Пустинна звезда

1.

Бош бе наредил хапчетата на масата, готов да започне. Докато си наливаше вода от бутилката в чашата, на вратата се позвъни. Той седеше на масата и мислеше да не се обажда. Дъщеря му имаше ключ и никога не звънеше и не чукаше, а и Бош не очакваше никого. Трябваше да е или амбулантен търговец, или някой съсед, а той вече не познаваше никого от съседите си. Кварталът сякаш се подновяваше на всеки няколко години и след повече от три десетилетия в него той бе престанал да се вижда с новодошлите и да ги поздравява. Всъщност му харесваше да е сръдливото бивше ченге на квартала, с което хората се страхуват да говорят.

Но после второто позвъняване бе придружено от глас, който го викаше по име. Гласът му беше познат.

— Хари, знам, че си там вътре. Колата ти е отпред.

Той отвори чекмеджето на масата. Там имаше пластмасови прибори, салфетки и китайски пръчици от храна за вкъщи. Забърса с ръка хапчетата в чекмеджето и го затвори. После стана и отиде да отвори.

На прага стоеше Рене Балард. Не я бе виждал от близо година. Изглеждаше по-слаба, отколкото я помнеше. Личеше как сакото й се е издуло върху оръжието на кръста й.

— Здрасти, Хари — каза тя.

— Подстригала си се — каза той.

— Да, преди известно време.

— Какво правиш тук, Рене?

Тя се намръщи, сякаш бе очаквала по-топъл прием. Бош не разбираше от къде на къде ще го очаква, след като миналата година нещата бяха завършили по доста неприятен начин.

— Финбар — каза тя.

— Какво? — попита той.

— Знаеш какво. Финбар Макшейн.

— Какво по-точно?

— Още е на свобода. Някъде там. Искаш ли да работим заедно по случая, или предпочиташ да продължиш със сърденето?

— Какво имаш предвид?

— Ако ме пуснеш да вляза, мога да ти обясня.

Бош се поколеба, но после отстъпи и неохотно й махна да влезе.

Балард го направи, застана до масата, където току-що бе седял Бош, и попита:

— Няма ли музика?

— Днес не — каза Бош. — Та какво за Макшейн?

Тя кимна, разбрала, че трябва да мине по същество.

— Сложиха ме да отговарям за неразкритите случаи, Хари.

— Последно чух, че отдел „Неприключени следствия“ е разпуснат. Защото не бил толкова важен като да изкарваш униформени ченгета по улиците.

— Вярно е, но нещата се променят. Полицията е подложена на натиск да работи върху нерешените случаи. Знаеш кой е Джейк Пърлман, нали?

— Градският съветник.

— Той всъщност е твой съветник. Малката му сестра беше убита много отдавна. Случаят така и не беше разкрит. Когато го избраха, той откри, че отделът е разпуснат тихомълком и никой не разследва старите случаи.

— Е, и?

— Ами, аз надуших за това и отидох при капитана с предложение. Махам се от „Убийства и грабежи“ и възстановявам отдел „Неприключени следствия“ — за да работим по стари случаи.

— Сам-самичка?

— Не. И точно затова съм тук. Десетият етаж се съгласи: един щатен офицер — аз — а останалата част от екипа се състои от запасняци, доброволци и договорни служители. Идеята не е моя. Други отдели използват същия модел от няколко години и приключват случаи. Добър е. Всъщност тъкмо твоята работа за Сан Фернандо ме подсети за това.

— Значи ме искаш в този… отряд или както там го наричаш. Не ставам за запасняк. Няма да мина физическите изпитания. Да пробягам миля за по-малко от десет минути? Забрави!

— Така е, затова ще се пишеш доброволец или ще сключим договор. Извадих всички томове за убийствата по случая Галахър. Шест тома за четири убийства — повече, отколкото ти си отнесъл със себе си, сигурна съм. Можеш да подновиш — официално — работата си върху Макшейн.

Бош за момент се замисли. Макшейн бе избил цялото семейство Галахър през 2013 г. и ги беше заровил в пустинята. Но Бош така и не успя да го докаже. А после се пенсионира. Разбира се, той не бе разкривал всеки възложен му случай през почти трийсетте години, докато работеше върху убийства. Никой детектив не го правеше. Но тук ставаше дума за цяло семейство. Това бе случаят, който най-малко му се искаше да остави неразкрит.

— Знаеш, че не напуснах с особено добри чувства — каза той. — Тръгнах си, преди да са ме изритали. После ги съдих. Никога няма да ми позволят да се върна.

— Ако го искаш, смятай го за уредено — каза Балард. — Вече взех разрешение, преди да дойда тук. Сега има друг капитан, а и хората са други. Да ти кажа честно, Хари, малцина там знаят за теб. Няма те вече от колко, пет години? Шест? Полицията е съвсем различна.

— Бас държа, че на десетия ме помнят.

На десетия етаж на Дирекция на полицията се намираше офисът на полицейския началник и повечето командири.

— Е, познай какво, ние даже не работим в дирекцията — каза Балард. — Намираме се в Уестчестър, в новия архив за убийства. Така се спасяваме от доста политика и любопитни очи.

Това заинтригува Бош.

— Шест тома — каза той замислено.

— Струпани на празно бюро с твоето име на него — допълни Балард.

Когато се пенсионира, Бош бе взел със себе си копия от много документи по случая. Хронологията и всички доклади, които смяташе за най-важни. Беше работил от време на време по това от пенсионирането си насам, но трябваше да признае, че не е стигнал доникъде, а Финбар Макшейн още си живееше на воля някъде. Бош не бе открил никакво солидно доказателство срещу него, но в сърцето и душата си знаеше, че той е извършителят. Беше виновен. Предложението на Балард бе примамливо.

— Значи се връщам и работя по случая на семейство Галахър? — уточни той.

— Ами, да, работиш по него — каза Балард. — Но ще трябва да работиш и по други случаи.

— Винаги има някаква уловка.

— Трябва да им покажа резултати. Да видят колко са сбъркали, като разпуснаха отдела. Случаят Галахър ще изисква доста работа — шест тома за преглеждане, никакви известни ДНК или пръстови отпечатъци. Ще е нужна старомодна детективска дейност и нямам нищо против това, но трябва да разкрия няколко случая, за да оправдая съществуването на отдела и да може той да продължи да работи, така че ти да си действаш по шесттомния случай. Това проблем ли ще е?

Отначало Бош не отговори. Мислеше си как преди година Балард му бе дръпнала килимчето изпод краката. Тя беше напуснала полицията, обезсърчена от всичката политика, бюрокрация, сексизъм и какво ли още не, и двамата се бяха споразумели да станат партньори и да започнат работа на частно. А после тя му каза, че се връщала, изкушена от обещанието на полицейския началник да й позволи сама да избере къде да работи. Избра отдел „Грабежи и убийства“ в центъра на града и това бе краят на плановете им за съдружничество.

— Знаеш ли, бях започнал да търся помещения за офис — каза той. — Имаше хубав двустаен апартамент в сградата зад спортен клуб „Холивуд“.

— Виж какво, Хари — каза Балард. — Аз ти се извиних за държането си тогава, но част от вината е и твоя.

— Моя ли? Глупости!

— Не, ти беше този, който ми каза, че по-успешно можеш да промениш една организация отвътре, отколкото отвън. И точно това съм решила да направя. Така че обвинявай ме, ако ти харесва, но аз всъщност направих каквото ми каза ти.

Бош поклати глава. Не помнеше да й е казвал подобно нещо, но знаеше, че тя наистина мисли така. Беше го казал на дъщеря си, когато тя се чудеше дали да влезе в полицията след скорошните протести и изблици на омраза към ченгетата.

— Добре — каза той. — Съгласен съм. Ще получа ли значка?

— Без значка, без пистолет — каза Балард. — Но получаваш онова бюро с шестте тома. Кога можеш да започнеш?

Бош си представи за момент хапчетата, които бе наредил на масата преди няколко минути, и каза:

— Когато искаш.

— Добре — отвърна Балард. — Значи ще се видим в понеделник. На рецепцията ще те чака пропуск, а после ще ти извадим и карта. Трябва да те снимат и да ти вземат отпечатъци.

— Онова бюро близо ли е до прозорец?

Бош се усмихна, докато го казваше. Но не и Балард.

— Не си насилвай късмета — промърмори тя.

2.

Балард седеше на бюрото си и пишеше предложение за бюджета за ДНК изследвания. Телефонът й иззвъня. Беше полицаят от рецепцията.

— Тук има един човек, казва, че трябвало да го чака пропуск. Хи… Хиеро… Не мога да го произнеса. Фамилията му е Бош.

— Съжалявам, забравих да го уредя. Дай му пропуск за посетител и го прати отзад. Той ще работи тук, така че по-късно трябва да му извадим служебна карта. И се произнася Хиеронимъс.

— Добре, пращам го.

Балард затвори телефона и стана да посрещне Хари на входа на архива, защото знаеше, че той ще е раздразнен от гафа на рецепцията. Като отвори вратата, Бош стоеше на два метра пред нея и зяпаше над главата й към стената над вратата. Тя се усмихна.

— Какво мислиш? — попита го. — Аз ги накарах да го напишат.

Излезе в коридора, за да се обърне и да погледне буквите над вратата.

Бош поклати глава. „Или всички имат значение, или никой няма значение“ бе философията, която винаги бе влагал в разследването на убийства, но беше също и личната му философия. Не беше девиз, особено пък такъв, който би му харесало да гледа написан на някоя стена. Това бе нещо, което усещаш и знаеш вътре в себе си. Не нещо, което да рекламираш или на което да учиш хората.

— Хайде стига, имаме нужда от нещо такова — каза Балард. — Мото. Принцип. Искам някакъв колективен дух в този отдел. Ще им разкажем играта.

Бош не отговори.

— Хайде просто да влезем и да те настаним — каза Балард.

Поведе го покрай бюрото на рецепцията, поставено пред редиците библиотечни рафтове, на които се съхраняваха делата за убийства, подредени по година и номер. Тръгнаха по пътеката вляво от рафтовете към официалната работна зона на възстановения отдел „Неприключени следствия“. Това бяха седем работни места, разделени с прегради — по три от всяка страна и едно в дъното.

Две от местата бяха заети и главите на следователите се подаваха едва-едва над преградите. Балард спря пред отделението в дъното.

— Тук работя аз — каза тя. — А теб съм те настанила ей там.

Посочи едно от съседните работни места и Бош мина в него. Балард влезе в своето отделение и опря ръце на преградата, така че да гледа отгоре към бюрото му. Вече бе натрупала папките на две отделни купчини върху плота — една голяма и една малка.

— Голямата купчина е Галахър… Сигурна съм, че са ти познати.

— Ами това?

Бош отваряше горната от двете папки на по-малката купчина.

— Това е уловката — каза Балард. — Сара Пърлман. Искам като начало да прегледаш него.

— Сестрата на съветника — отбеляза Бош. — Ти не си ли го прегледала вече?

— Прегледах го и ми изглежда безнадеждна работа. Но искам и ти да се пробваш… преди да се върна при съветника с лошата новина.

Бош кимна и каза:

— Ще му хвърля едно око.

— Преди да се гмурнеш в работата, ела да те запозная с Лилия и Томас — каза Балард.

Последните две отделения бяха заети от мъж и жена, и двамата към шейсетте. Балард бе по-близо до мъжа и сложи ръка на рамото му, докато го представяше. И двамата излъчваха професионализъм. Сакото на мъжа бе метнато на облегалката на стола му, но не беше свалил вратовръзката си и не я беше разхлабил. Беше с тъмна коса и мустаци и носеше бифокални очила за работата на бюро. Жената бе тъмнокоса и мургава и облечена така, както се обличаше винаги и Балард — с костюм и бяла блуза. Имаше на ревера си значка с американския флаг и Бош се зачуди дали я носи, за да отклонява въпросите дали не е чужденка.

— Това е Томас Лафонт, присъедини се към нас миналата седмица — каза Балард. — Пенсиониран служител на ФБР. Сложих го в тандем с Лилия Агзафи, която е работила двайсет години във вегаската полиция, преди да й се прииска да види океана и да се оттегли тук. Том и Лилия преглеждат случаи, за да намерят кандидати за генетично генеалогично изследване, което, може би си чул, е най-новата мода в областта на неразкритите случаи.

Бош се ръкува с двамата следователи и им кимна.

— Това е Хари Бош — продължи Балард. — Бивш служител на лосанджелиската полиция. Той самият няма да се хвали, затова ще го направя аз. Той беше един от основателите на стария отдел „Неприключени следствия“ и общо взето има повече години работа върху убийства от всеки друг в цялото управление.

После загледа как Бош се справя неловко с поздравите и любезностите. Не успяваше да скрие отдавнашното си недоверие към ФБР. Накрая го спаси и го заведе обратно на работното му място, като каза на Агзафи и Лафонт, че трябва да обсъди още някои неща с „новобранеца“ в екипа.

Като стигнаха там, всеки влезе в отделението си и Балард отново се подпря на делящата ги преграда, за да може да го гледа, докато говорят.

— Брей — каза тя. — Току-що забелязах, че си се отървал от мазния мустак. След като говорихме ли го обръсна?

Беше сигурна, че е така. Щеше да забележи липсата му в къщата. Лицето на Бош почервеня и очите му се стрелнаха към другия край на работната зона, за да види дали Агзафи и Лафонт са чули забележката й. После потърка горната си устна с палец и показалец, сякаш за да се увери, че вече няма мустак.

— Започна да побелява.

Не даде друго обяснение. Но Балард знаеше, че мустакът му бе започнал да побелява още отпреди да се запознаят.

— Сигурна съм, че Мади е доволна — каза тя.

— Не го е видяла още — отвърна той.

— Как е тя?

— Доколкото знам, добре. Работи много.

— Чух, че я назначили в Холивудския участък след завършване на академията. Късметлийка.

— Да, там е, вечерна смяна. Та как става тази работа с генеалогията?

На Балард й беше ясно, че Бош се чувства неловко от личните въпроси и търси начин да смени темата.

— Няма за какво да се тревожиш — каза тя. — Всичко е точно и юридически валидно, само че е наука и струва скъпо. Това е единственото нещо, което трябва да избирам кога да го ползваме. Имаме субсидия от фондация „Амансън“, която ни дари цялото това място, но пълен генетичен анализ струва около осемнайсет бона, ако излезем извън управлението. Така че трябва да избираме разумно. Възложила съм тази работа на Том и Лилия, както и на още един следовател, с когото вероятно ще се запознаеш утре. Имаме картбланш за обикновени ДНК анализи, защото всичко това вече е вътрешна работа. При тях просто трябва да се наредим на опашката и да чакаме. Освен това имам възможност един път месечно да прередя опашката. Това ми го даде шефът. Даде ми също така лаборантка, специално назначена да се занимава със случаите на нашия отдел.

— Много мило от негова страна.

— Да, но хайде да се върнем към ориентировката ти. Това, което изисквам от нашите запасняци и доброволци, е да ми отделят поне един ден седмично. Мнозинството работят повече от това, но съм ги подредила така, че да имаме поне по един човек тук от понеделник до четвъртък. Аз съм тук през цялото време, Том и Лилия идват в понеделник. Пол Масър и Колин Хатърас във вторник, Лу Ролс в сряда, а сега и ти… бих казала в четвъртък, но знам, че ще прекарваш тук много по-дълго от това. Както и повечето от другите.

— Лу Ролс1?… Сериозно?

— Не. Впрочем той дори не е черен. Казва се Тед Ролс, но след като е прекарал десет години като ченге, няма как да не получи този очевиден прякор. Така че някои хора още му викат Лу и на него май му харесва.

Бош кимна.

— Трябва обаче да знаеш — каза Балард, като се приведе напред и понижи глас, така че едва да се чува над преградата, — че Ролс не го избрах аз.

Бош плъзна стола си по-близо до бюрото, за да чува по-добре и за да увеличи поверителността на разговора.

— Какво имаш предвид?

— Имаме повече кандидати, отколкото места — каза Балард. — Шефът ми позволи да избера когото си искам и аз направих точно това, но Лу Ролс е избор на Пърлман.

— Съветникът.

— Той гледа много собственически на тази работа, както и ръководителят на екипа му. Става въпрос за сестра му, но също така и за политика. Пърлман се цели по-високо от градския съвет и успехът на този отдел може да му помогне. Затова вкара Ролс и аз трябваше да го взема.

— Никога не съм го чувал, а мисля, че щях, с такова име. Не е от лосанджелиската полиция, нали?

— Не, работил е в Санта Моника, но това е било преди петнайсет години, така че приносът му към екипа не е кой знае какъв. Трябва да го държиш за ръчичка, но работата е там, че той е пряката ни връзка с Пърлман и Хейстингс.

— Хейстингс?

— Нелсън Хейстингс, ръководителят на екипа на Пърлман. Те тримата са първи дружки или нещо такова. Ролс напуснал полицията в Санта Моника след десет години работа там, за да се захване с бизнес. Така че за него това е само странична занимавка.

— Какъв му е бизнесът? Да не е частен детектив?

— Не, сериозен бизнес е. Притежава цял куп офиси за пощенски услуги. Като UPS, ФедЕкс, магазини за опаковъчни материали. Изглежда, ги е нацвъкал из целия град и се справя доста добре. Кара тежкарска кола и има къща в Санта Моника на колежанските улици. И предполагам, че е един от главните спонсори на кампанията на Пърлман.

Бош кимна. Схващаше картинката. Аз на тебе, ти на мене. Балард се отдръпна и седна, щом осъзна, че Лафонт и Агзафи са забелязали шушукането им. Все още виждаше очите на Бош над преградата. Продължи с нормален тон.

— Утре ще се запознаеш с Пол и Колин — каза тя. — Тежат си на мястото. Масър е пенсиониран заместник областен прокурор, работил е по тежки престъпления, така че ни е от голяма полза за заповедите за обиск и юридическите въпроси и стратегии. Добре е, че го имаме сред нас, вместо да звъним в прокуратурата всеки път, когато имаме някакъв въпрос.

— Струва ми се, че го помня — каза Бош. — Ами Хатърас?

— Няма никакъв полицейски опит. Тя е нашият вътрешен генеалог и онова, което наричат „градски детектив“.

— Аматьорка? Сериозно?

— Сериозно. Много е добра в интернет издирванията, а генетичната работа се върши именно там. КГГ — знаеш какво е това, нали?

— Ъъъ…

— Криминална генетична генеалогия. Качваш ДНК-то на заподозрения в системата GEDmatch, която има достъп до множество бази данни, а после си седиш и чакаш да намери съвпадение. Не може да не си чувал за това. Беше голям хит в разследването на неразкрити случаи, докато не се намеси полицията за защита на личните данни, така че сега възможностите й са ограничени, но все пак си струва да се използва.

— Така хванаха Убиеца от Златния щат, нали?

— Да. Вкарваш ДНК-то и ако имаш късмет, получаваш връзки с роднини. Четвърти братовчед тук, неизвестен брат там. После всичко опира до социално инженерство. Установяваш контакти онлайн и съставяш родословно дърво с надеждата, че един от клоните ще те отведе до твоя човек.

— И ти си взела едно цивилно лице да върши това?

— Тя е експерт, Хари. Просто й дай шанс. Аз я харесвам и мисля, че ще ни е полезна.

Балард видя скептицизма в очите на Бош, преди той да отклони поглед.

— Какво?

— Всичко това като подкаст ли ще свърши? Или ще работим върху случаи?

Балард поклати глава. Знаеше, че той ще реагира по такъв начин.

— Ще видиш, Хари — каза тя. — Не си длъжен да работиш с нея, но се обзалагам, че рано или късно ще поискаш. Сигурна съм. Е?

— Добре — съгласи се Бош. — Не се опитвам да създавам неприятности. Просто се радвам, че съм тук. Ти си шефът, а аз никога не споря с шефове.

— Да бе, да. Веднага ти повярвах.

Бош се огледа и каза:

— Значи аз съм последният в екипа?

— Но първият, когото исках — отвърна Балард. — Просто трябваше да подготвя всичко, преди да дойда при теб.

— А също така да се увериш, че ще ме допуснат.

— Е, и това също.

Бош кимна, после попита високо:

— Къде тук човек може да си вземе кафе?

— Има кухня с кафе и хладилник — отвърна Балард.

— Излизаш през…

— Ще го заведа — обади се Лафонт. — И аз имам нужда от една доза.

— Благодаря, Том — каза Балард.

Лафонт стана и попита дали някой друг иска кафе. Балард и Агзафи отказаха и Бош последва Лафонт към предния край на архивната зала.

Балард ги изпрати с поглед. Надяваше се Бош да се държи добре с бившия агент на ФБР и да не забърка свада още през първия си работен ден.

3.

Бош бе свикнал да е сам вкъщи, когато преглежда стари дела и документи и се опитва да измисли ходове, за които никой не се е сетил. Това бе предимно тиха работа. Сега трябваше да свикне да работи отново в обща стая и да си възвърне умението да се изключва от разговорите около него, за да може да се съсредоточи върху настоящата задача.

Докато Балард бе заета с телефоните и политическите изисквания на работата си от другата страна на безполезната преграда, той отвори първата от трите папки с документите за неуспешното засега разследване по случая Сара Пърлман.

Започна с папката, надписана „Том 1“, и веднага обърна на съдържанието. Там пишеше, че всички снимки от местопрестъплението са в третия том. Той се прехвърли на тази папка. Искаше да започне със снимките, без да знае нищо за случая, така че да види същото, каквото са видели следователите на сутринта на 11 юни 1994, когато обезобразеният труп на Сара бил намерен в леглото на семейната й къща на Маравиля Драйв в Холивудските хълмове.

Третата папка съдържаше няколко прозрачни найлонови джоба, закачени в скобите й, и във всеки от тях имаше по две цветни снимки с размери 13х18 см, една отпред и една отзад. Бяха стандартните контрастно осветени цветни фотографии, на които кръвта изглеждаше лилаво-черна, бялата кожа бе станала алабастрова и жертвата бе лишена от всякаква човечност. Сара Пърлман беше била само на шестнайсет, когато животът й бил жестоко прекъснат от изнасилвач, който я бе душил и ръгал с нож. На първите снимки тялото на Сара бе проснато на леглото, а бархетната й нощница бе вдигната над оголения торс, за да покрие лицето й. Отначало Бош взе положението на нощницата за опит от страна на убиеца да попречи на жертвата да види физиономията му. Но докато прелистваше джобовете със снимките, стана ясно, че нощницата е била вдигната след като момичето е било изнасилено и убито. Сега вече Бош го определи като акт на разкаяние. Убиецът бе покрил лицето на жертвата си, за да не му се налага да я гледа повече.

По гърдите и шията на момичето имаше множество прободни рани и кръвта бе напоила чаршафите и юргана и се бе съсирила около тялото. Също така от синините по шията й бе ясно, че жертвата е била душена в някакъв момент от престъплението. Ако се брояха годините на войната и на работата му като полицай, Бош бе гледал неестествена смърт повече от половин век. Би било невярно да се каже, че е свикнал с извращенията и жестокостта, които хората проявяват един към друг, но отдавна бе престанал да мисли за тези изблици на насилие като за отклонения. Беше загубил голяма част от вярата си в човешката доброта. За него насилието не бе отклонение от нормата. То беше нормата.

Знаеше, че това е песимистичен поглед върху света, но петдесет години работа в кървави професии не бяха оставили у него много надежда. Той знаеше, че мрачната машина на убийствата никога няма да спре поради липса на гориво. Не и докато той е жив. А може би и никога.

Продължи да прелиства снимките и да ги запечатва в паметта си. Знаеше, че за него това е начинът. Това бе начинът да се разяри, да се свърже неразривно с една жертва, която е виждал само на снимки. Това щеше да разпали огъня, от който се нуждаеше.

След снимките на местопрестъплението идваха снимките на криминолозите, отделни кадри с улики и възможни улики. Те включваха снимки на кръв, опръскала стената над таблата на леглото и тавана над жертвата, снимки на разкъсаното й бельо, захвърлено на пода, зъбна скоба, намерена в гънките на юргана.

Имаше няколко снимки на пръстови отпечатъци, открити и взети от лаборантите. Бош знаеше, че те вероятно ще са на жертвата, тъй като тя бе живяла в спалнята. Надписите, сложени върху тях от първоначалните следователи, го потвърждаваха. Но една снимка, която, изглежда, показваше долната половина на отпечатък от длан, бе отбелязана с „Неизв“. Неизвестен. Бяха намерили отпечатъка на перваза на един прозорец и разположението му подсказваше, че е оставен от човек, който се е вмъкнал през него.

През 1994 г. един частичен отпечатък от длан би бил безполезен, освен ако не могат да го сравнят директно с този на някой заподозрян. Бош бе работил по убийства тогава и знаеше, че по онова време нямаше бази данни с отпечатъци от длани. Дори сега, близо три десетилетия по-късно, твърде малко такива отпечатъци бяха регистрирани или вкарани в бази данни за сравнение.

Погледна над преградата към Балард. Тя тъкмо бе затворила телефона след разговор с местен бизнесмен, известен със строежа на стотици жилищни блокове в центъра. Молеше го да се присъедини към каузата и да подкрепи финансово отдел „Неприключени следствия“.

— Как мина? — попита я Бош.

— Скоро ще разбера — отвърна Балард. — Да видим дали ще напише чек. Полицейската фондация ми даде списък на предишни дарители. Опитвам се да звъня на двама-трима дневно.

— Знаеше ли, че ще правиш това, като се захвана с тази работа?

— Не точно. Но нямам нищо против. Даже ми харесва да събуждам чувството им за вина, за да ни дават пари. Ще се изненадаш да разбереш колко от тях са познавали някоя жертва на неразкрито престъпление.

— Едва ли.

— М-да, предполагам, че няма. Как ти се струва Пърлман?

— Още съм на снимките.

— Знаех си, че ще започнеш оттам. Кофти работа.

— Да.

— Някакви първоначални впечатления?

— Не още. Искам да погледна пак. Но отпечатъкът от длан… частичният. Предполагам, че си го проверила в съвременните бази данни.

— Да. Това бе първото, което направих. Никакъв резултат.

Бош кимна. Не бе изненадан.

— Ами ViCAP?

— Тц. Няма съвпадения.

ViCAP беше програма на ФБР, която включваше база данни за насилствени престъпления и серийни извършители. Но бе широко известно, че базата данни не е пълна. Много полицейски служби не изискваха от детективите да вкарват случаите си в нея заради дългото време, което отнемаше въвеждането на информацията.

— Като гледам снимките, ми е трудно да повярвам, че е еднократно престъпление.

— Съгласна. Освен във ViCAP пуснах проверки и до отделите за неразкрити случаи от Сан Диего до Сан Франциско. Никакви съвпадения, никакви близки сходства. Дори се обадих на старото ти приятелче Рик Джаксън. Той работи по неразкрити случаи за окръг Сан Матео. Разпита там от мое име, но без успех.

Джаксън бе пенсиониран детектив по убийствата от Лос Анджелис от времето на Бош.

— Как я кара Рик? — попита Бош.

— Май разкрива случаи наляво и надясно — каза Балард. — Което се надявам да започнем да правим и ние тук.

— Ще, ще. Не се тревожи.

— Слушай сега. Всеки понеделник ходя в Дирекция на полицията да се видя с капитана и да го осведомя за работата, бюджета и така нататък. Вероятно ще съм в центъра до края на деня. При теб всичко наред ли е? Том и Лилия могат да ти помогнат, ако се нуждаеш от нещо.

— Всичко е наред. Какви са правилата за взимане на документация вкъщи?

— Не можеш да изнасяш делата оттук. Така някак си се губи идеята да държим всички нерешени случаи на едно място, нали разбираш?

— Ясно. Има ли ксерокс?

— Не копирай документи, Хари. Не искам да си имам неприятности с капитана заради това.

Бош кимна.

— Разбра ли ме? — попита Балард. — Сериозно говоря.

— Разбрах — каза Бош.

— Добре тогава, приятен лов. Мислиш ли, че ще се върнеш утре? Не те притискам.

— Мисля, че ще се върна.

— Добре, значи ще се видим утре.

— Да.

Бош изгледа как Балард си тръгва, после погледна към Лафонт и Агзафи. Можеше да види само върховете на главите им над преградите. Върна се към работата си: прехвърляше отново и отново снимките на местопрестъплението, така че образите да се запечатат завинаги в паметта му. Като свърши с тях, придърпа пак първия том и започна да го чете от самото начало.

Следователите, работили върху случая, бяха Декстър Килмартин и Филип Рослър. Бош ги познаваше по име, но не и лично. Те бяха прикрепени към отдел „Грабежи и убийства“, който се занимаваше с големите случаи в целия град. Той се зае с хронологичния дневник, воден от тях. Дневникът показваше, че сутринта на 11 юни първоначално на случая се отзовали детективите от Холивудския участък, но той бързо бил прехвърлен към елитната гвардия от „Грабежи и убийства“, защото като сексуално престъпление срещу шестнайсетгодишна непълнолетна в Холивудските хълмове неизбежно щял да привлече значително медийно внимание.

По онова време Бош работеше в холивудския отдел „Убийства“, но не беше присъствал на първоначалния оглед, защото той и партньорът му Джери Едгар не бяха на смяна. Имаше обаче смътни спомени за случая и колко бързо той бе предаден на „Грабежи и убийства“. Дори не подозираха, че този случай ще задържи медийния интерес само един ден. На следващата нощ щяха да открият убита бившата жена на великия футболист и не толкова велик актьор О Джей Симпсън заедно с неин познат в Брентуд и това щеше да отвлече цялото медийно внимание от случая Пърлман, както и от всичко друго в града. Убийствата в Брентуд щяха да се радват на подробно отразяване в медиите повече от година и никой нямаше да се интересува от Сара Пърлман.

Освен Килмартин и Рослър. Хронологията показваше, че те са предприели всички необходими действия, доколкото Бош можеше да прецени. И което е най-важно, бяха се въздържали да дават предварителни оценки дали това е убийство от непознат. Фактът, че убиецът е влязъл през незалостен или отворен прозорец в спалнята на жертвата, намекваше, че вероятно тя не го е познавала, но това не бе отказало детективите да проведат пълно разследване. Бяха направили подробна проверка на миналото на жертвата и бяха разпитали много нейни приятели и роднини. Сара посещавала частно девическо училище в Ханкок Парк. Макар че училището било в лятна ваканция, следователите прекарали няколко дни в издирване и разговори със съученички, приятелки и преподаватели в мащабен опит да съставят картина на света и социалния живот на младото момиче. Седмицата преди убийството Сара била започнала лятна работа като посрещач в ресторанта на Мелроуз Авеню „Томи Танг“. Била работила в този популярен тайландски ресторант предното лято и няколко от служителите вече я познавали и я харесвали. Те били разпитани и детективите даже стигнали дотам, че да проучат плащанията с кредитни карти в ресторанта за дните, през които била работила Сара. Издирили и разпитали неколцина клиенти, но никой от тях не бил заподозрян.

Разследването включвало също и родителите на жертвата. Бащата на Сара бил адвокат, специализирал се в едри сделки с недвижими имоти. Детективите разпитали много от колегите му и хората, с които контактувал в работата си, включително клиенти, които биха могли да са недоволни от него, както и някои от противниците в най-трудните му преговори. Отново нямало заподозрени.

И накрая, имало го и бившия приятел на Сара. Четири месеца преди смъртта си тя сложила край на краткотрайната си връзка с Брайън Ричмънд, с когото се запознала на ежегодната среща между нейното училище и едно момчешко училище също в Ханкок Парк. Той бил подробно разпитан и разследван, но в крайна сметка го оневинили. Бил оставил зад гърба си връзката с нея и вече се срещал с друго момиче.

По времето на убийството родителите на Сара били на голф ваканция в Кармел, за да поиграят на игрищата в и около Пебъл Бийч. Сара останала вкъщи с брат си Джейк, две години по-голям от нея. В петъчната нощ на убийството Сара работила в ресторанта и се върнала в къщата на „Маравиля“ около 10 вечерта. Имала шофьорска книжка и използвала колата на майка си, когато нея я нямало. Джейк Пърлман бил излязъл с приятелката си и се прибрал чак към полунощ. Колата на майка му била в гаража и вратата на спалнята на сестра му била затворена. Той решил да не я безпокои, защото не видял светлина под вратата и предположил, че тя спи.

На сутринта майката на Сара се обадила да провери как са децата й. Джейк й казал, че Сара още спи. Тъй като наближавало 11, тя му казала да отиде в стаята на сестра си и да я събуди, за да се обади по телефона. Тогава той открил, че Сара е жестоко убита в леглото си — и кошмарът на семейството започнал.

Бош не си водеше бележки, докато преглеждаше многото резюмета на разпити в първия том. Първоначалното разследване бе проведено щателно и изглеждаше съвсем завършено. Бош не видя никакви пропуски или недоработки. Когато бе работил по-рано в отдел „Неприключени следствия“, не бе необичайно да прегледа някое дело и да види мърляво и дори мързеливо разследване на убийството. При Сара Пърлман не беше така. Изглеждаше, че Килмартин и Рослър бяха взели случая присърце и не бяха оставили нито един камък необърнат. А това, което правеше работата им още по-впечатляваща, беше, че по време на тяхното разследване жертвата не бе свързана с могъщ политик. Това щеше да стане много години по-късно.

Два часа след началото на прегледа си той се прехвърли на Том 2, втората папка с документи по убийството, и откри, че тя е пълна с опреснителни доклади, подавани след трийсет дни, после деветдесет, после шест месеца, и накрая ежегодно в продължение на пет години, преди делото да бъде официално класифицирано като неразкрито и без движение. Не се бе появил нито един заподозрян или дори съмнителен човек и така и не бе установено дали Сара е познавала убиеца си.

В края на втория том се намираше допълнителната информация за запитвания от страна на семейството на жертвата и други хора през годините. Тя показваше, че родителите на Сара Пърлман са се обаждали многократно, интересувайки се за някакъв напредък, докато накрая, преди седем години, обажданията спрели. Тогава запитванията започнали да постъпват от съветник Джейк Пърлман или ръководителя на екипа му Нелсън Хейстингс. Бош предположи, че тази промяна означава, че родителите на Сара са починали, без да дочакат справедливо възмездие за дъщеря си.

Бош завърши анализа, като се върна към снимките в трети том и бавно прелисти найлоновите джобове, търсейки отново в стаята на Сара нещо, което би могло да изпъкне като пропусната следа или улика.

Накрая стигна до снимките на криминолозите и последния джоб със снимка на картончето за отпечатъци, на което лаборантът бе свалил частичния отпечатък от длан. Взираше се в него, когато усети нечие периферно присъствие, вдигна очи и видя, че Том Лафонт е излязъл от отделението си.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Ъъъ, да, наред е — каза Бош. — Просто преглеждам това.

Чувстваше се неловко Лафонт да го изучава с поглед.

— Дала ти е големия случай, а?

— Какво искаш да кажеш? — попита Бош.

— Сестрата на съветника. Имам чувството, че ако не го разкрием, няма да се задържим дълго.

— Мислиш ли?

— Е, Балард със сигурност прекарва доста време на телефона с него. Нали разбираш, дава му подробен отчет какво правим тук. Изглежда, разговорите винаги се връщат към сестра му. Така че е подложена на натиск, без съмнение.

Бош само кимна.

— Намери ли нещо, което трябва да се направи? — попита Лафонт. — Много бих се радвал да приключим този случай.

— Не още — каза Бош. — Продължавам да търся.

— Е, успех тогава. Ще ти е нужен.

— С какво си се занимавал в Бюрото? В офиса в Ел Ей ли си работил?

— Започнах в Сан Диего и изпълнявах задачи в Сакраменто и Оукланд, преди да се озова тук. Бях в отдел „Тежки престъпления“. След двайсет години напуснах. Писна ми да гоня банкови обирджии.

— Мисля, че те разбирам.

— С Лилия свършихме за днес. Добре дошъл и до следващия път.

— До следващия път.

Бош гледаше как Лафонт и Агзафи си събират нещата и излизат. Изчака малко, а после стана да потърси ксерокс.

На път към изхода от архива спря и погледна по един от проходите. Рафтовете от двете му страни бяха отрупани с дела за убийства. Някои нови и сини, други избледнели, а малък брой дела се съхраняваха в бели папки. Той влезе в прохода и тръгна бавно покрай делата, плъзгайки пръстите на лявата си ръка по пластмасовите папки. Всяка от тях бе история на едно неразкрито убийство. За него това бе свещена територия. Библиотека на изгубените души. Твърде много, за да могат той, Балард и останалите да ги разкрият някога.

Твърде много, за да заглушат някога болката.

Когато стигна до края на прохода, се обърна и тръгна по следващия. Рафтовете тук бяха също така отрупани с дела. Един прозорец на тавана горе пропускаше следобедното слънце и хвърляше естествена светлина върху неестествената смърт. За момент Бош се спря и постоя неподвижно. В библиотеката на изгубените души цареше тишина.

4.

Балард взе Пинто от кучешкия приют и го разходи на каишка до апартамента си. Той бе петкилограмов чихуахуа мелез, но успяваше да тегли силно каишката, защото биологичният му часовник му подсказваше, че в края на разходката го чака вечеря.

Когато стигна до стълбите пред входната врата на сградата, телефонът й иззвъня и тя видя на екрана името на Бош.

— Хари?

На заден фон се чуваше музика. Джаз. Тя предположи, че си е вкъщи.

— Здрасти. Къде си? — попита той.

— Тъкмо влизах вкъщи — каза Балард. — Какво е това? Звучи добре.

— „Клифърд Браун със струнен оркестър“.

— Е, завърши ли анализа си?

— Да. Прегледах го два пъти.

— И?

— Ами, следователите са свършили добра работа. Всъщност много добра. Не видях пропуски.

Балард не бе очаквала наистина Бош да разплете случая или дори да намери пропуск в разследването. Тя самата бе прегледала документите и не бе намерила за какво да се хване, нито някой необърнат камък.

— Е, струваше си да опитаме — каза Балард. — Ще се свържа със съветника и ще му кажа, че сме…

— В момента гледам снимката на отпечатъка от длан — прекъсна я Бош. — Частичния.

— Как така я гледаш? Мислех, че си си вкъщи.

— Вкъщи съм.

— Значи си направил копия, след като ти казах да не го правиш?! Страхотен първи ден, Хари! Ти вече…

— Искаш ли да чуеш какво мисля, или предпочиташ да ме уволниш за неспазване на правилата?

Тя помълча за момент, преди да подмине нарушението му.

— Добре. Какво мислиш?

— Това е само снимка. Истинският картон с отпечатъка съществува ли още, или е бил дигитализиран и унищожен?

— Картоните с отпечатъците не се унищожават, защото всички дигитални съвпадения са последвани от визуално потвърждение с действителния отпечатък, преди случаят да бъде пратен в съда. Такава е процедурата в момента. За какво ти е оригиналният картон?

— Защото когато са вземали отпечатъка с лепенката, де да знам, може да са забърсали…

— Малко ДНК.

— Да.

— Мама му стара, Хари, това може наистина да свърши работа! Чудя се дали е било правено досега.

— Има само един начин да разберем.

— Ще говоря с лабораторията още утре сутринта.

— Би трябвало първо да вземеш отпечатъка — за да се увериш, че още е там след двайсет и осем години, независимо от процедурата.

— Ще го направя, а после ще го занеса в лабораторията. Много добре, Хари. Трябваше сама да се сетя, но тъкмо затова си имам теб. Това ми дава надежда, значи ще даде надежда и на съветник Пърлман.

— Не мисля, че трябва да му казваш, преди да си разбрала дали ще излезе нещо.

— Прав си. Нека първо видим какво ще стане. Така или иначе аз не говоря директно с Пърлман. Началникът на екипа му е този, който постоянно ме тормози за резултати.

Бош осъзна, че Лафонт е бъркал по въпроса с кого разговаря тя по телефона. Беше Хейстингс, а не Пърлман.

— Да, Хейстингс — каза той. — Видях името му в документите по делото. Може би това ще му затвори устата.

— Благодаря, Хари — каза Балард. — Точно затова те взех в отбора и ти вече направи пробив.

— Не още. Чакай да видим какво ще кажат от лабораторията.

— Е, мисля, че сега можеш да се прехвърлиш на случая Галахър, ако искаш.

— Добре, ще се заема с него.

— Нека да позная: вече си изкопирал документите, които ти липсват?

— Не още.

— Тогава да се видим утре в „Амансън“?

— Добре. До утре.

Балард затвори, после набра кода на входната врата и влезе в сградата.

След като нахрани кучето и се преоблече в анцуг, се обади в „Литъл Дом“ малко по-нататък по улицата да си поръча спагети със сирене и черен пипер. Имаше половин час, докато стане време да си вземе яденето, затова отвори лаптопа си на кухненската маса и се залови за работа, опитвайки се да намери случай, в който е била извлечена ДНК от отпечатъци.

Обикновеното търсене не даде резултат и тя се обезсърчи. Взе телефона си от плота и се обади на Дарси Трой, ДНК експерт, назначена да обработва случаите на отдел „Неприключени следствия“.

— Здрасти, малката.

— Как я караш, Дарси?

— Не мога да се оплача, освен ако не ми натресеш нещо.

— Засега имам само един въпрос.

— Казвай.

— Чувала ли си някога да са извлекли ДНК от отпечатък на пръст или длан?

— Чувала съм да се говори за това на конференциите по криминология, но какво имаш предвид — дали законът го разрешава ли?

— Не, по-скоро дали можеш да вземеш ДНК от отпечатъци.

— Пръстовите отпечатъци се получават от мазнината по пръстите ти. Това си е телесна течност.

— Отпечатъците на длан също ли?

— Разбира се. А ако имаш човек с потни длани, шансът нараства.

— Потни, като преди да извърши престъпление от рода на изнасилване и убийство?

— Ето че схващаш.

— Как ще ти хареса да си първият човек в лосанджелиската полиция, който ще го опита?

— Една смяна на темпото ще ми дойде добре. Какво имаш?

— Още не съм сигурна, че изобщо имам нещо. Но един от моите хора разглежда случай от 94-та — проникване в жилище, изнасилване и убийство — и са свалили половин отпечатък от длан от перваза на прозореца, през който подозират, че се е вмъкнал извършителят.

— Как са го взели?

— Поръсване със сив прах и снемане с лепенка върху бял картон.

— Мамка му, това не улеснява нещата. Прахът ще е попил мазнината, а лепенката, която са използвали, няма да подобри положението. Но мога да хвърля едно око.

— Утре рано сутринта отивам да го взема.

— Ако е още там, имаш предвид.

— Би трябвало. Случаят е отворен. Няма заповед за унищожаване на доказателствата.

Полицията издаваше заповед за унищожаване на доказателствата само когато някой случай е разкрит и се смята за приключен.

— Е, като го намериш, донеси ми го. Дори няма да ти го броя като пререждане на опашката за този месец. Просто защото е нещо ново.

— Това ми звучи като сделка, която не мога да откажа. Затварям веднага, преди да си размислила.

Двете се засмяха.

— До утре, Дарси.

Балард затвори и погледна часовника. Трябваше да отиде да си вземе храната. Взе каишката, закачи я за нашийника на Пинто и го поведе навън. „Литъл Дом“ бе на две преки. Работещите в ресторанта я познаваха добре от посещенията й на място и ежеседмичните поръчки на храна за вкъщи. Това бе любимото й заведение, откакто се беше преместила в този квартал. Храната й бе готова и я чакаше, все още гореща. Имаше даже кучешка бисквитка за Пинто.

5.

Бош излезе преди разсъмване, защото искаше да стигне, докато слънцето е още ниско в небето. Изкара колата на магистрала 210 и се насочи на изток в съвсем слабото движение, докато не стигна до 15-а и не зави на североизток, за да се влее в потока коли, отиващи към Лас Вегас. Но близо до границата с Невада зави право на север по Дет Вали Роуд към пустинята Мохаве. Пътят минаваше през безплодна земя от пясък и храсти, а в далечината се виждаше ниската солна равнина, блестяща в бяло под утринното слънце като сняг.

На Стария испански път към Текопа отби до един полицейски телефон на шерифската служба на окръг Инио и ретранслатор, захранван от слънчев панел. Нахлупи си шапка на „Доджърс“ и излезе на слънце. Беше 7 сутринта, а според джиесема му температурата бе вече 26 градуса. Бош мина покрай полицейския телефон и навлезе на десетина метра в храстите. Лесно намери мястото. Самотното мескитово дърво още си беше там, засенчило отчасти четирите колони от наредени един върху друг камъни, които образуваха нещо като скулптура, бележеща мястото, където е бил открит гробът. Три от каменните колони бяха паднали с времето, съборени от пустинните ветрове или от земетресения.

