Херман ХесеСидхарта
ПЪРВА ЧАСТ
На сянка край къщата, на слънце край речния бряг с лодките, под сянката на гората, под сянката на смокинята израсна Сидхарта, хубавият син на брамина,65 младият сокол, заедно с приятеля си Говинда — също син на брамин. Слънцето лееше загар по светлите му плещи, когато се къпеше по време на свещените измивания, при свещените жертвоприношения. Сенки се вливаха в черните му очи, в манговата горичка по време на юношеските игри, когато майка му пееше песни по време на свещените жертвоприношения, и поученията на учения му баща по време на беседите на мъдреците. Сидхарта отдавна вече участваше в беседите на мъдреците, упражняваше се с Говинда в словесна борба, упражнявате се с Говинда в изкуството да съзерцава, в службата на вглъбяването. Той вече умееше да изговаря безшумно Ом66 — думата на думите, да и казва безгласно, в себе си чрез вдишване, и да и казва безгласно чрез издишване, със съсредоточена душа, с чело, обкръжено от сиянието на ведро мислещ дух. Той умееше вече да разбира в съкровеността на съществото си Атман,67 неразрушимия, единосъщия с всемира.
Радост бликаше в сърцето на бащата за прилежния и жадния за знания син, той виждаше в него да расте мъдрец и жрец, първенец между брамините.
Наслада бликаше в гърдите на майката, когато го гледаше да върви, да сяда, да става — Сидхарта, силният, хубавият, крачещият със силни нозе, поздравяващият я със съвършена благопристойност.
Любов се събуждаше в сърцата на младите брамински дъщери, когато Сидхарта вървеше из улиците на града със сияещо чело, с царствен поглед и стройни бедра.
Но повече от всички го обичаше Говинда — неговият приятел, браминският син. Той обичаше погледа на Сидхарта и милия му глас, обичаше походката му и съвършената благопристойност на движенията му, той обичаше всичко, което правеше и казваше Сидхарта, а най-много от всичко обичаше неговия дух, горещата му воля, високото му призвание. Говинда знаеше, че Сидхарта няма да стане обикновен брамин, не ще бъде ленив, нито чиновник за жертвоприношения, нито алчен търговец на магични заклинания, нито суетен, празен оратор, нито зъл, лукав жрец, нито пък добродушна, глупава овца в стадото на мнозинството. Не, а също и той, Говинда, не искаше да стане от онези брамини, каквито ги има с десетки хиляди. Той искаше да последва обичания, прекрасния Сидхарта. И ако някога Сидхарта станеше бог, ако някога бъдеше приет от сияйните, Говинда щеше да го следва като негов приятел, негов спътник, негов слуга, негов копиеносец, негова сянка.
Всички обичаха Сидхарта. На всички той създаваше радост, на всички бе драг. Ала Сидхарта не си създаваше радост и сам на себе си не беше драг. Когато блуждаеше по розовите пътеки из смокиновата градина, когато седеше в синкавите сенки на горичката на съзерцанието, когато миеше тялото си в ежедневната очистителна баня, когато със съвършена хармония на движенията принасяше жертва в тъмносенчестата гора — той бе обичан от всички, бе радост за всички, но не носеше радост в сърцето си. Спохождаха го непрестанно сънища и мисли, които идеха от водите на реката, от искрите на нощните звезди, от топящите се слънчеви лъчи, обземаха го томления и безпокойства на душата, идеха от дима на жертвите, излъхнати от Ригведа,68 струящи от учението на старите брамини.
Сидхарта бе започнал да чувства недоволство от себе си. Той бе усетил, че обичта на баща му, обичта на майка му, а също и обичта на приятеля му Говинда няма да могат завинаги да го направят щастлив, смирен и доволен. Той бе започнал да се догажда, че достопочтеният му баща, всичките му други учители и мъдрите брамини вече са му предали най-дълбоката част от своята мъдрост, но тя е била излята в един очакващ съд, който не се е изпълнил, духът не е заситен, душата не е приласкана, сърцето не е намерило покой. Свещените къпания бяха нещо прекрасно, но се правеха с вода, не измиваха греха, не премахваха жаждата на духа, не разсейваха страха на сърцето. Превъзходни бяха жертвите и призоваването на боговете — но това ли бе всичко? Даваха ли жертвите щастие? Какво трябваше да се мисли за боговете? Наистина ли Праджапати69 е сътворил света? Не е ли това дело на Атман, Единственият и неповторимият? Не бяха ли и боговете като нас, подчинени на времето, преходни? Смислено и възвишено ли беше да им се принасят жертви? Кому другиму трябваше да се принасят жертви, кому другиму трябваше да се покланят, освен Нему, Единствения, Атман? А къде можеше да се срещне Атман, къде живееше той, къде биеше вечното му сърце, къде освен в собственото Аз, в най-съкровеното и неразрушимото, което всеки носи в себе си? Но къде беше това Аз, това съкровено и сетно нещо? Мъдрите учеха, че то не е плът и кръв, нито мисъл, нито съзнание. Къде всъщност се намираше то? Да стигнеш до това Аз, до себе си, до Атман — нима има друг път, който си струва да бъде търсен повече? Жалко, но никой не посочваше този път, никой не го знаеше — нито бащата, нито учителите и мъдреците, нито свещените жертвени песни! Всичко знаеха брамините и свещените им книги, знаеха всичко, за всичко се бяха погрижили и за повече от всичко — за сътворението на света, за възникването на речта, за храната, за вдишването и издишването, за устройството на сетивата, за делата на боговете, — безкрайно много знаеха те — но струваше ли си да се знае всичко това, когато не се знаеше едното, единственото, най-важното, единствено важното?
Много стихове от свещените книги, особено в упанишадите70 на Самаведа,71 прекрасни стихове, говореха за това съкровено, за това Аз.
Душата ти е целият свят — пишеше в тях, пишеше още, че в съня, в най-дълбокия си сън човек може да проникне в най-съкровеното си и да живее в Атман. Чаровна мъдрост имаше в тези стихове, всички познания на най-мъдрите бяха събрани тук, чисти като меда, събиран от пчелите. Не, не трябваше да се пренебрегва мощта на познанията, събрани тук и запазени от безброй поколения мъдри брамини. Но къде бяха брамините, къде жреците и мъдреците, къде изкупих ???(елите на грехове)?, на които се бе удало не само да опознаят, но и да живеят според това най-дълбоко познание? Къде беше Вещият, който би могъл чрез заклинания да изтръгне пребиваването си в Атман от съня в бодърствуването, в живота, във всяка крачка, в думите и делата? Сидхарта познаваше много достойни брамини, баща си преди всичко, непорочния, учения, най-достопочтения. Баща му бе достоен за преклонение: благородно и смирено бе държанието му, животът му бе чист, словото му бе мъдро, светли и възвишени бяха мислите му. Но и той, който толкова знаеше, живееше ли в блаженство, намерил ли бе покой, или беше един от онези, които търсят и жадуват истината? Не трябваше ли той отново и отново да засища жаждата си от свещените извори — от книгите, от лъкатушната реч на брамините? Защо и той, безукорният, трябваше всеки ден да се отмива от грехове, всеки ден да се очиства отново и отново. Нима Атман не беше в него, нима изворът на изворите не беше в собственото му сърце? Той, изворът на изворите, трябваше да бъде намерен в собственото Аз, него човек трябваше да притежава. Всичко останало бе само търсене, лутане по обиколни пътища, заблуда. Такива бяха мислите на Сидхарта, това бе жаждата му, това бе мъката му.
Той често си повтаряше думите от упанишадата Чхандогия:72 „Брахман73 е сатиям, сиреч истински. Който знае това, той всеки ден навлиза в небесния свят.“ Често пъти небесният свят му се струваше близък, но той никога не бе успял да го достигне, никога не бе засищал напълно жаждата си. И от всички мъдри и най-мъдри люде, които познаваше и от чийто поучения се ползваше, нямаше нито един, който да бе изцяло постигнал този небесен свят, който да бе до край утолил вечната си жажда.
— Говинда — рече Сидхарта на приятеля си, — мили Говинда, ела с мен под банановото дърво, нека се отдадем на съзерцание.
Те отидоха под банановото дърво и седнаха — Сидхарта при него, а двадесет крачки по-нататък Говинда. И докато сядаше, готов да изрече Ом, Сидхарта прошепна стиха:
— Ом е лък, стрела е душата, Брахман е цел на стрелата; да се улучи трябва на всяка цена.
Когато определеното време за съзерцание изтече, Говинда стана. Вечерта бе настъпила, вече бе време за привечерното свещено къпане. Той извика името на Сидхарта.
Сидхарта не отговори. Сидхарта седеше вглъбен, очите му гледаха съсредоточено към една далечна цел. Върхът на езика му се подаваше малко между зъбите. Той изглеждаше, че не диша. Така седеше той, потънал в съзерцание, вглъбен в Ом, с душа, устремена като стрела към Брахман.
Веднъж през града на Сидхарта минаха самани, пустинници, които отиваха на поклонение. Трима сухи, изнурени мъже, нито млади, нито стари, с прашни, окървавени плещи, почти голи, изгорели от слънце, съвсем самотни, чужди и враждебни към света, странници, мършави чакали в царството на хората. Подир тях вееше горещото благоухание на тиха страст, на разрушителното служене, на безмилостното обезсебяване.
Вечерта, след часа за съзерцание, Сидхарта каза на Говинда:
— Приятелю, утре призори Сидхарта ще отиде при саманите. Той ще стане самана.
Като чу тези думи, Говинда пребледня. Той съзря в застиналото лице на приятеля си решение непоколебимо като излетяла от лъка стрела. От пръв поглед Говинда разбра: „Ето началото, сега Сидхарта тръгва по своя път, съдбата му започва да пуска кълнове, а с неговата — и моята.“ И той пребледня като суха бананова кора.
— О, Сидхарта — извика той, — ще ти позволи ли баща ти?
Сидхарта го погледна като човек, който се пробужда. С бързината на стрела той надникна в душата на Говинда и съзря в нея уплахата, съзря и предаността.
— О, Говинда — каза той тихо, — нека не хабим думите напразно. Утре с настъпването на деня ще започна живота на самана. Не говори повече за това.
Сидхарта влезе в стаичката, където баща му бе седнал на рогозка, спря зад гърба му и остана там прав, докато баща му почувства, че някой стои зад него.
И каза браминът:
— Ти ли си, Сидхарта? Кажи за какво си дошъл.
Сидхарта каза:
— С твое позволение, татко. Дойдох да ти кажа, че искам да напусна къщата ти и да отида при отшелниците. Искам да стана самана. Нека баща ми не бъде против това.
Браминът мълчеше, мълча толкова дълго, че звездите преминаха край малкия прозорец и техните съзвездия се промениха преди да се свърши мълчанието в стаичката. Безмълвен и неподвижен стоеше със скръстени ръце синът, безмълвен и неподвижен седеше бащата върху рогозката, а звездите отминаваха по небосклона. И рече бащата:
— Не прилича на брамин да говори остри и гневни думи. Но недоволство изпълва сърцето ми. Не бих желал втори път да чуя тази молба от устата ти.
Браминът стана бавно. Сидхарта стоеше ням, със скръстени ръце.
— Какво искаш? — попита бащата.
Сидхарта каза:
— Ти знаеш.
Недоволен, бащата излезе от стаичката, потърси леглото си и си легна.
След час, понеже сънят не спохождаше очите му, браминът стана, пораздвижи се и излезе от къщата. Той надникна през малкия прозорец на стаичката и видя Сидхарта, който продължаваше да стои със скръстени ръце, неподвижен. Светлата му горна дреха се белееше в полумрака. Обзет от безпокойство, бащата се върна в леглото.
След още един час, в който сънят не докосна очите му, браминът отново стана, поразтъпка се, излезе от къщата и видя, че месечината бе изгряла. Той надникна през прозореца на стаичката и видя, че Сидхарта стоеше неподвижен, със скръстени ръце, а върху голите му колене се отразяваше светлината на месечината.
Изпълнен с грижа, бащата се върна при леглото.
И пак дойде след час, дойде и след два часа, надничаше през малкото прозорче, и виждаше Сидхарта, който стоеше в полуздрача на светлината на месечината и звездите, и се връщаше пак от час на час, мълком, поглеждаше в стаичката, виждаше Сидхарта, виждаше неподвижно стоящия, и сърцето му се изпълни с гняв, сърцето му се изпълни с безпокойство, изпълни се с боязън, изпълни се с мъка.
И в последния нощен час, преди да настъпи денят, той се върна пак, влезе в стаичката и видя стоящия момък, който му се стори голям и чужд.
— Сидхарта, — каза той, — какво чакаш?
— Ти знаеш.
— Все така ли ще стоиш и ще чакаш, докато стане ден, обед, вечер?
— Ще стоя и ще чакам.
— Ще се измориш, Сидхарта.
— Ще се изморя.
— Ще заспиш, Сидхарта.
— Няма да заспя.
— Ще умреш, Сидхарта.
— Ще умра.
— И предпочиташ да умреш, но да не послушаш баща си?
— Сидхарта винаги е слушал баща си.
— Тогава ще се откажеш от желанието си.
— Сидхарта ще направи каквото каже баща му.
Първият отблясък на деня нахлу в стаичката. Браминът видя, че коленете на Сидхарта леко треперят, но по лицето му той не съзря трепет, очите му гледаха надалеч. Тогава бащата усети, че Сидхарта вече не е при него и в родината си, че той го е напуснал.
Той докосна рамото на Сидхарта.
— Ти — рече той, — ще отидеш в гората и ще станеш самана. Ако намериш в гората блаженство, ела и го сподели. Ако намериш разочарование, върни се пак, за да принасяме заедно жертви на боговете. А сега иди и целуни майка си и й кажи, че тръгваш. За мен обаче е време да отида при реката и да направя първото си свещено къпане.
Той свали ръката си от рамото на сина си и излезе. Сидхарта се олюля, когато се опита да тръгне, но овладя тялото си, поклони се на баща си и се отправи към майка си, за да стори каквото бе поръчал баща му.
Когато при първия блясък на деня той бавно, с вдървени нозе напусна тихия още град, при последната колиба се надигна една сянка, която се бе свила там, и се присъедини към поклонника — Говинда.
— Ти дойде — каза Сидхарта и се усмихна.
— Дойдох — каза Говинда.
ПРИ САМАНИТЕ
Вечерта на същия ден те настигнаха отшелниците, мършавите самани, и им предложиха да ги придружават и да им се подчиняват. Бяха приети.
Сидхарта подари облеклото си на един беден брамин, когото срещна на пътя. Останаха му само срамният пояс и неушитото наметало, което имаше цвят на пръст. Хранеше се само веднъж на ден, никога готвено. Постеше петнадесет дни. Постеше двадесет и осем дни. Плътта по бедрата и страните му се стопи. Горещи сънища пламтяха в разширените му очи, на изсъхващите му пръсти растяха дълги нокти, а на брадата му — сухи, остри косми. Погледът му ставаше леден, когато срещнеше жени; устните му се свиваха от презрение, когато минаваше през някой град с добре ???(облече-ко)? те говореха за друго, освен за онези неща, които служенето и упражненията изискваха. Понякога двамата отиваха в селата, за да изпросят храна за себе си и за своите учители.
— Как мислиш, Говинда, — запита веднъж Сидхарта, когато пак отиваха да просят, — как мислиш, напреднахме ли? Постигнахме ли желаното?
Говинда отвърна:
— Ние учихме и продължаваме да учим. Ти ще станеш прочут самана, Сидхарта. Бързо усвояваш всяко упражнение, често старите самани ти се възхищават. Някой ден ти ще станеш светец, Сидхарта.
Сидхарта каза:
— Приятелю мой, аз мисля другояче. Това, което до днес научих при саманите, о, Говинда, можех по-лесно и по-бързо да го науча във всяка кръчма в квартала на блудниците, каруцарите и зароиграчите.
Говинда каза:
— Сидхарта се шегува с мен. Как сред онези клетници щеше да се научиш на съзерцание, на спиране на дъха, на надделяване на глада и болката?
Като че говореше на себе си, Сидхарта съвсем тихо промълви:
— Какво е съзерцанието? Какво е напускането на тялото? Какво е спирането на дъха? Това е бягство от нашето Аз, краткотрайно освобождаване от мъката да бъдем онова, което сме, мимолетна упойка срещу болките и безсилието на живота. Същото бягство, същото опиянение намира воловарят в хана, когато пие няколко чаши оризово вино или прекипяло кокосово мляко. Тогава той не усеща себе си, тогава той не усеща вече страданията на живота, тогава той е безчувствен към всичко. Така заспал над чашата си с оризово вино, той намира същото, което намират Сидхарта и Говинда, когато след дълги упражнения излизат от тялото си и пребивават извън своето аз. Така е, о, Говинда!
Говинда подзе:
— Така казваш, о, приятелю, и знаеш, че Сидхарта не е нито воловар, нито пияница, а самана. Наистина, пияницата намира упоение, намира за кратко прибежище и спокойствие, но след това той се завръща от бляна в предишното си живеене, без да е станал по-мъдър, без да се е изкачил с няколко стъпала по-нагоре.
А Сидхарта продума с усмивка:
— Не зная, никога не съм бил пияница. Но зная, че аз, Сидхарта, намирам в съзерцанието само за кратко време упоение, и че съм също толкова далеч от мъдростта и спасението, колкото е детето в майчината утроба, това зная аз, о, Говинда, това зная.
И друг един път, когато Сидхарта и Говинда напуснаха гората, за да изпросят в селото храна за братята и учителите си, Сидхарта почна да говори и каза:
— Е, Говинда, на правия път ли сме? Приближаваме ли се вече към познанието? Не се ли движим отново в кръг — ние, които искаме да се изтръгнем от кръговрата?
Говинда каза:
— Ние много научихме, Сидхарта, много още ни остава да научим. Ние не се движим в кръг, ние се движим нагоре, кръгът е спирала, и много стъпала вече изкачихме.
Сидхарта отвърна:
— На колко години смяташ, че е най-старият ни самана, нашият достоен учител?
Говинда каза:
— Може би на шестдесет години да е нашият старей.
А Сидхарта отвърна:
— Вече е на шестдесет години и още не е достигнал нирвана.74 Той ще стане и на седемдесет, и на осемдесет, ти и аз също да, за мъдреца от рода Шакия. Той притежавал, казваха поклонниците му, пълно познание, спомнял си предишните си съществувания, бил достигнал нирвана и никога вече нямало да се върне в кръговрата, никога повече нямало да се потопи в мътния поток на въплъщенията. За него се носеха великолепни и невероятни слухове — извършил бил чудеса, надвил дявола, разговарял с боговете. Ала враговете му и неверниците говореха, че този Гаутама бил суетен изкусител, прекарвал дните си в охолство, презирал жертвоприношенията, бил невеж и не познавал нито религиозните упражнения, нито богоотдадените самоизтезания.
Сладостно звучеше преданието за Буда, очарование искреше от неговите думи. Светът беше болен, трудно бе да се понася животът — а тук, като че избликваше извор, като че ехтеше зов на вестител, изпълнен с утеха, блаженство и благородни обещания. Навсякъде, където стигнеше мълвата за Буда, във всичките земи на Индия младежите се заслушваха с трепет, усещаха копнеж, усещаха надежда, и всеки поклонник и чужденец бе добре приет между синовете на брамините в градовете и селата, ако носеше вест за него, за Възвишения, за Шакиямуни75.
Това предание бе стигнало и до саманите в гората, до Сидхарта и до Говинда — бавно, капка по капка, и всяка капка бе натежала от надежди и съмнения. Те говореха малко за него, защото най-старият от саманите бе враждебен на това предание. Той бе чул, че наричаният Буда по-рано бил отшелник и живеел в гората, но после се върнал към охолния живот и светските страсти, затова и не искаше да чуе за Гаутама.
— О, Сидхарта, — каза веднъж Говинда на приятеля си, — днес бях в селото и един брамин ме покани да вляза в къщата му; там бе пристигнал един брамински син от Магада.76 Той видял с очите си Буда и слушал проповедта му. Истина ти казвам, дъхът преряза гърдите ми и си помислих: „да бих могъл и аз, да можехме и ние двамата, Сидхарта, да доживеем часа, в който да чуем учението от устата на този съвършен!“ Кажи, приятелю, не искаш ли да отидем там и да чуем учението от устата на Буда?
Сидхарта каза:
— О, Говинда, винаги съм мислел, че Говинда ще остане при саманите, винаги съм вярвал, че целта му е да стане на шестдесет и седемдесет години и все повече да се отдава на изкуството и упражненията, които красят самана. Но ето че твърде малко съм познавал Говинда, твърде бегло съм долавял сърцето му. Сега, изглежда, ти, скъпи, искащ да поемеш по нов път и да отидеш там, където Буда проповядва учението си?
Говинда каза:
— Ти се подиграваш. Подигравай се, Сидхарта. Но нима в теб не се събуди желание и страст да чуеш това учение? Не ми ли каза веднъж, че няма да вървиш дълго по пътя на саманите?
Тогава Сидхарта се усмихна по своему, а в гласа му се прокрадна сянка от скръб и сянка от подигравка, и каза:
— Така е, Говинда, добре говориш и добре си спомняш. Но да би си спомнил и за другото, което си слушал от мене — че съм се изморял от учения и учене, че малко вярвам на думите, които изговарят учителите. И все пак, драги, готов съм да чуя онази проповед, макар че в сърцето си мисля, че ние вече сме вкусили най-добрия плод на това учение.
Говинда каза:
— Готовността ти радва сърцето ми. Но кажи ми как е възможно това? Как би могло учението на Гаутама, преди да сме го чули, да ни е дало най-добрия си плод?
Сидхарта каза:
— О, Говинда, нека се ползваме от този плод! Но този плод, за който вече можем да благодарим на Гаутама, се състои в това, че ни подтикна да се отделим от саманите! Дали ще ни даде и нещо по-добро, приятелю, нека да изчакаме това със спокойствие в сърцата.
Още същия ден Сидхарта съобщи на старея на саманите решението си да го напусне. Той съобщи това на старея с благопристойност и скромност, които подобават на по-младия, на ученика. Стареят на саманите обаче се разяри, че двамата юноши искат да го напуснат, разкрещя се и изрече хулни думи.
Говинда се изплаши и смути, но Сидхарта сведе устните си към ухото на Говинда и му прошепна:
— Сега ще покажа на старея, че съм научил нещо при него.
Като застана близо до старея и се съсредоточи, той долови погледа му със своя поглед, овладя го, принуди стареца да занемее, отне му волята, подчини и на своята воля, заповяда му безгласно да върши онова, което желаеше от него. Стареят занемя, очите му се втренчиха, волята му го напусна, ръцете му увиснаха, загубил сили — той се предаде на магията на Сидхарта. А мислите на Сидхарта завладяха старея на саманите, той трябваше да изпълни всичко, каквото му повеляваха. Старецът се поклони няколко пъти, извърши няколко благославящи движения и със заекване изрече благочестиво пожелание за добър път. Юношите отвърнаха с благодарност на благопожеланието и поклоните и като поздравиха, поеха пътя си. По пътя Говинда каза:
— О, Сидхарта, ти научи при саманите повече, отколкото предполагах. Трудно е, много е трудно да се омагьоса стар саман. Ако бе останал при тях, скоро щеше да се научиш да ходиш и по водата.
— Не желая да ходя по водата — рече Сидхарта. — Нека старите самани се утешават с тези изкуства.
ГАУТАМА
Всяко дете в град Савати77 знаеше името на Възвишения Буда и всяка къща бе готова да дава щедро милостиня на учениците на Гаутама, на просещите мълчаливо. Близо край града се намираше любимото място на Гаутама, горичката Иетавана, която богатият търговец Антапиндика, преданият поклонник на Възвишения бе подарил нему и на учениците му.
Към това място водеха всички разговори и отговори, стигнали до ушите на двамата млади отшелници, търсещи Гаутама. Когато стигнаха град Савати, още пред първата къща, пред чиято врата бяха застанали да искат милостиня, предложиха им храна, и те и приеха, а Сидхарта попита жената, която му и поднесе:
— О, милостива жено, много ни се иска да узнаем къде пребивава Буда, Достойния, защото двамата сме самани от гората, и дойдохме да видим него, Съвършения, и да чуем учението от устата му.
Жената каза:
— Тъкмо на място сте попаднали, о, самани от гората. Знайте: в Иетавана, в градината на Антапиндика пребивава Възвишения. Вие, странници, можете да прекарате там нощта, защото там има място дори за безбройното множество хора, което се стича, за да чуе от устата му учението.
Говинда се зарадва и радостно възкликна:
— Тогава сме постигнали целта си и пътят ни свършва! Но кажи ни, майко на поклонниците, познаваш ли Буда, видяла ли си го с очите си?
Жената каза:
— Много пъти съм виждала Възвишения. Много дни съм го гледала как върви из улиците мълчалив, с жълто расо, как мълчаливо подава паничката си пред вратите за милостиня и как си тръгва с пълна паничка.
Говинда слушаше в захлас и му се искаше още много да пита и много да узнае. Но Сидхарта го подкани да продължат пътя си. Те благодариха и тръгнаха; доринямаше нужда да питат за посоката, защото много поклонници и монаси от общината на Гаутама се бяха запътили към Йетавана. Когато пристигнаха там през нощта, те завариха там една шумна върволица от хора, които търсеха и получаваха подслон. Двамата самани, свикнали с живота в гората, бързо и безшумно намериха прибежище, където почиваха до сутринта.
При изгрев слънце те забелязаха с учудване каква голяма тълпа от вярващи и любопитни бе нощувала тук. По всички пътеки из прекрасната горичка сновяха монаси в жълти одежди, сядаха тук и там под дърветата, вглъбени в размисъл или в духовна беседа; като някакъв град изглеждаха сенчестите градини, изпълнени с хора, които жужаха като кошер; по-голямата част от монасите се отправиха с панички в ръка към града, за да съберат за обед храна, единствената им през целия ден. И самият Буда, Просветления, всяка сутрин отиваше да проси милостиня.
Сидхарта го видя и го позна веднага, като че някой бог да бе му го посочил. Видя го да върви смирено като скромен човек в жълта дреха, който носи в ръка паничката си за милостиня. — Погледни! — тихо каза Сидхарта на Говинда. — Този е Буда. Говинда внимателно погледна монаха в жълтата дреха, който по нищо не се отличаваше от стотиците монаси наоколо. Скоро и Говинда усети, че е той. И двамата го последваха, без да го изпускат от очи.
Буда вървеше смирено по пътя си, праведното му лице не бе нито тъжно, нито весело, той изглеждаше, че се усмихва, но някак вътре в себе си със скрита усмивка, смирено и кротко, подобен на здраво дете той вървеше, носеше дрехата си и поставяше стъпалото си като всички монаси, по точно определен начин. Ала лицето и стъпките му, смирено наведеният му поглед, смирено отпуснатата му ръка и всеки неин пръст излъчваха покой, издаваха съвършенство. Той не търсеше, не подражаваше, дишаше кротко, с неповяхващо спокойствие, с неугасима светлина, с ненарушим мир.
Така вървеше Гаутама към града, за да събира милостиня, и двамата сами го разпознаха по спокойствието, по смирения му образ, който не издаваше никакво търсене, никакво искане, никакво подражание, никакво усилие, а само светлина и покой.
— Днес ще чуем неговото учение от устата му — каза Говинда.
Сидхарта не отговори. Той не изпитваше кой знае какъв интерес към учението му, не вярваше, че от него ще научи нещо ново, защото както той, така и Говинда много пъти вече, макар и чрез други хора, бяха слушали за учението на Буда. Но се вгледа внимателно в главата на Гаутама, в раменете, в краката му, в смирено отпуснатата му ръка и му се стори, че всяка частица от всеки пръст на тази ръка беше учение, че от нея говори, диша, ухае, сияе истината. Този мъж, този Буда беше праведен до движението на последния си пръст. Този човек беше светец. Сидхарта никога не бе почитал и обичал някого повече от този човек.
Двамата последваха Буда до града и се върнаха мълчешком, защото те самите бяха решили да се въздържат през този ден от храна. Те видяха как Гаутама се връща, видяха го да се храни сред учениците си — онова, което изяде, не би заситило и птичка, — видяха го и как се оттегли в сянката на манговите дървета.
Ала вечерта, когато горещината намаля и всички се оживиха, и се събраха, те чуха Буда да проповядва. Те чуха гласа му, който също бе съвършен, напълно спокоен, изпълнен с мир и покой. Гаутама проповядваше учението за страданието, за началото на страданието, за начина, по който то може да се отстрани. Тихата му реч течеше спокойно и ясно. Страданието беше животът, животът бе пълен със страдание, но спасение от страданието съществуваше: спасение намира всеки, който следва пътя на Буда. С кротък, но твърд глас говореше Възвишения, проповядваше четирите главни начала, учеше пътя на осемте посоки, проповядваше търпеливо, даваше примери, правеше повторения, светло и тихо се разнасяше гласът му над слушателите, като сияние, като небе, обсипано със звезди.
Когато Буда свърши проповедта си, нощта бе настъпила вече, мнозина поклонници се приближиха до него и молеха да бъдат приети в братството му, да бъдат приобщени към неговото учение. И Гаутама ги прие, като им каза:
— Вече ви е известно учението, разбрахте го правилно. Елате и живейте в святост, сложете край на всяко страдание.
Изведнъж пристъпи напред и стеснителният Говинда и каза:
— И аз търся спасение при Възвишения и учениците му — и помоли да бъде приет между учениците. И бе приет.
Веднага след като Буда се оттегли за нощна почивка, Говинда се обърна към Сидхарта и му каза пламенно:
— Сидхарта, нямам право да те коря. Ние и двамата слушахме неговата проповед. Говинда чу проповедта и потърси спасение при нея. А ти, достолепни, не искаш ли и ти да поемеш пътя на спасението? Защо се колебаеш, какво чакаш още?
Когато чу думите на Говинда, Сидхарта се сепна като от сън. Той гледа дълго Говинда в лицето. После тихо, без присмех в гласа, му рече:
— Говинда, приятелю мой, днес ти направи крачката, днес избра пътя. О, Говинда, винаги си ми бил приятел, винаги си вървял на крачка след мек. Често си мислех: „Няма ли и Говинда поне веднъж да направи сам крачка, воден от повелята на собствената си душа?“ Ето, ти стана мъж и сам избра пътя си. Пожелавам ти да го извървиш до край, о, мой приятелю! Дано намериш спасението!
Говинда, който не успя напълно да разбере казаното, повтори въпроса си с нетърпелив глас:
— Моля те, драги, — говори! Кажи ми, че не може да бъде инак — че и ти, моят мъдър приятел, ще потърсиш спасение при Възвишения Буда!
Сидхарта сложи ръка на рамото на Говинда:
— Ти не чу благопожеланието ми, о, Говинда! Повтарям го:
Пожелавам ти да извървиш този път до край! Дано намериш спасението.
В този миг Говинда разбра, че приятелят му го е изоставил, и очите му се насълзиха:
— Сидхарта! — извика той с тъга.
Сидхарта се обърна към него приятелски:
— Не забравяй, Говинда, че вече принадлежиш към самаиите на Буда! Ти се отказа от родината и родителите си, от родословие и имущество, отказа се от волята си, отказа се от приятелството. Това го налага учението, това го иска Възвишения. И ти сам го пожела. Утре, Говинда, аз ще те напусна.
Още дълго приятелите се лутаха из горичката, дълго лежаха, а сънят все не ги спохождаше. Говинда отново и отново молеше приятеля си да му каже защо не иска да приеме учението на Гаутама, каква грешка съзира в това учение. Ала Сидхарта не му даваше отговор, а само казваше:
— Бъди доволен, Говинда. Много е мъдро учението на Възвишения. Как бих могъл да открия в него грешка?
В ранни зори един от последователите на Буда, един от най-старите негови монаси, прекоси градината и събра край себе си всички, които наскоро се бяха приобщили към учението, за да ги облече в жълти одежди и да ги запознае с новите им задължения. Тогава Говинда остави приятеля от младостта си, като още веднъж го прегърна, след това се присъедини към шествието на оглашените.
А Сидхарта, потънал в размисъл, продължи да се лута из горичката. Тогава той срещна Гаутама, Възвишения, и като го поздрави със страхопочитание, забеляза, че погледът на Буда бе изпълнен с доброта и смирение, момъкът се възрадва и поиска разрешение от Възвишения да говори. Възвишения кимна мълком с глава в знак на одобрение.
— О, Възвишени, вчера ми бе дадено да чуя чудотворното ти учение. Извървях заедно с приятеля си дълъг път, за да чуя мъдрите ти думи. Сега приятелят ми ще остане при твоите ученици, за да намери спасение, а аз ще продължа странстването си.
— Имаш право на това — кротко отвърна Възвишения.
— Зная, че говоря дръзко, — продължи Сидхарта, — но не бих желал да напусна Възвишения, преди искрено да му споделя мислите си. Би ли ме дарил Достойния с миг внимание?
Буда кимна в знак на позволение.
Сидхарта каза:
— О, Достолепни, учението ме удиви най-вече с едно. Всичко в него е напълно ясно, доказано: ти показваш света като една съвършена, непрекъсната, вечна верига от причини и следствия. Никога това не е изричано по-ясно, никога не е представяно по-неоспоримо. Сърцето на всеки брамин наистина трябва да тупти по-силно, когато гледа света през твоето учение, като съвършена последователност, без празноти, бистър като кристал, неподвластен както от случая, така и от боговете. Дали той е добър или лош, дали животът в него представлява страдание или радост, това е без значение, може би е съвсем несъществено, ала целостта на живота, връзката между всичко, което се случва, това че всичко велико и дребно е обхванато от един и същи поток, от един и същи закон на причините, на пораждането и умирането — всичко това, о, Съвършени, ясно се откроява във възвишеното ти учение. Ала според твоето учение това единство и тази неотменна последователност все пак се прекъсват в едно място, през една малка пролука в този свят на единството прониква нещо чуждо, нещо ново, което по-рано не е съществувало и не може да бъде доказано: това е учението ти за надмогването на света, за спасението. Но с тази малка пролука, с това незабележимо прекъсване целият единен и вечен световен закон се отменя и рухва. Прости ми, че изговарям това възражение.
Гаутама го изслуша без да промълви дума, без да трепне. С милостивия си, внимателен и ясен глас Съвършения каза:
— О, брамински сине, ти чу учението ми, хвала ти, че тъй дълбоко си размишлявал над него. Ти намери в него една празнина, една грешка. Размишлявай по-нататък над нея. Но позволи ми, жадни за знание човече, да те предупредя, да се пазиш от гъсталака на мненията и от спора за думите. Мненията не са важни. Те могат да бъдат верни и грешни, умни или глупави. Всеки може да ги признае или отхвърли. Но учението, което изслуша от мен, не е мнение и целта му не е да обясни света на любознателните. То има друга цел: целта му е избавлението от страданията. Това учи Гаутама и нищо друго.
— Не ми се сърди, о, Възвишени! — каза момъкът. — Не за да споря с теб, да споря с думи, изговорих това. Вярно е, че мненията не са важни, но позволи ми да кажа още нещо: нито за миг не съм се съмнявал в теб. Нито за миг не съм се съмнявал, че ти си Буда, че си стигнал най-високата цел, който са тръгнали да търсят хиляди брамини и брамински синове. Ти си намерил спасението от смъртта. Намерил си го чрез собственото си дирене по своя си път, чрез вглъбяване, чрез съзерцание, чрез познание, чрез просветление. Ти не си го намерил чрез учението. Това исках да кажа, о, Възвишени, — никой не може да постигне избавлението чрез учение! О, Достойни, никому не ще успееш да разкриеш и да споделиш чрез учението какво си изпитал в часа на своето просветление. Безкрайно ценно е учението на просветления Буда, той учи мнозина да живеят праведно, да отбягват злото. Ала едно нещо не притежава това ясно, това достойно за следванеучение: липсва му тайната на онова, което Възвишения сам е преживял. Самият той, между стотиците хиляди. Това е, което мислех и разбрах, когато чух учението ти. Само за това ще продължа пътя на отшелничеството — не за да търся по-добро учение, защото зная, че няма такова, а за да се отделя от всяко учение и всички учители и сам да постигна целта си или да умра. Но аз често ще си спомням деня и часа, о, Възвишени, когато очите ми видяха един светец.
Погледът на Буда бе кротко сведен към земята, а непроницаемото му лице сияеше смирено в пълно равнодушие.
