Първородните

47: Възможности

Юрий нахлу тичешком и разпъна екрана на масата.

— Най-сетне получих съобщение от Мир…

Екранът започна да се изпълва с картини от светове, размазани снимки и синьо-бели рисунки с молив.

Втора консерва на станция „Уелс“, или „Къщата“, както я наричаха, разполагаше с голяма надуваема маса, използвана за общи вечери, заседания и работно пространство. Масата се състоеше от модули, можеше да се разглобява на две или на три части. Поредното решение на проблемите с психологията на затвореното пространство, помисли си Мира. Членовете на екипа дори не бяха длъжни да се хранят заедно, ако не искаха.

В този момент обаче всички ненужни предмети от масата бяха изтикани настрана. Юрий се опитваше да намери някакъв смисъл в снимките на алтернативния Марс, които телефонът на Бисиса предаваше мъчително бавно по непостоянната връзка, съществуваща благодарение на Окото. Само Ханс Крийчфилд не участваше в анализа на заплахата от К-бомбата: заяви, че ще е по-полезен при своите любими машини.

Що се отнася до Мира, Алексей и Грендъл Спет, тъй като нямаше с какво да допринесат, те седяха встрани, до чашите с изстиващо кафе, и се мръщеха.

Едва напоследък Мира бе започнала да забелязва колко занемарена и сиромашка е обстановката на станцията, сравнена с луксозния, богаташки, изпълнен със светлина интериор на Циклопите. И все пак, както ги увери Атина, те бяха във фокуса на реакцията срещу тази заплаха с космически пропорции. Взривът в астероидния пояс бе забелязан на всички човешки светове. На Земята бе довел до замиране на живота — там хората все още се измъчваха от спомените за Слънчевата буря и бяха готови да се сврат в бункери и подземни убежища при първия признак за опасност.

Но времето изтичаше. И на Марс вече се усещаше нарастваща паника. Земният кораб „Освободител“ бе само на няколко дни път — и всички знаеха с каква цел пристига.

— Е, добре — заяви Юрий. — Това е, с което разполагаме. Предполагам, всички сме съгласни, че вселената на Мир съдържа набор от времеви отрязъци. Нещо като витрина на живота в Слънчевата система, с акцент върху оптималните условия на всеки от световете.

— Всички деца на Сол в най-красивата им изява — каза Грендъл. — Но това няма да продължи дълго. Имам предвид, че и Венера, и Марс са достигнали върха на биологичното си разнообразие още в ранните дни на Слънчевата система, когато Слънцето е било доста по-хладно. А доколкото нашите специалисти успяха да преценят, слънцето на Мир отговаря на нашето в периода около тринайсети век. Това слънце е твърде горещо за тях. Няма да издържат дълго.

— Всички тези светове — посочи Юрий — идват от нашето далечно минало. Въпросът е какво са преживели оттогава до днес, какво се е случило, за да изглеждат по този начин сега. Да вземем за пример Венера. Смятаме, че можем да си обясним много неща там. Така е, нали? — Той ги огледа поред. — Парников свят, изгубил контрола върху равновесието си, с изпарени океани и изгубени завинаги водни запаси…

Някога Венера е била влажна, синя и безоблачна. Твърде близо до Слънцето, тя прегряла и океаните й се изпарили. След като водата била изгубена в околния космос, Венера се сдобила с нова, по-плътна атмосфера, покривало от въглероден двуокис, изтръгнато от скалното дъно, и парниковият ефект отново започнал да се усилва, докато накрая нажежената почва не засияла в яркочервено.

— Страховита гледка, но мисля, че я разбираме. Значи поне за Венера разполагаме с достоверен модел. Така е, нали? — Юрий отново ги изгледа. — Но да продължим с Марс. Някога Марс е бил планета, подобна на Земята, но — твърде малка и твърде далече от Слънцето — тя изстинала и изсъхнала. Дотук няма съмнение. А сега — погледнете това.

— Нещо се е случило тук — продължи уверено Юрий. — Нещо наистина ужасно.

Мира разбираше за какво говори. Беше като удар с чук по оголен череп, ужасяващ сблъсък с нещо, попаднало върху северния полюс. Достатъчно силен, за да създаде Ваститас Бореалис, кратер, обхващащ цялото северно полукълбо.

Всички веднага осъзнаха каква може да е причината.

— К-бомба — заяви Алексей. — С мощност, съответстваща на масата на Марс. И насочена право срещу северния полюс. Такъв ще е резултатът. Но защо, в името на Сол? Защо е трябвало да удрят Марс, а не Венера?

— Защото Венера е била безвредна — тросна се Юрий. — Била е воден свят. Дори там да се е появил разум, той е бил скрит на океанското дъно, използвал е метали от геотермалните разломи и прочее. Такава цивилизация просто не излъчва сигнали, които могат да бъдат забелязани отдалече. Пътища, градове.

— За разлика от марсианците — обади се Мира.

И за награда бяха получили един силен, стерилизиращ удар.

Грендъл се надигна развълнувано.

— Струва ми се, че забелязвам елементи от някаква стратегия. Изглежда, целта на Първородните е да потискат развитието на напреднали технологични цивилизации. Но те действат… пестеливо. Ако някоя звездна система стане източник на опасения, първо я удрят със Слънчева буря. Грубо, като замятане с одеяло, но пък евтин начин за стерилизиране на цялата система. Обзалагам се, че ако се заровим по-дълбоко под повърхността, ще открием белези за поне още една Слънчева буря в далечното минало. И след като тя не си е свършила работата, ако светът продължава да поражда опасения, идва ред на „хирургичния“ удар. Както са постъпили с Марс. И както възнамеряват да постъпят със Земята.

— Вярно, че са доста последователни — подхвърли замислено Юрий.

— А ние знаем от Атина и нейния Очевидец, че не сме единствените. Операциите на Първородните не са ограничени от времето или пространството. Пред тях огън поглъща, а зад тях пламък пали; пред тях земята е като градина Едемска, а зад тях като опустошена степ, и за никого няма да има спасение от тях, ако перифразираме пророк Йоил.

Мира повдигна вежди.

— Хайде да не бъдем лицемери. Може би мегафауната на Австралия и Америка е изпитвала същото по отношение на нас.

