Първородните

26: Каменният човек

Консулът от Чикаго посрещна Емелайн Уайт на влака от Александрия.

Емелайн слезе от открития вагон. В челото на композицията маймуночовеци — инженери от Отическата школа — проверяваха клапаните и буталата на огромния дизелов локомотив. Емелайн се опитваше да не вдишва тежкия въздух, примесен с дима от комините на локомотива.

Небето беше безоблачно, бледосиньо. Слънцето грееше ярко, но във въздуха се долавяше хладина.

Консулът я приближи, стиснал шапката си в ръка.

— Госпожа Уайт? Радвам се да се запознаем. Аз съм Илиций Блум. — Носеше туника и сандали, като всички ориенталци, макар че акцентът му бе чикагски като нейния. Беше четирийсетинагодишен, но не беше изключено да е и по-стар, с жълтеникава кожа, лъскава черна коса и шкембенце, оформящо обла палатка под дългата пурпурна тога.

Зад него стоеше друг мъж, плещест, свел глава, тежкото му чело беше влажно. Не каза нищо, дори не помръдна, неподвижна планина от мускули и кости. Блум не си направи труда да го представя. Имаше нещо странно в този човек. Но пък Емелайн знаеше, че след като прекоси океана до Европа от Америка, ще се озове на странно място, дори по-странно от скованата от ледници Америка.

— Благодаря ви, че си направихте труда да ме посрещнете, господин Блум.

— Като тукашен чикагски консул се старая да посрещам всички посетители от Америка. Така хората се чувстват по-спокойни. — Той й се усмихна. Имаше развалени зъби. — Мъжът ви не ви ли придружава?

— Джош почина преди година.

— Моите най-искрени съболезнования.

— Позволих си да прочета писмото ви до него — в което споменавате звънящия телефон в храма. Той често ми е разказвал за времето, прекарано във Вавилон, за първите години след Замръзването. Което той винаги наричаше Хроносрив.

— Да. Вие сигурно не помните онзи странен ден…

— Господин Блум, аз съм на четирийсет и една години. Бях на девет в Деня на замръзването. Да, спомням си го. — Изглежда, той се канеше да я прекъсне и тя побърза да го спре със строг поглед. — Зная, че Джош щеше да дойде. Но не можа, а момчетата ни пораснаха и си имат свои грижи, така че — ето ме тук.

— Ами… добре дошла във Вавилон.

— Хъм. — Тя се огледа. Пейзажът се състоеше от ниви и дерета, които може би служеха за напояване, само дето нивите бяха занемарени. Нямаше никакъв град, нито признаци, че местността е обитавана, ако се изключеха ниските колибки от кал, пръснати на един хълм на четвърт миля от тях. И беше студено, не толкова студено, колкото у дома, но повече, отколкото бе очаквала. — Това не е Вавилон, нали?

Той се засмя.

— Разбира се, че не. Градът е на няколко мили ей натам. Просто тук свършва железопътната линия. — Той посочи хълма с колибите. — Гърците наричат това място Миден. Местните имат свое название, но никой не се интересува от него.

— Гърци? Мислех, че Александър е цар на македонците.

Блум сви рамене.

— Гърци, македонци. Важното е, че ни позволяват да използваме това място. Боя се, че ще трябва да почакаме. Поръчал съм карета, която ще ни откара в града, където ще се срещнем с друга група, идваща от Анадола. Междувременно елате да си починете. — Той посочи колибите.

Сърцето й се сви. Но нямаше как и тя отвърна:

— Благодаря.

Емелайн понечи да свали багажа си от платформата. Носеше дисаги от бизонска кожа, пристегнати с въжета.

— Чакайте — спря я Блум. — Моето момче ще ви помогне. — И щракна с пръсти.

Странният мълчалив мъж протегна яката си лапа и вдигна дисагите с лекота, макар да ги държеше с изпъната докрай ръка. Една от презрамките се закачи за парапета и се скъса. Блум замахна и плесна небрежно мъжагата по тила. Слугата дори не трепна, само се обърна и закрачи към селцето, понесъл дисагите. Под тънката тога раменете му изглеждаха яки и мускулести като на горила и почти скриваха малката му глава.

— Господин Блум — прошепна Емелайн, — вашият слуга…

— Да?

— Той не е човек, нали?

Блум я погледна втренчено.

— О, забравих как гостите на нашия мрачен и изостанал континент реагират на послушните ни предци. Гърците ги наричат Каменни хора — защото през повечето време мълчат и стърчат неподвижно, все едно са издялани от камък. Доколкото си спомням, някогашните земни археолози са им казвали неандерталци. Аз самият бях малко стреснат от вида им, когато пристигнах, но вече привикнах. В Америка няма такива, нали?

— Не. Там сме само ние.

— Е, тук е различно. Съществува цяла плеяда от полухора — от маймуните, през тези междинни звена, че и разни изчезнали видове. Много от тях са любимци в двора на Александър, използват ги за всякакви забавления — ако успеят да ги уловят.

Стигнаха подножието на хълма и започнаха да се изкачват. Почвата бе неплодородна, навсякъде се виждаха парчета от разбита керамика и купчини пепел. Емелайн имаше чувството, че е стара, много стара, използвана до пълно изтощаване.

— Добре дошла в Миден — каза Блум. — Внимавайте къде стъпвате.

Стигнаха първата колиба. Беше като кутийка от изсъхнала кал, напълно затворена, без врати и прозорци. На стената бе подпряна дървена стълба. Блум я изкатери пръв и стъпи на плоския покрив. Каменният човек се озова горе с един-единствен скок — леко приклякване на мускулестите му крака беше достатъчно да преодолее триметрова височина.

Емелайн ги последва неловко. Беше й странно да ходи по покрива на чужди хора.

Покривът беше гладък, от засъхнала кал, боядисан в бяло. Дим се виеше от неравното отвърстие, служещо за комин. Ниската къщичка опираше плътно в следващата и когато Блум прескочи нехайно ниската преграда, не й оставаше друго, освен да го последва.

Целият хълм бе покрит като с мозайка от тези белосани квадратни къщурки, притиснати една в друга. И хората вървяха по покривите. Повечето бяха жени, ниски, набити и мургави, носеха вързопи или плетени кошове. Всички къщички си приличаха и всички бяха долепени една до друга — без никакви улички между тях.

— Но те са хора — каза тя. — Хора като нас.

— О, да, това не са маймуночовеци или неандерталци! Но селцето е много старо, госпожо Уайт, изтръгнато от далечното минало — по-старо от най-древните гръцки поселения. Никой не може да каже на каква възраст е всъщност. Строено е толкова отдавна, че хората още не са били открили улиците.

Прескочиха на следващия покрив. Тук имаше по-голям отвор, през който също излизаше пушек. Въпреки това Блум я поведе по стръмно стълбище надолу. Емелайн го последва, като се стараеше да не докосва покритите със сажди стени.

Каменният човек се спусна след нея с дисагите, тръшна ги небрежно на пода и се изкатери обратно.

Къщата бе квадратна отвътре, също както отвън. Състоеше се от единична стая, без никакви прегради. Докато слизаше от последното стъпало, й се наложи да прескочи огнището, тъй като дупката на тавана освен за вход служеше и за комин. В ниши в стените имаше светилници и украшения — фигурки от камък и глина, торсове и глави, изрисувани в ярки цветове. Нямаше никакви мебели, само сламеници, струпани на купища дрехи, кошници и каменни сечива — всичко изработено на ръка.

Стените бяха покрити със сажди, но подът беше пометен. Сравнително чисто и подредено място. Миришеше на канал и на още нещо, по-старо и сухо — на разложено.

В сянката до стената седеше жена — съвсем млада. Беше притиснала до гърдите си детенце, увито в дрипи. Постави внимателно детето на един сламеник, изправи се и се приближи към Блум. Носеше простичка риза от груб плат. Той погали сламенорусата й коса, надникна в сините й очи и спусна пръсти към шията. Отблизо не изглеждаше жена, а по-скоро момиче, петнайсетинагодишно. Спящото бебе беше с черна коса, като на Блум, а не руса като нейната. Начинът, по който Блум галеше шията й, издаваше нежност.

— Вино — каза той високо. — Вино, Изабел, разбираш ли? И храна. — Погледна Емелайн. — Гладна ли сте? Изабел. Донеси хляб, плодове и зехтин. Да? — Побутна я и тя едва не залитна. Обърна се и се изкатери по стълбата.

Блум седна на един вързоп с дрехи и подкани Емелайн да последва примера му.

Тя се настани, без да спира да оглежда помещението. Не изпитваше особено желание да разговаря с този човек, но я глождеше любопитство.

— Тези фигурки на идоли ли са?

— Някои. Жените с големите гърди и издутите кореми. Можете да ги разгледате отблизо, ако ви интересуват. Но внимавайте с изрисуваните глави.

— Защо?

— Защото те са точно това, което изглеждат. Сънародниците на Изабел погребват мъртвите си под подовете на къщите. Но отрязват главите и ги запазват — облепват ги с кал, пекат ги и ги боядисват. Това, което виждате, е резултатът.

Емелайн неволно погледна надолу, запита се какви ли други ужаси могат да се крият в недрата на къщата.

Изабел се върна със стомна и кошница с хляб. Без да каже и дума, им наля вино: беше топло и леко солено, но Емелайн го изпи с удоволствие. Момичето отряза дебели филии от един самун с помощта на каменен нож и ги сложи пред тях, а по средата постави купа зехтин. Като следваше примера на Блум, Емелайн натопи хляба в зехтина, за да омекне, и задъвка.

Не пропусна да благодари на Изабел, но тя не й обърна внимание и се върна при детето. Стори й се, че е леко изплашена, сякаш ако детето се събуди, ще му се случи нещо лошо.

— Изабел? — Емелайн погледна въпросително Блум.

Той сви рамене.

— Едва ли е името, което биха й дали родителите й, но това няма значение.

— Струва ми се, че тук сте като у дома си, господин Блум.

Той се засмя.

— Зная, че не изглежда като да тъна в разкош. Но човек може да живее добре и далече от Чикаго, госпожо Уайт! Ако не бях аз, представяте ли си какъв звяр щеше да я притежава? Пък и тя е щастлива, че може да живее в къщата на своите предци. Семейството й я обитава от много поколения — говоря точно за това място. Тези къщи са построени от кал и слама и когато някоя рухне, вдигат друга на същото място и от същите материали. Миден не е хълм, това е по-скоро купчина опрени една на друга къщи. Този древен народ няма почти нищо общо с нас, християните. И тъкмо по тази причина градският съвет ме прати тук, разбира се. Не искаме да има каквито и да било търкания.

— За какви търкания говорите?

Той я изгледа внимателно.

— Потърсете отговора сама, госпожо Уайт. Що за човек би предприел пътешествие като вашето?

— Дойдох тук в памет на мъжа ми — отвърна тя малко разпалено.

— Така е. Зная. Но вашият съпруг произхожда от това място — искам да кажа, от един отрязък от времето наблизо. Повечето американци нямат родствени връзки с тукашните места като вас. Искате ли да ви кажа за какво най-често идват? Божичко! — Той се прекръсти. — Минават оттук на път за Юдея, ходят там с надеждата да се срещнат с възкръсналия Исус. Малко успокоение, задето са те откъснали от собствения ти свят, нали? Но няма никакви признаци за съществуването на Исус, нито на Юдея — онази Юдея. И това е мрачната истина, госпожо Уайт. Всичко, което можете да видите там, са депата за парни локомотиви на цар Александър. Какво може да означава за нас, простосмъртните, това лишаване от мига на Възкресението, нямам ни най-малка представа. Или по-скоро за безсмъртните ни души. И когато благочестивите глупаци се спречкат с безбожните езичници, резултатът едва ли може да се нарече дипломатически инцидент.

Емелайн кимна.

— Разбира се, модерните американци няма защо да се боят от някакъв си главатар от преди Христа като Александър…

— Само че, госпожо Уайт — намеси се един нов глас, — този „главатар“ вече изгради нова империя, простираща се от Атлантическия бряг до Черно море — империя, която обхваща целия негов свят. За нас ще е най-добре, ако Чикаго не пожелае да мери сили с него — поне засега.

Емелайн се обърна. Нисък внушителен мъж слизаше внимателно по стълбите. Следваше го строен млад мъж. И двамата носеха износени военни униформи. Първият новодошъл имаше островърха шапка и изумително дълги засукани мустаци. Ако се съдеше обаче по преобладаващите в тях сиви косми, вероятно бе доста възрастен, някъде към седемдесетте.

Емелайн се изправи и Блум побърза да ги представи.

— Госпожо Уайт, това е капитан Натаниъл Гроув. Офицер от Британската армия… бивш. А това е…

— Аз съм Бен Батсън — представи се по-младият мъж. Бе около трийсетгодишен и говореше със същия британски акцент. — Баща ми е служил при капитан Гроув.

Емелайн кимна.

— Аз съм…

— Зная коя сте, мила моя госпожо Уайт — прекъсна я с топъл глас Гроув, пристъпи към нея и хвана ръцете й. — Познавах добре Джош. Пристигнахме тук заедно, на борда на същия отрязък от време, ако мога да се изразя така. Парче от Северозападната граница от година 1885 на Господа Бога. Джош ми писа няколко пъти — разказа ми за вас и за децата. Вие сте точно толкова красива, колкото си ви представях.

— Смея да се обзаложа, че не е съвсем така — отвърна тя. — Но той ми е разказвал за вас, капитане. Щастлива съм да се запозная с вас. И ужасно съжалявам, че той не е с мен тук. Изгубих го преди година.

— О! — Лицето на Гроув се изопна.

— Пневмония, казват. Но истината е, че той се изтощи до смърт. Не беше толкова стар.

— Отиде си още един от нас. Един по-малко от онези, които помнят откъде идваме. Нали, госпожо Уайт?

— Наричайте ме Емелайн. Отдалече ли идвате?

— Не толкова, колкото вие, но пътувах доста. Сега живеем в Александрия — не градът на Нил, а при Илион.

— Къде е това?

— В Турция, доколкото зная. — Той се усмихна. — Наричаме нашия град Нова Троя.

— Предполагам, че сте дошли тук заради телефонното позвъняване във Вавилон.

— Познахте. Книжникът Абдикадир ми писа, както е писал на Блум тук, с надежда да се свърже с Джош. Но аз нямам ни най-малка представа какво се е случило. Въпреки това дойдох, за да съм в центъра на събитията.

Бебето се разплака. Блум, видимо подразнен, плесна с ръце.

— Е, Вавилон ни очаква. Освен ако не искате да си отдъхнете, капитане…

— Да се захващаме за работа.

— Господин Батсън, ще бъдете ли така добър да ни водите?

Батсън се изкатери чевръсто по стълбата. Гроув и Емелайн го последваха.

Емелайн погледна през рамо само веднъж. Видя, че Изабел трескаво се опитва да успокои бебето, а Блум се е надвесил ядосано над нея и вдига ръка. Сцената я потресе и отврати. Но със сигурност не можеше да направи нищо за младата майка.

Изкатери захабените стъпала и излезе, запремигва на ярката светлина на Вавилон.

27: Файтонът

Натовариха се на примитивен файтон. Блум отпрати „момчето“ си за впрегатните животни.

Емелайн се слиса, когато Каменният човек се върна не с коне, както очакваше, а с още четирима от своя вид.

И докато слугата на Блум бе облечен в дрипи, тези бяха съвсем голи. Трима от тях бяха мъже, ако се съдеше по малките им черни гениталии, обрасли в гъста козина, а жената имаше дълги отпуснати гърди със сбръчкани зърна. Набитите им гъсто окосмени тела, изпъкналите мускули, както и ниските вежди, им придаваха вид на горили. Но имаха много повече човешки, отколкото маймунски черти, ръцете им бяха почти голи, а очите им — съвсем ясни. Най-потресаващо за нея бе, когато нахлузиха хамутите на файтона на вратовете си.

Блум вдигна кожен камшик и изплющя незлобиво с него над гърбовете на водещата двойка. Каменните хора напънаха послушно мишци и закрачиха по пътя в равномерно темпо. Слугата на Блум подтичваше отстрани до капрата. Емелайн забеляза по гърбовете на тези нещастни същества дълги ивици — зараснали белези от удари с камшик.

Блум извади керамична бутилка и я подаде назад.

— Уиски? Не е кой знае каква реколта, но върши работа.

Емелайн отказа. Гроув и Батсън отпиха по глътка.

Гроув заразпитва вежливо Емелайн за пътуването й от скованата в ледове Америка.

— Отне ми месеци и сега се чувствам като опитна пътешественичка.

Гроув поглади дългите си мустаци.

— Чувал съм, че Америка е съвсем различна от Европа. Оскъдно население…

— Да, там сме само ние. От модерна Америка имаме единствено Чикаго. Няма никакви признаци за живот извън чертите на града — нито следа от индианските племена. Първите хора, които нашите изследователи срещнаха в делтата на Мисисипи, бяха мореплавателите от Европа.

— И никакви маймуночовеци, полухора и липсващи звена, от каквито гъмжи Европа?

— Не.

Мир беше мозаичен свят, сбор от времеви отрязъци, образци, взети напосоки от различни епохи на човешката история, чак до най-далечни времена.

— Изглежда, Новият свят е бил обитаван единствено от съвременния човек, по-древните представители не са могли да стигнат до него — обясни възгледите си Емелайн. — Но и ние си имаме доста богата менажерия, капитане! Мамути, пещерни мечки и лъвове — нашите ловци твърдят, че това е техният рай!

Гроув се засмя.

— Звучи направо невероятно. Свободни от предразсъдъците на Стария свят — каквато винаги е била Америка. А Чикаго, изглежда, е доста проспериращо място. Зарадвах се, когато Джош реши да се върне там след онази история с Бисиса Дът и Окото.

Емелайн не можа да се овладее и трепна при споменаването на това име. Знаеше, че мъжът й бе таял чувства до самата си смърт към тази изчезнала жена, и дълбоко в душата си бе изпитвала ревност към нея, макар да не я бе срещала никога. Побърза да смени темата:

— Трябва да ми разкажете за Троя.

Той се намръщи.

— Може да има и по-лоши места, но този град поне си е наш — в известен смисъл. Основан е от Александър, заедно с още много подобни селища, в процеса на изграждане на неговата Империя на целия свят. Царят го нарича Александрия при Илион. Навсякъде, където се появи, Александър започва да строи градове. В Гърция и Анадола те са върху останки от стари селища — има един в Атина и друг в Спарта. Тебес също, макар да говорят, че бил породен от чувството за вина, след като Александър разрушил до основи стария град преди Хроносрива.

— Царят е особено привързан към Троя — намеси се Блум. — Може би не знаете, но Александър вярва, че е потомък на Херакъл, и на млади години се опитвал да подражава на Ахил.

Емелайн се обърна към Гроув:

— И защо избрахте това място?

— Страхувах се, че моите неколцина британци ще бъдат претопени в безкрайното море от македонци, гърци и перси. А както може би знаете, първите колонизатори на Британия са били бежанци от Троянската война. Все едно затваряхме един кръг, заченат преди нас, или поне така смяташе Александър и тази мисъл го забавляваше. Минахме оттам с обоза на армията и той реши да ни остави, с достатъчно припаси и жени, след което си продължи по пътя. Беше преди петнайсет години. Отначало срещахме огромни трудности, но с помощта на Всевишния се справихме. Сега вече няма разлика между томита и сепои. Бих казал, че се получи нещо ново от двата народа. Но ще оставя философията за философите.

— Ами вие самият, капитане? Имате ли си семейство?

Той се усмихна.

— Винаги съм бил твърде зает да наглеждам хората си, за да имам време за това. Пък и у дома оставих жена и детенце. — Погледна Батсън. — Бащата на Бен беше капрал при мен, суров и достоен войник. Беше убит от монголите, но преди това, както се оказа, имал кратка и плодотворна връзка с една хубавица в лагера на Александър. Когато нещастният Батсън умря от раните си, жената отказа да задържи Бен, защото приличаше повече на нас, отколкото на нейните сънародници. Така че го взех аз. Зовът на дълга, разбирате.

Бен Батсън й се усмихна с топла, търпелива усмивка.

Емелайн виждаше, че не става въпрос само за дълг.

— Това е много достойна постъпка, капитан Гроув — рече тя.

— Струва ми се, че Александър беше доволен, когато поискахме да се заселим в Троя. Обикновено му се налага да оставя войници в основаните насред този сравнително безлюден континент градове. Европа е много повече империя на неандерталци, отколкото на човеци.

— Империя? — обади се ядосано Блум. — Не бих използвал тази дума. Източник на добитък по-скоро. Каменните хора са силни, лесно се опитомяват и притежават сравнително добри умения с ръцете. Гърците са ми разказвали, че да обучаваш Каменен човек е като да учиш слон — по-умен е от коня например, но ти трябва различен подход.

Лицето на Гроув беше застинала маска.

— Ние също използваме неандерталци — призна той. — Не бихме могли да се справим без тях. Но ги наемаме. Плащаме им в храна. Те имат собствена реч, консул, изработват си сечива, плачат, когато погребват мъртвите си. О, госпожо Уайт, има всякакви видове получовеци. Дългокраки „бегачи“, маймуночовеци и едни особено мускулести горски обитатели, които се занимават единствено с това да дъвчат листа и клони. Останалите видове са по-близо до животните. Но неандерталците не са коне, нито слонове. Те са повече хора, отколкото зверове!

Блум сви рамене.

— Възприемам света такъв, какъвто го виждам. Нищо чудно слоновете или конете също да имат свои богове. Нека ги почитат, ако това им дава утеха. Какво значение има това за нас?

Разговорът приключи. Продължиха пътуването в мълчание, под равномерното сумтене на Каменните хора и трополенето на босите им крака.

Земята ставаше все по-плодородна и беше разчертана на кафеникави карета, във всяко от които се гушеше по една къщурка. Между каретата блестяха прави канали. Това, предположи Емелайн, трябваше да са прословутите вавилонски напоителни канали. Гроув й разказа, че много от тях били прекъснати по време на Хроносрива и после, по заповед на Александър, били възстановени.

Най-сетне на западния хоризонт се появиха сгради, високи стени, нещо като стръмна пирамида, всичко това посивяло заради маранята. Дим се виеше над повечето покриви и когато се приближиха, тя видя, че от бойниците и кулите ги наблюдават бдителни часовои.

Вавилон! Тя потрепери от това колко е невероятна самата тази мисъл. За първи път, откакто бе стъпила на Европейския бряг, имаше реалното усещане, че се е преместила назад във времето.

Градските стени сами по себе си бяха достатъчно впечатляващи — троен кръг, съградени от кирпич и камъни, с ров от външната страна. Приближиха се към мост над рова. Часовоите явно познаваха Блум, защото им махнаха да минават.

Пред тях се издигаше най-голямата порта — висока арка, подпряна на две квадратни кули. За да я достигнат, Каменните хора трябваше да се покатерят на платформа на около метър над земята.

Самата порта се издигаше на петнайсет метра над тях и докато минаваха през нея, Емелайн вдигна смаяно глава. Това, обясни й шепнешком Блум, била Вратата на Ищар. Беше облицована с гледжосан кирпич и боядисана в тъмносиньо, с рисунки на танцуващи дракони и бикове. Каменните хора не погледнаха нито за миг към това чудо, а продължиха да крачат, втренчили очи в прашната земя.

Градът зад стените бе разчертан на огромни квадрати и обхващаше двата бряга на река Ефрат. Бяха влезли от север, покрай източния бряг на реката, и сега файтонът трополеше на юг по широк булевард, от двете страни на който се издигаха величествени сгради. Имаше десетки статуи и фонтани, а всички стени бяха изработени от същия заслепяващ гледжосан кирпич и изрисувани с лъвове и розетки.

Блум им сочеше забележителностите, сякаш беше екскурзовод на световно изложение.

— Комплексът вдясно е Дворецът на Навуходоносор, най-прочутия управник на Вавилон. Ефрат разделя града на две, северна и южна част. Този източен монументален сектор очевидно е оцелял от епохата на Навуходоносор, няколко века преди Александър. Всъщност това тук не е александрийският Вавилон, ако разбирате какво искам да кажа. Но западният бряг, където са били жилищните сгради, е в руини, времеви отрязък от много по-късен период, вероятно близък до нашия. Александър го възстановява от три десетилетия…

Пътищата бяха задръстени от тълпи, хора се движеха във всички посоки, повечето пешком, някои в каручки или на коне. Едни носеха пурпурни тоги като тази на Блум, дори по-лъскави, но други бяха облечени с много по-практични туники и сандали на бос крак. Емелайн мярна сред тълпата величествен мъж с изрисувано лице, крачеше наперено. Водеше вързано на каишка мършаво шимпанзе. Изведнъж шимпанзето се изправи на задните си крака и застана съвсем като човек. Хамутът на шията му беше загърнат с кърпа, за да не прави впечатление. Никой, доколкото можеше да види Емелайн, не носеше европейски дрехи. Всички бяха ниски, набити, мускулести, мургави — хора съвсем различни от населението на Чикаго от деветнайсети век.