— Дано мислите ти не се окажат заблуда — каза достойният за почит. — Дано стигнеш целта си. Но кажи ми, забеляза ли рояка на моите самани, на множеството ми братя, които подириха убежище в учението ми? И вярваш ли, далечни чужденецо, че за тях ще е по-добре да изоставят учението и да се върнат към светския живот и суетните страсти?
— Стоя далече от такава мисъл! — извика Сидхарта. — Дано всички останат верни на учението ти и дано всички постигнат целта си! Не е и по сърцето ми да обсъждам живота на другите. Сам себе си трябва да проумея, да поправям, да преодолявам. Спасение от своето Аз търсим саманите, о, Възвишени. Ако стана твой ученик, о, Достопочтени, страхувам се, че моето Аз само привидно може да намери покой и спасение, а всъщност да продължи да живее и да расте — защото тогава учението, любовта ми към теб, братството на монасите и следовниците биха станали мое Аз!
С лека усмивка, с непоколебима яснота и дружелюбност Гаутама погледна чужденеца в очите и с едва доловим жест се сбогува.
— Мъдър си, о, самана! — каза Достойния. — Говориш мъдро. Но се пази от прекалената мъдрост!
Буда продължи пътя си, а погледът му и леката му усмивка се запечатаха завинаги в паметта на Сидхарта.
„Досега не съм виждал друг човек така да гледа, да се усмихва, да седи, да крачи — мислеше си той. — И аз бих желал да мога така да гледам, да седя и да крача така свободно, така почтено, така потайно, така открито, така детски и така тайнствено. Така гледа и крачи само онзи, който наистина е проникнал сам в себе си. И аз ще се опитам да проникна в най-съкровеното на моето Аз.
Видях човек — мислеше си Сидхарта, — един единствен човек, пред когото трябваше да сведа очи. Пред никого другиго вече не ще ги сведа. Никое учение повече не ще ме примами, след като учението на този човек не направи това.
Ограби ме Буда — мислеше си Сидхарта, — той ме ограби и с още по-голяма мяра ме дари. Отне ми приятеля, който вярваше в мен и който сега вярва в него, който бе моя сянка и който сега е сянката на Гаутама. Дари ме обаче с мен самия, подари ми Сидхарта.“
ПРОБУЖДАНЕТО
Когато Сидхарта напусна горичката, в която останаха Буда, Съвършения, и Говинда, той почувства, че в тази горичка остава и досегашният му живот, и че той се отделя от него. Докато бавно се отдалечаваше, той размишляваше над това усещане, което изцяло обзе мислите му. Размишляваше вглъбен, като през дълбока вода се спускаше до дъното на това усещане, до там, дето лежат причините, защото му се стори, че тъкмо това е истинското мислене и че само така усещанията могат да се превърнат в познания, да не се разпиляват, а да станат съществени, и да започнат, да излъчват онова, което е в тях. Такива бяха мислите на Сидхарта, докато се отдалечаваше с бавни крачки. Той усети, че не е вече младеж, а че е станал мъж. Усети, че нещо го е напуснало, както змията бива напусната от старата си кожа, че вече в него не съществуваше онова, което го бе съпътствало през цялата му младост и представляваше част от него: желанието да има учители и да се подчинява на учители. Последния учител, когото бе срещнал по пътя си, най-възвишения и най-мъдрия, най-сияйния, Буда, и него бе напуснал, и от него трябваше да се отдели, защото не можеше да приеме учението му.
Замислен, Сидхарта забави още повече крачките си и се запита: „Но какво е това, което желаеше да узнаеш от ученията и от учителите и на което самите онези, които упорито те учеха, все пак не успяха да те научат?“ И сам си отговори: „Това беше смисълът на моето Аз, който исках да проумея. Това беше моят Аз, от който исках да се отделя и който исках да надмогна. Но не успях да го надмогна, успях само да го измамя, да избягам и да се скрия от него. Наистина, нищо друго не е занимавало по-упорито мислите ми от моето Аз, тази загадка, че съм жив, че съм единствен и отделен от всички останали, че съм Сидхарта! Но за нищо друго в света не зная по-малко, отколкото за себе си, за Сидхарта!“
Обзет от тази мисъл, Сидхарта още повече забави крачките си и се спря. Изведнъж тази мисъл породи нова, която бе следната: „За това, че не зная нищо за себе си, че Сидхарта за мен си остана все така чужд и непознат, за това съществува една единствена причина: аз се страхувах и бягах от себе си. Търсех Атман, търсех Брахман, исках да разкъсам и да разделя своето Аз, за да намеря в най-непознатата вътрешност ядката на всички черупки, Атман, живота, божественото, крайното. Ала сам изгубих себе си.“
Сидхарта отвори очи и се озърна наоколо, усмивка озари лицето му и едно дълбоко чувство на пробуждане от дългите сънища го разтърси до пръстите на краката му. Изведнъж той започна да тича, тичаше бързо, като мъж, който следва делата си.
„О, — помисли си той и пое дълбоко дъх, — вече няма да оставя Сидхарта да ми се изплъзне. Отсега нататък не искам да започвам мислите и живота си с Атман и със страданията на света. Не искам повече да се убивам и разкъсвам на парчета, за да намеря зад развалините една тайна. Нито Йогаведа, нито Атха-рававеда,78 нито отшелниците, нито някакво учение ще ме учат занапред. Ще уча сам при себе си, сам ще си ще бъда ученик, ще опозная сам себе си и тайните на Сидхарта.“
Огледа се наоколо така, като че за първи път виждаше света. Красив беше светът, пъстър беше светът, странен и загадъчен беше светът!
Тук грееше синева, там жълтееше нещо, по-нататък се ширваше зеленото море на тревите, в небето плуваха облаците, реките ромоляха, планината бе неподвижна; всичко бе красиво, всичко бе загадъчно и вълшебно и сред всичко това бе Сидхарта — пробудил се и тръгнал към себе си. Всичко това, жълтият и синият цвят, реката и планината, за първи път проникваха в погледа на Сидхарта. Те не бяха вече магията на Мара,79 не бяха безсмисленото и случайно разнообразие на земния свят, презиран от потъналия в размисъл брамин, който пренебрегва разнообразието и търси единството. Синевата бе синева, реката бе река, и макар че и в синевата, и в реката, и в Сидхарта живееше скрито единното и божественото, все пак това беше същността и смисълът на божественото, тук да се жълтее пясъкът, там да грее синевата, горе да бъде небето, под него да стои планината, а тук Сидхарта. Смисълът и съществуването не се намираха някъде отвъд нещата, те бяха в тях, във всичко.
Булото на Майя,80 не бяха вече ???(май част от текста е пропусната)?
„Колко съм бил сляп и глух! — мислеше си той и крачеше бързо. — Когато някой чете нещо написано, чийто смисъл се опитва да проумее, той не пренебрегва знаците и буквите, не ги нарича измама, случайност или негодна обвивка, чете ги, изучава ги, обича ги — буква по буква. Ала аз, като исках да прочета книгата на света и книгата на собственото си същество, аз, подведен от един въображаем смисъл, презирах буквите и знаците, наричах света на явленията измама, наричах взора и езика си случайни и нищожни явления. Не, това вече е минало, аз се пробудих, наистина се пробудих и едва днес се родих.“
Потънал в тези размисли, Сидхарта изведнъж се спря, като че змия лежеше на пътя му. Внезапно му стана ясно и нещо друго: наистина пробуден и новороден, той трябваше да започне живота си отново и съвсем отначало. Когато същата тази сутрин напусна горичката Йетаваиа, горичката на Възвишения, пробудил се вече, вече на път към себе си, обзе го желание, пък и му се струваше естествено и разбиращо се от само себе си, след годините на странстване да се завърне в родния си дом и при баща си. Но едва сега, в този миг, когато застина, сякаш змия бе изпълзяла на пътя му, той се пробуди и разбра: „Аз не съм вече онзи, който съм бил, не съм вече отшелник, не съм вече жрец, не съм вече брамин. Какво да правя у дома, при баща си? Да уча? Да принасям жертви? Да съзерцавам. Това вече е минало, то вече не стои на моя път.“
Сидхарта спря неподвижен и за миг, колкото трае едно дихание, сърцето му се смрази, той усети, че е съвсем сам, че сърцето му мръзне в гърдите като малко животно, като птица или зайче. Години на ред не бе имал родина, но не бе почувствал загубата й. Сега и чувстваше. Винаги, дори и при най-дълбокото си вглъбяване, бе усещал, че е син на баща си, че е брамин от знатен род, че е жрец. Сега вече бе само Сидхарта, пробуденият Сидхарта и нищо повече. Пое си дълбоко дъх и за миг го полазиха студени тръпки. Нямаше по-самотен човек от него. Нямаше благородник, който да не принадлежи към благородниците, нямаше занаятчия, който да не принадлежи към занаятчиите, който да не намери подслон при тях, да не споделя живота им, да не говори езика им. Нямаше брамин, който да не се числи към брамините, който да не живее с тях; нямаше отшелник, който да не намери прибежище в съсловието на саманите; дори и най-отреклият се пустинник в глухите усои на гората не беше сам, и той принадлежеше към всичко наоколо, и той притежаваше своето съсловие, което за него бе родина.
Говинда беше станал монах и хиляди монаси му бяха братя, носеха одежди като неговите, говореха език като неговия. Но къде бе мястото на Сидхарта? Чий живот трябваше да сподели? Чий език трябваше да говори?
В този миг, когато светът се разтопи и почти изчезна около него, когато стоеше сам като звезда на небето, в този миг на студенина и отчаяние, Сидхарта се изправи по-твърд и по-силен от всякога, подчинил напълно своето Аз.
Той усети последната тръпка на пробуждането, последния спазъм на раждането, после закрачи отново. Вървежът му ставаше все по-бърз и по-нетърпелив, но краката му не го носеха към дома, не го връщаха при баща му, не го теглеха вече назад.
На сянка край къщата, на слънце край речния бряг с лодките, под сянката на гората, под сянката на смокинята израсна Сидхарта, хубавият син на брамина,65 младият сокол, заедно с приятеля си Говинда — също син на брамин. Слънцето лееше загар по светлите му плещи, когато се къпеше по време на свещените измивания, при свещените жертвоприношения. Сенки се вливаха в черните му очи, в манговата горичка по време на юношеските игри, когато майка му пееше песни по време на свещените жертвоприношения, и поученията на учения му баща по време на беседите на мъдреците. Сидхарта отдавна вече участваше в беседите на мъдреците, упражняваше се с Говинда в словесна борба, упражнявате се с Говинда в изкуството да съзерцава, в службата на вглъбяването. Той вече умееше да изговаря безшумно Ом66 — думата на думите, да и казва безгласно, в себе си чрез вдишване, и да и казва безгласно чрез издишване, със съсредоточена душа, с чело, обкръжено от сиянието на ведро мислещ дух. Той умееше вече да разбира в съкровеността на съществото си Атман,67 неразрушимия, единосъщия с всемира.
Радост бликаше в сърцето на бащата за прилежния и жадния за знания син, той виждаше в него да расте мъдрец и жрец, първенец между брамините.
Наслада бликаше в гърдите на майката, когато го гледаше да върви, да сяда, да става — Сидхарта, силният, хубавият, крачещият със силни нозе, поздравяващият я със съвършена благопристойност.
Любов се събуждаше в сърцата на младите брамински дъщери, когато Сидхарта вървеше из улиците на града със сияещо чело, с царствен поглед и стройни бедра.
Но повече от всички го обичаше Говинда — неговият приятел, браминският син. Той обичаше погледа на Сидхарта и милия му глас, обичаше походката му и съвършената благопристойност на движенията му, той обичаше всичко, което правеше и казваше Сидхарта, а най-много от всичко обичаше неговия дух, горещата му воля, високото му призвание. Говинда знаеше, че Сидхарта няма да стане обикновен брамин, не ще бъде ленив, нито чиновник за жертвоприношения, нито алчен търговец на магични заклинания, нито суетен, празен оратор, нито зъл, лукав жрец, нито пък добродушна, глупава овца в стадото на мнозинството. Не, а също и той, Говинда, не искаше да стане от онези брамини, каквито ги има с десетки хиляди. Той искаше да последва обичания, прекрасния Сидхарта. И ако някога Сидхарта станеше бог, ако някога бъдеше приет от сияйните, Говинда щеше да го следва като негов приятел, негов спътник, негов слуга, негов копиеносец, негова сянка.
Всички обичаха Сидхарта. На всички той създаваше радост, на всички бе драг. Ала Сидхарта не си създаваше радост и сам на себе си не беше драг. Когато блуждаеше по розовите пътеки из смокиновата градина, когато седеше в синкавите сенки на горичката на съзерцанието, когато миеше тялото си в ежедневната очистителна баня, когато със съвършена хармония на движенията принасяше жертва в тъмносенчестата гора — той бе обичан от всички, бе радост за всички, но не носеше радост в сърцето си. Спохождаха го непрестанно сънища и мисли, които идеха от водите на реката, от искрите на нощните звезди, от топящите се слънчеви лъчи, обземаха го томления и безпокойства на душата, идеха от дима на жертвите, излъхнати от Ригведа,68 струящи от учението на старите брамини.
Сидхарта бе започнал да чувства недоволство от себе си. Той бе усетил, че обичта на баща му, обичта на майка му, а също и обичта на приятеля му Говинда няма да могат завинаги да го направят щастлив, смирен и доволен. Той бе започнал да се догажда, че достопочтеният му баща, всичките му други учители и мъдрите брамини вече са му предали най-дълбоката част от своята мъдрост, но тя е била излята в един очакващ съд, който не се е изпълнил, духът не е заситен, душата не е приласкана, сърцето не е намерило покой. Свещените къпания бяха нещо прекрасно, но се правеха с вода, не измиваха греха, не премахваха жаждата на духа, не разсейваха страха на сърцето. Превъзходни бяха жертвите и призоваването на боговете — но това ли бе всичко? Даваха ли жертвите щастие? Какво трябваше да се мисли за боговете? Наистина ли Праджапати69 е сътворил света? Не е ли това дело на Атман, Единственият и неповторимият? Не бяха ли и боговете като нас, подчинени на времето, преходни? Смислено и възвишено ли беше да им се принасят жертви? Кому другиму трябваше да се принасят жертви, кому другиму трябваше да се покланят, освен Нему, Единствения, Атман? А къде можеше да се срещне Атман, къде живееше той, къде биеше вечното му сърце, къде освен в собственото Аз, в най-съкровеното и неразрушимото, което всеки носи в себе си? Но къде беше това Аз, това съкровено и сетно нещо? Мъдрите учеха, че то не е плът и кръв, нито мисъл, нито съзнание. Къде всъщност се намираше то? Да стигнеш до това Аз, до себе си, до Атман — нима има друг път, който си струва да бъде търсен повече? Жалко, но никой не посочваше този път, никой не го знаеше — нито бащата, нито учителите и мъдреците, нито свещените жертвени песни! Всичко знаеха брамините и свещените им книги, знаеха всичко, за всичко се бяха погрижили и за повече от всичко — за сътворението на света, за възникването на речта, за храната, за вдишването и издишването, за устройството на сетивата, за делата на боговете, — безкрайно много знаеха те — но струваше ли си да се знае всичко това, когато не се знаеше едното, единственото, най-важното, единствено важното?
Много стихове от свещените книги, особено в упанишадите70 на Самаведа,71 прекрасни стихове, говореха за това съкровено, за това Аз.
Душата ти е целият свят — пишеше в тях, пишеше още, че в съня, в най-дълбокия си сън човек може да проникне в най-съкровеното си и да живее в Атман. Чаровна мъдрост имаше в тези стихове, всички познания на най-мъдрите бяха събрани тук, чисти като меда, събиран от пчелите. Не, не трябваше да се пренебрегва мощта на познанията, събрани тук и запазени от безброй поколения мъдри брамини. Но къде бяха брамините, къде жреците и мъдреците, къде изкупих ???(елите на грехове)?, на които се бе удало не само да опознаят, но и да живеят според това най-дълбоко познание? Къде беше Вещият, който би могъл чрез заклинания да изтръгне пребиваването си в Атман от съня в бодърствуването, в живота, във всяка крачка, в думите и делата? Сидхарта познаваше много достойни брамини, баща си преди всичко, непорочния, учения, най-достопочтения. Баща му бе достоен за преклонение: благородно и смирено бе държанието му, животът му бе чист, словото му бе мъдро, светли и възвишени бяха мислите му. Но и той, който толкова знаеше, живееше ли в блаженство, намерил ли бе покой, или беше един от онези, които търсят и жадуват истината? Не трябваше ли той отново и отново да засища жаждата си от свещените извори — от книгите, от лъкатушната реч на брамините? Защо и той, безукорният, трябваше всеки ден да се отмива от грехове, всеки ден да се очиства отново и отново. Нима Атман не беше в него, нима изворът на изворите не беше в собственото му сърце? Той, изворът на изворите, трябваше да бъде намерен в собственото Аз, него човек трябваше да притежава. Всичко останало бе само търсене, лутане по обиколни пътища, заблуда. Такива бяха мислите на Сидхарта, това бе жаждата му, това бе мъката му.
Той често си повтаряше думите от упанишадата Чхандогия:72 „Брахман73 е сатиям, сиреч истински. Който знае това, той всеки ден навлиза в небесния свят.“ Често пъти небесният свят му се струваше близък, но той никога не бе успял да го достигне, никога не бе засищал напълно жаждата си. И от всички мъдри и най-мъдри люде, които познаваше и от чийто поучения се ползваше, нямаше нито един, който да бе изцяло постигнал този небесен свят, който да бе до край утолил вечната си жажда.
— Говинда — рече Сидхарта на приятеля си, — мили Говинда, ела с мен под банановото дърво, нека се отдадем на съзерцание.
Те отидоха под банановото дърво и седнаха — Сидхарта при него, а двадесет крачки по-нататък Говинда. И докато сядаше, готов да изрече Ом, Сидхарта прошепна стиха:
— Ом е лък, стрела е душата, Брахман е цел на стрелата; да се улучи трябва на всяка цена.
Когато определеното време за съзерцание изтече, Говинда стана. Вечерта бе настъпила, вече бе време за привечерното свещено къпане. Той извика името на Сидхарта.
Сидхарта не отговори. Сидхарта седеше вглъбен, очите му гледаха съсредоточено към една далечна цел. Върхът на езика му се подаваше малко между зъбите. Той изглеждаше, че не диша. Така седеше той, потънал в съзерцание, вглъбен в Ом, с душа, устремена като стрела към Брахман.
Веднъж през града на Сидхарта минаха самани, пустинници, които отиваха на поклонение. Трима сухи, изнурени мъже, нито млади, нито стари, с прашни, окървавени плещи, почти голи, изгорели от слънце, съвсем самотни, чужди и враждебни към света, странници, мършави чакали в царството на хората. Подир тях вееше горещото благоухание на тиха страст, на разрушителното служене, на безмилостното обезсебяване.
Вечерта, след часа за съзерцание, Сидхарта каза на Говинда:
— Приятелю, утре призори Сидхарта ще отиде при саманите. Той ще стане самана.
Като чу тези думи, Говинда пребледня. Той съзря в застиналото лице на приятеля си решение непоколебимо като излетяла от лъка стрела. От пръв поглед Говинда разбра: „Ето началото, сега Сидхарта тръгва по своя път, съдбата му започва да пуска кълнове, а с неговата — и моята.“ И той пребледня като суха бананова кора.
— О, Сидхарта — извика той, — ще ти позволи ли баща ти?
Сидхарта го погледна като човек, който се пробужда. С бързината на стрела той надникна в душата на Говинда и съзря в нея уплахата, съзря и предаността.
— О, Говинда — каза той тихо, — нека не хабим думите напразно. Утре с настъпването на деня ще започна живота на самана. Не говори повече за това.
Сидхарта влезе в стаичката, където баща му бе седнал на рогозка, спря зад гърба му и остана там прав, докато баща му почувства, че някой стои зад него.
И каза браминът:
— Ти ли си, Сидхарта? Кажи за какво си дошъл.
Сидхарта каза:
— С твое позволение, татко. Дойдох да ти кажа, че искам да напусна къщата ти и да отида при отшелниците. Искам да стана самана. Нека баща ми не бъде против това.
Браминът мълчеше, мълча толкова дълго, че звездите преминаха край малкия прозорец и техните съзвездия се промениха преди да се свърши мълчанието в стаичката. Безмълвен и неподвижен стоеше със скръстени ръце синът, безмълвен и неподвижен седеше бащата върху рогозката, а звездите отминаваха по небосклона. И рече бащата:
— Не прилича на брамин да говори остри и гневни думи. Но недоволство изпълва сърцето ми. Не бих желал втори път да чуя тази молба от устата ти.
Браминът стана бавно. Сидхарта стоеше ням, със скръстени ръце.
— Какво искаш? — попита бащата.
Сидхарта каза:
— Ти знаеш.
Недоволен, бащата излезе от стаичката, потърси леглото си и си легна.
След час, понеже сънят не спохождаше очите му, браминът стана, пораздвижи се и излезе от къщата. Той надникна през малкия прозорец на стаичката и видя Сидхарта, който продължаваше да стои със скръстени ръце, неподвижен. Светлата му горна дреха се белееше в полумрака. Обзет от безпокойство, бащата се върна в леглото.
След още един час, в който сънят не докосна очите му, браминът отново стана, поразтъпка се, излезе от къщата и видя, че месечината бе изгряла. Той надникна през прозореца на стаичката и видя, че Сидхарта стоеше неподвижен, със скръстени ръце, а върху голите му колене се отразяваше светлината на месечината.
Изпълнен с грижа, бащата се върна при леглото.
И пак дойде след час, дойде и след два часа, надничаше през малкото прозорче, и виждаше Сидхарта, който стоеше в полуздрача на светлината на месечината и звездите, и се връщаше пак от час на час, мълком, поглеждаше в стаичката, виждаше Сидхарта, виждаше неподвижно стоящия, и сърцето му се изпълни с гняв, сърцето му се изпълни с безпокойство, изпълни се с боязън, изпълни се с мъка.
И в последния нощен час, преди да настъпи денят, той се върна пак, влезе в стаичката и видя стоящия момък, който му се стори голям и чужд.
— Сидхарта, — каза той, — какво чакаш?
— Ти знаеш.
— Все така ли ще стоиш и ще чакаш, докато стане ден, обед, вечер?
— Ще стоя и ще чакам.
— Ще се измориш, Сидхарта.
— Ще се изморя.
— Ще заспиш, Сидхарта.
— Няма да заспя.
— Ще умреш, Сидхарта.
— Ще умра.
— И предпочиташ да умреш, но да не послушаш баща си?
— Сидхарта винаги е слушал баща си.
— Тогава ще се откажеш от желанието си.
— Сидхарта ще направи каквото каже баща му.
Първият отблясък на деня нахлу в стаичката. Браминът видя, че коленете на Сидхарта леко треперят, но по лицето му той не съзря трепет, очите му гледаха надалеч. Тогава бащата усети, че Сидхарта вече не е при него и в родината си, че той го е напуснал.
Той докосна рамото на Сидхарта.
— Ти — рече той, — ще отидеш в гората и ще станеш самана. Ако намериш в гората блаженство, ела и го сподели. Ако намериш разочарование, върни се пак, за да принасяме заедно жертви на боговете. А сега иди и целуни майка си и й кажи, че тръгваш. За мен обаче е време да отида при реката и да направя първото си свещено къпане.
Той свали ръката си от рамото на сина си и излезе. Сидхарта се олюля, когато се опита да тръгне, но овладя тялото си, поклони се на баща си и се отправи към майка си, за да стори каквото бе поръчал баща му.
Когато при първия блясък на деня той бавно, с вдървени нозе напусна тихия още град, при последната колиба се надигна една сянка, която се бе свила там, и се присъедини към поклонника — Говинда.
— Ти дойде — каза Сидхарта и се усмихна.
— Дойдох — каза Говинда.
ПРИ САМАНИТЕ
Вечерта на същия ден те настигнаха отшелниците, мършавите самани, и им предложиха да ги придружават и да им се подчиняват. Бяха приети.
Сидхарта подари облеклото си на един беден брамин, когото срещна на пътя. Останаха му само срамният пояс и неушитото наметало, което имаше цвят на пръст. Хранеше се само веднъж на ден, никога готвено. Постеше петнадесет дни. Постеше двадесет и осем дни. Плътта по бедрата и страните му се стопи. Горещи сънища пламтяха в разширените му очи, на изсъхващите му пръсти растяха дълги нокти, а на брадата му — сухи, остри косми. Погледът му ставаше леден, когато срещнеше жени; устните му се свиваха от презрение, когато минаваше през някой град с добре ???(облече-ко)? те говореха за друго, освен за онези неща, които служенето и упражненията изискваха. Понякога двамата отиваха в селата, за да изпросят храна за себе си и за своите учители.
— Как мислиш, Говинда, — запита веднъж Сидхарта, когато пак отиваха да просят, — как мислиш, напреднахме ли? Постигнахме ли желаното?
Говинда отвърна:
— Ние учихме и продължаваме да учим. Ти ще станеш прочут самана, Сидхарта. Бързо усвояваш всяко упражнение, често старите самани ти се възхищават. Някой ден ти ще станеш светец, Сидхарта.
Сидхарта каза:
— Приятелю мой, аз мисля другояче. Това, което до днес научих при саманите, о, Говинда, можех по-лесно и по-бързо да го науча във всяка кръчма в квартала на блудниците, каруцарите и зароиграчите.
Говинда каза:
— Сидхарта се шегува с мен. Как сред онези клетници щеше да се научиш на съзерцание, на спиране на дъха, на надделяване на глада и болката?
Като че говореше на себе си, Сидхарта съвсем тихо промълви:
— Какво е съзерцанието? Какво е напускането на тялото? Какво е спирането на дъха? Това е бягство от нашето Аз, краткотрайно освобождаване от мъката да бъдем онова, което сме, мимолетна упойка срещу болките и безсилието на живота. Същото бягство, същото опиянение намира воловарят в хана, когато пие няколко чаши оризово вино или прекипяло кокосово мляко. Тогава той не усеща себе си, тогава той не усеща вече страданията на живота, тогава той е безчувствен към всичко. Така заспал над чашата си с оризово вино, той намира същото, което намират Сидхарта и Говинда, когато след дълги упражнения излизат от тялото си и пребивават извън своето аз. Така е, о, Говинда!
Говинда подзе:
— Така казваш, о, приятелю, и знаеш, че Сидхарта не е нито воловар, нито пияница, а самана. Наистина, пияницата намира упоение, намира за кратко прибежище и спокойствие, но след това той се завръща от бляна в предишното си живеене, без да е станал по-мъдър, без да се е изкачил с няколко стъпала по-нагоре.
А Сидхарта продума с усмивка:
— Не зная, никога не съм бил пияница. Но зная, че аз, Сидхарта, намирам в съзерцанието само за кратко време упоение, и че съм също толкова далеч от мъдростта и спасението, колкото е детето в майчината утроба, това зная аз, о, Говинда, това зная.
И друг един път, когато Сидхарта и Говинда напуснаха гората, за да изпросят в селото храна за братята и учителите си, Сидхарта почна да говори и каза:
— Е, Говинда, на правия път ли сме? Приближаваме ли се вече към познанието? Не се ли движим отново в кръг — ние, които искаме да се изтръгнем от кръговрата?
Говинда каза:
— Ние много научихме, Сидхарта, много още ни остава да научим. Ние не се движим в кръг, ние се движим нагоре, кръгът е спирала, и много стъпала вече изкачихме.
Сидхарта отвърна:
— На колко години смяташ, че е най-старият ни самана, нашият достоен учител?
Говинда каза:
— Може би на шестдесет години да е нашият старей.
А Сидхарта отвърна:
— Вече е на шестдесет години и още не е достигнал нирвана.74 Той ще стане и на седемдесет, и на осемдесет, ти и аз също да, за мъдреца от рода Шакия. Той притежавал, казваха поклонниците му, пълно познание, спомнял си предишните си съществувания, бил достигнал нирвана и никога вече нямало да се върне в кръговрата, никога повече нямало да се потопи в мътния поток на въплъщенията. За него се носеха великолепни и невероятни слухове — извършил бил чудеса, надвил дявола, разговарял с боговете. Ала враговете му и неверниците говореха, че този Гаутама бил суетен изкусител, прекарвал дните си в охолство, презирал жертвоприношенията, бил невеж и не познавал нито религиозните упражнения, нито богоотдадените самоизтезания.
Сладостно звучеше преданието за Буда, очарование искреше от неговите думи. Светът беше болен, трудно бе да се понася животът — а тук, като че избликваше извор, като че ехтеше зов на вестител, изпълнен с утеха, блаженство и благородни обещания. Навсякъде, където стигнеше мълвата за Буда, във всичките земи на Индия младежите се заслушваха с трепет, усещаха копнеж, усещаха надежда, и всеки поклонник и чужденец бе добре приет между синовете на брамините в градовете и селата, ако носеше вест за него, за Възвишения, за Шакиямуни75.
Това предание бе стигнало и до саманите в гората, до Сидхарта и до Говинда — бавно, капка по капка, и всяка капка бе натежала от надежди и съмнения. Те говореха малко за него, защото най-старият от саманите бе враждебен на това предание. Той бе чул, че наричаният Буда по-рано бил отшелник и живеел в гората, но после се върнал към охолния живот и светските страсти, затова и не искаше да чуе за Гаутама.
— О, Сидхарта, — каза веднъж Говинда на приятеля си, — днес бях в селото и един брамин ме покани да вляза в къщата му; там бе пристигнал един брамински син от Магада.76 Той видял с очите си Буда и слушал проповедта му. Истина ти казвам, дъхът преряза гърдите ми и си помислих: „да бих могъл и аз, да можехме и ние двамата, Сидхарта, да доживеем часа, в който да чуем учението от устата на този съвършен!“ Кажи, приятелю, не искаш ли да отидем там и да чуем учението от устата на Буда?
Сидхарта каза:
— О, Говинда, винаги съм мислел, че Говинда ще остане при саманите, винаги съм вярвал, че целта му е да стане на шестдесет и седемдесет години и все повече да се отдава на изкуството и упражненията, които красят самана. Но ето че твърде малко съм познавал Говинда, твърде бегло съм долавял сърцето му. Сега, изглежда, ти, скъпи, искащ да поемеш по нов път и да отидеш там, където Буда проповядва учението си?
Говинда каза:
— Ти се подиграваш. Подигравай се, Сидхарта. Но нима в теб не се събуди желание и страст да чуеш това учение? Не ми ли каза веднъж, че няма да вървиш дълго по пътя на саманите?
Тогава Сидхарта се усмихна по своему, а в гласа му се прокрадна сянка от скръб и сянка от подигравка, и каза:
— Така е, Говинда, добре говориш и добре си спомняш. Но да би си спомнил и за другото, което си слушал от мене — че съм се изморял от учения и учене, че малко вярвам на думите, които изговарят учителите. И все пак, драги, готов съм да чуя онази проповед, макар че в сърцето си мисля, че ние вече сме вкусили най-добрия плод на това учение.
Говинда каза:
— Готовността ти радва сърцето ми. Но кажи ми как е възможно това? Как би могло учението на Гаутама, преди да сме го чули, да ни е дало най-добрия си плод?
Сидхарта каза:
— О, Говинда, нека се ползваме от този плод! Но този плод, за който вече можем да благодарим на Гаутама, се състои в това, че ни подтикна да се отделим от саманите! Дали ще ни даде и нещо по-добро, приятелю, нека да изчакаме това със спокойствие в сърцата.
Още същия ден Сидхарта съобщи на старея на саманите решението си да го напусне. Той съобщи това на старея с благопристойност и скромност, които подобават на по-младия, на ученика. Стареят на саманите обаче се разяри, че двамата юноши искат да го напуснат, разкрещя се и изрече хулни думи.
Говинда се изплаши и смути, но Сидхарта сведе устните си към ухото на Говинда и му прошепна:
— Сега ще покажа на старея, че съм научил нещо при него.
Като застана близо до старея и се съсредоточи, той долови погледа му със своя поглед, овладя го, принуди стареца да занемее, отне му волята, подчини и на своята воля, заповяда му безгласно да върши онова, което желаеше от него. Стареят занемя, очите му се втренчиха, волята му го напусна, ръцете му увиснаха, загубил сили — той се предаде на магията на Сидхарта. А мислите на Сидхарта завладяха старея на саманите, той трябваше да изпълни всичко, каквото му повеляваха. Старецът се поклони няколко пъти, извърши няколко благославящи движения и със заекване изрече благочестиво пожелание за добър път. Юношите отвърнаха с благодарност на благопожеланието и поклоните и като поздравиха, поеха пътя си. По пътя Говинда каза:
— О, Сидхарта, ти научи при саманите повече, отколкото предполагах. Трудно е, много е трудно да се омагьоса стар саман. Ако бе останал при тях, скоро щеше да се научиш да ходиш и по водата.
— Не желая да ходя по водата — рече Сидхарта. — Нека старите самани се утешават с тези изкуства.
ГАУТАМА
Всяко дете в град Савати77 знаеше името на Възвишения Буда и всяка къща бе готова да дава щедро милостиня на учениците на Гаутама, на просещите мълчаливо. Близо край града се намираше любимото място на Гаутама, горичката Иетавана, която богатият търговец Антапиндика, преданият поклонник на Възвишения бе подарил нему и на учениците му.
Към това място водеха всички разговори и отговори, стигнали до ушите на двамата млади отшелници, търсещи Гаутама. Когато стигнаха град Савати, още пред първата къща, пред чиято врата бяха застанали да искат милостиня, предложиха им храна, и те и приеха, а Сидхарта попита жената, която му и поднесе:
— О, милостива жено, много ни се иска да узнаем къде пребивава Буда, Достойния, защото двамата сме самани от гората, и дойдохме да видим него, Съвършения, и да чуем учението от устата му.
Жената каза:
— Тъкмо на място сте попаднали, о, самани от гората. Знайте: в Иетавана, в градината на Антапиндика пребивава Възвишения. Вие, странници, можете да прекарате там нощта, защото там има място дори за безбройното множество хора, което се стича, за да чуе от устата му учението.
Говинда се зарадва и радостно възкликна:
— Тогава сме постигнали целта си и пътят ни свършва! Но кажи ни, майко на поклонниците, познаваш ли Буда, видяла ли си го с очите си?
Жената каза:
— Много пъти съм виждала Възвишения. Много дни съм го гледала как върви из улиците мълчалив, с жълто расо, как мълчаливо подава паничката си пред вратите за милостиня и как си тръгва с пълна паничка.
Говинда слушаше в захлас и му се искаше още много да пита и много да узнае. Но Сидхарта го подкани да продължат пътя си. Те благодариха и тръгнаха; доринямаше нужда да питат за посоката, защото много поклонници и монаси от общината на Гаутама се бяха запътили към Йетавана. Когато пристигнаха там през нощта, те завариха там една шумна върволица от хора, които търсеха и получаваха подслон. Двамата самани, свикнали с живота в гората, бързо и безшумно намериха прибежище, където почиваха до сутринта.
При изгрев слънце те забелязаха с учудване каква голяма тълпа от вярващи и любопитни бе нощувала тук. По всички пътеки из прекрасната горичка сновяха монаси в жълти одежди, сядаха тук и там под дърветата, вглъбени в размисъл или в духовна беседа; като някакъв град изглеждаха сенчестите градини, изпълнени с хора, които жужаха като кошер; по-голямата част от монасите се отправиха с панички в ръка към града, за да съберат за обед храна, единствената им през целия ден. И самият Буда, Просветления, всяка сутрин отиваше да проси милостиня.
Сидхарта го видя и го позна веднага, като че някой бог да бе му го посочил. Видя го да върви смирено като скромен човек в жълта дреха, който носи в ръка паничката си за милостиня. — Погледни! — тихо каза Сидхарта на Говинда. — Този е Буда. Говинда внимателно погледна монаха в жълтата дреха, който по нищо не се отличаваше от стотиците монаси наоколо. Скоро и Говинда усети, че е той. И двамата го последваха, без да го изпускат от очи.
Буда вървеше смирено по пътя си, праведното му лице не бе нито тъжно, нито весело, той изглеждаше, че се усмихва, но някак вътре в себе си със скрита усмивка, смирено и кротко, подобен на здраво дете той вървеше, носеше дрехата си и поставяше стъпалото си като всички монаси, по точно определен начин. Ала лицето и стъпките му, смирено наведеният му поглед, смирено отпуснатата му ръка и всеки неин пръст излъчваха покой, издаваха съвършенство. Той не търсеше, не подражаваше, дишаше кротко, с неповяхващо спокойствие, с неугасима светлина, с ненарушим мир.
