Птиците свиват гнезда

Шестнадесета глава

— Бих искал да разговарям за малко с теб, Мортън.

Мортън вдигна глава от документите на бюрото си и усети в гласа и отношението на вуйчо си известно недоволство. Той се облегна назад и посочи стола до бюрото си.

— Да, разбира се. Какво има?

Натежал от годините и измъчван от подагра, Крейтън Хамънд бавно прекоси офиса и се отпусна на стола.

— Разбрах — започна той мрачно, — че си продал дяла на компанията от товара на търговския кораб „Уейвъртрий“ на Едгар Хъмфрис.

— Да, и слава богу, че го направих. Както разбирам от съобщенията на канцеларията на адмиралтейството, „Уейвъртрий“ е потънал в открито море близо до Носа.

— Слава богу? — повтори Крейтън с неодобрение. — Мортън, Едгар Хъмфрис ми е приятел от двадесет и пет години.

— Зная това много добре. Да не би да искаш да кажеш, че трябва да се съобразяваме с това, когато правим бизнес с него?

— Разбира се, че трябва — изкрещя Крейтън. — Мортън, даваш ли си сметка, как ще погледнат на всичко това останалите?

— Изобщо не ми пука какво ще си помислят другите! — отвърна му остро Мортън. — Компанията ви не притежава 64 процента от товар, който е на дъното на океана и нищо друго не ме интересува!

— Но ти си му го продал, след като корабът е потънал!

— Но две седмици преди потъването да бъде обявено от канцеларията на флота! Да не би той да твърди, че съм знаел преди канцеларията?

Крейтън си пое дълбоко въздух и задържа гнева си, прокарвайки пръсти през бялата си коса.

— Той не твърди нищо, Мортън. Но ти знаеш много добре, както и аз, че понякога новината за потъване на някой кораб се предава от уста на уста и ние научаваме за него, преди адмиралтейството да бъде уведомено по официален път.

— Скапани слухове — отвърна Мортън, като отхвърли варианта, поклащайки нетърпеливо с глава. — Кой слуша несвързаните брътвежи на пияни моряци?

— Не, Мортън, не мога да оставя тази работа така.

Крейтън вдигна ръка, когато племенникът му започна да се противопоставя разпалено.

— Виж, Мортън, аз съм старшият съдружник и настоявам да възстановиш парите на Едгар. Аз самият ще се погрижа това да стане.

Мортън въздъхна раздразнен, вдигайки рамене.

— Много добре, но ти ще бъдеш старши съдружник на банкрутирала компания, щом толкова настояваш това да стане. Освен това, аз продадох дял от този товар на Фаръл Ибетс и той няма да получи обратно нито шилинг. Това си беше моя лична инициатива и продажбата е валидна.

— Фаръл Ибетс? — възкликна Крейтън, внезапно развеселен. — Този стар мошеник? Той е измамил толкова много хора, че изпитвам голямо удоволствие да видя как и той губи. Какъв дял му продаде?

— Една осма.

— Една осма? — зяпна удивен Крейтън. — Ти си купил една осма от този товар със собствени средства? Това е доста значителна инвестиция. На каква цена му го продаде, на костващата ли?

— Не, направих му намаление, тъй като се нуждаех спешно от налични пари.

Крейтън се облегна назад, като изучаваше с безпокойство племенника си.

— Това, че си решил да загубиш от продажбата на този дял, говори за паническа разпродажба. Нали не знаеше, че корабът е потънал?

— Как бих могъл да зная?

За миг настъпи мълчание и Крейтън навъси вежди обезпокоено, докато Мортън го гледаше иронично. Възрастният мъж бавно поклати глава.

— Когато човек е съдружник, Мортън — каза той сериозно, — принципите са по-ценни отколкото парите, това съм ти го повтарял неведнъж. Искрено се надявам, че помниш това, така че няма да говоря повече по този въпрос. Проучи ли колко ще струва инвестицията в овцевъдната ферма на юг от реката Мърей?

Мортън кимна и отдели един документ от купчината върху бюрото си и го бутна към вуйчо си.

— Да, и се разбра, че не е удачно да се инвестира.

— Купуването на земята и отпускането на пари за добитък и провизии означава да инвестираме в хора — четири добри, честни семейства. Те ще работят усилено и средствата ще започнат да се възвръщат само след няколко години.

— Не, аз по-скоро си мисля, че трябва да вземем пустеещите земи около река Мърей, а тези хора да си търсят някой друг, който да им осигури преживяването. Твърдо съм против сделката.

— В такъв случай, аз ще инвестирам лично — каза Крейтън примирено, като взе документа и се изправи бавно на крака.

Той излезе от стаята, а Мортън прогони от мислите си разговора с вуйчо си и се съсредоточи върху работата си по купчината документи. Бяха ипотеки с отдавна изтекъл срок, които той беше купил доста по-евтино от номиналната им стойност. Докато ги проучваше една по една, Мортън направи списък и изчисли каква печалба ще реализира над цената, за която ги бе купил, след като осигури документ върху цялата собственост.

Мортън беше изкупил няколко от ипотеките, които бяха на къщи, собственост на съдии, правителствени служители и на хора с други професии не толкова за директна печалба, колкото за други облаги. За да си осигури тези облаги, той беше изкупил още една ипотека, този път върху къщата на адвоката Джон Фицрой. Мортън предвкусваше с удоволствие пазаренето с него.

Беше му изпратил бележка, с която го молеше да се срещнат, за да обсъдят ипотеката. Фицрой я беше игнорирал напълно, доказателство за презрението от страна на някои високопоставени особи, с което се бе сблъскал Мортън, въпреки че мнозина, които доскоро му бяха обръщали гръб сега се отнасяха твърде приятелски с него. Парите бяха власт и той едва сега започваше да осъществява целта си — да натрупа огромно състояние и да съсредоточи в ръцете си могъщ контрол.

На вратата на офиса му се чу вежливо почукване и Мортън вдигна глава. Както често се случваше, денят незабележимо беше преминал в здрач докато работеше и главният чиновник на фирмата стоеше на вратата.

— Извинете, сър — каза той. — Мистър Хамънд си тръгна преди малко, а аз си свърших работата за деня. Ако се нуждаете от нещо, чиракът е тук.

— Добре. Пратете момчето да ми донесе огън за лампата.

Човекът излезе, а след малко в стаята се появи момче със свещ в ръка и запали лампата на бюрото. Мортън изчисли евентуалната печалба и направи два списъка — единия с имената на хора с добро социално положение сред купените ипотеки, а другия с ипотеките на търговски фирми, които той възнамеряваше да обяви за просрочени. Щом свърши, заключи документите в чекмеджето на бюрото и напусна офиса.

В тъмния и тих външен офис на едно от високите счетоводни бюра момчето работеше на светлината от свещта. Като се смъкна тромаво от табуретката, то отиде до закачалката с дрехи. Помогна на Мортън да си облече палтото, подаде му шапката и бастуна, след това отвори вратата.

Градът се беше успокоил след напрегнатия ден и калдъръмената улица в търговската част беше тиха, след като магазините и дюкяните в полудървените сгради бяха заключени и със спуснати кепенци. Тук-там светещи прозорци в жилищните помещения на вторите етажи хвърляха слаба светлина върху улицата. Докато вървеше, Мортън видя някакъв мъж да излиза от сенките на отсрещната страна на улицата и да се насочва към него. Той разпозна в него шкембестия Джон Фицрой, мъж на средна възраст.

— Хей, ти — викна надменно Фицрой. — Ако името ти е Керък, искам да поговоря с теб.

— Така се казвам, но не си върша бизнеса по улиците — отговори Мортън рязко. — Елате утре в офиса ми.

— Не, ще говоря с теб сега — настояваше арогантно Фицрой и посегна към ръката на Мортън. — Нямам навика да бъда снизходителен към всеки…

Той внезапно прекъсна думите си и се олюля назад, когато Мортън размаха бастуна срещу него.

— Боже господи! — озъби се Мортън. — Осмелявате се да ме хващате за ръката. Ще ти счупя тъпата глава, дебелокожа свиня такава!

— Как смееш! — извика разярено Фицрой. — Знаеш ли кой съм аз, ти келеш такъв? Ще те накарам да разбереш, че аз съм…

— Знам много добре кой си! Ти си онзи нечестен адвокат, който не отговори на бележката ми за ипотеката му, която аз притежавам. Така че утре в седем часа сутринта гледай да бъдеш в офиса ми.

— Няма да стане — отговори запенен Фицрой. — Ще ти дам да разбереш, че…

— В такъв случай, чуй предупреждението ми какво ще ти се случи. В неделя сутринта, когато всички са си вкъщи, ще наема десет от най-гадните, най-пияните моряци, които мога да намеря в Писмайър и ще ги изпратя да изхвърлят тебе, семейството ти и вещите ви на улицата, та всички да видят. Ако си мислиш, че няма да го сторя, изчакай, по дяволите, до неделя.

С провиснали и треперещи челюсти Фицрой поклати отрицателно глава.

— Няма да посмееш — просъска той с треперещ от страх глас. — Имам приятели и те ще предприемат всички възможни официални действия срещу теб, които…

— Не, няма да го сторят, тъй като не биха желали и за техните дългове да им бъде потърсена сметка по същия начин. Досега ти си работил с банкови директори, които са по-загрижени да получават покани за вечери, отколкото да печелят. Сега си имаш работа с мен, а аз вечерям единствено вкъщи. Бъди в офиса ми в седем часа утре сутринта.

Като остави мъжът онемял и вцепенен от ужас, Мортън продължи пътя си. Зави зад ъгъла и тръгна по другата улица към аптеката. Тя беше затворена и той изкачи стълбите от едната страна на сградата. Почука с бастуна на вратата на площадката в края на стълбището.

Аптекарят Джеймс Боланд, педантичен човек между четиридесет и петдесет години, преглъщаше и бършеше устата си, докато отваряше вратата.

— Добър вечер, мистър Керък. Тъкмо хапвах. Ще вечеряте ли с мен?

— Не, благодаря ви. Много ви моля да излезете навън и да затворите вратата.

Като кимаше любезно, Боланд излезе на площадката. Образован мъж, бивш производител в Англия, той беше осъден и прехвърлен в Австралия за фалшифициране на патентни права за производство на стомана. Освободен предсрочно, той бе докарал семейството си в Сидней, след това беше отворил аптеката.

Потънал в дългове и с голямо семейство, той често беше в безпаричие. Но осведомеността му за това кой е болен, кой оздравява или се очаква да умре, можеше да бъде твърде полезна за бизнес сделките в града, което той често разкриваше с желание пред Мортън. И сега Боланд му разказваше за всички лекарства, които беше продавал, откакто бе видял Мортън за последен път, както и на кого ги бе продал и за какво заболяване те обикновено се използваха. След като аптекарят каза всичко, което знаеше, Мортън му подаде една монета и си тръгна.

Следващото място, където Мортън спря, беше през няколко улици. Една кръчма, където се събираха моряците. Сравнително скъпа, нейна постоянна клиентела бяха капитаните и техните заместници. Съдържателят Харви Манкин, щом видя Мортън да влиза в претъпкания и шумен бар, го посрещна в тихия ъгъл до вратата. Манкин го беше снабдявал с изключително ценна и напълно достоверна информация, включително и онази за потъването на „Уейвъртрий“. От последната им среща досега, той не беше чул нищо важно, но имаше молба. Прехвърлянето на осъдени каторжници в Ню Саут Уелс беше прекратено преди три години, но мнозина продължаваха да излежават присъдите си. Отгоре на всичко, те продължаваха да бъдат транспортирани в Земите на Ван Дайъман и братът на съдържателя беше изпратен там преди няколко месеца.

Манкин беше получил писмо от брат си, в което той му описваше тамошните условия, и съдържателят искаше на всяка цена да го измъкне от затвора.

— Ако можете да му направите тази услуга, мистър Керък — продължи той неспокойно, — няма да ви взема нито шилинг повече. Ще работя още по-усилено да узнавам неща, които ви интересуват. Но трябва да измъкна Харолд оттам, преди да са го убили.

— Добре, ще видя какво мога да направя.

Мъжът искаше да продължи да говори, да го умолява. Но за Мортън разговорът беше приключен. Нямаше повече интерес той да продължава и се запъти към квартирата си.

Живееше на една тиха улица над залива на Сидней, в къща, собственост на една вдовица, Клара Тейвиш, която беше някъде между тридесет и четиридесет години. Домът й беше приятен, а децата добре нахранени и облечени, училищните им такси платени с парите, които Мортън й даваше, така че той беше единственият й квартирант и Клара се бе отдала на удовлетворяването на всичките му нужди експедитивно и умело.

След като Клара пое палтото, шапката и бастуна му, Мортън влезе в трапезарията. Сиднейският вестник, който той беше донесъл в къщата, стоеше на масата заедно с лондонския „Таймс“, пристигнал през деня. Той се вглъби над вестниците, докато се хранеше, а Клара му сервираше яденето, което беше запазила топло за него. Щом свърши и с последното блюдо, тя разчисти масата и донесе димяща от запаления тютюн лула.

След малко Клара застана на вратата на трапезарията.

— Да идвам ли в стаята ви тази нощ? — попита тя.

Мортън я погледна разсеяно, след това поклати отрицателно глава и запуши с лулата, вглъбен във вестника.

— Не.

— Добре тогава. Лека нощ, мистър Керък.

— Лека нощ.

Къщата беше потънала в тишина и Керък анализира съобщенията във вестниците, премисляйки какви последици можеше да имат. Веднъж беше чел за ураган в британските Западни Индии, център на захарното производство. Тогава беше инвестирал в доставки от Малая и беше реализирал големи печалби. Оттогава се възползваше от съобщенията във вестниците по същия начин, но той беше един от малцината, които проучваха събитията с оглед на техните непосредствени последици. Повечето бизнесмени се придържаха към остарялата вече практика, като следваха това, което правеха колегите им, и реагираха единствено на съвсем очевидните неща.

Въпреки че беше уморен от дългия, изпълнен с ангажименти ден, той продължи да изучава вестниците до късно, като кипеше от неизтощима енергия. В началото неин отдушник бе гневът, който по-късно бе заменен от сегашните му занимания. Макар да му се свидеше времето, което прекарваше в сън, той знаеше, че почивката беше съществена, за да има ясна и остра мисъл, и той духна лампата на масата и понесе свещта нагоре по стълбището на път за стаята си.

На следващата сутрин, когато Мортън стигна до офиса си малко преди седем, пред сградата го чакаше Фицрой. Като не му обърна никакво внимание, Мортън го подмина, за да влезе вътре. Фицрой последва Мортън, с обтегнати нерви и съвсем несигурен.

Щом влезе в кантората си, Мортън седна зад бюрото и отвори мастилницата, потапяйки перото си в нея.

— Сигурен съм, че познаваш някои чиновници и служители в канцеларията на главния държавен адвокат — каза той рязко.

— Ами… да — отговори Фицрой объркан.

Мортън написа името на Харолд Манкин върху парче хартия и го блъсна към него по бюрото.

— Ето, в случай че паметта ти изневери, подобно на финансовите ти преценки. Човекът е затворник в земите на Ван Дайъман и искам да бъде освободен по-рано. Затова ще платя пет гвинеи, не повече.

— Искате да предложа подкуп? — зяпна втрещен Фицрой. — Никога през живота ми не съм правил нищо подобно, мистър Керък, и не мога…

— Тогава предложи някакъв коледен подарък, по дяволите! — отсече раздразнен Мортън, като отключи чекмеджето и извади списъците, които бе направил предната вечер. — Или застани на колене и моли, докато някой го стори вместо теб. Не ме интересува как ще го направиш. Просто искам това да стане днес.

Фицрой сложи хартията в джоба на жилетката си, като лицето му се изкриви и покри с петна.

— Хм, мистър Керък, останах с впечатлението, че ще обсъдим ипотеката на къщата ми — подхвърли смирено той.

— Именно това и правим — отговори грубо Мортън. — Ти нямаш пари, така че ние обсъждаме какво трябва да направиш, за да ми платиш. — Той блъсна към него единия от списъците. — Сигурен съм, че познаваш тези хора. Иди при всеки един от тях и им кажи, че си ми юридически съветник, и ги уведоми, че съм закупил ипотеките им.

Фицрой облещи очи, докато разглеждаше списъка, онемял за миг.

— Но, мистър Керък — запъна се той, — тези хора са мои приятели и те са твърде важни…

— Много добре знам кои са. Просто им кажи, че ако ми правят сечено, аз съм безмилостна свиня, за която няма пречки, когато трябва да вземе това, което е нейно. Трябва вече да ти е ясно, че трябва да обясниш това съвсем убедително.

— Но да ставам част от това, и да говоря с приятелите си по този начин, е направо позорно! — извика Фицрой, като от устата му хвърчаха слюнки. — Това е възмутително!

— Навярно — отвърна Мортън, като се изсмя студено. — Но ще разбереш, че всички вие сте на едно дередже. Те бързо ще си дадат сметка, че рано или късно ще поискам нещо от тях. — Той блъсна другия списък по бюрото. — Притежавам ипотеките за тези кантори и искам съдебни решения, за да вляза във владение на сградите и това, което е в тях. За такива неща мълвата бързо се разпространява, така че искам съдебните решения днес, преди да могат да изнесат вещите.

— Днес? — усъмни се Фицрой. — Но подаването на писмена молба за съдебно разпореждане може да се проточи от няколко дни до…

— Трябва да си много тъп! — прекъсна го нетърпеливо Мортън. — Не виждаш ли имената на двама съдии в този, втория списък. След като им обясниш ситуацията, дай на всеки един от тях половината от имената в списъка, и ще получиш веднага съдебните нареждания. А сега, кажи колко дължиш на зарзаватчията, на месаря и тем подобни?

Фицрой замига с очи от внезапната промяна на темата, след това се замисли.

— Ами, жена ми ми каза, че са някъде към трийсет гвинеи, мистър Керък.

Мортън извади кесията с парите и я отвори, преброявайки четиридесет гвинеи.

— Има допълнително за джобни пари и за разходи по домакинството. Когато му дойде времето, ще определим и подходяща заплата. Имаш достатъчно работа да вършиш днес, така че започвай. На първо място виж онази работа с предсрочното освобождаване на затворника.

Фицрой погледна към парите, които държеше в ръката си и се поколеба, сякаш възнамеряваше да протестира отново, но се обърна и излезе с бавни, тежки стъпки и присвити рамене. Веднага щом излезе, в кантората влезе главният чиновник и сложи два листа хартия върху бюрото на Мортън. Единият беше списък на пристигащите и заминаващи кораби, които единият от стажантите беше получил в капитанската канцелария на пристанището, а другият лист съдържаше списък на сутрешните съобщения от адмиралтейството. Мортън ги прегледа, отбелязвайки пристигащите кораби, в които той или компанията притежаваха дялове от товара.

По-голямата част от бизнесмените на града прекарваха огромна част от времето си по кафенетата, където разменяха клюки, продаваха и купуваха дялове от стоки, товари и вършеха всякакви други сделки. Както обикновено вуйчо му би трябвало да бъде по тези места поне до обяд, но Крейтън пристигна внезапно доста време преди това.

— Най-ужасната новина пристигна току-що на катер от Нова Зеландия — съобщи той, щом влезе в кантората на Мортън. — Хора от племето маори са изклали групата от землемери и няколко от заселниците в едно място, наречено Уайрау, и на територията на целия Северен остров племената са се разбунтували и са въоръжени. Тази работа е много лоша, Мортън, наистина много лоша.

Като знаеше, че Крейтън има предвид нещо повече от убитите, Мортън остави документите и се облегна назад в стола си. Когато Нова Зеландия стана колония, имаше големи спекулации с акциите за развитието на земите в новата територия за заселване. Мортън ги беше избягнал, защото предусещаше, че ще настъпят събития, подобни на това, за което току-що му беше съобщил вуйчо му. Но въпреки силните възражения на Мортън, Крейтън беше купил акции от името на компанията.

Като прекоси стаята, Крейтън седна на стола до бюрото и като въздъхна дълбоко, продължи:

— Ти беше напълно прав, като не одобряваше закупуването на акциите за развитието на Нова Зеландия, Мортън. Допуснах много сериозна грешка, като инвестирах доста от името на компанията.

— Да, и сега цената им пада рязко — каза Мортън.

— Рязко? Това е меко казано, Мортън. Когато излязох от кафенето, предлагаха 60 процента от номиналната стойност, но нямаше купувачи.

Отбивът от цената беше твърде голям и Мортън си спомни какво беше чел за Нова Зеландия. Мнозина от заселниците бяха прехвърлени там и продаваха земя чрез компания, създадена от човек на име Уейкфийлд, чиито акционери бяха едни от най-богатите и политически влиятелни семейства в Англия. Те щяха да настояват да се предприемат някакви действия и щяха да успеят, а освен това, правителството нямаше да остави стотиците заселници в Нова Зеландия незащитени.

За него беше ясно, че бизнесмените се надигаха един след друг, като причиняваха паника, но никой от тях нито знаеше, нито се замисляше върху всички страни на ситуацията. Сега, когато цената на акциите беше паднала доста по-ниско от тяхната действителна стойност, се създаваше възможност за огромна печалба.

— Ще купя акциите, които държи компанията ни — предложи той, — за 60 процента от номиналната стойност.

— Добре — отговори Крейтън мрачно, — преди всичко аз съм виновен, че ги закупих, но не мога да покрия нито една от тях. Финансирането на онази овцевъдна ферма на река Мърей с лични средства, почти изчерпа възможностите ми. — Той въздъхна унило и се надигна от стола. — Прибирам се вкъщи, Мортън. Не се чувствам много добре.

След като вуйчо му си отиде, Мортън започна да мисли трескаво. След няколко минути, вече решил как ще действа, той напусна кантората и се запъти към най-близкото кафене. Обикновено оживено от трескава дейност, сега мястото бе обхванато от гробна тишина. Мъже с палта и шапки седяха около масите и разговаряха разбъркано и непоследователно, а сервитьорите сновяха насам-натам, разнасяйки чашите.

— Какво, мистър Керък, дошъл сте да злорадствате — пошегува се иронично някакъв мъж, когато Мортън влезе. — Вие не купихте от тези проклети акции, нали така?

— Не — отговори Мортън, като седна на масата. — Чувам, че не вървят добре сега.

— Така е — съгласи се мъжът горчиво. Той извади няколко акции от джоба на палтото си и ги тръшна върху масата. — Хайде да ги разиграем с вас. Тяхната номинална стойност е петстотин гвинеи и аз предлагам 62 процента намаление.

— Дадено — отговори Мортън, като протегна ръка.

Около масата настъпи мъртва тишина, която се предаде и на останалите маси и накара хората да се обърнат към тях. Мъжът се опули от изненада, тъй като тонът му бе жлъчно шеговит, сетне той сграбчи ръката на Мортън й я разтърси енергично. Тишината бе нарушена от внезапен шум, когато останалите мъже на масата започнаха да крещят предложенията си и започнаха да падат столове, тъй като от всички страни на кафенето хората скачаха от местата си и тичаха към масата с акциите си.

Когато излезе, Мортън изпрати сервитьора до кантората да извика стажанта. Момчето се срещна с Мортън в следващото кафене и занесе акциите в кантората, със списък на банковите чекове, които трябваше да издаде. По-късно няколко от момчетата тичаха напред-назад до кантората и обратно, като следваха Мортън от едно място на друго. Те занасяха до кантората списъците и акциите, като ги заключваха в касата, след което се връщаха с бележки, върху които главният чиновник пишеше колко пари оставаха в личните сметки на Мортън.

След като свърши за този следобед, Мортън се върна в кантората да подпише банковите чекове и да провери сметката си. По време на последните покупки той се бе разпрострял прекалено много, и му бяха останали средства, недостатъчни за водене на нормална дейност, докато акциите се покачаха. Седна на бюрото си и се вглъби върху сметките по пристигналите през последните няколко седмици товари. След това, късно през деня той отиде да види търговеца на едро, който снабдяваше с провизии всички търговци на кораби и ремонтни работилници в града.

Изненадан, мъжът накара началника на склада да донесе инвентарния списък. Той го прелисти, като откри стоката, за която Мортън бе попитал.

— Имам малко повече от четиристотин големи бъчви от боров катран, мистър Керък — каза той. — Цената е точно по девет гвинеи за бъчва, но тук търсенето е много малко. Защо се интересувате от боровия катран?

— Ще го купя всичкия по шест гвинеи, ако вие го съхранявате на склад и се занимавате с него, докато го препродам — обясняваше Мортън на мъжа, без да обърне внимание на въпроса му.

— Ами, всичко това ми се струва още по-странно, мистър Керък. Но ще ви го дам за по седем гвинеи бъчвата, ако изнесете всичко, което остане след три месеца. Както ви казах, тук боровият катран не се търси много. Сигурно не знаете, но повечето от търговците, които снабдяват корабите и тези, които се занимават с ремонтните работилници тук в града, използват смола от новозеландско каури, която е малко по-евтина.

— Дайте ми парче хартия да ви напиша чек.

Докато вървеше обратно към кантората си и извърши всичко, което можа, Мортън си мислеше, че е достатъчно. Върху бюрото си намери бележка от Фицрой, който го информираше, че решението за предсрочното освобождаване на Харлод Манкин ще замине със следваща поща за Земите на Ван Дайъман. На път към квартирата си той се отби да каже новината на Харви Манкин, след което си тръгна бързо, тъй като нямаше настроение да слуша прочувствените излияния на благодарност.

Обикновено Мортън не спеше добре, но тази нощ сънят му беше изключително неспокоен. На следващия ден, за да прикрие положението на финансите си, той закупи една акция за товар, като в банковата му сметка останаха едва няколко гвинеи. Тази нощ той изобщо не можа да спи, но беше преодолял крайното изтощение. На другия ден почувства известно облекчение, но през следващите дни преумората му нарастваше.

С бързи съдебни действия и благодарение на усилията на Фицрой Мортън получи правото за законно притежание на имотите, върху които притежаваше просрочените ипотеки. Те включваха търговски обекти за търговия на дребно с налична стока, която други търговци чакаха нетърпеливо да закупят на намалени цени. Когато доставките с катран от каури от Нова Зеландия спряха да пристигат, търговците, които снабдяваха кораби и работилници, откриха, че количеството на наличния боров катран беше ограничено. Те се втурнаха да се запасяват като купуваха всичко, което се намираше в складовете на търговеца на едро, по 12 гвинеи бъчвата.

Ипотеките, които Мортън беше закупил, промениха отношението към него в града, като предупреждението, което Фицрой беше разпространил сред длъжниците, оказа огромен ефект. Пред кантората спираха карети и добре облечени мъже правеха приятелски посещения при Мортън със смътни обещания да платят, както и с конкретни предложения да използват влиянието си по начин, който ще му донесе облаги. Много други, които не бяха забелязвали съществуването му преди, промениха отношението си и за да не го обидят, го поздравяваха сърдечно по улиците.

Сестра му, четиринадесет годишната Диердри, учеше в академията Сайдънхам, скъп девически колеж за ограничен кръг хора. Когато педантичния и изпълнителен началник на чиновниците му напомни за рождения й ден, Мортън напусна работа за един час, за да й занесе комплекта от гребени и четки. По време на посещението тя отбеляза, че той вече ставал важна фигура в града. Въпреки че го каза с весело и приятелско чувство, което раздразни Мортън, това беше доказателство, че известността му вече е широко разпространена.

Когато губернаторът изпрати част от военизираната полиция в Уелингтън, новозеландските акции, които бяха останали в обръщение, започнаха да се разпродават с намаление, което обаче вече не беше 50 процента, а 30. А щом се разбра, че военните кораби, базирани в Тринкомалии бързат в същата посока, процентът падна до 20.

Около шест седмици, след като Мортън беше закупил акциите, от Индия пристигна кораб, който донесе новината, че полковник Оливър Бетун е тръгнал от Бомбай за Нова Зеландия с батальон от бенгалски улани. Същия този ден акциите започнаха да се търгуват по номиналната им стойност. През следващите дни, когато акциите започнаха да се котират на висока цена, Мортън започна да продава своите.

След като и последната акция беше ликвидирана, Мортън бе преминал важен крайъгълен камък и се превърна в богат човек. Други на негово място биха намерили начин да отбележат случая, но той продължаваше да е подвластен на присъщата си резервираност. Като следваше обичайната си рутина, напускаше кантората по същото време, както и преди, но вътрешно преливаше от радост, докато се движеше през тъмните и тихи улици.

Докато вземаше палтото, шапката и бастуна му, Клара Тейвиш го поздрави, както винаги.

— Приятен ли беше днешният ви ден?

— Да, твърде приятен.

Отговорът му контрастираше с обичайното му необвързващо сумтене и Клара го погледна отново, докато окачваше дрехите му. Отвърна на погледа й, и като продължаваше да не дава израз на щастието си, той като че ли за пръв път забеляза, че тя беше стройна и привлекателна, с приятни черти на лицето и огромни сиви очи. Той също си помисли за някакъв начин, по който да изрази чувствата си.

Бяха изминали седмици, откакто тя бе посещавала стаята му, тъй като всеки път щом имаше желание, то бе потискано от мислите му по работите, които не бяха уредени. Той си даваше сметка, че тя започва да се безпокои, тъй като се стремеше да задържи човека, който осигуряваше прехраната на децата й. Като изучаваше лицето му, тя се приближи по-близо към него и леко докосна ръката му. Той бързо улови ръката й и докато се изкачваха по стълбите, тя се усмихваше с облекчение.

Върху мекото й, поддаващо се тяло, той отпразнува победата си върху целия свят, постигната срещу онези, които се бяха опитали да мерят съобразителността си с неговата. Това беше пълно освобождаване на бушуващото в него опиянение, а и нещо повече. Неговата ликуваща наслада я докосна, като я караше да реагира. Докато преди покорно задоволяваше желанията му, сега неочаквано и тя се включи.

Сексуални партньори до неотдавна, сега те станаха любовници. Нейното гъвкаво тяло се изпъна, когато гладките й крака се вплетоха с неговите и пръстите й се забиха в гърба му. Сдържайки нежните си и тихи викове с разтворени устни, долепени до неговите, тя го посрещна със силна страст, която го накара да й отвърне, като актът между тях, по рано просто самозадоволяване, се превръщаше в съвсем ново преживяване за него.