Във въздуха витаеше доловимо напрежение. Като градско чедо, Емелайн бе свикнала да долавя подобни настроения. Напрежението като че ли извираше тъкмо от важните особи, крачещи по улицата. Нещо ставаше тук. Дори да го усещаха, Блум и Гроув не го показваха с нищо.

Пътят ги преведе през поредица просторни площади до пирамидалната постройка, която Емелайн бе видяла още щом влязоха зад градските стени. Това беше зикурат, стръмна кула със седем тераси, издигаща се върху квадратна основа със стени, дълги по стотина метра.

— Вавилонците — обясни Блум — я наричат Етеменанки, което означава „Къщата, която подпира Небето и Земята“…

Зикуратът, колкото и да бе изумително това, бе всъщност Вавилонската кула.

Южно от кулата се издигаше друг колосален монумент, личеше му, че е нов. Представляваше гигантски каменен блок, също с квадратна основа, стените бяха дълги по двеста метра, а на височина достигаше седемдесет. Основата беше украсена с позлатени гребла, които стърчаха настрани в равни редици. Над тях поредица цветни фризове разказваше сложна история за любов и война. Върху основата стърчаха два огромни, обути в ботуши крака, заченки на статуята, която някой ден щеше да е по-величествена от всичко наоколо.

— Чух за това — каза Гроув. — Паметник на Сина. Няма нищо общо с Вавилон. Това е работа на Александър…

Въпросният син беше второто дете на Александър. По прищявка на Хроносрива първият му син, роден от пленената жена на победен персийски генерал, не се бе озовал на Мир. Вторият също се казваше Александър, роден от жена му Роксана, бактрийска принцеса, пленница от войната.

— Момчето се роди през първата година на Мир — обясни Блум. — Всички празнувахме, защото царят имаше наследник. Но когато стана на двайсет и пет, той вече не скриваше раздразнението си, както и майка му, защото Александър отказваше да умре. — Войната между Бащата и Сина бе обхванала цялата империя и бе погълнала и без това оскъдните й ресурси. Гневът на Сина не бе достатъчен, за да надвие опита на бащата — нито твърдата вяра на Александър в своята божественост. Изходът беше предрешен. — Последната битка се поменава всяка година — продължи Блум. — Между впрочем, утре е седемнадесетата годишнина.

— Ето как аз виждам нещата, госпожо Уайт — намеси се Гроув. — Тази война накара Александър съвсем да се забрави. Говори се, че той имал участие в убийството на баща си. А сега и смъртта на единствения му син и наследник — и на жена му Роксана, която се оказа замесена. След всичко това той е още по-убеден, че е божество и че е създаден да управлява вечно.

— Но не е — промърмори недоволно Блум. — И ще настъпи истински хаос, когато най-сетне слезе от трона.

Южно от Паметника на Сина приближиха един храм, който Блум нарече Есагила — Храма на Мардук, върховното божество във Вавилон. Тук най-сетне слязоха от файтона. Покривът на храма представляваше каменен купол, от който стърчеше цилиндър, подобно на дулото на огромно оръдие. Всъщност това беше обсерватория, а „оръдието“ — доста модерен телескоп.

Мургав мъж изтича да ги посрещне. Носеше туника от груб плат, приличаща на расо, и кършеше неспокойно ръце.

— Божичко! — възкликна Гроув и се изчерви. — Ти трябва да си Абдикадир Омар. Одрал си кожата на баща си…

— Така са ми казвали, сър. А вие сте капитан Гроув. — Той огледа останалите. — Но къде е Джош Уайт? Господин Блум, аз писах на Джош Уайт.

— Аз съм жена му — намеси се с твърд глас Емелайн. — За жалост съпругът ми вече не е между живите.

— Починал е? — Младежът беше потресен и не се стараеше да го крие. — Ами… о, моля, заповядайте! — Поведе ги към храма. — Елате в криптата на Мардук.

— Защо? — попита Емелайн. — В писмото ви се говори за звънящ телефон.

— Не, не! — Младежът очевидно едва се владееше.

— То бе само началото. Има и още… от днес… трябва да се уверите сами…

— В какво да се уверим, млади момко? — попита капитан Гроув.

— Тя е тук. Окото… то се върна… сви се и… тя! — И Абдикадир се втурна към храма.

Смутени и объркани, те го последваха.

28: Скафандър номер пет

Не приличаше на пробуждане. Беше по-скоро внезапно изплуване, придружено от звън на чинели. Очите й се разтвориха широко и се изпълниха със заслепяваща светлина. Тя пое дъх с пълни гърди и изстена в мига, когато осъзна коя е.

Лежеше по гръб. Гърдите я боляха, трудно й бе да диша. Опита се да помръдне и почувства, че ръцете и краката й са натежали. Или може би притиснати от нещо.

Отвори очи. Не виждаше нищо.

Дишаше на пресекулки. Чуваше го съвсем ясно, в някакво затворено помещение. Обзе я паника. Беше затворена някъде. В нещо.

Помъчи се да запази спокойствие. Опита се да заговори, но устата й беше пресъхнала и от гърлото й се изтръгна пресипнал грак:

— Мира?

— Боя се, че Мира не може да те чуе, Бисиса. — Гласът бе мек, мъжки, много тих, почти шепот.

В съзнанието й нахлуха спомени.

— Скафандър номер пет? — Изкопът на Марс. Окото, което се бе обърнало. Кръвта заблъска в слепоочията й. — Мира добре ли е?

— Не зная. Не мога да се свържа с нея. С никого нямам връзка.

— Защо?

— Нямам представа — отвърна изплашено скафандърът. — Основният ми енергоизточник е изключен. Преминах на минимален режим на действие и се захранвам от аварийния акумулатор. Предполагаемият му живот е…

— Няма значение.

— Аз естествено изпращам сигнал за бедствие.

Тя чу някакъв нов звук, нещо като дращене по твърдата обвивка на скафандъра. Имаше нещо отвън — или някой. Беше безпомощна, сляпа, затворена в неподвижния скафандър, а някой го изучаваше отвън. Паниката отново се надигна.

— Мога ли да се изправя? Искам да кажа — ти ще можеш ли?

— Боя се, че не. Разочаровах те, нали, Бисиса?

— Поне не би ли могъл да включиш визьора?

— Виж, това все още ми е по силите.

Внезапно нахлулата светлина я заслепи.

Тя надзърна навън и видя Око — сребърна сфера, източник на неразгадаема мистерия. Видя и собственото си отражение върху повърхността му, проснатия по гръб марсиански скафандър, като безпомощно зелено насекомо.

Но дали това бе същото Око? Дали все още беше на Марс?

Извъртя глава в шлема, опита се да надзърне зад Окото. Главата й беше натежала, като футболна топка, пълна с вода. Напомняше й борбата с ускорението във вертолета. Гравитацията бе по-силна от тази на Марс.

Зад Окото видя каменна стена. По нея имаше някакви електронни инструменти, закрепени здраво и свързани с кабел. Познаваше тази стена и това оборудване. Беше го сглобявала и монтирала сама, останки от разбитата Птичка, когато подготвяше тази крипта за лаборатория за изучаване на Окото.

Това беше Храмът на Мардук.

— Ето ме отново тук — прошепна Бисиса.

Изведнъж над нея се надвеси лице. Тя неволно се дръпна назад, но беше безпомощна, като уловен рак. Лицето принадлежеше на млад мъж, с хубави черти, мургав, с ясен поглед. Познаваше го. Но не можеше да е той.

— Абди? — Последния път, когато бе видяла Абдикадир, своя съекипник от Птичката, той беше напълно изтощен от Войната с монголите, а по лицето и тялото му имаше белези от сраженията. Това гладко лице бе твърде младежко, недокоснато.

Ето че още едно лице изникна в полезрението й, озарено от трепкащата светлина на лампата. И то бе познато, с огромни мустаци, но това бе по-старо, отколкото го помнеше, покрито с бръчки и бледо.

— Капитан Гроув — промълви тя. — Цялата банда е тук.

Гроув каза нещо, което тя не можа да чуе.

Гърдите я заболяха още по-силно.

— Скафандър. Не мога да дишам. Отвори закопчалките и ме пусни.

— Не мисля, че е разумно, Бисиса. Намираме се в непозната среда. Тези хора не са от екипажа на станция „Уелс“. Ако въобще съществуват… — добави загадъчно скафандърът.

— Отваряй! — нареди му тя ядосано. — Отменям всички разпореждания и инструкции, към които се придържаш. Задачата ти е да ме пазиш. Така че ме пусни, преди да съм се задушила.

— Бисиса, има и други инструкции, които са по-силни от твоята пряка заповед.

— Какви други инструкции?

— Инструкциите за планетарна защита.

Скафандърът бе програмиран да опазва Бисиса от Марс, както и Марс от Бисиса. В случай че Бисиса умреше, скафандърът трябваше да запази тленните й останки и да не допуска заразяване на марсианската среда. С други думи, при извънредни обстоятелства скафандърът бе инструктиран да се превърне в неин ковчег.

— Така е, но… ох, ние вече не сме на Марс! Не можеш ли да разбереш? Няма какво да пазиш! — Тя се напъна, но крайниците й оставаха все така неподвижни. Дробовете й се бореха със застоялия въздух. — Скафандър номер пет… За Бога…

Нещо се удари в шлема и главата й подскочи като зрънце в чаша. Лицевото стъкло отхвърча навън и в скафандъра нахлу свеж въздух. Миришеше на масло от кандило и озон, но въздухът бе богат на кислород и тя го вдиша с благодарност.

Над нея се надвеси Гроув. Стискаше чук и длето.

— Извинявай — рече той. — Но когато се налага… Опасявам се, че ти счупих скафандъра. — Все още говореше така, както го помнеше отпреди трийсет години, когато за последен път го бе срещнала на Мир.

Беше невероятно щастлива, че го вижда.

— Няма нищо — успокои го тя. — Е, добре, Скафандър, позабавлява се с мен. Лицевото стъкло е счупено и планетата е заразена. Сега ще бъдеш ли така добър да ме пуснеш?

Скафандърът се поколеба няколко секунди, след това закопчалките щракнаха отчетливо и гърдите й ръцете й бяха освободени. Тя лежеше, облечена с топлоизолиращия подскафандър.

— Чувствам се като рак в черупка — оплака се на Гроув.

— Позволете да ви помогна — предложи услугите си момчето, което приличаше на Абдикадир. Двамата с Гроув я уловиха за ръцете и я измъкнаха от скафандъра.

29: Алексей

Беше изминал един час, откакто Бисиса изчезна в Окото.

Мира, объркана и отчаяна, потърси Алексей в неговия малък кабинет-склад. Намери го излегнат на койката, с лице, обърнато към покритата с тапет стена в леда.

— Е, разкажи ми за Атина.

— Атина всъщност бе тази, която те посочи — отвърна той, без да се обръща. — Изглежда, смяташе, че заслужаваш да бъдеш запазена.

Мира прехапа устни.

— Тя е истинският водач на тази ваша конспиративни група, нали? Нелегалният отряд бойскаути, който се опитва да разкрие тайната на Марсианското око.

Той сви рамене, все така с гръб към нея.

— Ние, космическите, сме доста разделени. Всъщност марсианците дори не се смятат за космически. Атина е различни от всички нас и е много по-умна. Тя е може би единствената, около която бихме могли да се обединим.

— Чакай да си изясним нещата — прекъсна го Мира. — Атина е изкуственият интелект на щита.

— Негово копие. Оригиналният ИИ беше унищожен в последната фаза на Слънчевата буря. Преди бурята това копие бе изпратено към звездите. Някъде там то е било прихванато, активирано и излъчено обратно.

История, която бе чувала и от други.

— Даваш ли си сметка колко други невъзможни неща трябва да са истина, за да се случи това?

— Никой освен „Циклопите“ не знае подробностите.

— Телескопната станция за издирване на планети?

— Точно така. Разбира се, ехото би могло да бъде уловено навсякъде из Слънчевата система, но доколкото ни е известно, тя е активирана само на „Циклопите“. Сега тя е там, в специално изолирана информационна банка. По нейно желание. Доколкото успя да разбере Ханс Крийчфилд, по някакъв начин е успяла да прехвърли своя субагентна програма в идентификационната ти татуировка. Никой не знае как. След като ти е предала съобщението, програмата се е самоунищожила. Предполагам, че те следи с електронното си око, Мира.

Крайно обезпокоителна мисъл.

— А майка ми изчезна през другото Око. Какво ще правим сега?

— Ще чакаме.

— Какво?

— Това, заради което майка ти отиде на Мир. А също и Атина.

— Колко ще чакаме?

— Не зная, Мира. Имаме време. Остават още осемнайсет месеца, докато К-бомбата достигне Земята… Виж, направихме, каквото можахме. Доведохме майка ти при Окото и пуф — това като че ли затвори веригата на всички чудатости в Слънчевата система. Не се обиждай. Сега е време да чакаме. Така че се успокой. Преживя доста — не само ти, но и ние. Пътуването от Земята, а и тази история с Изкопа и Окото — представям си как ти е подействала.

Мира приседна на крайчеца на единствения стол в помещението.

— Ти може да си мислиш, че е време за почивка, но аз се боя, че това е краят. Нуждаеше се от мен, за да доведеш майка ми тук, на Марс. Добре, направих го. Но сега се ударих в стена.

Той се претърколи и се обърна към нея.

— Съжалявам, ако се чувстваш така. Струва ми се обаче, че си прекалено сурова към себе си. Ти си добър човек, Мира. Видях го още в първия миг. Обичаш майка си и я подкрепяш дори ако това те прави нещастна. Но както и да е, не съм аз човекът, който да те съветва как да живееш. Аз самият шпионирам баща си. Представяш ли си какво ми е?

И пак се извъртя към стената.

Мира поседя още малко при него. Когато го чу да похърква, се измъкна безшумно от стаята и затвори вратата.

30: Хилиархът

Гроув и Абди отведоха Бисиса в по-малко помещение, кабинет, оборудван с кушетки и маси. Храмът, изглежда, бе пълен с подобни помещения, отбеляза мислено Емелайн: вече бе научила, че той е нещо като административен център за различни култове и правителствени служби, както и място за преклонение.

Гроув сложи Бисиса да седне и я загърна с одеяло. Нареди да й донесат чай, но вместо това слугата й поднесе чаша топло ароматно мляко и тя го изпи с благодарност.

На вратата стояха двама македонски войници, въоръжени с дълги зловещи копия, които тук наричаха сарисаи. Завръщането на Бисиса вероятно бе предизвикало всеобщо вълнение, макар че Емелайн не можеше да прецени дали часовоите охраняват Бисиса от хората, или обратното.

Емелайн седеше настрана и тихичко я изучаваше.

Беше по-възрастна от нея, но не много, вероятно към петдесетте. Изглеждаше точно както я бе описал Джош — дори я бе скицирал в дневника си. Красиво лице с правилни черти, нос и брадичка, издаващи воля и решителност. Очите й бяха ясни и проницателни, посивялата й коса — подстригана късо. Макар Бисиса очевидно да беше изтощена и объркана, Емелайн долавяше в нея стаена сила.

Бисиса се оглеждаше с нескрито любопитство.

— И така… — каза накрая. — Ето ни пак тук.

— Ето те пак тук — поправи я Гроув. — Беше си у дома, нали? Имам предвид добрата стара Англия, разбира се. Твоята Англия.

— Да, капитане. Върнах се в епохата след Хроносрива, в моето бъдеще. С точност до деня. Въпреки че прекарах пет години на Мир.

Гроув поклати глава.

— Време е да свикна със странния начин, по който тече времето тук. Но се съмнявам, че ще мога.

— Та ето ме обратно. Въпросът е кое време е тук?

— Госпожо — намеси се Емелайн, — добре известен факт е, че сте напуснали Мир в година пета от новия календар, определен от вавилонските астрономи. Сега годината е трийсет и втора…

— Значи са изминали двайсет и седем години. — Бисиса я погледна с любопитство. — Вие сте американка.

— Идвам от Чикаго.

— Разбира се. „Союз“ успя да ви забележи, на юг от леденото покритие на Северна Америка.

— Аз съм от 1894-та година — уточни Емелайн. Беше привикнала да обяснява тази странна подробност.

— Девет години след времевия отрязък на капитан Гроув.

— Точно така.

Бисиса се обърна към Абдикадир.

— А ти толкова много приличаш на баща си…

Ококореният Абдикадир остана доволен, че най-сетне го е забелязала.

— Аз съм астроном. Работя тук, в храма — на покрива има обсерватория…

Тя му се усмихна.

— Баща ти сигурно се гордее.

— Той не е тук — смотолеви Абди. И й разказа, че Абдикадир Омар заминал на юг в Африка. Имал идеята, че щом Мир е заселен с всякакви ранни човешки прототипи, ще е добре да потърси най-първите образци, каквито вероятно ще има само на Черния континент. — Но така и не се върна. Оттогава изминаха години.

Бисиса кимна.

— А Кейси? Какво стана с него?

Кейси Отик, третият член от екипажа на Птичката, също не беше тук. Беше починал от усложнения на една стара рана, получена в деня на Хроносрива.

— Но не преди да остави важно наследство — добави капитан Гроув. — Нарича се Отическата школа. Инженери, които се прекланят пред Отик като пред божество. Ще го видиш с очите си, Бисиса.

— Значи, като се има предвид, че тримата членове на екипажа на „Союз“ загинаха, от днешните… искам да кажа от хората от моето време, съм само аз. Странно усещане. Ами Джош?

Капитан Гроув се покашля смутено, типичен английски жест.

— Той оцеля, когато ти замина.

— Дойде с мен до средата на пътя — обясни тя, без да изпада в подробности. — Но след това са го върнали.

— И след като ти замина, вече нямаше какво да го задържа във Вавилон. — Гроув погледна смутено към Емелайн. — Отиде да потърси сънародниците си.

— В Чикаго.

— Да. Бяха необходими няколко години, за да могат корабостроителите на Александър, с помощта на Кейси, да построят плавателен съд, способен да прекоси Атлантика. Джош замина с първия кораб.

— Аз бях негова жена — обади се Емелайн.

— О! — Бисиса въздъхна. — Бяхте?

Емелайн й разказа накратко за живота на Джош, за смъртта му и че е оставил след себе си двама сина. Бисиса я слушаше тъжно.

— Не зная дали бихте искали да чуете това — заговори тя. — Но когато се върнах, накарах Аристотел да потърси Джош в архивите. Говоря за неговото „копие“ на Земята. Оказа се, че има свое място в историята.

„Копието“ на Джош бе надживяло 1885 г. На трийсет и две се оженил за бостънска католичка, която му родила двама сина — също като Емелайн на Мир. Загинал на петдесетгодишна възраст, като военен кореспондент във война, за която Емелайн изобщо не бе чувала.

Емелайн изслуша всичко това с видимо нежелание. Тази алтернативна версия на Джош по някакъв начин го обезличаваше.

Поговориха още малко за объркани истории, за влошаващия се климат на Мир, за новата Троя и за световната империя. Гроув попита Бисиса дали е открила дъщеря си. Бисиса им разказа, че не само я е намерила, но че и вече е станала баба. Но споменът за Мира само я натъжи още повече.

Емелайн нямаше какво друго да каже. Опитваше се да улавя настроенията на околните, да свикне с непознатата обстановка. Абди и Бен, родени след Хроносрива, бяха изпълнени с любопитство и почуда. Но Гроув, Бисиса и Емелайн бяха готови по-скоро да се поддадат на страховете и опасенията си. За разлика от тях, младите не разбираха, че след Хроносрива няма нищо постоянно в този свят — не и след като времето може да бъде разкъсано по този начин и сетне съшито по нечия прищявка. Преживееш ли подобно събитие, вече никога няма да гледаш на света както преди.

Откъм вратата се чу шум.

Абдикадир, добре запознат с живота в двора на Александър, побърза да скочи на крака.

В стаята влезе забързан мъж, следван от двама придружители. Абдикадир се просна по лице пред него, с разперени встрани ръце.

Облеченият с лъскава пурпурна тога новодошъл бе по-нисък от всички в помещението, но се държеше с властна увереност. Беше гологлав, ако не се броеше сребристият мъх на главата му. Около седемдесетгодишен, прецени Емелайн, но кожата му лъщеше, вероятно от ароматични масла.

Бисиса го изгледа облещено.

— Секретарю Евмений!

Мъжът се усмихна, изражението му бе пресметливо.

— Сега нося титлата „хилиарх“ — всъщност от около двайсет години. — Английският му беше перфектен, с отчетлив британски акцент.

— Хилиарх — повтори замислено Бисиса. — Навремето Хефестион държеше този пост. Доста си се издигнал, откакто спаси царя, Евмений от Кардия.

— Не е никак зле за един чужденец, нали?

— Всъщност трябваше да го очаквам. — Бисиса поклати глава. — Съвсем в твой стил.

— Както и аз очаквах теб.

Все още проснат на земята, Абди запелтечи:

— Господарю хилиарх. Аз ви повиках… проводих вестоносци в мига, когато това се случи… Окото… завръщането на Бисиса Дът… точно както ми наредихте… ако съм се забавил, поднасям най-искрени извинения…

— Млъквай, момче. И се изправи. Дойдох веднага щом се приготвих. Не зная дали ще ми повярвате, но има по-важни и неотложни дела в нашата световна империя от някакви загадъчни сфери и мистериозни завръщания. Защо си тук, Бисиса Дът?

Директен въпрос, който другите досега не й бяха задали.

— Защото има нова заплаха от Първородните.

И им обрисува накратко Слънчевата буря и как човечеството от бъдещето се е справило с нея. Разказа им и за новото оръжие: К-бомбата, която се носела в космоса в посока към Земята — Земята на Бисиса.

— Аз самата пътувах между планетите в търсене на отговор на тази нова загадка. А после бях прехвърлена тук.

— Защо? От кого?

— Нямам представа. Вероятно от същите тези, които навремето ме върнаха оттук. Първородните, или някой друг. Може би някой техен противник.

— Царят е известен за завръщането ти.

— Откъде знаеш? — попита Гроув.

Евмений се засмя.

— Александър знае всичко, което ми е известно — обикновено преди мен. Най-добре е да предположим, че и сега е така. Бисиса Дът, ще поговоря по-късно с теб, в двореца. В присъствие на царя.

— Уговорено.

Евмений се намръщи.

— Бях забравил непочтителното ти поведение. Интересно е, че пак си тук, Бисиса Дът. — Той се обърна и излезе, изпроводен от кланящия се Абдикадир.

Бисиса погледна Емелайн и Гроув.

— Сега вече знаете защо съм тук. Бомба в нашата Слънчева система и Око на Марс. А вие защо сте тук?

— Защото — отвърна Абдикадир — аз ги повиках, когато телефонът ти зазвъня.

Тя го изгледа учудено.

— Моят телефон?

Върнаха се в криптата с Окото.

Абдикадир извади телефона от нишата и го подаде почтително на Бисиса.

Той легна на дланта й — добре позната машинка. Не можеше да повярва, дори очите й се насълзиха. Опита се да обясни на Абдикадир:

— Това е най-обикновен телефон. Подариха ми го, когато навърших дванадесет. Всяко дете на Земята получава на тази възраст телефон — по една образователно-комуникационна програма на Обединените нации. След Хроносрива ми беше от голяма полза — истински другар в неволята. Но накрая батерията му се изтощи.

Абдикадир изслуша всичко това внимателно и каза:

— Но той звънеше. Писук-писук.

— Отговорил е на позвъняване, нищо повече. Когато батерията свърши, нямаше никакъв начин да го презаредя. И сега всъщност не мога. Чакайте…

Тя се обърна към скафандъра, който лежеше разтворен на пода. Никой не бе посмял да го докосне.

— Скафандър номер пет?

Гласът му, от малките говорители в шлема, бе едва доловим.

— Готов да служа при всяко излизане от базата.

— Можеш ли да ми дадеш една от батериите си?

Скафандърът сякаш обмисляше въпроса й. След това на колана се повдигна едно капаче, под което се показа яркозелена пластмаса. Бисиса измъкна батерията от розетката.

— Мога ли да направя нещо друго за теб, Бисиса?

— Не, благодаря.

— Ще ми трябва презареждане, ако се нуждаеш и за в бъдеще от услугите ми.

— Ще се опитам да го уредя. — Бисиса се опасяваше, че го лъже. — Сега почивай.

Скафандърът издаде нещо като беззвучна въздишка и млъкна.

Бисиса отвори капачето на телефона и пъхна батерията в гнездото. Пасваше точно.

— Какво казваше Алексей? Слава на Сол за универсалните правила за скачване.

Телефонът просветна и произнесе колебливо:

— Бисиса?

— Аз съм.

— Доста се забави.

31: Заповед за действие

Нова заповед за действие бе предадена на „Освободител“ от канцеларията на Бела във Вашингтон.

— Трябва да следим К-бомбата — каза Една, след като я прочете.

— Докъде? — попита Джон Метернес.

— Чак до Земята, ако се налага.

— Леле! Това може да отнеме повече от година и половина!

— Либи, ще се справиш ли?

