хвръкнаха нагоре и гущери, хранещи се с мърша се разбягаха, когато стадото мина покрай тях.

Мъртвите животни бяха доказателство, че Александра следва пътя, по който бяха тръгнали овцете, но тя започна да се чуди дали ще намери други останали живи. С кучетата динго наоколо, това ставаше все по-съмнително. Докато пресичаше едно възвишение, тя огледа местността наоколо, осветена от ярката слънчева светлина. Огромната Пустош стигаше до хоризонта във всички посоки и тя забеляза растителност, която говореше за наличие на вода в далечината пред стадото.

През цялата сутрин Александра караше стадото с бавен ход, като вече не откриваше дори мъртви овце. По обяд, водата беше точно пред тях, в една долина отвъд нисък хълм. Стадото се заизкачва по хълма, а когато стигна върха на възвишението, Александра внезапно дръпна юздите, слисана и възхитена от гледката, която се разкриваше пред погледа й.

Тревистата долина под нея беше осеяна с овце на купчини по четиридесет и повече. Като прецени броя им, Александра реши, че в долината имаше около два пъти повече от тези, които тя вече беше събрала. В края на долината се намираше билабонг, засенчен от гъсти дървета. Овцете бяха намерили достатъчно вода и пасище и бяха останали тук.

Като огледа отново овцете, Александра не видя никакви трупове на умрели животни сред тях. Мъртвите овце, покрай които мина от сутринта насам, бяха задоволили кучетата динго и те не бяха разкъсали нито една овца от тези в долината. Като се усмихваше щастливо, Александра подкара стадото надолу по склона.

Когато извика кучетата и обиколи долината, за да събере овцете, тя видя, че те са едни от най-добрите, от насочилите се на югоизток. В разцвета си, младите силни животни бяха продължили на изток, докато другите се бяха изтощили и изостанали назад. Тя изпрати кучетата в шубраците по околните склонове, откривайки още няколко, след което подкара всички животни към средата на долината.

В единия край на котловината се издигаше гранитна скала, висока повече от сто фута, чиято основа беше полегнала ниско, образувайки огромна висока пещера. След като Александра разтовари коня в нея, върху високия таван тя забеляза резби и рисунки на аборигени от отминали векове. Спънатите с въжета коне пасяха, а тя наблюдаваше хрупащите наоколо овце. Бяха прекалено много, за да може да ги преброи, но беше сигурна, че са близо две хиляди.

По-късно през деня следата от миризмата на овцете, които тя бе докарала в долината, привлече дивите кучета, които се бяха хранили с труповете на животните. Тя застана нащрек, предупредена от ръмженето на овчарските песове, започна да обикаля около стадото и зачака дивите кучета да се приближат достатъчно близо. Тя застреля едно с пищова си, след което хвърли оръжието и се прицели с пушката, и докато дивите животни се разбягаха, повали още едно.

Като отстрани опасността от дивите кучета, направи временната кошара между няколкото дървета близо до пещерата, използвайки цялото въже, което имаше. След като заведе да напои овцете на билабонга, тя ги върна в кошарата, която едва ги побираше. Щом падна вечерта, запали огън пред пещерата, чийто каменен под носеше следите от палени преди много години огньове.

Заедно с месото за кучетата, Александра сложи и малко парче овнешко на шиша и го пече дълго. Опита го предпазливо и разбра, че ще може да го яде с другата си храна. Въпреки че бе капнала от умора, тя спа съвсем леко, като се будеше от най-малкият необичаен шум откъм кошарата.

На разсъмване, докато приготвяше чая си, Александра реши да остане в долината и през този ден. Тя не беше много сигурна колко й остава до Тибубура, както и дали по пътя щеше да намери вода, но знаеше, че някои от животните са все още слаби от прекараните без вода дни. Щом съмна, тя изкара стадото в долината и отново спъна конете.

Докато животните пасяха, тя си помисли в колко необичайно положение се намира, в сравнение само допреди няколко месеца. И в най-безумните си моменти на въображение, тя нито за миг не можеше да си представи, че ще наглежда стадо овце в Пустошта. Но усещането беше изключително благодатно, тъй като най-сетне имаше свобода и независимост, за които винаги бе мечтала.

Докато оглеждаше пещерата, тя си помисли, че навярно аборигените са били принудени да направят скеле, за да рисуват върху високия таван. Нямаше и следа от него и поколения древни художници, които бяха създали загадъчните фигури и символи, бяха мъртви от векове. Единственото доказателство, че те изобщо са живели някога, бяха каменните рисунки в една пещера, затъкната сред безбрежните простори на Пустошта. Единствено мълчаливият вечен пейзаж бе оцелял, а хората бяха само изчезнали сенки, борили се срещу времето.

Като размишляваше върху това, тя видя собствения си живот в същата плоскост. В този контекст, бунтът й срещу отвличането, както и целият й живот дотук, бяха преходни, като проблясъка на прашинка под слънчев лъч. Тя постигна примирие със себе си за случилото се, като отчаяният й гняв бе изместен от вътрешно спокойствие и тя вече не мразеше живота, който растеше в утробата й.

На следващата сутрин, щом се показа първият лъч на изгрева, тя подкара овцете на север. Когато няколко часа по-късно забеляза яркозелено петно, Александра остави стадото и отиде натам. Сред дърветата беше останало само парче кална земя, чиято повърхност бе пресъхнала в лабиринт от пукнатини. Следобеда забеляза свежа растителност в северозападна посока и отиде до нея, за да открие друга пресъхнала от летните горещини водна дупка.

На залез-слънце на север до хоризонта се виждаха само сиво-кафяви и тъмнокафяви парчета изсъхнала земя и изгоряла от слънцето растителност. В една широка, пясъчна долина, Александра направи временната кошара, завързвайки въжетата между разпръснати тук-там малки дръвчета. Жадните овце блееха печално в знак на протест, докато влизаха неохотно в кошарата, подкарвани от Александра и кучетата.

Другите животни молеха за вода, като кучетата скимтяха, а конете бяха толкова жадни, че не можеха да правят нищо друго, освен да ръфат оскъдната кафява и прашна трева, която растеше близо до дърветата. Александра се опита да не обръща внимание на засилващата й се жажда, докато събираше дърва за огъня. След като го напали, тя извади шишето с вода и тенекиената чиния.

Кучетата я наобиколиха нетърпеливо, лакомо гълтайки водата, която тя насипа на два пъти в чинията. Отиде до конете и даде на всеки един от тях по една пълна догоре чиния с вода и течността свърши. Твърде жадна, за да яде и спи, тя опече само едно парче месо за кучетата и сетне седна край огъня в очакване на изгрева.

На следващото утро беше по-лесно да се карат овцете да вървят бързо, тъй като те бяха прекалено жадни, за да ядат и не правеха никакви опити да пасат. По-късно същата сутрин забеляза място с растителност, която говореше, че там през някои сезони има вода, но не направи никакъв опит да провери, като пазеше собствените си сили и тези на конете. Пред нея се ширеха само сухите, вълнообразни хълмове, покрити с прегоряла от слънцето растителност, и Александра се питаше дали животните ще оживеят след още една нощ без вода. Собствената й жажда предизвикваше безмилостни страдания, устата й бе пресъхнала, а устните й напукани. Но решимостта й беше непрекъснат източник на енергия, докато животните щяха да свършат мъките си, като се предадат и легнат да умират.

Когато следобеда горещината стана непоносима, овцете забавиха ход. По-старите и по-слабите постепенно изостанаха в края на стадото и Александра трябваше да размахва камшика си през няколко минути, за да ги накара да се движат. Кучетата също се изтощаваха все повече и повече, като дишаха задъхано с увиснали навън езици. Конете се намираха в същото състояние, движейки се тежко с бавни и провлечени стъпки.

Александра разбираше, че може да загуби всичките овце, ако прахосва енергията си, борейки се слепешката да спаси всяка една от тях, но тя не желаеше да се раздели с нито едно от животните. Като размаха камшика си над овцете, които се движеха едвам, тя ги връщаше обратно в стадото. Всеки път щом някоя стара овца или овен, клатушкайки се едва-едва излизаше от стадото, тя крещеше с прегракнал глас на някое от кучетата и му даваше знак да върне обратно изостаналото животно.

Съсредоточила вниманието си върху стадото, тя поглеждаше по-рядко пред себе си. Когато вдигна глава, тя забеляза някакво петно с по-различен цвят в далечината, но потисна надигащата се в нея надежда, страхувайки се от разрушителния удар от разочарованието, ако грешеше. Като сдържаше желанието си да погледне отново, тя впери поглед в овцете сякаш за цяла вечност, като размахваше камшика и държеше стадото накуп. Сетне тя вдигна очи отново и видя пред себе си широка ивица от блестяща, яркозелена растителност, която се простираше от изток на запад до хоризонта.

Тя нямаше сили да се радва, тъй като последните няколко мили бяха истинска борба да накара овцете да вървят, като няколко десетки от тях залитаха под изгарящите лъчи на слънцето. Много падаха внезапно, сетне залитайки се изправяха на крака едва-едва, щом Александра размахаше камшика над главите им. Изтощените кучета се движеха апатично напред-назад, когато тя ги засипваше с прегракналия си дрезгав глас, изпращайки ги да върнат овцете, които се бяха отделили от стадото отпред.

Когато прехвърляха последното ниско възвишение преди ручея, овцете надушиха водата, което доведе до нова криза. Стадото се задвижи на вълни, като овцете, които можеха, се затичаха стремително напред. По-слабите се запрепъваха и падаха в бъркотията, подложени на непосредствената опасност да бъдат стъпкани. Александра викна на кучетата и ги прати в предната част на стадото, а тя яздеше през него размахвайки с камшика, за да си проправя път.

Овцете се разделиха, тъй като се стремяха да избегнат кучетата пред себе си и силното плющене на камшика. Стадото се разпадна в неорганизирана маса с широчина около сто фута, като една групичка овце тичаше и припкаше през долината към ручея. По-слабите и по-бавни животни останаха назад, някои от тях продължаваха да подскачат надолу по последното възвишение.

Като подкара коня си в лек галоп, Александра мина пред овцете. Ручеят беше широк и плитък, с дървета наоколо, които бяха заобиколени от акри тучна трева и храсти. Като цопнаха във водата, конете спряха с подхлъзване и потопиха муцуните си, пиейки неистово.

Александра дръпна юздите, опитвайки се да ги извади от водата, преди да са пили прекалено много. Най-накрая започна да ги удря, за да ги накара да спрат. Изкара ги от водата и завърза товарния кон за едно дърво. Върна се отново в ручея, като размахваше камшика, за да изкара овцете от другата страна, преди да са се нагълтали прекалено много с вода.

Овцете гълтаха лакомо водата, като се пазеха от камшика и газеха през ручея. На отсрещната страна, утолили вече жаждата си, те започнаха да пасат лакомо тревата и храстите. Като яздеше нагоре-надолу по ручея, Александра изкара още овце от водата. Кучетата пиеха, като в същото време й помагаха да гони овцете на отсрещния бряг.

С пресъхналата си уста, да усеща пръскащата до седлото вода беше истинско мъчение за Александра. Но тя се сдържаше, защото знаеше, че овцете ще се разболеят жестоко и може да умрат, ако се надуеха с вода. Ако спреше, за да пие, някоя овца можеше да прекали, а тя бе решена да спаси всяка една от тях.

След малко останаха само онези, които имаха трудности с пристигането си до ручея. Като взе кучетата със себе си, Александра се върна към тях. Някои се препъваха и падаха след няколко слаби стъпки, докато други влачеха задните си крака, водени единствено от миризмата на вода. Силният плющящ камшик и кучетата ги подплашиха и те правеха последни усилия, когато Александра бавно ги подкара към ручея.

Водата ги съживи и последната овца прецапа ручея пред Александра и кучетата. Тя ги последва, като даде знак на кучетата да заобиколят стадото и да го придвижат още по-далече от водата. След това, като остави кучетата със стадото, тя завърза коня си, свали прашното си сако и шапка, хвърляйки ги на тревистия бряг. Нагази в ручея и седна, като водата минаваше през дрехите нагоре към гърдите й, когато тя потопи ръце и отпи с пълни шепи. Наплиска лицето си, сетне като задържа дишането си, се излегна по гръб, оставяйки приятно студената вода да я покрие цялата.

Четири дни по-късно, когато подуши слаба миризма от дим на дърва, носен от вятъра надолу по ручея, Александра обърна коня си и отиде встрани на стадото. Освен праха и миризмата на овцете, тя ясно различи миризмата на горящи дърва.

Тя впери поглед напред на няколкостотин ярда нагоре по ручея, до мястото, където той правеше завой. Висок хълм се издигаше над заобикалящия го терен и точно под билото му се бе скатало плато, където имаше голяма колиба, над която се виеше пушек от тлеещ огън. Това беше главната кошара и Александра изведнъж засия от радост, обхваната от предчувствието за пълно щастие.

Силата на чувствата й я изненада и тя си даде сметка, че чака с нетърпение да види радостта на Дейвид, щом зърнеше овцете. Освен това, тя жадуваше да види усмивката му, когато се срещнеха. Макар и да не бе изпитвала самота, той й бе липсвал.

Не след дълго главната кошара се изпречи в целия си вид пред нея. Градината — около пет акра земя, заобиколена от дървена ограда, се намираше на по-близката страна на хълма, а до водата имаше водно колело, с което да се напоява градината през периодите на суша. От другата страна на хълма стоеше кошарата, като че ли по-голяма, отколкото другите, които бе виждала, изградена от здрави колове и храсти.

Стадото пасеше на юг от хълма и върху едно възвишение над овцете Дейвид яхна коня и се запъти към нея. Докато конят му тичаше през хълмистия терен, той ту изчезваше, ту се показваше отново. Щом се приближи, тя видя, че загорялото му, красиво лице сияеше по детски от радост и той гледаше само към нея, без дори да забележи овцете, когато мина покрай тях. След това той дръпна юздите и спря до нея, а конят дишаше тежко от тичането.

Цял един миг никой от тях не проговори, изтръпнали и двамата в хипнотизиращо мълчание. Притеснението й от това, че е близо до него, беше изчезнало, заменено от напълно противоположна реакция. Неговият свеж, мъжки мирис й беше приятен и мисълта за мускулестите му ръце, които я прегръщат, предизвика в нея топло, нежно чувство. Сините му очи искряха от лъчезарна радост и излъчваха силната му любов към нея. Осъзнала новото си чувство към него, Александра му отговори с усмивка, която извираше от дълбините на душата й. В тяхното взаимно въодушевление, че отново са заедно след дълги дни раздяла, прекарани в безбрежната Пустош, думите бяха напълно неподходящи и в същото време ненужни.

Най-накрая той свали шапката си и отметна косата си назад, въздишайки щастливо.

— Виждам, че си добре, Александра.

— Да, а ти?

— Сега вече съм добре, но безпокойството беше започнало да ме обхваща все повече и повече. Ако бяха минали още ден-два, щях да оставя овцете да правят каквото искат и да тръгна да те търся.

Като се обърна да погледне за първи път овцете, които тя водеше, той се облещи от изненада.

— Боже, господи, Александра! Та тук има доста над две хиляди овце!

— Сигурна съм, че не успях да намеря няколко. За съжаление други бяха загинали от жажда, преди да успея да ги открия.

— Въпреки това, ти си се справила далеч, ама далеч по-добре, отколкото който и да е овцевъд. Цялата загуба от стадото не е повече от няколкостотин глави, което е направо чудо. Като се имат предвид трудностите, с които се сблъсках, само мога да си представя какво си преживяла, докато събереш тези овце и ги докараш дотук.

— Трудности? — попита с престорено учудване Александра. — Грижи? Нищо подобно, аз просто събрах овцете и ги подкарах на север към ручея, после дотук. Няма нищо по-просто и по-лесно от това, Дейвид.

Той замълча объркан, силно скептичен. Като не можа да задържи веселото си настроение, Александра се разсмя, сетне и той весело й пригласяше. Подкараха овцете към останалите, докато Александра му разказваше какво всъщност се бе случило през последните няколко дни.

Щом овцете се събраха заедно, Дейвид остави кучетата да ги наблюдават и тръгна с Александра към хълма, като й показваше къде възнамерява да построи комплекса от сгради за фермата. Спряха до градината, която беше засята със зеле, краставици, картофи, лук и други зеленчуци. Върху плодородната и влажна от напояваната с водното колело почва бяха избуяли плевели, но и растенията вирееха добре.

— Градината е в много по-добро състояние, отколкото очаквах, Дейвид — каза му Александра. — Има нужда от малко торене и плевене, с което ще се заема през следващите няколко дни. Зелето и краставиците вече могат да се ядат, и вярвам, че са вкусни.

— Несъмнено — каза Дейвид. — Чаках те да дойдеш тук, за да откъсна от тях. — Той посочи хълма. — Възнамерявам да построя къщата точно зад колибата, ей там.

Те изкачиха склона до колибата и спряха до нея. Равното плато, върху което бе издигната колибата, беше повече от един акър земя, защитен от господстващите ветрове от билото на хълма зад него. Александра се огледа наоколо, след това се върна да проучи околностите.

Тя остана изумена и пленена от неземната красота на гледката от хълма. На следобедната светлина с няколко леки и пухкави облачета, които хвърляха сенки върху земята, гледката беше панорама на хълмисти пасища и редки гори, простиращи се на разстояния, които зашеметяваха въображението. В сравнение с безбрежността на пейзажа, предишните сцени от живота й бяха незначителни и ограничени, съвсем нищожни по значение.

— Колко прекрасно е всичко, Дейвид — въздъхна тя благоговейно. — Никога преди не съм обхващала с поглед наведнъж толкова много от Пустошта. В целия свят едва ли има друга гледка прекрасна като тази.

— И аз изпитвам същото, но не е така с всекиго. Мнозина предпочитат да са заобиколени отвсякъде с шумни улици.

Александра се засмя, докато слизаше от коня и го разседлаваше.

— Аз бях точно такава по едно време, при това колкото по-шумно, толкова по-добре, но сега вече обичам Пустошта. Я гледай, каква здрава и голяма колиба си построил, Дейвид.