— Те са като богове — продължи Алексей, все още в апокалиптично настроение. — Може би трябва да ги почитаме.

— По-добре недей — сгълча го сухо Юрий. — Марсианците не са го направили.

— Така е — потвърди Ели, която току-що бе влязла в стаята и разгъваше своя екран. — Марсианците са предпочели да отвърнат с удар. И може би ние също ще можем. — Усмихваше се сред всеобщата мрачна атмосфера.

— Спомняте ли си това? — Тя показа на разгънатия екран познатата серия фигури:

— Накарах няколко анализиращи програми да поработят над него. Накрая всички постигнаха съгласие — и тъкмо навреме — и ми се струва, че уловиха смисъла.

— Да чуем — почти нареди Юрий.

— Погледнете тези фигури. Какво виждате?

Алексей започна да изброява:

— Триъгълник, квадрат, петоъгълник и шестоъгълник.

— По колко страни?

Юрий продължи:

— Три, четири, пет, шест.

— И ако продължим в същата последователност? Какво следва?

— Седем страни. Седмоъгълник. Осем. Осмоъгълник. — Той погледна объркано Мира. — Деветоъгълник?

— Не знам — засмя се Мира.

— И после? — попита Ели.

— Десет страни — продължи Алексей послушно, — единайсет, дванайсет…

— А още по-нататък? Къде свършва тази последователност?

— В безкрая — заяви Мира. — Многоъгълник с безкраен брой страни.

— Който всъщност е?…

— Ами… кръг.

— Ели, кажи ни какво смяташ, че си открила — настоя Юрий.

— Марсианците не са успели да отблъснат своята К-бомба или каквото са използвали срещу тях Първородните. Но струва ми се, че това е символичен запис на постигнатото от тях. Започнали са с това, което са били в състояние да построят — триъгълник, квадрат, все прости фигури. И са екстраполирали. Опрели са се на ограничен брой възможности, за да пленят безкрая. Заловили са Окото, спотайващо се под повърхността, за да наблюдава мига на окончателното разрушение. — Погледна Алексей. — Отправили са предизвикателство към боговете, Алексей.

— Колко вдъхновяващо — изсумтя кисело Грендъл. — Но в края на краищата марсианците са били унищожени. Жалко, че не са тук, за да ги помолим за помощ.

— Но те са тук — възрази Ели.

Всички се извърнаха към нея.

Умът на Мира заработи на бързи обороти.

— Тя е права. Ако имаше начин да пратим съобщение, не на нашия Марс, а на този от Мир? Само че там няма космически кораби.

— Нито радио — добави Алексей.

— И така да е… — Мира млъкна замислено.

— За какво всъщност говорите? — попита ядосано Юрий.

— В началото бихме могли да пратим само тези символи — заговори припряно Ели. — Колкото да им покажем, че разбираме. Да провокираме реакция у марсианците от Мир. Може би поне част от тях ще са от времевия отрязък, в който знаят за Първородните.

Грендъл поклати глава.

— Сериозно ли говориш? Предлагаш да изпратим съобщение в паралелна вселена, където се надяваме да съществува частица от марсианска цивилизация. Намирисва ми на евтина космическа опера. Или не съм разбрала правилно?

— Грендъл, едва ли моментът е подходящ да се уповаваме на здравия си разум — въздъхна Мира. — Нито един от конвенционалните методи на военните не даде нужния резултат. Следователно ни трябва необичаен подход. Спомнете си само какви усилия отне създаването на слънчевия щит, колко психологически бариери трябваше да бъдат пречупени. Изглежда, е ударил часът да го направим отново.

Изведнъж бликна поток от въпроси и предложения. Достатъчно сигурна ли бе връзката през марсианското Око с телефона на Бисиса? И как въобще американци от деветнайсети век, затиснати от настъпващи ледове, биха могли да разговарят с Марс? Чрез телепатия?

Много въпроси, малко отговори.

— Добре — заговори бавно Юрий. — Но най-важният въпрос е какво да правим, когато марсианците отговорят? И какво биха могли да направят те?

— Да отблъснат К-бомбата с триножни бойни машини и топлинни лъчи — подхвърли подигравателно Грендъл.

— Говоря сериозно — заяви Юрий. — Трябва да обмислим внимателно всички възможности. Да подготвим няколко сценария. Ели, може би ти ще се заемеш с това. Да проиграеш възможните реакции на бомбата.

Ели кимна.

— Дори ако Бисиса открие начин да го направи, струва ми се, че трябва да си запазим правото на вето, докато не разберем какво точно ще предприемат марсианците — каза Алексей. — Освен това ще е добре да запознаем с това Атина. Решението не може да е само наше.

— Съгласен — кимна Юрий. — Хайде стига вече приказки, чака ни работа. Нали? Освен ако някой няма по-добра идея. — Гневът му се бе сменил с въодушевление. — Ей! Какво сте увесили носове? Зная, че сега сме като заспали зимен сън мечки. Но ако от тази работа излезе нещо, ще станем част от историята. Ще ни изтипосват на мащабни платна. Като подписването на Декларацията за независимостта.

— Поне да се бях обръснал — подсмихна се Алексей.

— Стига дърдорене — сряза ги Грендъл. — Да се захващаме за работа.

48: Сигнал до Марс

И отново Бисиса, Абди и Емелайн бяха привикани в кабинета на кмета Райс.

Кметът вече ги очакваше. Беше вдигнал обутите си в ботуши крака на бюрото и пушеше пура. Професор Джифорд Окър, астрономът от университета, също беше там.

Райс им махна да се настаняват и почна:

— Помолихте ме за помощ. — Държеше писмото на Бисиса с марсианските символи — триъгълник, четириъгълник, петоъгълник и шестоъгълник. — Та казвате, че трябва да изпратим тези знаци на марсианците.

— Зная, че звучи малко налудничаво… — отвърна Бисиса.

— О, занимавал съм се с много по-налудничави неща от това. Извиках и Джифорд, за да се посъветваме. Вместо смислени приказки той ми наду главата с някакви „херцови електромагнитни вълни“ и жулвернови „космоходи“. За Бога, хора, космически кораби! Та ние дори не можем да поддържаме железопътната линия.

Окър гледаше унило и не каза нищо: очевидно го бяха извикали тук, за да го унижават.