Така вървеше Гаутама към града, за да събира милостиня, и двамата сами го разпознаха по спокойствието, по смирения му образ, който не издаваше никакво търсене, никакво искане, никакво подражание, никакво усилие, а само светлина и покой.
— Днес ще чуем неговото учение от устата му — каза Говинда.
Сидхарта не отговори. Той не изпитваше кой знае какъв интерес към учението му, не вярваше, че от него ще научи нещо ново, защото както той, така и Говинда много пъти вече, макар и чрез други хора, бяха слушали за учението на Буда. Но се вгледа внимателно в главата на Гаутама, в раменете, в краката му, в смирено отпуснатата му ръка и му се стори, че всяка частица от всеки пръст на тази ръка беше учение, че от нея говори, диша, ухае, сияе истината. Този мъж, този Буда беше праведен до движението на последния си пръст. Този човек беше светец. Сидхарта никога не бе почитал и обичал някого повече от този човек.
Двамата последваха Буда до града и се върнаха мълчешком, защото те самите бяха решили да се въздържат през този ден от храна. Те видяха как Гаутама се връща, видяха го да се храни сред учениците си — онова, което изяде, не би заситило и птичка, — видяха го и как се оттегли в сянката на манговите дървета.
Ала вечерта, когато горещината намаля и всички се оживиха, и се събраха, те чуха Буда да проповядва. Те чуха гласа му, който също бе съвършен, напълно спокоен, изпълнен с мир и покой. Гаутама проповядваше учението за страданието, за началото на страданието, за начина, по който то може да се отстрани. Тихата му реч течеше спокойно и ясно. Страданието беше животът, животът бе пълен със страдание, но спасение от страданието съществуваше: спасение намира всеки, който следва пътя на Буда. С кротък, но твърд глас говореше Възвишения, проповядваше четирите главни начала, учеше пътя на осемте посоки, проповядваше търпеливо, даваше примери, правеше повторения, светло и тихо се разнасяше гласът му над слушателите, като сияние, като небе, обсипано със звезди.
Когато Буда свърши проповедта си, нощта бе настъпила вече, мнозина поклонници се приближиха до него и молеха да бъдат приети в братството му, да бъдат приобщени към неговото учение. И Гаутама ги прие, като им каза:
— Вече ви е известно учението, разбрахте го правилно. Елате и живейте в святост, сложете край на всяко страдание.
Изведнъж пристъпи напред и стеснителният Говинда и каза:
— И аз търся спасение при Възвишения и учениците му — и помоли да бъде приет между учениците. И бе приет.
Веднага след като Буда се оттегли за нощна почивка, Говинда се обърна към Сидхарта и му каза пламенно:
— Сидхарта, нямам право да те коря. Ние и двамата слушахме неговата проповед. Говинда чу проповедта и потърси спасение при нея. А ти, достолепни, не искаш ли и ти да поемеш пътя на спасението? Защо се колебаеш, какво чакаш още?
Когато чу думите на Говинда, Сидхарта се сепна като от сън. Той гледа дълго Говинда в лицето. После тихо, без присмех в гласа, му рече:
— Говинда, приятелю мой, днес ти направи крачката, днес избра пътя. О, Говинда, винаги си ми бил приятел, винаги си вървял на крачка след мек. Често си мислех: „Няма ли и Говинда поне веднъж да направи сам крачка, воден от повелята на собствената си душа?“ Ето, ти стана мъж и сам избра пътя си. Пожелавам ти да го извървиш до край, о, мой приятелю! Дано намериш спасението!
Говинда, който не успя напълно да разбере казаното, повтори въпроса си с нетърпелив глас:
— Моля те, драги, — говори! Кажи ми, че не може да бъде инак — че и ти, моят мъдър приятел, ще потърсиш спасение при Възвишения Буда!
Сидхарта сложи ръка на рамото на Говинда:
— Ти не чу благопожеланието ми, о, Говинда! Повтарям го:
Пожелавам ти да извървиш този път до край! Дано намериш спасението.
В този миг Говинда разбра, че приятелят му го е изоставил, и очите му се насълзиха:
— Сидхарта! — извика той с тъга.
Сидхарта се обърна към него приятелски:
— Не забравяй, Говинда, че вече принадлежиш към самаиите на Буда! Ти се отказа от родината и родителите си, от родословие и имущество, отказа се от волята си, отказа се от приятелството. Това го налага учението, това го иска Възвишения. И ти сам го пожела. Утре, Говинда, аз ще те напусна.
Още дълго приятелите се лутаха из горичката, дълго лежаха, а сънят все не ги спохождаше. Говинда отново и отново молеше приятеля си да му каже защо не иска да приеме учението на Гаутама, каква грешка съзира в това учение. Ала Сидхарта не му даваше отговор, а само казваше:
— Бъди доволен, Говинда. Много е мъдро учението на Възвишения. Как бих могъл да открия в него грешка?
В ранни зори един от последователите на Буда, един от най-старите негови монаси, прекоси градината и събра край себе си всички, които наскоро се бяха приобщили към учението, за да ги облече в жълти одежди и да ги запознае с новите им задължения. Тогава Говинда остави приятеля от младостта си, като още веднъж го прегърна, след това се присъедини към шествието на оглашените.
А Сидхарта, потънал в размисъл, продължи да се лута из горичката. Тогава той срещна Гаутама, Възвишения, и като го поздрави със страхопочитание, забеляза, че погледът на Буда бе изпълнен с доброта и смирение, момъкът се възрадва и поиска разрешение от Възвишения да говори. Възвишения кимна мълком с глава в знак на одобрение.
— О, Възвишени, вчера ми бе дадено да чуя чудотворното ти учение. Извървях заедно с приятеля си дълъг път, за да чуя мъдрите ти думи. Сега приятелят ми ще остане при твоите ученици, за да намери спасение, а аз ще продължа странстването си.
— Имаш право на това — кротко отвърна Възвишения.
— Зная, че говоря дръзко, — продължи Сидхарта, — но не бих желал да напусна Възвишения, преди искрено да му споделя мислите си. Би ли ме дарил Достойния с миг внимание?
Буда кимна в знак на позволение.
Сидхарта каза:
— О, Достолепни, учението ме удиви най-вече с едно. Всичко в него е напълно ясно, доказано: ти показваш света като една съвършена, непрекъсната, вечна верига от причини и следствия. Никога това не е изричано по-ясно, никога не е представяно по-неоспоримо. Сърцето на всеки брамин наистина трябва да тупти по-силно, когато гледа света през твоето учение, като съвършена последователност, без празноти, бистър като кристал, неподвластен както от случая, така и от боговете. Дали той е добър или лош, дали животът в него представлява страдание или радост, това е без значение, може би е съвсем несъществено, ала целостта на живота, връзката между всичко, което се случва, това че всичко велико и дребно е обхванато от един и същи поток, от един и същи закон на причините, на пораждането и умирането — всичко това, о, Съвършени, ясно се откроява във възвишеното ти учение. Ала според твоето учение това единство и тази неотменна последователност все пак се прекъсват в едно място, през една малка пролука в този свят на единството прониква нещо чуждо, нещо ново, което по-рано не е съществувало и не може да бъде доказано: това е учението ти за надмогването на света, за спасението. Но с тази малка пролука, с това незабележимо прекъсване целият единен и вечен световен закон се отменя и рухва. Прости ми, че изговарям това възражение.
Гаутама го изслуша без да промълви дума, без да трепне. С милостивия си, внимателен и ясен глас Съвършения каза:
— О, брамински сине, ти чу учението ми, хвала ти, че тъй дълбоко си размишлявал над него. Ти намери в него една празнина, една грешка. Размишлявай по-нататък над нея. Но позволи ми, жадни за знание човече, да те предупредя, да се пазиш от гъсталака на мненията и от спора за думите. Мненията не са важни. Те могат да бъдат верни и грешни, умни или глупави. Всеки може да ги признае или отхвърли. Но учението, което изслуша от мен, не е мнение и целта му не е да обясни света на любознателните. То има друга цел: целта му е избавлението от страданията. Това учи Гаутама и нищо друго.
— Не ми се сърди, о, Възвишени! — каза момъкът. — Не за да споря с теб, да споря с думи, изговорих това. Вярно е, че мненията не са важни, но позволи ми да кажа още нещо: нито за миг не съм се съмнявал в теб. Нито за миг не съм се съмнявал, че ти си Буда, че си стигнал най-високата цел, който са тръгнали да търсят хиляди брамини и брамински синове. Ти си намерил спасението от смъртта. Намерил си го чрез собственото си дирене по своя си път, чрез вглъбяване, чрез съзерцание, чрез познание, чрез просветление. Ти не си го намерил чрез учението. Това исках да кажа, о, Възвишени, — никой не може да постигне избавлението чрез учение! О, Достойни, никому не ще успееш да разкриеш и да споделиш чрез учението какво си изпитал в часа на своето просветление. Безкрайно ценно е учението на просветления Буда, той учи мнозина да живеят праведно, да отбягват злото. Ала едно нещо не притежава това ясно, това достойно за следванеучение: липсва му тайната на онова, което Възвишения сам е преживял. Самият той, между стотиците хиляди. Това е, което мислех и разбрах, когато чух учението ти. Само за това ще продължа пътя на отшелничеството — не за да търся по-добро учение, защото зная, че няма такова, а за да се отделя от всяко учение и всички учители и сам да постигна целта си или да умра. Но аз често ще си спомням деня и часа, о, Възвишени, когато очите ми видяха един светец.
Погледът на Буда бе кротко сведен към земята, а непроницаемото му лице сияеше смирено в пълно равнодушие.
— Дано мислите ти не се окажат заблуда — каза достойният за почит. — Дано стигнеш целта си. Но кажи ми, забеляза ли рояка на моите самани, на множеството ми братя, които подириха убежище в учението ми? И вярваш ли, далечни чужденецо, че за тях ще е по-добре да изоставят учението и да се върнат към светския живот и суетните страсти?
— Стоя далече от такава мисъл! — извика Сидхарта. — Дано всички останат верни на учението ти и дано всички постигнат целта си! Не е и по сърцето ми да обсъждам живота на другите. Сам себе си трябва да проумея, да поправям, да преодолявам. Спасение от своето Аз търсим саманите, о, Възвишени. Ако стана твой ученик, о, Достопочтени, страхувам се, че моето Аз само привидно може да намери покой и спасение, а всъщност да продължи да живее и да расте — защото тогава учението, любовта ми към теб, братството на монасите и следовниците биха станали мое Аз!
С лека усмивка, с непоколебима яснота и дружелюбност Гаутама погледна чужденеца в очите и с едва доловим жест се сбогува.
— Мъдър си, о, самана! — каза Достойния. — Говориш мъдро. Но се пази от прекалената мъдрост!
Буда продължи пътя си, а погледът му и леката му усмивка се запечатаха завинаги в паметта на Сидхарта.
„Досега не съм виждал друг човек така да гледа, да се усмихва, да седи, да крачи — мислеше си той. — И аз бих желал да мога така да гледам, да седя и да крача така свободно, така почтено, така потайно, така открито, така детски и така тайнствено. Така гледа и крачи само онзи, който наистина е проникнал сам в себе си. И аз ще се опитам да проникна в най-съкровеното на моето Аз.
Видях човек — мислеше си Сидхарта, — един единствен човек, пред когото трябваше да сведа очи. Пред никого другиго вече не ще ги сведа. Никое учение повече не ще ме примами, след като учението на този човек не направи това.
Ограби ме Буда — мислеше си Сидхарта, — той ме ограби и с още по-голяма мяра ме дари. Отне ми приятеля, който вярваше в мен и който сега вярва в него, който бе моя сянка и който сега е сянката на Гаутама. Дари ме обаче с мен самия, подари ми Сидхарта.“
ПРОБУЖДАНЕТО
Когато Сидхарта напусна горичката, в която останаха Буда, Съвършения, и Говинда, той почувства, че в тази горичка остава и досегашният му живот, и че той се отделя от него. Докато бавно се отдалечаваше, той размишляваше над това усещане, което изцяло обзе мислите му. Размишляваше вглъбен, като през дълбока вода се спускаше до дъното на това усещане, до там, дето лежат причините, защото му се стори, че тъкмо това е истинското мислене и че само така усещанията могат да се превърнат в познания, да не се разпиляват, а да станат съществени, и да започнат, да излъчват онова, което е в тях. Такива бяха мислите на Сидхарта, докато се отдалечаваше с бавни крачки. Той усети, че не е вече младеж, а че е станал мъж. Усети, че нещо го е напуснало, както змията бива напусната от старата си кожа, че вече в него не съществуваше онова, което го бе съпътствало през цялата му младост и представляваше част от него: желанието да има учители и да се подчинява на учители. Последния учител, когото бе срещнал по пътя си, най-възвишения и най-мъдрия, най-сияйния, Буда, и него бе напуснал, и от него трябваше да се отдели, защото не можеше да приеме учението му.
Замислен, Сидхарта забави още повече крачките си и се запита: „Но какво е това, което желаеше да узнаеш от ученията и от учителите и на което самите онези, които упорито те учеха, все пак не успяха да те научат?“ И сам си отговори: „Това беше смисълът на моето Аз, който исках да проумея. Това беше моят Аз, от който исках да се отделя и който исках да надмогна. Но не успях да го надмогна, успях само да го измамя, да избягам и да се скрия от него. Наистина, нищо друго не е занимавало по-упорито мислите ми от моето Аз, тази загадка, че съм жив, че съм единствен и отделен от всички останали, че съм Сидхарта! Но за нищо друго в света не зная по-малко, отколкото за себе си, за Сидхарта!“
Обзет от тази мисъл, Сидхарта още повече забави крачките си и се спря. Изведнъж тази мисъл породи нова, която бе следната: „За това, че не зная нищо за себе си, че Сидхарта за мен си остана все така чужд и непознат, за това съществува една единствена причина: аз се страхувах и бягах от себе си. Търсех Атман, търсех Брахман, исках да разкъсам и да разделя своето Аз, за да намеря в най-непознатата вътрешност ядката на всички черупки, Атман, живота, божественото, крайното. Ала сам изгубих себе си.“
Сидхарта отвори очи и се озърна наоколо, усмивка озари лицето му и едно дълбоко чувство на пробуждане от дългите сънища го разтърси до пръстите на краката му. Изведнъж той започна да тича, тичаше бързо, като мъж, който следва делата си.
„О, — помисли си той и пое дълбоко дъх, — вече няма да оставя Сидхарта да ми се изплъзне. Отсега нататък не искам да започвам мислите и живота си с Атман и със страданията на света. Не искам повече да се убивам и разкъсвам на парчета, за да намеря зад развалините една тайна. Нито Йогаведа, нито Атха-рававеда,78 нито отшелниците, нито някакво учение ще ме учат занапред. Ще уча сам при себе си, сам ще си ще бъда ученик, ще опозная сам себе си и тайните на Сидхарта.“
Огледа се наоколо така, като че за първи път виждаше света. Красив беше светът, пъстър беше светът, странен и загадъчен беше светът!
Тук грееше синева, там жълтееше нещо, по-нататък се ширваше зеленото море на тревите, в небето плуваха облаците, реките ромоляха, планината бе неподвижна; всичко бе красиво, всичко бе загадъчно и вълшебно и сред всичко това бе Сидхарта — пробудил се и тръгнал към себе си. Всичко това, жълтият и синият цвят, реката и планината, за първи път проникваха в погледа на Сидхарта. Те не бяха вече магията на Мара,79 не бяха безсмисленото и случайно разнообразие на земния свят, презиран от потъналия в размисъл брамин, който пренебрегва разнообразието и търси единството. Синевата бе синева, реката бе река, и макар че и в синевата, и в реката, и в Сидхарта живееше скрито единното и божественото, все пак това беше същността и смисълът на божественото, тук да се жълтее пясъкът, там да грее синевата, горе да бъде небето, под него да стои планината, а тук Сидхарта. Смисълът и съществуването не се намираха някъде отвъд нещата, те бяха в тях, във всичко.
Булото на Майя,80 не бяха вече ???(май част от текста е пропусната)?
„Колко съм бил сляп и глух! — мислеше си той и крачеше бързо. — Когато някой чете нещо написано, чийто смисъл се опитва да проумее, той не пренебрегва знаците и буквите, не ги нарича измама, случайност или негодна обвивка, чете ги, изучава ги, обича ги — буква по буква. Ала аз, като исках да прочета книгата на света и книгата на собственото си същество, аз, подведен от един въображаем смисъл, презирах буквите и знаците, наричах света на явленията измама, наричах взора и езика си случайни и нищожни явления. Не, това вече е минало, аз се пробудих, наистина се пробудих и едва днес се родих.“
Потънал в тези размисли, Сидхарта изведнъж се спря, като че змия лежеше на пътя му. Внезапно му стана ясно и нещо друго: наистина пробуден и новороден, той трябваше да започне живота си отново и съвсем отначало. Когато същата тази сутрин напусна горичката Йетаваиа, горичката на Възвишения, пробудил се вече, вече на път към себе си, обзе го желание, пък и му се струваше естествено и разбиращо се от само себе си, след годините на странстване да се завърне в родния си дом и при баща си. Но едва сега, в този миг, когато застина, сякаш змия бе изпълзяла на пътя му, той се пробуди и разбра: „Аз не съм вече онзи, който съм бил, не съм вече отшелник, не съм вече жрец, не съм вече брамин. Какво да правя у дома, при баща си? Да уча? Да принасям жертви? Да съзерцавам. Това вече е минало, то вече не стои на моя път.“
Сидхарта спря неподвижен и за миг, колкото трае едно дихание, сърцето му се смрази, той усети, че е съвсем сам, че сърцето му мръзне в гърдите като малко животно, като птица или зайче. Години на ред не бе имал родина, но не бе почувствал загубата й. Сега и чувстваше. Винаги, дори и при най-дълбокото си вглъбяване, бе усещал, че е син на баща си, че е брамин от знатен род, че е жрец. Сега вече бе само Сидхарта, пробуденият Сидхарта и нищо повече. Пое си дълбоко дъх и за миг го полазиха студени тръпки. Нямаше по-самотен човек от него. Нямаше благородник, който да не принадлежи към благородниците, нямаше занаятчия, който да не принадлежи към занаятчиите, който да не намери подслон при тях, да не споделя живота им, да не говори езика им. Нямаше брамин, който да не се числи към брамините, който да не живее с тях; нямаше отшелник, който да не намери прибежище в съсловието на саманите; дори и най-отреклият се пустинник в глухите усои на гората не беше сам, и той принадлежеше към всичко наоколо, и той притежаваше своето съсловие, което за него бе родина.
Говинда беше станал монах и хиляди монаси му бяха братя, носеха одежди като неговите, говореха език като неговия. Но къде бе мястото на Сидхарта? Чий живот трябваше да сподели? Чий език трябваше да говори?
В този миг, когато светът се разтопи и почти изчезна около него, когато стоеше сам като звезда на небето, в този миг на студенина и отчаяние, Сидхарта се изправи по-твърд и по-силен от всякога, подчинил напълно своето Аз.
Той усети последната тръпка на пробуждането, последния спазъм на раждането, после закрачи отново. Вървежът му ставаше все по-бърз и по-нетърпелив, но краката му не го носеха към дома, не го връщаха при баща му, не го теглеха вече назад.
ВТОРА ЧАСТ
КАМАЛА
На всяка крачка по пътя си Сидхарта научаваше нови неща, защото животът му бе променен, а сърцето очаровано. Той виждаше отново слънцето да изгрява над гористата планина и да залязва зад далечния палмов бряг. Нощем виждаше подредбата на звездите по небосвода и сърпа на месечината, който плаваше като ладия из синевата. Виждаше дървета, звезди, животни, облаци, дъги, скали, треви, цветя, поточета и реки, блясъка на росата в утринните храсти, далечните високи планини, сини и бледи, сладкопойни птици, пчели, разголени от вятъра сребристи оризища. Всичко това, което се разкриваше в дивна пъстрота и в безброй образи, винаги е съществувало, слънцето и месечината винаги са светели, реките винаги са се плискали, пчелите винаги са жужели, но преди за Сидхарта всичко това бе само мимолетно примамливо було пред взора му, гледано с недоверие и орисано да бъде проникнато и унищожено от мисълта, тъй като не представлявате същност, а същността се намираше отвъд предела на видимото. Но сега свободният му взор се рееше отсам видимото, той го съзираше и разпознаваше, диреше собственото си място в този свят, не търсеше същността, съзерцаваше всичко по детски, без да се стреми да прехвърли границата отвъд. Прекрасни бяха месечината и звездите, реката и брегът, гората и скалата, козата бръмбарът, цветето и пеперудата!
Приятно и ведро бе да бродиш из света като току-що събудило се дете с доверчиви сетива, отворени за всичко. Другояче слънчевите лъчи милваха главата, другояче излъчваше прохлада горската сянка, друг бе вкусът на извора и потока, на тиквата и банана. Кратки бяха дните и нощите, всеки час отлиташе бързо, като платно по морската шир, а под платното плаваше кораб, пълен със съкровища, пълен с радости. Сидхарта видя стадо от маймуни да минава по високия свод от короните на дърветата, чу дивите му и хищни крясъци. Видя и един овен да гони овца, а после да й се възкачва. Той видя как в едно обрасло с тръстика езеро, гладната щука се спуска привечер срещу цял рояк блещукащи, малки рибки, които се стрелват страхливо из водата; сила и страст искряха от водовъртежите, които необузданият ловец оставяше след себе си.
Всичко това е съществувало винаги, но той не го беше забелязал, не беше се сливал с него. Сега обаче бе тук и бе част от него. Светлините и сенките прекосяваха погледа му, звездите и месечината плуваха през сърцето му.
Пътьом Сидхарта си спомни за всичко онова, което бе преживял в градината Йетавана, за учението, което бе чул там, за божествения Буда, за раздялата си с Говинда, за разговора си с Възвишения. Той си спомни думите, които бе казал на Възвишения, всяка дума си спомни и забеляза с учудване, че бе изрекъл неща, които въобще не е знаел. Онова, което бе казал на Гаутама, че съкровището на Буда и тайната му не е учението, а неизразимото и непредаваемото чрез учението, което той е преживял в часа на своето просветление — това бе състоянието, което бе тръгнал да търси, да преживява, и което сега започваше. Сега той трябваше сам себе си да изживее. Наистина той отдавна бе осъзнал, че същността му е Атман и че е същата вечна същината, от която бе Ерахман. Но никога не бе успял да намери изцяло същността си, защото бе искал да и хване с мрежата на мисълта. Нито в тялото, нито в играта на сетива бе това Аз, то не беше и в мислите, нито в разума, нито в заучената мъдрост, нито в заученото изкуство да се правят заключения и да се създават нови мисли въз основа на вече премисленото. Не, и този свят на мислите принадлежеше към този свят и не водеше до никаква цел, и когато се убиваше случайното Аз на сетивата, за сметка на него се издигаше случайното Аз на мислите и учеността. И мислите, и сетивата бяха красиви неща, и зад двете се криеше крайният смисъл, и двете заслужаваха да бъдат чути, и с двете заслужаваше да се играе, нито едното, нито другото не биваше да се пренебрегват, нито да се надценяват, и от двете трябваше да се възприемат тайните гласове на откровението.
Той не желаеше да се стреми към друго, освен към онова, към което му заповядваше да се стреми гласът, не искаше да се спира пред нищо, което не му сочеше гласът. Защо веднъж в часа на часовете Гаутама бе седнал под дървото бо,81 където получи просветление? Той бе чул глас, гласа на собственото си сърце, който му бе заповядал да подири отмора под това дърво, и не бе предпочел нито самоистезанията и жертвоприношенията, нито свещените къпания и молитвите, нито яденето и пиенето, нито съня и мечтанието, а се бе подчинил на гласа. Така да се подчинява не на някаква заповед отвън, а само на гласа, да бъде всякога готов за това подчинение, това бе хубаво, това бе необходимо, всичко останало не беше необходимо.
През нощта, докато спеше в сламената колиба на един лодкар, Сидхарта видя в съня си Говинда да стои пред него в жълтото си отшелническо облекло. Говинда изглеждаше покрусен и попита тъжно: „Защо ме напусна?“ Тогава той прегърна Говинда, притегли го към гърдите си и го целуна, но това вече не беше Говинда, а някаква жена, и от дрехата на жената се подаваше налята гръд, върху която Сидхарта лежеше и сучеше — млякото от тази гръд бе сладко и силно. То имаше вкуса на жена и на мъж, на слънце и гора, на животно и цвят, на всякакъв плод, на всякаква страст. То опияняваше и отнемаше съзнанието. Когато Сидхарта се събуди, сребристата река блещукаше пред вратата на колибата и от гората протяжно и дълбоко прозвуча зловещият крясък на кукумявка.
Когато започна денят, Сидхарта помоли лодкаря да го прехвърли през реката. Лодкарят подкара бамбуковия си сал и го прехвърли до отсрещния бряг. Широката река блестеше с червеникавите оттенъци от утринната зора.
— Красива е тази река — каза той на спътника си.
— Да — отвърна лодкарят, — много е хубава, аз и обичам повече от всичко. Често съм се вслушвал в нея, често съм се вглеждал в очите й и винаги съм се учил от нея. Много може да се научи от една река.
— Благодаря ти, благодетелни човече, — каза Сидхарта, когато слезе на другия бряг. — Нямам какво да ти подаря, нито с какво да ти платя. Аз съм човек без родина, брамински син и самана.
— Разбрах — каза лодкарят, — и не съм очаквал нито подарък, нито да ми плащаш. Друг път ще ми дадеш подаръка.
— Вярваш ли? — попита Сидхарта весело.
— Разбира се. И на това ме научи реката: всичко се връща. И ти, самана, ще се върнеш. А сега, сбогом! Нека приятелството ти бъде моята награда. Спомни си за мен, когато принасяш жертви на боговете.
Те се разделиха усмихнати, Сидхарта се радваше на приятелството и добротата на лодкаря. „Той прилича на Говинда — помисли си усмихнат Сидхарта, — всички, които срещам по пътя си, са като Говинда. Всички са благодарни, макар че те самите заслужават благодарност. Всички са предани, всички искат да бъдат приятели на драго сърце, да се подчиняват, да не мислят много. Деца са хората.“
По пладне премина през някакво село. Пред глинените колиби по уличката се търкаляха деца, играеха с тиквени семки и черупки, крещяха, боричкаха се, но всички боязливо се отдръпнаха пред непознатия самана. В края на селото пътят минаваше през един поток, а на брега на потока бе коленичила млада жена, която переше дрехи. Когато Сидхарта и поздрави, тя вдигна глава и го погледна с усмивка така, че той успя да види как проблясва бялото в очите й. Благослови и според обичая на отшелниците и и попита колко път има още до големия град. Тогава тя стана и пристъпи към него. Красиво блестеше влажната й уста на младото лице. Тя закачливо го попита дали е ял вече и дали е вярно, че саманите нощем спят сами в гората и не допускат при себе си никакви жени. Докато говореше така, тя постави левия си крак върху неговия десен и направи онова движение, което жената прави, когато кани мъжа към онази любовна наслада, която поучителните книги наричат „катерене по дърво“. Сидхарта усети как кръвта му пламва и тъй като в този миг си спомни за съня, който бе сънувал през нощта, приведе се малко към жената и целуна мургавия връх на нейната гръд. После и погледна и видя усмихнатото й лице да издава желание, а примижалите й очи да молят с копнеж. Сидхарта също почувства копнеж, почувства как всички фибри на тялото му треперят, но понеже не бе докосвал жена, той се поколеба за миг, докато ръцете му бяха вече готови да посегнат към нея. И в този миг го побиха тръпки, чу вътрешния си глас, и този глас му каза: „Не.“ Очарованието изчезна от усмихнатото лице на младата жена, той виждаше само влажния поглед на разтопено женско животно. Погали приятелски страните й, отвърна се от нея и се изгуби леко стъпил в бамбука, сподирен от разочарования й поглед.
Още същия ден, преди да настъпи вечерта, той стигна до един голям град и се зарадва, защото жадуваше да срещне хора. Дълго бе живял в гората, та сламената колиба на лодкаря, в която бе спал предната нощ, бе първият покрив над главата му от много време насам.
Малко преди да влезе в града, в една хубава, заградена горичка той срещна върволица от слуги и слугини, натоварени с кошове. Сред тях в украсена носилка, носена от четирима слуги, седеше на червена възглавница и под пъстро покривало, което и пазеше от слънцето, една жена — господарката. Сидхарта застана при входа на горичката и се загледа в шествието, наблюдаваше слугите и слугините, кошовете и носилката, вгледа се и в господарката. Из под високо вчесаните черни коси той видя много светло, много нежно и умно лице, светлоалени устни като току-що откъсната смокиня, вежди — грижливо изрисувани на високи дъги, умни и будни тъмни очи, светла, висока шия, която се показваше от златисто-зелената й връхна дреха, отпуснати дълги и тънки светли ръце с широки златни гривни на китките.
Сидхарта видя колко красива бе тя и сърцето му трепна от радост. Когато носилката се приближи, той се поклони дълбоко, а когато се изправи, погледна светлото прелестно лице, прочете за миг онова, което казваха умните засенчени очи и вдъхна някакво благоухание, което до този миг не познаваше. Красивата жена за миг само кимна с глава, усмихна се и изчезна в горичката, съпроводена от слугите си.
„Градът ме посреща с добър знак — помисли си Сидхарта.“ Поиска му се веднага да влезе в горичката, но се отказа, като забеляза презрението и недоверието, с което слугите и слугините го гледаха при входа. „Все още съм самана — каза си той, — все още съм отшелник и просяк. Не бива да остана такъв, като друг човек трябва да вляза в горичката.“ И се засмя.
Първия човек, когото срещна, той разпита за горичката и за името на онази жена, и така научи, че горичката е на прочутата разгулница Камала, и че освен горичката тя притежавала и една къща в града.
Тогава той отиде в града. Вече имаше цел. Тръгвайки след тази цел, той се остави на града да го погълне, носеше се сред потока на улиците, заставаше на площадите, почиваше на каменните стълби край реката. Привечер той се сприятели с един бръснарски чирак, когото бе забелязал да работи в сянката на един свод, когото след това срещна отново на молитва в храма на Вишну82 и на когото бе разказал за деянията на Вишну и Лакшми.83 През нощта той спа при лодките на реката, а рано на сутринта, преди да дойдат първите посетители в бръснарницата, отиде при младия чирак, който му обръсна брадата, подряза косите му, вчеса ги и ги намаза с фино масло. После Сидхарта отиде да се окъпе в реката.
Когато късно след обед красивата Камала приближи на носилката си горичката, Сидхарта стоеше при входа, поклони се пред нея и прие поздрава на красавицата. Той даде знак на слугата, който вървеше последен в шествието, и го помоли да предаде на господарката си, че един млад брамин желае да говори с нея. След не много време слугата се върна, покани чакащия Сидхарта да го последва, заведе го мълком в някакъв павилион, където Камала се бе излегнала върху едно ложе, и го остави сам при нея.
— Ти не беше ли и вчера при входа на горичката и не ме ли поздрави? — попита Камала.
— Да, вчера те видях и те поздравих.
— Но не беше ли вчера с брада и с дълги коси, посипани с прах?
— Добре си гледала, забелязала си всичко. Ти видя Сидхарта, браминския син, който напусна родината си, за да стане самана, и три години беше самана. Сега обаче напуснах онзи път, пристигнах в града, а ти бе първата, която ме срещна преди да вляза в него. Дойдох при теб, за да ти кажа това, о, Камала! Ти си първата жена, на която Сидхарта не говори със сведени очи. Никога вече няма да свеждам очите си, когато срещна хубава жена.
Камала се усмихваше и си играеше с ветрилото си от паунови пера. Тя попита:
— Нима Сидхарта е дошъл при мен само за да ми каже това?
— За да ти кажа това и да ти благодаря, че си толкова прелестна. И ако не ти е неприятно, Камала, бих те помолил да ми станеш приятелка и учителка, защото аз все още нищо не зная за изкуството, в което ти си майсторка.
Тогава Камала се изсмя:
— Приятелю, до сега не ми се е случвало да дойде при мен някой самана от гората и да иска да се учи от мен. Никога не ми се е случвало самана с дълги коси и със стара, окъсана препаска да дойде при мен. Много младежи идват при мен, сред тях има и синове на брамини, но те идват, облечени в красиви дрехи и обути в скъпи обуща, косите им ухаят, а кесиите им са пълни с пари. Такива са, самана, младежите, които идват при мене.
Сидхарта каза:
— Започвам вече да се уча от теб. Още вчера научих нещо, Обръснах брадата си, вчесах косата си и я намазах с благоуханно масло. О, превъзходна, малко са още нещата, които ми липсват: скъпи дрехи, скъпи обуща, пари в кесията. Но знай, че Сидхарта е пожелавал много по-недостижими неща от тези дреболии, и ги е постигал. Как може да не успея да постигна това, което си пожелах: да ти стана приятел и да науча от теб радостите на любовта! Ти ще откриеш в мен добър ученик, Камала, много по-трудни неща съм усвоил от тези, на които искам да ме научиш. Изглежда, за теб не е достатъчно Сидхарта да остане такъв, какъвто е — с коси, намазани с благоуханно масло, но без дрехи, без обуща и без пари?
Камала отговори:
— Не, скъпи, това не е достатъчно. Той трябва да притежава красиви дрехи и обуща, много пари в кесията и подаръци за Камала. Чу ли добре думите ми, самана от гората? Запомни ли ги добре?
— Добре ги запомних! — извика Сидхарта. — Как да не запомня казаното от такава уста! Устата ти е като прясно разпукната смокиня, Камала. И моята уста е алена и свежа, тя ще подхожда на твоята, ще видиш. Но кажи ми, прекрасна Камала, не се ли страхуваш от този самана от гората, дошъл при теб, за да се учи на любов?
— Че защо да се боя от някакъв самана, от един глупав самана, който е живял с чакалите в гората и съвсем не познава жените?
— О, този самана е силен и не се страхува от нищо. Той би могъл да те принуди, прекрасна девойко. Той би могъл да те ограби, той би могъл да те накара да страдаш.
— Не, самана, това не ме плаши. Та кой самана или брамин се страхува, че някой може да дойде и да му отнеме знанията, благочестието и дълбокомислието? Не, те принадлежат единствено нему и той раздава от тях само онова, което желае и комуто желае. Същото е и с Камала, и с радостите на любовта. Алена и красива е устата на Камала, но опитай се да я целунеш, но опитай се да и целунеш против волята на Камала, и устата, която може да дава толкова сладост, не ще ти даде и капка от нея! Ти си схватлив, Сидхарта, научи и това: любовта може да се изпроси, да се купи, да се получи като подарък, да се намери на улицата, но да се открадне не може. Погрешен е пътят, който си избрал. Жалко би било, ако такъв красив младеж като теб тръгне по този път.
Сидхарта се поклони с усмивка.
— Жалко би било, Камала, много си права. Безкрайно жалко би било. Не, не трябва да изгубя капка сладост от твоята уста, нито ти от моята! Тъй да бъде: Сидхарта отново ще се върне при теб, когато придобие онова, което все още му липсва — дрехи, обуща, пари. Но кажи ми, прекрасна Камала, можеш ли да ми дадеш още един съвет?
— Съвет? Защо не? Кой би отказал съвет на един беден, невеж самана, живял до сега сред чакалите в гората?
— Мила. Камала, кажи ми, къде трябва да отида, за да намеря по-скоро тези неща?
— Това, приятелю, всички биха желали да знаят. Ти трябва да вършиш онова, което си научил и в замяна на него да искаш пари и дрехи, и обуща, По друг начин беднякът не може да спечели. Но какво всъщност умееш?
— Умея да мисля, да чакам, да постя.
— И друго нищо?
— Нищо… Мога да творя и стихотворения. Ще ме даруваш ли с една целувка за едно стихотворение?
— Ще го сторя, ако стихотворението ми хареса и го кажи!
— Сидхарта се замисли за миг и след това изрече тези стихове:
Към сенчестия лес пристъпи красивата Камала, на границата му стоеше мургав самана, щом зърна цвета на лотоса, той се поклони.
Камала му благодари с усмивка, а младежът си помисли: прекрасно е да си жрец на боговете, но още по-прекрасно е да служиш на прекрасната Камала.
Камала плесна така силно с ръце, че златните й гривни звъннаха.