Задоволяването им отне само няколко минути, но уталожването на страстите им продължи с часове и те отново и отново се съединяваха. Сетне, късно през нощта, те слязоха долу. Тя донесе късната вечеря в трапезарията. Устните й бяха наранени от страстните целувки и щом погледите им се срещнеха, те споделяха ново, тайно познание един за друг.

Като се замисли за несигурното си положение с нея, той реши да го направи по-трайно.

— Плащането на наема месец за месец не е задоволително — каза той. — Утре ще ти открия сметка в банката.

— Мен напълно ме устройваше досегашното положение — отвърна тя, усмихвайки се щастливо, — но съм загрижена за децата ми и тяхното бъдеще.

— Престани да се тревожиш. Тяхното бъдеще е осигурено, а ще се погрижа и сегашното ви материално положение да се подобри.

Нейната мълчалива и пламенна благодарност го ласкаеше и събуди отново копнежа му за онова тайнствено и блажено изживяване, което бе открил заедно с нея. Щом отново изкачиха стълбите, тя понечи да тръгне към стаята си, сетне се усмихна и влезе заедно с Мортън в неговата стая, а той я улови за ръка.

На следващия ден, след като се погрижи за банковата сметка на Клара, Мортън отиде в кантората, където предобедът мина бързо, докато той очертаваше стратегията си за непосредственото бъдеще. Следобед, когато чу вуйчо си да разговаря с някого във външната канцелария, той отиде до вратата. Докато неговото финансово състояние се подобряваше стремително, то това на Крейтън се влошаваше. Разговорът даваше основание да се смята, че вуйчо му е застрашен от поредния финансов неуспех.

Посетителят, облечен в дрехи на скотовъд, беше един от хората от овцевъдната ферма, която Крейтън беше финансирал. Човекът се жалваше от цяла поредица злочестини, между които и болести, сполетели семействата във фермата, както и огромни загуби на овце, изядени от дивите кучета динго. След това той започна да говори за допълнителни източници на приходи, които Крейтън му беше наредил да проучи.

— Има големи количества дървен материал, мистър Хамънд продължаваше той, — но извозването надолу по реката ще бъде много трудно и ще трябват месеци. Не открихме никакви залежи от въглища или нещо подобно, но не е изключено да има някакви минерали. — Той посочи към дървения сандък до краката си. — Един от хората там е работил преди в оловна мина и той намери скали, които може би съдържат минерали. Донесох тук няколко от тях в случай, че пожелаете да ги изследвате.

Крейтън поглади брадичката си, гледайки скептично към сандъчето.

— Добре. Колко пари ще са ви необходими за провизии?

— Около трийсет гвинеи, мистър Хамънд — отговори мъжът, като извади списък. — Написал съм всичко тук.

— Не ми е необходимо да го гледам — каза Крейтън, като махаше с ръка. Той кимна към главния чиновник, който започна да пише банков чек, след това се обърна отново към овцевъда: — Надявам се, болестта сред хората там да не е нещо сериозно.

— Не, не — уверяваше го мъжът. — Високо ценим вашето доверие в нас и ще положим всички сили, за да превърнем овцефермата в печеливша.

Доверието на Крейтън изглеждаше далеч не толкова голямо, ала той подписа чека и го подаде на мъжа. Те си стиснаха ръцете и човекът си тръгна, а Крейтън мрачно разглеждаше сандъчето. Главният чиновник каза нещо на помощника, и момчето намери нож и започна да откъртва капака. Мортън се приближи, наблюдавайки как момчето махна капака и го сложи встрани.

— Е, да, той каза истината — отбеляза Крейтън безизразно. — Донесъл е скали от реката Мъри. Какво ще кажеш за тях, Мортън?

Мортън заразглежда единия от късовете с цветни жилки, след това го върна обратно в сандъка и изтупа ръцете си от праха.

— Изобщо не разбирам от минерали. Но дори и да става въпрос за някаква руда, превозването й, за да бъде преработена, ще бъде немислимо скъпо.

— Това е така — съгласи се Крейтън. — А доколкото знам, в Сидней няма къде да бъдат изследвани минерали. — Той се огледа наоколо. — Хайде, нека да сложим сандъка някъде. Като се има предвид колко съм инвестирал там, не ми се ще да го хвърлям, дори и да не струва пукната пара. Но не можем да го оставим тук.

— Може да го сложим на пода в шкафа в моята стая — предложи Мортън. — Така и така използвам само рафтовете за счетоводните книги и папките.

Крейтън кимна в знак на съгласие и влезе в кабинета си, а Мортън се упъти към своя. Когато помощникът донесе сандъчето и го сложи в шкафа, Мортън си помисли за аптекаря Джеймс Боланд, който притежаваше опит, а може би и материали, с които да изследва скалите. Досега единственият ценен минерал, открит в Австралия, бяха въглищата, така че докато гледаше папките върху бюрото си, той с раздвоени чувства реши някой ден да занесе сандъчето на Боланд.

Когато на следващия ден отвори шкафа, за да вземе една папка от полицата, той погледна към кутията и отново се сети за нея. През следващите дни тя се превърна в познат предмет, който той почти не забелязваше всеки път, щом отваряше шкафа, тъй като си мислеше за по-важни неща.

Седмица по-късно пристигна посетител, който предизвика весело оживление в предната канцелария. Мортън чу радостните възгласи на вуйчо си, последвани от отговор, изречен със звучен баритон, който Мортън познаваше добре. Беше брат му Джонатън.

Изпълнен с обичайните противоречиви чувства към брат си, Мортън се надигна от стола. Той обичаше брат си, но в същото време го беше яд на него. С благия си, сърдечен нрав Джонатън лесно печелеше възхищение, а освен това, той бе и стройният, красивият, който никога през детството си не бе порицаван или мъмрен. Като въздъхна дълбоко, Мортън излезе от стаята си.

Над шест фута висок и тежащ повече от двеста либри, Джонатън изглеждаше прекалено огромен в канцеларията в дрехите си на овцевъд, на човек от Пустошта. Той приличаше на баща си не само по ръста. Имаше изсечени черти на лицето, мургав тен и беше обаятелна личност, на която не може да се устои. С грейнали сини очи и засмян до уши, той блъсна подадената му ръка от Мортън и го прегърна с обич, докато си разменяха поздрави.

Мортън, който винаги изпитваше някаква обърканост в близост до брат си, вдигна рамене, за да върне самоувереността си.

— Е, какво те носи в Сидней — попита той.

— Безброй поръчки — отговори Джонатън. — Трябват ни още мериносови овце от Камдън парк, както и седла и други разни дреболии. Мама иска да издаде офорти от скиците, които притежава, откак старият Бодънхем почина… — Гласът му заглъхна, сетне той се засмя и вдигна рамене: — Изобщо куп неща, за които някой трябва да дойде и да ги свърши.

— Първото нещо, което трябва да сториш — каза твърдо Крейтън, — е да идеш и да поздравиш леля си. Тя ще приготви стая за теб, а дъщерите ми ще се погрижат да не скучаеш, докато си тук.

Джонатън благодари за поканата и попита вуйчо си как е семейството му, а Крейтън му отговори, че всички са добре. Мортън забеляза, че помощниците не откъсваха очи от Джонатън, изпълнени със страхопочитание, а главният чиновник се усмихваше разсеяно, докато слушаше и наблюдаваше. Огромният мъж винаги правеше изключително благоприятно впечатление на околните.

Като приключи разговора, Джонатън каза, че трябва да заведе хората си в странноприемница, преди да отиде в къщата на Крейтън. Той се сбогува, като обеща да се види с Мортън, докато е в града, след което излезе. Както винаги, когато Джонатън тръгваше нанякъде, мястото след него изглеждаше някак си тихо и празно.

Мортън се върна на бюрото си, изпитвайки обичайната смесица от удоволствие и неприятно усещане от виждането си с брат си. Той обаче отново се съсредоточи напълно в документите върху бюрото, като всичко друго беше изместено някъде встрани от мислите му.

Същата тази вечер, докато се разхождаше по една тъмна и тиха уличка в жилищен квартал заедно с двете си красиви братовчедки и техните придружители, Джонатън беше засипан с въпроси относно Пустошта от двамата млади мъже. Те бяха от търговски семейства и имаха идеализирана представа за Пустошта, като гледаха на него, като на нещо по-възбуждащо и по-приятно от живота в Сидней.

— Уверен съм, че ще ми хареса — отбеляза единият от тях. — Ще ми бъде приятно да яздя из откритите широки простори, брулен от вятъра и слънцето.

— Ще ти излязат пришки от седлото — отбеляза Дора, най-младата от сестрите. — Ще си мечтаеш за бюрото и стола.

Всички се засмяха, после разговорът се насочи към събирането, към което бяха тръгнали. Братовчедка му Леона каза на Джонатън, че откакто той за последен път е бил в Сидней, местният духов оркестър давал представления за хората от града по няколко пъти всяка седмица. Оркестърът свирел в градската градина на улица Маккуайър и по време на представленията там раздавали закуски и освежителни напитки.

— Но само малко бира, лек пунш и такива неща — добави Леона. — По-силните напитки биха привлекли не когото трябва, което не е желателно. Двете с Дора често идваме тук сами, както правят и много други.

Тя продължаваше да говори, като изтъкваше нещо, което Джонатън ясно разбираше. Освен че беше място за развлечение на целия град, тук се срещаха младите в търсене на подходяща партия. Всеки път, когато идваше в Сидней, братовчедките му го запознаваха с цял куп привлекателни млади дами от добри семейства, но всички, които беше срещал досега, му се струваха безвкусни и плиткоумни, в сравнение с майка му.

Щом завиха зад ъгъла, чуха музиката да се носи от градината по улица Маккуайър. Паркът беше ярко осветен, около подиума от клоните на дърветата висяха фенери, както и над количките на търговците. Градината беше пълна с хора, чиито смях и гласове се явяваха като полутонове на музиката, която се носеше в меката вечер, а продавачите оживено търгуваха.

Веднага щом влязоха в парка, Леона и Дора зърнаха Мелиса, една от техните две по-възрастни и вече омъжени сестри. Мелиса водеше със себе си малко момченце. Тя поздрави Джонатън, като му каза:

— Я, какъв хубавец си станал. Този костюм и вратовръзката ти ще засрамят всичко, което съпругът ми има. Надявам се, че майка ти и баща ти са добре?

— Да, така е, благодаря. А как е мъжът ти?

— Той също е добре — отговори тя. — Тази вечер трябва да работи до късно, така че реших да изведа на разходка малкия Томи. — Тя вдигна на ръце малкото с уморен вид момченце. — Сега обаче ще е най-добре да го заведа вкъщи, преди да е заспал. Гледай, докато си тук, да намериш време да дойдеш у нас, Джонатън.

Той й обеща и Мелиса си тръгна. Другите две сестри го запознаваха предимно с млади жени. Въпреки че Джонатън предпочиташе да търси сам своите запознанства, той знаеше, че братовчедките му чувстваха, че изпълняват своя дълг и се бе примирил. Докато се поздравяваха и разговаряха с различни хора, Джонатън забеляза, че социалните бариери от миналото бяха се размазали още повече, като явно деца на бивши каторжници и тези на свободни имигранти се движеха в една и съща компания.

Докато се разхождаше с братовчедките си из тълпата, той забеляза в единия край на градината сама жена. Доволна, че е сама, тя слушаше музиката. Джонатън забеляза, че роклята и широкополата шапка, която отиваше на тоалета й, излъчваха блясъка на фин скъп муселин. Обикновено муселинените рокли бяха в ярки цветове, с нервюри, докато нейната беше семпла и в убит цвят. Ефекта от тоалета и поведението й му се сториха приятни, и оставяха впечатление за практична млада жена, която не се нуждаеше да има хора около нея. Роклята подхождаше на стройното й тяло много добре, а в полусянката от фенерите тя изглеждаше привлекателна с черната си коса.

Наблюдателната Леона, забелязвайки погледа му, хвана Джонатън под ръка и заяви, че тръгват да пият нещо. Като се отделиха от компанията, те се насочиха към една количка и спряха пред жената, която беше по пътя им.

— О, добър вечер, Катрин — каза Леона. — Почти не те познах на тази светлина. Да ти представя братовчед ми Джонатън Керък. Джонатън, запознай се, това е Катрин Бакстър.

След като си размениха любезностите, Джонатън забеляза, че тя беше много по-привлекателна. С необикновеното съчетание между огромните си зелени очи и блестящата, гарваново черна коса, пъхната под шапката, тя очароваше, а прекрасните й черти на лицето разкриваха силна личност. Погледът на красивите й очи беше спокоен и твърд, а брадичката й показваше непоколебим характер.

За миг Джонатън помисли, че забеляза интерес в очите й, но това усещане изчезна толкова бързо, че той не можеше да бъде сигурен. Интересът в очите й бе замъглен от явното й неудоволствие от натрапването им. Без да се усмихва, тя размени с него поздрави, след което се обърна към братовчедка му:

— Тази вечер съм в отвратително настроение, Леона — каза тя. — Моля ви да ме извините.

След това тя си тръгна, като се насочи към улицата, а Леона вдигна рамене учудена.

— Аз почти не я познавам — отбеляза тя, — но съм чувала, че често е рязка. Учителка е в общественото училище, така че човек само може да съжалява децата, когато я ядосат. А и не е нужно да си пророк, за да отгатнеш защо не е омъжена, след като вече е надхвърлила двайсетте. Меко казано тя е много хубава, но отблъсква мъжете по-бързо, отколкото красотата й ги привлича.

Докато наблюдаваше как тя изчезва в мрака, Джонатън си каза, че тези мъже трябва да са глупаци. За краткия миг, в който бе разговарял с нея, той беше видял, че дори в сравнение с майка му — еталон, на който малко жени можеха да отговорят, Катрин Бакстър беше всичко друго, но не и безинтересна и безцветна. Той беше сигурен, че те ще се срещнат отново. Всъщност той беше решен да направи всичко, за да се сбъдне това.

Седемнадесета глава

— Ти си шефът и това е твоя работа, Джонатън — каза Руъл Блейки. — Не е нужно да ти го казвам.

— Да, така е — отговори Джонатън. — Аз обаче имам други неща да върша, а ти разбираш повече от овце. Така че естествено е ти да избереш овните в Камдън парк.

Набитият, брадат овцевъд се намръщи недоволен, докато двамата с Джонатън стояха пред конюшнята заедно с другия овцевъд и четиримата чираци.

— Щом си зает днес, можеш да избереш овните утре — подхвърли Руъл.

— Не, казахме, че ще отидем днес да подберем животните и точно това ще сторим — посочи Джонатън пакета, който носеше. — Имам писма и неща от фермата за сестра ми и искам да отида при нея сега. След това имам други неща, които трябва да направя днес.

Корли Бодънхем, другият овцевъд, погледна към изрядния костюм, вратовръзка и шапка, в които се беше издокарал Джонатън.

— Тези други неща са по женската част или може би се лъжа — гадаеше той.

— Ако случаят е такъв — отбеляза весело единият от помощниците, — ще е далеч по-добре мистър Блейки да избере овните. Не е изключено шефът да обърка нещата и вместо овни да избере овце.

Руъл хвърли гневен поглед към младежите, чийто смях секна. Той се обърна отново към Джонатън и като вдигна рамене, се предаде:

— Добре, ще се погрижа за това. Какво трябва да направя?

— Просто се срещни с главния овцевъд там и той ще ти покаже всичките овни. Щом избереш една дузина от тях, те ще ги отделят, докато тръгнем. Е, това е всичко.

Мъжът кимна с разбиране, като даде знак с ръка на останалите да го последват към конюшнята, за да вземат конете. Когато той се отдалечи, Джонатън изпита чувство на вина, като си даде сметка, че се е измъкнал от отговорност.

Но ако беше отишъл той, вече щеше да бъде тъмно, когато се върнеше в Сидней, а той бе решен на всяка цена да бъде в училището късно следобед, когато ученици и учители свършваха учебния ден.

Междувременно той прекоси центъра на града и зави по Кингстрийт, която минаваше покрай големи, луксозни къщи, разположени на склона с изглед към залива. На върха на хълма висока стена ограждаше сградите и огромните площи на Академията Сайдънхам. В канцеларията до входните порти, една строга на вид жена го разпита за целта на посещението му, след което му посочи административната сграда.

Зад стените на оградата, между сенчести поляни минаваха пътеки, които водеха към каменните спални и академичните сгради, към игрището за крикет и други спортни терени. Повечето от сградите бяха строени скоро, но бръшлянът по каменните стени и спокойната атмосфера придаваше на училището достолепен вид.

В централния дом икономка го покани в стаята за гости и изпрати да извикат сестра му.

Диердри дотича след няколко минути и задъхана от вълнение и радост се хвърли към Джонатън. Той я прегърна и разцелува, като се смееше радостно. Наследила ръста си от Керък, тя беше висока за възрастта си и бе едно очарователно и хубаво момиче, което много приличаше на майка си.

Те седнаха на дивана и Джонатън й предаде пакета, в който имаше подаръци и писма от родителите им. Той понечи да я разпита за училището и други такива обичайни неща, но тя щеше да се пръсне от нетърпение да му каже нещо.

— Чул ли си за любовницата на Мортън — попита тя възбудено.

Джонатън запремигва от изненада, сетне се усмихна.

— Не, не знаех, че си има някого. Диердри, когато използваш тази дума точно по този начин, става ясно, че не разбираш нищо по тези въпроси. Пък и не ти трябва. Трябва да я използваш само като…

— О, не ставай смешен, Джонатън! Искам да кажа, че си има държанка, разбира се.

— По дяволите — възкликна ядосан Джонатън! — Какво ви учат в това… — Той млъкна и погледна към вратата, за да се увери, че никой не ги чува, сетне сниши глас: — Диердри, извинявам се за ругатнята, но възнамерявам да разговарям с директорката по въпроса.

— Джонатън, Джонатън — въздъхна Диердри, учудена и нетърпелива. — Вече съм на четиринадесет години, не съм дете. Та значи, не знаеш?

Обсъждането на тази тема със сестра му предизвикваше неловкост у Джонатън и той подръпна яката си и заклати отрицателно глава.

— Никой от Хамъндови не ми е споменавал, но те може и да не знаят.

— Сигурна съм, че им е известно, тъй като съседите на жената знаят. Едно от момичетата тук разбрала за това от прислужницата, която работи в къщата на съседите, след това един ден ми я показа в обществената градина. Вдовица е с три деца, и затова е любовница на Мортън?

— Какво искаш да кажеш?

— Когато момичето ми я показа, аз разговарях с нея. Тя е много приятна, изобщо не е някаква мръсница. Разбрах, че тя просто се старае, доколкото може да осигури децата си. С Мортън не може и да бъде нещо повече, като се има предвид, че е безчувствен като дърво, никаква романтика.

Джонатън насочи разговора в друга посока, като я попита как върви учението и тя му разказа как стоят нещата. Тя се усмихваше, изпълнена с надежда, когато му изтъкваше, че като ученичка в горните класове, тя може да получи разрешение да отсъства няколко часа, за да вечеря с роднините си. Джонатън я увери, че ще се погрижи да вечерят в дома на вуйчо Хамънд, докато е тук.

Когато стана време да си тръгва, те се запътиха към входната врата. Докато наблюдаваше сестра си, Джонатън си даде сметка, че тя вече е пораснала. В спретнатата си ученическа униформа, тя беше висока почти колкото повечето жени, издълженото й стройно тяло започваше да придобива форма. Той беше доволен, но в същото време му липсваше малкото момиченце. В нея все още имаше много детски неща, но докато стоеше на стълбите с пакета под ръка, тя изглеждаше твърде самотна и когато той тръгна по пътеката, тя му махна с ръка за довиждане.

Общественото училище се намираше в далеч по-малко изискано място, в края на търговския квартал и беше обградено от търговски сгради. Представляваше безлична триетажна каменна постройка, проектирана преди години от архитект на име Франсис Гринуей. Малко след като Джонатън стигна до нея, учениците започнаха да излизат от входната врата и се разпръснаха по всички посоки.

Малко след това учителите излязоха от сградата и Джонатън се вглеждаше внимателно във всяка една от жените сред тях. Това обаче беше излишно, тъй като Катрин Бакстър изпъкваше сред останалите, сякаш улицата беше празна, и тя тръгна по нея, отдалечавайки се от Джонатън. Като прекоси улицата между коне и карети, той се забърза да я настигне.

С високо вдигната глава и рамене, тя си проправяше път сред многолюдната тълпа със забързан ход. Като се изравни с нея, Джонатън повдигна шапката си в знак на поздрав:

— Добър ден, мистрес Бакстър. Много се радвам да ви срещна отново.

Изненадана, тя реагира по съвсем очевиден начин — смарагдовите й очи заблестяха от радост, а лицето й се освети от усмивка. Тя присви устни, сдържайки усмивката си, и забави ход.

— Добър ден, мистър Керък. Радвам се да ви видя.

— Това не е случайно — каза й той, отхвърляйки обичайните любезности. — Аз ви чаках. Ако позволите, бих желал да ви придружа до вкъщи, така че да можем да разговаряме.

Неговият интерес към нея, изразен прямо, без заобикалки, отново я свари неподготвена, и тя се изчерви леко, отмествайки поглед от него. Той чакаше тя да му отговори, докато си проправяха път между хората. Когато стигнаха до един ъгъл, тя посочи към друга улица.

— Може да вървим по този път, тъй като тук винаги има по-малко хора. Но само до вратата, тъй като майка ми не обича нечакани гости.

Отговорът й беше знак, че тя поне възприемаше интереса му към нея. Настроението на Джонатън се повиши, щом тази гигантска пречка беше преодоляна. Щом свърнаха по тихата уличка и започнаха да разговарят, той си даде сметка, че предишната вечер, тя наистина е била разстроена. Сега тя се държеше приятно, беше духовита и приветлива, най-очарователната жена, която той бе срещал.

Когато я разпитваше за работата й, той откри причината за нейното безпокойство от предишната вечер. Тя си обичала работата, но правела големи изключения от предприетите от директора мерки по дисциплината.

— Ако някое от момчетата се държи неприлично в клас — продължи тя, — аз бих го ударила с линията веднага. Но да се бият децата с пръчка по краката, докато потече кръв, както сам директорът го направи преди няколко дни, е дивашки жестоко и отвратително.

— Родителите не го ли държат отговорен за това?

— Обикновено те са притеснени да намерят средства да платят училищната такса и повечето пъти просрочват датата, така че не обичат много да се противопоставят. Понякога си мисля, че ще напусна, но родителите на моите деца правят огромни жертви, за да платят таксите ми за по-горните класове, така че да мога да бъда учителка. Обичам да преподавам, но най-много от всичко бих искала да имам собствено училище в някое малко селце. Но обикновено в селата се справят, като назначават за учител някого, който може да чете и пише.

Джонатън си помисли за положението във фермата, което беше същото за около едната дузина деца на работещите в главната кошара. Родителите му често бяха изказвали желание да наемат квалифициран учител, но беше малко вероятно да се намери човек, който би дошъл да живее в Пустошта. Той понечи да каже за това на Катрин, но реши да не го прави засега. Въпреки че бяха малко повече от познати, той усещаше, че още малко и ще започне да търси начини да й представи Пустошта като привлекателна.

Като си мислеше за това, той отбеляза със задоволство, че неговата компания очевидно й се нравеше. Оживеният им разговор се прехвърляше от една тема на друга и забавиха ход, щом започнаха да се изкачват по една улица с непретенциозни, добре поддържани къщи с дворове, пред които бяха спретнати и оградени с жив плет и с огради от колове. Като спря пред вратата на една от къщите, Катрин продължи да говори с Джонатън още известно време, сетне хвана резето.

— Това бе най-приятния разговор, който изобщо съм водил някога — каза й той искрено. — Бих желал да се срещнем отново утре, както и да ви представя на семейството ми, когато на вас ви е удобно.

— Приятно ми беше да разговарям с вас, Джонатън и ще се радвам да се срещнем отново. Ще попитам майка ми да ви поканим… — Тя спря, тъй като от къщата излезе една жена. — А, ето и майка ми. Предполагам, че ни е видяла да разговаряме и иска да се запознае с вас.

Тонът й изразяваше учудване и обърканост от това, че майка й бе излязла навън. Жената дойде при тях по пътеката и Катрин я представи на Джонатън. С изрядно поддържана външност, Обърта Бакстър беше около четиридесет годишна, със спокойно и строго излъчване, което говореше за източника на самоувереността на нейната дъщеря. След като бяха представени един на друг, тя обясни причината накарала я да излезе да се срещне с Джонатън.

— Погледнах навън и забелязах, че сте цяло копие на мистър Дейвид Керък — каза тя. — Сигурно сте негов син.

— Точно така, мистрес Бакстър и хората казват, че си приличаме много. Сигурно го познавате отдавна.

— Ами, има близо четвърт век, горе-долу, това беше в Парамата. Той ми направи впечатление, като най-изтънчения от господата, с неговите сдържани обноски. Вашият баща не е човек, който може лесно да бъде забравен. — Тя тръгна към къщата. — Покани младежа вътре, Катрин. Той може да се запознае с баща ти и братята ти, когато се приберат и да вечеря със семейството ни.

Зарадван от неочаквания обрат на нещата, Джонатън се усмихна щастливо, докато отваряше портата и я държеше, за да влезе Катрин. Тя беше всичко друго, но не и недоволна, с усмивка върху лицето си, докато вървеше след майка си по пътеката. В скромно мебелираната, но безупречно чиста дневна, тя го покани да седне, доведе по-малката си сестра и я представи. Срамежливото седемгодишно момиченце бързо напусна, за да помогне на майка си в кухнята.

Не след дълго бащата и братята на Катрин се прибраха от работа. Баща й, Хайръм Бакстър беше приятен мъж малко над петдесетте, корабостроител по професия, който работеше в корабостроителница, собственост на семейство Андъруд. Тримата му синове бяха по-малки от Катрин, най-малкият от тях беше около петнадесетгодишен и работеха като чираци в същата корабостроителница.

Семейството беше задружно и любящо, нямаше караници и пререкания между децата, а по всичко личеше, че Хайръм обожаваше съпругата си. Кроткият, трудолюбив мъж се държеше приятелски с Джонатън, докато разговаряше с него в дневната до времето за вечеря. По време на разговора той спомена, че си спомня бащата на Джонатън отпреди години, когато и двамата са били в Нюкасъл.

Когато яденето стана готово, те отидоха в кухнята, която беше и трапезария. Върху дългата тежка маса бяха натрупани чинии със зеленчуци, пресен хляб, свинско печено и домашно приготвена бира. Храната беше майсторски приготвена, вкусна и засищаща, а момчетата се хранеха лакомо и с апетит.

Докато Джонатън и Бакстър разговаряха, стана ясно, че семейството е имало изцяло различен подход при възпитанието на Катрин в сравнение с останалите деца. Образованието й бе далеч над средното за дете на занаятчии, докато братята й бяха получили само основно образование, преди да започнат чиракуването. Когато стана въпрос за това, Обърта направи коментар, който даде да се разбере, че това е било въпрос на избор.

— Майките обичат всичките си деца еднакво — отбеляза тя, — но първородното дете винаги получава повече внимание.

— Изглежда, че това е така — съгласи се Джонатън. — На мен винаги ми се е струвало, че майка ми отдаваше повече време на брат ми Мортън.

— Чувал съм за вашия брат — каза Хайръм. — Не му беше необходимо много време, за да стане един от водещите бизнесмени тук. А във вестниците съм чел за вашата ферма. По всичко личи, че баща ви е успял в това дело. Говори ли често за Нюкасъл?

— Не, аз зная съвсем малко за живота му като млад. Винаги когато заговорим за това, той казва, че е оставил миналото зад себе си и е започнал нов живот, когато се е запознал с майка ми. — Джонатън се усмихна, като повдигна рамене: — Но съм чувал майка ми да казва, че това не е възможно. Според нея всеки изминал ден е една тухла в къщата на живота на човека.

— Майка ви е права — съгласи се тихо Обърта.

Хайръм се засмя, като поклати глава в знак на несъгласие.

— Не съм съгласен с теб и с майката на Джонатън, скъпа. Аз не се срамувам от факта, че пристигнах тук като осъден, но постъпих точно както и бащата на Джонатън.

Отговорът на жена му се изрази единствено в тиха усмивка, която обаче даваше да се разбере, че мнението й си остава непроменено. След вечеря момчетата и малката сестричка се погрижиха за съдовете, а Джонатън и възрастните отидоха в дневната. Като не искаше да прекалява с любезната покана, след час той се сбогува и благодари на семейство Бакстър за тяхното гостоприемство.

Катрин го изпрати по пътеката, като вървеше с него под лунната светлина.

— Вечерта беше много приятна — каза й той, когато спряха до портата. — Вечер, която аз няма да забравя никога.

— За мен също беше приятна, Джонатън, а майка ми и баща ми явно също прекараха добре. Майка ми ми каза, че си добре дошъл и утре вечер за вечеря, ако желаеш.

— С най-голямо удоволствие, но не искам да се натрапвам.

— Това няма да е натрапване. Надявам се братовчедките ти да не са ти осигурили срещи, които ти да предпочетеш като по-забавни.

— Нищо не може да се сравни с удоволствието, което изпитвам в твоята компания, Катрин. Бих могъл да кажа и нещо повече, но мисля, че все още не бива.

Лунната светлина блестеше върху прекрасното й лице и се отразяваше по блестящата й черна коса. Тя мълчаливо му се усмихна и тръгна обратно по пътеката. Джонатън затвори портата и тръгна през града към дома на Хамънд, като стъпваше леко, изпълнен от радостно чувство.

Четири дни по-късно, след като бе прекарал всяка една вечер с Катрин и семейството й, Джонатън бе абсолютно сигурен, че я обича и никога няма да бъде щастлив, ако тя не му стане съпруга. Нещата изглеждаха благоприятни, тъй като очевидно Катрин бе силно привлечена от него, а родителите й го харесваха. Той обаче предполагаше, че ако се оженят, те ще искат да се установят в Сидней или някъде наблизо. Ако я помолеше да живее с него в Пустошта, навярно щеше да предизвика неблагоприятна реакция от нейна страна, от родителите й или пък от всички заедно.

Времето също се оказваше проблем, тъй като той беше планирал да прекара не повече от седмица в Сидней. Времето се беше изнизало, докато той посещаваше Диердри всеки ден в училището. От време на време виждаше за малко Мортън и се занимаваше с проблемите на фермата. Щом свършеше работата си по тях, което навярно щеше да отнеме още четири-пет дни най-много, родителите му очакваха той да се върне с провизиите, необходими за фермата. Дори и ако Катрин се съгласеше да му стане жена и да тръгне с него, имаше прекалено малко време за сватбата.

