Пустинна звезда

Епилог

По предварителна договорка шофираше Балард, защото Бош не искаше да увеличава километража на наетата от него кола. Тя го взе в шест и стигнаха до мястото встрани от Стария испански път преди осем, благодарение на факта, че Балард използваше полицейските лампи на колата и поддържаше постоянна скорост от деветдесет мили в час.

Бош слезе с дървената кутия, в която се намираше прахът на семейство Галахър. Преди години Шивон Галахър го бе помолила да разпръсне праха на брат й и неговото семейство, защото не й се струваше редно да го връща в Ирландия — мястото, което Стивън бе напуснал толкова отдавна. Бош каза, че ще го направи, но бе изчакал, решавайки да не изпълнява последната задача, докато не приключи случая и не донесе справедливост на семейството.

Сега беше моментът.

Минаха през храстите и стигнаха до четирите каменни кулички до мескитовото дърво. Никоя не бе паднала от последното идване на Бош. Стояха здраво уравновесени, с четири различни височини: баща, майка, син и дъщеря.

Балард и Бош не бяха говорили много по време на пътуването. Така беше още от Кий Уест. Но когато той й каза за плана си да отиде в пустинята и да разпръсне праха, тя веднага попита може ли да отиде с него. И ето ги сега тук, на свещената земя, откъдето тя знаеше, че Бош е почерпил своя плам и стремежа си да доведе този случай до неговия завършек — до място, където бе извършил грешното нещо по правилната причина.

Стояха пред камъните, Бош държеше кутията. От север духаше сух вятър и венчелистчетата на цветята в нозете им леко потрепваха. Балард започна с един лесен въпрос.

— Как минаха нещата с Мади?

Бош като че ли обмисля отговора известно време, преди да отговори.

— Поговорихме и сега тя знае какво става с мен. Не е доволна, че съм го крил от нея, но мисля, че разбира защо съм го направил. Каза, че искала да се върне вкъщи, за да се грижи за мен, но аз отказах. Тя си има собствен живот. Само се надявам това да не я разсейва и да я накара да загуби фокус върху работата си.

Балард кимна.

— Тя е добър полицай. Мисля, че ще се справи.

Бош не каза нищо повече. Балард приклекна и откъсна едно от малките бели цветчета. Хванала стеблото между палеца и показалеца си и го завъртя бързо. После попита:

— Защо Макшейн е избрал това място? Наслуки ли?

— Вероятно — каза Бош. — Но никога няма да разберем. Едно от известните неизвестни, предполагам.

— Мислех, че може да ти е казал.

Бош откъсна очи от камъните и я погледна.

— Не, не каза.

— Жалко. Той призна ли си нещо?

Тя се изправи и Бош кимна.

— Да. Всичко. Каза ми, че той го е извършил.

— Под натиск ли?

Бош се подсмихна.

— Пистолетът беше у него, не у мен.

Сега Балард вече разбираше как са се развили нещата.

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че си отишъл там, за да размениш себе си срещу това признание. Оставил си своята диря от трошици и си бил готов да се пожертваш, ако това означава, че някой ще може да те последва и да го спипа. Че ще го спипаме заради теб, ако не заради всичко сторено по-рано. Но после е станало нещо… и ти си си променил решението.

Бош стоя мълчаливо близо минута. После кимна към двете по-ниски каменни кулички.

— Те са били будни и… са разбирали какво става… когато ги е убил. Тези две деца. Това беше въпросът, който винаги съм носил в себе си, и ме измъчваше повече от мисълта, че той би могъл да се измъкне.

И млъкна. Балард не каза нищо.

— Много гняв има на този свят — каза Бош. — Хората правят неща, които изобщо не очакваш. Неща, които самите те не очакват от себе си.

Балард кимна.

— Разбирам.

— Не. Надявам се никога да не разбереш.

Настъпи мълчание. Балард погледна далечните планински вериги и солните равнини, после сведе поглед към цветята в краката си.

— Толкова е лесно да забравиш, че в пустинята има голяма красота.

Бош кимна.

— А тези цветя са просто удивителни — добави Балард.

— Пустинна звезда — каза Бош. — Познавам един човек, който казва, че те са следа от бога в този сбъркан свят. Че са несломими, устояват на жега и на студ, и на всичко, което иска да ги спре.

Балард кимна.

— Също като теб — добави Бош.

Балард го изгледа. Той не каза нищо повече. Трябваше й малко време да си възвърне гласа.

— Благодаря ти, Хари. Че ми каза истината.

Стояха мълчаливо един дълъг момент, преди той да заговори отново.

— Знаеш, че няма да се върна в екипа, нали?

— Да, знам.

Той отвори капака на дървената кутия и пристъпи към каменните колонки. Бръкна и извади шепа сив прах. Протегна ръка и го остави да изтече между пръстите му. Повтори го още три пъти, а после обърна кутията и остави останалото да се изсипе. Повей на вятъра го подхвана и го разнесе надалеч по земята.

— Прах при праха — промълви той. — Нали така казват?

После затвори кутията, обърна се и тръгна към колата.

— Готов съм — каза.

Балард го последва.

Качиха се в колата и потеглиха към града.