— Засега е добре — каза той, като разтоварваше другия кон. — Но един ден тук ще има къща, която ще отговаря напълно на гледката. Връщам се при стадото и ще оставя тези коне при останалите.

— Много добре, те ще могат да си починат и да попасат. Моят кон доста е поизтънял, както и аз самата.

— Всяка жена на света само може да мечтае да изглежда като теб — отговори й той категорично, отвеждайки конете. — По същия начин и аз само мога да искам да намеря думите, за да ти кажа колко съм щастлив, че си тук. Ще те видя отново малко след залез-слънце, Александра.

С огряно от лъчезарна усмивка лице той обърна коня и поведе останалите коне. Тя се усмихна и се изчерви от удоволствие. Когато той се скри от погледа й, тя отново впери очи в гледката, сетне отиде в колибата и разрови багажа, за да извади чисти дрехи.

При ручея Александра намери умивалник, който Дейвид беше направил от дърво, там бяха и бръсначът, огледалото и пръстеният съд със сапуна върху него. Наблизо висяха току-що изпрани дрехи, проснати върху въже, вързано между две дървета. Александра се изкъпа и изми косата си, след това се облече в чистите дрехи и изпра старите, окачвайки ги след това на въжето.

Върна се в колибата, за да вземе кофа и отиде в градината, където откъсна зеленчуци. Изми ги на ручея, отнесе кофата до колибата и започна да готви.

Преди залез-слънце Дейвид докара стадото до ручея, напои го и след това го вкара в кошарата. След няколко минути Дейвид дойде до колибата, следван от кучетата, а измитото му и избръснато загоряло от слънцето лице бе зачервено от студената вода.

Той се усмихна на Александра, настани се край огъня, след което отбеляза, че храната мирише много апетитно.

Нейният апетит също бе раздразнен от миризмите на готвенето и след като нахрани кучетата, тя напълни чиниите и подаде едната на Дейвид. Докато се хранеше, той повтаряше непрекъснато колко вкусно е яденето. Александра мислеше същото, тъй като дори обичайното овнешко месо и питка имаха друг вкус, когато вървяха заедно с киселото уханно зеле, крехките краставички и пържените картофи и лук, смесени с парченца хрускаво и ароматно свинско месо.

Александра сипа допълнително на Дейвид, а на себе си сложи още малко зеле и краставици. Щом свърши, той поклати отрицателно глава, когато тя предложи да му сипе за трети път.

— Толкова е вкусно, че ми се ще още, но не мога да сложа нито хапка повече — каза й той. — И кралят не е ял толкова вкусно ядене. Освен това, — добави той с усмивка, — всяко величество би ми завидял за компанията, която имам за вечеря.

Александра се усмихна, докато прибираше чиниите.

— Градината ще дава повече, отколкото ще имаме нужда. Трябва да помислим дали да не направим зимнина.

Дейвид се съгласи, като извади лулата и тютюна, Александра каза, че една изба ще бъде чудесно място за съхраняване поради постоянната температура в нея, а той й отговори, че ще започне да копае от едната страна на хълма през някой от следващите дни.

Докато Дейвид пушеше лулата, той отново заговори за плановете си, като обясняваше какви удобства възнамерява да създаде, които да направят живота тук приятен. Изведнъж той остави лулата и хвана Александра за ръката.

— Всичко това обаче не означава нищо за мен, ако ти не го споделиш с мен, Александра — каза той искрено. — Откакто те срещнах, открих повече смисъл в живота си, отколкото мислех, че има, защото разбрах какво е истинската любов. Моля те, кажи ми, че ще се омъжиш за мен.

Въпреки че бе очаквала това, предупредена от начина му на държане, когато чу да изговаря думите, тя остана някак си изненадана. Но това бяха словата, които тя копнееше да чуе повече от всичко на света. Изпълнена с радост и щастие, тя се усмихна и кимна в знак на съгласие.

— Да, Дейвид, ще се омъжа за теб — отговори тя.

Той я взе в прегръдките си и я целуна пламенно. Докато устните му покриваха лицето й, тя цялата пламна.

— Пат е мирови съдия — шепнеше той с устни срещу нейните. — Когато дойде, ще ни венчае.

Александра кимна, отдръпна се от него и се изправи.

— Много добре, Дейвид. Междувременно, тъй като нямаме съседи, които да ни шпионират и одумват, може да делим колибата от тук нататък.

Той се изправи, привлече я отново в прегръдките си и я целуваше, докато я занасяше в колибата. Докато я слагаше върху одеялата им, за момент тя бе обхваната от яростта, която бе изпитвала, когато Хинтън я бе обладавал. Но сега беше друго и усещането отмина и се изгуби сред засилващото се ново чувство, което нежните и внимателни ръце на Дейвид събуждаха.

Хладният нощен въздух обгърна голата й кожа и усещането за мускулестото му тяло до нея предизвикаха настойчивото желание да бъде още по-близо до него, с изгаряща болка за по-интимен контакт. Устните му възбуждаха още по-голямо желание, което се превърна в рафиниран жесток копнеж вътре в нея. Тя се примъкна до него и той легна отгоре й, като тежестта на тялото му нежно я притисна.

Изпита моментно чувство на удовлетворение, което изчезна, превръщайки се в зашеметяващото желание за още по-голямо удоволствие. Той се приближи, сетне се отдръпна, оставяйки я в приятно, ала мъчително очакване, а времето сякаш бе спряло, докато усещането идваше и си отиваше, на приливи и отливи, приближавайки се всеки път все повече и повече. И тя се притисна силно към него и телата им се сляха в екстаза на подлудяваща страст.

Сетне тя бе обладана от чувството за абсолютен покой, усещане за най-съвършеното задоволство, което някога бе изпитвала. То бе още по-прекрасно от усещането на ръцете му около нея, от устните му, които покриваха лицето й. Сетне той легна по гръб, притискайки я до себе си.

— Ти ме направи най-щастливият мъж на земята, Александра — каза той.

— И аз съм най-щастливата жена, Дейвид. — Тя въздъхна и сложи ръка върху стомаха си. — Единственото нещо, което би ме направило още по-щастлива, е това дете да беше твое.

— Но то ще бъде. Ти ще си моя жена, когато се роди, и ще носи името ми. Нима някой ще знае нещо повече от това?

Александра не каза нищо, като придърпа одеялата, за да се завият. Обърна глава на една страна, погледна към тлеещия огън и към безбрежния пейзаж зад него, чиито очертания чезнеха под меката лунна светлина. Няколко минути по-късно Дейвид вече дишаше с бавния и спокоен ритъм на съня, а тя прошепна.

— Съдбата ще реши.

Четиринадесета глава

Застанал до огъня пред колибата, Пат свали шапката и се поклони, когато Дейвид му представи Александра.

— Истинско удоволствие е за мен да се запозная с вас, мистрес Хамънд — каза той. — Дейвид ми обясни какво се е случило с вас и приемете моите най-искрени съчувствия. Сега, когато виновните за вашето нещастие най-сетне са намерили смъртта си, вярвам, че вие ще се чувствате щастлива и спокойна тук.

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Гарити — отговори тя. — Да, това, което започна като истинско нещастие, имаше щастлив край. За нищо на света не бих сменила мястото си тук с Дейвид, с положението на която и да е друга жена.

— Радвам се за вас и Дейвид. Както му казах вече, трябва ми свидетел, за да извърша церемонията по бракосъчетанието, но това лесно ще се уреди. Щом се върна във фермата, ще приготвя необходимото, за да дойдем със семейството ми и други хора тук. Освен това, ще изпратя конник до Сидней, който да съобщи на родителите ви къде се намирате, за да знаят, че сте жива и здрава.

— Много съм ви задължена, мистър Гарити. Надявам се, че това няма да наруши работата ви в стопанството.

Той я увери, че няма такава опасност и те продължиха да разговарят, като Дейвид сияеше целият, гордеейки се с Александра. Приказно красива, одухотворена и независима, тя бе наистина една несломима личност. Въпреки че вече бе бременна в петия месец, широката й дочена рокля прикриваше напълнялото й тяло. За първи път откакто Дейвид познаваше Пат, той виждаше едрия, самоуверен мъж леко объркан, който полагаше усилия да се изразява правилно докато разговаря с Александра.

— Вечерята ще бъде готова скоро — каза тя. — Междувременно мисля, че имате нужда от нещо освежително след дългото пътуване.

Тя наля ром в канчета и ги подаде на двамата мъже, след това се върна при огъня, а Дейвид и Пат отидоха нататък.

Взеха провизиите, които беше докарал Пат, и ги занесоха в колибата, след което седнаха. Пат изпи рома и поклати глава учуден, гледайки към Александра.

— Дейвид, срещал съм хора с късмет — каза той тихо, — но нито един от тях не може да се сравнява с твоя.

— Аз самият не мога да повярвам на щастието си, Пат, най-вече, че тя се съгласи да се омъжи за мен.

— Не си прав, Дейвид — изрази несъгласието си Пат. — Може да претърсиш целия свят и да не откриеш друга като нея, но и самият ти си рядко срещан човек. Казваш, че успяла да събере част от стадото, когато овцете ти се разпръснали. Човек може да си помисли, че жена с нейното положение никога не би направила нещо подобно, но погледът й излъчва особена непоколебимост.

— Тя може да направи всичко, което реши, Пат. В случая с овцете, тя се справи много по-добре от всеки друг овчар.

— Да, да, така е. Ти обаче рискуваш ненужно, като гледаш сам едно толкова голямо стадо, Дейвид. Трябва да наемеш помощници.

Дейвид се съгласи, но основната му причина бе, че искаше да бъде близо до главната кошара по време на бременността на Александра.

— Нямаш ли някои добри, стабилни помощници, от които да можеш да се лишиш, Пат?

— Нещо повече, Дейвид. Ако искаш, мога да ти пратя Адолариъс Бодънхем с цялата му дружина да работят за теб.

Предложението изненада Дейвид, тъй като Бодънхем беше изключително ценен работник. Пат обясни, че откакто Адолариъс работел при него, броят на стадата се е увеличил и овцевъди от близките кошари от време на време го посещавали, което никак не му се нравело. Бил недоволен, като изтъквал, че стопанството вече е прекалено населено и заплашвал, че ще напусне.

— Предупредих ги да не ходят при него — добави Пат, — но без никаква полза. Съвсем естествено е, когато ти се свърши тютюнът, солта или нещо друго да отидеш да си поискаш от най-близкия овцевъд. Това е нещо, което не може да се промени.

— Щом това му е оплакването — каза Дейвид, — тогава Адолариъс ще бъде щастлив до края на дните си в моята северозападна кошара. Тя е изолирана и пасищата са оскъдни, така че в тях никога няма да имам повече от едно стадо.

— Адолариъс ще се зарадва да чуе това, а освен това, най-големите от момчетата му ще работят в главната кошара. Ще трябва да им плащаш надници за помощници, но имаш предостатъчно пари в банковата си сметка.

— Дори още повече, тъй като у Хинтън открих кесия с доста пари. Освен това, видя и плячката, която разбойниците носеха със себе си. — Дейвид разклати канчето с рома и го изпи. — Дори този ром е от техния грабеж, а на мен не ми харесват подобни придобивки.

— Разбирам те, но по право те са твои, Дейвид. Не могат да бъдат върнати на истинските им собственици, а ти заслужаваш повече за това, че прати тези трима бандити в ада, където им е мястото. Ако имаш излишни пищови и пушки, ще бъда повече от доволен да ги разменя срещу овце. Оръжието на някои от моите хора е толкова старо и ръждясало, че не върши никаква работа.

Дейвид се усмихна многозначително и заведе приятеля си в колибата. Когато разтвори багажа с оръжието, Пат възкликна учудено.

— Та ти можеш да въоръжиш цяла рота войници, Дейвид! Покажи ми колко от тях можеш да ми дадеш, и срещу това ще ти предложа честна сделка.

Дейвид остави няколко пищова и пушки за себе си и посочи към останалите. С широка радостна усмивка върху брадатото си лице, Пат огледа оръжието и Дейвид го изнесе отвън. После увиха пушките в брезент, готови да бъдат натоварени на коня на Пат на следващата сутрин. В това време Александра ги извика за вечеря.

Беше краят на лятото, оставаха само няколко дни до началото на март, но градината все още даваше зеленчуци. Така че за гарнитура към овнешкото и питата Александра беше приготвила пресен грах, моркови и картофи, както и салата от маруля и краставици. Яденето беше отлично приготвено и Пат направи комплимент на Александра, като отбеляза също колко добре върви градината.

— Това се дължи на Александра — каза му Дейвид. — Благодарение на познанията й по градинарство и на упорития й труд имаме достатъчно зеленчуци за зимата в избата, които да стигнат за доста хора, както и няколко бушела със сушен фасул и грах.

— Ако семейството на Бодънхем дойде при вас, зеленчуците няма да пропаднат — пошегува се Пат. — Гърбовете на конете ми са се разтегнали от носене на провизии за тази банда, която обича да си похапва добре.

Дейвид и Александра се засмяха и темата на разговора се прехвърли към времето. Обикновено в края на лятото, когато растителността беше изгоряла от слънцето, мълниите от сухи и гръмотевични бури предизвикваха страхотни пожари, които се разпространяваха на много мили със скоростта на вятъра, опустошавайки всичко по пътя си. Тази година имаше само ограничени тревни пожари и Пат се надяваше, че положението ще се запази така, докато дойдат есенните дъждове.

След като се нахраниха, Пат отиде до купчината с багажа му, който се състоеше от седлото, увитото одеяло и провизиите, и донесе обратно при огъня голяма кожена торба. Извади хартия, шише с мастило и писалка и предложи на Александра ако иска, да напише писмо до семейството.

Александра му благодари с чувство на признателност и пое материалите за писане, а мъжете продължиха да разговарят. Пат повдигна въпроса за оръжието, като обясни как вижда сделката.

— Ако смяташ да наемеш Адолариъс и дружината му — каза той, — ще ти изпратя с него три хиляди овце и провизии, които ще ти стигнат до следващата доставка през пролетта. Ще гледам повечето от овцете да са млади, които ще се агнят.

— Струва ми се напълно честно, Пат.

— Още не съм свършил, Дейвид. Оръжието е дефицитна и ценна стока тук, а овцете са евтини. Затова ще ти дам още шест телни крави и една дузина прасета. Коне имаш предостатъчно, така че ще имаш всичко необходимо за полагането на една добра основа.

— Според мен това, което ми даваш, е прекалено много, Пат.

— Не е съвсем така. Самият ти знаеш, че една хубава двуцевка стига до 40 гвинеи, а аз имам предостатъчно добитък и прасета. Щом се върна тук за сватбата ти, ще докарам каруците и хора, да прокарат пътека. Идната пролет, ако всичко върви добре, ще имаш над 12 хиляди овце, и ще бъде безсмислено да ги караш при мен за стригането.

— Това е така, а с каруците могат да се докарат провизиите за следващата година. Ще имам нужда обаче от навес за стригане, бараки за хората, които ще се занимават с това, както и склад за провизиите.

— Разбира се. Когато разговарям с Адолариъс, ще му кажа, че искаш две от най-големите му момчета да работят тук. Те ще ти помагат да събереш дървен материал и да започнеш строежа на сградите, а докато съм тук с моите хора за сватбата, ще можем малко или повече да ги завършим.

— Благодаря ти, Пат, това наистина ще ми бъде от голяма помощ.

Вместо отговор на благодарностите на Дейвид, Пат вдигна рамене и започна да обсъжда подробностите. Решиха от къде е най-добре да минава пътят за Тибубура, така че да е лесен за построяване, да минава през няколко водни източници, като в същото време да следва най-пряката линия. След това Дейвид описа северозападната кошара и как най-лесно може да се стигне до нея със стадото, така че Пат да може да обясни на Адолариъс.

Докато разговаряше с приятеля си, Дейвид поглеждаше от време на време към Александра, която седеше край огъня и пишеше писмото си. Светлината от пламъците осветяваше прекрасното й лице и тя бе толкова поразително красива, че страстната любов, която Дейвид изпитваше към нея прерасна в мъчително-сладка болка. Знаеше, че й е трудно да напише това писмо, защото тя се бе изправила срещу семейството, давайки съгласието си да се омъжи за него и баща й щеше да побеснее, когато научеше.

Бяха обсъждали този въпрос и тя бе изразила съжалението си, но каза, че не може да направи нищо. Той знаеше обаче, че отношението на родителите й към брака й бе от изключителна важност за нея — обратно на впечатлението, което тя създаваше, когато говореха на тази тема — тъй като тя им бе дълбоко предана. Но както бе разбрал, Александра бе с изключително силен характер, за да понесе твърдо онова, което не можеше да промени и да продължи живота си с високо вдигната глава.

Освен това, той знаеше, че сега чувството й за преданост бе насочено към него, защото го обичаше. Любовта й към него продължаваше да бъде постоянен източник на учудване, нов крайъгълен камък, на който се крепеше всичко, което бе от значение за него. Той бе доволен върху своята си земя, от своите си овце, но това бе безлично и сиво съществуване, в сравнение с богатия на багри и изпълнен с радост живот, с който тя го бе дарила. В Пустошта той бе намерил живота, който бе търсил, а тя го бе направила пълноценен.

Пат си тръгна на другия ден сутринта, като обеща след няколко дни да изпрати Адолариъс и овцете, както и самият той и хората му да дойдат скоро, за да проправят път към фермата. Дейвид откара овцете на паша, като взе със себе си и брадва. Предишната пролет, когато бе засял градината си, той бе набелязал с кръгове корите на няколко десетки дървета. В горичката близо до пасящите овце, той започна да почиства и сече клони от мъртви и вече изсъхнали дървета.

През следващите дни гъсталаците около главната кошара бяха задръстени от трупи и цепеници и всеки път, щом Дейвид дойдеше тук, гледаше да види някакъв знак, че Адолариъс вече е пристигнал. Седмица след като Пат си бе заминал, облак прах се появи на хоризонта, когато сутринта Дейвид подкара стадото на паша. Докато слънцето се вдигаше по-високо, облакът бавно се бе преместил леко на север, което показваше, че стадото се движи към северозападната кошара.