— Красиви са стиховете ти, о, мургав самана, и аз наистина не ще загубя нищо, ако ти дам за тях една целувка.
— Тя го привлече с погледа си, той сведе лицето си към нейното и положи устата си върху нейната, която бе като прясно разпукната смокиня. Камала го целува дълго и Сидхарта усети с разтърсваща изненада как тя го учи, колко бе мъдра, как го владее, как го отблъсква, как го привлича и как след тази първа целувка следваше дълъг, добре подреден и добре изпитан низ от целувки, всяка от които се отличаваше от предишните.
Той се спря, пое си дълбоко дъх, бе замаян като дете от безкрая на познанието, което му се разкриваше.
— Много са красиви стиховете ти — извика Камала, — ако бях богата, щях да те възнаградя със златни монети за тях. Но ще ти бъде трудно със стихове да спечелиш толкова пари, колкото ще ти трябват, ако искаш да бъдеш приятел на Камала.
— Как хубаво целуваш, Камала, — промълви Сидхарта.
— Да, наистина го умея и затова не ми липсват дрехи, обуща, гривни или други красиви неща. Но с теб какво ще стане? Не можеш ли друго, освен да мислиш, да постиш и да твориш стихове?
— Зная и жертвени песни, — каза Сидхарта, — но не искам да ги пея вече. Зная и заклинания, но не искам да ги произнасям вече. Чел съм и писанията…
— Спри! — Прекъсна го Камала. — Ти умееш да четеш? И да пишеш?
— Разбира се, че и това умея. Мнозина умеят това.
— Повечето не умеят. И аз не умея. Много добре е, че можеш да четеш и да пишеш. И заклинанията ще ти потрябват пак.
В този миг притича една прислужница и прошепна нещо на ухото на господарката си.
— Ще имам посещение — рече Камала. — Махай се бързо, никой не трябва да те види тук, запомни го добре! Утре ще се срещнем отново.
На прислужницата обаче заповяда да даде на благочестивия брамин една бяла връхна дреха. Без да разбере как стана всичко, Сидхарта бе взет от прислужницата, отведен по много обиколни пътеки в една бамбукова постройка, където получи дрехата, а след това тя отиде с него до храстите и настоя веднага и незабелязано от никого да напусне горичката.
Доволен, извърши всичко, както му бе наредено. Свикнал с горския живот, той безшумно се промъкна през плета. Върна се доволен в града, като носеше под мишница сгънатата дреха. Застана пред вратата на един хан, в който влизаха пътници, помоли мълком за храна и взе мълком парченце оризова пита. „Може би утре — помисли си той — няма да моля никого вече за храна.“ Изведнъж го облада чувството на гордост. Той вече не беше самана и не му приличаше да проси. Той даде оризовата пита на едно куче и остана без храна.
„Прост е животът в този свят — помисли си Сидхарта. — Всичко в него е лесно. Докато бях самана, всичко бе мъчително и трудно и дори най-накрая безнадеждно. Сега всичко е лесно, лесно като уроците на Камала, които получих от Камала. Трябват ми само дрехи и пари, нищо друго, това са малки, близки цели, които не смущават съня.“
Отдавна бе научил къде се намира градската къща на Камала и отиде на другия ден там.
— Всичко е наред — извика му тя, като го видя. — Камазвами те чака, той е най-богатият търговец в града. Ако му харесаш, ще ти даде служба при себе си. Бъди умен, мургави самана. Чрез други хора успях да му разкажа за теб. Бъди любезен с него, той е могъщ. Но не бъди прекалено скромен. Не желая да му бъдеш слуга, остани му равен, инак няма да съм доволна от теб. Камазвами застарява и все повече обича удобствата. Понравиш ли му се той ще ти повери всичко.
Сидхарта се засмя и й благодари, а когато тя научи, че от вчера не е ял нищо, заръча да донесат хляб и плодове и го нагости.
— Щастието не те изоставя — каза му тя на прощаване. — Врата след врата се отварят пред теб. На какво се дължи това? Да не си магьосник?
Сидхарта каза:
— Вчера ти споделих, че умея да мисля, да чакам, да постя, а ти намери, че тези неща не помагат за нищо. Но от тях има голяма полза, ще видиш. Камала, Ще видиш, че глупавите самани, които живеят в гората, научават много добри неща, които вие не умеете. Завчера все още бях чорлав просяк, вчера целунах Камала, скоро ще стана търговец и ще имам пари и всички онези неща, които ти цениш.
— Така е — съгласи се тя. — Но какво можеш да направиш без мен? Какъв щеше да бъдещ, ако Камала не ти помагаше?
— Скъпа Камала, — каза Сидхарта и се надигна, — когато дойдох в горичката при теб, направих първата крачка. Желаех да се уча на любов от най-прекрасната жена. От мига, в който взех това решение, знаех, че ще го изпълня. Знаех, че ще ми помогнеш, усетих го от първия ти поглед при входа на горичката.
— А ако не бях го пожелала?
— Но ти го пожела. Чуй, Камала, когато хвърлиш камък във водата, той по най-прекия път се насочва към дъното. Така е, когато Сидхарта има някаква цел, някакво желание, Сидхарта не върши нищо, той само чака, мисли, пости, но минава през всички неща по света, както камъкът през водата, без да върши нещо, без да се помръдне, той се чувства привлечен, той се оставя да пада. Неговата цел го привлича към себе си, защото той не допуска нищо в душата си, което би могло да противостои на целта му. Ето това Сидхарта е научил при саманите. Това е същото, което глупаците наричат магьосничество и което смятат, че го причиняват демоните. Демоните нищо не причиняват, няма никакви демон. Всеки може да чародейства, всеки може да постигне целта си, ако умее да мисли, ако умее да чака, ако умее да пости.
Камала го слушаше. Тя обикна гласа му, обикна пламъка в очите му.
— Може би е така, както казваш, приятелю, — каза му тя тихо.
— Но може да е така, защото Сидхарта е красив младеж, защото погледът му се харесва на жените и затова щастието му се усмихва.
Сидхарта се раздели с целувка.
— Дано да е така, учителко моя! Нека погледът ми винаги ти харесва, нека винаги ми носиш щастие!
ПРИ ХОРАТА — ДЕЦА
Сидхарта се запъти към търговеца Камазвами. Посочиха му една богаташка къща и слуги го поведоха по скъпи килими към една стая, където той почака стопанина на къщата.
Камазвами влезе. Той бе пъргав, подвижен човек, с изцяло побеляла коса, с умни, изпитващи очи и чувствени устни. Стопанинът и гостът се поздравиха любезно.
— Казаха ми — започна търговецът, — че ти си брамин, учен човек, но че търсиш служба при някой търговец. В нужда ли си изпаднал, брамине, та търсиш служба?
— Не — каза Сидхарта, — не съм изпаднал в нужда и никога не съм бил в нужда. Идвам от саманите, с които живях дълго време.
— Щом идеш от саманите, как може да не си в нужда? Не са ли саманите съвсем без имот?
— Безимотен съм — каза Сидхарта, — ако е това, което мислиш ти. Разбира се, че съм безимотен, но доброволно, и следователно не съм в нужда.
— Но от какво искаш да живееш, след като си безимотен?
— Още не съм мислил за това, господарю. Повече от три години бях безимотен и никога не съм мислил от какво ще живея.
— Значи си живял от имотите на другите?
— Вероятно е така. И търговецът живее от онова, което притежават другите.
???(явно отново липсва текст)?
…бяха ценността и смисълът на новия му живот, а не в търговията на Камазвами. Търговецът му възлагаше да пише важни писма и договори и свикна да се съветва с него по всички по-големи дела. Той скоро се убеди, че Сидхарта малко разбира от ориз и вълна, от мореплаване и търговия, но че ръката му носи щастие и че Сидхарта го превъзхожда по търпеливост и спокойствие, по способността да изслушва и да преценява хората.
— Този брамин — сподели Камазвами с един свой приятел — не е истински търговец и никога няма да стане такъв, душата му никога няма да се отдаде с цялата си страст на сделките, но той притежава тайната на онези хора, които успехът спохожда от само себе си, може би заради щастлива звезда, магьосничество или нещо, което е научил при саманите. Той винаги изглежда така, сякаш се забавлява със сделките, те никога не го поглъщат изцяло, никога не го завладяват до край, той не се страхува от неуспеха и е равнодушен към всяка загуба.
Приятелят посъветва търговеца с думите:
— Давай му една трета от печалбата при сделките, които извършва за теб, но в случай на загуба го задължи да поема същия дял от нея. Така ще бъде по-усърден.
Кавазвами се вслуша в съвета, но Сидхарта си остана все така безгрижен. Стигнеше ли се до печалба, той я приемаше равнодушно; получеше ли се загуба, той само се усмихваше и казваше:
— Гледай ти, крива е излязла сметката!
Изглежда, търговските сделки наистина не го интересуваха. Веднъж той отиде в някакво село, за да откупи ориза след богата жътва, Но когато пристигна, оризът бе вече продаден на друг търговец. Въпреки това Сидхарта остана за няколко дни в селото, черпеше селяните, подаряваше на децата им медени монети, гостува на една сватба и чак тогава предоволен се върна. Камазвами го посрещна с укори, че се е забавил, прахосвайки пари и време. А Сидхарта отвърна:
— Не се гневи, скъпи приятелю! Досега с укори не е постигано нищо. Ако има загуба, остави ме аз да я понеса. Много съм доволен от това пътуване. Запознах се с много хора, сприятелих се с един брамин, деца се катереха по коленете ми, селяните ми показваха нивите си, никой не се отнасяше към мен като към търговец.
— Всичко това е много хубаво — извика Камазвами гневно, — но ми се струва, че все пак си търговец! Или ти тръгна на път само за свое удоволствие?
— Разбира се — разсмя се Сидхарта, — разбира се, че заминах за собствено удоволствие! За какво друго? Опознах нови места и хора, радвах се на добронамереност и доверие, създадох нови приятелства. Слушай, драги, ако аз бях Камазвами, веднага след като ми станеше ясно, че продажбата се проваля, щях да се върна бързо пешком и гневен и тогава времето и парите наистина щяха да бъдат загубени. Но не постъпих така, и изживях хубави дни, научих много неща, изпитах радост, не навредих на никого с гняв или припряност. А ако някой път отида отново там, за да откупя някоя от следващите реколти или за каквото и да било друго, добри хора ще ме посрещнат любезнои весело и тогава ще съм доволен от себе си, че първия път не проявих припряност и недоволство. Тъй че оставитова, приятелю, не си вреди с излишен гняв! Ако някой ден прецениш, че Сидхарта ти носи само загуби, тогава изречи една дума, и Сидхарта ще тръгне по своя път. Но до тогава нека бъдем доволни един от друг.
Напразни бяха и опитите на търговеца да убеди Сидхарта, че яде от неговия хляб, от хляба на Камазвами. Сидхарта ядеше своя си хляб, по-скоро те дваматаядяха хляба на други, хляба на всички. Сидхарта никога не проявяваше интерес към грижите на Камазвами, а Камазвами си създаваше много грижи. Нито с преговорите, които се водеха по някоя несигурна сделка, нито със страха от загубата на някоя пратка, нито с тревогата, че някой може да не изплати дълга си — Камазвами с нищо не успяваше да убеди съдружника си, че си струва човек да даде воля на грижите или на гнева си с думи, да бразди челото си с бръчки и да си разваля съня. Веднъж, когато Камазвами го укори, че всичко, което е научил, дължи на него, той му отвърна:
— Защо са все такива шегите ти? От теб научих колко струва кош риба и каква лихва може да се иска за дадени на заем пари. Това е твоята наука. Но не от теб, скъпи Камазвами, съм се научил да мисля, по добре ти се постарай да научиш това от мен.
Душата му наистина бе далеч от търговията. Сделките му вършеха добра работа, до колкото му носеха пари за Камала, а те му носеха много повече, отколкото му бяха нужни. Инак вниманието и любопитството на Сидхарта бяха изцяло насочени върху хората, чиито сделки, занаяти, грижи, наслади и глупост преди му бяха далечни и чужди като луната. Колкото и лесно да успяваше да говори с всички, да живее с всички, да се учи от всички, все пак съзнаваше, че има нещо, което го дели от тях, а това бе неговото саманство. Виждайше как хората живеят по детски или по животински начин, нещо, което той едновременно обичаше и презираше. Той виждаше как се мъчат, как страдат и побеляват за неща, които според него не заслужават това — за пари, за малки наслади, за дребни почести. Той виждаше как се укоряват и обиждат по между си, как се оплакват от страдания, над които един самана би се усмихнал, виждаше ги как страдат от лишения, които саманите дори не усещат.
Бе отзивчив към всички. С внимание посрещаше търговеца, който му предлагаше ленено платно за Продан, добре приет бе изпадналият в нужда, който търсеше заем, добре приет бе просякът, който цял час му разказваше историята на своята бедност и който далеч не бе така беден, както всеки самана. По един и същ начин той се отнасяше с богатия чуждоземен търговец, с прислужника, който го бръснеше, и с уличния търговец, който все го мамеше с някоя дребна монета, когато му продаваше банани. А дойдеше ли при него Камазвами, за да му сподели грижите си или да го сгълчи за някоя сделка — той го изслушваше приветливо и с внимание, чудеше му се, опитваше се да го разбере, даваше му известно право, но толкова, колкото му се струваше справедливо, после се обръщаше към други, които имаха нужда от него. Търсеха го мнозина — да търгуват, да го мамят, да се осведомят за нещо, да получат съвет или милостиня. Той даваше съвети, изказваше съчувствие, правеше подаръци, оставяше се да бъде мамен на дребно, и цялата тази игра и страстта, с която я приемаха хората, занимаваха мислите му толкова, колкото някога го занимаваха боговете и браминството.
Понякога дълбоко в гърдите си долавяше някакъв умиращ приглушен глас, който го предупреждаваше, който стенеше толкова тихо, че едва го чуваше. Тогава за час го спохождаше съзнанието, че води странен живот, че нещата, които върши са само игра и макар понякога да изпитва веселие и радост, животът минава край него, без да го докосне. Той си играеше със сделките и с хората край него като с топка, гледаше ги, забавляваше се с тях, но сърцето му, изворът на неговата същност, не участваше в това. Изворът бликаше някъде далеч от него, течеше и течеше незримо и вече нямаше нищо общо с живота му. На няколко пъти го достраша от такива мисли, прииска му се да участва във всичките детски деяния на суетата на света, с цялата си страст и цялото си сърце да живее истински и да се наслаждава, вместо да стои настрана като съзерцател.
Не преставаше да посещава прекрасната Камала, изучи изкуството на любовта, опозна култа на насладата, в който повече от където и да било се сливат даване и вземане, разговаряше с нея, даваше й съвети, получаваше съвети. Тя го разбра по-добре, отколкото някога го бе разбрал Говинда, тя му приличаше повече.
Веднъж той й каза:
— Ти си като мен, различна си от повечето хора. Ти си Камала и нищо друго, в теб има тишина и убежище, където всеки миг можеш да се оттеглиш и да се чувстваш като у дома си, както мога да го сторя и аз. Малцина го могат това, но всички биха могли да го постигнат.
???(липсваща реплика, мисля)?
— Не — отвърна Сидхарта, — не е там причината. Камазвами е умен колкото и аз, но въпреки това не намира убежище в себе си. А други, макар и с ума на дете, го намират. Повечето хора, Камала, са като падащо листо, което се носи и се върти из въздуха, люшка се и пада на земята. Други обаче, макар и малцина, са като звезди, те се движат по определен път, вятърът не ги достига, те носят в себе си своя закон и път. Измежду всички учени и самани, от които мнозина познавах, имаше един такъв, един съвършен, когото никога не ще забравя. Това е онзи Гаутама, Възвишения, Вестителя на учението, което вече познаваш. Хиляди ученици всеки ден слушат учението му, всеки час изпълняват напътствията му, ала всички те са падаща шума; никои от тях няма свое учение и свой закон.
Камала го гледаше с усмивка.
— Пак говориш за него — каза му тя, — пак си обзет от самански мисли.
— Сидхарта не отвърна и те се отдадоха на любовната игра, една от тридесетте или четиридесетте любовни игри, които знаеше Камала. Тялото й бе гъвкаво като тялото на ягуар и като лъка на ловец, който бе учил любовтаот нея, той познаваше много тайни и много наслади. Тя дълго игра със Сидхарта, привличаше го и го отблъскваше, насилваше го и го обгръщаше, радваше сена майсторството му, докато на края той бе победен и се отпусна отмалял до нея.
Тогава тя се наведе над лицето му и дълго се взира в уморените му очи.
— Ти си най-добрият любовник, когото съм виждала — за-мислено каза тя. — Ти си по-силен от другите, по-гъвкав, по-старателен. Ти, Сидхарта, изучи добре изкуството ми. Някога, когато остарея, желая да имам дете от теб. И въпреки това, скъпи, ти си оставаш самана, ти не ме обичаш, ти не обичаш никого. Не е ли така?
— Може да е така — уморено продума Сидхарта. — Аз съм като теб. И ти не обичаш. Инак би ли могла да превърнеш любовта в изкуство? Навярно хората като нас не могат да обичат. Могат да обичат хората деца. Това е тяхната тайна.
САМСАРА84
Сидхарта дълго бе живял живота на света и на насладите, без обаче да му принадлежи изцяло. Сетивата, които бе убил в годините на саманството, се бяха отново събудили в него, той бе опитал вкуса на богатство, вкуса на сладострастието, вкуса на могъществото, при все това той за дълго бе останал в сърцето сисамана — това умната Камала бе схванала добре. Все още животът му бе насочван от изкуството на мисленето, на чакането, на постенето, все още душата насвета — хората деца, му бяха останали чужди, както и той им бе останал чужд.
Годините минаваха, о заобиколеният от охолство Сидхарта не усещаше техния бяг. Той бе вече богат, притежаваше отдавна собствен дом, собствена прислуга и градина извън града, край, реката.
Хората го обичаха, идваха при него за пари или съвет, но той не се сближи с никого, освен с Камала.
Онази висша, светла будност, която веднъж бе преживял във висотата на младините си, в дните след проповедта на Гаутама, след раздялата с Говинда, онова напрегнато очакване, онова гордо усамотение, без учения и без учители, онази гъвкава готовност да чуе божествения глас на сърцето си — всичко това се бе превърнало за него в далечен спомен, от който не бе останало почти нищо. Свещеният извор, който някога изглеждаше, че стои съвсем близко до него, който дори се плискаше в самия него, сега се плискаше далеч и почти неуловимо. Много неща, които бе научил от саманите и от баща си, брамина, се бяха съхранили в него: умереност в живота, наслада от мисленето, часове на съзерцание, тайно опознаване на съществото си, на вечното Аз, което не е нито тяло, нито съзнание. Много от тези неща се бяха запазили в него, но бяха потънали в прах. Тъй както колелото на грънчаря, завъртяно веднъж, продължава още дълго да се върти преди постепенно да спре, така и в душата на Сидхарта, колелото на отшелничеството, на мисленето, на разпознаването, още дълго бе продължило да се върти, въртеше се все още, но бавно и колебливо, и всеки миг можеше да спре. Както влагата прониква в умиращия дънер, изпълва го бавно и предизвиква гниенето му, така светът и леността бяха постепенно завладели душата на Сидхарта, правеха я тежка, уморена и сънлива. Но в замяна на това сетивата му се бяха изострили, узнали и научили много нови неща.
Сидхарта се бе научил да бъде търговец, да властва над хората, да получава сладост от жената, привикнал бе да носи красиви дрехи, да заповядва на слуги, да се къпе във вода с благоухания. Научил се бе да приема майсторски приготвени ястия, риба, месо и птици, подправки и сладкиши, а също да пие вино, което изпълва човека с леност и забрава. Той се бе научил да хвърля зарове, да седи над шахматната дъска, да гледа танцьорки, да го носят на носилка, да спи на меко легло. Но все още се чувстваше различен от останалите, усещаше, че ги превъзхожда, все още ги възприемаше с чувство на известно превъзходство, с онова презрение, което саманите изпитват към светските хора. И когато Камазвами боледуваше, когато бе ядосан, обиден или го измъчваха грижите на търговеца, Сидхарта всеки път го възприемаше с презрително съчувствие. Бавно и незабележимо, със смените на времето за жътва с времето на дъждовете присмехът му стихна, а чувството му за превъзходство се укроти. Също така бавно заедно с богатството му, което постоянно увеличаваше, той прие частица от същността на човеците деца, частица от тяхната детинщина и тяхната боязливост. Ала въпреки това той им завиждаше, и колкото повече започваше да прилича на тях, толкова повечеим завиждаше. Завиждаше им за онова, което му липсваше и което те имаха — за важността, която успяват да придадат на съществуването си, за силата, с която се отдаваха на радостта и страха, за плахото им, но радостно щастие на вечната им влюбеност. Дали в себе си, в жените или децата си, в честа или в парите, в химери и надежди — тези хора бяха винаги влюбени. Той обаче не беше научил това от тях, точно това не — тази детска радост и детска глупавина; той научи от тях само онова, което ги правеше досадни и което вече презираше напълно. Все по често се случваше след някой нощен пир да се излежава дълго и да се чувства потиснат и уморен. Случваше се да се ядосва и да го обзема нетърпение, когато Камазвами го отегчаваше с грижите си. Случваше се да избухва в гръмогласен смях, когато губеше на зарове. Лицето му все още бе по-умно, по-одухотворено от другите лица, но той все по-рядко се усмихваше и чертите му една след друга започваха да приличат на чертите на богатите хора, чиито вид издава неудовлетвореност, болнавост, неприязън, леност, и безсърдечие. Постепенно го обзе душевната болест на богатите.
Като прозрачно покривало, като мъгла умората се спускаше над Сидхарта — с всеки ден малко по-гъста, с всеки месец малко по-мрачна, с всяка година малко по-тежка. Както някоя нова дреха с течение на времето овехтява, губи свежестта на света си, покрива се с петна и гънки, протрива се и се прокъсва, така и новият живот на Сидхарта, който бе започнал след раздялата си с Говинда, беше повяхнал, с годините, които отминаваха, губеше цвета и блясъка си, гънки и петна се явяваха по него, и скрити в дъното, едва забележими, тук-там се долавяха вече грозните следи на разочарованието и погнусата. Сидхарта не забелязваше това. Той усещаше само, че онзи ясен и сигурен вътрешен глас, който някога се бе събудил в него и го бе насочвал в най-светлите му години, сега бе заглъхнал.
Той бе обсебен от силата на света, на насладите, на леността и най-сетне от силата на алчността — порока, който бе смятал за най-безумен и бе отхвърлял и презирал най-много от всички пороци. И собствеността, и имотът, и богатството го бяха обсебили, сега те не му изглеждаха вече игра и дрънкулки, а се превръщаха в окови и бреме. В тази най-крайна и окаяна зависимост Сидхарта бе попаднал по странен път: слабостта към играта на зарове. Откакто бе престанал да бъде в сърцето си игра без край? Струваше ли си да се живее за това? Не, не си струваше! Тази игра се наричаше самсара, игра за деца, приятна да се изиграе веднъж, два пъти, десет пъти, но не и да се повтаря вечно. Тогава Сидхарта разбра, че тази игра свършва, че той е може повече да я играе. Тръпки побиха тялото му и пронизаха душата му, той усети, че нещо в него бе умряло.
През целия този ден той остана под манговото дърво и не престана да мисли за баща си, за Говинда, за Гаутама. За това ли ги бе напуснал, за да стане като Камазвами? И когато нощта настъпи, той продължаваше да седи под манговото дърво. Когато вдигна очи и съзря звездите, той си помисли: „Седя си тук под моето мангово дърво, в моята градина.“ Усмихна се леко — нужно ли му беше това, справедливо ли беше, притежанието на манговото дърво и градината не бяха ли част от глупавата игра? Отрече се и от това. То също умря в него. Той стана и се сбогува с манговото дърво, сбогува се с градината си. И тъй като през целия ден не бе ял, усети остър глад и си спомни за къщата си в града, за стаята, за леглото, за масата, отрупана с ястия. Усмихна се умерено, потръпна и се сбогува с тези неща. В същия час на нощта Сидхарта напусна градината си, напусна града и не се върна повече там. Камазвами, който мислеше, че е попаднал в ръцете на разбойници, дълго време разпращаше прислужници да го търсят. Камала не изпрати никой да го търси. Тя не се изненада, когато узна, че Сидхарта е изчезнал. Не беше ли винаги очаквала това? Не беше ли той самана, странник без родина? Най-дълбоко бе почувствала това при последната им среща и сред болката от загубата му, тя се радваше, че този последен път го бе привлякла тъй страстно към сърцето си и че още веднъж се бе усетила изцяло завладяна и проникната от него.
Когато стигна до нея първата вест за изчезването на Сидхарта, тя пристъпи към прозореца, до който държеше в златна клетка една рядка пойна птичка. Отвори клетката, хвана птичката и я пусна да литне. После дълго се взира след отлетялата птичка. От този ден тя престана да приема всякакви посетители и заключи къщата си. След време разбра, че от последната си среща със Сидхарта е бременна.
КРАЙ РЕКАТА
Сидхарта бродеше из гората, далеч вече от града и обладан от една единствена мисъл: няма връщане назад, животът, които бе живял, вече бе свършил, бе изяден и изсмукан до погнуса. Пойната птичка, която му се присъни, бе мъртва. Мъртва беше и птицата в сърцето му. Той бе замаян от самсара, с цялото си същество бе всмукал погнуса и смърт, както сюнгерът гмурка водата, докато се напои. Той бе изпълнен с досада, с отчаяние, със смърт — в света вече не съществуваше нищо което да го привлече, да го зарадва, да го утеши.
Той копнееше да не научава повече нищо за себе си, да намери покой, да умре. По-добре да го бе ударила мълния! Да го бе разкъсал тигър! Да бе погълнал някакво вино, някаква отрова, които да го упоят, да му донесат забрава или сън, от който да не се пробуди. Съществуваше ли още някаква мърсотия, с която да не беше се опетнил, някакъв грях или някакво безумство, които да не бе извършил, някакво душевно опустошение, с което да не бе се обременил? Можеше ли все още да диша, да усеща глад, да яде, да спи, да лежи до някоя жена? Този кръговрат не беше ли вече изчерпан и приключил за него?
Сидхарта стигна до голямата река сред гората, до същата онази река, през която, когато бе още младеж и бе напуснал града на Гаутама, го бе превозил един лодкар. Той се спря до реката и застана разколебан на брега й. Умората и гладът го бяха изтощили, а и струваше ли си да продължи напред, към каква цел?
Не, той нямаше вече цели, не притежаваше вече нищо, освен дълбокия, тягостен копнеж да се отърси от отвратителния сън, да повърне блудкавото вино, да сложи край на този жалък и позорен живот. Над брега на реката се бе надвесило едно дърво, едно кокосово дърво. Сидхарта облегна рамо о ствола му, обхвана го с ръка и се загледа надолу към зелената вода, която не спираше своя бяг. Гледаше надолу и бе всецяло обзет от желанието да се пусне от дървото и да потъне в тази вода. Ужасна празнота издъхваше водата пред очите му и тя изцяло съответстваше на безкрайната празнота в душата му. Да, това бе краят. Не му оставаше друго, освен да се зачеркне, да разбие на късове невъзможната сграда на живота си и да хвърли тези късове в краката на подигравателно смеещите се богове. Това бе голямото изригване, което бе жадувал: смъртта, разбиването на формата, която го отвращаваше. Нека рибите погълнат това куче Сидхарта, този безумец, това покварено и износено тяло, тази изнемощяла и прегрешила душа! Нека рибите и крокодилите го погълнат. Нека демоните го разкъсат!
Гледаше водата с разкривено лице, видя отражението му в нея и го заплю. Обзет от безкрайна умора той отлепи ръката си от ствола, отмести се малко, за да падне отвесно и да потъне най-после. Затворил очи, той поиска да стигне смъртта.
И тогава от най-далечните кътчета на душата му, от някогашните дни на изнурения му живот, томително се разнесе някакъв звук. Една дума, една сричка, която той, без да мисли, изговаряше с неясен глас, прастарата първа и последна дума на всички брамински молитви, свещената Ом, която изразява съвършенството или съвършеното. И в мига, в който звукът Ом докосна слуха на Сидхарта, замрелият му дух внезапно се пробуди и осъзна какво безумие върши.
Сидхарта се стресна. Значи бе стигнал до там, такова бе неговото състояние, до толкова бе загубен, заблуден и изоставен от всяко познание, че трябваше да търси смъртта, че това желание, това детинско желание успя да вземе над него връх: да намери покой, като зачеркне тялото си! Онова, което всички мъки на последното време, всички разочарования, цялото отчаяние не бяха постигнали, това бе постигнато в онзи миг, в който Ом проникна в съзнанието му: той бе проумял нищетата и заблудите си.
— Ом — повтаряше той. — Ом! И изведнъж отново си спомни за Брахман, за целостта на живота, за божественото.
Но това бе само миг, само проблясък. Повален от умората, като едва чуто прошепваше Ом, Сидхарта се свлече до дънера на дървото, положи глава при основата на корените му и се унесе в дълбок сън.
Спа дълбоко и без да сънува, отдавна не бе вкусвал такъв сън. Когато след няколко часа се събуди, стори му се, че са изминали десет години: чуваше тихото плискане на водата, не знаеше къде се намира и кой го е довел тук. Отвори очи и видя с почуда дърветата и небето над себе си, и си спомни кой е, и как бе стигнал до тук. За това обаче му бе необходимо доста време, в което миналото му изглеждаше като покрито с воал, безкрайно далечно и безкрайно безразлично. Знаеше само, че бе напуснал предишния си живот: в първия миг на спомнянето предишният живот му се струваше нещо много далечно, някакво по-раншно въплъщение, по-раншно раждане на сегашното му Аз; той знаеше, че изпълнен с погнуса и отчаяние, бе поискал дори да захвърли живота си, но се бе опомнил край някаква река, под някакво кокосово дърво, със свещената дума Ом на уста, а после бе заспал, но сега, пробуден, гледа света като нов човек. Той прошепваше тихо думата Ом, с която бе заспал, и му се струваше, че целият негов продължителен сън е бил само протяжно и вглъбено изричане на Ом, мислене на Ом, потапяне и пълно разтваряне в Ом, в безименното и съвършеното.
Колко прекрасен беше този сън! Никога до сега един сън не бе го ободрявал и подмладявал така. А може би наистина бе умрял, бе потънал и отново се бе родил в облика на някой друг. Но не, той познаваше себе си, познаваше ръцете и краката си, познаваше мястото върху което лежеше, познаваше Аз-а в гърдите си, Сидхарта, своеволния, странния, и все пак този Сидхарта, бе променен, бе странно отпочинал, странно буден, радостен и любопитен.
Сидхарта се изправи и видя насреща му да седи някакъв непознат човек, монах в жълти одежди и с обръсната глава, застинал в съзерцание. Той се вгледа в мъжа, чието лице и коса бяха обръснати, и не след дълго разпозна в него Говинда, приятеля от годините на младостта, който бе потърсил спасение при възвишения Буда. И Говинда бе остарял, но лицето му бе запазило някогашните си черти, по него се четеше усърдие, преданост, съзерцание, боязливост. Но когато Говинда, който усещаше погледа му, отвори очи, Сидхарта разбра, че Говинда не го е познал. Говинда се зарадва, че го вижда буден, изглежда дълго бе седял тук в очакване на пробуждането му, макар и да не беше го познал.
— Аз спах — каза Сидхарта. Как дойде тук?
— Ти спа — отвърна Говинда. — Не е разумно да се спи в такива места, където гъмжи от змии и преминават животните от гората. Аз, господарю, съм ученик на възвишения Гаутама, на Буда, на Шакиямуни, и като минавах с неколцина от нашите по този път, видях те да спиш на това място, дето е опасно да се спи. Затова се опитах да те събудя, господарю, но като видях, че сънят ти е дълбок, изостанах от нашите и седнах до теб. И после, изглежда, вместо да бдя над теб, и аз съм заспал. Лошо изпълних службата си, умората ме надви. Но сега, когато вече си се събудил, позволи ми да тръгна, за да настигна братята си.
— Самана, благодаря ти, че си бдял над съня ми — каза Сидхарта. — Праведни сте вие, учениците на Възвишения. Вече можеш да тръгнеш.
— Тръгвам, господарю. Нека щастието винаги те съпътства…
— Благодаря ти, самана.
Говинда направи жест за поздрав и каза:
— Сбогом.
— Сбогом, Говинда — каза Сидхарта.
Монахът се спря.
— Но, господарю, откъде знаеш името ми?
Сидхарта се усмихна.
— О, Говинда, познавам те от хижата на баща ти и от училището на брамините, от жертвоприношенията и от отиването при саманите, от часа, в който потърси спасение при Възвишения в горичката Иетавана.
— Ти си Сидхарта! — извика Говинда. — Едва сега те познах и не мога да проумея как не го сторих веднага. Добра среща, Сидхарта, голяма е радостта ми, че те виждам отново.
— И аз се радвам, че те виждам. Ти си бдял над съня ми, благодаря ти, макар че не беше нужно да ме пази някой. За къде си тръгнал, приятелю?
— Никъде не отивам. Ние, монасите, винаги сме на път. Докато не е настъпило дъждовното време, вървим постоянно от едно място на друго, живеем според нашите закони, проповядваме учението, взимаме милостиня и отново продължаваме пътя си. Така е винаги. Но ти, Сидхарта, за къде си тръгнал?
Сидхарта каза:
— И аз съм като теб, приятелю. И аз не съм тръгнал за никъде. Просто вървя. Странствам.
Говинда отвърна:
— Казваш, че странстваш, и аз ти вярвам. Но прости ми, Сидхарта, ти не приличаш на странник. Носиш дрехи на богаташ, обуща на знатен и косите ти, които миришат на благовонна вода, не са косите на странник, не са коси на самана.
— Така е, скъпи, правилно си забелязал всичко. Всичко вижда острото ти око. Но аз не ти казах, че съм самана. Казах само, че странствам. И това е вярно: аз странствам.
— Странстваш — каза Говинда, — но малцина странстват с такива дрехи и такива обуща, малцина са с такава коса. Никога, макар че от много години съм странник, не съм срещал странник като теб.
— Вярвам ти, мой мили Говинда, но ето че днес срещна и такъв странник, с такива обуща, с такава одежда. Спомни си, мили, че светът на образите е мимолетен, мимолетни, твърде мимолетни са и нашето облекло, и начинът, по който се вчесваме, и косите ни, и тялото. Нося дрехите на богаташ, добре си го забелязал. Нося ги, защото бях богат, и се вчесвам като светските хора и сластолюбците, защото бях такъв.
— А сега, Сидхарта, какъв си?
— Не зная, зная толкова малко, колкото и ти. На път съм. Бях богат, но вече не съм, а какъв ще бъда утре, не зная.
— Загуби ли богатството си?
— Загубих го, или по-скоро то мен загуби. Отдели се от мен. Колелото на образите се върти бързо, Говинда. Къде се изгуби браминът Сидхарта, къде е саманата Сидхарта? Къде е богаташът Сидхарта? Тленното бързо се променя, ти го знаеш, Говинда.
Говинда дълго гледа приятеля от младините си, а в очите му се четеше съмнение. Той го поздрави така, както се поздравяват знатни хора и пое по своя път.
Сидхарта гледаше след него с усмихнато лице, той все още обичаше своя верен боязлив Говинда. Как би могъл в този миг, в този прелестен час, след приказния си сън, пропит от Ом, да не обича всеки и всичко? Очарованието, което го бе завладяло чрез съня и чрез Ом, се състоеше тъкмо в това: той бе изпълнен от радост и любов към всичко, до което се докосваше погледът му. И сега усети, че болестта му бе причинена от това, че не бе могъл да обича нищо и никого.
Сидхарта гледаше с усмихнато лице след отдалечаващия се монах. Сънят му бе дал много сили, ала го измъчваше остър глад, защото от два дни не бе ял нищо, а времето, когато можеше да издържа на гладуване, бе отминало отдавна. Тогава — спомни си той — се бе хвалил пред Камала с три неща, тогава той владееше три благородни и недостижими умения: постене, чакане, мислене. Това беше неговото богатство, неговата мощ и сила, здравата му опора в изпълнените с трудни изпитания години на младостта. Той бе усвоил само тези три умения, нищо повече. А сега вече не владееше нито едно от тях, нито постенето, нито чакането, нито мисленето. Той ги бе пожертвал заради най-жалките и мимолетни неща — сладострастие, охолство, богатството. Наистина нещо странно се бе случило с него. Сега сякаш наистина бе станал един от човеците деца.