След като прекара поредната вечер със семейство Бакстър, Джонатън обсъждаше с Катрин плановете си за следващия ден, докато двамата вървяха към портата. Следващия ден беше събота и нямаше учебни занятия. Джонатън желаеше да има време да разговаря насаме с Катрин и предложи да се разходят до Парамата и обратно.

— Мога да взема карета от конюшнята, където държим конете си — добави той. — Ще бъде приятен излет.

— Да, наистина не е лошо. Да приготвя ли обяд?

— Не, ще намерим място, където да напаля огън и ще приготвя ядене като овчарите. Това ще бъде нещо ново за теб, нали?

— Наистина — съгласи се тя, като се смееше. — Много добре, Джонатън.

— Ще взема разрешение от училището на Диердри, за да вечеряме с нея у вуйчо ми в неделя вечерта. Съгласна ли си да дойдеш на вечерята и ти? Леля ми и вуйчо ми ще се радват да се запознаят с теб, както и Диердри.

— С удоволствие, Джонатън. Аз също бих искала да се запозная с тях.

Когато спряха пред портата, тя стоеше приканващо близо до него. Щом той я прегърна и се наведе да я целуне, силното привличане между двамата премина в страстна прегръдка. Тя се притисна към него за миг, сетне се отдръпна и тръгна към къщата. Той продължаваше да чувства сладкия вкус на устните й и когато излезе от портата, се понесе по улицата, изпълнен с радостна еуфория. Той обаче се питаше дали на следващия ден, когато я помоли да прекара остатъка от живота си в Тибубура, като негова съпруга, тя щеше да се съгласи да се омъжи за него само ако останат в Сидней.

На другата сутрин, когато докара каретата пред дома й и тя излезе по пътеката, сигурността му, че не може да живее другаде, освен в Пустошта се разколеба. Роклята й, скъпа, но без украшения, както обикновено беше от бледозелен муселин, който подчертаваше блестящите и смарагдови очи. С усмивка върху прекрасното си лице и с гъстите си, гарвановочерни коси, втъкнати под шапката и огрявани от слънцето, тя бе толкова обаятелно красива, че никаква жертва не можеше да бъде достатъчно голяма, ако тя щеше да му бъде съпруга.

Двойката млади, буйни коне, впрегнати в леката двуколка, минаха бързо през града и тръгнаха нагоре по пътя покрай река Парамата. Времето беше слънчево, но лек ветрец разсейваше сухата горещина на ранния януари, като правеше деня приятен. Разговорът с Катрин беше оживен, както обикновено, и Джонатън знаеше, че те са родени да бъдат заедно.

Поглеждайки към кухненските съдове и торбата с храна зад седалката, Катрин коментира шеговито колко много е взел само за едно ядене.

— Можеше и повече — отговори той в същия дух. — А може би съм взел достатъчно за доста време и възнамерявам да те отмъкна.

Катрин се засмя, след това замлъкна, като гледаше природата със замислена усмивка. Точно когато той възнамеряваше да засегне темата по-сериозно, тя го попита за нещата, които той трябваше да оправи в града, свързани с фермата. Той й разказа какво е купил, а това включваше и каруцата, с която трябваше да ги превози, след това разговорът премина на други теми.

Беше пазарен ден в Парамата и фермерите от околностите бяха докарали добитък, продукти и ръчно изработени изделия да се пазарят и продават. Когато стигнаха главната улица, Джонатън дръпна юздите и конете забавиха ход, проправяйки си път между стълпотворението от хора и коли. В другия край на селото, последните къщи останаха зад тях и пътят беше пуст.

Катрин никога не беше ходила по-далеч от Парамата и тя се заоглежда любопитно наоколо, докато двуколката се движеше по пътя. От двете страни земята беше частна собственост и Джонатън подкара колата към реката. На няколко ярда от моста се виждаше тесен път отляво на главното шосе и той сви по него. Пътят водеше до края на гъста горичка, която растеше от двете страни на реката и след няколко минути стигнаха до тревиста поляна, където конете можеха да пасат, той спря двуколката и помогна на Катрин да слезе.

След като разпрегна конете и ги остави да пасат, Джонатън извади одеялото и другите неща от двуколката. Докато търсеше камъни, с които да обгради огъня, той откри изграден кръг от големи камъни и останки от колиба, в която някой беше лагерувал преди десетки години. Той разстла одеялото до камъните и събра съчки за огъня.

Като се наслаждаваше на преживяването да се готви върху открит огън, нещо съвсем ново за нея, Катрин седна върху одеялото и помогна на Джонатън. Той беше донесъл дебели парчета от отбран пушен бекон, пресни зеленчуци, бутилка вино от Камдън парк, сладко от плодове, кисели краставички в горчица и тъмен, гъст петмез, бутилиран от лондонската фирма „Крос & Блекуел“. Катрин отбеляза, че храната е твърде много изобилна, напомняйки на Джонатън, че щяха да ядат овчарска храна.

— Няма да е съвсем типично овчарска — призна той, като се смееше. — Но и овчарите нямат компанията, която имам аз, когато се хранят.

Катрин се усмихна и го попита как е организирана работата във фермата. Джонатън обясни, че е разделена на отделни кошари, които през годините са придобили различни имена. Някои, като Куандонги Джидий носят аборигенските имена на растения или характерни черти на терена. В други случаи имената са свързани с някои инциденти. Главният овцевъд на име Даниел Корбет е бил убит от див глиган в кошарата Глиган, а кошарата Разбойник се нарича така, защото в нея са били убити трима бандити.

— Много ли са разбойниците, които се осмеляват да действат в Пустошта?

— Не, само веднъж неколцина се осмелили, но аз не знам нищо повече от това, тъй като е станало, преди да се родя, а мама и татко не говорят за това. През последните години обаче все по-често се появяват скитници.

— Какво правят те?

Джонатън обясни, че те са хора, които бродят по пътищата, като посещават кошара след кошара. Във всяка една от тях, поради неписания закон на Пустошта за гостоприемство им се предоставя нощувка и достатъчно храна, за да стигнат до следващата кошара. Те могат да свършат някоя и друга работа, като например да помогнат, когато се запали тревата или при някое друго природно бедствие, но нищо повече и винаги изчезват още на разсъмване.

След като храната беше готова, Катрин сервира, докато Джонатън отваряше бутилката с вино. Яденето беше вкусно, но за Джонатън, седнал на горската поляна до огъня, близо до Катрин, това беше най-прекрасната храна през живота му. Той продължи да разказва за фермата и Пустошта, като запази за по-късно онова, за което бе чакал дни, за да й съобщи.

След като се нахраниха, доволни и отпуснати от богатата и вкусна храна, той доля виното от бутилката. Докато го пиеха, Джонатън й каза какво си е мислел през първия ден, когато я бе изпратил от училището до вкъщи. Обясни й, че във фермата има няколко семейства, тъй като част от овчарите бяха женени.

— Всичко на всичко — продължаваше той — има около една дузина деца. От дълги години родителите ми искат да назначат квалифициран учител за тях.

Катрин повдигна вежди и се усмихна.

— Искаш да кажеш, че ми предлагаш учителско място там, Джонатън?

— Не — отговори той, като отмести канчето с вино. Взе нейното и го постави до неговото, след това я прегърна и придърпа към себе си. — Предлагам ти и съпружеско място там. Давам си сметка, че се познаваме отскоро, но не бих могъл да те обичам повече, дори и да те бях познавал през целия си живот. Колкото и да те обичам, не мога да не виждам, че и ти изпитваш някакви чувства към мен. Моля те, кажи ми, че ще се омъжиш за мен, Катрин.

Тя бе вперила поглед в ръцете си, отпуснати върху скута й, докато той говореше, нейде от дълбините на душата й се появи усмивка, която разцъфна и огря изчервеното й прекрасно лице.

— Аз също те обичам, Джонатън — прошепна нежно тя и като вдигна глава, го погледна. — И, да, ще се омъжа за теб.

Сърцето му се изпълни с радост, той я притисна до гърдите си и я целуна. След това, като покри с нежни докосвания на устните цялото й лице, той я попита:

— А какво ще кажат родителите ти? Няма ли да са против, че ще отидеш толкова надалеч?

— Надявам се, че не — въздъхна тя. — Аз ги обичам и желая тяхната благословия. Но независимо от всичко, аз ще дойда, тъй като от всичко на света най-много обичам теб.

Замаян напълно от щастието, той трябваше да обуздае силата си, когато я притисна още повече до себе си и отново я целуна. Тя даде воля на чувствата си, ръцете й се плъзгаха по лицето му и като прокара пръсти през косите му, тя ги сграбчи силно. Вкопчила здраво ръце около врата му, тя го блъсна назад върху одеялото и отпусна тялото си върху неговото, като се притискаше силно към него, докато се целуваха.

Любовната жар, която я изпепеляваше, се разгоря в силна страст, а неговата радост се възпламени в лудо желание. Устните му срещнаха нейната влажна и гореща леко отворена уста. Косите й се разпиляха върху лицето му, покривайки го с гъсти, ухаещи кичури и тя пъхна ръце под ризата му, като притискаше страстно гърдите му. Разкопчавайки роклята й и смъквайки дрехите й, той галеше меките й, гладки рамене и податливата твърдост на гърдите й.

Миг по-късно, захвърлили дрехите на една страна, телата им се вкопчиха в ритъма на любовната полуда. Пръстите й се забиваха в гърба и раменете му и тя извиваше тялото си нагоре, за да посрещне неговото и нежните й викове се сливаха с крясъците на птиците, пеещи под откритото небе сред зеленината на дърветата. Чувственото отдаване на гъвкавото й стройно тяло го възпламени до пълна забрава и двамата се сляха в изгарящото безумие на пълен екстаз.

Страстта отстъпи място на любовна нежност и взаимна благодарност, докато те лежаха прегърнати и нейното сърце биеше срещу неговото. Тя потръпна от хладния, влажен въздух откъм реката и той дръпна одеялото и я покри.

— Недей, по-добре сложи дърва в огъня — каза му тя, като отметна одеялото. Тя се усмихна, и когато той седна и я погледна, тя се изчерви силно от стеснение и покри очите си с ръце.

— Безсрамна съм, но единствено за теб, Джонатън.

Голото й тяло излъчваше по-мъчителна красота, от който и да е шедьовър на гениален скулптор. Той я погали, сетне махна ръцете от лицето й и я целуна по очите.

— Ти си най-чудесната, най-прекрасната жена в света. А аз съм най-щастливият мъж.

Тя се усмихна и отпусна глава върху ръката си.

— Аз изпитвам същите чувства, така че и двамата сме щастливци, Джонатън. Надявам се родителите ти да ме харесат.

Той хвърли дърва в огъня, като я уверяваше, че доколкото познаваше майка си и баща си, те щяха да бъдат очаровани от нея. После двамата започнаха да обсъждат плановете си за сватбата, като се съгласиха, че тя трябва да стане колкото е възможно по-скоро. Джонатън знаеше, че и за най-обикновената сватба, с трикратното обявяване в църквата на имената на сключващите брак, бяха необходими най-малко три седмици. Въпреки че това представляваше проблем, той реши да не й казва, решен на всяка цена да го разреши.

Джонатън взе канчетата и отпи от своето, сетне подаде другото на Катрин. След като изпиха почти всичкото вино, тя потопи пръст в последните капки и остави канчето. Докосна зърното на едната си гърда, сетне на другата:

— Ето още вино за теб, Джонатън — прошепна тя, привличайки ръката му към тялото си. — Хайде, накарай ме да изгоря, сетне го изпий.

Като я галеше, той потопи устните си в кадифената, податлива топлина на гъвкавите й гърди. Миг по-късно желанието им се разпали отново и те нетърпеливо се затърсиха един друг. Телата им се съединиха в безспирно дълбоки, горещи целувки, сливайки се напълно във все по-забързани и страстни пориви. След като страстта им бе задоволена отново, те останаха прегърнати в блажено опиянение.

Късно следобеда те се облякоха, а Джонатън помогна на Катрин да подреди косите си, наслаждавайки се на уханието и усещането на нейните лъскави кичури.

Здрачът вече падаше, когато стигнаха Парамата и Джонатън спря, за да запали предните лампи на двуколката. Докато тя се носеше по пътя към Сидней, те стояха прегърнати и се целуваха.

Пред дома й Джонатън я целуна още веднъж и си тръгна, като си мислеше колко още трябва да остане в Сидней за венчавката. Най-простото разрешение на въпроса му беше ясно, но това щеше да е за сметка на другите му отговорности и задължения. След като размисли надълго и нашироко, най-накрая реши, че няма друга алтернатива и че родителите му ще проявят разбиране.

Когато на следващия ден отиде на църква заедно със семейство Хамънд, службата имаше особено значение за него, тъй като обстановката бе близка до една друга, когато двамата с Катрин щяха да дадат тържествения си обет. След обяда той отиде в странноприемницата, където овцевъдите и помощниците бяха отседнали, като възнамеряваше да се договори с тях, за да си осигури необходимото му време в Сидней за венчавката.

В малката разхвърляна стая, която делеше с Корли, Руъл беше седнал върху леглото си, слушаше с растящо недоволство и поклати отрицателно с глава, когато Джонатън свърши.

— Ние всички можем да останем да чакаме, мистър Джонатън — предложи той. — Три седмици не са кой знае от какво значение.

— Не е така — отговори Джонатън. — Седлата и другите подобни неща могат и да чакат, но не е така с овните. Щом стигнете там, ще бъде вече март и вече ще е малко късно за периода на оплождането. Двама овцевъди и четирима помощници могат да се справят с овните и другите неща.

— Ако някога дойде времето, когато няма да мога сам да се грижа за тях — изръмжа гневно Руъл, — ще предам камшика си на някой от помощниците. Но вие сте шефът и вашето място е с тези овни, а не да се шляете тук, по каквато и да е работа.

Легнал върху леглото си с лице, покрито с шапката му, Корли се засмя.

— Тази работа — отбеляза той с приглушен от шапката глас, — дали няма нещо общо с Катрин Бакстър, а?

— Да, има — призна Джонатън. — Ще се женя.

Като отметна шапката от лицето си, Корли седна и се ухили до уши. Руъл гледаше Джонатън изненадано, след това се засмя сърдечно.

— Разбира се, че в никакъв случаи не бих попречил на подобно нещо, мистър Джонатън — възкликна той. — Какво друго ще желаете да направя, освен тази работа с овните?

Джонатън продължи да разговаря с овцевъда по различни задачи, които трябваше да бъдат изпълнени и след като уточниха подробностите, той отиде в конюшнята и нае двуколка. После се отправи с нея към дома на Хамъндови и се приготви за вечерята.

Когато се стъмни, той отиде с двуколката да вземе Катрин от тях. Докато пътуваха към Сайдънхам Академи, тя му каза, че майка й е много доволна от годежа им и е приела факта, че тя ще отиде да живее в Пустошта. Вечерта Обърта възнамерявала да съобщи новината на мъжа си и очаквала той да сподели мнението й. Джонатън и Катрин се уговориха да не казват нищо за годежа си, докато той не разговаря с баща й.

Щом стигнаха училището, видяха Диердри да чака пред вратата на канцеларията, облечена в хубава рокля, и да гледа за двуколката по улицата. Диердри и Катрин, които се бяха виждали тук-там из града, се поздравиха сърдечно и докато пътуваха към дома на Хамъндови бъбреха приятелски. Когато влязоха в къщата, Джонатън вървеше след тях и всички бяха посрещнати с радостни възгласи. Братовчедка му Мелиса беше тук със съпруга си — Стивън Джилбърт — представителен мъж с брада, който беше търговец. Другата му омъжена братовчедка — Аманда, беше отклонила поканата, като бе останала вкъщи с болното си дете.

Вечерята беше празнична и весела, храната приятна, а разговорите оживени. Джонатън сияеше от гордост от впечатлението, което Катрин бе направила на всекиго и че бе център на внимание на масата. С умерена сдържаност в усмивката и смеха си, очарователната красива жена беше обаятелна, приятна и находчива.

След като се нахраниха, всички отидоха в дневната. Разговорът продължи гладко още известно време, но когато Леона отбеляза пред майка си отсъствието на Мортън, той стана противоречив. Марта Хамънд, привлекателна и властна, повдигна дяволито рамене.

— Мортън знае много добре, че винаги е добре дошъл в този дом… сам.

— Клара Тейвиш ли имаш предвид, лельо? — обади се Диердри. — Мисля, че ще ти хареса, ако се запознаеш с нея, тъй като е съвсем приятна жена.

Всички останаха като ударени от гръм и настъпи мълчание, като единствено Катрин нямаше представа за какво става въпрос. Останалите започнаха да си разменят неловки погледи и вторачиха озадачено очи в Диердри, в пълно недоумение. Лицето на Марта се покри с червенина от гняв, в пълен контраст с бялата й коса.

— Диердри — каза тя с гневен глас, — би ли била така добра да ми кажеш откъде знаеш името на тази жена.

Равнодушна към фурора, който беше предизвикала, Диердри теглеше ръкавите на роклята си.

— Една приятелка от училище ми обясни ситуацията, лельо, и веднъж ми показа мистрес Тейвиш в градската градина. Тогава аз се обърнах към нея и проведохме един приятен разговор. Истината е, че тя е добра жена, вдовица, и осигурява децата си по възможно най-добрия начин.

— Би могла да опита някоя почтена работа — промърмори неодобрително Стивън Джилбърт.

Разбрала вече за какво се спори, Катрин се обърна към него, като очите й блестяха.

— Казано от мъжка гледна точка — рече тя рязко. — Жена, която се е отдала да робува на един мъж и на децата си може да работи единствено като прислужница. Тя би могла да изкара в най-добрия случай някой друг пенс, но нещата от първа необходимост струват шилинги.

— Това е точно така — обърна се към мъжа си Мелиса, като сестрите й се съгласиха с нея категорично. — Запази си добродетелността за църквата, Стивън.

Щом Стивън замълча под погледа на жените, Марта вдигна ръка за тишина.

— Въпросът е — обяви твърдо тя, — направеното от Диердри. Скъпа моя, единственото, което мога да направя, е да не одобря постъпката ти. Училището ви трябва да предотвратява подобни неща и аз възнамерявам да попитам директорката ви, защо сте се разхождали свободно из градската градина.

— Тя ще ти отговори, че сме били там за часа по ботаника, лельо — отговори любезно Диердри. — Когато разговарях с мистрес Тейвиш, бях си свършила записките за необходимите наблюдения на растенията и класът чакаше учителката да свърши следобедната си дрямка под едно дърво.

Смутена от бързото обяснение, както и от оживлението, което то бе предизвикало, Марта опита друг подход:

— Ти не й каза името си, нали? Това би било нечестно.

— И смущаващо за двете — добави Диердри. — Наистина не й го казах, лельо. Тя ме попита и аз й съобщих, че се казвам лейди Диердри Аугуста Джулиана Хановър, посмъртно родена дъщеря на граф Йорк, втори син на крал Джордж Трети. Обясних й, че моите претенции към трона са били отхвърлени в полза на братовчедка ми, кралица Виктория. Въпреки това моята кауза продължава да бъде защитавана от фракция, предвождана от лорд Кастълрей и аз съм била изпратена в чужбина, тъй като принц Албърт не е бил съгласен да бъде принц консорт в една монархия, която може да бъде оспорвана.

Щом свърши, тишината бе нарушена от изблик на веселие. Като се смееше от все сърце, Джонатън си помисли, че това е напълно в стила на сестра му. Способна да имитира всякакъв акцент и с непоклатима самоувереност, тя можеше да бъде твърде убедителна. Като се засмя против волята си, Марта поклати неодобрително глава:

— Скъпо дете, но това е било възмутително! — възкликна тя.

Диердри се усмихна, повдигайки рамене.

— Щом ти се налага да лъжеш, то нека да е колкото се може по-забавно и интересно.

Катрин се наведе и целуна момичето:

— Направо си възхитителна! — каза тя, като се смееше. — Жената повярва ли ти?

— Да, напълно — отвърна весело Диердри. — Нищо лошо не съм направила, когато приятелката ми, която чу разговора, се обърна към мен с титла.

Отново всички се засмяха бурно, завършвайки една приятна вечер с весел тон. В настъпилата суматоха по откриване на палтата и шапките, гостите благодариха на домакините. След сбогуване с прегръдки и целувки Джонатън поведе Катрин и Диердри към двуколката и им помогна да се качат.

Той остави сестра си в училището, след това се върна през целия град до дома на Катрин и завърза коня за портата. Майка й ги посрещна със свещ на вратата, като им се усмихваше сърдечно и ги преведе през тъмната и тиха къща до кухнята. До лампата на масата, на която седеше Хайръм, стояха готови чаши и бутилка.

Останалите деца бяха си легнали, така че той говореше тихо, когато поздрави Джонатън и го покани да седне на масата.

— И така, разбирам, че искаш да вземеш дъщеря ни със себе си, когато тръгнеш, Джонатън.

— Точно така, мистър Бакстър. Мога да разбера какво чувствате, но ние се обичаме и искаме да живеем заедно.

— В такъв случай вие имате нашата благословия. Но ако ти беше различен, от това, което си, щях да направя всичко възможно да не допусна да замине толкоз надалеч. Ти си добър човек, Джонатън и както тя, така и ти имате късмет.

Джонатън благодари за комплимента, отбелязвайки за себе си, че мълчаливото одобрение на мисис Бакстър беше още по-голяма похвала. Седнала на масата, уловила между ръцете си ръката на Катрин, Обърта светеше от радост от предстоящата женитба на дъщеря си. Хайръм наля вино в чашите и като ги подаде на останалите, вдигна тост за годежа.

След тоста и кратки обяснения за плановете по венчавката, Джонатън и Катрин излязоха. На портата тя се притисна неспокойно към него и те се целунаха. Като улови ръцете му, които бяха обхванали тялото й, тя ги вдигна и сложи върху гърдите си.

— Желая те до болка, Джонатън — прошепна тя, докосвайки устните му. — Моля те, успокой ме.

Долепил устните си до нейната влажна и топла уста, той погали нежно гърдите й, сетне по-силно, а тя сподавено мъркаше и хапеше устните му. Изведнъж тя въздъхна дълбоко, отмествайки ръцете му от гърдите си.

— Изгарям, Джонатън. Кога може да се върнем отново на нашето място до реката?

— Кога ще подадеш молба за напускане?

— В понеделник, всъщност утре.

— В такъв случай ще отидем на реката във вторник.

Тя го целуна силно и пламенно, притисна се към него в мълчаливо обещание, след това се обърна и си тръгна. Когато се качваше в двуколката, той гореше от страстно желание, но знаеше, че времето ще мине бързо и в крайна сметка ще дойде вторникът. Знаеше още, че тяхното бъдеще щеше да бъде изпълнено с моменти на силна страст и по-спокойни мигове на нежност и любов.

Един есенен ден през март Александра Керък седеше на бюрото си в семейната дневна и разглеждаше скицниците на Адолариъс Бодънхем. Докато изучаваше един от тях, усети как лицето й се изчервява, което винаги се случваше, когато погледнеше именно тази рисунка. От една страна, тя представляваше просто една скица на фигура, изпълнена със съвършено майсторство и с едва доловима, неизказана докрай чувственост, която вдъхваше живот на всички скици, издигайки занаята до изкуство, което стигаше до зрителя и го вълнуваше.

От друга страна, тя вникваше в скритата страна на мекия и аскетичен на пръв поглед характер на Адолариъс и разкриваше факта, защо бе дал живот на толкова много деца. Скицата — сцена на къпеща се аборигенка, беше чувствено еротична с деликатни полусенки, които привличаха погледа върху гърдите, окосмения й пубис и блестящите капки вода по бедрата. Положението на ръцете нямаше някаква особена важност, ала подобно на всички останали скици, то имаше своята цел и значение. Жената миеше гениталиите си след любене и може би току-що бе заченала едно от многобройните деца на Адолариъс.

Зад гърба си Александра чу леко покашляне и тя покри скицата с друга, след което се обърна и видя на вратата Ема.

— По пътя се задават конници с каруца и овце, мадам — каза тя.

Тъй като очакваше всеки миг завръщането на Джонатън и останалите, Александра се усмихна щастливо, стана от бюрото и забързано излезе от хола. Прекоси антрето и излезе през входната врата, като се спусна надолу по стълбището. Усмивката й изчезна, когато погледна към конниците с покритите каруци и овцете. Колкото и далеч да бяха, тя можеше да види, че нито един от мъжете не беше нейният син.

Сърцето й се сви от мислите, които й минаха през ума за нещастен случай или някакво друго бедствие. Единият от мъжете яздеше по-напред в бърз галоп, оставяйки зад себе си другият мъж, каруцата и помощниците с овцете. Той изчезна по наклона на пътя, сетне отново се появи и тя разпозна набитата и яка фигура на Руъл Блейки.

Той се изкачи по хълма, след това се насочи към къщата по алеята, обградена от двете страни с дървета. Спря коня пред стълбището и докато слизаше от него, вдигна шапката в знак на поздрав.

— Добър ден, мистрес Керък. Мистър Джонатън остана в Сидней да се жени, след което идва директно тук. Мисля, че ще дойде не повече от месец след нас.

С усилие на волята Александра успя да сдържи чувствата си, след като тревогата отстъпи място на обхваналата я за момент защитна паника. Синът й женен за жена, за която тя не знаеше нищо! Тя кимна и го поздрави:

— Добре дошъл отново у дома, Руъл. Джонатън значи, вече е женен! Коя е младата дама?

— Не зная нищо за нея, мадам — отговори мъжът, като отвързваше закрепените отзад на седлото мушамени пакети.

— В пощата тук има писмо за това от Джонатън. Големият пакет е с онези ваши рисунки от печатаря в Сидней. Вестниците и книгите ви са в каруцата.

Като потисна силното си желание да разкъса пакета с пощата и да прочете писмото от Джонатън, Александра го пъхна под ръката си.

— Добре, Руъл. Как са овните?

— Е, разбира се, няма да им е излишно малко поохранване, но иначе са в добра форма. Нямаме случай на нито едно възпалено копито!

— Това е добра новина. Стадото в кошарата Уитита изкара най-дълго време без примес от чиста мериносова порода, така че вземи Корли и помощник и ги закарайте там. Занеси новото желязо на ковача и прати момчета да помагат там, защото няколко коня чакат да бъдат подковани. Мистър Керък и главният овцевъд са из кошарите, а Кунманара строи нов кокошарник. Виж дали има нужда от помощ.

Руъл докосна шапката за довиждане, качи се на коня и замина.

Александра занесе пакетите в дневната и седна зад бюрото, като нетърпеливо разпечатваше пощата. Като отдели писмото на Джонатън от другите, тя го отвори и бързо го прегледа. По-скоро бележка, отколкото писмо, то съдържаше само някои факти за неговата съпруга.

Те бяха твърде благоприятни и страховете й намаляха, като си каза, че синът й беше здравомислеща личност. Щом е учителка по професия, тя сигурно ще е интелигентна, помисли си Александра с по-широк поглед върху света, който излиза извън заниманията с децата и готвенето. Освен това, тази професия изискваше равнище на образование, което бе необичайно за дъщеря на занаятчия. Това от своя страна говореше, че родителите й са се жертвали, за да й дадат възможните предимства в живота. А колкото до това, дали ще бъде щастлива, единствено времето щеше да покаже.

Фамилното й име Бакстър изглеждаше смътно познато на Александра, извиквайки бледи асоциации от някакво място и време от преди години. След като не успя да свърже името с нищо от спомените си, тя се зае да разглежда останалата част от пощата. Освен обикновения набор от писма, свързани с обичайните дела на фермата, имаше писма от сър Джефри Бодънхем в Лондон, от Диердри и Крейтън, но, както обикновено, нищо от Мортън.

Докато четеше писмото от Диердри, Александра се усмихна, тъй като всеки ред отразяваше чаровната, действена личност на дъщеря й. Тя се бе измъчвала от това, дали да я изпрати да учи в Англия, сетне се бе спряла на Сайдънхам Академи като най-добрия избор поради това, че беше по-близо. Тъй като привличаше ученици от цял свят, атмосферата там беше необичайно космополитна. Освен това, предлагаше отлична програма и възможност за дъщеря й да се сприятели с хора, които щяха да й бъдат от полза през целия й живот.

Четейки по-нататък писмото, усмивката на Александра секна, когато стигна до подробното описание на връзката между Мортън и Клара Тейвиш. Съвсем наивно Диердри беше включила информация, която издаваше лично запознанство с жената. Това смути Александра, но новината, че Мортън си има метреса я разтревожи силно, извиквайки в нея надеждата, че все пак това беше временно положение.

Писмото на Крейтън съдържаше лоши новини за фирмата, което беше позната тема. Отгоре на всичко неговите лични финансови работи бяха тръгнали наопаки, което също така следваше схемата на писмата му от няколко месеца. В писмото той казваше, че знае малко за личния бизнес на Мортън, но съществуват доказателства, че е натрупал значително състояние.

Откакто Адолариъс беше умрял, Александра си пишеше често с брат му, сър Джефри, държавен служител в колониалната канцелария. Писмото му отразяваше засилващия се личен и приятелски тон на тяхната кореспонденция. Имаше и новини за текущи събития в Лондон, както и коментари за семейството му. Той беше очарован от идеята й за албум със скиците на брат му и я молеше да му изпрати сто екземпляра от него, независимо от цената, така че той да може да ги подари на свои приятели.

Когато разопакова офорта от печатаря в Сидней и го сравни с оригинала, остана много доволна. Тя се бе страхувала да не се изгубят безценните произведения, ако трябваше да изпраща скиците до Лондон, за да бъдат направени офортите там. Но отпечатъкът беше съвършен, изпълнен майсторски и повтаряше вярно скицата.

Александра продължи да преглежда пощата, свързана с фермата, след това прочете отново бележката от Джонатън. След като размисли, тя остана доволна, че се е влюбил и оженил, тъй като единствено му желаеше щастие. Освен това, искаше да има внуци около себе си, пък и новото поколение щеше да е добре дошло, за да поеме стопанисването на Тибубура. Тя сложи бележката настрана, като неясното чувство, че фамилното име на жената й е познато, продължаваше да я тормози.