Някъде към обяд, в единия край на стадото, кучетата се размърдаха неспокойно, явен признак, че наблизо има непознати. Дейвид остави брадвата и заобикаляйки стадото, отиде с коня до кучетата. От един гъст храсталак наблизо се показа Адолариъс върху коня си, придружен от две момчета на четиринайсет-петнайсет години, възседнали един неоседлан кон.

Високият мъж на средна възраст беше облечен в обичайното си облекло — редингот, права колосана яка, копринено шалче за врата и цилиндър, всичко износено. Свали шапка и поздрави със силно изразения си оксфордски акцент, а в същото време лицето му изразяваше силното желание разговорът да бъде кратък, за да може да се върне към уединението си, заедно със семейството.

Адолариъс направи знак на момчетата да слязат от коня и посочи към по-голямото.

— Това е Корнелиъс, а брат му се казва Юстас, мистър Керък — каза той. — Ще видите, че и двамата са отлични работници.

— Има доста работа за тях и те ще бъдат посрещнати добре — отговори Дейвид. — Ако продължите в същата посока, ще намерите северозападната кошара точно на юг от островърхите хълмове, които аз наричам Кулите. В центъра на пасището се намира кошарата.

— Ясно, мистър Керък. Кога възнамерявате да стрижете овцете?

— Хората и каруците ще пристигнат тук, след като свършат работа в Уайамба, което ще бъде някъде през третата седмица на септември. Дотогава пролетните агнета трябва да бъда отбити и вече да пасат.

— Така е. Ще се видим тогава, мистър Керък.

Адолариъс отново повдигна шапката си и навлезе обратно в храсталаците, водейки свободния кон. Дейвид се обърна към момчетата, които го изучаваха, като се усмихваха кротко и приветливо. И двете момчета бяха едри и мускулести за възрастта си, с тъмна кожа и черти на аборигени. Бяха облечени в широки и груби брезентови панталони и ризи, а принадлежностите им бяха увити в одеяла, прехвърлени през рамо.

По-голямото момче посочи към себе си, сетне към брат си, като говореше на някаква смесица от оксфордски английски и жаргона на овцевъдите, примесен с аборигенски акцент.

— Аз съм Корли, а той е Юли. Така е по-лесно, нали?

— Да, по-лесно е — съгласи се Дейвид и се засмя. — Идете да свалите въжетата от спънатите коне, ей там, след това ще ви покажа къде ще живеете. Можете да използвате всички коне, с изключение на дорестия, който е на господарката.

След като момчетата се качиха на конете, Дейвид им каза да преместят овцете по-нататък. Корли и Юли дадоха знак на кучетата, като умело придвижваха стадото към мястото, което Дейвид им бе посочил. Доволен от това, че всеки един от тях спокойно можеше да бъде оставен сам със стадото, Дейвид ги заведе в градината, където Александра работеше, и се запозна с тях.

Тя ги поздрави сърдечно, като ги разпитваше за различни неща, момчетата отговаряха срамежливо и неуверено. Дейвид ги разведе наоколо, като им обясняваше в какво ще се състои работата им. Щом свърши, той изпрати Корли да наглежда овцете, а Юли взе със себе си да подреждат трупите, които беше насякъл и почистил от клоните. Като използваха конски впряг, те изтеглиха материала на отсрещната страна на хълма.

До вечерта Дейвид разбра, че Адолариъс беше подценил възможностите на синовете си като работници. Обучени да вършат разнообразните задачи, с които един овцевъд трябваше да се справя, момчетата имаха силното желание да се харесат и работеха съсредоточено и с неизтощима енергия. На следващото утро те станаха преди Дейвид и започнаха да цепят дърва за огъня и да носят вода от ручея.

Няколко дни по-късно, щом купчината от трупи близо до кошарата стана доста голяма, Дейвид определи размерите на сградите и тяхното разположение. Броят на овцете, които Дейвид щеше да има през следващите две-три години, оправдаваше изграждането на не много голям навес за стригането на животните, а и за склад през този период щеше да му бъде достатъчна една малка сграда. По този начин, ако се съобразяваше само със сегашните си нужди, в крайна сметка щеше да се получи една смесица от малки постройки вместо добре организиран комплекс от големи и стабилни сгради. Когато обсъди този въпрос с Александра, тя нямаше никакви съмнения относно това, което трябваше да се направи.

— Строй с перспектива, Дейвид — каза му тя. — Ще дойде момент, когато ще имаме десетки хиляди овце и всичко, построено във фермата Тибубура, трябва да бъде стабилно и да издържи дълго.

Мнението й бе определящ фактор и Дейвид и Юли очистиха храстите и другата растителност върху огромна, равна територия от страната на хълма, която се намираше близо до кошарата. След като определи конкретните постройки за целия комплекс, Дейвид размери с крачки мястото за голям навес, където да стрижат овцете, както и за бараките и склада, а Юли го следваше и забиваше колчета в земята. След това двамата домъкнаха до мястото големи камъни и ги наредиха един до друг, запълниха дупките с подходящи по-малки камъни, изграждайки по този начин прави и стабилни основи за постройките.

След като завършиха основите, започна тежката работа по оформянето на трупите в масивни греди. Късно следобеда Корли и Юли помогнаха на Дейвид да изтърколи гредите по специално направено от камъни нанадолнище и да ги повдигне с лост до мястото им в основите.

След като работите по постройките започнаха, Дейвид отделяше част от времето си и за други задачи. Като използваха грубите трески при цепенето на трупите, двамата с Юли сковаха рафтове за избата и направиха обори за добитъка и свинете, които Пат щеше да докара. Щом момчетата разбраха, че има нужда от някакви съдове, в които да се държат подредени зеленчуците в мазето, те изплетоха кошници от трева, занаят, който бяха научили от майка си.

Рано един следобед, когато Дейвид работеше на постройките, Александра го извика от колибата. Тя слезе надолу по хълма при него, сочейки му на юг. Дейвид стъпи върху купчина камъни и видя Пат да се приближава през пасбището и двамата си махнаха с ръка за поздрав.

Пат дръпна юздите и слезе от коня, като свали шапка, за да поздрави Александра. Здрависа се с Дейвид, след което зяпна учуден, когато видя колко работа бе свършена.

— Дейвид, когато решиш нещо, действаш бързо, а? — отбеляза той през смях. — Изобщо не очаквах да си напреднал толкова много.

— Корли и Юли се оказаха изключителни помощници, Пат. Обсъдихме въпроса заедно с Александра и решихме, вместо малки сгради, които да ни вършат работа само за момента, да построим големи и стабилни, с перспектива за бъдещето.

— Аха, разбирам, освен това, виждам, че постройките ще бъдат добри. Веднага се забелязва, че си инженер с познания за лостове и други такива неща. Някои от тези греди сигурно тежат един тон и аз не бих се опитал да ги преместя, ако нямам половин дузина, ако не и повече яки мъже, които да ми помагат.

— Използвах наклонени плоскости и лостове, за да ги повдигна и сложа в основите, но не съм се опитвал да поставя отвесните подпори. За това ще трябва система от скрипци и въжета, както и няколко мъже, които да теглят въжетата.

— Ами, докарал съм ти и двете неща — каза Пат, — както и рамков трион за разрязване на трупите на дъски и всичко друго, от което ще имаме нужда. Каруците са на около пет-шест мили и ще бъдат тук час-два преди залез-слънце. Съгласен ли си сватбата да бъде утре?

Двамата мъже се обърнаха към Александра, тъй като тя трябваше да реши.

— Добре, нека да е утре сутринта — отговори тя. — Ще бъда заета тази вечер с приготвянето на храна за всички и ще…

— Не, не — прекъсна я Пат, като се усмихваше и клатеше глава. — Мъжете си готвят сами, а Майра ще сготви за семейството ми. Ще ви бъде тежко да готвите за цялата банда, а и аз няма да позволя. Носим всичко необходимо за едно добро хапване след сватбата и мъжете ще го приготвят. Вие трябва да се радвате на събитието, а не да работите като вол.

— Това е много мило и тактично от твоя страна — каза му Александра, — но аз настоявам ти и семейството ти да се храните с мен и Дейвид. Вечерята ще бъде готова, щом пристигнете.

— Е, добре — отговори Пат, доволен от подреждането на нещата. — Майра чака с нетърпение да се запознае с вас и по този начин ще има достатъчно време да ви гостува. Сега ще е по-добре да се върна и да пресрещна каруците.

Той отново се поклони на Александра, след това се качи на коня си и потегли. Дейвид се върна на постройките, а Александра тръгна да приготвя отрано вечерята. Щом свърши, Дейвид отиде до умивалника при ручея, за да се обръсне и посрещне гостите.

Късно следобед те се показаха на хоризонта, като двама от помощниците вървяха отпред и посичаха храстите и фиданките по пътя. Пат и още трима мъже яздеха след момчетата, следвани от две каруци, теглени от коне. Най-отзад трети помощник водеше добитъка и прасетата. Те приближаваха хълма, а зад себе си оставяха утъпкана пътека, която се виеше като панделка по хълмистия терен. Налице бе средството за връзка и контакти, което стигаше навътре в Пустошта и фермата Тибубура вече не беше изолирана от външния свят.

Дейвид и Александра поздравиха гостите в подножието на хълма, като овцевъдите и помощниците се кланяха несръчно и заекваха, докато й бяха представяни. Двете с Майра Гарити веднага се харесаха една друга, още докато си размениха сърдечни любезности, след което Майра запозна Александра с децата си.

Овцевъдите спряха каруците близо до кошарата и вкараха добитъка и прасетата в готовите и очакващи ги обори. Семейството на Гарити отиде към колибата заедно с Дейвид и Александра. Докато Александра завършваше приготвянето на вечерята, Майра и децата й помагаха, а мъжете седнаха да разговарят на канче ром. Пат отново отбеляза какъв късмет имал Дейвид с Александра.

— Сякаш съм открил златна планина — съгласи се Дейвид, — с тази разлика, че тя е по-скъпоценна и от най-огромното количество злато. Тя се чувства щастлива тук, но аз зная, че чака с нетърпение да получи отговор от семейството си.

— Навярно съвсем скоро ще има отговор — каза Пат. — Ездачът, когото изпратих в Сидней, е с добър кон. Ако не се случи нещо непредвидено, трябва да бъде тук до четири-пет седмици. Казах му да изчака отговора на семейство Хамънд, и ако нещата вървят добре, той трябва да се върне обратно тук някъде към края на есента.

Пат обясни, че пратеникът също така носи доклад до главния съдия за тримата разбойници.

Щом се стъмни, те вечеряха, като Майра и Александра разговаряха за дивите кучета динго. Аборигенката каза, че те са нещо повече от обикновена заплаха за овцете. На разваления си английски, тя обясни, че кучетата динго имат важна роля в Пустошта.

— Какво те ядат — каза тя, — то изчезва. Нещо не хубаво или не искано, няма го, ако динго ядат. Те правят лоши неща нелоши.

— Аха, те се хранят с мърша — намеси се Пат, като се смееше. — Ако мъртво кенгуру или нещо друго лежи и умирисва мястото, те ще го изядат. Всеки знае това, Майра. Що се отнася до мен, аз по-скоро бих избил всички кучета динго като оставя умрелите животни на папагалите.

Майра не отговори, но ако се съдеше от нейната сдържана усмивка към съпруга й, на Дейвид му се стори, че тълкуването на Пат на нейните думи беше изцяло погрешно. Беше прекалено буквално, но в същото време и самият Дейвид не беше уверен какво точно бе имала предвид тя.

Той и Александра размениха погледи, както изглежда и тя мислеше като него.

В края на вечерята, мъжете запалиха лулите си. Близо до каруците в подножието на хълма овчарите и помощниците свършили с яденето, бяха насядали около буйния огън и гласовете и смехът им достигаха слабо до колибата. Когато огънят започна да угасва, мъжете и момчетата разстлаха одеялата си и легнаха наоколо. На Колин му се доспа и той отиде да си легне в едната от каруците, а Шийла остана край огъня и слушаше как майка й и Александра разговаряха.

Пат се прозяваше от време на време, а и Дейвид се почувства уморен. Но тихият разговор между двете жени край огъня не показваше никакви признаци да свърши скоро — дъщерята от едно добро и заможно английско семейство и дъщерята на хора от каменния век се бяха сприятелили. Най-сетне Пат се изправи и обяви, че е време за лягане, и те тръгнаха в нощта, надолу по склона към каруците.

Щом се съмна на следващия ден, близо до каруците в чезнещия мрак лумна огън. Овчарите приготвиха прасето, което Пат беше донесъл специално за случая, и го набучиха на шиш над огъня, след това сложиха големи тенджери със зеленчуци да се задушават бавно на края на жаравата.

Късно сутринта всички от каруците дойдоха в колибата. Всеки зае своето място — Пат се изправи пред Дейвид и Александра, а зад тях застанаха Майра и децата й, а останалите се подредиха в редица най-отзад. Пат свали шапката си, последван от останалите мъже. След това отвори молитвеника си и започна да чете службата за венчаване.

Въпреки че церемонията беше изключително проста, на Дейвид му се струваше още по-значителна, тъй като нямаше никакви украшения, които да затъмняват важността на събитието, когато един мъж и една жена се свързваха в любовта. Обстановката беше много по-подходяща, от която и да е пищна венчавка, с огромното небе над Австралия вместо свода на катедрала, а музиката на органа бе изместена от шепота на вятъра в края на лятото. Но което бе най-важно, с нея се осъществяваше необходимостта животът му да бъде пълноценен.

Щом церемонията свърши, Александра и Дейвид се обърнаха един към друг за традиционната целувка. Устните им често се бяха срещали в страстта, но лекото докосване на устата й до неговата, беше нещо по-въодушевяващо от всичко преди, защото сега тя бе негова съпруга.

Мълчанието на малката групичка бе нарушено и премина в разговор и смях, докато мъжете се ръкуваха с Дейвид и се редяха непохватно в очакване да получат целувка от младоженката. След като официалната част свърши, хората тръгнаха на тълпи надолу по хълма към каруците, където овцевъдите бяха наредили импровизирана маса близо до огъня. Те свалиха тенджерите със зеленчуци от жаравата и ги поставиха на масата.

Прасето беше опечено точно колкото трябва и вятърът разнасяше неговата апетитна миризма, докато Майра и Александра го режеха на парчета. Дейвид взе чиния с тлъсто и сочно парче от прясно свинско, след това натрупа чинията догоре със зеленчуци. Храната не беше толкова вкусна, колкото когато Александра готвеше, но от приповдигнатото му настроение яденето му се стори апетитно.

Щом се нахрани, Пат извади от каруците кана с ром и я постави на масата заедно с канчетата. Мъжете веднага се насочиха натам, но той ги предупреди да не пият прекалено много, защото след малко ще започне работата по постройките. Дейвид и Пат разливаха рома, след това се отместиха встрани, като разговаряха.

По някое време Пат внезапно млъкна и се намръщи поглеждайки подозрително към Шийла. Близо до Пат и Дейвид седеше момичето — същинско олицетворение на пълно доволство, като мляскаше и едва сдържаше оригванията си. Беше подпряла едната си ръка на хълбока, а в другата държеше канче, като от време на време сърбаше от него.

— Шийла! — изкрещя Пат. — Какво има в това канче?

— Същото, каквото има и в твоето! — отвърна момичето. — При това ми отива също така добре, както и на теб!

— Я говори прилично! — каза й разярен Пат. — Няма да търпя нахални и безочливи забележки! И остави това канче с ром!

Намръщена, Майра се приближи до момичето и му взе канчето.

— Стига безочливост! — заповяда тя. — И никакъв ром!

Намръщена и обидена, Шийла премести встрани погледа си. Овчарите и помощниците също извърнаха очи от Пат, като едва сдържаха смеха си. Александра не одобряваше постъпката на Шийла, но същевременно се забавляваше, което съвпадаше с чувствата на Дейвид, с когото си размениха погледи.

Пат въздъхна дълбоко, като отпи от канчето си.

— Това момиче ще ме умори — измърмори той. — Някой ден ще получа удар, както непрекъснато ме ядосва. Но за нищо на света не бих я заменил. — Той промени темата, като сниши глас. — Дейвид, снощи, преди да заспим, Майра ме подсети за нещо…

— Така ли? — подтикна го Дейвид да продължи.

— Ами — започна неловко Пат, — аз самият никога нямаше да се сетя, но Майра ми каза, че Александра е в доста напреднала бременност.

— Да, така е. Александра възнамеряваше да каже на Майра по някое време, но не ми е споменавала, че са говорили по този въпрос. А, както и ти отбеляза, щом не личи, как е разбрала Майра?

— Дейвид, ако изобщо е възможно да се проумее как аборигените разбират някои неща, то и двамата щяхме да понаучим нещо. Питал съм Майра, но никога не получавам отговор, който да има някакъв смисъл за мен. Причината, за да заговоря по този въпрос е, че Майра иска да бъде близо до Александра, когато му дойде времето. Съгласен ли си?

— Напълно — отговори ентусиазирано Дейвид. — Всъщност ще съм й изключително благодарен, ако тя е тук, Пат.

— В такъв случай ще кажа на Майра да извести Александра, когато двете заговорят за това. Майра си има някакви способности да разбере няколко дни преди това, кога ще се ражда бебето, така че ще дойде тук на време, за да може да се погрижи за всичко. Навярно ще вземе със себе си Шийла и още няколко жени.

— Чудесно, много ти благодаря, Пат.

Пат отмина неловкия разговор с кимване на глава и започна да обсъжда реда, по който ще се работи на постройките. Дейвид почувства огромно облекчение. От време на време се сещаше за опасностите, пред които Александра щеше да бъде изправена след няколко месеца, когато трябваше да ражда. Сега, когато с нея щеше да има опитна жена, тази опасност нямаше да е толкова страшна.

Щом гостите си тръгнаха, мястото в подножието на хълма започна да придобива очертанията на главна кошара. От едната й страна, се издигаха големият навес за стригане на овцете, бараките и складът, на които им трябваше още малко, за да бъдат напълно завършени. Освен това, имаше купчини нарязани дъски и греди за бъдещия строеж.

