Първата вълна

Така се сложи край, поне временно, на вълнението около ангелската теория на Хайнц. Теорията на Хайнц и Рой всъщност, макар че ключовата авторска роля на Рой бързо е засенчена в съзнанието на всички от интригуващата метафора на Хайнц. Никой на борда не е религиозен в смисъла, в който този термин се е разбирал в миналото, но дългите месеци на изолация изглежда са родили известна ирационалност у част от пътешествениците и ожесточена решимост да се отърват от скуката у други. Сега всички наричат хипотетичните същества, които хипотетично заобикалят кораба, ангели. Дори заклети скептици като Пако и Хю използват термина по липса на по-добър.

Но непосредствен опит за телепатична връзка от страна на Ноел, с цел да се осъществи контакт с предполагаемите безтелесни същества с извънземен произход, които може би дебнат в съседство с тях в извънпространството или в истинското пространство, няма да има. Както бе изтъкнал капитанът, предстоящото приближаване на „Вотан“ към Планета B за момента е въпрос с по-висок приоритет.

Капитанът се чуди какво ли би казал абатът за това, че е потиснал дискусията за ангелите. Замисля се за неодобрението на абата, изразявано винаги когато направи нещо, което е безспорно манипулативно или егоистично — а точно така бе постъпил сега, едновременно манипулативно и егоистично, макар да се надява, че единствено той на борда е наясно с това.

Привидната причина да прекрати дискусията — че трябвало да се концентрират върху предизвикателството, което им отправя Планета B — е достатъчно основателна сама по себе си. Но зад нея се крие нещо съвсем различно, крие се съчувствие и загриженост към най-крехкия член на корабната им общност. Той е видял, макар на другите явно да е убягнало, страха, пробягал по лицето на Ноел; чул е лекото трепване в гласа й. Да предположим, че тези ангели, или каквото са там, наистина съществуват, да предположим, че тя би могла по някакъв начин да отвори ума си за тях, откъде биха могли да знаят какво ще се случи с нея тогава? В мислите му веднага се бяха намърдали всички онези старогръцки легенди за жени, които искали да бъдат прегърнати от този или онзи бог в цялата му мощ, и желанието им било изпълнено, в резултат на което нещастниците изгаряли на пепел, поразени от пълното великолепие на божеството. Би следвало да обмислят, много внимателно, всички последствия от мисловния съюз между Ноел и едно от тези предполагаеми същества от бездната, преди да я тласнат към него.

Така че желанието да защити Ноел се крие зад обявената на глас причина да преустанови временно проекта. И защото — той не е сигурен защо — чувства неохота да сподели това свое тайно желание с другите, е избрал да го скрие зад едно приемливо, но не първостепенно обяснение, което ще постигне същата цел. Това определено беше манипулативна постъпка.

Егоизмът е скрит още едно ниво по-дълбоко. Ами ако Ноел се опита да говори с тези същества и успее, и даже постигне някакво съгласие с тях, така че каналът за връзка със сестра й се отвори отново? Какво щеше да стане тогава с неговата трудно спечелена сделка за правото да участва в мисията по кацането на Планета B в замяна на съгласието му да поеме за трета година капитанския пост? Много от тях, подозира той, са гласували за промяната в устава само защото са вярвали, че контактът със Земята се е прекъснал завинаги и че вече не са длъжни да се подчиняват на неудобните правила, наложени им от родната планета. Но ако този контакт се възстанови…

Следователно той беше отложил въпроса за ангелите по три причини, и трите основателни — едната беше продиктувана от разума, втората от сърцето, третата от егоизма му.

Но капитанът знае, че абатът, ако имаше начин да се консултира с него по този въпрос, би насочил вниманието си върху третата от причините и би го попитал дали другите две биха натежали на везните, ако третата не е била движещата сила зад постъпката му — а на този въпрос той не би могъл да отговори задоволително. Никога нямаше задоволителни отговори на въпросите на абата. Той никога не осъждаше; това го оставяше на самия теб; но пък и никога не бе възможно да го заблудиш.

Останал сам в каютата си, капитанът затваря очи и страховитата фигура на абата се възправя като жива пред вътрешния му взор — нисък, тънък човек, почти без плът, само кости и жили, без възраст, без умора. Трябва да беше на стотина години, но никой не би се учудил особено, ако се окажеше, че е на два пъти по толкова или три пъти, или пък че се е появил на белия свят в края на плейстоцена. Изглеждаше неунищожим. Незабравимо лице — широко чело, гъста и къдрава тъмна коса, пронизващи виолетови очи, остър нос, почти липсващи устни. Никой не знаеше името му. Беше просто абатът. Той ли е основал манастира? И това никой не знаеше. Обитателите на манастира не се задълбочаваха в исторически проучвания. Бяха там, той също; той беше абатът. Отвъд това, почти нищо друго нямаше значение.

Капитанът се прекланяше пред него. В часа преди съмване, когато ставаше и слизаше при ледения бряг за първия дневен ритуал по самодисциплиниране, винаги заварваше абата там, коленичил досами водата, с ръце под повърхността. Не за да умъртви плътта, не за да си навлече греха на гордостта, като демонстрира колко болка може да понесе, а просто за да подсили концентрацията си, да прочисти ума си. Всички лофотенски упражнения бяха такива. Братята ги изпълняваха заради самите тях, а не за да убедят другите или дори самите себе си в голямата си святост. Светостта нямаше място тук — манастирът, в тази изцяло светска епоха, беше изцяло светски по своята ориентация.

За миг капитанът се връща към онези лофотенски дни. Неравната верига на голите, скалисти острови, издигащи се като шиповете по гърба на потопен под водата гигантски динозавър в морето край северозападното, осеяно с фиорди крайбрежие на Норвегия. Суров пейзаж беше онзи. Тъмният, бурен Вестфиорд, който ги отделяше от континента. Покритите със сняг високопланински върхове, които се издигат стръмно в далечината като стена от сбръчкан гранит. Оскъдните кръпки зелена трева; подгизналите, обрасли с червени боровинки тресавища; широката, зловеща гръд на Атлантическия океан, ширнала се на запад. Някога островите са се използвали за риболов, но пасажите сребриста треска отдавна се изчезнали, а с тях и рибарските селца, препитавали се от изобилния улов. Сега островите са празни в по-голямата си част, освен онзи, на който се намира манастирът — спретната редица от каменни сгради близо до брега.