— И тъй — продължи Райс, — предадох молбата ви на единствения човек в Чикаго, който би могъл да се справи с проблем като този. Вярно, че човечецът е на седемдесет и пет и даде всичко от себе си за спасяването на един град, който дори не е негов. Но обеща да помогне. Каза, че ще ми се обади в три. — Погледна джобния си часовник. — Е, вече е почти три.

Наложи се да прекарат още една минута в мълчание. После телефонът на стената зазвъня.

Райс привика Бисиса с ръка и се приближи до апарата. Вдигна слушалката и й я подаде, за да чува какво ще си говорят. Тя долови само откъслечни фрази от монолога, който идваше от другия край; отривист бостънски акцент. Но същината беше ясна.

— … на сигнали е невъзможно. Трябва да нарисуваме знаци, достатъчно големи, за да се виждат от космоса… Бялото лице на ледената шапка ще е нашето платно… изкопайте канавки с дължина стотици мили, изрисувайте тези знаци право върху леда… напълнете ги с дърва или нефт, ако имате достатъчно. И после ги запалете… Нощем ще се вижда светлината, денем — димът от пожара… Проклетите марсианци трябва да са слепци, за да не ги забележат…

Райс кимна на Бисиса.

— Ясно ли е какво трябва да се прави?

— Стига да разполагаме с достатъчно работна ръка.

— По дяволите, стадо мамути с плугове ще свърши тази работа за по-малко от месец!

— Мамути, които помагат да се нарисуват сигнали до Марс върху ледената шапка на Северна Америка. — Бисиса поклати глава. — При всеки друг случай би ми се сторило невероятно. И още нещо, господин кмете. Не палете огньовете, преди да сме сигурни, че трябва да го направим. Ще разговарям с моите хора, трябва да го обсъдим… Това е твърде драстична мярка, за да се предприема с лека ръка.

Той бавно кимна.

— Съгласен. Друго има ли?

— Не. Сигнали, издълбани в леда. Разбира се, това е единственият начин. Трябваше да се сетя и сама.

— Ама не можахте — захили се Райс и дръпна от пурата. — Затова пък той се сети. Затова е този, който е. Благодаря ви — каза той в слушалката. — Още веднъж ни спасихте задниците, сър. Страхотно се справихте. Много ви благодаря, господин Едисон. — И затвори. — Магьосникът от Менло Парк! Какъв човек, ей!

49: На синхронна орбита

„Освободител“ излезе на синхронна орбита над Марс. Либи го ориентира така, че през люка под краката на Една да се вижда планетата.

Една бе излизала на геосинхронна орбита — над Земята. Нещата сега не бяха по-различни: от синхронна орбита Марс изглеждаше почти колкото Земята — планета с размерите на бейзболна топка, увиснала някъде под краката й. Но тук слънчевата светлина бе много по-слаба и Марс бе по-тъмен от Земята — бе като сбръчкан охрен плод, сравнен с живописните земни цветове. Виждаше се половината от планетата и Една различаваше светлинните отблясъци на Порт Лоуел, почти на ръба на терминаторната линия и точно под „Освободител“.

— Не мога да повярвам, че сме тук.

— Аз пък не мога да повярвам защо сме тук — изсумтя Джон Метернес.

И въпреки това бяха тук. Бяха оставили след себе си диря от антиматерия, която се проточваше през половината Слънчева система. „Освободител“ бе излязъл на орбита над Марс с изключен стелт-режим. Една се питаше колко ли марсиански очи са вперени сега в небето и се взират в новата и най-ярка светлина в зенита. Можеше само да се надяват, че страховитият вид на „Освободител“ ще е достатъчен, за да получат от марсианците това, заради което бяха дошли.

Отекна мелодичен сигнал, показващ, че са получили съобщение.

Джон погледна таблото.

— Противовирусната защита се е задействала.

Щеше да е истинска катастрофа, след като прекоси половин система, корабът да бъде засегнат от софтуерен вирус, пристигнал с приветствието на домакините.

— Пусни ги — произнесе предпазливо Една.

Пред Една изплува холографска глава — млада усмихната жена с приятно лице. Изглеждаше й смътно позната.

— „Освободител“, тук Лоуел. Добро утро.

— Лоуел, тук „Освободител“ — отвърна Една. — Да, добро утро, виждаме вашата зора. Красива гледка. Тук флотски крайцер „Освободител“, регистрация CC-1-147…

— Знаем кои сте. Видяхме ви, докато се приближавахте.

— Лицето ви ми е познато — обади се Джон Метернес. — Ъмфравил. Пола, нали? Дъщерята на героинята.

— Водя кротък живот — отвърна малко начумерено момичето.

Една кимна.

— Пола, ние всички се надяваме днешният ден да е кротък.

— И ние също. Но това зависи от вас, нали?

— Така ли? — Една се наведе напред и си придаде властен вид. — Пола, вие и хората, от чието име говорите, знаят защо сме тук.

— Бисиса Дът не е в Порт Лоуел.

— Нищо няма да й направим. Искаме само да я върнем на Земята, за да я разпитат. От полза на всички ни е да работим заедно. И на Бисиса също.

— Бисиса Дът не е в Порт Лоуел.

Една заговори неохотно:

— Разрешено ми е да използвам сила. Нещо повече, наредено ми е да го направя, за да реша този проблем. Помисли си какво може да означава това, Пола. Първото враждебно действие между Земята и колониите на космическите. Не е хубаво да създаваме прецедент, нали?

Джон добави:

— А, още нещо, госпожице Ъмфравил. Сигурно си давате сметка, че Порт Лоуел не е крепост.

— Действайте, както ви повелява съвестта. Край на връзката с Лоуел.

Метернес прокара ръка през мазната си коса.

— Да почакаме ли за потвърждение от Земята?

Една поклати глава.

— Заповедите ни са съвсем ясни. Излишно е да се бавим, Джон.

— Нима ме обвиняваш? Лоуел е лесна мишена под нас. Струва ми се обаче, че по някаква причина ние станахме лошите…

Прозвуча аларма и всички монитори на мостика засияха в червено. Усещаше се едва доловимо разместване, корабът се движеше.

— По дяволите! — изруга Една. — Какво става?

И двамата се надвесиха над мониторите и включиха диагностичните програми.

Първа се обади Либи.