Въпреки че бе доволен от постройките, Дейвид си даваше все по-ясна сметка за мизерния вид на колибата. Нощите ставаха студени, а Корли и Юли спяха в бараките, където имаше огнище, докато Александра все още трябваше да готви на огъня на открито. Изграждането на къщата предстоеше, тъй като те бяха обсъдили и стигнали до заключението, че това ще бъде голяма, каменна къща, за което щяха да са необходими материали от Сидней.

Когато той й предложи да се премести за момента в някои от постройките, тя отказа.

— Предпочитам да бъда тук, на хълма — обясни тя. — Имам изглед към пейзажа и свежа, приятна атмосфера. Колибата си има своите недостатъци, но въпреки това бих останала тук Дейвид.

— Навярно ще е по-добре да построя малка къща за момента.

— Строй с перспектива, Дейвид — напомни му тя. — Ние възнамеряваме да имаме каменно, представително жилище, а не обикновена къща. Засега колибата ни е достатъчна.

Той не продължи темата, но в него остана чувство на неудовлетвореност. Всеки път, щом видеше как Александра зъзне край огъня в хладния утринен въздух, изпитваше безпокойство. А всеки път, когато се връщаше към хълма контрастът между колибата и големите постройки близо до кошарата беше болезнено очевиден.

Друг по-маловажен проблем за него беше състоянието на пасбището, което се изчерпваше. Въпреки че в околностите имаше хиляди акра тревни площи, прекалено голямото стадо пасеше тук вече седмици в края на сухия сезон, където нямаше да порасне никаква нова трева. Но помощниците бяха прекалено неопитни, за да закарат стадото на друго пасбище, а на Дейвид не му се искаше да оставя Александра, докато не се родеше бебето.

Александра всеки ден разтъпкваше коня си, така че самата тя забеляза недостига на добра паша и повдигна въпроса пред Дейвид. Предложи му той с едно от момчетата да премести стадото на друго място, а другото момче да остане тук да пасе добитъка и да пуска прасетата да ровят в гората. Когато той й отказа, тя изтъкна, че е напълно здрава, дори няма характерното за бременните сутрешно гадене. Той продължаваше да й отказва, тъй като знаеше много добре, че ще се притеснява непрекъснато, ако я оставеше сама.

Александра беше недоволна, но не каза нищо повече по въпроса. Дейвид чувстваше ясно, че тя бе силна и здрава жена, че Майра Гарити ще бъде с нея при раждането, както и че овцете се нуждаеха от по-добро пасбище, за да осигурят здрави агнета и добра вълна. Но Александра беше животът му и той искаше да бъде с нея.

Една сутрин, след един студен и ясен ден, още в ранни зори заваля и първият дъжд. Въпреки че облаците се натрупаха бързо, вятърът и непрекъснатото тропане на дъждовните капки по покрива на колибата събудиха Дейвид. Той се облече, наметна мушамата, сетне излезе навън и разпали силно огъня, за да не позволи на дъжда да го угаси.

Щом се върна в колибата, дъждът се процеждаше през покрива и капеше върху одеялата, а Александра търсеше пипнешком в тъмното мушамата си. Дейвид й помогна да я намери и я разстла върху одеялата, след това сложи отгоре и своята мушама. Съблече се и легна отново, но одеялата бяха влажни и Александра трепереше, като се гушеше в него да се стопли.

На разсъмване закуската бе окайваща операция. Александра клекна до пушещия огън под дъжда, за да приготви кашата и чая, след което двамата с Дейвид се сгушиха един до друг в мократа колиба да закусят. Всичко това беше познато на Дейвид, тъй като колибите винаги пропускаха дъжда, и това да му е студено и влажно беше част от дъждовния период, но той знаеше, че Александра имаше нужда от удобства.

Същата сутрин Дейвид и Юли работиха по колибата. Въпреки че пластовете кора от дървета бяха доста дебели, конструкцията започна да пропада, като непрестанният дъжд намираше начин да се промъкне през покрива на няколко места. Юли обаче знаеше как да предпази огъня от дъжда в случаите, когато не духаше силно. Сложи тънки колове около огъня, върху които постави пръчки, образувайки нещо като наклонен покрив от кори на дървета, така че дъждът да се стича от едната страна.

На следващия ден продължи да вали и почвата около колибата се превърна в тресавище от кал. Дейвид разбираше, че трябва да направи нещо. След като прецени сегашните нужди и бъдещите планове, той взе решение. Изпрати Юли да доведе два коня, след което те откараха впряга до един товар дървен материал, който се намираше до постройките и го завлякоха нагоре по хълма.

Когато натовариха втория наръч с дървен материал и го откараха до платото зад колибата, Александра излезе навън.

— Да строиш дървена къща е противно на това, което ние решихме, Дейвид — каза му тя.

— Това не е къщата, която имам предвид, тъй като тази постройка ще се превърне в кухня и килер в задната част на сградата, която в крайна сметка ще построим като наш дом. Вътрешните стени няма да поддържат покрива, така че ще мога да ги извадя. Една каменна къща трябва да има вътрешно дървено скеле и това просто ще бъде част от него, когато започнем да строим с камъните.

Александра се поколеба, като преценяваше казаното, сетне се усмихна.

— Имам голям късмет да съм омъжена за един толкова интелигентен мъж — отбеляза тя. — Бързай да я построиш Дейвид.

Дейвид се засмя и двамата с Юли започнаха да подрежда дървения материал от първия товар, а Александра се върна в колибата. Когато момчето отведе конете, за да докара още материал, Дейвид размери с крачки мястото, върху което един ден щеше да издигне голяма каменна къща сред платото. Когато реши къде ще се намира кухнята и килера, той започна да събира камъни за основите.

В края на деня беше завършена само част от основите, но перспективата за суха и топла къща караше Дейвид и Александра да понасят по-леко студената и влажна колиба. Неудобството изчезна на следващия ден, когато дъждът спря и небето се проясни. През следващите дни топлината на късното лято се върна, когато слънцето изгря над пасбището, което се обагри в светло зелено от новопоникналата трева.

Нощите си оставаха хладни, а във въздуха се усещаше смяната на сезона, докато работата по къщата напредваше. Въпреки че тази част щеше да бъде в крайна сметка само дял от къщата, размерите й бяха значителни, разделени на четири стаи. Когато подът и скелетът за външните стени бяха завършени, Дейвид започна да гради огнищата в две от стаите. Тъй като нямаше време да направи хоросан, той използваше фина глина от източник близо до ручея, за да слепи камъните, както беше правил огнищата в бараките.

Докато глината съхнеше, ясното време продължи, и когато от запаления огън се образува здрава спойка между камъните, отново се появиха облаци. Дъждът продължи два дни, придружен от силен вятър, който разклати корите от покрива на колибата, предвещавайки още по-силни бури, които щяха да настъпят през следващите седмици. Когато небето се проясни отново, слънцето вече беше изгубило силата си и беше настъпила късна есен.

Дейвид посвещаваше по-голяма част от времето си на къщата, но от време на време отиваше до кошарата и пасбището около нея, за да провери какво става там. Имаше новопоникнала трева на пасбището, но тя нямаше да бъде достатъчна. Освен това, на отделни места щетите бяха големи, тъй като овцете бяха изгризали тревата до корен още преди да се развият новите кълнове.

За да се възстанови пасището, бяха необходими месеци, през които тук не трябваше да се пасат овце. Дейвид престана да мисли за това, все още твърдо решен да не напуска Александра. Тя работеше на постройката заедно с него, пробиваше дупки в дъските за заклиняване и изпълняваше други леки задачи. Съвместната им работа по тяхната къща беше едно от най-приятните преживявания в живота на Дейвид, но по всичко личеше, че зимните бури щяха да пристигнат, преди къщата да е завършена.

Рано един следобед, докато Александра шеташе насам-натам и чистеше пода от дървените изрезки, тя спря и погледна в далечината.

— Дейвид, по пътя идват конници.

Дейвид, който в това време дялкаше една дъска, се изправи и погледна. Единственият посетител, който той очакваше, беше пратеник от Уайамба, който трябваше да донесе писма за Александра от семейството й. Ако всичко беше минало добре, конникът, който бяха изпратили в Сидней, трябваше да се върне всеки момент. Но вместо един ездач в далечината се виждаха петима, които водеха три товарни коне, като се движеха бавно по пътеката.

— Кой може да бъде, Дейвид? — попита Александра.

— Нямам никаква представа — отговори той замислено. — Знам, че не са разбойници, тъй като те никога не се движат в групи, по-големи от двама-трима души и не се появяват посред бял ден.

Той се обърна към другия край на платото, където Юли водеше конете с поредния товар от дървен материал.

— Иди и оседлай един от тези коне, и го докарай до колибата, Юли! Бързай!

Момчето забързано отвърза конете и се затича надолу по хълма с тях, а Дейвид и Александра тръгнаха към колибата. Тя попита дали да започне да приготвя ядене за конниците, но Дейвид твърдо кимна отрицателно с глава.

— Не, няма нужда от това. Ние ще им дадем храна, както си му е редът, но те могат да си готвят в бараките. Сега поне вече има къде да слагаме посетителите.

— Така е — съгласи се Александра, като гледаше към конниците в далечината и въздъхна тъжно. — Надявам се поне да носят пощата.

— Аз също, любов моя. Скоро ще разберем.

Тя се усмихна и кимна, като отново въздъхна. Миг по-късно Юли се зададе, яхнал коня, като водеше със себе си оседлания кон на Дейвид, който се качи на него и тръгна надолу по хълма. В подножието на склона, той зави към пътеката, движейки се в лек галоп.

Поради вълнистия терен на хълма, през по-голямата част от времето мъжете не се виждаха. Щом Дейвид премина първото възвишение, конниците, които се намираха върху една по-висока част от пътеката на около миля, му махнаха с ръце. Дейвид се спусна надолу по една блатиста долина и след няколко минути мъжете отново се появиха на малко повече от половин миля разстояние. Те го поздравиха с викове и Дейвид махна в отговор, разпознавайки в тях работници от фермата на Франк Уилямсън при река Нипиън.

Щом се приближи, той видя, че мъжете бяха опърпани, а конете им изтощени и изкльощавели. Само два от товарните коне, които носеха увити в брезент сандъци, бяха в добро състояние. Сайлъс Доак и Руъл Блейки бяха станали мъже, докато останалите трима си бяха същите. Тъмното лице на Кунманара се освети от широка и весела усмивка, а Даниъл Корбет, главният овцевъд беше мрачен и сдържан. Джимбоб, старият готвач беше седнал малко накриво върху коня си поради сакатия си крак, и изглеждаше неподвластен на времето.

Мъжете поздравиха Дейвид сърдечно, с уважението на работници към собственик на ферма. Даниъл извади от джоба на сакото си пакет, увит в мушама, и му го подаде.

— Имаше писма в пощенската станция в Сидней за фермата ви, мистър Керък — каза той. — Освен това, вътре има няколко писма за господарката от семейството й. Нейните дрехи, книги и други лични вещи се намират в сандъците върху ей тези два товарни коня.

— Тя ще се зарадва много, най-вече на писмата. В такъв случай вие сте се срещали с конника от Уайамба?

Даниъл кимна утвърдително. Докато слизаха надолу по хълма, той обясни на Дейвид, че Джимбоб работел в странноприемницата в Сидней, където бил отседнал човекът от Уайамба. Докато двамата разговаряли, Джимбоб разбрал за Дейвид и Александра, след което се свързал с Даниъл. Главният овцевъд се срещнал с брата на Александра, който му предал писмата от нейното семейство и принадлежностите й, както и два коня, с които да ги закарат при нея.

— Изглежда от известно време вече не работите за Франк Уилямсън — отбеляза Дейвид. — Да не би да е починал?

— Да, сър. Малко след като синовете му продадоха фермата.

Даниъл заразказва с какво са се занимавали той и останалите мъже, след като фермата била продадена. Двама от помощниците си намерили добра работа в Камдън парк, но другите не успели да намерят нищо, което да ги задоволи. Освен това, Даниъл, Джимбоб и Кунманара копнеели да се завърнат в Пустошта, а Сайлас и Руъл пожелали да тръгнат с тях.

— Така че, затова сме тук — обобщи Даниъл. — Щом чух за фермата ви, свързах се с останалите и всички ние решихме да дойдем и да видим дали няма да може да работим за вас.

— Да, това навярно е най-доброто нещо, което може да ми се случи за следващите две-три години от сега нататък — каза Дейвид. — Но засега аз паса само десет хиляди овце, което не оправдава наличието на прекалено много работници.

— Ние очаквахме това — отговори бързо Даниъл. — Десет хиляди е много повече, отколкото мислехме, че притежавате. Ако може да ни давате храна, ние ще работим без надници докато вие можете да ни платите.

Щом стигнаха хълма, те дръпнаха юздите и зачакаха нетърпеливо да чуят какво ще каже Дейвид.

— Разбира се, бихме могли да обсъдим това — каза им той — Сигурен съм, че точно сега искате да си починете и да хапнете добре. Изберете си овен за колене от стадото, а аз ще ви изпратя зеленчуци в бараките.

Доволни от отговора му, мъжете предадоха двата товарни коня на Дейвид и се насочиха към бараките. Дейвид се заизкачва по хълма, отделяйки четирите писма за Александра от останалата поща в мушамения пакет. Щом стигна колибата и й съобщи за писмата, тя ги грабна нетърпеливо.

Докато Юли помагаше да разтоварят четирите тежки сандъка от конете, Дейвид му каза да занесе една кошница със зеленчуци в бараките и да заведе конете при останалите.

Александра седна до огъня и се надвеси над писмата, а Дейвид сложи вода за чай, сетне погледна към останалата поща. Тя се състоеше от писма от търговци на вълна и от фабрики за провизии. Те предлагаха бизнес, което говореше, че Тибубура ставаше добре известна ферма в Сидней.

Щом водата завря, Дейвид направи чай и зачака Александра да свърши с четенето на писмата. По всичко личеше, че те бяха всичко друго, но не и окуражаващи, тъй като прекрасното й лице излъчваше мъка и разочарование, докато очите й внимателно четяха редовете. Тя се усмихна само веднъж, при това тъжно, въздъхвайки замислено.

Тя сгъна писмата и докато пиеха чая, каза на Дейвид, че две от тях бяха от баба й и майка й, които й пожелаваха всичко хубаво в новия й живот.

— Въпреки това — добави тя — те очевидно мислят, че съм прокълната. Моето писмо до тях беше изключително весело, но, изглежда те смятат животът ми тук за трагична съдба. Писмото от брат ми не е толкова потискащо, но той е тъжен, че ще бъдем толкова далеч един от друг. От баща ми няма нищо, дори в другите писма не споменават за него. Ние често бяхме в конфликт с него и по всичко личи, че сега вече той изцяло ме е изхвърлил от живота си.

— Съжалявам за всичко това. От кого е другото писмо?

— От Ейми Годуин, прислужница в домакинството на баща ми. Тя не е доволна там и иска да дойде да работи при нас.

— Това лесно може да се уреди. Тя би могла да дойде с каруците, които карат провизии и хора за стригане на овцете. Мисля, че няма да е лошо да има друга жена с теб тук, Александра.

Потисната от писмата, Александра се съгласи разсеяно, като отпиваше от чая, загледана в огъня. След това разтърси рамене, прогонвайки мрачното настроение, и попита Дейвид за петимата мъже. Той й каза кои са и защо са дошли тук.

Изпитвайки силно желание да откъсне мислите си от писмата, Александра слушаше внимателно, заинтересувана от предложението на мъжете.

— Стадото може веднага да бъде преместено на по-добро пасбище — отбеляза тя, щом Дейвид свърши с обяснението. — Освен това, то би могло да бъде разделено на две части, които да бъдат държани винаги в различни кошари, което ще премахне опасността от загуби на животни от преместването им насам-натам.

— Вярно е — съгласи се Дейвид. — Има известни предимства да наемем тези мъже, а навярно ще можем да им осигурим и храна. Но ще имаме осем работници и десет хиляди овце, което не е много разумно.

— Ако възнамеряваме да имаме повече овце, то тези сега трябва да пасат на по-добри места, за да могат да родят здрави агнета. Сигурна съм, че ще можем да осигурим храна. Имаме предостатъчно зеленчуци, както и животни за прясно говеждо и свинско месо. След няколко години ще имаме силна нужда от овцевъди, а междувременно има достатъчно работа, която може да се върши тук в главната кошара.

Дейвид харесваше мъжете и му се щеше да ги наеме, но беше предпазлив към всякакви увеличения. Александра беше по-склонна да се възползва от всяка възможност, която обещаваше бъдещи облаги, дори и да имаше временни неудобства, които като че ли нарушаваха печалбата в момента. С падането на есенната вечер времето застудя, но те продължиха да разговарят и най-накрая тя успя да го убеди.

— Добре, ще опитаме — каза Дейвид замислен, като хвърляше дърва в огъня. — Освен това, ще има кой да помага за строежа на къщата, така че ще мога да я свърша по-скоро.

— А което е по-важно, овцете ще пасат на по-добро място. Те са нашият поминък и трябва да ни бъдат първа грижа.

— Не, Александра, ти си моята първа грижа — каза той твърдо. — Ще отида до бараките да съобщя на мъжете какво съм решил.

След като той се отдалечи, Александра започна да приготвя вечерята. Той се обърна и я погледна, и видя, че прекрасното й лице отново бе тъжно. Той знаеше, че тя отново си мисли за писмата от къщи. Това го тревожеше дълбоко, тъй като любовта му към нея превръщаше нейната болка в негова, но знаеше, че няма какво да се направи. Въздъхна тежко и заслиза надолу по хълма.

Следващата сутрин на разсъмване, Сайлас и Корли подкараха около три хиляди овце към кошарата на югоизток. Руъл и Юли тръгнаха с останалата част от стадото, подкарвайки го към югозападната кошара. След като овцете заминаха, Даниъл и Джимбоб започнаха да работят на постройката. Кунманара подкара конете, добитъка и няколко млади овце, оставени да пасат в главната кошара заедно с прасетата да ровят в гората за корени и растения. Когато се върна по-късно, той се включи в работата по строежа на къщата.