— Ще се носим в дрейф, като бомбата — отвърна изкуственият интелект. — Така няма да възникнат проблеми с горивото и инерционната маса. При нормална рециклираща активност разполагам с достатъчно ресурси, за да поддържам живота на членовете на екипажа.

— Добре казано — изръмжа кисело Джон.

— Ти си инженерът — тросна се Една. — Потвърждаваш ли становището й?

— Всъщност да. Но какъв е смисълът, капитане? Оръжията ни са безполезни.

— Може да изникне нещо. Захващайте се за работа. Аз ще напиша доклад до Земята.

— Ама че пътуване ни чака — промърмори Метернес.

Една се наведе над екрана. Бомбата си беше там, мълчалива, носеше се към вътрешността на Слънчевата система, различаваше се само по звездите, които отразяваше. Една се замисли какво да каже на Теа — как да обясни защо няма да се прибере скоро.

32: Александър

Бисиса получи собствена стая в двореца на Навуходоносор, който Александър бе взел за себе си. Служителите на Евмений й донесоха дрехи в типичния персийски стил, възприет от македонския двор.

Емелайн се отби, за да й предложи някои дребни тоалетни принадлежности: гребен, кремове за лице и ръце, шишенце парфюм, дори някакви архаични дамски превръзки. Набор за пътуване на дама от деветнайсети век.

— Изглежда, не носиш много багаж — подхвърли.

Жестът на една жена далеч от дома си към друга в подобно положение почти разплака Бисиса.

Все пак успя да поспи. Беше изтощена най-вече от рязкото връщане към земната гравитация — три пъти по-силна от тази на Марс. А и биологичният й часовник навярно бе объркан, както когато се сменят множество часови зони наведнъж.

Когато се събуди, си поплака — за себе си, заради внезапната промяна и най-вече — за Мира. Последните няколко седмици, прекарани в космоса, бяха вероятно най-дългият период, преживян с дъщеря й. Малка утеха, помисли си тя, макар че най-сетне бяха започнали да се опознават и да привикват една с друга.

Щеше й се да узнае повече за Чарли. Дори не беше видяла снимка на внучката си.

След като се наплака, се опита да поспи още.

Събуди я прислужница, може би робиня. Беше ранна вечер. Време за аудиенцията при Александър, в компанията на Евмений.

Тя се изкъпа и се облече — и преди бе носила вавилонски дрехи, но въпреки това се почувства неловко.

Просторната зала, в която я отведоха, сияеше от богата украса — меки килими, гоблени и позлатени мебели. Дори чашата, в която слугата й поднесе вино, бе инкрустирана със скъпоценни камъни. Но имаше пазачи навсякъде — и при вратите, и в залата, въоръжени с дълги копия и с къси мечове. Не носеха тежка броня, но имаха шлемове, ленени нагръдници и кожени обувки. Приличаха на пехотинците, които бе виждала при предишното си пребиваване на Мир.

Сред въоръжените войници се разхождаха придворни и разговаряха приглушено. Носеха дрехи предимно в пурпурно и бяло. Лицата им бяха изрисувани, така че беше трудно да разпознаваш мъже от жени или да определиш възрастта им.

В тълпата имаше и неандерталци. Бисиса помнеше и тях от предния път на Мир. Само че сега бяха допуснати в двора. Повечето бяха много млади, крачеха със сведени глави, прикрили очите си под изпъкналите вежди, и разнасяха големи подноси. И те, като господарите си, бяха облечени в пурпурни роби, сякаш това бе някаква шега.

Бисиса спря пред един забележителен гоблен: покриваше цяла стена и представляваше карта на света, но обърната наопаки, защото юг беше отгоре. Огромен къс от Южна Европа, Северна Африка и Централна Азия чак до Индия, боядисан в червено и обрамчен в злато.

— Йе-лю-чу-цай — произнесе на срички капитан Гроув.

Беше облякъл британската военна униформа, а Емелайн бе избрала скромна бяла блуза, дълга пола и черни обувки. Двама типични представители на деветнайсети век в пъстроцветния двор на Александър.

— Завиждам ви за тоалета — обърна се Бисиса към Емелайн; чувстваше се малко неловко във вавилонските си одежди.

— Нося си ютия — отвърна гордо Емелайн.

Гроув попита:

— Как е произношението ми?

— Не съм специалист — призна Бисиса. — Йе-лю… и после какво беше?

Гроув сръбна от виното, като повдигна мустак, за да не го накваси.

— Май не си го срещала. Той беше най-главният съветник на Чингис хан, преди Войната с монголите. Китайски военнопленник, издигна се сам. Но след войната — сигурно помниш, че Чингис беше убит — звездата му избледня. Пристигна тук, за да работи с книжниците на Александър. В резултат се появиха карти като тази. — Той посочи огромния гоблен. — Прекалено скъпи, разбира се, но и доста точни, както можеш да се увериш сама. Помогна на Александър да подготвя кампаниите си — и да се любува на увеличаващата се империя. Ще ти кажа нещо, Бисиса — кампаниите на Александър са забележително постижение на снабдяването и управлението. Той построи цял нов флот в залива на Вавилон и след това се наложи да коригира коритото на Ефрат, за да я направи плавателна. Обиколи с флота крайбрежието на Африка. А междувременно от Вавилон войските му се отправиха на изток и запад, строяха железопътни линии и пътища и основаваха навсякъде градове. Само подготовката на кампаниите отне пет години, после още десет, за да завладее всичко от Индия до Испания. Разбира се, с цената на ужасни усилия на народа…

Емелайн докосна Бисиса по ръката.

— Къде е телефонът ти?

Бисиса въздъхна.

— Настоя да го оставя в обсерваторията при Абди, за да събере цялата налична информация за разположението на звездите.

Емелайн се намръщи.

— Признавам, че думите ти ме озадачават. Та това е просто машина! Вещ и нищо повече. А ти говориш за него с нескрита привързаност.

Капитан Гроув се усмихна.

— О, нищо необичайно. Много от хората ми са влюбени в оръжията си.

— А в моето време — обясни Бисиса — много машини са разумни, като телефона. И притежават съзнание, като теб и мен. Трудно е да не се привързваш.

Към тях се приближаваше Евмений, страховита фигура с развети поли. Придворните бързаха да се отдръпнат от пътя му.

— Вавилонците са се занимавали с астрономия много преди да се появим ние — заговори Гроув, но гледаше към Евмений. — А телескопите, конструирани от инженерите от Отическата школа, притежават наистина забележителни качества. Но кой знае какво ще прочетат в едно небе, което може да е пренаредено като Земята, по която стъпваме?

— В Чикаго също имаме астрономи — обясни Емелайн. — И телескопи — тези, които оцеляха при Хроносрива. Доколкото зная, наблюдават и планетите. Които — според тях — са различни отпреди. Светлини на Марс. Градове! Не съм сведуща по този въпрос. Зная само това, което четох във вестниците.

Бисиса и Гроув бяха втренчили погледи в нея.

— Градове на Марс? — повтори Бисиса.

— Имате вестници? — бе въпросът на Гроув.

Хилиархът застана до тях. Беше чул последните й думи.

— Значи в Чикаго имате… — Той се затрудни да открие думата. — Учени?

— О, всякакви видове — отвърна жизнерадостно Емелайн. — Физици, химици, лекари, философи. Университетът продължава да ги бълва, наскоро построиха цяло студентско градче в Ню Чикаго, южно от леда, за да могат да работят близо до стария град.

Евмений се обърна към Бисиса.

— Според мен трябва да посетиш Чикаго и да опознаеш това място, то е много по-близо до твоето време, отколкото епохата на Александър. Може би там ще намериш отговор на трудния проблем, който те доведе тук.

— Пътуването ще отнеме страшно много време — предупреди я Гроув. — Месеци…

— Въпреки това очевидно е необходимо. Аз ще уредя транспорта.

Емелайн повдигна вежди.

— Бисиса, май ще имаме предостатъчно време да се опознаем.

Бисиса бе малко смутена от внезапната настойчивост на Евмений.

— Ти винаги си разбирал — заговори тя. — Повече от останалите сподвижници на Александър… винаги си знаел, че ключът към цялата тази история са Първородните и Очите. Всичко останало — империите и войните — са само странично занимание.

— Бисиса — отвърна той, — ако не притежавах известна прозорливост, едва ли щях да оцелея толкова дълго в двора на Александър. Ще срещнеш много малко хора, които помниш от времето преди тридесет и повече години. Останалите загинаха в чистките.

— Освен теб.

— Не на последно място и защото се постарах да съм сред организаторите на тези чистки…

Отекнаха фанфари, последвани от силни викове.

В залата влезе отряд войници с високо вдигнати сарисаи. Зад тях крачеше причудлива фигура в прозрачна тога, с тънички крайници, слаби и треперещи, и ярко изрисувано лице, разкривено в усмивка. Бисиса си спомни — това беше Багоас, персийски евнух, любимец на Александър.

— Вече не е тъй красив, както някога — отбеляза навъсено Евмений. — Но все пак оцеля, също като мен. — И вдигна чашата си в подигравателен тост.

А след това се появи самият цар, заобиколен от страховити мъже, облечени в пурпурни роби.

Александър се олюляваше, сякаш вече беше пиян, и щеше да падне, ако не го бе уловил един притичал паж. Носеше дълга пурпурна тога и позлатен обръч с рога на овен на главата. Лицето му бе само далечен спомен за красивия мъж, който Бисиса помнеше, с пълни устни, изпъкнал, издаващ сила нос и високо чело, над което се спускаха къдрици. Бакърената му кожа бе покрита с петна и белези, бузите и брадичката му бяха натежали и отпуснати, едрото му тяло бе плувнало в тлъстини. Бисиса се смая от тази промяна.

Придворните се хвърлиха почтително на пода. Войниците и част от старшите офицери останаха на крака, но се поклониха дълбоко. Пажът, който прикрепяше Александър, беше неандерталско момче: примитивното му лице лъщеше от мазнина, гъстата козина на главата му бе навита на къдри. Докато царят минаваше покрай нея, Бисиса улови миризмата на урина.

— Ето го и повелителя на света — прошепна Емелайн, докато Александър ги подминаваше, и в гласа й сякаш имаше скрита насмешка.

— Но той е точно такъв — посочи Гроув.

— Александър няма друг избор, освен да завладее света отново — промърмори Евмений. — Той вярва, че е бог — синът на Зевс, възкръснал в Амон, и точно затова носи тези дрехи и короната с рога. След Хроносрива целият му познат свят бе пометен и какво му оставаше? Да започне всичко отначало. И той го направи.

— Но нищо вече не е както преди — възрази Бисиса. — Ти каза, че имате парни машини. Може би присъстваме на зараждането на една нова цивилизация. Обединена империя под властта на Александър и неговите наследници и подсилена от техническия прогрес.

Гроув се усмихна замислено.

— Спомняш ли си, че бедният Ръди Киплинг говореше такива неща?

— Съмнявам се, че Александър споделя вашите „модерни“ мечти — озъби се Евмений. — Защо му е? Ние сме повече от вас, много повече, и може би вярата ни ще надмогне вашата и ще окаже влияние върху света.

— Според старите исторически книги — отвърна малко наперено Емелайн — в предишния свят Александър е починал на трийсетгодишна възраст. Може да прозвучи не съвсем по християнски, но щеше да е по-добре, ако беше умрял и тук, вместо да продължава да мърси земята.

— Синът му сигурно е на същото мнение — отвърна суховато Евмений. — Ето защо… внимавай! — И дръпна Бисиса назад.

Покрай тях профучаха неколцина войници, размахваха оръжията си. В средата на залата настъпи суматоха. Чуха се викове, последвани от писъци.

И после Александър падна.

Проснат на пода, Александър изрева нещо на гръцки. Придворните и охраната отстъпваха заднешком, сякаш се страхуваха да не бъдат обвинени. На корема на царя аленееше разширяващо се петно и в първия момент Бисиса помисли, че е от вино.

Но после забеляза малкия неандерталски паж, надвесен над царя, с безизразно лице и стиснат в яката ръка нож.

— От това се страхувах — изсъска Евмений. — Днес е годишнина от Войната със Сина — и ти, Бисиса Дът, разбуни духовете с това твое Око. Капитан Гроув, изведете ги оттук и от града — колкото се може по-бързо. Иначе рискуваме да ги убият при размириците, които неминуемо ще последват.

— Разбрано — отвърна притихнало Гроув. — Дами, последвайте ме.

Докато Гроув ги извеждаше, Бисиса погледна през рамо. Видя неандерталското момче да вдига отново острието и да пристъпва към Александър. Движенията му бяха механични, сякаш изпълняваше досадна работа. Александър изрева от гняв и страх. Нито един от стражите не бе помръднал. В края на краищата го направи Евмений — старият схванат Евмений, който изтича през тълпата и събори момчето на пода.

Навън градът бе ярко озарен — дим се издигаше над запалените сгради. Вестта за убийството вече се разпространяваше.

33: Полетът

Напуснаха града в бледата светлина на следващата сутрин заедно с отряд от личната охрана на Евмений — войниците щяха да ги придружат до Гибралтар. Изплашеният Абдикадир също щеше да пътува с Бисиса до Америка.

И така, само дванадесет часа след като се появи от Окото, Бисиса отново се отправи на път. Не можеше да вземе дори скафандъра. Разполагаше само с телефона от двайсет и първи век и резервната батерия на скафандъра.

Колкото и да бе странно, тъкмо Емелайн бе тази, която се опитваше да я успокоява.

— Почакай да стигнем в Чикаго — каза й. — Ще излезем на булевард „Мичиган“ и ще отидем на пазар.

— На пазар!

Още първият етап от пътуването беше изумителен.

Бисиса бе настанена в открита карета, теглена от четирима плещести неандерталци, голи както майка ги е родила, а македонските войници тичаха отстрани. Тези Каменни хора бяха собственост на Илиций Блум, който твърдеше, че е чикагски консул във Вавилон. Плъзгав тип, към когото Бисиса веднага изпита недоверие.

Стигнаха железопътна гара близо до селце на име Миден — над малките кирпичени постройки се виеше гъст дим. Самата гара представляваше кръстопът на множество тесни линии, с огромни депа и пуфтящи локомотиви.

Вагонът, в който се качиха, бе грубо скована дървена кутия с покрив и неудобни скамейки и Емелайн не пропусна да отбележи разликата с луксозните пулманови вагони. Но локомотивът беше невероятен. Приличаше на огромно чудовище, исполински черен танк, който едва се крепеше върху тесните релси и изпускаше облаци мазен дим. Бен Батсън обясни, че машината се задвижвала с дизелово гориво, теглено в цистерна непосредствено зад локомотива. В Персия нефтът бе много по-достъпен от въглищата и инженерите от Отическата школа бяха разработили начини за неговата преработка.

С този невероятен влак Бисиса щеше да пътува чак до атлантическия бряг. Първо щяха да се насочат към Арабия, към големите машиностроителни заводи при Ерусалим, после на югозапад, през делтата на Нил, където царят бе изградил отново своята Александрия. След това щяха да пътуват по брега на Северна Африка, през териториите на несъществуващите на Мир Египет, Либия, Тунис и Мароко, до пристанището на малкия океански флот при Херкулесовите стълбове.

Илиций Блум обясни, че може да го придружи само до Миден. Беше нервен и изплашен.

— От години във Вавилон не е имало такива нощи — рече им. — От времето на Войната със Сина. Гадни гърци. Но сега ме чака работа — трябва да се свържа с моите хора.

— А също и детето — добави навъсено Емелайн.

— То не е моя отговорност — отвърна той. — Майка му да го мисли. Както и да е, аз оставам. Само не им позволявайте да ме забравят у дома. Разбрахте ли? Да не ме забравят!

Гроув също се сбогува с тях — щеше да се качи на влака за Нова Троя. Но нареди на Бен Батсън да ги ескортира до Гибралтар.

Докато влакът потегляше, на Бисиса й се стори, че дочува песен откъм локомотива.

— Инженерите са от Отическата школа — обясни Абдикадир. — Кейси Отик ги е научил добре. Искаше от тях да си вършат работата така, сякаш се прекланят пред своите богове — също както когато селянинът пренася в жертва част от реколтата си. И така, те работят, сякаш се прекланят.

— С други думи — машинистът е монах — каза Бисиса. — Ох, Кейси, какво си направил?!

Бен Батсън се ухили.

— Всъщност това е начин да се съсредоточават върху работата. Трябва да свършиш всичко както трябва, повтаряше им той, ако искаш боговете да са благосклонни към теб. Проблемът е, че те предпочитат да се придържат към рутината, не харесват промяната, страхуват се от нея като от ерес.

— Тоест неспособни са на нововъведения — заключи Бисиса. — И когато локомотивите на Кейси се повредят, един по един…

— Също като в двора на Александър — присъедини се Емелайн. — Макар да са запознати с новостите на науката и техниката, тези древни гърци лесно се връщат съм суеверията си.

— Баща ми — заяви Абди — често казваше, че не можеш да наложиш научните постижения сред хора, живеещи с представите на желязната епоха. Ето, че се оказа прав.

Бисиса го погледна.

— Трябва да ми разкажеш за баща ти.

— Със сигурност ще има време за това — подметна суховато Емелайн.

Никой не ги преследваше. Но на час път от столицата станаха свидетели на свирепа кръвопролитна битка насред арабската пустиня и на километър от железопътната линия.

Като пряк свидетел на войната на Александър с монголите Бисиса с лекота разпозна военните формирования на македонците. Виждаше пехотни фаланги, въоръжени със святкащи сарисаи, карета войници, обучени да действат и да се движат като един. Прочутата македонска конница нахлу на бойното поле в клиновидна формация, с дълги копия, насочени напред. Но този път македонци се сражаваха с македонци.

— Бунтът явно е доста сериозен — промърмори Бен Батсън. — Разбира се, още от Хроносрива винаги е имало мераклии за престола на Александър. Но никога не съм виждал да се стига толкова далече. Ей, погледнете онази неподвижна група. Това са неандерталци. Македонците ги използват още от кампанията в Европа. Дресьорите им разправят, че категорично отказвали да се бият и трябвало да ги принуждават със сила. Но ги бива да плашат противника.

За щастие битката се разрази достатъчно далече от железопътната линия и локомотивът се отдалечи с бодро пуфтене. Бойното поле остана назад. Ала не измина много време и изникна нова заплаха.

— Божичко! — възкликна Емелайн. — Маймуночовеци. Бисиса, погледни!

Бисиса извърна очи към челото на влака и съгледа на една ниска дюна приклекнали фигури, очертани на фона на утринното небе.

— Понякога нападат влаковите композиции за храна — обясни Абди. — Напоследък стават все по-дръзки. Следват линиите чак до града.

Маймуночовеците се надигнаха решително и се спуснаха по пясъчния склон. Вървяха приведени. Имаха почти човешки крака и космати маймунски торсове. Движенията им бяха пропити с непоколебимост и заплаха.

Бисиса ги гледаше с нарастващо безпокойство. Изведнъж й се стори, че познава маймуната, която крачеше най-отпред. Това беше животно с характерно, запомнящо се лице, част от двойката майка — дъщеря, заловена от томитата на Гроув в първите дни след Хроносрива. Дали това бе същото дете? Как я наричаха войниците — Вкопчващо? Е, ако беше тя, сега бе много по-стара, покрита с белези и променена. Поредният резултат от намесата на Първородните в човешкия свят.

Вкопчваща вдигна ръце и показа онова, което допреди малко се криеше зад косматото й тяло. Носеше дебел клон, на който бе набучена човешка глава. Устата зееше, подпряна с пръчка, строшените зъби белееха зловещо на утринното слънце.

Бисиса почувства остра болка в сърцето.

— Тъкмо аз помолих да освободят маймуната. Сега виждам, че е било грешка.

Щом влакът ги доближи, маймуните се хвърлиха в атака. Бяха посрещнати със залп от стрели от вагоните, но тъй като движещи се цели се улучват трудно, изпопадаха само малко. За щастие се оказа, че маймуните не са преценили добре момента за нападение. Локомотивът изсвири пронизително и нападателите бяха отблъснати с юмруци и тояги, на които нямаше с какво да отвърнат. Една по една маймуните изостанаха, ръмжаха и виеха от безсилен гняв.

— Какво пък, денят започна с представления… — подметна Абди.

Малко след като подминаха маймуните, телефонът на Бисиса изписука и тя го извади под любопитните погледи на останалите.

— Добро утро, Бисиса.

— Ах, значи вече разговаряш с мен.

— Имам една лоша и една добра новина.

Тя помисли, после въздъхна:

— Кажи първо лошата.

— Анализирах астрономическите данни, събрани от Абдикадир и предшествениците му във Вавилон. При първа възможност бих искал сам да огледам небето.

— И?

— Вселената умира.

Бисиса погледна прашната равнина и подтичващите в далечината маймуночовеци.

— А добрата?

— Има позвъняване. От Марс, станция „Уелс“. За теб.

34: Ели

На марсианския северен полюс, където цареше вечна зима и беше нощ, времето се влачеше мъчително бавно. Мира четеше, готвеше, чистеше и се ровеше във виртуалната библиотека: сваляше стари филми от Земята.

И освен това изучаваше станция „Уелс“.

Станцията всъщност се състоеше от седем модула, всеки построен около голям централен цилиндър. Бяха транспортирани с ракети, спуснати с парашут и превозени и монтирани с помощта на всъдеходи. Станцията се захранваше от малък ядрен реактор, охлаждан с марсиански въглероден двуокис и заровен в леда на километър от тях, където отпадните му продукти постепенно изравяха пещера.

Бяха я въвели в станцията през Шеста консерва, откъдето се осъществяваше достъпът до скафандрите. Пета бе заделена за медицински и научни цели, Трета не се използваше, а Втора бе „спалното“. Четвърта консерва бе парникът на станцията, с плоски саксии с растения, подредени под флуоресцентни тръби. В Седма консерва беше животоподдържащата система. Тук Ханс гордо й показа своя биореактор, голяма прозрачна тръба, съдържаща мътна течност, в която синьо-зелена алга, spirula plantensis, произвеждаше кислород. Ели видя и растенията за извличане на влага. Сивкав натрошен марсиански лед се изпомпваше през поредица филтри, за да се очисти от ситния прах, който представляваше четирийсет процента от съдържанието му. Първа и Трета консерви бяха спални, където спокойно можеше да се побере десетчленен екипаж.

Но и двата модула понастоящем бяха изоставени. Повечето мебели бяха надуваеми, стените — напомпани с вода от разтопен марсиански лед за по-добра звукоизолация. И навсякъде по тях бяха залепени биолуминесцентни осветителни панели, които можеха да се свалят и дори да се навият на руло. Бисиса си взе няколко, за да си свети в пещерата.

Под панелите се виждаше старата украса на станцията — във Втора тя представляваше градски пейзаж, в Пета — планини, в Шеста — море, в Първа — борова гора и в Трета — прерия. С малко експериментиране тя успя дори да раздвижи тези виртуални пейзажи. Но „луксозните“ добавки, изглежда, не правеха впечатление на другите, които предпочитаха да живеят заедно във Втора консерва.

Юрий се ухили, когато видя какво е направила.

— Профукали са доста пари за това нещо. Различни земни правителства и организации, в годините след Слънчевата буря, когато финансирането е било ориентирано към космоса. Искали са да направят станцията малко късче от Земята. Но не може да си „вътрешен турист“. Така ни казваха по време на обучението. Ха!

— Няма ли ефект?

— Виж, стигат ти няколко снимки на близките и повечко зеленина, да успокоява очите. Макар че разправят, че на Марс имало оттенъци на червеното, каквито никога не сме виждали. Но всички тези картини на места, на които не съм бил, а и този градски пейзаж — ба! Гледай си го ти.

Изглежда, това бе някаква нова тенденция — първо на „Лоуел“, а сега и на станция „Уелс“ — скъпи съоръжения от Земята, изоставени и пренебрегвани от космическите.

Но Мира подозираше, че има друга, по-дълбока причина, която подтиква екипа на станцията да се завира във Втора консерва. Поразпита за това изкуствения интелект и в отговор получи изображения на древни човешки къщи, някога разпространени в Европа. Големи постройки с конични покриви и централна подпора, без вътрешни стени. Тук, на полюса на Марс, съвсем несъзнателно, обитателите на станция „Уелс“ бяха изоставили градските предразсъдъци на архитектите и се бяха върнали към много по-древни начини на съвместно съществуване. Кой знае защо тази мисъл й се стори приятна.

Разбира се, подредбата на модулите служеше на една съвсем ясна цел, свързана с психологията на затвореното помещение. Винаги имаше поне два начина да се стигне от една точка до друга. Така, ако например Ели изпитваше желание да удуши Юрий, можеше да обикаля станцията, без да се сблъсква с него, докато не успее да овладее чувствата си. Хора, затворени по този начин и изолирани в мрак, който продължаваше ужасно дълго, рано или късно се настройваха едни срещу други — знаеше го от опит. Затова средата бе важен фактор за неутрализиране на напрежението.