— Преминахме в стелт-режим. Маневрираме, за да избегнем нова стрелба.

— Какво стана? — попита ядосано Една.

— Току-що изгубихме част от антените, както и няколко слънчеви колектора. Но всички системи на кораба функционират нормално, не сме изгубили връзка със Земята…

— Лазерен лъч — намеси се Джон, въртеше невярващо глава. — Боже! Облизаха ни с лазерен лъч.

— Къде е източникът? Нападат ли ни?

— Дойде от планетата — докладва Джон. — Не е от друг кораб. — Ухили се на Една. — Лазер от космоелеватор.

— На Марс няма космоелеватори.

— Още няма, но вече са монтирали лазерите. Нагли типове.

— Това със сигурност беше предупредителен изстрел — каза Либи. — Биха могли да ни нанесат сериозни щети. Но както казах, вече сме в стелт-режим и поддържам готовност за маневриране.

— Добре, Либи, благодаря. — Една погледна Джон. — Изясни ли ти се ситуацията? Съгласен ли си с мен за това как трябва да отговорим? — Всъщност не се нуждаеше от одобрението му. Тя беше командващият офицер. Но не можеше да продължи без подкрепата му.

Той най-сетне кимна.

— Приготви торпедо. Слаб термоядрен заряд. — Тя извади на екрана скицата на Порт Лоуел и чукна с пръст по зеления купол. — Да ударим фермата. Така щетите ще са най-малки.

— Даваш ли си сметка, че ще загинат хора? — Джон се изсмя безрадостно. — Виж, Една, това не е само ферма. Там провеждат експерименти. Хибриди между марсиански и земни форми на живот. Ако я взривиш…

— Прихвани целта, Джон! — прекъсна го тя, прогонила и последните си съмнения.

Изстрелването на торпедото беше яростно, активно действие. Корабът зазвъня като камбана.

Картината от атаката на „Освободител“ беше смайваща: холографичната сфера на Марс бе пронизана от огромна огнестрелна дупка.

— Не мога да повярвам, че това се случва, докато аз съм председател — промърмори Бела.

Боб Пакстън се засмя.

— Добре дошли в моя свят, госпожо председател.

Каси Дъфлот — седеше до Бела — възкликна:

— За това е умрял мъжът ми! За да можем да го направим, ако възникне необходимост.

— Само че поне аз се надявах, че никога няма да възникне подобна необходимост. — Бела овладя треперенето си. — Тук съм, защото хората вярват, че съм герой от времето на Слънчевата буря. А сега хвърлям атомни бомби по мои братя — други човешки същества.

Пакстън изучаваше менящите се изображения върху екрана.

— Показват го във всички новинарски издания. Трябваше да се очаква. Няма как да го избегнеш, когато хвърляш бомба над Марс. Засега поне няма данни за жертви. Пък и те стреляха първи.

— Боб, не мога да повярвам, че го приемаш толкова хладнокръвно. — Този път гласът на Бела потрепери от гняв. — Ти си първият човек, стъпил на Марс. А сега, само поколение по-късно, се стигна до война, почти на мястото, където кацнахте. Все едно да искаш от Нийл Армстронг да ръководи атака срещу Морето на спокойствието. Как се чувстваш, а?

Той сви рамене. Мундирът му беше разкопчан, връзката — разхлабена, държеше кутия сода.

— Чувствам се като човека, който не го е започнал. Мисля, че тези нещастни глупаци от Марс трябваше да постъпят така, както им нареждат представителите на собственото им правителство, и да ни предадат Дът. И освен това съм съгласен с дамата до теб, че не виждам смисъл да похарчим куп пари и да изгубим безценни сътрудници за създаването на нещо като „Освободител“, ако не смятаме да го използваме. Да не говорим, че бомбата я хвърли дъщеря ти.

Бела си помисли, че ако имаше възможност, щеше да й го спести. В края на краищата „Освободител“ разполагаше с резервен екипаж. Само че имаше нужда от човек, на когото да се довери — човек, на когото да разчита, когато издаде заповедта, човек, който няма да се огъне в последния момент.

— И каква е реакцията?

Пакстън чукна едно крайче на екрана пред себе си и на стената се заредиха картини — изпразнени рафтове на магазини, опустели пътища, градове, притихнали като гробища.

— Без особени промени. Тревогата расте от седмици, откакто стана провалът с „гюлето“. Всички са се спотаили в очакване. Засега поне цифрата след атаката срещу Марс остава непроменена.

— Каква цифра? — попита Каси.

— Има предвид проучването на общественото мнение — обясни Бела.

Пакстън кимна и каза:

— Одобряващите и неодобряващите са в равновесие, поддръжниците на военните действия срещу защитниците на мира. Обичайната първосигнална обществена реакция. Бела, хората очакват да видят какво ще стане сега.

Все още не бе късно за ответен удар, помисли си Бела. Ако този ужасно рискован ход не успееше, авторитетът й щеше да рухне и някой друг щеше да направлява Земята през последните дни, когато К-бомбата наближеше целта съвсем. Което поне за нея щеше да е огромно облекчение. Но още не беше готова да се отърси от бремето.

— Съобщение от Марс — докладва Боб Пакстън. — Не е от онази Ъмфравил, дето им беше говорител. Някой друг разговаря с „Освободител“. Неакредитиран представител вероятно. — Той се захили. — На някой не са му издържали нервите.

— И къде е Дът?

— На северния марсиански полюс.

— Предай на „Освободител“ да действа.

— И… о, по дяволите! — Екранът пред него се изпълни с бързоменящи се картини, този път от Земята. — Сега вече наистина отвърнаха. Космически копелдаци! Нападат нашите космоелеватори! — Пакстън я погледна. — Ето, че започна война, госпожо председател. Това ще поуспокои ли малко съвестта ви?

Над масата в „Уелс“ бе увиснало предавано на живо изображение на Марс. Атомната рана, нанесена от „Освободител“, продължаваше да тлее интензивно в близост до екватора и над нея вече се бе образувала миниатюрна гъба, която се издигаше бързо в разредената марсианска атмосфера. „Много мечти угаснаха днес“, помисли унило Мира.

А точно над северния полюс бе увиснала самотна искра и бавно се снижаваше. Всички я наблюдаваха, с изключение на Ели, която седеше настрана и продължаваше да проиграва възможните реакции на марсианците към какъвто и да било сигнал.