Оттук минава Гълфстрийм; климатът е суров, но не толкова, колкото би могло да се очаква от арктическите му координати. След Ганимед, Йо, Калисто и Титан тези лофотенски острови приличат на истински рай. На Ганимед няма тресавища с червени боровинки. Няма кръпки трева. Човек не би могъл да извлече духовна полза, ако потопи голите си ръце в някое от въглеродните езера на Титан, само бърза смърт. Капитанът е постъпил в манастира след последната си екскурзия до луните на Сатурн, оставяйки на Хю да пожъне сам славата от общия им подвиг. Връщайки се от Сатурн, той бе почувствал нужда да… може би да избяга от компанията на другите хора? Не, не точно да избяга, но определено да се отдръпне от тях, да отиде на някое тихо място, където да размисли върху нещата, които бе видял и научил, върху изобилието от живи твари на места като Титан и Йо, върху упоритостта на живота пред лицето на възможно най-враждебни условия. Какво означаваше тази упоритост, ако въобще означаваше нещо? Що за тиктакащ механизъм беше тази вселена и какви сили я задвижваха? Всъщност не се залъгваше, че ще открие отговорите на тези въпроси; не беше и съвсем сигурен, че именно отговори търси. Просто искаше да зададе въпросите отново и отново и да открие, може би, някакъв модел на значение, който по-скоро да ги свързва, отколкото да им „отговаря“. Лофотен беше там, на негово разположение; Лофотен изведнъж бе станал неустоим. Така че той отиде в Лофотен — самият той беше скандинавец и винаги бе знаел за това място; да отиде там, бе като да се върне у дома, и дори повече — и остана в Лофотен, слизаше до брега на леденото море да прочисти ума си чрез изтръпналите си от студ ръце, докато накрая мисията на звездния кораб не го призова обратно в света на хората и той не осъзна, че трябва да продължи напред по пътя си.

Абатът го беше разбрал дори преди него.

— Дошъл съм да помоля за разрешение да си тръгна — беше казал той и абатът, с усмивка хладна и далечна като светлината на галактиките по края на вселената, беше отвърнал:

— Да, настана време да ни отведеш при звездите, нали така?

Хю казва:

— Ще се спуснем да й хвърлим един поглед, нали? — А после, когато капитанът продължава да мълчи, добавя: — Нали?

„Вотан“ отново е извършил успешно скока от извънпространството, Джулия е приключила с необходимите маневри по убиване на скоростта и сега звездният кораб виси в орбита на два милиона километра над втората планета от тази безименна слънчева система със звезда от тип K. В продължение на три дни са изучавали характеристиките на планетата с помощта на корабните уреди. Сега Хю и капитанът я гледат — пухкава сиво-бяла сфера, увиснала в центъра на илюминатора. Кръгъл покров от дебели облаци и планета, която се крие под тях.

Що за планета обаче?

— Трябва да се спуснем и да я огледаме, какво ще кажеш? — пита Хю. Нотка на отчаяние се е промъкнала в гласа му. Днес капитанът е дори по-непроницаем от обикновено, чувствата му са скрити зад плътен параван също като повърхността на планетата, която виждат през илюминатора.

Предварителните изчисления на Хеспър отново като по чудо са се потвърдили от директното сканиране с уредите. Оказало се е, че Планета B е с малко по-голям диаметър от земния, но гравитацията й почти не се различава, а атмосферният й състав е от двайсет и два процента кислород, седемдесет цяло и пет процента азот и четири и половина процента водни пари, което е доста, заедно с едно и седемдесет и пет процента въглероден диоксид, което определено е в повече, но не прекалено, и смес от по-малки количества метан и различни инертни газове. Това навежда на мисълта за влажен тропически климат и уредите наистина отчитат, че средната температура на планетата варира с не повече от един градус от полюс до полюс — навсякъде е еднакво горещо, средно четиридесет и пет градуса по Целзий. Свят-джунгла. Изобилна растителност, която фотосинтезира като луда въпросното количество въглероден диоксид. Добрият стар мезозой ги чака там долу.

Липсват визуални данни за наличие на градове или по-малки селища. Няма електромагнитни излъчвания в която и да било част от спектъра — от гама-вълните чак до най-дългите радиовълни и отвъд. Явно няма никой вкъщи.

Няма и океани, езера, нито реки. Един-единствен континент от полюс до полюс. Това е странно, предвид смущаващо високия процент водни пари в атмосферата. Цялата тази вода следва в един момент да се кондензира и да образува дъжд, нали така? Всъщност, на свят като този би трябвало да вали почти непрекъснато. Къде отива цялото това огромно количество дъжд? Възможно ли е цялото да се изпарява обратно в облачната покривка? Не се ли събира някъде на повърхността под формата на големи водни басейни?

Сонарът показва нещо дори по-странно. Планетата е голяма каменна топка, крайно бедна на тежки метали, а може би и въобще на метали от какъвто и да било вид. Повечето скали са съставени единствено от базалт. Но сонарното изследване сочи, че планетата е покрита с огромен пласт от нещо сравнително меко, което покрива цялата й повърхност, цялата повърхност, без никакво изключение. Явно от растителен произход. Планетарна джунгла. Е, това може да се очаква при климатичните и атмосферни показатели. Само че този всеобхватен растителен слой изглежда е дебел двеста или триста километра. А това наистина е много дебел слой. Най-високата планина на Земята е едва девет километра висока. Мисълта, че тази планета е покрита с джунгла, чиито корени са на двайсет пъти по-голяма дълбочина, отколкото е висок Еверест, е трудна за проумяване.

В по-голямата си част хората на „Вотан“ все още се греят на топлината, родена от личните им очаквания за Планета B, които са хранили по време на цялото си пътуване през извънпространството от предишната слънчева система до тук. Вече от месеци са убедени, че Планета B е гърнето със злато в края на тяхната дъга, и докато не се докаже обратното, са решени да се придържат към това си убеждение. Но малцината, които наистина следят преките данни на уредите, вече са си дали сметка, че очакванията са обречени на провал, и започват да се питат как ли ще реагират спътниците им на огромното разочарование, което ги чака.