С времето Мира успя да си намери занимания. Имаше доста работа в градината в Четвърта консерва покрай растенията — ориз, спанак, картофи и грах, както и при почистването на хидропонните корита. Грендъл Спет с радост прие неквалифицираната й помощ. В оранжерията разполагаха дори с няколко бамбукови стръка. Предишният екип на станцията се бе научил да приготвя това бързо порастващо растение, дори бяха изработили най-различни неща от него — например дървените хлопала, окачени над вратата на един от модулите. Градината осигуряваше само няколко процента от хранителните запаси на базата и погледнато формално, заемаше място, на което можеха да се складират много повече хранителни припаси от „Лоуел“. Но Мира скоро откри, че заниманията с растенията имат невероятен отмарящ ефект, което вероятно бе и истинската причина за съществуването им.

Но с каквото и да се занимаваше, Изкопът неумолимо я привличаше.

В края на краищата той бе в центъра на загадката, довела двете с майка й тук. Проблемът бе, че се нуждаеше от специализирана помощ, за да слезе в него, а всички останали на станцията бяха погълнати от задачите си.

Минаха няколко седмици, преди да прилъже Ханс Крийчфилд да й помогне със скафандъра и да я свали отново в ледената пещера на Изкопа.

Ели и Мира обиколиха предпазливо Изкопа. Под ярката светлина на прожекторите приличаха на огромни зелени буболечки.

Ели фон Девендър не проявяваше голяма охота да общува с Мира. Беше винаги заета, погълната от собствените си мисли, изпълнена с чувството за собствена значимост. Не беше от хората, които се грижат за околните. Но поне обичаше да говори за работата си и Мира подклаждаше това с множество въпроси.

Ели бе монтирала цяла система датчици около Окото, едни в помещението, други в тунели, прокопани в марсианския лед.

— Детектори на високоенергийни частици — изброяваше тя. — Радиационни сензори. Има и резервоар за улавяне на неутрино. — Говореше за едно помещение в другия край на пещерата, пълно с течен въглероден двуокис.

Ели разполагаше и с активни системи за сондиране на Окото. Беше монтирала малка лазерна инсталация и оръдия за изстрелване на микрочастици, насочени към Окото като пушките на наказателен отряд. Последните можеха да имитират собствените радиационни и микроелементни емисии на Окото — и именно чрез манипулиране на тяхната активност Ели бе успяла да изпрати сигнали до мобилния телефон на Бисиса, изоставен на един друг свят.

Но основният интерес на Ели бе насочен към детектора на гравитационни вълни. Беше го конструирала собственоръчно, та да е пригоден за странните условия на марсианския полюс. С помощта на няколко къртици, взети назаем от Ханс — умни малки копачи с горещи нослета, предназначени за изследване вътрешната структура на ледената шапка, бе прокопала мрежа от прави тунели, в които бе монтирала високочестотни лазери. Идеята й беше, че всяка промяна в гравитационното поле около Окото или в Марсианската клетка ще предизвика възникване на гравитационни вълни. Вълните щяха да породят трусове в шапката и дори най-леките смущения щяха да бъдат засечени като измествания на лазерните лъчи.

— Системата ми е доста капризна — призна тя. — Гравитационните вълни са ужасно слаби. Марс е геологично спокойна планета, но от време на време се усеща някой трус. А полярната шапка се мести непрестанно. Но всичко това може да бъде взето предвид. Разполагам с дублиращи системи на повърхността и в орбита. Най-впечатляващата е двойна станция, монтирана на луните Фобос и Деймос — когато помежду им има пряка видимост, ги използвам за координираща основа…

— И всичко това ти помага да изучаваш Окото?

— Не само Окото. И Клетката.

Ели й обясни, че Окото и клетката от усукано пространство-време представляват всъщност два елемента на взаимносвързана система, нещо като ин и ян. Че системата е динамична и елементите непрестанно се подлагат на изпитания. И че тъкмо тази мълчалива, продължаваща от векове битка, поражда емисиите на частици, радиационните лъчения и гравитационните вълни, които тя улавя и анализира.

— В известен смисъл за мен марсианската технология е по-интересна — сподели тя с Мира. — Тъй като смятам, че е по-близко до нашето ниво на развитие и ще имаме по-големи шансове да я разберем.

— Така е. И ако успеем — тогава какво?

Ели сви рамене: движението беше подсилено от сервомеханизмите на скафандъра.

— Научим ли се да управляваме пространство-времето, няма да има граница на онова, което можем да постигнем. Архитектура, отървала се от ограниченията на гравитацията. Изкуствени гравитационни полета. Антигравитационни полета. Космически двигатели без реактивна маса. Прихващащи лъчи. Бихме могли дори да създаваме свои джобни вселени, като тази на Мир.

— Трябва да го патентоваш веднага щом го откриеш — подхвърли необмислено Мира.

Ели я изгледа хладно.

— Според мен най-важното е подобна технология да попадне в правилните ръце. Тук не става въпрос само за пари. Не си ли съгласна?

— Разбира се. Просто се пошегувах. — Напомни си, че все още я водят за външен човек. Понечи да си тръгне, но Ели я спря.

— Има и още нещо — каза Ели колебливо.

— Какво?

— Не съм сигурна… — Ели млъкна. — Да го кажем така. Не смятам, че всеки елемент от структурата на гравитационното поле, което засичам, е свързан с технологията. Съществува ниво на детайла, което е толкова сложно — бих го нарекла стилно, — че може да притежава смисъл, надхвърлящ функционалното предназначение.

Мира бе живяла достатъчно дълго с Юджийн Менгълс, за да разпознае академичната предпазливост, както и стаените съмнения.

— Щом не е функционално, тогава какво може да е? Символно?

— Да, възможно е.

Въображението на Мира започна да се развихря.

— Смяташ, че там има заложени символи? Вътре в гравитационното поле? Но какви символи — писмени знаци, изображения? Записани в тъканта на времето? Това е невероятно!

Ели игнорира последната бележка. Мира осъзна, че няма да каже нищо, ако не е съвсем сигурна.

— Писмените знаци, предполагам, са най-близката аналогия. Откривам определен вид символи, повтарящи се навсякъде в полето. Глифове. И те идват на групи. Някои от тези групи също проявяват повторяемост.

— Групи от глифове. Думи?

— Или цели изречения. Искам да кажа, ако всеки глиф изразява определена концепция — нещо като идеограма, вместо буква. — Ели сякаш поизгуби малко от първоначалната си увереност, очевидно ужасно много се боеше да не се изложи като учен. Когато заговори отново, гласът й почти трепереше. — Нали разбираш колко необикновено е всичко това? Познаваме няколко типа извънземни разуми и нито един от тях не е показал символен модел за комуникация. Ако двете с теб общувахме чрез телепатия, това би обяснило защо не са ни необходими букви, за да го правим. Следователно не съществува конкретна причина да вярваме, че марсианските конструктори на тази клетка са ни оставили някакво послание.

— И въпреки това, ако си права, ще излезе обратното. — Мира погледна плененото Око. — Може би трябваше да го очакваме. Само по себе си това заловено Око е достатъчно силно послание. „Погледнете какво направихме. Ние се съпротивлявахме. Отрязахме ръката на чудовището…“ Не мисля обаче…

— Все още съм далеч от мисълта, че ще успея да разшифровам знаците. Каквото и да има там, то е сложно, не е само редица символи, тоест нещо като изречение, а матрица в триизмерно пространство, може би дори в повече измерения. Ако глифовете са реални, със сигурност има значение не само формата, но и разположението им.

— Би трябвало да има начална точка — каза замислено Мира. — Първа буква…

Ели кимна в шлема.

— Опитвам се да извлека някои от най-често повтарящите се символни последователности.

Мира я разглеждаше крадешком. Очите на Ели не се виждаха зад лицевото стъкло и очилата, но изражението й беше хладно. Мира си даде сметка, че не знае почти нищо за тази жена, която може би бе на прага на откритието на епохата. Почти не бяха разговаряли през дългите месеци, откакто Мира бе тук.

Мира направи и за двете кафе. Носеше дозите в еднократни торбички, които се включваха в букса отстрани на шлема.

— Ели, откъде си? От Централна Европа?

— От Холандия, по-точно. Гражданин на Евразия. Както и ти, предполагам?

— Извинявай, но не мога да преценя на колко си години.

— Бях на две, когато ни удари бурята — отвърна малко троснато Ели. Което значеше, че сега трябва да е на двайсет и девет. — Не помня бурята. Помня лагерите за бежанци, където с родителите си прекарах три години. Родителите ми бяха против да правя научна кариера. След бурята има много за възстановяване, така казваха. Трябвало да работя това, да стана архитект или инженер, а не физик. Твърдяха, че дългът ми го повелявал.

— Но накрая ти си спечелила спора.

— И изгубих родителите си. Мисля, че искаха да страдам, както бяха страдали те, след като Слънчевата буря бе разрушила дома им и плановете за живота. Понякога им се искаше бурята да бе унищожила всичко, за да нямат такова неблагодарно дете, което отказва да ги разбере.

Неочакваното й словоизлияние завари Мира неподготвена.

— Когато се захващаш с нещо, правиш го докрай, нали, Ели? Затова си тук и работиш с Окото. Заради онова, което бурята е направила на родителите ти.

— Не. Тук съм, защото физиката е невероятно интересна наука.

— Разбира се, че е така. Ели, не си казвала на никого за тези символи в клетката, нали? Никой от екипа не знае. Защо го каза на мен?

Ели неочаквано се засмя.

— Трябваше да го споделя с някого. Само за да проверя дали не звучи съвсем налудничаво. Въпреки че ти не си достатъчно квалифицирана, за да прецениш работата ми или резултатите.

— Разбира се, че не съм — отвърна сухо Мира. — Ели, радвам се, че ми каза. — В шлема й отекна мелодичен сигнал и скафандърът я предупреди, че е време да се връща на повърхността: Ханс я чакаше. — Ще ми кажеш, ако има още неща, нали?

— Разбира се. — След което Ели се върна към работата си, към невидимата клетка и неуловимото гравитационно бойно поле, оставено от две чуждоземни раси.

35: „Брадата на Посейдон“

Бисиса, Емелайн Уайт и младият Абдикадир Омар щяха да прекосят Атлантическия океан на борда на „Брадата на Посейдон“. Според неопитната преценка на Бисиса този плавателен съд представляваше странна смесица между александрийска трирема и шхуна от деветнайсети век — нещо като „Къти Сарк“ с гребла. Беше под командването на англоговорящ грък, който се отнасяше към пътниците си с максимално уважение, след като Абдикадир му предаде писмото с печатите на Евмений.

Наложи се да прекарат няколко седмици в малкото пристанище на Гибралтар в очакване корабът да пристигне и да се подготви. В този свят прекосяването на Атлантика не беше обикновено явление. Всички изпитаха облекчение, когато най-сетне потеглиха.

„Брадата на Посейдон“ пореше мощно сивите вълни на летния океан. Екипажът действаше енергично; моряците общуваха на причудлив жаргон, смесица от английски от деветнайсети век и архаичен гръцки.

Бисиса прекарваше на палубата колкото се може повече време. Океанът не я плашеше, бе свикнала да пътува. Емелайн също — тя вече имаше достатъчно опит. Само нещастният Абдикадир страда няколко дни от морската болест.

Веднага щом напуснаха Гибралтар, Емелайн започна да показва нарастваща самоувереност. Корабът бе притежание на вавилонска компания, но поне половината от снаряжението на борда бе американско и тя с радост отхвърляше нечистотията на странния Стар свят.

— Срещнахме се с кораби — разказа на Бисиса. — Наши чикагски съдове се спуснаха по Мисисипи до делтата, където пресрещнаха гръцки гребни съдове, пристигнали да изучават Мексиканския залив. Показахме на александрийците как се правят мачти, които да не се трошат по време на буря, и как да заплитат такелаж и на свой ред използвахме опита им с триремите, за да конструираме кораби за движение срещу течението на реката. Обмен между народи, както казваше Джош.

— Но нямате параходи.

— Още не. Имаме няколко парни катера в езерото Мичиган, които преживяха Хроносрива. Но все още не сме готови да се преборим с океана. Скоро обаче ще ни потрябват парни двигатели, защото ледът се спуска на юг. — Тя посочи с ръка.

Според звездните координати на телефона — примитивен заместител на някогашната GPS система — сега се намираха южно от Бермудите, някъде към трийсетия паралел. Но дори толкова на юг Бисиса мярна в далечината белите върхове на айсберги.

По време на плаването Бисиса се постара да опознае по-добре спътниците си.

Абди бе умен и любознателен младеж, уникален продукт, научен да разсъждава от своя съвременен английски баща и получил образование от гръцки учители. В него имаше достатъчно, за да й напомня за първия Абди.

Емелайн бе по-сложен случай. Призракът на Джош не преставаше да виси между тях, макар рядко да говореха за него. И въпреки че бе намерила сили да прекоси океана, за да проучи въпроса с телефонното позвъняване, както би направил мъжът й, Емелайн призна на Бисиса, че цялата тази история я потиска.

— Бях само на девет, когато светът около Чикаго замръзна. През по-голямата част от живота си участвах във „великия план по възстановяването“, както го бе кръстил кметът Райс. Имахме страшно много работа. Така и не ми оставаше време да се замисля над най-голямата мистерия — защо сме тук всички ние. Както човек избягва да мисли за неизбежната си кончина. Но сега, когато ти си тук…

— Аз съм ангел на смъртта — засмя се мрачно Бисиса.

— Едва ли си точно това, макар че не ни донесе добри новини, нали? Ще ти призная нещо — ще се почувствам щастлива, когато се прибера в Чикаго и мога да се върна към нормалния живот!

Нощем телефонът настояваше Бисиса да го остави на палубата, за да изучава небето. Тя му направи малък дървен статив и го привързваше за него, за да не падне, когато корабът се клати.

Мир бе неспокоен свят, с климат, закърпен също както геологичните му особености и все още ненапълно улегнал. Но в средата на океана небето беше ясно и изчистено от вулканичната пепел, която се стелеше над континентите. Телефонът търпеливо съзерцаваше звездите и сравняваше наблюденията си с тези, направени през първите години на Мир, както и от астрономите във Вавилонската обсерватория. Пращаше изображения до стария радиопредавател от Птичката във Вавилон и оттам — можеха само да се надяват — през Окото, в истинската вселена.

Заразена от ентусиазма на телефона, Бисиса шареше с поглед из небосвода с надежда да зърне мътното светещо петно на Млечния път.

Тъкмо от тези и други наблюдения и обмена на информация между телефона и изкуствения интелект на Марс последният бе стигнал до извода, че вселената, в която се намира Мир, се разширява с невероятни темпове. Така например галактиката Андромеда, най-близката до Млечния път, се смаляваше с необичайна скорост. Космолозите свързваха това с разширяването на вселената на Земята, подхранвано от тъмната енергия и едно антигравитационно поле, наречено „квинтесенциално“. Сега обаче квинтесенцията разкъсваше и вселената на Бисиса и това се случваше много по-рано и бързо, отколкото би трябвало.

На тази основа бяха направени предположенията за скорошния край на вселената, макар че изчисленията все още не бяха достатъчно точни. Телефонът смяташе, че процесът може вече да е засегнал самия строеж на галактиката, чиито далечни звезди показваха преместване в червения диапазон. Краят на света може би вече се виждаше на небето, стига да знаеш накъде да погледнеш.

Освен това телефонът показа на Бисиса планетите: Марс вечер и Венера — най-ярката утринна звезда.

— А преди въобще не се виждаха — обясни той. — Говоря за онези първи месеци, когато се опитвах да определя къде се намира Мир.

— Спомням си.

— Видимостта тогава бе много лоша. Не бях забелязал колко са различни…

Както Марс, така и Венера бяха мънички синкави точици.

36: „Хъбъл“

Обикалящият на постоянна орбита около Земята телескоп „Хъбъл“ представляваше огромен двоен цилиндър с дължина тринайсет метра. Разперените му слънчеви колектори бяха обърнати към светилото.

По-тесният преден цилиндър, известен още като „предна черупка“, беше отворен, с увиснал капак. В основата му — близо до самия ръб на цилиндъра — бе монтиран двуметров огледален отражател. Огледалото бе високо прецизно, изработено от специално титаниево-силициево стъкло и покрито със защитен слой от алуминиево-магнезиев флуорид. Светлината, събирана в отражателя, се фокусираше върху втори, по-малък, и оттам се насочваше под формата на тънък лъч към цял набор сложни научни инструменти: спектрални анализатори и калибриращи прибори за поляризация и светлинен интензитет.

От външната страна на корпуса бяха монтирани перила. Телескопът бе конструиран така, че да може да се побере в товарния отсек на космическа совалка, където да бъде обслужван и ремонтиран от астронавти-инженери.

Понеже бе сложен и скъп космически проект, телескопът бе жертва на постоянно недофинансиране, закъснения и паузи в поддръжката, предизвикани от затрудненото състояние на НАСА. Изстрелването му бе забавено с години, заради бедствието с „Челинджър“. Когато най-сетне бе изведен на орбита, първите изображения, които изпрати, бяха размазани от „сферични аберации“, миниатюрен дефект в отражателя, колкото късче от човешки косъм, убягнал на инженерите при провежданите изпитания. Изминаха няколко години, преди друга совалка да откара коригираща система лещи, която да компенсира дефекта.

Все пак извеждането на първия космически телескоп на орбита бе осъществяване на отколешна мечта на астрономите да преодолеят завесата на земната атмосфера. Телескопът бе в състояние да изпрати точни снимки на облаците на двеста километра над Юпитер.

Скоро след това телескопът вече се определяше като най-успешната космическа мисия на НАСА след кацането на Луната. Десетилетия след изстрелването му снимки от него продължаваха да се използват за виртуална декорация на стени и лицеви татуировки.

Но поддържащите полети на телескопа не преставаха да са сериозно финансово бреме и след катастрофата на „Колумбия“ ентусиазмът за космически изследвания поугасна. Освен това телескопът показваше белези на остаряване. Астронавтите замениха износените жироскопи, захабените слънчеви колектори и разкъсаната изолация — всичко това следствие от микрометеорити и отломки и от корозията от високореактивни газове, каквито се срещаха в горните слоеве на земната атмосфера.

Най-накрая телескопът се сдоби и с по-млад, по-евтин и по-ефикасен съперник и му беше наредено да се разположи така, че да намали максимално атмосферното триене — тоест консервиране на орбита, докато не настъпят по-благоприятни времена.

Повечето му системи бяха изключени. Капакът на предния цилиндър се хлопна — телескопът затвори единственото си око.

Изминаха десетилетия.

Благодарение на консервацията телескопът оцеля по време на Слънчевата буря.

А след бурята настъпи нова ера, с други предизвикателства, които оценяваха значението на „очите“ в небето.

Пет години след Слънчевата буря към телескопа от Земята най-сетне се отправи космически кораб, но това не беше познатата совалка, а неин далечен потомък. Корабът бе оборудван с механична ръка и комплект архаични резервни части. Астронавтите замениха повредените компоненти, събудиха отново системите на телескопа и се върнаха на Земята. Телескопът отново отвори единственото си око. Изминаха още години. И после телескопът видя нещо.

Мнозина намериха за странно, че най-старият космически телескоп бе първата от всички наблюдателни системи, засякла приближаващата се К-бомба.

В кабинета си в Маунт Уедър Бела Фингал разглеждаше изображенията от „Хъбъл“ — малката капка, изкривяваща блещукането на звездите. Оставаше по-малко от година до приближаването на бомбата към Земята. Стомахът й се сви от ужас при тази мисъл.

Тя повика Пакстън.

— Боб, ела тук. Не можем просто да седим и да чакаме това проклето нещо. Искам да чуя свежи идеи.

37: Нови Ню Орлиънс

През последния ден от плаването си „Брадата на Посейдон“ навлезе в сложната система на делтата.

Дори Абдикадир излезе на палубата, за да гледа. Тъй като морското равнище в тази част на света бе по-ниско, речните води навлизаха дълбоко навътре в залива. Из тесните околни канали изплашените пътници мярнаха лениво припичащи се алигатори.

Гребците насочиха кораба към едно малко заливче. Бисиса забеляза пристанище и складове, дори вълнолом и нещо като дървен кран. Зад пристанищните сгради се гушеше малко градче с дървени къщурки.

— Добре дошли в Нови Ню Орлиънс — обърна се към тях Емелайн. — Всъщност няма какво толкова да се види. Но правим каквото ни е по силите.

Абдикадир прошепна нещо, което приличаше на молитва на старогръцки.

— Бисиса. Чудех се какви машини използват американците, за да прочистват дъната на заливите си. Погледни нататък.

През маранята над морската повърхност Бисиса забеляза нещо, което й заприлича на бавно крачещи слонове. Овързани с въжени хамути и събрани на групи по четири, огромните животни теглеха тежки машини. Слоновете изглеждаха доста странно — с малки закръглени глави и гърбици. Мъжете, които ги подкарваха с остени и камшици, бяха като джуджета край тях. Тези слонове със сигурност бяха по-едри от африканските, които бе виждала Бисиса. Един от тях вдигна глава и нададе тънък пронизителен рев и тя видя необичайно дълги бивни, завити на спирали.

— Това не са слонове, нали?

— Добре дошла в Америка — подсмихна се Емелайн. — Наричаме ги Джефърсънови мамути. Някои им казват „императорски“, други „колумбийски“, но ние от Чикаго сме патриоти и затова сме ги кръстили „джефърсънови“.

— Лесно ли се опитомяват? — попита заинтригувано Абдикадир.

— Не и според вестниците — отвърна Емелайн. — Докарахме укротители на слонове чак от Индия. Но и те се затрудниха, в края на краищата индийските слонове са продукт на хилядолетен подбор и обучение, за каквито тук не може да става и дума. Но да побързаме. Трябва да хванем влака…

Слязоха, натоварени със съвсем малко багаж. Пристанищните работници не проявиха особен интерес към новопристигналите, въпреки македонските им одежди.

Беше лято и в момента се намираха някъде на ширината на стария Ню Орлиънс. Но вятърът от север беше студен.

Нямаше железопътна станция, само релси, свършващи при купчина ръждясали железа, край които на голата земя спяха пътниците. Десетина вагона бяха закачени за стар парен локомотив, зад който имаше товарен фургон, пълен с цепеници.

Емелайн разговаря направо с машиниста и използва доларови бонове, за да му плати за пътуването. Освен това купи хляб, месо и кафе от единствения бар в градчето. Боновете изглеждаха съвсем новички, вероятно Чикаго наскоро бе започнал да ги издава.

На своя земя Емелайн се държеше различно — сега беше жизнерадостна и решителна. Бисиса трябваше да признае, че въпреки цялостната си изостаналост „парна“ Америка е много по-модерна от Европа на Александър, която сякаш потъваше назад в миналото.

Емелайн бе запазила едно купе само за тях. В преобладаващата си част останалите вагони бяха пълни със стоки — бали вълна, дървен материал, бурета осолена риба. Прозорците не бяха остъклени, но имаха щори, за да спират вятъра, и дебели завеси от оранжев вълнен плат, който издаваше тежка неприятна миризма. Емелайн ги увери, че това е напълно достатъчно, за да пътуват на топло до Ню Чикаго.

— Но след това ще са ви нужни дебели дрехи за леда — добави. — Ще ги купим от града.

Няколко часа след като слязоха на брега — беше по обед, — локомотивът изпусна облак бял дим и влакът бавно потегли. Накацалите по релсите птици се разхвърчаха. От близките къщи дотичаха мършави дечица, за да им помахат. Абди и Бисиса също им помахаха. Вятърът внезапно смени посоката си и димът от комина нахлу в купето — миришеше на горящо дърво, приятен, успокояващ мирис.

Емелайн им обясни, че ще следват поречието на Мисисипи нагоре чак до Ню Чикаго, който бил разположен някъде около Мемфис в стария свят. Предстоеше да изминат няколкостотин мили, което щеше да им отнеме около двайсет и четири часа, така че щяха да спят във влака.

Бисиса надзърташе любопитно през прозореца. По реката имаше движение, причудлива смесица от съдове — александрийски триреми, нещо като параход с големи кръгли колела, акостирал на брега, и дори индиански канута, макар на Мир да нямаше истински индианци.

— Откриха няколко стари канута в музея на Чикаго, останали от световното търговско изложение. Разглобиха ги, за да видят как се правят. От едно цирково шоу „Дивият запад“ пък взеха модели за вигвами, индиански лъкове и стрели. Канутата са много елегантни, нали? Веднъж с Джош излязохме на разходка с едно. Но водата е страшно студена, дори на юг.

Изтича направо от леда. По-добре да не падате в нея.

— Камили! — възкликна Абдикадир и посочи.

И наистина, цял керван се движеше бавно на юг. Хората — мъже и жени — яздеха странни коне, които непрестанно се дърпаха и опитваха да хапят. Камилите се извисяваха над тях, натоварени с огромно количество бали, лениви и надменни.

— И те ли са внос?

— О, не — отвърна Емелайн. — Камилите вече бяха тук. Но конете не се оказаха особено полезни. Нали ви казах, че разполагаме с цяла менажерия. Мамути и мастодонти, камили и саблезъби тигри — молете се да не срещнем някой от тях!