— Погледни го това проклето нещо — заговори Алексей, като клатеше учудено глава. — Всички знаем, че не е възможно да се държиш на синхронна орбита над полюса!

— Няма нищо невъзможно — възрази Грендъл, — когато разполагаш с антиматериен двигател и практически неограничен запас гориво…

Мира осъзна, че космическите инстинктивно са много по-възмутени от очевидното пренебрежение от страна на „Освободител“ към законите на небесната механика, отколкото от обявяването на войната.

Юрий погледна екрана и каза:

— Още пет минути и ще е на позиция.

— А междувременно, изглежда, са нападнали всички космоелеватори на Земята — съобщи Алексей. — „Стълбата на Яков“, „Бандара“, „Модимо“, „Джианму“, „Марахуака“, „Игдрасил“… Всички са прекъснати. Обща, отлично координирана атака. Кой би повярвал, че банда нискочели космически са способни на подобно нещо?

Юрий не сваляше мрачен поглед от екрана.

— Но от това няма никаква полза за нас, нали? Тук сме напълно безпомощни, базата е пригодена да издържа на марсианското време, не на военни действия. На полюса дори нямаме възможност за ответни действия. Няма нужда „Освободител“ да си прави труда да ни удря с ядрено оръжие. С мощта, с която разполага, е достатъчно просто да се снижи в атмосферата и да ни изтрие от повърхността с някоя конвенционална бомба. Според моите анализатори „Освободител“ е в състояние да елиминира цялата човешка популация на Марс за не повече от двайсет и четири часа. Дори по-малко.

— С което да свърши работата на Първородните — изсумтя Грендъл. — Кара те да се чувстваш горд, нали?

— Вижте — прекъсна ги Мира, — майка ми е уредила въпроса със сигнала, предложен от Едисон. Ако ще пращаме потвърждение за запалване на каналите, трябва да го направим сега, преди да са полетели бомбите от „Освободител“.

— За Бога, Ели — възрази Юрий, — трябва да разполагаме поне с някакви предположения за това как биха реагирали марсианците.

Ели работеше вече няколко седмици върху прогнозата за ответната реакция на К-бомбата на сигнала на Бисиса. Винаги се ядосваше, когато я отвличаха от работата й, и изражението й в този момент напомни на Мира за дните, когато живееше с Юджийн.

— Анализът още не е завършен…

— Няма време! — викна ядосано Юрий. — С какво разполагаш?

Тя го гледа нацупено няколко дълги секунди. След това хвърли сгъваемия екран на масата. На него се виждаха логически дървета, които се разклоняваха и сливаха.

— Всичко това са само предположения — предположения за поведението на чуждоземна раса. Но като се има предвид съпротивата, която са оказали в миналото на Първородните…

— Ели. Просто ни кажи.

— Добре, ето заключението. Почти няма значение какво ще направят марсианците. Защото ако действат по какъвто и да било начин срещу което и да е от Очите, останали в техните времеви отрязъци — а вие знаете, че според нашите хипотези всички Очи са свързани и вероятно са триизмерно проявление на един-единствен предмет от по-горно измерение — възможно е дори Окото да е само едно… известно ви е също, че Очите са в състояние да преодоляват бариерата между нашата вселена и тази на Мир…

— Да, да — прекъсна я нетърпеливо Юрий.

— Това ще провокира реакция при Окото в Изкопа. Нашето Око. И почти със сигурност — ето, погледнете сливането на логическите дървета тук — ще подтикне към реакция К-бомбата. Тя без съмнение ще узнае за предприемането на силови действия срещу единствения друг образец от технологията на Първородните в нашата Слънчева система и тогава…

— Какво тогава? Казвай де! Как ще реагира К-бомбата?

— Ще се отклони от курса си към Земята — отвърна Ели. — И ще се насочи към активираното Око. Тук. На Марс.

Грендъл я погледна слисано.

— И Земята ще бъде спасена?

— О, да.

— За Ели последният отговор, изглежда, се разбираше от само себе си. Но имаше още един неизяснен въпрос.

— Какво тогава да предам на майка ми? — попита Мира.

— Ами… мисля, че… — Грендъл се поколеба.

— Почакайте.

Във въздуха завибрира нов глас.

Мира вдигна глава.

— Атина?

— Местен аватар, прехвърлен в системата на станцията. Атина е на „Циклопите“. Ели, стигнах до същото заключение като теб относно действията на марсианците, както и за възможната реакция на оръжието на Първородните. Това не е решение, което трябва да вземате сами, нито аз, нито който и да било друг индивид. Подготвих изявление. Настроено е така, че въпреки разликата в дистанцията да достигне едновременно Земята, Марс, Луната и астероидния пояс. Вече е на път. Сега от вас се иска да се свържете с кораба.

Юрий се ококори.

— С „Освободител“? Защо?

— Ще са необходими петнайсет минути, за да може съобщението да стигне до всяка точка. Съмнявам се, че разполагате с толкова време.

— И трябва да го спечелим. — Алексей кимна и се ухили на Юрий. — Хайде, великане, можем да се справим. Кажи, че ще им дадеш каквото искат. Кажи им, че Бисиса е в тоалетната и просто трябва да почакат малко. Кажи им каквото и да е!

Юрий го изгледа навъсено. После затрака с пръсти по екрана.

— Ханс. Свържи ме с кораба. „Освободител“, тук „Уелс“…

За Мира петнайсетте минути, които последваха, бяха най-дългите в живота й.

— Говори Атина. Обръщам се към цялото човечество на Земята, Луната, Марс и отвъд. — Отброи точно пет секунди. — Сигурно ме помните. Аз съм, или бях, умът на щита. Работихме заедно по време на бурята. Крия се, откакто се върнах в Слънчевата система. Оказа се, че съм се появила в епоха на разделение, с много тайни помежду ни, между правителствата и гражданите, между отделни фракции на населението. Но сега е време да се сложи край на тези тайни. Нужно е всички заедно да вземем решение. Пригответе се за прехвърляне…

Боб Пакстън гледаше изумен информацията, която течеше през екрана.

— Божичко! Това електронно сираче ще разкрие всичко пред света! „Освободител“, К-бомбата, целия проклет цирк!

„Което ще е най-доброто за момента“, помисли с облекчение Бела.