За Бош това бе още едно свещено място. Тук цяло едно семейство бе намерило края си. Баща, майка, дъщеря и син, убити и заровени сред камъните и пясъка, които никога нямаше да бъдат открити, ако една геоложка експедиция на Калифорнийския университет не бе проучвала близката солна равнина за следи от климатичните промени.

Около камъните и дънера на мескитовото дърво бяха поникнали много цветя. Всяко имаше жълта пъпка в центъра, заобиколена от бели венчелистчета. Бяха ниски и вероятно взимаха вода, както и сянка, от мескита, който Бош знаеше, че може да пусне корени на двайсет и пет метра дълбочина през камъните, пясъка и солта, за да я намери. Тези растения бяха приспособени да виреят при най-сурови условия.

Бош не възнамеряваше да стои дълго тук. Но знаеше, че това трябва да е началната точка на делото, с което се заемаше. Преди да навлезе още веднъж в бездната, трябваше да намери своята опора в този случай. Емоционалната му сърцевина. И знаеше без никакво съмнение, че в момента стои до нея. Медиите и всички други го наричаха „случая Галахър“. Но не и Бош. Той не можеше да го омаловажава по този начин. За него това бе случаят на семейство Галахър. Цяло семейство бе избито. Отмъкнато от дома си посред нощ. Намерено тук по някаква случайност година по-късно.

Бош приклекна сред цветята и се зае да строи наново колоните от камъни, нареждаше ги внимателно и стабилно един върху друг. Носеше стари джинси и работни ботуши. Внимаваше да не си затисне пръста с някой от по-тежките камъни, докато ги редеше. Знаеше, че природата рано или късно ще развали делото му, но изпитваше нужда да възстанови тази каменна градина, преди да започне да възстановява случая.

Почти бе свършил, когато чу някаква кола на пътя зад себе си и хрущенето на пясък и камъни, когато тя отби от асфалта и спря. Бош хвърли поглед през рамо и видя надписа на белия джип: „Шерифска служба на окръг Инио“.

Мъж с униформа мина през храстите и спря до Бош.

— Хари — каза той. — Каква изненада.

— Здравей, Бето — отвърна Бош. — И аз мога да кажа същото. Значи просто минаваш случайно през това затънтено място?

— Не, преди две години сложихме камера на слънчевия панел край пътя. Получавам сигнали от нея. Видях някаква кола да спира, а после видях, че си ти. Много време мина, братле.

— „Много време“ е вярно казано.

Бето Орестес беше следователят от окръг Инио, отзовал се първи на обаждането за намерени в пустинята трупове преди осем години. Зловещото откритие доведе до уникално партньорство между Орестес и Бош и полицейските им управления. Престъплението срещу семейство Галахър бе извършено в Лос Анджелис, но телата бяха открити в окръг Инио. И макар че случаят бе поет от лосанджелиската полиция, проучването на местопрестъплението бе възглавено от Орестес и се водеше от неговото управление. Проведе се допълнително разследване защо е било избрано точно това място в пустинята и дали е съвсем случайно, или е решение, което може да ги насочи към някой заподозрян. Разследването не стигна до никакви заключения, но бе извършено щателно и Орестес бе впечатлил Бош с всеотдайната си работа по случая.

С отминаване на седмиците и месеците участието на окръг Инио намаляваше все повече. Началниците на Орестес гледаха на това като на лосанджелиски случай, който неудобно е попаднал в тяхната юрисдикция. Орестес получи нови разследвания и отговорности. Междувременно Бош също бе принуден да изостави непрекъснатата работа по случая и му бяха възложени други стари неразкрити случаи, по които работеше, докато се пенсионира. Когато и двете управления се оттеглиха и отдел „Неприключени следствия“ бе разпуснат, случаят на семейство Галахър някак си пропадна в пролуките между тях.

— Обадих се преди около година да проверя как си и ми казаха, че си се пенсионирал — каза Орестес.

— Върнах се на работа, Бето — каза Бош. — И реших да започна оттук.

— Взели са те пак?

— На доброволни начала.

— Е, ако мога да направя нещо за теб, знаеш как да ме намериш.

— Знам.

Бош стана и си изтупа панталоните. Беше приключил тук. Орестес се наведе и откъсна едно цвете.

— Трудно е да се повярва, че на това място може да съществува нещо толкова красиво — каза той. — А хората казват, че нямало Бог. Ако питаш мен, ето ти го Бог, точно тук.

Завъртя стеблото между пръстите си и цветето се завъртя като пумпал.

— Знаеш ли какво е това? — попита Бош.

— Разбира се — каза Орестес. — Викат му пустинна звезда.

Бош кимна. Не беше убеден, че това цвете представлява Бог на земята, но това му харесваше.

Тръгнаха към колите си.

— Ами Макшейн? — попита Орестес. — Да не си е подал главата отнякъде?

— Доколкото знам, не — каза Бош. — Но още не съм започнал да търся. Днес започвам.

— Какво всъщност означава „на доброволни начала“, Хари?

— Отдел „Неприключени следствия“ се ръководи от действащ полицай, а останалите са извънщатни и доброволци.

— Знаеш ли, винаги ми се е струвало, че ти си от хората, които биха се занимавали с това дори да не им плащат.

— Ами да, предполагам, че съм.

Стигнаха до пътя и Орестес огледа старото чероки на Бош и попита:

— Това чудо ще издържи ли? Имам двайсет литра вода, ако искаш да напълниш радиатора.

— Не, ще се оправя — каза Бош. — Двигателят е тип-топ, но климатикът не толкова. Затова дойдох рано.

— Съобщи ми как върви, става ли?

— Добре.

Орестес тръгна към джипа си и подхвърли през рамо:

— Определено ми се иска да видя този случай разкрит, преди да напусна полицията.

— На мен също — каза Бош. — На мен също.

6.

Балард влезе в архива за убийства. Очакваше да намери Бош на работното му място да преглежда документите по случая Галахър. Нямаше търпение да му разкаже за пътуването си тази сутрин до Пайпър Тех, а после и до ДНК лабораторията. Само че Бош го нямаше.

Пол Масър, Лу Ролс и Колин Хатърас бяха на работните си места и тя ги поздрави. Ролс беше дошъл ден по-рано, отколкото му се полагаше. Балард прие това за знак, че е напипал нещо важно в някой от случаите, по които работеше, или просто няма търпение да се запознае с най-новия член на екипа Хари Бош. Реши, че вероятно е второто, защото работата му по случаите се движеше с охлювска скорост, а пробивите му се изплъзваха. Всъщност той беше първият официален член на екипа, но все още не бе разкрил нито един случай — дори елементарен като директно съвпадение на ДНК.

— Мислех, че ще се видим с новия, за когото спомена в имейла от неделя — каза Масър.

— Да — отвърна Балард. — Поне такъв беше планът. Не съм сигурна къде е той, но каза, че ще дойде. Така че защо не започнем с отчетите, а после ще видим какво е положението с него.

Прекара следващия час в слушане, докато екипът й от доброволци говореше за своите случаи и за положените усилия. Балард бе нещо повече от техен надзорник. Като единствения щатен полицай на пълно работно време тя не само отговаряше за екипа, но беше също така индивидуален партньор на всеки от членовете, когато опре до вземане на решения, които някой ден могат да бъдат оспорени в съда или пратени на апелативен състав. Когато случаите най-после стигнеха до съда, беше много вероятно тя да стане главният следовател и свидетел на обвинението.

Лу Ролс бе пръв и свърши най-бързо, като просто докладва, че още преглежда случаите в купчината, дадена му от Балард преди три седмици, и подготвя искания за ДНК анализ. Това бе съвсем същият доклад, който бе дал и миналата седмица. Тъй като Ролс беше единственият в екипа, когото Балард бе взела по външна принуда, тя не се поколеба да изрази разочарованието си от бавното му темпо на работа.

— Хайде, трябва да ги вкараме тези — каза тя в края на доклада му. — Всички знаем, че лабораторията е претрупана. Трябва да наредим случаи на опашката. Управлението и градският съвет няма да чакат вечно. Този отдел се крепи на резултатите. Да кажем, че чакаме лабораторни резултати, е много по-добре, отколкото да кажем, че работим по въпроса.

— Е, ако отбележим някакъв напредък по Сара Пърлман, мисля, че напрежението върху всички ни ще поотслабне — контрира Ролс.

— Ние бележим напредък — натърти Балард. — Ще поговорим затова по-късно, когато дойде Бош. Нещо друго, Лу?

— Не, от мен толкова — каза Ролс.

Изглеждаше раздразнен, че Балард го е скастрила за доклада.

— Добре, кой е следващият? — попита Балард.

— От мен само няколко бързи думи — обади се Масър. — Днес следобед имам среща с Вики Блоджет в прокуратурата. Както всички знаете, тя е нашата сътрудничка по неразкритите случаи и ще я помоля да разпише случаите Робинс и Селуин. Надявам се да са готови за следващия ти доклад пред ръководството и съвета.

Случаите, които спомена Масър, бяха ДНК случаи и водеха до заподозрени, за които се знаеше, че са виновни, но никога нямаше да бъдат съдени по уважителни причини, като например че заподозреният е мъртъв или вече излежава доживотна присъда за други престъпления. Случаите не можеха да бъдат официално класифицирани като разкрити или да бъдат приключени, без да са прегледани и одобрени от прокуратурата и от назначения от нея човек. С Вики Блоджет като техен посредник това бе станало рутинен процес, но все пак трябваше да се следва процедурата. Тези случаи щяха да бъдат класифицирани като „разкрити-други“ поради липсата на съдебни действия.

ДНК съвпадението в случая Робинс водеше към мъж, който бе умрял в затвора в Колорадо, където излежавал доживотна присъда за друго убийство. В случая Селуин също имаше ДНК съвпадение, но заподозреният бе още жив. Беше седемдесет и три годишен и чакаше на опашката за смъртници в Сан Куентин. Никога нямаше да види свободата. Макар че Балард бе ходила до Сан Куентин да го разпита и да получи самопризнание, убиецът отричаше да е замесен. Тъй като ДНК-то му бе намерено в тялото на тринайсетгодишната жертва, Балард не се поколеба. Нямаше никакви съмнения, че той е извършителят, и тя поиска от областния прокурор да повдигне обвинения, но да се въздържи от съдебно преследване. Това бе най-ефикасният начин за действие, като се имаше предвид, че убиецът никога нямаше да напусне редицата на смъртниците — във всеки случай не и жив. Решението бе съгласувано със семейството на жертвата, което нямаше желание да се връща отново към ужасната й смърт след четирийсет и една години.

— Веднага щом Блоджет се разпише, искам семействата да бъдат уведомени — каза Балард. — Ще се заемеш ли с това, Пол?

— С удоволствие — отвърна Масър. — Имам координатите за връзка в документите.

Макар че на пръв поглед извършителите на тези престъпления бяха избегнали истинско правосъдие, Балард бе открила, че обажданията до близките на жертвите са крайно необходими. Да се даде окончателен отговор на загадката и да се уталожи болката, която в много случаи бе съпътствала семейството с десетилетия — такова бе благородното призвание на техния отдел. Балард бе казала на хората от екипа, че това е тяхна отговорност и дълг и че не бива да го приемат лекомислено.

— Добре — продължи Балард. — Колин, докъде стигнахме с Кортес?

— Още разработвам социалната страна — каза Хатърас. — Дървото расте. Приближаваме се.

Балард кимна. Хатърас работеше върху генеалогичен случай — изнасилване и убийство от 1986 г. с ДНК, извлечена от взетите проби, за която не бяха открити съвпадения в щатските и националните бази данни. Следващата крачка бе да предадат уликата в генеалогичните бази данни и да се опитат да установят роднините на собственика на ДНК-то. Хатърас наричаше този процес „поливане на дървото“ и засега той ги бе отвел до млада жена, живееща в Лас Вегас, която според Хатърас можеше да е далечна роднина на убиеца. Но преди да се свърже директно с жената, Хатърас бе започнала издирване в социалните медии, което щеше да й помогне да разшири родословното дърво, водейки я от клон на клон, и евентуално би могло да стигне до самоличността на заподозрения.

— Кога очакваш да установиш директен контакт с потомката? — попита Балард.

— До края на седмицата — отвърна Хатърас. — Вземи ми билет за Вегас и ще отида там да свържа точките.

— Когато си готова, ще подам молба — каза Балард.

После се накани да сложи край на събранието.

— Добра работа на всички — каза тя. — Продължавайте в същия дух и не забравяйте да ми съобщавате за отработените часове. Макар че не ви се плаща за тях, трябва да ги следим заради шефовете. Те обичат да знаят колко получават за без пари.

— Това ли е? — попита Ролс. — Значи трябва да чакаме да дойде новият, за да разберем за новата следа, която лабораторията има за Пърлман?

Въпросът му разкри, че Ролс вече се е чул с Нелсън Хейстингс, началника на екипа на съветник Пърлман, когото Балард бе осведомила, докато пътуваше насам от центъра. В разговора бе казала на Хейстингс само, че има нова следа по случая Пърлман, но не може да я обсъжда, докато не получи резултатите от лабораторията. За момент се изкуши да даде отговор, който да разобличи Ролс като пряка и неупълномощена връзка с кабинета на съветника, но реши да се въздържи от тази конфронтация и да изчака по-подходящ момент.

— Ами, ситуацията е „ще почакаме и ще видим“ — каза тя. — Но благодарение на малко нестандартно мислене от страна на най-новия член на екипа ни имаме доста солидна генетична следа. Тази сутрин взех от архивите за отпечатъци в Пайпър Тех картон с частичния отпечатък от длан, за който от самото начало се смята, че е оставен от заподозрения. Занесох го в лабораторията и те свалиха лепенката, обърсаха отпечатъка с тампон и извлякоха ДНК. Не е много, но е достатъчно, за да го пуснем през базите данни. Да се надяваме, че ще ни излезе късметът.

— Уха — каза Масър. — Ако се получи, ще е страхотно.

Вниманието на Балард се отклони покрай Масър към пътеката между рафтовете. Хари Бош вървеше към тях. Носеше прашни сини джинси, работни обувки с връзки и дочена риза с петна от пот под мишниците.

— Като говорим за вълка… — каза Балард.

7.

Бош се приближи до работната зона. Очите на четирима души, трима от които не познаваше, бяха впити в него.

— Здравей, Хари — каза Балард. — Тъкмо осведомявах екипа за случая Пърлман. Взели са ДНК от отпечатъка на длан и в момента усилено търсим съвпадение. До края на седмицата трябва да разберем дали има или няма такова.

— Добре — каза Бош.

Вдигна ръка към хората, които още не познаваше, и каза:

— Здравейте всички.

— А, да — намеси се Балард. — Това е Хари Бош.

Докато Бош отиваше към работното си място, Балард обиколи зоната, представяйки Масър, Ролс и Хатърас. Масър и Ролс му кимнаха, а Хатърас стана и му протегна ръка над преградата, за да стисне неговата. След ръкостискането я задържа за две неловки секунди, сякаш се опитваше да го разгадае, а после я пусна. Това накара Ролс също да стане и да протегне ръка.

— Това за отпечатъка от длан е умна идея — каза той.

— О, обзалагам се, че някой тук щеше да се сети — отвърна Бош.

— Съветникът ще бъде впечатлен — отбеляза Ролс.

— Е — каза Балард, — да не бързаме, докато не видим какво ще излезе от търсенето на съвпадение.

Бош си спомни, че Ролс е човекът, който не е бил избран за екипа от Балард. Седна мълчаливо на мястото си и Ролс и Хатърас направиха същото. Балард продължи:

— Значи, провеждаме нещо като оперативка, Хари. Това, което искам да направим, е да поговорим за случаите, по които работим, защото всички идваме от различни места, отдели и агенции и мисля, че е добре да слагаме всичко на масата. Никога не се знае откъде може да изскочи някоя добра идея. Като твоята с отпечатъка от длан.

— Добре — съгласи се Бош.

Чувстваше се неловко, защото всички все така го гледаха. Имаше чувството, че ще го изправят пред класа, а той не си е написал домашното.

— И така — каза Балард, — знам, че още не си започнал работа по случая Галахър, но защо не направиш обобщение на по-раншното разследване и не изложиш идеите си накъде би могъл да се насочиш?

— Хм, добре — колебливо каза Бош. — На първо място, предполагам, трябва да спомена, че аз не го наричам „случая Галахър“. Наричам го „случая със семейство Галахър“, защото става дума за четворно убийство на цяло семейство: майка, баща, деветгодишна дъщеря и тринайсетгодишен син.

— Какъв ужас! — промълви Хатърас.

— Да, доста е зле — каза Бош. — Нужен е определен тип убиец, за да ликвидира цяло семейство по този начин.

Направи пауза, за да види дали има други коментари, после продължи:

— Семейство Галахър са живели в Долината — кажи-речи на границата между Шърман Оукс и Ван Найс. И отначало се смятало, че изчезването им е доброволно. Никой от съседите не ги видял да заминават, но щом разбрали, че ги няма, решили, че просто са се махнали по делови и финансови причини. Сещате се, просто са си дигнали партакешите и са духнали.

— Семеен бизнес ли са имали? — попита Масър.

— Не точно — отвърна Бош. — Господин Галахър — Стивън Галахър — бил промишлен предприемач. Имал два доста големи склада и двор за строителна техника на Сан Фернандо Роуд в Силмар и давал под наем кранове, хидравлични повдигачи и всякакви други машини, използвани в строителството. Единият от складовете бил само за скелета и тем подобни.

— А после ги намерили мъртви — обади се Хатърас. — Сега си спомням. Някъде в пустинята. Точно там си ходил тази сутрин.

Бош я изгледа за момент, после кимна.

— Да, били намерени година по-късно. Един геолог от Калифорнийския университет Нортридж и студентите му били в Мохаве за някакво изследване на климатичните промени и намерили трупа на момчето. Каквото било останало от него. Гробът бил разровен от животни. Койоти или нещо подобно. Това довело до откриването на всичките четирима и идентифицирането им впоследствие като семейство Галахър. Използвали данните от зъбните им картони — момчето, Стивън-младши, имало скоби.

— Не би ли трябвало случаят да е на окръг Сан Бернардино? — попита Масър.

— Всъщност мястото се намира в окръг Инио и разследването беше съвместно — каза Бош. — Тогава аз работех в първия отдел „Неприключени следствия“ и получихме случая, защото се смяташе, че след една година следата е изстинала. Аз бях водещият следовател. Хвърлих много усилия, но така и не успях да постигна резултат. После се пенсионирах и общо взето, случаят беше прибран на полицата… Но сега се върнах и го подхващам отново. И да, тази сутрин ходих там.

Бош погледна Балард, за да види дали е казал достатъчно.

— Защо ходи там? — попита тя.

Той знаеше, че Балард вече знае отговора. Не обичаше да го поставят в такова положение — да обсъжда или да оправдава действията си.

— Просто реших, че това е мястото, откъдето трябва да започна — каза Бош. — Да се опитам да набера отново инерция. Докато бях там, се появи следователят от шерифската служба на окръг Инио, с когото работех по случая. От тяхна страна също няма никакво развитие.

— Можеш ли да ни разкажеш за Финбар Макшейн? — попита Балард. — Колкото повече знае групата, толкова по-лесно ще ни хрумнат някои идеи.

— Стивън Галахър е роден в Ирландия — започна Бош. — В Дъблин. Запознал се с американска туристка от Лос Анджелис — Дженифър Кларк — и двамата се върнали тук заедно, по-късно се оженили и той започнал своя бизнес. После по някое време наел друг ирландец, Финбар Макшейн. Той бил от Белфаст в Северна Ирландия и не е установено дали са се познавали отпреди. Макшейн не бил съдружник, но управлявал фирмата заедно със Стивън. След изчезването на семейство Галахър Макшейн продължил да ръководи бизнеса и малко по малко се заел да разпродава оборудването. С две думи, година по-късно труповете, които не трябвало да бъдат открити никога, се появили. И познайте какво? Макшейн го нямало, а складовете и дворът за строителна техника били празни. Класически случай на „изтърбушване“.

— Какво означава това? — попита Хатърас — „Изтърбушване“?

— Това е нещо като схема — каза Бош. — Мошеничество, при което източваш един бизнес, като поръчваш продукти и ги продаваш, и на практика разпродаваш всичко, докато не остане нищо и бизнесът фалира, оставяйки доставчиците ти без плащания, така че те да поемат загубите.

— Гледали ли сте „Семейство Сопрано“? — попита Ролс. — Страхотен сериал. Там го правят непрекъснато.

— Значи Макшейн е твоят заподозрян — каза Масър, опитвайки се да се върне към разказа на Бош. — Имаме ли някаква представа каква сума му е донесла продажбата на цялото оборудване?

— Успяхме да проследим сделките — каза Бош. — Малко над осемстотин хиляди.

— Четири живота за осемстотин бона — изхъмка Ролс.

— Ако го е направил той — напомни Хатърас.

— Кажи им за писмото — обади се Балард.

— Получихме писмо, адресирано до Лосанджелиското полицейско управление, за което се предполага, че е от него — каза Бош. — Твърдеше, че е невинен и че се е махнал, защото не искал да бъде несправедливо обвинен.

— Пощенското клеймо? — попита Хатърас.

— Беше тукашно — каза Бош. — Обявихме паспорта му за издирване. Ако е напуснал страната и се е върнал в Белфаст или е отишъл някъде другаде, значи го е направил без паспорта си.

— Мисля, че още е тук — каза Хатърас. — Усещам го.

Бош я погледна, после обърна очи към Балард.

— Кажи за уликите — каза Балард. — Как са били убити?

— Били са екзекутирани — каза Бош. — С пистолет за пирони от един от складовете на Галахър. Оръжието беше в гроба заедно с тях. Имаше следи, че гробът е изкопан с минибагер.

— Какво, по дяволите, е минибагер? — попита Масър.

— Багер с две колела, който може да се превозва в каросерията на пикап — каза Бош. — Някъде тук имам снимка да ти покажа. Работата е там, че гробът не е изкопан с лопата. Беше прекалено прецизен и бе ясно, че някои здрави скали са разцепени от нещо с по-голяма сила от лопата или кирка. Гробът се намираше достатъчно близо до асфалтирания път, за да може той да е отишъл дотам с минибагера и да го е използвал, за да свърши работата бързо. А една от първите машини, продадени от Макшейн след изчезването на семейството, е била тъкмо минибагер. Това можем да го докажем.

Извади една от папките по делото върху бюрото си и я запрелиства, търсейки снимка на машината. Междувременно продължаваше да говори.

— Успяхме да проследим въпросната продажба и купувачът ни позволи да изследваме минибагера. В нарезите на една от гумите все още имаше заседнало парче камък, което съвпадаше с креозота на мястото на гроба.

— И четиримата ли са били в един гроб? — попита Ролс.

— Да — каза Бош. — Това е било най-бързият начин да се направи. Дупката беше около метър и осемдесет на метър и двайсет и дълбока метър и двайсет. Родителите са били хвърлени вътре първи, а върху тях децата. Заедно с пистолета за пирони.

Намери брошура от „Машини под наем Шамрок“, на която се виждаше въпросният минибагер, и я подаде над преградата на Масър.

— Но това беше единствената връзка, която успяхме да направим с Макшейн, и тя не стигаше за заповед за арест — каза Бош.

— Ходи ли в прокуратурата с това? — попита Масър. — Аз бих предал материалите на тях.

— Направих го и май ми се иска да бях дошъл при теб — каза Бош. — Прокурорът, към когото се обърнах, каза, че искал нещо повече. Фактът, че Макшейн е продал минибагера, не доказвал, че той го е използвал, за да зарови семейството. Имаше дупки в причинно-следствената верига. Дворът за строителна техника не се охраняваше нощем. Някой би могъл да използва ключовете на Стивън Галахър, за да го отвори и да вземе минибагера за през нощта.

— Доста неправдоподобно — отбеляза Масър.

— И аз бях на същото мнение — увери го Бош. — Но не зависеше от мен. Казаха ми да намеря още доказателства… а аз не успях. Резервният план беше да намеря Макшейн, да го тикна в някоя стая и да го накарам да си признае. Но това така и не се случи и той още е на свобода. Така стоят нещата.

Като свърши с резюмето си, Бош зачака още въпроси и предложения от другите. Но всички мълчаха. Накрая Хатърас попита:

— При теб ли е още оригиналното писмо на Макшейн, в което твърди, че е невинен?

— Да — каза Бош. — Написано е на ръка върху бланка на компанията.

— Имах предвид тук ли е или в архива? — поясни Хатърас. — Бих искала да видя оригинала.

— Тук е — каза Бош.

Отвори най-дебелата папка, защото знаеше, че в нея са джобовете със снимките по случая. Писмото бе запечатано в един от тях. Той откопча скобите на папката, извади джоба с писмото на Макшейн и го даде на Хатърас.

Тя го разгледа за момент, хванала джоба за краищата с две ръце.

— Може ли да го извадя? — попита.

— Защо? — поинтересува се Бош. — Това е улика.

— Искам да го подържа — каза Хатърас.

— Било е обработено навремето, нали? — попита Балард.

— Да — каза Бош. — Няма отпечатъци, но подписът отговаря на този на Макшейн. Той го е пратил.

— Имам предвид, че тя може да го извади — каза Балард. — Щом е обработено.

— Предполагам — съгласи се Бош. — Давай.

Загледа как Хатърас отваря джоба и изважда документа. После го хвана по същия начин, с две ръце, без ръкавици. Но не го четеше. Бош видя, че очите й са затворени.

Той се обърна към Балард и я погледна озадачено. Но преди да е казал нещо, Хатърас заговори:

— Мисля, че казва истината.

— Какво? — попита Бош.

— Макшейн — поясни Хатърас. — Мисля, че е казвал истината, когато е написал, че е невинен, но не може да го докаже.

— Какви ги приказваш? — рече Бош. — Та ти дори не си прочела…

А после изведнъж загря. Но Балард заговори преди него.

— Хари, да оставим това за момент — каза тя. — Мисля, че ще е най-добре, ако сега всички се върнат към своите случаи, а аз ще разведа Хари наоколо да го запозная с обстановката.

Масър върна брошурата на Бош, а Хатърас му подаде писмото на Макшейн, прибрано отново в предпазния джоб.

Балард стана и каза:

— Да започнем със стаята за разпити.

Тръгна към пътеката, водеща към изхода на архива. Бош закачи отново брошурата и писмото в скобите на папката, затвори ги с щракване и я последва.

8.

Балард влезе в стаята за разпити. Подготвяше се за онова, което знаеше, че ще чуе от Бош, но се държеше сякаш всичко е рутинно и нормално. Бош затвори вратата, след като я последва вътре.

— Взела си в екипа екстрасенс? — каза той. — Ти шегуваш ли се? Довела си ме тук да работя с екстрасенс? Може би ще провеждаме сеанси за разговори с мъртвите и ще ги питаме кой е избил семейство Галахър?

— Хари, успокой се — каза Балард. — Знаех си, че ще побеснееш заради Хатърас. Не очаквах да се разбере толкова скоро. И просто за протокола, тя нарича себе си „емпат“, а не екстрасенс, ясно?

Бош поклати глава и каза:

— Все тая. Пак си е смахната дивотия. Знаеш, че никога няма да можеш да я използваш в съда. Ще я разкъсат на парчета и ще провалят делото. Не искам тя да припарва до Галахър. Ще замърси случая със своите врели-некипели.

Балард не отговори. Изчака Бош да се успокои и да млъкне. После издърпа един от столовете на масата за разпити и седна.

— Сядай, Хари.

Бош неохотно се подчини.

— Виж какво, аз не знаех нищо за тези нейни емпатски наклонности, преди да я взема в екипа — каза Балард. — Не е това причината тя да е в отдела и не това прави тук. Казах ти, че се занимава с генеалогия. А уменията й да преценява хората — така наречената емпатия — й помагат за всичкото социално инженерство, което е неделима част от работата й.

— Както казах, не искам тя да припарва до Галахър и Макшейн. Защото аз ще намеря Макшейн и когато го направя, нищо не бива да замърси случая.

— Добре, няма да я допускам до него.

— Чудесно.

— Е, вече можеш да се успокоиш.

— Спокоен съм, спокоен съм.

— Добре. Просто стой настрани от Колин, а аз ще се погрижа тя да стои настрани от теб. Но трябва да помниш, че също като теб тези хора са доброволци. Посвещават времето и талантите си на това и Колин върши добра работа. Не искам да я загубя.

— Ясно. Тя ще си върши нейната работа, а аз — моята.

— Благодаря, Хари. Хайде да се връщаме.

Балард стана. Бош не.

— Чакай — каза той. — Разкажи ми за отпечатъка от длан. Изглежда, вече си съобщила на целия екип.

— Да, защото това е най-доброто ни постижение по случая засега — каза Балард. — Дарси Трой — нашата ДНК лаборантка — взе проба и каза, че има достатъчно материал за пълен анализ. Доста е въодушевена. Мисля, че просто иска да е първата, извлякла ДНК от отпечатък, затова го прехвърли начело на опашката. Скоро ще разберем нещо, но няма кой знае какво за казване, докато тя не се свърже с мен. А когато се чуя с нея, ти ще си първият, на който ще съобщя.

— Добре.

— Е, как смяташ да атакуваш случая на семейство Галахър?

— Ще се поровя в делото, ще прегледам уликите и ще видя дали ще изскочи нещо след толкова години. Галахър е имал още четирима служители освен Макшейн. Вероятно ще ги разпитам пак. И сега, когато имам известни възможности, ще видя дали мога да намеря Макшейн. Той е имал семейство в Белфаст, не че те биха го издали. Но може да се е появил. Човек никога не знае какво може да изпадне, когато разтръскаш едно дърво след няколко години.

— Кажи ми, ако мога да ти помогна с нещо. Аз не съм само администратор тук. Искам да работя по случаи. Особено от този вид. Иначе ми остава само да дундуркам другите.

— Добре че ми каза.

— Говоря сериозно.

— Разбрах.

— Добре.

Върнаха се на работните си места и седнаха мълчаливо на бюрата си. Бош взе купчината папки по случая на семейство Галахър и ги нареди пред себе си, така че да вижда етикетите на предните корици. Знаеше, че Том 1 съдържа хронологията на разследването, което щеше да е библията на дадения случай — многостра̀ничен списък на предприетите от него действия по време на първоначалното разследване, с въведени дата и час на всеки запис и допълнителни препратки към всеки по-голям доклад, написан впоследствие.

Знаеше, че сега ще се заеме с хронологията, за да се ориентира отново в случая, като същевременно търси всякакви ходове, които може да е пропуснал първия път, или неправилни тълкувания на фактите, които биха могли да се преосмислят. Но първо искаше да види снимката формат 20х25 см на Ема Галахър в найлонов джоб най-отпред в папката. Тъкмо той я беше сложил там преди много години, така че да не може да я пропусне — нито той, нито който и да било друг, заел се със случая по-късно — щом отвори първата папка по делото, за да прегледа хронологията.

Извади снимката на деветгодишното момиченце от джоба. Беше училищна снимка. Ема беше с кариран пуловер с надпис „Католическо училище“ и усмивката й разкриваше един постоянен зъб, който тъкмо започваше да запълва дупката в долната редица. Тази снимка го натъжаваше. Беше присъствал на аутопсията й и знаеше, че зъбът така и не бе имал възможност да поникне напълно.

Забоде снимката с кабарче върху преградата, деляща работното му място от това на Колин Хатърас. Когато се приведе напред да го направи, тя надникна над преградата.

— Детектив Хари?

— Не ме наричай така — каза Бош. — Просто Хари е добре.

— Добре, Хари. Исках само да ти кажа, че нямах намерение да те разстройвам с онова, което казах.

— Не се тревожи, не си ме разстроила. Всичко е наред.

— Е, тогава искам само да добавя, че не вярвам да откриеш Финбар Макшейн. Не мисля, че е жив.

Бош се вгледа задълго в нея, преди да попита:

— Защо смяташ така?

— Не мога да го обясня — каза Хатърас. — Просто имам тези предчувствия. В повечето случаи са верни. Знаеш ли със сигурност, че той е още жив?

Бош хвърли поглед над преградата към работното място на Балард. Тя седеше и гледаше в екрана на компютъра си, но Бош можеше да познае, че ги слуша. Погледна пак Хатърас и каза:

— За сигурен, не съм. Последното потвърждение, че е жив, датира от три години след убийствата.

— И какво е то?

— Стивън Галахър имаше офисмениджър, първата му и най-дългогодишна служителка, Шийла Уолш. Три години след убийствата някой проникнал с взлом в дома й в Чатсуърт. Преровил документите в домашния й офис и бюрото й. Преместил едно преспапие и оставил отпечатъци.

— Финбар Макшейн.

Бош кимна.

— Тогава вече бях напуснал лосанджелиската полиция и работех по неразкрити случаи за Сан Фернандо. Но чух за обира от старата си партньорка Люси Сото. Върху него работели детективи от участъка в Девъншир. Шийла Уолш им казала, че няма представа какво може да е търсил Макшейн. Не мислела, че от офиса й е взето нещо ценно.

— Странна работа — отбеляза Хатърас.

— Да. Значи тогава е бил жив. Дали е жив сега можем само да гадаем.

— Аз вярвам на инстинктите си. Не мисля, че ще го намериш жив.

— Какво усещаш сега?

— В какъв смисъл?

— Зад теб е библиотеката на изгубените души. Шест хиляди неразкрити убийства. Те говорят ли ти нещо, пращат ли ти послания?

Преди Хатърас да измисли някакъв отговор, се намеси Балард:

— Хари.

Нищо повече, само името му, с тон като на майка, предупреждаваща детето си да престане с това, което прави.

Бош я погледна, после пак погледна Хатърас и каза:

— Имам работа за вършене.

После се прегърби над бюрото си, за да се скрие от полезрението й, както и от това на Балард. Отвори първия том на делото и погледна съдържанието. Разпитите на свидетели и показанията бяха в Том 3. Той се прехвърли на него и намери резюметата, които бе написал след три разговора с Шийла Уолш.

Шийла Уолш бе първата служителка, наета от Стивън Галахър, когато основал фирмата си за техника под наем през 2002 г., и продължила да работи в нея по време на разрастването й през следващите няколко години. Беше се превърнала в ключова фигура за разследването — обясняваше на Бош как се води бизнесът, отваряше книгите и проследяваше оборудването, продадено от Макшейн.

В „Шамрок“ имаше още трима служители, но Уолш бе най-важна за следствието. Другите трима бяха мъже, които работеха в складовете и в машинния двор. Уолш бе вътрешен човек и работеше в същите офиси като Галахър и Макшейн.

Бош препрочете резюметата на разговорите с Уолш и си записа името, рождената й дата и адреса й на един лист в джобното си тефтерче. После погледна над преградата към Балард и попита:

— Имам ли достъп до регистъра на МПС?

— Ъъъ, не — каза тя. — Само щатните полицаи имат. Какво ти трябва?

Бош откъсна листа от тефтерчето и й го подаде над преградата.

— Можеш ли да я провериш? Искам да знам дали още е на същия адрес.

— Да, изчакай един момент — каза Балард.

Бош я чу как трака по клавиатурата, за да отвори базата данни на МПС и да пусне търсене по името и рождената дата на Шийла.

— Настоящата й шофьорска книжка е със същия адрес.

— Благодаря — отвърна Бош.

Стана и опря ръце на преградата.

— Ще отидеш да я видиш ли? — попита тя.

— Да — каза Бош. — Мислех да започна оттам.

— Ще се оправиш ли сам?

— Разбира се. Но имам един въпрос. Навремето пратих много неща, които събрахме от семейната къща и от офиса, при веществените доказателства. Имам ли пълномощия да поискам да ги пратят тук, или трябва да го направиш ти?

— Вероятно аз. Но ще стане по-бързо, ако им кажем да ги приготвят, а после ти отидеш да ги вземеш. Зависи колко бързо ги искаш. Ако ги вземеш, вероятно ще ги получиш утре. Доставката дотук може да отнеме цяла седмица.

— Ще ги взема… ако ми позволят. Все още нямам документи.

— Знам номера на случая. Ще поръчам да ги приготвят и ще им кажа, че ще минеш сутринта да ги вземеш. Просто им покажи картата си на пенсиониран полицай. Това ще свърши работа засега. Трябва да отидеш на тукашната рецепция и да си запишеш час за снимка и вземане на отпечатъци. После ще получиш служебна карта.

— Добре. Благодаря. Още един въпрос: имам ли достъп до съблекалнята тук? Искам да се измия и да си сменя ризата.

— Още ли носиш резервни дрехи в колата си?

— Днес си взех. Знаех, че ще ходя в пустинята.

— Имаш достъп до съблекалнята и душовете. Но не мога да ти гарантирам, че ще има свободно шкафче за теб.

— Е, тук са само полицейски курсанти, нали? Аз не нося пистолет, а кой ще ми открадне портфейла?

Главното предназначение на центъра „Амансън“ бе да служи като втора академия за обучение на новобранци. Повечето полеви тренировки се провеждаха в академията на Елисейските полета. „Амансън“ беше за класни занятия — а в някои случаи и за опреснителни курсове. Архивът за убийства заемаше само малка част от територията.

— Можеш да си оставиш портфейла тук и да се върнеш да го вземеш, след като се измиеш — предложи Балард.

— Няма нужда — каза Бош.

— Тогава успешен лов.

— На теб също.

Бош тръгна към вратата, като пътьом мина покрай рафтовете с дела по убийства. В края на всяка редица бе залепено картонче с размери 8x13 см, което показваше интервала от номера на поместените там случаи. Номерът винаги започваше с годината на извършване на престъплението. Това бе библиотечна класификация на мъртвите.

Докато вървеше, Бош плъзгаше ръка по рафтовете. Не вярваше в призраци или мъртъвци, които се пресягат от мрака на отвъдното. Но изпитваше почит и съпричастие, докато вървеше покрай тях към изхода.

9.

Балард тъкмо довършваше резюмето, което бе съставила като част от молба към фондацията „Амансън“ за финансиране на генеалогичен случай, подготвен от Том Лафонт, който щеше да работи по него заедно с Хатърас.

— Колин, Том го няма, затова пращам молбата на теб — каза тя, без да откъсва очи от екрана. — Прочети резюмето на случая и се увери, че всичко е точно.

— Пращай го, ще го прочета — каза Хатърас.

— Искам да подам молбата днес. Може би ще получа бърз отговор и вие с Том ще можете да се заловите за работа.

— Готова съм. Пращай.

Точно когато Балард затвори документа, телефонът на бюрото й иззвъня. Тя видя на екрана, че я търси Дарси Трой от ДНК лабораторията. Вдигна, докато отваряше нов имейл и пращаше молбата за финансиране на Хатърас.

— Дарси, какво имаш за мен?

— Ами, добра и лоша новина по случая Сара Пърлман.

— Казвай.

— Добрата новина е, че имаме съвпадение на ДНК-то от отпечатъка на длан. Лошата е, че е съвпадение случай към случай.

„Случай към случай“ означаваше, че ДНК профилът от отпечатъка е съвпаднал с профила от друг неразкрит случай, в който източникът/заподозреният е неизвестен. Съвпаденията случай към случай водеха към генеалогични разследвания. В момента това бе разочароващо за Балард, защото тя търсеше „уличен случай“ — разследване, което да я изведе навън в града, да тропа по врати и да търси определен човек, чиято ДНК я има в полицейските бази данни. Точно това правеше в момента Бош с Макшейн и тя искаше същото за себе си. За такива неща живееха истинските детективи.

Балард взе една химикалка от бюрото и се приготви да записва в бележника си.

— Е, по-добре от нищо — каза. — Какви са името и номерът на случая?

Трой й издиктува първо номера. Беше убийство от 2005 г., което означаваше, че са минали единайсет години между убийството на Сара Пърлман и другия случай. Името на жертвата бе Лора Уилсън, на двайсет и четири години в момента на убийството.

— Нещо друго от твоя страна? — попита Балард.

— Ами, необичайно е от научна гледна точка — каза Трой. — Що се отнася до това как са получили ДНК-то за случая от 2005 година.

— Така ли? Я ми разкажи.

— Знаеш стария израз, нали? „Секрети — да, екскременти — не“. Извличаме ДНК от телесни течности — предимно кръв, пот и семе. Но не и от телесни отпадъци, защото ензимите унищожават ДНК-то.

— Без изпражнения и урина.

— Обикновено да, но в този случай явно е било извлечено от урина. Подробностите ще разбереш, като извадиш делото, но според малкото бележки, които имам тук, урината е била взета от местопрестъплението, защото се надявали да намерят в нея сперматозоиди. Ако човекът е изнасилил жертвата, преди да използва тоалетната, можело е още да има сперма в пикочния канал и тя да излезе с урината. Но не намерили сперматозоиди. Намерили обаче кръв.

— Кръв в урината.

— Точно така. Бързо извлекли ДНК-то и не получили пълен профил, но достатъчно, за да го вкарат в CODIS. По онова време нямало съвпадения, но ние току-що го свързахме с нашия случай.

CODIS беше националната база данни, съдържаща милиони ДНК проби, събрани от правоохранителните органи из цялата страна.

— Откъде са знаели, че урината с кръвта в нея е на убиеца? — попита Балард.

— Не съм била там и не знам отговора на това — каза Трой. — Не го пише в бележките, които имам. Но се надявам, че го има в делото.

— Добре. Ти каза, че не било пълен профил. Това означава ли, че няма пълно съвпадение със случая Пърлман?

— Не, съвпадението е сигурно. Но що се отнася до представянето му в съда, трябва да направя изчисления, което ще ми отнеме известно време. Това обаче означава само по-малко нули. Няма да е съвпадение едно на тринайсет квадрилиона. Нещо по-малко, но пак ще обхваща човешкото население за последните сто години.

Балард знаеше, че Трой има склонност да се губи в омаята на числата. Но се беше занимавала с достатъчно ДНК случаи, за да я разбере какво казва.

— Значи ще можеш да свидетелстваш, че това ДНК е уникално.

— Е, за да съм точна, мога да свидетелствам, че никой друг на тази планета през последните сто години не е имал същото ДНК.

— Ясно. Това ми стига. Сега остава само да намерим нашия човек. Отивам да потърся делото. Благодаря за бързата работа, Дарси.

— Радвам се, че можах да помогна. После ще ми кажеш какво е станало.

— Разбира се.

Балард затвори телефона и стана.

— Добри новини? — попита Хатърас.

— Така мисля — отвърна Балард. — Може би ще имам нов случай за теб. Прочете ли молбата?

— Прочетох я и ти я върнах. Готова е за изпращане.

— Добре, благодаря. Ще я пратя след малко.

Балард тръгна по пътеката покрай рафтовете, търсейки редицата за 2005 г. Намери я и завъртя колелото, за да прочете написаното на гръбчетата на папките, като ги отмяташе с нокът. Намери случай 05-0243 и го извади. Случаят Лора Уилсън бе поместен в една претъпкана папка и Балард знаеше, че веднага ще я прехвърли в две нови, за да улесни прелистването на документите. Провери още веднъж дали няма втора папка, сложена по погрешка някъде по-встрани при подреждането, но никоя от съседните папки не носеше същия номер.

Завъртя отново колелото да затвори редицата, като през цялото време си мислеше как Бош наричаше архива „библиотека на изгубените души“. Ако бе вярно, значи тя държеше една от тези изгубени души в ръката си.

Като се върна на работното си място, първо прати по имейла молбата за финансиране, а после отвори дебелата папка, която бе донесла от архива.

Тъй като произходът на ДНК-то в случая бе толкова необичаен, мина право на криминологичните експертизи, за да види как така ДНК е била извлечена от урина.

Историята бе изложена в резюмето на водещия следовател. Жертвата била убита в дома си, където живеела сама. Пристигналите на местопрестъплението следователи забелязали, че капакът на тоалетната чиния в банята до спалнята е вдигнат, което сочело, че я е използвал мъж. Един криминалист забелязал капки урина по ръба на тоалетната чиния. Били червеникавокафяви, което подсказвало възможността в урината да има кръвни клетки. Капките били събрани с тампони и още същия ден от тях била извлечена ДНК, защото се страхували от възможното й разлагане. Бил установен частичен профил, който после бил въведен в базата данни CODIS, но не излезли съвпадения.

По-нататък в резюмето се казваше, че допълнителен анализ и медицинска консултация на следователите установили, че урината е на човек, който има заболяване на бъбрека или пикочния мехур, предизвикващо хематурия — медицинския термин за кръв в урината.