Сидхарта взе да обмисля положението, в което бе изпаднал. Мислеше с усилие, без всякакво желание, но се заставяше.
„Сега — мислеше си той, — когато всички тези мимолетни неща са ме напуснали, аз пак стоя под слънцето, както съм стоял като малко дете: нищо не ми принадлежи, не умея нищо, нищо не съм научил. Колко странно е това! Сега, когато вече не съм млад, когато косата ми е почти побеляла, когато силите ме напускат, започвам от самото начало, от детето.“ Той отново се усмихна. Да, странна бе участта му! Той се свличаше надолу и отново бе с празни ръце, гол и безпомощен сред света. Но това не го изпълваше с мъка, не, дори изпитваше желание да се смее, да се смее над себе си, над този странен и безумен свят.
„Вървиш надолу, човече!“ — сам си продума и се засмя, а в мига, когато изрече тези думи, погледът му попадна върху реката и той забеляза, че и реката върви надолу, все по-надолу, но че тя не спира да припява радостно. Това му хареса и той се усмихна приятелски на реката. Не беше ли това същата река, в която искаше да се удави някога, преди сто години, или всичко му се бе присънило?
„Животът ми наистина бе странен — мислеше си той, — странни криволици направи. Като дете живеех единствено заради боговете и жертвоприношенията. Като юноша се отдадох на отшелничеството, мисленето и съзерцанието, търсех Брахман, почитах вечното в Атман. Като млад мъж последвах покаяниците, живях в гората, понасях зной и мраз, научих се да гладувам, приучих тялото си да крее. След това учението на великия Буда ми разкри чудотворното познание, чувствах познанието за Великото единство да кръжи в мен, както собствената ми кръв. Но и с Буда, и с великото познание трябваше да се сбогувам. Продължих пътя си и при Камала усвоих любовните наслади, от Камазвами изучих търговията, трупах пари и прахосвах пари, научих се да угаждам на стомаха и на сетивата си. Минаха много години, докато загубя духа си, докато отвикна от мисленето, докато забравя единството. Лъжа ли е, че бавно, с криволици, от мъж и мъдрец се превърнах в дете? И все пак този път е бил твърде добър, птичката в гръдта ми не е умряла. Ала какъв път беше това! Трябваше да мина през толкова безразсъдства, пороци, заблуди, отвращения и разочарования, за да стана отново дете, за да започна всичко отначало. По така трябваше да бъде. Сърцето ми казва «да» на тези неща и очите ми се смеят. Трябваше да изживея отчаянието, трябваше да стигна до най-безразсъдната от всички мисли, до мисълта за самоубийството, за да мога да достигна опрощението, да мога пак да изживея Ом, да мога отново истински да спя и да се събуждам. Трябваше да се превърна в глупак, за да намеря отново в себе си Атман. Трябваше да греша, за да продължа да живея. Къде още ще ме отведе моят път? Безумен е този път, той криволичи, може би се затваря в кръг? Да върви накъдето си иска, аз ще продължа да крача по него.“ Той усети как радостта блика в гърдите му. „Откъде — попита той сърцето си — идва тази радост? — Да не би от дълбокия, здрав сън, който истински ме ободри? Или от думата Ом, която изрекох? Или от това, че се отскубнах, че избягах, че най-сетне отново съм свободен и стоя като дете под небето? О, колко е хубаво да си такъв беглец, да си така свободен! Колко свеж и прекрасен е въздухът тук, как добре се диша! Там, откъдето избягах, всичко миришеше на благовонни масла, на подправки, на вино, на охолство, на леност. Как ненавиждах този свят на богаташите, на разгулниците, на играчите на зарове! Как трябва да съм мразел себе си, за да остана така дълго в този ужасен свят! Как се ненавиждах, ограбвах и измъчвах, как се състарявах и озлобявах! Не, никога вече няма да си въобразя, че Сидхарта е мъдър! Ала добре сторих, че най-сетне сложих край на тази омраза към себе си, на този безумен и празен живот. Благодаря ти, Сидхарта, че след толкова години на глупост, най-сетне направи нещо, чу птичката да пее в гърдите ти и я последва!“
Така се хвалеше той, радваше се на себе си, вслушаше се с любопитство в стомаха си, който ръмжеше от глад. Чувстваше, че в последно време е изпитал докрай вкуса на част от мъката, на част от низостта, предъвкал ги е до отчаяние и смърт и ги е изплюл.
Така беше добре. Можеше да остане още дълго при Камазвами, да печели и да прахосва пари, да засища стомаха си и да оставя душата си да умира от жажда. Още дълго можеше да живее в този тих, меко обшит ад, ако не бе се явил мигът на пълна безутешност и разочарование, онзи върховен миг, в който той висеше над течащите води, готов да се унищожи. Бе изпитал разочарованието и най-дълбокото отвращение, но те не бяха го надвили, защото птичката, радостният извор на неговия глас, все още бяха живи — това го изпълваше с радост, караше го да се смее, разливаше сияние по лицето му из под посивелите коси.
„Добре е — мислеше си той, — човек сам да изпита всичко, за да узнае какво му трябва. Още като дете разбрах, че светските наслади и богатството не струват много. Знаех го отдавна, но едва сега го изживях. И ето че го зная не само с мислите си, но и с очите си, със сърцето си, със стомаха си. Честит съм, че го зная!“
Той дълго мисли за преобразяването, което бе изживял, слушайки веселата песен на своята малка птичка. Не беше ли умряла тази птичка в него, не беше ли почувствал смъртта й? Не, в него бе умряло нещо друго, нещо, което отдавна бе жадувало смъртта. Не беше ли то същото, което в жарките години на поклонничеството бе желал да умъртви? Не беше ли неговото Аз, малкото, страхливо и горделиво Аз, с което се бе борил толкова години, което все пак го побеждаваше и След всяко умъртвяване се явяваше отново, забраняваше му да се радва, да изпитва страх? Не беше ли тъкмо то, което най-сетне бе погинало, тук, в гората, край красивата река? Не беше ли тази смърт причината той отново да бъде доверчив като дете, лишено от страх и изпълнено с радост?
Сега Сидхарта започна да разбира защо като брамин, като покаяник, се бе борил напразно с това Аз. Бяха му попречили многото знания, прекалено многото свещени стихове, прекалено многото жертвени правила, прекалено многото самоизтезания, прекалено многото дела и стремежи. Изпълвало го бе високомерие, винаги се бе смятал за най-умния, за най-отдадения, винаги бе изпреварвал останалите с крачка, винаги бе знаещ и проникновен, проповедник или мъдрец. В това свещеничество, в това високомерие се бе спотаило неговото Аз, здраво се бе загнездило там и растеше то, докато той си мислеше, че ще го умъртви с постене и покаяние.
Сега той осъзна и разбра, че никога никакъв учител нямаше да може да го спаси. Затова трябваше да се изгуби в света, да чезне сред наслада и власт, сред жени и пари, трябваше да стане търговец, зароиграч, пияница и ненаситник, докато свещеникът и саманата в него загинат. За това той трябваше да изтърпи и тези страшни годили, да понесе отвращението, празнотата, безсмислието на един празен и загубен живот чак до края, до горчивото отчаяние, докато и сластолюбецът Сидхарта, и ненаситникът Сидхарта загинат. Той бе умрял, ала един нов Сидхарта се бе пробудил от сън. Той също щеше да остарее, също щеше да умре един ден, защото Сидхата бе тленен, тленно е всяко създание. Днес обаче този Сидхарта бе млад, още дете, и бе изпълнен с радост.
Тези мисли обземаха ума му, вслушваше се усмихнат в ръмженето на стомаха си, дочу с благодарност жуженето на една пчела. Спря ведър поглед на течащата река, никога досега водата не бе го изпълвала с такава радост, никога до сега не бе съзнавал, че гласът и блясъкът на носещата се вода могат да бъдат така силни и красиви. Струваше му се, че реката има да му каже нещо важно, нещо, което още не знае, което тепърва го очаква. В тази река Сидхарта бе пожелал да се удави, в нея се бе удавил старият, уморен и отчаян Сидхарта. Новият Сидхарта обаче потръпна от дълбока любов към тази течаща вода и реши да остане край нея.
„Ще остана край тази река — каза си Сидхарта, — тя е същата, през която някога поех пътя към хората деца, един приветлив лодкар ме превози тогава, ще го потърся, от неговата колиба пътят ме отведе някога в един нов живот, който сега е стар и мъртъв, нека и сегашният ми път, и сегашният ми живот да започнат оттам!“
Вгледа се с нежност в течащата вода, в прозрачната зеленина и кристалните линии на вълните със загадъчни очертания. Виждаше как от дълбините й се издигат светли бисери, как по повърхността й се носят тихо въздушни мехурчета, как небесната синева се отразява в нея. Реката го гледаше с хиляди очи — зелени, бели, кристални, небесно сини. Как обичаше тази вода, как го очароваше тя, колко й бе благодарен! Той чуваше в сърцето си гласа, пробудения отново глас, който му казваше: „Обичай тази вода! Остани край нея! Учи се от нея!“ О да, той искаше да се учи от нея, да се вслушва в нея. Струваше му се, че който би разбрал гласа на тази вода и тайната им, би разбрал още много неща, много тайни, всички тайни.
Сега обаче измежду всички тайни на реката той съзря само една, която разтърси душата му. Виждаше, че водата тече, тече непрекъснато, и все винаги е тук, винаги и по всяко време е една и съща и въпреки това е нова всеки миг. О, кой би схванал и кой би разбрал това! Самият той не го проумяваше и не го разбираше, усети само, че в него се надига някакво предчувствие, далечен спомен, божествени гласове.
Сидхарта се изправи, гладът му ставаше нетърпим. Замаян, той продължи пътя си нагоре, по брега, срещу течението на реката, вслушваше се в плисъка на водата и в ръмженето на глада в стомаха си.
Когато стигна до брода, лодката тъкмо бе готова да тръгне и същият лодкар, който някога бе превозил младия самана на отсрещния бряг, стоеше в нея. Сидхарта го позна веднага, макар той да бе много остарял.
— Ще ме прехвърлиш ли оттатък? — попита. Учуден, че вижда такъв знатен човек да върви сам и пеш, а не на ком, лодкарят го взе на лодката си и я оттласна от брега.
— Хубав е животът, който си избрал — му каза пътникът. — Сигурно е много хубаво да живееш край тази река и да пътуваш по нея?
Лодкарят отвърна с усмивка:
— Хубаво е, господарю, така е, както ти казваш. Но не са ли хубави всеки живот и всяка работа?
— Сигурно е така. Но аз ти завиждам за твоята работа.
— Скоро би престанал да я смяташ за толкова хубава. Това не е работа за хора със скъпи дрехи.
Сидхарта се засмя.
— Днес тези дрехи вече предизвикаха недоверие към мен. Не искаш ли, лодкарю, да ги вземеш като подарък от мен, вече са ми омръзнали. Защото трябва да ти кажа, че нямам пари, за да ти платя.
— Господарят се шегува — усмихна се лодкарят.
— Не се шегувам, приятелю. Даром ти веднъж вече ме превози с лодката си през тази река. Стори го и днес срещу дрехите ми.
— Без дрехи ли господарят ще продължи пътя си?
— Ах, най-много бих искал да не го продължа. Бих предпочел, лодкарю, да ми дадеш една твоя стара препаска и да ме вземеш за помощник, за твой чирак, защото тепърва ще трябва да се науча да се оправям с лодката.
Лодкарят се взря в чужденеца с дълъг, изпитателен поглед.
— Сега те познах — каза най-сетне той. — Някога ти преспа в колибата ми, но това беше отдавна, сигурно има двадесет години от тогава, после те прехвърлих през реката и се разделихме като добри приятели. Ти не беше ли самана? Вече не мога да си спомня името ти.
— Казвам се Сидхарта и наистина бях самана, когато ме видя последния път.
— Тогава, добре дошъл, Сидхарта. Аз се казвам Васудева.85 Надявам се, че и днес ще бъдеш мой гост, ще преспиш в колибата ми, ще ми разкажеш откъде идваш и защо скъпите дрехи така са ти омръзнали.
Те бяха стигнали до средата на реката и Васудева хвана по-здраво веслото, за да може да плава срещу течението. Работеше спокойно, с яки ръце, вперил поглед в носа на лодката. Сидхарта седеше и гледайки го, си спомни, как в един миг от онзи последен ден на саманството си бе изпитал обич към този човек. Той прие с благодарност поканата на Васудева. Когато стигнаха брега, помогна му да привърже лодката за коловете, после лодкарят го покани да влезе в колибата, предложи му хляб и вода, а Сидхарта яде с охота и от бананите, които му предложи Васудева.
После, когато слънцето клонеше вече към залез, седнаха на брега върху дънера на едно повалено дърво и Сидхарта разказа на лодкаря за своя произход и за живота си, така както се бяха явили пред очите му днес, в часа на най-голямо отчаяние. Разказът му продължи до късно през нощта.
Васудева го слушаше с голямо внимание. Смълчан, той изживяваше всичко: произход и детство, пътя на учението, пътя на търсенето, цялата радост, цялата мъка.
Измежду добродетелите на лодкаря най-голямата бе тази, че умееше да слуша така, както малцина го могат. Без да е изрекъл и дума, онзи, който говореше с него, чувстваше как Васудева възприема думите му безмълвно, прямо, с внимание, как не пропуска ни една, не чака ни една с нетърпение, не ги посреща ни с похвали, ни с укор, а само слуша. Сидхарта почувства какво щастие е да се изповяда пред такъв слушател, да потопи в сърцето му собствения си живот, собственото си търсене, собственото си страдание.
Но към края на разказа, когато Сидхарта говореше за дървото над реката и за дълбокото си падение, за свещената дума Ом и за това, че след съня си изпитал такава любов към реката, лодкарят се заслуша с удвоено внимание, напълно и всецяло прехласнат, със затворени очи. А когато Сидхарта завърши разказа си, след дълго мълчание Васудева каза:
— Така е, както си го мислех. Реката ти е проговорила. Тя е и твоя приятелка, говори и на теб. Това е добре, много добре. Остани при мен, Сидхарта, приятелю мой. Някога имах жена. Леглото й бе до моето, но тя умря отдавна и аз отдавна живея сам. Остани да живееш при мен, място и храна ще се намерят и за двама ни.
— Благодаря ти — каза Сидхарта, — благодаря ти, приемам поканата ти, Благодаря ти и за това, Васудева, че така внимателно ме изслуша. Малцина умеят да слушат, но до сега не съм срещнал друг, който умее това като теб. И на това ще се уча от теб.
— Ще се учиш — каза Васудева, но не от мен. Реката ме научи да слушам, и ти ще се научиш от нея. Реката знае всичко, от нея всичко може да се научи. Ето, вече си научил от водата, че е добре да се стремиш надолу, да потъваш, да търсиш дълбините. Богатият и знатен Сидхарта става слуга на веслото, ученият брамин Сидхарта се превръща в лодкар — и това е казано от реката. И останалото ще научиш от нея.
След дълго мълчание Сидхарта каза:
— Какво е останалото, Васудева?
Васудева се изправи.
— Късно е вече — каза той, — да идем да спим. Аз не мога да ти кажа „останалото“, приятелю. Ще го научиш сам, а може би вече го знаеш. Разбери, аз не съм от учените, не умея да говоря и да мисля като тях. Умея само да слушам и да бъда смирен, друго не съм научил. Ако можех да го изрека и да го проповядвам, сигурно щях да бъда мъдрец, но сега съм само лодкар и работата ми е да превозвам хора през тази река. Превозил съм мнозина, хиляди, но за всички тях моята река бе само пречка по пътя им. Те пътуваха за пари и за сделки, за сватби и поклонения, а реката се изпречваше на пътя им и работата на лодкаря бе да ги прехвърли бързо през препятствието. Ала за неколцина измежду тези хиляди, само за четирима или петима, реката престана да бъде пречка, те чуха гласа й, вслушаха се в него и реката им стана свята, колкото е и за мен. Нека отидем да спим, Сидхарта.
Сидхарта остана при лодкаря и се научи да управлява лодката, а когато на брода нямаше работа, се трудеше заедно с Васудева на оризовото поле, събираше дърва, береше банани. Научи се да дяла весла, научи се да поправя лодката, да плете кошове, и се радваше на всичко това, а дните и месеците отлитаха бързо.
Ала повече от това, което можеше да го научи Васудева, го учеше реката. От нея се учеше непрестанно. Научи се преди всичко да се вслушва със смирено сърце, с внимателна, разкрита душа, без страст, без желание, без преценка, без мнение.
Той живееше в приятелство с Васудева, и понякога разменяха по няколко думи, малко, но добре обмислени думи. Васудева не бе приятел на думите, Сидхарта много рядко успяваше да го подтикне към разговор.
— И ти ли научи от реката онова тайнствено нещо, че времето не съществува? — попита го веднъж той.
Светла усмивка премина по лицето на Васудева.
— Да, Сидхарта — каза той. — Нали с това искаш да кажеш, че реката навсякъде и едновременно е една и съща, при извора и при устието си, при водопада, на брода, във водовъртежа, в морето, в планината, навсякъде, и че за нея съществува само настоящето, без сянка от миналото, без сянка от бъдещето?
— Така е — отвърна Сидхарта. И когато го узнах, огледах живота си, той ми се стори като река, и момчето Сидхарта бе отделено от мъжа Сидхарта и от стареца Сидхарта само с една сянка, а не с нещо истинско. Предишните рождения на Сидхарта не бяха минало, нито пък неговата смърт и завръщането му при Брахман ???(пак нещо липсва)? — бъдеще. Нищо не е било, нищо няма да бъде, всичко е, всичко съществува в настоящето.
Сидхарта говореше въодушевен, дълбоко го бе ощастливило това прозрение. Цялото страдание не беше ли време, изтезанията и страхът не бяха ли време, всичко тягостно, всичко враждебно в света нямаше ли да изчезне, ако времето бъде преодоляно, ако човек успее да отвърне мисълта си от времето? Пламенно говореше Сидхарта, а Васудева се усмихна със сияйно лице и кимна в знак на одобрение, кимна мълчаливо, докосна с ръка рамото на Сидхарта и отново се зае с работата си.
И друг един път, когато реката бе придошла от дъждовете и бучеше могъщо, Сидхарта каза:
— Приятелю, нали реката има много гласове, твърде много? Не говори ли тя с гласа на цар, на воин, на бик, на нощна птица, на майка, на някой, който въздиша, не говори ли с още хиляди други гласове?
— Така е — изрази съгласие Васудева, — гласовете на всички създания говорят с нейния глас.
— А знаеш ли — продължи Сидхарта — коя дума изрича, когато успееш да чуеш всичките й десет хиляди гласове едновременно?
Лицето на Васудева се усмихна щастливо, той се наведе към Сидхарта и прошепна в ухото му свещеното слово Ом. Това същото, което бе чул и Сидхарта.
И от ден на ден усмивката му все повече започваше да прилича на усмивката на лодкаря, тя стана също така светла, така лъчезарна от щастие, също така просветнала с хиляди малки бръчици, също така детинска, също така старческа. Много от пътниците, които срещаха двамата лодкари, ги смятаха за братя. Вечер двамата сядаха върху дънера на поваленото дърво на брега на реката, мълчаха и се вслушваха във водата, която за тях не беше вода, а глас на живота, глас на пребъдващото, на това, което вечно се ражда. Случваше се, когато двамата слушат реката, да мислят за едни и същи неща, за някой скорошен разговор, за някой от пътниците им, развълнувал ги с лицето или със съдбата си, за смъртта, за детството, случваше се и двамата в един и същи миг да се погледнат, когато реката им бе казала нещо, обладани от една и съща мисъл, ощастливели от един и същ отговор на един и същ въпрос.
От брода и от двамата лодкари се излъчваше нещо, което някои от пътниците долавяха. Случваше се някой пътник, след като бе погледнал в лицето единия от лодкарите, да започне да разказва за живота си, да споделя страданията си, да признава грехове, да търси утеха и съвет. От време на време се случваше някой от пътниците да ги помоли за позволението да пренощува при тях, за да слуша и той реката. Случваше се също да ги навестят любопитни, които бях чули, че при този брод живеят двама мъдреци, чародеи или светци. Любопитните задаваха много въпроси, ала не получаваха отговор, те не срещаха, нито чародеи, нито мъдреци, а само двама приветливи, застарели мъже, които сякаш бяха неми, малко чудати и отнесени. Така любопитните се смееха и се забавляваха с глупостта и лековерието на народа, който сее такива празни слухове.
Годините отлитаха и никой не ги броеше. Един ден пристигнаха монаси-отшелници, последователи на Гаутама, на Буда, които помолиха да бъдат прехвърлени през реката, и от тях лодкарите научиха, че по най-бързия начин трябвало да се върнат при великия си учител, защото бил плъзнал слух, че Възвишеният е на смъртен одър и скоро щял да умре за последен път като човек, за да намери спасение. Скоро след това дойдоха още монаси, а след тях и други, и както монасите, така и останалите пътници говореха само за Гаутама и за близката му смърт. И както при тръгването на война или за коронясването на някой цар хората се стичат отвсякъде, и се събират подобно мравешки рояк, така и те, сякаш привлечени от някаква магия, се стичаха натам, където великият Буда очакваше смъртта си, където щеше да се случи невероятното, и великият Съвършен на една епоха щеше да се пресели във великолепието.
В това време, Сидхарта ясно си спомни за умиращия мъдрец, за великия учител, който с гласа си бе събудил от сън стотици хиляди, чийто глас сам той бе чул някога, чийто свят лик и той веднъж бе гледал със страхопочитание. Той си спомни с умиление за него, виждаше пътя на съвършенството пред очите си, и си спомни с усмивка думите, които някога като младеж бе отправил към него, към Възвишения. Струваше му се, че това са били горделиви и непремерени думи, и с упрек си спомни за тях. Отдавна не се чувстваше разделен от Гаутама, макар да не бе могъл да приеме учението му. Не, човек, който търси истински, който наистина се стреми да намери нещо, не би могъл да приеме каквото и да било учение. Но този, който намереше, би могъл да одобри всяко учение, всеки път, всяка цел, вече нищо не можеше да го раздели от хилядите други, които живееха във вечността, които дишаха божественото.
В един от онези дни, когато безброй хора отиваха при умиращия Буда,86 тръгна да му се поклони и някогашната прекрасна грешница Камала. Тя отдавна се бе отдръпнала от предишния си живот, бе дарила градината си на монасите на Гаутама, бе потърсила спасение в учението и се числеше към приятелите и благодетелите на поклонниците. Когато и до нея стигна слухът за близката смърт на Гаутама, тя заедно със сина си, невръстния Сидхарта, се отправи пешком на път, облечена в най-проста дреха. Поеха покрай реката; детето обаче се измори скоро, искаше да почива, искаше да яде, стана непослушно и плачливо. Камала често трябваше да спира, за да може синът й да си почине. Той бе свикнал да й налага волята си, тя трябваше да го храни, да го утешава, да му се кара. Детето не можеше да разбере защо е тръгнало заедно с майка си на това мъчително и тъжно странстване към непознатото място, при чужд човек, който бил свят, когото чакали скоро да умре. Нека си умира, какво го засяга това?
Недалеч от брода на Васудева малкият Сидхарта отново накара майка си да почиват, Самата Камала бе изморена и докато момчето дъвчеше един банан, тя се сви на земята, затвори очи и се отпусна. Изведнъж обаче изкрещя от болка, момчето я погледна уплашено и видя пребледнялото й от ужас лице, а изпод дрехата й се стрелна малка черна змия, която бе ухапала Камала. Двамата хукнаха да търся други хора по пътя и така стигнаха близо до брода. Там Камала рухна и не успя да направи повече и крачка. Детето започна да плаче, да крещи, да целува и да прегръща майка си, чиито викове се сляха със силните му викове за помощ, докато те стигнаха до застаналия при лодката си Васудева. Той се затича, вдигна жената на ръце, пренесе я в лодката, момчето притича редом с него и не след дълго те бяха в колибата, където Сидхарта тъкмо разпалваше огъня в огнището. Той се обърна и най-напред видя лицето на малкия, което му напомни нещо, подсказа му нещо забравено. После зърна Камала и веднага я позна, макар да лежеше в несвяст в ръцете на Васудева, разбра, че лицето, което така силно му напомня нещо, бе на собствения му син, и сърцето му започна по-силно да бие.
Промиха раната на Камала, но тя бе вече почерняла и тялото й бе отекло, затова наляха в устата й отвара от лековита билка. Съзнанието й се върна, тя лежеше в колибата върху одъра на Сидхарта, а над нея се бе надвесил самият Сидхарта, който някога толкова много я бе любил. Стори й се, че сънува, взря се с усмивка в лицето на своя приятел, бавно, едва-едва осъзна положението, в което се намира, и повика с уплаха детето си.
— Бъди спокойна, то е при теб — повтаряше Сидхарта.
Камала го погледна в очите. Езикът й бе натежал от отровата, тя говореше с мъка.
— Остарял си, скъпи — продума тя, — косите ти са побелели. Но още приличаш на младия самана, който някога дойде при мен в градината ми без дрехи и с прашни нозе. Сега много повече приличаш на него, отколкото когато напусна мен и Камазвами. Очите ти са същите, Сидхарта. Аз също остарях много. Успя ли все пак да ме познаеш?
— Веднага те познах, мила Камала.
Камала посочи момчето си и промълви:
— А него позна ли? Това е твоят син.
Очите и започнаха да блуждаят и се затвориха. Момченцето се разплака; Сидхарта го взе на коленете си, галеше косите му, и като гледаше детското лице, изведнъж си припомни една браминска молитва, която бе научил отдавна, през ранното си детство. Започна да я произнася бавно, с напевен глас. Думите на молитвата като че идваха от миналото, от детството му. Гласът му успокои детето, сегиз-тогиз то изхлипваше и скоро заспа. Сидхарта го положи на одъра на Васудева.
Васудева бе застанал до огнището и вареше ориз. Сидхарта погледна приятеля си, а той му отвърна с усмивка.
— Тя ще умре — тихо продума Сидхарта.
Васудева кимна, а пламъците от огнището озариха приветливото му лице.
Камала отново дойде в съзнание. Болката кривеше лицето й. Очите на Сидхарта прочетоха страданието по устните й и по пребледнелите й страни. Той прочете всичко това мълчешком, внимателно, търпеливо, вглъбен в нейното страдание. Камала усети това, очите й потърсиха неговите. Без да сваля погледа си от него, тя каза:
— Сега виждам, че и очите ти са се променили. Станали са съвсем други. Но по какво разбирам все още, че си Сидхарта? Ти си Сидхарта и не си ти.
Сидхарта не отрони и дума, очите му гледаха мълком нейните очи.
— Успя ли? — попита го тя. — Намери ли покой? Той се усмихна и взе в ръката си нейната.
— Виждам — каза тя, — виждам. И аз ще намеря покой.
— Ти го намери вече — прошепна Сидхарта.
Камала не сваляше поглед от очите му. Мислеше, че бе тръгнала на поклонение при Гаутама, за да види лика на Съвършения, да вдъхне от неговия покой, а вместо това бе намерила Сидхарта, и това пак беше хубаво, колкото и ако бе срещнала Възвишения. Искаше й се да му го каже, но езикът й вече не се подчиняваше на волята й. Гледаше го безмълвна и той видя как животът гасне в очите й. Когато последната болка изпълни с ужас погледа й, а последният спазъм мина през тялото й, пръстите му затвориха клепачите й.
Той дълго време стоя и гледа лицето на мъртвата. Дълго се взира в устните й, остарялата, уморена уста с бръчици, и си припомни, че в най-силните си години бе сравнил тези устни с прясно разпукната смокиня. Дълго седя втренчен в бледото лице, в бръчките от умората, поглъщаше тази гледка, виждаше и собственото си лице да лежи така, също тъй бледо, така угаснало. Едновременно с това съзираше своето и нейното лице млади, с алени устни, с пламтящи очи, и чувството за настояще и едновременност, чувството за вечност го обзе изцяло. Дълбоко, по-дълбоко от всеки друг път в този час той усещаше ненакърнимостта на всеки живот, вечността на всеки миг.
Когато стана, Васудева му предложи ориз, но Сидхарта не вкуси от него. В кошарата, където бе козата им, двамата старци си постлаха сено и Васудева легна да спи. Но Сидхарта излезе и прекара нощта седнал пред колибата, заслушан в реката, обкръжен от миналото, докосван едновременно от всичките си възрасти.
От време на време обаче ставаше, отиваше до вратата на колибата и се заслушваше дали детето спи.
Рано сутринта, преди още да се покаже слънцето, Васудева излезе от кошарата и тръгна към приятеля си.
— Не си мигнал — каза му той.
— Не съм, Васудева. Седях тук и слушах реката. Много неща ми каза тя, изпълни ме до край с отрадни мисли, с мисълта за единството.
— Ти изживя голяма болка, Сидхарта, но аз виждам, че в сърцето ти не се е вселила тъга.
— Не, скъпи, и защо да съм тъжен? Някога бях богат и щастлив, сега съм още по-богат и по-щастлив. Получих дар — своя син.
— И аз се радвам на сина ти. Но сега, Сидхарта, нека се хванем за работа. Чакат ни много неща. На същия одър, на който някога умря жена ми, умря и Камала. Нека издигнем кладата за Камала на същия хълм, на който някога издигнах кладата за жена си.
И те издигнаха кладата, докато момчето още спеше.
СИНЪТ
Уплашено и разплакано, момчето бе присъствало на погребението на майка си; мрачно и боязливо бе изслушало Сидхарта, който го поздрави като свой син и му каза, че е добре дошъл при него. С пребледняло лице то седеше по цели дни пред могилата на покойницата, отказваше да яде, затвори погледа си, затвори сърцето си и застана срещу съдбата.
Сидхарта го щадеше и съчувстваше на скръбта му. Разбираше, че синът му не го познава и не може да го обича като баща. Постепенно той осъзна и разбра, че единадесет годишният му син е разглезено мамино детенце, израсло в охолство, свикнало на изискани ястия, на меко легло, свикнало да заповядва на слуги.
Сидхарта разбра, че скърбящото и разглезено дете няма да може изведнъж и драговолно да се примири с новото място и с бедността. Той не му налагаше нищо, вършеше много работи вместо него, винаги му предлагаше най-хубавото от храната им. Надяваше се бавно, с добронамерено търпение да успее да го спечели.
Богат и щастлив се бе усетил, когато пристигна момчето. Но времето течеше и тъй като момчето оставаше все така отчуждено и мрачно, проявяваше същия горделив и опак нрав, не искаше да работи, не почиташе двамата старци, крадеше от плодните дръвчета на Васудева, Сидхарта започна да разбира, че синът му не бе донесъл много щастие и спокойствие, а тревоги и грижи. Но той го обичаше и желаеше тревогите и грижите на обичта пред щастието и радостта без момчето.
Откакто малкият Сидхарта бе дошъл в колибата, старците си бяха разпределили работата. Васудева отново бе поел сам задълженията на лодкар, а Сидхарта, за да бъде до сина си, работеше в колибата и на полето.
Дълго време, дълги месеци Сидхарта очакваше сина си да го разбере, да приеме обичта му и да отвърне с обич. Дълги месеци и Васудева изчакваше и наблюдаваше, изчакваше и мълчеше. Един ден, когато младият Сидхарта отново бе измъчил баща си с упорството и прищевките си и му бе счупил две паници за ориз, Васудева дръпна Сидхарта настрана и му каза:
— Прости ми, говоря с теб като приятел. Виждам, че се измъчваш, виждам, че си загрижен. Синът ти, скъпи, ти създава грижи, той създава грижи и на мен. С друг живот, с друго гнездо е свикнала младата птичка. Той е напуснал града и богатството не като теб от отвращение и досада, а е изоставил това срещу волята си. Питах реката, приятелю, много пъти я питах. Но реката се смее, надсмива се, надсмива се над мен и теб, задавя се от смях заради нашата глупост. Водата търси вода, младостта търси младост, синът ти е попаднал на място, където не може да вирее. Попитай и ти реката, чуй какво ще ти каже!
Сидхарта спря загрижен поглед върху приветливото му лице, в чиито бръчки живееше постоянна ведрина.
— Но мога ли да се разделя с него? — тихо и засрамено продума той. — Дай ми още време, скъпи. Нали виждаш, аз се боря за него, боря се да спечеля сърцето му, с обич и добронамерено търпение искам да го спечеля. Един ден реката ще заговори и на него — и той е призван.
Усмивката на Васудева грейна с още по-голяма топлота.
— О да, и той е призван, той също е от Вечния живот. Но знаем ли с теб за какво точно е призван, за какъв път, за какви дела, за какви страдания? Няма да са малко страданията му, горделиво и кораво е сърцето му, а такива хора много страдат, много се лутат, много неправди вършат, с много грехове затрупват съвестта си. Кажи ми, скъпи: не възпитаваш ли сина си? Не го ли заставяш да върши каквото трябва? Не го ли биеш? Не го ли наказваш?
— Не, Васудева, нищо такова не правя.
— Знаех, че е така. Ти не го заставяш, не го биеш, не му заповядваш, защото знаеш, че крехкото е по-силно от коравото, водата е по-силна от скалата, обичта е по-силна от принудата. Браво, много добре. Но не грешиш ли, като си мислиш, че не го принуждаваш и не го наказваш? Нима с обичта си не го връзваш с вериги? Не го ли засрамваш всеки ден с добротата и търпението си, нима така не го затрудняваш още повече? Не заставяш ли надменното и разглезено момче да живее в една колиба с двама старци, които преживят банани, за които дори оризът вече е лакомство, чиито разсъждения не могат да бъдат неговите, чиито сърца са стари и смирени и туптят по-различно от неговото. Това не е ли принуда, не е ли наказание за него?
Поразен от тези думи, Сидхарта сведе погледа си към земята и попита тихо:
— Според теб какво трябва да направя?
Васудева каза:
— Отведи го в града, отведи го в къщата на майка му, там сигурно още има слуги, предай го на техните грижи. И ако прислужничките не са още там, настани го при някой учител, не заради самото учене, а за да се събере с други момчета и момичета, да бъде в света, който е негов. Никога ли не си мислил за това?
— Ти надзърташ в сърцето ми — тъжно рече Сидхарта. — Много пъти съм мислил за това. Но как да го предам и заведа в този свят, когато и без това в сърцето му няма достатъчно смирение? Няма ли да се отдаде на охолството, да се изгуби в наслади и високомерие, да повтори заблудите на баща си, да изчезне в самсара?
Усмивка озари лицето на лодкаря, той нежно докосна рамото на Сидхарта и каза:
— Попитай за това реката, приятелю! Чуй я как ще ти се изсмее! Нима мислиш, че си извършил толкова глупости, за да спасиш от тях сина си? А можеш ли да го опазиш от самсара? Как? Чрез поучения, с молитви, с назидания? Напълно ли забрави онази поучителна история на браминския син Сидхарта, която някога чух от теб на същото това място? Кой предпази онзи самана Сидхарта от самсара, от грях, от алчност, от безразсъдство? Успяха ли да го опазят благочестието на баща му, назиданията на учителите му, собственото му знание и собственото му търсене? Кой баща, кой учител би могъл да го опази да изживее собствения си живот, да се оцапа сам с живота, да стоварва сам върху себе си вина, да изпие сам най-горчивата чаша и сам да намери пътя си? Нима мислиш, скъпи, че някой би могъл да избегне този път? Може би синчето ти ще бъде изключение, защото много го обичаш, защото много би искал да го предпазиш от скръбта, от теготата и разочарованията? Но дори и десет пъти да умреш заради него, не би променил и най-малката криволица от съдбата му.
Никога досега Васудева не бе изричал толкова много думи.
Сидхарта любезно му благодари и се прибра загрижен в колибата, но сънят дълго не го спохождаше. Васудева не бе му казал нищо, което вече сам да не бе премислил и да не знаеше. Но той не бе в състояние да използва това знание, защото по-силни от знанието бяха обичта му към момчето, нежността му и страхът да не го загуби. Обичал ли бе някога друг човек така сляпо, с толкова много страдание, така безутешно — и въпреки това толкова щастливо?
Сидхарта не можеше да последва съвета на приятеля си, не можеше да се раздели със сина си. Оставяте се на момчето да му заповядва, да го унижава. Мълчеше и чакаше, всеки ден отначало започваше тихата битка на обичта, безмълвната война на търпението. Васудева също мълчеше и чакаше, винаги добър, винаги дълготърпелив.