— Почти няма надежда, че можем да спрем или отклоним К-бомбата — продължи натъжено Атина. — Опитахме с какво ли не, но не успяхме. Но ние смятаме, че като разговаряме с далечното минало на нашата Слънчева система, бихме могли да спасим нашето бъдеще. Още нищо не е сигурно. Може би ще успеем да спасим Земята. Ала с цената на жертви. Това решение не може да бъде взето от никого от нас — независимо от властта, с която разполага. Нито едно поколение в човешката история не се е изправяло досега пред подобен избор. Изводът се налага от само себе си — тази жертва трябва да е на всички ни. — Атина направи секундна пауза. — Жертвата е Марс.

Грендъл се озърташе с изцъклен поглед.

— Сигурно това е, на което му казват съзряване на расата, нали? Да се изправяш пред подобни решения.

Юрий крачеше прегърбен из стаята.

— Божичко, толкова се ядосах, като научих, че Първородните ще повредят ледените шапки с тяхната Слънчева буря. А сега това. Марс!

А Атина продължаваше:

— Всеки човек в Слънчевата система, съгласен да участва в обсъждането на решението, е добре дошъл. Говорете, както пожелаете. Блог, електронна поща, достатъчно е дори да кажете, каквото мислите, на глас. Някой ще ви чуе, а изкуствените интелекти ще съберат и резюмират мненията ви и ще ги предадат за окончателен анализ. Скоростта на светлината ще забавя обсъждането, но това е неизбежно. Няма да бъдат предприети никакви действия, докато не стигнете до консенсус…

Те всички бяха твърде изтощени, даде си сметка Мира. Всички с изключение на Юрий, който се подхранваше от гнева и възмущението си.

Ели скръсти ръце.

— О, успокой се, Юрий. Какво толкова, ако Марс премине в небитието? Не е ли очевидно? — Мира се опита да я улови за ръката, но тя не спираше. — Свят с няколко милиарда население, истинската люлка на човечеството, срещу… това. Една мъртва планета. Музей, потънал в прах. Нима може да става дума за избор?

Юрий втренчи поглед в нея.

— Колко си безсърдечна, божичко! Тази планета е човешка от онзи първи миг, в който древните хора са я видели в небето. А сега ние ще я разрушим — и ще довършим работата на Първородните? Ще ни смятат за престъпници — дотогава, докато човечеството съществува.

Боб Пакстън тракаше по клавишите.

— Опитваме се да го заглушим, но използват прекалено много линии.

— Така е, когато си имаш работа с мрежата — каза Каси Дъфлот и погледна Бела. — Как се чувстваш?

Бела помисли за миг, после каза:

— Облекчена. Край на тайните, край на лъжите. Каквото и да стане с нас, поне това бреме ми падна от гърба.

— Предполагаме — приключи Атина, — че дванайсет часа ще са достатъчни, но може да удължим този срок, ако бъде необходимо. След това отново ще говоря с вас.

Щом гласът изчезна, Пакстън се надигна, целият зачервен.

— Е, поне млъкна. Бъд Туук винаги е казвал, че от Атина може да се очаква какво ли не, дори когато командваше щита. Хайде на работа. — Показа на Бела последните снимки от повредените космоелеватори. — Прекъснали са нишките на всички.

— Жертви? Щети? — попита Бела и потърка уморено очи.

— Космоелеваторите, разбира се, са извадени от строя. Но горните им секции са отплавали в космоса и екипажите могат да бъдат прибрани по-късно. Долните няколко километра обаче ще изгорят в атмосферата. — На екрана се виждаха изображения на падащи гъвкави колони, дъжд от сребриста изолация. — Това ще струва милиарди — изръмжа Пакстън.

— Добре де — прекъсна го Бела. — Какво може да причини един космоелеватор на повърхността? Той е лек, не е като масивна постройка. По-голямата част от неговата маса, противотежестта, е в космоса. Така че жертвите…

— Може и да няма, ако извадим късмет — призна неохотно Пакстън. — Или ще са минимални.

— От Марс също не постъпват съобщения за човешки жертви — намеси се Каси.

Бела въздъхна облекчено.

— Май ще ни се размине.

Пакстън впи поглед в нея.

— Нима се опитваш да сравняваш нападенията? Госпожо председател, вие сте представител на законно избраните правителства на тази планета. „Освободител“ действа съобразно получените военновременни заповеди. Това е чист тероризъм. Трябва да отговорим. Предлагам „Освободител“ да издуха цялата тази ледена шапка от лицето на Марс и да се приключи с въпроса.

— Не — прекъсна го рязко Бела. — Помисли, Боб! Каква полза от ескалацията?

— Ще бъде отговор на атаките срещу елеваторите. И ще сложи край на това проклето изтичане на секретна информация.

Бела отново разтърка очи.

— Искрено се съмнявам, че ще се получи. Боб, не разбираш ли, всичко се променя. Ще ти отнеме известно време, за да свикнеш с това, но е самата истина. Прати сигнал до „Освободител“. Кажи им да не предприемат нищо до нови заповеди.

— Госпожо председател, с цялото ми уважение, нима смятате да позволите да ви налагат решения?

— През последните няколко минути научих повече, отколкото през месеците, откакто съм на този пост. Може би трябваше да действаме открито от самото начало.

— Така е — обади се Каси. — Може би това е белегът на една зряла култура — когато тайните излизат наяве и за нещата се говори открито.

— Боже Господи! — възкликна Пакстън. — Не мога да повярвам, че чувам подобни глупости. Госпожо председател… Бела… хората ще изпаднат в паника. Бунтове, грабежи. Ще видите. Госпожо Дъфлот, нали затова пазехме всичко в тайна? Защото хората няма да понесат истината!

Каси погледна екрана на стената.

— Струва ми се, че това не отговаря на истината, адмирале. Вече постъпват първите реакции…

Останали сами над марсианския полюс, Една и Джон слушаха смаяни провеждащата се в цялата система дискусия.

— Виж — възкликна Джон и посочи екрана. — Хората не само гласуват как да се постъпи с К-бомбата, но и провеждат мозъчен щурм за всякакви възможни решения. Ето ти нагледна полза от комуникацията и демокрацията. Страхувам се обаче, че други решения просто няма, поне за толкова кратко време.