Балард бе развълнувана от прочетеното и гореше от желание да види дали следователите са използвали потвърждението за бъбречно заболяване като насока на разследването. Дали са търсили заподозрян сред мъжете, лекувани от бъбречни заболявания? Отвори най-долното чекмедже на бюрото си и взе две празни папки. Извади всички документи и джобове от оригиналното дело, раздели купчината на две и надяна всяка от частите на скобите на нова папка. После стана и отиде в кухнята да си вземе кафе, преди да седне да чете хронологията на следствието.

Лора Уилсън бе млада афроамериканка, която се опитвала да пробие като актриса и живеела сама в апартамент, за който плащали родителите й от Чикаго. Била се преместила в Ел Ей две години преди смъртта си и се опитвала да изпълни обещанието към себе си и хората, които я издържали — да постигне успех и да стане независима до пет години или да се върне вкъщи. Взимала уроци по актьорско майсторство и редовно се явявала на прослушвания за малки роли във филми и сериали. Също така се включила в театрална трупа, която изнасяла представления в театър с двайсет места в Бърбанк. Апартаментът й се намирал на Тамаринд Авеню, близо до Сциентоложкия център за знаменитости на „Франклин“. Уилсън се била присъединила към организацията и взимала уроци, също плащани от родителите й, с надеждата да си създаде връзки, които ще й помогнат в развлекателния бизнес.

Била намерена убита сутринта в събота, 5 ноември 2005 г., от приятелка, с която трябвало да ходи на сциентоложки семинар. Приятелката заварила вратата на апартамента й открехната, влязла и намерила жертвата мъртва в леглото. Било установено, че причината за смъртта е удушаване — около шията й имало вързан копринен шал. Тялото било обезобразено след смъртта.

— Какво е това?

Балард бе толкова погълната от четенето, че не бе забелязала, че Ролс е дошъл при нея и надзърта през рамото й.

— ДНК-то, което получихме за случая Пърлман, е свързано с този случай от 2005-а — каза тя.

— Уха, интересно — възкликна Ролс.

Балард затвори папката и завъртя стола си, за да погледне нагоре към него.

— Какво има, Лу?

— Аз изчезвам — каза Ролс. — Трябва да гася пожар в офиса си в Енсино. Ядосани клиенти твърдят, че сме загубили пратка, съдържаща безценна антика.

— Кофти работа. Ще се върнеш ли пак тази седмица?

— Не съм сигурен. Ще ти се обадя.

— Добре. Значи ще се видим, когато се видим.

Ролс си тръгна, а Балард веднага се върна към папката. Умът й вече бе дълбоко потопен в убийството на Лора Уилсън.

10.

Бош позна къщата на Шийла Уолш от последния път, когато бе потропал на вратата й преди години. Тя отвори бързо, но явно не го позна. Той бе по-стар и побелял, и може би очите му не бяха толкова зорки като миналия път, но след няколко дълги секунди тя успя да се сети кой е, макар че не помнеше името му. Усмихна се.

— Детектив. Ама че изненада!

— Госпожо Уолш — каза Бош. — Надявах се, че още ме помните.

— Не говорете глупости, разбира се, че ви помня. И ме наричайте Шийла. Да не би да има напредък по случая?

— Може ли да вляза да поговорим?

— Да, да. Заповядайте.

Уолш отстъпи и Бош влезе. Тя изглеждаше същата, каквато я помнеше. Вече наближаваше шейсет и имаше повече бръчки в ъгълчетата на очите, но все още бе привлекателна жена, която изглеждаше сякаш яде веднъж седмично. Слабата й фигура, тесните рамене и бухналата коса не се бяха променили ни най-малко, което потвърждаваше някогашните му подозрения, че това е перука.

— Кафе, вода или нещо друго? — попита тя.

— Не, благодаря — каза Бош. — Но можем да седнем в кухнята, ако искате. Помня, че едно време седяхме там.

— Разбира се, да минем отзад.

Тя го преведе през трапезарията — която явно се използваше за работен кабинет — до кухнята, където имаше малка кръгла маса с четири стола.

— Заповядайте, седнете. Финбар Макшейн появи ли се най-после?

— Хм, не — отвърна Бош. — Всъщност това щеше да е първият ми въпрос към вас. Чували ли сте нещо за него в последно време? Каквото и да е?

— О, не. Ако бях чула, щях да ви се обадя. Но ми се струва, че когато се видяхме за последно, вие казахте, че излизате в пенсия.

— Така е. Наистина излязох. Но сега се върнах и работя по неразкрити случаи, така че… разглеждам отново случая със семейство Галахър. И се опитвам да намеря Макшейн.

— Аха, разбирам. Е, ако питате мен, той сигурно се е върнал в Белфаст или някъде там.

— Да, общото мнение е такова, но аз не съм толкова сигурен.

Бош погледна покрай нея и през една плъзгаща се врата към задния двор. Там имаше площадка и малък басейн в земята. Зеленчукова градина в дълги дървени сандъци, покрити с мрежа, която да ги пази от сърни, койоти и други животни. Къщата се намираше в Чатсуърт, в северозападния край на Долината, и нощем дивите животни слизаха от близките хълмове. Оттатък градината можеше да види каменните издатини на Стоуни Пойнт Парк в далечината.

— Не мога да си избия от главата онова нахлуване в къщата ви три години след убийствата — каза Бош. — То ме озадачава. Какво е търсил той тук?

— Е, това ще си остане загадка, докато не го намерите — отвърна Уолш. — Защото аз съм също толкова озадачена като вас. Не притежавах нищо негово. Не знаех нищо за случая освен онова, което казах на полицията.

Бош бръкна във вътрешния джоб на спортното си сако, което бе облякъл, след като се изкъпа в банята на „Амансън“. Извади един документ, разгъна го и го прегледа, преди да заговори.

— Това е докладът за произшествието. Написан, преди отпечатъците да бъдат идентифицирани като принадлежащи на Макшейн. Тук пише, че обирджията е ял от хладилника, взел кутия със стари грамофонни плочи, а после задигнал пари и айфон от чантичката ви.

— Точно така — потвърди Уолш.

— Преровил бюрото в домашния ви офис и преместил преспапието — стъклен глобус „Уотърфорд“, — а също така прегледал пощата ви.

— Правилно, само че не е бюро. Използвам като бюро масата в трапезарията. И държах преспапието върху купчината с несвършените неща. Сметки и поща. По онова време се учех да бъда онлайн пътнически агент. Нали разбирате, след като „Шамрок“ вече го нямаше, трябваше да правя нещо. Така че на купчината имаше също документи и брошури за круизи. Неща, които ми трябваха за онлайн обучението.

— Защо Макшейн ще се интересува от това?

— Не знам. Не знаех нито тогава, нито сега. Но той не би могъл да знае какво има в купчината, преди да я прегледа, нали?

Бош кимна и погледна отново доклада за произшествието. Това бе един от многото въпроси, които го човъркаха в този случай. Какво е търсел Макшейн?

— Това е единственото място, където са намерени отпечатъците му — каза той. — Били са неговите, вашите и на вашия син.

— Помня — отвърна Уолш. — Помня също, че имах една теория, за която казах на полицаите тогава.

— И тя беше?

— Ами нали разбирате, преспапието беше от стъкло „Уотърфорд“. Прави се в Ирландия. Той също беше от Ирландия. Може да го е взел в ръце заради това.

Бош кимна, докато размишляваше върху тази теория.

— Да, пише го в доклада — каза той. — Но Уотърфорд е в Ейре, а Макшейн е от Северна Ирландия. Освен това, ако е знаел, че е „Уотърфорд“, или преспапието е имало някаква носталгична стойност за него, защо не го е взел?

— Ами… не знам — каза Уолш. — Може би само той знае.

— Може би… Е, как е синът ви?

— Добре е. Премести се в Санта Кларита, работи на едно голф игрище там.

— Чудесно. Инструктор ли е или…

— Не, той дори не играе голф. Смята го за прекалено скучен. Но обича да е на открито. Поддържа зеленината в „Пясъчния каньон“. Работата е хубава. Отива на работа рано, така че избягва задръстванията.

Бош кимна и реши да сложи край на социалните любезности.

— Госпожо Уолш, благодарен съм ви за отделеното време, особено след като ви се изтърсих така неочаквано. Но наистина бих искал да се върнем в годината на убийствата и да поровите из мозъка си за информация как е вървял бизнесът и какво е ставало в офиса между Стивън Галахър и Финбар Макшейн. Имате ли нещо против? Можете ли да ми заделите още няколко минути?

— Ако мислите, че ще помогне — каза Уолш. — Но спомените ми за това вероятно не са толкова добри като навремето.

— Няма нищо. Странно, но понякога, след като мине дълго време, хората си спомнят за някои неща, които не са споменавали преди, и забравят някои от нещата, които са казали. Затова е полезно всичко да се мине отново. Мисля, че семейството и особено онези две деца го заслужават.

— Ама разбира се. Точно затова ви помагам толкова охотно. Непрекъснато си мисля за онези дечица. Какъв ужас!

— Благодаря ви. Искам да се върнете във времето преди убийствата, когато е изглеждало, че има напрежение в отношенията между Галахър и Макшейн. Помня, че ми разказвахте, че имало спорове между тях.

— Да, имаше. Но винаги се водеха зад затворени врати. Нали разбирате, чувах повишени гласове, но невинаги какво точно се казва.

— Колко чести бяха тези спорове?

— Ами, известно време сякаш всеки ден.

— Но компанията — според счетоводните книги, които прегледахме — е вървяла добре, нали? Преди Галахър да изчезне, имам предвид.

— Така е. Бяхме постоянно заети. Знам, че едно от нещата, които искаше Фин, бе да се наемат още хора и нали разбирате, компанията да се разрасне. Може би да се отвори още един двор за техника и да се докарат още машини. Казваше, че повече машини означават по-голям бизнес.

— Обаче Стивън не е искал да се разраства.

— Не, той беше много консервативен. Беше изградил компанията от нищото. Затова бе предпазлив, а Фин винаги искаше още и още. Двамата спореха, но Стивън бе собственикът и имаше последната дума. Кой би си помислил, че това ще доведе до подобно нещо? Бедните дечица. Искам да кажа, ако е било бизнес спор, защо е трябвало да бъдат убити по такъв начин?

Движеха се по добре утъпкана територия, но Бош имаше нужда да мине отново през случая, за да почувства здрава почва под краката си. Разпитва Уолш още половин час и тя нито веднъж не се оплака, нито се опита да прекъсне разпита. Също така не даде нищо ново откъм значима информация по случая. Но разказът й за последните дни на „Машини под наем Шамрок“ не се бе променил през годините, откакто Бош го бе чул за последно, и това само по себе си беше много показателно.

Той завърши разпита с въпроси за месеците след изчезването на семейство Галахър, когато тя и Макшейн се опитвали да крепят бизнеса, докато чакали семейството и собственикът да се завърнат. Тя отново каза, че не знаела, че Макшейн пуска обяви в интернет и разпродава техниката, вместо да я дава под наем. Тоест, докато той също не изчезнал, оставяйки компанията с практически празен склад и двор.

— Той ме измами, както и всички други — каза тя. — Бяхме свикнали скелетата, крановете и останалото оборудване да липсва за дълги периоди, защото се използваше в дългосрочни проекти. Нямах представа, че никога няма да се върне, защото той го е продал.

— Какво помните за деня, в който Макшейн изчезна? — попита Бош.

— Бяха по-скоро дни. Един ден той не дойде и се обади, че бил болен. Каза, че вероятно ще отсъства ден-два.

— Но не стана така.

— Не, минаха два дни и той още не се вясваше, и се появи един клиент, който имаше проблем с една Джей Ел Джи вишка, която каза, че Фин му продал. Каза, че Фин му дал гаранция, и сега искаше да бъде поправена. Тогава разбрах, че той е продавал разни неща. Позвъних на телефона му, но беше изключен. Заподозрях нещо нередно, проверих банковите сметки и открих, че са празни. Той беше взел всичко и беше изчезнал.

— И се обадихте на полицията.

— Обадих се на човека от отдел „Изчезнали лица“, с когото бях говорила, когато семейството изчезна, и той каза, че ще провери нещата. А после намериха труповете в пустинята и вие поехте случая. Разбрахте ли някога къде е прехвърлил парите?

Бош поклати глава. Не му харесваше да отговаря на въпроси, но на този отговори.

— Били са обменени за криптовалута — каза той. — По онова време биткойн беше новост, но след това нямаше как да ги проследим. Бяха се изпарили.

— Жалко — каза Уолш.

— Да, наистина жалко. Е, сега ще ви оставям. Благодаря ви за отделеното време. Запишете си телефонния ми номер за в случай че се сетите още нещо. Нямам визитки.

— Ще го запиша.

— Понякога разговор като този може да събуди нови спомени.

Уолш стана от масата и отвори едно чекмедже под плота на мивката. Извади оттам бележник и химикалка и Бош й издиктува номера си.

— Мислите ли, че ще го хванете този път? — попита тя.

— Не знам — отвърна Бош. — Надявам се. Точно затова се върнах.

— „Траекторията на моралната вселена е дълга, но клони към справедливост“.

— Мартин Лутър Кинг, нали? Да се надяваме, че е бил прав.

Бош излезе от къщата и Уолш затвори вратата. Той спря на стъпалата отпред. Навремето, когато бе млад детектив и пушеше по две кутии на ден, докато работеше в спецотдел „Убийства“ в центъра, си имаше процедура, която следваше всеки път, когато излезе от нечий дом след разпит. Човек никога не знаеше как неочакваното посещение на един полицейски детектив ще повлияе на някой свидетел или заподозрян. Спираше точно пред входната врата и вадеше цигарите си. После запалваше една със запалка, която трудно даваше огънче. Също така се извръщаше леко, сякаш за да я заслони от вятъра, но всъщност насочваше ухо към вратата. Ослушваше се с надеждата да чуе някакви думи, произнесени вътре след излизането му. Неведнъж бе долавял напрегнати, понякога гневни гласове. Един път дори бе чул някой вътре да казва: „Той знае, че сме го направили ние!“.

Днес вече бяха минали години от последната му цигара. Затова, застанал на верандата пред дома на Шийла Уолш, той вместо кутия цигари извади телефона си. Провери дали не е получил някакви съобщения, докато провеждаше разпита. Имаше само едно, есемес от Балард:

Той се извърна лекичко, за да види дали ще чуе нещо. Долови гласа на Уолш. Разговорът бе едностранен, което означаваше, че говори по телефона.

— Онзи детектив, който работеше по случая Галахър, току-що беше тук — каза тя. — Цъфна изневиделица…

Не чу нищо повече, защото гласът заглъхна — явно Уолш бе влязла по-навътре в къщата, отдалечавайки се от входната врата.

Бош слезе от верандата и тръгна към колата си. Усмихна се, като си спомни за случая, когато бе чул самопризнанието от прага. Сега се зачуди на кого ли се обажда Шийла Уолш и дали това може да е Финбар Макшейн.

11.

Балард стигна до „Птиците“ преди Бош. Той идваше чак от далечния край на долината Сан Фернандо и щеше да му отнеме известно време, въпреки че по-голямата част от трафика се движеше в обратната посока. Тя си поръча бира, но изчака с храната. Зае се да разглежда хронологията от делото на Лора Уилсън, която бе изкопирала, преди да си тръгне. Знаеше, че нарушава правилото да не се правят копия, но смяташе, че след като правилото си е нейно, може да го нарушава.

Това беше третото й четене на четирийсет и пет страничната хронология. Сега, когато убийството на Уилсън бе свързано със случая Пърлман, Балард трябваше да го опознае като петте си пръста. Мястото, откъдето можеше да се сдобие с това познание, бе хронологията, която представляваше щателно и подробно описание на работата на тогавашните следователи. Макар че разследването им не бе довело до арест и повдигане на обвинения, извървеният от тях път беше много информативен.

Като млада жена, желаеща да стане актриса, Лора Уилсън бе имала безброй контакти с хора из целия град, докато беше обикаляла от прослушване на прослушване в студия и снимачни площадки от Кълвър Сити до Холивуд и Бърбанк. Целта й бе била да си създаде социална мрежа в развлекателната индустрия, която да й съобщава за възможности за работа в избраната от нея професия. В добавка към това Лора често посещавала сциентоложките средища и събития в Холивуд. Също така бе посещавала курсове за актьорско майсторство в клас от дванайсет души, а веднъж месечно актьорската й трупа беше изнасяла представление в театъра си в Бърбанк. Тези дейности водеха до множество лични контакти, всеки от които би могъл да е с убиеца й.

Както можеше да се очаква, хронологията описваше подробно усилията на следователите да си създадат някаква представа за живота на младата жена. Детективите бяха разделили познанствата й на групи, които бяха нарекли „Холивуд“, „Сциентология“ и „Други“. Двамата й бивши приятели, единият в Ел Ей, а другият в Чикаго, били разпитани и оневинени чрез алибита. Следователите бяха прекарали седмици, а по-късно и месеци в разпити и проверки на данните, като бяха наблегнали на онези от познатите на Лора, които имали престъпно минало. Въпреки това никой от тях не беше привлякъл интереса им и в крайна сметка случаят беше останал неразкрит.

Последните записки в хронологията бяха задължителните годишни отчети, в които се казваше просто, че случаят остава отворен в очакване на нова информация.

Балард защипа отново с кламер листовете на хронологията и я остави на масата. Беше сигурна, че Бош ще иска да я вземе, за да я прочете вкъщи. Тъкмо вадеше телефона, за да му се обади и да види докъде е стигнал, когато получи обаждане от Нелсън Хейстингс.

— Здравейте, детектив — каза той. — Чух, че имало голям пробив по случая Сара Пърлман. Има ли нещо, което мога да споделя със съветника?

— Кой ви каза? — попита Балард.

Знаеше, че е Ролс, но искаше да види какво ще отговори Хейстингс. То щеше да влезе в онова, което тя наричаше матрица на доверието. Подробности, действия, реакции и изявления на хората, с които общуваше, се съчетаваха, за да определят доколко може да им вярва. Тя все още събираше информация за Хейстингс и неговия шеф, съветника.

— Случайно говорих с Тед Ролс, докато карах към къщи днес, и той го спомена — каза Хейстингс. — Изненадах се, че той знае, а аз не съм информиран. Мисля, че се бяхме разбрали да ме държите в течение за случая.

— Е, мисля, че още е рано да го наречем голям пробив, и точно затова не ви уведомих — отвърна Балард. — Свързахме убийството на Сара с друго убийство, станало единайсет години по-късно. Но по-новият случай също стои отворен и неразкрит, така че трудно мога да смятам това за някакъв пробив. Просто сега имаме две жертви вместо една.

— Как бе направена връзката?

— Чрез ДНК.

— Не знаех, че има ДНК в случая на Сара.

— До вчера нямаше, но я открихме и тя ни отведе до този нов случай.

— Как е името на жертвата?

— Лора Уилсън. Била е по-голяма от Сара с няколко години. Но има сходства в случаите. Тя също е била изнасилена и убита в леглото си.

— Разбирам.

— Само че това е всичко, което имаме за момента, така че успокойте се, господин Хейстингс. Ако излезе нещо, за което съветник Пърлман трябва да научи, веднага ще ви се обадя.

— Благодаря ви, детектив.

Хейстингс затвори и когато Балард вдигна очи, видя Бош да влиза в ресторанта. Помаха, за да привлече погледа му, и той се приближи да седне до нея в ъгловото сепаре.

— Как мина разпитът? — попита Балард.

— Нищо ново — отвърна Бош. — Но беше добро място да започна отначало. Тя се обади на някого веднага след като си тръгнах, което е любопитно.

— Да не е онази хитрост, за която ми разказа, как се спираш на прага и подслушваш?

— Понякога върши работа. Е, какво има?

— Ами, благодарение на теб и ДНК-то, което извлякохме от отпечатъка на длан, вече имаме връзка с друг случай.

— Къде? Кога?

— Тук, през 2005-а. Всъщност току зад ъгъла, на „Тамаринд“.

— Аз ей сега паркирах на „Тамаринд“.

— Като станем, ще отида дотам да огледам мястото. Ето хронологията. Можеш да я вземеш, ако искаш да я прочетеш довечера.

— Мислех, че от „Амансън“ не излизат никакви копия.

Балард се усмихна.

— Никакви копия не излизат с теб. Аз съм шефката. Аз мога да правя копия.

— Ясно. Двоен стандарт. Далеч ще стигнеш в лосанджелиската полиция.

— Не е толкова смешно, колкото си мислиш.

— Добре, какво друго знаеш за случая?

Балард започна да резюмира най-важните според нея моменти, които бе уловила при прочита на делото на Уилсън.

— В крайна сметка, ако нямаше генетична връзка между двата случая, не бих ги свързала — каза тя. — Едната жертва е бяла, другата чернокожа. Едната е в тийнейджърска възраст, другата на двайсет и няколко; едната е удушена, другата намушкана с нож. Едната е убита в дома си, където е живеела с родителите си и брат си; другата е убита в апартамент, където е живеела сама.

— Но и двете са били изнасилени и убити в леглата си — отбеляза Бош. — Видя ли снимките от местопрестъплението? Той покрил ли е лицето на втората жертва?

— Не. Предполагам, че единайсет години след убийството на Сара Пърлман вече не се е срамувал от стореното.

Бош кимна. Един келнер се приближи до масата и двамата си поръчаха пиле на грил, а Бош каза, че ще пие същото като Балард. След като келнерът отнесе поръчката в кухнята, Бош каза:

— Единайсет години между случаите. Това е доста невероятно.

— Знам — съгласи се Балард. — Трябва да има и други.

— Тези двата са били грешките.

— При които е оставил ДНК.

— И второто нещо: два случая с единайсет години разлика и и двата са в Ел Ей.

— И двата са в Холивуд.

— Той не обича да пътува.

— Още е тук.

Бош кимна.

— Най-вероятно.

След като се нахраниха, излязоха от ресторанта и отидоха до Тамаринд Авеню. Свиха надясно и тръгнаха по улицата, от двете страни на която се редяха двуетажни жилищни сгради, построени след войната, с имена като „Капри“ и „Роял“. Балард откри сградата на Лора Уилсън — „Уоруик“ — на половината път до следващата пряка, от източната страна.

Спряха един до друг и загледаха мълчаливо фасадата. Беше в стил стриймлайн модерн и боядисана в оттенъци на морскосиньо и кремаво. Изглеждаше аеродинамична и безопасна. Нямаше никаква следа от насилието, случило се тук преди толкова много години.

Балард посочи прозорците на втория етаж отляво и каза:

— Апартаментът й е бил на втория етаж от предната страна. В онзи ъгъл.

Бош само кимна.

— Утре ще включа целия екип в работата по случая — продължи Балард. — Трябва да го пипнем този.

Бош пак кимна.

— Имаш ли нещо против да оставиш за малко Макшейн? — попита Балард.

— Да — каза Бош. — Но ще го направя.

12.

От работното си място Бош гледаше как Балард подканва екипа да се съсредоточи върху случаите на Сара Пърлман и Лора Уилсън. Предната вечер в „Птиците“ му беше казала, че смята да привика всички освен Ролс, защото не искала той да издрънка на Нелсън Хейстингс за всичко, което правят. Вместо това щяла да му прати есемес да си вземе почивен ден, ако все още има нужда от време да оправи проблемите в работата си. Въз основа на това, което знаеше за неговата работна етика като следовател, Балард предсказа, че отговорът на Ролс ще е емотикон с вдигнати палци и той няма да се появи. Засега се оказваше права.

Балард възложи задачи на всеки; надяваше се, че при толкова много очи със свеж поглед върху нещата ще постигнат напредък в намирането на съдбовната точка, където пътищата на двете жертви са се пресекли с пътя на убиеца им. Двете млади жени се различаваха по възраст, раса, финансово положение и опит, но някъде в живота им имаше връзка между тях. Балард възложи на Бош да анализира местопрестъплението, докато другите от екипа трябваше да прегледат показанията на семействата, приятелите и свидетелите. Том Лафонт щеше да поеме медицинската следа. Не личеше първите детективи да са използвали възможностите за разследване, които им предоставяше кръвта в урината. Тя бе признак за възможно заболяване на бъбреците или пикочния мехур, което или е било лекувано, или щеше да стигне до момент, когато да се наложи лечение.

— Това означава също, че нашият заподозрян може да е мъртъв — предупреди я Лафонт.

— Възможно е — съгласи се Балард. — Но ние така или иначе трябва да го идентифицираме и да приключим тези случаи. Не е нужно да ви напомням, че съветник Пърлман е нашият светец покровител в градския съвет. Ако успеем да намерим отговори какво се е случило със сестра му, ще можем да запазим този отдел жив в продължение на години.

Макар че не харесваше свързаните със случая политически машинации, Бош много добре разбираше нуждата на едно семейство да получи отговори. На него самия му бе отнело повече от трийсет години да получи отговори за убийството на собствената му майка, когато бе още момче. Отговорите не затвориха напълно тази страница от живота му, но поне усилията му бяха довели до някакво разрешение. В този смисъл той напълно разбираше какво търси и от какво се нуждае Джейк Пърлман. Фактът, че използваше политическата си власт, за да го получи, бе разбираем. Бош би направил същото в случая на майка си, ако имаше неговите възможности. Вместо това бе използвал силата на значката си.

Балард бе пристигнала рано и бе приготвила индивидуални пакети от копия, свързани със задачата на всеки следовател. Раздаде им ги в края на срещата. Хари получи дебела три сантиметра разпечатка, която съдържаше копия от докладите на криминалистите и снимки от местопрестъплението за случая Уилсън.

Преди да се заеме със задачата си, Бош искаше да направи нещо, което го човъркаше още от разговора му с Шийла Уолш. Бе прекарал буден по-голямата част от нощта, обзет от мисълта, че е оплескал случая на семейство Галахър, пропускайки нещо от нахълтването в дома й.

Когато Балард седна отново на мястото си, Бош стана и заобиколи преградата.

— Трябва да проверя едно име за криминално минало. Можеш ли да го направиш?

— По случая Уилсън ли? — попита тя. — Вече?

— Не, по Галахър.

— Хари, искам да работиш по Уилсън и Пърлман. Мисля, че се разбрахме снощи, а и току-що обяснявах на всички колко е важно това за нас.

— Ще започна още днес, но цяла нощ съм будувал, мислейки си за тази работа, затова просто искам да я задвижа и да видя към какво ще се върна след Уилсън. Ясно?

— Кое е името?

Бош държеше в ръце доклада за пръстовите отпечатъци от проникването в къщата на Шийла Уолш. Балард отвори портала на Националния център за криминална информация и той й прочете името, което искаше да бъде проверено.

— Джонатан Боутман, дата на раждане 1 юли 87-а.

Балард го въведе и зачака, докато базата данни търсеше съвпадения.

— Кой е той? — попита тя.

— Синът на Шийла Уолш — каза Бош. — Вероятно е син от предишен брак и тя е сменила името си, когато се е развела или омъжила повторно.

— И ти никога досега не си го проверявал?

— Проверих го навремето и беше чист. Пише го в материалите по делото. Но сега искам да видя дали е останал чист.

— И какво те кара да мислиш, че не е?

— Защото вчера за първи път видях полицейския доклад за онзи обир в дома на Шийла Уолш. Намерили отпечатъците на Макшейн и приели, че той е извършителят. По онова време аз вече се бях пенсионирал и със случая се занимаваше Девъншир. Чух за това от Люси Сото и дори аз го приех за знак, че Макшейн е жив и още е някъде наблизо. Но вчера си промених мнението.

— Защо?

— Полицейският доклад. В него пише, че била взета храна от хладилника, една чантичка била опразнена, имало откраднати мобилен телефон и колекция стари грамофонни плочи. Аматьорска работа. Прилича на дело на някой наркоман, който търси бърза плячка: храна, пари в брой и нещо, което може да продаде за една доза.

— Албумите. Сещам се, че имаше магазини из цял Холивуд, които биха купили винил. „Амеба“ и още няколко.

— Отпечатъците на сина били намерени, но пренебрегнати, защото майката — Шийла Уолш — казала, че той редовно посещава къщата.

— Разбирам накъде биеш. Наркоманите обикновено грабят семействата си, преди да се захванат със сериозни престъпления, защото знаят, че семейството им няма да ги съди. Поне в началото.

— Точно така.

— Значи ако синът е извършил обира, наличието на отпечатъците на Макшейн придобива съвсем ново значение.

— Същото си мислех и аз. Освен това онзи телефонен разговор, който тя проведе, след като си тръгнах вчера. Надявах се, че може да е с Макшейн, но е по-логично да е със сина й.

— Но защо тя ще съобщава за обира, ако смята, че може да го е извършил синът й?

— Може би не го е осъзнала в началото. Много хора в нейното положение не искат да повярват, че синът им или дъщеря им биха направили подобно нещо.

Резултатите от търсенето започнаха да излизат на екрана на Балард.

— Боутман вече има криминално минало — каза тя.

Бош се подпря на бюрото й и се наведе да прочете екрана. Джонатан Боутман бе арестуван за притежание на наркотици, шофиране в нетрезво състояние, скитничество и непристойно поведение. Всички арести бяха извършени след убийството на семейство Галахър, когато Бош трябва да бе проверил рутинно името му, както и след обира. Оттогава Боутман бе тръгнал по пътя на дрогата и престъпленията. Обвинението в притежание на наркотици бе довело до споразумение със съда, с което той се бе спасил от затвора, включвайки се в шестмесечна програма за рехабилитация в областния медицински център. Докладът на Националния център за криминална информация бе придружен с арестантски снимки и от тях ставаше ясно, че Джонатан Боутман е поел по низходяща спирала. На снимките лицето му отслабваше все повече, до степен на мършавост. На последната снимка се виждаха петна по кожата и загноила рана на долната му устна и — най-издайническото от всичко — мъртвешки поглед, който не показваше никаква реакция на факта, че е бил засмукан в системата на наказателното правосъдие.

— Като гледам снимките, бих предположила метамфетамини — каза Балард.

— Да — каза Бош и посочи екрана. — Всички арести са станали след обира. Може би ако по онова време още работех по случая, щях да го забележа.

— Но не работеше. Беше в пенсия. Така че не се обвинявай. Може би сега ще ни отведе до нещо.

— Може би.

Но Бош все още имаше чувството, че някак си е сгафил и е подвел семейство Галахър. Ако беше продължил да работи по случая, вместо да се пенсионира, щеше да разбере, че между обира и Макшейн няма връзка и причината отпечатъците му да се намират на стъкленото преспапие е друга.

Сякаш прочела мислите му, Балард се опита да му даде допълнително оправдание.

— Не забравяй — каза тя. — Шийла Уолш също не е разбрала каква е работата и е извикала полицията. Така че не си единственият.

— Тя е майка — отбеляза Бош. — Аз съм ченге. Бях ченге.

— Казвам ти да не…

— Може ли просто да ми препратиш доклада? Включително арестантските снимки.

— Стига, Хари. Нали точно затова преглеждаме повторно случаите? За да ги видим с нови очи. Да съзрем онова, което сме пропуснали преди. Така че гледай го от положителната му страна. Имаш цяла нова версия, по която да работиш.

— Ще ми го пратиш ли?

— Да, пращам ти го. Но не се увличай. Имам нужда от теб по Пърлман и Уилсън. Сериозно говоря.

— Не се тревожи, ще получиш мнението ми за местопрестъплението и криминологичната експертиза до края на деня.

Бош се върна на работното си място да чака имейла й. Щом докладът на Националния център за криминална информация се появи на екрана му, той го препрати към принтера. Забеляза, че последният арест на Боутман е бил преди две години. Можеше оттогава да се е изчистил и да е поел по правия път… поне що се отнася до закона. Фактът, че работел на голф игрище, бе солиден признак за възстановяване.

Разгледа арестантските снимки в пакета и запамети лицето на Боутман. После гугълна адреса на кънтри клуб „Пясъчния каньон“ и го въведе в джипиес приложението на телефона си.

Затвори лаптопа и стана, за да отиде първо до принтера, а после до колата си.

— Хари, тръгваш ли си? — попита Балард, докато той минаваше зад нея.

— Отивам до принтера — каза Бош. — После ще се поразходя с колата.

— С колата ли? Къде?

— Не се тревожи, ще се върна.

Усещаше как Балард го гледа втренчено в гърба, когато продължи към принтера.

След няколко минути, докато се препасваше с колана в черокито, получи есемес от Балард.

Бош почувства едновременно разкаяние и раздразнение. Опитваше се да разкрие убийството на цяло семейство и за него това бе с предимство пред всичко друго на света. Отговори на есемеса й, но се въздържа да напише нещо, което ще нажежи ситуацията още повече.

Изчака да види дали ще има отговор. Когато не получи такъв, запали колата и се насочи към изхода на паркинга.

След няколко минути пътуваше на север по 405-а в средно натовареното движение на късната сутрин. Тук магистралата бе издигната над нивото на земята и имаше хубав изглед към кулите на Сенчъри Сити, издигащи се от дясната му страна, и планините Санта Моника право напред. Джипиес приложението му показваше, че остават петдесет и осем минути, докато стигне в кънтри клуб „Пясъчния каньон“. Пусна си радиостанция Кейджаз и хвана версията на Шели Бърг Трио на старата песен на Бийтълс „Блакбърд“.

Усили звука. Беше хубава музика за шофиране.

13.

Балард си каза да не се ядосва на Бош. Знаеше, че като го е вкарала в екип, това няма да го направи отборен играч. Просто не му беше в ДНК-то. Стана и отиде до работното му място. Пакетът за случая Уилсън, който бе съставила за него, лежеше на бюрото му. Той й бе казал, че ще си получи анализа до края на деня, но това нямаше да стане, ако делото не беше у него, за да го прегледа. Тя взе купчината и се върна на мястото си. Щом Бош не искаше свърши работата, щеше да го направи тя.

Когато разпределяше задачите по делото, бе оставила за себе си дигиталните медии, свързани с Лора Уилсън. Първоначалните следователи бяха свалили данните от лаптопа и телефона на жертвата на флашки, които бяха прибрани в джоба от вътрешната страна на корицата. Балард бе прегледала материалите на всяка флашка по-рано и бе планирала да се заеме по-задълбочено с тях. Но реши да остави тази дигитална работа за по-късно и първо да прегледа материалите, които бе дала на Бош.

Тъй като вече бе изучила подробно докладите на криминалистите и снимките от местопрестъплението след свързването на случаите Пърлман и Уилсън, реши този път да подходи различно. Независимо дали се намират лично на местопрестъплението или разглеждат снимки, следователите винаги се съсредоточават върху централния обект — тялото. Тези снимки бяха също толкова ужасни за гледане като онези на Сара Пърлман. Тялото на млада жена, насилено по множество начини. Натюрморт от откраднати надежди и мечти. Балард реши да ги остави и да започне отвън навътре.

Полицейският фотограф бе работил щателно и бе направил десетки снимки на обстановката, които показваха целия дом на жертвата — в най-големи подробности — по времето на убийството. Те включваха снимки на съдържанието на килери, шкафове и чекмеджета и на фотографии в рамки по стените. Всичко това осигуряваше на следователите леснодостъпна картина на цялата обстановка на мястото на убийството. Също така им позволяваше да разберат по-добре жертвата, като видят как е подредила дома си. Даваше им представа за нещата, които са били важни за нея приживе.

Макар че апартаментът на Уилсън имаше само една спалня, мястото за складиране на дрехи и други принадлежности бе предостатъчно. Балард прехвърляше бавно снимките, като увеличаваше частите, които привличаха вниманието й. Дрехите в дрешника показваха, че или Уилсън е отделяла голяма част от доходите си за своя тоалет, или парите за гардероба й бяха част от подкрепата, получавана от родителите й или други познати. Нищо в данните не сочеше, че по онова време е имала приятел. Имаше профили в две нови за времето социални медии — Майспейс и Фейсбук — но Балард ги бе прегледала по-рано и те не показваха Уилсън като холивудска купонджийка. Тя, изглежда, се бе заловила сериозно с петгодишния си план и богатият набор от дрехи и обувки в апартамента й най-вероятно беше част от това. Няколко видеозаписа на прослушвания на компютъра й показваха, че често се е пробвала за малки, но изискани роли в киното и по телевизията. Във всички случаи се бе обличала в съответствие с ролята и сега Балард разглеждаше дрешника, в който Лора бе събрала тези костюми. В това имаше нещо депресиращо — че тази млада жена е имала план, че се е трудила усърдно над него, подготвяла се е, стояла е пред огледалото на вратата на дрешника, за да се увери, че изглежда точно както трябва за ролята, и цялата тази амбиция й е била отнета в една ужасна нощ на насилие. Балард се закле пред себе си, че никога няма да прибере това дело обратно на полицата. Че каквото и да стане, ще работи по случая — докато изобщо работи по случаи.

Емоцията на момента я завладя и я накара да се върне към делото, за да намери страницата с информацията за връзка. Като най-близки роднини бяха посочени родителите й, Филип и Хуанита Уилсън в Чикаго. Според кратките описания Филип бе член на гражданския комитет на четиринайсети район, а Хуанита бе учителка. Балард знаеше, че ще отвори стари рани, като им се обади, но също така знаеше, че родителите никога не превъзмогват смъртта на детето си на каквато и да е възраст. Балард искаше те да знаят, че делото вече не стои на полицата и по него се работи.

Тя позвъни на номера и той все още работеше след седемнайсет години. Обади се възрастна жена. Ако Лора Уилсън бе жива, щеше да е над четирийсет, което означаваше, че родителите й са поне на шейсет, а може би и по-възрастни.

— Госпожа Уилсън?

— Да, лосанджелиската полиция ли е?

Балард осъзна, че настолният й телефон вероятно носи общия идентификатор на Лосанджелиското полицейско управление.

— Да, госпожо, казвам се Рене Балард. Детектив съм в лосанджелиската полиция. Отговарям за отдел „Неприключени следствия“.

— Хванахте ли го? Човека, който е убил детето ми?

— Не, госпожо, не още. Обаждам ви се, за да ви съобщя, че сме подновили разследването и вървим по нови следи. Просто исках да знаете.

— Какви нови следи?

— Не мога да ви кажа в момента, госпожо Уилсън. Но ако стане нещо и арестуваме някого, веднага ще се обадя на вас и съпруга ви, за да ви известя. За момента исках само да…

— Съпругът ми е мъртъв. Хвана ковид и умря преди две години. Точно когато започваше цялата работа.

— Моите съболезнования.

— Сега той е с Лора. В края не можеше да диша. Умря като нея, без да може да диша.

Балард не бе сигурна как да сложи край на разговора. Мислеше, че ще даде на родителите на Лора надежда, но осъзна, че просто е напомнила за безкрайната семейна травма.

— Мога да ви кажа едно нещо, госпожо Уилсън, и нека то да си остане между нас засега. Свързахме случая на Лора с друг случай и се надяваме, че съвместното им разследване ще ни отведе до човека, който го е направил.

— Какъв друг случай? Имате предвид убийство?

— Да, случай, който е станал по-рано. ДНК-то съвпада.

— Искате да кажете, че преди да убие Лора, този мъж е убил някой друг? Друго момиче? Пуснахте ли предупреждение?

— Връзката бе направена само по ДНК и подробностите по престъпленията са достатъчно различни, за да не се направи връзка по времето на извършването им. Имате ли с какво да ми запишете името? Ще ви дам номера на джиесема си за директна връзка, ако имате въпроси или изникне нещо друго.

Смяната на темата бе тромава, но Балард се надяваше това да доведе до край на разговора. Хуанита Уилсън си записа името и телефонния й номер. Балард завърши разговора с покана към нея да се обажда по всяко време, ако има въпроси или се сети за нещо, което би могло да помогне на подновеното разследване.

След като най-после остави телефона, Колин Хатърас подаде глава над преградата и попита:

— Майката ли?

— Да — каза Балард.

Подразни се, че Хатърас е чула разговора.

— Бащата е мъртъв? — попита Хатърас.

— Да — каза Балард. — Така и не е дочакал справедливост за дъщеря си.

— Ковид?

— Да.

Балард вдигна очи към нея, чудейки се дали това е логично предположение или емпатично предчувствие. Реши да не пита.

— Как върви работата със свидетелските показания? — попита вместо това.

Хатърас бе получила за задача да прегледа показанията, дадени от професионалните и социални познати на Лора Уилсън, и да определи дали в някои от тях има противоречия или нужда от допълнителен разпит. Такива допълнителни разпити щяха да са крехък шанс, защото убийството бе станало твърде отдавна и на хората можеше да не са им останали много спомени за онзи период.

— Засега не е изскочило нищо — каза Хатърас. — Но имам още за преглеждане.

— Добре — каза Балард. — Обади ми се, като свършиш.

— Поръча ли да донесат веществените доказателства?

— Да. Казах го по време на брифинга. Трябва да пристигнат днес или утре. Защо?

— Може ли да видя списъка?

— Разбира се.

Балард го намери лесно в делото, подаде го над преградата на Хатърас и попита:

— Какво търсиш?

Хатърас не отговори, докато не прегледа списъка на веществените доказателства, прибрани на съхранение през 2005 година.

— Просто исках да видя какво има — каза накрая. — Запазили са нощницата и чаршафите й.

— Да — каза Балард. — За да бъдат представени в съда, ако някога се възбуди дело.

— Понякога мога да получавам сигнали от такива доказателства.

— Какво имаш предвид под „сигнали“?

— Не знам, нещо като усещания. Предчувствия. Послания.

— Колин, не мисля, че ще тръгнем по този път. Трябва да пазя следствията ни, така че да не могат да бъдат оспорени в съда. Нали разбираш? Мисля, че ако тръгнем по екстрасенска линия — и моля те, не го приемай лично — ще се натъкнем на проблеми с доверието.

— Знам. Разбирам. Беше просто хрумване — нещо, за което може да помислим, ако ударим на камък с разследването.

— Добре, ще го имам предвид. Но ти каза, че понякога получаваш сигнали от такива доказателства. Кога си го правила преди?

— Е, не съм го правила официално. Но понякога семействата ми се обаждат, защото са чули за моята дарба. Тъкмо така навлязох в областта на генеалогията. Заради семейства, които искат отговори.

Балард само кимна. Искаше й се Хатърас да бе споменала за това на интервюто за работа.

— Трябва да се връщам към задачите си, Колин — каза тя.

— Разбира се — каза Хатърас. — Аз също.

Хатърас се скри от погледа й зад преградата и Балард се опита да се отърси от растящото осъзнаване, че е направила грешен избор, като я бе взела в екипа. Продължи да разглежда снимките от местопрестъплението. В дрешника в спалнята на Лора Уилсън имаше вградено бюро до рафта за обувки. Фотографът бе отворил всяко от шестте чекмеджета и бе снимал съдържанието, без да го пипа. Първите четири чекмеджета от долу нагоре бяха натъпкани със сгънати дрехи, бельо и чорапи. Двете малки, намиращи се едно до друго чекмедженца на най-горния ред бяха пълни предимно с бижута, ленти за коса и други принадлежности. Едно от тях, изглежда, служеше и за прибиране на всякакви боклуци. Вътре имаше квитанции, кибрити, пощенски картички, дребни монети, слушалки, зарядни за телефон, хелоуински бонбони и други джунджурии.

Ала едно нещо в това чекмедже привлече вниманието на Балард. Беше голяма бяла кръгла значка, на която с оранжеви букви пишеше „ДЖЕЙК!“. В долния й край бяха прикрепени две къси червено-бяло-сини лентички.

Това накара Балард да спре и да се премести бързо на компютъра, за да отвори Гугъл и да въведе името Джейк Пърлман. Макар че съветникът не бе политик с международна известност, си бе заслужил страница в Уикипедия, където се описваше пътят му към властта в Лос Анджелис. На страницата бе документирано първото му участие в изборите за градския съвет през 2005 г. Той се бе кандидатирал за мястото на район Холивуд, опразнено, когато някакъв съветник си подал оставката след федерално обвинение за дарителски нарушения в кампанията му. Джейк Пърлман бе загубил вота, но бе продължил политическата си активност и повече от десетилетие по-късно бе спечелил същото това холивудско място в съвета.

Балард не бе знаела за ранната кандидатура на Пърлман за изборна служба, но позна значката, защото съветникът използваше простичкия й стил и в по-скорошните избори.

Тя се облегна в стола си и се замисли. През 2005 г. изборите се бяха състояли на 8 ноември, само три дни след убийството на Лора Уилсън. Някъде по време на тази кампания тя бе взела или получила значка, която се бе озовала в чекмеджето й за джунджурии. Какво ли означаваше това, ако изобщо означаваше нещо? Съвпадение ли беше, че у нея е попаднала значка на кандидат, чиято сестра е била убита единайсет години по-рано от същия човек, който щеше да убие и самата Уилсън?

