Пустинна звезда

38.

Бош седеше на ръба на кушетката за прегледи; не искаше да легне, защото това можеше да ги накара да го вземат в болницата за през нощта, а той нямаше намерение да стои тук повече от минимално необходимото. „Санта Моника“ може да беше отлична болница, но той искаше да се прибере вкъщи и да спи в собственото си легло.

Трябваше да се обади на дъщеря си, но телефона му го нямаше. Бе излетял от ръката му, когато колата му бе блъсната отзад. Той чакаше лекаря от спешното да мине през завесата, да провери за последен път състоянието му и да му даде рецепта, преди да го пусне.

Нараняванията му бяха малки, макар строго погледнато да бе прострелян. Имаше натъртени ребра, контузия на коляното и множество малки порязвания от летящи парченца стъкло, а един куршум бе разкъсал върха на лявата му ушна мида. На това му се викаше разминаване на косъм. Ако куршумът бе с няколко сантиметра по-точен, Бош щеше да прекара нощта в моргата. За това определено беше благодарен. А иначе бе по-скоро разстроен. Тед Ролс бе мъртъв и всичките му тайни вероятно бяха умрели заедно с него.

Раната бе почистена и зашита с черен конец от лекаря в спешното, който ненужно го предупреди да не спи върху това ухо. Бош дочуваше много суетня и медицински приказки в другите оградени със завеси кабинки за прегледи, но никой не бе дошъл да го види вече над двайсет минути. Той реши, че ще почака още петнайсет, преди да дръпне завесата и да каже на сестрата, че трябва да се връща на работа.

Но не се стигна дотам. Пет минути преди определения от него срок завесата се разтвори и влезе Мади, с униформа. Беше далеч от района си.

— Татко!

Бош стана и се прегърнаха, като той се постара да предпази раненото си ухо.

— Добре ли си? Рене ми се обади.

— Добре съм. Всичко е наред. Наистина.

Тя се отдръпна и погледна първо лицето му, а после ухото му.

— Сигурно боли.

— Ъъъ, отначало болеше, но сега е добре. Докторът каза, че там няма много нервни окончания.

Докторът не му беше казвал подобно нещо, но Бош не искаше дъщеря му да се тревожи.

— А онзи е мъртъв, така ли?

— За жалост — отвърна Бош. — Искахме да говорим с него, но сега…

— Е, вината не е твоя. Говори ли вече с ОВР?

Отдел „Вътрешни разследвания“ на Лосанджелиското полицейско управление щеше да разследва действията му, макар че стрелбата бе станала в Санта Моника. Тамошното управление също щеше да проведе свое разследване.

— Дадох предварителни показания на място — каза Бош. — Но знам, че ще има още разпити. Вероятно те още са там и търсят свидетели, камери, такива ми ти работи.

— Налага ли се да пренощуваш в болницата? — попита Мади.

— Не. Чаках доктора да дойде и да ме освободи. Щом го направи, се махам оттук. Ти не трябва ли да патрулираш в Холивуд?

— Капитанът ме пусна, като разбрахме какво е станало. Много се радвам, че си добре.

— Благодаря, Мадс. Впрочем, знаеш ли какво, колата ми още е на местопроизшествието и не мисля, че ще си я получа в скоро време. Ако се измъкна оттук, ще можеш ли да ме хвърлиш до вкъщи?

— Разбира се. Но Рене е в чакалнята и каза, че трябвало да говори с теб след мен. По случая, така каза.

— Добре, тогава ще поискам от нея да ме откара и ще говорим в колата.

— Сигурен ли си?

— Да, не се тревожи. И ако трябва да се връщаш на работа, можем да говорим по-късно.

— Ще се обаждам да проверявам как си.

— Даже не знаех, че работиш в неделя.

— Да, сега съм от четвъртък до неделя.

— Супер. Тогава навярно можем да обядваме заедно утре или във вторник. Имам чувството, че коляното ще ме боли прекалено силно, за да искам да седя на бюро.

— Хммм, да, става.

Съгласието й прозвуча колебливо.

— Просто не те виждам много напоследък — каза Бош.

— Знам — отвърна тя. — И вината е моя. Много съм заета. Но добре, хайде да го направим. Ще ти се обадя сутринта и ако те боли прекалено много, ще остане за вторник.

— Много ще се радвам, Мади.

— Чао, татко. Обичам те. Радвам се, че си добре. Наистина.

И го прегърна пак.

— И аз те обичам — отвърна Бош.

— Ще отида при Рене и ще й кажа, че си свободен — каза тя.

После излезе.

Сега Бош чакаше и лекаря, и Балард. Протегна предпазливо пръст към ухото си, за да провери дали може да го огъне, без болка да прониже мозъка му.

— Не го пипайте.

Бош се обърна и видя, че лекарят от спешното е влязъл. Отиде до една мивка и си изми ръцете, после се приближи до Бош. Огледа шевовете на ухото му.

— Ще изглежда доста кофти известно време, но нещо ми подсказва, че това не ви вълнува особено.

— Единственото, което ме вълнува в момента, е да се махна оттук — отвърна Бош.

— Е, свободен сте да си вървите. Оставил съм рецепта за вас в аптеката на болницата. Взимайте лекарството само за успокояване на болката. Ако няма болка, не го взимайте. Така ще останете бодър.

— Ясно. Благодаря ви, докторе. Задължен съм ви.

— Просто си върша работата, както и вие вашата. Но е хубаво да се върнете след няколко дни, за да погледна раната и да се уверя, че няма инфекция.

— Ще дойда. Благодаря. Ами шевовете?

— Ще ги проверим, като дойдете, но мисля, че ще се наложи да останат по-дълго. Не искам ухото ви да клепне като на кучето ми.

— Ясно.

След десет минути Бош беше в колата на Балард и излизаха от паркинга за линейки пред спешното. Той бе решил да не взима лекарството и да притъпява болката с народни методи.

— Хайде да те закараме вкъщи — каза Балард.

— Да минем първо покрай местопроизшествието — предложи Бош. — Искам да го видя.

— Хари, те няма да те искат там.

— Само ще минем, няма да спираме. Отклонението от пътя е максимум пет минути.

— Добре. Но никакво спиране.

— Отдел „Вътрешни разследвания“ на Санта Моника не иска ли да говори с теб?

— Вече говориха. Утре ще продължим, но засега ми разрешиха да си вървя.

— Мади спомена, че си имала да ми кажеш нещо.

— Да, за кутията.

— Каква кутия?

— Имаше кутия в багажника на БМВ-то.

— Когато видях колата в уличката, багажникът й бе отворен. Може да е имало кутия, но не съм я видял. Колко е голяма?

— Четирийсет на четирийсет на петнайсет — пише го отгоре. Кутия за колети, каквито продават в магазина му.

— Може да не съм я забелязал. Какво има вътре?

— Пълна е със спомени. От убийствата му. Имало е и други жертви, най-вероятно между Пърлман и Уилсън, както и след това. Сигурно са много и ще работим по тази кутия дълго време.

— По дяволите!

— Вероятно затова си е теглил куршума накрая.

— Чакай малко, какво?

— Самоубил се е.

— Не, аз го улучих. Видях, че го улучих.

— Така е, но това не е бил фаталният изстрел. Ти си го повалил пред твоята кола. Но после той е лапнал дулото на пистолета. Това е бил последният му куршум.

Бош се замисли за стрелбата. Всичко бе протекло толкова бързо и напрегнато, че му бе трудно да си спомни всяка микросекунда или детайл. Знаеше, че първият куршум на Ролс мина през предното стъкло и му разкъса ухото. Той отвърна на огъня, изстрелвайки половин пълнител. Стъклото се пръсна, което позволи на останалите му куршуми да летят по права линия, докато Ролс продължаваше да настъпва и да стреля. Един куршум улучи Ролс в дясното рамо и той падна. Изчезна от погледа му и Бош си спомни как бе чул последния изстрел, без да осъзнае, че Ролс го е насочил към себе си.

Той бе отворил вратата и се бе изтърколил на земята. Кръв се стичаше отстрани по главата му и в онзи момент той смяташе, че е по-сериозно ранен. Като куцаше с пострадалия си крак и без да е сигурен какво му е останало в пълнителя, Бош заобиколи предпазливо колата и излезе пред нея от дясната й страна. Видя Ролс мъртъв на земята и си помисли, че той го е убил.

— Хората от ОВР не ми казаха за това.

— Е, на мен ми казаха.

Бош млъкна и се загледа през прозореца, докато Балард шофираше. След малко тя започна да се безпокои.

— Добре ли си, Хари? Само недей да повръщаш в колата ми.

— Няма — успокои я Бош. — Мислех си за онзи магазин и другите, които имаше Ролс.

— Какво по-точно?

— Знаем, че е започнал бизнеса си, след като е напуснал полицията и е получил нов бъбрек и още живот, нали?

— Да.

— Е, защо този бизнес? Какво общо е имал той с онова, което Ролс е правил в действителност?

— Смяташ, че му е помагал по някакъв начин? Може би да си намира жертви?

— Не знам, но трябва да проверим. Хората наемат тези частни пощенски кутии и повечето ги използват за законни цели, но се обзалагам, че не всички. Мнозина го правят, защото имат таен живот или най-малкото скрити части от живота си. В такива случаи човек иска да има място, където да получава лични пратки. Неща, които не искаш да ти пращат вкъщи, защото жена ти или мъжът ти могат да ги видят.

— И той е имал достъп до всичко това — каза Балард.

— Същото си мислех и аз. Той е стоял от другата страна на онази стена от лични пощенски кутии и е можел в известен смисъл да вижда какво прави всеки. Не знам дали това му е помагало в собствения му таен живот да си набелязва жени и предполагам, че това е още нещо, което никога няма да разберем, защото той е мъртъв.

— Мисля, че ще го разберем, когато започнем да идентифицираме другите му жертви. И от това, което знам, не съжалявам особено, че е мъртъв. Ясно ми е, че хората ще си помислят: толкова дълго му се е разминавало, къде е справедливостта тук? Но аз си мисля, че сега има сума ти хора, които са спасени.

— Предполагам.

— Не става дума за предположения, Хари. Това е истината.

Вече бяха на „Линкълн“. Кръстовището, където бе станала престрелката, бе блокирано от катаджии. Бош видя, че зеленото чероки е качено на автовоз, който да го откара на полицейски паркинг. Доколкото знаеше, телефонът му още бе някъде в него.

Катаджиите ги насочиха към една странична улица и те не успяха да се приближат достатъчно, за да може Бош да види какво друго се случва зад оранжевите прегради. Балард подкара нататък.

— Говори ли вече със съветника? — попита Бош.

— Говорих с Хейстингс — каза Балард, — за да знае какво става. Но не искам да говоря с Пърлман, докато не получим сигурно ДНК съвпадение, уличаващо Ролс. Същото важи и за майката на Лора Уилсън. На сутринта ще мина през Съдебна медицина да взема кръв и отпечатъци и ще ги занеса в лабораторията. Дарси Трой ще ме чака, готова да се нахвърли върху кръвта. Нямам свой човек в отпечатъците, така че там ще видим какво ще стане.

— Ами шефовете? Няма ли да те обвинят, че си взела този човек в отдел „Неприключени следствия“?

— Мамка му, не. Ако се опитат да хвърлят вината върху мен, имам имейла на Хейстингс, в който ми нарежда недвусмислено да вкарам Ролс в екипа. Не се тревожа за това. Повече се тревожа за теб, Хари.

— За мен ли? Защо?

— Взех те в екипа и какво стана? Само за седмица вече те стреляха и раниха, и освен това колата ти е потрошена.

— Не е потрошена. Тази кола е истински танк.

— Е, надявам се някой да успее да намери отнякъде ново предно стъкло.

— Има колкото си искаш резервни части.

— Тогава добре. Харесваш ми в тази кола, Хари. Като грозно патенце в свят от лебеди.

Бош се замисли за момент върху това, а после каза на Балард за плана си.

— Мисля, че ще си взема два дни почивка. Да си пазя коляното, доколкото мога. А после искам да се върна към Галахър.

— Щом казваш.

39.

Накараха Балард да седи в чакалнята трийсет и пет минути, преди най-после да й кажат, че съветникът е готов да я приеме. Беше вторник следобед и историята на Ролс се бе задържала твърдо в новините от неделя вечерта. Загадката бе това, което я поддържаше. Много малко от детайлите бяха изтекли в обществото, най-вече защото Лосанджелиското полицейско управление чакаше потвърждение за генетичната връзка между Ролс и убийствата на Сара Пърлман и Лора Уилсън. Засега репортажите се въртяха около факта, че следовател от отдел „Неприключени следствия“ е разменил изстрели със заподозрян в убийство на оживена улица, в резултат на което има един убит и един ранен. Все още не бяха разкрити и не бяха изтекли никакви имена. Но всичко това щеше да се промени след няколко часа, когато полицейският началник щеше да даде пресконференция на площада пред Дирекция на полицията. Работата на Балард бе да осведоми предварително съветника какво ще съобщи началникът.

Тя влезе в кабинета на Пърлман и завари съветника да я чака заедно с Нелсън Хейстингс и Рита Форд. Вдясно от голямото му бюро имаше кът за сядане, който се състоеше от два дивана, обърнати един срещу друг, и маса за кафе със стъклен плот между тях. Пърлман и Хейстингс заемаха двата края на единия диван, а Форд — единия край на отсрещния.

Дадоха знак на Балард да седне на свободния край.

— Детектив Балард, чаках информация от вас — рече Пърлман. — Какво можете да ни кажете?

— Благодаря, че ме приехте, господин съветник — започна Балард. — В четири часа днес следобед началникът на полицията ще даде пресконференция. Ще обяви, че ДНК-то и отпечатъкът от дланта на Тед Ролс съвпадат с тези от убийствата на сестра ви и Лора Уилсън. Това ще закрие въпросните случаи, но разследването на Ролс и уликите, взети от колата му и от други места, продължава. Възможно е той да е свързан и с други случаи. Няколко други случая.

Пърлман поклати глава и промълви:

— Боже мой! Наистина ли всичко свърши?

— Да, сър, що се отнася до случая на сестра ви — отвърна Балард. — Областният прокурор ще прегледа и одобри закриването на случая. Знам, че за вас край никога няма да има, но може би това ще ви даде някаква утеха.

— Ами другият случай? — попита Пърлман. — Той я е срещнал или я е избрал, защото е обикалял да тропа по вратите за мен?

— Така изглежда — каза Балард.

Настъпи пауза, после Хейстингс заговори:

— Това не бива да се отрази на съветника.

— Не съм сигурна за какво говорите — каза Балард.

— За това последното, детектив — обясни Хейстингс. — Вие нямате доказателства, че Ролс е срещнал или избрал Лора Уилсън, докато е обикалял по вратите да агитира за даден кандидат. Имате само една значка, която тя може да е взела отвсякъде. Така че не излагайте тази догадка пред медиите. Ако шефът ви реши да го направи, повече няма да се радва на нашата подкрепа.

— Ще предам това на „Връзки с медиите“ — каза Балард. — Те ще разпространят прессъобщението след изявлението на началника.

— Как ще обясните взимането на Ролс в отдел „Неприключени следствия“? — попита Хейстингс.

— Какво имате предвид? — попита Балард.

— Според мен можете да сте сигурни, че някои умни репортери ще попитат как Ролс е попаднал в екипа — каза Хейстингс. — А следващият въпрос ще е каква проверка е била извършена на миналото му.

— Е, предполагам, че тези въпроси няма да бъдат отправени към мен — каза Балард. — Но ако бъдат, няма да лъжа нито медиите, нито никого. Вие ми казахте, че съветникът го иска в екипа. Аз говорих с капитана си за това и изпълнихме искането. Все още пазя имейлите ви.

Искаше да е сигурна, че той разбира, че ако се опита да хвърли нея или управлението под автобуса, това вероятно ще се обърне срещу самия него.

— Да, имейлите бяха от мен — каза Хейстингс. — Аз ви казах да го включите в екипа, а не съветникът. Това е истината и само това ще разкриете, ако ви питат.

Хейстингс бе готов да се пожертва, за да защити Пърлман. Балард виждаше доблестта в неговата постъпка — нещо рядко срещано в политиката. Уважението й към Хейстингс нарасна.

— Разбирам — каза тя.

— Кога ще е пресконференцията на началника? — попита Форд.

— В четири — отвърна Балард.

— Ние трябва да дадем своя пресконференция веднага след това — каза Форд. — За да влезем в същите новини.

— Отлична идея — одобри Хейстингс. — Детектив, един въпрос към вас. Бихте ли се съгласили да застанете до съветника и да заявите, че неговата роля за възстановяването на отдел „Неприключени следствия“ е довела до разкриването на убиеца и решаването на тези два случая?

— Ще трябва да получа одобрение от службата — каза Балард.

— Тогава моля ви, направете го — каза Хейстингс. — Ние силно желаем да участвате и съм сигурен, че вие също бихте искали да покажете уважението си към човека, който поведе борбата за възстановяването на отдела след толкова години.

— Ще говоря с капитана си и ще ви се обадя — каза Балард.

Усети, че срещата е свършила, и стана. Пърлман сякаш излезе от някакъв шемет и също се надигна. Едва тогава Балард видя сълзите по лицето му. Докато тя кръстосваше шпаги с Хейстингс и Форд, Пърлман явно бе мислил за загубената си сестра и че трябва да приеме, че един човек от неговия живот — приятел — я е убил.

— Благодаря ви, детектив — каза той. — Когато настоявах отделът да бъде възстановен, това бе, защото не исках случаят на сестра ми да бъде забравен. Знанието, че сме разкрили случая, потвърждава всичко, което казвах за важността на отдела. Това е, което ще заявя на моята пресконференция. Не знам как да ви благодаря и това също непременно ще го кажа. Надявам се да бъдете с нас.

Той протегна ръка и Балард я стисна.

— Благодаря ви, сър.

Докато вървеше по Спринг Стрийт от кметството към Дирекция на полицията, Балард прехвърли наум отговорите, които бе дала по време на напрегнатата среща, и реши, че се е справила добре. Не смяташе да иска разрешение да стои до съветник Пърлман на пресконференцията — дори той да пееше хвалебствени химни за нея и отдела. Това би означавало да смеси политиката с полицейската работа, което си бе рецепта за катастрофа.

Така че щеше да пропусне.

Когато стигна до Дирекция на полицията, видя няколко телевизионни екипа да се готвят за предаване пред една катедра с прикрепено на нея голямо златно копие на значката на Лосанджелиската полиция. На значката бе изобразено кметството, легендарната сграда, от която Балард току-що бе излязла — „Верния старец“, както я наричаха работещите в административния център на града. Когато началникът застанеше зад катедрата за пресконференцията, двайсет и седем етажната кула щеше да се отразява зад него в стъклената фасада на полицейското здание. Това щеше да е напомняне, че политиката и полицейската работа никога не могат да бъдат напълно разделени.

Балард влезе в сградата, като показа значката си, и се качи с асансьора на десетия етаж, където бе назначено събрание преди пресконференцията в офиса на „Връзки с медиите“ малко по-нататък по коридора след ОПН — Офиса на полицейския началник.

Главният говорител на управлението бе цивилен, бивш репортер за новините на Пети канал, казваше се Рамон Ривера. Той въведе Балард в кабинета си и тя с изненада видя, че началникът на полицията също е там. Двамата преглеждаха изявлението, което шефът щеше да прочете на пресконференцията. Копия от него щяха да бъдат раздадени на репортерите.

Балард седна и Ривера й даде едно копие да го прочете. Изявлението включваше подробностите по случая, които Балард бе дала на Ривера при по-раншен телефонен разговор. Ставаше дума за стриктно излагане на факти. Това щеше да е лесната част от пресконференцията. Трудната щеше да е да предвидят какви въпроси ще бъдат зададени и да решат как да им отговорят.

Преди година началникът на полицията бе подтикнал Балард да се върне в управлението, след като тя разочарована бе подала оставка. Именно неговото обещание да й даде назначение по неин избор бе довело до това, че й възложиха да ръководи възстановения отдел „Неприключени следствия“. Сега той започна да й задава въпросите, с които очакваше, че събралите се медии ще го атакуват, когато свърши да чете изявлението.

— Защо Бош е следял Ролс сам?

— Всъщност следенето му не влизаше в плана — каза Балард. — Но той нямаше избор. Видял е колата на Ролс пред магазина му. Държеше я под око, докато аз отидох при съдия, за да ми подпише заповед за обиск. Ролс обаче потеглил, преди аз да стигна дотам, така че Бош е нямало какво друго да направи, освен да опита следене с една кола. Не е ясно дали Ролс е знаел, че има опашка, от самото начало, или е забелязал колата на Бош по пътя.

— Значи вие сте наели Бош в отдел „Неприключени следствия“?

— Да. Той е най-опитният детектив в екипа.

— Знаехте ли за проблемите му, когато е бил в полицията?

— Проблеми ли, сър?

— Бил е замесен в няколко престрелки. Не напуснал управлението с добри чувства. Някой би могъл да каже, че се е махнал, преди да го уволнят.

— За някои от тези неща знаех, да. Но исках да събера най-добрия възможен екип от доброволци и той беше начело на списъка ми. Разкрихме случая главно благодарение на неговите действия.

— Как ще се чувствате, ако решим да го извадим от екипа?

— Не разбирам. Именно неговата работа ни отведе до Ролс, а сега искате да го изритате?

— Не казвам такова нещо. Поне не още. Но ще възникне проблем с отношението към екипа ви, когато се разбере, че един от хората ви е бил убиец. Сигурен съм, ще се съгласите, че това не изглежда добре, детектив Балард. И се чудя дали да не започнем на чисто.

— Искате да кажете да си прочистим редовете?

— Поради липса на по-добър термин.

— Първо, искам да изтъкна, че Ролс не беше мой избор. Беше ни натрапен от офиса на съветника. Аз не го исках, но началникът на екипа на съветник Пърлман ме накара да го взема. Говорих за това с капитан Гандъл и се споразумяхме да го вземем, за да запазим подкрепата на съветника. Но все още не разбирам защо това трябва да доведе до чистка. Имаме добър екип. Бивш заместник областен прокурор, който е юридическият ни съветник, специалист по КГГ и други способни следователи, като Хари Бош е най-добрият сред тях.

— Е, да отложим засега това решение и да слезем да говорим с медиите. Да видим как ще минат нещата, преди да взимаме решения.

Някак си Балард имаше чувството, че решението вече е взето. Началникът стана, Ривера също.