Същата вечер, докато лежеше в леглото и мислите й постепенно ставаха неясни с идването на съня, нещо за името Бакстър изскочи от глъбините на съзнанието й. Щом се събуди, то отново й се изплъзна, оставяйки само неясното усещане за нещо неприятно. Като реши, че си търси проблеми, Александра твърдо го отхвърли от съзнанието си и заспа.

В деня, в който Дейвид се върна, заваля и първият сериозен дъжд за сезона. Той се носеше върху коня си към Александра, когато тя излезе от склада с провизии, където беше проверявала дали покривът не тече. Из кошарите бе достигнала вестта за сватбата на Джонатън и той бе радостен от това.

— Доколкото разбрах, Джонатън и жена му ще бъдат скоро тук — каза той щастливо.

— Да, сигурно — отговори Александра. — Според това, което каза Руъл, трябва да пристигнат съвсем скоро. Нейното фамилно име е Бакстър и ми се струва познато. Спомняш ли си нещо за някакви Бакстър?

Дейвид се замисли за миг, като дъждът се стичаше от шапката и мушамата му, сетне поклати отрицателно с глава.

— Не, със сигурност не си спомням нищо, Александра, но името е доста разпространено. Познавах няколко Бакстър в Англия, а навярно и ти самата си срещала някого с това име в даден момент. Покривът добре ли е?

— Да, няма му нищо, същото е положението и с този на къщата. В сградите за семейните овцевъди тече на няколко места, но Кунманара ще се погрижи за тях. След няколко минути ще се видим там.

Той се усмихна и кимна, като се отправи към оборите, а тя се заизкачва по хълма. В къщата тя закачи мушамата и шапката си, след това оправи кичурите си и зачака Дейвид. Той пристигна няколко минути по-късно. На 50 години той продължаваше да бъде силния и активен мъж, за когото тя се бе омъжила. Бракът им бе минал през годините сякаш отлежало отбрано вино, като зрялото удоволствие от сърдечната семейна любов беше белязано от привкуса на страстта, когато двамата се прегръщаха и целуваха.

Щом той започна да чете пощата, тя наля портвайн за него и шери за себе си. Както бе предположила, той забеляза онзи момент в писмото на Диердри, в който се подразбираше, че тя познава Клара Тейвиш. Също така, както бе предугадила, той остана не само раздразнен от това, но и вбесен от факта, че Мортън си има любовница. Двамата с Александра се съгласиха, че ситуацията е напълно неудовлетворителна както от морална, така и от практическа гледна точка, но бяха безсилни да сторят каквото и да било.

Дъждът продължи и през следващите няколко дни. Това създаваше у Александра познатото й чувство на напрежение и тя спеше леко. В случай че пристигнеше съобщение от кошарата Глиган и от останалите райони на север, че наводнението е в критичната си точка, тя беше готова всеки миг да изпрати конници от южните кошари, които се намираха на голяма височина да помагат. Междувременно тя следеше нивото на потока долу под хълма, готова да премести семействата и аборигените в къщата.

Заплахата мина, когато няколко дни по-късно дъждът спря. На следващия ден небето беше ясно и мекото есенно слънце огряваше с лъчите си през надигналата се омара новата сочна растителност, сменила изгорялата от слънцето земя на простиращите се върху огромни мили вълнообразни хълмове.

Два дни по-късно Дейвид се върна, целият окалян и уморен, но доволен, тъй като нито една овца не се бе удавила по време на наводненията.

На другия ден Александра беше зад бюрото си в дневната, когато чу Дейвид да я вика. Тя изтича до входната врата и излезе навън, докато той яздеше бързо към къщата.

— Джонатън и жена му идват по пътя! — извика той въодушевено, дърпайки рязко юздите на коня, който спря с приподхлъзване, след което го завъртя в обратна посока.

— Отивам да ги посрещна!

Александра се усмихваше и махаше с ръка, докато Дейвид яздеше бързо по алеята с дърветата от двете страни. Като засенчи с ръка очите си, тя погледна към пътя и видя в далечината двама конници, придружавани от товарни коне. Единият от тях определено беше Джонатън. Въодушевена и възбудена като съпруга си, когато влезе отново вътре, Александра трябваше да спре за миг, за да се сети какво трябва да направи първо.

Изтича в кухнята, за да решат с Флора менюто за вечерята. Спря се на екстравагантния избор за пълнено прасенце. След това се втурна по стълбите нагоре, за да се убеди, че стаята на Джонатън е чиста и подредена. Като излезе оттам, тя се спря за малко в нейната, за да оправи косата си, сетне отиде долу и излезе отпред на стълбището на къщата да чака.

Всеки посетител тук продължаваше да предизвиква жив интерес, дори и мошениците, които минаваха от време на време. Но пристигането на наследника на Керък със съпругата му бе събитие от първостепенно значение. Близо до оборите, човека от склада, помощници и овцевъди се бяха събрали да гледат, докато семействата се бяха скупчили пред къщите си покрай потока. Момчето от конюшнята минаваше ту от едната, ту от другата страна на стълбите, протягайки шия да види по-добре.

Когато най-сетне конете стигнаха до алеята, Александра вдигна ръка в отговор на щастливото махане на сина й, но очите й не се отместваха от съпругата му. Тя разглеждаше с нежност изключителната красота на Катрин, но видя също, че Джонатън бе избрал нещо повече от хубавица. Откритият поглед на зелените й очи беше поглед на силна, самоуверена жена.

От по-близо Александра видя дълбочината в прекрасните очи на Катрин и твърдата линия на брадичката и устата, които говореха за въздържаната пламенност на природата й. Напълно доволна, Александра се завтече надолу по стълбите, за да помогне на Катрин да слезе от коня. Катрин се усмихна в отговор, спускайки се от седлото в ръцете на Александра.

— Добре дошла в новия ти дом, Катрин — каза Александра, докато двете жени се прегърнаха и целунаха. — Толкова съм доволна, че си тук.

— Много се радвам, че съм тук, мистрес Керък. Надявах се, че ще бъда добре дошла, и е изключително приятно да видя, че това е така.

— Наистина е така, скъпа. Трябва човек да има каменно сърце и да е пълен глупак, за да не те приеме с огромно удоволствие.

Александра се обърна към Джонатън и го поздрави, след това заведе Катрин вътре в къщата, докато мъжете внасяха багажа. По-късно, когато Джонатън и жена му се качиха в стаята си, Александра и Дейвид дадоха указания, на следващия ден завръщането му у дома, да се отпразнува с угощение. Дейвид отиде до оборите, за да организира овцевъдите и момчетата, а Александра стори същото с жените в къщите покрай потока.

Въодушевена от радостните чувства, Александра прекара остатъка от деня в трескава дейност. Както можеше да се очаква, щом падна здрачът, от колибите долу при потока започна провлачено биене на тъпани с ритмично потракване на пръчки и монотонно пеене — ритуала на аборигените за подобни случаи. Звуците достигаха вътре в къщата, докато Александра се приготвяше за вечерята. Синът й и снаха й слязоха долу и сърцето й се изпълни с гордост, щом видя каква прекрасна двойка бяха двамата.

Вечерята беше поредният триумф за Флора. Сочното и крехко свинско месо беше подправено до съвършенство, а и останалите ястия бяха също толкова вкусни. Александра изпитваше удоволствие от разговора си с Катрин далеч повече, отколкото от храната, тъй като младата жена беше колкото хубава, толкова и интересна. Липсата на подходящо образование за децата в главната кошара отдавна я безпокоеше и тя остана изключително доволна, когато Катрин изрази желание да организира училище за тях, колкото е възможно по-скоро.

Когато след вечеря отидоха в дневната и Катрин заговори за семейството си, върховното щастие, което Александра изпитваше, внезапно пропадна в бездната на тъгата. Като си спомни разговори отпреди десетилетия, тя се сети защо името Бакстър й се бе сторило познато. Тя също разбра защо Катрин има толкова прекрасно образование. Майка й, навярно единствената, която знаеше страшната тайна, бе вярвала, че тя ще се нуждае от всяко възможно предимство в живота.

Александра трябваше да скрие чувствата си за кратко време, тъй като след няколко минути всички се качиха горе и се разотидоха по спалните си. Докато двамата с Дейвид се приготвяха за лягане, и слушаше как той бърбореше щастлив за Катрин, тя разбра, че ще трябва сама да носи бремето на това, което знаеше. Забравил напълно отколешния им разговор, който й бе разкрил цялата история, Дейвид щеше да отхвърли като безпочвени нейните страхове. Той все още вярваше, че миналото може да бъде забравено, но тя мислеше тъкмо обратното, а сега й бе ясно, че и Обърта Бакстър беше на същото мнение.

Вече по нощница и чехли, Александра взе един от свещниците.

— Прекалих с вечерята, Дейвид — каза му тя. — Не ми се ляга още. Ще отида да разгледам скиците.

— Добре, но не стой до много късно. Нали няма да искаш да се чувстваш уморена на тържеството утре.

Тя кимна и го целуна, след което излезе от стаята. Като следваше петното светлина от свещта, тя мина по коридора и слезе по стълбите в тъмната и тиха къща, до която още достигаха звуците от ритмичните пръчки и монотонното пеене на аборигенския ритуал. Тя се питаше дали техният тайнствен начин на познание и ритуалните танци не бяха опит да се прогонват призраците от миналото и да ги връщат обратно назад с десетилетията.

Седнала зад бюрото си, тя не докосна скиците. Вгледана в потъналия в мрак ъгъл на стаята, тя си спомни разговора със семейство Андъруд по време на една вечеря в бащината й къща. Бяха говорили за прислужница на име Обърта Маубрей, която се беше омъжила за корабостроителя Хайръм Бакстър. По-късно Дейвид й бе разказал за случката с Обърта в Парамата, която обясняваше докрай ситуацията, в която беше изпаднала жената.

Александра разбираше, че ще трябва да свикне със случилото се, без да си позволява нито за миг то да влияе върху отношението й към Катрин, в каквато и да било степен. В сърцето си тя оставаше дълбоко убедена, че Джонатън е направил идеалния избор за другарка в живота. Но развратната и зла кръв може би щеше да се предаде на техните бъдещи деца и да ги бележи с печата на позора.

Докато седеше в полутъмната и тиха стая в ушите й закънтя зловещият и отмъстителен смях отпреди много години. Той й бе казал, че тя никога няма да може да се отърве от него, и той бе казал истината. Неговата изгнила ръка продължаваше да се пресяга към нея и вонящото й докосване омърсяваше нейния живот и този на близките й. Нейният първороден син бе създаден от покварения престъпник, а ето сега другият й син се бе оженил за дъщерята на Енос Хинтън.

Осемнадесета глава

— Съгласен съм с теб — каза Мортън, след като прегледа отчета за баланса. — От практическа гледна точка ти си банкрутирал. — Седнал на стола до бюрото на вуйчо си, той му върна листа. — Имаш ли авоари, които не са вписани тук?

— Къщата, която наследих от баща ми — отговори унило Крейтън. — Заедно с мебелите тя струва няколкостотин гвинеи. Освен нея имам и няколко участъка земя, но такива, че не ми носят доходи. Както и съдружието ми във фирмата Хамънд и Керък, естествено.

— Е, това едва ли може да се нарече авоари. Преди месеци се съгласихме, че е само уставно положение, тъй като няма нито авоари, нито доходи.

— Дори и така, компанията дълги години имаше добра репутация и е добре известна. Доброжелателното отношение към фирмата е запазено. И това е ценно.

— Доброжелателно отношение! — повтори презрително Мортън. — Цялото доброжелателно отношение на света, заедно с шест пенса ще ти купи стока за шест пенса и нито за половин пенс повече. През изминалите месеци какво друго е донесло, а?

Крейтън се съгласи мрачно, тъй като предните месеци бяха катастрофални. Не само в Сидней, но и в Лондон, и във всяка друга столица на империята много стари и с добро име компании бяха фалирали. Като цяло всички бяха пострадали от недостига на пари и от търговия, почти замряла.

— По всичко личи, че ти обаче не си засегнат изобщо, Мортън — каза Крейтън.

— Не, защото приемах заплащания само в брой или в стоки и собственост със стабилна стойност. Предупредих те и ти да правиш същото, тъй като беше очевидно от съобщенията във вестниците, че ще има валутна криза, поради недостиг на пари в държавните резерви. И ето, кризата е тук.

— Така е, Мортън, ти ми каза. Но тогава не разбирах какво имаш предвид, пък и сега не съм напълно сигурен какво всъщност стана.

— Манифактурните стоки в повечето случаи се разменят в рамките на империята, но много суровини се купуват от други страни. Има стабилен недостиг на парични знаци и съгласно закона на Английската банка е забранено да се печатат пари, които да надхвърлят златния и сребърен резерв. По-голямата част от търговията се извършва на базата на дългове и заеми, естествено, но след като парите започнаха да не достигат, всеки искаше да получава плащането в брой. В резултат на всичко това е кризата, тъй като в обръщение има твърде малко пари, за да се поддържа търговската дейност на всички равнища.

С измъчено от тревоги и умора лице, белязано от годините, Крейтън кимна с разбиране.

— Така значи, за известно време си сравнявал съобщенията във вестниците за цените на вноса в империята срещу износа и си разбрал, че има изтичане на парични знаци. Това е много хитро, Мортън. Не че ще ми помогне, но предполагам, че правителството ще предприеме мерки, за да осигури повече злато и сребро.

— Да, но за да намери достатъчно, са необходими години. Недостигът ще продължи и в световен мащаб резервите на пари са ограничени. Междувременно, за да се намерят пари за ежедневния бизнес, ще бъдат създадени компании с основен капитал, за да издават банкноти, покрити от стойността на компанията. Поканен съм да присъствам на учредителното събрание на една такава компания тук.

— Човек няма нужда да пита, защо аз не съм поканен — отбеляза с горчивина Крейтън. — Накратко казано, аз няма да съм в състояние да осигурявам семейството си с храна и други средства за живеене. Предполагам, че бихме могли с жена ми да отидем в Тибубура. В последното писмо, което получих от майка ти, тя дава ясно да се разбере, че Марта и аз сме добре дошли да живеем там.

Мортън знаеше за поканата, тъй като той я беше предизвикал. Преди няколко месеца той бе написал кратко писмо до майка си и я бе осведомил, че финансите на брат й се намират в критично състояние. Крейтън продължи да говори за създалата се ситуация загрижен най-вече за дъщерите си, чиито възможности щяха да бъдат силно ограничени в изолираната обстановка на Пустошта. Той каза, че Дора и Леона биха могли да останат в Сидней, заедно с Мелиса и Аманда — техните омъжени сестри, докато си намерят я подходяща работа, я съпрузи.

— Не че аз бих искал да уреждам нещата по този начин — добави той с потиснато настроение, — но нямам друга алтернатива. Печално е да се случи подобно нещо на мъж на моята възраст, Мортън, и това ще разбие сърцето на жена ми.

— Несъмнено, но както казваш, можеш да отидеш с нея в Тибубура. Има много други в твоето положение, които не могат да прибегнат до подобно средство.

— Това е напълно вярно — съгласи се навъсено Крейтън. — Колкото и да ми е противно, че съм принуден да приемам подаяния, все пак има такива. Всички там изглеждат много доволни, така че животът може би е приятен. В писмото си Александра ми писа, че жената на брат ти очаква дете.

— Да, разбрах. Ако смяташ да отиваш във фермата, трябва да тръгнеш в началото на пролетта, за да избегнеш пътуването през летните горещини.

— Да, така ще направя. Всичко това е свързано с известни разходи и освен това, трябва да оставя някакви пари при Мелиса и Аманда за разходите по сестрите им. Ще купиш ли къщата с мебелите, Мортън? Тя е една от най-хубавите сгради в Сидней и според мен триста гвинеи са честно предложение.

Мортън се съгласи бързо, без да се пазари за цената, въпреки че нямаше никакво желание да купува къщата. Той имаше готовността да предложи известна финансова помощ на вуйчо си знаейки, че майка му би искала той да стори това, като се бе надявал да си възвърне парите, след като кризата бъде овладяна. Той разговаря още няколко минути с Крейтън, обсъждайки подробностите по прехвърлянето, след това се прибра в канцеларията си.

За разлика от хората, които бяха претърпели загуби, Мортън бе използвал създалата се ситуация. Изкупувайки акциите на банкрутирали компании срещу едно пени на гвинея, той бе положил основите да стане още по-заможен, когато финансовият климат се подобри. Като прочете бумагите върху бюрото си, той отново изучи поканата да участва в учредяването на компания с основен капитал, която ще бъде оторизирана да издава банкноти.

Тя обещаваше големи печалби, както и нещо друго, към което се стремеше така силно. Поне в известни отношения тя щеше да го постави в равно положение с останалите участници, повечето от които бяха от най-издигнатите слоеве на „отбраните“ в колонията. Освен признаването му, една здрава позиция в компанията би му дала силно влияние.

Целта на компанията бе да осигури минимум от двайсет хиляди гвинеи в парични знаци, като гаранция за издаването на емисия на банкноти. Гласуваните капитали щяха да се състоят от три хиляди акции с номинална цена от десет гвинеи акцията, която трябваше да бъде закупена с парични знаци на депозит в банката. Другите капитали щяха да бъдат предлагани на по-ниска цена и можеха да бъдат закупени или с пари, или срещу запазено право върху недвижимо имущество.

Вестниците бяха съобщили за учредяването на подобни компании в Лондон и другаде и Мортън беше запазил огромни резерви в брой за подобен случай. Учредителното събрание на компанията беше насрочено за другиден, така че той прегледа сметките си, за да изчисли колко може да инвестира, след това се върна към други работи.

Освен икономическата ситуация имаше и други фактори, които предлагаха възможност както за печалби, така и за различни уловки. В парламента се обсъждаше премахването на проекционната тарифа за износ на зърно, за да се намалят цените на хранителните продукти, което щеше да намали драстично цената на доставките на пшеница от Сидней. Като размисляше върху този проблем и други подобни, Мортън работи на бюрото си до късно.

Когато на следващия ден Мортън тръгна за заседанието, заваля суграшица примесена с дъжд, която бе последвана от силен вледеняващ августовски вятър, който прогони хората от улиците. В канторите над Банката на Нов Южен Уелс, един от помощниците взе палтото и шапката му, след това го заведе в стаята, където щеше да се състои събранието. В единия й край около петнадесет души стояха пред силните пламъци в огромна камина, а друг помощник предлагаше чаши с портвайн.

Единият от хората беше възрастен, съсухрен мъж на име Фаръл Ибетс, който в отделни случаи беше се конкурирал с Мортън, а в други — двамата си бяха сътрудничели.

— Никой да не се прозява! — предупреди той шеговито. — Този човек тук ще ви извади златото от зъбите, преди да успеете да си затворите устата.

Забележката предизвика оживление, а Мортън се усмихна слабо, разменяйки си поздрав с кимане на глава с Ибетс и останалите. Джеймс Макартър и Хауърд Монтаг, водещи фигури сред най-високите социални слоеве в колонията, се обърнаха дружески към Мортън, като го поздравиха. Управляващият директор на банката, Джилс Нюкоум, беше назначен от губернатора да свика заседанието. Внушителен мъж между четиридесет и петдесет години, той се забърза да поздрави Мортън.

— За мен е голямо удоволствие, че се съгласихте да приемете поканата, мистър Керък — каза той с кратка, заучена усмивка. — Заповядайте до огъня и се присъединете към останалите. Нали познавате мистър Осгуд, ковчежника на колонията? Да, да, мисля, че няма нужда да ви представям на никой тук.

Мортън отказа чашата с портвайн, предложена му от помощника, след това сгря ръцете си на огъня, докато разменяше с мъжете мисли за времето и за други общи теми. Малко по-късно Джилс Нюкоум погледна часовника си и съобщи, че събранието започва. Мъжете прекосиха стаята и заеха местата си покрай една дълга маса.

Събранието бе открито от ковчежника на колонията, който обяви, че говори от името на губернатора, като подчерта важността да бъде доставяно достатъчно количество пари за всекидневните операции в рамките на колонията. Той призова към патриотизъм на присъстващите, като ги молеше да инвестират щедро и да капитализират в акционерното дружество. Докато говореше, помощници раздадоха образци на банкнотите, които бяха поръчани за отпечатване и които наподобяваха тези, издавани от Английската банка.

Нюкоум пое ръководството на събранието, като обясни, че компанията ще бъде учредена за пет годишен срок и първоначално ще емитира банкноти с обща номинална стойност петдесет процента над капитализацията. В края на петте години, ако монетното обръщение на Английската банка все още е недостатъчно, срокът на дружеството ще бъде удължен. По време на съществуването на сдружението, банката ще разменя наличната парична маса на Английската банка за банкнотите на базата едно към едно.

— Естествено — добави той, — дълго време няма да има нищо. Целта е да пуснем нашите банкноти в обръщение, за да увеличим доверието в тях. Ако нямате въпроси, ще открия продажбата на акции.

Въпроси нямаше, но продажбата вървеше твърде бавно. Естеството на инвестициите беше ново и неопитвано и мъжете нямаха желание да рискуват прекалено. Чрез еднообразното и скучно проследяване на дейността на подобни компании другаде в откъслечните вестникарски съобщения, Мортън знаеше, че възможностите за печалба са далеч по-големи от риска, но изчакваше подходящия момент, след като видеше колко от акциите щяха да се продадат.

Ибетс и неколцина други представиха документи за собственост като гаранции за по-евтините акции, които не даваха право на гласуване, и подписаха банкови чекове, за да купят малки серии от акции, които позволяваха да участват в гласуването. Малцина, между които Джеймс Макартър и Хауърд Монтаг закупиха по-големи количества от акции с гласуване, като някои от тях стигнаха до четиристотин дяла. Помощниците записваха в книга и издаваха сертификати, като продажбата на акциите с гласуване стигна до две хиляди дяла, след което спря.

— Хайде, хайде, господа — подканяше Нюкоум. — Все още сме малко далеч от необходимите ни за капитализиране 20 хиляди акции, а компанията няма да бъде учредена, докато не изкупим всичко. Кой иска да купи от акциите с гласуване?

На масата настъпи тишина, когато мъжете поклатиха твърдо с глава в знак на отрицание. Джилс Нюкоум се обърна към Мортън.

— Няма ли да купите няколко акции, които дават право на гласуване, мистър Керък?

— Да, ще взема хиляда акции.

След като безизходното положение бе преодоляно, се чу обща въздишка, придружена с коментари за огромната инвестиция. Нюкоум сияеше от радост.

— Много добре — каза той, — изглежда, че работя за вас, тъй като притежавате контролния дял. Но за мен това ще бъде удоволствие, мистър Керък.

След като учредяването на дружеството бе осигурено, по-голямата част от акциите без право на гласуване бяха продадени, докато Мортън подписваше банков чек и взе сертификатите за акциите. Когато последните подробности бяха уточнени, Монтаг, Макартър и останалите изразиха високата си оценка за инвестираните от Мортън капитали. Секретарят на колонията също му благодари признателно, след което напусна, за да информира губернатора, че събранието е приключило успешно и компанията е капитализирана.

Когато помощниците донесоха още вино, за да бъде отпразнуван случаят, Мортън си тръгна. С него излезе и Нюкоум, като му помагаше да си облече палтото и обещаваше да поддържа тесни контакти с него. Мортън излезе в кишавицата и се върна в кантората си, за да продължи с другите си операции и сделки за времето, докато чакаше да види как ще тръгнат нещата с инвестирането в дружеството.

Банкнотите влязоха в обръщение следващия ден, натъквайки се на съпротива от страна на хората, които се страхуваха да ги приемат. На другия ден няколко акции бяха продадени в кафенетата с намаление, стигащо до трийсет процента. След това през последвалите дни банкнотите започнаха да се обръщат в паричната система, като работодателите настояваха работниците да ги закупуват по номиналната им стойност, а работниците от своя страна вършеха същото с търговците.

След като новата валута смени малкото останали в обръщение в Сидней банкноти на Банк ъв Инглънд, съпротивата срещу тях затихна. Цената на акциите на компанията, търгувани из кафенетата, се повиши, като намалението спадна до десет процента. Постепенно Джилс Нюкоум започна да пуска повече банкноти, увеличавайки количеството им в обръщение, докато потокът пари през банката възвърна номиналното си равнище отпреди кризата.

Когато директорът на банката спря пускането на банкнотите, общата номинална стойност в обръщение беше няколкостотин процента от капитализацията на компанията. Слуховете за това стигнаха до кафенетата и търгуването с акции веднага се увеличи и те започнаха да се котират на висока цена.

В деня, в който вуйчо му и леля му напуснаха Сидней на път за Тибубура, цената на дяла на Мортън се бе увеличила от десет на петнадесет гвинеи за всяка една от акциите.

Крейтън дойде в кантората сам, като обясняваше, че жена му е толкова нещастна, че не може дори да се сбогува.

— Веднъж да се установим, тя ще се почувства по-добре — говореше той с надежда, самият той готов за малко да заплаче. — Имаме удобен фургон, с който да пътуваме с достатъчно провизии и всичко, от което се нуждаем.

— Скоро и времето ще стане приятно — добави Мортън. — Няма нужда да бързате, така че пътуването ви ще е приятно, непрекъснато ще виждате нови неща около себе си. Мога ли да помогна с нещо?

— Не, това че купи къщата, е голяма помощ за нас, тъй като нищо не бих могъл да направя без тези пари. — Той подаде на Мортън връзка с ключове и папка с документи. — Това са ключовете от къщата и документите за няколко вложения. Нито едно от тях не носи доходи, но ги прехвърлих на теб, в случай че можеш да изкараш няколко гвинеи от тях.

— Много добре, благодаря ти. Желая ти всичко най-добро и те моля да предадеш поздрави на всички в Тибубура.

Като кимаше и отговаряше със сподавен от вълнение глас, Крейтън стисна ръката на Мортън. Сбогува се със служителите от кантората, като помощниците се разплакаха, и напусна. Мортън предаде ключовете и документите на главния чиновник, като му каза да наеме човек, който да пази къщата.

— Познавам един градинар, който е безработен, сър — отговори му чиновникът. — Човек може напълно да му се довери, а и той ще бъде повече от доволен да живее в сградата за колите и да охранява къщата. Какво трябва да направя с тези документи?

Като тръгна към стаята си, Мортън вдигна рамене и му каза да ги отнесе. Като седна на бюрото си, той се върна към баланса за печалбите от товарите от корабите, с които се занимаваше, преди да пристигне вуйчо му. Щом свърши, помисли дали да не погледне документите, оставени от Крейтън, но сетне се отказа, като посегна към други папки върху бюрото.

През следващите дни вуйчо му му липсваше и той изпита угризения от случилото се. Но вуйчо му не беше в крак с времето и беше се случило неизбежното. Крейтън обаче беше вършил всекидневно обиколките из кафенетата, носейки оттам информацията, която събираше. По-голямата част от нея Мортън смяташе за ненужна, но тъй като искаше да поддържа връзка със събитията в града, той започна да прекарва от време на време по час-два в кафенетата.

Когато дивидентите за първата четвърт бяха платени от акционерното дружество, Мортън получи около 2 процента от инвестициите си. Перспективата от годишна възвръщаемост от около петдесет процента напълно го задоволяваше, но някои от инвеститорите искаха повече. На събрание на акционерите те настояха Джилс Нюкоум да пусне повече банкноти в обръщение, за да се увеличат печалбите.

Директорът на банката отговори с технически термини, които малцина разбираха, а никой не искаше да слуша и протестите продължиха. Мортън се намеси, като без никакви церемонии обясни, че ако банкнотите станат прекалено много, хората ще имат по-малко доверие в тях и цената им ще спадне рязко, а акциите на компанията ще се обезценят.

Това сложи край на споровете, като Нюкоум и другите, които разбираха ситуацията, благодариха на Мортън с кимване на глава.

По-късно през този ден, когато Мортън се намираше в кантората, при него влезе главният чиновник. Той спря пред бюрото, като държеше два документа в ръка, а неувереността му говореше, че има някакви проблеми с тях.

— Мъжът от овцевъдната ферма е тук, сър — каза той. — Донесе ето тези документи.

— Овцевъдна ферма? Тибубура?

— Не, сър, от фермата на река Мърей.

Мортън се замисли за миг, след това се сети за овцевъдната ферма, която вуйчо му беше финансирал.

— Какво общо има това с мен?

— Вие я притежавате, сър — отговори смутено чиновникът. — Документът е сред онези, които мистър Хамънд ви предаде, и аз го регистрирах.

Мортън се намръщи, като посегна към документите, след това ги погледна, като не вярваше на очите си. Единият беше банков ордер за 36 гвинеи за вълна, а другият — сметка за малко по-малко от двеста гвинеи за превоз на вълната.

— Това, какво, смешка ли е? — попита той.

— Човекът каза, че работниците е трябвало да си проправят път през по-голямата част, за да мине фургонът — заобяснява бързо главният чиновник. — Той каза, че следващата година транспортните разходи ще бъдат по-малки, а стойността на вълната трябва да бъде много по-висока. Навън е и иска да обсъди нещата с вас, сър.

Вбесен, Мортън изтръгна документите, блъсна стола назад и се изправи. Понечи да излезе навън и да нареди на мъжа да махне хората от собствеността, и след това да изпрати документите на Джон Фицрой, за да прехвърли собствеността върху земята на колониалната управа. В този момент както ставаше всеки път, щом изпуснеше нервите си, мъчителни спомени от миналото нахлуха в главата му.

Беше гласът на майка му, която го наказваше, защото бе позволил гневът да вземе надмощие над него. Споменът беше толкова силен, че той почти я чуваше. Той реагира, като наложи контрол над гнева си. Щом се успокои, Мортън се сети за кутията с камъните, която почти година стоеше в шкафа на кантората му.

Като се замисли, му хрумна, че ако на тази земя имаше залежи от минерали, които можеха да имат някаква бъдеща стойност, то вместо да изоставя територията, той можеше да успее да я продаде. Поне щеше да възстанови разходите по транспортирането на вълната.

— Кажи на мъжа да дойде утре сутринта — каза той — и прати помощника тук.

Когато главният чиновник излезе, Мортън написа бележка до аптекаря Джеймс Боланд. Искаше от него да провери камъните, дали са минерали от някакво значение и да изпрати резултатите на следващата сутрин. Помощникът влезе, докато Мортън довършваше бележката, в която посочваше, че ако не е в състояние да направи такова изследване, да каже на младежа и да изхвърли кутията.