Балард трябваше да допусне, че това не е съвпадение и че връзката има някакво значение за случая. Трябваше да я проследи и да се сдобие с повече информация.

А също така трябваше да говори с Хари Бош.

14.

Бош не играеше голф. Този спорт изискваше повече пари, отколкото можеше да си позволи като млад, а като възрастен винаги бе прекалено зает с работата си, за да отдели пет часа за една игра. Отгоре на всичко голфът пак струваше повече, отколкото може да задели, а и му беше трудно да нарече „спорт“ нещо, което включва пиене и пушене. Все пак знаеше достатъчно за него, за да е наясно, че вероятно озеленителите работят рано и свършват голяма част от работата си, преди да дойдат играчите със своите електрически колички, стикове и пури.

Стигна до кънтри клуб „Пясъчния каньон“ малко преди единайсет и бързо намери скритото дворче, където се държаха машините за поддръжка на игрището. Там работниците имаха дълга маса за почивка под разперените клони на стар пясъчен бор. Бош не бе облечен като за голф, затова те веднага разбраха, че не е дошъл при тях да търси изгубената си топка. Той позна лицето на Боутман сред многото, обърнати към него, и му помаха за здрасти.

— Джонатан, чудех се дали не можем да поприказваме за няколко минутки.

— Ъъъ, за какво да приказваме? — попита Боутман. — Кой си ти?

— Хари Бош. Говорих с майка ти вчера и мислех, че тя ще ти каже, че смятам да се отбия днес.

— Майка ми ли? Нищо не ми е казвала. В почивка съм, човече. Не можеш просто така да идваш тук отзад.

Бош се завъртя, сякаш оглеждаше дворчето. Направи го, за да се разтвори сакото му и да се види закачената на колана му значка. Тя бе истинска, но в долния край на щита, където много години бе пишело „детектив“, сега пишеше „в оставка“. Той смяташе, че е достатъчно далеч от масата, за да не може Боутман или някой от другите да го разчете.

— Добре — каза Бош. — Мислех, че така просто ще спестим време. Но мога да се върна в офиса на клуба и да уредя нещата.

Понечи да тръгне обратно към отворената порта в оградата, през която бе влязъл. Както и очакваше, Боутман го спря. Не гореше от желание да забърква управата в тази работа, каквато и да е тя.

— Добре де, чакай, чакай — каза той.

Бош се обърна пак и видя, че Боутман се надига от пейката. Заобиколи масата и дойде при него. Хари забеляза, че кожата му е чиста, а лицето му — по-пълно, отколкото на арестантските снимки. Изглежда, се бе излекувал от зависимостта си. Според докладите за арест, прегледани от Бош, Боутман бе на трийсет и пет години. Независимо дали бе спрял наркотиците или не, годините му на пристрастяване се бяха отразили на външния вид и поведението му. Изглеждаше поне на четирийсет, с оредяваща кафява коса и прегърбени рамене. И макар че ръцете му бяха загорели от работата на слънце, лицето му бе жълтеникаво. Най-издайническо от всичко бе, че очите му още изглеждаха мъртвешки.

— За какво става дума? — попита той. — Няма нужда да забъркваме управата.

— Има ли тук място, където можем да поговорим насаме? — попита Бош.

— Не съвсем. Но да излезем навън. Това е гадно, човече. Искам да кажа, аз работя тук и не ми трябва шибаната полиция да се навърта наоколо.

Боутман поведе Бош покрай оградата на машинния двор и стигнаха до един развяван от вятъра навес, който пазеше новите чимове да не бъдат обгорени от слънцето. Бяха еднометрови купчини квадратни чимове на дървени палети, готови да бъдат преместени на всяко място от игрището, което има нужда от възстановяване.

Боутман се завъртя рязко към Бош и попита:

— Добре де, какво има? Аз съм напълно чист. Така съм от две години, четири месеца и шест дена.

— Не ме интересува дали си чист или не, Джонатан — каза Бош. — Не се отнася за наркоманското ти минало.

— За какво тогава и какво общо има майка ми?

— Помниш ли обира в дома й? Говорих с нея за това вчера и стана дума за теб, затова си помислих да дойда да проверя какво помниш.

Боутман сложи ръце на кръста си, заемайки заплашителна според него поза. Беше поне седем-осем сантиметра по-висок от Бош и погрешно смяташе, че ръстът и възрастта му са предимство.

— Дошъл си чак дотук, за да говорим за това? Обир отпреди десет години, при който е взет един шибан телефон?

— По-скоро преди шест — поправи го спокойно Бош. — И е взето нещо повече от един телефон.

— Все тая. На кого му пука? Аз дори не бях там. Защо идваш на работното ми място и ме питаш за тези глупости? Да не се опитваш да ми докараш уволнение, скапаняко? Пет пари не давам на колко години си, ще ти счупя шибаната глава…

Още преди да довърши тази заплаха, Бош заби левия си юмрук под брадичката на Боутман и в гърлото му. Той преглътна последните си думи, отстъпи назад и се преви, опитвайки се да си поеме дъх. Бош сложи ръка на рамото му, за да го стабилизира.

— Всичко е наред — каза той. — Отпусни се и ще ти мине. Просто се отпусни.

Краката на Боутман се подгънаха и той тупна по задник на земята. Бош нежно го положи по гръб.

— Просто остана без въздух, това е — каза му. — Отпусни се и ще ти мине.

Лицето на Боутман бе почти мораво, но после Бош видя, че кожата му взе да поруменява и дишането му се върна към нормалното.

— Точно така — каза той. — Всичко е наред. Просто не спирай да дишаш.

— Майната ти — отвърна Боутман.

Думите му излязоха задавени и пискливи.

— Ти ме заплашваше и трябваше да те спра — каза Бош.

— Не съм… — започна Боутман.

После млъкна, осъзнал, че е избързал. Бош бе приклекнал до него, готов да нанесе нов удар, ако Боутман бе достатъчно глупав да се опита да му отвърне.

Той не го направи. Отпусна се и малко по-късно извърна глава да провери дали някой от колегите му е видял как един старец го е свалил на земята.

— Какво искаш, да те еба? — попита накрая.

— Искам да знам дали ти си извършил обира.

— Защо ми е да ограбвам собствената си майка?

Боутман понечи да стане, но Бош сложи ръка на гърдите му и го натисна надолу.

— Лежи си — каза той. — Ограбил си я, за да имаш пари за наркотици. Кристален метамфетамин, нали?

— Няма да говоря с теб — каза Боутман. — Нищичко няма да ти кажа.

— Сигурен ли си? Впрочем, няма значение. Всяка давност отдавна е изтекла. Ако по онова време бях още ченге, нещата можеше да са различни. Но ти си извадил късмет и си се отървал. Сега не могат да ти повдигнат обвинения. Така че нищо не пречи да ми кажеш.

— Както казах, нищичко няма да ти кажа.

И извърна очи от Бош, отказвайки да го погледне.

— Няма нужда, Джонатан — рече Бош. — Ти току-що го направи.

— Грешиш, скапаняко — отвърна Боутман.

— Какво ти каза майка ти вчера, когато ти се обади, след като си тръгнах?

— Каза, че си скапаняк.

— Сериозно? Леле, как ме заболя.

— Ами хубаво.

Бош го потупа по бузата и каза:

— Сега бъди добричък, Джонатан.

Коленете му изпукаха, докато се надигаше. Залитна малко, преди да възстанови равновесието си, и се опита да скрие собственото си физическо изтощение от спречкването. Извърна се от Боутман и тръгна назад към паркинга.

— Да го духаш, дъртако!

Боутман го изкрещя силно, но не твърде убедително. Бош дори не си направи труда да погледне назад. Само махна с ръка, зави и се скри от погледа му.

Знаеше, че вероятно Боутман ще се обади на майка си до броени минути. Това не го притесняваше. Той искаше Шийла Уолш да знае, че историята не е приключила. Изобщо.

15.

Балард искаше да се махне от „Амансън“, за да помисли. Отиде с колата до „Абът Кини“ във Венис и си поръча ориз със зеленчуци в „Дъщерята на месаря“. След раздялата си с фелдшера Гарет Сингъл обикновено ядеше вегетарианско, когато е сама. Сингъл се гордееше с уменията си в барбекюто и то бе постоянна част от връзката им. През последните три месеца Балард се пречистваше както от бившия си, така и от всякакви червени меса. Сега предпочиташе репичките пред свинските гърди и също като дъщерята на месаря не смяташе, че някога отново ще мине на червено.

Докато ядеше, небрежно съставяше списък. А после получи обаждане от един от първите хора в него. Нелсън Хейстингс.

— Просто проверявам — каза той, — да видя дали има нещо, което мога да съобщя на съветника днес.

— Тъкмо щях да ви звъня — каза Балард.

— Наистина ли? Какво е станало?

— Исках да ви питам откога датират архивите ви за кампаниите на съветника?

— Ако имате предвид тримесечните ДДК, поддържаме ги от самото начало. За какво става дума?

— Какво е ДДК?

— Доклади за даренията за кампанията. Регистрираме ги в съответствие със закона. Но пак ви питам, за какво става дума, детектив?

Гласът му бе настойчив и по-писклив от обикновено. Балард предполагаше, че най-вероятната област на нарушаване на закона при избраните политици е финансовата, така че побърза да уталожи тревогите му.

— Няма нищо общо с даренията — каза тя. — Чудех се за персонала, доброволците, такива ми ти работи. Колко отдавнашни архиви пазите?

— Ами, пазим някакви — отвърна Хейстингс. — Трябва да проверя. Има ли нещо конкретно, което да търся?

Балард забеляза, че гласът му се е върнал към обичайната си тоналност.

— Лора Уилсън — каза тя. — Имала е значка от кампанията с надпис „ДЖЕЙК!“ в едно чекмедже и просто се чудех дали не е работила като доброволка за него. Не мисля, че е имала пари за дарения, но родителите й са участвали активно в политиката в Чикаго. Хрумна ми, че може би и тя е навлязла в тази област, когато е дошла тук.

— Струва ми се, казахте, че е била убита единайсет години след Сара — каза Хейстингс. — Това означава, кога, 2005-а? 2006-а? Джейк влезе в съвета само преди шест години.

— Вярно, само че се е кандидатирал неуспешно през 2005-а в специални избори за попълване на същото място, което заема сега. Лора е живяла в района, където е бил кандидат, затова си помислих, че може би…

— Е, това е било преди моето време. Ще трябва да видя какви архиви имаме. Какво би означавало, ако наистина е така и тя е участвала в кампанията?

— Още не знам. Търсим връзки между жертвите и ако тя е работила за Джейк, това е доста интересна връзка. Трябва да видим докъде ще ни отведе.

— Да, разбирам ви мисълта. Хайде да направим така: ще видя какво имаме в архивите и ще се свържа с вас при първа възможност. Става ли?

— Би било чудесно. В момента не съм в офиса, но когато се върна, мога да ви пратя нейна снимка, ако това ще ви помогне.

— Възможно е, но мисля, че съветникът ще знае. Той никога не забравя лицата на своите поддръжници.

— Добре. Ако можете да проверите дали помни името й…

— Не се тревожете, ще проверя.

— Благодаря.

Балард затвори и веднага позвъни на Дарси Трой в ДНК лабораторията. Знаеше, че може би настъпва по пръстите Том Лафонт, защото бе възложила на него да се занимава с медицинската страна на случая, но искаше да държи нещата в движение.

— Дарси, Рене съм. Чувала ли си се с Том Лафонт днес?

— Ъъъ, не, трябваше ли?

— Не непременно, но мислех, че може да се е обаждал. По случая Уилсън, знаеш ли дали още пазят пробите, от които са извлекли ДНК-то?

— Мога да проверя. Би трябвало да си стоят, освен ако не е постъпила заповед за унищожаване от прокуратурата, а това по принцип става само когато случаят е приключен.

— Добре. Можеш ли да погледнеш с какво разполагаме? А после ще имам нужда от услуга.

— Искаш допълнителен анализ.

— Да. Искам да знам повече за кръвта. През 2005-а са се интересували само от това да намерят ДНК. Аз искам да знам защо този човек е имал кръв в урината. Докладите в делото са много общи. Може да е заболяване на бъбреците, може да е на пикочния мехур. Мисля, че след толкова години навярно можем да узнаем повече със серологични изследвания, нали разбираш?

— Да, добре, ще проверя какво имаме.

— Колко ще ти отнеме?

— Това не ми влиза в работата, но мисля, че мога да скалъпя нещо. Ако е останал материал. Понякога го използват целия за получаването на ДНК.

— Стискам ти палци. Благодаря, Дарси.

— Няма защо.

Балард затвори и си напомни да каже на Лафонт, че вече е задействала това. Събра всичко, което бе извадила на масата, и го прибра в раницата си, остави пари върху сметката и излезе от ресторанта.

Отне й двайсет минути да се върне до центъра „Амансън“. Докато слизаше от колата, й се обади пак Хейстингс.

— Намерихте ли нещо, Нелсън?

— Нищо, което да мисля, че ще помогне на разследването. Списъците на персонала, ДЦК и списъците на дарителите са в пълна наличност от успешното избиране на Джейк Пърлман в съвета преди шест години. Всичко отпреди това явно не е било запазено, защото е загубил изборите. Разпитах в офиса и даже се обърнах към съветника, за да видя дали някой помни Лора Уилсън, но без резултат.

— Е, шансът не беше голям. Съветникът имал ли е ръководител на кампанията през 2005-а? Може би той или тя ще помни дали Уилсън е била доброволка или нещо такова.

Докато задаваше въпроса, Балард видя зеленото чероки на Бош да влиза в паркинга.

— Ще ви пратя името и информацията за връзка — каза Хейстингс. — Но мисля, че съветникът щеше да помни, ако някой, работещ за неговата кампания, е бил убит. А и ако съм честен, един афроамерикански доброволец или поддръжник също щеше да бъде запомнен.

— Вероятно сте прав — каза Балард. — Благодаря ви за положените усилия. Ако можете да ми пратите имейл с името и номера на ръководителя на кампанията през 2005-а, би било чудесно.

Видя как Бош вдигна капака на багажника и започна да вади кашони. По червеното тиксо на тях тя позна, че са кашони с веществени доказателства от хранилището. Тръгна натам.

— Детектив Балард, може ли да повдигна един деликатен въпрос? — каза Хейстингс по телефона.

— Разбира се — отвърна Балард. — Какво има?

— Явно сте се заловили да свържете смъртта на тази жена със съветника или кампанията и искам само да ви предупредя да стъпвате внимателно. Всеки намек, че съветникът може да е замесен в това, е нелеп и съм сигурен, че вие сте на същото мнение, но ако стигне до медиите, те могат да го раздухат. Така че внимавайте, детектив Балард. Вие разполагате само с десетцентова значка от кампанията, каквито вероятно са направени стотици, ако не и хиляди.

Балард спря насред паркинга, за да отговори. Видя, че Бош е забелязал приближаването й и я чака до задницата на черокито.

— Разбира се, че ще действаме предпазливо и внимателно, Нелсън. И въпросът ми не засяга по никакъв начин съветника. Можете да му предадете това.

— Ще го направя, детектив.

Хейстингс затвори и Балард продължи към Бош. Той разчете чувствата на лицето й, докато се приближаваше, и попита:

— Какво има?

— Нищо — отвърна Балард. — Просто още глупости от кучето пазач на градския съветник. Виждам, че си минал покрай хранилището.

— Да, и ми дадоха един кашон от случая Уилсън. Казаха, че ти си го поръчала и мога да спестя изпращането на куриер, ако го докарам. Можеш ли да го носиш?

— Разбира се.

Балард метна раницата си през рамо и се наведе към багажника на черокито да вземе кашона от оригиналното разследване на случая Уилсън. Беше с размери 60х60х60 см и не беше тежък. Тя го вдигна, а после го подпря на бронята и се обърна към Бош.

— Говори ли с онзи наркоман?

— Да — отвърна Бош. — Вече е чист, но на практика призна, че той е извършил обира в къщата на майка си. Сега, когато знам, че е бил той, започвам да мисля по друг начин за Макшейн. Той може да е бил в онази къща по всяко време между убийствата и обира.

— Виж какво, Хари, не можеш да правиш така.

— Как?

— Да хукваш по любимия си случай, когато специално ти казах, че имам нужда от теб за случая Уилсън.

— Любим случай ли? Четирима души — цяло семейство — са били убити и заровени в пустинята, и според теб това е „любим случай“?

— Виж сега, случаят е голям; случаят е важен. Но за момента Уилсън трябва да има предимство. Не те спирам да работиш по Галахър, но имам нужда от теб в близко бъдеще за Уилсън. И не искам да се държа като някаква досадница, която те командори. Не можеш ли просто да го направиш за мен?

— Ето ме, тук съм. Готов съм за работа. Това, което направих днес, ще накара Шийла Уолш да си мисли: „Какво прави Бош? Какво си е наумил?“. Ще я оставя да се потревожи малко, докато работя върху Уилсън, а после ще се върна към нея. Подхванал съм дълга игра. Е, какво искаш да направя?

— Дай да вкараме тези неща вътре и после ще поговорим.

— Добре.

— Чудесно.

Балард вдигна кашона си и отстъпи назад, за да може Бош, който крепеше два кашона с една ръка, да затвори с другата багажника.

— Да оставим тези в отдела, а после двамата ще отидем някъде да поговорим — каза Балард. — Искам да чуя мнението ти за едно-две неща.

— Нямаш грижа.

— Трябва да спреш да казваш това. Всички трябва да спрат да го казват.

— Че какво му е лошото?

— Когато разни инфлуенсъри го използват по ТикТок, се изтърква.

— Не знам какво означава и думичка от това, което каза.

— Толкова по-добре. Ще се оправиш ли с тези?

Струваше й се, че Бош се мъчи с тежестта на своите два кашона.

— Няма проблем — настоя той.

— Искаш ли кафе? — попита Балард.

— Четеш ми мислите.

— Добре. Има стая за отдих на втория етаж, за която още никой от нашите не знае. Тя е за треньори от академията, но днес всички те са на Елисейските полета за церемония по завършването. Ще отидем там.

— Нямаш грижа.

16.

След като оставиха кашоните с веществените доказателства в работната зона, Балард и Бош се качиха в стаята за отдих на втория етаж. На чаша черно кафе Балард осведоми Бош за развитието по случая Уилсън. Показа му снимката на чекмеджето за джунджурии в дрешника на жертвата и го попита за мнението му. Бош успя да вникне под нейната сдържаност, докато му казваше за това. Разбра, че под неутралното поднасяне на информацията се крие нещо вълнуващо за нея в тази насока на разследването.

— Ами, аз не вярвам в съвпадения, докато не се уверя, че няма друго обяснение — каза той. — Трябва да проверим. Ти…

— Помолих началника на екипа на Пърлман да проучи въпроса — каза Балард. — Той не успя да намери никакви архиви от неуспешното му кандидатиране за съветник. Самият Пърлман казал, че не помни Лора, а никой от сегашния му екип не е с него от толкова отдавна. Хейстингс обеща да ми каже кой е бил ръководителят на кампанията на Пърлман през 2005-а и ще проследя тази диря. Останах с впечатлението, че онова е било по-скоро импровизирана операция, начин за Пърлман да популяризира името си, но той от самото начало е знаел, че няма голям шанс да спечели.

— Ами Уилсън? Имало ли е нещо друго в апартамента й, което да показва, че се интересува или участва в политиката?

— В апартамента не. Но в делото пише, че баща й бил член на гражданския комитет в Чикаго. Така че политиката й е в кръвта. Може да е развила интерес към нея, след като е дошла тук. Апартаментът й се е намирал в района, в който е бил кандидат Пърлман.

Бош не отговори. Сръбна от кафето си и се замисли как да продължи с тази следа и струва ли си да губи време за нея, при положение че други няма. Но също като Балард той намираше нещо интригуващо в значката от кампанията. Единайсет години след убийството на сестрата на Пърлман значка от неговата кампания да се озове в дома на жена, убита от същия човек.

Бе напълно възможно да е съвпадение. Балард казваше, че навремето били раздадени стотици такива значки. Но не приличаше на съвпадение и Бош отлично разбираше инстинкта на Балард.

— Когато говориш с ръководителя на кампанията, може би той ще си спомни колко такива значки са били направени — каза Бош. — А след като бащата на Уилсън се е занимавал с политика, може би ще е добре да го питаш дали дъщеря му е споменавала, че се е захванала с такова нещо тук.

— Баща й е мъртъв — каза Балард. — Ковид. Говорих с майка й, но това беше преди да изскочи значката. Ще й се обадя пак и ще я питам за политиката. Ще я питам също кой е разчистил апартамента на Лора след смъртта й. Доста е невероятно, но може би някой пази всичките й вещи.

Бош кимна. Не се беше сетил за това. Родителите, загубили децата си, често пазят всичко, което им напомня за тях.

— Добра идея — каза той. — Нещо ново за кръвта и ДНК-то?

— Засега не — каза Балард. — Но на връщане от обяд получих имейл от Дарси Трой от лабораторията. Проверила е в хладилната камера на отделението по серология и пробите от случая Уилсън — от тоалетната — още са там и в тях е останал достатъчно материал за допълнителен анализ. Тя се надява да ми се обади утре с повече информация какво точно му има на нашия извършител.

— Добре — каза Бош.

— Това не е нещо, с което са се занимавали навремето.

— Вероятно просто са се радвали, че са извлекли ДНК.

— Е, техният пропуск може да проработи в наша полза. Технологията от 2005-а насам е напреднала и може би ще успеем да открием неща, които те не биха могли.

— Кажи ми какво е излязло.

— Нямаш грижа… Уф, сега пък аз го казах!

Бош се усмихна, а Балард стана и хвърли празната си чашка в кошчето. Слязоха по стълбите и се върнаха в офиса. Когато приближиха работната зона, Бош видя, че кашонът с веществените доказателства, който Балард бе оставила на бюрото си, е отворен, а над него стои Колин Хатърас и държи нещо, което приличаше на розова нощница. Наоколо нямаше никой друг.

— Колин, какво правиш? — възкликна Балард.

— Просто трябваше да я видя — каза Хатърас. — Да я пипна.

— Първо, не би трябвало да го правиш след онова, за което говорихме. И второ, което е по-важно, трябваше да сложиш ръкавици.

— С ръкавици не става.

— Моля?

— Трябва да мога да я почувствам.

— Остави я в кашона. Веднага.

Хатърас се подчини.

— Връщай се на работното си място — нареди Балард.

Хатърас отстъпи нацупено от бюрото на Балард, врътна се и се върна при своето.

Балард хвърли поглед към Бош. Изглеждаше по-смутена, отколкото я бе виждал някога. Той отиде на работното си място, провери червеното тиксо на кашоните от случая на семейство Галахър и видя, че не са пипани. Седна, но забеляза, че Балард още е прекалено развълнувана, за да направи същото.

— Колин, искам да си вървиш вкъщи — каза тя.

— Какво? — попита Хатърас. — Намирам се точно насред търсенето на роднини по този случай.

— Не ме интересува. Не искам да те виждам повече днес. Трябва да си вървиш, а аз трябва да помисля върху това.

— Върху кое?

— Тази сутрин ти казах, че не искам да следваш този път, но ти въпреки всичко го направи. Ние сме екип, само че аз го ръководя, а ти открито пренебрегна моя заповед.

— Не мислех, че е заповед.

— Заповед беше. Така че си върви. Веднага.

Балард седна и се скри от очите на Бош. Той не можеше да види Хатърас, но я чу как отвори, а после затръшна силно някакво чекмедже, след което с грубо дръпване затвори ципа на — както предположи той — чантичката си. После се изправи — видя я над преградата — и тръгна към изхода. Балард не обели нито дума.

На половината разстояние до изхода Хатърас изведнъж се врътна и се върна при Балард.

— В случай че те интересува, той е близо — каза тя. — Убиецът й е много близо.

— Да, ти каза същото и за Макшейн — отвърна Балард. — Ще го имам предвид.

— Не съм казвала, че Макшейн е близо. Колко типично!

— Просто си върви вкъщи, Колин. Ще говорим утре.

Хатърас се врътна пак и пак тръгна към изхода. Когато излезе, Балард се изправи в стола си, така че да може да погледне над преградата към Бош.

— Какво да правя с нея?

Бош поклати глава.

— Не знам. Нямам представа доколко ценна е нейната работа по наследствеността.

— Много — каза Балард.

— Не можеш ли да намериш някой друг? Например Лилия?

— Колин познава тази работа като петте си пръста. Но тези екстрасенски дивотии са проблем. Отворила ли е твоите кашони?

— Не, запечатани са.

— Това върви на зле. Цялата тази работа с командването си е жива мъка. Аз искам просто да разследвам случаи.

— Разбирам те.

Тя се отпусна и се скри от погледа му, но след малко се надигна пак.

— Трябва да се махна оттук, Хари. Отивам на север към Долината и имам нужда от партньор.

Бош стана, готов за тръгване.

17.

Качиха се на колата на Балард и стигнаха чак до 405-а Север, преди Бош да попита къде отиват.

— Направих списък на задачите по случая, докато обядвах, и има един разпит, който искам да отметна — каза Балард. — Нищо кой знае какво, просто надлежна проверка, а сега моментът не е по-лош от всеки друг. Трябваше да се махна оттам.

— Ясно — каза Бош. — Кого ще разпитваме?

— Адам Бийчър. Той и Лора Уилсън са били в една театрална трупа в Бърбанк. Навремето детективите се съсредоточили върху директора на театъра Хармън Харис, защото чули, че той и Уилсън имали връзка година преди смъртта й. Помислили, че може да са останали лоши чувства помежду им. Харис отричал за връзката и те се отказали, когато им представил Бийчър като алиби.

Тя знаеше, че Бош ще разбере, че говори за първите разследващи детективи по случая.

— Значи Бийчър е потвърдил, че е бил с него в нощта на престъплението — каза Хари.

— Точно така — отвърна Балард. — И щях да оставя нещата дотук, но гугълнах имената им по време на обяда и се оказва, че преди няколко години Хармън Харис бил изхвърлен от бизнеса заради обвинения в сексуален тормоз и посегателство. Включен е в поредица статии на „Ел Ей Таймс“ за развлекателния бизнес. Оплаквания срещу Харис са идвали и от мъже, и от жени. Предполагам, че е бил истински холивудски играч, а това зачерква възможността „невинен съм, защото съм гей“.

— Да.

— Статията в „Таймс“ съобщава също, че според анонимни източници Харис изнудвал скрити гей актьори, минали през школата и театъра му. Заплашвал да провали кариерите им, като разпространи, че са гейове.

— Значи мислиш, че Бийчър може да е бил изнуден да потвърди алибито. Харис още ли управлява театъра?

— Не, мъртъв е. Автомобилна катастрофа миналата година — месец след като бил разкрит. Забил се в една бетонна подпора на сто и първа.

— Самоубийство?

— Най-вероятно. Така или иначе, както казах, надявам се просто да отметна това от списъка. Не искам случаят да отиде в „разкрити-други“. Не искам да кажа на Джейк Пърлман, че сме намерили убиеца, но той е извън обсега на земните закони.

— Разбирам. Ами детективите по случая Уилсън? Говори ли вече с тях? Видях в хронологията на Пърлман, че тези по нейния случай вече са починали.

— Опитах за Уилсън. Единият е починал. Другият не ми върна обаждането. Живее в Айдахо.

Много пенсионирани полицаи от Лос Анджелис се местеха колкото може по-далеч от мястото, където са работили, стига да могат да си го позволят. Айдахо беше предпочитано убежище, което мнозина наричаха Синия рай заради ниската престъпност, чистия въздух, консервативните политици и отношението „не ме закачай“. Една от причините Балард да харесва Бош бе решението му да остане в града, на който бе посветил толкова много години.

— Оставих му две съобщения — каза тя. — Струва ми се, че е от онези, които няма да се обадят. Щом той не го е разкрил, значи никой не може. Мразя ги тези глупости.

Балард не за първи път се сблъскваше с този проблем в работата си по неразкрити случаи и не можеше да го разбере — да поставиш детективската си гордост над справедливостта за една жертва и за семейство, което е изгубило нещо безценно. Също така смяташе, че това има някаква връзка с пола. Някои от тези стари мъжкари не харесваха идеята жена детектив да поеме неудачните им разследвания и да разкрие случая. Трябваше обаче да признае пред себе си, че отчасти по тази причина не търси упорито Дюбоз.

— Как се казва този от Айдахо? — попита Бош. — Може да съм го познавал навремето.

— Дейл Дюбоз — каза Балард.

— Не го помня. Но ще се пробвам. Ще поразпитам насам-натам дали някой го е познавал и може би ще успея да го накарам да си вдигне телефона.

— Благодаря. Не съм сигурна какво ще постигнем, но човек никога не знае. Понякога тези старчета взимат някакви материали със себе си, когато се пенсионират. Не би трябвало, но го правят.

— Много смешно. Та този Дюбоз в Холивудския ли е бил или в „Грабежи и убийства“? Изобщо не помня това име.

— Не, случаят бил предаден на Североизточния участък. Явно в Холивудския имало две убийства по-рано през деня и всички работели по тях. Лейтенантът го прехвърлил на Североизточния.

Холивудският и Североизточният участък бяха съседни. Не беше нещо необичайно случаи да се местят от единия в другия в зависимост от натоварването и наличието на персонал.

— Е, добре, ще видя дали мога да се свържа с Дюбоз — каза Бош. — Иска ми се да го попитам защо не са направили нищо с кръвта в урината.

— Аз лично не бих ги винила за това — отбеляза Балард. — По онова време не са могли да извлекат кой знае какво от серологията. Дори да са имали списък на всички хора в Ел Ей със заболявания на бъбреците и пикочния мехур, какво можеш да направиш с това? Те сигурно са хиляди.

— Можели са поне да проверят криминалните досиета, сексуалните престъпници, да стеснят тези хиляди.

— Вярно е. Но не забравяй, че те са работили в Североизточния, а не в спецотдел „Убийства“ в центъра. Били са втора категория.

— Няма значение. Аз също бях втора категория, но всеки има значение. Знаеш ли защо е станало така? Тя е била чернокожа, затова не са проследили уликата. Дай ми номера на този в Синия рай. Ще му се обадя.

— И какво ще му кажеш? Ще се включи гласовата му поща.

— Ще му кажа, че ако не ми се обади, ще отида дотам да го видя. А това няма да му хареса.

— Добре, Хари. Благодаря ти. Ще ти пратя телефона, след като свършим с този разпит.

Балард сви по 101-ва и заобиколи покрай северния склон на планините Санта Моника, преди да излезе в Студио Сити. Насочи се към адреса, който бе взела от шофьорската книжка на Адам Бийчър — къща на „Вайнланд“ в подножията.

Изведнъж осъзна нещо.

— Мамка му. Извинявай, Хари! Току-що ми хрумна, че трябваше да пътуваме отделно. Ние сме кажи-речи в твоя квартал, а сега трябва да се връщаш чак до „Амансън“ да си вземеш колата.

— Голяма работа — отвърна Бош. — Нали трябваше да ми разкажеш за случая?

— И да те ядосам за Дюбоз. Знаеш ли какво? След разпита мога да те оставя вкъщи, а утре ще мина да те взема.

— Ами… дай да решим това, след като приключим. Трябва да помисля дали ще имам нужда от колата си тази вечер.

— Да нямаш среща с готина мацка?

— Ъъъ, не. Но като стана дума за срещи, канех се да те питам: как я карате с пожарникаря?

— Всъщност той е фелдшер и го няма вече.

— О, извинявай, не знаех. Надявам се, че решението е било твое.

— Да.

— Прекарвали сте твърде много време разделени?

— Не, тъкмо обратното. Той три дни работеше и четири почиваше, и единственото, което искаше да прави, когато не е на работа, беше да пече барбекю и да гледа повторения на „Пожарникарите от Чикаго“.

— Хммм — каза Бош.

Балард знаеше, че може да разкаже на Бош още, но не продължи. Искаше да остане съсредоточена върху случая и разпита на Адам Бийчър.

Спря пред къща, построена на парцел, който бе толкова силно наклонен наляво, че от едната й страна имаше два етажа, а от другата — само един. Входната врата се намираше в края на виеща се каменна пътека със стълби към горното ниво.

— Хари, ще можеш ли да се качиш? — попита Балард.

— Няма проблем — отвърна Бош. — Значи този човек е още актьор?

— Не, вече не. Потърсих го в IMDb и има няколко телевизионни роли преди десет-дванайсет години. Пише, че напоследък се занимавал с избора на терени за различни сериали, снимани тук в Лос Анджелис.

— Сигурно е доста добър в това. В този квартал къщите са поне за седемцифрени суми.

— Може да я е взел под наем. Ще вървим ли?

Балард отвори своята врата. Наклонът бе толкова голям, че вратата веднага се захлопна под собствената си тежест. Тя опита пак, като протегна крак да я избута докрай, за да се задържи. Бош също излезе с мъка, а после заобиколи колата отзад.

— Той знае ли, че идваме? — попита.

— Не — отвърна Балард. — Исках да му дойде изневиделица.

Бош кимна одобрително.

— Дано да си е вкъщи — каза Балард. — Беше много по-лесно да хванеш хората вкъщи по време на карантината.

Отиде до входната врата и изчака Бош да я настигне. Той изкачваше стъпалата бавно и докато стигне до нея, вече пухтеше.

— Добре ли си? — попита тя.

— По-добре от всякога — заяви той.

Балард натисна звънеца; знаеше, че са наблюдавани от камера. След малко им отвори мъж със сини джинси и дочена риза.

— Господин Бийчър? — попита Балард.

— Същият — отвърна мъжът. — А вие кои сте?

Балард му показа значката си и се представи, после представи Бош за свой партньор.

— Бихме искали да влезем и да ви зададем няколко въпроса.

— За какво? — попита Бийчър. — В момента работя и след двайсетина минути имам среща по Zoom, за която трябва да се подготвя.

— Няма да ви отнеме много време, господине. Може ли?

— Хмм, ами всъщност да.

Отстъпи назад, за да минат. Влязоха в спретнат и скъпо обзаведен хол с трапезария и кухня в дъното и коридор, водещ към задната част на къщата. По стените имаше големи картини в дървени рамки — всичките етюди с мъжко тяло.

— За кражбата ли става дума? — попита Бийчър.

— Каква кражба?

— В съседната къща, на Тилбруксови. Претарашиха я преди няколко нощи. Отишли на кино за първи път от над две години и докато ги нямало, им ограбили къщата. Ама че град, а?

— Това се води обир, а ние разследваме убийство.

— Убийство ли? Мамка му! Кой?

— Може ли да седнем, господине?

— Разбира се.

Той посочи дивана и фотьойлите, наредени около една масичка за кафе, която бе дебела пет сантиметра и изглеждаше направена от секвоя. На нея имаше малка статуетка — полегнал ангел с едно откъснато крило, което лежеше в нозете му. Балард седна по средата на дивана, пред възглавницата, и извади малък бележник от джоба на марковото си спортно сако. Бош се настани в черен кожен фотьойл до ъгъла на масичката за кафе, така че за Бийчър остана другият от двата.

Разпита започна Балард.

— Господин Бийчър, подновихме разследването за убийството на Лора Уилсън през 2005 година. Вие сте я познавали, нали?

— А, да, Лора, бяхме в един театър. Боже мили, непрекъснато си мисля за нея. Толкова ме тормозеше, че така и не хванаха никого. Не мога да си представя какво е било за семейството й.

— Навремето сте били разпитани от детектив Дюбоз. Помните ли?

— Да, помня.

— Казали сте на детектива, че в нощта на убийството сте били с Хармън Харис.

Балард видя как лицето на Бийчър помрачня и очите му се отклониха. Той явно не мислеше за Хармън Харис със същата привързаност, както за Лора Уилсън.

— Да, казах му — потвърди той.

— Дошли сме, защото искаме да ви дадем възможност да оттеглите това показание, ако желаете — каза Балард.

— Какво имате предвид, че съм излъгал ли?

— Искам да кажа, че ако не е вярно, че сте били с него, сега е моментът да си признаете, господин Бийчър. Става дума за неразкрито убийство. Трябва да знаем истината.

— Нямам какво да признавам.

— Още ли работите в театъра, господин Бийчър? Като актьор?

— Рядко играя. Прекалено съм зает с другата си работа.

— И каква е тя?

— Търся терени за продукции, базирани в Ел Ей. Честно казано, работата е повече, отколкото мога да свърша.

Балард си отбеляза, че той не признава, че не е постигнал кой знае какъв успех като актьор. Твърдеше, че нещо друго го е отвлякло от тази работа.

— Знаете, че Хармън Харис е мъртъв, нали? — попита тя.

— Да — каза Бийчър. — Истинска трагедия.

— Забил се в бетонна колона на магистралата месец след като се разкрило, че подлагал на сексуален тормоз студентите си и работниците в театъра. Имаше статия в „Лос Анджелис Таймс“. За това знаехте ли?

Бийчър закима усърдно. Ръцете му бяха стиснати в скута му.

— Да, знаех.

— В статията се цитират трима анонимни мъже, които казват, че Харис заплашвал да разгласи в индустрията, че са гейове, ако не правят секс с него. Това също го прочетохте, нали?

— Да.

— Вие също сте гей, господине… нали така? Алибито, което сте дали, е, че сте прекарали заедно нощта, когато е била убита Лора Уилсън.

— Да, съвсем вярно, но какво общо има това с новото разследване?

— Бяхте ли изнудван по някакъв начин от Харис, за да му осигурите алиби?

— Не, не съм!

— Бяхте ли един от анонимните източници за статията в „Таймс“?

— Не съм! Мисля, че наистина трябва да си вървите. Имам Zoom среща.

Бийчър стана, но не и Балард и Бош.

— Моля, седнете, господин Бийчър — каза Балард. — Имаме още въпроси.

— Срещата ми е след пет минути — оплака се Бийчър.

— Колкото по-скоро седнете, толкова по-скоро ще сте готов за срещата си.

Бийчър бе минал зад фотьойла си и бе сложил ръце на него, сякаш за опора. Наведе глава, после я вдигна ядосано и заяви:

— Искам да си вървите.

— Сядайте — каза Бош. — Веднага.

Първите думи, които бе произнесъл в къщата, накараха Бийчър почти да подскочи и той го изгледа уплашено.

— Моля ви — добави Балард.

— О, добре де — каза Бийчър.

Заобиколи фотьойла и рухна на него.

— Бащата на Лора е умрял от ковид миналата година — каза Балард. — Без да дочака справедливост за дъщеря си. Майка й е още жива и чака правосъдие. Имаме нужда от помощта ви, господин Бийчър. Имаме нужда от истината.

Бийчър прокара ръце през гъстата си тъмна коса, разрошвайки грижливо оформения си перчем. После каза:

— Вървите по грешен път.

Балард се приведе няколко сантиметра напред. Това не бе отричане, нито признание, че е лъгал. Но тя го взе за признак, че има нова история за разказване, и попита:

— Как така?

— Хармън не е убил Лора — каза Бийчър. — Абсолютно невъзможно е.

— Затова ли му създадохте алиби?

— Той имаше алиби, но не можеше да го използва.

— Какво беше то?

— Беше с друг, не с мен. Само че онзи човек не можеше да отиде в полицията. Беше известен и не можеше да рискува да се разкрие, че е обратен. С кариерата му щеше да е свършено.

— Познавахте ли го?

— Знаех за него. Много хора знаеха. Затова Хармън ме накара да кажа, че аз съм бил с него онази нощ, това е всичко.

— Кой всъщност е бил с него онази нощ?

— Няма да ви кажа. Рискът днес е същият, както и навремето. Той още е звезда. Няма да съсипя кариерата му.

— Ние ще го пазим в тайна. Дори няма да го записваме.

— Не. Нищо не остава в тайна завинаги, но ако ви кажа, ще е предателство. Не само към него, а и към всички нас.

Балард кимна бавно. Инстинктивно усещаше, че са измъкнали всичко възможно от Бийчър. Той бе признал, че е излъгал, но бе потвърдил алибито на Хармън Харис.

— Добре, нека ви попитам нещо — каза Балард. — Ако вие не сте били с Харис, откъде знаете, че той наистина е бил с онзи другия? С онзи господин Хикс, кинозвездата.

— Защото го попитах.

— Попитали сте господин Хикс?

— Да, не смятах просто да се доверя на думата на Хармън и да лъжа ченгетата. Отидох при него и го попитах. Той потвърди. Край на историята и сега вече наистина трябва да си вървите.

— Нали знаете, че можем да ви повдигнем обвинения, задето сте ни излъгали навремето?

— След седемнайсет години? Много се съмнявам.

Балард разбра, че заплахата й се е провалила, почти веднага, щом я изрече. Не се сещаше за друг начин да измъкне от Бийчър името, от което се нуждаеше.

— Поддържате ли още контакт с господин Хикс? — попита тя.

— Не — отвърна Бийчър. — Станал е толкова важна клечка, че не можеш да се доближиш до него дори за да го попиташ „Ей, помниш ли ме?“.

— Можете ли да се свържете с него и да го накарате да ни се обади анонимно? Просто искам да получа потвърждение, за да продължа нататък с разследването.

— Не. Няма начин той да остане анонимен. Ще познаете с кого говорите до десет секунди.

Балард кимна и хвърли поглед към Бош. Това бе сигналът й за него да зададе всякакви въпроси, които може да има. Но той поклати лекичко глава. Нямаше въпроси, които да не са били вече зададени.

— Добре, господин Бийчър, благодаря ви за съдействието — каза тя. — Ще ви оставя визитката си и се надявам да ми се обадите, ако се сетите за някоя допълнителна информация, която можете да споделите с мен.

— Добре — отвърна Бийчър. — Но не мисля, че ще ви се обадя.

И тримата станаха и тръгнаха към вратата. Бийчър я отвори, после отстъпи да пропусне Балард и Бош. Докато Бош минаваше покрай него, Бийчър подхвърли:

— Вие не говорите много, нали?

— Обикновено не ми се налага — каза Бош.

18.

Бош слушаше концертния албум на Кинг Къртис, записан на Филмор Уест само няколко месеца преди убийството му през 1971 г. Увеличи с две деления силата на звука за „A Whiter Shade of Pale“ и се замисли за всичката музика, останала незаписана от саксофониста поради преждевременната му кончина в схватка пред нюйоркския му апартамент. Паркър, Колтрейн, Браун, Бейкър — списъкът на хората, напуснали сцената по средата на песента си, бе дълъг. Това насочи мислите му към семейство Галахър и всичко, загубено заедно с тях. Децата дори не бяха имали шанс да оставят песен след себе си.

Пред къщата кратко избибипка клаксон и Бош вдигна иглата от плочата и изключи уредбата. Грабна ключовете си и излезе. Балард го чакаше в колата си край бордюра, вратата на пътническата седалка вече бе отворена. Това подсказа на Бош, че нещо тази сутрин я е разбързало. Той се качи и се препаса с колана.

— Добро утро.

— Добро утро — отвърна тя. — „Прокъл Харъм“ ли слушаше?

Каза го с изненада, докато се отделяше от бордюра и се насочваше към „Кауенга“.

— Близо си — рече Бош. — Беше кавър от Кинг Къртис.

— Баща ми обичаше тази песен — каза Балард. — След сърфиране сядаше на брега и я свиреше на своята флейта-играчка.

— Аз я чух за първи път на хармоника. От едно момче във Виетнам. Звучеше ми като погребална песен. А онова момче така и не се върна у дома.

Това сложи край на разговора и Бош усети, че е помрачил настроението. Балард го спаси, като му подаде лист, който той знаеше, че е от бележника й.

— Какво е това?

— Списъкът ми за случая. Прегледай го и избери нещо, с което да започнем. Избери повече от едно.

Бош изучи списъка. В него имаше няколко точки, но някои вече бяха зачеркнати като изпълнени.

— „Снимка за НХ“? — попита той.

— Трябваше да пратя на Нелсън Хейстингс снимка на Лора Уилсън — каза Балард. — Но той вече разпита за нея в офиса, преди да стигна до това.

— На твое място все пак бих я пратил. Понякога лицето се запомня по-лесно от името.

— Да, но никой от сегашните им служители не е бил с тях по време на онези първи избори. Трябва да напомня на Хейстингс да ми прати името на ръководителя на кампанията им. Тогава ще видя дали иска снимката.

— „Хуанита“ — това майката на жертвата ли е?

— Да, в Чикаго. Трябва да разберем какво е станало с вещите на Лора и да видим дали можем да намерим онази значка от кампанията.

— Добре, какво ще кажеш аз да говоря с нея, а също така да се свържа с Дейл Дюбоз?