— Ще отида да взема разпечатките за медиите от принтера — каза той.

След като Ривера излезе, Балард стана и се обърна към началника на полицията.

— Сър, ако решите, че трябва да започнете на чисто с екипа, ще трябва да го направите без мен. Ако Хари Бош си тръгне, тръгвам си и аз.

Шефът се вгледа в нея за един дълъг момент, преди да отговори.

— Заплашвате ли ме, детектив Балард?

— Съвсем не — каза Балард. — Просто ви съобщавам фактите, сър. Ако той си тръгне, тръгвам си и аз.

— Ясно. Но хайде да караме едно по едно. Да видим как ще мине тази работа, а после можем да решаваме бъдещето.

— Да, сър.

40.

Пресконференцията на Лосанджелиското полицейско управление бе предавана на живо по новините в четири часа на KCAL. Бош ги гледаше от вкъщи и се чудеше как полицейският началник успява да разкаже историята на Тед Ролс с такъв властен авторитет и същевременно да пропусне толкова много важни подробности. Шефът стъкми приказка за сериен убиец, разобличен с помощта на ДНК от членове на наскоро възстановения отдел „Неприключени следствия“, който се самоубил, щом хората от екипа го хванали натясно. Не спомена, че убиецът е бил член на същия този екип, който го е хванал натясно, нито че е бил вкаран в него от дългогодишния му приятел съветник Джейк Пърлман. Ролс бе описан просто като човек, който си е изкарвал прехраната с малък бизнес. Не бяха споменати имена на следователи от отдел „Неприключени следствия“, а Рене Балард, която стоеше на подиума зад шефа, не бе извикана да говори. Началникът завърши четенето на петминутното си изявление с щедра похвала към отдела и водещия му детектив Балард. Крайният резултат от цялата работа бе, че още един сериен убиец е изваден от играта благодарение на усилната работа и всеотдайността на екипа, както и на предвидливостта на администраторите, които го бяха възстановили след закриването му.

Явно уверен в уменията си да плете полуистини, началникът заяви, че ще отговори на няколко въпроса. Тук вече нещата не потръгнаха толкова добре. Първият въпрос бе лесен: защо е решил да възстанови отдел „Неприключени следствия“. Вторият обаче бе коварен и го постави в доста неловко положение.

— Моите източници твърдят, че следователят, който е разменил изстрели с Ролс, преди последният да се самоубие, е не друг, а Хари Бош. Бош е бил замесен в множество престрелки, преди да напусне полицията. Сега се е върнал и въпросът ми е: консултираха ли се за това с вас и вие одобрихте ли включването му в екипа?

Жената, която зададе въпроса, не се виждаше, защото камерата бе насочена към подиума и началника на полицията. Но на Бош му се стори, че различава слаб карибски акцент.

Началникът се опита да отбие удара.

— Както казах в изявлението си, по някои компоненти на следствието все още се работи. Един от тези компоненти е стрелбата с участието на полицай и няма да коментирам нещо, по което се води разследване и е личен въпрос. На този етап това не би било справедливо. Достатъчно е да кажа, че вътрешното ни разследване ще бъде прегледано подробно и независимо от прокуратурата, каквато е процедурата за всички престрелки с участието на полицаи.

Началникът вдигна ръка да посочи друг репортер, но задалата въпроса бързо изстреля срещу него втори:

— В съдебни документи относно предишни престрелки на Хари Бош той е описан като „кибритлия“. Това натежа ли при решението ви да го включите в екипа?

Думата „кибритлия“ накара шефа да премигне.

— Хм, не съм запознат с това — измънка той. — Както вече казах, на този етап няма да правя коментари по отношение на стрелбата с участието на полицай. И това е всичко, за което имам време днес.

Бързо се извърна от катедрата и тръгна през площада към безопасността на Дирекция на полицията. Репортерите крещяха въпроси след него, но той нито им отговори, нито им обърна някакво внимание. Балард и малка групичка служители от „Връзки с медиите“ го последваха. Бош бе наблюдавал Балард, докато тя се обръщаше да последва шефа. Ясно забеляза изписания на лицето й ужас.

След пресконференцията телевизията включи пряк репортаж от мястото на престрелката с Ролс. Една репортерка представи записани интервюта с жители на обикновено тихия квартал. Това си беше обикновен пълнеж, но в обобщението си репортерката спомена, че съветник Пърлман е назначил пресконференция в пет часа, за да коментира случая и собствената си връзка с него.

В пет Бош превключи от KCAL, където новините бяха свършили, на началото на новинарския час по KNBC. Говорителят моментално пусна на живо изявлението на съветник Пърлман от гранитните стълби пред кметството, застанал зад катедра, украсена с градския печат.

В краткото си обръщение Пърлман похвали работата на отдел „Неприключени следствия“, отбелязвайки, че неговият офис е изиграл ключова роля за възстановяването му. Каза също, че разкриването на Ролс като убиец на сестра му и Лора Уилсън не слага край на мъката на семейството му, но той се надява, че след като най-после знаят истината, това ще им помогне да превържат раните от миналото.

Пърлман също така пропусна множество важни факти, а именно че той и началникът на екипа му са вкарали Ролс в същия този отдел, който го бе разобличил като убиец. Също така не спомена, че Ролс вероятно е избрал Лора Уилсън за жертва, докато е обикалял по вратите, търсейки подкрепа за първата кандидатура на Пърлман за поста през 2005 г.

Съветникът завърши краткото си изявление с думите, че няма да отговаря на въпроси, и с молба да уважават личния живот на него и семейството му. Бош цинично сметна тази последна част за начин да избегне запитвания, които биха могли да му нанесат политически ущърб.

Изключи телевизора и се замисли как истината винаги бива манипулирана от властимащите. Смущаваше го да знае неща, които не би трябвало да се пазят в тайна.

Замисли се за ужасения израз, който бе видял на лицето на Балард, и се зачуди дали не е била принудена по някакъв начин да стои до началника и да бъде част от манипулацията. Искаше му се поне да му се беше обадила, за да го предупреди.

В този момент осъзна, че Балард може и да го е направила, но той няма как да знае, защото телефонът му или бе прибран от полицията, или още се намираше някъде в черокито, след като бе избит от ръката му, когато Ролс блъсна и завъртя колата му. Предполагаше, че черокито е на полицейския паркинг за задържани коли.

Стана и отиде в кухнята. Използва домашния си телефон, за да набере номера на джиесема си и да провери за съобщения. Имаше две. Първото бе предизвестие от Балард, което бе дошло в два следобед и му даваше часа на двете пресконференции. Второто бе оставено само преди десет минути от Хуанита Уилсън от Чикаго. Тя го молеше да й се обади. Бош грабна химикалка и лепящо листче от едно кухненско чекмедже и записа номера й.

Домашният му телефон бе безжичен. Той го изнесе на задната тераса на къщата, за да се обади оттам.

— Госпожо Уилсън?

— Детектив Бош, извинявам се, че ви безпокоя. Благодаря ви, че толкова бързо ми върнахте обаждането.

— Не ме безпокоите. Детектив Балард обади ли ви се?

— Да. Каза ми какво е станало — че човекът, убил моята Лора, е мъртъв.

— Да, самоуби се, докато затягахме обръча. Съжалявам. Исках… ние искахме да го хванем жив, за да може да бъде наказан.

— Не съжалявайте. Аз мисля, че е наказан. Той сега е в ада.

— Да, госпожо.

— Наричайте ме Хуанита.

— Добре, Хуанита.

— Обадих ви се, защото искам да ви благодаря за всичко, което сте направили. Детектив Балард ми разказа. Надявам се, че сте добре и ще оздравеете бързо.

— Добре съм, Хуанита.

— И искам да ви благодаря за отговорите. Казах ви, че се държа само заради тях.

— Разбирам.

— Благодарение на вас и на детектив Балард вече мога да си отида… и да се събера с Лора и съпруга ми.

Бош не бе сигурен какво да каже. Знаеше, че почти всеки вярва в нещо, таейки надежда, че в края има нещо повече от пустота.

— Разбирам — повтори той.

Погледна през прохода Кауенга към странично виждащите се оттук букви на Холивуд. Усещаше колко незадоволителен е отговорът му.

— Сега ще ви оставя — каза Хуанита. — Благодаря ви още веднъж, детектив Бош.

— Хари.

— Благодаря ви, Хари. Довиждане.

— Довиждане, Хуанита.

Бош стискаше телефона в ръката си и си мислеше как Хуанита с години е чакала отговори, а накрая дори не е получила цялата истина. В душата му започна да се надига силен гняв.

Той изкуцука обратно в къщата и използва лаптопа си, за да намери един телефонен номер. Набра го и попита по име за репортерката, чийто глас бе чул на пресконференцията на Лосанджелиското полицейско управление. Докато чакаше да го пренасочат, се върна на терасата. Взираше се през прохода, когато в ухото му се разнесе глас със слаб карибски акцент.

— Кейша Ръсел, с какво мога да ви помогна?

— На живо по телевизията ме нарече „кибритлия“.

— Хари Бош. Много време мина.

Той си спомни как тя изричаше името му. Звучеше, сякаш отхапва от хрупкава ябълка.

— Мислех, че си в окръг Колумбия и отразяваш политиката.

— Писна ми от тамошните зими. Освен това миналата година едва не ме убиха в Капитолия. Реших, че ми е време да се върна към първата си любов, да отразявам престъпления.

— Мислех, че да отразяваш политика и да отразяваш престъпления е едно и също.

— Много смешно. Интересно, че ми се обади. Аз исках да ти звънна, но не намерих никой, който да е склонен да ми даде номера ти. Обаждаш се само за да се оплачеш или искаш да ми кажеш нещо?

Бош се замисли за последен път дали да не си затрае, но образите, които пазеше в себе си от случая — Сара Пърлман, Лора Уилсън и дори Хуанита Уилсън — бързо изтласкаха тази мисъл.

— Използват те — каза той. — Беше доста по-умна, когато патрулираше за последен път.

— Нима? — попита Ръсел. — Кой ме използва?

— Източникът, който ти е казал, че аз съм стрелецът. Казал ти е за мен, но не и остатъка от историята. Повече го интересува да се отърве от мен, отколкото цялата истина да излезе наяве.

— Този разговор официален ли е?

— Не още.

— Тогава трябва да затварям. Гоня срок. Ако искаш да се видим, след като си предам материалите, определено съм навита. Много време мина. Можем да пийнем нещо и да ми обясниш кой какъв е в зоологическата градина.

Това беше стар израз от Лосанджелиското полицейско управление — предупреждение, еднакво полезно, когато се отзоваваш на радиоповикване с код 3 — разрешено използване на лампи и сирени — и когато задълбаваш в недрата на служебната политика. Точка първа бе преценяване на ситуацията: да определиш кой какъв е в зоологическата градина.

— Може би след като нещата поутихнат — каза Бош. — Ако още съм тук.

— Аз не бих заложила на противното — отвърна Ръсел. — Ти може да си кибритлия, може да не си, но определено умееш да оцеляваш. Има ли нещо, което смяташ, че наистина трябва да знам, преди да пусна този материал?

— За момента знаеш само половината от историята.

— Тогава кажи ми онази половина, която не знам.

— Това не е моя работа.

— Ами ако се откажа от онова с „кибритлията“ и се придържам към станалото в неделя? Ако ти направя тази услуга, какво ще направиш ти за мен?

— Впрочем, това откъде се взе?

— „Кибритлията“ ли? Трябваше да поровя дълбоко. Цитат от жалба на Хъни Чандлър, пусната през деветдесетте. Помниш ли я? Истинският цитат е „Бош е кибритлия, който първо стреля, а после задава въпроси“. Освен това те нарича каубой в действие. Това страшно ми харесва и определено смятам да го използвам в репортажа си.

На Бош му проблесна спомен за адвокатката по човешки права, преди да бъде убита от някой, който се опитваше да го впечатли. Хъни Чандлър бе яростен враг на Бош и той не се съмняваше, че би го нарекла „кибритлия“ в един от документите си или дори открито в съда, но накрая бе започнал да я уважава.

Той сведе поглед към магистралата по дъното на прохода. Тя бе задръстена в часа пик.

— Да — каза той. — Помня Чандлър. Също както помня, че ти си репортерка, която винаги е искала да докопа новината първа, но и да я разбере правилно.

— Това е удар под кръста, Хари. Винаги обвинявай вестоносеца. Но аз те моля да ми помогнеш да я разбера правилно. Ако ти не искаш, то кой е виновен?

Бош се поколеба само за миг, преди да заговори.

— Имаше лисица в курника, Кейша.

Последва дълга тишина, преди Ръсел да отговори.

— Какво означава това?

— Не си го чула от мен — каза Бош. — Търси потвърждение другаде. Ролс беше лисицата.

— Говориш ми с гатанки. За какъв курник приказваме?

— Ролс беше доброволец в отдела. Работеше по случаите на Пърлман и Уилсън. Заедно с нас.

— Отдел „Неприключени следствия“… ти ебаваш ли се с мен?

— Де да беше така.

— И те се опитват да го потулят, за да си спестят конфузното положение.

— Искаше да знаеш кой какъв е в зоологическата градина.

— Чакай да видя дали съм разбрала правилно. Рене Балард е вкарала сериен убиец в собствения си екип.

— Не. Решението не е нейно. Изборът не е неин.

— Чий тогава?

— Може би трябва да се обадиш на Нелсън Хейстингс в офиса на съветника и да зададеш този въпрос на него.

Чу приглушения смях на Ръсел, макар да бе очевидно, че тя е затулила телефона с длан. После пак зазвуча ясно.

— Това просто е прекалено добро, мамка му!

— Само помни, търси си потвърждението сама — предупреди я Бош. — Мен не ме намесвай.

— Не се тревожи, Хари. Ще го направя. Вярваш ли ми? По-рано ми вярваше.

— Това беше много отдавна. Ще разбера дали мога да ти вярвам, като прочета вестника утре.

— Ще го има онлайн в десет.

— Не съм абониран.

— Тогава изчакай до утре. Но хайде скоро да се срещнем за онова питие.

— Ако направиш това както трябва, аз черпя.

— Дадено. Трябва да затварям. Срокът изтича след час, а благодарение на теб имам още сума ти работа за вършене.

— Успешен лов.

Бош затвори и погледна пак надолу към прохода. Там нищо не помръдваше. Артериите на града бяха запушени.

41.

Балард искаше да е първата, пристигнала на работа, но когато влезе в залата на архива, чу ритмичните механични звуци на разпечатване на множество страници в копирната стая. Надникна вътре и видя Бош да нанизва документи на трите скоби на една папка, докато в същото време се разпечатваха още.

— Хари, какво правиш тук?

Той се вгледа задълго в нея, преди да отговори.

— Ами, аз работя тук. Освен ако не са ме уволнили, без да ми кажат.

— Не, имам предвид, мислех, че ще си вземеш малко почивка. Да оздравееш.

— Два дни стигат. Добре съм. Всичко е наред.

— Когато те видях за последно, коляното ти изглеждаше малко нестабилно.

— Купих си пристягаща наколенка. Върши доста добра работа. Но трябва да видиш какви белези оставя на крака ми.

Балард влезе в стаята и погледна папката. Бош явно съставяше дело за убийство.

— Какво е това? — попита тя.

— Копирам документите, които нямам, по случая на семейство Галахър — каза той. — Ще се върна към него.

— Мислех, че сме се разбрали за копирането на документи, и все пак ето те тук.

Бош не каза нищо, докато връщаше купчина документи в една от оригиналните папки. Балард остави кутията, която носеше, на един плот до папката, която пълнеше Бош.

— Хари. Какво става?

— Виж, доста време не съм бил в управлението, но все още знам как да разчитам чаените листенца. Те смятат да ти кажат да се отървеш от мен. И аз нямам нищо против. Не искам да ти причинявам повече проблеми, отколкото вече съм ти създал. Само че когато си тръгна, кой ще работи върху това?

И посочи седемте папки на делото върху плота.

— Затова реших да го взема с мен. И да продължа да работя. Ще ти се обадя, когато намеря Макшейн.

— Хари, няма да те баламосвам, че всичко е тип-топ — каза Балард. — Но аз им заявих, че ако ти се махнеш, махам се и аз. Казах го лично на шефа.

Бош кимна.

— Благодарен съм ти за това. Наистина. Но не биваше да го правиш. То няма да им попречи да направят каквото искат.

— Ще видим — отвърна Балард.

— Да, ще видим, и то вероятно съвсем скоро.

— Написаното в „Таймс“ тази сутрин не ни помага с нищо. Чете ли го?

— Не чета „Таймс“.

— Те знаят много неща, които не бяха казани на пресконференцията на шефа.

— Това им е работата.

— Тази Кейша Ръсел, репортерката… познаваш ли я?

— Хм, да, но последното, което чух за нея, беше, че заминала за бюрото във Вашингтон. Това беше, де да знам, доста отдавна. Преди години. Изненадвам се, че е още жива.

— Е, жива е и сега е в Ел Ей, и е изтипосала цялата история. Че Ролс е бил в отдела и че там са го вкарали от офиса на съветника. Ето защо подраних — защото Нелсън Хейстингс ми се обади в шест сутринта.

— Бас държа, че е бил бесен. Това кутията от колата на Ролс ли е?

— Беше бесен и още е. И не сменяй темата. Който и да е дал на Ръсел тази история, ме вкара в голяма беля.

Копирната машина приключи работата си и в стаята стана тихо.

— Съжалявам да го чуя — каза Бош. — В репортажа не беше ли назовано някое име?

— „Източници съобщиха“, само това пише — каза Балард. — И Нелсън смята, че аз съм един от тези източници. В края на краищата тя ми звъня. Всъщност три пъти. Но аз изобщо не съм говорила с нея, дори не й върнах обажданията да я питам откъде ми е взела номера и да кажа, че не коментирам. Няма нищо по-гадно от това да те обвиняват за нещо, което не си направил.

— Познато ми е. Съжалявам. Но може би е хубаво, че всичко излезе наяве и хората знаят. Не мислиш ли?

— Не и ако закрият пак отдела. Когато Пърлман дава нещо, може също така да си го вземе. И защо не? Случаят на сестра му е разкрит. Той вече получи каквото искаше.

— Наистина ли мислиш, че ще закрият отдела заради Ролс?

— И двамата сме виждали да се вземат далеч по-лоши решения. Ето защо можеш да забравиш за Галахър засега.

— Какво искаш да кажеш?

Балард взе отново кутията и се обърна към вратата.

— Ролс все още е приоритет номер едно — каза тя. — Ако го свържем с други случаи и започнем да ги разчистваме, може би няма да ни ударят балтията. А ако се опитат, може би някой ще го подшушне на Кейша Ръсел. Тогава те ще изглеждат лошите и ще бъдат принудени да отстъпят.

Балард излезе от стаята. Не се и съмняваше, че именно той стои зад репортажа в „Таймс“. Когато не бе познала името на репортерката, което Хейстингс й крещеше по телефона в шест сутринта, провери в уебсайта на „Таймс“ предишните репортажи на Ръсел и видя, че през деветдесетте тя е водила полицейската хроника. Няколко от статиите й бяха за случаи, водени от детектив Хари Бош. Балард бе ядосана на Бош. Не толкова заради онова, което бе направил — трябваше да признае, че изкарването на цялата история наяве бе първото нещо, което управлението трябваше да стори. Просто й се искаше да бе дошъл преди това при нея и да го планират заедно. Искаше й се също той да си беше признал за своята роля в тази работа. Това показваше, че й няма чак такова доверие, както си бе мислила.

Отнесе кутията в стаята за разпити. Мина повече от час, преди другите следователи да започнат да пристигат на работните си места. През това време Балард се занимаваше със своята работа, а Бош със своята, като оставаше тих като мишка, макар Балард да го знаеше, че е там. Колин Хатърас бе първата, която се появи в офиса, и веднага започна да обсипва Балард и Бош с въпроси за Ролс, престрелката и други страни на случая. Спомена и за репортажа в „Таймс“, но въпросите й се дължаха главно на факта, че виждаше Балард и Бош за първи път след престрелката в неделя. Бош бе в отпуска, а Балард си бе наела бюро в Дирекция на полицията и бе работила оттам в понеделник и вторник, така че да е лесно откриваема за хората от отдел „Вътрешни разследвания“, както и за „Връзки е медиите“ и командния персонал.

— Колин, задръж за момент — каза Балард. — Не искам да ми се налага да отговарям четири пъти на едни и същи въпроси, когато пристигнат и другите. Така че хайде да изчакаме да се съберат всички и тогава ще ви разкажа каквото знам и върху какво искам да работите тази седмица. Става ли?

— Става — съгласи се Хатърас. — Разбирам те. Но искам само да заявя за протокола, че усещах лоши вибрации откъм Тед Ролс. Не исках да казвам нищо досега, защото ми беше колега. Но когато беше тук, я усещах — ужасно тъмна аура. Трябва да призная, мислех си, че може да идва от Хари, но сега вече знам. Определено е бил Тед.

— Слава богу — каза Бош. — Голямо облекчение е да знам, че моята аура не е ужасно тъмна.

Балард чу думите на Бош, но не можеше да го види заради преградата. Приведе се над бюрото си, за да не забележи Хатърас как се усмихва на подмятането му. После стана сериозна.

— Хм, знаеш ли какво, Колин? Ще трябва да напиша доклад за Ролс и цялата тази работа. Така че не искам да спираш с КГГ изследванията си. Продължавай и виж дали можеш да намериш допълнителни генеалогични връзки. Ако успеем да докажем ползата от тях в този случай, мисля, че ще ни помогне много пред началството.

— Разбрано, шефе — каза Хатърас. — А сега, след като вече знаем родословното дърво на Ролс от лосанджелиския му клон, мога да започна да работя в обратна посока.

— Добре, Колин. Кажи ми, когато сглобиш всичко.

— Нямаш грижа.

Балард завъртя очи. Тези думи се превръщаха в голям дразнител.

В осем и трийсет Масър, Лафонт и Агзафи вече бяха по местата си и Балард се изправи, така че всички да я виждат.

— Добре, слушайте — започна тя. — Първо, благодаря ви, че дойдохте при толкова кратко предизвестие, защото имам нужда целият екип да работи върху това. Още не сме приключили с историята, която сега е известна като случая Тед Ролс. Когато той отне собствения си живот в неделя — всъщност вероятно това е една от причините да го направи — в багажника на колата му имаше кутия. Ние я прибрахме и тя съдържа лични вещи, които може би идват от други жертви. Говоря за неща като бижута, четки за коса, кутийки с грим, статуетки и джунджурии — всякакви такива.