— Тези всичките — промърмори телефонът на Бисиса от джоба й — са изчезнали много преди първите заселници да се появят на американска земя. А конете са ги изяли. Ученическа грешка.

— Тихо. Не забравяй, че тук сме гости.

— Както и чикагците в известен смисъл…

Бисиса забеляза, че Емелайн се мръщи. Американката очевидно смяташе за проява на лош вкус да прекъсваш разговора с жив човек заради някаква говоряща кутийка.

Абдикадир обаче беше израсъл под влиянието на баща си и попита заинтригувано:

— Този твой телефон може ли да улавя сигнали от Земята?

Бисиса бе проверявала връзката на телефона през Окото.

— Мисля, че да.

— Само че в минимален режим на обмен — добави телефонът. — И дори тогава сигналът е непостоянен…

На Бисиса й хрумна неочаквана мисъл.

— Питам се — обърна се тя към телефона, — колко близо може да са чикагците до откриване на радиото?

Вместо отговор на екрана на телефона се появи ситен текст. Само едно поколение преди времевия отрязък на Чикаго Джеймс Кларк Максуел, шотландският физик, на когото се възхищаваше Алексей Карел, бе предсказал, че електромагнитната енергия може да преодолява големи разстояния. Самият чикагски отрязък бе от един съвсем кратък период между първите опити на Хайнрих Херц с параболичен предавател и приемник на няколко метра от него, доказали верността на съждението на Максуел, и изпращането на сигнал между двата бряга на Атлантика, осъществено от Маркони.

— Трябва да поработим върху това, Абди. Помисли си колко полезна би била в момента една връзка с Вавилон. Дали да не си направим работилница, когато стигнем в Чикаго?

— Сигурно ще е много интересно!

— Защо не почакате — прекъсна ги малко троснато Емелайн, — докато ви покажа какво сме постигнали ние, нещастните чикагци, за да подобрим живота си?

— Извинявай, Емелайн — побърза да отговори Бисиса. — Постъпих необмислено.

— Добре де — рече Емелайн с поомекнал глас. — Само не се фукай с твоите хитроумни машинки пред кмета Райс и Извънредния комитет, защото наистина може да ги обидиш. Всъщност всичко това едва ли ще има значение, ако твоята играчка е права за идващия край на света. Може ли да ни осведоми поне кога ще стане това?

— Събраната информация не е съвсем достоверна — прошепна телефонът. — Ръкописи от наблюдения на вавилонски астрономи, инструменти, демонтирани от разбит военен хеликоптер…

— Зная, зная — прекъсна го нетърпеливо Бисиса. — Просто ни кажи приблизителните си изчисления.

— Пет века. Плюс-минус няколко десетилетия. Настъпи мълчание. После Емелайн се разсмя, но малко пресилено.

— Бисиса, ти наистина донесе само лоши новини. Но Абдикадир изглеждаше невъзмутим.

— Пет века са много време. Ще открием как да се справим с проблема много преди това.

Прекараха нощта във влака.

Студеният въздух отвън, миризмата на горящо дърво и равномерното потракване на колелата постепенно унесоха Бисиса. Но от време на време вагонът се разтърсваше по-силно и тя се събуждаше.

Веднъж чу животински рев, приличаше на вълчи вой, но беше по-дълбок и по-силен. Идваше отдалече. Това я накара да си спомни, че не се намира в зоологическа градина с подбрани образци. Светът отвън бе съвсем истински, плеистоценова Америка бе земя, непокорена от човека. Но звуците на непознатите животни й подействаха вълнуващо. Близо два милиона години древните хора бяха обитавали един подобен свят и накрая бяха победили. Може би Джефърсъновата идея за връщане към корените съдържаше зрънце истина.

Въпреки това бе доста страшно да ги слуша. Усети, че Емелайн я наблюдава в мрака. Но Абдикадир спеше тихо, загърнат в невинното спокойствие на младостта.

38: Разходка на открито

Юрий и Грендъл поканиха Мира на екскурзия.

— Рутинна инспекция и събиране на образци — обясни Юрий. — Но ще имаш възможност да излезеш навън.

Навън. След месеци, прекарани в една скована от лед метална кутия, насред гладко и тънещо в мрак поле, тази дума имаше вълшебно въздействие върху Мира.

Но когато последва Юрий и Грендъл през мекия херметичен ръкав до вътрешността на всъдехода, си даде сметка, че само заменя едно затворено пространство с друго.

Грендъл Спет, изглежда, бе предугадила мислите й.

— Ще свикнеш — побърза да я успокои. — Ако не друго, поне ще смениш картината зад прозореца.

Юрий и Грендъл седнаха отпред, Мира се настани зад тях.

— Затегнахте ли коланите? — попита Юрий и натисна едно копче.

Люкът се затвори с тропот, ръкавът към базата се отдели със свистене и всъдеходът потегли.

Навън бе северно лято. Пролетта бе настъпила някъде по Коледа, с експлозивна сублимация на сух леден сняг, който се превръщаше в пара веднага щом слънчевите лъчи го докосваха, и за известно време видимостта се влоши още повече, отколкото през зимата. Но сега, когато пролетното топене бе приключило и зимната ледена шапка беше изчезнала, Слънцето се търкаляше ниско по безоблачното оранжевокафяво небе.

Това беше първото излизане на Бисиса с някой от всъдеходите на базата. Оказа се доста по-малък от чудовището, с което бе пристигнала от „Лоуел“; в миниатюрната кабина бяха натъпкани лаборатория, отделение за обличане на скафандри, кухня и тоалетна с мивка, където можеше да се изтрива с влажна гъба. Всъдеходът теглеше ремарке, което не съдържаше преносима ядрена енергостанция като „Дискавъри“ от Порт Лоуел, а метаноизгаряща турбина.

— Добиваме метан от марсианския въглероден двуокис — обясни Юрий високо, за да надвие ръмженето на двигателя. — Ханс нарича този процес ОНМ. Оползотворяване на място. Процесът е доста бавен и се налага да чакаме, докато резервоарът се напълни. Ето защо можем да си позволим само няколко излизания през годината.

— Трябва ви ядрен реактор — каза Мира.

Юрий се ухили.

— „Лоуел“ прибира най-доброто оборудване. За нас остава шлаката. Но усилието си заслужава. — Той чукна по таблото на всъдехода, сякаш се извиняваше.

— Не очаквай нещо особено от това пътуване — предупреди я Грендъл.

— Е, поне е нещо ново за мен — отвърна Мира.

— Всъщност ти ни правиш услуга. Според правилата при излизане във всъдехода трябва да има трима души. Но всички се дърпат и отказват, защото си имат работа. Обикновено излизам само аз, или Грендъл. Изкуственият интелект все мърмори, защото нарушаваме правилника.

— Не ни достига персонал — призна натъжено Грендъл. — По принцип станция „Уелс“ трябва да побира десет души. Но на Марс има толкова работа…

— Предполагам, че Ели категорично отказва да се отдели от Изкопа?

— Естествено. — Грендъл се намръщи. — Но тя и без това не е от нашите. Искам да кажа, че не е марсианка.

— Ами Ханс?

— Ханс е зает човек — обясни Юрий. — Когато не управлява станцията или не пробива дупки в леда, се занимава със своите ОНМ експерименти. Опитва се да живее от земята, тук, на Марс. Сигурно си мислиш, че северният марсиански полюс е странно място за подобни експерименти. Но тук има вода, Мира, точно под повърхността, под формата на лед. Не можеш да я откриеш на нито една от вътрешните планети, освен при нас и на Земята, разбира се.

— Е, Ханс не се ограничава само с това — добави Грендъл.

— Така е — кимна Юрий. — Всъщност марсианската ледена шапка има известно сходство със спътниците на Сатурн и Юпитер, които по принцип не са нищо повече от огромни топки твърд лед около скална сърцевина. Ето защо Ханс се опитва да разработи технология, която да ни помогне да оцелеем навсякъде.

— Доста амбициозен план.

— Така е — повтори Юрий. — Но в края на краищата той е южноафриканец, макар и само по майчина линия. Знаеш какви са африканците в наши дни. Те излязоха големите победители от Слънчевата буря — политически и икономически. Ханс е побъркан на тема Марс. А като африкански марсианец си поставя по-далечни цели…

След няколкочасово пътуване стигнаха покрайнините на спираловидния каньон.

Стената от омекнал лед се бе смалила и каньонът не изглеждаше особено дълбок, така че Мира предположи, че всъдеходът ще се спусне без особени затруднения на дъното. И наистина, в леда се виждаха стари коловози, водещи към вътрешността. Но по-нататък каньонът се разширяваше и задълбочаваше, извиваше плавно в далечината, като издълбана от природата магистрала.

Не се спуснаха веднага в каньона. Вместо това Юрий насочи всъдехода към ръба на стената и скоро от мрака изникна някакъв неясен насекомоподобен силует. Оказа се триножник с тясна платформа, на която бяха наредени различни прибори. Всъдеходът бе снабден с механична ръка, която се пресегна внимателно към платформата.

— Това е КЕП — обясни Юрий. — Контейнер за експерименти на повърхността. Нещо като метеорологична станция, към която е добавен сеизмометър, лазерни огледала и други прибори. Поставили сме цяла мрежа такива навсякъде из полярната шапка. — В гласа му се долавяше нескрита гордост.

— И защо е на платформа? — попита Мира.

— За да се издига над леденото покритие, което до края на зимата може да достигне дебелина няколко метра. А има и локални ефекти — можеш да си представиш какви температурни колебания търпи повърхността през различните периоди. Както и налягането. Затова датчиците са на стативи.

— Изглежда ми доста крехък. Сякаш може да падне при първия по-силен вятър.

— Не се тревожи, изчислил съм силата на вятъра. Това бебче няма да падне и при ураган.

— Твоя конструкция ли е?

— Негова — каза Грендъл. — И ужасно се гордее с нея. Ако виждаш някакво сходство с марсианските трикраки бойни машини от старите филми за нашественици, тя е напълно случайна.

— Всичките са мои бебчета. — Юрий отметна глава и се разсмя през гъстата си черна брада.

Докато стоеше на няколко метра от ръба на стената, всъдеходът изстреля още хитроумни машинки: „търкалящи се камъни“, подобни на кафези за птици топки с диаметър един метър, които се носеха по равната марсианска повърхност, и „умен прах“ — облаци черна пудра, състояща се от микроскопични сензори със собствен набор инструменти, захранвани от микровълновата енергия на небето или носени от вятъра.

— Над тези нямаме контрол — отиват там, където ги отнесе вятърът — обясни Юрий. — После се размесват със снега. Но идеята е цялата ледена шапка да се покрие със сензори, за да разполагаме с пълна информация за нея. Дори сега данните, които набираме, са в огромно количество.

След като се погрижиха за КЕП, всъдеходът слезе в каньона. Оказа се, че ледената стена се състои от множество слоеве, като скалните, разделени от други, още по-фини пластове — съвсем тънки, подобно на страници на книги, някои от които едва се различаваха. Всъдеходът се спускаше бавно и много внимателно, сякаш движенията му бяха програмирани. От време на време Юрий или Грендъл чукваха таблото и тогава всъдеходът спираше, а механичната ръка се протягаше да вземе образци: отчупваше парче от някой слой или пъхваше между слоевете прибор за измерване; понякога оставяше малък датчик.

— С това ще се занимаваме чак до дъното — обясни Грендъл. — Проби от пластовете. Търсим признаци за живот, настоящ или от миналото. Юрий се опитва да създаде глобална карта на геопластовете и движението им едни спрямо други през различните епохи. Лично аз не съм особено ентусиазирана от подобен проект. Но ако забележим нещо наистина интересно, ще излезем навън, за да го разгледаме. Пазим подобни упражнения за краен случай, защото сама се увери какво досадно занимание е обличането на скафандъра.

Юрий се разсмя отново. Всъдеходът продължаваше бавно да пълзи.

— Разговарях с Ели — поде малко неуверено Мира. — Долу в Изкопа. Тя ми разказа за преживяванията си покрай Слънчевата буря.

Грендъл се обърна и я погледна с вдигнати вежди.

— Оказала ти е голяма чест. На мен ми трябваха три месеца, за да стигна до това положение. При това аз съм нейният официален психотерапевт.

— Изглежда, е прекарала трудно детство.

— Аз самата бях на десет — заговори Грендъл. — Израснах в Охайо. Живеехме във ферма, далече от куполите. Татко построи бункер, както старите убежища от торнадо. Изгубихме всичко и след това ни натикаха в лагер за бежанци. Баща ми умря след няколко години. От рак на кожата. В лагера работех като милосърдна сестра. Исках да видя какво е да се занимаваш с медицина. Пък и споменът от безсилието, когато научих, че баща ми е неизличимо болен… След Слънчевата буря и лагера се включих към една програма за екологично възстановяване в Средния запад. Там обикнах биологията.

— Аз пък съм се родил след Слънчевата буря — обади се Юрий. — На Луната, от майка рускиня и баща ирландец. Известно време съм живял и на Земята. Като юноша работих в програмата за ековъзстановяване на канадския арктически пояс.

— Там ли обикна леда?

— Сигурно.

— И сега си тук — довърши Мира. — Сега си космически.

— Марсианец — поправиха я едновременно Грендъл и Юрий.

— Космически са онези, дето живуркат горе по скалните отломъци в небето — обясни Юрий. — Марс е Марс, и толкова. Не сме длъжни да споделяме техните амбиции.

— Но го правите, когато става дума за Окото в Изкопа.

— За него да, естествено — съгласи се Юрий. — Но бих предпочел да се огранича само с това. — Той махна с ръка към скулптурите от лед зад прозореца. — Марс. Това ми стига.

— Завиждам ти — произнесе неочаквано за себе си Мира. — Защото имаш цел в живота.

Грендъл се обърна и я погледна с любопитство.

— Завистта не е добро чувство, Мира. Ти имаш свой живот.

— Така е, но ми се струва, че в момента изживявам само последиците от него.

Грендъл изпръхтя.

— Напълно разбираемо, като се има предвид коя е майка ти. Можем да поговорим сериозно за това, ако желаеш.

— Или да разговаряме за моята майка, която ме научи как се пие водка — каза Юрий. — Един от начините да оправиш отношенията си със света.

Прозвуча мек сигнал и на таблото блесна светлина. Юрий чукна върху нея и на екрана се появи лицето на Алексей Карел.

— Налага се да се връщате. Съжалявам, ако съм ви развалил удоволствието.

— Защо тази припряност? — попита Юрий.

— Получих две съобщения. Едното е за Мира. Викат ни на Циклопите.

— На станцията? Защо?

— За да се срещнем с Атина.

Юрий и Грендъл се спогледаха.

— А второто? — попита Юрий.

Алексей се ухили.

— Ели фон Девендър е открила нещо в Изкопа. „Най-често повтарящата се последователност глифове“, така каза. Каза и че ти ще го разбереш веднага, Мира. На останалите ще обясни, когато се върнете.

— Дай да я видим — помоли Мира.

Лицето на Алексей изчезна и на екрана се появиха четири ярки символа:

39: Ню Чикаго

Пристигнаха в Ню Чикаго по обед.

Тук вече имаше гара, с перон и малка постройка за чакалня, където се продаваха билети за влаковете. Но линията свършваше тук. На север, към стария град, щяха да продължат по друг начин.

Емелайн ги поведе към града. Обясни им, че може да им отнеме няколко дни, докато организират следващото пътуване. Надяваше се, че ще намерят свободни стаи в един от двата малки хотела, в противен случай щяло да се наложи да тропат по вратите.

Ню Чикаго бе построен там, където на Земята се намираше Мемфис, но тук нямаше и следа от онзи град. С дървените си сгради, ярко боядисаните фасади, конюшните и прашните улици градчето поразително приличаше на холивудските градове във филмите за Дивия запад. Улиците бяха оживени: възрастни идваха или отиваха на работа, дечурлига се трупаха край сградата на училището. Някои от възрастните дори караха велосипеди — без верига обаче, а само с педали като на детско колело: бяха изобретени само няколко години след Хроносрива. Всички носеха кожени дрехи, като някогашните трапери, а пред салона освен коне имаше вързани и камили.

За щастие успяха да си наемат стаи в малкия хотел „Мичиган“, макар че Емелайн и Бисиса трябваше да делят своята. Във фоайето в дървена рамка бе окачена предната страница на стар вестник. Последното издание на „Чикаго Трибюн“, с дата 21 юли 1894 и водещо заглавие: „СВЕТЪТ ОТРЯЗАН ОТ ЧИКАГО“.

Разопаковаха багажа. За обяд Емелайн им поръча сандвичи с бифтек. А следобед излязоха да се разтъпчат из града.

Ню Чикаго бе град на прашни улици и дървени къщи, само църквата бе построена от камък. Населението вероятно наброяваше няколко хиляди души.

На кулата на кметството имаше красив часовник, който, както им обясни Емелайн, бил настроен според „стандартното чикагско железопътно време“.

Стандарт, към който чикагци се придържаха от първите дни след Хроносрива, макар да се отличаваше с цели три часа от астрономическото време, съобразено с позицията на Слънцето. Имаше и други признаци на култура. Бележка, прикрепена на вратата на кметството, съобщаваше за среща:

На една малка къща имаше табелка: „Едисонов мемориал“. Бисиса се приближи, за да прочете останалата част от текста:

— Едисон? — Бисиса погледна учудено Емелайн.

— По случайност е бил в града през онази нощ. Пристигнал като съветник за световното изложение. Сега е доста възрастен и беден, но беше жив — поне когато се отправях на път за Вавилон.

Продължиха да се разхождат по прашните улици.

Стигнаха неголям парк, в който върху бетонен постамент се издигаше огромна статуя. Приличаше на Статуята на свободата и вероятно достигаше стотина стъпки височина. Повърхността й бе позлатена, макар че покритието бе издраскано и потъмняло.

— Голямата Мери — обяви Емелайн, в гласа й се долавяше гордост. — Или Статуята на републиката. Главната атракция на световното изложение, или по-точно Световната експозиция в Колумбия от 1893, година преди Хроносрива. Когато избрахме място за Ню Чикаго, „Мери“ бе сред първите неща, докарани тук, въпреки че ни коства огромни усилия.

— Величествена е — съгласи се Абдикадир с нескрито възхищение. — Дори Александър щеше да е впечатлен.

— Е, поне е някакво начало. — Емелайн очевидно бе доволна от резултата. — Човек трябва да показва намеренията си. Тук сме и ще останем тук.

Само дето бяха дошли тук, защото не можеха да продължават да живеят в стария Чикаго.

На чикагци им бяха необходими седмици, дори месеци, за да осъзнаят това, което Бисиса бе узнала от направените от орбита снимки на „Союз“. Кризата не беше само местна климатична катастрофа, както бяха смятали в началото, случващото се бе много по-всеобхватно. Чикаго бе остров от човешка топлина насред един замръзнал, безжизнен континент, късче от деветнайсети век, забодено в праисторически лед. От гледна точка на ледената шапка, Чикаго бе рана, която щеше да се затвори.

Емелайн им разказа, че първите емигранти от Чикаго поели на юг в годината след Хроносрива. Ню Чикаго бе продукт на упорит и дългогодишен труд на хора, изпълнени с тъжната увереност, че са единствените оцелели в целия свят.

Но дори в сърцето на новия град вятърът от север бе хапещ и студен.

Стигнаха една ферма в покрайнините на града. Докъдето стигаше поглед, из прерията се разхождаха на воля овце и крави. Тук-там сред зеленината стърчаха малки дървени къщи.

Емелайн ги отведе при месопреработвателната фабрика на открито, нарече я „Чикагската кланица“. Миришеше на кръв, разложено месо и тор, плюс странният възкисел мирис на пърлена козина.

— Повечето съоръжения бяха демонтирани и пренесени от стария Чикаго. Преди Хроносрива в Чикаго колели милиони глави добитък и в кланицата работели двайсет и пет хиляди души. Сега естествено обработваме много по-малко. Но добре че я имаме, иначе щяхме да гладуваме, както беше през първите години. В наши дни пращаме месо дори за стария град. Не се налага да го замразяваме, природата се грижи за това вместо нас…

Докато тя говореше, Бисиса погледна към хоризонта. Отвъд обработваемата земя видя мамути и мастодонти, разхождаха се с гордо вдигнати глави. Споходи я невероятната, изумителна мисъл, че оттук, та чак до океанския бряг няма и следа от човешка дейност и че градът зад нея е като единствена стъпка сред необятната ледена пустош.

Бисиса легна рано, но не можа да заспи.

— Утре е поредният ден, изпълнен с впечатления, а не знам какво да очаквам — оплака се на телефона. — Прекалено съм стара за тези неща.

— Знаеш ли къде сме точно? Искам да кажа, какво щеше да е тук, ако не беше Хроносривът?

— Хайде, кажи ми.

— Имението „Грейсленд“.

— Майтапиш се.

— Но сега Мемфис не съществува.

— По дяволите! Обречена съм да живея в един свят без Мира, диетична кола и тампони и ми предстои да пътувам към ледовете, сред които има само жалки останки от някакъв град от деветнайсети век. А на всичко отгоре ми казваш, че Кралят въобще не е бил роден. — Изведнъж очите й се изпълниха със сълзи.

За да я успокои, телефонът й пусна няколко парчета на Елвис и тя слуша, докато не заспа.

40: Слънчева светлина

В отговор на загадъчното повикване на Атина Мира се върна в Порт Лоуел и я откараха на марсианска орбита, където се качи на фотонния кораб „Джеймс Кларк Максуел“.

След което се отправиха на поредното космическо пътешествие към Земята — но не към самата Земя.

— U5 — каза Алексей Карел. — Гравитационно стабилна точка на шейсет градуса зад Земята.

— Изкарах цяла кариера в астронавтиката — тросна се Мери. — Зная какво е U5.

— Извинявай. Просто се опитвам да те подготвя.

Фактът, че не желаеше да й каже нищо повече, само я ядоса допълнително.

Бяха трима на „Максуел“. Мира остана изненадана, че Юрий О’Рурк е готов да се откаже от заниманията си на Марс.

— Не гледам на себе си като на водач на екипа на станцията — обясни й той. — Вярно, че това е официалната ми позиция в договора, подписан с университетите и фондациите на Земята и Марс. Но другите ще ме убият, ако започна да се държа като шеф. Изглежда обаче това оказва влияние на атмосферата там. А и имам чувството, че скоро отново ще бъдеш източник на неприятности за всички ни.

— Не смятам да правя нищо, докато не се върне майка ми.

— Напълно те разбирам. Въпреки това инстинктът ми подсказва да те следвам навсякъде.

— Какво пък, нямам нищо против да ми правиш компания.

— Ами хубаво — подсмихна се той. — Но ще ти призная, че заниманията ми с ледената шапка бяха много по-интересни от онова, което ни готвят онези негодници Първородните.

Едрият шумен и грубоват Юрий се чувстваше доста неловко на борда на „Максуел“. Непрекъснато мърмореше, оплакваше се и съжаляваше, че са го откъснали от любимия му Марс. Непрестанно пращаше запитвания до „Уелс“, за да се увери, че хората там продължават с рутинните занимания по събиране на образци и поддръжка. Опитваше се да не се откъсва от работата си, носеше цяла портативна лаборатория и непрестанно работеше над нещо. Но с течение на времето недоволството му само нарастваше. Не ставаше за компания, а и скоро съвсем се затвори в себе си.

Що се отнася до Алексей, той бе все така резервиран, както първия път, когато Мира го бе срещнала. Имаше свои планове, от които полетът до U5 бе вероятно най-маловажният. Уравновесен, целеустремен, той се оплакваше от скука само ако му отказваха да играят покер с него.

Позволиха на Мира да направи опит да се свърже с Чарли и дори с Юджийн, стига да не издава нищо за плановете им. Но въпреки големите си възможности изкуственият интелект не можа да ги открие никъде в Слънчевата система. Или се криеха преднамерено, или бяха някъде другаде. Тя продължи да ги търси, с нарастващо отчаяние заради негативния резултат.

Тримата бяха мълчалив и враждебен екип.

Ако имаше нещо, което я радваше тук, то бе, че отново се е върнала в света на светлината.

Всъщност бе започнала да свиква с марсианския полюс и безкрайната нощ под гъстото облачно покритие. Но сега нефилтрираната слънчева светлина будеше в душата й екстаз. Тя беше от поколението, преживяло Слънчевата буря, и предполагаше, че винаги ще изпитва известни опасения от могъществото на светилото. Въпреки това се радваше, че го вижда отново. Нищо чудно, че половината космически бяха поклонници на Слънцето.

И така, тя пращаше запитвания за Чарли, упражняваше се, четеше книги и гледаше виртуални драми, а кожата й се къпеше в слънчевата светлина, която ги тласкаше към Земята.

Преди паузите да станат твърде дълги, Мира разговаря с Ели на Марс.

— Ели, ти си физик. Помогни ми да разбера нещо. Какво е Мир? Как е възможно да съществува друга вселена? Къде е майка ми?

— Кратък отговор ли искаш, или изчерпателен?

— Опитай и двете.