— Супер.

— Какво друго?

— Като стигнем в офиса, искам да се обадя на Дарси Трой. Тя ми прати есемес, докато идвах насам. Имала да сподели някаква предварителна информация за здравето на нашия заподозрян. Не исках да й се обаждам, докато карам, освен това исках и ти да чуеш.

— Затова ли бързаш толкова?

— Не съм го казала, но да, искам да разбера какво има тя и ти да присъстваш. Можем да отидем в стаята за разпити и да й се обадим. А след това можеш да се заемеш с Хуанита. Става ли?

— Става.

Бяха стигнали до 101-ва и се движеха на юг, шпиловете на централната градска част се издигаха в мъглата пред тях. Щяха да минат по три магистрали, за да стигнат до Уестчестър и центъра „Амансън“.

— Е — каза Бош. — Имаше цяла нощ, за да ти отлежи в главата. Какво мислиш за Бийчър?

— Ами, никак не ми харесва, че не можем да потвърдим историята му — отвърна Балард. — Но той не искаше да разкрие господин Хикс, а ние нямаше как да го заставим.

— Какво ти казва усетът?

— Усетът ми казва, че историята е вярна. И трябва да ти кажа, че снощи порових в интернет в опит да проверя връзките и пресечните точки между Хармън Харис и хора от бизнеса от онова ниво, за което говореше Бийчър.

— Да не се каниш да ми кажеш, че Брад Пит е гей?

— Не, каня се да ти кажа, че изгубих два часа, които можех да използвам за сън. Не намерих нищо и никого, за когото бих могла дори да предположа, че е господин Хикс. А какво ти казва твоят усет?

— Ако цитирам Бийчър, мисля, че вървим по грешен път. Трябваше да го направим, от добросъвестност и така нататък, но не мога да си представя Хармън Харис да извърши това и мисля, че Бийчър звучеше правдоподобно.

— Значи край. Продължаваме нататък.

Стигнаха до центъра „Амансън“ в осем и бяха първите от екипа, дошли на работа. След като се отбиха до стаята за отдих, занесоха кафетата си в стаята за разпити и затвориха вратата, за да могат да поговорят с Дарси Трой насаме.

— Мислиш ли, че Колин ще дойде днес? — попита Бош.

— Не ме интересува, стига да не пипа кашоните с веществените доказателства.

Балард набра номера на своя телефон и го включи на високоговорител. Трой вдигна веднага.

— Здрасти, Рене.

— Здрасти, Дарси — каза Балард. — Благодаря ти, че продължаваш да ни помагаш. Тук съм с Хари Бош, един от следователите, които работят с мен по неразкритите случаи.

— Здрасти, Хари — каза Трой.

— Здравей — отвърна Бош. — Радвам се да се запознаем.

— О, ние се познаваме — каза Трой. — Беше преди много години, когато дойдох да работя в ДНК лабораторията.

— О, ами хубаво — промърмори Хари, леко смутен. — Тогава се радвам да подновим познанството си.

— Значи имаш нещо ново за нас? — попита Балард.

— Да — каза Трой. — Бих го нарекла предварителен резултат, защото можем да направим и повече, но знаех, че бързате, затова нека ви кажа какво имаме за момента. Както знаете, те не са направили кой знае какво с този материал при възникването на случая преди колко, седемнайсет години ли бяха? Но в съхраняваната тук проба имаше достатъчно материал, за да можем да извършим допълнителен анализ.

— Извадихме късмет — подхвърли Балард.

— Така е — съгласи се Трой. — Значи, пуснахме основен цитологичен тест на урината и той показва високи нива на албумин и бъбречни епителни клетки. Има ясни признаци за увреждане някъде в бъбреците, пикочния мехур или пикочния канал. В повечето случаи това означава така наречения бъбречно клетъчен карцином. Този човек вероятно е имал тумор в единия или може би двата бъбрека, но разбира се, не можем да сме сигурни, защото не разполагаме със самия него, за да го изследваме.

— Той дали е знаел, че има рак? — попита Балард.

— Рано или късно е щял да разбере — отвърна Трой. — Но от наличните данни не можем да преценим какво е знаел.

— Това заболяване фатално ли е? — попита Балард.

— Ако не се лекува, да — каза Трой. — Но ако се хване рано, може да се лекува. А ако е ограничено само до единия бъбрек, увреденият орган може да се премахне. Все пак имаме по два.

— Ами трансплантация? — попита Бош.

— И това също — отвърна Трой. — Но в случаи на рак обикновено не се прибягва до трансплантация, освен ако не е хванат съвсем рано. Тук трябва да отбележа, че в никакъв случай не съм специалист в тази област. Повечето от това, което ви казвам, го прочетох снощи.

— Много сме ти благодарни, Дарси — каза Балард.

— Ние момичетата трябва да се поддържаме, Рене — отвърна Трой. — Не се засягай, Хари.

— Не се засягам — каза Бош. — Каква може да е причината за този рак?

— Е, сега вече повдигаш много сложен въпрос — отговори Трой. — Пак повтарям, имаме неизвестен обект и не знаем нищо за живота му. Може да е наследствено предразположение или излагане на някакви токсични материали. Знам, че се опитвате да установите самоличността му. Бих казала, че може да е някой, работил в индустрия, където има продължително излагане на канцерогени. Знам, че това не ви е от голяма помощ, но е най-доброто, с което разполагам, като се има предвид какво знаем — а то не е много.

— Е, във всеки случай сега знаем много повече, отколкото преди твоето обаждане — каза Балард. — Спомена, че можеш да направиш още нещо?

— Само да задълбая повече в тази работа — допълнителни анализи на пробата, с която разполагаме — каза Трой. — Може би ще успеем да стесним кръга и да определим каква точно е била болестта на човека. Но този път няма да стане бързо. Ще трябва да намеря онкологична лаборатория и да им пратя материала. По-късно ще се обадя тук-там, но най-вероятно ще е в Окръжна болница.

— Ужасно съм ти благодарна, Дарси — повтори Балард.

— Няма защо — каза Трой.

Тримата се сбогуваха и прекъснаха връзката. Балард отпи от кафето си, после попита Бош какво мисли за новата информация.

— Добра е, но е малко закъсняла — каза той. — Дюбоз и партньорът му са пропуснали възможността да съставят списък на хора с бъбречни заболявания по времето на убийството. Не виждам как можем да го направим сега. Така че след като арестуваме виновника, да го използваме, за да го приклещим. Но това вече можем да го направим с ДНК-то.

— Значи няма никакъв начин да го използваме за установяване на самоличността му?

— Това е трудната част, защото не знаем кога е потърсил медицинска помощ и дали изобщо е потърсил. Може би така и не е разбрал, разболял се е и е умрял.

Балард кимна.

— Ами ти? — попита Бош.

— Аз мисля, че трябва да има начин да го използваме в издирването — каза Балард. — На другите може да им хрумне нещо, когато им съобщим.

— Може би Колин ще ти каже дали е жив или мъртъв.

— Хари, стига. Не е смешно. Не знам какво да правя с нея. Мисля, че ще помоля Лилия да се заеме с наследствената част по този случай.

— Но ти каза, че Хатърас е най-добрата в екипа ти.

— Така е, но не мога да допусна да пренебрегва преки заповеди. Екстрасенските глупости мога да ги изтърпя. Но когато й кажа да не пипа веществените доказателства, а тя направи точно това, тогава трябва да взема мерки.

— Да, трябва.

Балард стана, готова за тръгване.

— Добре — каза Бош. — Ще се обадя на Хуанита Уилсън. Имаш ли й координатите?

— Имам номера й — каза Балард. — Ще ти го пратя с есемес.

Излязоха от стаята за разпити и се върнаха в работната зона. Хатърас, Масър, Агзафи и Лафонт бяха по местата си. Бош предположи, че работят повече от уречените дни, защото знаят колко важен е този случай за просъществуването на отдела. Седна на работното си място и се обади в Чикаго веднага щом Балард му прати номера на Хуанита Уилсън. Отсреща вдигнаха веднага.

— Госпожа Уилсън?

— Да.

— Казвам се Хари Бош. Работя в отдел „Неприключени следствия“ на Лосанджелиското полицейско управление. Вчера сте разговаряли с моята колежка Рене Балард.

— Да. Арестувахте ли някого?

— Не още, госпожо Уилсън, но работим много усърдно по случая. Чудех се дали мога да ви задам още няколко въпроса.

— Да, разбира се. Толкова съм благодарна, че все още се води разследване. Мислех, че сте се отказали.

— Не, госпожо, не се отказваме. Знам, че сигурно ви е много трудно да мислите за онези ужасни времена, но помните ли след смъртта на дъщеря ви какво е станало с всичките й вещи, които бяха тук, в Лос Анджелис?

Настъпи дълга тишина, преди Хуанита Уилсън да отговори.

— Чакайте да помисля — каза тя. — Ние със съпруга ми отидохме до Лос Анджелис, за да я приберем у дома. И докато бяхме там, ни позволиха да влезем в апартамента й, след като полицията бе свършила своята работа. Събрахме всичките й вещи в кашони и ги пратихме тук. А част от мебелите изнесохме пред сградата, като на малка гаражна разпродажба, и ги продадохме.

Бош се опита да овладее нетърпението си. Но първият отговор на Хуанита му даваше надежди.

— Колко кашона пратихте в Чикаго? Помните ли?

— О, бяха доста. Затова ги пратихме. Не можехме да вземем толкова много багаж в самолета.

— И какво стана с кашоните, след като пристигнаха в Чикаго?

— Знаете ли, дълго време нямах сили да ги отворя и да прегледам вещите й. Затова стояха в дрешника в спалнята й. После започнах от време на време да хвърлям по някой поглед, нали разбирате, просто за да я почувствам.

— Кашоните още ли са у вас?

— Разбира се, не бих могла да ги изхвърля. Тези неща бяха на дъщеря ми.

— Разбирам ви. Госпожо Уилсън, полицейският фотограф е направил, както ги наричаме, „снимки на обстановката“ в апартамента на дъщеря ви. Това са снимки, които не са на самото местопрестъпление, а на останалата част от апартамента. Като например какво е имало в хладилника на Лора и в чекмеджетата на бюрото й, такива работи. И имаме една снимка, на която се вижда значка от политическа кампания на един човек, който е кандидатствал за тукашния градски съвет по онова време. Смятаме, че това може да е важно за случая.

— Как така да е важно?

— Ами, не мога да ви кажа нищо повече в момента, но се чудя дали бихте се съгласили да прегледате кашоните, които имате, и да видите дали можете да я намерите. Вероятността сигурно не е голяма, но ако успеете, това би ни помогнало. Ако ми дадете имейл адрес, мога да ви пратя снимката, която е била направена навремето. Мислите ли, че ще можете да свършите това?

— Да, мога.

— Кога?

— Веднага щом затворя телефона. Щом мислите, че това ще помогне на разследването, ще го направя веднага.

Тя даде на Бош имейл адреса си и той го записа.

— Дайте ми десет минути и после проверете имейла си — каза Бош. — Ще ви пратя снимката и ще оградя с кръгче значката, за да знаете точно какво търсите.

Той описа значката, докато гледаше снимката й.

— Пратете ми я — каза Хуанита. — Ще чакам.

— И още нещо, госпожо Уилсън — каза Бош. — Ако извадим късмет и значката е още там, не искам да я докосвате. Само я намерете, а после ми се обадете, за да ви обясня как да я запазите. Засега искам само да я търсите, но да не я пипате, ясно? Това е важно.

— Добре. Значи ще ми пратите имейл?

— Да, но трябва първо да сканирам снимката, така че може да отнеме няколко минути.

— Добре.

— Благодаря ви.

Бош затвори. Смяташе, че шансът Хуанита Уилсън да намери значката е малък, но усети как духът му се повдига от готовността й да му сътрудничи. Той вярваше, че положителната енергия често се отплаща.

19.

Балард заведе Колин Хатърас в стаята за разпити, за да поговорят насаме за размитата линия между работата й по КГГ и самообявените й емпатични таланти. Макар че за първи път заемаше началнически пост, тя инстинктивно разбираше основния принцип в отношенията шеф-подчинен: хвали пред другите, критикувай насаме. Знаеше, че е нарушила това неписано правило, когато отпрати гневно Хатърас вкъщи пред Бош, но сега бе спокойна и правеше нещата както трябва.

— Тези случаи са прекалено важни — каза тя. — Имаме си работа с жертви и семействата им. Съжалявам, но не мога да рискувам. Ако искаш да останеш в екипа, трябва да забравиш за тези екстрасенско емпатични истории.

— Не разбирам — възрази Хатърас. — Какъв е рискът?

— О, Колин, я стига! Знаеш за какво говоря. Ако подготвим делото чрез КГГ, тогава въпросният следовател — най-вероятно ти — ще трябва да свидетелства пред съдебен състав как е направил връзките и е идентифицирал заподозрения. Ти си цивилна. Никога не си работила в правоохранителните органи и всеки умен адвокат на защитата ще се опита да дискредитира надеждността ти. И ако успее, ще съсипе цялото дело. На това му се вика „да убиеш пратеника“.

— Казваш, че не съм надеждна, защото имам тези предчувствия?

— Казвам, че всеки адвокат ще оспори надеждността ти. И дори предчувствията ти да нямат нищо общо със случая, това е без значение. Адвокатът ще те разкъса с въпросите си. Ето например един: „Отговорете ми, госпожице Хатърас: общувахте ли с жертвата в този случай?“.

Хатърас се забави за момент, за да състави отговор.

— Не, не съм — каза накрая.

— Но наричате себе си екстрасенс, нали? — притисна я Балард.

— Не, никога не съм се наричала така.

— Наистина ли? Но не получавате ли послания от мъртвите?

— Не послания.

— А впечатления?

— Ами…

— Когато държахте нощницата, носена от жертвата в този случай в нощта на убийството й, получихте ли свръхестествени впечатления? Можете ли да ги споделите с журито?

Хатърас присви устни и очите й заблестяха, понеже в тях избиха сълзи. Балард заговори тихо и съчувствено.

— Колин, не искам това да ти се случи. Не искам това да се случи, когато едно семейство е чакало правосъдие с години. Аз защитавам както теб, така и тях. Трябва да държиш тази своя част далеч от работата си тук. Ти си страхотна в КГГ и това е, което искам от теб. Разбираш ли?

— Май да.

— Трябва ми ясно „да“ или „не“, Колин.

— Да. Да.

— Добре. В такъв случай защо не се върнеш към работата си? Аз ще остана тук и ще проведа един телефонен разговор.

— Разбира се.

Хатърас стана и излезе, а Балард погледна списъка, който бе оставила на масата. Задраска реда за разговора с Хатърас и проучи какво е останало. На първо място бе да говори с който там е бил ръководителят на кампанията на Джейк Пърлман през 2005-а. Извади телефона си, за да се обади на Нелсън Хейстингс, но още преди да се свърже, на вратата се почука.

— Отворено е.

Бош влезе, затвори вратата след себе си и попита:

— Какво й направи?

— На коя?

— На Колин. Току-що излезе от стаята като вцепенена. Изглеждаше сякаш аха-аха ще заплаче.

— Казах й, че трябва да спре с екстрасенските си глупости, иначе ще изхвърчи от екипа.

Бош кимна, сякаш за да признае, че това е трябвало да се направи. После каза:

— Сигурно е забавно да си шеф.

— Голям купон е — отвърна Балард. — Какво искаш, Хари?

— Да ида в Чикаго. Хуанита е намерила значката.

— Мамка му, къде?

— Двамата с мъжа й дошли след убийството и опразнили апартамента на Лора. Сложили всичките й лични вещи в кашони и ги пратили в Чикаго. Общо взето, оттогава си е стояла в кашона.

— Тя пипала ли я е?

— Днес не. Казах й да не го прави. И не помни да я е пипала в миналото. Така че значката е там и искам да отида да я взема.

— Защо? Прати някой от Чикагското полицейско управление.

— Защото това ще отнеме цяла вечност — първо да ги накарам да го направят, после да уредя да бъде пратена тук. Знам, че едва ли ще има използваем отпечатък или частица от ДНК, но ако има, по време на процеса ще ти правят проблеми за веригата на притежание. Всяко чикагско ченге, замесено в прибирането и изпращането й, ще трябва да бъде доведено да свидетелства. А ако отида аз, ще призовеш само мен. Това е добра организация на случая. Но всъщност нищо от казаното дотук няма значение, защото Хуанита заяви, че няма да пусне чикагската полиция в къщата си да вземе значката. Тя живее в четиринадесети район. Помниш ли какво стана там?

— Не, какво?

— Точно там Лакуан Макдоналд беше застрелян от полицай преди няколко години. Сещаш ли се? Шестнайсет пъти в гърба. Криеха го, докато не излезе видеозапис и ченгето отиде в затвора.

— Още една гнила ябълка, която създава лош имидж на всички ни.

Бош кимна.

— Проверих полетите. Мога да стигна там тази нощ, на сутринта да отида да видя Хуанита и да се върна утре следобед.

— Няма начин да взема одобрение или пътнически ваучер днес, Хари. Ако подам молбата сега, ще имам късмет да получа отговор до края на седмицата.

— Знам. Отивам за своя сметка. Вече си резервирах място.

— Чакай малко, Хари. Не искам да харчиш собствените си пари за…

— Отивам, взимам значката, ти подаваш молба за възстановяване на разходите. Ако я одобрят, излизам на чисто. Ако ли не, рискът си е мой и съм готов да го поема.

Балард не каза нищо. Размишляваше и стигна до заключението, че планът на Бош е най-добрият.

— Ако ще ходя, трябва да съм летището след час — каза Бош.

— Това не е достатъчно, за да се върнеш вкъщи, да си вземеш резервни дрехи и да стигнеш до летището.

— Имам си готов багаж в колата.

— Хари, ти си на колко, седемдесет? И обикаляш с готов багаж?

— Сложих го в колата тази седмица. За всеки случай. Никога не знаеш къде ще те отведе работата. Е, разбрахме ли се? Ще ми трябват ръкавици, тиксо и пликче за веществени доказателства. Вероятно и комплект за вземане на отпечатъци.

— Я по-кротко. Искам да се уверя, че всичко това е законно.

Балард стана и отиде до вратата, извика Пол Масър и го помоли да дойде в стаята за разпити.

Масър влезе и Балард го покани да седне на свободния стол. После му изложи плана на Бош да пътува до Чикаго и го попита дали той като бивш заместник областен прокурор вижда някакви процедурни или съдебни спънки.

— Чакай да помисля малко — каза Масър. — На пръв поглед ми изглежда… наред. Хари е доброволец в екипа. Има богат опит с криминалните случаи и намирането и събирането на доказателства. Ако защитата се опита да го оспори, мисля, че ще можем да се позовем на опита на Хари, за да отхвърлим всякакви намеци за неуместност или некомпетентност. Сам ли ще отидеш?

Бош и Балард се спогледаха и Балард кимна.

— Да — каза тя. — Сам. Не искам да губя двама за тази работа. Честно казано, това е отчаян ход.

— Е, тогава ще те помоля да документираш взимането на доказателството — каза Масър. — Направи видеозапис и отбележи датата и времето и така нататък.

— Няма проблем — отвърна Бош.

— Добре, в такъв случай мисля, че всичко е наред — заяви Масър.

— Чудесно — каза Балард. — Благодаря ти, Пол.

Масър стана и излезе.

— Имам ръкавици и другите неща в колата си — каза Балард. — Ще изляза с теб.

Телефонът й иззвъня, тя видя на екрана, че е Нелсън Хейстингс, и каза:

— Нека първо да приема този разговор.

— Аз ще съм на бюрото си — каза Бош. — Не забравяй, че трябва скоро да тръгвам.

Балард вдигна, докато той излизаше.

— Нелсън, тъкмо се канех да ти звъня, когато…

— Съветникът идва към вас. Изненадващо посещение.

Хейстингс затвори.

— Мамка му — изпъшка Балард.

Едно от нещата, които бяха помогнали на Джейк Пърлман да бъде избран, а после да запази поста си за втори мандат, бе навикът му да прави така наречените „изненадващи посещения“ на хора и обекти в района си. Това, разбира се, бяха изкуствено създадени възможности за снимки от медиите, които винаги бяха поканени. И Балард знаеше, че подсказката на Хейстингс има за цел да й даде време да се подготви за това всъщност неизненадващо изненадващо посещение.

Излезе от стаята за разпити, за да предупреди екипа какво ги чака.

20.

Поради мащабен строителен проект за изграждането на метро до обръщалото на Международно летище Лос Анджелис два от шестте паркинга бяха затворени и се наложи Бош да излезе от обръщалото, да паркира в един гараж на булевард „Сенчъри“ и да хване автобус обратно до терминала на Американските авиолинии. После трябваше да мине през дълга поредица проверки и докато стигне до изхода си, качването вече бе в напреднала фаза и Бош беше последният пътник, допуснат на борда.

Беше се надявал да му остане малко време, за да проведе няколко телефонни разговора от терминала и да си резервира хотелска стая за през нощта, както и да провери програмата на чикагските джазклубове.

Мястото му се намираше по средата на евтиния салон и в багажните отделения над главата му нямаше място за неговия сак. Той го натъпка под предната седалка, така че не остана много място за краката му. В тази теснотия му се наложи да се извърти странично, за да извади телефона от джоба си. Бяха минали близо три години, откакто се бе качвал на самолет, и той осъзна, че изобщо не му е липсвало.

Дъщеря му беше вечерна смяна, затова той смяташе, че трябва да е будна, но още да не е започнала работа. Тъкмо се канеше да й се обади, за да я уведоми за пътуването си, когато получи обаждане от неизвестен номер.

— Бош.

— Оставете сина ми на мира.

Гласът беше женски и Бош веднага позна чий е. Обърна се към прозореца и заговори тихо, за да не го чуят.

— Госпожо Уолш? Той…

— Просто не го замесвайте в това, разбрахте ли? Вие сте го ударили! Ударили сте сина ми!

— Защото си го заслужаваше. Вижте, знам, че той е бил човекът, нахлул в къщата ви. Или сам ви го е казал, или сте разбрали по-късно, но вече сте били извикали полиция. Затова когато са се появили отпечатъците на Макшейн, вие с радост сте приписали обира на него, така че полицията да не търси сина ви.

— Не знаете за какво говорите.

— Мисля, че знам, Шийла. В момента съм малко зает, но ще поговорим много скоро. Искам да чуя истината как отпечатъците на Макшейн са се озовали там.

— Не се приближавайте до мен, нито до сина ми. Имам адвокат и той ще ви съди, докато ви докара до просешка тояга.

— Чуйте ме, Шийла…

Тя затвори.

Бош се замисли дали да не й се обади, но реши да не го прави. Явно разговорът му със сина й я бе уплашил, а той точно това искаше. Щеше да я остави да се поизмъчва малко, а после щеше да цъфне на вратата й, пък майната му на адвоката.

Огледа се. Самолетът още не бе помръднал и на пътеката нямаше стюардеси, които да му кажат да изключи телефона си, така че той бързо се обади на дъщеря си.

— Здрасти, татко.

— Как си, Мадс?

Точно тогава по високоговорителя над главата му загърмя гласът на помощник-капитана, който се обърна към пътниците, за да им съобщи подробности за летателния план и часа на пристигането.

— Извини ме за момент — каза Бош.

Пилотът обяви, че полетът ще продължи четири часа и ще кацнат на летище „О'Хеър“ в Чикаго в осем вечерта централно време, с двата часа изместване.

— Добре — каза Бош. — Извинявай.

— На самолет ли си? — попита дъщеря му.

— Да, отивам в Чикаго. Всеки момент ще излетим.

— Какво има в Чикаго?

— Работя по един случай. Рене Балард ме вербува за новия отдел „Неприключени следствия“.

— Шегуваш се. Защо не ми каза?

— Ами, аз всъщност започнах тази седмица. Исках първо да видя как ще потръгне и после щях да ти кажа.

— Татко, сигурен ли си, че трябва да го правиш? Иска ми се да ми беше казал, преди да се съгласиш.

— Да, сигурен съм. Това е, за което ме бива, Мадс. Знаеш го.

— И тя вече те праща в Чикаго по някакъв случай.

— Става дума за съвсем обикновена задача. Трябва да взема една улика. Ще отсъствам само една нощ, но исках да ти се обадя, да проверя как вървят нещата.

— Рене с теб ли е?

— Не, отивам сам. Само взимам уликата и се връщам. Няма нищо опасно. Дори пистолет не нося.

— И все пак не бива да правиш такива неща сам. Защо просто чикагската полиция не ти я прати?

— Дълго е за обясняване, но наистина не е нищо особено, Мади. Отивам и се връщам. Даже нямаше да остана да нощувам, ако можех да замина по-рано. Така че не се тревожи за мен. Ти как си? Как е в ОСП?

Тя наскоро бе назначена в отдел „Специални проблеми“ в Холивудския полицейски участък. Този отдел прилагаше полицейска стратегия да атакува горещите точки на престъпност, като насища проблемния район с увеличени патрули, а също и с други тактики, насочени към специфичните тенденции в престъпността. Това бе много желано назначение за младите полицаи, защото не се състоеше само от униформени задължения. Включваше също цивилно наблюдение, както и операции с примамка. Бош знаеше, че дъщеря му е особено горда, че е получила назначението по-малко от година след като се дипломира от полицейската академия.

— Всичко е наред — каза Мади. — Цяла седмица работя като примамка на „Мелроуз“. Имат проблем с кражбите на чантички от преминаващи превозни средства. Но засега без резултат.

Бош си представи дъщеря си, вървяща по тротоара на модната търговска зона с чантичка, висяща леко на рамото й от страната на бордюра, докато чака крадците да се приближат, да я грабнат и да отфучат.

— Яко. Само ти ли си, или има и други примамки?

— Само аз и два екипа за следене.

Бош се зарадва да чуе, че тя е единствената примамка. Не искаше следящите екипи да се съсредоточават върху някой друг.

Самолетът потегли рязко и започна да се отдалечава от изхода на летището.

— Май трябва да затварям, тръгнахме.

— Добре, татко. Пази се и ми се обади, като се върнеш.

— Ти също се пази. Прати ми есемес, като хванете лошковците, става ли?

— Добре.

Затвориха.

Бош бързо набра още един номер — онзи, който му бе дала Балард, на пенсионирания детектив Дейл Дюбоз в Кьор д'Ален, Айдахо. Знаеше, че вероятно няма да му вдигнат, затова не се тревожеше, че ще започне разговор, докато самолетът излита. Повечето заминаващи самолети на Международното летище Лос Анджелис рулираха цели петнайсет минути, преди да получат разрешение да излетят.

Както и очакваше, отсреща се включи гласовата поща. Бош закри с ръка устата си и телефона, за да не го чуят, докато оставя съобщението.

— Дейл Дюбоз, обажда се Хари Бош от отдел „Неприключени следствия“ на Лосанджелиското полицейско управление. Трябва да ми се обадите за случая Лора Уилсън, иначе ще цъфна на прага ви. Давам ви един ден и после идвам. И ще съм много ядосан, ако се наложи да летя чак дотам за разговор, който може да се проведе по телефона.

Повтори номера си два пъти, после затвори. Надяваше се, че тонът му в съобщението ще убеди Дюбоз, че не може да пренебрегне обаждането.

После изключи телефона и го прибра в джоба си.

След петнайсет минути самолетът беше във въздуха и Бош гледаше през прозореца студените тъмни води на Тихия океан, докато машината се наклони и започна да извива на изток.

21.

След като й се обадиха от рецепцията, Балард отиде до входа на архива за убийства, за да посрещне съветник Джейк Пърлман и свитата му. Те вървяха по главния коридор в редица от четирима — двама мъже и две жени — плюс служебен видеооператор и двама репортери. Балард още не бе виждала Пърлман на живо, повечето им контакти бяха по телефона, по Zoom или чрез Нелсън Хейстингс.

— Детектив Балард? — попита Пърлман, когато се приближи.

Той протегна ръка и се здрависаха. Пърлман бе гладко избръснат, с къдрава тъмна коса. Хватката му бе здрава. Беше по-висок и по-елегантен, отколкото тя очакваше. От видеоразговорите по Zoom бе останала с впечатлението, че е нисък и набит. Вероятно защото използваше неподвижна видеокамера, която го улавяше в изглед от горе надолу. Пърлман носеше обичайното си за кампаниите облекло — сини джинси, черни гуменки и бяла риза с ръкави, небрежно навити до лактите.

— Добре дошли в центъра „Амансън“ и архива за убийства — каза Балард. — Благодаря ви, че дойдохте.

— Е, трябваше да го видя — отвърна Пърлман. — Както и най-после да ви срещна на живо.

Съветникът представи спътниците си. Балард вече познаваше Хейстингс. Той бе малко по-нисък от Пърлман, с късо подстригана кафява коса. Имаше прецизното държане на военен. Жените бяха Рита Форд и Сюзан Агилар, политически консултанти на съветника. И двете бяха над трийсет и привлекателни, облечени в консервативни професионални костюми. Балард се зачуди за какво са му две политически консултантки, но не попита. Вместо това каза:

— Е, ако благоволите да дойдете отзад, ще ви покажа с какво се занимаваме.

— Разбира се — отвърна Пърлман. — И искам да чуя най-новото по случая на Сара. Нямате представа какво означава за мен само да зная, че има напредък.

— С голяма радост ще седна с вас да си поговорим, след като свърши обиколката.

— Тогава моля, водете.

Влязоха в архива и Балард бавно поведе групата покрай рафтовете с дела за убийства, като им разказваше мрачната статистика и факти, които те вече знаеха, защото именно техният натиск върху полицейското управление бе довел до възраждането на отдел „Неприключени следствия“.

Накрая стигнаха до работната зона и Балард представи всеки от следователите от екипа и обясни каква е специалността му. Също така посочи празното място на Бош и отбеляза, че най-опитният им следовател е навън по работа, без да спомене, че тази работа е чак в Чикаго.

Докато се занимаваше с представянията, забеляза, че Хейстингс мина зад стола, на който седеше Тед Ролс, и сложи за момент ръце на раменете му. Това, заедно с факта, че Ролс удобно бе пристигнал само минути преди Пърлман, потвърждаваше каквото Балард вече знаеше: Ролс бе доста близък с Хейстингс, а чрез него и с Пърлман. Вероятно Хейстингс бе предупредил Ролс, също както и нея. И сигурно се бе обадил първо на него.

Съветникът зададе няколко въпроса на следователите, най-вече заради видеокамерата, а после Хейстингс каза, че е време да продължат нататък.

— Разписанието на съветника е много натоварено — каза той. — А знам, че той искаше да прекара няколко минути насаме с детектив Балард, за да научи най-новата информация.

Балард издърпа стола на Бош в своето отделение и покани Пърлман да седне. Хейстингс стоеше на няколко крачки зад тях, все така бдителен, а Форд и Агилар почнаха да обсъждат с Хатърас нейната роля в екипа като специалист по генетична генеалогия.

Макар че Балард се притесняваше Колин да не се раздрънка за емпатичните си усещания, я изключи от съзнанието си, за да се съсредоточи върху разговора с Пърлман.

— Преди да ви кажа докъде сме стигнали с разследването, искам да започна с няколко въпроса — каза тя. — Доколкото разбрах, не помните млада жена на име Лора Уилсън да е участвала в кампанията ви през 2005-а, нали така?

— Да, точно това казах на Нелсън — потвърди Пърлман. — Не помня името и не помня да е имало афроамериканка сред доброволците по онова време. Сега имам голяма подкрепа сред чернокожото население, но онази първа кампания беше, ами, не много добре обмислена и проведена.

Балард отвори делото за убийството на Лора Уилсън, където бе сложила една от портретните снимки на актрисата с резюмето й, отпечатано на гърба. Подаде снимката на Пърлман и каза:

— Това е Лора Уилсън.

Пърлман взе снимката и докато я разглеждаше, Балард се взря в него в търсене на реакция. Не забеляза разпознаване в очите му. После той поклати бавно глава.

— Толкова е тъжно — каза. — Била е красива, но не, не я помня.

— Кой ръководеше кампанията ви тогава? — попита Балард.

Хейстингс пристъпи по-близо, наведе се и каза тихо:

— Очаквах от вас отчет. А не въпроси и отговори. Съветникът трябва да се върне в кметството до час.

— Извинете ме — каза Балард. — Това беше последният ми въпрос. После мога да ви осведомя за напредъка.

— Хайде просто да минаваме към отчета — настоя Хейстингс.

— Няма нищо, Нелсън — намеси се Пърлман. — Не бих казал, че онова беше кой знае каква кампания, но доколкото я имаше, бе ръководена от нашия приятел Санди Крамър.

— Крамър вече не работи ли за вас? — попита Балард.

— Не, напусна политиката много отдавна — каза Пърлман. — Последно чух, че продавал смокинги в Сенчъри Сити.

— Имате ли още някакъв негов номер? — попита Балард.

— Сигурен съм, че можем да изровим някой за вас — каза Пърлман. — Ще накарам Нелсън да погледне в старата картотека. А сега, колко близо сте до разкриването на този случай и доставяне на някакво правосъдие за сестра ми и семейството ми?

Балард не му каза всичко за напредъка им, но му даде достатъчно детайли, за да разбере, че случаят е набрал скорост, което е най-важното.

— Работим в няколко направления и се надявам, че скоро ще имаме заподозрян — завърши тя.

Още щом го каза, осъзна, че току-що е дала политическо обещание и ако не успее да го изпълни, вероятно ще има последствия.

— Радвам се да го чуя — отвърна Пърлман. — Чакам с нетърпение това телефонно обаждане. Чакам го от много години.

Хейстингс се приближи отново и сложи ръка на рамото на Пърлман — безмълвно напомняне, че гонят график. Съветникът го пренебрегна и зададе друг въпрос:

— Кажете ми за значката от кампанията. Това обикновено съвпадение ли е? Защото е малко странно, нали разбирате?

— Ами, засега не можем да го изключим — каза Балард. — Намерихме самата значка и ще видим какво ще ни разкрие тя. Точно с това се занимава в момента отсъстващият ми детектив.

— Фантастично — възкликна Пърлман. — Съобщете ми какво е станало. Междувременно, имате ли всичко необходимо? Какво мога да направя за вас?

— Благодаря ви, господин съветник — каза Балард. — Единственото, което открих, че ни липсва, откакто започнахме работа, е сигурно хранилище. Носим тук веществени доказателства от стари случаи и няма къде да ги държим. Използваме за някои от тях втората стая за разпити, а и разбира се, това е полицейско учреждение, така че вещите би трябвало да са в доста голяма безопасност, но повечето отдели си имат място, където да пазят нещата под ключ, за по-сигурно.

Преди Пърлман да успее да отговори, Хейстингс се намеси, този път по-настоятелно:

— Джейк, наистина трябва да тръгваме.

Пърлман стана и Балард направи същото.

— Имате предвид нещо като сейф ли? — попита Пърлман.

— Да, сейф за доказателства би било добре — отвърна Балард.

Пърлман се обърна към Хейстингс.

— Нели, запомни това. Трябва да пратим тук един сейф.

— Ще запомня — обеща Хейстингс.

Пърлман се обърна пак към Балард и протегна ръка. Видеооператорът фокусира камерата върху ръцете им, докато се сбогуваха.

— Благодаря ви за това, което правите, детектив — каза Пърлман. — То означава много за мен, но което е по-важно, означава много за този град и неговите жители. Ние никога няма да забравим за нашите жертви.

— Да, сър — отвърна покорно Балард.

Изпрати групата навън, а после се върна на работното си място, като очакваше другите да се струпат около нея и да започнат да я разпитват за височайшата визита. Но само Колин Хатърас подаде глава над преградата и попита:

— Е, как мина?

— Струва ми се, добре — каза Балард. — Трябва само да разкрием случая на сестра му и всичко ще е цветя и рози.

— Ще го разкрием.

— Нещо по КГГ?

— Досега съм намерила едно съвпадение през GEDmatch. Далечен братовчед на нашия неизвестен заподозрян. Днес ще се свържа с него, но се надявам да открием нещо по-добро. Някой по-близък.

— Добре. Дръж ме в течение.

Хатърас се скри отново от поглед и Балард се залови за работа. Тъй като не вярваше, че Хейстингс или някой друг от екипа на Пърлман ще се разшета да й намери номера за връзка със Санди Крамър, започна да го търси сама. Предположи, че Санди е прякор или умалително от някакво име, например Александър. Както и очакваше, регистърът на МПС не й помогна. Имаше прекалено много хора на име Александър Крамър, за да може да избере уверено победител. Имаше също няколко на име Санди или други варианти като Сандор и Сандийп.

Следващият й ход бе да гугълне магазините за смокинги в Сенчъри Сити и да започне да звъни по телефона. Когато изчерпа всички списъци в интернет и още не бе попаднала на търговец на име Крамър, премина към Бевърли Хилс, който бе в съседство със Сенчъри Сити.

Удари джакпота на третото си обаждане, до магазин на Бевърли Драйв. Казаха й, че продавач на име Александър Крамър днес имал почивен ден, но щял да дойде на работа утре сутринта в десет. Балард предположи, че продажбата на смокинги в Бевърли Хилс изисква по-официално име от Санди.

Тя затвори. Смяташе да е в Бевърли Хилс утре сутринта, когато Крамър дойде на работа.

22.

Бош бе присвил очи от ярката сутрешна светлина и лекия махмурлук и търсеше номера на малка къща от жълти тухли на ъгъла на „Саут Кийлър“ и Западна 43-та улица. Намираше се далеч от хотела край езерото, където бе прекарал нощта. И още по-далеч от Лос Анджелис. Седеше на задната седалка на едно такси в смесен квартал от малки къщи, едноетажни складове и фабрики.

— Трябва да е тук — каза шофьорът.

— Не виждам номер — отбеляза Бош.

— Да, но трябва да е тук. Джипиесът ми казва така и това е най-доброто, което мога да направя за вас, господине.

— Добре де, ще сляза. Не искаш ли да изчакаш? Няма да се бавя повече от половин час, а после отивам на терминала на Американските авиолинии на „О'Хеър“. Ще ти платя за престоя. Не искам да си изпусна самолета.

— Не, човече, не чакам на такива места.

— Сигурен ли си? Петдесет долара само за да изчакаш половин час? А след това и курсът до летището.

Бош видя очите на шофьора в огледалото. Той обмисляше предложението. Според приложението за таксита името му беше Ирфан. Бош не беше сигурен защо мъжът не иска да остане в квартала. Това несъмнено беше среден към беден квартал, но нямаше нищо, което да сочи възможна опасност. Нито графити, нито банди, кибичещи по ъглите.

— Нека да са осемдесет, Ирфан — каза Бош. — В брой.

Шофьорът го погледна в огледалото и каза:

— Направи ги сто. И петзвезден рейтинг.

Бош кимна.

— Дадено. Сега какво, искаш ли да скъсам стодоларова банкнота на две, както правят по филмите? Да ти дам едната половина и да запазя другата?

— Не, но ми плащаш веднага щом влезеш отново в колата — каза Ирфан. — В брой. Иначе те оставям тук и ти пожелавам късмет в намирането на друг транспорт. Никой не идва насам и ще си изтървеш самолета.

— Дадено. И без това имам само двайсетачки.

Ирфан, изглежда, не видя в това нищо забавно. Бош открехна вратата и тъкмо се канеше да излезе с раницата си, когато се поколеба.

— Ирфан, какво му е на този квартал, че никой шофьор не иска да идва насам?

— Прекалено много огнестрелно оръжие — каза Ирфан.

Бош си помисли, че това може би е проблем на повечето квартали в големите градове, но не каза нищо и слезе.

Фасадата на къщата, ливадата отпред и храстите бяха чисти и спретнати. Жълтите тухли създаваха впечатление за някаква упорита здравина, сякаш къщата бе крепост срещу студа и жегата.

Хуанита Уилсън го очакваше и отвори вратата още преди да е стигнал до нея. Беше стара жена и му се усмихна немощно.

— Госпожа Уилсън? — попита Бош. — Аз съм Хари Бош. Говорихме по телефона.

— Да, аз съм… наричайте ме Хуанита — каза тя. — Заповядайте, влезте.

Бош влезе и стисна внимателно ръката й. Хуанита Уилсън беше слабичка и крехка и носеше широк пеньоар, за да прикрие това. Косата й беше скрита под нещо като тюрбан, направен от плат на червени, черни и зелени ивици. Въпреки това Бош забеляза приликата със снимката на Лора Уилсън, която имаше Балард. Очите бяха същите.

Той й благодари за помощта и че му е позволила да й се натрапи с толкова кратко предизвестие. Обясни й, че колкото по-рано се върне в Лос Анджелис, толкова по-скоро значката ще може да бъде изследвана за отпечатъци и ДНК и разследването ще може да продължи. И че точно по тази причина си е резервирал полет, който ще го върне там до средата на следобеда.

— С други думи, малко бързам — каза накрая. — Искам да отнеса това час по-скоро на нашите лаборанти, за да могат да го изследват.

— Разбирам — отвърна Хуанита.

Поведе го през малката къща към спалнята в задния край, която бе принадлежала на дъщеря й. Тя бе малка, но сияеше приятно от слънцето, проникващо през прозореца с отворени завеси.

На Бош му изглеждаше, че половината стая е запазена така, както я е оставила Лора, а другата половина е превърната в домашен офис. Имаше сгъваема масичка със стол и на нея лежаха хванати с ластик пощенски пликове, както и най-различни други книжа.

— Мъжът ми се настани тук, след като Лора замина за Ел Ей — каза Хуанита. — Но запазихме останалата част за нея, когато ни идва на гости или ако реши да се откаже от мечтата си и да се върне. А после… просто го оставихме така.

Бош кимна, че разбира. Видя един кашон на леглото и го посочи.

— Там ли намерихте значката?

— Да, точно в този — каза Хуанита. — Отгоре имаше някакви дрехи и сценарии, върху които мисля, че е работила по онова време. Но когато ги махнах, веднага видях значката в една кутия от обувки.

Бош извади телефона и включи камерата на видеозапис.

— Госпожо Уилсън, можете ли да ми покажете, без да докосвате значката?

Проследи я с камерата, докато тя отиде до кашона, отвори го и посочи надолу в него. Бош се приближи и видя, че вътре има кутия за обувки. Беше без капак и пълна с дреболии, които той позна от снимката на чекмеджето на Лора Уилсън от местопрестъплението. Свали по-ниско телефона си и увеличи върху значката от кампанията, на която пишеше „ДЖЕЙК!“.

— Ако ви дам телефона си, ще можете ли да ме снимате как взимам значката, госпожо Уилсън? — попита той.

— Щом искате — отвърна Хуанита. — Но не съм кой знае колко добра с камера.

— Няма нищо. Искам само да документирам веригата на притежание.

— Верига на притежание ли?

— Кога у кого е била дадената вещ. За да се знае, че след като е била прибрана, е останала под полицейски контрол.

— Разбирам.

Бош й връчи телефона и тя го засне как си слага гумени ръкавици, извадени от раницата, и отваря найлонов плик за веществени доказателства. После бръкна в кашона и извади значката от кутията за обувки. Сложи я в плика, след което го запечата и го прибра в джоба на спортното си сако.

Посегна за телефона, изрече на глас датата и часа, после спря записа. Пусна видеото отначало и видя, че Хуанита е хванала всичко необходимо.

— Това трябва да свърши работа. Благодаря ви.

— Мога ли да направя още нещо? — попита Хуанита.

Бош се поколеба. Носеше в раницата си комплектите за вземане на отпечатъци и проби. Балард му ги беше дала на излизане от центъра „Амансън“. Той знаеше, че според процедурата трябва да вземе отпечатъците на Хуанита и проба от ДНК-то й, за да могат да я изключат, ако намерят нещо върху значката. Но се колебаеше да подложи тази крехка чернокожа жена на такова изпитание и може би да я накара да се почувства малтретирана от разследването на убийството на собствената й дъщеря. Реши да подмине процедурата.

— Казахте, че не сте пипали значката, нали?

— Не, видях я там и изобщо не я докоснах, както ми казахте — заяви Хуанита. — Нещо не е наред ли?

— Не, не. Всичко е чудесно. Ами, в такъв случай, това беше и вече мога да ви се махна от главата.

— А какво ще стане сега?

— Ами, ще се върна в Лос Анджелис и както казах, ще предам това на криминолозите още днес. Ако извадим късмет, ще намерим отпечатък, който не е на дъщеря ви, и ще го проверим, ще видим кой е пипал значката и може би ще разберем кой й я е дал. Или детектив Балард, или аз ще ви държим в течение за напредъка ни.

— Добре. Защото не съм сигурна колко още мога да чакам, нали разбирате?