— Сувенири — отбеляза Хатърас очевидното.

— Да, сувенири — каза Балард. — И искам всички ние да направим каквото ни е по силите, за да свържем тези предмети с други жертви. Всичко, което знаем със сигурност, е, че той е убил Сара Пърлман през 1994-та и Лора Уилсън през 2005-а. Това е голяма разлика във времето. Също толкова голяма е разликата между 2005-а и тази неделя, когато Ролс, благодарение на Хари Бош, бе изваден от строя.

— Браво, браво! — обади се Масър.

Стана и вдигна ръка над преградата, за да я плесне с ръката на Бош. Бош го направи, макар и доста неохотно според Балард.

— Наредила съм споменатите вещи на масата в стаята за разпити — продължи тя. — Искам да отидем там, да ги огледаме хубавичко, може би да изберем някоя и друга от тях и да се заловим за работа. Знам, че не е много вероятно, но нека видим дали ще можем да свържем нещо от тях с някое дело.

Посочи към рафтовете на архива, където се пазеха всички неразкрити случаи.

— Всички знаем, че там има много семейства, които чакат отговори. Вие може да сте на различно мнение, но аз бих се съсредоточила върху годините между Пърлман и Уилсън. Знаем, че след Уилсън Ролс се е разболял — бил му е трансплантиран бъбрек — и това може да го е принудило да изостави убийствата. Но мисля, че вероятно е бил активен през годините между тези две жертви. Поканих съветник Пърлман да дойде да разгледа вещите, ако може да познае нещо, което е било на сестра му, но не знам дали ще дойде. Междувременно вчера прибрах всичко в отделни пликове, след като лабораторията взе проби и провери за отпечатъци. Това, което имате на масата, са вещите, които не дадоха криминологичен материал. Някакви въпроси?

Лафонт вдигна ръка като ученик.

— Том? — каза Балард.

— Ами домът и офисът му? — попита Лафонт. — Там има ли нещо?

— Добър въпрос — каза Балард. — Детективи от „Грабежи и убийства“ прекараха почти целия понеделник в претърсване на дома му, офиса му и един нает от него склад. Не откриха никакви улики. Повечето от вас вероятно знаят, че той беше женен и имаше малка дъщеря, и изглежда, не е смесвал тази част от живота си с другата. Няма нужда да споменавам, че те още са в пълен шок от станалото. Изглежда, Ролс е пазил сувенирите в офиса си в Санта Моника и затова е отишъл там в неделя — за да ги вземе и да замине. В колата му имаше куфар с багаж. Канел се е да духне.

— Някаква представа накъде? — попита Агзафи.

— За момента не — призна Балард. — Нито в телефона му, нито в джобовете му, нито в колата му имаше нещо, което да подсказва накъде е смятал да замине. Паспортът бе в джоба му, така че може би за Мексико или Канада. Смятаме, че просто е искал да се махне оттук, след като е осъзнал, че сме го надушили.

Изгледа всички в очакване на още въпроси, после каза:

— Ако това е всичко, да се залавяме за работа. Големият проблем е, че Ролс беше един от нас, което не ни представя в особено добра светлина. Така че да видим дали не можем да подобрим нещата, като разкрием още случаи. Да покажем колко сме ценни.

Седна отново, а другите станаха, за да отидат в стаята за разпити. Всички освен Бош. Той ги изчака да влязат в стаята да разгледат сувенирите, а после заговори на Балард иззад преградата:

— Кейша Ръсел беше тази, която ме нарече „кибритлия“ на пресконференцията. Затова й се обадих. Не знаех, че се е върнала в града и работи отново за полицейската хроника, и изведнъж я чувам как ме нарича „кибритлия“, само за да ядоса началника. А после… оставих да ми се изплъзне. Казах, че сме имали лисица в курника, защото от пресконференцията разбрах какво смятат да правят. Просто щяха да заметат тази гадост под килима както винаги и… Не го дообмислих, Рене. Трябваше да се сетя, че ти ще си изпатиш, така че сгафих. Съжалявам.

Балард кимна. Не защото Бош бе потвърдил онова, което вече знаеше, а защото бе решил да е откровен и да си признае. Доверието, което бе смятала за разрушено, беше възстановено.

— Няма нищо, Хари — каза тя. — Просто иди там и намери нещо, което да ни помогне да закрием някой случай.

— Дадено, шефе — отвърна той.

Тя се усмихна.

42.

Бош стана и погледна Балард над преградата. Тя работеше на компютъра си и пръстите й летяха с невероятна скорост по клавиатурата, но той не можеше да види екрана, за да разбере какво прави. Тя заговори, без да откъсва очи от работата си, каквато и да беше:

— Намери ли там вътре нещо, за което да се заловиш?

— Не, не още — каза Бош. — Другите са още там. Аз ще проверя по-късно, да видя какво е останало. Мислех си първо да отскоча с колата до Санта Моника.

— Току-що те чух да питаш по телефона за някакъв график за извозване. За това ли става дума?

— Да. Човърка ме нещо за онова, което Ролс правеше в неделя.

Сега вече Балард вдигна поглед от екрана към него.

— Какво?

— Добре де, само ме изслушай — каза Бош. — В неделя, когато минах покрай пресечката и видях колата му зад магазина, багажникът бе отворен, а той не се виждаше никъде.

— Да, бил е в офиса да си прибере сувенирите.

— Да, това мислим, че е правил. А ти каза, че след престрелката кутията със сувенирите е била открита в багажника на колата му и там е имало и куфар.

— Да, на задната седалка.

— Добре, тогава защо е отворил багажника, преди да влезе в магазина?

Балард сви рамене.

— Защото е щял да донесе кутията.

— Ти би ли отворила багажника, преди да влезеш в сградата? — попита Бош. — Или щеше да изчакаш, докато излезеш с кутията? Искам да кажа, тя не е толкова голяма, че да трябва да я носи с две ръце.

— Не знам, Хари. Мисля, че задълбаваш прекалено много.

— Може би. Но когато те видях с кутията днес, изведнъж ми просветна. Тази кутия лесно би се побрала на задната седалка заедно с куфара или на предната седалка до него. Защо ще я слага в багажника?

— Има ли значение? Това е едно от онези неща, които никога няма да разберем със сигурност. Известно неизвестно. Във всеки случай ги има.

— Да, но ами ако багажникът е бил отворен, защото е вадил някакви неща от него? Ами ако се е отървавал от нещо? Улики, други сувенири. Взел ги е всичките от вкъщи или от склада, или откъдето там ги е държал, сложил ги е в багажника, после е отишъл до магазина, където задната уличка е пълна с контейнери за смет, наредени покрай стената. Може би не съм го видял в уличката, защото гледката ми е била препречена от контейнерите.

— Графикът за извозване. Тези контейнери били ли са изпразвани тази седмица?

— Ще ги изпразнят утре.

— Значи отиваш да ровиш в боклука?

— Ако не отида, ще ме човърка.

— Чакай да довърша този имейл и ще дойда с теб. Не мисля, че трябва да се пъхаш по контейнери с тези твои ребра и коляно. Освен това имам в колата комбинезони за местопрестъпления.

Бош знаеше за какви комбинезони говори. Повечето детективи държаха в багажника си работни ботуши и комбинезони, които да използват при оглед на мръсни местопрестъпления.

— Ребрата и коляното ми са добре — каза той. — Но ще ни трябва столче за стъпване или стълба… независимо кой от двама ни ще влезе.

— Иди при портиера да провериш какво може да ни даде — каза Балард. — Аз ще пратя този имейл и ще се видим при колата ми.

— Отивам.

43.

Претърсваха вече четвъртия от петте контейнера в уличката зад „Магазини и офиси Монтана“. Бяха започнали от западния край и вървяха на изток. В първите три не намериха нищо свързано с Ролс или със случая. Балард, с тъмносин комбинезон и гумени ботуши, стоеше до кръста в един зелен контейнер, разположен зад магазин за дамско облекло. Това означаваше, че отпадъците са предимно безвредни и сухи. Първият контейнер, който претърсиха, бе пълен с утайка от кафе и други боклуци от закусвалнята в западния край на площада.

При претърсването на всеки контейнер се налагаше да извадят отпадъците от последните три дни, защото търсеха нещо, което Ролс може да е изхвърлил в неделя.

— Тук няма нищо — каза Балард.

Използваше дългата дръжка на една метла, за да разравя най-долния слой боклуци в контейнера. Бош я бе взел от портиера заедно с една стълба.

— Добре, излизай тогава — каза той.

Протегна й ръка. Тя свали едната си работна ръкавица, хвана се за него, повдигна се да седне на стоманения ръб, после преметна крака върху стълбата. Бош й помогна да слезе.

— Какви неща правя за теб, Хари — промърмори тя.

— Виж, не съм те молил да идваш — каза Бош. — Ако ще се почувстваш по-добре, аз ще проверя последния.

— Не, ще се оплескаш целият. Заяждам се, защото не сме намерили нищичко, а в този комбинезон е истинска фурна.

След като тя слезе от стълбата, Бош се зае да хвърля в контейнера извадените оттам торби с боклук и други отпадъци.

Балард отиде до последния контейнер, понесла стълбата. Сложи си отново ръкавицата, после отметна тежкия пластмасов капак и почна да вади горните торби и кутии. В източния край на сградата имаше голям магазин за домашно обзавеждане. В него се продаваха по-малки предмети на бита като лампи, сувенири и свещи. Боклукът тук приличаше на онзи в последния контейнер по това, че не беше мокър, не смърдеше особено зле и се вадеше лесно. Повечето бе събран в кашони, натъпкани с парчета стиропор и мехурчест найлон. Имаше също парчета от дървени сандъци.

Бош дойде при нея и двамата бързо изпразниха горната половина на контейнера — хвърляха всичко извадено на асфалта.

— Не мога да повярвам, че все още никой не е излязъл от тези магазини да ни попита какви ги вършим — каза Балард.

— Може би моят приятел, ядосаният собственик от Седемнайсета улица, ще довтаса — каза Бош.

— Кой?

— Някакъв човек, който живее в квартала оттатък. Бях спрял на алеята му в неделя, докато чаках Ролс да се размърда. Той излезе и започна да се прави на госпожа Кравиц.

— Госпожа Кравиц?

— Съседката клюкарка от онзи стар сериал от шейсетте, „Омагьосване“. Не си ли гледала повторенията като дете?

— Предполагам, че е било преди моето време.

— Леле, колко съм стар.

След като извадиха първия слой боклуци, Балард се качи по стълбата, опря се с ръкавиците си на ръба на контейнера и майсторски преметна крака през него, за да скочи вътре.

— Задобряваш — каза Бош. — Олимпиадата в града ще е след няколко години. Ти си Симон Байлс2 от отдел „Убийства“.

— Много си смешен, Хари — отвърна Балард. — Това е още едно полезно умение, което се надявам да не ми потрябва никога повече.

Почна да подава кашони през ръба на Бош, който им намираше място на земята.

Накрая Балард успя да стъпи на дъното на контейнера и имаше по-добра опора, за да вдигне по-тежките отпадъци. Съсредоточи се върху един отворен сандък в ъгъла. Вътре имаше скулптура на жена с дете, с двусантиметрова пукнатина, минаваща през гипса. Тя се опита да го повдигне, но осъзна, че е прекалено тежък, за да го подаде през ръба на Бош. Вместо това го надигна леко и го премести от лявата си страна. Когато се обърна пак към ъгъла, видя смачкана картонена кутия, която бе лежала под сандъка със скулптурата.

— Хари — каза тя. — Я погледни.

Чу как краката му затропаха по стълбата и той се надвеси през ръба.

— Внимавай с коляното — предупреди го тя.

После посочи смачканата кутия в ъгъла.

— Със същите размери е като онази в багажника на беемвето.

Свали си ръкавиците и ги пъхна под мишница. Дръпна ципа на един джоб на комбинезона си, извади телефона и направи три снимки от различни ъгли, като се наклони първо на едната страна, а после на другата. Като свърши с това, превключи на видеокамера и подаде телефона на Бош.

— Ще я отворя. Ти снимай.

— Ясно — отвърна Бош.

Балард си сложи отново ръкавиците и приклекна до смачканата кутия, а Бош натисна бутона за запис.

Като се изключеха размерите й — 40х40х15 — напечатани отстрани, това бе картонена кутия без надписи и изглеждаше същата като онази, взета от беемвето на Ролс, която Балард бе донесла в архива тази сутрин. Не беше запечатана, но капакът й бе смачкан и това накара Балард да го разкъса, за да я отвори. Вътре, най-отгоре, имаше сгъната дреха. Балард се наклони назад, за да може Бош да я улови добре на видеото.

— Прилича ми на нощница — каза тя. — Хайде да извадим кутията, преди да започнем да ровим в нея. Можеш да спреш записа.

Бош го направи и върна телефона на Балард. После тя стана с кутията в ръце, подаде му я през ръба и каза:

— Само да проверя, че тук няма още нещо.

Бош отнесе кутията до колата на Балард и я остави върху предния капак.

Балард прекара следващите пет минути в разместване на отпадъците в контейнера, за да е сигурна, че Ролс не е изхвърлил още нещо. След като се преметна през ръба и слезе по стълбата, помогна на Бош да нахвърля извадените боклуци обратно.

Свали си работните ръкавици и ги пъхна в задните джобове на комбинезона. После извади латексови ръкавици от един преден джоб и си ги надяна, докато вървеше към колата. Когато бе подала кутията на Бош, бе усетила, че под нагънатите отгоре дрехи има нещо тежко.

Бош я последва до колата.

— Тук ли искаш да я разгледаме или да изчакаме?

— Искам да хвърля едно око — каза тя. — Да видим какво имаме.

Даде пак телефона си на Бош, за да записва по-нататъшния оглед на съдържанието на кутията. Извади дрехата и се увери, че е бяла бархетна нощница с дълъг ръкав и бродерия по яката и маншетите. Нямаше етикет от вътрешната страна, нито някакви други отличителни белези. Изглеждаше чиста. По нея нямаше кръв, нито други петна.

Балард се премести така, че да гледа към кутията отгоре.

— Хари, снимай това.

Бош пристъпи до Балард и фокусира камерата върху кутията. На дъното имаше розови пантофки, които приличаха на пухкави зайчета с нослета на върха на палеца. Под тях Балард виждаше част от дървена дръжка. Тя вдигна нощницата с една ръка, а с другата бръкна и извади пантофките-зайчета. На дъното на кутията имаше чук от неръждаема стомана с полирана дървена дръжка.

И двамата се взираха в него за един дълъг момент, без да говорят.

— Оръжие на убийство? — попита Бош.

— Същото си мислех и аз — каза Балард. — Може би. Сега трябва само да намерим случая.

Не докосна чука, защото знаеше, че по дръжката може да има отпечатъци, а по стоманената глава и „козия крак“ — ДНК. Внимателно остави пантофките на първоначалното им място, а после хвана с две ръце нощницата за раменете и я сгъна по дължина. Докато го правеше, десният ръкав се люшна към нея и тя усети удара на нещо по-тежко от бродиран маншет.

Плъзна ръка надолу по ръкава и я сви около някакъв предмет, заседнал в маншета. Бръкна с пръсти и извади гривна: дебела преплетена метална лента с една висулка на нея — художническа палитра с шест малки цветни точици по края и буквите ДО, гравирани в центъра.

— Персонална гривна — каза Балард. — Вероятно е принадлежала на някой неин приятел и е била прекалено голяма за китката й. Сигурно се е изхлузила, когато си е свалила нощницата.

— Или когато някой друг й я е свалил — отбеляза Бош.

— Точно така. Как мислиш, дали това Д-О е някакво съкращение?

— Това ли е гравирано? Прекалено е дребно, за да го видя хубаво.

— Да, Д-О. Чудя се какво ли означава.

— Ще разбереш, когато я свържеш с някой случай.

Балард кимна и погледна по уличката към задната врата на магазина НДО.

— Значи той паркира там, носи една кутия дотук, до най-далечния контейнер, и я изхвърля — каза след малко. — После обаче оставя втората кутия с другите си сувенири в беемвето и потегля. Това смислено ли ти се вижда?

— Не — отвърна Бош. — Но разсъждавах по въпроса.

— И?

— Ела тук.

Бош тръгна от колата към края на уличката на няколко метра оттам. Балард прибра нощницата в кутията и сложи гривната върху нея. После настигна Бош. Като стигнаха до ъгъла, той посочи диагонално през 17-а улица към една къща от 50-те години, която бе първата жилищна сграда след търговския район на „Монтана“.

— Ей там е алеята, където влязох на заден, след като видях колата на Ролс в уличката. Колата му беше обърната на изток, затова помислих, че като тръгне, ще излезе оттук и аз ще го видя и ще го последвам.

— Там ли ти се нахвърли госпожа Кравиц?

— Да. Гледах насам, към пресечката, когато онзи се приближи до мен, удари с юмрук по покрива на колата и започна да ми търси сметка. Това ме разсея и откъснах очи от уличката, за да се оправя с него. Той бе доста гръмогласен, защото се смяташе за господар на положението и не ме искаше там. Затова си мислех… може би Ролс е занесъл едната кутия до контейнера, а после е чул разправията на улицата.

— Той поглежда, вижда, че си ти, и решава, че трябва да се разкара.

— Точно така. Затова се втурва към колата си, обръща я в пресечката и потегля. Но другата кутия е още в багажника му. Аз излизам от алеята, минавам покрай уличката и го виждам как се измъква от другия й край.

Върнаха се до колата на Бош в мълчание. Балард предположи, че и двамата обмислят съставената току-що теория, търсейки в нея логически дупки.

— Струва ми се, че нещо не е наред — каза накрая Бош. — Нещо липсва. Защо той ще използва контейнерите зад магазина си? Това не е умно. Трябва да има друга причина да дойде тук.

— Има — отвърна Балард. — Не ти го казах, но от „Грабежи и убийства“ разпитаха човека, който работеше в магазина в неделя. Той им казал, че Ролс влязъл през задната врата, поздравил го и отишъл право при сейфа в задната стая, където се държат резервните пари в брой за всички магазини. Служителят видял как Ролс ги взема всичките. От намереното в джобовете му знаем, че са били деветстотин долара.

— Парите му за измъкване.

— Да. Но той залъгал служителя си с историята, че имал нужда от парите, за да капарира някаква кола, която щял да купува. И така, Ролс взел каквото имало в сейфа и излязъл през задната врата.

— Така се връзва. Той отива там да вземе парите и изхвърля кутиите със сувенири. Спира, отваря багажника, само че първо влиза в магазина да вземе парите. Точно тогава минавам аз и виждам багажника отворен, но нито следа от Ролс. После обикалям квартала и спирам на онази алея. Ролс излиза от магазина и отнася първата кутия до последния контейнер, за да е по-далеч от магазина просто за всеки случай. Но след като я изхвърля, чува как онзи тип ми крещи. Поглежда, вижда ме и драсва към колата си.

— Прави обратен завой в уличката, за да не го видиш как тръгва, и излиза от другия край. Връзва се, но никога няма да сме напълно сигурни. Дали е щял да изхвърли втората кутия в друг контейнер? Защо не е занесъл и двете кутии до контейнера едновременно? Можем да си блъскаме главите над това до безкрай.

— Едно от известните неизвестни — подхвърли Бош.

— Именно.

— И сега какво?

Балард посочи кутията върху предния капак на колата й.

— Искам да занеса това в „Амансън“ и да се заема с гривната. А чука ще го предам в лабораторията.

— Веднъж имах случай с чук. Беше оръжието на убийството и го извадихме от река Ел Ей на място, където течението беше доста силно. Беше стоял там трийсет и шест часа и изглеждаше съвсем чист. Но въпреки това намериха кръв в дървото на мястото, където се съединява със стоманената глава. Кръвта на жертвата. Решихме случая.

— Значи може би ще извадим късмет с този и ще го свържем с някоя жертва. Да вървим.

Тя вдигна кутията и тръгна към багажника.

— Като се върнем в „Амансън“, аз ще хващам пътя — каза Бош.

Балард отвори багажника и сложи кутията вътре. Затвори го, после отиде до вратата на шофьора. Погледна към Бош над покрива на колата.

— Къде ще ходиш?

— Шийла Уолш зрее вече достатъчно дълго — каза Бош. — Време е да отида да я видя.

— Ами Ролс?

— Мисля, че за Ролс си се подсигурила. Всички други работят върху него.

— Сам ли ще отидеш да видиш Уолш?

— Да, както и предния път. Така е по-добре.

— Ами ако синът й е там?

— Няма проблем. Той се страхува от мен.

— Вероятно има основателна причина.

44.

Бош си бе наел кола във вторник; взе я от „Мидуей“, след като се срещна за обяд с дъщеря си в един вегетариански ресторант на „Сънсет“. По-рано се бе поинтересувал за собствената си кола на полицейския паркинг, но му казаха, че детективите от отдел „Вътрешни разследвания“ още не са я освободили. Услужливият пазач на паркинга му каза също, че колата не е в движение, защото рамата била огъната при катастрофата преди престрелката с Ролс. Въпреки приказките му пред Балард, че старото чероки е непобедимо, Бош знаеше, че най-вероятно го е карал за последен път.

Спря наетата кола пред дома на Шийла Уолш. Ако тя си отваряше очите за него, нямаше да познае колата. Поседя минута, докато си събираше мислите и решаваше как ще го изиграе. Беше минала близо седмица, откакто Уолш му се бе обадила и ядосано му бе заявила да стои далеч от нея и от сина й. Бош трябваше да й внуши, че няма да се махне, докато тя не се пречупи и не разкрие каквато там тайна знаеше за Финбар Макшейн.

Слезе от колата и мина по каменната пътечка до входната врата.

Почука силно, по онзи начин, който се надяваше да стресне всеки вътре. Нищо не се случи. Той бръкна в джоба на сакото си и извади захванатите с кламер документи, за да са му подръка.

Вдигна юмрук да заудря отново по вратата и чу гласа на Шийла Уолш от другата страна.

— Вървете си. Няма да ви пусна вътре.

— Госпожо Уолш… Шийла, отворете. Имам заповед за обиск.

— Не ме интересува. Вървете другаде с проклетата си заповед за обиск.

— Нещата не стават така. Ако не отворите вратата, ще я разбия.

— Да бе, да, старец като вас. Опитайте само. Сложила съм резето.