Най-накрая капитанът казва на Хю:

— Смяташ ли, че проклетото място би могло да ни бъде от някаква полза?

— Никой не би могъл да каже, освен ако не слезем да му хвърлим един поглед.

— Аз мога да кажа и оттук. Както и ти. И го знаеш.

Хю признава аргумента му с едва доловимо кимване.

— Безспорно изглежда необичайна, признавам.

— Прекалено е горещо за нас. Без полезни метали. Без вода в течно състояние. И някаква навярно непроходима джунгла, покриваща я от начало до край.

— Много път изминахме, докато я намерим. Нима просто ще си продължим по пътя, без дори да изпратим сонда? — пита Хю.

Капитанът отново млъква за дълго време.

Хю нарушава мълчанието:

— И, честно казано, не за сонда ми беше думата. Трябва да спуснем хора долу и да проверим теорията на Джована за ангелите.

— Каква теория?

— Не помниш ли? Че ангелите искат да се махнем от територията им и затова не само са прекъснали връзката на Ноел със Земята, но и са причинили онова на Маркъс, Джована и мен, когато кацнахме на Планета A.

Капитанът се е заключил зад някаква стена и не иска да излезе оттам.

— На този етап самото съществуване на така наречените ангели е неподкрепена от никакви доказателства хипотеза — казва той.

— Така е, братле. Но ако спуснем наши хора долу, поне ще започнем да придобиваме някаква представа дали ни е възможно да се заселим на която и да било планета, без предварително да сме получили благословия от тези пакостливи същества. Ако съществуват, де. Имам предвид, че ако неколцина от нас се спуснат долу и не се сблъскат със същите проблеми, които срещнахме на…

— Знам какво имаш предвид, Хю.

— Трябва да слезем и да проверим, не си ли съгласен?

Капитанът затваря очи за миг.

— Кого предлагаш за такава мисия, тогава?

— Теб, разбира се. Сега вече имаш законно право да отидеш. А в същото време не те виждам да гориш от нетърпение, което, признавам си, въобще не мога да го разбера, братле. Би трябвало да си извън себе си от нетърпение да скочиш в сондата и да се спуснеш долу.

— Искам да отида, да. Ако въобще някой ще ходи. Но планетата най-вероятно е безполезна за нашите цели. Няма ли да е загуба на време, а може би и на нечий живот, ако си направим труда да я огледаме отблизо? Кого още би предложил за мисията?

— Себе си.

— Да. Това е ясно и без да го казваш. Кой друг?

— Никой друг.

— Само ние двамата?

— Точно така, братле.

— Самият ти обясняваше колко е важна експедицията до Планета A да се състои от тричленен екипаж — казва капитанът.

— Вярно. Но двамата с теб бяхме достатъчни за Титан, Ганимед и Калисто — отвръща Хю. — И тук би трябвало да се оправим сами. Не е нужно да излагаме и трети човек на риск. Виж, братле, нека днес да изпратим сондата да ни събере проби. А после двамата с теб ще се спуснем и ще се изложим на каквито там призраци движат нещата долу, освен ако няма призраци, в който случай бихме могли да приемем, че макар Планета A да не ни посрещна с отворени обятия, няма основание да очакваме същите неща на всяко място, където отидем. Какво ще кажеш, господин капитане, братле?

— Нека си помисля малко — казва капитанът.

В действителност капитанът страстно иска да посети повърхността на Планета B и тази страст го е завладяла дълго преди „Вотан“ да излезе от извънпространството. Той се е борил упорито с мисълта за това обаче, защото знае, че желанието му е напълно егоистично, а смята, че вече е изразходил квотата си от себичност за доста време напред.

Планетата очевидно е безполезна за целите на евентуална колонизация. Капитанът вече разбира това, за разлика от повечето си спътници. Да, съществува някаква слаба вероятност планетата да се окаже подходяща за човешко обиталище, но капитанът е сигурен, дори и без данни от първа ръка, че животът долу би бил безкрайно труден, пълен с неудобства и предизвикателства за тях. В умерени дози предизвикателството е ценен стимул за развитието на една цивилизация, дава си сметка той, но има повратна точка, отвъд която човешкият дух просто бива смазан от непреодолимите трудности и непрекъснатата борба. Именно това най-вероятно би се случило тук, смята капитанът. По-добре да отпишат планетата, без да се занимават повече с нея, и да потърсят друг, не толкова труден свят.

И в същото време… и в същото време…

Една планета, един уникален, непознат свят, ей там, под носа им, планета, която отвъд всяко съмнение е родила някаква форма на живот, с каквато човечеството не имало досег преди…

Иска я. Не може да го отрече пред себе си, не и след битката да си спечели правото на участие в изследователски мисии извън кораба. И, накрая, той позволява на довода на Хю за теорията на Джована относно ангелите да натежи на везните. Наистина е необходимо да открият дали някаква всемогъща външна сила е решила да блокира достъпа им до световете в космоса и едно кацане на Планета B би хвърлило светлина върху въпроса. Поне би могло. Някакво положително откритие в този смисъл би могло до известна степен да компенсира разочарованието, което спътниците му ще изпитат, когато Планета B отпадне като потенциално място за заселване, нещо, в което капитанът не се съмнява. Така че той разрешава изпращането на една от сондите, която да събере допълнителна, пряка информация за условията долу, и дава да се разбере, че следващата стъпка ще е пилотирана експедиция с голямата сонда, стига пробите от първата да са обнадеждаващи.

Хю, който управлява дистанционно сондата, я оставя в орбита на хиляда километра над мътната атмосфера на Планета B и провежда инфрачервено сканиране, за да получи някаква представа какво има под облачния слой. Камерите му могат да проникнат и през по-гъста мъгла от тази и картината, която се получава на кораба, им носи поредната доза загадки.

— Виж това — сочи той на капитана. — Тези горещи линии навсякъде. Прилича на огромно кълбо прежда. Или множество ластичета, опънати нагъсто около цялата планета.

— Лиани, струва ми се — допуска капитанът.