И двамата бяха майстори в търпението.
Веднъж, когато лицето на малкия му напомни много за Камала, в съзнанието на Сидхарта внезапно проблеснаха думи, които някога, в дните на младостта му, Камала бе отправила към него. „Не можеш да обичаш“ — бе му казала тя, а той се бе съгласил с нея, бе сравнил себе си със звезда, а хората деца с листа, брулени от вятъра, и въпреки това не бе усетил упрек в онези думи. Наистина той никога не би могъл да се привърже напълно към някого, да забрави себе си, да върши глупости заради любовта на някого, никога не бе могъл да стори това, и тогава му се бе струвало, че тъкмо тук се крие голямата разлика между него и хората деца. Но сега, откакто синът му бе тук, Сидхарта досущ бе заприличал на хората деца: той страдаше заради някого, обичаше някого, бе отдаден всецяло на една обич, заради обичта се бе превърнал в глупак. Сега, в старостта си, той усети тази най-силна и най-необяснима страст, тя го караше да страда, страдаше мъчително и въпреки това бе блажен, в него нещо се бе обновило, бе станал по-богат. Продължи да размисля и откри също, че вече не се страхува за сина си, той знаеше в себе си, че момчето нито е загинало, нито го грози опасност в гората. Въпреки това продължи, без да се спира, но вече не за да го спасява, а воден от желанието да го види още веднъж. Така стигна до града.
Близо до града, когато излезе на широката улица, той застана пред входа на красивата градина за забавления, принадлежала някога на Камала, точно там, където бе я зърнал за първи път в носилката й. Миналото възкръсна в душата му, той се видя отново да стои там като млад, брадясал, полугол самана, с коси посипани с прах. Сидхарта дълго не мръдна от мястото си, надзърна в градината през отворената врата и видя монаси в жълти одежди да се разхождат край стройните дървета.
Дълго стоя замислен, възкръсваха пред него различни образи и той се вслушваше в повестта на живота си. Дълго стоя така, загледан в монасите, но виждаше младата Камала под високите дървета. Виждаше ясно себе си, виждаше как младата Камала го угощава, как за първи път го целува, как горделиво и презрително отхвърля браминството си и как горделиво и жадно се втурва в светския си живот. Виждаше Камазвами, виждаше слугите, пиршествата, играчите на зарове, музикантите, виждаше пойната птичка в клетката на Камала; преживя всичко това още веднъж, вдишваше самсара, почувства се още веднъж стар и уморен, усети пак погнусата и желанието да се зачеркне, оздравя още веднъж чрез свещеното Ом.
След като стоя дълго пред вратата на градината, Сидхарта се убеди, че желанието, което го бе довело до това място, е безумно, че той не може да помогне на сина си, че не трябва да е така привързан към него. Дълбоко в сърцето си чувстваше като рана своята обич към беглеца и заедно с това разбра, че тази рана не му бе отредена, за да рови в нея — тя трябваше да се превърне в цвят и да излъчва сияние. Но в този час раната му все още не беше се превърнала в цвят, не излъчваше сияние. Това го натъжи. На мястото на желанието му, което го бе довело тук подир избягалия син, сега зееше празнота. Той приседна покрусен, усети, че нещо в сърцето му умира, почувства празнотата, вече не виждаше никаква радост, никаква цел. Потънал в мисли, той седеше и чакаше.
Това бе научил от реката: да чака, да търпи, да се вслушва. Затова седеше и се вслушваше сред прашната улица, вслушваше се в сърцето си как тупти уморено и тъжно, седеше и чакаше един глас. Часове седя така свит и заслушан, не виждаше вече никакви образи, потъваше в празнотата, без да се съпротивлява, без да забележи някакъв път. А когато усещаше да го гори раната, той безгласно изричаше Ом, изпълваше се с Ом. Монасите от градината го забелязаха и понеже седеше свит много часове и прах се стелеше по побелелите му коси, един от тях дойде при него и положи в нозете му два банана. Но старецът не го забеляза.
От това вцепенение го изтръгна една ръка, която докосна рамото му. Веднага позна докосването, нежно и кротко, и се опомни. Изправи се и поздрави Васудева, който бе тръгнал след него. И когато се взря в неговото приветливо лице, в ситните му, изпълнени с усмивка бръчки, във ведрите му очи, той също се усмихна.
Едва сега забеляза двата банана пред себе си, даде единия на лодкаря, а другия изяде сам. Сетне двамата с Васудева поеха мълчешком обратно през гората, върнаха се при своя брод. Никой не спомена за онова, което се бе случило през деня, никой не спомена за бягството на момчето, нито за раната. В колибата Сидхарта легна на одъра си, а когато подир време Васудева дойде при него, за да му предложи чаша с кокосово мляко, намери го заспал.
ОМ
Раната пареше дълго още. Сидхарта трябваше да превозва през реката много пътници, които водеха със себе си някой син или дъщеря, и никой от тези пътници той не гледаше, без да му завиди, без да си помисли: „Хиляди хора притежават това най-съкровено щастие, но защо го нямам и аз? И злодеите, и крадците, и разбойниците имат деца, обичат ги и са обичани от тях, само аз не.“ Така повърхностно, така безразсъдно бе започнал да мисли, толкова бе заприличал на хората деца.
Сега той гледаше на хората другояче, не така мъдро, не така горделиво, затова пък по-сърдечно, с по-голямо внимание, по-съпричастно. Сега, когато превозваше обикновени пътници, хора-деца, търговци, войници, жени, те вече не му изглеждаха далечни, както някога: той ги разбираше и споделяше техния живот, ръководен не от мисли и убеждения, а единствено от подтик и желания, той чувстваше като тях. Макар да бе близо до съвършенството и да страдаше от последната си рана, струваше му се все пак, че тези човеци-деца са негови братя, тяхната суетност, стремежи и недостатъци губеха пред него смешната си същност, той ги разбираше, обичаше ги, струваха му се достойни за уважение. Сляпата обич на някоя майка към детето й, глупавата, сляпа гордост на някой баща, който надценява единственото си синче, слепият необуздан стремеж на младата, суетна жена към скъпи дрънкулки и възхитените мъжки очи. Всички тези увлечения, всички тези детинщини, тези прости, глупави, но неимоверно силни, налагащи се стремежи и страсти, не бяха вече детинщини за Сидхарта. Той виждаше как хората живеят заради тях, виждаше как заради тях вършат трудно обясними неща: пътешестват, воюват, страдат безкрайно, понасят безкрайни мъки, и той можеше да ги обича заради това. Усещаше живота, порива към живот, неразрушимото, виждаше Брахман, във всяка тяхна страст, във всяка тяхна постъпка. Със сляпата си отдаденост, със сляпата си сила и издръжливост тези хора бяха достойни за обич и възхита. Нищо не им липсваше, мъдрецът и знаещият с нищо не ги превъзхождаха, освен с една незначителна дреболия, едно-единствено нищожно нещо: със съзнанието, осъзнатата мисъл за единството на целия живот.
И Сидхарта понякога се съмняваше дали това знание, тази мисъл заслужава да се цени така високо, дали и тя не е само детска приумица на мислещите хора-деца. Във всичко останало хората по света бяха равностойни на мъдреца, дори често го превъзхождаха — така както животните с неотклонното си, безпогрешно вършене на необходимото в някои моменти създават впечатлението, че превъзхождат хората.
Бавно цъфтеше, бавно узряваше в Сидхарта прозрението какво всъщност е мъдростта, каква е целта на дългото й търсене. Тя не беше друго, освен готовността на душата, способността, тайнственото изкуство във всеки миг от живота да се чувства и вдишва мисълта за единството. Бавно разцъфваше това в него, отразяваше се върху старческото и детско лице на Васудева: хармония, познание за вечното съвършенство на света, усмивка, единство.
Но раната все още гореше. Сидхарта си спомняше за своя син, пазеше в сърцето си обичта и нежността си, оставяше се на болката да го разкъсва, вършеше всички безразсъдства на привързаността. Този пламък не можеше да угасне от само себе си.
И един ден, когато раната го пареше по-силно от всякога, Сидхарта прекоси реката, тласкан от копнеж, слезе от лодката и пожела да тръгне към града, за да търси сина си. Реката течеше кротко и тихо, бе по време на месеците, в които не падаха дъждове, но гласът й звучеше странно: тя се смееше! Беше съвсем ясно, че се смее. Реката се смееше светло и ясно, присмиваше се на стария лодкар. Сидхарта се спря, надвеси се над водата, за да чуе още по-добре този смях, и в тихо течащата вода съзря отражението на собственото си лице; в отразения образ имаше нещо забравено, и като напрегна мисълта си, проумя: лицето приличаше на друго едно, което някога бе познавал и от което се бе страхувал. То приличаше на лицето на баща му, на брамина. И си спомни как преди много години, още като младеж, бе принудил баща си да му разреши да отиде при саманите, как се бе сбогувал с него и как никога повече не се върна. Не беше ли баща му страдал за него така, както той сега страдаше за сина си? Не беше ли умрял баща му отдавна, без да зърне своя син? Не трябваше ли и той самият да очаква същата участ? Не беше ли смешно, странно и глупаво това повтаряне, това обикаляне в съдбовния кръг?
Реката се смееше. Да, така беше — всичко, което не беше изстрадано и изпитано до край, отново се връщаше, страдания се повтаряха, едни и същи. Сидхарта отново се качи на лодката и пое обратно към колибата, мислейки за баща си, мислейки за сина си, осмиван от реката, спорещ със себе си, готов да се отчае напълно, и не по малко готов заедно с реката да се изсмее гръмко над себе си и над целия свят. Уви, раната все още не бе се превърнала в цвят, все още сърцето му се противеше на съдбата, все още страданието му не излъчваше радост и победа. Но все пак той изпитваше надежда и когато се върна в колибата, усети неудържимото желание да се изповяда пред Васудева, да разкаже всичко на него, който така добре умееше да слуша. Васудева седеше в колибата и плетеше кошница. Той не тласкаше вече лодката, очите му бяха много отслабнали, пък и не само очите, а и мишците. Непроменени и цъфтящи бяха само приветливата радост и доброжелателност на лицето му.
Сидхарта приседна до стареца и започна тихо да му говори. Разказваше му неща, за които никога до сега не бяха говорили — за някогашното си отиване в града, за парещата рана, за завистта, която изпитва, щом види щастлив баща, за това, че осъзнава, колко глупави са тези желания, за безуспешната си борба с тях. Изповяда всичко, изрече всичко, дори онова, от което се срамуваше. Оголи раната си, разказа и за бягството си през деня, за това как бе преминал като хлапак реката, воден от желанието да отиде в града. Спомена и за присмеха на реката.
Той говори дълго, много дълго, и докато Васудева го слушаше с кротко лице, Сидхарта усети по-силно от всеки друг път вниманието на Васудева, усети как болките и страхът му се разтапят, как една тайна надежда започна да струи в него. Да покаже на такъв слушател раната си бе все едно да я потопи в реката, докато се охлади и слее с нея. Още докато говореше, докато се изповядваше, Сидхарта все повече усещаше, че това вече не беше Васудева, вече не беше човек, който го слуша, че този неподвижен слушател всмуква в себе си неговата изповед така, както дървото — дъжда, че този неподвижен слушател е самата река, самият бог, самата вечност. И когато Сидхарта преставаше да мисли за себе си и за своята рана, вярата за промяната във Васудева го завладяваше и колкото повече я изживяваше и се изпълваше с нея, толкова по-малко странно му изглеждаше това, толкова повече разбираше, че всичко е наред, всичко е естествено, че Васудева отдавна, може би винаги, е бил такъв, само че той не бе забелязал това и той самият вече едва ли се различава от него. Сидхарта усети, че е започнал да вижда стария Васудева така, както народът гледа на боговете, и че това не може да продължи дълго; в сърцето си той започна да се сбогува с Васудева. При това не спираше да говори.
Когато той свърши, Васудева, без да каже нещо, отправи към него приветливия си, отслабнал напоследък поглед, безмълвно го озари с любов и ведрост, с разбиране и знание. Той хвана Сидхарта за ръка и го заведе на пристана, седна там заедно с него и се загледа с усмивка към реката.
— Ти я чу да се смее — каза той. — Но не си чул всичко. Нека се заслушаме отново, ще чуеш още нещо.
Останаха безмълвни. Сладостно се носеше многогласната песен на реката. Сидхарта се взираше в течащата вода и виждаше в нея множество картини: появи се баща му, самотен, потънал в скръб за сина си; появи се самият той, самотен, обвързан с веригите на обичта към далечния си син; появи се синът му, и той беше самотен, момчето се хвърляше жадно по пътя на младежките си желания: всеки бе устремен към целта си, всеки бе завладян от страдания. Реката пееше с гласа на страданието, пееше с копнеж, течеше с копнеж към своята цел, жалостно звучеше гласът й.
— Чуваш ли? — питаше безмълвният поглед на Васудева.
Сидхарта кимна.
— Вслушай се по-добре! — прошепна Васудева.
— Сидхарта се напрегна да се вслуша по-добре. Образът на баща му, собственият му образ и образът на сина му се сляха един с друг, и образът на Камала се появи и изчезна, и образът на Говинда, и други образи; те се преливаха едни в други, сливаха се с реката, както реката се стремяха към своята цел, пълни с копнеж и страдание. Гласът на реката също бе пълен със страдание, с мъка и с непреодоляно желание. Реката се стремеше към целта си. Сидхарта я виждаше да бърза, виждаше реката, която се състоеше от него, от близките му и от всички хора, които някога бе срещнал Виждаше как всички вълни и води бързат и страдат, устремени към целите си, към много цели — към водопада, към езерото, към бързея, към морето, как достигат всички цели, как след всяка цел възниква нова, как водата се превръща в пара, която се издига в небето, става на дъжд и руква от свода, превръща се в извор, в поточе, в река, отново се устремява, на ново потича. Ала копнеещият глас се бе променил. Той продължаваше да звучи пълен със страдания, търсещ, към него се присъединяваха и други гласове, гласове на радост и скръб, добри и лоши, радостни и тъжни, стотици, хиляди гласове.
Сидхарта се вслушваше. Целият се бе превърнал в слух, поглъщаше всеки звук и чувстваше, че бе достигнал най-висшето съвършенство в умението да слуша. Често бе чувал всички тези гласове на реката, но днес те зазвучаха по новому. Вече не можеше да различи множеството гласове, веселите от тъжните, детските от мъжките, те всички се бяха слели в едно, плачът на копнежа и смехът на мъдреца, викът на гнева и стонът на миращия, всичко бе едно, всичко бе сплетено, хилядократно свързано едно с друго. А всички заедно, всички гласове, всички цели, всички копнежи, всички страдания, всички наслади, всичкото добро и зло, всичко това беше едно, то образуваше света Всичко това заедно представляваше реката на съдбините, музиката на живота. И когато Сидхарта се вслушваше внимателно в тази река, в тази хилядогласна песен, когато той не чуваше нито страданието, нито смеха, когато не привързваше душата си към някой отделен глас и не проникваше със своето Аз в него, а възприемаше цялото единство, тогава великата песен на хилядите гласове представляваше една единствена дума: Ом — съвършенството.
„Чуваш ли?“ — отново попита погледът на Васудева. Усмивка озари всичките бръчки на старческото му лице, над което като че цареше някакво сияние, както над всички гласове на реката се извисяваше Ом. Сияеше усмивката му, когато гледаше приятеля си, и върху лицето на Сидхарта, заблестя същата усмивка. Раната му се бе превърнала в цвят, страданието му сияеше, неговото Аз се бе сляло с единството.
В този час Сидхарта престана да се бори със съдбата, престана да страда. На лицето му изгря спокойната яснота на познанието, на което вече не можеше да се противопостави никаква воля, което бе вникнало в съвършенството, което бе в съгласие с реката на съдбите, с течението на живота, изпълнено със страдание, изпълнено със споделена радост, отдадено всецяло на течението, принадлежащо на единството.
Когато Васудева се надигна от мястото си край брега, когато надзърна в очите на Сидхарта и видя в тях да струи спокойната яснота на познанието, той докосна с длан рамото му, по своя внимателен и нежен начин, и му каза:
— Чаках да дойде твоят час, скъпи. И сега, когато той дойде, остави ме да си вървя. Дълго чаках този час, дълго бях лодкарят Васудева. Стига толкова. Казвам сбогом на колибата, сбогом на Сидхарта!
Сидхарта се поклони дълбоко пред онзи, който се сбогуваше с него.
— Знаех това — издума той тихо. — В горите ли ще отидеш?
— Отивам в горите, в единството — каза със сияеща усмивка Васудева.
И си тръгна сияещ. Сидхарта дълго гледа след него. С дълбока радост, с дълбока сериозност гледаше след него. Гледаше го да крачи, изпълнен със спокойствие, виждаше главата му, обкръжена от сияние, и образа му, изпълнен със светлина.
ГОВИНДА
Веднъж Говинда заедно с други монаси почиваше в горичката, която грешницата Камала бе подарила на учениците на Гаутама. Там той чу да се говори за някакъв стар лодкар, който живеел на един ден път от тук и когото мнозина смятали за мъдрец. Когато Говинда тръгна да странства отново, той пое към онзи брод, воден от желанието да види лодкаря. Защото макар да бе живял през всичките си дни според правилата на учението, макар по-младите монаси да го почитаха заради възрастта и скромността му, в сърцето му не бяха угаснали неспокойството и търсенето.
Той дойде при реката, помоли стареца да го вземе на лодката си, и когато стигнаха отвъдния бряг, каза на стареца:
— Много добрини вършиш за нас, монасите и поклонниците, превозвал си стотици от нас. Но не търсиш ли и ти, лодкарю, верния път?
Сидхарта се усмихна със старите си очи и каза:
— О, преподобни, и ги ли се наричаш търсещ, ти, който си стигнал старост и носиш одеждите на монасите на Гаутама?
— Стар съм наистина — каза Говинда, — но никога не съм преставал да търся. И никога не ще престана, изглежда, такава е съдбата ми. И ти, май, отдавна търсиш. Ще ми кажеш ли нещо, почитаеми?
Сидхарта отвърна:
— Какво бих могъл да ти кажа, преподобни? Може би това, че прекалено упорито търсиш? Че от много търсене не успяваш да намериш търсеното?
— Как така? — смая се Говинда.
— Когато някой търси — каза Сидхарта, — често се случва очите му да виждат само онова, което търсят, така той не може да намери нищо и не може да приеме нищо в себе си, защото винаги мисли за търсеното, защото има някаква цел и е обсебен от целта. Да търсиш, значи да имаш цел. Но да намериш — означава да си свободен, открит към всичко, да нямаш цел. Ти, преподобни, може би наистина само търсиш, защото докато следваш целта си, не виждаш много неща, които са пред очите ти.
— Все още не те разбирам напълно — каза Говинда, — какво точно искаш да кажеш?
Сидхарта рече:
— Някога, о, преподобни, преди много години ти бе дошъл тук, при тази река, намери на брега й един заспал човек и седна до него, за да бдиш над съня му. Но ти, Говинда, не успя да познаеш спящия.
Учуден и като че омагьосан, монахът се вгледа в очите на лодкаря.
— Ти да не си Сидхарта? — попита с нерешителен глас, — И сега нямаше да те позная. Поздрав на теб от сърце и душа, Сидхарта, много се радвам, че те виждам отново. Много си се променил, приятелю. Сега, значи, си лодкар?
Сидхарта се засмя приветливо.
— Да, лодкар съм! Има хора, Говинда, които трябва да се променят, да носят всякакви дрехи, и аз съм един от тези хора, скъпи. Добре си дошъл, Говинда, пренощувай в колибата ми.
Говинда пренощува в колибата на одъра, на който някога бе спал Васудева. Той зададе много въпроси на приятеля си от детинство, много неща от своя живот трябваше да му разкаже Сидхарта.
На сутринта, когато настъпи време Говинда отново да поеме на път, той не без колебание каза:
— Преди да продължа пътя си, Сидхарта, позволи ми да ти задам още един въпрос. Имаш ли някакво учение? Имаш ли вяра и знание, които да следваш, да ти помагат да живееш правилно?
Сидхарта каза:
— Ти знаеш, скъпи, че още като младеж, когато живеехме при саманите в гората, приемах с недоверие всякакви учения и учители и им обърнах гръб. Но се промених. И оттогава имах не малко учители. Една красива блудница дълго време бе моя учителка, един богат търговец и неколцина играчи на зарове ми бяха учители. Веднъж и един странстваш ученик на Буда бе мой учител; той бдеше над мен, когато бях заспал в гората. И от него се учих, и нему съм благодарен, много благодарен. Но най-много научих от тази река и от предшественика си, лодкаря Васудева. Той беше съвсем обикновен човек; Васудева не беше мислител, но знаеше най-необходимото така добре, както и Гаутама; той беше съвършен, беше светец.
Говинда каза:
— Сидхарта, струва ми се, че все още обичаш да се шегуваш. Вярвам ти и зная, че не си последвал никой учител. Но не откри ли, ако не цяло учение, поне някакви мисли, някакво знание, които да са част от теб и според тях да подредиш живота си? Ако ми кажеш нещо за тях, истински ще зарадваш сърцето ми.
Сидхарта каза:
— Винаги съм имал такива мисли и прозрения. Понякога за ден или за час чувствах знанието в себе си така, както се чувства биенето на сърцето. Това бяха най-различни мисли, но ми е трудно да ги изрека. О, мой Говинда, ето една от мислите, които открих: мъдростта е несподелима. Мъдростта, която мъдрецът се опитва да сподели, звучи винаги като лудост.
— Шегуваш ли се? — попита Говинда.
— Не се шегувам. Казвам каквото съм открил. Знанието може да бъде споделяно, но не и мъдростта. Човек може да я открие, да живее с нея, да се ръководи от нея, могат да се извършат чудеса с нея, но тя не може да се изкаже и да се предаде другиму. В това се съмнявах още като юноша и това ме накара да избягам от учителите. Стигнах и до една друга идея, Говинда, която ти пак може би ще приемеш за шега или за лудост, но която при все това е най-добрата ми мисъл. А тя е, че обратното на всяка истина също е толкова вярно, колкото самата истина. Ще го поясня. Истината може да бъде облечена в думи и чрез тях да бъде споделена с някого, но само когато е едностранна. Всичко, което може да бъде обхванато с мисли и изречено с думи, е едностранно, половинчато, недовършено, непълно. Когато възвишеният Гаутама говореше за света, той трябваше да го разделя на самсара и нирвана, на привидност и истина, на страдание и спасение. Другояче не може. Не съществува друг път за онзи, който иска да поучава. Светът, онова, което е около нас и вътре в нас, никога не е нещо едностранно. Никога един човек или едно нещо не са изцяло самсара или изцяло нирвана, никога човек не е изцяло светец или изцяло грешник. Така само ни се струва, защото сме подхвърлени на измамата, че времето е нещо, което съществува. Времето не съществува, о, Говинда, в това се убедих много пъти. И щом като времето не съществува, тогава и онова, което разделя света и вечността, страданието и блаженството, доброто и злото също е привидност.
— Как така? — попита Говинда със страх в гласа.
— Чуй ме, скъпи, чуй ме добре. Грешникът — какъвто съм аз или ти — си остава грешник, но някога той отново ще стане Брахман, ще постигне нирвана, ще бъде Буда — но това „някога“ е привидност, то е само притча! Грешникът не отива към превръщането си в Буда, той не търпи развитие, макар че нашата мисъл не може другояче да си представи тези неща. Не, в грешника, още сега, днес, съществува будният Буда, бъдещето му вече е тук, и в него, и себе си, във всеки. Ти трябва да почиташ бъдния, възможния, скрития Буда. Светът, приятелю Говинда, не е несъвършен и не върви съвсем бавно по пътя към съвършенството: не, той е съвършен във всеки миг. Всеки миг носи в себе си своето спасение, във всяко невръстно дете вече е стаен старецът, във всяко кърмаче — смъртта, а във всички смъртни — вечният живот. Нито един човек не може да разбере до къде е стигнал другият в пътя си: в разбойника и в играча на зарове се намира Буда, в брамина — разбойникът. Отдаден на съзерцание, човек може да преодолее времето, да види едновременно целия минал, настоящ и бъден живот, и тогава всичко е добро, всичко е съвършено, всичко е Брахман. Ето защо всичко, което съществува, за мен е добро; виждам смъртта като живот, грехът като святост, благоразумието като лудост. Всичко трябва да остане каквото е; всичко се нуждае единствено от моето съчувствие, от моята добронамереност, от любещото ми съпричастие. Така за мен всичко е добро, мога да се възползвам от всичко, без да си вредя. Изпитах с тялото и душата си, че грехът ми е бил нужен, нужно ми бе сладострастието, стремежът към богатства, суетата, позорното разочарование, за да се науча да се съпротивлявам, за да мога да обичам света, за да престана да го сравнявам с измисления от мен свят, с измисления от мен образ на съвършенството, а да го оставя такъв, какъвто е, да го обичам и да изпитвам радост, че му принадлежа. Това, о, Говинда са част от нещата, които ми дойдоха наум.
Сидхарта се приведе, взе от земята един камък и го положи в дланта си.
— Това тук е камък — игриво каза той, — който след много време може би ще се превърне в пръст, от пръстта може би ще се роди растение, животно или пък човек. По-рано щях да кажа: Този камък не е нищо друго освен камък, той не струва нищо, а принадлежи на света на Майя; но тъй като в кръговрата на превъплъщенията би могъл да стане човек и дух, затова и на него отдавам значение. Така може би щях да мисля по-рано. Днес обаче мисля по друг начин: този камък е камък, но той е и животно, и бог, и Буда, аз почитам и обичам не защото някой ден може да се превърне в това или онова, а защото той отдавна и винаги е бил всичко — и тъкмо затова, че е камък, че сега и днес ми изглежда камък, тъкмо затова го обичам и съзирам ценност и смисъл във всяка от жилките и грапавините му, в жълтия цвят и в сивия, в твърдостта, в звука, който издава, когато го почукна, в това дали неговата повърхност е влажна или суха. Има камъни, които приличат на масло или сапун, други са като листа, трети като пясък, и всеки е с нещо по-различен, всеки шепти молитвената дума Ом по свой начин, всеки е Брахман, но също толкова и в същото време той е камък, грапав или гладък. Тъкмо това ми харесва и ми се струва достойно за преклонение. Но нека не ти говоря повече за това. Думите не са добри за тайния смисъл, всяко нещо се променя, щом го изречеш, става малко по-различно, малко изопачено, малко смешно — да, това е много хубаво и много ми харесва, напълно съм съгласен, че това, което за един е съкровище и мъдрост, за друг често пъти е лудост.
Говинда слушаше мълчаливо.
— Защо ми каза това за камъка? — попита след известно време той.
— Направих го неволно. Или може би исках да кажа, че обичам камъка, реката и всички неща, които виждаме и от които можем да се учим. Аз мога, Говинда, да обичам камъка, дървото, или парче кора. Това са предмети, и предметите могат да се обичат. Думите обаче не мога да обичам. Затова ученията не значат нищо за мен, те нямат твърдост, нямат мекота, нямат цвят, нямат ръбове, нямат мирис, нямат вкус, нямат нищо — те са само думи. Може би тъкмо това ти пречи да намериш покой — многото думи. Защото и спасение, и добродетел, и самсара, и нирвана са единствено думи, Говинда. Не съществува предмет, който да е нирвана, съществува само думата нирвана.
Говинда каза:
— Нирвана не е само дума, приятелю, а е и мисъл.
Сидхарта продължи:
— Може да е мисъл. Трябва да ти призная, скъпи, че не правя голяма разлика между думите и мислите. Честно казано, мислите нямат за мен голямо значение. Предметите имат по-голяма стойност. Тук например, на тази лодка стоеше един човек, моят предшественик и учител, един светец, който в продължение на много години е вярвал само в реката и в нищо друго. Той бе забелязал, че реката му говори, учеше се от нея, тя го възпитаваше и обучаваше, реката му изглеждаше бог, в продължение на много години той не разбра, че всяко подухване на вятъра, всеки облак, всяка птичка, всяка буболечка е също така божествена, знае също толкова и може да обучава не по-зле от почитаната от него река. Но когато този светец тръгна към горите, той знаеше всичко, знаеше повече от мен и теб, без учители, без книги, само защото бе вярвал в реката.
Говинда каза:
— Но дали това, което наричаш предмети, е нещо истинско, нещо веществено? Не са ли те само някаква заблуда, само образ или привидност? Твоят камък, твоето дърво, твоята река — съществуват ли те в действителност?
— И това — отвърна Сидхарта — не ме тревожи много. Нека да бъдат или да не бъдат привидност, и аз тогава трябва да съм привидност, и като такъв — те също са като мен. Тъкмо затова са ми така скъпи и ги чувствам достойни за почитта ми: те са подобни на мен и затова мога да ги обичам. А ето и една мисъл, която ще те разсмее: струва ми се, о, Говинда, че най-важна от всичко е любовта. Да разбереш света, да го обясниш, да го презираш е занимание за велики мъдреци. Аз искам само да обичам този свят, не да го презирам, да не мразя него и себе си, да съзерцавам и него, и себе си, и всички творения с любов, с възторг и благоговение.
— Разбирам — каза Говинда. — Но тъкмо това Възвишеният нарече измама. Той повелява доброжелателност, милост, състрадание, търпение, но не и любов; той ни забрани да привързваме сърцето си към всичко земно.
— Зная — каза Сидхарта, и усмивката му заблестя като злато. — Зная, Говинда. Ето че се отзовахме сред дебрите на мненията, сред спора за думи. И не мога да отрека, че думите ми за любовта са в противоречие, в привидно противоречие с думите на Гаутама. Тъкмо затова имам толкова малко вяра в думите, защото зная, че това противоречие е измама. Зная, че съм съгласен с Гаутама. Как да допуснем, че той не е познавал любовта? Той, който прозря цялата тленност и нищета на хората, въпреки това толкова много ги обичаше, че през целия си, изпълнен с мъки живот, не престана да им помага и да ги учи. И у него, у великия учител, предпочитам нещата пред думите, делата и животът му са по-важни от проповедите му, жестът на ръката му е по-ценен от мненията му. Виждам неговото величие не в проповедите и мислите му, а в делата, в живота му.
Двамата старци за дълго се умълчаха. След това Говинда, като се поклони, за да си вземе сбогом, каза:
— Благодаря ти, Сидхарта, че ми откри нещо от твоите мисли. Много от тях са странни и не всички успях да разбера веднага, но както и да е — благодаря ти и ти желая спокойни дни.
Ала в себе си той мислеше: „Този Сидхарта е чудноват човек, странни мисли изрича, чудато звучи учението му. Другояче звучи чистото учение на Възвишения, по-ясно, по-чисто, по-разбираемо, нищо странно, нищо чудато или смешно няма в него. Много по-различни от неговите мисли ми изглеждат ръцете и нозете на Сидхарта, неговите очи, неговото тяло, неговото дишане, неговата усмивка, неговият поздрав, неговата походка. Откакто нашият възвишен Гаутама се пресели в нирвана, не съм срещнал човек, за когото бих могъл да кажа: ето един светец. Единствено за Сидхарта си помислих така. Макар учението му да е странно, макар думите му да звучат чудато, погледът и ръцете му, кожата и косите му, всичко да излъчва такава чистота, такова спокойствие, такава ведрина, благост и светост, каквито от смъртта на нашия възвишен учител не съм срещал у друг човек.“
Такива мисли бяха обзели Говинда, а в сърцето му бушуваха противоречия. Привлечен от обич, той още веднъж се поклони дълбоко пред Сидхарта, който седеше неподвижен.
— Сидхарта — каза той, — ние вече сме стари. Едва ли повече ще се видим в тези си образи. Разбирам, скъпи, че си намерил покой, признавам, че аз още не съм го намерил. Кажи ми, почтени, още една дума, дай ми нещо, което да отнеса в себе си, което да проумея. Дай ми нещо, което да ме подкрепя по пътя. Моят път често е труден и мрачен, Сидхарта.
Сидхарта мълчеше и го гледаше със своята непроменена, винаги кротка усмивка. Говинда се взираше в него вцепенен, със страх и копнеж, а в очите му се четеше страдание, вечно и напразно търсене. Сидхарта забеляза това и се усмихна.
— Наведи се към мен! — тихо прошепна той в ухото на Говинда. — Наведи се към мен! Така, още по-близо! Съвсем близо! Целуни ме по челото, Говинда!
Ала докато Говинда, учуден и все пак привлечен от голямата обич и предчувствие, се подчини на думите му, наведе се близо над него и допря устните си до челото му, с него се случи нещо странно. Докато мислите му се намираха все още при чудатите думи на Сидхарта, докато се опитваше напразно и против волята си да отхвърли в съзнанието си времето, да си представи нирвана и самсара като едно цяло, докато известно пренебрежение към думите на приятеля му се бореше с неимоверно голямата обич и благоговение, се случи следното: Той престана да вижда лицето на приятеля си Сидхарта; вместо него видя други лица, много лица, дълга редица, поток от лица, от стотици, хиляди лица, и все пак изглеждаше като че всички едновременно съществуват на едно място; всички се променяха и подновяваха непрестанно, и все пак всички тези лица бяха Сидхарта. Видя главата на една риба, на един шаран; устата му изразяваше безкрайната мъка на умиращата риба, чиито очи гаснеха. Видя лицето на новородено дете, червеното и набръчкано лице, готово да заплаче, видя лицето на убиец, който забива нож в тялото на някакъв човек. Видя в същия миг как този престъпник коленичи, осъден, и как палачът с един замах му отсича главата… Видя голите тела на мъже и жени, преплетени в схватки на бясна любов… Видя проснати трупове, изстинали, празни… Видя глави на животни, на глигани, на крокодили, на слонове, на бикове, на птици… Видя боговете Кришна87 и Агни…88 Видя всички тези лица и тела, свързани с хиляди отношения помежду им, видя ги да си помагат, да се обичат, да се мразят, да се унищожават, да се възраждат отново, и всяко бе обладано от копнежа за смърт, от страстното и болезнено откровение на тленността. И въпреки това никое от тях не умираше, само се променяше, възраждаше се постоянно, получаваше нов образ, без обаче между едното и другото лице да бе имало някакъв промеждутък от време… И всички тези фигури и лица оставаха в покой, течаха, създаваха се, отплуваха, сливаха се едно с друго, а над тях неизменно се намираше нещо прозрачно, нещо безплътно, и въпреки това съществуващо, подобно на тънко стъкло или лед, на прозирна кожа, на нещо като черупка, форма или водна маска, и тази маска бе усмихнатото лице на Сидхарта, което той, Говинда, в същия миг докосваше с устните си. Така Говинда видя тази усмивка на маската, тази усмивка на единството над потока от образи, тази усмивка на едновременността над хиляди раждания и кончини. Тази усмивка на Сидхарта бе същата смирена, тънка, непроницаема, може би милостива, може би подигравателна, мъдра, хилядократна усмивка на Гаутама, на Буда, която сам благоговейно бе съзерцавал стотици пъти. Говинда знаеше, че така се усмихват съвършените.
Изгубил всякаква представа за време, без да разбере дали това видение бе траело секунда или век, без да знае вече дали съществуват Аз и Ти, пронизан в сърцето като че с божествена стрела, чиято рана е целебна, Говинда стоя още малко надвесен над смиреното лице на Сидхарта, което току-що бе целунал, което току-що бе зрелище на всички образи, на всичко случило се, на всичко, което съществува. Лицето му с нищо не се бе променило, след като хилядите дребни бразди от бръчките се бяха скрили. Той се усмихваше смирено, усмихваше се тихо и приветливо, може би много милостиво, може би много подигравателно, точно както се бе усмихвал той, Възвишения.
Говинда се поклони дълбоко, сълзи, каквито не познаваше, потекоха по старческото му лице, чувството на най-съкровена обич, на най-смирено благоговение, като огън искреше в сърцето му. Той се поклони доземи пред неподвижно седналия човек, чиято усмивка му припомняше всичко, което бе обичал в живота си и всичко, което му бе скъпо и свято.