— Знам, че е трудно. Чакали сте много, много дълго и повярвайте ми, знам какво е.

— Не, не ме разбрахте. Времето ми изтича, детектив Бош. Имам рак. Рак в последен стадий и искам да разбера преди… края.

Бош осъзна, че тя не е толкова стара, колкото си бе помислил отначало. Беше болна. Предположи, че тюрбанът вероятно крие плешивината, получена в резултат на интензивното лечение срещу рак, и се засрами от нетактичността си.

— Съжалявам — успя да прошепне.

— Бях се отказала и се готвех да умра — каза Хуанита. — А после ми се обади вашата детективка и ми даде надежда. Ще се държа, детектив Бош, докато не ми дадете отговор.

— Разбирам. Ще работим бързо. Това е всичко, което мога да ви обещая.

— Не искам нищо повече. Благодаря ви.

Бош кимна. Хуанита го изпрати до входната врата, където си стиснаха ръцете и се сбогуваха. От верандата Бош не видя никаква кола да го чака на улицата и изръмжа:

— Мамка му! Няма да получиш никакви звезди, Ирфан.

Слезе по стълбите и извади телефона си, за да отвори приложението за таксита и да се опита да намери друга кола. Някакво движение в периферното му зрение привлече вниманието му и той вдигна очи и видя как колата на Ирфан се приближава и спира до бордюра. Прозорецът беше свален.

— Отидох да заредя — извика мъжът.

Бош се качи на задната седалка. Подаде пет двайсетачки над облегалката на шофьора и каза:

— Изчакай един момент.

Ирфан се подчини. Бош си сложи слушалките и пусна музиката, която бе свалил на айфона си предната нощ. Беше ходил да гледа квинтета на Фарез Уитед в джазклуб „Уинтърс“ близо до Военноморския кей. Концертът беше от произведения на Майлс Дейвис, на Бош му беше харесало и остана до твърде късно. Но искаше да чуе и собствената музика на Уитед, затова бе свалил три албума, когато се върна в хотелската си стая. Сега в ушите му зазвуча песен, наречена „Дървото на живота“, докато гледаше назад към къщата, където бе израснала Лора Уилсън.

Да се нарече скромна би било меко казано. Той се замисли за мизерното начало на Лора в къщата от жълти тухли и за мечтата, която я бе отвела в Ел Ей само за да й отнемат всичко, което е имала и на което се е надявала. Това го ядоса и той усети стар, познат огън да се разгаря в него.

— Добре, Ирфан — каза накрая. — Откарай ме на летището.

23.

Магазинът за смокинги се намираше на Бевърли Драйв южно от „Уилшир“, което го поставяше от по-икономичната страна на Бевърли Хилс. Приличаше на магазин с голям стокооборот, за разлика от салоните на Родео Драйв, които приемаха само с уговорена среща и обслужваха клиенти, тръгнали за церемонията по Оскарите и афтърпартито на „Венити Феър“.

Балард седеше в колата си, посръбваше кафе и чакаше да отключат стъклената входна врата на магазина. Беше 9:50.

Телефонът й иззвъня и тя видя, че е Бош. Прие обаждането, но очите й не се откъсваха от стъклената врата.

— Само да докладвам — каза Бош. — Значката е у мен и съм на летището, готов да се кача на самолета.

— Чудесно — отвърна Балард. — Как е Хуанита?

— Изцяло готова да сътрудничи, само че е болна. Умира.

— Какво й е?

— Рак в последен стадий. Не знам колко време й остава, но не мисля, че е много. Без да те притискам, тя ми каза, че продължавала да се държи само защото ти си й дала надежда. Иска да доживее да види някой изправен пред съда.

— О, изобщо не ме притискаш. Какъв рак?

— Не попитах. От онзи, дето накрая се съсухряш целият.

— Боже. Е, единственото, което можем да направим, е да направим каквото можем. Надявам се да стигнем до дело и тя да е още жива, за да го разбере.

— В колата ли си? Чувам улично движение.

Балард му каза какво прави и докато говореше, видя как един мъж на четирийсет и няколко се приближи до стъклената врата на магазина за смокинги, отключи я и влезе.

— Мисля, че той току-що отвори магазина — каза тя. — Трябва да влизам, преди да са се появили клиенти.

— Оставям те — каза Бош. — Но като се върнеш в „Амансън“, можеш ли да подготвиш криминалистите за онова, което предстои? Навярно биха могли да пратят кола за отпечатъци, за да свършат работата още там, на място, и да разберем дали пътуването ми е било пълна загуба на време.

— Няма проблем.

— Успех.

Затвориха и Балард слезе от колата. Беше доволна, че не отговори „Нямаш грижа“ на искането на Бош за криминалистите.

Влезе в магазина с папка с две снимки в нея. Покрай дясната стена се редяха закачалки със смокинги, а покрай лявата — рафтове с бели ризи от пода до тавана. В дъното имаше пробна с огледала, а в предната част — каса. От двете страни на касата бяха поставени стъклени витрини с папийонки в едната и подбрани копчета за ръкавели в другата.

Нямаше и следа от мъжа, когото Балард бе видяла да отключва магазина и да влиза.

— Ехо? — извика тя. — Има ли някой?

— Момент — отговори й нечий глас. — Ще бъда при вас след минутка.

Балард отиде до стъклената витрина и заразглежда копчетата за ръкавели. Те варираха от изискани и елегантни до кичозни и отблъскващи. Приведе се над един чифт, който представляваше женски силуети с изпънати назад ръце и изпъчени гърди — образ, познат й от калниците на полуремаркетата.

— С какво мога да ви помогна?

Балард се обърна и видя мъжа, който бе отключил магазина. Свали полицейската значка от колана си и му я показа.

— Рене Балард, Лосанджелиско полицейско управление. Търся Санди Крамър.

Той вдигна ръце.

— Хванахте ме!

После ги свали и ги протегна напред събрани, сякаш да му сложат белезниците. Балард се усмихна бегло. Не й се случваше за първи път някой да реагира така, когато му покаже значката си, и да се мисли за остроумен.

— Трябва да ви задам няколко въпроса във връзка с разследване на убийство — каза тя.

— Ох, мамка му, извинете — каза Крамър. — Май не трябваше да се шегувам, нали? Кой е убит?

— Има ли къде да поговорим насаме? Предпочитам да не ни завари някой клиент по средата на разговора.

— Хммм, имаме стая за отдих отзад. Малко е тесничка.

— Няма нищо.

— Нямам уговорени срещи до единайсет. Мога просто да сложа бележка на вратата и да заключа. Колко дълго ще отнеме?

— Не много.

— Ами добре, да действаме.

Той отиде зад щанда, извади бележник за записване на инструкции за преправяне на смокингите и написа „Ще се върна до 10:45“. С тиксо от една кошница залепи бележката на предното стъкло, после се наведе да заключи вратата и каза:

— Елате с мен.

Минаха през една завеса в пробната и влязоха в помещение, което бе наполовина склад и наполовина стая за отдих. Имаше маса с два стола и Крамър предложи единия на Балард. Тя седна, Крамър също седна и попита:

— Кажете сега, какво убийство?

— Ще стигнем и дотам — отвърна Балард. — Но първо ми кажете кога говорихте за последно с Джейк Пърлман?

— Боже мой, Джейк мъртъв ли е?

Изненадата му се стори искрена на Балард. Тя бе искала да разбере дали Пърлман или някой от екипа му не е съобщил на Крамър за разследването.

— Не, не е мъртъв — каза тя. — Можете ли да си спомните кога за последно сте говорили с него?

— Хммм, ами доста отдавна — каза Крамър. — Обадих му се, когато спечели изборите. Значи трябва да е било преди колко, четири години?

— Той беше избран преди шест.

— Леле, как лети времето! Е, когато и да е било, обадих му се и го поздравих. Помня, че му казах, че сега ще ходи по сума ти официални събития, и му предложих отстъпка в магазина. Но това беше всичко. Той така и не се възползва.

— Ами Нелсън Хейстингс? Говорили ли сте с него напоследък?

— Хейстингс ли? Изключено. Нямам никаква причина да говоря с него. Не помня кога е бил последният път.

— Но го познавате?

— По-скоро го познавах. Тримата ходехме на училище заедно. В холивудската гимназия… където тревата не се гази, а се пуши.

И се засмя на собствената си шега. Но смехът му бе нервен. Балард усети в тона, с който говореше за Хейстингс, нещо близко до враждебност и попита:

— Имали ли сте някакъв проблем с Хейстингс?

— По-скоро той имаше проблем с мен. Искаше Джейк само за себе си и в крайна сметка ме изтласка. Аз просто не съм толкова борбена натура. Така че сега той води шоуто на Джейк, а аз съм тук.

Балард кимна.

— Добре, нека да се върнем към 2005-а — каза тя. — Тогава вие сте ръководили кампанията му, нали?

— Да — отвърна Крамър. — Но не съм сигурен дали бих я нарекъл кампания. Това звучи толкова мащабно и планирано — всичко, което нашата не беше.

— Значи е била дребна операция?

— Когато Джейк се кандидатира за президент на последния клас в Холивудската гимназия, вероятно имахме по-добра организация. Искам да кажа, кампанията през 2005-а се държеше на плюнка и тиксо. Нямахме представа какво правим, затова тя се провали, и съвсем заслужено. Джейк обаче остана в политиката, реорганизира се, а после се завърна и спечели. Тогава мен вече отдавна ме нямаше. Е, кажете ми, кой е умрял и какво общо има това с мен. Че започвам да се притеснявам.

— Лора Уилсън. Била е убита. Това име звучи ли ви познато?

— Лора Уилсън… Май не. Чакайте да помисля минутка.

— Разбира се.

Крамър сякаш се замисли върху името, но не използва цялата минута, която бе поискал.

— Да не казвате, че тя е имала нещо общо с кампанията?

— Точно това се опитвам да разбера — каза Балард. — Вие познавахте ли всички доброволци?

— Да, по онова време ги познавах. Аз ги набирах. Но те не бяха много и не помня никаква Лора Уилсън.

— Нека ви покажа нещо.

Отвори папката и му подаде портретната снимка на Лора Уилсън. Крамър се приведе да я разгледа, без да я докосва.

— Не, не я познавам.

— Възможно ли е да е била доброволка? — настоя Балард.

— Бих запомнил чернокожо момиче. Щеше да ни е от полза, но нямахме такива.

— Значи сте сигурен.

Крамър посочи категорично снимката и заяви:

— Тя не беше част от кампанията. Аз набирах всички доброволци. Тя не е била сред тях.

— Добре — каза Балард. — Вижте тази снимка.

Плъзна по масата към Крамър копие от снимката на чекмеджето за джунджурии на Лора и попита:

— Виждате ли значката от кампанията тук?

— Да — потвърди Крамър. — Много е красива.

— Вие ли поръчахте да ги изработят?

— Разбира се. Бяха луксозни — с прикрепени лентички на свободата. Помня, че обсъждахме дали си струва допълнителните разходи, но Джейк харесваше лентичките. Караха значката да изпъква.

— На кого ги раздавахте?

— Ами, държахме ги в офиса за всеки, който влезе. Освен това обикаляхме от врата на врата в района. Не ги давахме на всички, само на хора, които изразяват подкрепа за Джейк.

— Колко от тях направихте, помните ли?

— Мисля, че хиляда, но не ги раздадохме всичките. Помня, че след като всичко свърши, ми бяха останали две торби и просто ги изхвърлих. Всъщност мисля, че за последно говорих с Нелсън, когато той ми се обади да поиска значките, защото Джейк искал да се пробва отново. Казах му, че съм ги изхвърлил преди години, и той просто ми затвори. Голям симпатяга е този Нели.

— Помните ли дали при кампанията през 2005-а сте пращали хора да обикалят от врата на врата в района на Франклин Вилидж? И по-конкретно Тамаринд Авеню — в онзи квартал?

— Ако е било в избирателния ни район, сигурен съм, че сме го правили. Излизахме всяка вечер. Целият персонал и всички доброволци, които можехме да намерим. Срещахме се в онзи магазин за готова храна на „Сънсет“… Не му помня името. Беше сигурно на сто години, но пусна кепенците завинаги по време на пандемията.

— „Грийнблатс“.

— Точно така, „Грийнблатс“… каква загуба. Обичах това място. Имаха стая на горния етаж и всички се срещахме там в шест всяка вечер. Поръчвахме си сандвичи и бира за сметка на кампанията, а после си разпределяхме кварталите, за да не се припокриваме. Раздавахме на всички значки и картички за дарения, а после се разделяхме и тръгвахме да чукаме по вратите. Връзка с избирателите и така нататък. Но истината бе, че аз и представа си нямах как се води кампания. Обаче беше забавно.

— Кой получи Тамаринд Авеню?

— Божичко, не мога да помня това. Мога да ви кажа само, че се опитвахме да минем през всеки квартал поне по два пъти. Само че нямам записки, а беше прекалено отдавна, за да помня кой на коя улица е ходил. Да не се опитвате да кажете, че някой от кампанията е убил тази жена?

— Не, не казвам това. Всъщност просто проследявам една висяща нишка. Тази снимка е от апартамента й. Тя е била убита там в съботата преди изборите и тази значка се е намирала в чекмеджето й. Това показва, че вероятно някой от кампанията е почукал на вратата й по някое време преди изборите. Може да не означава съвсем нищо, но трябва да разпитваме и да проследяваме уликите, където и да ни отведат те.

— Ясно. Иска ми се да можех да ви помогна повече.

Балард прибра снимките в папката и я затвори.

— Доколкото разбирам, вече сте говорили с Джейк и с Хейстингс — каза Крамър.

— Да — отвърна Балард. — Срещнах се с тях вчера. Вие наистина не харесвате Хейстингс, нали?

— Толкова ли е очевидно?

— Да. Но едно време всичките сте били добри приятели?

— Да, бяхме. Бяхме близки като пръстите на едната ръка, така казвахме. Но Нелсън се набута между мен и Джейк и ни отдалечи един от друг. Всичко започна по време на онази кампания и след като загубихме, обвиниха мен. Не Джейк, а Нелсън, и това винаги ме е дразнило, защото той беше просто шофьор. Не пишеше изявления, не организираше рекламата в медиите. Не правеше нищо освен да кара колата, а после стовари всичко върху мен, че уж аз съм бил причината да загубим.

Балард замръзна. Опита се да не издаде какво става в главата й, но беше сигурна, че когато разговаря с Хейстингс за кампанията през 2005-а и значката в чекмеджето на Лора Уилсън, той бе казал, че онези избори са били преди да се включи в екипа на Пърлман.

— Чакайте малко — каза тя. — Нелсън Хейстингс е бил шофьор на Пърлман по време на кампанията през 2005-а? Бил е с вас тогава?

— Да, беше — потвърди Крамър. — Тъкмо се беше върнал от Афганистан и се бе уволнил от армията, и Джейк каза, че има нужда от шофьор. Не му плащахме нищо. Беше доброволец.

— Той обикалял ли е да чука по вратите?

— Всички го правехме. Дори и Джейк. Беше задължително.

В кръвта на Балард нахлу адреналин. Беше уловила несъответствие, може би дори откровена лъжа в хвърлената от нея мрежа. Почувства, че разследването изведнъж е получило солидна нова посока.

— Преди да си тръгна, искам да ви попитам още нещо — каза тя. — Когато бяхте в гимназията, познавахте ли сестрата на Джейк?

— Разбира се — каза Крамър. — Всички я познавахме. Сара. Онова, което се случи с нея, бе ужасно, просто ужасно.

— Виждахте ли се със семейството, когато тя беше убита?

— Да, ходих при тях. Джейк ми беше приятел. Но какво може да каже човек в такива ситуации? Беше истински кошмар.

— Кой друг от неговите приятели го подкрепяше?

— Ами, аз бях там. И Нели. И още един, Ролс, той стана ченге, също беше част от групата ни.

— Ролс също ли беше от пръстите на онази ръка, както се изразихте?

— Да. Опитвахме се да направим каквото можем, но не знаехме как да помогнем. Бяхме още хлапаци.

— Разбирам това. Тогава полицията говори ли с всички ви?

— Мисля, че да. С мен говориха със сигурност. Бях излизал на една среща със Сара, но това беше много по-рано. И все пак те здравата ме измъчиха. Тези случаи свързани ли са по някакъв начин? Сара и момичето със значката?

— Не знаем. Може да е само зловещо съвпадение. Просто бях любопитна. Тази работа още ли е важна за Джейк?

— Да, и винаги ще бъде, сигурен съм. Сара беше страхотна. Умна, красива и имаше куп хубави качества. Не мога да разбера защо някой би поискал да й отнеме всичко.

Балард кимна.

— Е, вече почти стана време за срещата ви — каза тя. — Мисля, че ще ви оставя да се подготвите за нея. Благодаря ви за отделеното време, господин Крамър. Бихте ли направили едно нещо за мен?

— Разбира се — съгласи се Крамър. — Какво искате?

— Искам да запазите в тайна този разговор. Това проблем ли е?

— Съвсем не, детектив.

Балард даде на Крамър телефонния си номер и му каза да й се обади, ако се сети за нещо друго, което тя би трябвало да знае. Докато се върне при колата си, почти се беше задъхала от вълнение. Запали двигателя и пусна климатика. Овладя се, после посегна към съседната седалка да вземе списъка си. Преглежда го известно време, мъчейки се да успокои дишането си. Съсредоточи се върху един от редовете.

Осъзна, че изобщо не го бе направила. А това повдигаше един важен въпрос.

Погледна часовника на таблото, направи сметката и осъзна, че Хари Бош е във въздуха и ще минат още няколко часа, преди да може да говори с него. Знаеше, че дотогава има да свърши много неща.

Включи колата на скорост и се отдели от бордюра.

24.

Бош вкара колата си в северния паркинг на мола „Хоторн“ и веднага забеляза тази на Балард. Тя бе единственото превозно средство в необятното море от асфалт около изоставения мол. Подкара право към нея и паркира така, че шофьорските им прозорци да са един срещу друг и двамата да могат да говорят, без да слизат от колите. На жаргона на лосанджелиската полиция това се наричаше „среща 69“.

Прозорецът на Бош вече бе свален, защото климатикът на старото чероки не успяваше да повлияе особено на температурата в колата. Прозорецът на Балард се плъзна надолу, когато той спря.

— Как мина полетът, Хари?

— Отлично. Послушах малко хубава музика. Е, за какво е този код шейсет и девет?

— Не исках да говорим в „Амансън“. Днес Ролс беше там, а той е връзка с Хейстингс и Пърлман. Всъщност тази седмица идва доста често и мисля, че го прави, защото Хейстингс иска да знае какви действия предприемаме.

— Наистина ли? Не може ли Хейстингс да ти се обади, когато пожелае?

— Да, може. Но иска да скрие колко внимателно ни следи, защото той е нашият човек.

— Какво имаш предвид? Убиецът?

— Бих си заложила значката, Хари. Ако му вземем ДНК-то, ще съвпадне.

— Кажи ми как стигна до този извод.

Балард му предаде разговора, който бе провела тази сутрин със Санди Крамър, и как един от последните й въпроси към продавача на смокинги бе разкрил, че Хейстингс е лъгал, когато бе казал, че убийството на Лора Уилсън е станало преди да започне работа за Джейк Пърлман.

— Той е бил с Пърлман през цялото време — заяви тя. — И това не е дребна лъжа. Това е лъжа, която има за цел да ме заблуди. Което я прави голяма лъжа.

— Добре, разбирам — каза Бош. — Това е подозрително, но не стига, за да му сложиш белезниците. Имаш ли нещо друго?

— Да. След като говорих с Крамър, започнах да си припомням разговорите си с Хейстингс по този случай. Винаги той е бил активната страна. Той е този, който се обажда и иска нова информация, уж за Пърлман. Но сега си мисля, че се е опитвал да види колко близо сме до разкриването му.

— Още не стига за белезници.

— Виж това.

Тя му подаде лист от бележник. Бош го погледна и осъзна, че това е списъкът със задачите й по случая.

— Твоят списък — каза той. — Виждал съм го.

— Знам — отвърна Балард. — Но аз така и не пратих на Хейстингс снимка на Лора Уилсън и точно затова не съм го задраскала от списъка.

— И какво означава това?

— Ами, тази седмица проведох два телефонни разговора с Хейстингс за случая Уилсън. Сега превъртах наново първия разговор в главата си. Попитах го дали името Лора Уилсън му е познато и го помолих да провери какви записки може да са останали от кампанията за работата й като доброволка или за направено от нея дарение, или нещо друго. Помолих го също да разпита хората от екипа, включително и съветника. Деветдесет и пет процента съм сигурна, че не съм споменавала, че Лора е чернокожа. Планът беше да сканирам снимка и да му я пратя. Но така и не го направих. Забравих.

— Ясно.

— А после, при следващия ни разговор, той ми съобщава, че няма никакви архивни документи и че никой, включително Джейк, не може да си спомни жена на име Лора Уилсън да е била доброволка или нещо друго. И за да подчертае това, каза, че Джейк би си спомнил, ако е имал афроамериканка в екипа или като доброволка.

— Но ти си сигурна, че не си му казала, че Лора е чернокожа.

— Точно така. А после, когато Джейк се отби в отдела вчера, и той каза същото: че би си спомнил афроамериканка в кампанията.

Бош кимна. Преди да тръгне към летището, Балард му бе казала, че са я предупредили, че Пърлман идва на изненадващо посещение в отдела.

— Не може ли Хейстингс сам да е разбрал, че е била чернокожа? — попита той.

— Ами, всичко е възможно — каза Балард. — Но аз не съм му казвала. Сигурна съм.

— Като изключим това, как мина изненадващото посещение?

— Той и антуражът му останаха в отдела около трийсет минути максимум. Разведох ги, направиха снимки и аз получих около пет минути с Пърлман, за да го питам за Лора. И още нещо, Хейстингс все ни прекъсваше и напомняше, че Джейк имал натоварен график и трябвало да тръгва. Още един признак, че се опитва да пречи на разследването. Явно не иска да задавам въпроси на Пърлман.

От развълнувания й тон личеше, че се носи на крилете на адреналина. Бош също започваше да усеща действието му.

— Какво мислиш, Хари? — попита Балард. — Какво ще правим?

— Много просто. Ще му вземем ДНК-то — каза Бош. — Същото си мислиш и ти, нали? Ако ДНК-то съвпада, край на играта. Белезници.

Балард кимна и каза:

— Ще го направим незабележимо. Скрито взимане на проба. Не можем да позволим някой да разбере за това. Ролс издрънква всичко на Хейстингс и колкото повече хора знаят, толкова повече неща могат да се объркат. Ето защо исках да се видим навън.

— Ясно — каза Бош.

И двамата помълчаха за един дълъг момент, преди Бош да заговори отново.

— Аз ще го направя.

— Кое ще направиш? — попита Балард.

— Ще проследя Хейстингс и ще му взема ДНК-то.

— Сам-самичък?

— Ти не можеш. Ти трябва да ръководиш отдела, а и Хейстингс те познава. Докато мен не. Аз не бях там при изненадващото посещение. Ще го наблюдавам и ще взема пробата. Ако съвпада, ще му устроим игричка. Викаме го уж за да му съобщим нова информация по случая и го записваме как казва, че не познава Уилсън и никога не е бил в апартамента й.

— Добре. Така става. Как да обясня на другите, че не си на работното си място? Като спреш да идваш, те ще ме питат.

— Тогава да устроим игричка и на тях. Значката от кампанията е у мен. Донасям я и ти побесняваш, че съм ходил в Чикаго без разрешение. Вече си показала, че си склонна да отпратиш вкъщи всеки, който прецака нещата.

Балард помълча, докато преиграваше възможния сценарий в ума си. После каза:

— Знаеш ли, може и да се получи.

— Чакай малко, Масър знае, че ти си ме пратила — сети се Бош.

— Него го няма. Трябваше да се погрижи за нещо и си тръгна.

— Тогава да го направим. Искам да съм по петите на Хейстингс, когато излезе от работа днес и започне уикенда си.

— Има още нещо.

— Какво?

— Когато нещата взеха да се навързват около Хейстингс, аз го проверих. Пърлман е направил уебсайт за своите избиратели и в него има раздел за екипа му. Снимки, кратки биографии, спектър на задълженията, всякакви такива. За Хейстингс пише, че е ветеран инвалид, и аз си помислих за кръвта в урината и рака. Крамър ми каза, че когато Хейстингс се включил в първата им кампания, току-що бил напуснал военна служба.

Бош се замисли. Това можеше да доведе до откриване на друга връзка на Хейстингс със случая.

— Познавам един човек от военния архив в Сейнт Луис — каза след малко. — Той може да извади служебното му досие и да види какво има в него.

— Значи ще се заемеш и с това?

— Мисля, че всичко, свързано с Хейстингс, трябва да се разработва далеч от офиса.

— Прав си.

— Какво друго?

— Доколкото знам, това е.

— Тогава защо не се върнеш в „Амансън“, а аз ще дойда малко по-късно. Първо ще поседя тук и ще се обадя в Сейнт Луис. Знаем ли рождената дата на Хейстингс?

— Ще ти я пратя. Взех я днес от регистъра на МПС, защото исках да науча домашния му адрес.

— Онзи със смокингите каза ли в кой вид войски е служил Хейстингс?

— Каза армията, но вероятно се изрази общо.

— Ще кажа на моя човек да започне оттам.

Балард се бе загледала в телефона си, за да изкара рождената дата на Хейстингс. След като я прати на Бош, вдигна глава и погледна през предното стъкло. Срещу нея бе изоставеният мол.

— Какво е станало с това място? — попита тя.

— Изоставиха го преди повече от двайсет години — каза Бош. — След като авиокомпаниите се изнесоха от този район и от Международното летище Лос Анджелис, настъпиха трудни времена за мола. Затвориха го и си седи тук празен. Сега го използват да снимат филми в него.

— Странно — голям празен мол като този.

— Да.

— Добре. Ще се видим в „Амансън“.

— Ще дойда.

Тя потегли през празния паркинг към изхода.

Бош си извади телефона и потърси в указателя номера на Гари Макинтайър, военен следовател в Националния център за досиетата на военнослужещите в Мисури. Беше контактувал с него за няколко случая през годините. Знаеше, че той с готовност ще му помогне, стига да е още там.

Отговори му женски глас.

— Търся Гари Макинтайър — каза Бош.

— Гари вече не работи тук — отвърна жената. — Аз съм следовател Хеник. С какво мога да ви помогна?

— Обажда се Хари Бош, Лосанджелиско полицейско управление. Обикновено работя с Гари. Трябва ми служебното досие на един заподозрян в разследване на двойно убийство.

— Гари отдавна не е тук. Как казахте, че ви е името?

— Хари Бош.

— Чакайте да видя дали ви е включил в списъка на познатите, който ми остави.

— Трябва да е.

Бош чу тракане на клавиатура, после няколко секунди тишина, преди Хеник да съобщи какво е открила.

— Записал е, че работите за полицейското управление в Сан Фернандо.

— Изкарах там няколко години, после се върнах в Лос Анджелис. Сега се занимавам с неприключени следствия.

— С какво мога да ви помогна?

— Искам да получа досието на човек на име Нелсън Хейстингс, дата на раждане шестнайсети март седемдесет и шеста.

— Добре, записах го.

Сега идваше трудната част. Бош имаше нужда от тази информация час по-скоро и трябваше да се поумилква на Хеник, за да си спечели сътрудничеството й.

— Казахте, че името ви е Хеник, така ли? — попита той. — Искам да го променя в телефонния си указател.

— Да, сър — отвърна тя.

— Може ли да го кажете буква по буква? Искам да съм сигурен, че съм го записал правилно.

Тя му го издиктува.

— Благодаря. А първото име?

— Сара.

— Добре, Сара, за какъв срок говорим за тази работа? Защото времето ме притиска.

— Ами, вкарах ви в списъка. Обикновено обработваме исканията по реда на постъпването им. В какъв смисъл ви притиска времето?

— Ако сме прави за този човек, той е сериен убиец. Трябва да го пипнем, преди да е убил още някого. А военното досие ми е нужно, за да проверя дали може да е присъствал на определени места в определени години. Като го получим, ще започнем да затягаме мрежата и ще го приберем, преди да е наранил още някого. Никой не иска такова нещо на съвестта си. Нали ме разбирате?

Настъпи миг мълчание, преди Хеник да отговори.

— Разбирам — каза тя. — Дайте ми двайсет и четири часа и ще ви потърся. Гари има номера и имейл адреса ви тук. Още ли са същите?

— Същите са — отвърна Бош. — Значи… утре е събота. Тези двайсет и четири часа към понеделник ли се прехвърлят, или мислите, че ще узная нещо утре?

— Утре съм дежурна. Би трябвало да се чуем.

— Много ви благодаря, Сара.

Бош затвори, потегли през паркинга и се насочи към центъра „Амансън“.

25.

Балард се бе върнала на работното си място и съставяше бележки за разговора си с Крамър, когато Бош се приближи зад стола й и остави пред нея пликчето за веществени доказателства, в което бе запечатана значката от кампанията.

— Какво е това? — попита тя.

— Улика — каза Бош. — Трябва да я пратиш час по-скоро в лабораторията за вземане на отпечатъци.

— Знам какво е. Как го взе?

— Не исках да чакам да се завъртят колелцата на бюрокрацията. Отидох до Чикаго и го прибрах.

Сега Балард повиши глас.

— Ходил си до Чикаго?

— Току-що го казах.

Балард захвърли на бюрото писалката, която държеше. Това движение, заедно с повишения й тон, несъмнено щеше да привлече вниманието на останалите.

— Хари, ела с мен.

Тя стана и се отправи към стаята за разпити за разговор насаме. Бош я последва с наведена глава като осъден човек. Влязоха и Балард затръшна вратата. Веднага вдигна ръка към устата си да заглуши смеха си.

— Добре се получи — прошепна. — Всички гледаха.

— Е, все пак трябва да пратиш значката на криминалистите — каза Бош.

— Ще го направя. Обади ли се на твоя човек в Сейнт Луис?

— Да, но той вече не работи там. Сега е някаква жена. Говорих с нея и тя обеща да ми даде отговор до двайсет и четири часа. Ще видим. Предишният ми човек би зарязал всичко и ми се доверяваше достатъчно, за да не редактира информацията. Ще видим как ще е с тази новата.

— Добре, съобщи ми какво ти е казала. Готов ли си да излезем пак навън?

— Да. Но не мислиш ли, че трябва да повишиш глас още веднъж?

Балард се усмихна и вдигна отново ръка, преди да се е разсмяла. После я свали и заговори достатъчно високо, за да я чуят през вратата:

— Върви си вкъщи! Веднага!

Бош кимна и прошепна:

— Това би трябвало да свърши работа.

Отвори вратата и излезе, заел същата оклюмала поза. Балард го гледаше как подмина работното си място и се насочи право към изхода. Поклати глава, сякаш разстроена от мащаба на нарушението на Бош.

След като той изчезна, тя се върна на работното си място, но не седна, а прибра лаптопа и пликчето за веществени доказателства в раницата си. Усещаше, че Колин Хатърас я гледа.

— Колин, ако някой ме търси, отивам до лабораторията в центъра.

— Добре — отвърна Хатърас. — Ще се върнеш ли?

— Вероятно не.

— Исках да ти дам нова информация от КГГ.

— Направи ли връзка?

— Не, не още.

— Тогава хайде в понеделник сутринта да видим докъде си стигнала. Трябва да отида в лабораторията.

Хатърас се намръщи. Балард искаше точно този момент и каза:

— Дотогава може да имаме пробив, Колин. Ще говорим рано в понеделник.

— Добре — съгласи се Хатърас и попита: — Да не би да уволни Бош?

Последното го изтърси неочаквано и Балард бе доволна да разбере, че сценката със стаята за разпити е подействала.

— Още не съм сигурна — каза тя.

— Мисля, че в сърцето си той е добър човек — каза Хатърас. — Усещам го.

— Е, трябва да се научи да работи в екип, иначе изхвърча.

— Сигурна съм, че ще се научи. Имам чувството, че знае това.

— В такъв случай добре за него.

Балард метна раницата през рамо и огледа останалите от екипа. Всички бяха навели глави и се преструваха, че са вглъбени в работата си и не са слушали пререканието с Бош.

— Чуйте всички — каза тя. — Искам само да ви кажа, че съм ви благодарна за всички часове и дни, които отделихте тази седмица. Те далеч надхвърляха задълженията ви и е редно да знаете, че това не е останало незабелязано. Лека вечер.

С тези думи се обърна и тръгна към изхода.

26.

Бош спря колата си до бордюра на улица „Лос Анджелис“, на половин пресечка от изхода на подземния паркинг на кметството. Балард също така бе проверила в регистъра на МПС данните за колата на Нелсън Хейстингс и му бе пратила описанието и регистрационния номер. За съжаление Бош чакаше черна „Тесла“ модел 3 от 2020 г. и отлично знаеше, че този цвят, марка и модел са много популярни по улиците на Ел Ей. Трябваше да види номера, за да се увери, че е точната кола, и вече бе последвал две коли, излезли от паркинга, само за да ги настигне и да ги отхвърли.

Беше вече 6:40 вечерта. Той чакаше и наблюдаваше от два часа и се притесняваше, че е пропуснал излизането на Хейстингс. Извади телефона, потърси в интернет, после набра един номер. Отговори му жена.

— Кабинетът на съветник Джейк Пърлман, с какво мога да ви помогна?

— Нелсън там ли е още? — попита Бош.

Каза го с небрежен тон, с който се надяваше да внуши, че са близки познати.

— Тук е, но е на среща със съветника — отвърна жената. — Мога ли да запиша името ви и да попитам за какво се отнася?

— Ъъъ, просто един проблем с уличното осветление — каза Бош. — Той знае. Ще се обадя пак в понеделник.

Затвори телефона. Поне знаеше, че не е пропуснал излизането на Хейстингс. Приготви се да чака още, като държеше под око страничното огледало за един катаджия, който вече му бе казал веднъж, че тук паркирането е забранено и трябва да продължи нататък.

След още двайсет минути бдение телефонът на Бош иззвъня и той позна кода 208 на Кьор д'Ален, Айдахо. Прие разговора.

— Бош.

— Обажда се Дюбоз. Оставили сте ми съобщение.

— Да. И партньорката ми е оставила още две по-рано. Взехме да се чудим с какво толкова са заети пенсионерите там при вас, че нямат време да отговорят на едно обаждане от старото си управление.

— Да го еба старото ми управление, Бош. То никога не е давало пукната пара за мен. Ето, отвърнах на обажданията ви. Какво искаш?

— Да разкрия случая на Лора Уилсън.

— Ние хвърлихме големи усилия по Уилсън. Но понякога нещата просто не вървят. Не можахме да го разкрием, и точка.

— Не и за семейството й. Те никога не могат да поставят точка.

— Да, много жалко. Но всичко, което направихме, всичко, което знаехме за убийството, е в делото. Нямам какво да добавя. Дочуване.

— Не затваряйте.

— Не мога да ви помогна, Бош.

— Няма как да сте сигурен. Не и преди да ме изслушате. Има друго убийство.

Дюбоз не каза нищо и Бош изчака.

— Кога? — попита накрая Дюбоз.

— Всъщност единайсет години по-рано — отвърна Бош. — Току-що направихме връзката чрез ДНК.

— Къде?

— В Холивудския район. В подножията, също като при Уилсън.

— Чернокожа?

— Бяла. Има ли значение?

— Не, само се опитвам да схвана детайлите.

— Мислите ли, че расата има нещо общо с убийството на Уилсън?

— Не, доколкото ни беше известно.

— Това отрази ли се на разследването?

— Какви ги говорите, Бош?

— Нищо. Просто задавам въпроси. Кажете ми нещо за разследването, което го няма в делото.

— Няма такова.

— Винаги има. Ненаписани доклади, необяснени задънени улици. Защо не разследвахте кръвта в урината?

— Кое?

— Чухте ме. Получили сте ДНК от кръв в урината. Това означава, че е имало заболяване, но в делото не пише нищо за разследване в тази посока.

— Вие ебавате ли се с мен? Какво трябваше да направим? Това би могло да означава всичко. Един силен удар в корема ще ви докара кръв в пикнята. Да не би да трябваше да обиколим всички болници и клиники по диализа в града и да казваме „Дайте ни списък на пациентите си“? Майната ти, Бош. Направихме за случая всичко, което се полага, и…

— Нелсън Хейстингс. Това име да е изниквало случайно?

— Нелсън… кой?

— Хейстингс. Няма го в делото. По онова време е бил около трийсетгодишен, току-що излязъл от армията. Името говори ли ви нещо?

— Не, никога не съм го чувал.

— Мислите ли, че щяхте да си спомните, ако е изниквал?

— Ако е изниквал, името му щеше да е в делото. Не сме пропуснали нищо. Това ли е?

— Да, добре, Дюбоз. Това е.

— Хубаво.

Дюбоз затвори.

По време на разговора Бош бе държал под око изхода на подземния паркинг. Не бе видял оттам да излиза черна „Тесла“. Сега започна да предъвква разговора с Дюбоз. Фактът, че пенсионираният детектив бе споменал за проверка на болници и клиники по диализа, му говореше, че Дюбоз и партньорът му вероятно са обмисляли такава насока на разследването и са я отхвърлили. Сигурно се чувстваше гузен заради това и по тази причина се дразнеше на Бош. Един необърнат камък — Бош знаеше, че детективите носят такова чувство за вина и съжаление чак до гроба си.

Тъкмо се канеше да позвъни на Балард и да й каже за обаждането на Дюбоз, когато видя редица коли да се изнизва бързо от паркинга на кметството. Третата бе черна „Тесла“. Бош остави телефона, отдели се от бордюра и я последва. На 1-ва улица имаше червен светофар и той я настигна и провери регистрационния й номер. Беше колата на Хейстингс, но стъклото бе прекалено тъмно, за да се убеди, че в нея пътува мъжът, чиято снимка бе публикувана на уебсайта на градския съветник.

Колата сви надясно по 1-ва и се насочи на север, за да излезе от центъра. Шофьорът избираше наземните пътища вместо задръстената в часа пик Холивудска магистрала. Следенето с една кола винаги бе трудна работа, особено ако колата е трийсетгодишно чероки с отличителна квадратна форма. Бош се държеше колкото може по-далеч, но знаеше, че ако пропусне дори един светофар, лесно може да изгуби Хейстингс. Беше взел домашния му адрес от Балард, но се надяваше някъде по пътя той да спре и да остави ДНК-то си на чаша кафе, опаковка от храна или коричка от пица. Отделяните кожни клетки съдържаха необходимото ДНК. Достатъчно беше Хейстингс само да е в контакт с някой предмет и да го остави, за да може Бош да го прибере.

В крайна сметка теслата излезе на булевард „Сънсет“ и се насочи на запад към залязващото слънце. Бош знаеше от данните, които му бе пратила Балард, че Хейстингс живее на „Виста“ близо до долния вход за парк Ръниън Кениън. Остана разочарован, че изглежда, пътуваше към дома си. Това означаваше, че вероятно няма да може да се сдобие с ДНК тази вечер.

Но после черната „Тесла“ подмина „Виста“, без да завие. На няколко преки по-нататък спря пред магазина за вино и алкохол „Алмър“. Бош отби до бордюра на известно разстояние зад нея и видя как един мъж изскочи от колата и бързо влезе в магазина. Той подкара отново и влезе в страничния паркинг, където шофьорът на теслата нямаше да го види, като тръгва. Нахлупи си шапка на „Доджърс“, слезе от колата и влезе в магазина. Шапката щеше да му осигури известна маскировка, но той залагаше на това, че Хейстингс още не го е виждал и не е потърсил негова снимка, когато е научил от Балард за най-новото попълнение на отдел „Неприключени следствия“. Но дори и да бе виждал снимка, тя щеше да е стара, от досието на Бош в Лосанджелиското полицейско управление.

В магазина Бош се увери, че шофьорът е Хейстингс, и изпита поне моментно облекчение, че не е оплескал наблюдението.

Хейстингс стоеше пред стелажите с червено вино. Бош влезе по-навътре в магазина и спря пред един нисък стелаж с бели вина. Над него видя как Хейстингс посегна към бутилка червено и я подържа в ръка, докато четеше етикета на гърба й. После остави бутилката и взе друга. Прочете и нейния етикет и изглежда, видяното му хареса. Обърна се и отиде на щанда да я плати.

Бош си отбеляза местоположението на първата бутилка, пипана от Хейстингс. Знаеше, че може да се върне за нея. Но в момента искаше да е готов да продължи следенето му. Обърна се и излезе от магазина, за да се върне при колата си.

Знаеше, че Хейстингс вероятно се е запътил към дома си недалеч оттук, за да започне уикенда с бутилка вино. Но не можеше да рискува да го загуби, ако не е така. Беше важно да знае къде се намира Хейстингс, ако решат да се конфронтират с него или дори да го арестуват през уикенда. Трябваше да доведе наблюдението докрай.

След няколко минути Хейстингс излезе от магазина, хванал бутилката за гърлото. Без да поглежда по посока на Бош, се качи в колата си. Бош можеше да види само задницата на теслата покрай ъгъла на магазина. Когато тя изчезна, за да се влее отново в уличното движение, Бош излезе от паркинга и я последва.

Хейстингс не се прибра вкъщи. Продължи на запад по „Сънсет“, мина през Феърфакс и Кресънт Хайтс, а после продължи по булеварда, докато не стигна до „Сънсет Плаза“, където зави пак на север към хълмовете. Скоро зави по „Сейнт Айвз“ и почти веднага паркира до бордюра пред една къща.

Бош подмина „Сейнт Айвз“ и няколко къщи по-нагоре по хълма направи обратен завой, за да се спусне обратно. Задържа се на място, откъдето имаше тесен и частично закрит изглед към теслата и входа на къщата, пред която бе паркирана тя. Чакаше и наблюдаваше, но Хейстингс не слезе от колата. Бош започна да се чуди дали това не е някаква негова хитрост, за да провери дали го следят.

Но после вратата на гаража на къщата започна да се отваря и Бош видя една кола да идва по „Сънсет Плаза“ с пуснат мигач. Бързо свали сенника и потърка челото си с ръка пред лицето, докато колата завиваше пред него по „Сейнт Айвз“. При преминаването й погледна регистрационния номер и я проследи как влезе в гаража. Хейстингс слезе от теслата и отиде до гаража с бутилката вино в ръка. Влезе и след секунди гаражът се затвори.

Бош бързо грабна бележник и химикалка от конзолата между седалките и записа регистрационния номер. После се обади на Балард.

— Да, Хари?

— Къде си?

— Вкъщи. Какво има?

— Можеш ли да провериш един номер на кола? Хейстингс не се прибра у дома. Купи бутилка вино и я донесе в една къща над „Сънсет Плаза“. Видях някаква кола да влиза в гаража и записах номера.

— Кажи ми го и след малко ще ти се обадя.

Бош й го прочете от бележника си и затвори.

Погледна към къщата и не видя никакво движение зад пуснатите пердета. Предчувствието му казваше, че Хейстингс е дошъл за романтична вечеря с някого и вероятно ще остане за през нощта. Бош знаеше, че е възможно Балард да поиска от него да продължи наблюдението на сутринта, а вероятно и през целия уикенд.

Помнеше, че на „Сънсет“, близо до „Буук Суп“, има офис на „Мидуей“ за коли под наем. Потърси го на телефона си и се обади да си запази кола. Знаеше, че да продължава да следи Хейстингс с ловджийско зелено чероки от 1992-ра би означавало да си насилва късмета. Трябваше да смени колите.

Балард му позвъни, докато говореше с „Мидуей“, и той пренебрегна обаждането. След като си направи резервацията, й се обади.

— Тази къща, за която говориш, на „Сейнт Айвз“ ли е? — попита тя.

— Да — потвърди Бош. — Какво откри?

— Номерът е регистриран на името на Рита Форд, живуща на „Сейнт Айвз“. Тя е политически съветник на Пърлман. Ниска, бяла, с дълга тъмна коса — тя ли е?

— Не я видях, защото влезе направо в гаража. Взех само номера.

— Е, изглежда си имаме работа с малък служебен романс. Чудя се дали Пърлман знае. Това би могло да му изяде главата, ако някога тръгне на зле или стане обществено достояние.

Бош не изказа мнение. Не му пукаше за нещо, което за него представляваше обикновена клюка.

— Усетът ми подсказва, че Хейстингс ще остане цяла нощ — каза той. — Възможно е да се прибере вкъщи по-късно, но предполагам, че няма. Не и щом ще пият бутилка вино.

— Прав си — съгласи се Балард.