— Кратък отговор — не зная. Никой не знае. Изчерпателен отговор: нашата физика не е напреднала достатъчно, за да ни осигури нещо повече от откъслечни прозрения, може би аналогии, на далеч по-дълбоките познания, които притежават Първородните. Какво знаеш за квантовата гравитация?

— По-малко, отколкото можеш да си представиш. Опитай с някоя аналогия.

— Добре. Виж — да предположим, че хвърлим майка ти в някоя черна дупка — голяма. Какво ще се случи с нея?

— Ще бъде изгубена завинаги — отвърна след кратък размисъл Мира.

— Така е. Но съществуват два проблема, свързани с това. Първо, майка ти, или, което е по-важно, информацията, която я дефинира, ще бъде изгубена за нашата вселена… — „Което е по-важно“. Ели в лекционния си вихър. — Но това би нарушило едно основно правило на квантовата механика, според което информацията винаги трябва да бъде съхранена. В противен случай ще бъде прекъсната последователността на събитията и произтичащият от нея баланс. Или, казано по-точно, вълновото уравнение на Шрьодингер повече няма да е в сила.

— Уф. И какво е решението?

— Черните дупки се изпаряват. Квантови ефекти при хоризонта на събитията ги принуждават да ръсят в пространството частици, които постепенно отнасят тяхната маса-енергия. По този начин се прецежда обратно и информацията за Бисиса. Ура — вселената е спасена! Нали разбираш, че говоря в най-общ план. Ако имаш възможност, попитай Талес за холографския принцип.

— Ти каза, че проблемите са два — припомни й Мира.

— Да. И тъй — ние си връщаме информацията за Бисиса. Но какво става с Бисиса от нейната гледна точка? Хоризонтът на събитията не е някаква тухлена стена в космоса. От нейна страна, информацията, която я определя, не е вплетена в хоризонта на събитията, за да се просмуква през него, а я следва към вътрешността на черната дупка.

— Ясно — бавно каза Мира. — Значи има две копия на информацията за майка ми, едното вътре в дупката и второто, което се процежда отвън.

— Не. Това също не е позволено. Още един фундаментален принцип — теоремата за клонирането. Не можеш да копираш квантова информация.

Мира осъзна, че са стигнали задънена улица.

— И какво става тогава?

— Неустановеност. Във всекидневния живот установяването на едно местоположение е аксиома. Аз съм тук, ти си там, не можем да сме на две места едновременно. Но решението на главоблъсканицата с черните дупки е, че част от информацията може да бъде едновременно на две места. Звучи парадоксално, но много от характеристиките на квантовата вселена са такива — квантовата гравитация е дори по-лоша. Двете места на съществуване на информация, разделени от „хоризонт“, подобно на хоризонта на събитията, могат да са раздалечени — дори на светлинни години. Вселената е пълна с хоризонти, не ти е нужна черна дупка, за да ги създадеш.

— И ти смяташ, че Мир…

— Според нас Първородните са в състояние да манипулират хоризонтите и неустановеността на информация, за да създадат миниатюрни вселени и да прехвърлят майка ти и всякакви други обекти между тях. Не ме питай как точно го правят. Нито на какво още са способни. Всъщност нямаме представа дори за границите на техните възможности. — Ели направи пауза. — Това отговаря ли на въпроса ти?

— Не съм сигурна. Предполагам, че ще ми трябва време да го обмисля.

— Мисли за това просто като за революционна физика.

— Е, все пак е някаква утеха.

41: Ноеви ковчези

— Открихме ги, мамо. Точно където предсказаха астрономите. Дори не беше голямо отклонение за „Освободител“. Честно казано, радвахме се, че имаме възможност да поиздуем главния двигател — както и да сменим гледката зад илюминаторите. Тук не е като във филмите. Космосът е толкова пуст…

Беше цяла флотилия, издължени силуети, които се въртяха бавно и блещукаха на светлините на далечните звезди. Носеха се между останките от астероиди, прекалено бързо, за да бъдат задържани от слънчевата гравитация. Бяха се отправили на междузвездно пътешествие.

— Това са хора — промълви учудено Джон Метернес.

— Ами да.

Джон разглеждаше снимките.

— На корпусите им са изрисувани червени звезди. Да не са китайци?

— Вероятно. И сигурно скоро ще напуснат Слънчевата система.

Една увеличи изображението. Отблизо се оказа, че корабите са с различна конструкция.

Либи бе придружила картината с анализ и известни разсъждения.

— Изглежда, не разполагат с антиматерийни двигатели — прочете Една. — Но дори и да имат, пътуването ще продължи години. Вероятно екипажът е съвсем малоброен, ако въобще има екипаж — говоря за тези, които са в съзнание. Останалите може да са в хибернация, целите кораби да са като летящи Хибернакули. Или да са съхранени под формата на замразени зиготи, или яйцеклетки и сперматозоиди… — Тя прелисти надолу гъсто изписания текст. — Съществува дори възможност на борда въобще да няма човешка плът, а ДНК спирали. Или информационния им еквивалент, съхранен в изолирана от радиационни въздействия база данни. Нито капка органична химия.

— Което означава, че ще си произвеждат колонисти, когато стигнат, закъдето са тръгнали — каза Джон. — В края на краищата за тях надпреварата за Марс приключи. Вероятно са се отказали изобщо от Слънчевата система.

— Звучи напълно логично, щом Първородните не се отказват да ни удрят отново и отново. Ах! Според Либи, след като сме ги открили, трябва да се свържем с китайските власти. Флагманът се нарича „Жън Хъ“, на името на техен прочут изследовател от петнайсети век…

— Смяташ ли, че ще успеят?

— Възможно е. Ние със сигурност няма да ги спрем. Не съм сигурна дали бихме могли, без съмнение тези ковчези са тежковъоръжени. Мисля обаче, че бих предпочела да успеят. Колкото по-голяма част от човечеството е разпръсната между звездите, толкова по-големи са шансовете ни за оцеляване в дългосрочен план.

— Не е изключено — посочи Джон — Първородните да ги последват до Алфа Центавър или закъдето са се запътили и да се разправят с тях там.

— Вярно. Но това едва ли има някакво отношение към нашата мисия.

— Поредната бъркотия, която оставихме на бъдещето, мамо, ако светът преживее К-бомбата — среща между епохите, нашият антиматериен звезден кораб и зародишът на цивилизацията, която китайците може би ще успеят да създадат при двойните слънца на Центавър. Може би Теа трябва да се заеме с това. Предай й цялата ми обич. Добре, да се връщаме към нашата работа — продължаваме да кръжим около К-бомбата. Край на връзката.

42: „Циклопите“

С наближаването на станция „Циклопите“ Мира забеляза в космоса още огледала. Оказаха се фотонни кораби, кръжащи около обсерваторията. След много дни самота в триизмерния мрак бе някак странно да са заобиколени от такава голяма компания.

„Максуел“ си проправи път през тази навалица от космически платноходи, и доближи гигантската конструкция в сърцето на станцията. Алексей каза; че се наричала „Галатея“. Беше просто едно голямо колело насред космоса.

„Максуел“ се ориентира към оста на колелото, където беше разположен жилищният отсек. „Галатея“ наистина наподобяваше велосипедно колело с множество блестящи спици. Но имаше концентрични пояси, на различни разстояния от центъра и боядисани в различни цветове — сребърен, оранжев, син — така че в края на краищата „Галатея“ приличаше по-скоро на мишена. Слънчевите лъчи хвърляха издължени подвижни сенки в пространството зад нея.

— Красива гледка, нали? — попита Алексей. — След Слънчевата буря в обсерваториите за откриване на далечни планети бяха вложени огромни средства. Ето ви жив пример за това как се харчеха.

— Прилича ми на въртележка — засмя се Мира. — И изглежда малко старовремска.

Алексей повдигна рамене.

— Такива са били представите преди стотина години и когато най-сетне се сдобили със средства, просто ги реализирали. Но аз не съм специалист по история.

— Хъм. Предполагам, че се върти, за да осигурява изкуствена гравитация.

— Аха. Кацаме на оста и оттам вземаме асансьор докъдето сме тръгнали.

— А тези цветове — сребристо, червено, синьо?

Той се засмя.

— Не можеш ли да се сетиш?

Тя се замисли.

— Колкото си по-далеч от оста, толкова по-силно е притеглянето. Сребърният цвят вероятно отговаря на лунното притегляне — една шеста g.

— Позна. Марсианската палуба е оранжева, земната — синя. Има и някои отсеци, които са още по-навън — виждаш ли? Там биолозите експериментират с гравитация, по-силна от земната. — Той се ухили. — Отглеждат опитни мишки с яки кости. Полезни изследвания, ако възнамеряваме някой ден да се поразходим извън пределите на Слънчевата система с нашите А-кораби.

С приближаването им до колелото Мира изгуби от поглед външния ръб и пред очите й се занизаха откъслечни картини от вътрешните палуби — ярко озарени площадки, спици и подпори и постоянно местещи се сенки.

От един хангар се появи капсула, въртяща се около оста си. Отдалечи се под ъгъл спрямо „Галатея“ и с няколко припламвания на маневрените двигатели промени курса така, че да се доближи предпазливо до „Максуел“.

— Ние сме дотук — поясни Алексей. — Фотонните платна не се понасят с големи въртящи се колела. От „Галатея“ пращат совалка да ни прибере. Електронните им мозъци са ужасно добри, когато става въпрос за фини маневри…

Скачването стана бързо и елегантно и приключи за минута. Люкът се отвори и тих пукот подсказа, че налягането се е изравнило.

От совалката се подаде млада жена и се хвърли в безтегловността, право към обятията на Алексей. Мира и Юрий размениха насмешливи погледи.

Двойката се раздели и момичето се обърна към Мира.

— Вие сте дъщерята на Бисиса. Виждала съм снимката ви във файловете. Радвам се да се срещнем на живо. Аз съм Лайла Нийл. Добре дошла на „Циклопите“.

Мира улови една подпора, за да запази равновесие, и й подаде ръка.

Лайла беше към двайсет и пет годишна, чернокожа, с гъста коса и яркобели зъби. За разлика от Юрий и Алексей, също като Мира, носеше татуировка на дясната буза.

— Виждам, че се познавате с Алексей — подхвърли Мира.

— Запознах се с него чрез баща му. Аз съм студентка на професор Карел. Работя тук по академични проекти. Космология. Далечни галактики, светлина от зората на времето, такива неща.

Мира погледна Алексей.

— Ето значи как шпионираш баща си в полза на космическите.

— Да, Лайла е моята къртица. Хитро, нали? — Говореше насмешливо, макар вероятно все пак да изпитваше някаква вина под привидната си невъзмутимост.

Щом се озоваха на „Галатея“, ги отведоха при нещо като асансьорна кабина.

Асансьорът се спусна надолу с обезпокоителна вибрация.

Прекосиха доста бързо осевия комплекс и увиснаха в космоса, в помещение, което наподобяваше по-скоро прозрачна кабинка на лифт. Докато продължаваха да се спускат, центробежното ускорение постепенно нарастваше и скоро краката им опряха твърдо в пода и неприятното усещане за въртене изчезна. Носеха се през гъсто скеле от преплетени подпори към голямата извивка на първата палуба под тях. Всичко това се менеше твърде бързо пред объркания поглед на Мира, само Слънцето продължаваше да се върти бавно и сенките, хвърляни от спиците, изникваха на равни интервали. Но бяха като в огромно виенско колело, без солидна основа под краката и заобиколени от звезди.

— Вижте… преди да продължим, асансьор, ако обичаш, спри — каза Лайла.

Кабината забави движение.

— Трябва да видите тази гледка — продължи Лайла. — Ще разберете за какво е цялата тази станция. От палубите не е толкова нагледно. Асансьор. Покажи ни Полифем.

Мира надзърна през прозрачната стена. Видя звезди, които се въртяха бавно, вселената се превърна в детска въртележка. На прозореца светна златист овал и започна да се издига нагоре, в противоположна посока на въртенето на звездите. Вътре в овала Мира различи едва забележим диск, мътносив, с пъстри ивици, които пълзяха по предната му страна. Отзад имаше по-малка станция, сложен възел от прибори.

— Това — обясни Лайла — е телескопът. Една голяма въртяща се чуплива фреснелова леща. Почти сто метра в диаметър.

— Слънчевият щит не беше ли направен от фреснелови лещи? — попита Мира.

— Точно така…

С други думи, това бе технологичен наследник на гигантския щит, който някога бе прикрил Земята.

— Наричат този приятел „Полифем“, на един от циклопите, митичните еднооки гиганти. Галатея всъщност е нереидата, в която е бил влюбен според някои варианти на историята. „Полифем“ е най-старият, но и най-впечатляващ инструмент, с който разполагат тук.

Като човек, влюбен във всякакви прибори и инструменти, Юрий се оглеждаше очаровано и засипваше Лайла и Алексей с въпроси.

Въпреки че беше много по-лесно да се произвеждат големи огледала, отколкото големи лещи, последните се предпочитаха за мощните телескопи заради по-добрия им оптичен толеранс — по-дългият път, изминаван от светлинните лъчи в огледалния рефлектор, предизвикваше увеличаване на изкривяванията, вместо да ги намалява, както става при лещите. Фреснеловата леща бе компромисен вариант, сбор от множество по-малки лещи, фиксирани върху дантелена рамка и завъртени за допълнителна стабилност. Лайла им обясни, че малките лещи по края били крехки и тънки като хартия. Разказа им и за „хроматичната аберация“, един от основните недостатъци на фреснеловите лещи. За коригиращата оптика — „Шупманов прибор“, инсталиран зад главните лещи, за да компенсира аберациите.

— Самите лещи са изработени от интелигентен материал — продължи тя. — Той е в състояние да коригира термични изкривявания, гравитационни изблици… С чудовище като това можеш да наблюдаваш планетите на близките звезди, да ги изучаваш спектроскопски и прочее. А в момента сглобяват и интерферометричната инсталация. Още огледала, увиснали насред пространството. Асансьор, покажи…

На стената отново изникна познатият светещ овал.

— Това са Аргес, Бронтес и Стеролес. Пак имена на циклопи. Когато се включат заедно, са като сборен телескоп с гигантски размери. Атина неслучайно дойде тук. Сигналът й до Земята е бил уловен от Полифем. Много слаб лазерен лъч. Асансьор, продължавай.

Асансьорът прекоси първата палуба, без да забавя. Мира успя да зърне под, който се извиваше нагоре, стени, боядисани в сребристосиво и розово, и хора, крачещи с бавни подскоци.

— Лунният етаж — прошепна тя.

— Точно така — каза Лайла. — Ще спрем на марсианската палуба, където те очаква среща с Атина.

Докато Мира обмисляше чутото, Юрий кимна.

— Ще е добре, ако поне на първо време притеглянето е такова, към каквото сме привикнали.

— Така е — отвърна Лайла. — Пък и малко са онези, които продължават по-нататък. Всъщност никой друг освен нашите посланици от Земята.

— Посланици? — попита Мира.

— По-точно полицаи. Астропол. — Тя направи кисела физиономия. — Съветваме ги да останат там, където за нас дори ходенето е доста трудно. Така поне не си пъхат носовете навсякъде.

— Те не знаят, че сме тук, нали?

— Не виждам защо трябва да знаят — рече Алексей.

— Не знаят и за Атина — предположи Мира.

— Не знаят — отвърна Лайла. — Поне аз така смятам. Но това са само най-обикновени полицаи, а трябваше да пратят астрономи.

— Нищо не разбирам — оплака се Мира. — Казвате, че Атина е „била някъде“. Че се е „върнала“. Не разбирам и какво търся аз тук.

— Всички твои въпроси ще получат отговор съвсем скоро, Мира — произнесе един глас в пространството.

Това беше вторият път, когато Атина заговаряше Мира. Останалите я погледнаха с любопитство, дори със завист.

43: Чикаго

Емелайн, Бисиса и Абди пропътуваха последните няколко километра до Чикаго в покрит фургон, напомнящ тези от филмите за Дивия запад. Теглеха го яки космати понита, местна порода, привикнала към несгодите на студеното време. Пътят следваше маршрута на железопътната линия от времето преди Хроносрива, но Емелайн им обясни, че не пращали влакове на север, тъй като линията често се покривала с плътен лед и ставала непроходима.

Бисиса се беше омотала като ескимос, с няколко ката вълнени и кожени дрехи над тънките вавилонски одежди, и телефонът се бе изгубил някъде отдолу. Емелайн й обясни, че кафявата вълна идвала от мамутите. Бисиса не знаеше дали да й вярва, защото сигурно щеше да е много по-лесно да стрижат овце, отколкото мамути. Но дрехата беше топла и удобна.

Студеният вятър хапеше откритите части на лицето й. Очите й сълзяха и сълзите замръзваха на бузите й. Краката й също бяха леденостудени, въпреки дебелите кожени обувки. Беше пъхнала ръце под мишниците си.

— Съвсем като на Марс — рече на спътниците си.

Абди се намръщи и потрепери.

— Съжаляваш ли, че дойдохме?

— Съжалявам само, че не си нося скафандъра.

Сгушен под дрехите й, телефонът промърмори нещо, но тя не го чу.

Чикаго беше тъмен град, изгубен сред снежния пейзаж. Изоставената железопътна линия изви надясно, към Юниън Стейшън. На улиците горяха огромни клади, запалени под угасналите газови лампи и подхранвани периодично с цепеници от увити в дебели дрехи мъже, чиито глави бяха скрити зад облаците издишвана пара. Димни стълбове се виеха над огньовете и се събираха над града подобно на черен похлупак, а фасадите на сградите бяха посипани със сажди. Хората бяха навлечени с толкова много дрехи, че изглеждаха почти кръгли, докато претичваха между островчетата топлина около кладите.

Движението бе съвсем рехаво: конски фургони, дори няколко души на велосипеди и нито една кола в тази версия на Чикаго от 1920-а. Навсякъде се търкаляха фъшкии, замръзнали и твърди като натрошени тухли.

Тъжна и потискаща гледка — оглозганите от ледовете останки на един величествен град. Но въпреки това тук имаше живот. Църква с разтворени врати и пламтящи вътре свещи, няколко магазинчета с табелки „Отворено“ и дори шумни вестникарчета, размахващи гордо последния брой на „Чикаго Трибюн“.

Бисиса видя на изток бреговете на езерото Мичиган. Беше покрито с лед, яркобяло, равно като тепсия, с тесни канали открита вода; група работници чупеха леда до река Чикаго, та водата около тръбата на градския водопровод да не замръзне. Вероятно се занимаваха с това от първите дни след Хроносрива.

Навътре в езерото се виждаха хора: ловяха риба в дупки в леда и бяха запалили огньове. Кой знае защо, всички в града се държаха така, сякаш не забелязваха стоварилото се върху него бедствие.

— Градът ни вече не е какъвто беше — оплака се задъхано Емелайн, докато вървяха. — Наложи се да изоставим покрайнините. Обитаемата част се смали до центъра, район с размери от няколко квадратни километра. Населението също намаля, заради глада, болестите и многобройните емигранти за Ню Чикаго. Но все още използваме покрайнините за набези, ако мога да се изразя така. Пращаме там отряди да търсят дрехи, мебели и други полезни неща, както и дърва за огрев. Няма откъде да разчитаме на доставки от нефт или въглища.

Оказа се, че Емелайн се занимава с осигуряването на дърва. Работеше в неголяма служба към кметската канцелария и отговаряше за събирането на дърва и организирането на превозването им до жилищните квартали.

— Град като този не е предназначен за оцеляване в подобни условия — посочи Абди. — Може да просъществува известно време, като се храни от себе си, както гладуващото тяло за известен период консумира собствените си органи.

— Правим каквото можем — отвърна малко троснато Емелайн.

Телефонът промърмори:

— Ръди е посещавал Чикаго веднъж — на Земята, след деня на Хроносрива. Нарекъл го е „истинският град“. Но заявил, че не желае да го вижда повече.

— Шшшт — сгълча го Бисиса.

Апартаментът на Емелайн се оказа преоборудвана канцелария на втория етаж на небостъргача „Монтаук“. На Бисиса сградата й се стори твърде нестабилна и занемарена, но пък през 1890-а сигурно се бе водела чудо на архитектурата.

Стаите бяха като птичи гнезда, стените, подът и таванът — покрити с одеяла и кожи. През стените бяха прокарани импровизирани кюнци, за да отвеждат дима навън, но въпреки това вътре всичко бе посипано със сажди. Имаше и известна изтънченост. Във всекидневната и фоайето бяха поставени кресла и малки масички, изящна мебел, захабена, но старателно поддържана.

Емелайн им поднесе чай, индийски, от почти трийсет години. Бисиса осъзна, че с подобни малки жестове чикагци поддържат идентичността си.

Малко след това се появи единият син на Емелайн. Около двайсетгодишен, той бе по-малкият от двамата и бе кръстен Джошуа, на баща си. Носеше току-що уловена риба и дишаше тежко — бе тичал дотук от езерото. След като се освободи от няколкото ката дрехи, Бисиса успя да го огледа по-добре. Бе по-висок от баща си и притежаваше нещо от откритостта му, от неговото неугасващо любопитство и плам. Изглеждаше здрав, макар и слабичък. На дясната си буза имаше петно, може би белег от изгаряне. Лицето му лъщеше. Както се оказа по-късно, беше намазано с тюленова мас.

Емелайн отнесе рибата и се върна с чаша чай за Джошуа. Той я изгълта почти на един дъх.

— Баща ми ми е разказвал за вас — обърна се той малко смутено към Бисиса. — За онази история в Индия.

— Ние идваме от различни светове.

— Баща ми каза, че сте от бъдещето.

— Да, така е. От неговото бъдеще, по-точно. Дойдохме заедно с бащата на Абдикадир. Ние сме от 2037-а, около сто и петдесет години след времевия отрязък на твоя баща.

Изражението му беше любезно, но я гледаше с изцъклени очи.

— Сигурно всичко това ти се струва странно.

Той сви рамене.

— Всъщност няма почти никакво значение. В края на краищата онази история няма да се случи, нали? Няма да водим вашите световни войни. Това е светът, който получихме, и ние сме обвързани с него. Лично аз нямам нищо против.

Емелайн стисна устни.

— Джошуа харесва живота си, Бисиса.

Оказа се, че работи като инженер на железопътната линия отвъд Ню Йорк. Но страстта му бе насочена към ловенето на риба в дупки в леда и при всяка възможност той се връщаше в стария град, навличаше дебели кожи и излизаше на езерото.

— Дори пише стихове за това — похвали го Емелайн. — За рибарството имам предвид.

Младият мъж се изчерви.

— Майко…

— Наследил го е от баща си, естествено. Дарбата за стихоплетство. Но разбира се, никога не ни достига хартия.

— А къде е брат му? — попита Бисиса. — Емелайн? Твоят по-голям син?

Лицето й помрачня.

— Хари замина в странство преди няколко години. — Темата очевидно не й беше приятна, щом не бе го споменавала досега. — Каза, че ще се върне, но още го няма. Те никога не се връщат.

— Страх го е, че ако се върне, ще го арестуват — обади се Джошуа.

— Кметът Райс обяви амнистия още преди година. Да можех само да се свържа по някакъв начин с него и да му кажа, че няма от какво да се страхува.

Поговориха още малко и Бисиса започна да разбира за какво става въпрос. „В странство“ заминаваха някои от младите хора, родени на Мир и привлечени от суровия пейзаж. Предпочитаха да изоставят героичните усилия на своите родители за спасяването на Чикаго и да се опитат да построят нов град, някъде на юг от леда. Просто тръгваха, изчезваха някой ден в бялата пустош, на път към жадуваната зеленина на юг.

— Разправят, че живеели като ескимоси — обясни Джошуа. — Или като индианци.

— Някои от тях дори вземаха книги от библиотеките, както и експонати, за да се учат да оцеляват в пустошта — оплака се с горчивина Емелайн. — Няма съмнение, че повечето от тези млади глупаци сега са мъртви.

Очевидно темата бе неприятна, както за майката, така и за сина, и бе извор на постоянни търкания между двамата. Емелайн прекъсна разговора, като стана и каза, че отива в кухнята да приготви обяд — щеше да сготви рибата, която вече бе почистена и изкормена, със зеленчуци, докарани от Ню Чикаго. Джошуа се извини и отиде да се измие и да се преоблече.

Докато ги нямаше, Абди се обърна към Бисиса.

— Долавям напрежение тук.

— Да. Разлика между поколенията.

— Но родителите са прави, нали? — попита Абди. — Алтернативата на цивилизацията тук е каменният век. Тези „странници“, ако оцелеят, разбира се, до две поколения ще са неграмотни. А след това единственият спомен за историята ще са устните разкази. Ще забравят, че произхождат от Земята, и дори да си спомнят за Хроносрива, за тях той ще е мит, като Потопа. И когато разширяването на космоса заплаши съществуването на света…

— Няма дори да знаят какво ги чака — каза тя, но си помисли, че може би така ще е по-добре. Ако не друго, поне можеха да поживеят няколко поколения в хармония с природата и света, вместо да водят постоянна битка с тях. — У дома нямате ли сходни противоречия?