— Планета, цялата овързана с лиани? Слой от лиани, дебел двеста километра?

— Ще трябва да погледнем по-отблизо — казва капитанът.

— Вече го направих. — Хю увеличава с няколко степени образа и прибавя ултравиолетов филтър. — Сега гледаме точно под повърхността. Виждаш ли тъмните линии между горещите?

— Тунели? — изказва предположение капитанът.

— И аз така мисля, тунели. — Хю посочва инфрачервените замервания. — И неща, които се движат по тунелите, какво ще кажеш?

Капитанът се взира внимателно със синьо-зелената повърхност на екрана. Точки гореща цикламена светлина — цикламеното показва температура различна от температурата на гъсто преплетените лиани — бавно се движат през дългите тъмни линии, които са определили като тунели.

— Колко са големи според теб? — пита той.

Хю свива рамене.

— Двайсет метра дълги? Петдесет? Големи са, във всеки случай. Много големи. Не мисля, че си имаме работа с цивилизация, братко, но май все пак имаме нещо.

— Което изисква проучване.

— Абсолютно.

Хю се ухилва широко. За разлика от капитана. Въпреки това са се разбрали. Ще бъдат безсрамни. Безотговорни дори. Това е непотребен свят. Но те искат да видят какво има там долу и ще го направят. Заслужили са си правото. Любопитството трябва да бъде задоволено. А и — кой знае? — може би дори ще успеят да отговорят на някои въпроси, които трябва да намерят своя отговор, преди експедицията да продължи към следващата си цел.

Следователно, на пътешествениците е съобщено, че според получените данни кацането е желателно — без подробности защо се е стигнало до такова заключение, — и по тази причина кацане ще бъде осъществено, и че Хю и капитанът ще бъдат единствените членове на екипа по кацането, и Хю отново се захваща да подготви една от сондите за пилотирано пътуване. И ако някой на борда на „Вотан“ смята, че капитанът непразно излага на риск двама от най-ценните членове на експедицията, то този някой не споделя мнението си с никой друг.

Хю намига наляво и надясно и вдига победоносно палци, докато двамата с капитана се настаняват в ускорителните кресла. Много време е минало, откакто двамата са участвали заедно в изследователска мисия.

— Е, братле, ще скачаме ли? — пита Хю.

— Когато кажеш, Хю. На борда на този кораб ти си капитанът. Ти взимаш решенията.

— Да. Да. — Хю прехвърля малкия съд под командването на главния корабен компютър, корабът-майка поема управлението и плавно изхвърля сондата от товарната палуба. Когато са се отдалечили на безопасно разстояние от „Вотан“, сондата включва собствената си тяга и започва да се спуска от орбита.

Паякоподобната, несиметрична, тромава форма на „Вотан“ бързо се смалява зад тях. Облачното лице на Планета B се разширява с шеметна бързина.

Ето че вече са вътре в облачния слой, чийто състав, както вече бе определено, няма нищо общо с призрачния покров от сярна киселина, който обгръща Венера, а си е най-обикновена и изобилна вода с малко въглероден диоксид, най-обикновени облаци, много гъсти, но химически безвредни. Минават през облачния слой и се озовават сред проливен дъжд, планетарен потоп с изключителна интензивност. Дъждът се лее като из ведро около тях, гъст, някак злобен дъжд. Сега разбират къде са океаните на този свят. Те са в постоянен кръговрат вътре в атмосферата, издигат се във формата на изпарения и падат под формата на дъжд и не спират и за миг, колкото да се съберат нейде на повърхността.

— Определено е гадно местенце, братле — обявява Хю, докато поема управлението от корабния компютър и търси някакво що-годе подходящо за кацане място.

Вече са достатъчно близо до земята, за да видят въпреки дъжда, че догадките им са били правилни и че планетата е изцяло погълната от огромна мрежа гигантски дървовидни лиани, на пръв поглед безкрайни, с диаметър на стволовете най-малко десет метра, а може и повече, лиани като полегнали дървета, които се пресичат, наслагват се едно връз друго и се преплитат, без никакво празно пространство помежду си.

Сонарът показва подземните тунели, които са забелязали от „Вотан“, да се провират между лианите на най-малка дълбочина от приблизително четиридесет метра, в посоки както хоризонтално, така и надолу, като на места се спускат на километър и повече. Под зоната с тунелите лежи нещо, което прилича на огромна, солидна, гъбеста маса, дебела стотици километри, от която изглежда започват всички лиани. Това явно е материята-майка, живата структура на целия гигантски организъм — защото бързо им става ясно, че Планета B е обитавана от един огромен растителен организъм, а именно гъбестата подземна маса, от която израства всичко останало. А под нея лежи каменната подструктура на планетата, скритата сърцевина от базалт.

Къде да кацнат? Няма открити места, няма поляни, нито равнини.

Хю изхвърля малко реактивна маса, за да създаде равно пространство, като накланя леко сондата и подпалва горните ръбове на няколко лиани, докато под тях не се открива задоволително равна зона за кацане. Няма никаква реакция от съседните лиани. Не се сгърчват, не помръдват дори — не дават и най-малкия признак, че посегателството на Хю върху този съвсем малък участък от планетарната флора е причинило някакво недоволство, още по-малко ответни действия.

Хю приземява успешно сондата. Изчаква я, докато се стабилизира. Площадката, която е създал с подръчни средства, не е съвсем равна.

— Започваме тестовете — уведомява Хю капитана, без нужда.

Извършват всички предписани предварителни тестове, проверяват това и онова, киселинното съдържание на дъжда, възможни атмосферни токсини и други такива. Не че възнамеряват да дишат тукашната атмосфера без пречиствателната система на шлемовете си, не и на чужд свят, който очевидно е безперспективен като място, където човешките същества биха намерили щастието си. Наясно са обаче, че извънземната химия може да осигури неприятни изненади дори за изследователи със скафандри. Така че вземат необходимите предпазни мерки.

Дъждът се лее неуморно. Обстрелва външната обшивка на малкия кораб с трилион миниатюрни сачми.

— На Планета A — отбелязва Хю — на този етап вече се чувствах странно. Започна да ми се гади още преди да изляза от сондата.

— А сега?

— Нищо особено. Ти?

— Също.