КАМАЛА
На всяка крачка по пътя си Сидхарта научаваше нови неща, защото животът му бе променен, а сърцето очаровано. Той виждаше отново слънцето да изгрява над гористата планина и да залязва зад далечния палмов бряг. Нощем виждаше подредбата на звездите по небосвода и сърпа на месечината, който плаваше като ладия из синевата. Виждаше дървета, звезди, животни, облаци, дъги, скали, треви, цветя, поточета и реки, блясъка на росата в утринните храсти, далечните високи планини, сини и бледи, сладкопойни птици, пчели, разголени от вятъра сребристи оризища. Всичко това, което се разкриваше в дивна пъстрота и в безброй образи, винаги е съществувало, слънцето и месечината винаги са светели, реките винаги са се плискали, пчелите винаги са жужели, но преди за Сидхарта всичко това бе само мимолетно примамливо було пред взора му, гледано с недоверие и орисано да бъде проникнато и унищожено от мисълта, тъй като не представлявате същност, а същността се намираше отвъд предела на видимото. Но сега свободният му взор се рееше отсам видимото, той го съзираше и разпознаваше, диреше собственото си място в този свят, не търсеше същността, съзерцаваше всичко по детски, без да се стреми да прехвърли границата отвъд. Прекрасни бяха месечината и звездите, реката и брегът, гората и скалата, козата бръмбарът, цветето и пеперудата!
Приятно и ведро бе да бродиш из света като току-що събудило се дете с доверчиви сетива, отворени за всичко. Другояче слънчевите лъчи милваха главата, другояче излъчваше прохлада горската сянка, друг бе вкусът на извора и потока, на тиквата и банана. Кратки бяха дните и нощите, всеки час отлиташе бързо, като платно по морската шир, а под платното плаваше кораб, пълен със съкровища, пълен с радости. Сидхарта видя стадо от маймуни да минава по високия свод от короните на дърветата, чу дивите му и хищни крясъци. Видя и един овен да гони овца, а после да й се възкачва. Той видя как в едно обрасло с тръстика езеро, гладната щука се спуска привечер срещу цял рояк блещукащи, малки рибки, които се стрелват страхливо из водата; сила и страст искряха от водовъртежите, които необузданият ловец оставяше след себе си.
Всичко това е съществувало винаги, но той не го беше забелязал, не беше се сливал с него. Сега обаче бе тук и бе част от него. Светлините и сенките прекосяваха погледа му, звездите и месечината плуваха през сърцето му.
Пътьом Сидхарта си спомни за всичко онова, което бе преживял в градината Йетавана, за учението, което бе чул там, за божествения Буда, за раздялата си с Говинда, за разговора си с Възвишения. Той си спомни думите, които бе казал на Възвишения, всяка дума си спомни и забеляза с учудване, че бе изрекъл неща, които въобще не е знаел. Онова, което бе казал на Гаутама, че съкровището на Буда и тайната му не е учението, а неизразимото и непредаваемото чрез учението, което той е преживял в часа на своето просветление — това бе състоянието, което бе тръгнал да търси, да преживява, и което сега започваше. Сега той трябваше сам себе си да изживее. Наистина той отдавна бе осъзнал, че същността му е Атман и че е същата вечна същината, от която бе Ерахман. Но никога не бе успял да намери изцяло същността си, защото бе искал да и хване с мрежата на мисълта. Нито в тялото, нито в играта на сетива бе това Аз, то не беше и в мислите, нито в разума, нито в заучената мъдрост, нито в заученото изкуство да се правят заключения и да се създават нови мисли въз основа на вече премисленото. Не, и този свят на мислите принадлежеше към този свят и не водеше до никаква цел, и когато се убиваше случайното Аз на сетивата, за сметка на него се издигаше случайното Аз на мислите и учеността. И мислите, и сетивата бяха красиви неща, и зад двете се криеше крайният смисъл, и двете заслужаваха да бъдат чути, и с двете заслужаваше да се играе, нито едното, нито другото не биваше да се пренебрегват, нито да се надценяват, и от двете трябваше да се възприемат тайните гласове на откровението.
Той не желаеше да се стреми към друго, освен към онова, към което му заповядваше да се стреми гласът, не искаше да се спира пред нищо, което не му сочеше гласът. Защо веднъж в часа на часовете Гаутама бе седнал под дървото бо,81 където получи просветление? Той бе чул глас, гласа на собственото си сърце, който му бе заповядал да подири отмора под това дърво, и не бе предпочел нито самоистезанията и жертвоприношенията, нито свещените къпания и молитвите, нито яденето и пиенето, нито съня и мечтанието, а се бе подчинил на гласа. Така да се подчинява не на някаква заповед отвън, а само на гласа, да бъде всякога готов за това подчинение, това бе хубаво, това бе необходимо, всичко останало не беше необходимо.
През нощта, докато спеше в сламената колиба на един лодкар, Сидхарта видя в съня си Говинда да стои пред него в жълтото си отшелническо облекло. Говинда изглеждаше покрусен и попита тъжно: „Защо ме напусна?“ Тогава той прегърна Говинда, притегли го към гърдите си и го целуна, но това вече не беше Говинда, а някаква жена, и от дрехата на жената се подаваше налята гръд, върху която Сидхарта лежеше и сучеше — млякото от тази гръд бе сладко и силно. То имаше вкуса на жена и на мъж, на слънце и гора, на животно и цвят, на всякакъв плод, на всякаква страст. То опияняваше и отнемаше съзнанието. Когато Сидхарта се събуди, сребристата река блещукаше пред вратата на колибата и от гората протяжно и дълбоко прозвуча зловещият крясък на кукумявка.
Когато започна денят, Сидхарта помоли лодкаря да го прехвърли през реката. Лодкарят подкара бамбуковия си сал и го прехвърли до отсрещния бряг. Широката река блестеше с червеникавите оттенъци от утринната зора.
— Красива е тази река — каза той на спътника си.
— Да — отвърна лодкарят, — много е хубава, аз и обичам повече от всичко. Често съм се вслушвал в нея, често съм се вглеждал в очите й и винаги съм се учил от нея. Много може да се научи от една река.
— Благодаря ти, благодетелни човече, — каза Сидхарта, когато слезе на другия бряг. — Нямам какво да ти подаря, нито с какво да ти платя. Аз съм човек без родина, брамински син и самана.
— Разбрах — каза лодкарят, — и не съм очаквал нито подарък, нито да ми плащаш. Друг път ще ми дадеш подаръка.
— Вярваш ли? — попита Сидхарта весело.
— Разбира се. И на това ме научи реката: всичко се връща. И ти, самана, ще се върнеш. А сега, сбогом! Нека приятелството ти бъде моята награда. Спомни си за мен, когато принасяш жертви на боговете.
Те се разделиха усмихнати, Сидхарта се радваше на приятелството и добротата на лодкаря. „Той прилича на Говинда — помисли си усмихнат Сидхарта, — всички, които срещам по пътя си, са като Говинда. Всички са благодарни, макар че те самите заслужават благодарност. Всички са предани, всички искат да бъдат приятели на драго сърце, да се подчиняват, да не мислят много. Деца са хората.“
По пладне премина през някакво село. Пред глинените колиби по уличката се търкаляха деца, играеха с тиквени семки и черупки, крещяха, боричкаха се, но всички боязливо се отдръпнаха пред непознатия самана. В края на селото пътят минаваше през един поток, а на брега на потока бе коленичила млада жена, която переше дрехи. Когато Сидхарта и поздрави, тя вдигна глава и го погледна с усмивка така, че той успя да види как проблясва бялото в очите й. Благослови и според обичая на отшелниците и и попита колко път има още до големия град. Тогава тя стана и пристъпи към него. Красиво блестеше влажната й уста на младото лице. Тя закачливо го попита дали е ял вече и дали е вярно, че саманите нощем спят сами в гората и не допускат при себе си никакви жени. Докато говореше така, тя постави левия си крак върху неговия десен и направи онова движение, което жената прави, когато кани мъжа към онази любовна наслада, която поучителните книги наричат „катерене по дърво“. Сидхарта усети как кръвта му пламва и тъй като в този миг си спомни за съня, който бе сънувал през нощта, приведе се малко към жената и целуна мургавия връх на нейната гръд. После и погледна и видя усмихнатото й лице да издава желание, а примижалите й очи да молят с копнеж. Сидхарта също почувства копнеж, почувства как всички фибри на тялото му треперят, но понеже не бе докосвал жена, той се поколеба за миг, докато ръцете му бяха вече готови да посегнат към нея. И в този миг го побиха тръпки, чу вътрешния си глас, и този глас му каза: „Не.“ Очарованието изчезна от усмихнатото лице на младата жена, той виждаше само влажния поглед на разтопено женско животно. Погали приятелски страните й, отвърна се от нея и се изгуби леко стъпил в бамбука, сподирен от разочарования й поглед.
Още същия ден, преди да настъпи вечерта, той стигна до един голям град и се зарадва, защото жадуваше да срещне хора. Дълго бе живял в гората, та сламената колиба на лодкаря, в която бе спал предната нощ, бе първият покрив над главата му от много време насам.
Малко преди да влезе в града, в една хубава, заградена горичка той срещна върволица от слуги и слугини, натоварени с кошове. Сред тях в украсена носилка, носена от четирима слуги, седеше на червена възглавница и под пъстро покривало, което и пазеше от слънцето, една жена — господарката. Сидхарта застана при входа на горичката и се загледа в шествието, наблюдаваше слугите и слугините, кошовете и носилката, вгледа се и в господарката. Из под високо вчесаните черни коси той видя много светло, много нежно и умно лице, светлоалени устни като току-що откъсната смокиня, вежди — грижливо изрисувани на високи дъги, умни и будни тъмни очи, светла, висока шия, която се показваше от златисто-зелената й връхна дреха, отпуснати дълги и тънки светли ръце с широки златни гривни на китките.
Сидхарта видя колко красива бе тя и сърцето му трепна от радост. Когато носилката се приближи, той се поклони дълбоко, а когато се изправи, погледна светлото прелестно лице, прочете за миг онова, което казваха умните засенчени очи и вдъхна някакво благоухание, което до този миг не познаваше. Красивата жена за миг само кимна с глава, усмихна се и изчезна в горичката, съпроводена от слугите си.
„Градът ме посреща с добър знак — помисли си Сидхарта.“ Поиска му се веднага да влезе в горичката, но се отказа, като забеляза презрението и недоверието, с което слугите и слугините го гледаха при входа. „Все още съм самана — каза си той, — все още съм отшелник и просяк. Не бива да остана такъв, като друг човек трябва да вляза в горичката.“ И се засмя.
Първия човек, когото срещна, той разпита за горичката и за името на онази жена, и така научи, че горичката е на прочутата разгулница Камала, и че освен горичката тя притежавала и една къща в града.
Тогава той отиде в града. Вече имаше цел. Тръгвайки след тази цел, той се остави на града да го погълне, носеше се сред потока на улиците, заставаше на площадите, почиваше на каменните стълби край реката. Привечер той се сприятели с един бръснарски чирак, когото бе забелязал да работи в сянката на един свод, когото след това срещна отново на молитва в храма на Вишну82 и на когото бе разказал за деянията на Вишну и Лакшми.83 През нощта той спа при лодките на реката, а рано на сутринта, преди да дойдат първите посетители в бръснарницата, отиде при младия чирак, който му обръсна брадата, подряза косите му, вчеса ги и ги намаза с фино масло. После Сидхарта отиде да се окъпе в реката.
Когато късно след обед красивата Камала приближи на носилката си горичката, Сидхарта стоеше при входа, поклони се пред нея и прие поздрава на красавицата. Той даде знак на слугата, който вървеше последен в шествието, и го помоли да предаде на господарката си, че един млад брамин желае да говори с нея. След не много време слугата се върна, покани чакащия Сидхарта да го последва, заведе го мълком в някакъв павилион, където Камала се бе излегнала върху едно ложе, и го остави сам при нея.
— Ти не беше ли и вчера при входа на горичката и не ме ли поздрави? — попита Камала.
— Да, вчера те видях и те поздравих.
— Но не беше ли вчера с брада и с дълги коси, посипани с прах?
— Добре си гледала, забелязала си всичко. Ти видя Сидхарта, браминския син, който напусна родината си, за да стане самана, и три години беше самана. Сега обаче напуснах онзи път, пристигнах в града, а ти бе първата, която ме срещна преди да вляза в него. Дойдох при теб, за да ти кажа това, о, Камала! Ти си първата жена, на която Сидхарта не говори със сведени очи. Никога вече няма да свеждам очите си, когато срещна хубава жена.
Камала се усмихваше и си играеше с ветрилото си от паунови пера. Тя попита:
— Нима Сидхарта е дошъл при мен само за да ми каже това?
— За да ти кажа това и да ти благодаря, че си толкова прелестна. И ако не ти е неприятно, Камала, бих те помолил да ми станеш приятелка и учителка, защото аз все още нищо не зная за изкуството, в което ти си майсторка.
Тогава Камала се изсмя:
— Приятелю, до сега не ми се е случвало да дойде при мен някой самана от гората и да иска да се учи от мен. Никога не ми се е случвало самана с дълги коси и със стара, окъсана препаска да дойде при мен. Много младежи идват при мен, сред тях има и синове на брамини, но те идват, облечени в красиви дрехи и обути в скъпи обуща, косите им ухаят, а кесиите им са пълни с пари. Такива са, самана, младежите, които идват при мене.
Сидхарта каза:
— Започвам вече да се уча от теб. Още вчера научих нещо, Обръснах брадата си, вчесах косата си и я намазах с благоуханно масло. О, превъзходна, малко са още нещата, които ми липсват: скъпи дрехи, скъпи обуща, пари в кесията. Но знай, че Сидхарта е пожелавал много по-недостижими неща от тези дреболии, и ги е постигал. Как може да не успея да постигна това, което си пожелах: да ти стана приятел и да науча от теб радостите на любовта! Ти ще откриеш в мен добър ученик, Камала, много по-трудни неща съм усвоил от тези, на които искам да ме научиш. Изглежда, за теб не е достатъчно Сидхарта да остане такъв, какъвто е — с коси, намазани с благоуханно масло, но без дрехи, без обуща и без пари?
Камала отговори:
— Не, скъпи, това не е достатъчно. Той трябва да притежава красиви дрехи и обуща, много пари в кесията и подаръци за Камала. Чу ли добре думите ми, самана от гората? Запомни ли ги добре?
— Добре ги запомних! — извика Сидхарта. — Как да не запомня казаното от такава уста! Устата ти е като прясно разпукната смокиня, Камала. И моята уста е алена и свежа, тя ще подхожда на твоята, ще видиш. Но кажи ми, прекрасна Камала, не се ли страхуваш от този самана от гората, дошъл при теб, за да се учи на любов?
— Че защо да се боя от някакъв самана, от един глупав самана, който е живял с чакалите в гората и съвсем не познава жените?
— О, този самана е силен и не се страхува от нищо. Той би могъл да те принуди, прекрасна девойко. Той би могъл да те ограби, той би могъл да те накара да страдаш.
— Не, самана, това не ме плаши. Та кой самана или брамин се страхува, че някой може да дойде и да му отнеме знанията, благочестието и дълбокомислието? Не, те принадлежат единствено нему и той раздава от тях само онова, което желае и комуто желае. Същото е и с Камала, и с радостите на любовта. Алена и красива е устата на Камала, но опитай се да я целунеш, но опитай се да и целунеш против волята на Камала, и устата, която може да дава толкова сладост, не ще ти даде и капка от нея! Ти си схватлив, Сидхарта, научи и това: любовта може да се изпроси, да се купи, да се получи като подарък, да се намери на улицата, но да се открадне не може. Погрешен е пътят, който си избрал. Жалко би било, ако такъв красив младеж като теб тръгне по този път.
Сидхарта се поклони с усмивка.
— Жалко би било, Камала, много си права. Безкрайно жалко би било. Не, не трябва да изгубя капка сладост от твоята уста, нито ти от моята! Тъй да бъде: Сидхарта отново ще се върне при теб, когато придобие онова, което все още му липсва — дрехи, обуща, пари. Но кажи ми, прекрасна Камала, можеш ли да ми дадеш още един съвет?
— Съвет? Защо не? Кой би отказал съвет на един беден, невеж самана, живял до сега сред чакалите в гората?
— Мила. Камала, кажи ми, къде трябва да отида, за да намеря по-скоро тези неща?
— Това, приятелю, всички биха желали да знаят. Ти трябва да вършиш онова, което си научил и в замяна на него да искаш пари и дрехи, и обуща, По друг начин беднякът не може да спечели. Но какво всъщност умееш?
— Умея да мисля, да чакам, да постя.
— И друго нищо?
— Нищо… Мога да творя и стихотворения. Ще ме даруваш ли с една целувка за едно стихотворение?
— Ще го сторя, ако стихотворението ми хареса и го кажи!
— Сидхарта се замисли за миг и след това изрече тези стихове:
Към сенчестия лес пристъпи красивата Камала, на границата му стоеше мургав самана, щом зърна цвета на лотоса, той се поклони.
Камала му благодари с усмивка, а младежът си помисли: прекрасно е да си жрец на боговете, но още по-прекрасно е да служиш на прекрасната Камала.
Камала плесна така силно с ръце, че златните й гривни звъннаха.
— Красиви са стиховете ти, о, мургав самана, и аз наистина не ще загубя нищо, ако ти дам за тях една целувка.
— Тя го привлече с погледа си, той сведе лицето си към нейното и положи устата си върху нейната, която бе като прясно разпукната смокиня. Камала го целува дълго и Сидхарта усети с разтърсваща изненада как тя го учи, колко бе мъдра, как го владее, как го отблъсква, как го привлича и как след тази първа целувка следваше дълъг, добре подреден и добре изпитан низ от целувки, всяка от които се отличаваше от предишните.
Той се спря, пое си дълбоко дъх, бе замаян като дете от безкрая на познанието, което му се разкриваше.
— Много са красиви стиховете ти — извика Камала, — ако бях богата, щях да те възнаградя със златни монети за тях. Но ще ти бъде трудно със стихове да спечелиш толкова пари, колкото ще ти трябват, ако искаш да бъдеш приятел на Камала.
— Как хубаво целуваш, Камала, — промълви Сидхарта.
— Да, наистина го умея и затова не ми липсват дрехи, обуща, гривни или други красиви неща. Но с теб какво ще стане? Не можеш ли друго, освен да мислиш, да постиш и да твориш стихове?
— Зная и жертвени песни, — каза Сидхарта, — но не искам да ги пея вече. Зная и заклинания, но не искам да ги произнасям вече. Чел съм и писанията…
— Спри! — Прекъсна го Камала. — Ти умееш да четеш? И да пишеш?
— Разбира се, че и това умея. Мнозина умеят това.
— Повечето не умеят. И аз не умея. Много добре е, че можеш да четеш и да пишеш. И заклинанията ще ти потрябват пак.
В този миг притича една прислужница и прошепна нещо на ухото на господарката си.
— Ще имам посещение — рече Камала. — Махай се бързо, никой не трябва да те види тук, запомни го добре! Утре ще се срещнем отново.
На прислужницата обаче заповяда да даде на благочестивия брамин една бяла връхна дреха. Без да разбере как стана всичко, Сидхарта бе взет от прислужницата, отведен по много обиколни пътеки в една бамбукова постройка, където получи дрехата, а след това тя отиде с него до храстите и настоя веднага и незабелязано от никого да напусне горичката.
Доволен, извърши всичко, както му бе наредено. Свикнал с горския живот, той безшумно се промъкна през плета. Върна се доволен в града, като носеше под мишница сгънатата дреха. Застана пред вратата на един хан, в който влизаха пътници, помоли мълком за храна и взе мълком парченце оризова пита. „Може би утре — помисли си той — няма да моля никого вече за храна.“ Изведнъж го облада чувството на гордост. Той вече не беше самана и не му приличаше да проси. Той даде оризовата пита на едно куче и остана без храна.
„Прост е животът в този свят — помисли си Сидхарта. — Всичко в него е лесно. Докато бях самана, всичко бе мъчително и трудно и дори най-накрая безнадеждно. Сега всичко е лесно, лесно като уроците на Камала, които получих от Камала. Трябват ми само дрехи и пари, нищо друго, това са малки, близки цели, които не смущават съня.“
Отдавна бе научил къде се намира градската къща на Камала и отиде на другия ден там.
— Всичко е наред — извика му тя, като го видя. — Камазвами те чака, той е най-богатият търговец в града. Ако му харесаш, ще ти даде служба при себе си. Бъди умен, мургави самана. Чрез други хора успях да му разкажа за теб. Бъди любезен с него, той е могъщ. Но не бъди прекалено скромен. Не желая да му бъдеш слуга, остани му равен, инак няма да съм доволна от теб. Камазвами застарява и все повече обича удобствата. Понравиш ли му се той ще ти повери всичко.
Сидхарта се засмя и й благодари, а когато тя научи, че от вчера не е ял нищо, заръча да донесат хляб и плодове и го нагости.
— Щастието не те изоставя — каза му тя на прощаване. — Врата след врата се отварят пред теб. На какво се дължи това? Да не си магьосник?
Сидхарта каза:
— Вчера ти споделих, че умея да мисля, да чакам, да постя, а ти намери, че тези неща не помагат за нищо. Но от тях има голяма полза, ще видиш. Камала, Ще видиш, че глупавите самани, които живеят в гората, научават много добри неща, които вие не умеете. Завчера все още бях чорлав просяк, вчера целунах Камала, скоро ще стана търговец и ще имам пари и всички онези неща, които ти цениш.
— Така е — съгласи се тя. — Но какво можеш да направиш без мен? Какъв щеше да бъдещ, ако Камала не ти помагаше?
— Скъпа Камала, — каза Сидхарта и се надигна, — когато дойдох в горичката при теб, направих първата крачка. Желаех да се уча на любов от най-прекрасната жена. От мига, в който взех това решение, знаех, че ще го изпълня. Знаех, че ще ми помогнеш, усетих го от първия ти поглед при входа на горичката.
— А ако не бях го пожелала?
— Но ти го пожела. Чуй, Камала, когато хвърлиш камък във водата, той по най-прекия път се насочва към дъното. Така е, когато Сидхарта има някаква цел, някакво желание, Сидхарта не върши нищо, той само чака, мисли, пости, но минава през всички неща по света, както камъкът през водата, без да върши нещо, без да се помръдне, той се чувства привлечен, той се оставя да пада. Неговата цел го привлича към себе си, защото той не допуска нищо в душата си, което би могло да противостои на целта му. Ето това Сидхарта е научил при саманите. Това е същото, което глупаците наричат магьосничество и което смятат, че го причиняват демоните. Демоните нищо не причиняват, няма никакви демон. Всеки може да чародейства, всеки може да постигне целта си, ако умее да мисли, ако умее да чака, ако умее да пости.
Камала го слушаше. Тя обикна гласа му, обикна пламъка в очите му.
— Може би е така, както казваш, приятелю, — каза му тя тихо.
— Но може да е така, защото Сидхарта е красив младеж, защото погледът му се харесва на жените и затова щастието му се усмихва.
Сидхарта се раздели с целувка.
— Дано да е така, учителко моя! Нека погледът ми винаги ти харесва, нека винаги ми носиш щастие!
ПРИ ХОРАТА — ДЕЦА
Сидхарта се запъти към търговеца Камазвами. Посочиха му една богаташка къща и слуги го поведоха по скъпи килими към една стая, където той почака стопанина на къщата.
Камазвами влезе. Той бе пъргав, подвижен човек, с изцяло побеляла коса, с умни, изпитващи очи и чувствени устни. Стопанинът и гостът се поздравиха любезно.
— Казаха ми — започна търговецът, — че ти си брамин, учен човек, но че търсиш служба при някой търговец. В нужда ли си изпаднал, брамине, та търсиш служба?
— Не — каза Сидхарта, — не съм изпаднал в нужда и никога не съм бил в нужда. Идвам от саманите, с които живях дълго време.
— Щом идеш от саманите, как може да не си в нужда? Не са ли саманите съвсем без имот?
— Безимотен съм — каза Сидхарта, — ако е това, което мислиш ти. Разбира се, че съм безимотен, но доброволно, и следователно не съм в нужда.
— Но от какво искаш да живееш, след като си безимотен?
— Още не съм мислил за това, господарю. Повече от три години бях безимотен и никога не съм мислил от какво ще живея.
— Значи си живял от имотите на другите?
— Вероятно е така. И търговецът живее от онова, което притежават другите.
???(явно отново липсва текст)?
…бяха ценността и смисълът на новия му живот, а не в търговията на Камазвами. Търговецът му възлагаше да пише важни писма и договори и свикна да се съветва с него по всички по-големи дела. Той скоро се убеди, че Сидхарта малко разбира от ориз и вълна, от мореплаване и търговия, но че ръката му носи щастие и че Сидхарта го превъзхожда по търпеливост и спокойствие, по способността да изслушва и да преценява хората.
— Този брамин — сподели Камазвами с един свой приятел — не е истински търговец и никога няма да стане такъв, душата му никога няма да се отдаде с цялата си страст на сделките, но той притежава тайната на онези хора, които успехът спохожда от само себе си, може би заради щастлива звезда, магьосничество или нещо, което е научил при саманите. Той винаги изглежда така, сякаш се забавлява със сделките, те никога не го поглъщат изцяло, никога не го завладяват до край, той не се страхува от неуспеха и е равнодушен към всяка загуба.
Приятелят посъветва търговеца с думите:
— Давай му една трета от печалбата при сделките, които извършва за теб, но в случай на загуба го задължи да поема същия дял от нея. Така ще бъде по-усърден.
Кавазвами се вслуша в съвета, но Сидхарта си остана все така безгрижен. Стигнеше ли се до печалба, той я приемаше равнодушно; получеше ли се загуба, той само се усмихваше и казваше:
— Гледай ти, крива е излязла сметката!
Изглежда, търговските сделки наистина не го интересуваха. Веднъж той отиде в някакво село, за да откупи ориза след богата жътва, Но когато пристигна, оризът бе вече продаден на друг търговец. Въпреки това Сидхарта остана за няколко дни в селото, черпеше селяните, подаряваше на децата им медени монети, гостува на една сватба и чак тогава предоволен се върна. Камазвами го посрещна с укори, че се е забавил, прахосвайки пари и време. А Сидхарта отвърна:
— Не се гневи, скъпи приятелю! Досега с укори не е постигано нищо. Ако има загуба, остави ме аз да я понеса. Много съм доволен от това пътуване. Запознах се с много хора, сприятелих се с един брамин, деца се катереха по коленете ми, селяните ми показваха нивите си, никой не се отнасяше към мен като към търговец.
— Всичко това е много хубаво — извика Камазвами гневно, — но ми се струва, че все пак си търговец! Или ти тръгна на път само за свое удоволствие?
— Разбира се — разсмя се Сидхарта, — разбира се, че заминах за собствено удоволствие! За какво друго? Опознах нови места и хора, радвах се на добронамереност и доверие, създадох нови приятелства. Слушай, драги, ако аз бях Камазвами, веднага след като ми станеше ясно, че продажбата се проваля, щях да се върна бързо пешком и гневен и тогава времето и парите наистина щяха да бъдат загубени. Но не постъпих така, и изживях хубави дни, научих много неща, изпитах радост, не навредих на никого с гняв или припряност. А ако някой път отида отново там, за да откупя някоя от следващите реколти или за каквото и да било друго, добри хора ще ме посрещнат любезнои весело и тогава ще съм доволен от себе си, че първия път не проявих припряност и недоволство. Тъй че оставитова, приятелю, не си вреди с излишен гняв! Ако някой ден прецениш, че Сидхарта ти носи само загуби, тогава изречи една дума, и Сидхарта ще тръгне по своя път. Но до тогава нека бъдем доволни един от друг.
Напразни бяха и опитите на търговеца да убеди Сидхарта, че яде от неговия хляб, от хляба на Камазвами. Сидхарта ядеше своя си хляб, по-скоро те дваматаядяха хляба на други, хляба на всички. Сидхарта никога не проявяваше интерес към грижите на Камазвами, а Камазвами си създаваше много грижи. Нито с преговорите, които се водеха по някоя несигурна сделка, нито със страха от загубата на някоя пратка, нито с тревогата, че някой може да не изплати дълга си — Камазвами с нищо не успяваше да убеди съдружника си, че си струва човек да даде воля на грижите или на гнева си с думи, да бразди челото си с бръчки и да си разваля съня. Веднъж, когато Камазвами го укори, че всичко, което е научил, дължи на него, той му отвърна:
— Защо са все такива шегите ти? От теб научих колко струва кош риба и каква лихва може да се иска за дадени на заем пари. Това е твоята наука. Но не от теб, скъпи Камазвами, съм се научил да мисля, по добре ти се постарай да научиш това от мен.
Душата му наистина бе далеч от търговията. Сделките му вършеха добра работа, до колкото му носеха пари за Камала, а те му носеха много повече, отколкото му бяха нужни. Инак вниманието и любопитството на Сидхарта бяха изцяло насочени върху хората, чиито сделки, занаяти, грижи, наслади и глупост преди му бяха далечни и чужди като луната. Колкото и лесно да успяваше да говори с всички, да живее с всички, да се учи от всички, все пак съзнаваше, че има нещо, което го дели от тях, а това бе неговото саманство. Виждайше как хората живеят по детски или по животински начин, нещо, което той едновременно обичаше и презираше. Той виждаше как се мъчат, как страдат и побеляват за неща, които според него не заслужават това — за пари, за малки наслади, за дребни почести. Той виждаше как се укоряват и обиждат по между си, как се оплакват от страдания, над които един самана би се усмихнал, виждаше ги как страдат от лишения, които саманите дори не усещат.
Бе отзивчив към всички. С внимание посрещаше търговеца, който му предлагаше ленено платно за Продан, добре приет бе изпадналият в нужда, който търсеше заем, добре приет бе просякът, който цял час му разказваше историята на своята бедност и който далеч не бе така беден, както всеки самана. По един и същ начин той се отнасяше с богатия чуждоземен търговец, с прислужника, който го бръснеше, и с уличния търговец, който все го мамеше с някоя дребна монета, когато му продаваше банани. А дойдеше ли при него Камазвами, за да му сподели грижите си или да го сгълчи за някоя сделка — той го изслушваше приветливо и с внимание, чудеше му се, опитваше се да го разбере, даваше му известно право, но толкова, колкото му се струваше справедливо, после се обръщаше към други, които имаха нужда от него. Търсеха го мнозина — да търгуват, да го мамят, да се осведомят за нещо, да получат съвет или милостиня. Той даваше съвети, изказваше съчувствие, правеше подаръци, оставяше се да бъде мамен на дребно, и цялата тази игра и страстта, с която я приемаха хората, занимаваха мислите му толкова, колкото някога го занимаваха боговете и браминството.
Понякога дълбоко в гърдите си долавяше някакъв умиращ приглушен глас, който го предупреждаваше, който стенеше толкова тихо, че едва го чуваше. Тогава за час го спохождаше съзнанието, че води странен живот, че нещата, които върши са само игра и макар понякога да изпитва веселие и радост, животът минава край него, без да го докосне. Той си играеше със сделките и с хората край него като с топка, гледаше ги, забавляваше се с тях, но сърцето му, изворът на неговата същност, не участваше в това. Изворът бликаше някъде далеч от него, течеше и течеше незримо и вече нямаше нищо общо с живота му. На няколко пъти го достраша от такива мисли, прииска му се да участва във всичките детски деяния на суетата на света, с цялата си страст и цялото си сърце да живее истински и да се наслаждава, вместо да стои настрана като съзерцател.
Не преставаше да посещава прекрасната Камала, изучи изкуството на любовта, опозна култа на насладата, в който повече от където и да било се сливат даване и вземане, разговаряше с нея, даваше й съвети, получаваше съвети. Тя го разбра по-добре, отколкото някога го бе разбрал Говинда, тя му приличаше повече.
Веднъж той й каза:
— Ти си като мен, различна си от повечето хора. Ти си Камала и нищо друго, в теб има тишина и убежище, където всеки миг можеш да се оттеглиш и да се чувстваш като у дома си, както мога да го сторя и аз. Малцина го могат това, но всички биха могли да го постигнат.
???(липсваща реплика, мисля)?
— Не — отвърна Сидхарта, — не е там причината. Камазвами е умен колкото и аз, но въпреки това не намира убежище в себе си. А други, макар и с ума на дете, го намират. Повечето хора, Камала, са като падащо листо, което се носи и се върти из въздуха, люшка се и пада на земята. Други обаче, макар и малцина, са като звезди, те се движат по определен път, вятърът не ги достига, те носят в себе си своя закон и път. Измежду всички учени и самани, от които мнозина познавах, имаше един такъв, един съвършен, когото никога не ще забравя. Това е онзи Гаутама, Възвишения, Вестителя на учението, което вече познаваш. Хиляди ученици всеки ден слушат учението му, всеки час изпълняват напътствията му, ала всички те са падаща шума; никои от тях няма свое учение и свой закон.
Камала го гледаше с усмивка.
— Пак говориш за него — каза му тя, — пак си обзет от самански мисли.
— Сидхарта не отвърна и те се отдадоха на любовната игра, една от тридесетте или четиридесетте любовни игри, които знаеше Камала. Тялото й бе гъвкаво като тялото на ягуар и като лъка на ловец, който бе учил любовтаот нея, той познаваше много тайни и много наслади. Тя дълго игра със Сидхарта, привличаше го и го отблъскваше, насилваше го и го обгръщаше, радваше сена майсторството му, докато на края той бе победен и се отпусна отмалял до нея.
Тогава тя се наведе над лицето му и дълго се взира в уморените му очи.
— Ти си най-добрият любовник, когото съм виждала — за-мислено каза тя. — Ти си по-силен от другите, по-гъвкав, по-старателен. Ти, Сидхарта, изучи добре изкуството ми. Някога, когато остарея, желая да имам дете от теб. И въпреки това, скъпи, ти си оставаш самана, ти не ме обичаш, ти не обичаш никого. Не е ли така?
— Може да е така — уморено продума Сидхарта. — Аз съм като теб. И ти не обичаш. Инак би ли могла да превърнеш любовта в изкуство? Навярно хората като нас не могат да обичат. Могат да обичат хората деца. Това е тяхната тайна.
САМСАРА84
Сидхарта дълго бе живял живота на света и на насладите, без обаче да му принадлежи изцяло. Сетивата, които бе убил в годините на саманството, се бяха отново събудили в него, той бе опитал вкуса на богатство, вкуса на сладострастието, вкуса на могъществото, при все това той за дълго бе останал в сърцето сисамана — това умната Камала бе схванала добре. Все още животът му бе насочван от изкуството на мисленето, на чакането, на постенето, все още душата насвета — хората деца, му бяха останали чужди, както и той им бе останал чужд.
Годините минаваха, о заобиколеният от охолство Сидхарта не усещаше техния бяг. Той бе вече богат, притежаваше отдавна собствен дом, собствена прислуга и градина извън града, край, реката.
Хората го обичаха, идваха при него за пари или съвет, но той не се сближи с никого, освен с Камала.
Онази висша, светла будност, която веднъж бе преживял във висотата на младините си, в дните след проповедта на Гаутама, след раздялата с Говинда, онова напрегнато очакване, онова гордо усамотение, без учения и без учители, онази гъвкава готовност да чуе божествения глас на сърцето си — всичко това се бе превърнало за него в далечен спомен, от който не бе останало почти нищо. Свещеният извор, който някога изглеждаше, че стои съвсем близко до него, който дори се плискаше в самия него, сега се плискаше далеч и почти неуловимо. Много неща, които бе научил от саманите и от баща си, брамина, се бяха съхранили в него: умереност в живота, наслада от мисленето, часове на съзерцание, тайно опознаване на съществото си, на вечното Аз, което не е нито тяло, нито съзнание. Много от тези неща се бяха запазили в него, но бяха потънали в прах. Тъй както колелото на грънчаря, завъртяно веднъж, продължава още дълго да се върти преди постепенно да спре, така и в душата на Сидхарта, колелото на отшелничеството, на мисленето, на разпознаването, още дълго бе продължило да се върти, въртеше се все още, но бавно и колебливо, и всеки миг можеше да спре. Както влагата прониква в умиращия дънер, изпълва го бавно и предизвиква гниенето му, така светът и леността бяха постепенно завладели душата на Сидхарта, правеха я тежка, уморена и сънлива. Но в замяна на това сетивата му се бяха изострили, узнали и научили много нови неща.