Момчето пъхна бележката в джоба, след това измъкна тежката кутия от шкафа и я затътри навън. Щом се върна обратно към бумагите си на бюрото, Мортън забеляза покана да се включи към група инвеститори, които създаваха морска застрахователна компания. Другаде учредяването на подобни компании бе сложило край на обичайната практика параходните компании да разделят рисковете помежду си чрез продажбата на акции за корабните товари, основен източник на доходи за много инвеститори. Винаги готов да се промени съгласно изискванията на времето, Мортън изучи подробно предложението.

Не след дълго помощникът стоеше отново на вратата и чукаше на рамката.

— Сър, човекът ми каза, че той ще може да го направи — каза младежът. — Каза още, че няма да е много точно с подръчните средства, но ще се постарае колкото е възможно и ще ви съобщи утре сутринта резултатите.

Мортън кимна, като се наведе отново съсредоточено над писмото за бъдещата застрахователна компания. След това го отмести встрани, за да го изучи отново по-късно, и започна да прелиства другите папки върху бюрото си. На здрачаване единият от помощниците влезе да запали лампата на бюрото на Мортън, а останалите си тръгнаха в края на работния ден. Час по-късно тишината на вечерта бе нарушена от трясъка на предната врата, която бе отворена бързо и след това силно затръшната.

Бързи, тежки стъпки прекосиха външната кантора и помощникът запита човека по какъв въпрос идва. Джеймс Боланд стоеше на вратата, а младежът точно зад него, опитвайки се да го спре. Изненадан и озадачен, Мортън махна с ръка на младежа да излезе и каза на аптекаря да влезе.

Обикновено маниерите му отговаряха на усърдната му външност, но дори и на слабата светлина се виждаше, че той е превъзбуден. Като вадеше камък от джоба си, той се приближи до бюрото.

— Злато — каза той стих и треперещ глас, поставяйки скалата пред Мортън. — Това е парче много богата златна руда, мистър Керък.

Като контролираше неочакваната си възбуда от шокиращото разкритие, Мортън седна отново на стола, мислейки ясно и логично. Първата му реакция беше скептицизъм. Досега не беше намерен и най-малък знак за съществуването на скъпоценни метали в Австралия.

— Сигурен ли си? — попита той.

— Напълно! — възкликна бодро Боланд с пламнало лице и безумен поглед. — Казвам ви, че това е…

Той млъкна, когато Мортън се намръщи, вдигайки ръка да пази тишина, сетне посочи към вратата. Трескавата възбуда на аптекаря премина в разбиране и той отиде на пръсти до вратата и надникна през прозорчето към помощника в предната кантора. Като се успокои, той тихичко се върна на бюрото и седна на стола до него.

— Момчето не е чуло нищо — увери той Мортън тихо, после посочи към скалата. — Няма никакво съмнение, че това е златна руда, мистър Керък. Нямам материали за точен анализ, но рудата е много богата на злато.

— Всичките ли скали са златна руда?

— Не, някои съдържат известно количество сребро, ведно със следи от калай, мед и различни други метали. Имаше четири парчета златна руда и аз разбих останалите три, за да направя анализа. Те съдържат следи от други метали, и много висок процент злато.

Боланд продължи да шепне с напрегнат възбуден глас, като обясняваше, че е направил различни анализи, за да се убеди, че е прав, и всеки един от тях е дал положителен резултат. Докато слушаше, Мортън обмисляше развитието на нещата в негов интерес като цяло. Златна руда върху овцевъдната ферма беше очевидно възможност за натрупване на огромно богатство, но го изправяше пред дилема.

Акциите му в компанията сега струваха по двадесет гвинеи и той очакваше годишни дивиденти от около пет хиляди гвинеи. Но при първата новина за откритото злато, валутната криза щеше веднага да започне да намалява. Освен това, хората предпочитат сигурното усещане на златото пред това на хартията. В очакване скоро да получат злато, доверието им в банкнотите щеше да намалее, предизвиквайки рязко намаляване на цената.

Когато станеше това, неговите сертификати за акциите щяха да се превърнат в нищо повече от хиляда парчета хартийки без никаква стойност. Не можеше да се измъкне от ситуацията, тъй като беше инвестирал много в компанията. Ако започнеше да продава акциите си в по-големи количества, това щеше да предизвика размисли и спадане на цената на акциите.

Ако рудата в скотовъдната ферма беше в достатъчно количество, загубите можеха да бъдат възстановени, но това беше прекалено несигурно, за да рискува такава огромна сума пари. Дори и да се опита да открие какви са залежите, щеше да е прекалено опасно, тъй като работите там щяха да предизвикат светкавични слухове. Докато слушаше аптекаря, Мортън реши да остави акционерната компания да измине своя път, след това да проучи възможностите на златната руда.

— Само няколко унции злато от един тон руда може да донесат милиони — продължаваше да шепне въодушевено Боланд. — А от тази ще се получат няколко унции злато на тон. Мисля, че рудата произхожда от Тибубура.

Мортън се хвана за последната забележка, поглаждайки брадичката си.

— За съжаление — говореше той, — не притежавам никаква част от Тибубура. Подготовката за експлоатирането й ще отнеме много време, навярно няколко години.

Боланд се облегна назад, като остана безмълвен за миг от шок и разочарование.

— Няколко години? — ахна той. — Но защо да се чака? Казвам ви, откъдето идва тази руда има цяло състояние, мистър Керък, и ние можем да…

— Слушай ме внимателно — прекъсна го Мортън. — Не съм станал богат, защото съм се втурвал да правя неща, без предварителна подготовка. Необходимото оборудване ще струва скъпо, а в момента съм вложил много пари другаде. Ако започна да разпродавам бързо акциите си, за да купя машините и съоръженията, други ще разберат какво правим. Трябва да избегнем други хора да се хвърлят в това начинание, както и каквито и да било правни проблеми. Казал ли си на някого за това? Например на жена ти?

— Не, сър — отговори тихо аптекарят. — Дойдох тук направо от магазинчето ми. Никой друг не знае.

— В такъв случай дръж си устата затворена. Когато съм готов да действам, ще те назнача с добра заплата и с правен договор да имаш дял в печалбите. Ти знаеш как се добива и преработва тази руда, нали?

— Напълно, мистър Керък. Трябва да си опресня знанията в подробностите, но съм запознат с добиването и преработването на различни видове руда.

— В такъв случай ти си напълно подходящ избор за тази служба и имаш думата ми, че тя ще бъде твоя. Трябва да запазиш пълно мълчание по въпроса, както и да изчакаш до пет години. Но това ще е по-добре, отколкото да действаме сега и да загубим за сметка на други или да ни я вземат чрез законни средства? Не мислиш ли?

Боланд се колебаеше, сетне закима категорично.

— Да, разбира се, мистър Керък — съгласи се той. — Ще бъде безумие да рискуваме едно толкова огромно богатство. Аз съм късметлия, че съм свързан в тая работа с разумен човек като вас, а не с някой, който е прибързан като мен. Ще мълча и ще чакам колкото е необходимо.

Доволен, че Боланд щеше да направи каквото му бе казал, Мортън отново го увери, че ще получи достатъчно голяма част от печалбите. Те поговориха още малко, след това аптекарят стисна ръка на Мортън и си тръгна точно толкова щастлив, колкото бе, когато пристигна, макар и по-малко въодушевен.

Когато Боланд си отиде, Мортън се замисли за опасността, че някой друг може да открие златна руда близо до река Мърей. Той обаче отхвърли възможността като малко вероятна. Огромната част от продажбите на земя ставаха на запад и на север от Сидней, докато тази, която Крейтън беше избрал, се намираше на юг. Тъй като беше напълно незаселена, земята беше много по-евтина. Фермата щеше да бъде изолирана в предвидимото бъдеще и на много мили от нея нямаше други кошари.

Важното за момента бе да държи фермата заета и Мортън взе решение да вложи каквито средства бяха необходими в провизии и екипировката, за да бъде сигурен, че хората там ще останат доволни. Той реши също да ги накара да съсредоточат вниманието си изцяло върху овцете и да престанат да търсят други източници на доходи, тъй като всеки, който можеше да разпознава златната руда, можеше да прояви любопитство.

След като обмисли всички възможни фактори, той вярваше, че ситуацията ще остане стабилна, докато той станеше готов да действа. Погледна към камъка върху бюрото си, като му беше трудно да сдържа стремителния полет на надеждите си. Вместо богатство, което в крайна сметка да конкурира всички останали в колонията, той можеше след време да притежава състояние, което да се мери с всички останали по света.

В същото време той можеше да задоволи стремежа си да постигне целите си; мечта, която си оставаше все така силна, както и в самото й начало. Въпреки че беше заможен и известен в града човек, той все още се чувстваше така, сякаш успехът му се изплъзваше. Нещо, което той не можеше да определи точно, все още липсваше в живота му. Но ако той успееше да натрупа огромно състояние и да придобие световна слава, навярно тази вътрешна нужда, каквато и да беше нейната природа, щеше да бъде задоволена.

Седнала в дневната заедно със съпруга, сина и снаха си, Александра слушаше Крейтън и Марта, които разказваха преживяванията си по време на пътуването. Сега, след като си бяха починали, измили и преоблекли, а и вечеряли, видът им беше далеч по-малко ужасяващ за Александра. Но годините в жестоко напрежение бяха взели своето, откакто за последен път бе видяла брат си. Двамата със съпругата му изглеждаха много стари и немощни.

Повече от тяхното физическо състояние, обаче я тревожеше тяхното умствено и емоционално състояние. Бяха съвсем паднали духом, обзети от апатия и бяха неспособни да се концентрират. Вниманието им понякога блуждаеше, като от време на време те внезапно спираха разговора, за да се сетят за най-обикновени думи, което ги караше да изглеждат още по-стари. Александра знаеше, че това беше резултат от дълбоката промяна и липса на цел в живота, а не от възрастта.

Крейтън отново благодари на Александра и на Дейвид за радушното посрещане и щедрото гостоприемство.

— Макар и да бяхме поканени — продължаваше той — вашата любезност е изключителна. След едно толкова дълго и мъчително пътуване да бъдеш посрещнат така сърдечно е цяло удоволствие, за което нямам думи. Още повече, че по този начин зависимостта от подаянията става по-малко горчива.

— Крейтън — каза твърдо Дейвид, — това не е думата, която трябва да се използва между нас. Ти имаш правото да бъдеш тук, защото си от семейството.

— Напълно съм съгласна — намеси се Александра. — На теб не ти се дава нещо, а чисто и просто приемаш това, което по право ти се полага. Моля те, нека да оставим всичко това настрана, тъй като ние сме благодарни, че сте тук и ние можем да се радваме на компанията ви. Сега разкажете ни за семейството и как са всички.

Марта и Крейтън разказаха за децата и внуците си, като темата за техните най-близки същества ги оживяваше. Настроението отново стана тъжно, когато те им обясняваха как са уредили дъщерите си, сетне разговорът премина към други теми.

Катрин отиде до барчето за бренди и ликьор и доля чашите им. Докато пълнеше чашата на Александра, те си размениха усмивки, както винаги правеха, когато очите им се срещнеха. През изминалите месеци красивата млада жена се бе превърнала в любяща и любима дъщеря за Александра и дълбока привързаност се бе развила между двете, която обогатяваше живота им. Но по време на спокойните мигове в усамотение, Александра бе измъчвана от безпокойство за детето, което Катрин носеше.

Семейство Хамънд бяха донесли пощата от пощенската станция в Сидней, в която имаше писма за Катрин от майка й и баща й. Това бе доставило удоволствие на Александра толкова, колкото и писмото, която самата тя бе получила от Диердри. Тъй като беше виждала момичето малко преди да напусне Сидней, Марта каза, че тя все така се представя много добре в училище. В този момент Крейтън спомена, че е продал къщата с мебелите на Мортън.

— Там ли живее той сега?

Брат й се поколеба, сетне поклати отрицателно глава, объркан от въпроса.

— Не, продължава да живее на квартира, Александра.

За миг настъпи неловко мълчание. Марта и Крейтън бяха смутени, а Александра се притесни от косвеното заключение, че синът й продължава да живее постоянно с любовницата си. Зле прикритото весело настроение на Джонатън предизвика гневен поглед от страна на баща му, който продължаваше да е вбесен от ситуацията. Тогава Александра попита брат си за търговската дейност на Мортън.

Крейтън отговори, че знае малко подробности за операциите на Мортън, но финансовият му успех е очевиден. Спомена някои от инвестициите, които беше направил Мортън, между които и акционерното дружество за емитиране на банкноти.

— В него влизат Макартър, Монтаг и други като тях — обясняваше Крейтън. — Точно участието му в това дружество е показателно за несъмнения огромен успех на Мортън, тъй като тези хора не правят бизнес с когото и да било.

— Да, това е точно така. Движи ли се с тях в обществото?

— Не, Мортън изобщо не води светски живот, доколкото ми е известно. Прекарва седем дни от седмицата в кантората от ранно утро до късна вечер. Никой не може да каже, че не е изработил богатството, което е натрупал.

Той разказваше с удоволствие как други бизнесмени шпионирали Мортън, за да се възползват от неговата търговска съобразителност. За разлика от отношението на мъжа си, Александра мълчеше потисната, очевидно смяташе, че Мортън би могъл да направи повече, за да помогне на вуйчо си. За момента тя се въздържа да осъди постъпките му, но изпитваше неловкост от това, което Мортън вършеше.

През годините тя се бе гордяла от постиженията на сина си и бе още по-доволна, че той си бе намерил място в живота. Сега обаче изглеждаше, че той е тръгнал по лош път и е объркан относно целите си. Вместо да работи упорито, за да получи някои важен и достоен пост, което именно, както тя знаеше, той искаше, Мортън бе обхванат от натрапчивата идея да трупа състояние.

Когато разговорът свърши и всички се бяха прибрали по стаите за през нощта, Александра вече беше решила какво трябва да прави. Тя повдигна въпроса, когато двамата с Дейвид се приготвяха да си лягат и както очакваше, той й се противопостави решително.

— Няма нужда от това — каза той. — Можем да напишем писмо на Мортън и да му обясниш каквото имаш да му казваш. Освен това, не можеш да заминеш, когато Катрин очаква бебе.

— Няма да стане с писмо, Дейвид, а бебето на Катрин няма да се роди преди края на лятото. Освен това, има и други причини, заради които е наложително да замина.

— Какви причини, Александра?

— Не съм виждала дъщеря си през всичките тези четири години, Дейвид, и съм лишена от удоволствието да се наслаждавам на нейното детство. Обяснителните ми бележки към скиците са завършени и искам да разговарям с печатаря лично, преди да започне работата по албума. Марта може да се грижи за домакинството, докато Крейтън се занимава със сметките на фермата, което ще им създаде работа, докато се установят тук. И двамата имат нужда от някаква цел, иначе просто ще се погубят.

Дейвид клатеше глава в знак на несъгласие, като й предлагаше алтернативни решения за всяка една от причините да замине за Сидней. Някои от тях, като например Диердри да си дойде за кратко време във фермата, бяха почти смешно непрактични, но Александра знаеше, че той просто не искаше да бъдат разделени през трите или четирите месеца, колкото щеше да продължи пътуването и връщането от столицата. Тя споделяше чувствата му, но майчиният й дълг я викаше в Сидней.

Въпросът оста на неразрешен тази вечер, а през следващите дни тя отново го обсъждаше на няколко пъти с Дейвид. По време на един от разговорите им, той подхвърли да заминат заедно. Въпреки че щеше да й бъде изключително приятно, Александра го разубеди, тъй като тя знаеше, че той не може да понася Сидней — градът беше част от миналото му, което той си мислеше, че е останало назад.

Като най-сетне се съгласи, както обикновено ставаше за неща, които бяха важни за нея, Дейвид подбра хора, които да я придружават и започна да подготвя пътуването й. Крейтън пое сметките, а Марта домакинството, докато Александра приготвяше куфарите и се занимаваше с други неща, свързани с пътуването.

Една сутрин в края на пролетта през ноември Александра тръгна. Тя яздеше заедно с Руъл и Оли пред два фургона, карани от помощници, а други следваха с резервни коне. Когато процесията стигна пътя, всички от главната кошара излязоха да й кажат довиждане. Семейства и работници се събраха в къщата и оборите. Жените от къщите край потока излязоха навън, а Катрин доведе децата от училището, което се намираше в една малка съседна сграда. Всички викаха и махаха с ръце, а Александра им отговаряше.

Изоставила ежедневието си, Александра изпитваше чувство на изключителна свобода и се наслаждаваше на пътуването, докато вървяха на юг през земята, която обичаше. На втората вечер обаче удоволствието бе помрачено, когато спряха в кошарата „Разбойник“ за нощта. Лагерът, който построиха край пътя, се намираше в началото на долината, простираща се на изток от хълма, където бе станала битката с разбойниците, погребани в подножието му.

Самата кошара, като част от фермата, беше еднаква по значение за Александра, както всички останали. Но както призракът на Енос Хинтън продължаваше да бъде мрачна сянка върху важна част от живота й, така труповете на бандитите в подножието на хълма бяха опръскали с кръв земята. Поглеждайки към хълма, зад който слънцето залязваше, тя знаеше, че е безсмислено да вади костите им, за да ги разпръсне. Върху земята щяха да останат физическите остатъци от Хинтън точно както неговият омразен призрак преследваше живота й.

Същата нощ сънува, че помага на Катрин да ражда. Сънят й, който беше направо като истински, се превърна в кошмар, когато детето се роди. Поглеждайки към бебето, което държеше в ръцете си, Александра видя гротескно чудовище с огромни, подути мъжки полови органи. Грозното, белязано лице беше това на Енос Хинтън, който й се подиграваше злобно.

Потънала в пот, Александра се събуди навреме, за да не извика от ужас и силна болка. После, когато разбра, че сънува, тя продължаваше да усеща тежестта на бебето в ръцете си. Тя размърда ръцете си, но не успя да премахне усещането. Изпадна в смазваща депресия от кошмара, който бе като ужасно предупреждение.

В ярката светлина на следващия ден едва когато кошарата „Разбойник“ остана зад гърба им, тя можа да се отърси от потискащото чувство за предсказанието в съня й. Споменът за кошмара с неговата тревожна реалност, постепенно избледня, оставайки някъде отзад. Там той се сля с други мъчителни спомени и чувства, които се връщаха далече назад от съдбовния ден, в който напусна Камдън парк, за да търси Елизабет Макартър и баща й.

Деветнадесета глава

— Накратко, мистрес Керък — обобщи Хърмиън Уинтроп, — Диердри е отлична ученичка. Както съм изтъквала в писмата ми до вас, тя проявява интерес, а има и талант към изкуствата. След време, навярно тя ще трябва да продължи в тази насока, като учи в Англия или Европа.

— Навярно г-жо директор — изрази съмнение Александра, — ако тя желае, ще се постарая да й осигуря възможност за това. Що се отнася до моите предпочитания обаче, аз съм разделена от нея вече дълго време и не ми се иска да я окуражавам да напусне Австралия.

Високата, слаба директорка на Сайдънхам Академи кимаше, като приемаше примирено човешките слабости. Със сива коса и очи, които отиваха на цвета на безупречно чистата и изключително строга рокля, тя надзърташе над пенснето си, докато продължаваше да разговаря с Александра за Диердри. На нея й бяха поверени голям брой ученици от най-далечни земни кътчета на възраст между 10 и 18 години, всичките от богати семейства, което изискваше висок стандарт от самото училище, и тя напълно отговаряше на отговорностите, които бе поела.

Докато разговаряше с нея в кабинета й, от портрета върху покритата с ламперия стена я гледаше навъсено основателят на училището и Александра научи, че според учителското тяло Диердри няма никакви проблеми. Доволна от чутото, след няколко минути тя приключи разговора.

— Много мило от ваша страна да ме приемете веднага, като се има предвид колко късно ви съобщих за посещението си — каза Александра. — За мен разговорът ни бе не само приятен, но ми даде и доста информация.

— За мен е особено удоволствие да ви приема по всяко време, мистрес Керък. Часът по спортни игри ще свърши всеки момент. Веднага след това ще изпратя дъщеря ви в хола за посетители.

Александра благодари на директорката и излезе от кабинета, като тръгна надолу по стълбите. Беше пристигнала предишната нощ в Сидней и вършеше работите си в столицата, облечена в модна синя поплинена рокля с бледосини брокатени шарки върху корсажа и подходяща за модела висока якичка от бледосиня дантела. Шапката й, украсена с бледо син тюл отиваше на роклята й, както и сините й ръкавици от мека ярешка кожа. Въпреки че предпочиташе Пустошта, тя продължаваше да се чувства напълно в свои води сред най-отбраните кръгове, които столицата можеше да предложи.

Седнала в стаята за посетители, Александра чакаше с нетърпение да пристигне Диердри. Не след дълго вместо малкото момиченце, което бе пратила да учи, в стаята влезе висока, хубава девойка в бяло облекло за крикет, която се усмихваше възбудена. Диердри зяпна от радост, сетне двете с Александра се затичаха една срещу друга и се прегърнаха.

Очите на Александра се изпълниха с радостни сълзи и тя притисна дъщеря си по-силно и я целуна. Сетне и двете отстъпиха назад и се погледнаха една друга, при което Диердри изглеждаше леко учудена:

— Не си спомням да беше толкова превъзходно красива мамо — избърбори тя.

— Виждам, че си научила твърде добре светските обноски — подразни дъщеря си Александра, смеейки се весело.

— Но, мамо, това, което казах е самата истина — настояваше Диердри. — Винаги съм те мислела за привлекателна жена, разбира се, но… — Тя замълча, като търсеше и не успяваше да намери думите, с които да изрази чувствата си.

Александра се усмихна замислено, и погали дъщеря си по лицето.

— Винаги съм мислела за теб, като за най-прекрасното човешко създание на земята. Жизнените необходимости могат да бъдат твърде жестоки. Трябва да получиш образование, а в същото време копнея да бъдеш до мен всяка минута. Зная, че в писмата си ми казваш, че си щастлива, но дали е така, мило мое момиче?

— Да, мамо. Подобно на теб, и аз предпочитам да бъдем заедно. Но тъй като не сме, и тук е много приятно. Имам приятели и предметите ми харесват.

— Добре, ела, нека да седнем и да разговаряме, Диердри.

Седнаха на дивана и Александра улови ръката на момичето. Тя остави Диердри да говори, тъй като знаеше, че има много неща да й казва, както и беше. Нямаше никакъв намек за проблеми и Александра търсеше да открие нещо зад думите й. Те бяха просто поток от информация за приятелките на Диердри, за приятни мигове и училищните й занимания.

Една от приятелките, които Диердри спомена на няколко пъти, се казваше Алис Монтаг, чиято майка беше Елизабет, по баща Макартър. Александра каза на момичето, че Елизабет и е приятелка от дълги години, но дъщеря й знаеше вече всичко.

— Да, Алис ми е казвала, че майка й често говори за теб — рече тя. — Освен това, баща й има бизнес връзки с Мортън.

— Доколкото разбирам, той не посещава клубовете.

— Мортън ли? — възкликна Диердри през смях. — Не, ако Мортън приеме покана за вечеря, той ще занесе един от неговите мухлясали стари регистри, за да ги изучава, докато яде супата. Бизнесът е единственият му интерес, мамо.

Диердри продължаваше да говори и в крайна сметка стигна до темата за Клара Тейвиш.

— Сигурна съм, че леля Марта ти е разказала за срещата ми с жената — добави тя, с леко оправдателен тон. — Не съм я виждала втори път. Но ако я срещна, няма да разговарям с нея, разбира се.

— Защо не? Това би било изключително грубо от твоя страна, Диердри.

От изненада дъщеря й за миг онемя.

— Искаш да кажеш, че одобряваш? — попита тя превъзмогвайки смущението си.

— Нямам нищо против да разговаряш с нея, което не означава, че трябва да станете приятелки. Колкото и абсурдно да изглежда, понякога човек трябва да се съобразява с репутацията си. Но познанството ти с една бедна жена, която е на ръба на пропастта и се опитва да осигури децата си, навярно ще те накара да бъдеш по-внимателна към клопките на живота. — Александра се засмя, клатейки глава: — Мисля обаче, че можеше да измислиш някоя по обикновена личност от лейди Диердри Аугуста Джулиана Хановър, внучка на Джордж Трети.

Диердри се усмихна, като замислено изучаваше лицето на майка си, след това се облегна на нея и я целуна.

— Някак си преди не си давах сметка колко си чудесна мамо. Ти си една много, много чудесна жена.

— Не, Диердри, аз съм само едно от божиите създания, с всичките несъвършенства, наследявани от човека. Сега трябва да отивам да видя брат ти, но ние ще говорим още много с тебе, докато съм тук. Освен това, ще уредя да вечеряме няколко пъти заедно с всичките ти братовчедки.

— Може би ще е по-добре, ако ние двете вечеряме заедно, мамо. Мелиса и сестрите й не са така сърдечни, както преди, защото се чувстват обидени от Мортън. Смятат, че той е могъл да направи много повече за вуйчо Крейтън.

— Така ли? — мислеше на глас Александра. — Да, трябваше да предвидя това. Добре, аз ще се погрижа за това, но най-важното е, че двете ще прекараме колкото е възможно повече време заедно, докато съм тук. Трябва да тръгвам сега и да посетя брат ти този следобед, но утре пак ще дойда при теб.

— Ще можеш ли да дойдеш на вечерята с чай в училище поне веднъж? — попита нетърпеливо Диердри. — Моля те да го направиш, защото искам всичките ми приятелки да се запознаят с теб. Винаги съм се гордеела с теб, но искам те самите да видят, колко прекрасна си в действителност, мамо.

Дъщеря й бе от изключителна важност за нея и забележката й накара Александра да засияе от удоволствие. Като прегръщаше и целуваше момичето, тя я уверяваше, че ще дойде да гостува на нея и приятелките й. След това те отидоха до входа заедно, взеха си довиждане и Александра си тръгна.

Докато караше двуколката към хотела — Сидней Армс — Александра си даде сметка, че през годините, откакто за последен път бе видяла Сидней, градът се беше разраснал неимоверно, както по размери, така и с удобства, които да отговарят на статута му на оживена колониална столица. В края на Хайстрийт, на съвсем кратко разстояние от училището, се намираше хотелът, който беше изграден по модел на Гранд хотел в Лондон. Стаята на Александра беше просторна, луксозно мебелирана и гледаше към градините отзад, докато овцевъдите и помощниците бяха отседнали в една странноприемница няколко улици по-нататък.

Александра нетърпеливо влезе в хотела, тъй като сутринта беше изпратила единия от помощниците да занесе молба за среща със семейство Бакстър, заедно с писмата на Катрин до родителите й. На рецепцията тя намери покана от Обърта Бакстър да ги посети, когато й е удобно. Без да бърза, Александра обядва в тихата и елегантна трапезария, след това отиде при Мортън.

Полудървената сграда в търговския център, където преди години тя идваше от време на време при брат си, докато той работеше, беше непроменена и извика приятни спомени. Вътре помощниците все още работеха над канцеларските регистри и писма, застанали на високите писалища точно както преди. Но вместо Крейтън, мъжът, който разговаряше с главния чиновник, беше нейният син.

Мортън беше среден на ръст и скъпият, безупречно ушит костюм, в който беше облечен, отвличаше погледа от коремчето му, което вече беше оформил от прекалено малко физическа активност. Лицето му беше възпълничко и мрачно, а русата му коса и острите му проницателни бледосини очи бяха най-привлекателните му черти. Но за Александра той бе толкова мил и не по-малко забележителен от неговия висок и красив брат.

Мортън се обърна към нея, като учудването върху лицето му премина в усмивка, която стопли сърцето й от радост.

Силната й любов към него я изпълваше докрай, и тя изпитваше желание да го прегърне, но той не обичаше показността, особено когато присъстваха други. Тя се сдържа само да го целуне по бузата за поздрав и Мортън направи същото.

След като я представи на чиновниците си, той я отведе в стаята си.

— Колко неочаквано — коментира той. — Какво те носи в Сидней?

Александра му каза някои от причините за пътуването й усещайки промяна в настроението му. Изненадата и удоволствието да я види отстъпиха на така обичайното за него поведение на отбрана.

— Най-вече съм тук — каза тя накрая, — тъй като отдавна не съм виждала теб и Диердри.

Щом я настани на стола до писалището, Александра видя в очите му студенината, която познаваше толкова добре и от която се страхуваше така много.

— И без съмнение искаш да ме осъдиш заради Клара Тейвиш — предположи той, като седна на стола си.

— Да те осъждам? Това е много силен израз, Мортън!

— Може би, но отговаря на голяма част от разговорите, които сме водили с теб през годините. Когато бях момче, ти непрекъснато ме цензурираше.

— Смятам и този израз за прекалено силен, но нека оставим това. Ако желаеш, помисли за момент каква е била моята цел. Исках да ти помогна да се научиш да контролираш буйния си нрав, да ти помогна да откриеш какво искаш от живота и най-накрая — да насочиш енергията си към постигането на това. Мисля, че успях.

Мортън погледна встрани, дълго мисли, сетне кимна бавно с глава.

— Да, така е — призна той. — Предполагам, че никога преди не съм си давал сметка, но и ти никога не си ми казвала, нали? Ако беше ми обяснила всичко това, майко, щеше да бъде по-лесно и за двама ни.

— Не мисля, че щеше да е така, Мортън. Ти си човек на логиката, но като момче често се държеше неразумно. Може би греша, но аз съм само обикновено човешко създание, а не всезнаещ мъдрец. Ако съм била жестока, искрено те моля да ми простиш. — Тя протегна ръка и улови неговата. — Винаги съм те обичала от цялата си душа и сърце и не е възможно да съм се отнасяла преднамерено жестоко с теб.

Студенината изчезна от очите му и той поклати отрицателно глава, като стисна ръката й.

— Не, не си била жестока, майко, и аз също те обичам. И може и да не си мъдрец, но не познавам друг човек, който да е по-мъдър от теб.

Откровената размяна на мнения бе завършила в разбирателство, което Александра никога не бе успявала да постигне, докато той беше по-малък. Отношенията им изведнъж изглеждаха по-близки и това много я зарадва. Продължиха да разговарят и тя го попита как точно е станал провала на бизнеса на брат й. Мортън обясни, като даваше примери за лош късмет и грешки в преценките, довели до фалита на Крейтън.