— Е, искаш ли да остана или да продължа следенето на сутринта? Току-що наех кола. Утре ще съм с нов фасон, в случай че се тревожиш за черокито.

— Умно. Ти решавай. Тръгни си, ако искаш.

— Видях го да държи бутилка вино в магазина. Мога да се върна и да я взема, а после да ти я оставя, за да я проверят за отпечатък от длан на сутринта.

— Уха, да! Върви да я вземеш, Хари, и да се надяваме, че никой няма да те изпревари.

Бош се поколеба за момент, но после каза нещо, което му се въртеше в ума.

— И знаеш ли, след като той е тук с нея…

И млъкна.

— Какво? — попита Балард.

— Мислех си за къщата му — каза Бош. — Навярно бих могъл да проверя дали там има нещо.

— Хари, да не си посмял. Ти вече не си частен детектив и трябва да спазваме буквата на закона. Има си правила за скритото събиране на доказателства. Прибраната вещ трябва да е захвърлена на публично място. Не влизай в къщата му. Сериозно говоря.

— Ами ако просто се завъртя нататък и проверя кофите за боклук? Съдилищата са постановили, че боклукът е законна плячка.

— Ако е на обществена улица. Така че, Хари, не припарвай до къщата му. Искам да те чуя как го казваш.

— Няма да ходя до къщата му, ясно. Беше просто предложение.

— Лошо предложение.

— Добре, значи ти ще си си вкъщи, така ли? Отивам да взема онази бутилка.

— Тук ще съм.

След двайсет и пет минути Бош спря пред жилищния блок на Балард в Лос Фелиз. Балард го чакаше на улицата, защото й се бе обадил предварително. До нея стоеше на каишка кучето й Пинто.

Бош й подаде през прозореца бутилката „Портландия“ пино ноар. Беше в кафяв хартиен плик на магазина.

— Кажи им, че може да има отпечатък от длан на предния етикет — каза той. — Хейстингс я държеше в дланта си, докато четеше задния.

— Ясно.

Тя отвори плика, извади бутилката за шийката и огледа предния етикет.

— Изглежда ми хубаво вино.

— Сигурно — отвърна Хари. — Но е прекалено скъпо за него. Избра си нещо по-евтино.

— Рита Форд не си струва хубавото вино… чудя се дали го знае.

— Вероятно има много неща, които не знае за Хейстингс.

— Благодаря ти, Хари. Ще видя кой е на работа утре и ще го занеса още рано сутринта. Може би дотогава вече ще са открили нещо за значката.

— Обади се да ми кажеш.

— И ще добавя това към разходите ти.

Тя се усмихна и Бош кимна и каза:

— Да, добави го.

Балард отстъпи назад и Бош потегли.

Намираше се в квартала на дъщеря си. Реши да мине покрай къщата й, макар да предполагаше, че още не й е свършила смяната. Малкият дом, в който тя живееше с приятеля си, бе тъмен. Бош се позабави няколко секунди и продължи нататък, като извади телефона да й се обади.

Включи се гласовата поща.

— Здрасти, Мадс, просто исках да ти кажа, че се върнах в Ел Ей. Наблизо съм, ако имаш нужда от нещо или искаш да ти взема кафе, бира или вечеря. Обичам те.

Затвори. Знаеше, че тя вероятно няма да му се обади, нито да се възползва от предложението му. Продължи да кара в нощта.

27.

Балард се качи в колата, свали прозореца и се овладя.

— Мамка му!

Извади телефона си и се обади на Бош. Той вдигна веднага и Балард чу на заден план шум на улично движение.

— Хари, аз съм. Къде си?

— В колата под наем, следвам Хейстингс към кметството.

— Кметството… сигурен ли си? Днес е събота.

— Няма да съм сигурен, докато не стигне дотам, но изглежда, се е насочил към центъра. Тръгна си от къщата на Рита Форд около осем, прибра се вкъщи, а малко по-късно излезе с небрежни съботни дрехи.

— Какво означава това?

— Сако, риза, без вратовръзка.

— И не е спирал другаде?

— Засега не. Нещо от лабораторията?

— Тъкмо излизам оттам. Резултатите не са добри.

— Няма ли отпечатъци на значката?

— А, отпечатък има. Само че е на Лора Уилсън.

— Добре. Ами винената бутилка? Видя ли…

— Размазан е. Не върши работа.

— Ами ДНК?

— Оставих бутилката и значката в серологията. Дарси я няма, но й се обадих. Тя каза, че ще дойде да вземе проби. Но недей да храниш големи надежди. Според нея сме имали късмет с отпечатъка от длан на перваза, защото човекът вероятно е бил нервен и се е потял. Съмнявам се, че Хейстингс се е изпотил кой знае колко да вземе бутилка вино.

Бош не отговори.

— Чуваш ли ме, Хари?

— Да. Просто мисля. Ти не искаш да ровим в боклука му, докато не бъде изкаран на улицата. Тогава може би трябва да се заемем със самия Хейстингс.

— Какво, да го арестуваме ли? Не разполагаме с нищо.

— Не, просто да го повикаме пак в „Амансън“. Не знам, ще измислим нещо, ще му кажем, че трябва да дойде, за да му съобщим някаква новина.

— И си сигурен, че той ще дотича чак в Уестчестър в почивния си ден?

— Кажи му, че трябва да дойде лично заради нещо деликатно, което сме открили за съветника. Знаем, че за него приоритет номер едно е да пази Пърлман. Ще дойде. А после ще го сложим на стол с подлакътници, така че да получим отпечатъци от дланите му, когато стане. Ще му поднесем кафе, ще сложим някакви закуски и пакетче дъвки на масата. Ще му дадем някакъв документ, който уж може само да прочете, но не и да задържи. Сещаш се, ще му разиграем пълната програма и като си тръгне, се надявам да имаме отпечатък от длан и ДНК-то му.

Балард се замисли за кратко върху идеята.

— Какво мислиш? — попита я Бош.

— Може и да се получи, но ако той е нашият човек, ще разбере, че го будалкаме — каза Балард. — Трябва да намерим нещо достатъчно важно, за да го извикаме, но също така трябва и да повярва на това, което му кажем.

— Нали спомена, че Хейстингс и онзи продавач на смокинги не си говорели?

— Крамър. Да, от години. Хейстингс го изтикал от обкръжението на Пърлман и Крамър още му се сърди.

— Добре, значи върху това ще изградим историята си. Става дума за нещо, което Крамър ти е казал. Обвинение или просто някаква история, която ще навреди на Пърлман в политически план, ако излезе наяве. Ще спретнем някакви фалшиви писмени показания на Крамър.

Докато Бош говореше, Балард кимаше, макар че той не можеше да я види по телефона.

— И ще е малко вероятно Хейстингс да се обади на Крамър да провери, защото двамата не си говорят — добави тя. — Можем да кажем, че Крамър е запазил документи от онази първа кампания и в тях има нещо, което свързва Пърлман с Лора Уилсън. Може би бележка или есемес, или нещо такова. Ще го обмислим, преди да се срещнем.

Тя запали колата и се насочи обратно към 10-а магистрала.

— Значи ти ще подготвиш нещата? — попита Бош.

— Ще се опитам да го домъкна в „Амансън“ днес — каза Балард. — Хубаво е, че е събота. Там няма да има никой. Ще му кажа, че трябва да го запазим в тайна.

— Ами ако той поиска ти да отидеш при него? Какъв е резервният план?

— Просто ще му откажа. Пърлман може също да работи в събота. Значи трябва да е в „Амансън“. Ако се дърпа за „Амансън“, ще му предложа да се видим в някое кафене и ще закъснея, за да започне да си пие кафето и да си изхвърли чашката, когато свършим с разговора.

— Добре. Той току-що влезе в подземния паркинг на кметството. Искаш ли да остана тук, просто за в случай че излезе пак?

— Не, хайде да се видим в „Амансън“ и да уточним историята. После можем да се подготвим за срещата.

— Не мисля, че Хейстингс е забелязал, че го следя. Но за всеки случай е по-добре да не присъствам на срещата. Ще стоя надалеч.

— Да, играй на сигурно.

— Добре, ще се видим там.

Балард затвори. Трябваха й четирийсет минути да мине през центъра и да излезе в Уестчестър. Когато най-после стигна до „Амансън“, завари Колин Хатърас на работното й място.

— Колин, какво правиш тук? Събота е.

— Просто исках да поработя върху това преди доклада в понеделник.

— Какъв доклад?

— Нали ще се видим рано сутринта, за да прегледаме КГГ информацията за Пърлман-Уилсън.

— А, да, вярно.

— А ти какво правиш тук?

— Ами… работа. Трябваше да мина през лабораторията тази сутрин и смятах да напиша някои доклади и да проверя едно-две неща. Чакай да си взема кафе, а после можем да поговорим за КГГ-то. За да те пусна да си вървиш и да се порадваш на уикенда.

— Ъъъ, добре. До понеделник вероятно ще разполагам с повече информация, но и сега става. Какво казаха от лабораторията? Добри новини?

— Не, не са добри. Точно затова се надявам КГГ-то да ни помогне.

— Ами Хари? Ще се върне ли?

— Всъщност да. Говорих с него и той започна да схваща как стоят нещата. Вече всичко е наред.

— Чудесно. Хари ми харесва. Добра душа е.

— Аха. Ей сега се връщам. Приготви там каквото искаш да ми покажеш.

Балард остави раницата на пода до стола си и отиде в стаята за отдих. Нямаше направено кафе, което бе хубаво. Това й даваше уважителна причина да се забави. Тя включи кафеварката, а после извади телефона си, за да прати съобщение на Бош.

Щом каната се напълни, Балард си наля една чаша и се върна в работната зона. Колин вече бе придърпала втори стол до бюрото си, така че Балард да може да седне до нея и да гледа екрана.

— Дай ми само още минутка — каза Балард. — Трябва да напиша един бърз имейл.

Извади лаптопа от раницата и го отвори върху бюрото си. После състави имейл-примамка до Хейстингс с надеждата това да доведе до лична среща.

Прочете отново имейла и осъзна, че споменаването на кметството издава, че знае, че той работи там в събота. Махна тази част и го изпрати на Хейстингс. После грабна бележник и химикалка, за да отиде да изслуша доклада на Хатърас. Но още преди да е станала от стола си, й се обади Хейстингс.

— Детектив Балард, за какво става дума?

— Хм, не искам да го обсъждаме по телефона — каза Балард. — Може ли да се видим днес?

— Днес съм на работа. Ще трябва да дойдете в центъра.

— Не, не искам да сме в кметството. Наоколо може да има други хора и не бих…

— Разбирам. Мога да си тръгна от офиса в два. Знаете ли Гранд Сентръл Маркет на Бродуей?

— Да. Можем да се видим там.

— Има кафене G&B точно до входа откъм Хил Стрийт. Да се видим там в два и петнайсет.

— Добре.

— Сигурна ли сте, че не можем да го обсъдим по телефона още сега?

— Предпочитам да не го правя. Ще разберете защо.

— Добре тогава. Значи в два и петнайсет в G&B.

Той затвори. Балард поседя малко, усещайки как в нея расте напрежение от това, че има три часа да измисли история, която да не събуди у Хейстингс подозрения доколко е била необходима срещата лице в лице.

— Готова ли си? — обади се Хатърас от другата страна на преградата.

— Идвам — каза Балард и стана от работното си място.

Мина в съседното отделение и седна до Хатърас, която бе свързала лаптопа си към 28-инчов екран LG. Това й позволяваше да работи на голяма дигитална площ, докато разглежда ДНК родословни дървета и превключва между разноцветни графики на хромозомите на даден човек и приблизителния му географски произход.

— Изглеждаш ми напрегната — каза Хатърас.

— Не се опитвай да ме анализираш, Колин — отвърна наежено Балард. — Не съм в настроение. Просто ми кажи какво имаш.

Хатърас кимна. Изглеждаше засегната.

— Добре. Значи, по-рано обсъдихме основните положения в КГГ, нали? Сентиморгани, общи съвпадения, най-скорошни общи предци — всички неща, които използваме, за да намерим възможни предшественици на нашата ДНК проба?

— Да, помня всичко това. Но не съм нито генетик, нито генеалог, така че моля те говори простичко и ми кажи дали си стеснила кръга около някои възможни роднини на нашия заподозрян.

— Ами, приближаваме се. Толкова мога да ти кажа.

През следващите двайсет минути Хатърас изложи КГГ откритията си и обясни какво означават. ДНК профилът, взет от отпечатъка на длан, намерен на перваза на спалнята на Сара Пърлман, бил качен в базата данни на GEDmatch. После GEDmatch генерирал сравнения със стотици хиляди сурови автозомни ДНК файлове на други потребители, качени в различни потребителски генеалогични платформи като 23andMe, AncestryDNA и други.

Досега бяха открити четирима потребители, които имаха поне частично съвпадение на ДНК с мъжа, оставил отпечатъка от длан на перваза.

— Това означава, че имаме четири възможни следи към нашия заподозрян — каза Хатърас. — При нормални обстоятелства следващият ход би бил да започнем да изграждаме родословно дърво около единия или всичките, за да видим каква може да е роднинската им връзка с него. Но тук ни излезе късметът. Един от тези хора вече е започнал да си прави родословно дърво, което е на наше разположение. То, изглежда, включва и другите трима, излезли като съвпадения. Когато започнеш да си правиш родословно дърво, можеш или да го запазиш за себе си, или да го публикуваш открито, за да го виждат други потребители, които може би те търсят. Това тук е публично — за момента.

Хатърас посочи големия екран. Генетичното родословно дърво приличаше повече на блоксхема, отколкото на истинско дърво. Това тук бе кръстено „Родословно дърво на Лафлин“ и частта, увеличена от Хатърас, имаше формата на пясъчен часовник и се състоеше от иконки на мъжки и женски предци с имена, дати на раждане и смърт, географско местоположение, а в някои случаи и малки снимки. Някои икони изглеждаха празни, тъй като роднините по далечните разклонения още не бяха установени. Това определено беше проект в развитие, който бе закъсал поради липса на нови връзки.

— Не виждам да показва някого от Ел Ей — отбеляза Балард.

— Казах, че извадихме късмет, но не чак такъв късмет — отвърна Хатърас. — Това дърво ясно разкрива, че семейството се е установило в Средния запад. Показва някои известни генетични роднини в Канзас, Мисури, Охайо и други места между тях. Но чакай, не всичко е загубено. Според броя на общите сентиморгани на тези хора предполагам, че това са втори или трети братовчеди на нашия неизвестен заподозрян. И е напълно възможно някой от незнайните роднини, които виждаш тук горе, да е членът на семейството, който е заминал за Западния бряг.

— Но тогава нямаше ли да получиш съвпадение някъде оттук?

— Само ако тукашният роднина е дал ДНК-то си и е позволил то да се споделя с GEDmatch. Ние можем да работим само с онова, което е вкарано в ДНК платформите. Ето защо личният контакт е важен. Можеш направо да ги питаш дали са чували в семейните разкази за роднина, който преди време се е преместил по тукашните места.

— Влязла ли си вече в контакт с някого?

— Писах и на четиримата през портала GEDmatch и получих отговори от трима. Това е доста добре, защото ще се изненадаш колко хора не отговарят или отговарят веднъж и после те отсвирват, защото си свързан с полицията. В това има някаква ирония, защото на повечето от тези платформи си длъжен да цъкнеш на квадратче, за да дадеш разрешение да използват данните ти при полицейски търсения. Но после като им се обадиш, някои те пренебрегват. Така че три от четири не е никак зле.

— Добре, а тримата, които са ти отговорили — какво казаха, като ги попита за Западния бряг?

— Точно това проверявах днес. Засега съм получила съм само един отговор на този въпрос и той е отрицателен.

— Тоест?

— Тоест тя не знае да има роднини в Лос Анджелис или Калифорния. Но каза, че ще се опита да разбере.

— Това не ни помага особено.

— Всъщност в известен смисъл ни помага. Определено можем да извлечем някаква полезна информация от наличните данни. Тези четирима ДНК роднини се намират в сравнително тесен географски район. Не са плъзнали из страната през десетилетията, както става обикновено. Това ми показва, че вероятно търсим член на семейството, който се е преместил на Западния бряг поне преди едно-две поколения. Тъй като имаме две престъпления, разделени от единайсет години, това ме навежда на заключението, че човекът не е турист, а по-вероятно местен жител с корени от Средния запад.

— Добре. И как жената, която ти е отговорила, ще се опита да разбере повече, щом не е оттук?

— Ако погледнеш дървото, ето тази тук ми отговори. Шанън Лафлин. Можеш да видиш, че има една жива баба по майчина линия. Идит Макграт. Вероятно ще отиде при нея и ще я пита дали знае някой от нейния род — брат, братовчед или някакъв друг — да се е преместил на запад.

Балард усети как телефонът в джоба й завибрира и каза:

— Изчакай секунда.

Извади телефона и погледна съобщението. Беше от Бош.

Балард бързо написа отговор.

Прибра телефона и насочи отново вниманието си към Хатърас.

— Значи ще говориш пак с Шанън Лафлин за баба й?

— Да.

Балард посочи екрана.

— А междувременно единственото, което знаем със сигурност, е, че нашият заподозрян има корени в Средния запад.

— Точно така — отвърна Хатърас. — И ще продължа да работя върху това.

— Как се представяш пред тези хора?

— Казвам, че съм генеалог, който проучва неразкрити случаи за полицейското управление. Както знаеш, напоследък сред хората има неприязън към полицията, затова се опитвам да стъпвам бавно и внимателно с надеждата да спечеля доверието им. Мисля, че е по-добре, отколкото направо да им кажа, че съм от Лосанджелиското полицейско управление.

— Мисля, че става. Но не забравяй, че ти не си наистина от полицията. Ти си цивилен доброволец.

— Наясно съм.

— Добре, Колин, справяш се чудесно. Продължавай и ми съобщи, когато направиш следващата връзка.

Тъй като срещата с Хейстингс щеше да се състои в центъра, Балард не виждаше нужда да разкарва Хатърас от сградата. Можеше да работи тук цял ден, ако иска.

— Добре — каза Хатърас. — И, хм, Рене?

— Какво?

— Има ли нещо, което ние останалите трябва да знаем? Чувствам се малко като в гимназията, като гледам как двамата с Хари сте се сдушили и си шепнете през цялото време. И онази кавга, дето уж я имахте вчера. Заприлича ми на сценка, която сте устроили заради нас.

— Не, Колин, няма нищо, което някой друг трябва да знае. Просто някои моменти от случая са деликатни… от политическа гледна точка. Освен това ние с Хари Бош работим заедно по случаи от няколко години, така че се разбираме от половин дума и между нас вече има изградено доверие. Доволна ли си?

— Ъъъ, да, разбира се. Просто бях любопитна. Не исках да…

— Е, добре, тогава просто си върши работата и ми дай някакви резултати. И благодаря за отчета. Сега ще излизам.

— Мислех, че смяташ да напишеш някои доклади.

— Размислих. Ще го направя вкъщи. Ти също би трябвало да си вървиш. Уикенд е, Колин.

Балард стана и се върна на работното си място, прибра лаптопа в раницата си, после тръгна към изхода. Не погледна повече към Хатърас, но имаше чувството, че тя я наблюдава през цялото време.

28.

Когато Балард влезе в стаята за отдих на втория етаж, Бош седеше на масата и си гледаше телефона. Той заговори пръв.

— Пусна ли стръвта на Хейстингс? Ще дойде ли?

— Не, ще се видим в центъра в два и петнайсет. В Гранд Сентръл Маркет. Какво получи от военния архив?

— Току-що ти пратих два файла на имейла. Отвори онзи, озаглавен „Сейнт Луис“.

Балард седна и отвори лаптопа си. Докато въвеждаше паролата и влизаше в пощата си, Бош й каза какво му е пратила Хеник. Опитваше се да удържи енергията, която напираше в него.

— Новата жена във военния архив в Сейнт Луис се обадила на стария ми познат, с когото работех по-рано. Той гарантирал за мен, казал, че съм точен пич. Така че получих цялото военно досие на Хейстингс без редакции.

Балард седеше на масата срещу него и гледаше екрана на лаптопа си.

— Добре, какво търся?

— Първо имаш назначенията му, а после на четвърта страница имаш доклад за участията му в бойни действия — каза Бош. — Загубил е част от стъпалото си в Афганистан. Това му е донесло статут на ветеран инвалид. Уволнен с почести през 2004-та.

— Значи е бил тук за Уилсън.

— Точно така.

— Липсва му половината стъпало…

— Сигурно има протеза. Доколкото видях снощи и днес, не куца.

Балард бе присвила очи и се взираше в екрана.

— Имаш нужда от очила, Рене — подхвърли Бош.

— Не, нямам — отвърна тя. — Как го е загубил, мина ли?

— В доклада не пише. Когато бях във Виетнам, някои момчета се прострелваха, за да се махнат оттам.

— В стъпалото?

— В повечето случаи.

— Сигурно много им се е искало да се махнат. Това ли мислиш, че е направил Хейстингс?

— Нямам представа. Просто говорех за Виетнам.

— Дори така да е, какво общо има това със Сара Пърлман и Лора Уилсън?

— Нищо. Сега отвори втория файл.

Докато Балард го правеше, Бош й каза как го е получил.

— Помниш ли, че ти казах, че ми пратиха военното досие без редакции? В първия файл бяха номерът на социалната осигуровка и военният номер на Хейстингс. Използвах ги, за да получа достъп до медицинското му досие на ветеран, и точно това имаш тук.

— Божичко, Хари, не би трябвало да имаме това. Би трябвало първо да вземем заповед за обиск.

— Никой никога няма да разбере, че сме го взели, и въпросът няма да бъде повдигнат в съда. Превърти го, докато стигнеш до 2008-а.

— Мамка му, не мога да повярвам, че правим това.

Това бе последното възражение на Балард, преди да последва указанията му. Бош стана и заобиколи масата, за да може да вижда екрана на лаптопа.

— Добре, 2008-а — каза Балард. — Тук пише, че е дошъл в болницата за ветерани в Уестуд за анализ на урината. Не мога да разчета тези резултати.

— Те нямат значение — каза Бош. — От 2008-а насам той е ходил ежегодно за анализ на урината.

— Бъбречно заболяване ли има?

— Ей това има.

Бош се приведе над рамото й и посочи една дума в терапевтичните бележки от посещението на Хейстингс през 2008-а.

— Нефректомия — каза тя. — Какво е това?

— Трябваше да го потърся — отвърна Бош. — Означава хирургична процедура за премахване на бъбрек.

Балард извърна лице от екрана, за да го погледне. После каза:

— Хари. Той е.

29.

Балард стоеше на тротоара на 1-ва улица близо до ъгъла на сградата на Гранд Сентръл Маркет. Намираше се в сляпо петно, където Хейстингс не би могъл да я види. Беше 2:25 и тя чакаше сигнала за действие от Бош. Едно по-ранно съобщение от него докладваше, че е на място и държи под око Хейстингс, който си е поръчал и получил кафе и си гледа телефона, докато я чака.

Най-важното беше да се уверят, че Хейстингс няма да си тръгне с кафето. Чашата им трябваше, за да вземат ДНК-то му.

Балард крачеше на малка площ до стената на подземния гараж на мола и превърташе историята в главата си. Новината, че на Хейстингс са му извадили бъбрек през 2008-а, даде нов тласък на разследването, което водеха двамата с Бош. Залозите бяха нараснали експоненциално през последните няколко часа и тя вече бе сигурна, че много скоро ще седи и ще пие кафе със сериен убиец. Трябваше да внимава да не породи никакви подозрения у Хейстингс, които да го накарат да избяга или да предприеме други действия след разговора им.

В 2:31 пристигна сигналът от Бош.

Тя прибра телефона си и веднага сви зад ъгъла, за да излезе на Хил Стрийт. Отвореният вход към огромното струпване на сергии за храна и напитки, месарници и плод-зеленчуци беше отляво. От другата страна на улицата се намираше долната площадка на „Ангелски полет“, въжения трамвай с дължина една пресечка, който возеше пътници нагоре и надолу по стръмната „Бънкър Хил“. Балард видя Хейстингс да седи на малка маса от неръждаема стомана с гръб към нея.

Потупа го по рамото и каза:

— Извинявайте, че закъснях. Има много движение от летището. Искате ли да ви долея кафето?

Трябваше да зададе въпроса, макар че се надяваше на отказ.

— Изобщо не трябва да пия кафе толкова късно през деня — отвърна Хейстингс. — Ще ме държи буден цяла нощ.

— Добре, ей сега се връщам — каза Балард.

Нямаше опашка за следобедно кафе. Балард бързо си поръча чаша обикновено черно на тезгяха. Докато чакаше, се огледа небрежно и видя Бош на една маса до неоновата фреска на източната стена на пазара. Намираше се в сляпо петно на Хейстингс, макар че засега нищо не подсказваше, че Хейстингс го знае кой е.

С кафе в ръка Балард седна на масата при Хейстингс.

Забеляза, че хартиената му чашка е почти празна. Барманът беше написал „Нелсън“ отстрани на нея, което щеше да улесни разпознаването й, ако той я хвърли в боклука. Но също като нейната, чашката имаше набръчкана хартиена обвивка. Макар че това щеше да попречи на взимането на отпечатъци, Балард се надяваше, че все пак ще могат да вземат ДНК-то на Хейстингс от слюнката и епителните клетки.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се видим с толкова кратко предизвестие — каза тя.

— Няма проблем — отвърна Хейстингс. — Е, какво е толкова важно, че можете да ми го кажете само лице в лице?

Балард кимна и сръбна от горещото си кафе, за да спечели малко време, докато си преговаряше наум сценария, който бяха съставили с Бош.

— Както казах, въпросът е деликатен — почна тя. — Отлично разбирам, че отдел „Неприключени следствия“ съществува само благодарение на съветник Пърлман и че всеки намек за скандал може да навреди както на него, така и на отдела.

— Какъв намек за скандал, детектив? — настоя Хейстингс.

— Говорих със Санди Крамър. И макар че е пределно ясно, че вие двамата не се обичате много, Крамър все още е лоялен към Джейк Пърлман.

— Много точно казано, не се обичаме много. Защо сте говорили с този задник?

— Това е разследване на убийство. Отиваме, накъдето ни отведе.

— Говорили сте с него за момичето със значката в чекмеджето?

— Жената, да. Лора Уилсън.

— Добре де, жената. И какво каза Крамър?

— Ами, като го попитах за Лора и му показах снимката, той каза, че я помни.

— Само това ли?

— Не. Каза, че мисли, че може да е била доброволка, и че трябва да питам Джейк, защото той също я е познавал.

Хейстингс моментално избута чашката си настрани, сякаш бе свършил. И поклати глава.

— Няма начин. Щях да знам. Нямам представа какъв е сега Крамър, но навремето беше пияница. Ето защо в крайна сметка трябваше да се махне, когато Джейк се захвана сериозно с политиката.

— Как можете да сте сигурен? — попита Балард. — Тогава вас ви е нямало.

— Бях и ви казвам, че нямаше никаква Лора Уилсън.

— Казахте ми, че изборите през 2005-а са били преди да започнете да работите при Пърлман.

— Не, казах, или поне имах предвид, че са били преди да стана шеф на екипа. Иначе бях с Джейк тогава. Бях негов шофьор. Току-що бях излязъл от болницата за ветерани и трябваше да започна живота си отначало, и той каза, че имал нужда от шофьор. Повярвайте ми, ако Лора Уилсън беше част от кампанията, щях да знам, защото първо, беше малка операция, и второ, тя е била чернокожа.

Балард направи пауза. Не си спомняше точните думи от телефонния им разговор по-рано през седмицата, когато Хейстингс използва фразата „преди моето време“. Но той току-що се беше поправил и думите му съответстваха на казаното от Крамър. Това я накара да се отклони временно от сценария.

— Когато говорих със съветника за Лора, той каза, че не я познавал — каза Балард. — Но някак си знаеше, че е чернокожа, преди още да му покажа снимката й.

— Това е защото аз му казах — отвърна Хейстингс.

— Добре, а вие откъде знаехте? Аз така и не успях да ви пратя снимката.

— Знам, че не сте. Но направих онова, което би направил всеки добър началник на екип. Не отивам на никакви срещи с шефа си, без да съм се подготвил. Вие не ми пратихте снимката, затова влязох в интернет и гугълнах „Лора Уилсън убийство Лос Анджелис“. И какво излезе? Нейна снимка, публикувана в „Таймс“. Горкото момиче най-после се прочуло като жертва на убийство. Имаше цяла статия по темата.

Балард бе виждала вестникарската изрезка, включително и снимката, в делото на Лора Уилсън. Хейстингс отново бе обяснил едно от несъответствията, събудили нейните подозрения. Тя имаше чувството, че разговорът не върви на добре и Хейстингс прави единственото, което тя не искаше — започваше да подозира нещо. Балард още веднъж се опита да го накара да премине в отбрана.

— Когато ви попитах дали Пърлман е имал ръководител на кампанията при първото си кандидатиране за поста, вие казахте, че ще ми дадете име и координати за връзка — рече тя. — Но още тогава сте знаели, че е бил Крамър, и не ми го казахте. Защо?

— Току-що ви обясних защо — отвърна Хейстингс. — Крамър е задник. Пияница. И се тревожех, че ще иска да си отмъсти заради начина, по който го разкарахме. Изглежда, тревогите ми са били основателни. Той ви е надрънкал разни глупости и ви е пратил в напълно погрешна посока.

— Вече ви казах, ние вървим с разследването накъдето ни отведе. Ако Крамър лъже, аз ще се оправя с него.

— За какво всъщност става дума, Балард? Да не се опитвате да заформите някаква игричка срещу Джейк? Да не се опитвате да го заплашвате? Вие ли го правите или управлението?

— Мога да ви уверя, че не е никаква игричка. Нито заплаха. Извършвам пълно разследване. Не оставям нито един камък необърнат. Защо мислите, че поисках да се видим далеч от моя и вашия екип? Мислех, че ще оцените…

— Тогава какво иска Санди Крамър?

Преди Балард да успее да отговори, до масата се приближи мъж. Носеше престилка и ръкавици и държеше кошче за боклук. Имаше маска върху устата и носа си, както все още правеха и други служители на пазара.

— Свършихте ли, господине?

И посочи чашката на Хейстингс. Балард вдигна очи и видя, че човекът зад маската е Бош. Хейстингс почти не го погледна.

— Вземете я — каза той. — Тръгвам си.

Второто изречение бе насочено към Балард. Бош взе чашката от кафе с ръкавицата си и се отдалечи от масата. Хейстингс впери суров поглед в Балард.

— Знаете ли какво? — каза той. — Дори не ме интересува какво иска Санди Крамър. Майната му, майната ви и на вас, Балард, ако си мислите, че можете да направите нещо срещу Джейк или мен. Опитът ви е жалък и аз се махам оттук.

Стана и си тръгна.

— Съвсем погрешно ме разбрахте — извика след него Балард.

Той не спря.

30.

Бош грабна ключа от задната гума на дифендъра на Балард, отключи колата и сложи пакета с уликата на пода пред задната седалка. Заключи отново колата и върна ключа на мястото му. Тъкмо се насочваше обратно към пазара, когато му се обади Балард.

— Той си тръгна — каза тя. — Къде си?

— До колата ти — отвърна Бош. — Сложих чашката на пода пред задната седалка.

— Аз се отклоних от сценария и той полудя. Тръгна през пазара. Можеш ли да го прихванеш?

— Изчакай така.

Бош смени посоката на 3-та улица. Вместо да се качва нагоре към „Хил“, тръгна надолу към „Бродуей“ и изчака на ъгъла да види дали Хейстингс ще се появи от южния край на дългата редица хранителни магазини.

— Не го виждам.

— Би трябвало вече да излиза — каза Балард. — Тръгна си преди по-малко от минута.

Бош знаеше, че в пазара няма проходи, минаващи от единия до другия му край. Той представляваше лабиринт от претъпкани магазини и хранителни заведения и Хейстингс щеше да е принуден да заобикаля хора и да се мести от един коридор в друг, докато върви през него. Не беше минало достатъчно време, за да стигне до „Бродуей“.

— Какво стана? — попита той.

— Ще ти разкажа по-късно — отвърна Балард. — Хайде просто да видим дали…

— Ето го.

Хейстингс бе излязъл от пазара и пресичаше „Бродуей“ в нарушение на правилата. Бош го видя, че говори, а после посегна към ухото си. Забеляза миниатюрната слушалка и разбра, че мъжът води телефонен разговор.

— Току-що се обади на някого.

— Вероятно се опитва да намери Крамър — каза Балард. — Цялата работа просто излезе от контрол.

— Изглежда ми доста ядосан.

— Ще го проследиш ли? Той може да се опита да потърси саморазправа с Крамър.

— С него съм. Където и да отиде.

— Добре, тогава аз се качвам в колата и тръгвам към лабораторията. Ако имам късмет, ще успея да хвана Дарси, докато е още там. Ти дръж под око Хейстингс, а аз ще ти се обадя.

Тя затвори, без да чака отговора на Бош. Бош изостана на около половин пресечка зад Хейстингс, докато го следваше обратно към офиса му в сградата на кметството. Хейстингс вървя по 3-та до „Спринт“ и сви наляво. Докато взимаше завоя, Бош го видя как посегна пак към слушалката в ухото си. Приемаше обаждане.

Бош ускори крачка и се затича, докато не стигна до ъгъла. Зави и продължи бързо, за да се приближи достатъчно до Хейстингс, та да може да подслуша неговата част от телефонния разговор.

На пресечката с 2-ра улица Хейстингс трябваше да спре и да изчака зелен светофар. Административният център бе почти пуст, защото беше уикенд и всички градски служби и съдилища бяха затворени. Но Бош успя да използва за прикритие двама пешеходци, които чакаха светофара, когато настигна Хейстингс.

Отначало Хейстингс стоеше мълчаливо, сякаш слушаше или чакаше някой да заговори. После забъбри напрегнато и гневно. Тъй като осъзнаваше, че и други хора чакат да пресекат с него, понижи гласа си дотолкова, че Бош не чуваше нищо. Но щом светна зелено и той тръгна по пешеходната пътека, гласът му се върна към острия заповеден тон.

И Бош успя да чуе почти всяка негова дума.

— Слушай, шибаняко, обади й се пак и й кажи, че си излъгал.

Последва нова пауза, при която Хейстингс размаха ръка в отхвърлящ жест.

— Глупости… ти си лъжецът. Обади й се и й кажи каквото ти казах, иначе ще те съсипя. Разбираш ли, гадино?

Настъпи миг мълчание, а после Хейстингс завърши разговора с една дума:

— Добре.

Хейстингс сложи пръст на ухото си, за да прекъсне връзката, и продължи към кметството. Бош отново изостана и накрая прекрати следенето, когато го видя да се качва по каменните стъпала на историческата сграда. Обади се на Балард, за да й докладва какво е видял и чул.

— Върна се в кметството — каза Бош. — По пътя мисля, че накара някой да намери Крамър и да го свърже с него. Не го нарече по име, но беше ядосан и каза на някого да „й се обади пак“ и да си промени версията.

— Бил е Крамър — отвърна Балард. — Той току-що ми се обади и каза, че е говорил с Хейстингс. Беше направо бесен.

— Хейстингс също. Обясни ли на Крамър?

— Да. Казах му, че просто се опитваме да накараме Хейстингс да се издаде. Мисля, че той няма нищо против. Не го харесва, нали помниш?

— Доколко се отклони от сценария?

— Вече спирам пред лабораторията и Дарси ме чака. Нека да й оставя това нещо и ще ти се обадя пак. Или ако искаш, може да се видим някъде.

— Аз бих хапнал. Да се срещнем в „Тракс“.

— Отвориха ли го пак?

— Да. Да ти взема ли нещо?

— Не, сама ще си взема нещо за пиене, като дойда. Вече ядох.

На Бош му трябваха десет минути да стигне до гара „Юниън“ и ресторанта в огромната й чакалня. Обедният наплив бе отминал и ресторантът не бе претъпкан, но чакалнята бе пълна с пътници, радващи се на света след пандемията, независимо дали тя наистина си бе отишла или не.

Бош бе преполовил един сандвич с печено сирене и гарнитура от пържени картофи, когато Балард се мушна срещу него в сепарето до прозореца. Взе си едно картофче от чинията му със същото плавно движение. Бош избута чинията към средата на масата и каза:

— Лапай. Не мога да го изям всичкото.

Тя си взе още едно картофче, докато сервитьорката се приближаваше към масата.

— Аз искам само чай с лед и малко кетчуп — каза тя.

Бош я остави да се успокои за момент, преди да мине направо към случая.

— Значи чашката вече е у Дарси?

— Да. Ще се постарае да я обработи бързо. Мисля, че вече използвах услуги от нея за три месеца напред. Особено с това, че я накарах да дойде днес.

— Ще си струва, когато го спипаме. Кога ще има резултат?

— Тя се надява да го секвенират до утре, а после ще го вкара в CODIS и ще провери дали има съвпадение.

— Не може ли да сравни директно ДНК-то от чашката с онова от отпечатъка на длан?

Балард поклати глава.

— Законово указание, спуснато от прокуратурата — каза тя. — По-трудно е да го оспорят в съда, ако не излизаш извън границите на обичайната процедура. Ако го прескочиш и направиш сравнение едно към едно, може да прилича на нагласена работа. Някой адвокат като брат ти Мики би могъл да го направи на пух и прах в съда.

— Брат само наполовина. Значи утре ще знаем.

— Ако имаме късмет.

Бош кимна и отхапа от сандвича си. Заговори с пълна уста.

— Значи ти излезе извън сценария с Хейстингс.

— Да. Той в известен смисъл ме принуди, като отби всичките три удара, които бях подготвила срещу него.

— Какви три удара?

— Поправи се какво е имал предвид, като е казал, че убийството на Уилсън е станало преди неговото време при Пърлман. Сега твърди, че е имал предвид преди неговото време като началник на екипа. Също така днес призна, че е бил шофьор на Пърлман навремето. Затова излязох от сценария и го попитах откъде знае, че Уилсън е чернокожа, след като не съм му казала?

— И?

— Имаше готов отговор. Понеже аз не съм му пратила снимка, я потърсил в Гугъл и намерил статия на „Таймс“ за убийството й, където имало снимка. Прав беше. Същата изрезка я има и в делото.

— Виж, нищо от това вече няма значение при този липсващ бъбрек. Като излезе ДНК съвпадението, ще го пипнем.

— Знам, знам, ама и него си го бива. Измести разговора, така че когато се върнах към сценария и споменах Крамър и че Хейстингс не ми е дал името на ръководителя на кампанията, след като явно го е знаел, направо побесня.

— Да, чух неговата част от разговора. Какво ти каза Крамър, че е казал на Хейстингс?

— Каза, че отрекъл да е твърдял, че Пърлман познава Лора Уилсън, но Хейстингс не му повярвал. Просто му крещял и заплашвал да го съсипе.

— Мисля, че трябва да му се обадиш.

— На кого?

— На Хейстингс. Кажи му, че Крамър току-що ти се е обадил и е променил версията си. Може би това ще го успокои. Ние май оставихме Крамър на топа на устата. Хейстингс трябва да разбере, че нищо не го заплашва.

— Ама веднага ли?

— Да, обади му се и виж дали ще вдигне. Трябва да защитим Крамър.

Балард извади телефона и се обади на Хейстингс. Той вдигна и тя набързо му обясни, че вече знае, че получената от нея информация, че Пърлман е познавал Уилсън, е грешна. Извини се, че не е проверила нещата, преди да го потърси. После слуша мълчаливо близо минута, докато Хейстингс си избълва каквото имаше да казва и затвори, без да й даде шанс за отговор.

— Струва ми се, че мина добре — отбеляза Бош.

— Да бе — отвърна Балард. — Да речем просто, че се надявам да получим онова ДНК, преди да ме е уволнил в понеделник.

Бош кимна и каза:

— Да се надяваме, че Дарси ще се справи.

Балард се облегна и погледна през прозореца към чакалнята. Гара „Юниън“ бе една от най-красивите стари сгради в града.

— Помисли си колко много хора са минали оттук, за да дойдат в този град, Хари — каза тя. — Хора като Лора Уилсън, понесли надеждите и мечтите си.

— Дошла е от Чикаго с влак? — попита Бош.

— Тя си е водила дневник. Беше приложен към делото. Хванала е влака, за да спести пари. Пътувала е два дни и е видяла Скалистите планини. После е пристигнала тук и е била убита. Каква шибана несправедливост, а?

— Убийството никога не е справедливо. Бих искал да прочета този дневник.

— Той е на бюрото ми в „Амансън“.

Бош също се загледа през прозореца към чакалнята. Десетки хора от всякакви социални слоеве сновяха по покрития с плочки под — или заминаваха от Ел Ей, или бяха стигнали до целта си, понесли своите куфари и мечти. Представи се как Лора Уилсън пристига и тръгва ококорена през голямата зала към вратата, водеща към Града на ангелите. Не би могла да знае, че това ще е последната й спирка.

31.

Океанът бе гладък като изпънат чаршаф. Балард си бе донесла и сърф, и дъска за гребане, за да е готова за всякакви условия. Беше намерила място за паркиране на Тихоокеанската магистрала в северния край на Ла Коста Бийч в Малибу и бе достатъчно близо до водата, за да познае, че денят е подходящ за гребане. Това беше хубаво. То означаваше, че Пинто ще се вози с нея, вместо да стои вързан за кола на някоя палатка, докато тя се носи по водата.

Беше неделя, но достатъчно рано, за да няма навалица. Балард отвори багажника на дифендъра и приседна на ръба му, докато си слагаше плувния костюм. Пинто бе все още в кутията си за пътуване до нея.

Тъкмо се канеше да пъхне телефона във водонепроницаемия му калъф, когато той забръмча. Обаждаше се Дарси Трой и пулсът на Балард се учести.

— Дарси, дай ми добри новини — каза Балард.

Това бе посрещнато с тишина.

— Дарси? Ало?

— Чувам те. И нямам добри новини, Рене. Взехме проба от чашата и съжалявам, но тя не съвпада с двата предишни случая.

Сега Балард бе тази, която онемя. Тя бе заложила всичко на това, че Хейстингс е техният човек.

— Не разбирам. Той е човекът. Загубил е бъбрек. Беше колеблив във версиите си. Не мога да повярвам. Сигурна ли си, Дарси? Възможно ли е да има някаква грешка?

— Не, няма грешка. Съжалявам. Но какво искаш да кажеш с това, че е загубил бъбрек?

— Взехме му данните от болницата за ветерани. Три години след убийството на Лора Уилсън са му направили цялостна неф… как му се викаше?

— Нефректомия. Премахване на бъбрек. Но това не означава, че е имал бъбречно заболяване. Може да е дарил бъбрек. Искам да кажа, трябва да погледна медицинските записи или да ги покажа на някой по-квалифициран, но…

— Мамка му. Ние не… Трябва да се обадя на Хари Бош. Дарси, ти си гений. Ще ти се обадя по-късно. И страшно ти благодаря, че пожертва уикенда си заради това.

Балард затвори. Веднага набра Бош и започна да разкопчава плувния си костюм, докато го чакаше да вдигне.

— Балард? Какво има?

— Добра и лоша новина. ДНК-то на Хейстингс не съвпада с онова от случая.

— Това добрата или лошата новина е?

— Лошата. Добрата е, че може да е дарил бъбрек на приятел или познат. И това ще е човекът с бъбречното заболяване и може би нашият нов заподозрян.

Бош мълчеше.

— Хари?

— Просто мисля. Нямаме кой знае какъв избор. Трябва да отидем при Хейстингс.

— Да проследим бъбрека.

Балард се усмихна, но не чу никаква реакция от Бош.

— Това трябваше да е смешно, Хари.

— Да, знам. Къде си?

— Ами, тъкмо се канех да вляза в морето за малко гребане. В Малибу съм.

— Искаш ли да изчакаме до утре?

— Не особено. Имаме нов тласък. Да вървим да се видим с него.

— Ако успеем да го намерим.

— Е, знаем къде живее, къде работи и къде върти любов. Мога и просто да му се обадя.

— Мисля, че ще е по-добре, ако не знае, че идваме. Би могъл да се обади на някого, ако знае защо идваме.

— Съгласна.

— Кога?

— Мога да се върна до час. Ще се преоблека, ще оставя кучето и ще дойда да те взема. Да кажем по обяд.

— Ще съм готов.

Затвориха и Балард довърши свалянето на плувния костюм. Погледна Пинто в кутията му.

— Извинявай, момчето ми. Мама трябва да върви да работи. Ще се върнем пак другата седмица. Обещавам.