— Разбивал съм врати четирийсет години, Шийла. Не е важна силата. А къде ще приложиш натиска. Това е едно от първите неща, на които те учат. Ако удариш на правилното място, самата ключалка чупи касата. После ще ви струва триста-четиристотин долара да я поправите — и ще трябва да измислите начин да затваряте къщата си, докато намерите някой да свърши работата. Никой никога не мисли за това. Тази част не я дават по телевизионните сериали.

Последва дълго мълчание.

Бош отстъпи назад, както би направил, ако се канеше да изрита вратата. На нея имаше шпионка и той предполагаше, че госпожа Уолш го наблюдава.

— Отдръпнете се — каза той. — Не искам да ви нараня.

В момента, в който щеше да вдигне крак и да се наклони назад за ритника, отново се чу гласът на Уолш.

— Добре, добре! Не ми разбивайте вратата.

Той изчака и чу как ключалките прищракват. Накрая вратата се отвори и пред него се появи Шийла Уолш с неподправена омраза в очите.

— Умно решение — каза Бош.

— Какво искате? — попита Уолш.

— Ако съм честен, бих предпочел просто да си поговорим, вместо да претърсвам дома ви. Това би ми отнело остатъка от деня, а вероятно въпросът може да се изясни само с обикновен разговор.

Тя не помръдна.

— Разговор за какво?

— Искате да говорим тук навън, пред съседите ли? — попита Бош. — Или може да седнем вътре?

Тя отстъпи и го пусна да влезе. Бош не я беше излъгал. Наистина имаше заповед за обиск, но това бе копие от заповед по друг случай, подписана преди години от съдия, който отдавна вече се беше пенсионирал.

— Насам — каза Уолш.

Този път го заведе в трапезарията вместо в кухнята. На масата имаше отворен лаптоп и някакви книжа. На стената отляво имаше няколко разгънати брошури и флаери, залепени с тиксо върху небесносинята боя. Бош видя карти на нещо, което приличаше на Карибите и Мексиканския залив, както и снимки на круизни кораби, планове на каюти и схеми на цели палуби. Трапезарията бе щабквартирата на интернет туристическата й агенция.

— Преди да кажа и дума повече, искам да чуя от вас, че ще оставите сина ми на мира — заяви тя. — Той преживя достатъчно и няма нищо общо с това.

— Не мога да ви обещая — каза Бош. — Четирима души са мъртви, Шийла. Цяло семейство. И аз ще намеря човека, който го е направил. Ако трябва да използвам сина ви, за да стигна до него, ще го направя. Така стоят нещата. Но вие сте тази, от която зависи всичко. Ако ми сътрудничите, няма да има нужда да притискам сина ви или да казвам на работодателите му за неговата връзка с тази история.

— Не е справедливо. Той не е замесен!

— Мислите ли, че е справедливо, че цялото семейство Галахър е било заровено в дупка в пустинята?

— Разбира се, че не. Но аз нямам нищо общо! Да не мислите, че това не предизвиква ужас у мен? Напротив. Мисля за него всеки божи ден.

— Какво искаше Финбар?

Главата й се люшна изненадано от прямотата му.

— За какво говорите?!

— Стига, Шийла — каза Бош. — Знаете за какво говоря. Синът ви е бил този, който е проникнал с взлом в къщата и ви е обрал. Извадили сте късмет, когато полицията намерила отпечатъците на Макшейн и сте могли да хвърлите вината върху него. Но е бил синът ви, а не той. Макшейн е бил тук по някое време преди обира и искам да знам защо.

— Вие сте луд. Не се отказвате и това е тормоз. Мога да пусна жалба срещу вас.

— Можете. Но ако си мислите, че това е тормоз, нищо не сте видели. Аз никога няма да спра да идвам тук. Не и докато не ми кажете каквото знаете.

Тя поклати глава, после опря лакти на масата и зарови лице в дланите си.

— Божичко, какво да правя? — промълви. — Вие няма да се откажете.

Бош свали кламера от документите, които бе донесъл. Те бяха сгънати по дължина. Той отдели последния лист и го плъзна по масата към нея.

— Отворете очи, Шийла, и погледнете това — каза Бош. — Мисля, че то ще ви помогне да постъпите правилно.

Тя отпусна ръце на масата и възропта:

— Правилно ли? За какво говорите?

— Просто го погледнете — каза Бош.

Тя притисна с палци листа към масата и се приведе да го прочете. Скоро започна да клати глава.

— Помогнете ми. Какво е това?

— Копие на страница от Калифорнийския наказателен кодекс — отвърна Бош. — Параграф трийсет и две — отнася се до престъплението подпомагане и подстрекателство към убийство.

— Какво?!

Беше по-скоро писък, отколкото въпрос.

— Боже мой — продължи тя. — Какво сте…

— Погледнете последния ред — каза Бош. — Прочетете го.

— Прочетох го. Не знам какво означава. Не знам какво искате.

— Това е давностният срок. Три години за подпомагане и подстрекателство към убийство. Това означава, че сте в безопасност, Шийла. Каквото и да направите, вече не могат и с пръст да ви пипнат.

— Мислите си, че аз имам нещо общо с убийството им? На онези прекрасни деца? Да не сте се побъркали? Вън! Махайте се от къщата ми!

Посочи към вратата и се надигна от мястото си.

— Сядайте, Шийла — каза спокойно Бош. — Никъде няма да ходя.

Тя не помръдна. Продължи да държи ръката си вдигната, с пръст сочещ към вратата.

— Казах, сядайте! — изкрещя Бош.

Гласът му я уплаши. Тя рухна на стола си, ококорена от паника.

— Чуйте ме — каза Бош и гласът му отново се върна към нормален тон. — Проверих ви преди осем години. Когато установих датата на изчезването на семейство Галахър, намерих доказателства, че тогава вие сте били на кораб на остров Косумел. Имам снимки, потвърдени разкази на очевидци, извлечения от кредитни карти, всичко. Знам, че Макшейн е чакал да заминете, за да го извърши, така че да няма риск от свидетели — никой, който да повика полицията. Но вие знаете нещо, Шийла. Знаете нещо и сега е моментът да го кажете. Вече сте чиста пред закона. Така че е време да изчистите и съвестта си. Говорете с мен, Шийла. Ако го направите, ще оставя вас и сина ви на мира. Ще изчезна завинаги от живота ви.

Тя опря отново лакти на масата, стисна ръце пред лицето си и сведе поглед към фотокопието. След малко Бош видя сълзи да капят по хартията.

— Време е да постъпите правилно — каза той. — Помислете си за онези прекрасни деца и ми кажете. Какво правеше Макшейн тук?

Тя забарабани нервно с пръсти, после погледна над кокалчетата си към Бош. За първи път той видя в очите й някакви призраци. Нещо, което носеше в себе си.

— Той беше тук — каза тя. — Дойде да ме види.

Бош кимна. Това беше жест на благодарност. Сега бе моментът да измъкне цялата истина.

— Кога?

— Обещайте ми — каза Уолш. — Че ще оставите сина ми на мира.

— Вече ви казах. Ако ми разкажете за Макшейн, ще оставя вас и сина ви на мира. Обещавам.

Уолш кимна, но й трябваше време да се успокои и да навърже историята в ума си.

— Той дойде, защото искаше пари — каза накрая. — Каза, че е загубил своите в лоша инвестиция. Заплаши ме. Дадох му каквото искаше и той се махна.

— С какво ви заплаши?

— Кълна ви се, че не знаех за Стивън и семейството му. Имам предвид, какво е станало с тях. Но през онази година, докато ги нямаше — преди още някой да разбере — осъзнах какво прави Фин с фирмата.

— „Изтърбушването“ ли?

— Какво е това?

— Разпродава оборудването и поръчва друго, което също продава. В крайна сметка фирмата фалира. Но преди това да стане, Макшейн е духнал.

— Както и да се нарича, аз знаех какво прави. Работех в „Шамрок“ от самото начало и знаех как да чета счетоводните книги. По онова време не знаехме какво е станало със Стивън, но виждах, че фирмата няма да изкара дълго. Трябваше да мисля за сина си. Затова… казах на Фин, че искам моя дял.

— И какъв беше вашият дял?

— Знаех какви пари вади, защото бях виждала поръчките и бях звъняла на клиентите ни да разбера за колко продава нещата. Казах му, че знам какво е намислил, че съм пресметнала всичко и искам половината. Четиристотин хиляди или отива в затвора. Той ми ги даде.

Бош не каза нищо; надяваше се, че мълчанието му ще я подтикне да говори още.

— Но после… ги намериха — каза тя. — Там, в Мохаве. А Фин бе изчезнал. Знаех как ще изглежда. Сякаш аз съм участвала в това. Не можех да ви кажа каквото знаех. Не можех да кажа на никого, защото изглеждах виновна.

Бош кимна, когато част от историята се навърза след толкова много години. Сети се как при последното му идване тук Шийла бе споменала за траекторията на моралната вселена. Зачуди се дали е знаела, че траекторията клони към нея.

— Казахте, че се е върнал тук за пари — каза Бош. — Колко му дадохте?

— Всичките четиристотин хиляди — отвърна Шийла. — До последния цент. Не ги бях докоснала. Не можех, след като разбрах какво е направил.

— Кога точно се състоя тази среща? Колко време преди обира, за който съобщихте?

— Две-три седмици. Може би месец.

— Преди малко казахте, че той ви е заплашвал. Как точно ви заплаши?

— Каза да му дам парите, иначе синът ми ще получи отровна доза наркотик и следващия път като го видя, ще лежи в моргата. Каза също, че после ще подхвърли на полицията за парите ми и ще ме арестуват. Не знаех нищо за никакъв отдавнашен срок или както там се нарича. Но синът ми… по онова време той имаше нужда от мен. Не можех да позволя това да се случи.

Бош кимна и запази мълчание.

— Но той нямаше нужда да ме заплашва — каза Уолш. — Нито мен, нито сина ми. Аз не исках парите. Не и след Мохаве.

Бош кимна пак, но този път заговори.

— Защо се обадихте на полицията след обира? Знаели сте, че синът ви го е извършил.

— Не знаех! — възрази тя. — Нямах представа. Мислите ли, че бих се оплакала на полицията от собствения си син? Не знаех, докато Джонатан не ми каза. Щом разбра, че съм се обадила, ми призна всичко и каза, че трябва да го защитя. А когато те ми се обадиха и ми казаха за отпечатъците на Макшейн, разбрах как да го направя. Просто казах, че е бил Макшейн.

— Къде е той, Шийла?

— Синът ми ли? Знаете къде…

— Не, Макшейн. Къде е той?

— Не знам. Как бих могла да знам?

— Да не би да твърдите, че сте държали четиристотин хиляди долара в брой под дюшека си и просто сте му ги дали и той си е тръгнал? Трябва да е имало някакъв банков трансфер.

— Те бяха в биткойни. Така ми ги даде той и така ги оставих. Прехвърлих му ги обратно от лаптопа си, ей тук. Тъкмо тогава той хвана преспапието ми. Докато ме гледаше и ми показваше как да го направя.

Бош знаеше, че проследяването на такъв трансфер ще е почти невъзможно и никога няма да отведе до физическо местоположение.

— В какъв бизнес е инвестирал той, че да загуби своята половина? — попита Бош. — Трябва да ви е казал нещо.

— Каза „Никога не инвестирай в бар“. Помня само това. Нищо повече.

— Как е било името на бара?

— Не каза.

— Къде е бил?

— И това не каза. А и аз нямах особено желание да питам. Просто исках да се махне.

Бош знаеше, че проследяването на фалирал бар с неизвестно име и местоположение след шест, че и повече години ще е все едно да се опитва да проследи биткойни. Невъзможно. Сега разполагаше с по-пълна картина, но не беше по-близо до Финбар Макшейн. Сведе поглед към старата заповед за обиск на масата и посегна да захване листовете с кламера.

— Той каза нещо, което може да ви помогне — обади се Шийла.

Очите на Бош се вдигнаха към нейните.

— Само че искам гаранции, че нищо от това няма да се обърне срещу мен или сина ми — каза тя. — И Джонатан никога не бива да разбере какво съм направила.

Тя пак плачеше и този път не се опитваше да го прикрие с ръце. Бош кимна.

— Траекторията на моралната вселена клони към справедливост, Шийла. Какво ви каза Макшейн, което би могло да ми помогне?

Тя кимна и избърса сълзите по бузите си.

— Погледна брошурите ми ей там на стената и каза: „Има само едно място на света, където можеш да видиш едновременно залез и зора“.

Бош вдигна поглед към стената, но не можа да направи връзката.

— Не схващам. Какво означава това?

— Има кораб, наречен „Зора“ — отвърна тя. — Работи за „Норвежки линии“. Акостира в Тампа, Флорида, и всяка седмица пътува надолу до Кий Уест, спира там за един ден, а после заминава за Бахамите, преди да обърне и да се върне. Това е популярен маршрут. Продала съм много екскурзии на този кораб и съм прибрала много комисиони. Разбрах точно какво има предвид той, когато го каза, защото бях чувала тази фраза и преди. Това е част от рекламата им. На Кий Уест има страхотни залези. Особено от палубата на „Зора“.

Бош погледна брошурите, налепени на стената, и видя „Норвежка зора“.

Шийла посегна към купчините сгънати брошури на масата, взе една и я подаде на Бош.

— Ето. Вземете я.

— Благодаря — отвърна Бош.

Погледна брошурата и я разтвори. На нея се виждаха щастливи хора, които лудуваха по бански в басейна на кораба или крачеха по палубата в пъстри туристически дрехи. Имаше даже снимка на хора, наредени покрай парапета и наблюдаващи залеза. „Кий Уест“, помисли си Бош. Сега знаеше къде ще търси Финбар Макшейн.

45.

Балард раздалечи рафтовете точно колкото да се промуши между тях и да отиде до случаите от 2002 г. Плъзна пръст по номерата на делата по гръбчетата на папките, после извади онази, която търсеше.

Когато се върна на работното си място, Колин Хатърас стоеше там и я чакаше.

— Какво има, Колин?

— Нищо особено. Чудех се дали имаш нужда от помощ в работата.

И посочи към кутията на бюрото на Балард. Беше онази, извадена от контейнера в уличката зад магазина на Тед Ролс в Санта Моника.

— Мисля, че ще се оправя — каза Балард. — Все още няма истинско КГГ разследване по това.

— Мога да се обадя на този-онзи, ако искаш — предложи Хатърас.

— Няма на кого да се обаждаш засега. Това е седмият от седем възможни случая. Първите шест не съвпадаха — поне по мое мнение.

— Какво точно търсиш?

— Случай, в който да има липсваща бяла нощница, пантофки-зайчета и гривна. Също така вероятно причината за смъртта ще е удар с тъп предмет.

Балард седна и отвори делото, което бе взела току-що. Прелисти го до първоначалния доклад за произшествието.

— Искаш ли аз да го прегледам? — попита Хатърас. — Нямам кой знае какво за правене. КГГ разследването за Ролс пресъхна. Сега само чакам отговори. Мога да се върна към предишните си дела, но ми е кофти да зарязвам Ролс, след като има толкова нерешени въпроси.

— Ами сувенирите? Не работиш ли върху тях?

— Работих, но ударих на камък. Не намерих никаква връзка с неразкрити случаи.

Балард знаеше, че ако не даде на Хатърас да прави нещо, вероятно ще й виси на главата цял ден.

— Знаеш ли какво? — каза тя. — Докато преглеждам този последен случай, защо не вземеш това и не видиш какво можеш да откриеш?

Докато говореше, бръкна в кутията и извади гривната, намерена в маншета на нощницата. Беше я сложила в найлоново пликче за веществени доказателства. Подаде я на Хатърас.

— Добре — каза тя. — Какво те интересува?

— Каквото и да е — отвърна Балард. — Кой е направил гривната? Откъде е била купена? На висулката има инициали. Или поне мисля, че са инициали. Много бих искала да знам кой ги е гравирал и чии са. Вече пуснах търсене в дигитализираните доклади и не намерих съвпадения. Така че единственото, което ни остава, е да се опитаме да разберем откъде идва. Знам, че шансът е малък, но опитай, става ли?

— Дадено.

— Благодаря.

Хатърас се изниза като куче, докопало кокал, макар Балард да смяташе, че това ще е загубена мисия. Но си струваше — от една страна, за да са сигурни, че са опитали всичко, а от друга, за да попречи на Хатърас да я прекъсва постоянно.

Прочете първоначалното резюме на случая от 2002-ра, който току-що бе взела от архива. Името на жертвата бе Белинда Кинг. Само на двайсет, когато я бяха убили. Голото й тяло било намерено на пода на банята в апартамента й в района на Оукуд във Венис. Била студентка по творческо писане в близкия колеж „Санта Моника“. Балард си спомни, че Ролс бе посещавал колежа „Санта Моника“ вероятно само няколко години преди Белинда Кинг. Но можеше да е и обикновено съвпадение.

Белинда Кинг отговаряше на почти всички параметри, които Балард бе въвела при търсенето си в дигиталния архив. Беше ги събрала от предметите, намерени в кутията от контейнера, и известните елементи за почерка на убийствата на Тед Ролс. Балард смяташе, че търси жертва, която е млада жена и е била нападната през нощта в дома си от непознат, който не е оставил ДНК. Също така жертвата трябваше да е намерена гола — като се има предвид, че Ролс й бе взел нощницата — и причината за смъртта вероятно щеше да е удар с тъп предмет, ако не и конкретно определена като удари с чук. Освен това жертвата можеше да е имала приятел или годеник, който й е подарил гривната. Последното изискване, което Балард бе въвела във формата за търсене, бе случаят да е отворен и неразкрит.

Търсенето бе дало седем резултата и случаят на Кинг бе седмото дело, извадено от Балард. Първите шест не бяха изцяло отхвърлени, но на Балард й се струваха неподходящи по различни причини. Надяваше се седмият случай да е категорично съвпадение, но когато премина от резюмето към снимките от местопрестъплението, бързо го отхвърли като възможно убийство на Тед Ролс. Жертвата бе открита гола и пребита до смърт, но Балард прецени, че е прекалено едра, за да се е чувствала комфортно в тази нощница. Освен това обстоятелствата по случая бяха навели детективите на мисълта, че тя е познавала убиеца си и може би е правила доброволен секс с него, преди той да я нападне. Нямаше признаци за сексуално насилие.

Разочарована, Балард се облегна в стола си. Захлопна делото и го сложи на купчината папки с другите случаи, които бе прегледала. Реши, че няма да ги връща на полиците в архива. Щеше да накара Хари Бош с неговия дългогодишен опит на детектив по убийствата да ги прегледа, за да потвърди или отхвърли заключенията й за всяко от тях.

Отърси се от недоволството от изгубения ден и реши да пусне още едно търсене в дигитализираните данни за престъпления на полицейското управление, като този път махне един от филтрите, за да види дали ще получи повече резултати.

Филтърът, който махна, бе изискването случаят да е неразкрит. Отбеляза квадратчето „Всички случаи“ и новото търсене й даде още девет престъпления с подобни характеристики. Тъй като архивът на „Амансън“ съдържаше само дела по неразкрити случаи, Балард остана в базата данни и прегледа дигиталните извлечения, готова да запише името на всяка жертва и номера на делото й, ако реши, че случаят изисква по-подробно разглеждане. За такова разглеждане щеше да й се наложи да отиде при първоначалните следователи, за да изтегли делата по разкритите случаи и да ги разпита.

Прегледа набързо деветте извлечения и не записа нито едно дело в бележника си. Макар че всички те приличаха по метод на убийствата на Сара Пърлман и Лора Уилсън, бяха приключили с присъда след съдебно решение или, в два от случаите, самопризнание. Балард знаеше, че във всяко от тях може да има съдебна грешка или дори фалшиво самопризнание, но само от съкратените извлечения не можеше да види в случаите нищо съмнително. В кратката си форма всички те представляваха просто банални обобщения и арестантски снимки. Нищо повече.

Излезе от базата данни и въздъхна, подразнена от мисълта, че е работила напразно цял ден.

Изпитваше нужда от думите на подкрепа на Хари Бош. Знаеше, че може да му се оплаче, че си е загубила времето, и той ще й отговори с мъдрост и окуражаване. Ще й напомни, че в едно разследване на убийство задънените улици винаги са много повече от следите, които водят до някакъв резултат. За него това бе основно уравнение в работата. Веднъж й бе казал, че в тяхната професия нещата са като в бейзбола. Най-добрите играчи в половината от случаите не могат да уцелят топката. И че същото е и когато проследяваш дири в убийствата.

Извади телефона си и се обади на Бош, но се включи гласовата поща.

— Хари, аз съм. Обади ми се, когато можеш. Трябва да поговорим колко скапан ден беше днес. Чао.

Стана и прибра телефона в джоба си. Видя Хатърас приведена над бюрото си в съседното отделение.

— Колин — каза Балард. — Ще се поразходя да си проветря главата, а после ще си взема кафе отгоре. Ти искаш ли нещо?

— Не, благодаря — отвърна Хатърас. — Ти знаеш, че това е медальон, нали?

Балард вече бе тръгнала да се отдалечава, когато чу въпроса. Завъртя се кръгом и се върна при Хатърас.

— Какво?

— Висулката — каза Хатърас. — Има пантичка. Отваря се и вътре има малка снимка.

Балард се приведе над рамото на Хатърас и видя, че висулката-палитра наистина има пантичка, която й позволява да се отваря като миниатюрна книга. Вътре имаше портретна снимка на млад мъж с черна коса и редки мустаци над широка усмивка.

— Не биваше да я вадиш от плика — каза тя.

— Наложи се — отвърна Хатърас. — Нямаше как да я отворя, докато беше вътре.

— Знам, но още не я бях проверила за отпечатъци и ДНК.

— Ужасно съжалявам. Струва ми се, ти каза, че всичко е минало през криминалистите.

— Не и това. Намерихме го едва днес.

Хатърас пусна гривната на бюрото си, сякаш пареше.

— Вече няма значение — каза Балард. — Пипала си я.

Взираше се в малката снимка. Приведе се да я разгледа по-добре. Младежът й се струваше познат, но не можеше да се сети откъде точно.

— Случайно да имаш лупа, Колин?

— Не, но Хари има. Видях го да я използва.

Балард заобиколи, за да отиде до работното място на Бош. Там, върху купчина разпечатки, имаше малка лупа. Тя я взе и се върна при бюрото на Хатърас.

— Дай да видя.

Хатърас стана и Балард зае мястото й. Използва лупата, за да увеличи образа в отворения медальон.