— Да видим как ще е навън, какво ще кажеш?

Излизането им от сондата е съпроводено с известен комизъм. Капитанът, който вече е дал да се разбере, че гледа на Хю като на шеф на малкия им екип, му кимва в знак, че му отстъпва правото пръв да стъпи на тази планета. Хю обаче, който вече е имал възможността пръв да стъпи на извънземен свят, няма нищо против да предостави честта на капитана и му връща жеста. Разбира се, съществува възможността първият, излязъл от кораба, да понесе някакъв неприятен удар, но всеки от двамата, воден от уважението си към другия, надълго и нашироко дава да се разбере, че такъв един страх определено не се крие зад предложението му, в никакъв случай. Любезността е единствената причина.

— Хайде, излизай — най-накрая казва с раздразнение капитанът.

— Добре де. Щом така искаш.

Хю се промъква през люка и внимателно стъпва на овъглената, все още димяща повърхност на площадката за кацане, която сам е пригодил. Усеща как леко поддава под тежестта му. Не долавя никакви психически смущения.

— Дотук добре — обявява той.

Капитанът се присъединява към него. Двамата тръгват към края на разчистеното място, а после, само след миг колебание, едновременно стъпват върху горната повърхност на една необгорена лиана.

Като цяло неприятна повърхност. Големи, болнави на вид листа, синьо-черни и без стебла, надупчени от грозни мехури като циреи, растат направо от ствола на големи разстояния едно от друго. Избелели, червени ластари висят от ръбовете им като изкормени вътрешности. На голите места между листата стволовете на лианите имат отблъскваща лепкава текстура.

— Е? — пита Хю.

— Малко лепкаво, ако питаш мен.

— Питах за главата ти.

— Все още функционира, благодаря. А твоята?

— На Планета A вече бях готов да се разкрещя. Всъщност вече се бях разкрещял. Тук, изглежда, не е така. Което опровергава теорията на Джована, да се надяваме.

— Въпреки това мястото е гадно — казва капитанът.

— Направо отвратително. Върхът на гадорията. Да идем ли малко по-нататък, братле?

Все едно се движат под вода. По техни изчисления сега е обяд, средноголямото слънце свети точно над тях само на няколко десетки милиона километра и въпреки това ги обгръща дълбок полумрак. На небето има само едно място, което е малко по-светло на фона на плътната сива облачна покривка — там дебне слънцето, без съмнение. Дъждът, падащ на плътни пелени, е изключително депресиращ. Сигурно не е спирало да вали от милиони години. Водата удря неравната дървесна повърхност на огромните лиани и се просмуква в тесните цепнатини помежду им. Може би част от нея се процежда стотици километри надолу и се събира в джобове от невъобразима тъмнина по протежение на равното каменно ядро. Но в по-голямата си част потопът просто отскача обратно нагоре в процес на моментално изпарение. Навсякъде около себе си Хю и капитанът виждат тежки облаци водна пара да се издигат упорито през ожесточената вертикална канонада на дъжда.

Самите лиани представляват на практика непреодолима обвивка. Лежат една до друга като конците на колосален гоблен, понякога се застъпват, и всяка една се проточва сякаш безкрайно в двете посоки, навярно на десетки километри. В цепнатините помежду им трудно би се промушил и човешки пръст. Зеленикаво-цикламената им кора е здрава и в същото време се усеща като гума, която поддава едва доловимо под стъпките на двамата изследователи. Освен листата, по стволовете има и кашкави мъховидни израстъци, които ги покриват на неравни интервали, заедно с грапавите сиви кръпки на местния вариант на лишеите. Последните са меки като сирене, тези паразити или сакрофити, или симбиоти, или каквито са там, и правят повърхността хлъзгава, но са толкова нагъсто, че няма как да бъдат избегнати. Измежду тези различни израстъци се виждат множество големи овални тела, зеленикави на цвят и гладки на вид, разположени върху кората на лианите през четири-пет метра като войнство от немигащи очи — те изглежда изпълняват някаква важна функция по отношение на лианите, навярно са допълнителни инструменти, които подпомагат странните листа в какъвто там процес на фотосинтезиране извършват при тази оскъдна, подводна светлина.

Всичко тук изглежда умиращо, загниващо и разпадащо се, и едновременно с това възпроизвеждащо се. От този свят би излязла добра наказателна колония в доброто старо време, когато жестоките и необикновени наказания са били популярен начин за прекарване на времето. Но за друго не изглежда подходящ.

— Видяхме достатъчно, как мислиш? — пита Хю.

Капитанът посочва право пред себе си. Там има някакво кръгло тъмно място, като отвор на пещера, между два ствола. Вероятно вход към един от онези дълги подземни тунели, които бяха засекли при сонарното сканиране.

— Хайде да погледнем вътре, искаш ли? — предлага той.

— Хм. Явно ти искаш.

— Искам да вляза, да — тихо казва капитанът.

— Защо не, всъщност — съгласява се Хю без особен ентусиазъм. — Защо не?

Капитанът тръгва напред, този път без пазарлъци кой да е начело. Тунелът е широк и нисък, десетина-дванайсет метра на ширина, но на места главите им опират в тавана. Спуска се под малък ъгъл надолу, право през лианите, срязани като масло с нож; стените му, които са от материята на същите тези лиани, са влажни и розови, като вътрешности, и излъчват някаква болнава флуоресцентна светлина, слабо сияние, което нарушава гъстия мрак, но не помага много на зрението. Хю и капитанът активират лампите на шлемовете си и навлизат още малко навътре, после още малко.

Хю казва:

— Чудя се какво ли е построило тези…

— Шшт — прекъсва го капитанът и отново сочи напред. — Виж.

Прави още двайсетина крачки и засилва лампата си. Тунелът изглежда блокиран от нещо като тапа; но когато се приближават още малко, откриват, че „тапата“ бавно се отдръпва от тях — и че всъщност не е никаква тапа, а огромно, лигаво, издължено и плоско същество, което не само се движи като червей по пода на тунела, а явно създава тунела, или поне го разширява, изяждайки тъканта на лианите по пътя си.

— Невероятно — мърмори Хю. — Мама му стара, братле, най-накрая открихме извънземна форма на живот! И какъв красавец само!