Строежът напредваше бързо, тъй като както Даниъл, така и Джимбоб имаха опит като дърводелци. Вечер двамата мъже сглобяваха капаците за прозорците и вратите на светлината от огъня в бараките. Край огъня до колибата Дейвид и Александра цепеха дъски за шинделите на покрива и дялкаха колчета за вклиняване на дъските.

Кунманара не само умееше да работи с дърво, той беше истински талант. Работеше нощем в бараките, като използваше клони във формата на вилка, от които правеше облегалки и крачета за столове и пейки с високи облегалки. След като направеше скелета на предметите, той изтъркваше дървото до мек блясък и тапицираше мебелите с пластове от овчи кожи.

Докато строежът вървеше към своя край, мебелите стояха складирани в постройката за провизии. Един студен и ветровит понеделник на разсъмване, тъмни облаци покриха небето, предвещавайки ранна зимна буря, която обещаваше да бъде жестока. През първата половина на деня вятърът се усили, а Дейвид и мъжете закрепиха последните шиндели върху покрива и поставиха капаците на прозорците. След това пренесоха провизиите от колибата и мебелите от склада в къщата.

По-късно през деня Дейвид и Александра се бяха преместили вече в топлата и уютна къща. Бурята започна, когато те вечеряха, като дъждът се изливаше върху покрива, а виенето на вятъра караше пламъците в огъня да се издигат по-високо. След вечеря Дейвид махна брезента от сандъците, които братът на Александра беше изпратил, и ги отвори. Александра прегледа вещите си, унесена в спомени, след това започна да ги подрежда.

Седнал край огнището и запалил лулата си, Дейвид наблюдаваше Александра, докато тя сновеше из стаята. Макар и да беше в напреднала бременност, тя стъпваше леко. Извади снежнобяло муселинено бельо и рокли от скъпи и пъстри платове и започна да ги поставя в сандъците и шкафовете за дрехи, които Кунманара беше направил от дърво. Имаше десетки книги, които бързо запълниха рафтовете.

Когато тя за малко не изпусна една книга от купчината, която носеше, и направи рязко движение, за да я хване, Дейвид стана от стола си.

— Сигурна ли си, че не искаш да ти помогна? — попита той.

— Не, благодаря — отговори тя, отнасяйки книгите до лавицата. — Очаквах с нетърпение вещите си и сега искам сама да свърша тази работа. Ако не успея тази вечер, ще продължа утре.

Дейвид разпали огъня, за да й бъде по-светло, после седна и запуши, като я наблюдаваше. След като изпразни единия от сандъците, лавиците вече бяха запълнени с книги и тя отбеляза, че сега вечерите им ще бъдат по-приятни. Дейвид се съгласи, тъй като според него единственият недостатък на Пустошта беше липсата на материали за четене. Когато свърши за вечерта, остана й още един пълен сандък. Книгите, картините и порцелановите украшения, които тя нареди наоколо, бяха изгонили безличната, спартанска атмосфера на къщата, превръщайки я в истински дом.

На следващия ден, докато отиваше към бараките, Дейвид си мислеше, че нещата, които оставаха да бъдат направени в главната кошара, сякаш нямаха край. Ето, една крава се беше отелила предишната нощ и това още повече потвърждаваше този факт. Това определи и следващия по важност проект, когато видя как кравата се гушеше в единия ъгъл на обора, опитвайки се да предпази телето от студения, шибащ дъжд. След като направиха навес от кори за кравата и нейното теле, Дейвид и мъжете започнаха да строят конюшня и обор за добитъка и кочина за прасетата. Както винаги, Дейвид размери с крачки мястото, така че да бъде достатъчно за предвидимото бъдеще.

Два дни по-късно, когато кочината за прасетата беше завършена и работата по конюшнята вече доста напреднала, бурята спря. Късната есен се върна за известно време, преди да настъпи началото на зимата с неясното и мъгливо небе и слабо слънце, което успяваше чак следобед да поразпръсне за кратко нощния студ. Строежът на конюшнята вървеше бързо през студените и сухи дни, и постройката за добитъка беше готова тъкмо навреме, когато се отели още една крава.

Щом се роди и третото теле, Джимбоб изтъкна предимствата, ако едното от тях бъде използвано за храна. Без телето кравата щеше да дава мляко и масло, а сирището от телето беше основна съставна част за сиренето, което той умееше да прави. Като се съгласи с готвача, Дейвид каза на Джимбоб да заколи едновременно и едно прасе. След това Дейвид изпрати Даниъл да провери стадата. Освен обичайните провизии за овцевъдите и помощниците им, той взе със себе си телешко и свинско месо.

Когато седмица по-късно главният овцевъд се върна и съобщи, че стадата са добре, се развихри нова буря. По време на отсъствието на Даниъл Дейвид и другите двама мъже бяха завършили оборите, а от онази страна на хълма, от която се виждаха сградите на главната кошара, те бяха изградили пещ, в която да приготвят глинени тръби. Един ден след завръщането на Даниъл, докато работеше с мъжете на пещта, Дейвид забеляза конници и каруца, които се движеха по калната пътека под дъжда, и яхна коня да ги посрещне.

С Майра и Шийла имаше и двама овчари. Всички те се бяха увили в дебели кожуси, които висяха от седлата на конете им. В каруцата десетина аборигени се гушеха заедно с вещите си под брезентовото покривало, по което се стичаше дъждовната вода. Дейвид и Майра си размениха поздрави и той й благодари за това, че е дошла, сетне се обърна към Шийла, която го разглеждаше навъсено, а от огромната за нея широкопола овчарска шапка се стичаше вода.

— Добре ли си, Шийла? — попита я той.

— Изглеждам ли добре, по дяволите? — отвърна тя сопнато. — Цялата съм мокра, а костите ми са измръзнали, ето, това ми е доброто.

— Без грубости, Шийла! — изкрещя майка й. — Дръж се любезно!

— Просто отговорих на тъпия му въпрос, какво толкова? — измърмори раздразнено момичето. — Какво лошо има в това, по дяволите? А колкото по-дълго стоим тук под този порой и тракаме със зъби, толкова по-мокри ще ставаме и ще ни бъде още по-студено.

Овцевъдите едва сдържаха смеха си, а Майра кипеше от гняв. Дейвид споделяше и едната, и другата реакция, докато се движеха по пътеката. В подножието на хълма каруцата свърна към дърветата покрай ручея, а Дейвид поведе останалите към къщата. Щом Александра посрещна Майра и Шийла на вратата с размяна на радостни поздрави, мрачното настроение на момичето се изпари. Дейвид отнесе багажа им в стаята, която Александра беше приготвила за тях, след това поведе овчарите към бараките.

До следващия ден посетителите се бяха настанили удобно. От огньовете пред колибите, които аборигените си бяха построили между дърветата край ручея, се издигаше дим, а Майра и Шийла бъбреха весело с Александра, докато й помагаха в къщната работа. Дейвид и неговите хора продължиха да работят на пещта, като овцевъдите от Уайамба им помагаха.

Освен провизии за следващата година Дейвид възнамеряваше да поръча необходими части за вятърна мелница и помпа, за да има в къщата течаща вода. Заедно с мъжете той бе изкопал дълбок ров, който те облицоваха с дърва за огрев и покриха с парчета от чим, като от всеки край оставяха отвори за влизане на въздух и за отдушник. В навес до пещта, върху поставки бяха наредени прави и равни дължини от тънки дънери, които бяха покрити с дебел слой глина от източника до ручея. В пещта дънерите се превръщаха в пепел, а глината се опичаше и така се получаваха твърди и трайни тръби за вода, както и водопроводи за къщата.

Дори и на студа под дъжда на открито, около пещта беше приятно и топло място за работа. Откъм ветровитата страна въздушна фуния, направена от кора и закрепена към скелет от прътове, насочваше вятъра към отворите за въздух. Течението от насочения въздух от силния вятър караше пламъците да излизат с рев от отдушниците на няколко фута височина, а силната горещина затопляше земята около пещта.

На четвъртата вечер след пристигането на посетителите, малко след като си легнаха с Дейвид, Александра започна да се върти неспокойно. Тя докосна ръката му и го помоли да извика Майра. Докато той забързано навличаше дрехите си, Майра влезе в стаята със свещ в ръка.

Тя погледна Дейвид, след това се приближи до леглото.

— Моля те сега да идеш в бараките — каза тя тихо.

Не, искам да остана с жена си — противопостави й се Дейвид. — Ако няма с какво да помогна, то няма и да преча. Но искам да остана.

Жената поклати твърдо глава в знак на отрицание, повтаряйки думите си. На трептящата светлина от свещта, Александра се усмихна умолително към Дейвид и го помоли да напусне. Неохотно, Дейвид се облече и излезе от стаята.

Малко по-късно мярна Шийла, която излизаше от къщата, понесла фенер. Като загърна палтото си и намести шапката си, Дейвид тръгна след нея. През светлината, дъжда и мрака той видя движещото се светло петно на фенера надолу по хълма, към колибите на аборигените сред дърветата.

По същия загадъчен начин, по който Майра бе разбрала, и аборигените в колибите очевидно знаеха, че природните сили стигаха своя апогей в къщата. Пред колибите горяха огньове и миг по-късно нощта бе изпълнена със странни звуци, към които се присъединиха гласове, които повтаряха едни и същи два отекващи тона.

Ритмични пръчки удряха в такт, сетне към тях се прибавиха към гласовете, които преминаха в монотонно песнопение. Звуците се смесиха в едно пулсиращо цяло, което сякаш идваше от всички посоки, а над хълма се виеше гъстия дим от огньовете. Шийла се върна от колибите и на светлината на фенера той едва я видя, когато мина на няколко ярда покрай него. Носеше кошница с треви и влезе в къщата. Дейвид се обърна и тръгна надолу по хълма към бараките.

Мъжете не бяха си легнали, и както си бяха облечени кладяха огън, а готвачът пълнеше канчетата да стопли вода за чай.

— Чухме короборито — обясни Даниъл, когато Дейвид влезе.

Мъжете преместиха пейките от масата към огнището и Дейвид седна заедно с другите.

— Какво точно означава коробори, Кунманара? — попита Джимбоб, докато слагаше канчетата на огъня. — Какво казват, когато пеят така, и за какво служи всичко това?

— Не ме питай — отговори Кунманара. — Вече от дълги години се храня с овнешко и питки, за да знам повече, отколкото ти.

Мъжете се разсмяха, след това замълчаха. Всички те бяха ергени и не можеха да посъветват и окуражат Дейвид. Щом стана готов чаят, Джимбоб го раздаде. Дейвид размени няколко думи с овцевъдите от Уайамба, обсъждайки овцете там. От време на време се чуваха безцелни разговори, следвани от дълго мълчание, нарушавано единствено от короборито.

Мигът, от който той се страхуваше, беше дошъл и Дейвид седеше, вперил поглед в огъня, без да отпие от чая в студеното канче, което държеше в ръцете си. Докато Александра преживяваше опасностите и агонията от раждането, Дейвид страдаше от страх да не я загуби, да не му отнемат единствения смисъл на живота му.

Всяка минута изглеждаше цяла вечност, но минаваха някак си превръщайки се в часове. Мъжете дремеха на скамейките, а огънят постепенно угасваше. Когато настъпващият студ събуди един от мъжете, той сложи дърва в огъня и отново заспа. За известно време огънят лумна силно, след това бавно се превръщаше в пепел, докато някой друг от мъжете се събудеше отново.

Смразяваща тишина настъпи внезапно през първите часове на утрото, когато звуците от колибите изведнъж млъкнаха. Дейвид подскочи от мястото си, което събуди останалите. Бараката беше студена и тъмна и мъжете коментираха тишината, докато един от тях слагаше дърва върху жаравата в огнището. Щом огънят се разгоря, Дейвид облече палтото си и тръгна. В този миг вратата се отвори и влезе Шийла с фенер в ръка.

— Свърши ли всичко, Шийла? — попита един от мъжете от Уайамба.

— Гледай си проклетото стадо и остави другите на мира, червей такъв!

Мъжът, към когото тя се бе обърнала, както и всички останали се разсмяха, а тя се обърна към Дейвид.

— Ако можеш да се откъснеш от другарите си, жена ти иска да те види. Имаш син.

— Как е Александра? — попита той, тръгвайки към вратата.

— Достатъчно добре — отговори Шийла, като тонът и изразът върху малкото и тъмно личице за първи път бяха сърдечни. — Мама казва, че ще бъде добре.

Напрежението от дългата нощ внезапно го напусна и Дейвид последва момичето навън, чувствайки слабост от облекчение. Шийла подтичваше, за да догонва Дейвид, който вървеше с огромни крачки, докато се изкачваха по хълма. Щом стигнаха къщата, той забързано влезе в спалнята, и когато видя Александра, отново го обхвана безпокойство.

На светлината от свещта, прекрасното й лице беше бледо, измъчено от болка и белязано от умората. Майра се отдръпна от леглото и направи знак на Шийла да я последва, а Дейвид се приближи и се надвеси над Александра, като я целуна.

— Как се чувстваш, любов моя?

Като не обърна внимание на въпроса му, тя погледна към бебето, сгушено близо до нея.

— Хинтън ми каза, че никога няма да се отърва от него — прошепна горчиво тя, — и е говорил истината. Бебето има белег, Дейвид.

Тъй като единствената му тревога беше за нея, Дейвид погледна към бебето за първи път сега. Тя дръпна края на мекия плат и му показа белега върху тъничкото му рамо. Беше в същия яркочервен цвят като белега, който покриваше едната страна от лицето на Хинтън.

— Това нищо не означава — успокои я той. — Нашият син ще порасне като добър човек, като уважаван и будещ възхищение мъж.

Като търсеше начин да отклони вниманието й от белега, той помисли за името.

— Ще го кръстим ли на вуйчо ти Мортън от Лондон, както бяхме говорили?

Александра въздъхна и кимна с глава, сетне се усмихна слабо.

— Ти си добър човек и добър съпруг, Дейвид. Жена, която носи чуждо дете, щеше да бъде тормозена от по-голяма част от съпрузите, докато твоята единствена мисъл е, как да ме развеселиш. Аз съм една щастлива жена и толкова много те обичам.

— Аз те обичам също толкова много и аз съм щастливецът. Освен това, няма причина да не бъдем весели и радостни. Ти ще се оправиш и ние ще имаме син, който ще ни кара да се гордеем с него.

Докато той я целуна отново, усмивката й леко загатваше за обичайната си лъчезарност, но дебнещата сянка на безпокойството се прокрадваше в сините й очи.

Петнадесета глава

Изминаха шест години от сватбата й, и въпреки че оттогава беше виждала Патрик Гарити от време на време, Александра забеляза бели кичури в косата на едрия мъж, които той нямаше по време на онзи паметен случай. Докато той се покланяше и отговаряше на поздравите й, спомена косвено онова, което тя вече бе забелязала.

— Добре съм, мистрес Керък — каза той, — но вече чувствам леко бремето на годините.

— Изобщо не ви личи — увери го тя. — Изглеждате все така здрав и бодър, какъвто бяхте, когато се видяхме за първи път, преди няколко години. Моля, заповядайте, дайте нещата си да ги сложа в стаята. Двамата с Дейвид с нетърпение чакаме да чуем нещо за Майра и децата, а съм сигурна, че бихте пийнали нещо освежително.

Ратаят от конюшнята хвана поводите на коня на Пат, готов да го отведе в обора. Пат развърза навитото на руло одеяло и други принадлежности, сложени зад седлото. Взе ги под мишница, а момчето поведе коня надолу по алеята с насадени от двете страни дръвчета, през подредената с лехи площ пред къщата. Александра и Дейвид тръгнаха по стълбището, за да влязат вътре, но Пат остана пред къщата, като я оглеждаше.

Построена от местен камък, тя бе на три етажа с крила от двете страни, простиращи се назад. Освен входния портал, подпрян с две колони, фасадата беше обикновена, като лишените от всякакви орнаменти прозорци подчертаваха огромните размери на сградата. Липсата на архитектурни детайли й придаваха елегантна простота, докато в същото време правите, изчистени линии предизвикваха усещане за могъщество. Огромната къща се издигаше като каменна кула на крепост, властваща над околностите.

От двете страни на алеята пред къщата имаше тревни площи, а отстрани и отзад на сградата се виждаха цветни градини и огромни дървета. В меката октомврийска пролет, лехите започваха да се изпълват с цъфнали цветя, а дърветата оживяваха от песента на птичките.

— Никога няма да ми омръзне да разглеждам тази къща — отбеляза Пат, докато се изкачваше по широкото каменно стълбище заедно с Александра и Дейвид. — Напълно си заслужава пътя от Уайамба само и само отново да я погледне човек.

— Ще ни се да изминавате по-често този път, мистър Гарити — каза му Александра. — Толкова отдавна не сме ви виждали.

— Да, и аз не съм ви виждал отдавна — съгласи се Пат. — Ала понякога овцевъдите имат прекалено много работа, за да могат да се радват на плодовете на своя труд. Уверен съм, че и с тебе е така, Дейвид.

Дейвид кимна с глава и отговори, че само преди един ден се е върнал след триседмична обиколка на кошарите и пасбищата. В широкото входно антре, те бяха посрещнати от прислужницата Ема Бодънхем, едно от многото деца на ексцентричния овцевъд. Тя взе нещата на Пат и се изкачи по стълбите, за да ги сложи в стаята за гости, а мъжете последваха Александра във всекидневната, където в мраморна камина гореше слаб огън.

Мъжете седнаха в широките и удобни кресла. Застанала пред барчето с напитки, Александра напълни чаша с портвайн за Дейвид и друга с ром, който Пат винаги предпочиташе и подаде напитките на мъжете.

Тя излезе и отиде горе, за да доведе синовете си да поздравят Пат. На мецанина над входа, тя зави по големия хол към източното крило и влезе в първата врата. Това беше учебната стая с чинове, лавици за книги и големи дъски за писане с тебешир, като пред всяка имаше по една табуретка.