— Това сигурно е „Д-О“ — отбеляза Хатърас. — Не мислиш ли?

Балард мълчеше. Младежът на снимката явно бе латиноамериканец, с тъмна кожа, тъмни очи и буйна сресана назад черна коса. Сега вече можеше да установи приликата. Осъзна, че е виждала това лице само преди минути.

— Мисля, че го познавам — каза тя.

Стана и се върна на работното си място, като пътьом даде лупата на Хатърас.

— Познаваш го? — попита Хатърас.

— Мисля, че току-що го видях — каза Балард.

Седна и веднага рестартира базата данни на полицейското управление. Изкара последното търсене и бързо прегледа извлеченията на случаите, с които се бе занимавала току-що. При всеки от тях минаваше направо на арестантските снимки на осъдения за убийството.

Седмото извлечение съдържаше снимката на човек, осъден за убийството на приятелката си през 2009-а.

— Дай ми медальона и лупата — каза тя.

— Може ли да го пипам? — попита Хатърас.

— Вече си го пипала. Донеси ми го.

Хатърас й ги донесе. Балард използва пак лупата, за да разгледа внимателно снимката в медальона, а после се обърна към компютъра, за да направи сравнение.

Беше сигурна, че гледа две различни снимки на един и същ младеж. На едната той се усмихваше, а на другата изглеждаше мрачен. Тя стана и даде знак на Хатърас да заеме мястото й. Подаде й лупата.

— Колин, виж тази арестантска снимка на екрана и я сравни с онази в медальона. А после ми кажи, че не е същият човек.

Хатърас три пъти мести поглед от компютърния екран към медальона, преди да произнесе присъдата си:

— Същият е. Определено.

— Добре, дай да седна на компютъра — каза Балард.

Хатърас скочи и Балард бързо зае отново мястото си. Махна снимката от екрана и изкара подробностите за осъдения убиец. Името му беше Хорхе Очоа, на трийсет и шест, и излежаваше доживотна присъда за убийството на приятелката си Олга Рейес.

— Хорхе Очоа — каза Балард. — Може да го е американизирал. Да е използвал името Джордж.

— „Д-О“ — каза Хатърас. — Мисля, че си права.

Балард записа бързо номера на делото и имената на жертвата и заподозрения. Извлечението съдържаше също мястото на престъплението — Ривърсайд Драйв във Вали Вилидж. Беше случай на Северния холивудски участък.

В извлечението нямаше снимки от местопрестъплението и подробностите бяха оскъдни. Причината за смъртта бе записана като удар с тъп предмет, но това бе доста широко понятие. Балард имаше нужда от самото дело, за да се увери, че то е свързано с предметите, намерени в изхвърлената кутия.

— Колин, отивам в Долината да извадя този случай — каза Балард. — Няма да се върна днес.

— Може ли да дойда с теб? — попита Хатърас. — Имам чувството, че и аз имам пръст в това… каквото и да е то.

— Наистина имаш пръст в него. Свърши добра работа. Само че тук трябват следователи, а ти си специалистка по КГГ. Ще се видим утре, ако идваш. Тогава ще ти кажа какво е станало.

— Ще съм тук.

— Добре. И браво на теб, Колин. Чудесна работа свърши. Благодаря ти.

Балард бързо прибра лаптопа и папките в раницата си, грабна якето си от облегалката на стола и тръгна към изхода.

Когато стигна до паркинга, извади телефона си и се обади пак на Хари Бош. Отново чу записания му глас, който я подканваше да му остави съобщение.

— Хари, пак съм аз. Къде си? Мисля, че знам на кого е принадлежала бялата нощница. Обади ми се веднага щом получиш това.

После прибра телефона и скочи в колата си.

46.

Шофирането от Маями до Кий Уест беше четири часа по Презморската магистрала. По пътя имаше предимно семейни мотели, ресторанти, фабрики за сандали и магазини за кичозни тениски и сувенири, всичко това свързано с дълги мостове над удивително тюркоазената вода, в която като диаманти играеха слънчеви отблясъци. Бош бе пристигнал в Маями късно предната вечер, беше взел кола под наем и бе карал до Кий Ларго, преди да спре в паркинга на един мотел със светещ неонов надпис „Свободни места“ и да направи прекъсване за през нощта.

Сега бе сутрин и планът му беше да стигне до Кий Уест до обяд и да започне издирването на Финбар Макшейн. Отправната му точка щеше да е тамошното полицейско управление. Не се бе обадил предварително и нямаше уговорена среща. Харесваше му мисълта да отиде на сляпо.

Малко след Маратон имаше задръстване заради катастрофа на Седеммилния мост, което увеличи пътуването с близо час. Вече минаваше един, когато спря на паркинга на полицейското управление в Кий Уест. Когато слезе от колата, контузеното му коляно бе схванато и туптеше от дългото шофиране. Не бе взел никакви обезболяващи, защото искаше да е бодър по време на шофирането, но сега отвори багажника, разкопча сака, който бе приготвил в Ел Ей, и лапна две таблетки „Адвил“. Надяваше се лекарството да е достатъчно силно, за да намали болката бързо.

Полицейското управление бе боядисано в оранжево-розови пастелни цветове. Рецепцията представляваше всъщност един външен прозорец, зад който имаше полицай, седнал на бюро. Бош зачака на слънцето, втори на опашката след един мъж, който питаше как да съобщи за кражба на велосипед. Усещаше как влагата лепне по кожата му. Дори въздухът в дробовете му му се струваше тежък.

Най-после дойде неговият ред и Бош докуцука до прозореца и показа значката си. Имаше високоговорител и микрофон, вграден в стъклото.

— Здравейте — каза той. — Работя за отдел „Неприключени следствия“ на Лосанджелиското полицейско управление. Дошъл съм по един случай и исках да видя дали бих могъл да поговоря с някого от „Изчезнали лица“.

Стъклото бе тъмно почти колкото задните прозорци на лимузина. Бош едва можеше да различи силуета на някакъв човек, седящ от другата страна, но не можеше да познае дали говори с мъж или с жена.

По високоговорителя се разнесе мъжки глас.

— Неразкрит случай за изчезнало лице?

— Хм, не точно — каза Бош. — Но мисля, че някой детектив от „Изчезнали лица“ може би ще успее да ми помогне да намеря човека, когото проследих дотук.

— Името ви?

— Хари Бош.

— На значката не пишеше ли „пенсиониран“?

— Да. Работя като доброволец. По-рано разследвах неразкрити случаи, когато бях в управлението. Помолиха ме да се върна, след като се пенсионирах.

— Добре, изчакайте да се обадя. Ако не възразявате, бихте ли отстъпили от прозореца, за да могат да минават други?

— Няма проблем.

Бош отстъпи от прозореца и застана от лявата му страна. Обърна се, огледа се и видя, че никой друг не чака ред.

Пет минути изтекоха бавно. Той се облегна на стената до прозореца, за да не натоварва коляното си. Хапчетата, които бе взел, още не отслабваха болката.

Никой друг не се приближи до прозореца, а мъжът зад него не даде на Бош никаква информация. Бош усещаше как ризата му започва да лепне от пот по гърба му. Свали си спортното сако и го преметна през ръка.

Най-после се чу метално стържене на отваряща се тежка врата и на прага застана мъж със свободна мексиканска риза. Ризата едва скриваше пистолета и значката на кръста му.

— Лосанджелиска полиция? — попита мъжът.

— Аз съм — каза Бош.

— Елате.

— Благодаря.

Когато Бош пристъпи към вратата, мъжът протегна ръка.

— Кент Осбърн.

Бош я стисна.

— Хари Бош. Благодаря ви за отделеното време.

— Трябва да намираме време за лосанджелиската полиция — каза Осбърн. — Там е голямото добрутро.

Бош се усмихна неловко. В тона на Осбърн имаше нотка на сарказъм.

Осбърн заведе Бош в един детективски отдел, където той преброи бюра за шестнайсет детективи. Нямаше висящи от тавана табели, които да обозначават секциите за различни видове престъпления. Зад половината от бюрата седяха мъже или жени и повечето от тях впериха очи в Бош, когато влезе.

Бюрото на Осбърн бе последното на първия ред. Той дръпна стола от едно празно бюро и го изтъркаля пред своето.

— Сядайте. Ранен ли сте? Куцате.

— Катастрофирах в неделя. Прецака ми се коляното.

— Май и ухото ви се е прецакало.

— Да.

Седнаха. Осбърн погледна нещо на екрана на настолния си компютър, после премести очи към Бош.

— Е, какво мога да направя за Лосанджелиската полиция?

— Не знам дали човекът зад прозореца ви е обяснил нещо, но аз работя по неразкрити случаи на убийства — каза Бош. — В момента се занимавам с четворен случай — четиричленно семейство, убито с пистолет за пирони и заровено в пустинята.

— Това сигурно боли.

Бош не обърна внимание на този жалък опит за черен хумор.

— Случаят е почти на девет години — продължи той. — Наскоро го отворихме наново и има един човек, който ни интересува. Надежден свидетел ни съобщи, че се намирал тук, но това е било поне преди шест години.

Осбърн се намръщи.

— Шест години в Кий Уест са много време. Този град се променя бързо. Хората идват и си отиват. Защо сте поискали копой от „Изчезнали лица“?

Бош отдавна не бе чувал да използват тази дума за детектив, а може би и никога в реалния свят.

— Заради престъплението в Ел Ей. Този човек е играл в дългосрочен план. Наел се е на работа, трудил се е да се издигне в продължение на години и когато станал ценен работник, убил собственика и семейството му и разпродал бизнеса в класическа схема на „изтърбушване“. Предполагам, че е дошъл тук, за да направи същото отначало.

— Доколкото знам, тук нямаме убити семейства.

— Свидетелят ми от Ел Ей каза, че той инвестирал в бар в Кий Уест, а после барът фалирал. Мисля, че ако той е тук, се е заел с нещо друго.

— Ами това с изчезналите лица?

— Имате ли случай с някоя изтъкната личност — като например собственик на някакъв бизнес — който е изчезнал?

Осбърн се облегна в стола си и го завъртя насам-натам, докато мислеше по въпроса.

— Аз поне не знам за такова нещо. Нашите случаи са предимно за отегчени тийнейджъри, които драсват към Маями, или туристи, които така се натаралянкват в „Мърлявия Джо“, че не могат да намерят пътя до мотела си. Не се сещам някой изтъкнат гражданин да е изчезвал.

— А да знаете за бар, който е фалирал преди шест-седем години?

Осбърн се засмя.

— Такива има колкото си щете.

— Нищо ли не ви идва наум? — настоя Бош. — Говоря за нещо голямо. Моят човек е вложил четиристотин хиляди в него и ги е загубил.

— Знаете ли какво, човекът, с когото трябва да говорите, е Томи от „Картографът“.

— „Картографът“? Това бар ли е?

— В „Къщата на кея“.

— „Къщата на кея“?

— Ама вие от Ел Ей нищо не знаете! Това е хотел в края на „Дювал“. Мисля, че в последно време човек трябва да е отседнал там, за да го допуснат в „Картографът“. Някога беше истинска дупка. Но сега държат отрепките настрани.

— Ами Томи?

— Той налива пиячка там вече над четирийсет години. И познава местните барове много по-добре от всеки в тази сграда.

Бош кимна. После вдигна с една ръка спортното си сако, бръкна в един джоб и извади документ, който бе копирал от делото на семейство Галахър. Подаде го на Осбърн и той го разгъна. Беше листовка за издирване на опасни престъпници. В горния й край имаше снимка от калифорнийската шофьорска книжка на Финбар Макшейн. Под нея четири по-малки копия, изменени от полицейския художник, така че да покажат възможната нова външност, която може да си е придал Макшейн след бягството си. На изменените снимки Макшейн бе представен във вариантите с голяма брада, с козя брадичка, с дълга коса и с бръсната глава. Бош бе разпространил листовката за Макшейн малко след като му възложиха случая за първи път. Това означаваше, че снимките са поне на осем години и ползата от тях е съмнителна. Но нямаше какво друго да предложи.

— Това ли е вашият човек? — попита Осбърн.

— Да — каза Бош. — Познавате ли го? Виждали ли сте го?

— Не бих казал. Откога е тази листовка?

— От осем години. Сега трябва да е на четирийсет и четири.

— Това е доста време. Не можаха ли да изготвят нещо ново?

— Работят по въпроса. Мислите ли, че бихте могли да я покажете на инструктажа? Да проверите дали някой от патрулните ви го е виждал.

— Мога да го направя. Но шансът е малък.

— Въпреки това ще съм ви признателен.

Осбърн взе една пачка лепящи се листчета и я сложи пред Бош.

— Напишете си номера на телефона и ще ви се обадя, ако разбера нещо.

— Нямам телефон. Загубих го и днес трябва да си купя нов. Мога да ви се обадя утре от хотела.

Осбърн направи физиономия, сякаш питаше: „Кой в днешно време няма телефон?“.

— Кой хотел? — попита вместо това.

— Ами предполагам, ще видя дали имат свободни места в „Къщата на кея“.

— В Лос Анджелис сигурно ви отпускат много пари за хотели. Там ще ви съдерат поне петстотин на вечер по това време на годината.

Бош кимна и каза:

— Благодаря за помощта. Както и за инструктажа.

— Няма проблем — отвърна Осбърн. — Сигурен ли сте, че сте добре?

— Да. Защо?

— Не знам. Изглеждате ми малко нестабилен.

— От влагата е. Не съм свикнал с нея.

— Да, имаме я много тъдява.

Като се върна на паркинга, Бош се забави за момент, преди да влезе обратно в колата, за да вдигне очи към небето. Редица кълбести облаци плуваше над острова. Бош имаше чувството, че тук светлината е различна, не толкова мека като в Калифорния. В нея имаше някаква резлива яркост.

Качи се в колата и се замисли за Осбърн. Чудеше се дали може да му вярва. Не беше сигурен. Запали колата и потегли.

47.

Балард държеше значката в едната си ръка, докато с другата почука по вратата. След малко й отвори ниска жена със същия цвят и черти на лицето като Хорхе Очоа.

— Госпожа Очоа? — попита Балард.

— Си — отвърна жената.

На Балард веднага й се прииска да бе взела със себе си испаноговорещ полицай. Можеше да се отдръпне настрани и да се обади в Северния холивудски участък, за да види дали има такъв на разположение, но вместо това продължи.

— Ла полиция. Хабла инглес?

Жената се намръщи, но после се извърна от вратата и закрещя на испански към вътрешността на къщата. Единствената дума, която Балард различи, беше „полиция“. После жената се обърна пак към нея и кимна, сякаш току-що бе решила проблема. След една неловка минута мълчание зад нея на вратата се появи млад мъж с разчорлена от спане коса. Беше почти точно копие на Хорхе Очоа от арестантските снимки, които Балард бе разгледала, докато четеше делото.

— Какво има? — попита той.

Явно бе раздразнен от ранното събуждане, макар да беше почти обяд. Балард бързо анализира татуировките ВМ по ръцете му и разбра, че той е член на уличната банда Вайнландските момчета. Знаеше, че денят на един гангстер обикновено започва в следобедните часове. Сега беше още рано.

— Ти си Оскар, нали? — каза Балард. — Искам да поговоря с майка ти за брат ти.

— Брат ми го няма — отвърна Оскар. — Освен това не говорим с ченгета. Адиос, пута.

Понечи да затвори вратата, но Балард протегна ръка и го спря.

— Наричаш някой, който иска да помогне на брат ти, курва?

— Да му помогнеш? Мамка му. Можеше да му помогнеш, когато той твърдеше, че не го е направил. Но не, вие гледахте само да го тикнете в пандиза.

— Искам да покажа нещо на майка ти. То може да е тъкмо онова, което ще изкара Хорхе от затвора. Ако искаш да си тръгна, ще си тръгна. Но другия път, като ходиш на свиждане при брат си, му кажи, че съм идвала, а ти си ме отпратил.

Оскар не помръдна, нито проговори. После майка му му зашепна нещо. Балард знаеше достатъчно испански, за да разбере, че тя пита сина си какво иска тази жена. Госпожа Очоа я бе чула, че споменава името на Хорхе.

Оскар не отговори. Обърна се пак към Балард и й направи място да влезе.

— Покажи й го — каза той.

Балард пристъпи вътре. Беше прекарала предната нощ в изучаване на делото, което бе взела от Северния холивудски участък. Първата й работа на сутринта беше да се опита да издири семейството на Олга Рейес. Но то, изглежда, бе напуснало Лос Анджелис след убийството й и Балард още не бе успяла да ги открие. Най-голямото й постижение бе една съседка, която каза, че мисли, че семейството заминало за Тексас.

Така че й оставаше да работи само по линия на Хорхе Очоа, ето защо сега се намираше в къщата на майка му в застроен след Втората световна война парцел в Сънланд.

Въведоха я в малка скромно обзаведена гостна, където тя веднага забеляза признаци, че е на прав път. По стените висяха в рамки няколко картини и скици, които приличаха на затворническо изкуство. Всички бяха направени върху амбалажна хартия и подписани с молив.

— Да не би Хорхе да е искал да стане художник? — попита тя.

— Той е художник — отвърна Оскар. — Покажи й каквото имаш и си върви.

Балард се подразни на себе си, че не е обмислила добре въпроса.

— Добре — каза тя. — Кажи на майка си, че ще й покажа снимка на едно бижу и искам да знам дали го е виждала преди.

Докато Оскар превеждаше, Балард свали раницата от рамото си и я отвори на пода. Извади една папка, съдържаща цветна снимка на гривната с висулката-палитра с размери 20х25 см, която бе разпечатала тази сутрин вкъщи. Връчи я на Оскар, за да я предаде на майка си. Искаше да заинтересува и него.

Оскар отвори папката и се взря в снимката заедно с майка си. Балард наблюдаваше жената за реакция и разбра по очите й, че я е познала.

— Виждала я е — каза бързо Балард.

Оскар и майка му размениха няколко думи и Оскар преведе:

— Тя казва, че е на брат ми. Подарил я е на Олга, защото се обичали. Къде я намерихте?

Балард знаеше, че въпросът идва от него, така че отговори:

— В момента не мога да ти кажа. Но мисля, че с нейна помощ брат ти ще излезе от затвора.

— Как?

— Мисля, че мога да докажа, че някой друг е убил Олга.

Изведнъж коравата черупка на Оскар се пропука и Балард видя в очите му надежда и страх. После той се извърна и преведе за майка си.

— Диос мио — промълви тя. — Диос мио.

Посегна, сграбчи ръката на Балард и почти изстена:

— Моля!

Твърдата черупка на Оскар се върна на мястото си и той каза:

— Дано не се ебавате с нас.

— Не — отвърна Балард. — Питай майка си дали знае откъде Хорхе е взел гривната.

Размяната на думи на испански бе бърза.

— Не знае — каза Оскар.

— Ами висулката? — попита Балард.

Този път отговорът нямаше нужда от превод. Жената поклати глава. Балард погледна Оскар и попита:

— А ти?

— Какво искате да кажете?

— Брат ти беше ли от Вайнландските момчета?

— Не, но вашите хора на процеса доста се постараха да изглежда така.

— Интересува ме откъде Вайнландските момчета си взимат верижките.

Оскар не отговори, разколебан от гангстерското правило да не се говори за бандата пред полицията. Можеха да го убият за това.

— Знаеш ли какво означава „произход“? — попита Балард. — Освен майка ти да разпознае гривната като принадлежаща на брат ти, може да се наложи да установя откъде я е взел Хорхе. Тогава ще имам две потвърждения, когато отида в прокуратурата.

— Той не беше гангстер — каза Оскар. — Беше художник.

От прегледа си на делото Балард знаеше, че обвинението е представило снимки на улично изкуство, приписвано на Хорхе Очоа, и ги е използвало, за да намекне за негова връзка с бандата. Това бе подмолен начин да манипулират представата на журито за него.

— Ще ви оставя визитката си — каза Балард. — Ако се сетите за нещо, например за някой местен магазин, откъдето Хорхе може да е взел гривната, обадете ми се.

— Аз не говоря с ла полиция — заяви Оскар.

— Дори ако това може да помогне на брат ти да докаже, че не е убил Олга?

Оскар си замълча. Балард погледна майка му и каза:

— Грациас, сеньора. Естаре ен контакта.

Веднага щом се върна в колата си Балард извади телефона и позвъни на Хари Бош. Адреналинът бе закипял във вените й в момента, когато майката на Хорхе Очоа бе познала гривната. Балард трябваше да каже на някого за обрата в случая и Бош бе първият й избор.

Но отново се включи гласовата поща.

— Хари, пак съм аз. Къде си, по дяволите? Нещата се развиват бързо и имам нужда от теб да работиш върху Ролс. Свързах друг случай с него и чуй ме добре, някой лежи в затвора за убийство, което е извършил Ролс. Сигурна съм в това. Искам да ми се обадиш веднага щом чуеш съобщението ми.

Затвори и въздъхна обезсърчено. Но скоро ядът й към Бош се смени със загриженост. Той беше стар и не в най-добро здраве. Освен видимите контузии, катастрофата в неделя като че ли го бе лишила от още нещо.

Отвори указателя на телефона си и се обади на дъщерята на Бош. Той бе споменал, че Мади работи вечерна смяна, затова тя реши, че не би трябвало нито да спи, нито да е на работа.

Мади Бош отговори веднага.

— Мади, Рене Балард съм.

— Здрасти, какво става?

— Хм, говорила ли си напоследък с баща си? Трябваше да работим върху нещо, а не мога да се свържа с него.

— Ами, видях го във вторник, когато обядвахме заедно, а после го закарах да си вземе кола под наем. Но оттогава не сме говорили. Какво…

— Сигурна съм, че всичко е наред, но наистина трябва да говоря с него. Можеш ли да направиш нещо за мен? Той веднъж ми каза, че си дала разрешение той да проследява телефона ти, както и ти неговия. Това още ли важи?

— Да. Значи искаш да проверя къде е?

— Това ще ми помогне, ако нямаш нищо против. Наистина имам нужда от него за един случай, по който работя.

— Изчакай малко.

Балард зачака, докато Мади използваше телефона си да провери местоположението на баща си чрез проследяване на джиесема му.

— Хм… така, показва ми, че е на полицейския паркинг на Западното бюро. Не, чакай, това е старо. Телефонът му сигурно е изключен или му е паднала батерията. Това е от неделя вечерта и е последното местоположение, което имам.