Темата премина към неговия бизнес и Мортън каза на Александра, че в последно време е назначил още помощници и възнамерява да се премести на неизползувания втори етаж на сградата, така че ще има кантора с достатъчно място за счетоводител и други чиновници. Добави, че негов юридически съветник е Джон Фицрой. Учудена и развеселена, Александра обясни, че преди години Джон се е опитвал да я ухажва и Мортън се засмя от сърце, отбелязвайки, че е щастлив, че той не му е баща.

— Наистина — съгласи се Александра, като се усмихна, след което смени темата. — Винаги съм изпитвала голямо удоволствие да слушам за успехите ти, Мортън, и съм очарована от това, как вървят работите ти. — Тя посочи скалата върху писалището, която той използваше като преспапие: — Но по всичко личи, че не можеш да си позволиш по-хубава украса. Защо си сложил този камък?

Но когато той направи гримаса, тя добави бързо:

— Или може би предпочиташ да не обсъждаме това?

Мортън се поколеба за миг, сетне погледна към вратата.

— Не, ще ти кажа — отговори той тихо. — Този камък може да окаже въздействие върху цялото ми финансово положение, по начин, за който ти трябва да знаеш. Но трябва да те помоля за твоето абсолютно мълчание по въпроса. Не трябва да казваш на никого другиго.

Озадачена и изпълнена с любопитство, Александра се съгласи. Тогава Мортън й разказа с тих глас надълго и на широко, обяснявайки за златната руда, както и защо трябва да изчака, вместо да се възползва незабавно от шанса. Макар че бе учудена от златната находка, мислите на Александра бързо се насочиха в друга посока.

По-важно за нея в случая бе, че той й се доверяваше, че най-сетне бе постигнала неговото доверие. Освен това, колкото и парадоксално да звучеше, тя нямаше никаква представа, как да използва това откритие, за да го убеди да разшири спектъра на живота си извън границите на маниакалното преследване на богатство.

— Това наистина е забележително — каза тя, когато той свърши. — Можеш да се учиш на търпение от котка, дебнеща пред миша дупка. Мортън, безсъмнено ще рискуваш твърде много, ако действаш незабавно.

— Прекалено много — съгласи се той мрачно. — Ако всичко това тръгне добре, възнамерявам да прехвърля част на вуйчо Крейтън. Освен това, аптекарят не знае откъде е взета рудата, така че само ти и аз знаем всички факти. Сигурен съм, че разбираш необходимостта от пълно мълчание по въпроса.

— Да, разбира се. Радвам се, че ми се доверяваш, и трябва да бъдеш сигурен, че ще оправдая доверието ти. Освен това, смятам, че е проява на щедрост от твоя страна да прехвърлиш дял на Крейтън. Когато започнеш да поръчваш съоръженията и другите неща, трябва да внимаваш много.

Промяната на темата на разговора бе внимателно избрана, докато Александра мислеше как да му помогне. Мортън отговори, че не е бил в състояние да измисли по какъв начин да поръча необходимите машини и съоръжение от Англия, без да предизвика и най-малката проява на любопитство относно това, което върши. Александра предложи, поръчката да бъде за фермата, след това би могло тайно да му бъдат прехвърлени нещата на негово име. Идеята му хареса много и той ентусиазирано прие предложението.

Те продължиха да разговарят още дълго през целия следобед. Александра изпитваше голямо удоволствие, атмосферата между нея и сина й продължаваше да бъде сърдечна и хармонична. Но той си оставаше Мортън, който бе по-обидчив от останалите й деца и засега тя избягваше да говори за неща, които можеха да предизвикат противоречия.

Мортън се радваше силно на посещението й и не му се щеше тя да си тръгне, когато двамата се отправиха към вратата. Като му обеща, че ще се виждат още много пъти, докато е в града, Александра го прегърна и целуна. За първи път той я прегърна и целуна, без да се смущава от чувствата си. След това тя се отправи с двуколката към къщата, която някога бе принадлежала на баща й.

Докато колата си прокарваше път през множеството коли в късния следобед, Александра обмисляше още една причина, поради която искаше Мортън да заживее нормален живот. Тя отдавна си бе дала сметка, че когато Диердри завършеше училище, щеше да има нужда от някаква друга алтернатива, освен връщането й към изолираността на овцевъдната ферма, като постоянно място за живеене. Едната възможност бе тя да остане в Сидней и да живее със семейството на Крейтън, но самите събития бяха изключили този вариант. Мортън обаче лесно можеше да си позволи разкошно домакинство, където Диердри можеше да живее.

Когато стигна къщата, видя, че портата за колите беше затворена с верига и катинар. Щом слезе от двуколката, Александра забеляза, че по алеята се задава възрастен пазач, който забързано отключи и отвори портата, след като тя се представи. Той й даде ключовете от къщата и подкара двуколката по алеята, а Александра тръгна по пътеката към входната врата на сградата.

Къщата миришеше на мухъл и подгъвът на роклята й вдигаше прах от пода. На слабата светлина, която проникваше през покритите с капаци прозорци, под брезентовите покривала мебелите изглеждаха обемиста безформена маса. Стъпките й отекваха като шепот в тихата къща, която в много отношения приличаше на гроб и Александра усети наоколо да витае присъствието на отишли си от земния свят нейни близки, които тя бе дошла да види, закъсняла с много десетилетия.

Като се качи на горния етаж, тя влезе в някогашната си спалня. Погледна в шкафа, където бе държала пистолета си, който можеше да промени изцяло посоката на живота й, ако го беше взела през онзи ден, когато се бе отправила към Камдън парк. Притегляйки везните обаче, тя не съжаляваше, въпреки че Енос Хинтън бе разбил живота й, във всяко друго отношение животът й бе безгранично богат и възнаграждаващ, изпълнен с цел, радост и любов.

Александра отвори прозореца и махна брезента от стола. Седнала до прозореца, тя гледаше към градината и обмисляше как да продължи това, което трябваше да стори. Малко преди залез-слънце, когато затвори прозореца, за да си тръгне, тя вече беше решила. Първоначално тя възнамеряваше да остане в Сидней за кратко време и да се върне във фермата доста преди Катрин да роди, но сега тя бе разбрала, че трябва да остане по-дълго.

През следващите няколко дни тя се срещаше всеки ден с Мортън и разговаряше с него в най-лошия случай по няколко минути. Разговорите им продължаваха да бъдат все така сърдечни и приятни, като по-голямата част от времето обсъждаха неговите търговски дела. Веднъж той отново спомена Клара Тейвиш в полушеговит тон, като очевидно искаше да разговарят за нея и след това да забравят темата, но Александра отклони разговора в друга посока.

Освен всекидневните си посещения при дъщеря си, един следобед Александра отиде в училището за вечерята с чай с Диердри и нейните приятелки. Този приятен случай отразяваше космополитната атмосфера в училището. Между приятелките на Диердри имаше момичета от Великобритания и Австралия, както и едно прекрасно англо-индийско момиче от Бомбай и френска девойка, чийто баща беше богат търговец от Папити, Таити.

Рано една вечер Александра посети семейство Бакстър, които я посрещнаха сърдечно и гостоприемно. Докато разговаряше с тях за Катрин, Александра изрази самата истина, когато им каза колко много се е обогатило нейното семейство от присъствието на младата жена сред тях. След като Александра си тръгна, като взе писмата, които бяха написали на Катрин, семейството остана щастливо и напълно доволно от това, че тяхната дъщеря си бе намерила добър дом.

Сред различните задачи Александра обсъди с печатаря скиците на Адолариъс и обяснителните бележки към тях и разгледа мостри от работата, извършена от подвързвача, който щеше да оформи албумите. Освен това, тя отиде да види племенницата си Мелиса, в чиято любезност се почувстваха студени нотки, но тя покани Александра да им гостува в неделя, когато сестрите й и семействата им щяха да прекарат заедно.

Най-сетне, един следобед тя отиде да посети Клара Тейвиш. Клара пребледня, когато отвори вратата, тъй като разпозна Александра и се уплаши, да не би да предизвика скандал. Докато вървеше напред, като водеше Александра към дневната, Клара нервно коментираше колко неловка е ситуацията.

— Да, така е — съгласи се с нея Александра, докато сядаше. — Но с разум и добро желание ние трябва да преодолеем това.

Облекчена от сърдечния тон на Александра, Клара се усмихна леко.

— Моля ви, нека да обясня обстоятелствата, в които се намирам, мистрес Керък. Когато се запознах със сина ви, току-що бях овдовяла с три деца. За малко да бъда изхвърлена от дома ми, без никакви пари или перспектива да намеря такива.

— Да, известно ми е. В градската градина вие сте се срещнали веднъж с дъщеря ми, която ви се е представила като лейди Диердри Аугуста Джулиана Хановър. Е, тя случайно е моята дъщеря, Диердри Керък.

— Ваша дъщеря? — зяпна развеселена Клара. — Да, сега виждам приликата, но бях сигурна, че е това, за което се представи, мистрес Керък. Това звучеше напълно правдоподобно, а освен това, бе и изключително очарователна.

— Диердри е очарователно момиче — съгласи се Александра. — Но единствено способността й да бъде убедителна надминава нейното въображение. Във всеки случай тя ми разказа за обстоятелствата около вас, които тя научила от една нейна съученичка.

Клара въздъхна дълбоко и кимна с разбиране:

— Да, няма нищо тайно в живота ми, мистрес Керък.

— Наистина децата ви са облечени и нахранени, но връзката ви с Мортън ще се окаже голяма пречка, щом пораснат.

Клара веднага се съгласи, но изтъкна, че няма друга възможност. Докато разговорът течеше, Александра оцени високо личността на Клара. Тя реши, че може да й се довери да не казва нищо на Мортън за срещата им. След това обясни, че възнамерява да го убеди да сложи край на връзката си с нея.

— Дойдох да разговарям с вас — продължи Александра, — така че да не възприемете погрешно намеренията ми и да мислите, че не зачитам нуждите ви. Ако Мортън се съгласи да направи това, което ще го помоля, аз ще се погрижа да уреди изплащането на сума, която да бъде достатъчна, за да осигури на вас и децата ви прилично благосъстояние.

Развълнувана, Клара се усмихна щастливо, възкликвайки, че в такъв случай всичките й проблеми ще бъдат решени. Александра я предупреди да не казва нищо на Мортън и Клара въодушевено се съгласи да запази пълно мълчание по въпроса. След като бе постигнала целта си, Александра поговори още малко с жената, след което си тръгна.

Подготвена да разговаря с Мортън за Клара, Александра обаче знаеше, че ще бъде по-добре, ако той подхване темата, както бе направил преди. Когато го видя същия този ден, той не каза нищо по въпроса, нито на следващия ден. Докато чакаше той да засегне темата, Александра продължи да посещава Диердри всеки ден и да се занимава с другите си делови задачи.

При разговорите си с търговеца, който продаваше вълната от фермата, с посредника, който всяка пролет доставяше товарите с провизиите, както и с началника на компанията, която превозваше вълната и провизиите, Александра откри начини да бъдат избягвани малките проблеми, които възникваха от време на време. Написа и изпрати писмо до сър Джефри Бодънхем в Лондон, в което го информираше, че албумът с офортите, направени от скиците, скоро ще излезе от печат, както и за най-пресните новини, свързани със семейството и Австралия като цяло.

Докато разглеждаше кориците на албума в кантората на печатаря, последният й направи интересно предложение. Каза, че в Англия има готов пазар за една книга за Пустошта и той е готов да раздели разноските по публикуването, ако тя се наеме да напише такава книга. Тъй като работата по обяснителните бележки към албума й бе доставила истинско удоволствие, Александра отговори, че е заинтригувана от идеята и ще размисли върху нея.

Следващия път, когато разговаря с Мортън, тя му каза за офертата на печатаря. Той я окуражи да приеме предложението, като добави, че той ще си поръча значително количество екземпляри от книгата. Най-накрая той отново спомена Клара Тейвиш и изказа убеждение, че Александра не одобрява положението.

— Ти си възрастен човек, скъпи — изтъкна Александра. — Това, което правиш, не изисква моето одобрение. Въпреки това ще кажа, че ти се възползваш нечестно от финансовите затруднения на бедната жена, което не е достойно от твоя страна.

— Никога не съм гледал на нещата от тази гледна точка, майко.

— А трябва, тъй като други го правят. Предполагам, че възнамеряваш в крайна сметка да се ожениш за пари или пост, или може би ще предпочетеш и двете.

— Да, имаш ли нещо против?

— Бих предпочела да се ожениш по любов, но това няма връзка с въпроса. Ролята ми е да ти помогна всячески да постигнеш твоите цели, а не да вземам решения вместо теб. В този смисъл, бих те посъветвала, че жена, която може да ти донесе пари, пост или двете, ще е от семейство, което няма да погледне с добро око на връзката ти с мистрес Тейвиш.

Свъсил вежди, Мортън се замисли, сетне кимна с глава и знак на съгласие.

— Да, това е така — рече той. — Трябва да помисля по този въпрос.

Тонът му говореше, че няма никакво намерение в скоро време да променя нещата, но Александра беше уверена, че е казала достатъчно за момента. Като запази по-силните си аргументи за следващия път, тя заговори за лошото състояние на отношенията между Мортън и братовчедките му. Изтъкна, че семейството на бъдещата му съпруга ще съди на основата на тези връзки за това, доколко той би се разбирал с тях.

— Какво ме съветваш да направя, майко? — попита той. — Докато те продължават да се отнасят с мен като с непознат, и аз ще правя същото.

— Разбира се, скъпи — увери го тя, потупвайки го по ръката. — Що се отнася до мен, те могат да си се сърдят докогато си искат. Единственото ми безпокойство е въздействието, което това може да окаже върху теб, а най-вероятно е да има такова, нали. Поради това ми се ще да позагладя нещата, ако нямаш нищо против.

— Нямам нищо против тях — отвърна той неохотно. — Но не възнамерявам да им правя официални предложения.

— Не мисля, че е необходимо, Мортън. Но ако те решат да бъдат сърдечни, ти можеш да бъдеш великодушен към бизнеса на съпрузите на Мелиса и Аманда като търговци в града. Ако братовчедките ти искат да бъдат в добри отношения с теб, няма да ти бъде кой знае колко трудно да насочиш някоя печеливша сделка към Джилбърт и Харисън, не е ли така?

Мортън се съгласи неохотно и Александра изпита дълбоко облекчение, тъй като още един ход от плановете й попадна точно в целта. Тя бе уверена, че може да убеди Мелиса и сестрите й да променят отношението си. След това, ако успееше да накара Мортън да създаде семейство — той щеше да има около себе си роднини, както и четири жени, които да се грижат за светските му прояви. След като бе постигнала повече от достатъчно за един ден, Александра незабавно премина към по-леки теми, оставяйки Мортън във весело настроение, когато разговорът им свърши.

Неделя следобед Александра се отправи към дома на Мелиса и както бе очаквала, се натъкна на гостите. Всичките четири сестри бяха там, както и съпрузите на две от сестрите и децата. В атмосферата на наложена любезност, обстановката беше неприятна, дневната пренаселена и шумна, като никой от възрастните не правеше усилия да контролира децата.

Разговорът беше изпълнен с намеци за Мортън, както и за парите като цяло. Слабият чай беше единствената почерпка, като Мелиса се извини и каза, че не може да си позволи нищо друго. Тя също се извини за шума, който децата вдигаха, като отбеляза, че доходите на семейството й не позволяват да наеме гувернантка или прислужница. Докато намеците продължаваха, Александра се сдържаше, като чакаше удобен случай.

Той се появи, когато Леона, най-прямата от сестрите изкоментира малката сума, която Мортън бе платил за къщата на баща им.

— Колко трябваше да плати, Леона — попита кротко Александра.

— Е, във всеки случай повече, отколкото плати — отговори Леона възмутено, — като се има предвид, че татко го въведе в професията. Ако имах пари за зестра, отдавна да съм се омъжила за човек по мой избор.

— Сделката беше продажба на къщата, а не осигуряването на твоята зестра, а освен това, Крейтън изобщо не е показал нищо на Мортън. От самото начало Мортън пое по свой собствен път, по един по-агресивен начин, какъвто Крейтън изобщо не е използвал.

— Агресивен ли? — повтори Леона, повдигайки вежди. — От това, което чувам, мисля, че „безжалостен“ ще е по-точната дума.

— Леона — започна Александра с тих, леден глас — Ще изтърпя твоята наглост, но няма да слушам как злословиш за сина ми.

Изненадана от тона на Александра и от ледения й поглед, младата жена се изчерви от смущение.

— Моля да ме извиниш, лельо Александра — каза тя. — Не исках да очерням Мортън, а и съвсем естествено е да го защитиш. Но по всичко личи, че той можеше да направи повече, за да помогне на татко.

Когато другите се съгласиха с нея, Александра ги прекъсна, като им каза безцеремонно, че случилото се е било неизбежно.

— По-голямата част от доходите на Крейтън бяха от инвестиции в товарни кораби — отбеляза тя, — но тази дейност сега е премахната от морската застрахователна компания, учредена в града. Крейтън щеше да откаже на Мортън, ако той просто му беше предложил пари, а това щеше да е единственото разрешение. А както вие добре знаете, Крейтън далеч не е единственият фалирал тук.

Настъпи неловко мълчание, нарушавано единствено от вдигания от децата шум. След това Мелиса се обади:

— Ние обичаме баща си и според мен нашето схващане за случилото се е напълно естествено, лельо Александра.

— Никоя от вас не обича баща си повече, отколкото аз обичам брат си, а вашето схващане за нещата е неразбираемо за мен. Казвате, че се намирате в нужда, а съвсем преднамерено обиждате богат ваш близък роднина. И ако фирмата „Хамънд & Керък“ някога възкръсне, вие ще бъдете наследници на баща ви, не е ли така.

Александра се обърна към двамата мъже:

— Вашето поведение е най-нелогично от всичко, защото вие трябва да си дадете сметка, че Мортън е в състояние да ви помогне в бизнеса.

Мъжете размениха учудени погледи, след което Стивън призна, че е направил грешка, като не е изразил привързаността и уважението си към Мортън. Харисън каза, че изпитва същите чувства и отношението на четирите сестри рязко се промени. Атмосферата в дневната се успокои, когато Дора изведе децата да играят навън, а двамата мъже излязоха забързано до най-близката кръчма, като се върнаха след няколко минути с бутилка шери.

На чашка шери атмосферата стана приятна, а разговорът — сърдечен и задушевен. Сестрите заразпитваха за родителите си, след това със същия интерес и за семейство Керък. Александра си тръгна след час, като всички въодушевено настояваха да ги посети отново, когато на нея й е удобно.

Посещението на Александра имаше непосредствено въздействие. На следващата сутрин Стивън и Харисън се появиха в кантората да засвидетелстват уважението си към Мортън. Освен това, когато тръгваше за кафенетата, той срещна Леона и Дора и двете се държаха много приятелски с него. Когато по-късно през деня двамата с Александра разговаряха, той й разказа за това, добавяйки, че е уредил сделки за двамата мъже, които с течение на времето ще се окажат много изгодни.

На другия ден Мортън отново повдигна въпроса за Клара Тейвиш. Александра беше започнала да идва в кантората му в ранните вечерни часове, когато там оставаше само един от помощниците, и те можеха да говорят, без да бъдат прекъсвани. Стаите в кантората бяха тихи, а летният здрач преминаваше в мрак, когато Мортън й каза, че е решил да сложи край на връзката си с Клара.

Щом свърши, Александра отбеляза, че е негово задължение да осигури Клара и децата й, след като ги остави. Той се замисли, след което се съгласи и заяви, че ще им предостави необходимата сума. Държането му говореше, че той има предвид далечното бъдеще, и Александра му заяви, че трябва да го стори в най-близко време, след което да разшири интересите си извън бизнеса си така, че да има приятели и дължимото уважение. Мортън отговори, че вече е уважаван из целия град, има приятели, които се отклоняват от пътя си, за да говорят с него на улицата.

— Това са делови познанства, а не приятели — обясняваше Александра. — А някои от тях се страхуват от теб, тъй като държиш ипотеките върху тяхна собственост, а това далеч не е уважение, Мортън. — Тя вдигна ръка, когато той понечи да говори: — Не, моля те, изслушай ме. Според мен ти се отклони от пътя към това, което в действителност искаш, и сега единственото, което правиш, е да трупаш пари. Когато живеех тук, Фаръл Ибетс не беше много по-стар, отколкото си ти сега. Мисля, че си тръгнал по същия път.

— Не, не — противопостави се Мортън, — та той дори не е женен, мамо. Както говорихме с теб, аз искам да имам съпруга и семейство.

— Ибетс имаше същите намерения. Той не можа да намери съпруга и семейство в регистрите, и ти няма да ги откриеш там. Ти си преуспял много в бизнеса, но ти липсва успеха като човек, който е уважаван и тачен. За тази цел ти трябва да бъдеш канен на всички социални събирания, да подпомагаш благотворителни дейности и да бъдеш изключително щедър към роднините и приятелите си.

— Но защо трябва да правя това, мамо? Мога да си намеря жена от добро семейство, без да обръщам наопаки целия си живот.

— Ако искаш тя да бъде от много добро семейство, с положение, ти трябва да се промениш, Мортън. И когато веднъж усетиш истинското уважение от страна на тези около теб, резултатът ще си е заслужавал труда. — Като се наклони по-близо към него, тя извади последния си, най-силен аргумент. — Освен това, ти трябва да си създадеш репутация, която е необходимо условие за почит, запазена за неколцина.

— Какво искаш да кажеш, мамо?

— Споменах за теб пред сър Джефри Бодънхем. Той е високопоставен държавен служител, с когото установих приятелски отношения чрез кореспонденция.

— Да, името ми е познато.

— Когато си готов да започнеш с това — продължи Александра, сочейки с пръст към камъка на писалището, — първо, изпрати твоя аптекар да открие какво е количеството. Ако става въпрос за големи залежи, замини за Лондон да се срещнеш със сър Джефри. Нека той да извлече политически дивиденти, като обяви откриването на злато, след което ще стане твой спонсор. Златото ще ти донесе несметни богатства, но в същото време ти ще извършиш огромна услуга на кралството, тъй като ще осигуриш пари за държавата. Такава услуга се възнаграждава с големи почести, Мортън. — Като улови ръката му, тя завърши с тих, настойчив глас:

— Имам предвид да получиш титлата найт9.

Той остана безмълвен за известно време, слисан от казаното от нея, след това проговори тихо:

— Възможно ли е, мамо?

— Мисля дори, че е вероятно — отговори тя и се изправи на крака. Целуна го, след това тръгна към вратата. — Помисли си за това, Мортън.

Тя излезе и потегли към хотела. След вечеря в трапезарията, Александра се качи в стаята си. Докато се приготвяше да си легне, тя си мислеше със задоволство, че е сторила най-доброто за Мортън и само може да чака плодовете.

На следващата сутрин, когато понечи да се облече, на вратата се почука. Завързвайки колана на нощницата си, Александра отговори. В коридора стоеше Мортън, който беше спал малко, ако изобщо си беше лягал. Със зачервени очи и набръчкано от умора лице той й заяви, че е решил да действа съгласно съветите й.

Изпълнена с облекчение, а също и с толкова радост, Александра му каза, че братовчедките му ще преместят неговите вещи в къщата на Хамъндови и ще ги подредят. Размениха си целувки, след което той си тръгна. Александра се облече и когато прислужницата донесе подноса със закуската, тя помоли жената да предаде на управителя на хотела да изпрати човек да докара от конюшнята една двуколка.

На път към къщата на Мелиса Александра спря в странноприемницата, където бяха отседнали работниците от фермата, и изпрати един от помощниците до къщата на Елизабет Монтаг с молба да бъде приета.

Когато пристигна у Мелиса, тя и Дора я посрещнаха с възторжени поздрави. Щом им каза за намеренията на Мортън, Дора излезе да вземе другите две сестри, а Мелиса направи чай. Когато всички се събраха, Александра им каза какво трябва да бъде направено. Сестрите познаваха домашни прислужници, които търсеха работа, и Мелиса пое грижата, заявявайки, че тази вечер къщата ще е готова.

Уверена, че домакинството на Мортън беше в напълно сигурни ръце, Александра си тръгна.

В хотела тя намери отговора, който Елизабет веднага беше предала на момчето да донесе. Вместо покана тя бе написала изпълнена с хумор заповед Александра незабавно да се яви. Доволна и развеселена, тя се качи в двуколката.

Тъкмо икономът понечи да отвори по-широко вратата на огромната, луксозна тухлена къща, за да влезе Александра, и Елизабет прелетя край него с протегнати напред ръце. Тя беше все така стройна и с приятна външност, каквато Александра я помнеше, със същата слънчева и радостна усмивка и докато се прегръщаха и целуваха, и двете се смееха щастливо.

В просторния скъпо мебелиран салон Александра и Елизабет седнаха на дивана да разговарят, а прислужницата донесе чай и бисквити. Старото поколение бе сменено от ново и Елизабет бе една от сравнително малкото хора, които лесно си спомняха за отвличането на Александра преди четвърт век. Тя спомена за него, както и за тревогата и страха, които бе изпитвала до момента, в който бе разбрала, че Александра е добре. След това тя мина към други теми на разговор.

Тъй като имаха много неща да си споделят, те прекараха цял час, като си разказваха за основните събития в живота им през последните години. След това Александра насочи разговора към децата си в частност към Мортън. Елизабет й каза, че го е виждала само веднъж, когато тя и съпругът й случайно го срещнали на улицата.

— Сигурна съм, че знаеш — продължи Елизабет, — че той и Хауърд са съдружници в няколко бизнес операции. Хауърд го кани вече няколко пъти на вечеря, но той не е приел досега нито една покана. За мен ще бъде удоволствие да го поканя на някои по-официални случаи, но… — Гласът й постепенно се загуби и тя вдигна рамене, сякаш се извиняваше. — Нали знаеш, за онази негова доста злочеста любовна връзка, Александра.

— Това е така — отговори Александра, като се усмихна мило. — Но да се чуди човек на стандартите ни. Ако една жена общува с градинаря си или съпругът й си има любовница в крилото на прислужниците, те будят възхищение заради тяхната дързост, стига да не я правят обществено достояние. Но ако един мъж и една жена живеят заедно открито и честно, те биват презирани.

Елизабет сви устни в пристъп на моментно раздразнение, след това се засмя.

— Александра, съвсем бях забравила, че когато се усмихваш най-сладко, можеш да оголиш зъбите си, готова да хапеш. Възхищавам се от лоялността ти към твоя син, но какво искаш от мен да направя? Да се превърна в парий?

— Първо — отговори Александра, като улови ръката на приятелката си, — ще моля да ме извиниш за избухването ми. Второ, искам да чуеш някои новини за Мортън. Той ще живее отсега нататък сам в къщата на баща ми, а аз успях да го накарам да започне да приема покани.

Елизабет поклати отрицателно глава, като се смееше.

— Не трябва да се извиняваш, тъй като аз наистина изпитах удоволствие от огнената искра в теб. Радвам се да чуя тези неща за Мортън. В неделя следобед даваме прием в градината в чест на новия военен прокурор и на него ще присъстват губернаторът и много други. Ще бъда изключително щастлива да включа теб и Мортън в списъка на гостите.

Александра прие поканата и изказа дълбоката си благодарност. След като щеше да бъде гост на прием, чийто домакини щяха да бъдат семейство Монтаг, тя знаеше, че Мортън ще трябва да избира от поканите, които щяха да завалят. Тя поговори с приятелката си още известно време, след това завърши посещението. Елизабет излезе да я изпрати до двуколката. Докато се прегръщаха и целуваха, те си обещаха да поддържат контакти с писма.

Александра подкара двуколката към хотела и след като обядва, отиде до странноприемницата и разговаря с Руъл. Даде му пари да закупи продукти и му каза да направи необходимата подготовка за заминаване на разсъмване следващия понеделник.

След това приключи работите си в града, запълвайки времето до края на учебните часове, когато можеше да посети Диердри. Въпреки че всичко наоколо беше същото, както преди, вътрешно тя изпитваше промяна, дълбока и различна, както е при смяна на годишните времена. След като изпълни задълженията си тук, тя трябваше да се върне в Тибубура и да се изправи пред опасността, пред неразрешимия проблем, дали отвратителното позорно петно на Енос Хинтън щеше да стигне до следващото поколение на нейното семейство.

По-късно, по време на разговора й с Диердри, Александра се опита да намери начин да предупреди дъщеря си срещу нещастия от рода на това, чието трайно страшно въздействие тя продължаваше да изпитва. Принудена да използва най-общи термини, тъй като момичето с острия си ум можеше да отгатне страшната тайна от някои подробности, Александра само успя да я обърка.

— Какво искаш да кажеш, мамо? — попита тя.

— Искам да кажа, че винаги трябва да внимаваш — отговори Александра, продължавайки да търси думи. — Винаги преценявай добре ситуации, при които можеш да бъдеш в опасност.

— Да, мамо, аз правя точно това — отговори Диердри объркана.

Александра се поколеба, като силно желаеше да открие начин, чрез който да предпази прекрасната си дъщеря срещу всички нещастия, да я въоръжи срещу всякакви опасности. Тя обаче знаеше, че е безнадеждно. Беше невъзможно да се предвиди какво Диердри щеше да срещне по време на мъчителното изкачване нагоре по стъпалата на живота и единствено съдбата можеше да определи дали тя щеше да се препъне. Като се усмихна; Александра улови Диердри за ръката и я задържа, докато разговаряше с нея за училището.

Двадесета глава

Пътуването на запад, което започна седмици по-късно, отколкото Александра първоначално бе възнамерявала, бе изпълнено с протакания, които започнаха още от самото начало. През първия ден те едва стигнаха до Парамата и на единия от конете му падна подковата. Единственият ковач в селото беше отишъл да търси изгубил се кон и се върна чак късно следобеда. Но след като конят бе подкован, вече бе станало прекалено късно, за да се продължава по-нататък.

На следващия ден конете се движеха с мъка под горещото слънце, като теглеха фургоните нагоре по стръмния източен склон на Сините планини. След като пресякоха билото, конете се завлачиха бавно пред фургоните, а от спирачките се вдигаше пушек, който премина в пара. Двама от чираците хвърлиха кофи вода върху кожените наколенници, за да ги охладят. Но когато момчетата не успяха с водата за първия фургон, той се спусна по стръмното нанадолнище, като кожата се запали от силното търкане.