Двете момчета работеха над задачи със събиране, които тя бе изписала върху дъските сутринта. Мортън беше слабичко, русо момченце с бледосини очи и добре оформени черти. Шестгодишно, то беше сдържано, меланхолично дете. Той погледна към Александра, сетне отново се обърна към дъската. Брат му Джонатън, русичко като ангелче петгодишно дете, се усмихна на Александра, излъчвайки слънчево настроение.

Като сложи настрана плетката си, Ейми Годуин стана от стола под прозореца, когато Александра влезе в стаята. Тридесетгодишна яка жена, бившата прислужница в дома на Александра в Сидней, беше пристигнала заедно с каруците, които доставяха провизии и отнасяха вълната. Тя се бе оказала идеалната бавачка. Любяща и безкрайно търпелива, тя гледаше на грижите си към децата повече като удоволствие, отколкото като работа.

Александра провери задачите, които Джонатън беше свършил, като му посочи грешките. Реагирайки с обичайното си добро настроение, той бързо коригира числата. Но когато тя стори същото с Мортън, той започна да се отбранява раздразнен. Въпреки че тя го обичаше също така предано, както и Джонатън, Александра бе твърдо решена да пресече всяка проява на прилика с биологическия му баща, а според нея той притежаваше няколко такива черти.

— Това са същите задачи, които вече няколко дни решаваме — напомни му тя. — Не ги ли разбираш? Ако е така, ще започнем отначало. Но ако ти просто не се съсредоточаваш, това е друг въпрос.

Навъсено, момчето повдигна рамене в отговор, като отмести погледа си от Александра.

— Мортън, трябва да зная къде е трудността, иначе не мога да ти помогна — настояваше тя. — Моля те най-любезно да ми кажеш каква е причината да допуснеш тези грешки.

— Ще оправя грешните отговори — промърмори той мрачно.

— Не става въпрос за това, Мортън. Аз не мога да бъда с теб през целия ти живот и да поправям всяка твоя грешка, която допускаш. Само мога да ти помогна да се научиш как да избягваш грешките. И така, каква е причината да допуснеш тези грешки?

— Не зная — отговори момчето ядосано.

— Не ме предизвиквай! — извика рязко Александра. — Гледай ме, когато ти говоря!

Момчето се обърна да я погледне, а тя предупредително размаха пръст.

— Ако сега си оформиш навик да се противопоставяш на законния авторитет, това няма да те доведе до добър край, когато пораснеш. Аз няма да ти позволя това.

Момчето я погледна, като мълчеше сърдито и атмосферата в стаята стана напрегната. Джонатън винаги се притесняваше, когато се караха на Мортън, а Ейми се отнасяше към децата като тяхна закрилница и неизменно ги защитаваше, независимо от това, какво бяха извършили.

— Мадам — започна тя неуверено, — навън е толкова прекрасен ден и за тях е трудно да седят тук и…

Гласът й заглъхна, когато Александра я погледна изкосо с пронизващ поглед. Като се стараеше да контролира гнева си към своя син, Александра коленичи до табуретката му и го прегърна, миризмата и усещането на малкото му телце в ръцете й й достави истинска радост.

— Неподчинението е пречка към усъвършенстването, Мортън — каза тя с нежен, но нетърпящ възражение глас. — Когато посочвам пропуските, то е защото ви обичам и искам да избегнете всичко, което може да ви ощети и нарани. А ако ти ме предизвикваш, аз трябва да те накажа, докато не спреш. Моля те, не ме карай да правя това.

Момчето кимна и измърмори някакъв отговор, но тонът му беше по-скоро отбранителен, отколкото извинителен. И тъй като не направи никакво явно движение да се отдръпне от нея, Александра усети как той се затвори в себе си. Като изостави въпроса за момента, тя се изправи и посочи допуснатите от него грешки. Той поправи числата, след което тя изведе двете момчета от стаята и ги поведе надолу.

По-дребен от по-малкото си братче, Мортън не притежаваше и буйния темперамент на Джонатън. Той вървеше невъзмутимо по коридора и стълбите, докато Александра непрекъснато трябваше да прави забележки на Джонатън да не подскача по стълбите и да не безпокои цялата къща. Докато поздравяваха Пат, явните разлики в характерите на двамата изпъкнаха още повече.

Момчетата се поклониха любезно, както ги беше учила Александра, но Пат искаше нещо повече от това. Като се смееше весело, той ги придърпа към себе си и ги прегърна с любов. Джонатън веднага беше готов да се покачи вскута му, тъй като винаги беше приятелски настроен, а Мортън се отдръпна от Пат толкова резервиран, колкото брат му бе общителен.

Когато върна децата обратно горе, Александра каза на Ейми да ги изведе навън, след като свършат задачите си. После тя отиде в кухнята, за да уточни вечерята с готвачката. Между четиридесет и петдесетгодишна, Флора Блейнли беше омъжена за скотовъд и тъй като бе работила в няколко семейства в Сидней като готвачка, притежаваше голям опит. Почти толкова важен бе и фактът, че тя и семейството й харесваха живота в Пустошта, съществено изискване за един надежден работник.

Като знаеше, че Пат обича простите яденета, обемисти и насищащи, отначало Александра помисли за няколко вида предястия, много приятни на вкус, но те не засищаха, и тя ги отхвърли. Спря се на киевски котлет със задушени в масло зеленчуци и огретен от картофи.

— Не слагай прекалено много чесън в пилето — каза тя на Флора. — Ще имаме ризлинг от Камдън парк, а той не върви особено с прекалено много подправки.

— Ясно, мадам. В такъв случай за супа ще е добре пилешкият бульон.

— Да, но го сгъсти с грис от просо. Рибното блюдо ще бъде сушена треска, задушена в масло, за да върви с основното ядене. Не слагай яйчена глазура върху хляба. Зъбите на нашия гост не са здрави като преди. За десерт ще имаме ябълки с ориз.

Готвачката кимна и след като Александра излезе, двете с помощницата започнаха да шетат из просторната, безупречно чиста кухня.

Като се върна във всекидневната, Александра напълни отново чашите на мъжете, а на себе си сипа в малка чаша шери, сетне седна и се включи в разговора.

През последните четири години добивът на вълна в Тибубура беше толкова голям, че вместо каруците, които ходеха до Уайамба, трябваше да идват специални каруци от Сидней, за да приберат вълната. Оттогава и връзките между двете ферми бяха намалели. Когато темата на разговор се върна към развъждането на овцете, Пат се учуди, когато разбра, че през изминалата година Александра и Дейвид са докарали от Камдън парк няколко чистокръвни мериносови овни за разплод.

Дейвид обясни, че Александра е приятелка на семейство Макартър, които се съгласили да им продадат овните, а двама овчари били изпратени да докарат животните във фермата. През следващите две-три години, добави той, средствата, платени за овните, ще бъдат компенсирани от увеличеното производство на вълна. Пат помоли да му съобщят за резултатите, а когато Дейвид спомена да му покаже подобренията в главната кошара, той отговори, че за съжаление трябва да си тръгва рано на следващата утрин. Дейвид се противопостави, като се опитваше да го убеди да остане още, но Пат повтори, че трябва да се върне колкото е възможно по-бързо.

Александра се включи към протестите на мъжа си, но вече беше усетила, че посещението на Пат щеше да бъде кратко. Чувствителна към нюансите в поведението на онези хора, които тя познаваше добре, тя бе стигнала до извода, че Пат е дошъл по конкретен повод, който щеше да разкрие, когато реши, че му е дошло времето.

Малко преди вечеря, докато децата се хранеха в трапезарията за работниците до кухнята, Александра отиде, за да ги нагледа. След като прекара известно време с момчетата, тя излезе разстроена и притеснена. Мортън се хранеше охотно до момента, в който тя влезе в стаята, след което започна да рови в чинията си.

Вечерята мина добре, ястията бяха както винаги умело приготвени, и мъжете се нахраниха добре. Александра си помисли, че вместо ризлинга, Пат може би щеше да предпочете чай и въпреки че на нея й харесваше виното, тя се съобразяваше с неговите предпочитания. От време на време тя изпитваше желание да пие чай от почерняло от огъня канче с привкус от евкалиптово дърво.

След вечеря те се върнаха в салона, където мъжете натъпкаха лулите си, а Александра наля бренди за Дейвид и отново ром за Гарити и малка чашка с ментов ликьор за себе си. Около час разговорът продължаваше да бъде като между приятели, които отдавна не са се виждали. Но когато Пат започна да говори за някакъв чиновник в канцеларията на главния съдия в Сидней, Александра разбра, че той стигна до целта на своето посещение.

— Като мирови съдия — продължаваше Пат, — аз често съм разменял кореспонденция с него през годините. Отношенията ни са съвсем приятелски и той често ми съобщаваше за различни неща, които стават там. В последното си писмо той казва, че губернаторът и хората му са решили да заснемат кралските земи, така че те да могат да бъдат продадени, за да наберат средства.

— Той мисли ли, че това ще ни засегне? — попита Дейвид. — Тази земя дори не е официално изследвана, Пат. Тя не може да бъде размерена, тъй като върху картите на колонията тя е бяло петно.

— Да, засега — съгласи се Пат. — Но някои от белите петна започват да се запълват. — Той извади сгънат лист хартия от джоба си и го подаде на Дейвид. — Това е копие на най-новата карта на колониалната земемерска служба. Вземи я за себе си.

След като погледна картата, Дейвид я подаде на Александра, и продължи да разговаря с приятеля си. Тя започна да я разглежда внимателно, като я държеше под светлината на лампата върху масата до нейния стол.

Въпреки че обхващаше предимно източното крайбрежие на север и на юг от Сидней, картата беше много по-пълна от всяка друга, която тя бе виждала. Бяха показани нови селища, включваше речни системи и други елементи в обхват на около двеста мили навътре от Сидней.

Тя сгъна картата и я сложи встрани, като слушаше какво казва Пат. Той разсъждаваше, че след няколко години областта ще бъде проучена, след което земите ще бъдат обявени като кралски владения.

— Ние притежаваме само разрешителни за използване на земите за паша, Дейвид — отбеляза той. — Това е доста различно от правото на собственост и ще се окажем върху твърде хлъзгава почва.

— Навярно е така, но все пак има права, свързани с условията за ползване. Не съм адвокат, но зная, че съществуват подобни права в закона за правото на ползване на чужди пасбища.

— Има един адвокат в Сидней, с когото няколко пъти съм имал делови контакти, така че му писах за този проблем. Ако фермата ми бъде застрашена, първо ще опитам чрез съда, след това с оловото и най-накрая барута. Мислех си, че ще е най-добре да ви предупредя и вас двамата, за да можете да планирате какви мерки ще предприемете.

Дейвид и Александра сърдечно му благодариха. Започнаха да обсъждат други теми и разговорът продължи още известно време. Приятелството им бе калено от годините на общи преживявания, и на тримата не им се искаше вечерта да свършва. Най-после, когато вече стана много късно, Дейвид заведе Пат до стаята му, а Александра се упъти към детските спални.

Джонатън спеше дълбоко, но се размърда, когато тя се надвеси над него да го целуне. Сънен, той обви ръце около врата й и я целуна, сетне отново сложи глава върху възглавницата и почти мигновено заспа.

Другото дете беше будно и дишаше повърхностно, но се правеше, че спи.

— Няма да те оставя на мира, докато не ми дадеш целувка, Мортън — каза тя закачливо.

Той се обърна и я целуна, но го направи формално и тя усети студенината му. Без да обръща внимание на отношението му, тя прокара пръсти през косицата му, след това подпъхна завивките около него и излезе от стаята му.

В спалнята, докато Дейвид се приготвяше за лягане, Александра застана пред тоалетката и разреса косите си. Те обсъдиха накратко въпроса, по който ги информира Пат, след което Александра сподели безпокойството си за Мортън.

— Напоследък той сякаш ми е сърдит и се държи по-студено с мен — разсъждаваше тя. — Чудя се дали не съм прекалено строга с него.

— Строга ли? — повтори Дейвид, като се смееше. Застанал зад нея, той отмести косата й и я целуна отзад по врата. — Ти си толкова мила и нежна, че дори не можеш да бъдеш твърда с момчетата, освен в случаите, когато това е напълно заслужено.

Александра му се усмихна в огледалото, сдържа въздишката си и продължи да реше косата си, след като той се отдръпна от нея. От доста отдавна тя бе открила, че му липсва умереност в чувствата, черта, която го бе направила подозрителен към всички жени след изневярата на първата му съпруга. Вместо да бъде обичана, тя бе обожавана и от негова гледна точка тя не притежаваше никакви недостатъци. Това бе изключително приятно, но си имаше и своите недостатъци.

На следващия ден, след като Пат си замина, Александра се занимава около час с уроците на момчетата, след което отиде да язди. Тя слезе надолу по хълма и излезе на пътя, за да бъде сама, тъй като имаше три неща, които искаше да обмисли. Първото бе, че може би отново е бременна. Двамата с Дейвид копнееха за дъщеричка и тя се чудеше дали да не му каже веднага. След това реши да изчака докато се увери, че наистина е така, за да не предизвика напразни надежди в него.

Другите две неща — вероятността техният район в крайна сметка да бъде въведен във владение на краля, както и отношенията й с Мортън — бяха далеч по-сложни, поради което решенията им някак си й се изплъзваха. Все по-често тя откриваше в Мортън черти, които й напомняха за Енос Хинтън. Точно както Хинтън бе казал, тя не беше в състояние да прогони разбойника от живота си.

Замислена над проблемите си, тя се спря на пътеката и погледна към главната кошара. Складовете, кухнята, бараките, навеса за стригане на овцете, оборите и другите постройки покриваха акри земя в северната част на хълма. На изток около ручея се бяха разпрострели градини със зеленчуци, с овощни дръвчета и десетина колиби за семейните овцевъди. По-нататък до ручея беше селцето на аборигените. Каменната къща се издигаше над всичко това и гледаше към околния пейзаж от платото на хълма.

За нея фермата имаше стойност, в която парите не играеха никаква роля. Тя бе начин на живот и Александра потръпна от мисълта, че може да я загуби. Главната кошара беше оживен център на различни дейности в огромната Пустош и съсредоточаваше милиони акри земя, където пасяха седемдесет и пет хиляди овце. Тя осигуряваше пълна заетост на десетки и десетки хора, както и значителни приходи за още хиляда души, свързани с производството на вълната, която в крайна сметка стигаше чак до английските фабрики.

Внезапно в мислите й се породи идеята, как да спаси собствеността си. Беше премислила начина, който бе избрал Пат, но това можеше да отнеме години по съдилищата, и тя го отхвърли. Искаше да вземе мерки, които да дадат бързи и неоспорими резултати и да завършат с безспорното право на собственост върху земята, вместо условното право на владеене, какъвто резултат щеше да даде уреждането в съда.

Неоспоримото право на собственост можеше да бъде получено единствено чрез дарение, което изглеждаше невъзможно. Земята край Сидней беше разпродадена на парцели, които стигаха до сто акра. Затова изглеждаше малко вероятно искането да бъде отпусната земя, възлизаща на милион акра да бъде посрещнато благоприятно, да не говорим за повече. Но докато мислеше върху идеята си, тя си спомни картата, която Пат бе донесъл и внезапно й хрумна начин, как да спечели благоразположението на хората от най-високо равнище. Мисълта й течеше бързо и тя си даде сметка, че дори възприемането на тази идея щеше да бъде спорен въпрос, но в най-лошия случай предлагаше една възможност. Тя реши да проучи въпроса, след което се върна обратно към къщата.

Щом влезе вътре, тя видя, че Ейми слизаше по стълбите, а по кръглото й розово лице беше изписана обърканост.

— Слава богу, че сте тук, мадам — каза бавачката. — Мистър Мортън днес се държи направо ужасно.

Александра си пое дъх и въздъхна мрачно, докато се качваше по стълбите, а бавачката се забърза след нея.

— Какво е станало?

— Забелязах, че изобщо не се е захващал със задачите — обясняваше Ейми, — така че му казах да се захване с тях, защото в противен случай вие няма да сте доволна от него. Тогава той се разгневи силно и… Ами, вие сама ще видите, мадам.

Жената отвори вратата пред Александра. Седнал върху табуретката и намръщен сякаш целият свят му е крив, Мортън не обърна никакво внимание, когато Александра влезе в стаята. Неговата черна дъска беше преобърната върху пода, а задачите, които тя беше изписала върху нея, бяха надраскани с тебешир. Джонатън трескаво пишеше, като хвърляше неспокойни погледи към майка си.

— Ейми, изведи мистър Джонатън в градината навън — каза тя.

Бавачката му махна с ръка, момчето се затича към нея и след малко вратата се затвори след тях.

— Мортън — започна спокойно Александра, — ако можеш да ми дадеш някакво разумно обяснение за всичко това, аз няма да те наказвам.

Но когато той мълчаливо поклати рамене, търпението й се изчерпа.

— Кажи ми защо направи това, Мортън — изкрещя тя.

— Бях ядосан — измърмори той, като продължаваше да избягва погледа й.

Като си даваше сметка, че е безсмислено да го разпитва повече, Александра се помъчи да убеди себе си, че става въпрос за действие на едно упорито, своенравно дете. Искаше й се да вярва, че е така, но не успяваше. Неговият гняв й приличаше твърде много на необуздаността, която тя бе забелязала в Енос Хинтън, когато той грубо, безразсъдно удряше по някой предмет или човек, стоящ близо до него.

— Трябва да помисля и да взема решение за подходящо наказание — каза му тя. — Стани и застани в ъгъла, докато се върна.

Той я погледна гневно, сетне отвърна очи и отиде в ъгъла. Кръвта й застина и Александра сви пръстите си в юмруци с такава сила, че ноктите й се забиха в дланите и изпита желание да закрещи. В мига, в който очите му бяха срещнали нейните, тя бе видяла върху личицето на сина си дивия поглед на Енос Хинтън. Разтърсена из основи, тя излезе от стаята.