Балард събра две и две. Полицейският паркинг трябваше да е мястото, където бяха закарали колата на Бош след катастрофата с Ролс в неделя.

— В колата му е — каза тя. — Той говореше с мен, когато Ролс го блъсна, и телефонът е излетял от ръката му. Сигурно още е в колата и батерията му се е изтощила някъде в неделя през нощта.

— Е, тогава къде е? — попита Мади и в гласа й зазвуча притеснение.

Умът на Балард вече се колебаеше на границата между тревогата и паниката.

— Не знам — отвърна тя. — Той има ли още домашен телефон?

— Да — каза Мади. — Чакай да му се обадя, а после или той, или аз ще ти звъннем.

Балард зачака, седнала в колата. Знаеше, че следващият й ход ще зависи от това кой ще й се обади.

Обаждането дойде след минута и беше от Мади.

— Не отговаря. Оставих му съобщение, но започвам да се тревожа.

— Кога започва смяната ти днес?

— Всъщност днес почивам.

— Имаш ли ключ за къщата на Хари? Мисля, че трябва да проверим.

— Имам. Кога?

— Аз съм в Долината. Мога да стигна дотам за половин час максимум.

— Добре, и на мен ми трябва горе-долу толкова. Ще се видим там.

— Добре. Ако стигнеш първа, може би трябва да ме изчакаш, преди да влезеш.

— Ще видим.

— Е, тръгвам.

Затвориха и Балард запали колата. Гумите й изсвириха по асфалта, когато потегли. Искаше да стигне до къщата на Бош преди дъщеря му.

48.

Бош седеше на леглото, вдигнал болния си крак. Беше сложил торбичка с лед на коляното си и тя, изглежда, го облекчаваше повече от втората доза „Адвил“. Намираше се в стаята си в „Къщата на кея“ и разглеждаше туристическата карта на Стария град, която бе получил от служителя на рецепцията при нанасянето си. На нея бяха ясно отбелязани местата за наблюдение на залеза и кейовете, където приставаха круизните кораби. Смяташе да ги провери при търсенето на Финбар Макшейн, макар че това бе все едно да търсиш игла в купа сено.

Стаята му имаше малък балкон с изглед към тюркоазните води. Очите му все се отклоняваха натам, защото бе свикнал със студените и мрачни сиво-черни води на Тихия океан. Видя един голям катамаран да минава бавно и сякаш всеки сантиметър от палубата му бе покрит с пътници. Отстрани на корпуса бе изписан телефонен номер за резервиране на място за разходка по залез.

Преди да влезе в стаята си Бош бе използвал картата на комплекса, получена също на рецепцията, за да намери „Картографът“ и да разбере, че не отваря преди пет. Смяташе в този час да е там, с надеждата да поговори с бармана, преди да се е събрала навалица.

Имаше да чака още един час и той реши да използва това време, за да се разходи през Стария град, като показва на хората листовката с многото възможни лица на Финбар Макшейн. Стана и остави торбичката с лед в мивката в банята. Ледът и болкоуспокояващото бяха успели с общи сили да накарат коляното му да се почувства използваемо — поне донякъде.

Излезе от стаята и от хотела и тръгна нагоре по улица „Дювал“, като се отби в „Мърлявия Джо“ и други барове и питаше барманите дали познават мъжа на снимките.

Не получи положителни отговори. Но пък остана с впечатлението, че повечето бармани и сервитьорки, на които показваше листовката, сами бяха избягали от нещо, преди да попаднат в Кий Уест. Лош живот, лоша връзка, лошо престъпление — нямаше значение какво, но то ги правеше неохотни да посочат един свой събрат, поел по пътя на бягството. Бош не спомена на никой от тези, с които разговаряше, че мъжът на листовката е единственият заподозрян за убийството на цяло семейство. Не искаше да разбива романтичната им представа за бягство от миналото.

Върна се в „Къщата на кея“ в пет и отиде право в „Картографът“, който бе забутан в един коридор на първия етаж в главното крило на хотела. Когато стигна там, някакъв човек със сива коса, хваната на конска опашка, тъкмо отключваше вратата.

Той влезе и Бош го последва. Барът бе малък, горе-долу с размерите на хотелска стая, защото явно някога бе представлявал точно това. Отляво имаше тезгях с шест стола, а отдясно — няколко малки масички и места за сядане. Бош си помисли, че капацитетът на заведението ще бъде надхвърлен само от двайсет посетители.

Настани се на първия стол и зачака мъжа с конската опашка да мине зад бара, който бе целият от тъмно дърво, с лампи под трите редици бутилки с алкохол, които създаваха кехлибарено сияние. На стената бяха забодени много снимки, почти всичките пожълтели от времето. Нямаше прозорци с изглед към водата. Тук бе място за съзерцание на алкохола, а не на залязващото слънце.

— Това май боли — каза барманът, като посочи ухото на Бош.

— Не чак толкова — отвърна Бош.

— Рибарска кука ли? — поинтересува се барманът.

— Де да беше.

— Значи куршум.

— Откъде знаеш?

— Рибарските куки ги познавам от Кий Уест. Куршумите от Виетнам.

— Ясно. С кои беше там?

— Морски пехотинци едно-девет.

— Ходещите мъртъвци.

Бош знаеше за „ходещите мъртъвци“. Първи батальон на девети морскопехотен полк бе дал повече жертви от всяко друго подразделение през войната и оттам бе дошло името, с което станаха известни.

— Ами ти? — попита барманът.

— Армията — каза Бош. — Първи пехотен, инженерният батальон.

— Тунелите.

— Да.

Барманът кимна. Знаеше за тунелите. После попита:

— В хотела ли си?

— Двеста и втора стая — отвърна Бош.

— Не ми приличаш на турист.

— Предполагам, трябва да си взема шорти и сандали, а може би и хавайска риза.

— Това ще помогне.

— Ти ли си Томи?

Барманът спря шетането си зад бара в подготовка за предстоящата вечер, погледна го и попита:

— Познавам ли те?

— Не, за първи път съм в Кий Уест — каза Бош. — В полицейския участък ми казаха, че ти си човекът, с когото трябва да говоря.

— За какво?

— За баровете в Кий Уест. Опитвам се да намеря бар, който е затворил преди шест, може би седем години.

— Как му е името?

— Точно там е проблемът. Нямам име.

— Изглежда ми малко мъгляво. Ченге ли си?

— Бях. Сега просто се опитвам да намеря един човек, който е дошъл тук от Ел Ей, инвестирал е в бар, а после е загубил всичко. Между другото, казвам се Хари.

И протегна ръка през барплота. Томи избърса своята с една кърпа и я стисна.

— Откога си тук, Томи? — попита Бош.

— Нека се изразя така: по-дълго от всеки друг — отвърна Томи. — Този човек, когото търсиш — сигурно си има име?

— Има, но не мисля, че го използва тук. Финбар Макшейн. Ирландец е.

Бош се вгледа в очите му, за да види дали в тях ще проблесне искрица на разпознаване. Имаше.

— „Ирландският галеон“ — каза Томи.

— Какво? — попита Бош.

— Това е барът. Двама ирландци го отвориха някъде преди осем години. По-точно единият го отвори, а после дойде другият и станаха съдружници. Сякаш ни е притрябвала още една ирландска кръчма в Кий Уест. Направиха го отвън да прилича на испански галеон, чат ли си? Барът изкара година-две и пусна кепенците. Онези загубиха всичко и оставиха цял куп кредитори, които така и не си получиха парите.

Бош знаеше, че в държавните и местните агенции за контрол на алкохолните лицензи ще има данни за собствениците, а може би и обявяване на фалит. Това, че беше научил името на бара, беше добра следа.

— Ти познаваше ли ги — съдружниците?

— Не, бяха външни хора, не от местните — отвърна Томи.

— А имената им знаеш ли?

— Не, не съм сигурен дали изобщо някога съм ги знаел.

— А кой ще ги знае?

— Добър въпрос. Чакай да помисля. Ще пиеш ли или само ще разпитваш?

— Бърбън.

— Имам „Миктърс“, „Полковник Тейлър“ и малко останал „Блантънс“.

— „Блантънс“, чист.

— Това е добре, защото още чакам да ми докарат леда.

Томи лъсна с кърпата една чаша, после наля в нея щедра доза „Блантънс“ и я сложи пред Бош. Изглеждаше, че в кръглата бутилка е останало още колкото за един шот.

— Сланча3.

— Наздраве — отвърна Бош.

В бара влезе мъж, понесъл голяма кофа от неръждаема стомана, пълна с лед. Подаде я над тезгяха, Томи я взе и я изсипа в един контейнер. Върна кофата на мъжа.

— Благодаря, Рико.

После погледна Бош и посочи леда.

— Така ми е добре — отвърна Бош.

Томи вдигна пръст, сякаш искаше пауза, докато обмисли някаква нова идея.

— Мисля, че познавам някого — каза след малко. — Ще ми се отблагодариш за това, нали?

— Да — потвърди Бош.

Видя как Томи извади изпод тезгяха жичен телефон, набра някакъв номер и зачака. После чу неговата страна от един кратък разговор.

— Хей, помниш ли „Ирландският галеон“? Какво стана с онези двамата?

На Бош му се искаше да хване телефона и да започне да разпитва, но знаеше, че това вероятно е бърз начин да сложи край на разговора с Томи и на сътрудничеството с него.

— А, да, вярно, струва ми се, че бях чул нещо такова — каза Томи. — Как се казваха те?

Бош кимна. Оказваше се, че не е нужно да учи бармана.

— А къде се дяна Дейви? — попита Томи.

Разговорът свърши след няколко секунди и Томи погледна Бош, но без да му казва какво е чул току-що. Бош схвана намека и бръкна в джоба си. Беше теглил четиристотин долара от един банкомат на летището преди полета вчера. Парите бяха излезли на петдесетачки и двайсетачки. Сега той отдели четири петдесетачки и ги сложи на бара.

— Първоначалният собственик бил Дан Касиди — каза Томи. — Но той напуснал острова, след като затворили бара.

— Къде е отишъл? — попита Бош.

— Моят човек не знае. А приятелят му от Ирландия, когото взел за съдружник, бил Дейви Бърн, но всички смятали, че името е фалшиво.

— Защо?

— Очевидно е, че е псевдоним. „Дейви Бърн“ е името на една кръчма в „Одисей“, романа на Джойс за Дъблин. Смята се, че там наистина има такова заведение, което все още работи след цели сто години. Затова тукашните хора решили, че той е човек на ИРА или нещо подобно, който е дошъл тук и си е сменил името, защото по онова време било прекалено опасно да използва своето.

Бош не отбеляза, че проблемите с ИРА са били главно в Северна Ирландия, а не в Дъблин. Вместо това попита:

— Твоят човек каза ли дали го е виждал някога? Дали би могъл да го разпознае на снимка?

— Не каза, но се съмнявам, че го е виждал — отвърна Томи. — Той е дистрибутор на „Бъд“ за целия окръг Монро. Затова знае какво става във всеки бар в Кий, но той самият не е карал камион за доставки от години. Каза обаче, че тези двамата го набутали с два бона за бира, когато затворили.

— Имаш ли джиесем?

— Разбира се.

— Можеш ли все пак да снимаш това и да го пратиш на приятеля си? Човек никога не знае.

Бош разгъна листовката върху бара. Томи се вгледа задълго в нея. После я плъзна по плота, докато не се озова под една от висящите лампи, извади телефон от джоба си и я снима. След като го направи, върна листовката на Бош и каза:

— Полицейско управление Лос Анджелис. Мислех, че вече не си ченге.

— Не съм — отвърна Бош. — Това е старо. От случай, който водих, когато още носех значката.

— Значи той е онзи, който се е измъкнал, или нещо такова? Белият кит, „Именувайте ме Ишмиъл“ и така нататък?

— „Моби Дик“, нали?

— Да. Първият ред от книгата.

Бош кимна. Никога не бе чел книгата, но знаеше кой я е написал и че Моби Дик е белият кит. От споменаването на Джойс и Мелвил оставаше с впечатлението, че разговаря с може би най-начетения барман в Кий Уест. Томи, изглежда, разбра какво си мисли и каза:

— Когато нямам много работа, чета. Е, какво е направил? Твоят бял кит.

— Убил е четиричленно семейство — отвърна Бош.

— Мамка му.

— С пистолет за пирони. Момиченцето е било на девет, а момченцето на тринайсет. После ги заровил в дупка в пустинята.

— Леле, божке.

Томи сложи ръка върху петдесетачките и ги плъзна обратно през тезгяха към Бош.

— Не мога да ти взема парите. Не и за такова нещо.

— Ти ми помогна.

— Сигурен съм, че никой не ти плаща да го търсиш тоя.

Бош кимна. Разбираше. После зададе най-важния въпрос.

— Твоят приятел, дистрибуторът на бира, каза ли дали Дейви Бърн още е на острова?

— Каза, че за последно чул, че Дейви работи на стария пристан за лодки под наем. Но това било преди няколко години.

— Къде е старият пристан за лодки под наем?

— Точно под моста на Палм Авеню. Имаш ли кола?

— Да.

Томи посочи към дъното на бара.

— Най-лесният път е да хванеш по Фронт Стрийт от Стария град и да излезеш на „Итън“. После „Итън“ става Палм Авеню. Минаваш по моста и там е пристанището. Не можеш да го пропуснеш.

— За колко лодки говорим? — попита Бош.

— Много са. Моят приятел не знае на коя работи този човек.

— Добре.

— На твое място бих тръгнал веднага. Тази част от града ще започне да се пълни за залеза. Ще станат такива задръствания, че не можеш да се измъкнеш оттук.

Бош вдигна чашата си и отпи първата и последна глътка от нея. Бърбънът сладнеше на езика му, но разпалваше истински огън в гърлото му. Осъзна, че вероятно бе трябвало да си поръча нещо, което влиза по-гладко — например порто или каберне.

— Благодаря за помощта, Томи — каза той. — Семпер фи.4

— Семпер фи — отвърна Томи, явно приемайки поздрава на морските пехотинци от човек, който не е такъв. — Онези тунели, човече… адски шибано място.

Бош кимна и каза:

— Адски шибан свят.

— Много гняв има на света — каза Томи. — Хората правят неща, каквито изобщо не очакваш.

Бош взе две от петдесетачките от плота и ги прибра в джоба си. Плъзна другите две обратно към Томи и каза:

— Допий „Блантънса“ вместо мен.

— С удоволствие — отвърна Томи.

На излизане Бош задържа вратата отворена за една двойка по шорти, сандали и хавайски ризи, която влизаше в бара.

49.

Балард стоеше облегната на колата си пред дома на Бош и си мислеше за последния им разговор. Бош бе казал, че ще отиде да разпита още веднъж Шийла Уолш за случая Галахър. Беше се надявал тя да разкрие каквото знаеше за Финбар Макшейн срещу защита за сина си. Балард реши, че ако не намери Бош до края на деня, ще потърси адреса на Шийла Уолш и също ще я посети.

Колата на Мади Бош се появи иззад ъгъла и спря под един празен навес за паркиране. Балард я посрещна пред входната врата.

— Почуках — каза тя. — Няма отговор.

— Тогава да се надяваме, че не е тук — каза Мади.

— Защо не ме оставиш да направя една бърза обиколка, преди да влезеш?

— Аз съм голямо момиче, Рене.

— Просто исках да ти го предложа.

— Разбирам. Благодаря ти.

Мади извади от джоба си връзка ключове и отключи вратата. Без да се колебае, я бутна и влезе преди Балард.

— Татко?

Нямаше отговор. Балард пристъпи в хола и се огледа да види дали нещо изглежда не на място. Погледна грамофона на Бош и видя, че поставената на него плоча е албумът на Кинг Къртис, който той слушаше, когато бе дошла да го вземе миналата седмица. Предположи, че влизането му в отдел „Неприключени следствия“ го е обсебило дотолкова, че да няма време да слуша любимата си музика.

— Татко, тук ли си?

Нищо.

— Аз ще проверя отзад — каза Мади.

Изчезна по коридора, а Балард влезе в кухнята, за да провери мивката и кошчето за боклук за някакви признаци на живот. И двете бяха чисти и празни. Балард се върна в хола и мина в трапезарията, където на масата лежаха две спретнати купчинки документи. Заобиколи и се наведе да прочете над какво е работил последно Бош. Чуваше стъпките на Мади по дъските на пода и разбра, че тя продължава да обикаля — признак, че баща й не е отзад.

Скоро Мади се появи откъм спалното крило на къщата и каза:

— Няма го.

— Кухнята е чиста, а кошчето за боклук — празно — каза Балард. — Все едно не е искал да остави вкъщи нищо, което може да се размирише, докато пътува.

— Но къде ще ходи?

— Това е въпросът. Знаеш ли какъв му е куфарът?

— О, да. Той има само един. Стар и очукан, с колелца, които вече почти не се въртят.

— Защо не провериш дали е тук?

— Ще погледна в килера.

Мади излезе пак в коридора, а Балард прелисти една от двете купчини на масата. Бяха документи от случая на семейство Галахър.

Забеляза, че масата има чекмедже, най-вероятно за съхраняване на сребърни прибори или салфетки, ако тя се използва за хранене, вместо за работна маса. Посегна и го отвори. В него имаше предимно прибори от храна за вкъщи, както и няколко химикалки, кламери и лепящи се листчета. Имаше и няколко хапчета и плик, надписан „Мади“. Любопитна, тя взе плика и видя, че е запечатан. После вдигна едно от хапчетата. Беше кръгло и светлосиньо. На него нямаше щампована марка или друг отличителен знак, само числото 30. Тя предположи, че това означава, че хапчето е от 30 милиграма.

Чу стъпките на Мади по коридора и без да се замисля, стисна хапчето в шепа и затвори чекмеджето точно преди Мади да влезе.

— Куфарът е тук — каза Мади. — Но той има и един сак, който използва за кратки пътувания. Него го няма. Отишъл е някъде, без да ми каже.

— Това случвало ли се е преди? — попита Балард.

— Ами, аз поне не знам. Той ми се обади миналата седмица, точно преди да замине за Чикаго за една нощ. Но кой знае — може да е правил много пътувания, без да ми казва. Няма как да знам.

— Права си.

— Сега обаче взе да ми става гузно, че сме нахълтали тук и нарушаваме личния му живот. Мисля, че трябва да си вървим.

— Разбира се. Аз имам среща в центъра, на която трябва да отида.

Мади извади ключовете си и отстъпи назад, за да може Балард да излезе първа, преди да заключи вратата. Щом излезе, Балард се обърна към нея.

— Извинявай, ако съм реагирала прекалено бурно, Мади. Просто бяхме по средата на един случай и тъй като го блъснаха в неделя, малко се притесних, че е изчезнал, без да каже и дума. Но съм сигурна, че ще се появи.

Мади кимна.

— Естествено. — Но не изглеждаше убедена.

— Как ти се стори той, когато се видяхте за обяд във вторник? — попита Балард.

— Ами, добре. Нормално. Искам да кажа, още го болеше коляното от катастрофата, но си беше татко. Говореше как искал да се върне към някакъв случай. Обичайните му приказки.

— И от онзи обяд насам не си го чувала?

— Не. Трябва ли да се притеснявам, Рене?

— Честно казано, не знам. При последния ни разговор той щеше да ходи при една свидетелка, за която бяхме говорили, но на нея нямаше да й хареса да го види. Това бе всичко.

— Може би трябва да отидем да видим тази свидетелка.

— „Ние“ ли?

— Днес ми е почивен ден. Но аз съм полицайка и той ми е баща. Коя е свидетелката?

— Чакай малко. Да не прибързваме с изводите. Той може да е…

— Кой прибързва с изводите? Ти каза, че е отишъл да се види със свидетелка — по разследване на убийство, предполагам. И оттогава никой не го е чувал. Познайте какво не й е наред на тази картинка.

— Добре, виж какво, трябва да отида до центъра за среща в прокуратурата. Нека свърша с това, а после ще потърся адреса на свидетелката. Ако баща ти не се е появил дотогава, тази вечер ще отидем да я видим.

Мади не каза нищо, но Балард виждаше, че това отлагане не й харесва.

— Това, което трябва да направиш ти — каза Балард, — е да влезеш пак вътре и да напишеш на баща си бележка да ти се обади веднага щом се прибере. За в случай че просто е неоткриваем без телефон и се тревожим напразно. Ще го направиш ли?

— Да — отвърна нацупено Мади.

— Добре, тогава аз тръгвам и ще държим връзка. Добре ли си?

— Добре съм.

— Чудесно. Сигурна съм, че всичко е наред. Ще говорим по-късно.

Балард тръгна към колата си, а Мади влезе обратно в къщата.

Балард подкара надолу и излезе на Холивудската магистрала. Насочи се на юг към центъра на града.

Като погледна часовника на таблото, видя, че ще успее да се отбие в научната лаборатория преди срещата си в прокуратурата. Искаше да разбере какви хапчета е намерила в чекмеджето на работната маса на Бош и за какво ги взема той. Знаеше, че такава намеса в личния му живот далеч надхвърля онази, срещу която бе възразила дъщеря му одеве. Но с Бош ставаше нещо и тя трябваше да разбере какво.

50.

Паркингът на пристанището за лодки под наем бе почти празен. Всички дейности за деня бяха свършили и повечето лодки бяха подготвени за нощта. Бош тръгна по дигата, като четеше имената на лодките и табелите, на които пишеше информация за връзка и възможностите за наем. Лодките варираха от деветметрови открити рибарски до туристически кораби с множество палуби, каюти и наблюдателници.

Към края на редицата един мъж поливаше с маркуч палубата на туристически кораб с открит салон, който можеше да побере голяма рибарска компания. В момента беше отлив, така че корабът и мъжът бяха под нивото на Бош и дигата. Мъжът вдигна очи и го видя. Носеше побеляла от сол бейзболна шапка, на която пишеше „Палубен майстор“. Посочи крана, към който бе прикрепен маркучът, и извика:

— Хей, друже, можеш ли да спреш водата?

Бош отиде и спря крана.

— Късно се прибираш, а? — попита небрежно Бош. — Всички други вече са си тръгнали.

— Аз не излизам в морето — каза мъжът. — Само мия лодките.

— Аха, ясно. „Палубен майстор“. Миеш ли лодката на Дейви Бърн?

Мъжът поклати глава.

— Тц, той няма лодка. „К. Д.“ е на Хенри Джордан.

— „К. Д.“ — повтори Бош. — Коя е тя?

— През девет-десет лодки оттук. Минал си точно покрай нея. „Каламити Джейн“.