Кожата бързо изгаряше и стоманената рамка на спирачките скърцаше срещу повърхността на колелото, докато фургонът набираше скорост. Конете зацвилиха побеснели от ужас, когато фургонът се обърна и ги заблъска пред себе си. Руъл завъртя обратно коня си и запрепуска към фургона. Навеждайки се от седлото, той сграбчи от пътя един дебел клон, след това го хвърли в предното колело на фургона.

Щом клонът приклещи бързо движещото се колело, дървените спици се разцепиха с трясък. Колелото се сгромоляса и предната част на фургона се удари върху оста. Конете рязко спряха и се препънаха, а тежката кола се подхлъзна сред облаци от прах, като спря само на няколко инча от края на пътя, който гледаше към една пропаст.

Момчето, което караше фургона, погледна надолу към бездната и очите му се разшириха, а лицето му стана бяло като платно.

Другият фургон и резервните коне спряха, а Руъл слезе от коня и се запъти разгневен към чираците, които бяха охлаждали спирачките.

— Не се приближавайте до мен! — крещеше яростно той. — Ако само се приближите, ще ви извия гръкляните.

Чираците бързо се свиха зад фургона, когато той се обърна към този, който беше на седалката.

— Казвал съм ти, че когато фургонът ти излезе от контрол на хълм, трябва да го караш в края на пътя. Ако искаш да се пребиеш, твоя си работа, но този фургон и тези коне са ценни. Сега слез, и ела да ми помогнеш за тези коне!

Все още изплашена до смърт от премеждието, Александра последва Юли, когато той се върна обратно и слезе от коня, за да помогне да откачат впряга. Тя дръпна юздите близо до колата, докато чираците поведоха конете настрана, а Руъл коленичи да види в какво състояние беше оста. Изправи се, като клатеше мрачно глава и каза на Александра, че оста е повредена.

— Нищо не може да се направи с това, което току-що стана — каза тя. — Бързите ви действия предотвратиха една трагедия, Руъл.

— Но не и счупването на оста — отговори той иронично. — Резервните ни колела няма да ни свършат работа, мистрес Керък. Ще отидем в Батхърст и ще вземем стая за вас в странноприемницата, след това заедно с другите мъже ще докараме фургона.

— Познаваш ме твърде добре, за да си мислиш, че ще седя в странноприемница, докато ти и останалите работите тук през цялата нощ, Руъл. Нека да действаме както е необходимо, а аз ще почивам с всички останали.

Той кимна и каза на Юли да откачи и другия впряг коне. Няколко минути по-късно двата чифта коне бяха впрегнати в извадения от строя фургон и животните се напрегнаха и изтеглиха колата към другия край на пътя. След това, като оставиха Юли и единият от помощниците да наглеждат повредения фургон, Александра и останалите мъже се отправиха с другата кола към Батхърст, като чираците непрекъснато поддържаха спирачките му мокри.

В странноприемницата, в която бяха отседнали на идване, хазаинът им предложи да използват празния навес. Руъл и чираците разтовариха фургона там и го заключиха, след това Александра отиде заедно с тях в работилницата за коли.

Собственикът — беззъбо, весело старче, претършува коларските части, натрупани край работилничката му, и откри една счупена ос със здрава главница. Той метна шипа на оста във фургона, след това се покачи в него и те потеглиха.

Щом стигнаха повредената кола, те започнаха тежката работа по прехвърлянето на товара от нея в другата кола. Сред него бяха провизиите и кухненските прибори и Александра запали огън, за да приготви вечеря. След като товарът беше прехвърлен, мъжете и чираците използваха дебели клони като лостове, за да повдигнат предната част на повредения фургон. Майсторът колар завърза осовия шип към счупената ос, след което намести резервното колело върху него.

След като свършиха работата, всички се събраха около огъня и Александра им сервира храната. Щом вечеряха и прибраха съдовете, тръгнаха бавно по пътя сред гъстия мрак, като чираците носеха фенери и наблюдаваха колелото. Спираха често, за да затягат въжетата и стигнаха до работилницата на коларя късно през нощта.

Задържаха се в Батхърст два дни, докато възрастният майстор старателно поставяше нова ос на фургона. Овцевъдите и чираците му помагаха, а в това време Александра съчиняваше подготвителни бележки за книгата си за Пустошта, която бе решила да напише. Беше й трудно да се съсредоточи, тъй като знаеше, че времето, когато Катрин трябваше да роди, наближава неумолимо. Най-накрая, на третия ден на разсъмване, те потеглиха по пътя в западна посока.

През годините малки ферми с овце се бяха появили край пътя. За хората в тях огромните Тибубура и Уайамба далеч на запад бяха легендарни, а техните собственици — кралете на Пустошта. Както и по време на пътуването им на изток, и сега се беше разнесла мълвата, че Александра и групата й щяха да минат. Късно всеки следобед някой собственик на ферма стоеше на пътя, за да им предложи вечеря и подслон за през нощта.

Пристигането им представляваше дълбока промяна в абсолютната самота и еднообразие на малките ферми, и винаги предизвикваше огромно вълнение. С непретенциозна официалност Александра биваше представяна на жените и семействата, а децата щастливо отстъпваха стаята си на нея. След продължителни обилни вечери тя сядаше на верандите и разговаряше със собствениците и съпругите им, докато в същото време овцевъдите, чираците и децата се събираха покрай светлината на фенерите, за да слушат.

Считана в тези ферми, като безспорен авторитет по цените на вълната, отглеждането на овцете и управлението на фермите, Александра отговаряше на въпроси и даваше съвети. Просяците и мошениците, които бяха посещавали кошарите, бяха описвали Тибубура и разказвали за случили се там неща, като техните описания и разкази бяха неизменно по-интересни и внушителни от самата действителност. От години Александра и съпругът й бяха известни сред по-малките ферми, като свръхестествени герои и хората винаги оставаха учудени, когато откриваха, че тя е само младееща четиридесет и три годишна жена, без бръчки по лицето и коси, все още недокоснати от сивия цвят.

Александра обичаше тези посещения, но тяхното заминаване беше забавяно, докато чакаха да поправят я някоя част от сбруята, я счупената верига на ремъка, я охлабения бандаж на колелото на фургона. Веднъж поели по пътя, скоростта им бе досадно бавна, тъй като конете се уморяваха бързо от жестоката януарска горещина, а и други неща предизвикваха забавяне. Една сутрин се натъкнаха на болен просяк мошеник и прекараха по-голямата част от деня да го закарат до една ферма, докато друг път денят бе загубен да помогнат в потушаването на пожара, подпалил тревата на едно от малките овцевъдни стопанства.

Логически погледнато, това беше поредица от несвързани помежду си събития, но на Александра й се струваше, че имат някакво друго, по-важно значение. По време на нескончаемите часове, докато яздеше по пътя под палещите лъчи на слънцето и с размазания от треперещите от горещината въздушни пластове хоризонт пред нея, тя се сещаше за други моменти, когато планове и разписания бяха ставали безсмислени, тъй като се бяха сблъсквали с непредвидими неща на всяка крачка. Тайнствена и безлична, Пустошта изглежда си имаше своите настроения, като определяше ритъма и хода на събитията. Понякога тази инерция помагаше, друг път пречеше, но съпротивата срещу нея беше безплодна и водеше единствено до пълен провал.

Най-сетне последното малко стопанство за овце остана зад гърба им и пътят беше единствената следа от човешка дейност в огромните пространства на дивата природа. В тази обстановка Александра още по-трудно възприемаше дребните нередности като просто съвпадение. Безкрайната и сурова красота на пейзажа винаги щеше да убягва от разума й, като оставаше за нея девствено и тайнствено място, което бе населено от непознати… Тя го обичаше, ала единствено аборигените, с тяхното странно и загадъчно познание за събитията, преодолели дистанцията на време и пространство, бяха напълно пригодени към него и представляваха част от вековната земя на Пустошта.

Една сутрин, веднага щом тръгнаха на път, на хоризонта се появиха гъсти облаци прах и групата забързано свърна от пътеката към една малка, скътана долина. Притъмня, а вятърът бързо премина във вихрушка, която насити въздуха с прах до задушаване, докато Александра и мъжете връзваха конете към фургоните. Когато успяха да се качат в едната от колите, другата вече се виждаше като неясна сянка между облаците прах.

Вятърът виеше около фургона и удряше по брезентовото покривало, а Александра и мъжете седяха, покрили с одеяла главите си, за да могат да дишат. По лицето й се стичаше пот от задушаващата горещина под одеялото в очакване пясъчната буря да свърши. Часове по-късно, когато вятърът утихна, вече беше станало твърде късно, за да продължат, а и липсваше един кон.

Голяма част от следващия ден бе загубена в опитите им да открият коня. Руъл смяташе за загуба на време да го търсят, но независимо от неотложната нужда да стигне до фермата, Александра настояваше да направят още усилия, за да не загине бедното животно от жажда или да бъде убито от дивите кучета динго. По обяд, след като единият от чираците за малко да се изгуби, докато го търсеше, тя се предаде и те отново поеха надолу по пътеката.

Няколко дни след пясъчната буря пресякоха река Дарлинг. На запад от нея се разрази лятна гръмотевична буря, породена от непоносимата горещина. Тъмни, гъсти масивни облаци превърнаха деня в здрач, изливайки се от време на време в порой от дъжд или градушка. По-често обаче облаците бяха придружавани единствено от поредица светкавици, които подпалваха тревата, и от силния рев на вятъра, който разнасяше пожара.

Гръмотевичната буря предизвика още по-голямо забавяне и Александра, и работниците подслониха конете под дърветата в случай, че започнеше да се сипе натъртваща градушка. Нощем яркочервените контури от пламъците на горяща трева се виждаха понякога в далечината и злокобната тежка миризма на пушек се носеше непрекъснато във въздуха. Тълпи кенгура, емута и други животни минаваха покрай тях и бягаха панически от пламъците, но нито един от пожарите не достигна до пътеката. И въпреки безбройните препятствия, най-сетне пътуването навлезе във финалната си фаза.

Денят, в който пресякоха Голите Планини в южния край на стопанството, Александра си спомни вцепеняващия, ужасно реалистичен кошмар, който бе сънувала и преживяла в „Кошарата на разбойника“ по време на пътуването си към Сидней, Практическата страна на нейния характер й говореше, че да се правят асоциации между съня и кошарата е абсурдно, но емпиричната, насочена навътре страна на нейната природа, сочеше кошарата като директната причина за кошмара.

Тя отстъпи пред тази страна на характера си и каза на Руъл да не спират в кошарата за нощуване. Човекът пригоди скоростта на пътуването, разпределяйки по време спирането им за през нощите, така че да преминат през цялата територия на „Кошарата на разбойника“ денем. Прекосиха южната й граница рано един ден, разполагайки с достатъчно време, за да успеят да стигнат в най-северната част на стопанството на залез-слънце.

За първи път през време на пътуването нещо уплаши резервните коне, като ги принуди да бягат напосоки, и мина цял час, докато чираците се опитваха да ги уловят. Няколко мили по-нагоре по пътеката фургонът, който се движеше пръв, затъна в калта, докато прекосяваха един билабонг. Трябваше да впрегнат двата чифта коне, за да изтеглят каруцата, което отне още близо час.

Когато стигнаха мястото, където бяха лагерували по време на предишното пътуване към Сидней, вече беше късен следобед. Беше потискащо горещо, въздухът не помръдваше под все още тъмните облаци, а в далечината се чуваше тътен от гръмотевици. Когато минаха покрай пепелта на предишния огън, Александра погледна надолу през долината към хълма, където бяха погребани бандитите. Точно в този момент отзад се чу трясък от разцепване и фургоните спряха.

Като проклинаше под носа си, Руъл се върна обратно заедно с Юли. Александра ги последва и видя, че лявото задно колело на първия фургон беше се огънало.

— Погледни тук! — изкрещя Руъл на момчето, което караше колата. — Докога ще ни създаваш неприятности?

— Вината не е у мен, мистър Блейк — оправдаваше се чиракът. — Ей онзи камък отскочи и счупи спиците. Откъде да знам, че ще стане така!? Не мога да заобикалям всеки камък, който ми се изпречи на пътя.

Двамата овцевъди слязоха от конете и започнаха да оглеждат колелото. Александра спря коня си близо до фургона и видя, че колата явно беше минала по края на голям плосък камък, който бе хвръкнал във въздуха с достатъчно сила, за да счупи спиците. Ставаше въпрос наистина за пълна случайност, подобно на многото други несгоди, които им се бяха случили по време на пътуването им на запад.

Руъл въздъхна, примирен със съдбата, и като се обърна към Александра, й каза:

— Ще трябва да поставим резервното колело, мистрес Керък, което ще ни отнеме известно време. Ще прехвърлим провизиите от този фургон в другия, след което можете да тръгнете към следващата кошара, за да приготвите лагера за нощувката. Ние ще ви настигнем.

Овцевъдите и чираците изнемогваха от жестоката жега и на Александра не й се искаше да ги кара сега да работят допълнително.

— Не се безпокой, Руъл — каза тя. — Ще лагеруваме тук тази нощ.

— Не, вие искахте да нощуваме на територията на следващата кошара и точно това ще направим — настояваше той. — Ще стане късно, докато ви настигнем, но ние можем да…

— Наистина няма никакво значение — прекъсна го тя и слезе от коня. — Това беше просто една моя прищявка, ще лагеруваме тук.

Мъжът само кимна и прие промяната в решението й, но чираците изглеждаха облекчени, тъй като им бе спестена допълнителната работа. Докато мъжете и младежите се заеха да работят по фургона, Александра разседла и завърза коня си. Пусна го да пасе, след което седна на една скала и погледна към долината, в която стадо овце се движеше бавно на път към временната кошара на хълма.

Тя наблюдаваше овцете, като се стремеше да не поглежда към хълма, но усещаше остро съществуването му. Той се извисяваше като огромен паметник над гроба с тленните останки, които бяха омърсили тази земя, като призрака им се бе вгнездил дълбоко в живота й. Силната й тъга отговаряше на пейзажа — адската горещина на деня, помрачен от навъсените тъмни облаци и злокобния тътен от гръмотевица някъде далеч.

Същият този следобед, когато резервното колело бе поставено на място, преместиха двата фургона встрани от пътя. Докато младежите и двамата по-възрастни мъже оправяха конете и приготвяха бивака, Александра извади нещата си от фургона и запали огън. Взела бе решение да не спи тази нощ, така че започна да приготвя храна за себе си, въпреки че нямаше апетит.

Към залез-слънце, когато стадото се намираше вече във временната кошара, Александра видя овчаря да язди нагоре по долината. Когато се приближи, тя видя, че това е Айзък Логън. Той спря коня до огъня и я поздрави със сваляне на шапката. Тя му отговори и го попита дали има новини от главната кошара.

— Ъхъ, точно преди два дни, мадам — каза той, — когато мистър Джонатън докара новите провизии. Жена му е добре и очаква да роди всеки момент. Мистър Керък и главния овцевъд са нагоре в кошарите Кубар и Куандонг, където е имало няколко пожара, но не големи. Нито една овца не е загубена.

— Имахте ли пожари тук?

— Не, мадам, но ми бяха повече от достатъчно проблемите с кучетата динго. Преди няколко седмици цяла една глутница дойде тук, а не мога да им открия леговището. Трябва да е някъде там, от другата страна на онова възвишение, отвъд хълма с кошарата, но това е всичко, което знам.

— Успяха ли да умъртвят някоя овца?

— Не, но създадоха доста работа на мен и чирака на няколко пъти, когато стадото се намираше извън оградата. Мистър Джонатън каза, че веднага щом се освободят хора от главната кошара, ще ги прати тук да ми помогнат да намерим леговището и да убием кучетата.

— Много добре. Щом стигна в главното стопанство, навярно Руъл и Юли ще могат да се върнат заедно с чираците и да ти помогнат.

Човекът кимна одобрително и се сбогува с нея. След това върза коня си и седна край другия огън за дълъг разговор, като извади нащърбено, почерняло от огъня канче от джоба на палтото си. Едното от момчетата го напълни с вода, за да му приготви чай, а той и двамата овцевъди си приказваха, като Александра дочуваше откъслечни думи от време на време.

Добрата вест за Катрин повдигна настроението й, а освен това, съобщението, че не е имало големи пожари успокои Александра. Нахрани се и постави остатъците в покрит съд, след което разгърна одеялото си и легна да си почине от задухата на деня, която бе започнала да намалява с настъпването на нощта.

Около другия огън младежите лежаха върху одеялата си, а мъжете разговаряха. Точно когато Айзък споменаваше нещо за кучетата динго, Юли се надигна и се наведе към огъня да вземе канчето си и светлината от пламъците огря неговите отчетливи черти на абориген. Съчетанието от думите и зърването на лицето на Юли извикаха дълбоко от съзнанието на Александра един спомен.

За съвсем кратък момент той само докосна съзнанието й, сетне изчезна отново сред неясните глъбини на други спомени. Твърде слаб и отколешен, той по-скоро приличаше на неопределено усещане за нещо важно, отколкото свързан в едно цяло спомен. Тя се мъчеше да си го спомни, но не успя.

Общото впечатление за нещо важно обаче остана и тя се чудеше дали не е някакво моментно объркване на различни спомени. Не можа да измисли никаква очевидна връзка между това, че бе чула Айзък да казва нещо, и това, че бе видяла в същото време лицето на Юли. Възможността тези две неща да са свързани с нещо важно й се струваше малко вероятна.

Тя продължи да мисли за това, тъй като много пъти преди бе извиквала в едно събития от миналото си, които нямаха връзка помежду си. След известно време Айзък си тръгна, Руъл и Юли заспаха. Оставаха много часове до зазоряване и Александра лежеше с отворени очи, вгледана в мрака на покритото с облаци нощно небе, като продължаваше да рови в паметта си.

Точно преди зазоряване тя се събуди, заобиколена от зловещ мрак, като си даде сметка, че е заспала, въпреки твърдото решение да стои будна. Споменът, който се бе опитвала да отдели, бе напуснал глъбините на съзнанието й, обладавайки изцяло мислите и чувствата й.

Той не бе просто важен, той бе от първостепенно, жизнено значение. Бе блещукащият лъч на надеждата, който предлагаше начин за прогонване на мрачната сянка, която дебнеше живота й и заплашваше семейството й от десетилетия. В същото време от гледна точка на практическата страна на нейната природа, посоката на мисълта, възбудена от спомена й се струваше напълно абсурдна, прекалено безсмислена, за да заслужава размисъл.

В момента, в който предупредителните сигнали се надигаха вътре в нея, мъжете и младежите се размърдаха, сложиха на огъня да подгреят остатъка от вечерята за закуска и застягаха багажа. Александра се насили да закуси, след което оседла коня си. Не след дълго те поеха по пътеката, пред тях бе още един задушен горещ ден.

Предната вечер, когато Айзък бе споменал кучетата динго и в същото време тя бе зърнала лицето на Юли, Александра се мъчеше да си спомни за един свой разговор около огъня преди години, когато бе говорила с едни аборигени за кучетата динго. Сега споменът изплува ярък в съзнанието й и тя се сети, че това се бе случило през нощта срещу деня на нейната сватба, когато бе разговаряла с Майра Гарити.

С несъвършения си английски Майра бе търсила думи, за да предаде мисълта си, че кучетата динго прочистват земята. Пат я бе чул и според него тя бе искала да каже, че те са чистачи, които поглъщат вредните отпадъци, мършата, но съдържанието, което Майра бе искала да предаде, бе по-дълбоко от това. Тя бе искала да каже, че дивите кучета изяждат онова, което е зло, като го превръщат в добро.

От личен опит Александра знаеше, че аборигените притежават средства за възприемане и други способности, които изглеждаха необясними, но практическата страна на природата й отхвърляше свръхестественото обяснение. Вместо това тя смяташе, че тези неща идват от народната мъдрост и расова памет, произтичащи от прекараните хилядолетия в Австралия, които ги бяха надарили с изострени сетива и по-тясна връзка със земята. Някои от техните вярвания, включително и това за кучетата динго, изглеждаха чисти суеверия.

Но тя искаше да вярва на това, което Майра й бе казала. Поради религиозните си убеждения тя приемаше съществуването на влияния от по-високо място и за нея съдбата бе нещо, което съществуваше реално. Освен това, докато бе сама в Пустошта, тя бе изпитала моменти, в които бе почувствала жизнената сила на земята. С тайнствени качества, които се простираха отвъд физическите характеристики на земята, някои неща в нея не се поддаваха на анализ от практическа гледна точка.

Като яздеше по пътеката покрай овцевъдите, Александра се опитваше да помири противоречивите си мисли. Като по чудо нямаше забавяния и конете усетили, че са близо до дома, се движеха с темпо, което щеше да позволи да стигнат територията на главното стопанство до залез-слънце. Руъл и Юли обсъждаха облачното небе, което предвещаваше гръмотевични бури. До края на деня обаче не се появи никаква буря, а Александра все още се колебаеше.

Когато потеглиха на следващия ден, земите на главната кошара бяха на няколко мили пред тях, Александра все още беше обхваната от вълнение и смут. Най-накрая тя разреши конфликта в себе си. Никога не приемаше пасивно нещастията и винаги бе готова да се изправи срещу съдбата, като предпочиташе да направи нещо, а не да стои със скръстени ръце. Взела решение, тя се замисли как да осъществи това, за което бе говорила Майра. Когато земите на главното стопанство се изпречиха пред тях, тя вече бе решила всички подробности, знаейки с точност какво да направи. Чираците нададоха радостни викове, а Руъл и Юли коментираха помежду си доволни. Дългото пътуване бе свършило.

Като прекъсна забележките им, Александра каза на Руъл какво искаше от него и от останалите мъже. Дори и да бяха разочаровани, те скриха настроението си напълно, тъй като и двамата винаги бяха готови да изпълняват заповедите енергично и всеотдайно.

— В такъв случай не трябва ли да тръгнем веднага, мистрес Керък? — попита Руъл.

— Да, веднага щом вземем нови коне и се приготвим. Нека да вземем фургона с провизиите. Ако имаме нужда от повече храна за три или четири дни, вземете я от склада. Освен това, ще ни трябва един от големите котли, в които топим овнешката лой, както и няколко кирки и лопати. Оставете фургона, в който е моят багаж, и кажете на Кунманара да го разтовари и прибере.

— Много добре. Какво ще правим, мистрес Керък?

— Ще ви кажа, когато стигнем там.

Руъл кимна с глава, сетне се обърна и извика на чираците, които водеха резервните коне, да тръгнат напред. Когато младежите минаха върху конете покрай фургоните с животните, Руъл им каза да яздят напред към кошарите и да подберат нови коне за всеки един от тях, както и впряг за фургона.

Надеждите им за почивка след дългото пътуване се изпариха и единият от тях възкликна разтревожено.

— Затваряй тъпата си уста! — изкрещя Руъл. — Сега, закарайте тези коне в кошарите и изберете други!

Младежите подкараха конете по пътеката в галоп и Александра напълно разбираше как се чувстват. Огромната къща в края на пътя беше спокойно убежище и тя с голямо удоволствие би предпочела да остане там, вместо да потегля отново за нещо, което може съвсем спокойно да се окаже глупава загуба на усилия. Тъмните облаци се сгъстиха още повече и тя бе сигурна, че съпругът й продължаваше да се намира някъде из кошарите, като наблюдаваше за пожари, което я освобождаваше от необходимостта да му обяснява неща, които бяха трудно обясними и за самата нея.

В подножието на хълма Александра извади пощата от фургона и се отправи на коня към къщата. Юли я последва, за да отведе коня в конюшнята и да го замени с нов. Когато влезе вътре, Марта слезе по стълбите, а Крейтън излезе от дневната. Те я поздравиха радостно и вече изглеждаха някак си по-силни и по-удовлетворени, отколкото при пристигането си в стопанството.

Когато им съобщи, че ще тръгва отново, те останаха изненадани.

— Има нещо, което трябва да направя, но ще се върна най-много след три-четири дни — обясняваше им Александра, като отдели писмата за Катрин от пакета и подаде останалите на Крейтън. — Мелиса и сестрите и са много добре и са щастливи. Писмата им до вас са вътре. Когато се върна, ще ви разкажа всичко за тях. Къде е Катрин?

— В градината до къщата — отговори Марта. — Наистина ли трябва да тръгваш отново толкова скоро? Сигурно си много уморена?

Изтощена както психически, така и физически, Александра повтори, че трябва да замине незабавно. Тя се сбогува с тях, след което прекоси коридора и тръгна към вратата с градината. Щом излезе от къщата, видя Катрин, която четеше книга, седнала на пейка в едно сенчесто кътче на беседката от розови храсти, където често разговаряха. Разкошните рози от късното лято прекрасно хармонираха с бременната Катрин, която сега бе по-красива от всякога.

Щом зърна Александра, тя извика от удоволствие, остави книгата си и понечи да стане. Александра се втурна към нея, сложи ръка върху рамото й, седна до нея, след което я прегърна и разцелува.

— Така се радвам, че вече се върнахте, мистрес Керък — каза безкрайно щастлива Катрин. — Дните минаваха толкова бавно, докато ви чаках да си дойдете.

Александра въздъхна със съжаление, като целуна снаха си отново, след което взе ръката й.

— Катрин, страшно съжалявам, но трябва да се върна незабавно и няма да ме има още три-четири дни. Но ще се върна колкото е възможно по-скоро, а след това ще остана тук задълго.

Радостта на Катрин премина в разочарование и тя кимна примирено.

— Зная, че нямаше да тръгвате, ако наистина не е необходимо, мистрес Керък. Моля ви върнете се колкото е възможно по-бързо — тя се усмихна малко накриво, като сложи ръка върху корема си. — Ще се опитам да накарам внука ви да изчака.

— Моля те, постарай се да бъде така — каза Александра, като се смееше. — А ето тук са писмата от родителите ти. Всички в семейството са живи и здрави, а аз прекарах една много приятна вечер в тяхната компания. Ще ти разкажа всичко, когато се върна, мила моя.

Катрин й благодари за писмата, после те се прегърнаха и разцелуваха отново, след което Александра си тръгна, като заобиколи по пътеката, която водеше към предната част на къщата. Там тя срещна Джонатън, който току-що се бе върнал от една от кошарите, където бе занесъл провизии. Той изрази по-голямо безпокойство от останалите от факта, че пак ги напуска, тъй като желаеше Александра да остане с Катрин, но той никога не оспорваше нейните решения.

Към къщата яздеше един от чираците, който водеше нов кон за Александра, и Джонатън й помогна да се качи върху седлото. Тя тръгна по пътеката с младежа, а в същото време от конюшнята се отдалечаваше и фургонът, пред който яздеха овцевъдите и след тях младежите, яхнали резервните коне. Групата излезе на пътя и Александра се присъедини към нея.

След нормалната и благоразумна обстановка, която цареше в къщата, това, което Александра възнамеряваше да направи, изглеждаше повече от всякога просто като една глупост и тя искаше да приключи с нея. Конете бяха добре отпочинали и изпълнени с енергия и тя и овцевъдите яздеха по пътеката в лек галоп, а фургонът и резервните коне се опитваха да се движат в темпо. Когато се смрачи, те извадиха фенери, с които да осветяват пътя, като продължаваха да се движат до късно през нощта. На разсъмване на следващия ден, след като бяха починали няколко часа, те отново поеха на път. Заплахата от гръмотевични бури, надвиснала през последните няколко дни, вървеше към своята връхна точка, а плътните черни облаци се носеха над главите им и непрекъснато се чуваха гръмотевици съвсем наблизо. Беше непоносимо горещо, неподвижният въздух бе изпълнен с напрежението на огромни сили, натрупани до пределната си точка, които всеки момент щяха да се разразят в силен катаклизъм.

Щом късно следобеда стигнаха до центъра на кошарата на Разбойника, Айзък Логън и неговият чирак закараха стадото обратно във временната кошара поради зловещото време. Александра и придружителите й свиха от пътя надолу по долината, а фургонът се тресеше и клатеше след тях, като преодоляваше камъните и дупките, скрити дълбоко под тревата. Когато слязоха в долината, отдолу гъстите облаци изглеждаха сякаш се блъскаха във върха на хълма, който гледаше към гроба.

В свръхзаредената атмосфера по върховете на шубраците и разпръснатите между тях самотни дървета проблясваха искри, получени от изпразването на електрическото напрежение и огнени струи танцуваха по най-горните клони. Овцете бяха подплашени от всичко това и трудно можеха да бъдат контролирани, докато Айзък и чиракът ги караха да бързат нагоре по хълма към кошарата. Кучетата тичаха наоколо и връщаха овцете, които се опитваха да се отделят от стадото.

Огромна сияйна топка от електрическо изпразване се понесе откъм хълма близо до гроба и тръгна надолу по долината, като танцуваше по върховете на тревата. Зловеща и ярка в мрака под тъмното небе, докато се движеше към групата на Александра, тя се разпадна в маса от огнени езици и подплаши конете. Те зацвилиха и се замятаха панически, а Александра обузда своя, като го удряше с камшика и го караше да галопира в посока към хълма. Останалите я последваха вкупом, а зад тях с лудешка скорост подскачаше фургонът.

Когато стадото вече бе прибрано във временната кошара и Айзък и младежът се върнаха обратно по хълма, Александра и мъжете спряха в подножието му.

— Не очаквах да ви видя отново тук, мистрес Керък — извика с любопитство Айзък.

— Ами, ето ме, Айзък — отговори тя. — Накарай момчето да прибере тези коне в оборите заедно с останалите, за да не избягат, след това елате да помогнете. Работата, която трябва да свършим, е повече от времето, с което разполагаме.

Няколко минути по-късно впрягът беше отвързан от фургона и младежът поведе конете и другите два оседлани коня към обора близо до временната кошара. Овцевъдите извадиха кирките и лопатите от колата и двамата помощници измъкнаха от нея огромния тежък котел. Промушиха пръчка поддръжката на котела и го вдигнаха на раменете си. Понесли лопатите, останалите мъже тръгнаха около хълма към гроба, докато Александра изкачваше склона.

Застанала близо до колибата, която се намираше под кошарата, тя се опита да си спомни къде Дейвид бе изкопал гроба. Споменът, стар и неясен от объркването й през онзи ден, още повече се разми от новоизникналите дървета. Светкавиците и грохота от гръмотевиците непрекъснато се приближаваха и искрите от разреденото напрежение се въртяха наоколо, докато тя крещеше и сочеше с пръст. Овцевъдите и помощниците им копаеха яростно, но първият опит, а сетне и вторият се оказаха неуспешни.