Няма как да преценят колко е дълъг тунелният червей. Предният му край се губи в мрака напред. Колкото до ширината му — тя е три пъти по-голяма от ширината на човешко тяло, а ръстът му е почти колкото техният. Плътта му е полупрозрачна и розова на цвят, по-наситено розова от тунела, биеща малко на алено, и изглежда мека като масло. Черни космати пори с размера на човешки юмрук са разположени ниско от двете страни на тялото му, на петдесетина сантиметра една от друга по цялата му дължина, или поне докъдето те могат да видят. От тези отвори се процежда постоянно количество рядка белезникава лига, която се стича по закривените страни на съществото и се събира на ручейчета и локвички по пода около него. Отпадъчен продукт, без съмнение. Червеят изглежда е елементарно устроена машина за ядене, без разум, неумолима. Той прогризва с еднообразно темпо пътя си през лианите и превръща изяденото в поток от лиги.

Съпровождащите храненето му звуци могат дори да се чуят откъм другия край на съществото — звук от душене и един по-силен, хрущящ звук, и двата на фона на постоянно, еднообразно жужене. Всички тези звуци, които изглеждат свързани в последователност, се чуват непрекъснато, без никаква промяна в ритъма. Машина за ядене, да.

Двамата мъже се промъкват малко по-близо, като внимават ботушите им да не се докоснат до слузта, която огромният червей е оставил на пътя им. Когато се приближават на минималното безопасно разстояние до съществото, успяват да различат странни, светещи, подобни на кисти образувания, тъмни, кръгли, твърди и големи колкото човешка глава, разположени на пръв поглед безредно вътре в плътта на червея, пръснати тук-там на дълбочина от трийсетина сантиметра или повече. Виждат се, защото излъчват ярко сияние като жълт огън, което прониква през плътта на червея до розовата му, грапава кожа.

— Вътрешни органи? — пита Хю. — Части от нервната система, какво ще кажеш?

— Едва ли — казва капитанът. — Мисля, че принадлежат на това.

И посочва за пореден път, указвайки настоятелно с пръст посоката, като едновременно с това нагласява лъча на лампата си на максимална мощност.

Друго същество се е появило отнякъде, същество много по-малко от червея, и се е настанило на гърба му, доста по-напред, така че двамата изследователи едва успяват да го различат в полумрака. Размерите му са като на голямо куче, донякъде напомня на насекомо, с дълги, многоставни крака, осем или десет на брой, и тясно тяло, съставено от няколко сегмента. Има страховит на вид клюн и чифт огромни, искрящи, златистозелени очи като гигантски скъпоценни камъни, които обръща към тях за миг, хвърляйки им дълъг, злобен поглед, когато светлината от лампата на капитана попада върху него. После се връща към работата си.

Работата му е да пробие дупка дълбоко в плътта на червея и да снесе яйце там.

Яйцето чака, залепено за корема на съществото — многофасетна, синкаволилава сфера с внушителни размери. Изглежда дупката е почти готова. Насекомоподобното същество, изправено и захванало се стабилно с най-ниския си чифт крака, се навежда напред под остър ъгъл, докато главата му и горната половина на торса не потъват вътре в червея. Бързите движения, които следват, напомнят за движението на бормашина, видимата половина на съществото се клати напред-назад в бърз ритъм, а скритата глава без съмнение трескаво дупчи с ужасния си клюн все по-навътре в меката, уязвима плът на червея. Процесът продължава неприятно дълго.

После съществото се изправя. Изглежда е доволно от работата си. Още веднъж поглежда злобно към двамата наблюдаващи го човеци, след което изпълнява странен, кратък, наперен танц върху гърба на червея, танц, който всъщност не е никакъв танц, както разбират двамата само след миг, а просто процедура, с помощта на която насекомоподобното освобождава огромното си яйце от долната част на корема си и усърдно го спуска надолу, прехвърляйки го от една двойка крака към следващата и така до предпоследния чифт. В този момент съществото се килва напред над изкопа, забива върха на клюна си в кожата на червея, сякаш пуска котва, и краката, които държат яйцето, се спускат със сила надолу, набутвайки го дълбоко в дупката, която го очаква.

Това е всичко. Съществото издърпва краката и клюна си, хвърля още един поглед на Хю и капитана с огромните си очи и се скрива с бърз ход в мрака напред.

Червеят не е реагирал по никакъв видим начин на така протеклото събитие. Душещите и хрускащи звуци, заедно с придружаващото ги еднообразно жужене, са продължили без промяна.

— Плътта на червея ще заздравее около яйцето, предполагам — казва капитанът. — Ще се образува киста и яйцето ще остане в нея, докато се излюпи, излъчвайки онази прекрасна жълта светлина. После, ако трябва да гадая, от него ще се излюпи едно весело малко същество, което много ще прилича на майка си, и което ще намери всичката му необходима храна съвсем подръка. А червеят въобще няма и да разбере какво е станало.

— Прекрасно. Просто прекрасно — мърмори Хю.

Капитанът се приближава с още няколко крачки да огледа по-отблизо отвора, в който насекомоподобното същество е натикало яйцето си. Хю остава на мястото си. Капитанът установява, че трябва да се покатери върху гърба на червея, ако иска да види добре дупката с яйцето. Тежките му ботуши потъват с няколко милиметра в податливата плът на червея, който обаче не реагира на присъствието му. Капитанът надниква в отвора, като издърпва настрани ръбовете, за да огледа вътрешността.

— Внимавай! — извиква Хю. — Мамчето се връща!

Капитанът вдига очи. И наистина, насекомоподобното се е върнало, сякаш яйцето му е включило някаква аларма, която го е повикала от тъмните дълбини на тунела. В лъча на шлемовата си лампа, капитанът вижда как съществото се приближава със заплашителна скорост, клюнът му трака, предните два крака се размахват трескаво, очите светят от ярост и облаци газ, навярно отровен, струят от отвори по дължината на гръдния му кош.

Капитанът се спуска бързо от гърба на червея и отстъпва назад. Но насекомоподобното същество все така се приближава, и то бързо. На капитана му е напълно ясно, че побеснялото същество възнамерява да се метне отгоре му и да го прехапе на две, което изглежда е съвсем по възможностите му.