— А, да, видях я.

— Дейви може да се прави на собственик пред туристите, но Хенри си е запазил по-големия дял. Знам го със сигурност.

— Значи Дейви е само инвеститор?

— По-скоро наемен работник. Но за това ще трябва да питаш Хенри, когато се върне.

— Откъде?

— Нямам представа. Ще ми подадеш ли захранващия кабел?

Бош се огледа и видя дебел жълт електрически кабел, навит и окачен на една кука, стърчаща от стоманена греда. Гредите крепяха навес от гофрирана ламарина, който минаваше покрай редицата лодки. Единият край на кабела бе включен във високоволтов контакт. Бош откачи намотката, разви част от нея, после хвърли останалото долу на Палубния майстор. Мъжът отнесе другия край до една електрическа букса под планшира и го включи.

— Та значи — каза Бош, — от колко време го няма Хенри?

— Ами близо година, струва ми се — каза Палубния майстор. — Чух, че взел парите на Бърн и казал „До скоро“. После с жена му тръгнали на околосветско пътешествие и оставили Дейви да работи с лодката, да живее в плаващия му дом, всичко. Сладка сделка, мен ако питаш, ама не ми влиза в работата.

— Какво е „плаващ дом“?

— Къща върху водата. Оттатък моста, на Завоя на Гарисън, има яхтклуб. Там са всички плаващи домове, включително този на Хенри. Много от тукашните собственици на лодки живеят там, така могат да идват пеш на работа.

Бош кимна и каза:

— Готино. Случайно да знаеш кой е плаващият дом на Хенри?

— За адреса ли питаш? Не — отвърна Палубния майстор. — Но има пиратско смайли на покрива.

Бош не беше сигурен какво означава това, но не поиска разяснения.

— Ще го познаеш, като го видиш — каза Палубния майстор. — Ти да не си ченге или нещо такова?

— Нещо такова — отвърна Бош. — Откога се занимаваш с това, да работиш по лодките?

— Бързият отговор е „цял живот“. Но ако имаш предвид тук, на пристанището, от седем-осем години.

— А Дейви Бърн откога е тук?

— Тук ли? Определено дойде след мен. Може би преди шест години. Помня, защото старият Хенри си търсеше съдружник и аз се опитвах да събера нужните пари. Но после се появи Дейви Бърн и ме изпревари. И досега не знам как. Уж беше загубил всичко с онази кръчма, дето я въртеше, преди да дойде тук.

— Чух за това.

— Да, не могъл един бар да управлява и изведнъж ми цъфва тук и си мисли, че знае всичко за лодките и риболова.

Бош кимна. Вече имаше ясна представа защо Палубния майстор е толкова кисел.

— Значи викаш, че Хенри го няма близо година?

— Не знам точно, но поне осем-девет месеца — отвърна Палубния майстор. — Уж щели да обиколят всичките седем континента. Но това го казва Дейви Бърн.

— Благодаря ти за помощта. Слушай, би ли ми направил една услуга? Ако видиш Дейви, недей да споменаваш за мен.

— Не бери грижа. Изобщо не говоря с него.

Бош тръгна обратно покрай лодките към колата си. Слънцето се беше спуснало ниско. Залезът щеше да настъпи скоро. Той бе планирал да е на Малъри, Меката на залезите на Кий Уест, за емблематичния за острова момент, но се чувстваше наелектризиран от мисълта, че може би знае къде е Финбар Макшейн. Утре пак щеше да има залез. Ако той още беше тук, за да го види.

Платното за паркиране бе еднопосочно. Преведе го под моста, а после до входа на друго пристанище. Той видя рампи за лодки, а зад тях — плаващи домове, събрани във водата като морско село. Повечето имаха по-малки моторници с поплавъци, вързани към задните им пристани и палубите им. Плаващите домове бяха двуетажни, боядисани в пастелни цветове, разположени върху шлепове и навързани заедно, за да образуват обща колония.

Преброи осем къщи, редящи се навътре в залива. Предпоследната имаше наклонен сив покрив с голямо жълто усмихнато личице, нарисувано на него. Беше с черна превръзка на окото и червена кърпа за глава с череп и кръстосани кости. Стените на къщата бяха в същия жълт цвят, а на задната веранда бе вързана малка моторница.

Паркингът пред плаващите домове бе препълнен. Наложи се Бош да паркира на следващия и да се върне пеш. Коляното започваше да го наболява отново, но той бе оставил шишенцето „Адвил“ в хотелската си стая. Докато стигне до рампата към плаващите домове, вече куцаше.

На трапа, водещ надолу, нямаше охрана. Бош се хвана за парапета и внимателно заслиза по стръмната рампа, докато не стъпи на широкия равен бетонен кей, който свързваше всички плаващи домове.

Тръгна небрежно по кея като турист, който се възхищава на този морски квартал. Докато вървеше, отделяше еднакво време да огледа всяка къща от двете страни на пътя. Когато стигна до жълтата, която бе предпоследна, видя, че плъзгащата се врата на балкона на втория етаж е отворена, само комарникът е затворен. Чу отвътре да долита музика — с реге ритъм, но песента не му беше позната.

Тук Бош използва контузията си в своя полза. Спря и се облегна на стълба на една улична лампа в края на кея. Вдигна и свали няколко пъти левия си крак, все едно раздвижва схваната става. В същото време изучаваше жълтата къща. Видя, че палубата е издадена от дясната й страна и образува тясна пътека до задния пристан и вързаната там моторница. Забеляза също двойната ключалка на входната врата.

Доволен от събраната разузнавателна информация, Бош тръгна обратно към рампата. Беше видял достатъчно. Вярваше, че човекът, когото бе преследвал дълги години, е в жълтата къща. Трябваше да се върне в хотелската си стая. Трябваше да вземе още „Адвил“ и да състави план за следващото си идване тук под прикритието на нощта.

51.

Балард закъсня с десет минути за срещата си в четири часа с Вики Блоджет — прокурорката, назначена да се занимава със случаите на отдела. Балард винаги бе имала лесни и открити взаимоотношения с Блоджет, но този път беше разсеяна, докато правеше обзор на случая — пропускаше някои неща и ги поднасяше в разбъркан ред. Откакто си тръгна от лабораторията, се намираше в истинска мъгла. Олга Рейес бе изтласкана от ума й от нуждата да намери Хари Бош.

— Чакай да видя дали разбирам правилно поредицата събития — каза Блоджет. — Бош е видял Ролс да изхвърля кутията в контейнера, но после сте чакали три дни, за да я приберете? Защо?

— Не, не, нямах предвид това, съжалявам, ако те обърквам — каза Балард. — Бош не го е видял да изхвърля кутията. Просто по-късно осъзна, че Ролс може да се е занимавал с изхвърляне на улики, когато го е видял, и е решил да бяга. С други думи, той е изхвърлил кутията, видял е Бош, а после се е втурнал към колата си и е потеглил.

— Но защо сте чакали три дни да отидете там? Виждаш ли, това е проблем. Ако той не е видял Ролс да изхвърля кутията, ще ни е трудно да я свържем с него.

— Че кой друг би могъл да го направи? Контейнерът е буквално на двайсет метра от задния вход на магазина на сериен убиец. Бош пострада доста сериозно при неделната случка. Прецака си коляното и ребрата в катастрофата, да не говорим за куршума, изсвистял покрай главата му, който му разкъса ухото. Трябваха му два дена да събере две и две, и тогава отидохме да преровим контейнерите.

Блоджет кимна и записа набързо нещо в бележника си. После каза:

— Ами, там е проблемът. Тези три дни. Всеки би могъл да изхвърли кутията. Както знаеш, престрелката с Ролс бе широко отразена в медиите. Някой може да е видял репортажа, а после да е отишъл там да изхвърли кутията с надеждата, че ще я намерят и ще я свържат с Ролс.

Мъглата се разсейваше. Балард се втренчи невярващо в Блоджет.

— Сигурно се шегуваш. Това хлапе е в затвора от тринайсет години. Искам да кажа, вече дори не е хлапе. Не би трябвало да е там.

— Сто процента ли си сигурна? — попита Блоджет.

— Да, сигурна съм. Хорхе Очоа е невинен.

— Имало е ДНК съвпадение.

— Да, а тя му е била приятелка. В това се е състояла защитата му: правили са секс онази нощ, той се е прибрал вкъщи, а после е дошъл убиецът. И сега знаем, че точно така е станало. Бил е Ролс, не Очоа. Оръжието на убийството беше в кутията. Имаш доклада от аутопсията пред себе си. Удари с тъп предмет, кръгови наранявания на черепа с диаметър два-три сантиметра. Това са били удари с чук, Вики. Очевидно е.

— Знам, Рене. Не е там работата. Трябва ни връзка с Ролс. На кутията имаше ли отпечатъци? Нещо, което директно да свързва съдържанието й с него?

— Не, дадох я за обработка. Нито отпечатъци, нито фибри, нито ДНК от Ролс. Но помни, че той се е отървавал от кутията. Би се погрижил тя да е чиста и да не могат да я проследят до него. Единственият недостатък на плана му беше, че ние вече го бяхме надушили и Бош го наблюдаваше. Той не е очаквал това, докато не видял Бош, и тогава се опитал да избяга.

— Просто има прекалено много дупки. Не мога да го занеса оттатък улицата. Не още. Искам да намериш повече доказателства.

Кабинетът на Блоджет се намираше в Съдебната палата на Темпъл Стрийт, в центъра на града, точно срещу наказателния съд, където на шестнайсетия етаж бяха разположени офисите на областния прокурор.

— Ти каза, че Бош влязъл в спор с някакъв местен жител — каза Блоджет. — Говори ли с този човек? Той видял ли е Ролс да изхвърля кутията?

— Съмнявам се, че е имал изглед към мястото — каза Балард. — Но не, не съм говорила с него. Не мислех, че е нужно, след като всичко е толкова очевидно.

— И в склада за веществени доказателства няма нищо от случая?

— Не. След като Очоа загубил последното си обжалване, съдът издал заповед за унищожаване на доказателствата. Няма нищо освен това, което е пред теб. Няма местопрестъпление, към което да се върнем, няма свидетели, на които да покажем снимката на Ролс. Само кутията.

Блоджет кимна и си записа нещо. После каза:

— Значи няма какво да направя за момента. Съжалявам, Рене.

— Заради вота на недоверие е, нали? — попита Балард.

На областния прокурор му предстоеше вот на недоверие от избирателите, защото либералната му политика затрудняваше пращането на извършителите в затвора, и това бе довело до ръст на престъпността в целия окръг Лос Анджелис. Нови директиви от шестнадесетия етаж, които не изискваха плащане на гаранция за повечето престъпления, пречеха на прокурорите да искат увеличаване на присъдата заради използване на огнестрелни оръжия при извършването им, отсрочваха съдебното преследване за нарушаване на реда и даже за някои насилствени престъпления и бяха претоварили правосъдната система. Медиите редовно съобщаваха за заподозрени, освободени от затвора без гаранция и без повдигнати обвинения, които по-късно извършваха точно същите престъпления — понякога само в рамките на няколко часа.

Макар че се беше опитал да прехвърли вината на ковид пандемията и нуждата да се намали струпването на хора в затворите по време на кризата, областният прокурор бе загубил подкрепата на правоприлагащите органи, както и на значителен процент от населението. В момента се водеше добре финансирана кампания за вот на недоверие. Една история, че прокуратурата е вкарала в затвора невинен човек — макар това да бе станало много преди да бъде избран сегашният областен прокурор — нямаше да му помогне да си запази работата.

— Виж, няма да отричам реалността на онова, което става оттатък улицата — каза Блоджет. — Но знам как ще се развият нещата. Ако отида там с този случай, както е в момента, те ще му теглят балтията и Очоа никога няма да излезе на свобода.

— Значи ми казваш да изчакам да мине вотът на недоверие — каза Балард. — Да накарам Хорхе Очоа да чака в Коркоран още шест месеца за нещо, което не е извършил, въпреки всички години, които е прекарал там.

— Казвам ти, че ако го занеса оттатък улицата сега и го отхвърлят, ще видиш голям зор да го пратиш втори път, независимо кой заема ъгловия кабинет на шестнайсетия.

Балард кимна и си задържа езика зад зъбите. Знаеше, че Блоджет не е неин враг. Просто ситуацията беше такава. А тя трябваше да запази Блоджет на своя страна, защото в бъдеще щеше да има още проблемни случаи, които едва се крепят. Тогава щеше да има нужда от нея.

Знаеше също, че това не е единственото място, където може да занесе случая. Имаше и друг начин да освободи Хорхе Очоа, ако бе склонна да рискува.

— Добре — каза тя. — Благодаря ти, че ме изслуша. Но ще се върна, когато моментът и доказателствата са по-добри.

— Надявам се наистина да ми го донесеш, Рене — отвърна Блоджет.

Балард стана да си върви.

Докато излизаше от отдел „Тежки престъпления“, бузите й пламнаха от унижение и тя се замисли за срещата по-рано днес в дома, където бе отраснал Хорхе Очоа. Недоверието, изказано от брата на Хорхе към полицията и правосъдната система, се бе оправдало. Балард бе обещала да държи връзка с майката и брата на Хорхе, но сега нямаше представа как ще може някога да ги погледне в очите.

Докато чакаше асансьора, провери телефона си и видя, че няма сигнал. Това не бе изненадващо. Отдел „Тежки престъпления“ се намираше в бившия затвор на върха на Съдебната палата. Макар да бе преустроен в офиси преди години, подът и стените още бяха от бетон, подсилен със стомана за предотвратяване на бягства. Тази структура бе известна с това, че блокираше телефонния сигнал. Едва когато излезе от асансьора на приземния етаж, се появиха есемесите и съобщенията от гласовата й поща. Имаше няколко от Мади Бош.

Имаше и две съобщения на гласовата поща, но Балард не си направи труда да ги изслуша и реши вместо това бързо да й се обади, докато вървеше по Спринг Стрийт към Дирекция на полицията. Мади вдигна веднага и заговори, сякаш вече са били по средата на разговора.

— Това е странно. Като се върнах в къщата да напиша бележка на татко, намерих в едно чекмедже плик с моето име на него. Отворих го и вътре имаше дълго писмо колко добър човек съм и колко съм силна, и какво добро ченге ще стана. Приличаше на нещо, което би искал да знам, след като си отиде, нали разбираш?

Балард знаеше точно за какъв случай е предназначено писмото, но не искаше да тревожи Мади още повече.

— Виж сега, Мади — каза тя. — Може да е просто нещо, което той…

— А после, мамка му, пропуснах обаждане от него — прекъсна я Мади. — Бях толкова стресирана заради това писмо и не можех да се свържа с теб, затова отидох да потренирам в участъка, и той ми се е обадил, докато бях под душа след тренировката.

— Оставил ли е съобщение?

— Да. Казва, че е в Кий Уест и е добре. Но беше някак странно.

— Какво искаш да кажеш? В какъв смисъл странно?

— Ами, не беше в негов стил. Каза, че е добре и работи по някакъв случай, и че много ме обича. Но просто не звучеше нормално. Каза, че аз съм най-хубавото нещо, което му се е случвало в живота. А и това писмо, което намерих… Не знам. Много съм притеснена.

— Имаш ли номера, от който се е обадил?

— Да, позвъних му веднага щом чух съобщението. Това е хотел в Кий Уест. Поисках стаята на Хари Бош и ме свързаха. Но той не отговори. Звънях му три пъти и не вдигна.

— Кой е хотелът?

— Казва се „Къщата на кея“.

— Добре, залавям се за работа, Мади. Ще ти се обадя веднага щом разбера нещо.

— Виж, има още едно нещо, което прави случващото се с него още по-странно.

— Какво?

— Търсех хартия, на която да напиша бележката, и отворих едно чекмедже на работната му маса. Тъкмо там намерих писмото му до мен. Но вътре имаше и някакви хапчета. А отделът, за който работя, е осигурявал поддръжка за достатъчно акции срещу наркотици, за да позная фалшив фентанил, когато го видя. Не знам откъде го е взел, нито защо, но в онова чекмедже той държи шибан фентанил!

Това потвърждаваше информацията, която Балард бе получила по-рано в лабораторията.

— Добре, Мади, опитай се да запазиш спокойствие — каза Балард. — Трябва да има някакво обяснение. И той ще ни го даде, щом го намерим. Така че хайде да се успокоим, докато не стигнем дотам.

— Добре, ще се опитам — съгласи се Мади. — Но моля те, намери го. И ми кажи с какво мога да помогна. Сериозно говоря.

— Разбирам. Ще ти кажа.

Балард затвори, а после веднага потърси в интернет телефона на полицейското управление в Кий Уест. Обади се на главния номер, представи се и попита за дежурния командващ офицер. Каза на някакъв лейтенант на име Бърк, че трябва спешно да се провери здравословното състояние на един гост в „Къщата на кея“. Съобщи му подробности за Бош и помоли да й се обадят веднага щом извършат проверката.

Тъй като не знаеше колко време ще им отнеме да реагират, се обади и в „Къщата на кея“ и разговаря с началника на охраната на хотела. Обясни му ситуацията и го помоли да отиде в стаята на Бош и да провери дали е добре. Той на свой ред й обясни, че правилникът не им позволява да влизат насилствено в може би обитавана стая за гости без присъствието на полицията.

— Е, те са на път — каза Балард.

Затвори и се почувства безполезна, докато чакаше вест от хора на три хиляди мили от Лос Анджелис. Отвори търсачката на телефона си и се опита да прецени колко бързо може да стигне до Кий Уест. След петнайсет минути тъкмо си бе резервирала кола под наем и място на нощния полет за Маями, когато получи обаждане с телефонен код 786.

— Тук е Боб Бърк, полицейско управление на Кий Уест.

— Проверихте ли стаята му?

— Да, но беше празна. Бош не е там и няма признаци за нещо нередно. Две ризи на закачалки в гардероба, четка за зъби, сак. Портфейлът му е в чекмедже до леглото. Един от моите хора разпита наоколо и барманът в „Картографът“ каза, че Бош бил там по-рано и си поръчал шот скъп бърбън. Не знам дали ще ви е от полза, но барманът каза, че разпитвал за някакъв ирландец на име Дейви Бърн. Познато ли ви звучи?

Балард се поколеба. Изглеждаше, че Бош може да е намерил Финбар Макшейн или поне името, което той използва.

— Хм, името не е същото — каза тя. — Но той издирваше заподозрян за неразкрито убийство, по което работим тук. Заподозреният е ирландец.

— Е, може пък да го е намерил — каза Бърк. — Но в стаята му няма признаци за нищо нередно. Аз ще се поразровя тук, ще разпитам хората ни от дневната смяна дали някой знае нещо по въпроса.

— Моля ви, направете го и ми се обадете веднага щом узнаете нещо. Аз хващам нощния полет и ще кацна в Маями призори.

— Дадено. А, за малко да забравя. В стаята имаше още нещо. Един плик на бюрото. Запечатан и адресиран до Рене. Това да не би да означава…

— Да, аз съм. Защо ще оставя бележка за мен там? Аз съм в Ел Ей.

— Не знам това. Може би е знаел, че ще летите.

Това предположение сепна Балард. Нима Бош я манипулираше от три хиляди мили разстояние?

— Нищо от това не се връзва — каза тя. — А и защо ще излиза без портфейла си? Няма логика.

— Беше в чекмедже. Може да го е забравил. Може да не е искал да рискува да го загуби.

Нито един от тези варианти не се струваше правдоподобен на Балард. Тревогата й за Бош растеше.

— Можете ли да влезете пак там и да отворите плика, адресиран до мен? — попита тя.

— Хм, не, няма да направим това без основателна причина — каза Бърк. — В момента нямаме престъпление, нито някакви данни за престъпление. Не можем да направим нищо повече от проверка на здравословното състояние, каквато вече извършихме. Сигурен съм, че не е нужно да ви уча за Четвъртата поправка и незаконния обиск.

— Прав сте, лейтенант. Просто…

— Ще се свържа с вас, ако науча нещо от дневната смяна. Разбрахме ли се, детектив?

— Да. Благодаря ви.

Балард затвори и погледна часовника. Самолетът й трябваше да излети след четири часа. Това й даваше достатъчно време да издири Шийла Уолш и да разбере какво е пратило Бош в Кий Уест.

52.

Бош седеше на паркинга на Завоя на Гарисън и гледаше плаващите домове в мрака. Пълната луна хвърляше линия трепкаща жълта светлина върху водата, като пътека към къщата с пиратското смайли на покрива. Той гледаше как светлините в прозорците гаснат една по една. Къщата, където живееше Дейви Бърн, потъна в мрак последна.

Бош продължи да гледа и чака още час, а бърбънът отпреди часове все така се надигаше като огън в гърлото му. Той обмисляше своя план и съпътстващите го рискове. Знаеше, че по един или друг начин до зазоряване ще има справедливост за Стивън Галахър, жена му и малките му син и дъщеря.

Най-после, в три през нощта, слезе от колата и тръгна към рампата, спускаща се към плаващите домове. Носеше дрехи, тъмни като небето. Беше с ръкавици и носеше отвертка, която бе купил от магазина срещу „Къщата на кея“.

Рампата бе хлъзгава от влага, образувала се от падащата нощна температура. Той стисна перилото и заслиза бавно и внимателно — знаеше, че всяка погрешна стъпка ще причини избухване на болка в коляното му. За момента я търпеше с помощта на прясна доза болкоуспокояващи.

Стъпи на бетонния кей. Очакваше да бъде огрян от чувствителни към движение лампи на къщите, но не се включи нито една. Сети се, че поклащането на плаващите домове би включвало лампите непрекъснато и това е довело до отказ от такива елементарни мерки за сигурност.

Когато стигна до предпоследната къща, без колебание мина по трапа и стъпи на предната палуба. Спря и изчака, като се ослушваше, за да разбере дали пристигането му е било забелязано.

Нищо не се случи и той продължи по страничната палуба, която водеше към задния край на къщата. Беше взел отвертката, за да отвори плъзгащата се врата на задната палуба и да влезе, но когато стигна отзад, видя, че тя е оставена отворена на трийсетина сантиметра и комарникът е единственото, което го дели от влизане в къщата.

Комарникът бе заключен, но той лесно проби дупка в мрежата с отвертката. После пръстите му я разкъсаха достатъчно, за да може да си промуши ръката. Бръкна вътре, отключи комарника, а после внимателно и тихо го отвори.