На третото място, което тя посочи, след няколко минути работа Руъл спря да копае и извика нагоре по склона, като гласът му се носеше над тътена от гръмотевиците.

— Намерихме кости тук, мистрес Керък!

Храстите закачаха роклята й, докато Александра тичаше надолу по хълма. Тя си проправи път между мъжете и младежите, заобиколили дълбоката дупка и скочи в нея, когато на дъното видя да светлеят белите кости. Коленичи и започна да изгребва пръстта с ръце, докато стигна до изгнил ботуш, след това до очните дупки и гротескната зловеща усмивка на един череп.

— Руъл, нека двама от младежите останат тук да ти помагат и сложете всичките тези кости в котела — каза му тя, като излезе от дупката. — И като казвам всички, имам предвид абсолютно всички, не желая нито една става, нито един зъб, нито най-малката костица от пръстите да остане в земята тук.

Той махна на две от момчетата, които вдигнаха тежкия капак от котела и го домъкнаха до дупката. Александра каза на Айзък да вземе един чирак, който да му помогне да събере наръч дърва, като посочи към едно оголено място на едната страна на хълма под колибата, където трябваше да занесат дървата. Когато Айзък и младежа тръгнаха да събират съчки, Александра, заедно с Юли и другия чирак, които носеха кирките и лопатите, се заизкачваха по хълма към мястото.

Мълниите и гръмотевиците приближаваха и въздухът се раздвижи, предвещавайки бурята. Искри танцуваха по дърветата и храстите, които се движеха от адски горещия вятър. Александра изкачи хълма заедно с Юли, като му каза, че възнамерява да направи глинена пещ.

— Същата, каквато мистър Керък правеше за печенето на глинени тръби и тухли — обясняваше тя. — Ако си спомняш, той използваше голямо приспособление, подобно на фуния направено от пръчки и кора, за да събира вятъра и да вкарва въздух в пещта. Искам да направиш такава пещ, Юли.

Мъжете отдавна бяха престанали да се чудят какво прави тя и просто следваха заповедите й по обичайния си бърз и решителен начин. Оглеждайки горичката наоколо, която се движеше от вятъра, Юли обаче изрази мнението си.

— След известно време, вие ще имате достатъчно вятър за пещта, без никаква друга помощ, мистрес Керък.

— Сигурно, но аз искам вътрешността на пещта да бъде толкова гореща, колкото е в Долния свят, Юли. Направи пещта широка и ниска, като отрежеш пръти, които да я подпират така, че вятърът да не я събори.

Той махна с ръка към единия чирак и тръгна към горичка от евкалиптови дървета, за да събере парчета кора, а Александра се отправи към тревистата част на хълма с останалите младежи. Взе една лопата, отбеляза огромен правоъгълник върху земята и накара младежите да изкопаят маркираното място на квадратни чимове. Когато те бяха подредени в единия край, Александра очерта линии върху голата земя, оставяйки издатини, които да подкрепят чимовете като покрив за пещта. Като се хванаха отново за работа, момчетата изкопаха дълбок ров между маркираните линии.

С увеличаването на дълбочината Айзък и неговият помощник донесоха тежки връзки дърва и ги натрупаха наблизо. Върху голия склон на хълма от време на време около Александра и младежите танцуваха огнените искри от разредено електричество, предизвиквайки в тях чувство за леко изтръпване. Когато това се случи на чираците, те се засмяха, като се шегуваха и се перчеха, докато младежките им лица бяха пребледнели от напрежение и страх, предизвикани от странното явление, както и от силната буря, която връхлиташе.

Вятърът ставаше задушен и Александра изпита облекчение, когато се обърна да погледне задаващата се буря. Сега вече едва на няколко мили тъмни дъждовни завеси следваха черните буреносни облаци, като потушаваха по пътя си всеки пожар, възникнал от мълниите. Айзък забеляза бурята, когато донесе поредната връзка дърва, и я обсъди щастлив с Александра.

Руъл също я забеляза, когато се изкачи на хълма, виждайки я от друг ъгъл. Младежите го последваха с котела, който носеха закачен на един прът. Най-напред той увери Александра, че е намерил всички кости, сетне посочи към настъпващата буря.

— Когато това ни връхлети — каза той, — по-добре ще е да влезете на завет, мистрес Керък. Има достатъчно място в колибата на Айзък, а ако искате, може да отидете във фургона.

— Не, искам да остана тук, Руъл. Когато свършим с всичко това, обаче предпочитам ти и останалите да отидете в колибата или фургона.

Той се намръщи, като понечи да й се противопостави, но промени решението си и се спусна надолу по хълма към фургона. След малко се върна с мушамата й и парче квадратен брезент. Заедно с младежите той заби колове в земята и направи палатка от брезента, като закрепи краищата му срещу настъпващия вятър, след което сложи мушамата и одеялото на Александра вътре.

Когато ровът стана достатъчно дълбок, мъжете сложиха дърва в него, като подредиха плътно съчки и цепеници в обща маса, докато половината от ямата се запълни. Александра погледна в котела, за да види безразборната смесица от кости, след това отново сложи похлупака на място. Мъжете поставиха котела върху дървата, след което натрупаха съчки и цепеници върху и около него, докато рова се напълни догоре.

Юли и помагачът му бяха приключили с оформянето на голяма въздушна фуния от здравите стебла на тревата спинифекса, с които бяха завързали парчетата кори над скелета от колове. Младежите дойдоха да им помогнат да завлекат съоръжението нагоре по хълма, докато Руъл и Айзък покриваха рова с чимовете трева. Като оставиха отвор за изгорелите газове в единия край, те наредиха дебелите пластове пръст плътно един до друг до отсрещния край, където отново оставиха отвор за всмукване на въздух.

Бурята се приближаваше стремително и здрачът бе разкъсван от ярките блясъци на мълниите, последвани незабавно от трещенето на гръмотевиците, което правеше разговорът труден. Щом въздушната фуния бе домъкната до рова, мъжете помогнаха на Юли да забие колове, които да я държат здраво на място, а Александра събра суха трева и я набута в пещта.

Тревата пламна веднага щом приближиха запалена кибритена клечка, като подпали и дървата, а засилващият се вятър правеше течение през цялата пещ. Мъжете поставиха въздушната фуния на място, като широкия й край бе насочен срещу вятъра, а по-тесният — към отвора за всмукване на въздуха. Течението вътре в пещта се превърна в сгъстена въздушна струя, а димът бавно се измъкваше от отвора за изгорели газове, като се превръщаше в гъст пушек, който се издигаше високо над земята.

Внезапно вятърът премина в хала и бурята връхлетя с бясната сила на пращящи светкавици и заглушаващи гръмотевици. Щом завързаха въздушната фуния към коловете, Руъл викна на младежите и им показа колибата. Те побягнаха благодарни, и изглеждаха сякаш се движат на пресекулки поради светлинния ефект на пейзажа, който се променяше непрекъснато между здрач и заслепяващ блясък от светкавиците.

Назъбена мълния разцепи небето, като се спусна от облаците към един самотен евкалипт на няколкостотин ярда от тях. Дървото се разцепи на две, а наоколо се разхвърчаха тлеещи трески и кори от него, а трясъкът от падналия гръм бе толкова силен, че имаше въздействие на физически удар. Парчетата кори паднаха на земята и подпалиха тревата, като пожарът бързо се разпространяваше, блъскан от ревящия вятър. Мъжете приключиха с въздушната фуния и погледнаха отчаяно към огъня, когато започнаха да падат тежки дъждовни капки, които бързо преминаха в пороен дъжд.

Мъжете се засмяха от облекчение, а Айзък и Юли побягнаха към колибата под дъжда, докато Александра си обличаше мушамата.

Руъл се поколеба и се обърна към нея:

— Може би ще е по-добре да остана тук, мистрес Керък — предложи той.

— Не, всичко ще е наред, Руъл. Отивай с другите в колибата.

Той докосна шапката за поздрав и се отправи нататък, а Александра седна в брезентовата палатка. Щом огънят минеше през плътно наредените дърва в пещта, в дъното на дима, излизащ от отвора за изгорелите газове се появяваха пламъци. Те постепенно се издигаха все по-високо и по-високо сред дима, докато най-сетне от отвора забълваха буйни пламъци огън, шибани от вятъра.

Привечер първоначалната сила на бурята вече бе преминала и мълниите проблясваха в далечината. Пещта буботеше от преминалата през нея страхотна буря и излъчваше изгаряща топлина. Дъждът, който падаше отгоре й, моментално се изпаряваше, като огненият стълб, бълван от отвора, осветяваше парите, които вятърът въртеше на талази.

Загледана как парата се разделяше на тънки струйки, които отлитаха в мрака, Александра беше изключително доволна. В адското сърце на пещта, тленните останки на бандитите намираха своя заслужен край, така както душите им се мъчеха във вечните пламъци на ада. Всичко това и даваше усещане, че най-сетне е успяла, протягайки се назад във времето да постигне своето отмъщение.

От дъжда и мрака изскочи единият от чираците, понесъл канче с чай и чиния с храна, като ги предпазваше от дъжда с друга тенекиена чиния. Александра хапна, след което се зави с одеялото. Целта, която я бе изпълнила с тази невероятна енергия, наближаваше своя край, и тя позволи на умората да се спусне върху нея, подобно на огромна тежест, а потропването на дъждовните капки я унасяше в сън. Не след дълго пред затворените й клепачи, ярките пламъци от отдушника на пещта се превърнаха в слабо сияние.

Малко преди изгрев-слънце вятърът вече стенеше слабо и жално, докато минаваше през пещта. Александра се събуди от печалния му стон, както и от облака разсеяна зловеща светлина в дъждовния мрак, като парата, която се издигаше на талази над пещта, осветяваше като образуваше ореол около нагорещените до бяло въглени, които светеха през отвора за изгорелите газове.

Като се уви с мушамата, Александра излезе от палатката. Развърза въжетата, които придържаха въздушната фуния към коловете, след това я завлече встрани, така че пещта да започне да се охлажда. Когато след няколко минути гъстият мрак започна да се повдига, единият от младежите й донесе чиния с каша и канче с чай.

Докато закуси, започна да просветлява и светлината премина в сив влажен изгрев, а мъжете се заловиха за работа. След като разглобиха въздушната фуния, те използваха коловете като лостове, с които откъртиха чимовете от пещта. Парчета пръст се бяха опекли и втвърдили като камъни, а тревата по повърхността им се бе сбръчкала до чупливи парченца. Докато останалите разкриваха пещта, Юли отсече и подкастри висока фиданка, която имаше широк клон ниско долу на стъблото си.

Като присвиваха очи срещу съсипващата горещина на нажежените въглени, мъжете спуснаха фиданката в рова и закачиха дръжката на котела на клона долу и го повдигнаха. Дъждът засъска и ставаше на пара, щом се докоснеше до горещия метал. Всички се дръпнаха на безопасно разстояние от огромния черен котел, докато мъжете го поставяха близо до рова.

Във временната кошара на върха на хълма овцете блееха от глад и Айзък каза на Александра, че трябва да изведе стадото и конете на паша.

— Веднага щом ги оправя, ще изпратя чирачето да ги наглежда, а аз ще се върна тук да помагам.

— Много добре — отговори Александра — Щом изведеш стадото, остави една овца в кошарата.

Тя се обърна към останалите мъже:

— Юли, вземи едно от момчетата да ти помогне да заколите овцата, след това я донесете тук. Руъл, ти можеш да развалиш палатката, а някой друг нека да донесе ножовете. Искам овцата да бъде обезкостена и месото нарязано на парчета в котела.

Мъжете и младежите тръгнаха да изпълняват задачите. Когато дъждът започна да се стича по котела, а не да става на пара, Александра внимателно докосна съда. Щом капакът изстина достатъчно, за да бъде хванат, тя го повдигна и погледна вътре. От горещината костите се бяха превърнали в ситен прах. Като поклати доволно глава, тя затвори капака.

От другата страна на хълма се чу грохот от копита, след като овцете и конете бяха изведени на паша. Малко след това тя видя, че Юли и един от чираците носят надолу по хълма одраната овца, а Руъл и останалите младежи наточиха ножовете. Те започнаха да обработват трупа на животното, като хвърляха костите му в рова, а месестите части в котела. Александра разбъркваше месото и праха с един прът, докато напълно се смесят.

След като месото бе нарязано в котела, а чираците хвърляха в рова последните лопати пръст, Айзък се върна, докато останалите разчистваха мястото. Също както през изминалия ден той и останалите просто изпълняваха заповедите, без да си задават въпроси за техния смисъл. Когато Александра помоли да й покажат къде са виждали кучетата динго, само един от групата реагира. Това беше Юли, който имаше замислен израз върху лицето си.

Руъл и Юли носеха тежкия котел на един дебел прът, а Айзък вървеше напред, за да показва пътя през едно възвишение на запад от хълма, а след това и надолу в едно скалисто, обрасло с храсталаци дефиле. Когато котелът беше сложен на откритото място, Александра отвори капака и го сложи настрани, след това се изкачи по склона, който гледаше към дефилето, и седна под едно дърво. Мъжете и младежите се събраха под друго дърво на няколко ярда от нея, като разговаряха тихо помежду си.

Дъждът тропаше по листата над главата й, а Александра гледаше котела и слушаше разговора между работниците. След няколко минути вятърът разнесе миризмата на сурово месо из дефилето и тя забеляза светлокафява фигура да се промъква между храстите до котела.

Айзък също я забеляза и я показа на останалите.

— Помолих за помощ, за да убия кучетата динго — каза той иронично. — И аз мога да ги храня с овнешко, но точно това искам да избегна.

Мъжете и младежите се засмяха, с изключение на Юли. В храстите около котела се запромъкваха още диви кучета, сред които едно, явно по-гладно или по-смело от останалите, се осмели и излезе на открито. Щом грабна парче месо от котела, без да му бъде направено нищо, и останалите излязоха от прикритието си и се струпаха наоколо.

Котелът се скри зад тълпата гърчещи се, космати животни, които се хапеха и блъскаха едно друго, докато гълтаха лакомо овнешкото месо. Някои скачаха в центъра на скупчилите се животни, като се опитваха да стигнат до месото, а други се търкаляха извън групата, вкопчени в люта битка. За няколко минути всичко приключи и дивите кучета отново изчезнаха в храсталаците.

Когато слезе по склона долу в дефилето, следвана от работниците, Александра забеляза, че дъждът бе спрял и си свали мушамата. Кучетата бяха облизали до шушка котела и вътрешността му изглеждаше сякаш е била търкана и лъскана дълго време.

— Хайде, Руъл, да се приготвим да тръгваме — каза тя, след което погледна към него и останалите: — От сега нататък тази кошара ще се казва „Кошарата на кучето динго“. Разпространявайте го, а и аз ще правя същото, като променя и картата вкъщи. Искам всички да знаят и не желая тази кошара да бъде наричана другояче.

Работниците кимнаха и отговориха с разбиране, след което Руъл започна да дава нареждания на останалите. Две от момчетата хукнаха да доведат конете, други две изтичаха към фургона да приготвят хомота. Други отнесоха котела до фургона, като следваха Александра и останалите.

През следващия час на забързани приготовления за тръгването Александра беше прекалено заета, за да се замисли върху евентуалните последици от стореното. Когато обаче тя и останалите напуснаха долината и поеха по пътя, тя си каза, че трябва да има някакъв забележим резултат, иначе тя щеше да е изпълнила безсмислен ритуал. Но нищо забележимо не се бе случило, не бяха настъпили никакви промени.

Тя си даде сметка, че е по-щастлива от преди, но нямаше явни причини за това. Облаците се бяха разпокъсали и небето се виждаше, дъждът, който бе спрял преди малко, бе божи дар, тъй като бе малко прекъсване на сухия сезон, което щеше да съживи пасбищата за овцете. Той също така сложи край на опасността от пожари за годината. Освен това, Александра най-сетне бе приключила онова, което искаше да направи, и си отиваше у дома.

Тъй като тръгнаха късно през деня едва стигнали северната част от територията на главното стопанство, те трябваше да спрат да нощуват. Александра осъзна, че предишното й нежелание да остава на територията точно на тази кошара бе изчезнало. В съзнанието й тя се наричаше „Кошарата на кучето динго“, просто една от всички други и част от земята, която тя обичаше.

По-късно, с плътно увито около глезените й одеяло, докато чакаше да дойде сънят, тя се остави мислите й да блуждаят безцелно. Усещането от одеялото извика спомени от времето, когато бе държана в плен, легнала върху одеялото си за през нощта с вързани крака и ръце. Преди тя щеше да зарита с крака неистово, за да се освободи от одеялото, но неизвестно поради какви причини сега тя изпитваше безразличие.

Внезапно тя осъзна, че гледа спокойно на онзи период от нейния живот, чувство, което бе напълно противоположно на предишните й усещания. Преди тя винаги бе избягвала да мисли за нещастията, които бандитите й бяха причинили, тъй като спомените бяха прекалено болезнени. Сега, след като имаше усещането, че бе успяла да достигне и разруши причината за нейното страдание, тя разглеждаше онова време и свързаните с него събития, просто като нещастен епизод от живота й и не изпитваше никаква болка.

Докато размишляваше над промяната в отношението си, тя дойде до едно разумно обяснение. За примитивните хора, както и за онези, които смятаха себе си за всичко друго, но не и за такива, ритуалите даваха резултати, просто защото се смятаха за нещо ефикасно. Истинският двигател на промяната бе съзнанието, разумът със способността си да възприема онова, в което вярва. След като бе убедила себе си, че е прогонила бандитите от живота си, тя може би наистина бе сторила именно това. В същото време обаче тя не бе в състояние да отхвърли поне възможността, че е направила повече от това. След толкова години тя никога не успя да свикне с мисълта да празнува Коледа по време на изтощителните горещини, които настъпваха през декември в Пустошта. Тя знаеше, че имаше далеч по-значителни, макар и незабележими неща, към които не бе успяла да се приспособи. Това бяха отделни аспекти на Пустошта, които тя никога нямаше да може да разбере, тъй като тепърва трябваше да осъзнава, че изобщо съществуват.

На следващата сутрин, докато оседлаваше коня си, Юли също приготвяше своя. Руъл и чираците се намираха на няколко крачки по-нататък. Юли тихо заговори за това, което тя бе направила:

— По всичко личи — продължаваше той, — че вие знаете нещо от заклинанията на аборигените, мистрес Керък.

— Може би малко. Сигурна съм, че ти знаеш повече.

— Не, аз съм като Кунманара — отговори той, подсмивайки се. — Аз съм се хранил с овнешко и питки прекалено дълго, за да зная каквото и да било за способите на аборигените. Но това, което вие направихте, ме накара да си спомня за неща, които мама имаше обичай да върши.

— Какво по-точно, Юли?

— Ами, тя вярваше, че ако човек има нужда да се отърве от нещо завинаги, трябва да намери куче динго да го изяде. Когато някое от нас, децата се разболееше, тя ни караше да плюем върху нещо, което кучетата обичат, сетне го оставяше да го изядат. Това трябваше да срази болестта.

— Е, и ставаше ли така, както майка ти вярваше, че ще стане?

Юли се поколеба, след това вдигна рамене.

— Мисля, че понякога да, но имаше моменти, когато със сигурност може да се каже, че не. Когато обаче станеше така, мама винаги казваше, че някоя птица или нещо такова е намерило храната преди кучето динго. — Той се засмя от все сърце: — Така, че си имате извинение за всеки случай.

Александра се засмя, като се съгласи с него. Тя яхна коня, докато другите се заприготвяха да тръгват. Няколко минути по-късно те вече тръгнаха по пътя.

Настроението й беше още по-леко от предния ден, но заобикалящата я обстановка, такава, каквато бе в момента, предразполагаше единствено към весело настроение. Няколко пухкави облачета се носеха по небето, а слънцето огряваше пейзажа, който бе ярък и обновен след дъжда. Растителността бе реагирала моментално на влагата и изгорялата от слънцето трева вече просветляваше от ново по каралите светлозелени стръкове, а дърветата бяха изумрудено зелени.

Непоносимите горещини бяха свършили, подухваше освежителен вятър и денят бе приятно топъл. Във въздуха се носеше полъх от наближаващата есен, неизразимо усещане, което навяваше мъчителни носталгични размисли за бързия ход на времето. Предстоящата смяна на сезона й даваше усещане за контакт с циклите на тази земя, която тя обичаше толкова много, тъй като това бе единственото място в света, което тя винаги щеше да смята за нейния истински дом.

Пътеката минаваше покрай приятни сенчести гори от огромни дървета и през тучни пасища, а от храстите изскачаха кенгура и други двуутробни животни, които сетне изчезваха. Коали гледаха надменно надолу от високите клони на дърветата, докато дъвчеха евкалиптови листа, а емута, опосуми с рошави опашки и други най-различни животни бягаха, подплашени от конете. Ята пъстри птици от най-различни видове крещяха и се рояха наоколо. Както винаги птиците караха пейзажа да оживява със смайващото си разнообразие и многочисленост.

Часовете минаваха бързо и Александра се оглеждаше наоколо радостна и щастлива, докато яздеше надолу по пътеката заедно с мъжете. Но някъде в подсъзнанието й я терзаеше безпокойство за бебето на Катрин. Ужасният кошмар, който бе сънувала преди месеци, бе реален като самия свят, и прекалено много приличаше на зловеща поличба, за да може да не мисли за него.

Късно през деня пред очите им се появи главното стопанство. На запад слънцето бе слязло ниско, светлината бе с топъл оттенък и багреше облаците и пейзажа в богати, златисти нюанси. Огромната каменна къща, заобиколена от градините, се извисяваше на хълма и на Александра й се струваше, че никога не е била така красива с дългите сенки, падащи от нея. Извисена над комплекса от стопански сгради и обори от едната страна на хълма и над къщите на женените овцевъди и аборигенски колиби от другата страна, тя бе нейният замък, както и нейният дом, центъра на нейното царство.

Само миг след като зърна за първи път главното стопанство, Александра видя, че оттам наблюдават пътеката, в очакване на нея и групата й. Един конник тръгна от конюшните в галоп и тя знаеше, че това е или съпругът й, или Джонатън, тъй като и двамата изглеждаха еднакви от разстояние. Като се наклони напред, тя пришпори коня с тока на обувката в галоп, като остави другите зад себе си. Конят й се опитваше да бърза още повече, нетърпелив да стигне конюшнята, но Александра държеше юздите изпънати, поддържайки галоп. Вятър брулеше лицето й, тя лесно балансираше върху седлото и щом разстоянието се скъси, тя погледна към конника. Тогава видя, че това е съпругът й.

Погледна отново към стопанството и забеляза, че от колибите на аборигените излиза пушек. Без съмнение, имаше коробори, защото Катрин раждаше. Отпускайки юздите, тя остави коня да тича на свобода.

В същия момент Дейвид пришпори коня си и Александра знаеше причината. И тя изпитваше същото, тъй като месеците, които бяха прекарали разделени, бяха много дълги и за нея. Няколко минути по-късно те дръпнаха юздите и спряха един до друг на пътеката, а конете им дишаха тежко. Загорялото красиво лице на Дейвид се озари от широка радостна усмивка и той се наклони към нея да я целуне.

Свежата миризма на топлото му тяло и усещането на мускулите на ръката му, с която я бе прегърнал събуди в нея огромно желание. Тя се притисна силно към него и го целуна страстно. След като едва не изгуби равновесие, тъй като конете им заподскачаха и се заизправяха на задните си крака, тя се отдръпна и седна върху седлото.

— Боже господи, колко ми липсваше — каза той с едва сдържана емоционалност, след това отново се усмихна. — Но какво те накара отново да напуснеш така внезапно, скъпа? Какво беше това важно нещо, което не можеше да чака?

— Ще ти обясня по-късно — отговори тя, като сочеше към колибите. — Защото Катрин ражда ли имат коробори аборигените?

— Да, започна тази сутрин. Марта е при нея, както и жената на Айзък Логън, Манди. Ейми също е там, тъй като очаква да се грижи за поредното бебе, а Ема помага на останалите. При нея има достатъчно жени, скъпа.

Александра въздъхна, изпълнена със съжаление, и обърна коня си в посока на къщата.

— Знаех, че ще има, Дейвид, но толкова исках да бъда с нея от началото. Нищо не може да се направи, но мога да отида сега при нея.

Дейвид кимна с глава, докато конят й се отдалечаваше, след това се засмя и извика подир нея:

— По-добре да не напускаш никога вече! Това е последният път, когато те изпускам от очи!

Александра се смееше, докато му отговаряше и му обеща, че ще стои при него, след това отново остави коня да препуска. Не след дълго сред тропота на копитата тя чу звуците от ритуала на аборигените, които вятърът разнасяше. Тъжните стонове, ведно с ритмичното тракане на пръчките и с гласовете хармонираха в монотонно пеене, което предизвика у Александра спомени за раждането на нейните деца, както и за други събития, които за аборигените се бяха оказали важни.

В подножието на хълма конят й се опита да завие към оборите. Като дърпаше едната юзда, тя насочи коня нагоре по склона. Когато стигна до алеята с дърветата, която водеше към къщата, тя видя Джонатън седнал на стълбището пред нея. Той слезе и се приближи да помогне на Александра да слезе от седлото, докато тя дърпаше поводите.

— Чакам тук цял ден, майко — каза той тревожно, докато тя слизаше, — и никой нищо не ми казва. Ще влезеш ли да видиш и да ми казваш понякога как е Катрин?

— Сигурна съм, че е добре, Джонатън — увери го Александра. — Това, което тя прави, е толкова естествено, а самата аз съм родила три деца, не забравяй.

— Моля те, мамо — настояваше той. — Трябва да зная.

— Много добре — предаде се тя, развеселена. — Ако ще продължи още дълго, ще ти кажа.

Той се усмихна с благодарност, като стисна нежно ръката й и я целуна, след което Александра влезе в къщата. Докато прекосяваше входното антре и изкачваше стълбите, къщата й се стори прекалено тиха. Не се чуваха никакви звуци на болка и усилие, които придружават идването на бял свят на нов живот. Но когато тръгна по коридора чу бебешки плач. Тя спря за миг пред вратата, изричайки мълчалива молитва, след това я отвори.

Четирите жени стояха до умивалника и къпеха плачещото бебе, а красивото лице на Катрин, която лежеше в леглото, бе белязано от умората и изтощението и носеше белезите на болката. Лицата на жените не показваха нищо, въпреки че всички те бяха уморени след деня, прекаран в напрежение и тичане насам-натам. Още когато Александра тръгна към умивалника, Катрин я видя и помаха с ръка. Александра се втурна към снаха си и я улови за ръката.

Като се наведе над леглото, Александра целуна младата жена.

— Катрин, съжалявам много, извънредно много, че не бях тук — каза й тя. — Върнах се в минутата, в която бе възможно, но очевидно не достатъчно бързо, за да дойда точно навреме.

— Вие не можехте да родите бебето вместо мен — отговори Катрин, като се усмихна изнурено. — Аз съм много щастлива, че сега сте тук.

Александра се усмихна, като отметна гарвановочерните коси от лицето на Катрин.

— Не повече от мен. Толкова съм щастлива, че съм с теб, скъпа моя. Как се чувстваш?

— Достатъчно добре, но изтощена. Може ли да видя бебето си, моля ви?

— Да, ще ти го донеса, след това ще ида да кажа на Джонатън, че може да дойде при теб за няколко минути. После ще трябва да си почиваш.

Катрин кимна, като се усмихваше сънено. Александра отново се усмихна, след това тръгна към умивалника, където Марта повиваше бебето с меко одеялце. Загрижена и изпълнена с нетърпение, Александра прекоси стаята и Марта й подаде бебето.

Когато го взе, за миг Александра изпита ужас, тъй като усещането, което имаше, докато държеше телцето му, бе същото като онова, което си спомняше от кошмара. Тя си наложи и погледна надолу, като повдигна одеялото. Беше красиво момиченце без никакви белези. Главичката му бе обрамчена с черна коса, подобна на тази на Катрин, но дребните, сладки черти на личицето му напомняха твърде много на Джонатън като новороден.

Обзета от слабост, облекчение и чисто, пълно щастие, Александра занесе бебето до леглото. Сложи го до Катрин и ги погледна — младата жена и нейното дете бяха изключително красива гледка заедно. После, докато Марта и останалите жени подреждаха стаята, Александра излезе, за да извика Джонатън и да съобщи добрата новина за внучката си.

Сама в дневната, тя се отдаде за миг на радостта и по лицето й потекоха сълзи на щастие. Продължаваше да се съмнява дали това, което бе извършила, е успяло да промени нещо. Тя обаче знаеше, че след десетилетия следите от зловещото присъствие на Енос Хинтън завинаги бяха изчезнали от живота й. Дори нещо по-важно, позорното петно на неговата покварена кръв не представляваше повече заплаха, тъй като не се бе проявило в новото поколение.

Бъдещето сега бе изпълнено с обещания, освободено от неговото зловредно влияние. Нейният щастлив и богат живот със съпруга и семейството й щеше да бъде още по-възнаграждаващ. Но тя и съпругът й бяха смъртни и все някога щеше да настъпи моментът, когато нямаше вече да стопанисват фермата, която бяха изградили и създали в Пустошта. Тогава щеше да дойде времето на Джонатън и Катрин да поемат отговорността да я съхранят за следващите поколения.

Сега, когато първото дете от следващото поколение бе дошло на бял свят, приемствеността бе осигурена. Някои от рода Керък щяха да търсят други пътища както навремето Мортън, но други ще останат в Тибубура и ще го съхранят, като семейното имение за бъдещите поколения. Това придаваше в крайна сметка значение на това, което бяха сътворили тя и съпругът й, превръщайки живота си в победа. Те бяха основателите, хората, които бяха сложили началото на една династия и нейното наследство в Пустошта.

Бъдещите поколения щяха да се борят с пожарите, наводненията, засушаванията и другите опасности по изпълнения с трудности стръмен и лъкатушен път на живота. Те също така щяха да бъдат изправени пред по-коварни опасности, както например нейната битка с призрака на Енос Хинтън, но тя знаеше, че те щяха да победят и Тибубура щеше да пребъде. Възторжено щастлива тя избърса очите си докато вървеше по коридора и стълбите към сина си.