И двамата мъже са въоръжени с енергийни пистолети, изцяло като предпазна мярка. Капитанът вади своя, вдига го почти без да се прицелва и стреля.

Насекомоподобното експлодира в облак от жълти пламъци.

— За малко — тихо казва Хю, приближавайки се до капитана. — И адът не познава по-голяма ярост от гнева на огромна извънземна буболечка, чието яйце е в опасност.

— Въобще не беше в опасност — мърмори капитанът.

— Да, ама буболечката не го знаеше.

— Да. Да. Буболечката не го знаеше. — Капитанът, потресен до дъното на душата си, побутва с върха на ботуша си останките от съществото. — Досега не бях убивал живо същество — добавя той. — Е, някой комар, може би. Паяк. Но такова нещо не бях убивал.

— Нямаше избор — успокоява го Хю. — Още две секунди и щеше да ти прегризе гърлото.

Капитанът кимва в съгласие.

— Пък и беше дяволски грозно, братле.

— Може да е било интелигентна форма на живот — казва капитанът. — Или поне високо развита. Във всеки случай, това е неговият свят, а не нашият. — Гласът му е предрезгавял от гняв и отвращение.

Застоява се още миг край мъртвото създание. После се обръща и тръгва бавно към изхода на тунела.

Хю крачи след него. Двамата стоят известно време край входа, мълчат, гледат как проливният дъжд се сипе на плътни пелени.

— Искаш ли да вземем няколко от тези яйца и да ги качим на кораба за изследване? — пита най-накрая Хю, с известна ирония, но ползотворна според него, просто опит да разреди малко напрежението.

Капитанът се забавя с отговора си.

— Не — казва накрая. — Май не.

— Ами вечното любопитство на науката, братле, не изисква ли то от нас да…

— Вечното любопитство на науката да го духа, поне веднъж — рязко му отговаря капитанът. Внезапно нотка на едва сдържан гняв се е прокраднала в гласа му. — Не искам да говоря за това. Дай просто да се връщаме на кораба.

Тази жар, тази едва сдържана ярост е нещо съвсем нетипично за него. Хю му хвърля бърз поглед, в който изненадата граничи с тревога. После, за да омаловажи ситуацията, въздъхва дълбоко с комично облекчение.

— Значи наистина се махаме оттук? О, слава на всички богове! Вече мислех, че ще останем да ръчкаме това гадно място завинаги, приятелю.

Зед Хеспър, разбира се, разполага на склад с изкусителната Планета C, която да им предложи, както и с много други. Небето е пълно със светове, както показват уредите му, и той както винаги гори от нетърпение да потеглят към тях.

Само че първите две планетарни приключения са се оказали повече от обезкуражителни, направо пълен провал — единият свят излъчва всякакви гадории в психическата част на спектъра, другият е населен с отвратителни чудовища — и след последното кацане някакво странно, мрачно и дълбоко песимистично настроение се е появило за пръв път на борда на „Вотан“. Загубата на контакт със Земята — онези бъбриви, незначителни бюлетини от дома, онези дребни напомняния, че все пак някога са имали и друг дом, различен от скитника „Вотан“ — също имаше своя принос. А и пътешествениците бяха видели първо Хю и Джована да се връщат бледи и разтърсени от едната планета, после Хю и капитана не по-малко разтърсени от другата. Ефектът върху капитана особено се вижда с просто око дни след посещението му на ужасяващата Планета B и за всички е крайно обезпокоително да виждат този обикновено сдържан човек толкова дълбоко потресен.

Планета B се беше оказала ужасна и след големите очаквания, които си бяха позволили да хранят по отношение на нея, това им е струвало много, на всички, а не само на двамата мъже, които бяха видели ужаса отблизо.

Хората на „Вотан“ — или поне голяма част от тях — изведнъж са започнали да си дават сметка, че след като са заменили предсказуемостта и удобството на Земята за един велик подвиг, сега са изправени пред вероятността да скитат вечно из галактиката, без да открият свят, който да превърнат в свой поносим дом. И огромният риск на начинанието им, хазартното му естество са започнали да потискат душите им. Сега много от тях се страхуват, че са обрекли доброволно живота си на една безнадеждна мисия.

Капитанът полага големи усилия да надмогне това мрачно чувство у самия себе си, така че да може да прочисти и другите от него. Само че гледките и звуците от Планета B го преследват денем и нощем и го потапят в лепкаво блато от меланхолия. Цял един свят така безнадеждно отблъскващ — само той е достатъчен да лиши човек от вярата в съществуването на Създателя, в случай че въобще е вярвал в Него. Що за божествена цел би могло да обслужи създаването на една планета, където царува непрестанен дъжд, където титанични лиани задушават всеки хектар от повърхността й, където колосални безмозъчни червеи се хранят с лианите и дяволски паразитиращи буболечки се хранят с червеите? Без съмнение, това е възможно най-добрият свят за лианите, червеите и буболечките с очи като скъпоценни камъни. Но подобна обективност не е по силите му в момента. Има чувството, че е направил малка екскурзия в някой неописан дотогава кръг на Дантевия Ад.

Копнее да поговори с абата за Планета B, но не може. Жадува за няколкото бързи, хапливи изречения, които биха сринали мрака, полепнал по него сега.

Ала абатът е недостижим за него. И така, постепенно, за няколко дни капитанът успява да се измъкне от блатото на разочарованието без пряката намеса на наставника си. Друг курс не би могъл да си позволи.

Някои от другите, главно Хеспър, Пако, Джулия, Хю и дори Зиглинде са успели да запазят оптимистичните си очаквания за експедицията въпреки отрезвяващите резултати от кацането на Планета B.

— Забележителното нещо тук не е, че първите две кацания претърпяха неуспех — казва Джулия. — Забележителното нещо е, че за две години открихме два свята, които си струваше да проверим.

— Чуйте, чуйте — изревава Хю, както обича да прави. Хю знае, че сега много зависи от показните му демонстрации на висок дух, сърцатост и несъкрушима воля, и внимава другите винаги да го виждат в обичайния му жизнерадостен вид, дори след всичките неща, които е видял и почувствал на Планета A и на много различната, но също толкова потискаща Планета B. За това си има цена. И Хю е склонен да я плати.