Влезе в къщата. Лунната светлина изчезна. Вътре цареше пълен мрак. Той изчака малко, докато очите му привикнат. Видя голям телевизор с плосък екран, монтиран на стената, и един диван до срещуположната стена, с малка масичка пред него. Оттатък стаята, в която стоеше, имаше трапезария и прозорец към кухнята за подаване на храна. Светещият цифров часовник на микровълновата печка показваше 3:10.

Вдясно видя стълбище, водещо към втория етаж. Направи крачка натам, но спря, понеже чу зад себе си глас.

— Не мърдай, твойта мама!

Бош замръзна. Зад него светна лампа. Той вдигна ръце на височината на раменете си и бавно се обърна. Докато го правеше, пусна отвертката в ръкава си.

Някакъв мъж седеше в кресло в ъгъла до плъзгащата се врата. Бош бе влязъл и минал точно покрай него в тъмното. Мъжът държеше пистолет, насочен към гърдите му.

Беше Финбар Макшейн. Бош го разпозна лесно от снимките на полицейската листовка в задния си джоб. Сега имаше гъста брада, посивяла, и обръснат скалп, силно загорял от дните в открито море с „Каламити Джейн“. Очевидно бе чакал Бош в мрака.

— Кой си ти? — попита мъжът.

— Няма значение кой съм — отвърна Бош. — Кой ти каза, че идвам?

Надяваше се да не е бил Томи, барманът в „Картографът“.

— Не беше нужно някой да ми казва — отвърна Макшейн. — Видях те отвън днес, как се опитваш да се правиш на турист в ченгеджийските си дрехи. Познавам туристите и познавам ченгетата.

— Не съм ченге. Вече не.

— Какво значи това, да го еба?

— Значи, че играта свърши. Има и други и те знаят, че съм тук. Ще дойдат. Спукана ти е работата… Макшейн.

Използването на истинското му име предизвика за момент тревога в очите му, но тя бързо изчезна, заменена от увереността, че има пистолет и надмощие.

— Обърни се докрай. С лице към мен.

Бош носеше черни джинси и тъмночервена риза. Не бе имал намерение да работи под прикритието на нощта, когато си стягаше багажа за пътуването. Обърна се, като държеше ръцете си вдигнати, за да покаже, че няма оръжие. Застана лице в лице с Макшейн и двамата се огледаха пак.

— Да ти видя глезените — каза Макшейн.

Бош кимна. Макшейн действаше умно — не се приближаваше до него, понеже можеше да има скрито оръжие. Бош посегна надолу и дръпна крачолите на панталоните си, като внимаваше отвертката да не изпадне от ръкава му. Показа, че не носи кобур на глезена.

— Нямаш оръжие — каза Макшейн. — Дошъл си да ме убиеш и не си взел оръжие?

— Не съм дошъл да те убивам — отвърна Бош.

— За какво тогава? Защо си тук?

— Искам да го чуя от самия теб.

— Кое, шибаняко? Стига си говорил с гатанки.

— Че ти си убил семейство Галахър.

— Боже господи… ти си от Ел Ей. Е, бил си много път за нищо, старче. Само за да свършиш на края на котвена верига под дванайсет метра вода.

— Това ли се случи с Хенри Джордан и жена му? Омотал си ги във вериги и си ги хвърлил във водата? Ами Дан Касиди? Той също ли е там долу?

Видя моментна изненада на лицето на Макшейн.

— Както вече казах, има хора, които знаят всичко за теб — продължи Бош. — И те идват. Този път няма да се измъкнеш.

— Сериозно? Така ли мислиш?

— Знам го. Затова имаш избор. Разкажи ми за семейство Галахър и ще се върнем заедно в Ел Ей. Или направи своя ход тук и се опитай да избягаш.

Макшейн се засмя.

— Мамка му, предполагам, че на това му се вика „очевиден избор“.

— Съмнявам се да стигнеш по-далеч от Маратон — подхвърли Бош.

— Нима? Е, определено си куражлия, старче, това ти го признавам. Но аз също имам новини за теб. Няма да се върна. И какво те кара да мислиш, че изобщо ще се опитам да изчезна с кола?

— Защото преди да дойда тук бях на яхтата ти. „Каламити Джейн“, нали така? Тя няма да тръгне наникъде с вода в резервоарите.

— Блъфираш, шибаняко!

— Е, би могъл да хванеш самолет, но това е лесно за проследяване. Презморската магистрала е единственият ти реален избор, а това е дълго пътуване. Ще те хванат, преди да стигнеш до континента.

— Всичко си премислил, нали?

Бош не отговори. Просто се взираше в пистолета, готов за изстрела, готов за края. Макшейн стана, като продължаваше да държи оръжието насочено към сърцето му.

— Носиш подслушващо устройство, нали? Пратили са те тук, за да ме накараш да си призная? Разтвори си шибаната риза.

Бош свали дясната си ръка и започна да си разкопчава ризата.

— Не, нямам подслушващо устройство — каза, като я разтвори. — Само ти и аз сме. Искам да те чуя как го казваш. А после прави каквото смяташ за нужно.

Макшейн направи крачка към него.

— Ще ти дам каквото искаш, старче. Ще ти кажа. Но това ще са последните думи, които ще чуеш.

— Те спяха ли?

— Какво?

— Ема и Стивън. Децата. Спяха ли, когато ги уби? Или знаеха какво ги чака?

— Ако е така, по-добре ли ще се почувстваш? Ако са спели, ако не са знаели.

— Спяха ли?

— Не, бяха на колене. И знаеха какво ги чака. Също като родителите си. Какво ще кажеш за това?

Очите на Макшейн блестяха от спомена и в тъмните му зеници Бош видя пустота, лишена и от капка човечност. Дива ярост се надигна в него, когато пред очите му изникнаха снимките, които бе носил някога — на Ема и Стивън-младши. Първичен вик за справедливост отекна от най-мрачните дълбини на сърцето му.

Макшейн сякаш усети какво предстои, пристъпи към Бош и вдигна дулото на пистолета към лицето му.

— Обърни се. Застани до стената.

Бош бе готов за това. Свали ръцете си и изви рамене надясно, сякаш се канеше да се обърне, както са му наредили. Но после направи половин крачка обратно вляво и пусна отвертката от ръкава в ръката си.

Когато Макшейн се приближи, Бош замахна с дясната си ръка, за да сграбчи пистолета и да отклони прицела му нагоре. В същото време замахна изотдолу с лявата и заби отвертката в ребрата на Макшейн.

Макшейн се напрегна от удара и изстена. Като продължаваше да го придърпва към себе си, Бош измъкна отвертката и свирепо я заби втори път, този път под различен ъгъл, от долу нагоре. Хвърли цялата си тежест срещу Макшейн и го изтика на метър и нещо назад, докато той не се блъсна в стената.

Прикова го там, като държеше ръката му с пистолета вдигната и продължаваше да натиска с отвертката. Усети лепкавата му топла кръв по ръката си.

Беше се привел към Макшейн достатъчно близо, за да усети последните му отчаяни издихания върху лицето си. Не беше убивал човек от такова близко разстояние от онзи път в тунелите преди петдесет години. Задържа погледа на Макшейн, докато чувстваше как напрегнатите му мускули се отпускат и силата в тялото му се оттича заедно с живота му.

Хватката на Макшейн върху пистолета отслабна и накрая оръжието се изплъзна от ръката му. Отскочи от рамото на Бош и изтрака на пода. А после Макшейн започна да се свлича по стената, очите му гледаха изненадано.

Бош го пусна и той се смъкна, облегнат на стената, все още прободен с отвертката. Кръвта му потече по пода.

Бош изрита пистолета, отстъпи назад и загледа как кръвта на Макшейн изтича, очите му губят фокус и накрая застиват, взрени в нищото.

53.

Нощният полет кацна на международното летище в Маями в шест сутринта и след час Балард бе на път за Кий Уест, с голямо кафе в чашкодържача на наетата кола. Най-голямата й грижа за момента бе да остане будна по време на четиричасовото шофиране и да задържи колата между линиите на Презморската магистрала. Самолетът от Ел Ей бе пълен и тя бе резервирала едно от последните места. Получи средна седалка в икономична класа и се оказа между двама мъже, които нямаха проблем със заспиването и хъркаха през целия полет.

Тя, от своя страна, не можа да мигне. Мислеше за Хари Бош и какво би могъл да прави той толкова далеч от дома.

На половината път през архипелага излезе от обхвата на радиостанциите на Маями и в крайна сметка се спря на метеорологичния канал на Флорида Кийс, който повтаряше една и съща новина на всеки петнайсет минути. Необичайна за предураганния сезон буря се образувала край бреговете на Африка и се насочвала към Карибите. Говорителят на метеорологичната станция в Маратон заявил, че следят внимателно движението й.

На по-малко от десет мили от Кий Уест, тъкмо когато се канеше да се обади на тамошното полицейското управление, телефонът й зазвъня. Търсеха я от Ел Ей, където още нямаше осем сутринта. Тя вдигна.

— Рене Балард.

— Мик Холър. Оставили сте ми съобщение снощи.

— Да.

— Струва ми се, че шофирате. Можете ли да говорите?

— Мога. Аз съм детектив от управлението в Лос Анджелис. Работя с Хари Бош.

— А, брат ми. От друга майка. Знам коя сте, Балард. За Хари ли се отнася? Той добре ли е?

Тя нямаше желание да обсъжда възможността Бош да не е добре, затова каза:

— Отнася се за един случай, с който мисля, че трябва да се заемете.

— Малко необичайно е получиш информация от полицията — отбеляза Холър. — Но давайте, говорете.

— Нека като начало да подчертая, че това е неофициална информация. Не можете да кажете, че съм ви подсказала за случая.

— Разбирам.

— Искам да го чуя от вас.

— Информацията е неофициална. Ако реша да се заема с това, което ще ми кажете, вашето участие завършва с този разговор и аз няма да го разкрия на никого. Така добре ли е?

— Добре е.

— Говорете тогава. Трябва да се приготвям за съда.

— Олга Рейес. Случай на лосанджелиското полицейско управление номер нула-девет-тире-нула-четири-едно-осем. Добре е да си го запишете. Била е убита през 2009-а. Приятелят й Хорхе Очоа е бил погрешно обвинен и осъден за убийството.

— Приключен случай. Знаете ли колко са трудни приключените случаи?

— Но вие и друг път сте измъквали невинни. Хари ми е казвал.

— Да, от дъжд на вятър.

— Значи сега е от дъжд на вятър. Очоа е невинен и лосанджелиската полиция и прокуратурата го знаят. Траят си заради вота на недоверие.

От другата страна настъпи тишина.

— Чувате ли ме? — попита Балард.

— Да — каза Холър. — Продължавайте.

— Аз ръководя отдел „Неприключени следствия“. Чухте ли за случая Тед Ролс?

— Разбира се. Чух също, че Хари бил единият от участниците в онази престрелка. Оставих му пет съобщения тази седмица, но той не ми се е обадил.

— Вероятно не ги е получил. Телефонът му още е задържан от полицията. Както и да е, Очоа бил осъден за убийството на приятелката си. Хванали се за ДНК-то му. Само че не я е убил той. А Ролс.

— Значи с две думи, вие сте намерили улика, свързваща Ролс с Олга Рейес, а прокуратурата не си мърда пръста.

— Точно така.

— Ясно, сега вече побеснях. Този Хорхе къде се намира?

— В Коркоран.

— Добре, какво да изискам? От кого да го изискам?

— Пращате призовка на мен и изисквате всички улики, свързани със случая Олга Рейес. Дадох ви номера. Намерихме изчезнали от местопрестъплението предмети в един контейнер за смет зад офиса на Ролс. Той тъкмо ги изхвърлял, когато видял, че Хари го дебне. Останалото го знаете от новините.

Холър подсвирна тихичко, после заговори.

— Какви са уликите?

— Нощницата й и една гривна, която Хорхе й подарил. Ходих да видя майка му и тя потвърди за гривната.

— Точно така ще подхвана нещата. Ще отида да видя майката, ще си осигуря подкрепата й и ще продължа нататък. Никой няма да разбере, че информацията идва от вас.

— Благодаря. Освен това имаме оръжието на убийството, чук. Ролс е запазил всичко. Можете да сравните чука с доклада от аутопсията.

— Направо ми го сервирате на сребърен поднос. Имате ли подръка името и адреса на майката?

— Веднага щом спра да шофирам, ще ви ги пратя.

— Добре тогава. Мисля, че всичко е наред.

— Благодаря ви, че правите това.

— За мен е удоволствие, детектив Балард. Ще се чуем скоро и ако внеса случая в съда и ви изправя на свидетелското място, може би ще съжалявате за обаждането си.

— Не се тревожа за това. Ако ме третирате като враждебен свидетел, ще е добро прикритие. Но ще трябва да призовете и Хари Бош. Той работи по случая заедно с мен.

— За това ще мислим, като стигнем дотам.

След като затвори, Балард се обади в полицейското управление на Кий Уест, за да уреди някой полицай да я посрещне в „Къщата на кея“, така че охраната да може да й отвори вратата на стаята на Бош. Искаше да прочете запечатаното писмо, адресирано до нея. Смяташе, че то ще й даде някаква представа къде е Бош и какво е намислил.

Когато след петнайсет минути стигна до хотела, на паркинга вече имаше полицейска кола. Балард паркира до нея, влезе в лобито и завари двама униформени полицаи да я чакат заедно с началника на охраната. Тя си показа значката и документите и охранителят, Муньос, каза, че е приготвил ключ карта от стаята на Бош. Всички излязоха през една задна врата на лобито и тръгнаха по пътека през лабиринт от буйна тропическа растителност, покрай един басейн и към сграда с четири етажа стаи.

Натъпкаха се в малък асансьор, защото охранителят каза, че той е по-близо до стая 202 от стълбището.

Когато стигнаха до вратата, охранителят почука и приведе глава напред да се ослуша. После извика:

— Охрана на комплекса! Господин Бош? Охрана.

Изчака няколко секунди, а после почука пак. Извади от джоба си ключ карта да отключи вратата.

— Охрана — повтори високо. — Отваряме вратата.

54.

Бош бе заспал толкова дълбоко, че първото чукане по вратата едва проникна в съня му за тунелите. Вървеше неспир през тъмно и тясно пространство без начало и без край.

При второто почукване отвори очи. Лежеше на легло в странна стая. Беше тъмно, завесите бяха спуснати и само от банята идваше светлина. Чу щракването на вратата на стаята. Седна.

— Не стреляйте! — извика. — Не стреляйте!

Те отвориха вратата и влязоха.

Той видя, че е Балард с някакъв мъж с костюм и двама униформени полицаи.

— Хари — каза тя. — Добре ли си?

— Рене — отвърна той. — Какво пра… Ти дойде.

Тя не му отговори. Обърна се към мъжете зад себе си и вдигна ръце във възпиращ жест.

— Той е добре — каза им. — Фалшива тревога. Всичко е наред. Можете да…

— Сигурна ли сте, госпожо? — попита мъжът с костюма. — Изглежда ми объркан.

— Ами вие ме събудихте — каза Бош. — Разбира се, че съм объркан.

Огледа ръцете и дрехите си за кръв, но всичко бе чисто. Беше заспал облечен. Косата му още бе леко влажна от душа след дългото нощно миене.

По-възрастният от двамата полицаи се промуши покрай Балард и влезе в спалнята. Светна лампата на нощното шкафче и погледна Бош, който сега седеше на ръба на леглото. Беше бос и носеше чиста риза с дълъг ръкав и панталони. Не си бе взел в багажа дрехи за спане.

— Господине, добре ли сте? — попита полицаят.

— Добре съм — отвърна Бош. — Просто не съм свикнал хора да нахълтват в стаята ми посред нощ.

— Господине, вече е почти обяд. Приемали ли сте някакви наркотици или алкохол?

— Не, нищо. Добре съм. Просто съм… уморен. Стоях буден до късно.

— Искате ли медицинска помощ?

— Не, не искам медицинска помощ.

— Възнамерявате ли да нараните себе си или някой друг?

Бош се насили да се засмее и поклати глава.

— Шегувате ли се? Не, нямам намерение да „наранявам“ никого, включително и себе си.

— Добре, господине, тогава ще ви оставим с колежката ви. Съгласен ли сте?

— Да, съгласен съм. Това ще ме направи много щастлив.

— Добре, господине, приятен ден.

— Благодаря. Извинявайте за повикването. Предполагам, че просто спя много дълбоко.

Полицаят се обърна и тръгна към вратата, следван от партньора си. По радиомикрофона на рамото си съобщи на диспечера, че напускат мястото без произшествия. Мъжът с костюма последва полицаите навън.

— Благодаря, момчета — извика след тях Балард. — Извинявайте за фалшивата тревога.

Бош чу вратата да се затваря. Изчака Балард да заговори първа.

— Хари, какви ги вършиш, мамка му?

— Ти какво правиш тук?

— Същото като тях — идвам да се уверя, че си добре.

— Прелетяла си през цялата страна, за да се увериш, че съм добре?

— Мисля, че си искал да го направя. Разговорът с Шийла Уолш. Обаждането до Мади. Ти оставяше диря от трошици.

— Щом казваш.

— Казвам го.

Бош стана и се огледа за чорапите и обувките си. Бяха на пода до един стол в ъгъла. Той седна на стола и започна да се обува.

— Намерил си Макшейн, нали?

Бош не отговори. Съсредоточи се върху задачата да си върже връзките на обувките. После стана и дръпна пердето. Примижа срещу ярката слънчева светлина, която се отразяваше във водата като шлифовани диаманти и го заслепяваше.

— Къде е писмото, което си оставил за мен? — попита Балард.

Бош я погледна. Тя още стоеше до вратата към коридора, сякаш не й се искаше да влезе по-навътре.

— Какво писмо?

— Това не е първата проверка на стаята ти, Хари. Те са влезли тук снощи. Теб те нямало, но портфейлът ти бил в чекмеджето и на бюрото имало плик с моето име на него. Диря от трошици.

— Не знам за какво говориш.

— Знаеш, и още как.

— Няма никакво писмо, Рене.

Тя замълча и Бош усети, че е разбрала всичко.

— Предполагам, това означава, че си го намерил. Какво стана?

Бош пак погледна към водата и каза:

— Да речем просто, че случаят е приключен. И да спрем дотам.

— Хари — каза Балард. — Какво си направил?

— Случаят е приключен. Това е всичко, което ти е нужно да знаеш. Понякога…

— Понякога какво?

— Понякога човек върши грешното нещо по правилната причина. Сега беше такъв момент и такъв случай.

— О, Хари…

Бош усети разочарованието и мъката й само от начина, по който произнесе името му. Все още не можеше да се обърне и да я погледне.

— Ще ти помогне ли да знаеш, че нямах избор? — попита тихо.

— Не, не особено — отвърна Балард. — Каквото и да е станало, както и да е станало, ти си го планирал.

Бош кимна. Беше вярно. После каза:

— Може ли да говорим за нещо друго?

— За какво например? — попита Балард. — За малките ти сини хапчета?

— Какво имаш предвид?

— Фалшивия фентанил, който намерих в чекмеджето у вас. И дъщеря ти също го намери.

Бош се извърна от гледката и се взря в нея.

— Били сте в къщата ми?

— Ти беше изчезнал. Притеснявах се. Мади също. Тя намери хапчетата и писмото, което си й оставил.

— Мамка му, то седи там отдавна. От месеци.

— Е, тя го прочете и разбираемо е разтревожена. Като добавиш хапчетата и се получава прощална бележка. Какво става с теб, Хари?

— Ще поговоря с Мади. Тя не трябваше да намира това писмо поне няколко месеца.

— Какво означава това?

Бош отиде до леглото и седна на ръба.

— Знаеш ли, твоята емпатка Колин беше права.

— За какво говориш?

— За тъмната аура, която първоначално мислела, че идва от мен.

— Какво означава това?

— Нали ти разказах за онзи мой случай, когато намерих липсващия цезий?

— Да.

— Ами, пак се започна. Хапчетата, които ми даваха, само забавиха нещата. Вече е в костния мозък.

Настъпи дълга пауза, преди Балард да реагира.

— Съжалявам, Хари. Лекуват ли те още?

— Да, облъчиха ме малко.

— Какви са прогнозите? Колко имаш, преди…

— Не съм питал, защото не искам да знам. Държа хапчетата в чекмеджето за момента, когато ще трябва да напусна своя пост.

— Хари, не можеш да го направиш. И Мади не знае нищо за това?

— Не. И не искам да знае.

Погледна я през рамо.

— Добре — съгласи се Балард. — Но трябва да й кажеш. Всъщност трябва веднага да й се обадим, за да й съобщим, че съм те намерила и си добре.

— Можем да й се обадим, но не е нужно тя да знае останалото — каза Бош. — Мади тепърва започва живота си и не бива да се тревожи за мен.

— Скапана работа.

— Това е положението. Вадя хапчетата от чекмеджето всяка сутрин. После ги прибирам обратно в края на деня. Когато дойде моментът, няма да ги прибера.

— Не можеш да направиш това, Хари.

— Ако не го направя, нещата ще станат гадни. А аз не искам това. Искам Мади да получи къщата и живот без призраци.

— Но ти ще й оставиш точно това. Един призрак.

— Наистина не ми се иска да го обсъждаме повече, Рене. Ще говоря с Мади, като се върна в Ел Ей. А сега трябва да се обадя на някого.

— На кого?

— На сестрата на Стивън Галахър в Ирландия.

— Какво ще й кажеш?

— Не много. Само, че правосъдието е въздадено, и толкова. Мисля, че те са с пет часа по-напред от нас. Не искам да се бавя прекалено. Трябва да е още светло, когато й се обадя.

— А после какво?

— После ще се върна в Маями и ще се опитам да хвана самолет за вкъщи.

— Няма ли поне да пратиш есемес на дъщеря си, за да й съобщиш, че си добре?

— Нямам телефон. Защо ти не й го пратиш и не й кажеш, че ще поговорим утре. Трябва да си помисля какво да й кажа.

— Добре, Хари. Ще го направя.

— Благодаря. Ами ти? Току-що пристигна. Искаш ли да се върнеш с мен?

Балард погледна покрай него към водата навън и каза:

— Мислех си да поостана за залеза. Казват, че тук залезите били страхотни.

Бош кимна.

— И аз така чух.

— Кажи ми нещо — каза Балард. — Извън протокола или както там го наречеш.

— Ще се опитам.

— За да го убиеш ли дойде тук?

Бош дълго мълча, преди да отговори.

— Не — каза накрая. — Това изобщо не влизаше в плана.