Първата вълна

Всичко вече е изчислено, проверено и препроверено и днес е денят, в който потегляме към света, който на този етап, с такава лишена от поезия деловитост, наричаме Планета B. Да се надяваме, че по-късно ще имаме основание да му дадем някакво по-изразително и запомнящо се име — да се надяваме, че той ще новият ни дом. Надеждата не ни струва нищо. Не ни вреди, а може би дори ни помага.

При наближаването на скока стоях пред големия илюминатор в коридора и се взирах в слънчевата система, която се канехме да напуснем. Долу, в ниското — широката кафява гръд на самата Планета A се въртеше безразлично около оста си, без да ни обръща и грам внимание. Ние сме като някакви досадни комари за нея. По-малко от комари — ние сме нищо. По най-безцеремонния начин тя отне живота на един от нас, а сега се плъзга по орбитата си около своето златно слънце както винаги, напълно пренебрегвайки неканените, нежелани посетители, които за кратко са нарушили усамотението й и скоро ще си тръгнат. Каква глупост, да се надяват, че това безсърдечно място би могло да се превърне в дом! И трябваше да платим с живота на Маркъс, за да го научим.

Светът не е зъл сам по себе си, разбира се. Няма такова нещо като зли светове. Световете са безразлични неща. Този просто не можем да го използваме.

И сега — Планета B… Планета C, може би Планета Z…

Стоях пред илюминатора и гледах чуждото небе, странната, отблъскваща планета, която бяхме дошли да изследваме, жълтото й слънце, съседните й светове, скитащи из черното небе наоколо ни, и намека за други звезди в небето отвъд тях, мижави точици като знак за безкрайността на вселената, в която всеки момент ще се гмурнем отново. И после, за едно мигване, цялата сцена изчезва, изтрита от полезрението ми за миг, и пред погледа ми отново се шири трептящата, вълниста, завихряща се празнота на извънпространството. Скокът е протекъл успешно. Как ми бе липсвала тази ослепителна сива празнота! Как се зарадвах да я видя отново!

Ето че пак сме извън времето и пространството, движим се през неизмеримото никъде по пътя си от някъде към някъде, и аз си давам сметка, че по някакъв начин съм станал жител на извънпространството — изглежда съм най-щастлив, когато сме се откъснали от материята на нормалното време и пространство и се носим през тази тиха, еднообразна, друга реалност, през тази бездна в бездната, през тази необяснима странна вселена, това математическо построение, което наричаме извънпространство. Извънпространственото пътуване е само начин за постигане на целта — тогава защо ми е толкова приятно да се върна тук? Възможно ли е да ме владее някакво тайно предпочитание, за което и самият аз не подозирам, предпочитание никога да не открием подходящ свят и да се скитаме вовеки из галактиката като екипажа на прокълнатия „Летящ холандец“? Не, разбира се. Разбира се, че ми се иска Планета B да се окаже топла и дружелюбна земя, където да се заселим, да процъфтяваме и да живеем щастливо до края на дните си.

Разбира се.

Пътуването, както ми каза Пако, ще отнеме пет или шест месеца, а може би дори осем — не можел да бъде напълно сигурен, понеже математическият анализ на извънпространственото пътуване по принцип почивал на множество парадокси. Във всеки случай не по-малко от пет и не повече от осем. А после ни чака второ действие на драмата по кацането, да се надяваме с повече успех от първото.

Много по-вероятно е, разбира се, B да се окаже също толкова неподходяща като A. Изискванията ни са прекалено високи — трябва ни място с атмосфера като земната, с течна вода, да не е нито прекалено горещо, нито прекалено студено, да не е заселено вече от друг интелигентен вид и така нататък, и така нататък. Но Хеспър вече е приготвил десетина свята, които смята за обещаващи. А ще има и други. Галактиката е немислимо голяма, а и ние, в крайна сметка, все още сме в задния двор на Земята и подскачаме в границите на сфера с диаметър най-много сто светлинни години, в един съвсем малък район от галактиката, на трийсет хиляди години от центъра й. В цялата галактика има колко звезди — двеста милиарда? Четиристотин милиарда? И ако само една на хиляда от тях има планети и ако една от всеки хиляда планети изпълнява критериите ни за обитаемост, то за нас има повече потенциални светове, отколкото бихме могли да достигнем за целия си живот или за живота на децата, които евентуално биха се родили на борда на „Вотан“, докато пътуването продължава. Разбира се, че все един от тях ще ни свърши работа.

Разбира се.