— Някои от космическите смятат, че бомбата трябва да порази Земята — отбеляза Една. — Защото тя била миналото, а не бъдещето на човечеството. Да се отървем от стария свят.

Джон изсумтя.

— И с него от няколко милиарда души? Да не говорим за всички културни съкровища на човечеството. Струва ми се, че тези ще са малцинство сред космическите. Ето още една тема — за жизнеността на човечеството, в случай че Земята бъде изгубена. „Космическите колонии все още са твърде малобройни. Неголеми, разпръснати, силно уязвими… Може би поне за известно време все още ще ни е нужна Мама“.

— А виж това. — Една посочи дискусия, подхваната от група, която наричаше себе си Комитетът на патриотите. — Дават съвети на майка ми. — Тя зачете: — „Първородните доминират миналото и бъдещето, времето и пространството. Толкова са напреднали, че сравнени с тях…“ — Прелисти нататък. — Да, ето го. „Съществуването на Първородните е обосноваващото начало, около което трябва да бъде построено бъдещето на човечеството. И следователно ние трябва да приемем тяхната напредничава мъдрост“.

Джон направи кисела физиономия.

— Искат да кажат, че щом Първородните са решили да унищожат Земята, ние трябва да го приемем?

— Това е идеята. Защото те знаят какво правят.

— Не виждам как подобна идея би ме вдъхновила. Какво друго има?

В тишината на станция „Уелс“ Атина заговори отново:

— Време е.

Юрий завъртя очи из стаята.

— Тук ли си?

— Току-що прехвърлих нов аватар.

— Още не са минали дванайсет часа.

— Не е необходимо да чакаме повече. Вече имаме консенсус — не е всеобщ, но преобладаващ. Наистина съжалявам — добави безизразно Атина. — Предстои да извършим голямо и ужасяващо престъпление. Но това е отговорност, която трябва да понесем, човечеството и всички негови съюзници.

— Няма друг начин, Юрий — добави Мира. — И ти го знаеш…

— Аз пък няма да си тръгна оттук, каквото и да решите. — Юрий тропна с крак.

— Погледни тази дискусия. — Алексей чукна с пръст по екрана. — Ние сме по-малката сила. Положението е асиметрично. Следователно трябва да се подготвим за асиметрична борба, както е ставало винаги, когато по-малки сили са се изправяли срещу по-големи — още от времето на Александър Велики. Трябва да сме подготвени за жертви, за да можем да отвърнем на удара. Да сме готови да умрем…

— Бъдеще като раса на камикадзета — измърмори Грендъл. — Но ако онези марсианци в другата реалност не отговорят, може би ще сме лишени от каквото и да било бъдеще.

Мира погледна обобщените резултати от дискусиите, изобразени холографски във въздуха и на екраните върху масата. Съдържанието им беше сложно, а посланието еднозначно: „Направете го. Просто го направете“.

Ели се надигна.

— Мира. Помогни ми, моля те. Време е да разговаряме с майка ти.

Мира я последва към Изкопа.

50: Интерлюдия: Последната марсианка

Беше сама на Марс. Последната от своя вид, пристигнала с късчето времеви отрязък.

Беше си построила убежище на марсианския северен полюс — кула от лед. Кулата беше красива, в което нямаше никакъв смисъл, тъй като тя бе единствената, която можеше да я вижда и оценява. Това дори не бе нейният Марс. По-голямата част от този мозаичен свят, с неговите оцелели градове и канали, бе опустошен от студа и сушата.

Когато видя пламтящите символи върху ледената покривка на Мир, третата планета, изпита удоволствие от мисълта, че в тази нова система има и други разумни същества освен нея. Слабо успокоение, след като нямаше съмнение, че организмите, обитаващи Мир, в най-добрия случай са нейни далечни потомци.

Прибра се в кулата и се замисли върху това, което трябваше да направи.

Великите експерименти с различните форми на живот на световете на Сол протичаха паралелно, но даваха различни резултати.

Когато на Марс възникна разумен живот, марсианците започнаха да експлоатират околната среда, както го правят хората. Палеха огньове и строяха градове.

Но марсианците не бяха като хората.

Дори нейната индивидуалност беше под въпрос. Тялото й представляваше общност от клетки, формата му не беше постоянна, а се менеше между неподвижно и променливо състояние, понякога се разпиляваше, друг път се събираше. Тя приличаше повече на слузесто желе, отколкото на човек. Винаги бе тясно свързана с огромната мрежа едноклетъчни организми, обхващаща цялата марсианска повърхност. Всъщност дори не беше точно „тя“. Нейният вид не притежаваше полови различия, каквито имаха хората. Но тъй като бе ставала майка, беше по-близо до „тя“, отколкото до „той“.

Дори в своя апогей расата й се състоеше от не повече от няколкостотин индивида, разпръснати из моретата и равнините на Марс. Нямаха имена, бяха твърде малко, за да се налага да си измислят имена. Тя усещаше присъствието на всеки — като гласове, ечащи приглушено в стените на огромна катедрала.

Сега вече знаеше със сигурност, че всички те са изчезнали. Самотата й бе такава, каквато не би могло да си представи нито едно човешко същество.

Изчезнала бе и приближаващата се К-бомба, оръжието на Първородните, предназначено за Марс.

Тъкмо преди да настъпи Хроносривът, тя работеше на марсианския полюс, наглеждаше клопка от изкривено пространство-време, в което колегите й бяха успели да заловят Око на Първородните. За сетива, подсилени така, че да могат да „виждат“ изкривеното пространство-време, бомбата бе съвсем ярък феномен в зенита — спускаше се право към марсианския полюс.

И тогава настъпи Хроносривът. Окото остана в клетката. Оръжието на Първородните изчезна.

„Съшитият“ от произволни късове Марс се оказа планета, покрита с руини, с разредена атмосфера от въглероден двуокис и едва забележими следи от замръзнала влага на дъното на изсъхналите океани. Над този вкочанен пейзаж властваха страховити пясъчни бури. Тук-там се бяха запазили някои градове от нейното време, дори светлините им блестяха. Но обитателите им бяха изчезнали. И когато се зарови в изстиналата токсична почва, тя откри само метаногени и други първични бактерии, рехави колонии, ехо от богатите на форми общества, които някога бяха обитавали този свят.