Абди се замисли.

— Александър строи световна империя. Може да ти изглежда налудничаво или мегаломанско, но във всеки случай е нещо ново. Трудно е да не се увлечеш. Не мисля, че бихме имали много странници. Пък и Александър не би го позволил.

За учудване на Бисиса някъде в апартамента зазвъня телефон. Беше стар модел, ужасно допотопен, и звукът от неувереното му дрънчене бе приглушен от облицованите с кожи стени. Телефони и вестници: чикагци наистина поддържаха живота в града си. Тя чу Емелайн да вдига и да разговаря тихо.

Малко след това Емелайн влезе в гостната.

— Имам добри новини. Кметът Райс иска да се срещне с вас. Очаквал ви е — писах му от Ню Чикаго. Води със себе си един астроном — добави тя.

— Това е чудесно — отвърна малко неуверено Бисиса.

— Срещата е назначена за тази вечер. Така че ще имаме време да идем на пазар.

— На пазар? Майтапиш ли се?

Емелайн се засуети.

— Обядът е след половин час. Налейте си още чай.

44: Атина

Марсианската палуба беше като коридор, който се издигаше постепенно в двете посоки, така че докато вървиш, непрестанно ти се струваше, че се намираш в най-ниската точка. Гравитацията беше една трета от тази, с която Мира бе свикнала на Марс. Декорът бе в червено, стените лъщяха от пластмасови плоскости, подът бе застлан с килим.

Беше трудно да повярват, че се намират в космоса, но достатъчно бе да повървят още малко и кръгът щеше да се затвори и да стигнат до началото.

Алексей внимателно следеше реакцията й.

— Типична земна архитектура — подхвърли той. — Като биокуполите на Марс, с дъждовете и зоопарковете. Не разбират ли, че ние нямаме нужда от всичко това…

Мира възприемаше декора като украса на летищен терминал и нищо повече.

Лайла ги отведе в една стая встрани от главния коридор. Вътре имаше голяма маса, обичайните сгъваеми екрани, машини за кафе и вода.

И тук Атина ги заговори.

— Предполагам, че се питате защо ви поканих точно днес.

Никой не се засмя. Юрий остави багажа на пода и си наля кафе.

Мира застана насред стаята и започна да се озърта предизвикателно.

— Майка ми винаги е казвала, че имаш репутация на комедиант.

— Ах! — възкликна Атина. — Аристотел пък ме обвинява, че съм твърде вятърничава. Така и нямах възможност да си поговоря с Бисиса Дът. — Гласът й беше спокоен, овладян. — Но разговарях с мнозина, които я познават. Тя е забележителна личност.

— Винаги е казвала, че е обикновена жена, с която се случват необикновени неща — отвърна Мира.

— Но други се пречупват пред порива на необикновените събития. А Бисиса продължава да изпълнява дълга си — така, както го разбира.

— Говориш за нея в сегашно време. Не зная дали е още жива, или мъртва. Дори не зная къде се намира.

— Но имаш известни подозрения, нали, Мира?

— Не мога да разбера как разговарям с теб. Защо си тук?

— Виж — рече й тихо Атина.

Светлините в стаята угаснаха и над масата пред тях се оформи холографско изображение.

Грозно и покрито с козина, съществото приличаше на създание от морските дълбини. Всъщност беше обитател на космоса. Наричаха го Унищожителя.

В деня преди Слънчевата буря Атина се бе пробудила и бе открила, че се намира на десет милиона километра от Земята. Аристотел и Талес, другите два велики електронни мозъка на Земята, бяха с нея. Оказа се, че са прехвърлени в паметта на бомба.

Бяха се сгушили един до друг по един абстрактен, електронен начин. И тогава…

Когато картината от Процион угасна, осъзнаха, че имат нужда от почивка.

Излязоха на марсианската палуба. Мира си взе кола. Докато Юрий размахваше импровизирано махало, за да изучава вариращите гравитационни полета, Алексей и Лайла се заеха да експериментират. Оказа се, че ако седнеш, си по-тежък, отколкото изправен. Ако пък се затичаш срещу посоката на въртене, олекваш. Засмени, двамата се подгониха по коридора.

Запленена от играта им, Мира едва сега си даде сметка колко са млади тези космически.

До един не държаха да се върнат и да се срещнат отново с Атина и да разговарят за това, което бе открила на една планета, отстояща на единайсет светлинни години…

— Значи тези плувци сами са предизвикали изчезването си — отбеляза Алексей. — Каква участ, Сол да ни е на помощ!

— По-добре, отколкото да позволят на Първородните да ги победят — възрази Юрий.

— Изминаха две години, преди да мога да се излъча обратно към Земята — каза Атина. — Не искахме да разкриваме съществуването си в тази опасна вселена. Ето защо построихме оптичен лазер — достатъчно мощен, но със силно концентриран лъч. И когато настъпи подходящият момент, моята информация бе изстреляна към Земята. Предполагахме, че сигналът ще бъде уловен от „Циклопите“, които бяха в стадий на планиране преди Слънчевата буря.

— Било е доста рисковано — отбеляза Мира. — Ако „Циклопите“ не бяха построени…

— Нямахме друг избор, освен да рискуваме.

— И защо точно теб от тримата? — попита Юрий.

— Теглихме нещо като чоп — обясни Атина.

— А другите?

— Сигналът погълна всичко, с което разполагахме. Всичко, което можеше да ни даде Очевидец. Очевидец оцеля, но нямаше достатъчно енергия, за да се поддържа съществуването на другите. Те се пожертваха заради мен.

Мира се питаше как ли се чувства Атина, един невероятно сложен ИИ, заради случилото се. Като „най-младата“ от трите, вероятно го възприемаше като пожертване на собствените си родители.

— Не е било само заради теб — рече тя успокояващо. — Било е за всички ни.

— Така е — потвърди Атина. — Сега вече знаете защо трябваше да бъда пратена у дома.

Мира погледна Алексей и попита:

— Значи това пазехте в тайна от мен през всичките тези седмици?

Алексей видимо се смути.

— Беше по моя молба, Мира — обади се Атина.

Юрий бе втренчил поглед в ръцете си, положени на масата пред него. Изглеждаше учуден също като Мира.

— Какво мислиш, Юрий? — попита го тя.

— Мисля, че днес преодоляхме една психологическа бариера. След Слънчевата буря отношението ни към Първородните винаги е било съсредоточено около човешката гледна точка. Сякаш приехме за даденост, че те са заплаха, създадена и предназначена единствено за нас — нещо като наша лична Немезида. Но сега вече знаем, че са постъпили по същия брутален начин и с други. — Той вдигна ръце и ги разпери във въздуха. — Известно ни е, че действат на огромна територия, надалече в пространството и времето. По дяволите, имам нужда от още едно кафе. — Надигна се и отиде до машината.

Алексей наду бузи и изпръхтя.

— Мира, сега вече знаеш всичко. Какво ще правим?

— Това е информация, която трябва да бъде споделена със земните власти. С Космическия съвет…

Алексей смръщи вежди.

— Защо? За да хвърлят още атомни бомби и да ни арестуват? Мира, те разсъждават твърде ограничено.

Мира го погледна внимателно.

— Не работехме ли всички заедно по време на Слънчевата буря? А ето, че сега пак се връщаме към старото — те ни лъжат, а ние лъжем тях. Така ли ще вървим напред, към непознатото?

— Мира, бъди искрена — призова я Юрий. — Космическите правят каквото могат. И вероятно имат пълното право да обвиняват Земята за поведението на властите.

— И какво според теб трябва да направим?

— Да последваме примера на марсианците — отвърна Юрий. — Те са пленили едно Око — отвърнали са на удара. — Той се изсмя горчиво. — И в резултат от това единственият образец за технологията на Първородните, с който разполагаме, е на Марс, под моята ледена шапка.

— Да — присъедини се Атина. — Изглежда, че фокусът на тази криза е марсианският полюс. Мира, искам да се върнеш там.

— И какво да направя?

— Ще чакаш — както и ние — отвърна Атина. — Следващата стъпка очевидно не принадлежи на нас.

— А на кого?

— На Бисиса Дът — тихо отвърна Атина.

Прозвуча аларма и стените засияха в червено.

Лайла докосна с пръст идентификационната си татуировка и се заслуша. След миг каза:

— Астропол са напуснали земната палуба. Някой се е разприказвал. Мира, идват за теб.

— За мен ли? Защо?

— Защото смятат, че ще ги отведеш при майка ти. Хайде, нямаме много време.

И бързо напуснаха стаята. Алексей зашепна инструкции на „Максуел“.

45: Кметът

„Пазаруването“ в Чикаго не се оказа нищо особено. Разходка по улици като Мичиган Авеню и надзъртане през витрините на магазини като „Маршал Фийлдс“, където имаше купища стоки и манекени, издокарани в различни дрехи. Тук можеше да си купиш кожено палто, ботуши и други важни принадлежности за студено време, но Емелайн се интересуваше само от „модните“ стоки, както ги наричаше — реликви от магазините през 1890-а, докарани някога от изчезналите Ню Йорк и Бостън и съхранени с любов, макар и покрити с кръпки и поправяни неведнъж. Бисиса се опита да си представи как ли би се чувствала Емелайн в магазините от нейното време.

И така, те пазаруваха. Но улицата пред „Маршал Фийлдс“ бе почти запречена от замръзнал полуоглозган конски труп, оставен на мястото, където бе паднал. А светлините зад витрината бяха мъждиви и блещукащи и се оказа, че са свещи. Не се мяркаха много млади хора — повечето, подобно на дрехите, бяха реликви от времето преди Хроносрива.

Канцеларията на кмета се намираше дълбоко в недрата на сградата на кметството.

Около дългата маса бяха подредени столове с прави твърди облегалки. Бисиса, Емелайн и Абди седнаха един до друг и бяха оставени да чакат.

Това помещение не беше тапицирано с кожи като апартамента на Емелайн. Стените му бяха облицовани с влакнести тапети и украсени с портрети на прочути личности. В камината гореше огън, имаше и централно отопление, сух топъл въздух, осигуряван от големи железни радиатори, без съмнение благодарение на огромна пещ, захранвана с цепеници в мазето на сградата. На стената беше монтиран телефон, примитивен модел, черна кутия с фуния вместо говорител и слушалка на дълъг кабел. На полицата над камината тракаше часовник, очевидно нагласен по чикагското железопътно време, четири следобед, използвано тук вече трийсет и две години, макар да беше в открито противоречие с останалия свят.

Кой знае защо, Бисиса се почувства доволна, че бе облякла пурпурните си вавилонски одежди, както и Абди, въпреки настояването на Емелайн да носят „официални костюми“. Изпитваше нуждата да отстоява собствената си идентичност.

Прошепна на другите:

— Значи това е Чикаго от 1920. Почти очаквам да видя Ал Капоне.

Телефонът прошепна в отговор:

— През 1894-та Капоне е бил в Ню Йорк. Не би могъл да е тук сега…

— О, млъквай! — Тя се обърна към Емелайн. — Разкажи ми за кмета.

— Той е само на трийсет — роден е след Хроносрива.

— И е син на предишния кмет?

Емелайн поклати глава.

— Не точно…

Хроносривът естествено бил истински шок за жителите на Чикаго. В края на краищата започнало да вали сняг през юли. Развълнувани докери съобщили за появата на айсберги в езерото Мичиган. А от офисите си в небостъргачите в центъра служители забелязали на хоризонта дълга бяла черта. Кметът по това време бил извън града. Заместникът му отчаяно се опитвал да се свърже с Ню Йорк и Вашингтон, но напразно — дори президентът Кливланд да се е намирал някъде там, сред ледената пустош, нямало как да окаже помощ на Чикаго.

Нещата започнали да се влошават още през първите дни. Избухнали гладни бунтове, предградията били подпалени и заместник-кметът преминал към действие. Осъзнавал ограничеността на пълномощията си и затова сформирал Извънреден комитет, където били представени всички влиятелни личности. В него влизали шефът на полицията и командирите на Националната гвардия, известни бизнесмени и земевладелци, както и предводителите на чикагските профсъюзи. Тук била също Джейн Адамс — Света Джейн, известна реформаторка и борец за правата на жените, както и великият откривател Томас Алва Едисон, четирийсет и седем годишен, попаднал по случайност в града и откъснат от безценните си лаборатории в Ню Джърси.

Присъствал, разбира се, и полковник Едмънд Райс, ветеран от Гетисбърг, който сега командвал Колумбийската гвардия, полицейско формирование, създадено преди една година специално за световното изложение. Заместник-кметът с радост и облекчение предоставил управлението на Комитета на Райс.

След като обявил военно положение, Комитетът съсредоточил усилията си върху нарастващата вълна от престъпност и въвел дажби за разпределение на ограничените и намаляващи хранителни запаси в града. Райс оборудвал медицински центрове и определил територии за нови гробища. И въпреки че градът продължил да изяжда сам себе си, за да поддържа топлината, а смъртността не намаляла значимо, Комитетът подготвил планове за бъдещето.

— С времето — обясняваше Емелайн — функциите на Комитета бяха поети от кметската служба, но истината е, че никога не са били провеждани избори за Райс.

— Но сега неговият син е кмет — посочи тихо Абди. — Неизбран водач, син на водач. Мирише ми на династия.

— Не можем да си позволим дори хартията за изборните бюлетини — заяви твърдо Емелайн.

В този момент в помещението влезе кметът Джейкъб Райс. Следваше го дребен човечец с нервно изражение, вероятно чиновник, както и по-възрастен мъж, който носеше куфарче.

— Госпожице Дът? И господин… ъъъ… Омар? Радвам се да се запозная с вас. И да ви видя отново, госпожо Уайт…

Джейкъб Райс беше закръглен млад мъж, облечен с хубав костюм, без следи от кръпки. Черната му коса бе пригладена назад, лъскава, вероятно от някаква помада, имаше остри черти и проницателни сини очи. Почерпи ги с бренди в изящни кристални чаши.

— Вижте, госпожице Дът — подхвана енергично. — Радвам се да се запознаем и прочее. Предпочитам да се срещам лично с всички гости на моя град, пък дори да са от онези гърчоля, които не стават за нищо, освен за някой хубав урок по история, както и с британците от нашето време — нали имаше такива?

— Северозападната граница от 1885-а — каза тя.

— Аз попаднах при тях. Но всъщност съм от…

— От лето господне 2037-о. — Той чукна с пръст по един лист на бюрото пред него, който се оказа писмо от Емелайн. — Госпожа Уайт ми е разказвала много за вас. Но ще бъда откровен, госпожице Дът, вашата биография, независимо откъде идвате, ме интересува само дотолкова, доколкото може да повлияе на съдбата на моя град. Сигурен съм, че ще ме разберете.

— Напълно.

— Та значи, идвате с вестта, че краят на света е близо. Това вярно ли е?

Възрастният мъж, седнал до него, вдигна пръст.

— Не съвсем, господин кмете. Тази дама твърди, че наближава краят на вселената. Но последствията естествено ще засегнат и нашия свят. — И се засмя, сякаш ставаше дума за невинна академична шега.

Райс втренчи поглед в него.

— Брей, дали пък това не е нашият всемогъщ повелител на времето? Госпожице Дът, позволете да ви представя Джифорд Окър — професор по астрономия в нашия нов-новеничък Чикагски университет. Или поне беше съвсем нов, когато всичко наоколо замръзна. Поканих го на тази среща, защото предстои да се обсъждат астрономически проблеми и той е най-добрият експерт, с който разполагаме.

Около петдесетгодишен, с посивяла коса и очи, скрити зад дебели очила, Окър все така стискаше коженото куфарче. Сакото му бе покрито с множество кръпки, имаше ги и на коленете на панталона му.

— Мога да ви уверя, че репутацията ми е непоклатима. В момента на Хроносрива бях студент при прочутия астроном Джордж Елъри Хейл — вероятно сте чували за него? Надявахме се да създадем нова обсерватория при залива Уилямс, която да бъде оборудвана със съвременни инструменти, включително четирийсетинчов рефлектор — вероятно това щеше да е най-големият телескоп на света. Но така и не успяхме, както без съмнение се досещате. Наложи се да се ограничим с телескопите, които бяха оцелели в нашия „времеви отрязък“, както ги наричате, доста по-малки и немощни. Използвахме и спектроскопски методи, но резултатите от тях бяха донякъде… изненадващи.

Абди се наведе напред.

— Професоре, аз самият се занимавам с астрономия във Вавилон. Част от резултатите ни бяха използвани при прогнозите на Бисиса. Вероятно трябва да обмени информация.

— Но разбира се.

Райс отново погледна в писмото на Емелайн и зачете бавно:

— „Отдръпването на далечните звезди…“ За това говорите, нали?

— Именно. — Абди кимна. — Казано с прости думи, звездите се отдалечават от Слънцето във всички посоки.

Райс кимна.

— Добре, това го разбрах. И какво следва?

Окър въздъхна, свали си очилата и под тях се показаха хлътнали разтревожени очи. Професорът изтри лещите с вратовръзката си.

— Виждате ли, господин кмете, проблемът се състои в следното. Защо точно нашето Слънце трябва да е разположено в центъра на подобно разширяване? Това нарушава фундаменталните принципи за строежа на галактиката. Макар да се намираме тук по волята на Хроносрива, тези принципи би трябвало да продължават да са в сила.

Бисиса разглеждаше тайно професор Окър и се питаше до каква степен схваща случващото се. Той очевидно имаше остър ум и бе успял да поддържа академичната си кариера въпреки тежките обстоятелства.

— И каква е интерпретацията ви, сър?

Той си сложи очилата и я погледна.

— Че ние не сме привилегировани наблюдатели. Че ако живеехме в системата на Алфа Центавър, щяхме да наблюдаваме същия феномен — тоест как обкръжаващата ни мъглявина се отдалечава бързо от нас. Това може да означава само едно — че етерът, тоест универсалният материал, в който плуват всички звезди, се разширява. Вселената се раздува подобно на пудинг във фурна и звездите, както стафидите, забодени в пудинга, се отдалечават една от друга. Но на всяка стафида ще й се струва, че светът се отдалечава от нея и че тя се намира в спокойния епицентър на назряваща експлозия…

Познанията на Бисиса за относителността се ограничаваха до един кратък курс в колежа преди няколко десетилетия, както и с прочетеното във фантастичните романи — а на тези неща не можеш да разчиташ. Но времевият отрязък на Чикаго произхождаше от една епоха, в която Айнщайн е бил едва на петнайсет, и Окър не знаеше нищо за неговата Теория на относителността. А тя се базираше тъкмо върху откритието, че етерът като такъв не съществува.

Но въпреки това тя имаше чувството, че Окър е схванал доста добре цялостната картина.

— Той е съвършено прав, господин кмете — заговори Бисиса. — Вселената наистина се разширява и това причинява раздалечаването на звездите и галактиките. Но с течение на времето този процес ще се усети и в по-дребни мащаби.

— С раздалечаването на световете — намеси се Абди — ще се превърнем в самотни скали из космоса. Телата ни ще се разпаднат. — Той се усмихна. — И така ще свърши светът. Разширяването, което в момента се наблюдава само с телескоп, ще доведе до края на всичко, което познаваме.

Райс го стрелна с поглед.

— Дребен и хладнокръвен всезнайко, такъв си ти, нали? — Пак сведе поглед към писмото на Емелайн. — Хубаво де, привлякохте вниманието ми. Доколкото разбрах, госпожице Дът, вие сте разговаряли за този проблем с неговите сънародници. Така ли е? И кога по-точно ще се пукне този ваш мехур? Колко още ни остава?

— Около пет века — отвърна Бисиса. — Но не сме сигурни — не разполагаме с достатъчно данни за поточни изчисления.

Райс се ококори.

— Пет шибани века, моля да ме извините! Когато нямаме храна и за пет седмици? Е, аз лично смятам да изхвърля този проблем от графата „належащи“. — Потърка енергично очи. — Пет века! Боже мили! Добре, какво друго има?

Другото касаеше Слънчевата система.

Джифорд Окър взе думата.

— Прочетох писмото ви, госпожице Дът. Пътували сте до Марс с космически клипер. В какво удивително време сте живели! — Той се изпъчи. — Когато бях малко момче, веднъж се срещнах с Жул Верн. Велик човек. Наистина велик човек! Той би оценил тази история с платноходите до Марс, сигурен съм!

— Може ли да се придържаме към темата? — изръмжа Райс. — Жул Верн, за Бога! Просто покажете рисунките си на дамата, професоре, не виждам смисъл да се бавим.

— Да. Това е резултатът от нашите изследвания на Слънчевата система, госпожице Дът. — Окър отвори куфарчето и разпръсна купчина листа на бюрото пред кмета. Имаше рисунки на планети, размазани черно-бели фотографии и цветни скици, направени с молив. Имаше и нещо, което наподобяваше спектрографски анализи, като зацапани баркодове.

Бисиса се наведе напред и прошепна едва чуто:

— Ти виждаш ли?

— Виждам добре, Бисиса — отвърна шепнешком телефонът.

Окър отдели няколко снимки и скици и каза:

— Тези са от Венера.

В света на Бисиса Венера бе кълбо от облаци. Космическите сонди бяха установили, че атмосферата й е плътна като океан и че температурата на повърхността е достатъчно висока, за да се топи оловото. Но тази Венера беше различна. На пръв поглед приличаше по-скоро на поглед от орбита към Земята — повлекла от облаци, сиво-син океан, ледени шапки на полюсите.

— Всичко е океан — океан и лед — обясняваше Окър. — Не открихме следа от суша. Океанът е от вода. — Показа спектрографските резултати. — Въздухът е съставен от азот с малко кислород — по-малко, отколкото на Земята, и доста повече въглероден двуокис, който вероятно се просмуква във водата. Океаните на Венера вероятно бълбукат като кока-кола! — Очевидно това бе някоя отиграна шега на професора. Но той се наведе напред. — И освен това там има живот!

— Откъде знаете?

Той посочи някакви зеленикави петна на рисунките.

— Не можахме да различим подробности, но в безбрежния океан има форми на живот — риби, може би гигантски китове, хранещи се с планктон. Вероятно има и други земни аналози, породени от конвергенцията — добави уверено.

Показа им още резултати. Върху голата отсамна страна на Луната — преходна атмосфера и дори блещукащи локви вода в кратерите и цепнатините — и отново чикагските астрономи бяха забелязали там следи от живот.

Имаше удивителни картини от Меркурий. Странни, необясними светлинни явления върху тъмната страна на планетата, почти на границата на видимия спектър. Студентите на Окър бяха съобщили, че са наблюдавали „мрежи от плазма“, или „плазмоиди“, върху един затъмнен участък от Слънцето. Вероятно това също бяха някакъв вид форми на живот, макар и доста причудливи — свръхгорещи газове, плуващи сред слънчевите протуберанси и преодоляващи разстоянието до най-близката планета.

Бисиса се закашля малко пресилено и между изблиците попита телефона:

— Смяташ ли, че това е възможно?

— Плазмената форма на живот не е изключена — отвърна телефонът. — В слънчевата атмосфера съществуват определени структури, скрепвани от магнитни потоци.

— Добре — въздъхна примирено Бисиса. — Всички се научихме да разбираме това-онова от Слънцето в годините след бурята. Какво според вас става тук?

— Мир е мостра от Земята, взета в епохата, когато разумният живот, или по-точно човешката цивилизация, е възниквала и се е утвърждавала. Планетолозите смятат, че като млада Венера е била топла и влажна планета. Вероятно „нашата“ Венера е от този период. Бисиса, изглежда, тук си имаме работа с оптимизирана версия на Слънчевата система, като всеки от световете е бил подбран в периода на максимално изгодни условия за съществуване на живот. Чудя се какво ли може да става на Европа или Титан в тази вселена, но за съжаление те са отвъд обсега на нашите телескопи…

Но ето че дойде време за перлата в доклада на професора: Марс.

Само че това не беше онзи Марс, с който Бисиса бе израсла и който бе посещавала. Този синьо-сив Марс приличаше много повече на Земята, отколкото водната Венера, тъй като разполагаше с достатъчно суша, свят на континенти и океани, на ледени шапки на полюсите, обгърнат в тънки облаци. Имаше и някои познати гледки. Зелените ивици вероятно бяха Валес Маринерис, синята диря в южното полукълбо — огромният басейн на Хелас. По-голямата част от северното полукълбо бе суша.

Телефонът прошепна:

— Бисиса, нещо тук не е наред. Ако Марс, нашият Марс, имаше океани, би трябвало почти цялото северно полукълбо да е залято от вода.

— Ваститас Бореалис?

— Да. Нещо драстично се е случило с този Марс в бъдещето, нещо, което е променило формата на цялата планета.

Райс слушаше Окър нетърпеливо и накрая го прекъсна:

— О, стига вече, Джифорд. Кажи добрите новини. Кажи й това, дето каза на мен — за марсианците.

Окър се засмя.

— Открихме дълги прави линии, пресичащи марсианските равнини. Линии, които може би са с дължина стотици мили.

— Канали — подхвърли незабавно Абди.