Но на борда има и такива, които са обзети буквално от паника. Това са онези членове на екипажа, които по някаква причина са заложили твърде много емоционални чипове на успеха на втората мисия и са покрусени от зрелищния провал на облога си. Елизабет е в тази група, както и Иможен, Силвия и неколцина от мъжете — Рой, Елиът, Чанг, Жан-Клод. Сред тези хора, които сега прекарват почти цялото си време в салона над дъските за го, се е промъкнала идеята да се откажат от пътуването и да обърнат назад към Земята.

— Не ставайте идиоти — укорява ги Пако. — Не мога да си представя дори как допълзяваме обратно там.

— Ти не си го представяш — казва Елиът. — Но аз си го представям.

Специалността на Елиът е градското планиране. Именно той ще проектира бъдещите извънземни поселища, които хората на борда на „Вотан“ се надяват да изградят. След фиаското на Планета B той е убеден, че никога не ще има възможността да упражнява професията си на някой от тези чужди светове, че мисията им е донкихотовска и глупава. Смъртта на Маркъс го е засегнала дълбоко, както и загубата на контакта със Земята.

Пако го предизвиква:

— Щом искаш да се връщаш, Елиът, що не го направиш? Може би Хю ще ти позволи да вземеш една от сондите и да се върнеш на Земята с нея. Ти и другите, които искат да си идат у дома. Ще ви отнеме около триста години, плюс-минус пет или шест, но щом носталгията те е пипнала толкова здраво, не би имал нищо против да почакаш няколко…

— Престани, Пако — тросва се Елизабет.

Пако се обръща към нея:

— Ти би искала да тръгнеш с него, нали? Е, аз лично нямам нищо против. Дори ще ви изчисля курса, ако искате. — Триото Пако-Хайнц-Елизабет наскоро се е разпаднало. Хайнц от време на време спи с Жан-Клод и понякога с Лейла, а Пако, макар все още да прекарва част от нощите си с Елизабет и много рядко по някоя нощ с Хайнц, се е оттеглил в страничния коловоз на новата си връзка с Джована. — Навика Пако, като прихваща грубо Елизабет над лакътя и я набутва в ръцете на Елиът. — Твоя е. Имате благословията ми.

Елиът е толкова ядосан, че я бутва обратно. Хайнц прихваща Елизабет, когато тя залита в обратната посока, и я гушва до себе си. На Пако казва тихо:

— Би ли опитал да се успокоиш малко?

— Мразя ги тези приказки да сме се откажели и да сме се върнели на Земята. Пълна тъпотия.

— Тъпотия, значи? — пита Рой, като вдига поглед от дъската, на която играе с Ноел. Той също е от онези, които вече са дали да се разбере, че в голяма степен им е дошло до гуша от извънпространственото пътуване през космоса.

— Тъпотия, я. Дошли сме тук да свършим работа и ще я свършим. Джулия е права — една-две неподходящи планети нищо не означават. Едва сме започнали да търсим. Освен това, мислиш ли, че някой би могъл да убеди капитана да обърне кораба? Обръщал ли е гръб този човек на каквото и да било през живота си?

— Никъде не е казано, че вечно ще е капитан — отвръща Елиът, малко нацупено. — Постът би трябвало да се предава всяка година. Ние му дадохме три. Бихме могли да го сменим.

— С някой, който иска да сложи край на пътуването? — разгорещява се Пако. — С някой, който ще е склонен да обърне назад, това ли имаш предвид?

— Абсолютно.

Хю се обажда от ъгъла, където играе вяла партия го с Чанг:

— Той никога няма да предаде поста на човек, който ще застъпи такава позиция. Досега може и да приемаше поста с неохота, но по-скоро ще остане на него вечно, отколкото да го предаде на някой, който…

— Не говоря да сдаде поста доброволно — казва Елиът. — Говоря да го сменим.

— Бунт? — пита Хю. — Тази дума ли търсиш?

— Нов капитан — не отстъпва от своето Елиът. — Това търся. И нова посока на пътуването.

— Говориш за бунт — с изумление възкликва Хю. — Говориш за бунт на кораба, за насилствено сваляне на капитана от поста му, за пълно погазване на устава…

— Говори глупости — отсича Пако. — Говори като умопобъркан. Трябва да му се дадат успокоителни. Къде е Леон? — Леон играе го със Силвия. Вдига очи и смръщва чело. — Леон, тук има един луд, за когото да се погрижиш! Бий му някаква инжекция, ако обичаш!

— Моля ви — намесва се Ноел, много тихо.

Досега е мълчала, концентрирайки цялото си внимание върху играта, наведена над дъската за го, сякаш тя е цялата вселена. Както толкова често става, поради самия факт, че е тих, гласът й привлича вниманието на всички в стаята и те поглеждат към нея.

— Моля ви — повтаря тя. — Не трябва да се караме така. Пътуването ще продължи. И ти го знаеш, Елиът. То трябва да продължи. Така че защо въобще говорим за тези неща?

— Трябва да говорим за тях, Ноел — възразява Елиът, но изглежда някак засрамен заради упорството си. Никой не иска да влиза в спор с Ноел, защото по общо мнение тя притежава някаква вродена, неоспорима мъдрост. Освен това всички избягват да я въвличат в каквато и да било конфронтация, толкова крехка им се струва тя. — Откакто загубихме контакт със Земята — продължава Елиът, — може ли основателно да се твърди, че експедицията все още има реална цел?

— Целта й е да открие друг свят, където хората да могат да живеят — отвръща Ноел. — А и не сме загубили контакт със Земята.

Всички в стаята ахват в хор от изумление.

— Не сме ли? — питат неколцина от присъстващите едновременно.

Ноел се усмихва.

— Не завинаги. Сигурна съм. Проблемът е само временен, това смущение, тези ангели, за които говори Хайнц… — Вече всички я гледат напрегнато. — Ще се опитам да говоря с тях — казва тя. — Знаете, че обещах да го направя. Да говоря с тях, да ги помоля да ми позволят отново да се свържа със сестра си. Ако успея да го направя… и ако те се съгласят…