Хвърли плувния костюм в багажника на колата и си навлече отново анцуга върху целия бански. Обърна се и погледна към океана. Видя силуета на Каталина да изниква на хоризонта през морската мараня. Денят щеше да е ясен и горещ.

— Мамка му — промърмори тя.

32.

Балард и Бош отидоха първо до дома на Хейстингс и не намериха никого. Оттам се отправиха на запад към „Сънсет Плаза“ и дома на Рита Форд. Черната „Тесла“, която Бош бе следил по-рано, беше там, паркирана на същото място като преди, до бордюра на „Сейнт Айвз“.

— Бинго — заяви Бош.

Свиха в алеята и паркираха. Рита Форд отвори вратата почти веднага след позвъняването им.

— Детектив Балард, каква изненада! Какво ви води насам?

— Трябва да видим Нелсън Хейстингс — каза Балард.

— Защо мислите, че е тук?

Балард посочи към улицата.

— Защото това е неговата кола и защото знам, че е. Трябва да говорим с него, Рита. Важно е.

— Един момент — отвърна Форд.

И затвори вратата. Балард погледна Бош. Очакваха студено посрещане.

Когато вратата се отвори пак, на прага стоеше Хейстингс.

— Какво правите тук?

— Имаме нужда от помощта ви — каза Балард.

— Искате моята помощ? Мили боже, в един момент ме смятате за заподозрян номер едно, а сега искате помощта ми?

— Защо казвате, че сме ви подозирали?

— Я стига, детектив. Тази комедия вчера, когато ми разказахте разни врели-некипели от Крамър, след като се опитахте да ме хванете в лъжа за по-ранните ми думи? Не съм глупак. Набили сте си в главата, че някой от обкръжението на Джейк е убил Лора Уилсън и Сара Пърлман и че този някой съм аз.

— Не мислим така, Нелсън. Може ли да влезем? Наистина имаме нужда от вашата помощ.

Хейстингс посочи Бош.

— И вие, знам ви кой сте. Проследихте ме от G&B. Да, видях ви. Предполагам, че сте Бош. Е, издънихте се, Бош, заедно с нея, и утре и двамата хващате пътя.

— Аз се издъних — съгласи се Бош. — Но не и Рене. А ако ни пуснете да влезем, можем да ви обясним всичко и да ни помогнете да хванем убиеца на сестрата на приятеля ви.

Хейстингс премести поглед от Бош към Балард, но не помръдна, нито каза нещо. После се втренчи отново в Бош. Поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че прави това, и отстъпи от вратата.

— Десет минути — каза сухо. — Толкова време имате да ме убедите да не ви уволня и двамата и може би дори да ви дам под съд.

Бош за малко да му каже, че не може да го уволни, защото е доброволец, и че всеки опит да обвини него или Балард в престъпление ще бъде посрещнат със смях в прокуратурата. Но си замълча. Последваха Хейстингс в къщата и той ги заведе в гостна, обзаведена в ярко оранжево и жълто. Рита Форд седеше на дивана, тапициран на жълто-бяло райе.

— Трябва да поговорим насаме с Нелсън — каза Балард.

— Добре — отвърна нацупено Форд.

Стана и излезе от стаята. Хейстингс посочи опразнения диван и Бош и Балард седнаха. Стаята имаше стъклена стена, през която се разкриваше гледка към покривите на магазините по булевард „Сънсет“ на една пресечка по-надолу и към цял Западен Холивуд оттатък.

Хейстингс остана прав, скръстил ръце на гърдите си.

— Е — каза той. — Само за да сме наясно, вие двамата очевидно сте ме следили, разследвали и подозирали, че съм убил сестрата на най-добрия си приятел. Признавате ли го?

— Бих искала да знам откъде сте разбрали всичко това? — попита с равен тон Балард.

— Какво значение има? — каза Хейстингс. — Вярно ли е, или ще седите и ще отричате?

— Хейстингс, защо не седнете и не изпуснете малко парата? — намеси се Бош.

— Не ми казвай какво да правя, дъртако — сопна му се Хейстингс.

— Вижте какво, съжаляваме, ако сме ви разстроили с това, че просто си вършим работата — каза Бош. — Разбира се, че ви разследвахме, и си имахме добри причини за това. Можем да ви ги кажем, ако се интересувате. Така че повтарям, защо не седнете и не ни помогнете да хванем един убиец? Най-добрият ви приятел не би ли искал това?

Хейстингс вдигна ръка, за да сложи край на всякакви разговори. Затвори за момент очи и изглежда, направи някакво вътрешно упражнение за успокояване. После ги отвори отново, седна на един стол с пухкави оранжеви възглавници и попита:

— Какво искате?

Бош погледна Балард и кимна. Тя водеше играта.

— Извадили са ви бъбрек през 2008-а — каза тя. — Защо?

Хейстингс поклати глава, сякаш не можеше да разбере какво общо има този въпрос с темата.

— Първо, откъде знаете?

— Ние сме детективи, господин Хейстингс — отвърна Балард. — Откриваме разни неща. Вие сте изгубили бъбрек. Защо?

— Добре, вижте сега, аз не съм изгубил бъбрек — каза Хейстингс. — Дарих го.

— Извинете, лош избор на думи — каза Балард. — Дарили сте бъбрек на някого. Това е била много щедра постъпка. Сигурно е бил някой много близък човек. Член на семейството?

— Изненадан съм, че все още не знаете — отвърна Хейстингс. — Дарих го на Тед Ролс.

Във филмите детективите винаги се споглеждат, за да подчертаят важността на разкритието за зрителя. Балард и Бош не се сдържаха и се спогледаха, което подчерта важността за Хейстингс.

— Какво? — попита той. — Да не би да казвате, че Тед е човекът? Няма начин.

— Не казваме подобно нещо — отвърна Балард. — Просто не знаех, че Тед е имал такива здравословни проблеми. Иначе щях да се запитам защо съветникът го иска в екипа ни.

— Човекът цял живот е искал да бъде ченге — каза Хейстингс. — В Лосанджелиското управление не щяха да го вземат, но в Санта Моника се съгласиха. После той се разболя и бе принуден да зареже избраната от него професия. Така че да, дарих му бъбрек. Имах един излишен.

— Какъв точно проблем имаше той с бъбреците? — попита Балард.

— Рак — отвърна Хейстингс. — Беше обхванал и двата бъбрека и далака му. Едва не умря. Но се пребори, започна малък бизнес и го разшири. Невероятен е. Но никога не се отказа от мечтата си да бъде детектив. Затова когато видял пресконференцията по телевизията, на която Джейк обяви възстановяването на отдел „Неприключени следствия“, дойде при мен и ми каза: „Вкарай ме там“. Говорих с Джейк и се разбрахме. После Джейк се обърна към вас.

— И удобно пропусна медицинското му минало — каза Балард. — Сигурно сте знаели, че Лосанджелиското управление няма да се съгласи.

— Джейк не искаше да ви дава никаква причина да се възпротивите — каза Хейстингс. — Така Тед бе включен в екипа. А сега вие ми казвате, че той има нещо общо със Сара и онова момиче Уилсън? Това е нелепо!

— Пак повтарям, не казваме нищо подобно — възрази Балард.

— Какво тогава? — попита Хейстингс. — Защо са всички тези въпроси за Тед?

Балард млъкна за момент и погледна Бош. Той знаеше, че се опитва да реши дали да се довери на Хейстингс, че няма да разкаже каквото е чул от нея на приятелите си Джейк Пърлман и Тед Ролс. Бош кимна, за да й покаже, че според него може да продължава.

— Казах ви, че ДНК-то от случая Лора Уилсън свързва убиеца й със случая Сара Пърлман — започна Балард.

— Да, казахте ми го — потвърди Хейстингс. — И Уилсън имала значка „ДЖЕЙК!“. Слабичко е, детектив Балард.

— ДНК пробата от случая Уилсън идва от кръв, открита в урината върху тоалетната чиния в апартамента й — каза Балард. — Кръвта ни разкри още нещо. Че убиецът е имал бъбречно заболяване.

Колкото и яростен защитник на Ролс да беше, дори Хейстингс премигна при това разкритие. Помълча няколко минути, а после заговори със сдържан глас.

— Значи когато сте разбрали, че нямам един бъбрек… — започна и млъкна.

— Освен това мислех, че сте ме лъгали, когато ми казахте, че кампанията от 2005-а е била преди вашето време — добави Балард.

Хейстингс кимна и промърмори:

— И знаех, че Лора Уилсън е чернокожа, преди да ми кажете.

Балард го остави да поседи и да помисли за момент, после продължи:

— Кога говорихте за последно с Тед Ролс?

— Ммм, вчера — каза Хейстингс. — Той… аз му се обадих, защото бях разстроен от разговора ни. Той ми каза, че вероятно е било постановка, че сте искали да ми вземете ДНК-то. И аз си спомних за човека, който дойде да ми вземе чашата. Вие бяхте, нали?

Погледна право към Бош, който кимна.

— Извинете, че ви нарекох дъртак — каза Хейстингс. — Беше много грубо.

— Не се притеснявайте — рече Бош. — Аз наистина съм дъртак.

— Какво друго ви каза Тед? — попита Балард.

— Не помня добре — призна Хейстингс. — Направо ми причерня, когато той каза: „Тя те разследва, човече, затова по-добре внимавай“.

— Не помните ли още нещо? — настоя тя.

— Не, единственото, което исках в онзи момент, бе да затворя телефона — каза Хейстингс. — Бях толкова ядосан, щом осъзнах за какво е била всъщност онази среща между нас.

— С кой друг сте говорили за това? — попита Бош. — Казахте ли на съветника?

— Не, смятах да му разкажа всичко утре и да го накарам да ви уволни — рече Хейстингс. — Говорих с Рита, но тя не е казала на никого.

Задържа погледа на Балард за един дълъг момент.

— Не бива да говорите с никой друг — каза Балард. — Дори със съветника и определено не с Тед Ролс. Рита също.

— Значи ще си мълчим, докато вие правите какво? — попита Хейстингс.

— Продължаваме разследването — каза Балард. — Много сме близо и вие със съветника сте първите, на които ще се обадя, щом стигнем до някакъв резултат.

— Ами ако Тед ми се обади? — попита Хейстингс. — Какво да му кажа?

— Просто не вдигайте — отвърна Бош. — Ако говорите с него, може да усети, че знаете нещо.

— Божичко — промълви Хейстингс. — Не мога да повярвам.

Балард стана и Бош я последва. Знаеше, че тя разбира, че сега трябва да се заемат с Ролс — ако вече не е прекалено късно.

Хейстингс остана седнал, изглеждаше дълбоко замислен.

— Току-що осъзнах нещо — каза той.

— Какво? — попита Балард.

— Че съм дарил бъбрека си на човека, убил Сара — каза Хейстингс. — И Лора Уилсън и кой знае кого още. Запазил съм живота на този човек, за да върши това.

— Нелсън, все още не сме сигурни — каза Балард. — Работим по случая стъпка по стъпка. Вие много ни помогнахте, но трябва да продължим работата си. Обещавам ви, че лично ще ви държа в течение.

Хейстингс се взираше невиждащо в нищото.

— Добре ли сте, Нелсън? — попита Балард.

— Да — отвърна Хейстингс с безизразен глас. — Направо чудесно.

Те го оставиха да седи там с мислите си. Бош се огледа за Рита Форд, докато излизаха от къщата, но не я видя. Изглежда, Хейстингс засега беше сам.

33.

Първото, което направи Балард, след като с Бош се върнаха в колата й, беше да се обади на Пол Масър.

— Пол, налага се да дойдеш.

— Сериозно? — попита той. — Неделя е… какво става?

— Трябва ми заповед за обиск и искам да е желязна. Не бива в никакъв случай да се обърне срещу нас в съда.

— И ти трябва за днес?

— Трябва ми за преди десет минути. Можеш ли да дойдеш? Ще ти я нахвърля в общи линии. Обещавам ти, че само влизаш и излизаш.

— Защо не ми я пратиш по имейла? Мога да я прегледам на телефона.

— Не, искам те в офиса, за да я прегледаме заедно.

— Уф, добре. Дай ми един час и съм там.

— Благодаря ти. И, Пол, не казвай на никой друг от екипа, че идваш на работа. На никой!

Затвори, преди той да е успял да я попита какво става. Подкара колата надолу по хълма към „Сънсет“.

— Аз не съм ти нужен за това, нали? — попита Бош. — Вие с Пол ще я напишете.

Балард го погледна и каза:

— Предполагам. Но ти си писал повече заповеди за обиск от мен и Пол взети заедно. Къде смяташ да ходиш?

— Мислех си да се кача в колата и да отида да дебна Ролс — отвърна Бош. — Ако успея да го намеря.

Балард кимна. Това беше правилен ход.

— Добра идея. Мога да му взема домашния адрес от служебното досие. Той има също така офис над един от магазините си — първия, който е открил в Санта Моника. Там му е щабквартирата, откъдето управлява всички други. Можеш да потърсиш адреса му. Казва се „НДО пощенски услуги и други“.

— Ясно — отвърна Бош. — НДО?

— Веднъж го чух да казва на другите от екипа, че това означавало „Недей да откачаш“, но никой не бива да го знае.

— Много мило. Ами колата му?

— Имам копия от всички документи, които е попълнил при влизането си в екипа, включително описание на колата и регистрационния й номер за охраната в „Амансън“.

— Добре, прати ми и това. Остави ме на „Сънсет“ и ще хвана такси до вкъщи. Така ще си спестиш малко шофиране.

— Сигурен ли си?

— Колата ми се намира в посока обратна на „Амансън“. Ти трябва да отидеш там и да започнеш да пишеш.

Балард хвана зелен светофар и зави от „Сънсет Плаза“ по булевард „Сънсет“. Спря до бордюра пред една кантора за недвижими имоти. Бош се позабави, преди да слезе, оглеждайки стъклената фасада на сградата.

— Какво? — попита Балард.

— Нищо — каза Бош. — Работих по един случай, свързан с това място, когато то беше елитен бижутерски магазин. Двама братя бяха убити в задната стая.

— А, да, помня го.

— Тогава пак се оказа, че са замесени продажни ченгета.

Бош слезе от колата и погледна Балард, преди да затвори вратата.

— Като открия Ролс, ще ти звънна. Чакай обаждането ми.

— Нямаш… Искам да кажа, добре звучи.

— На косъм беше.

— Ама се усетих.

— Успех със заповедта.

Той затвори вратата и Балард се вля в уличното движение, предизвиквайки бибипкането на един шофьор, който си мислеше, че го е засякла. Тя погледна в огледалото за обратно виждане и видя как Бош стои на тротоара и си зяпа телефона. Викаше си такси.

Час по-късно Балард бе на работното си място в „Амансън“. Нанасяше последните щрихи на обосновката, която щеше да бъде приложена към заповедта за обиск, за да й позволи да вземе ДНК проба от устата на Тед Ролс.

Пол Масър пристигна. Беше по тениска и шорти.

— Ох, мамка му, да не те измъкнах от играта ти на голф? — каза Балард.

— Няма нищо — отвърна Масър. — Бях на седемнайсетата дупка в Уилшир, когато ми се обади. И без това после трябваше да се прибирам. Затова просто отиграх последната дупка, взех си един бърз душ и дойдох направо тук.

Посочи голф екипа си.

— Тези ги взех от магазина на игрището, защото нямах в шкафчето си нищо за преобличане.

— Е, аз съм подготвила обосновката. Ще я разпечатам и можеш да започваш.

Най-важното в една заповед за обиск бе обосновката. Тя трябваше да убеди съдията, че има достатъчно правно основание да позволи обиск на собствеността и тялото на един гражданин и изземане на веществени доказателства. Всичко друго в заповедта си беше общо взето стандартен текст. Съдията, на който я представеха, най-вероятно щеше да го прескочи и да мине направо на обосновката.

— Кой е на работа днес? — попита Масър. — Провери ли вече?

— Не съм — каза Балард. — Защо не го направиш ти, докато аз взема това от принтера?

Масър питаше кой съдия от наказателния съд е дежурен, за да обработва извънредните искания за съдебни заповеди. Това бе ключов въпрос, защото всеки съдия си имаше собствена гледна точка и навици, които хората от занаята научаваха — както адвокатите, които се явяваха пред него, така и полицаите, които отиваха да искат одобрение на заповеди за обиск. Някои съдии яростно отстояваха Четвъртата поправка, защитаваща гражданите срещу незаконен обиск и изземане. Други пък преследваха яростно закононарушителите и никога не виждаха проблеми в заповедите за обиск. Освен това съдиите бяха избирани на длъжността си. И макар че трябваше да упражняват своята власт без лични или политически пристрастия, рядкост бяха тези, които от време на време да не надничат изпод превръзката на очите си, за да проверят възможните електорални последици от едно отсъждане — като например дали да разрешат на държавата да вземе ДНК проба от бивш полицай, заподозрян в убийство.

Балард се върна от принтера и подаде на Масър двете страници обосновка точно когато той затваряше телефона на бюрото си.

— Дежурен е съдия Кентърбъри. А това не е добре. Той е много стриктен по въпроса за обиските.

— Чувала съм — отвърна Балард. — Но може да имам и друг вариант.

Повечето детективи се стараеха да установят връзка със съдия, на когото можеха да разчитат да им симпатизира, когато става дума за обосновки. Това беше един вид пазаруване на съдии, но се практикуваше широко. През годините, докато работеше вечерна смяна в Холивудския участък, Балард бе будила немалко съдии посред нощ, за да й подпишат заповед за обиск. Имаше няколко имена в списъка си с контакти, на които можеше да се обади, ако двамата с Масър не искаха да ходят при съдия Кентърбъри.

Балард посочи документа в ръцете на Масър.

— Ще се разстроиш от това, което ще прочетеш — каза тя. — И не искам да повтаряш и дума от него на никого. Ясно ли е?

— Да, ясно — отвърна Масър. — Сега вече нямам търпение.

Тя го остави на работното му място и се върна на своето. Докато Масър преглеждаше обосновката й, отвори една от оригиналните папки по случая Пърлман и запрелиства протоколите от разпитите, проведени от първоначалните детективи. Спомените й бяха верни. Нямаше водени разговори с Нелсън Хейстингс или Тед Ролс. Същото важеше и за докладите от лабораторията. Отпечатъците от дланите им никога не бяха сравнявани с онзи, намерен на перваза на спалнята на Сара Пърлман.

Това бе сериозен пропуск в разследването. Хейстингс и Ролс бяха близки приятели на Джейк Пърлман и познаваха сестра му. Би трябвало да ги разпитат и да им вземат отпечатъци — както бяха направили с Крамър. Фактът, че не ги бяха разпитали, бе в разрез с иначе стегнатото и щателно разследване. Тъй като първоначалните детективи по случая вече не бяха на разположение, Балард реши, че има само един човек, с когото може да говори за изясняването на този въпрос.

Обади се на Нелсън Хейстингс.

— Арестувахте ли го? — попита той веднага.

— Не, още не сме стигнали дотам — каза Балард. — Напредваме внимателно.

— Тогава какво искате от мен? — попита Хейстингс.

— Разглеждам протоколите от разпитите от разследването. Няма проведени разговори с вас или с Тед Ролс. Това не го разбирам. Вие сте били приятели на Джейк и предполагам, че и двамата сте познавали Сара. Помните ли нещо за това? Защо не са ви разпитали?

— Аз бях извън града с родителите си по време на убийството — каза Хейстингс. — Те говориха с родителите ми, които го потвърдиха, така че изобщо не разговаряха с мен. А Тед тогава още го нямаше.

— Как така го нямаше?

— Искам да кажа, тук беше, но не беше толкова гъст с Джейк, Крамър и мен. Той бе нещо като новака в групата. Бяхме ученици в последния клас и всички щяхме да се дипломираме. Бяхме получили писмата за приемането ни в колеж и ние тримата влизахме в Калифорнийския университет на Лос Анджелис. После през лятото чухме, че и Тед е влязъл, така че започнахме да включваме и него в нашата група. Взехме го под крилото си, защото щяхме да ходим заедно в колежа. Само че това не стана.

— Защо?

— Ами, първо, аз размислих и влязох в армията, така че изобщо не отидох в Калифорнийския университет. Тед също. Нещо се случи и в крайна сметка той отиде в колежа „Санта Моника“, а после започна работа в полицията.

— Възможно ли е да е лъгал, че е бил приет в Калифорнийския университет? Да е казал, че е влязъл, само за да се сближи с вас?

— Не знам, възможно е. Имате предвид да се е лепнал за нас, за да слуша разни неща за Сара и разследването? Това е смахнато.

— И все пак е възможно. Но по времето на убийството той не е бил достатъчно близък с Джейк, за да поискат детективите да го разпитат, така ли?

— Точно така.

— Той познаваше ли Сара?

— Може и да я е познавал. Тя ходеше в девическо училище, така че идваше на нашите танци и събития, за да се среща е момчета. Джейк я водеше. Така че Тед може да я е познавал оттам, или поне да е знаел коя е.

Балард забеляза, че Масър стои до нея. Видя, че е нанесъл поправки с червено на обосновката й. Вдигна пръст, за да му покаже, че ей сега свършва разговора.

— Имам още един въпрос — каза Балард. — През 2005-а Ролс е бил ченге в Санта Моника. Не е бил част от кампанията на Пърлман, така ли?

Настъпи нова тишина, преди Хейстингс да отговори.

— Мислите си за значката — каза Хейстингс. — Отговорът е да, беше. Беше доброволец. Крамър го завербува. Изкарваше си смяната в Санта Моника, а после идваше при нас в „Грийнблатс“, където се събирахме всички доброволци, преди да тръгнем по обиколките си. Прави го няколко пъти. Чукането по вратите имам предвид.

— Значи е възможно да е почукал на вратата на Лора Уилсън и да й е дал значката — каза Балард.

Това беше твърдение, а не въпрос.

— Да — потвърди Хейстингс.

— Благодаря ви за отделеното време — каза Балард. — Ще държим връзка.

Затвори и протегна ръка към Масър за документа.

— Не става, Рене — каза той. — Съжалявам.

Тя погледна разпечатката. Масър бе оградил с червен правоъгълник изредените факти в подкрепа на обиска.

— Какво му е?

— Слабичко е — каза Масър. — ДНК-то, взето в случая на Уилсън, показва бъбречно заболяване. Ролс е получил бъбрек от Хейстингс, защото е имал бъбречно заболяване, но няма никаква връзка между Ролс и Уилсън. Фактът, че тя притежава значка от кампанията на Пърлман, не означава нищо. Може да е съвпадение. Тези значки вероятно са били хиляди. И се опасявам, че Кентърбъри и всеки друг съдия ще го видят именно по този начин. Ти искаш да му се вземе ДНК проба, да се претърси домът му, колата му и дори бюрото му тук. Искаш луната, Рене. И съжалявам, но ако още бях заместник областен прокурор, не бих ти позволил да отидеш с това при съдия.

— Е, затова си тук.

— Хайде просто да му проверим ДНК-то. Мислила ли си да му го вземеш тайно?

— Той е ченге и вече знае, че сме го направили с Хейстингс. Сега ще е особено внимателен. Искам да кажа, иди да му видиш бюрото. Толкова е чисто, сякаш никой не седи на него. Вероятно е дошъл да го почисти вчера, след като е разбрал какво правим с Хейстингс.

— Е, малко ми е трудно да осмисля всичко това. Сигурна ли си, че сме хвърлили око на правилния човек?

— Сигурна съм, че той е заподозрян, и точно затова ни е нужна заповедта за обиск. За да съберем доказателства, които потвърждават или опровергават подозрението.

— Ние?

— Хари Бош работи върху това заедно с мен. В момента би трябвало да наблюдава Ролс. Хм… ами ако…

Тя не довърши, защото още го обмисляше.

— Какво? — попита Масър.

— Разговорът, който проведох току-що, беше с Хейстингс — каза Балард. — Той потвърди, че Ролс е бил доброволец в кампанията през 2005-а. Чукал е по вратите и е раздавал тези значки.

— Хейстингс каза ли, че е чукал на вратата на Лора Уилсън или поне е бил в сградата й? Нещо, което да свързва директно Ролс с Уилсън?

— Не, нищо толкова конкретно. Но той е влязъл в социалния кръг на Джейк Пърлман почти веднага след убийството на сестра му.

Масър поклати глава и каза:

— Документът си има някои плюсове. Но не са достатъчно, за да мине през Кентърбъри. Имаш ли резервен съдия, на който би могла да го занесеш? Моят се пенсионира преди две години.

Балард се замисли за момент, преди да отговори. Имаше наум един съдия, но нещата бяха сложни. Съдия Чарлз Роуън често се интересуваше от Балард повече като от жена, отколкото като от детектив. Да отиде в къщата му, за да получи подпис върху заповедта за обиск, щеше да изисква пируети, които тя не копнееше да изпълни, нито пък се гордееше с това. Преди Роуън имаше за резервен съдия жена, при която нямаше нужда от пируети. Но Каролин Уикуайър бе загубила изборите за нов мандат, когато срещу нея се кандидатира популярен бивш прокурор, който твърдеше, че е мекушава спрямо престъпниците.

— Мисля, че имам към кого да се обърна — каза накрая Балард.

— Е, тогава да добавим онова, което си разбрала от Хейстингс, и да го поизгладим малко — каза Масър. — Пък да видим какво ще стане.

34.

Централният магазин НДО на Тед Ролс се намираше на Монтана Авеню в Санта Моника. Бош мина бавно с колата покрай него и видя в предната стая някакъв мъж да отваря пощенска кутия с ключ. Бош хвърли едно око в огледалото за обратно виждане и спря да погледа малко. Вече бе минал покрай дома на Тед Ролс на близката Харвард Стрийт, но изглежда, там нямаше никого.

Магазинът се намираше на приземното ниво на двуетажна сграда, наречена простичко „Магазини и офиси Монтана“. Беше дълга една пресечка и на първия й етаж се редяха един до друг магазини, а на втория — малки офиси. Стълбищата в източния и западния край даваха достъп до коридора, който минаваше по цялата дължина на сградата пред офисите.

Магазинът НДО бе разделен на две части. Отпред, зад дебелата стъклена витрина, имаше редица частни пощенски кутии, достъпни денонощно за клиентите, които можеха да влизат през входната врата, отваряща се с магнитна карта. Зад стаята с пощенските кутии се намираше колетната служба с щанд и рафтове с картонени кутии и помощни материали.

Бош видя как мъжът извади от пощенската си кутия малък пакет, затвори я и си тръгна. После видя друг мъж да се появява от дъното на магазина и да сяда зад щанда.

Не беше Тед Ролс, но това не означаваше, че Ролс не е там или в офиса, който държеше точно над магазина.

Бош потегли отново и зави наляво по 16-а улица. После зави пак наляво по една тясна пресечка, минаваща зад търговския център. Караше бавно, като четеше имената на фирмите, изписани на задните врати. В уличката нямаше коли и на всеки петнайсетина метра стояха знаци „Паркирането забранено“, а до задната стена бяха наредени контейнери за боклук. Бош се огледа за охранителни камери, но не видя такива.

Като стигна до вратата, обозначена с НДО, намали скоростта още повече и погледна към прозорците на офиса на втория етаж. Те с нищо не му подсказваха дали Ролс е вътре. Венецианските щори зад стъклото бяха плътно затворени.

Той набра скорост и продължи към края на пресечката, която излизаше на 17-а улица, после сви наляво и излезе пак на „Монтана“. Видя, че до тротоара се освободи място за паркиране, и бързо го зае, мушвайки черокито зад един малък микробус. От това място му се откриваше добър изглед към магазините и коридора пред офисите на втория етаж. Реши, че това е най-доброто, което може да направи за момента. Ролс го познаваше. Бош не можеше да влезе в магазина на НДО или в офиса, без да рискува да се разкрие на заподозрения. Реши да чака, докато Балард не се обади да му каже какво е станало със заповедта за обиск и какъв трябва да е следващият им ход.

Пусна радиото на станция KKJZ и хвана кавър на Ед Рийд на старата песен на Шърли Хорн „Да пием за живота“. Рийд я пееше бавно и в гласа му личеше опитът на годините му.

Наложи се Бош да намали радиото, когато телефонът му иззвъня и той видя, че е Балард.

— Хари, какво става? — попита тя.

— Още не съм намерил Ролс — отвърна Бош. — Изглежда, в къщата му няма никой. Колата му липсва и не видях никакви признаци на живот. Сега наблюдавам офиса му на „Монтана“. Не съм виждал нито него, нито колата му. Ами ти? Ако съдя по звуците, май шофираш.

— Пътувам към Брентуд.

— Какво има в Брентуд?

— Чарли Роуън. Подготвих искането за заповед за обиск. Масър ми помогна да го напиша.

Бош знаеше, че тя говори за съдията от върховния съд на окръг Лос Анджелис Чарлз Роуън.

— Роуън дежурен ли е, или е твоят съдия?

— Той ми е резервата — каза Балард. — Масър смята, че трудно ще получим одобрение, и се надявам да използвам чара си върху Роуън, за да го избутам през финалната линия.

— Да, помня, че навремето му се носеше такава слава. Искаш ли и аз да дойда?

— Благодаря, Хари, но ти не си ми баща. Не за пръв път си имам работа с хора като Роуън. Мога да се оправя.

— Извинявай, че попитах.

— После мога да дойда при теб. Брентуд е наблизо.

— Трябва да разберем дали Ролс изобщо е тук. Може да е усетил от думите на Хейстингс, че малко ни остава да го спипаме.

— Същото си мислех и аз. Като взема подпис върху заповедта, ще тръгнем да проверяваме и ще разберем дали си е обрал крушите.

— Добре, аз ще съм тук.

Затвориха. Бош погледна през улицата към магазина на НДО. Имаше изглед през витрината към щанда за колети, където служителят, изглежда, четеше книга, докато чакаше следващия клиент.

На Бош му харесваше този наблюдателен пункт, а и не беше сигурен дали мястото за паркиране ще остане свободно, ако направи още едно кръгче около сградата. „Монтана“ беше оживен търговски район и местата за паркиране не оставаха свободни задълго. Но онази задна врата го притесняваше. Не знаеше дали там има вътрешно стълбище, което свързва магазина с офиса горе. Но така или иначе бе невъзможно само едни очи да наблюдават едновременно и магазина, и офиса. Надяваше се Балард да пристигне скоро с подписаната заповед за обиск.

35.

Очите на съдия Чарлз Роуън грейнаха, когато видя Балард на входната си врата.

— Рене! Любимият ми детектив в целия Град на ангелите. Как си, скъпа?

— Добре съм, съдия. А вие как сте?

— Вече съм по-добре, щом те видях. Какво ми носиш?

Той направи крачка назад, за да я огледа по-добре, и погледът му се задържа върху нея прекалено дълго. Балард бе отвратена, но запази деловия си вид.

— Мисля, че знаете — каза тя. — Имам искане за заповед за обиск по един случай, който се разкрива, докато говорим. Може ли да ви разкажа за него?

— Разбира се — отвърна Роуън. — Влизай, влизай.

Той отстъпи още назад, но отвори вратата само малко, така че Балард да се промуши покрай него, докато влиза. Неловкостта й се усили още повече.

Роуън беше доста над шейсетгодишен, поне две десетилетия по-стар от Балард. Имаше сребристосива коса и брада в същия цвят. Изобилните косми в ушите му бяха в тон с тях.

Тя и друг път бе идвала в къщата на Роуън и знаеше, че той живее сам след няколко неуспешни брака. Знаеше също, че трябва да завие надясно, където се намираше трапезарията, а не към хола, където съдията можеше да се опита да седне твърде близо до нея на дивана.

— Не искаш ли да се разположиш удобно в хола? — попита Роуън.

Но Балард вече бе влязла в трапезарията.

— Масата тук ще свърши работа, съдия — каза тя. — Партньорът ми е сам на пост и не искам да го карам да чака. Нещата могат да станат опасни. Така че ако благоволите да погледнете това, ще мога да се върна бързо при него.

— Разбира се — отвърна Роуън. — Но всичко по реда си. Какво ще пиеш? Чай с лед, шардоне, какво?

— Наистина, съдия, единственото, което искам, е да прочетете заповедта и се надявам да откриете, че всичко съответства и е в пълен ред.

И го дари с най-пленителната усмивка, която можеше да си докара при дадените обстоятелства. После сложи искането за заповед за обиск на масата и дръпна стола за него. Тя щеше да остане права.

Роуън я погледна и изглежда, разбра, че това няма да се превърне в приятелска визита. Отиде до стола и седна.

— Така, да видим какво имаме тук…

— Мога да ви го разясня — каза Балард. — Но ако искате просто да го прочетете, всичко е написано.

— Ходихте ли е това в прокуратурата?

— Не точно. Сега ръководя отдел „Неприключени следствия“ и имаме назначен при нас един пенсиониран заместник областен прокурор, който преглежда заповедите ни и ни помага да ги напишем. Днес дойде от къщи, за да свърши това, защото знаеше, че времето е от решаващо значение.

— Наистина ли? Как се казва?

— Пол Масър. Работил е в „Тежки престъпления“ в прокуратурата.

— Знам го. Способен прокурор.

— Такъв е.

— Така… да видим.

Съдията започна да чете първата страница и Балард усети, че стомахът й се свива. Първите четири страници от молбата съдържаха стандартни законови формулировки, които бяха практически едни и същи във всяка заповед, представяна на съдия. Роуън можеше да ги прескочи, за да стигне до същинската част — резюмето на случая и обосновката — но не го правеше и Балард трябваше да приеме, че това е защото бе отбила опита му да превърне това в приятелско посещение, ако не и нещо повече.

Въпреки това не каза нищо от страх, че може да ядоса съдията и да го накара да отхвърли заповедта. Пристъпваше от крак на крак и просто гледаше.

Роуън запази мълчание, докато стигна до третата страница, а после заговори, без да вдига очи от документа.

— Сигурна ли си, че не искаш нещо за пиене, Рене?

— Не, благодаря. Партньорът ми ме чака.

— Разбирам. Работя колкото бързо мога. Трябва да съм щателен. Не искам това да се обърне срещу мен и да ме ухапе в апелативния съд, ако реша просто да го подпиша и да те отпратя.

— Разбира се, сър.

— Чарли. Стари приятели сме, Рене.

— Е, тогава… Чарли.

Най-после той стигна до излагането на фактите по случая, а после и до обосновката. Балард си погледна часовника. Тревожеше се какво става с Бош, който я чакаше на Монтана Авеню.

— Гледането на часовника няма да помогне — каза Роуън. — Ти може да бързаш, но аз не бива да бързам. Не и когато става дума за обиск на собствеността и тялото на един човек.

— Разбирам, сър — каза Балард. — Тоест, Чарли.

Вече бе сигурна, че Роуън ще отхвърли заповедта, защото тя бе отхвърлила него. Преследваше сериен убиец, а този съдия щеше да е толкова дребнав, че да осуети усилията й заради накърнена гордост. Прииска й се просто да си бе опитала шансовете с Кентърбъри.

— Рене, би ли отишла в хола? — попита изведнъж Роуън.

— Ъъъ, защо, Чарли? — попита Балард.

— Защото в хола има врата към домашния ми кабинет. На бюрото ще намериш печата ми и тампона с мастилото. Би ли ми ги донесла, за да подпиша и подпечатам тази заповед за обиск?

— Разбира се.

Изненадана и облекчена, Балард бързо прекоси антрето, мина през хола и влезе през една двукрила врата в кабинета. Зърна печата със символа на Върховния съд да стои върху един тампон с мастило на бюрото.

Докато се връщаше към трапезарията, чу бръмченето на телефона си. Беше Бош. Тя не вдигна. Искаше да получи подпис и печат върху заповедта за обиск и да се махне далеч от съдията. Щеше да се обади на Бош по-късно.

36.

Говорителят на „Кейджаз“ прати най-добри пожелания на Рон Картър по случай осемдесет и петия му рожден ден, отпразнуван в „Карнеги Хол“ в Ню Йорк предната седмица. След това пусна „Песен за теб“, кавър от албума на Картър „В най-добрата си форма“, издаден, когато великият басист беше петдесет и девет годишен младок.

Песента продължи осем минути и когато свърши, Бош изключи радиото, за да се обади пак на Балард и да провери дали вече е тръгнала към Монтана Авеню. Но преди да успее да го направи, видя, че осветлението в магазина на НДО се промени. Дълбините на магазина зад щанда за колети се озариха за момент и Бош предположи, че някой е отворил задната врата и е пропуснал дневна светлина. Моментално запали двигателя и излезе от безценното място за паркиране.

Този път мина покрай западния вход на задната уличка, вместо да свие по нея. Това му даде възможност да хвърли бърз поглед в пресечката и той видя една кола, паркирана горе-долу по средата й, тоест в близост до магазина на НДО. Багажникът на колата бе отворен, което попречи на Бош да определи марката или да види дали регистрационният номер съвпада с този на Ролс.

Продължи до Айдахо Авеню, зави наляво през един жилищен квартал и кара до 17-а, където зави отново наляво и излезе от другата страна на уличката. Този път видя отличителната решетка на БМВ и металически синия гланц на капака. По-рано Балард му бе пратила описание на синьо БМВ серия 5 от 2021 г. със специален регистрационен номер НДО1. Колата бе прекалено далеч, за да може да прочете номера на предната броня, но си личеше, че е само от четири символа. Той се почувства сигурен, че това е БМВ-то на Ролс и че самият Ролс е в магазина.

Тъй като БМВ-то бе обърнато на изток, Бош предположи, че Ролс ще излезе от източния край на уличката, след като си тръгне от магазина. Включи на заден и се върна по 17-а улица, за да завие в автомобилната алея на първата къща южно от пресечката. Това място му даваше пряк изглед към изхода на уличката.

Тъкмо изключи колата от скорост, когато му позвъни Балард.

— Ролс е тук — каза той. — Колата му е в уличката зад магазина и мисля, че може скоро да потегли. Ти къде си? Взе ли заповедта?

— Подписана е — каза Балард. — Тъкмо тръгвам.

— Ако той потегли, ще ми е трудно да следя с една кола човек, който вероятно го очаква.

— Разбирам. Идвам към теб.

Бош затвори и съсредоточи вниманието си върху изхода на уличката. Не му харесваше, че не вижда самото БМВ, но също така не му се искаше да слиза от колата и да рискува да бъде видян от Ролс или да го изтърве, ако потегли, а той е далеч от колата си.

Тъй като гледаше надясно през предното стъкло, не видя мъжа, който се приближи отляво и потропа с юмрук по покрива на колата.

Бош се сепна и се обърна.

— Не исках да ви стряскам — каза мъжът. — Но можете ли да ми кажете какво правите тук?

— Ами… чакам един човек — отвърна Бош.

Изви глава да погледне към уличката, после се обърна пак към мъжа.

— Човек, който живее в квартала ли? — попита мъжът.

— Всъщност това не е ваша работа — каза Бош.

— Е, ще го направя моя работа. Това е моята входна алея и искам да знам защо сте на нея.

— Извинявайте. Ще се преместя на улицата.

И запали двигателя.

— Това не е достатъчно — заяви мъжът. — Ако се мотаете тук, трябва да знам защо, иначе ще повикам полиция.

— Господине, аз съм от полицията — каза Бош.

Извърна се от него и включи колата на скорост. Изкара я на улицата и зави надясно. Мина бавно покрай пресечката и хвърли бърз поглед към БМВ-то.

Него го нямаше.

Погледът му бе привлечен от стопове, просветнали в края на уличката, докато една кола завиваше надясно по 16-а.

— Мамка му! — изруга Бош.

Даде газ и подкара към „Монтана“. На знака „Стоп“ навлезе бавно с колата в кръстовището и погледна наляво. Видя синьото БМВ да излиза на „Монтана“ и да се насочва на запад. Бош направи същото и започна да го следи, поддържайки разстояние от пресечка и половина. Предполагаше, че Ролс се е насочил към булевард „Линкълн“, който на свой ред щеше да го изведе на 10-а магистрала, а оттам вече накъдето си пожелае.

Обади се пак на Балард.

— Той потегли — каза Бош. — Мисля, че отива към магистралата.

— Къде да отида аз?

— Ако хване по десета, значи е тръгнал към четиристотин и пета.

— Аз съм точно до четиристотин и пета.

— Качи се на нея и тръгни на юг. Ще ти се обадя, когато се насочим натам. Ако успеем, ти поемаш следенето. Мисля, че мен ме засече.

— Откъде знаеш?

— Направи обратен завой в уличката, за да не излезе покрай мен.

— Мамка му!

— Ами какво да ти кажа, така е при следене с една кола.

— Знам, аз съм виновна.

— Не, не си ти виновна. Просто така стоят нещата.

— Ами ако си отива вкъщи?

— Това би било идеалният вариант, но не мисля, че ще стане. Колежанските улици са на изток оттук. Ако отива натам, хванал е доста заобиколен път.

Пред него Ролс зави на юг по „Линкълн“, както бе предрекъл Бош. Когато стигна до кръстовището и направи същия завой, не видя БМВ-то пред себе си. На минаване през следващото кръстовище намали скоростта и бързо се озърна наляво-надясно. БМВ-то не се виждаше никъде.

— Мамка му — промърмори. — Май вече го изгубих.

— Какво? — попита Балард. — Къде?

— Зави по „Линкълн“ и когато го последвах, беше изчезнал. Оглеждам страничните улици, но не виждам колата му никъде.

— Трябва да вземем пробата!

— Знам. Значи сега вината е моя.

— Не те виня, Хари. Просто съм бясна. Къде мислиш, че отива?

— Към магистралата, а оттам — кой знае? Може да отиде на летището или да поеме на юг към Мексико или на север към Канада.

Вече бе подминал три кръстовища и не бе видял синьото БМВ.

— Накъде да се насоча сега? — попита Балард.

— Продължавай към четиристотин и пета и тръгни на юг по нея. Ще…

Не довърши. Телефонът изхвръкна от ръката му, когато нещо рязко блъсна колата отзад. Изведнъж той усети, че се върти обратно на часовниковата стрелка. Черокито се приплъзна странично през едно кръстовище и помете един знак „Стоп“, преди да се забие в някаква паркирана кола и да спре.

Бош за момент бе зашеметен, а после остра болка в коляното проряза мъглата и го накара да се освести. Той стисна коляното си и се огледа, мъчейки се да се ориентира и да разбере какво е станало. Видя през предното стъкло синьото БМВ, което търсеше. То стоеше насред „Линкълн“, а десният му фар бе счупен от удара.

Бош бързо си изгради представа за станалото. Ролс бе блъснал колата му изотзад със специална полицейска маневра — тактика при преследване, която имаше за цел да завърти колата с удар в десния ъгъл, да промени посоката на инерцията й и да я прати в неконтролируемо занасяне.

Макар и само леко повредено, БМВ-то не потегли. Стоеше неподвижно насред улицата. А после вратата на шофьора се отвори рязко и оттам излезе Ролс. Заобиколи колата отпред и отначало Бош помисли, че ще огледа повредите. Но Ролс дори не погледна към предницата на БМВ-то. Вместо това тръгна спокойно към колата на Бош.

Бош виждаше, че държи пистолет до тялото си.

— Сигурно се майтапиш — промърмори Бош.

Наведе се през централната конзола и изстена, щом усети болка в ребрата. Отвори жабката, бръкна вътре и сви ръка около своя пистолет. Изправи се отново в седалката, държейки оръжието върху бедрото си. Нямаше представа какъв сблъсък му предстои.

Ролс продължаваше да върви напред и когато се приближи, изведнъж вдигна оръжието си за стрелба.

— Не, не, не, не… — почна Бош.

Вдигна пистолета си да се прицели, но Ролс стреля пръв и Бош усети изгаряща болка да пронизва мозъка му.

37.

Гласът на Бош бе прекъснат от силен трясък, последван от свирене на гуми по асфалт, а после едно последно хрущене на метал.

— Хари! — изкрещя Балард в телефона.

Не получи отговор.

— Хари? Какво става?

Все още никой не отговаряше, а после тя чу гласа му, но бе приглушен и далечен. Не можеше да различи думите.

— Хари? Чуваш ли ме?

А после го чу ясно, макар да бе очевидно, че не говори в телефона.

— Не, не, не, не…

Последваха изстрелите. Ясни, отсечени гърмежи. Първо един, последван от звук на трошащо се стъкло, а после истинска градушка от огън. Прекалено много изстрели за прекалено малко секунди, за да ги преброи. А накрая един последен изстрел, приглушен и достатъчно късно след другите, за да е довършващият, контролният изстрел.

— Хари! — изкрещя Балард.

Завъртя рязко кормилото на колата за обратен завой. Пусна сирената и полицейските лампи, скрити в предната решетка, и полетя към Санта Моника.