— Че какво друго могат да са? Забелязахме и нещо като постройки. Може би стени, но невероятно дълги. За съжаление сме ограничени в способността си за наблюдение. Но за това — той посочи една фотография — не може да има съмнение. — На снимката се виждаха ярки светлини, подобно на звезди, пръснати по марсианската повърхност. — Градове — добави професор Окър.

Емелайн се наведе и чукна с пръст фотографията.

— Ето за това й казвах!

Райс се облегна назад и каза:

— Научихте всичко, госпожице Дът. Въпросът е каква полза може да има за вас?

— Не зная — призна чистосърдечно тя. — Трябва да го обсъдя с моите помощници у дома.

— А пък аз — заяви Абди — бих искал да поработя известно време с вас, професоре.

— Разбира се — кимна засмяно Окър.

— Е, добре. — Райс плесна с ръце. — Но откриете ли нещо, ще ми докладвате незабавно, разбрано? — Това беше очевидна заповед. — И така, стига страшни приказки за днес. Да преминем към други въпроси. — Докато професорът им показваше снимките, Райс се бе облегнал назад — носеше каубойски ботуши с шпори — и бе запалил пура. — Искате ли още по едно? Или пура? Не. Първо… — той се обърна към Абди — искам да разбера какво става от другата страна на Атлантика. Този Александър Велики и неговата „световна империя“… Изглежда, е мой тип човек.

Абди погледна Бисиса и Емелайн и сви рамене.

— Откъде бихте искали да започна?

— Кажи ми за неговите армии. И за флота също. Има ли вече параходи? Кога най-рано би могъл да прекоси океана с армията си?

Докато вниманието на Райс бе съсредоточено върху Абди, Бисиса отново прошепна на телефона:

— Какво смяташ?

— Трябва да прехвърля цялата информация за Марс. Ще отнеме доста време.

— Но?

— Но имам чувството, че тъкмо заради това беше повикана на Марс.

46: А-линията

— Мамо, откакто минахме през А-линията, вече не сме сами край бомбата. Сега вече това чудо е придружено от цяла армада, като в празничния ден на флота, всички астероидни миньори и обитатели на станции се подават, за да надзърнат към чудовището, докато минава покрай тях. За нас, разбира се, всичко това е малко странно. След четиринайсет месеца, прекарани в самота, да сме сред толкова голяма тълпа. Но те не знаят, че сме тук. „Освободител“ остава скрит зад невидимата си мантия, а наблизо има няколко военни кораба, които се стараят да държат зяпачите на необходимата дистанция и координират последната атака срещу бом…

— Бела — прекъсна я тихо Талес.

— Пауза. — Главата на Една замръзна неподвижно, миниатюрен холографски образ, увиснал над бюрото на Бела. — Талес, не може ли да почака?

— Каси Дъфлот е тук.

— О, по дяволите! — Жената на мъртвия космически герой и вече професионален трън в задника.

— Помоли ме да ти съобщя веднага.

— Естествено.

Съобщението от Една продължаваше да пристига. Бела беше не само политик, но и майка. И тя имаше свои права.

— Помоли я да почака.

— Разбира се, Бела.

— И, Талес, докато чака, не й позволявай да изпраща поща, да записва коментари, да се рови, анализира и общува в мрежата. Поднеси й кафе и й отвлечи вниманието с нещо.

— Разбрано, Бела. Всъщност…

— Да?

— Остава малко повече от час до главния удар. До Големия шамар. Или, по-точно, докато докладът стигне до нас.

Не беше необходимо да й го напомня. Големият шамар, последната надежда на човечеството срещу К-бомбата и вероятно краят на живота на дъщеря й.

— Да, Талес, зная. Продължи.

Застиналото изображение на Една се раздвижи.

След като бе прекарал двайсет и четири минути в полет през Слънчевата система, гласът на Една зазвуча отново в кабинета на Бела в Маунт Уедър. Талес своевременно показваше изображения, съответстващи на думите й, снимки, направени от различни кораби и наблюдателни сонди.

Ето я К-бомбата, призрачна капка от размазана слънчева светлина, увиснала над бюрото на Бела. Тъкмо в този момент прекосяваше астероидния пояс — наречен от флотата А-линия — и тя виждаше блещукащите в далечината скални късове, увеличени и осветени заради нея. Имаше нещо зловещо и заплашително в тази картина — шест години от деня, в който бяха засекли този чуждоземен обект край луните на Сатурн, а ето че вече беше сред астероидите, почти в задния двор на човечеството. К-бомбата бе тук, в човешкия космос. И точно след шест месеца — по Коледа на 2070-а — К-бомбата щеше да се срещне със Земята.

Но прекосяването на астероидния пояс даваше на човечеството още една възможност.

Една говореше за досегашните неуспешни опити. Талес показваше картини от ядрени атаки, срещнали непробиваемата обшивка на бомбата, за кораби, пилотирани или автоматични, снабдени с енергийни оръжия, лъчеви заряди и лазери, дори цели реки от камъни, изстреляни от един астероид, на който имаше ускорител, използван като електромагнитен катапулт.

— Все едно да хвърляш грах по слон — бе коментарът на Една. — Всъщност не е точно така. Всеки път, когато ударим това нещо, то губи по малко от своята маса-енергия, в пропорция равна на това, с което се сблъсква. Съвсем микроскопична хапка, но поне не е нищо. Лайла Нийл разработи точен модел на този процес, професор Карел ще те запознае с него. Едно от следствията от Големия шамар, на което се надяваме, в случай че не успеем да изтръгнем това нещо от релсите, е да докажем правилността на този модел. Но както и да е, скоро предстои да разберем. Що се отнася до „гюлето“, засега влекачът си върши работата добре. Всички системи са в оптимален режим и отклонението на „гюлето“ съответства на прогнозираното… — С тих, професионален глас Една довърши доклада за режима на готовност на оръжието.

След като приключи, тя се усмихна. Изглеждаше изненадващо млада.

— Аз съм добре, естествено. Е, след близо година в тази кутия ми се ще да подишам малко свеж въздух. А пък ако искаш да дадеш кратко определение на „идиот“, използвай „Джон Метернес“. Добре че поне още не сме си прегризали гърлата. „Освободител“ се справя добре, като се има предвид, че това е първият му полет. Мамо, струва ми се, че уцелихме с тази технология. Не че ще е голямо успокоение, ако не успеем да отклоним К-бомбата, защото тогава вече здравата ще сме го загазили… Другите членове на екипажа се справят отлично. Предполагам, че това е един вид изпитателен полет за флота. В момента чакаме началото на представлението и май долу тече някаква църковна церемония по открита линия. За онези, които биха искали да кажат последните си молитви до Дева Мария от Лорето, покровителката на авиаторите. Космическите също ни съдействат, главно чрез организиране на предпазни кордони и с други мерки. Ясно е обаче, че главната роля се пада на нас… Шейсет минути до началото, мамо. Ще ти се обадя веднага след Шамара. Обичам те. Край на връзката.

Бела разполагаше с време за съвсем кратък отговор, който щеше да стигне до Една само минути преди удара.

— И аз те обичам — успя да промълви. — Зная, че ще изпълниш дълга си, както си правила винаги. — Осъзнаваше с ужас, че това може да са последните думи, които Една ще чуе, и че през следващия час може да изгуби дъщеря си, както нещастната разгневена Каси Дъфлот бе изгубила съпруга си. Но не знаеше какво друго да добави. — Край на връзката. Талес, затвори линията.

Холографският дисплей изчезна, остана само голото бюро и хронометърът, отброяващ времето до Големия шамар и още по-важния момент, в който новината щеше да стигне до Земята.

Бела тръсна глава и нареди:

— Пускай Каси.

Може би подсъзнателно, но Бела бе очаквала, че Каси Дъфлот ще се появи в черно, както последния път, когато се бе срещнала с нея, при връчването на медала „Туук“ — все още скърбяща вдовица след толкова много време. Но Каси носеше костюм в ярколилав цвят, едновременно атрактивен и практичен. Очевидно нямаше никакво намерение да тъне в мъката си, както при предишното посещение. Не биваше в никакъв случай да я подценява.

— Благодаря, че ме приехте. — Каси й подаде ръка.

— Всъщност май нямах друг избор — отвърна Бела. — От последната ни среща насам вдигнахте доста голяма шумотевица.

Каси се засмя хладно, като обигран политик.

— Не съм искала да вдигам „шумотевица“, нито да създавам неприятности на никого. Аз съм просто вдовица на космически инженер, която започна да задава въпроси за това как и защо е умрял мъжът й.

— И все още не сте получили задоволителни отговори, така ли? Кафе?

Бела отиде до машината. Използва паузата, за да прецени опонентката си, да я сравни с това, което знаеше преди за Каси Дъфлот.

Каси беше млада жена, а също млада майка и вдовица — това я правеше симпатична в очите на публиката. Но Каси също така работеше в отдела за връзки с обществеността на корпорация „Туле“, една от мощните световни агенции за съхраняване на екологичното равновесие, специализирана във възстановяване на канадската Арктика до нивото отпреди Слънчевата буря. Не само това, нейната свекърва, Филипа, която се движеше във влиятелни лондонски кръгове още преди бурята, бе запазила всичките си връзки. Каси знаеше как да използва медиите.

Каси Дъфлот изглеждаше силна жена. Нито следа от нервност, омраза или огорчение. Не търсеше възмездие за смъртта на съпруга си и за разрушения си живот. Целта й бе по-дълбока и всеобхватна. Истината може би. Но това я правеше още по-опасна.

Бела й подаде кафето, седна и каза:

— Въпроси без отговори.

— Вижте, председател Фингал…

— Няма нужда от официалности.

Каси заяви, че била в течение на част от работата на съпруга си през последните години. Космически инженер, работещ в секретна програма; знаела и мястото, където е назначен.

— И това е всичко — заключи тя. — Всъщност, докато Джеймс беше жив, повече не ме интересуваше. Приемах необходимостта да се пази тайна. Ние сме във война, а във военно време трябва да си държиш езика зад зъбите. Но след като той загина, след погребението и всички церемонии — вие бяхте така мила да ни посетите…

Бела кимна.

— Започнахте да задавате въпроси.

— Не искам много — побърза да отвърне Каси. Въртеше замислено брачната си халка. — Не бих искала да заплашвам никого, най-малко приятелите на Джеймс. Исках само да узная малко повече за това как точно е умрял, защото един ден децата ще започнат да ме разпитват… нали разбирате?

— И аз съм майка. Дори съм баба. Да, разбирам ви.

Изглежда, във флота се бяха отнесли с пренебрежителна надменност към въпроси, които са колкото справедливи, толкова и невинни.

— Те просто вдигнаха пред мен стена.

Подобно поведение логично бе разгневило Каси. И след като се посъветвала с майка си, тя бе започнала собствено разследване.

Което включваше и поведението на Талес.

— И понеже Талес съществува и шепне в ухото на всеки на планетата отговора на зададения му въпрос, хората вярват, че живеят в свободно и открито общество. Но на практика Талес е също толкова инструмент за правителствен контрол, колкото всяко друго подобно средство. Не е ли така?

— Продължавай.

— Накрая открих, че може да се получи информация както от отговорите, така и от мълчанието на един ИИ. — Тя, изглежда, бе станала нещо като самоук експерт по анализ на ИИ, травматизиран от заповедта да лъже. Извади от чантата си сгъваемо екранче и го разгъна върху бюрото. На екрана се появи схема на мрежата, изобразена със златни нишки, със секции, оградени с червени черти.

— Не можеш да изровиш част от паметта на един ИИ, без да оставиш дупка. Всичко е взаимносвързано.

Бела я прекъсна:

— Достатъчно. Виж, Каси. И други преди теб са задавали същите въпроси. Разликата е, че ти просто си разполагала с повече възможности.

— И къде са тези други? Затворени някъде?

Всъщност това беше самата истина, поне за някои от тях, в специален интернат в Море на Москва, на обратната страна на Луната.

— Не всички.

Каси сгъна екрана и се надигна, лицето й бе изопнато.

— Няма да ме уплашите — заяви тя тихо.

— Убедена съм, че е така. Но, Каси… седни, ако обичаш. Този кабинет е оборудван с всякакви машинки, готови да реагират при намек за заплаха срещу мен. Не са достатъчно умни, за да разчитат винаги правилно езика на тялото.

Каси се подчини, но не сваляше втренчен поглед от лицето на Бела.

— Космически оръжейни системи — каза сухо. — Върху това работеше мъжът ми, нали?

После заговори за намеци, откъслечни думи, улики, събрани от привърженици на Теорията за конспирацията, за ловци на феномени, страдащи от различни степени на мнителност и параноя. За хора, видели димните дири от дюзите на кораб, прекосяващ небето с невероятна скорост. „Освободител“, разбира се. Бяха видели и друг един съд, бавен, тромав и масивен, който се движел из астероидния пояс, като оставял същата диря. Това със сигурност беше влекачът, подготвящ терена за Големия шамар. И всички тези кораби били прикрити… но пък стелт-щитовете не са съвършени.

— И какво според теб значи всичко това? — попита Бела.

— Че нещо се задава — отвърна Каси. — Може би втора Слънчева буря. И че правителствата се готвят да избягат, заедно със семействата си, на борда на ново поколение свръхбързи кораби. Това е всеобщо мнение, всеобщо подозрение, бих казала.

Бела я изгледа потресена.

— Хората наистина ли имат толкова лошо мнение за правителствата, че могат да вярват в подобни неща?

— Но те не знаят нищо. Бела, тъкмо в това е проблемът. Живеем в епохата след Слънчевата буря. Може би е разумно да си параноичен. — Каси прибра екрана. — Бела, тръгнах по този път не заради мъжа ми или заради самата мен, а в името на моите деца. Мисля, че вие криете нещо — нещо чудовищно, което е в състояние да промени бъдещето ни. А те имат право да знаят за него. Вие нямате право да го пазите в тайна от тях.

Време беше Бела да реши какво да прави с тази жена. Всъщност Каси не беше престъпничка. По-скоро бе човек, който Бела бе призвана да защитава.

— Виж, Каси — почна тя. — Събрала си отделни късчета от пъзела. Но си ги сглобила в погрешна картина. Не бих искала да ти се случи нищо лошо, но от друга страна не искам и ти да направиш нещо, което не е редно. А като разпространяваш подобни теории, можеш да навредиш сериозно. Ето защо мисля да ти се доверя — не само лично, а да ти доверя и тайните на Съвета. И когато узнаеш това, което зная аз, можеш сама да решиш как да постъпиш с информацията. Съгласна ли си?

Каси се замисли.

— Да, Бела, това е напълно справедливо. — Изглеждаше нетърпелива и развълнувана. И малко уплашена.

Бела погледна часовника на стената. Трийсет минути до доклада за това как е протекъл експериментът с Големия шамар. Точно в момента на двайсет и осем светлинни минути оттук се разиграваше ужасяваща драма.

Тя прогони тази мисъл.

— Да започнем с „Освободител“ — рече. — Дело на покойния ти съпруг. Талес, ако обичаш, подай картина.

Разговаряха за „Освободител“. И за К-бомбата, която той следваше от месеци.

А след това Бела показа на Каси последната надежда на Боб Пакстън.

— Това е най-обикновен астероид, който се носи из пояса — обясни й. — Има си номер в нашите каталози и този, който пръв е кацнал с изследователска сонда на повърхността, вероятно го е нарекъл по някакъв начин. Ние го наричаме просто „гюлето“. А това пък е корабът, чиято диря са забелязали вашите фанатични привърженици на теориите за конспирация.

— Нека не ги наричаме така — промърмори недоволно Каси и се наведе напред, за да погледне отблизо. — Астероид като астероид. Скала със сребърна мрежа около нея.

Всъщност горе-долу това представляваше влекачът — малък астероид, много по-дребен от летящата планина, наречена „гюлето“. Скалата бе облечена в мрежа от сребристи нанотръбички, към чиято повърхност бе прикрепен антиматериен двигател.

— Използвахме един от експерименталните двигатели от корабостроителницата на Троянската база. Не е преминал всички изпитания, но става за тази работа.

Каси най-сетне започна да схваща.

— Използвате го, за да насочва големия астероид, „гюлето“.

— Да — с гравитация. Оказа се невероятно трудно да отклониш един астероид…

Промяната в орбитата на астероидите бе проблем, с който учените се занимаваха вече повече от век, тъй като отдавна се знаеше, че съществуват астероиди, които пресичат пътя на Земята и статистически е възможно да се сблъскат с планетата.

Да се разруши космическо тяло с подобни размери не беше никак лесна работа. Много по-лесно би било да се отклони от следвания маршрут, като се използва например ядрено оръжие. Или ако се прикрепи към него двигател, който да го тласка. А също и светлинно платно, а може би даже беше достатъчно да се боядиса в сребристо или да се опакова във фолио и тогава натискът на слънчевата светлина щеше да свърши работа. Подобни методи биха могли да предизвикат съвсем минимално ускорение, но ако бъдат приложени навреме, би трябвало да окажат нужното влияние. Но в процеса на постепенно колонизиране на астероидния пояс всички тези методи бяха изпробвани и всичките се бяха провалили — в една или друга степен. Проблемът бе в това, че много от по-големите астероиди не бяха солидни тела, а купчини от по-малки отломъци, стегнати в хлабава гравитационна примка — освен това притежаваха и собствено въртене. Опитай се да ги тласнеш или да ги взривиш и те ще се разпаднат в дъжд от по-дребни тела, смъртоносно опасни и трудни за контролиране.

Поради което бе възникнала и идеята за гравитационния влекач. Разполагаме малък астероид до големия. После го тласкаме лекичко встрани. И тогава гравитационното му поле повлича след себе си големия батко.

— Идеята, предполагам, ти е ясна — рече Бела. — Достатъчно е да упражняваш постоянен натиск върху малкия астероид, за да избягва гравитационното поле на големия и същевременно да остава свързан с него, както подобава на всеки истински влекач. И целта постепенно ще се отмести от следвания път. Единственият рисков момент е да се ориентират отходните газове на двигателя така, че да не попадат върху повърхността на астероида.

Каси кимна малко нетърпеливо.

— Разбрах всичко. Значи вие променихте орбитата на тази скала, на „гюлето“…

— Така, че да се сблъска с К-бомбата. Бомбата и „гюлето“ следват коренно различни траектории, ударът ще е бърз, придружен с отделяне на огромно количество енергия.

— Кога ще стане това?

— Всъщност — произнесе тихо Талес, — то вече е станало, преди половин час. Две минути до пристигането на доклада, Бела.

Изображенията на влекача и „гюлето“ изчезнаха от екрана и се смениха с образа на К-бомбата, тази зловеща сфера, видима само чрез отразената звездна светлина, носеща се сред облак от кадифе над бюрото на Бела. Зад нея едва се различаваше миниатюрният космически кораб.

Каси веднага осъзна какво вижда. Нужни й бяха няколко секунди, за да се съвземе от изненадата.

— Това ще се случи сега — произнесе тя с изцъклени очи. — Сблъсъкът. Дъщеря ти е там, в онзи невидим боен кораб, за да наблюдава отблизо. И ти ме покани в момент като този?

Гласът на Бела беше малко напрегнат.

— Ще ти призная, че се нуждаех от нещо, с което да занимавам ума си. Пък и исках да видя каква ще е твоята реакция.

— Трийсет секунди, Бела.

— Благодаря, Талес. Виждаш ли, Каси…

— Не. Не казвай нищо повече. — Каси се наведе импулсивно напред и улови Бела за ръката. На свой ред Бела я стисна развълнувано.

На екрана бомбата и нейният ескорт висяха мълчаливо в космоса, като украшения.

Нещо се появи в левия край. Размазано петно, сиво-бяла резка, твърде бърза, за да могат да се различат подробности. Ударът предизвика ярък блясък, който изпълни виртуалния къс космос със светлина.

След това проекцията изпращя и се стопи.

Бюрото на Бела бълваше разгъващи се текстови доклади и бърборещи глави, всички докладващи за различни аспекти на сблъсъка. Имаше обаждания от Земята и колониите на космическите: настояваха да узнаят какво се е случило в астероидния пояс — експлозията бе достатъчно ярка, за да се наблюдава с просто око в нощното небе над Земята, както и навсякъде из Слънчевата система.

Бела посочи с пръст две от главите — на Една и след това на Боб Пакстън.

— … само да повторя, мамо, корабът е невредим, намирахме се на достатъчно разстояние, за да избегнем ударите на отломките. Невероятна гледка, нажежени до бяло скали, които хвърчат по права линия във всички посоки! Събрахме отлична информация. Изглежда, прогнозите на Лайла относно предполагаемата загуба на маса-енергия от К-бомбата ще бъдат потвърдени. Но…

Бела превключи на Боб Пакстън, лицето му изплува пред нея — зачервено и гневно:

— … Госпожо председател, дори не одраскахме проклетото нещо. О, да, източихме му малко маса-енергия, но крайно недостатъчно, за да променим равновесието на силите, когато стигне до Земята. А че ще стигне вече няма никакво съмнение. Не се е отклонило и на един милиметър от следвания курс. Това нещо преобръща с главата наопаки всичките ни представи за инерция и ускорение. И… ето, пристигат. Получихме резултатите от някои екстраполации на това какво може да се случи със Земята, ако бъде ударена от К-бомбата, направени въз основа на сблъсъка между нея и астероида, с който се опитахме да я замерим. Хъм. Бомбата не разполага с безкрайни ресурси. Но е силничка. Достатъчно силна да разруши Марс. Не и Земята, но ще изрови кратер, какъвто планетата не би успяла да понесе, без да се разпадне. Кратер с дълбочина колкото земния радиус. — Той продължаваше да чете. — Това ще е най-разрушителното явление от времето, когато къс от Земята се е отделил, за да оформи Луната… — Боб Пакстън извъртя бавно глава и втренчи поглед в камерата. — Май това е краят, госпожо председател. Направихме, каквото ни беше по силите.

— Е, чу всичко, Каси — въздъхна Бела. — Вече си в течение на нещата. Не само чу, но и видя.

Каси я гледаше замислено.

— Радвам се, че с дъщеря ти всичко е наред.

— Благодаря. Но ударът се провали. — Тя разпери ръце. — Какво според теб трябва да направя сега?

Каси поклати глава.

— Всички са видели сблъсъка, на Земята и в космоса. И знаят, че се е случило нещо. Въпросът е какво ще им кажете?

— Истината? Че краят на света ще дойде на Коледа? — Тя се засмя, без сама да знае защо. — Боб Пакстън ще попита: „Ами паниката?“

— Хората и преди са се изправяли пред подобни заплахи — припомни й Каси. — И досега са оцелявали.

— Каси, масовата истерия е добре познат феномен. Документиран е още през Средновековието като сериозна социална травма и липса на доверие в управлението. Част от работата ми е да се погрижа това да не се случи. А ти вече се опита да ми докажеш, че не може да се има доверие на управленческите структури, за които работя.

— Съгласна. Ти по-добре си познаваш задълженията. Но хората трябва да се подготвят за това. Семействата… Те трябва да знаят.

Разбира се, това бе самата истина. Загледана в лицето на тази жена, чиито деца също бяха под заплаха, Бела си помисли, че вероятно ще е добре да я задържи до себе си през следващите седмици. Глас на разума, след всеобщия хленч и гняв.

Като стана дума за хленчене, някой тъкмо в момента мърмореше. Тя погледна надолу, видя зачервеното лице на Боб Пакстън, който се напъваше да й привлече вниманието, и неохотно увеличи звука.

— Остава ни само една възможност, госпожо председател. Може би трябва да опитаме и с нея, преди да глътнем отровните хапчета.

— Бисиса Дът.

— Пипахме твърде меко с тези шибаняци от Марс. Сега трябва час по-скоро да измъкнем тая Дът оттам и да я закараме на някое сигурно място. Очевидно бъдещето на Земята зависи от това. Защото, повярвайте ми, госпожо председател, не ни остава нищо друго. — Той спря, задъхан.

— Не разбирам за какво говори — прошепна Каси. — Но ако има друга възможност… Не мога да повярвам, че го казвам. Но сега не е както при Слънчевата буря, когато всички знаехме какво се приближава. Този път не може да се предприеме нищо. Бихте могли да спестите тревогите на хората поне докато не изпробвате и последната възможност. Чак след това, когато не остава никаква надежда…

— Предлагаш да излъжем цялото човечество, така ли?

— Просто ще кажем, че става дума за авария при изпитание на ново оръжие.

Бела посочи лицето на Една.

— Талес, искам да пратиш съобщение на „Освободител“. С максимална степен на секретност.

— Да, Бела.

— Виж, Каси, свободна ли си през следващите няколко часа? Ще ми се да си поговорим още малко.

Каси я погледна изненадано.

— Разбира се.

— Каналът е осигурен. Говори, Бела.

— Една, аз съм. Слушай, миличка, имам нова задача за теб. Искам да отидеш на Марс…

Докато говореше, надзърна в календара. Оставаха броени месеци. Отсега нататък, даде си сметка тя, каквото и да се случеше, напрежението щеше да расте, а темпът на събитията да се ускорява. Можеше само да се моли всеки път да взема правилните решения — дори сега.