Тя беше сама. Играчка на Първородните. И това я възмущаваше.

Марсианците смятаха, че са започнали да разбират Първородните, поне до известна степен.

Първородните вероятно бяха много стара раса. Може би дори бяха оцелели от Първите дни, смятаха марсианците, една епоха, водеща началото си милиарди години преди Големия взрив, когато вселената е станала прозрачна и светлината на първите звезди мъждукала неуверено. Ето причината, поради която Първородните предизвикваха нестабилност в звездите. По тяхно време всички звезди са били нестабилни.

И освен че бяха стари, Първородните бяха и много консервативни. За да постигнат целите си, те подтикваха звездите да избухват, да се превръщат в свръхнови, или въздействаха на тяхната променливост, за да избегнат детонацията. Пращаха космически бомби, за да стерилизират световете, без да ги унищожават. Изглежда, се опитваха да премахнат консумиращите енергия цивилизации по възможно най-икономичния начин. За да разберат защо го правят, марсианците се опитаха да погледнат на света през техните очи.

Вселената е пълна с енергия, но в по-голямата си част тя е в състояние на равновесие. При равновесието няма движение на енергия и следователно тя не може да бъде използвана за работа, както спокойната повърхност на езеро не е в състояние да задвижи воденично колело. Именно на излизането на енергията от състояние на равновесие — малката част от „полезната“ енергия, наричана ексергия — разчита животът.

И навсякъде тази ексергия се прахосва непрестанно.

Защото еволюцията на живите организми неизменно води до появата на по-сложни форми, които разчитат на още по-бързо усвояване на наличната енергия.

А после идва и разумът. Цивилизациите са като експерименти за различните начини на по-бързо използване на ексергията.

От гледната точка на Първородните, предполагаха марсианците, продуктите на една малка цивилизация като тяхната са незначими. Това, което има значение, е потокът на енергия и темповете, с които тя се използва.

Явно една древна и толкова напреднала цивилизация като Първородните ще бъде загрижена за бъдещето на космоса като цяло и за използването на неговите ограничени ресурси. Колкото по-дълго иска да просъществува една раса, толкова по-внимателно и премерено трябва да използва тези ресурси.

Ако искаш да стигнеш до много далечното бъдеще — Последните дни, когато избликът на квинтесенция най-сетне ще сложи край на епохата на материята, — ограниченията трябва да са сурови. Според изчисленията на марсианците вселената би позволила само на една цивилизация, гъсто населена и енергоемка като тяхната собствена, само на един свят от всичките стотици милиарди галактики, да доживее до Последните дни.

Първородните очевидно са разбрали, че ако животът трябва да оцелее за много дълъг период — дори ако това налага далечното бъдеще да бъде достигнато само от тъничък лъч на разумно съзнание, — трябва да се въведе дисциплина в космически мащаби. Не бива да се позволява излишен смут, нито прахосване на енергия, никакви вълнички по повърхността на пространство-времето.

Живот: за Първородните няма нищо по-скъпоценно. Но трябва да е правилната форма на живот. Методичен, дисциплиниран, спокоен. Тъжно, но това е истината.

Сигурно са съжалявали за това, което правят. Наблюдавали са внимателно причиненото от тях разрушение, конструирали са образци от времеви отрязъци и са ги прехвърляли в джобни вселени. Но марсианците знаеха, че в тези миниатюрни вселени положителният полюс на маса-енергията се балансира от отрицателния на гравитацията. И когато те умрат, което се случва рано или късно, енергийното уравнение изчезва и целият космос се срива до абстракцията на „нулата“.

Първородните бяха пестеливи дори в начина, по който изразяваха съжалението си.

Между марсианците възникна спор за това защо Първородните толкова държат да доживеят до Последните дни.

Вероятно причината за това се криеше в произхода им. В появата на съзнанието им в далечните Първи дни. Или може би тогава са се срещнали с други същества. Някои, които са толкова чужди на този космос, колкото са Първородните на миниатюрните вселени. Някои, които ще се върнат в Последните дни, за да обмислят какво трябва да бъде спасено.

Първородните вероятно вярваха, че като унищожават огнищата на живот и разум във вселената, постъпват напълно добронамерено.

Последната марсианка се замисли за сигнала от Мир.

Съществата от Мир не бяха склонни да се примирят с готвения от Първородните удар. Също както марсианците не искаха да видят края на своята цивилизация заради идеите на същества, появили се още когато космосът е бил съвсем млад. И марсианците се бяха борили. Също както вероятно сега се бореха съществата от Мир и онези на родната им планета в истинската вселена.

Изборът се налагаше от само себе си.

Отне й седем марсиански дни, за да извърши нужната подготовка.

Докато работеше, обмисляше собственото си бъдеще. Знаеше, че тази джобна вселена умира. Нямаше никакво намерение да умре с нея. Знаеше също така, че единственото й спасение е чрез устройството на Първородните, което виждаше съвсем ясно с подсилените си сетива — устройство, което се намираше под повърхността на третата планета.

Но всичко това — с времето си.

За съжаление имплозията на времепространствената клетка щеше да повреди кулата й. Така че тя започна конструкцията на нова кула на известно разстояние от първата. Работата й доставяше удоволствие.

Новата кула бе готова само наполовина, когато гравитационната клетка смаза Окото на Първородните.

51: Решение

Имаше само едно Око, макар че то разполагаше с многобройни проекции в пространство-времето. Освен това притежаваше множество функции.

Една от тях бе да служи за канал за информация. Когато марсианската клопка се затвори, Окото издаде сигнал за тревога. Писък, предаван от всички негови проекции.

К-бомбата бе единственото устройство на Първородните в Слънчевата система — освен Окото, държано в капан в Изкопа на Марс.

Обхваната от тревога, тя погледна напред.

Там, на пътя й, сияеше примамлива играчка — планетата Земя с всички нейни обитатели. Долу, на претъпканата повърхност, тревожни сигнали премигваха от безброй екрани, мощни телескопи шареха из небето — изплашеното човечество се страхуваше, че историята му наближава своя край.

К-бомбата можеше да стане господар на този свят. Но викът, който долови, предизвика в нея конфликт. Смут, който изискваше съответно решение.

Бомбата подреди безстрастните си мисли и прегледа още неизползваните си възможности.

След което се обърна.