Вече на долния етаж, тя се бореше да отхвърли видението за изпълнения с омраза поглед и съсредоточи вниманието си върху идеята, как да получат документ за земята, чудейки се дали това бе възможно. Когато успя, трудностите, които имаше с Мортън, съвпадна с идеята, като се сети за евентуално разрешение на проблемите със сина й. Изтича навън от къщата, оглеждайки се за Дейвид.

Той беше при вятърната мелница, като двама от чираците му помагаха да я ремонтира. Докато вървеше към него, Александра изпита чувство на спокойствие, на емоционалната и физическа сигурност, които Дейвид й даваше. Издигащ се над момчетата, огромният и силен мъж, когото тя силно обичаше, изглеждаше способен да се справи с всичко. Александра обаче знаеше, че само тя можеше да разреши проблемите с Мортън, ако изобщо имаше някакво решение.

След като го извика настрана и започна да му обяснява идеята си, тя се зарадва, че не му е казала нищо за още несигурната си бременност. Знаеше, че ако го беше сторила, той щеше упорито да настоява тя да не пътува никъде. Той и сега се противопостави, тъй като винаги искаше да бъдат колкото е възможно повече заедно.

— Мога да изпратя да извикат Адолариъс — каза й той. — Начинът ти да се доберем до разрешително е отличен и не е изключено да успеем. По всяка вероятност Адолариъс може да свърши каквото е необходимо, няма смисъл ти да ходиш там. Той много ще се зарадва да дойде тук, като се има предвид дрехите и другите неща, които му изпращаше през годините.

— Но той може просто да не пожелае да дойде тук, а и това, което аз искам, е изцяло извън неговите задължения като овцевъд. Но има друга причина, заради която искам да отида.

Тя накратко му обясни какво е сторил Мортън, като добави, че иска да го вземе със себе си.

— Докато сме само двамата, без да бъдем разсейвани от нищо, може би ще успея да се разбера по-добре с него.

— Може би му трябва един добър бой — предположи Дейвид мрачно.

— Дейвид, аз бих го напердашила с камшика, ако мислех, че ще помогне. Но от един бой неподчинението му само ще се засили.

Лицето му се проясни и той й се усмихна нежно.

— Не е ли възможно да виждаш в момчето черти от някого, които всъщност то не притежава? — попита внимателно той. — Зная, ти винаги си се страхувала от това, любов моя. Но той е твой и мой син и на никого другиго, а и толкова много момчета са трудни за контролиране.

— Аз съм само една простосмъртна, Дейвид. Ако бях всемогъща, щях да виждам природата му като в кристална чаша. Но сега само мога да тълкувам какво той притежава и да действам съобразно убежденията си.

— Ти си най-съвършеното човешко създание, което Бог е сътворил — убеждаваше я искрено Дейвид. След това извърна поглед от нея, като въздъхна и кимна с глава. — Добре, Александра. Ще пратя няколко мъже, които да те придружат до северозападната кошара.

— Дейвид, не се нуждая от много хора, защото…

— С теб ще дойдат толкова души, колкото е необходимо — каза той твърдо, прекъсвайки я. — Освен това, ще имаш всичко необходимо за твоята безопасност и удобство, тъй като възнамерявам аз да се заема с това.

Александра се усмихна, като се повдигна на пръсти, за да го целуне, след което се върна в къщата.

Джонатън би посрещнал новината за пътуването с радост и би гледал на него като на приключение. По всичко личеше обаче, че Мортън го приема като наказание за нервното му избухване, защото кимна начумерено, когато тя му каза.

На разсъмване на следващия ден, Александра и Мортън тръгнаха заедно с придружителите. Когато за първи път си помисли да отиде да се срещне с Адолариъс, Александра смяташе да бъде придружавана от един овцевъд и някой от чираците, но сега от къщата тръгна дълга процесия. Двама скотовъди водеха четирима чираци със себе си, ведно с осем коне, натоварени с всичко, от което тя евентуално щеше да има нужда, включително и брезент за палатка, ако завали.

Но нямаше никаква заплаха от дъжд и когато слънцето изгря, по тъмносиньото небе се виждаха само няколко леки облачета.

Конете се движеха в лек тръс между големи площи с остра и твърда трева и гори от изсъхнали дървета карая, и сребристи и призрачни евкалипти. На места мъртвите дървета представляваха само загнили скелети с протегнати към небето голи, сиви клони.

Мортън яздеше зад Александра, без да говори. Тя знаеше, че в крайна сметка той ще я заприказва, ако не за друго, то от чувство за самотност, сега, когато се намираше далеч от брат си и Ейми. Двете чирачета бяха само с няколко години по-големи от него, но Александра знаеше, че той ще избягва тяхната компания. Момчетата се шегуваха шумно един с друг, което не се харесваше на Мортън.

Александра не правеше опити да разговаря с него, като се наслаждаваше на пътуването и чакаше той да я заприказва. Сред непрестанното пеене на прекрасни пъстри папагали и какадута, тя наблюдаваше кенгура и други животни, които притичваха насам-натам, подплашвани от конете. След всеки завой на пътеката пред очите й се откриваше поредната гледка към земята, която тя обичаше — Пустошта.

На залез-слънце те си направиха бивак до един билабонг и чирачетата запалиха два огъня на няколко ярда един от друг. Тъй като бе отвикнала да готви, Александра опари единия от пръстите си на огъня, докато приготвяше вечерята, но яденето си го заслужаваше. И най-вкусните гозби на готвачката им не можеха да се сравнят с простата храна, приготвена на открития огън и изядена под отблясъците на вечерната заря отмиращи в спускащия се над огромната Пустош здрач.

На следващия ден Мортън заговори Александра, най-вече, за да мърмори. Мухите кръжаха наоколо и той заяви, че би желал един ден да бъде някъде, където няма насекоми и изобщо няма да му се налага да язди кон. Подхващайки подадената тема, Александра го попита какъв иска да бъде.

— Просто искам да се махна от тук — отговори той, докато удряше по мухите.

— Това е напълно възможно — каза му тя. — На мен ми харесва тук, но това не означава, че и на теб трябва да ти харесва. Можеш да живееш в Сидней, ако искаш.

Очевидно момчето никога не беше се замисляло сериозно, че може да живее другаде, така че той я погледна замислено, докато преценяваше казаното от нея. След това се отказа от темата, като започна да говори за други неща. Но вечерта край огъня той отново повдигна въпроса и й каза какви са стремежите му, които естествено бяха неясни. Искаше да води уседнал живот и да работи в градска среда.

— Навярно някоя работа в колониалната управа — подсказа му тя. — Или нещо в бизнеса като брат ми Крейтън.

— С какво се занимава той? — попита Мортън.

Досега той не беше проявявал никакъв интерес към вуйчо си, но се заслуша внимателно, когато тя започна да му разказва за брат си Крейтън. След смъртта на майка им, той се бе преместил да живее в семейната къща заедно със съпругата си и трите си дъщери. Продължаваше да управлява семейния бизнес, докато баща й се занимаваше предимно с адвокатската си практика. През всичките тези години, тя и Крейтън си разменяха изпълнени с нежност и любов писма, но тя не беше получила никакво послание от баща си, дори и след смъртта на майка им.

В някои от писмата, Крейтън й беше споменал за отделни факти от семейния бизнес. Александра разказваше на Мортън за тях, както и за всичко, което можеше да си спомни за времето, когато беше живяла със семейството си. Просто и ясно тя му обясни принципите на инвестирането в корабостроенето, в земя и други бизнес интереси, с които Крейтън се занимаваше.

Момчето беше заинтригувано и разговорът продължи и през следващите дни, докато те яздеха по пътеката. Един ден, след като бяха стигнали до огромното северозападно пасбище, по обяд, пред тях се показа постоянната кошара разположена в центъра му. Александра подкара коня към групичката колиби до кошарата, а останалите слязоха от конете, докато я чакаха.

Между колибите надзъртаха няколко дечица, които разглеждаха Александра с плахо любопитство, а край огъня една аборигенка държеше в ръце бебе и друго дете, достатъчно голямо, за да е проходило. Тя посочи на север към долината, където овцете били на паша и след като й благодари Александра обърна коня и се упъти нататък. Не след дълго стадото се показа. Въпреки че пет от децата му работеха в Тибубура, Адолариъс все още имаше достатъчно помощници, тъй като четири момчета държаха под око стадото, застанали до кучетата.

Високият, дългокрак мъж беше седнал под едно дърво на близкия склон и рисуваше в скицник. Благодарение на дрехите, които Александра му беше изпращала, той изглеждаше колкото елегантен, толкова и не на място сред Пустошта с обичайното си официално облекло. Вместо да се скрие, което често правеше, когато се появяха неочаквани гости, той остави скицника и зачака, докато тя се приближаваше към него.

Финото му, аристократично лице, набръчкано от годините и атмосферните условия се озари от усмивка и той свали шапката си, когато Александра спря коня.

— За мен е удоволствие, мистрес Керък — каза той.

— Удоволствието е и мое, мистър Бодънхем. Надявам се, че сте добре.

— Чувствам се съвсем добре, мила лейди, въпреки напредналите ми години — отговори той. — Човек няма нужда да пита как се чувствате вие, защото сте същинско олицетворение на здраве и щастие. Заповядайте при мен на сянка.

Седнаха под дървото и тя отклони благодарностите му за дрехите и материалите за скициране, които му бе изпратила.

Разговаряха за децата му, които работеха в нейната ферма. След като му разказа за онези от тях, които не беше виждал скоро, тя подхвана темата, която бе причина за нейното посещение. Когато той потвърди, че е обходил надлъж и на шир Пустошта, преди да започне работа в Уайамба, тя извади картата, която Пат им беше дал.

— Спешно ми трябва карта на района, който се намира на запад от този — каза му тя. — В идеалния случай, тя трябва да обхваща колкото е възможно по-големи територии и да включва района около фермата Тибубура. Вие сте образован човек с художествени умения, който е пътувал из Пустошта. Ето защо ми хрумна, че вие бихте могъл да направите карта, която да показва какво сте видели.

Озадачен, той не отговори директно, докато разглеждаше картата.

— Аз съм изумен, мистрес Керък — отбеляза той. — Това надминава очакванията ми, не знаех, че само толкова малка част от Австралия е проучена.

— Официално проучена — уточни тя. — И други сигурно са пътували доста, подобно на вас, но това, което са открили не е документирано. Но има признаци, че в крайна сметка ще бъдат предприети официални действия в тази насока.

— И областта ще бъде обявена за кралска земя — добави Адолариъс, уловил идеята й с пъргавия си ум. — Та вие имате нужда от картата, с цел да защитите фермата Тибубура. Навярно за да получите разрешение за собственост?

— Точно така. Ако имам карта на тази област, ще мога да преименувам река Кобдогла в река Дарлинг, в чест на губернатора. При разглеждане на молбата ни за оформяне на документ, това поне ще ни осигури известна проява на съчувствие.

— И още как — възкликна Адолариъс, като се засмя. — Прекрасна идея, мила лейди. Както се оказва, аз имам рядкото щастие да мога да ви бъда от полза. Преди години чертаех карти на пътуванията си. Те обхващат земите около реките Дачлан и Миримбиджи на юг от тук, на север са скицирани стотици мили, а на запад — чак до пустинните земи. Те са на ваше разположение и може да правите с тях каквото пожелаете.

Александра беше изключително доволна, тъй като бе очаквала, че Адолариъс тепърва ще рисува картата и ще й я изпрати. Докато вървяха към конете си, той извика четирите момчета и им каза, че отива до кошарата и ще се върне скоро.

На път към кошарата Александра попита Адолариъс за семейството му. Във вестниците, които тя бе получила по пощата, беше прочела за сър Джефри Бодънхем, назначен за заместник-секретар в колониалната служба в Лондон. Той бил от рода Съри на фамилията Бодънхем, изтъкнато семейство, за което Александра отдавна беше чувала. Когато тя спомена името му, Адолариъс с неохота отговори, че това е неговият по-млад брат.

— Предпочитам това да си остане между нас — добави той. — А което е по-важно, в момента предпочитам семейството ми в Англия да не знае къде се намирам.

Тъй като причините за това му желание не бяха нейна работа, Александра веднага се съгласи да не казва никому. Щом стигнаха в кошарата, Адолариъс влезе в една от колибите и започна да тършува вътре, след това излезе с три карти, рисувани върху хартия за скициране. Александра ги разгледа внимателно, като се чудеше колко голяма територия обхващаха те, с подробно обозначение на реки, планински вериги и други елементи. Върху една от картите се виждаха добре Голите планини в южните граници на фермата, а на север Кулите. Беше посочена и фермата Уайамба и Адолариъс беше сложил имена на някои от местата.

Едно име близо до северната частна фермата предизвика любопитството й. Тя посочи към него и попита:

— Счупеният хълм? Защо сте го нарекли така, мистър Бодънхем?

— Превод е на аборигенското име Уайамба — отговори й той.

Тъй като знаеше, че богата информация от картите щеше да бъде посрещната в Сидней с голямо задоволство и благодарност, което правеше по-големи шансовете им и Александра поиска да се отплати на Адолариъс по някакъв начин. Когато попита дали има нещо, което би могла да направи за него, той отговори, че би желал, когато умре семейството му в Лондон да бъде уведомено за смъртта му.

— Това ще разреши всички проблеми, свързани с наследството и предизвикани от моето заминаване от Англия — обясни той. — Освен това, се надявах, че досега всичките ми деца трябваше да са достатъчно големи да се оправят сами, но съпругата ми е изключително плодовита жена. Така че, бих желал да се грижите за тях и жена ми.

— Бих го направила и без да ме молите, естествено, така че бъдете спокоен за тях. И макар и да съм убедена, че ви остават още много години да живеете, когато заминете за вечния покой, веднага ще уведомя брат ви. Не се ли сещате и нещо друго, с което мога да ви бъда полезна, мистър Бодънхем?

— Да, скиците ми. Онези, които според мен са най-добрите, са подредени в кутии и увити с брезент. Бих искал да направите с тях каквото сметнете за най-добре.

Александра се съгласи да се погрижи за рисунките му след неговата смърт, след това попита няма ли още нещо, което да може да стори за него. Той не можа да се сети за нищо повече, тъй като простият живот, който си бе избрал, включваше малко неща, които трябваше да бъдат уредени. Тя продължи да разговаря с него още известно време, като изпитваше удоволствие да разменя мисли с един интересен и ексцентричен мъж. След това го остави насаме с жена му и многобройната му челяд, както той предпочиташе, и тръгна с коня, за да се присъедини към сина си и придружителите им.

Същата вечер край огъня Александра отново разгледа внимателно картите и остана много доволна. Показа ги на Мортън и му обясни какво възнамерява да прави, но той не прояви онзи интерес, който тя по-малко или повече бе очаквала от него. Но все пак не бе напълно безразличен и любезно изказа надежда тя да успее, което беше твърде обещаваща промяна в неговото поведение.

Докато пътуваха назад към основната кошара, разговорът за нейния брат продължи, като Мортън все още бе силно заинтригуван от работата на Крейтън. Като се ровеше в паметта си за подробности, тя разширяваше описанията за семейния бизнес. В крайна сметка момчето изрази желание да върши същото, когато порасне.

— Ако смяташ да правиш това — каза му Александра, — ще трябва да насочиш всичките си усилия към постигане на тази цел. Брат ми е с добро образование, а също така и баща ти. На твоята възраст те здравата са се трудили върху уроците си, вместо да се мръщят пред черната дъска.

Жегнат от откровения съвет, Мортън остана мълчалив за известно време, като в него пак се появи нещо от предишното му поведение. Александра също мълчеше, очаквайки той да проговори и да поеме инициатива да общува с нея. Най-насетне той се престраши, макар и неохотно и попита дали би му помогнала да разбере повече неща за бизнеса.

— Разбира се — отговори тя. — Мортън, винаги ще бъда готова да ти помогна да постигнеш това, което искаш. Нали знаеш, че те обичам?

— Казваш, че е така, а непрекъснато ме критикуваш.

— Мортън, знаеш много добре, че ако ядеш много пресни плодове, ще те заболи корема. В живота има много неща, които могат да имат още по-лоши последици, но вместо да се явят веднага, те се проточват с години. Живяла съм доста и разбирам от тези неща, докато ти си съвсем малък и още не разбираш. Когато те поправям, то е защото искам да избегнеш тези неща, а не защото ми харесва да го правя.

Момчето замълча за известно време, като преценяваше казаното от нея. Тогава, както безброй пъти преди, Александра му обясни колко е важно да съсредоточава вниманието си върху уроците не само за да ги научи, но и за да развие умствена дисциплина. За първи път момчето слушаше и изглеждаше, че я разбира.

Край огъня вечерта той заговори за уроците.

— Невинаги зная какво трябва да правя с остатъците от сумите — каза й той. — Ще ми обясниш ли пак?

Александра разчисти място върху земята и взе една пръчка, за да изпише числата върху пръстта и да покаже действието. Като си спомни грешките, които беше допускал, Александра си даде сметка, че неразбирането му бе причина за някои от тях. Чудеше се дали от гордост, инат или нещо друго той не й бе казвал досега.

Най-важното обаче бе, че той бе споделил. Освен, че бе получила необходимите й карти, тя бе постигнала несравнимо по-важен за нея успех по време на пътуването. Знаеше, че трудностите с Мортън щяха да продължат, както и че винаги ще се страхува относно произхода на някои черти на характера му. Но поне сега вече можеше да работи с него, след като най-сетне бе успяла да пробие студената му резервираност.

През седмиците след завръщането си у дома, Александра се убеди, че отново е бременна. Дейвид се зарадва, когато му каза и двамата хранеха надежда, че този път ще имат дъщеря. През това време Александра трябваше да започне да преподава други уроци на синовете си. Много интелигентен, както и по-зрял за възрастта си, Мортън изпревари Джонатън по аритметика, както и по другите предмети, които тя им преподаваше. Понякога поведението му създаваше проблеми, но той се подчиняваше, макар и често неохотно, и залягаше упорито над уроците.

Всеки ден, след като свършеше с уроците и другите си задължения, Александра се захващаше с картите, седнала зад бюрото в салона. Върху огромен лист хартия тя обединяваше картите на Адолариъс и тази, която Пат им бе донесъл. Като ги превръщаше в приблизително еднакъв мащаб с линията, тя скицираше линиите с остър и твърд молив, след това ги повтаряше с мастило.

След като картата беше завършена и река Кобдогла наречена река Дарлинг, Александра знаеше, че това е само началото. Картата щеше да предизвика благоприятно мнение, но една молба за предоставяне на земя за собственост трябваше да бъде напълно съдържателна. Искането й съдържаше достатъчно много аргументи. На първо място, Тибубура допринасяше значително за развитието на икономиката на колонията, а на второ, тези земи бяха прекалено сухи, за да бъдат раздробени на по-малки имения, които нямаше да могат да бъдат независими. Но освен това, имаше още много други причини, поради което отпускането на земята бе в интерес най-вече за колонията.

Тези аргументи трябваше да бъдат представени убедително и Александра работеше усилено върху проекта на молбата, за да бъде всяко изречение точно. Тя знаеше, че е важно молбата да попадне в ръцете на губернатора, а не някой чиновник просто да я заведе в регистрите или да я изпрати на колониалния инспектор. Уверена по пътя на логиката, че в най-лошия случай брат й поне ще познава губернатора, затова тя възнамеряваше да прати молбата до Крейтън и да го помоли да я предаде лично на губернатор Дарлинг.

Тази част от плановете й отпадна един декемврийски следобед в началото на лятото, когато спокойствието в къщата бе нарушено от ударите на чукалото на главния вход. Посетителите все още бяха изключителна рядкост и изпълнена с любопитство, Александра излезе от салона в антрето, когато Ейми се запъти към вратата. Прислужницата я отвори и Александра остана изумена, когато видя брат си да стои на входа.

Освен че видът му беше раздърпан от дългото пътуване, Крейтън се бе променил през годините, по лицето му се бяха появили бръчки, а в косата му се виждаха бели кичури. За първи път Александра си даде сметка колко много той прилича на баща им. Но той си беше нейния любящ брат и лицето му се озари от нежна усмивка.

— Крейтън! — извика тя възторжено. — Скъпи мой, Крейтън!

Като се смееше радостно, той прегърна Александра и я целуна.

— Милата ми Александра — каза той. — Заслужава си човек да измине целия този път само за да те види. Нямам думи да ти кажа колко ми липсваш.

— Аз също копнеех да те видя, Крейтън — отговори тя. — Ела, влизай, нека първо те настаним, а после докато пиеш нещо освежително, ще говорим. Искам да знам всичко за жена ти и семейството, както и всичко, което е ставало през тези дълги години, откакто не съм те виждала.

Момчето от конюшнята отведе конете, след като Крейтън и Александра с помощта на Ейми свалиха багажа от товарния кон.

— Дейвид е на обиколка из пасбищата — говореше Александра на брат си, докато влизаха вътре. — Ще се върне тези дни. Веднага щом си оправиш багажа, може да се опознаеш със синовете ми.

Крейтън кимна щастливо, като говореше колко много искал да се запознае с мъжа и децата й. Те продължиха да разговарят весело, докато се изкачваха по стълбите, но от неуловимите нюанси Александра знаеше, че носи лоша вест. След като майка им и баба им вече не бяха сред живите, новината можеше да се отнася единствено до баща им или до по-малкия им брат Робърт, който беше офицер от флотата. Когато останаха сами в стаята за гости, Крейтън й каза, че става дума за баща им.

— Получи инфаркт — обясняваше той, като извади едно писмо. — Живя така няколко дни, през които изпитваше силни угризения на съвестта относно това, как се бяха развили нещата между вас. Написа това писмо до теб и след няколко часа почина.

Александра взе писмото, като радостта й от срещата с Крейтън внезапно помръкна. Въпреки че баща й я бе наранил дълбоко, предизвиквайки негодуванието й, той все пак й беше баща.

— Добре, Крейтън. След като се освежиш от пътуването, ела при мен в градината, която се намира встрани на къщата.

Той се усмихна и кимна утвърдително, сетне се целунаха, и Александра слезе долу. Каза на прислужницата да донесе питиета и леки закуски, когато Крейтън слезе, след това отиде в градината. Встрани от пътеката, която се виеше между дърветата и цветните лехи, в беседка от розови храсти имаше каменни пейки и маса, като сенчестото кътче за разговори ухаеше приятно. Александра седна и отвори писмото.

Докато четеше извиненията и изказаните съжаления, Александра си даде сметка, че баща й наистина бе страдал от разрива помежду им. Негодуванието й срещу него изчезна, а очите й се изпълниха със сълзи и тя заплака. Покри лицето си с носна кърпичка, като си спомни хапливите аргументи, които тя бе по-скоро търсила, отколкото избягвала и винаги му бе отговаряла с младежко упорство, вместо с желание за компромис.

Крейтън седна до нея, като обгърна рамото й с ръка.

— Сълзите ти ти правят чест, Александра — каза й той. — Изправен пред смъртта, той искаше да се помири с теб. Но докато беше жив, той се отнасяше с теб прекалено жестоко.

— Така е — съгласи се Александра, като изтриваше очите си. — Но това можеше да не се случи, ако аз бях по-малко своенравна и го бях накарала да ме обича повече.

— Родителят е водещата фигура при постигане на разбирателство с детето си. Използваните подходи могат да бъдат най-различни — от нежни до строги, ала отговорност носи родителят. Самият аз стигнах до този извод, а както смятам, и ти самата.

Припомняйки си преживяванията с Мортън, Александра кимна утвърдително с глава.

— Дори и да е така, мъчно ми е, че не се помирихме, докато беше жив.

— Пак ще ти повторя, това не беше твоя грешка. Освен това, сега той най-сетне намери покой, защото след като мама почина, той беше много нещастен.

Моментът й напомни за времето на нейното детство, когато Крейтън я утешаваше, и тя избърса очите си. Измит и преоблечен в чист костюм, сега повече приличаше на себе си. Тя го попита за семейството му и той й отговори, че всички са добре и че има четвърта дъщеря, след което разговорът им премина към други по-весели и приятни теми.

Когато прислужницата донесе поднос с портвайн и шери, Александра й каза да доведе момчетата в градината.

След малко те се появиха, като Мортън за първи път беше по-нетърпелив от Джонатън да се запознае с техен гост. Продължаваше да бъде резервиран, отдръпвайки се назад, докато брат му си разменяше нежна прегръдка с Крейтън, но затова пък нямаше търпение да задава въпроси. Александра остави брат си да разговаря с момчетата, а тя отиде да обсъдят вечерята с Ейми.

Когато се върна в градината, Александра изпрати момчетата да играят, като трябваше два пъти да повтори на Мортън да напусне. Най-накрая той си тръгна, мъкнейки се едва-едва и недоволен.

— Мортън иска да стане бизнесмен като теб — обясни тя на брат си.

— Да, каза ми — отговори Крейтън. — По всичко личи, че е умен и ще успее. Трябва да обсъдим нещо с теб, Александра, и то е завещанието на баща ни.

Той й обясни, че малко преди да умре, баща им направил ново завещание, с което наследството му трябва да се раздели поравно между трите му деца. Семейният бизнес включваше по-голямата част от имението, но стойността му се намираше в различни инвестиции и ценни книжа. Можеха да се съберат пари, за да се покрие частта на Робърт, но ако трябва да се направи същото и с дяла на Александра, го грози банкрут.

— Двамата с теб може да станем съдружници — предложи Крейтън. — Ще трябва да вземем пари на заем, за да покрием дела на Робърт, но ще можем да го изплатим за година. Ще извадя средствата за заплатата ми по управлението на бизнеса, а печалбите ще делим годишно. Сумата няма да е малка.

Като се замисли, Александра видя начин за разрешаване на потенциалния проблем, който щеше да се появи в близките години. Ако Мортън решеше да се занимава с бизнес, той щеше да се нуждае най-малкото от известен капитал, който трябваше да получи от печалбите от фермата. Но с едно сътрудничество в семейния бизнес на Хамънд, който можеше да му бъде прехвърлен като наследство, Мортън щеше да започне като равен с онези, които бяха от десетилетия в търговията.

— Естествено ще трябва да обсъдя въпроса с Дейвид — отговори Александра, — но предложението ми се струва твърде разумно, Крейтън. Сега аз искам да обсъдя нещо с теб, което засяга Тибубура.

Крейтън веднага разбра за какво става въпрос, когато тя му обясни безпокойството си от превръщането на този район в кралски територии, а щом тя му каза за плана си да получи разрешително, той кимна утвърдително с глава.

— Идеята е отлична — каза той. — Както казваш, става въпрос за огромно количество земя, така че одобрението е под въпрос. Но мога да те уверя, че молбата ще бъде предадена в ръцете на губернатора, той лично ще я разгледа, тъй като двамата сме в добри отношения.

Като си даваше сметка, че не може да иска нищо повече, както и че фактически тя имаше изключителен късмет, че брат й познава губернатора, Александра знаеше, че предстоящите месеци нямаше да бъдат лесни. За нея фермата Тибубура беше самият живот. Заплахата за фермата извикваше в нея нещо повече от страх, предизвикваше чувства на вледеняващ ужас, застрашено бе самото й съществуване.

Докато стане време за вечеря, Крейтън й обясняваше колко се е променил Сидней и й разказваше светски клюки за старите им приятели. Момчетата се присъединиха към тях в трапезарията, а яденето беше безупречно, като Флора беше надминала себе си. Говеждото месо беше крехко и сочно, а сосът беше силно ароматен от подправките и лука. Зеленчуците и другите гарнитури бяха отлично подправени, а гъстото ароматно вино с оттенъците на дъбовата бъчва, в която беше отлежавало, слагаше венец на цялата прекрасна вечеря.

След вечеря Александра и Крейтън отидоха в салона и разговаряха до късно през нощта, спомняйки си годините в Лондон.

На следващото утро Крейтън пожела да прекара известно време с момчетата и да работи с тях по уроците им, а Александра написа окончателния вариант на молбата за земята, за да може брат й да я занесе. Следобеда Дейвид се върна от кошарите.

Александра искаше двамата най-важни мъже в живота й да се разбират и тя бе изключително доволна, когато мъжът й и брат й веднага се харесаха. Следобедът мина в оживен и приятен разговор, последван от вкусна вечеря.

Същата вечер, докато се приготвяше за лягане, Александра каза на Дейвид за предложението на Крейтън за съдружие в семейния бизнес. Тя обясни възможността евентуално да прехвърли нейния дял от наследството на Мортън и Дейвид напълно се съгласи с плановете й. На следващия ден, докато Дейвид отиде да нагледа работата в конюшнята и оборите, Александра и брат й отидоха на езда, като тя го разведе из главната кошара. Щом стигнаха до най-отдалечения край на аборигенското селце и обърнаха конете, Крейтън отбеляза очевидното задоволство на Александра от живота й във фермата.

— Това ме радва изключително много — добави той. — Имаш причини да бъдеш доволна, тъй като живееш в лукс, за който по-голяма част от аристокрацията „бунип“ в Сидней би ти завиждала. Но има нещо повече от задоволството, което виждам, а това е, че ти си изключително щастлива, а Дейвид е един прекрасен съпруг.

— И двете неща са верни — съгласи се Александра. — Живеем добре, но Пустошта не е за всеки, Крейтън. Бих искала да задържа и двете момчета тук, но мисля, че Мортън ще се чувства по-добре, ако прави това, което желае. Той ще е по-добър бизнесмен, отколкото овцевъд. Ти какво мислиш?

— Мисля, че си права. Сега, когато го опознах по-добре, смятам, че той ще постъпва по-различно от мен. Но той може и да успее повече и вярвам, че има нюх към бизнеса.

— Тогава нека да обсъдим съдружието, което ми предлагаш. Дейвид и аз възнамеряваме да пратим момчето в колеж в Сидней. След като Мортън завърши там, бих искала да го вземеш във фирмата като младши съдружник. Щом стане пълнолетен, ще му прехвърля моя дял в компанията и той ще бъде твой съдружник. Искам да променим името на компанията на „Хамънд и Керък“. Имаш ли нещо против всичко това?

— Във всеки случай не и против смяната на името на компанията — отговори Крейтън. — То трябва да отразява кой владее фирмата. — Той се поколеба и замисли за миг, след това се усмихна горчиво: — Както вече споменах, Мортън може и да има по-различно отношение към нещата от мен, но мисля, че ще мога да се справя с това. А по всичко личи, че няма да мога да имам син, който да ме последва в бизнеса, така че приемам тези условия.

Александра кимна доволна и те обсъдиха по-нататък въпроса, докато яздеха назад към поточето. Малко след като стигнаха къщата, Дейвид се присъедини към тях в градината. Тримата обсъдиха от всички страни бъдещата роля на Мортън в съдружието, като се съгласиха по всички подробности.

След като нещата бяха установени, Александра с право бе уверена, че бъдещето на Мортън е осигурено. Но за другия й син, бъдещето не беше толкова ясно. По всичко личеше, че интересите му изцяло ще се съсредоточат върху фермата, но дали тя щеше да остане да съществува, зависеше изключително от това, как ще бъде приета молбата им за предаването на земята в тяхна собственост.

Молбата и картата бяха в багажа на Крейтън, когато два дни по-късно той си тръгна. Дейвид отново замина да достави провизии на овчарите и да провери стадата. Къщата изглеждаше много тиха, след постоянното суетене и разговори, и Александра се почувства самотна и изпълнена с безпокойство, като се надяваше, че губернаторът ще удовлетвори молбата. Но щом се върна отново към изпълненото с безброй задължение всекидневие, чувството й за самота се изпари.

След няколко дни Дейвид се върна и стечение на времето посещението на Крейтън се превръщаше в приятен спомен. Но молбата и картата продължаваха да тревожат мислите й като почти не минаваше час от деня, без тя да се сети за тях.

Когато измина достатъчно време, през което Крейтън вече трябваше да е стигнал до Сидней, безпокойството й нарасна. Като желаеше да има някакъв начин да надскочи разстоянието, за да чуе думичка за реакцията на губернатора, тя се примири и зачака пристигането на каруците с провизии. Дотогава имаше месеци, но тя се надяваше, че в пощата, която те щяха да донесат, щеше да има отговор на молбата й.

Отговорът обаче пристигна доста по-рано. Докато разхождаше коня си, през един горещ февруарски следобед в края на лятото, Александра забеляза двама конници, следвани от товарен кон, да вървят по пътеката. Тя се запъти да ги посрещне и видя, че единият от тях бе жена с бебе в ръцете си.

Младата двойка спря върху едно възвишение и погледна към главната кошара със страхопочитание, като жената почти се разплака от щастие и облекчение. Мъжът докосна шапката си, когато Александра стигна до тях.

— Добър ден, мадам. Аз съм Айзък Логън, а това тук е моята съпруга Манди. Имам поща за собствениците тук.

— Добър ден. Аз съм Александра Керък и ще взема пощата.

— Пардон — заизвинява се Логън, като свали шапката си. — Трябваше да се досетя коя сте, мадам.

Той извади мушамения пакет от джоба на палтото си и като се наведе напред го подаде на Александра.

— Срещнах мистър Хамънд — вашия брат, в Сидней, мистрес Керък. Той каза, че ще ми даде препоръка за назначение при вас, ако донеса пощата, и ето ме тук. Освен това, той ми даде тези два коня, за да можем да стигнем дотук с Манди.

Александра погледна към пакета, измъчвана от желанието да го отвори, но си наложи да се обърне към жената.

— Добре ли сте двете с бебето?

— О, сега вече да, мадам — отговори жената, като се усмихваше през сълзи. — След този ужасно дълъг път по тази тясна пътека, не очаквах да видя всичко това тук. То е като чудесен малък град с тази прекрасна къща, издигаща се над него. Почти онемях, когато го видях.

— И аз се сепнах — присъедини се Логън. — Бях чувал, че фермата Тибубура е голяма, но не мислех, че ще бъде нещо такова. Пресякохме южната й граница преди няколко дни. Дали ще мога да получа работа тук, мадам? Работил съм с овце и кучета от съвсем малък.

— Не всеки се чувства добре в Пустошта. Но мисля, че няма да ни е излишен още един овчар, така че ще видим как вие и семейството ви ще понесете пребиваването си тук. Последните две къщи до ручея са празни. Настанете се в едната от тях, след това идете до склада, който се намира до навеса за стригане на овцете, и нека ви дадат провизии. Склададжията ще ви даде също лампи и други неща за къщата.

Младото семейство благодари сърдечно, а Александра едва сдържаше нетърпението си, докато те повтаряха отново и отново благодарностите си. Най-накрая те тръгнаха надолу по пътеката. С треперещи ръце Александра отвори пакета. Той съдържаше писмо от Крейтън и един по-дебел плик с печата на губернатора върху него.

Като разчупи печата, Александра извади кратка бележка и дебел документ върху пергаментова хартия. Бележката, подписана от губернатора Дарлинг, съдържаше благодарности за отличната карта и за честта голямата река да бъде наречена на негово име. След като погледна бележката, Александра разтвори пергамента.

С големите и ярки официални печати и подписа на губернатора под текста, това беше документ, който предаваше земята на Дейвид и Александра Керък и техните наследници и пълномощници за вечни времена. Земите включваха Голите планини на север до Стръмните хълмове, след това на изток и на запад от главната кошара на разстояние от осемдесет и осем хиляди ярда, като общата територия бе един милион и шестдесет хиляди акра.

Продължилото с месеци постоянно и разяждащо безпокойство изведнъж се изпари и Александра изпита облекчение и слабост, а очите й се изпълниха със сълзи. Като стискаше здраво пергамента и другите писма, тя бавно се смъкна от седлото с поглед, премрежен от сълзите й.

Сграбчи шепа пръст и я пусна да тече на тънки струйки през пръстите си. За нея земята винаги е била безценна, но само няколко мига преди това всичко бе много по-различно от сега. Сега беше сигурна, че земята им не можеше да бъде присвоена от някой завистлив натрапник. Огромни пространства земи, разпрострени във всички посоки щяха да принадлежат на семейството й и щяха да се предават от поколение на поколение.