Сидхарта се бе научил да бъде търговец, да властва над хората, да получава сладост от жената, привикнал бе да носи красиви дрехи, да заповядва на слуги, да се къпе във вода с благоухания. Научил се бе да приема майсторски приготвени ястия, риба, месо и птици, подправки и сладкиши, а също да пие вино, което изпълва човека с леност и забрава. Той се бе научил да хвърля зарове, да седи над шахматната дъска, да гледа танцьорки, да го носят на носилка, да спи на меко легло. Но все още се чувстваше различен от останалите, усещаше, че ги превъзхожда, все още ги възприемаше с чувство на известно превъзходство, с онова презрение, което саманите изпитват към светските хора. И когато Камазвами боледуваше, когато бе ядосан, обиден или го измъчваха грижите на търговеца, Сидхарта всеки път го възприемаше с презрително съчувствие. Бавно и незабележимо, със смените на времето за жътва с времето на дъждовете присмехът му стихна, а чувството му за превъзходство се укроти. Също така бавно заедно с богатството му, което постоянно увеличаваше, той прие частица от същността на човеците деца, частица от тяхната детинщина и тяхната боязливост. Ала въпреки това той им завиждаше, и колкото повече започваше да прилича на тях, толкова повечеим завиждаше. Завиждаше им за онова, което му липсваше и което те имаха — за важността, която успяват да придадат на съществуването си, за силата, с която се отдаваха на радостта и страха, за плахото им, но радостно щастие на вечната им влюбеност. Дали в себе си, в жените или децата си, в честа или в парите, в химери и надежди — тези хора бяха винаги влюбени. Той обаче не беше научил това от тях, точно това не — тази детска радост и детска глупавина; той научи от тях само онова, което ги правеше досадни и което вече презираше напълно. Все по често се случваше след някой нощен пир да се излежава дълго и да се чувства потиснат и уморен. Случваше се да се ядосва и да го обзема нетърпение, когато Камазвами го отегчаваше с грижите си. Случваше се да избухва в гръмогласен смях, когато губеше на зарове. Лицето му все още бе по-умно, по-одухотворено от другите лица, но той все по-рядко се усмихваше и чертите му една след друга започваха да приличат на чертите на богатите хора, чиито вид издава неудовлетвореност, болнавост, неприязън, леност, и безсърдечие. Постепенно го обзе душевната болест на богатите.
Като прозрачно покривало, като мъгла умората се спускаше над Сидхарта — с всеки ден малко по-гъста, с всеки месец малко по-мрачна, с всяка година малко по-тежка. Както някоя нова дреха с течение на времето овехтява, губи свежестта на света си, покрива се с петна и гънки, протрива се и се прокъсва, така и новият живот на Сидхарта, който бе започнал след раздялата си с Говинда, беше повяхнал, с годините, които отминаваха, губеше цвета и блясъка си, гънки и петна се явяваха по него, и скрити в дъното, едва забележими, тук-там се долавяха вече грозните следи на разочарованието и погнусата. Сидхарта не забелязваше това. Той усещаше само, че онзи ясен и сигурен вътрешен глас, който някога се бе събудил в него и го бе насочвал в най-светлите му години, сега бе заглъхнал.
Той бе обсебен от силата на света, на насладите, на леността и най-сетне от силата на алчността — порока, който бе смятал за най-безумен и бе отхвърлял и презирал най-много от всички пороци. И собствеността, и имотът, и богатството го бяха обсебили, сега те не му изглеждаха вече игра и дрънкулки, а се превръщаха в окови и бреме. В тази най-крайна и окаяна зависимост Сидхарта бе попаднал по странен път: слабостта към играта на зарове. Откакто бе престанал да бъде в сърцето си игра без край? Струваше ли си да се живее за това? Не, не си струваше! Тази игра се наричаше самсара, игра за деца, приятна да се изиграе веднъж, два пъти, десет пъти, но не и да се повтаря вечно. Тогава Сидхарта разбра, че тази игра свършва, че той е може повече да я играе. Тръпки побиха тялото му и пронизаха душата му, той усети, че нещо в него бе умряло.
През целия този ден той остана под манговото дърво и не престана да мисли за баща си, за Говинда, за Гаутама. За това ли ги бе напуснал, за да стане като Камазвами? И когато нощта настъпи, той продължаваше да седи под манговото дърво. Когато вдигна очи и съзря звездите, той си помисли: „Седя си тук под моето мангово дърво, в моята градина.“ Усмихна се леко — нужно ли му беше това, справедливо ли беше, притежанието на манговото дърво и градината не бяха ли част от глупавата игра? Отрече се и от това. То също умря в него. Той стана и се сбогува с манговото дърво, сбогува се с градината си. И тъй като през целия ден не бе ял, усети остър глад и си спомни за къщата си в града, за стаята, за леглото, за масата, отрупана с ястия. Усмихна се умерено, потръпна и се сбогува с тези неща. В същия час на нощта Сидхарта напусна градината си, напусна града и не се върна повече там. Камазвами, който мислеше, че е попаднал в ръцете на разбойници, дълго време разпращаше прислужници да го търсят. Камала не изпрати никой да го търси. Тя не се изненада, когато узна, че Сидхарта е изчезнал. Не беше ли винаги очаквала това? Не беше ли той самана, странник без родина? Най-дълбоко бе почувствала това при последната им среща и сред болката от загубата му, тя се радваше, че този последен път го бе привлякла тъй страстно към сърцето си и че още веднъж се бе усетила изцяло завладяна и проникната от него.
Когато стигна до нея първата вест за изчезването на Сидхарта, тя пристъпи към прозореца, до който държеше в златна клетка една рядка пойна птичка. Отвори клетката, хвана птичката и я пусна да литне. После дълго се взира след отлетялата птичка. От този ден тя престана да приема всякакви посетители и заключи къщата си. След време разбра, че от последната си среща със Сидхарта е бременна.
КРАЙ РЕКАТА
Сидхарта бродеше из гората, далеч вече от града и обладан от една единствена мисъл: няма връщане назад, животът, които бе живял, вече бе свършил, бе изяден и изсмукан до погнуса. Пойната птичка, която му се присъни, бе мъртва. Мъртва беше и птицата в сърцето му. Той бе замаян от самсара, с цялото си същество бе всмукал погнуса и смърт, както сюнгерът гмурка водата, докато се напои. Той бе изпълнен с досада, с отчаяние, със смърт — в света вече не съществуваше нищо което да го привлече, да го зарадва, да го утеши.
Той копнееше да не научава повече нищо за себе си, да намери покой, да умре. По-добре да го бе ударила мълния! Да го бе разкъсал тигър! Да бе погълнал някакво вино, някаква отрова, които да го упоят, да му донесат забрава или сън, от който да не се пробуди. Съществуваше ли още някаква мърсотия, с която да не беше се опетнил, някакъв грях или някакво безумство, които да не бе извършил, някакво душевно опустошение, с което да не бе се обременил? Можеше ли все още да диша, да усеща глад, да яде, да спи, да лежи до някоя жена? Този кръговрат не беше ли вече изчерпан и приключил за него?
Сидхарта стигна до голямата река сред гората, до същата онази река, през която, когато бе още младеж и бе напуснал града на Гаутама, го бе превозил един лодкар. Той се спря до реката и застана разколебан на брега й. Умората и гладът го бяха изтощили, а и струваше ли си да продължи напред, към каква цел?
Не, той нямаше вече цели, не притежаваше вече нищо, освен дълбокия, тягостен копнеж да се отърси от отвратителния сън, да повърне блудкавото вино, да сложи край на този жалък и позорен живот. Над брега на реката се бе надвесило едно дърво, едно кокосово дърво. Сидхарта облегна рамо о ствола му, обхвана го с ръка и се загледа надолу към зелената вода, която не спираше своя бяг. Гледаше надолу и бе всецяло обзет от желанието да се пусне от дървото и да потъне в тази вода. Ужасна празнота издъхваше водата пред очите му и тя изцяло съответстваше на безкрайната празнота в душата му. Да, това бе краят. Не му оставаше друго, освен да се зачеркне, да разбие на късове невъзможната сграда на живота си и да хвърли тези късове в краката на подигравателно смеещите се богове. Това бе голямото изригване, което бе жадувал: смъртта, разбиването на формата, която го отвращаваше. Нека рибите погълнат това куче Сидхарта, този безумец, това покварено и износено тяло, тази изнемощяла и прегрешила душа! Нека рибите и крокодилите го погълнат. Нека демоните го разкъсат!
Гледаше водата с разкривено лице, видя отражението му в нея и го заплю. Обзет от безкрайна умора той отлепи ръката си от ствола, отмести се малко, за да падне отвесно и да потъне най-после. Затворил очи, той поиска да стигне смъртта.
И тогава от най-далечните кътчета на душата му, от някогашните дни на изнурения му живот, томително се разнесе някакъв звук. Една дума, една сричка, която той, без да мисли, изговаряше с неясен глас, прастарата първа и последна дума на всички брамински молитви, свещената Ом, която изразява съвършенството или съвършеното. И в мига, в който звукът Ом докосна слуха на Сидхарта, замрелият му дух внезапно се пробуди и осъзна какво безумие върши.
Сидхарта се стресна. Значи бе стигнал до там, такова бе неговото състояние, до толкова бе загубен, заблуден и изоставен от всяко познание, че трябваше да търси смъртта, че това желание, това детинско желание успя да вземе над него връх: да намери покой, като зачеркне тялото си! Онова, което всички мъки на последното време, всички разочарования, цялото отчаяние не бяха постигнали, това бе постигнато в онзи миг, в който Ом проникна в съзнанието му: той бе проумял нищетата и заблудите си.
— Ом — повтаряше той. — Ом! И изведнъж отново си спомни за Брахман, за целостта на живота, за божественото.
Но това бе само миг, само проблясък. Повален от умората, като едва чуто прошепваше Ом, Сидхарта се свлече до дънера на дървото, положи глава при основата на корените му и се унесе в дълбок сън.
Спа дълбоко и без да сънува, отдавна не бе вкусвал такъв сън. Когато след няколко часа се събуди, стори му се, че са изминали десет години: чуваше тихото плискане на водата, не знаеше къде се намира и кой го е довел тук. Отвори очи и видя с почуда дърветата и небето над себе си, и си спомни кой е, и как бе стигнал до тук. За това обаче му бе необходимо доста време, в което миналото му изглеждаше като покрито с воал, безкрайно далечно и безкрайно безразлично. Знаеше само, че бе напуснал предишния си живот: в първия миг на спомнянето предишният живот му се струваше нещо много далечно, някакво по-раншно въплъщение, по-раншно раждане на сегашното му Аз; той знаеше, че изпълнен с погнуса и отчаяние, бе поискал дори да захвърли живота си, но се бе опомнил край някаква река, под някакво кокосово дърво, със свещената дума Ом на уста, а после бе заспал, но сега, пробуден, гледа света като нов човек. Той прошепваше тихо думата Ом, с която бе заспал, и му се струваше, че целият негов продължителен сън е бил само протяжно и вглъбено изричане на Ом, мислене на Ом, потапяне и пълно разтваряне в Ом, в безименното и съвършеното.
Колко прекрасен беше този сън! Никога до сега един сън не бе го ободрявал и подмладявал така. А може би наистина бе умрял, бе потънал и отново се бе родил в облика на някой друг. Но не, той познаваше себе си, познаваше ръцете и краката си, познаваше мястото върху което лежеше, познаваше Аз-а в гърдите си, Сидхарта, своеволния, странния, и все пак този Сидхарта, бе променен, бе странно отпочинал, странно буден, радостен и любопитен.
Сидхарта се изправи и видя насреща му да седи някакъв непознат човек, монах в жълти одежди и с обръсната глава, застинал в съзерцание. Той се вгледа в мъжа, чието лице и коса бяха обръснати, и не след дълго разпозна в него Говинда, приятеля от годините на младостта, който бе потърсил спасение при възвишения Буда. И Говинда бе остарял, но лицето му бе запазило някогашните си черти, по него се четеше усърдие, преданост, съзерцание, боязливост. Но когато Говинда, който усещаше погледа му, отвори очи, Сидхарта разбра, че Говинда не го е познал. Говинда се зарадва, че го вижда буден, изглежда дълго бе седял тук в очакване на пробуждането му, макар и да не беше го познал.
— Аз спах — каза Сидхарта. Как дойде тук?
— Ти спа — отвърна Говинда. — Не е разумно да се спи в такива места, където гъмжи от змии и преминават животните от гората. Аз, господарю, съм ученик на възвишения Гаутама, на Буда, на Шакиямуни, и като минавах с неколцина от нашите по този път, видях те да спиш на това място, дето е опасно да се спи. Затова се опитах да те събудя, господарю, но като видях, че сънят ти е дълбок, изостанах от нашите и седнах до теб. И после, изглежда, вместо да бдя над теб, и аз съм заспал. Лошо изпълних службата си, умората ме надви. Но сега, когато вече си се събудил, позволи ми да тръгна, за да настигна братята си.
— Самана, благодаря ти, че си бдял над съня ми — каза Сидхарта. — Праведни сте вие, учениците на Възвишения. Вече можеш да тръгнеш.
— Тръгвам, господарю. Нека щастието винаги те съпътства…
— Благодаря ти, самана.
Говинда направи жест за поздрав и каза:
— Сбогом.
— Сбогом, Говинда — каза Сидхарта.
Монахът се спря.
— Но, господарю, откъде знаеш името ми?
Сидхарта се усмихна.
— О, Говинда, познавам те от хижата на баща ти и от училището на брамините, от жертвоприношенията и от отиването при саманите, от часа, в който потърси спасение при Възвишения в горичката Иетавана.
— Ти си Сидхарта! — извика Говинда. — Едва сега те познах и не мога да проумея как не го сторих веднага. Добра среща, Сидхарта, голяма е радостта ми, че те виждам отново.
— И аз се радвам, че те виждам. Ти си бдял над съня ми, благодаря ти, макар че не беше нужно да ме пази някой. За къде си тръгнал, приятелю?
— Никъде не отивам. Ние, монасите, винаги сме на път. Докато не е настъпило дъждовното време, вървим постоянно от едно място на друго, живеем според нашите закони, проповядваме учението, взимаме милостиня и отново продължаваме пътя си. Така е винаги. Но ти, Сидхарта, за къде си тръгнал?
Сидхарта каза:
— И аз съм като теб, приятелю. И аз не съм тръгнал за никъде. Просто вървя. Странствам.
Говинда отвърна:
— Казваш, че странстваш, и аз ти вярвам. Но прости ми, Сидхарта, ти не приличаш на странник. Носиш дрехи на богаташ, обуща на знатен и косите ти, които миришат на благовонна вода, не са косите на странник, не са коси на самана.
— Така е, скъпи, правилно си забелязал всичко. Всичко вижда острото ти око. Но аз не ти казах, че съм самана. Казах само, че странствам. И това е вярно: аз странствам.
— Странстваш — каза Говинда, — но малцина странстват с такива дрехи и такива обуща, малцина са с такава коса. Никога, макар че от много години съм странник, не съм срещал странник като теб.
— Вярвам ти, мой мили Говинда, но ето че днес срещна и такъв странник, с такива обуща, с такава одежда. Спомни си, мили, че светът на образите е мимолетен, мимолетни, твърде мимолетни са и нашето облекло, и начинът, по който се вчесваме, и косите ни, и тялото. Нося дрехите на богаташ, добре си го забелязал. Нося ги, защото бях богат, и се вчесвам като светските хора и сластолюбците, защото бях такъв.
— А сега, Сидхарта, какъв си?
— Не зная, зная толкова малко, колкото и ти. На път съм. Бях богат, но вече не съм, а какъв ще бъда утре, не зная.
— Загуби ли богатството си?
— Загубих го, или по-скоро то мен загуби. Отдели се от мен. Колелото на образите се върти бързо, Говинда. Къде се изгуби браминът Сидхарта, къде е саманата Сидхарта? Къде е богаташът Сидхарта? Тленното бързо се променя, ти го знаеш, Говинда.
Говинда дълго гледа приятеля от младините си, а в очите му се четеше съмнение. Той го поздрави така, както се поздравяват знатни хора и пое по своя път.
Сидхарта гледаше след него с усмихнато лице, той все още обичаше своя верен боязлив Говинда. Как би могъл в този миг, в този прелестен час, след приказния си сън, пропит от Ом, да не обича всеки и всичко? Очарованието, което го бе завладяло чрез съня и чрез Ом, се състоеше тъкмо в това: той бе изпълнен от радост и любов към всичко, до което се докосваше погледът му. И сега усети, че болестта му бе причинена от това, че не бе могъл да обича нищо и никого.
Сидхарта гледаше с усмихнато лице след отдалечаващия се монах. Сънят му бе дал много сили, ала го измъчваше остър глад, защото от два дни не бе ял нищо, а времето, когато можеше да издържа на гладуване, бе отминало отдавна. Тогава — спомни си той — се бе хвалил пред Камала с три неща, тогава той владееше три благородни и недостижими умения: постене, чакане, мислене. Това беше неговото богатство, неговата мощ и сила, здравата му опора в изпълнените с трудни изпитания години на младостта. Той бе усвоил само тези три умения, нищо повече. А сега вече не владееше нито едно от тях, нито постенето, нито чакането, нито мисленето. Той ги бе пожертвал заради най-жалките и мимолетни неща — сладострастие, охолство, богатството. Наистина нещо странно се бе случило с него. Сега сякаш наистина бе станал един от човеците деца.
Сидхарта взе да обмисля положението, в което бе изпаднал. Мислеше с усилие, без всякакво желание, но се заставяше.
„Сега — мислеше си той, — когато всички тези мимолетни неща са ме напуснали, аз пак стоя под слънцето, както съм стоял като малко дете: нищо не ми принадлежи, не умея нищо, нищо не съм научил. Колко странно е това! Сега, когато вече не съм млад, когато косата ми е почти побеляла, когато силите ме напускат, започвам от самото начало, от детето.“ Той отново се усмихна. Да, странна бе участта му! Той се свличаше надолу и отново бе с празни ръце, гол и безпомощен сред света. Но това не го изпълваше с мъка, не, дори изпитваше желание да се смее, да се смее над себе си, над този странен и безумен свят.
„Вървиш надолу, човече!“ — сам си продума и се засмя, а в мига, когато изрече тези думи, погледът му попадна върху реката и той забеляза, че и реката върви надолу, все по-надолу, но че тя не спира да припява радостно. Това му хареса и той се усмихна приятелски на реката. Не беше ли това същата река, в която искаше да се удави някога, преди сто години, или всичко му се бе присънило?
„Животът ми наистина бе странен — мислеше си той, — странни криволици направи. Като дете живеех единствено заради боговете и жертвоприношенията. Като юноша се отдадох на отшелничеството, мисленето и съзерцанието, търсех Брахман, почитах вечното в Атман. Като млад мъж последвах покаяниците, живях в гората, понасях зной и мраз, научих се да гладувам, приучих тялото си да крее. След това учението на великия Буда ми разкри чудотворното познание, чувствах познанието за Великото единство да кръжи в мен, както собствената ми кръв. Но и с Буда, и с великото познание трябваше да се сбогувам. Продължих пътя си и при Камала усвоих любовните наслади, от Камазвами изучих търговията, трупах пари и прахосвах пари, научих се да угаждам на стомаха и на сетивата си. Минаха много години, докато загубя духа си, докато отвикна от мисленето, докато забравя единството. Лъжа ли е, че бавно, с криволици, от мъж и мъдрец се превърнах в дете? И все пак този път е бил твърде добър, птичката в гръдта ми не е умряла. Ала какъв път беше това! Трябваше да мина през толкова безразсъдства, пороци, заблуди, отвращения и разочарования, за да стана отново дете, за да започна всичко отначало. По така трябваше да бъде. Сърцето ми казва «да» на тези неща и очите ми се смеят. Трябваше да изживея отчаянието, трябваше да стигна до най-безразсъдната от всички мисли, до мисълта за самоубийството, за да мога да достигна опрощението, да мога пак да изживея Ом, да мога отново истински да спя и да се събуждам. Трябваше да се превърна в глупак, за да намеря отново в себе си Атман. Трябваше да греша, за да продължа да живея. Къде още ще ме отведе моят път? Безумен е този път, той криволичи, може би се затваря в кръг? Да върви накъдето си иска, аз ще продължа да крача по него.“ Той усети как радостта блика в гърдите му. „Откъде — попита той сърцето си — идва тази радост? — Да не би от дълбокия, здрав сън, който истински ме ободри? Или от думата Ом, която изрекох? Или от това, че се отскубнах, че избягах, че най-сетне отново съм свободен и стоя като дете под небето? О, колко е хубаво да си такъв беглец, да си така свободен! Колко свеж и прекрасен е въздухът тук, как добре се диша! Там, откъдето избягах, всичко миришеше на благовонни масла, на подправки, на вино, на охолство, на леност. Как ненавиждах този свят на богаташите, на разгулниците, на играчите на зарове! Как трябва да съм мразел себе си, за да остана така дълго в този ужасен свят! Как се ненавиждах, ограбвах и измъчвах, как се състарявах и озлобявах! Не, никога вече няма да си въобразя, че Сидхарта е мъдър! Ала добре сторих, че най-сетне сложих край на тази омраза към себе си, на този безумен и празен живот. Благодаря ти, Сидхарта, че след толкова години на глупост, най-сетне направи нещо, чу птичката да пее в гърдите ти и я последва!“
Така се хвалеше той, радваше се на себе си, вслушаше се с любопитство в стомаха си, който ръмжеше от глад. Чувстваше, че в последно време е изпитал докрай вкуса на част от мъката, на част от низостта, предъвкал ги е до отчаяние и смърт и ги е изплюл.
Така беше добре. Можеше да остане още дълго при Камазвами, да печели и да прахосва пари, да засища стомаха си и да оставя душата си да умира от жажда. Още дълго можеше да живее в този тих, меко обшит ад, ако не бе се явил мигът на пълна безутешност и разочарование, онзи върховен миг, в който той висеше над течащите води, готов да се унищожи. Бе изпитал разочарованието и най-дълбокото отвращение, но те не бяха го надвили, защото птичката, радостният извор на неговия глас, все още бяха живи — това го изпълваше с радост, караше го да се смее, разливаше сияние по лицето му из под посивелите коси.
„Добре е — мислеше си той, — човек сам да изпита всичко, за да узнае какво му трябва. Още като дете разбрах, че светските наслади и богатството не струват много. Знаех го отдавна, но едва сега го изживях. И ето че го зная не само с мислите си, но и с очите си, със сърцето си, със стомаха си. Честит съм, че го зная!“
Той дълго мисли за преобразяването, което бе изживял, слушайки веселата песен на своята малка птичка. Не беше ли умряла тази птичка в него, не беше ли почувствал смъртта й? Не, в него бе умряло нещо друго, нещо, което отдавна бе жадувало смъртта. Не беше ли то същото, което в жарките години на поклонничеството бе желал да умъртви? Не беше ли неговото Аз, малкото, страхливо и горделиво Аз, с което се бе борил толкова години, което все пак го побеждаваше и След всяко умъртвяване се явяваше отново, забраняваше му да се радва, да изпитва страх? Не беше ли тъкмо то, което най-сетне бе погинало, тук, в гората, край красивата река? Не беше ли тази смърт причината той отново да бъде доверчив като дете, лишено от страх и изпълнено с радост?
Сега Сидхарта започна да разбира защо като брамин, като покаяник, се бе борил напразно с това Аз. Бяха му попречили многото знания, прекалено многото свещени стихове, прекалено многото жертвени правила, прекалено многото самоизтезания, прекалено многото дела и стремежи. Изпълвало го бе високомерие, винаги се бе смятал за най-умния, за най-отдадения, винаги бе изпреварвал останалите с крачка, винаги бе знаещ и проникновен, проповедник или мъдрец. В това свещеничество, в това високомерие се бе спотаило неговото Аз, здраво се бе загнездило там и растеше то, докато той си мислеше, че ще го умъртви с постене и покаяние.
Сега той осъзна и разбра, че никога никакъв учител нямаше да може да го спаси. Затова трябваше да се изгуби в света, да чезне сред наслада и власт, сред жени и пари, трябваше да стане търговец, зароиграч, пияница и ненаситник, докато свещеникът и саманата в него загинат. За това той трябваше да изтърпи и тези страшни годили, да понесе отвращението, празнотата, безсмислието на един празен и загубен живот чак до края, до горчивото отчаяние, докато и сластолюбецът Сидхарта, и ненаситникът Сидхарта загинат. Той бе умрял, ала един нов Сидхарта се бе пробудил от сън. Той също щеше да остарее, също щеше да умре един ден, защото Сидхата бе тленен, тленно е всяко създание. Днес обаче този Сидхарта бе млад, още дете, и бе изпълнен с радост.
Тези мисли обземаха ума му, вслушваше се усмихнат в ръмженето на стомаха си, дочу с благодарност жуженето на една пчела. Спря ведър поглед на течащата река, никога досега водата не бе го изпълвала с такава радост, никога до сега не бе съзнавал, че гласът и блясъкът на носещата се вода могат да бъдат така силни и красиви. Струваше му се, че реката има да му каже нещо важно, нещо, което още не знае, което тепърва го очаква. В тази река Сидхарта бе пожелал да се удави, в нея се бе удавил старият, уморен и отчаян Сидхарта. Новият Сидхарта обаче потръпна от дълбока любов към тази течаща вода и реши да остане край нея.
„Ще остана край тази река — каза си Сидхарта, — тя е същата, през която някога поех пътя към хората деца, един приветлив лодкар ме превози тогава, ще го потърся, от неговата колиба пътят ме отведе някога в един нов живот, който сега е стар и мъртъв, нека и сегашният ми път, и сегашният ми живот да започнат оттам!“
Вгледа се с нежност в течащата вода, в прозрачната зеленина и кристалните линии на вълните със загадъчни очертания. Виждаше как от дълбините й се издигат светли бисери, как по повърхността й се носят тихо въздушни мехурчета, как небесната синева се отразява в нея. Реката го гледаше с хиляди очи — зелени, бели, кристални, небесно сини. Как обичаше тази вода, как го очароваше тя, колко й бе благодарен! Той чуваше в сърцето си гласа, пробудения отново глас, който му казваше: „Обичай тази вода! Остани край нея! Учи се от нея!“ О да, той искаше да се учи от нея, да се вслушва в нея. Струваше му се, че който би разбрал гласа на тази вода и тайната им, би разбрал още много неща, много тайни, всички тайни.
Сега обаче измежду всички тайни на реката той съзря само една, която разтърси душата му. Виждаше, че водата тече, тече непрекъснато, и все винаги е тук, винаги и по всяко време е една и съща и въпреки това е нова всеки миг. О, кой би схванал и кой би разбрал това! Самият той не го проумяваше и не го разбираше, усети само, че в него се надига някакво предчувствие, далечен спомен, божествени гласове.
Сидхарта се изправи, гладът му ставаше нетърпим. Замаян, той продължи пътя си нагоре, по брега, срещу течението на реката, вслушваше се в плисъка на водата и в ръмженето на глада в стомаха си.
Когато стигна до брода, лодката тъкмо бе готова да тръгне и същият лодкар, който някога бе превозил младия самана на отсрещния бряг, стоеше в нея. Сидхарта го позна веднага, макар той да бе много остарял.
— Ще ме прехвърлиш ли оттатък? — попита. Учуден, че вижда такъв знатен човек да върви сам и пеш, а не на ком, лодкарят го взе на лодката си и я оттласна от брега.
— Хубав е животът, който си избрал — му каза пътникът. — Сигурно е много хубаво да живееш край тази река и да пътуваш по нея?
Лодкарят отвърна с усмивка:
— Хубаво е, господарю, така е, както ти казваш. Но не са ли хубави всеки живот и всяка работа?
— Сигурно е така. Но аз ти завиждам за твоята работа.
— Скоро би престанал да я смяташ за толкова хубава. Това не е работа за хора със скъпи дрехи.
Сидхарта се засмя.
— Днес тези дрехи вече предизвикаха недоверие към мен. Не искаш ли, лодкарю, да ги вземеш като подарък от мен, вече са ми омръзнали. Защото трябва да ти кажа, че нямам пари, за да ти платя.
— Господарят се шегува — усмихна се лодкарят.
— Не се шегувам, приятелю. Даром ти веднъж вече ме превози с лодката си през тази река. Стори го и днес срещу дрехите ми.
— Без дрехи ли господарят ще продължи пътя си?
— Ах, най-много бих искал да не го продължа. Бих предпочел, лодкарю, да ми дадеш една твоя стара препаска и да ме вземеш за помощник, за твой чирак, защото тепърва ще трябва да се науча да се оправям с лодката.
Лодкарят се взря в чужденеца с дълъг, изпитателен поглед.
— Сега те познах — каза най-сетне той. — Някога ти преспа в колибата ми, но това беше отдавна, сигурно има двадесет години от тогава, после те прехвърлих през реката и се разделихме като добри приятели. Ти не беше ли самана? Вече не мога да си спомня името ти.
— Казвам се Сидхарта и наистина бях самана, когато ме видя последния път.
— Тогава, добре дошъл, Сидхарта. Аз се казвам Васудева.85 Надявам се, че и днес ще бъдеш мой гост, ще преспиш в колибата ми, ще ми разкажеш откъде идваш и защо скъпите дрехи така са ти омръзнали.
Те бяха стигнали до средата на реката и Васудева хвана по-здраво веслото, за да може да плава срещу течението. Работеше спокойно, с яки ръце, вперил поглед в носа на лодката. Сидхарта седеше и гледайки го, си спомни, как в един миг от онзи последен ден на саманството си бе изпитал обич към този човек. Той прие с благодарност поканата на Васудева. Когато стигнаха брега, помогна му да привърже лодката за коловете, после лодкарят го покани да влезе в колибата, предложи му хляб и вода, а Сидхарта яде с охота и от бананите, които му предложи Васудева.
После, когато слънцето клонеше вече към залез, седнаха на брега върху дънера на едно повалено дърво и Сидхарта разказа на лодкаря за своя произход и за живота си, така както се бяха явили пред очите му днес, в часа на най-голямо отчаяние. Разказът му продължи до късно през нощта.
Васудева го слушаше с голямо внимание. Смълчан, той изживяваше всичко: произход и детство, пътя на учението, пътя на търсенето, цялата радост, цялата мъка.
Измежду добродетелите на лодкаря най-голямата бе тази, че умееше да слуша така, както малцина го могат. Без да е изрекъл и дума, онзи, който говореше с него, чувстваше как Васудева възприема думите му безмълвно, прямо, с внимание, как не пропуска ни една, не чака ни една с нетърпение, не ги посреща ни с похвали, ни с укор, а само слуша. Сидхарта почувства какво щастие е да се изповяда пред такъв слушател, да потопи в сърцето му собствения си живот, собственото си търсене, собственото си страдание.
Но към края на разказа, когато Сидхарта говореше за дървото над реката и за дълбокото си падение, за свещената дума Ом и за това, че след съня си изпитал такава любов към реката, лодкарят се заслуша с удвоено внимание, напълно и всецяло прехласнат, със затворени очи. А когато Сидхарта завърши разказа си, след дълго мълчание Васудева каза:
— Така е, както си го мислех. Реката ти е проговорила. Тя е и твоя приятелка, говори и на теб. Това е добре, много добре. Остани при мен, Сидхарта, приятелю мой. Някога имах жена. Леглото й бе до моето, но тя умря отдавна и аз отдавна живея сам. Остани да живееш при мен, място и храна ще се намерят и за двама ни.
— Благодаря ти — каза Сидхарта, — благодаря ти, приемам поканата ти, Благодаря ти и за това, Васудева, че така внимателно ме изслуша. Малцина умеят да слушат, но до сега не съм срещнал друг, който умее това като теб. И на това ще се уча от теб.
— Ще се учиш — каза Васудева, но не от мен. Реката ме научи да слушам, и ти ще се научиш от нея. Реката знае всичко, от нея всичко може да се научи. Ето, вече си научил от водата, че е добре да се стремиш надолу, да потъваш, да търсиш дълбините. Богатият и знатен Сидхарта става слуга на веслото, ученият брамин Сидхарта се превръща в лодкар — и това е казано от реката. И останалото ще научиш от нея.
След дълго мълчание Сидхарта каза:
— Какво е останалото, Васудева?
Васудева се изправи.
— Късно е вече — каза той, — да идем да спим. Аз не мога да ти кажа „останалото“, приятелю. Ще го научиш сам, а може би вече го знаеш. Разбери, аз не съм от учените, не умея да говоря и да мисля като тях. Умея само да слушам и да бъда смирен, друго не съм научил. Ако можех да го изрека и да го проповядвам, сигурно щях да бъда мъдрец, но сега съм само лодкар и работата ми е да превозвам хора през тази река. Превозил съм мнозина, хиляди, но за всички тях моята река бе само пречка по пътя им. Те пътуваха за пари и за сделки, за сватби и поклонения, а реката се изпречваше на пътя им и работата на лодкаря бе да ги прехвърли бързо през препятствието. Ала за неколцина измежду тези хиляди, само за четирима или петима, реката престана да бъде пречка, те чуха гласа й, вслушаха се в него и реката им стана свята, колкото е и за мен. Нека отидем да спим, Сидхарта.
Сидхарта остана при лодкаря и се научи да управлява лодката, а когато на брода нямаше работа, се трудеше заедно с Васудева на оризовото поле, събираше дърва, береше банани. Научи се да дяла весла, научи се да поправя лодката, да плете кошове, и се радваше на всичко това, а дните и месеците отлитаха бързо.
Ала повече от това, което можеше да го научи Васудева, го учеше реката. От нея се учеше непрестанно. Научи се преди всичко да се вслушва със смирено сърце, с внимателна, разкрита душа, без страст, без желание, без преценка, без мнение.
Той живееше в приятелство с Васудева, и понякога разменяха по няколко думи, малко, но добре обмислени думи. Васудева не бе приятел на думите, Сидхарта много рядко успяваше да го подтикне към разговор.
— И ти ли научи от реката онова тайнствено нещо, че времето не съществува? — попита го веднъж той.
Светла усмивка премина по лицето на Васудева.
— Да, Сидхарта — каза той. — Нали с това искаш да кажеш, че реката навсякъде и едновременно е една и съща, при извора и при устието си, при водопада, на брода, във водовъртежа, в морето, в планината, навсякъде, и че за нея съществува само настоящето, без сянка от миналото, без сянка от бъдещето?
— Така е — отвърна Сидхарта. И когато го узнах, огледах живота си, той ми се стори като река, и момчето Сидхарта бе отделено от мъжа Сидхарта и от стареца Сидхарта само с една сянка, а не с нещо истинско. Предишните рождения на Сидхарта не бяха минало, нито пък неговата смърт и завръщането му при Брахман ???(пак нещо липсва)? — бъдеще. Нищо не е било, нищо няма да бъде, всичко е, всичко съществува в настоящето.
Сидхарта говореше въодушевен, дълбоко го бе ощастливило това прозрение. Цялото страдание не беше ли време, изтезанията и страхът не бяха ли време, всичко тягостно, всичко враждебно в света нямаше ли да изчезне, ако времето бъде преодоляно, ако човек успее да отвърне мисълта си от времето? Пламенно говореше Сидхарта, а Васудева се усмихна със сияйно лице и кимна в знак на одобрение, кимна мълчаливо, докосна с ръка рамото на Сидхарта и отново се зае с работата си.
И друг един път, когато реката бе придошла от дъждовете и бучеше могъщо, Сидхарта каза:
— Приятелю, нали реката има много гласове, твърде много? Не говори ли тя с гласа на цар, на воин, на бик, на нощна птица, на майка, на някой, който въздиша, не говори ли с още хиляди други гласове?
— Така е — изрази съгласие Васудева, — гласовете на всички създания говорят с нейния глас.
— А знаеш ли — продължи Сидхарта — коя дума изрича, когато успееш да чуеш всичките й десет хиляди гласове едновременно?
Лицето на Васудева се усмихна щастливо, той се наведе към Сидхарта и прошепна в ухото му свещеното слово Ом. Това същото, което бе чул и Сидхарта.
И от ден на ден усмивката му все повече започваше да прилича на усмивката на лодкаря, тя стана също така светла, така лъчезарна от щастие, също така просветнала с хиляди малки бръчици, също така детинска, също така старческа. Много от пътниците, които срещаха двамата лодкари, ги смятаха за братя. Вечер двамата сядаха върху дънера на поваленото дърво на брега на реката, мълчаха и се вслушваха във водата, която за тях не беше вода, а глас на живота, глас на пребъдващото, на това, което вечно се ражда. Случваше се, когато двамата слушат реката, да мислят за едни и същи неща, за някой скорошен разговор, за някой от пътниците им, развълнувал ги с лицето или със съдбата си, за смъртта, за детството, случваше се и двамата в един и същи миг да се погледнат, когато реката им бе казала нещо, обладани от една и съща мисъл, ощастливели от един и същ отговор на един и същ въпрос.
От брода и от двамата лодкари се излъчваше нещо, което някои от пътниците долавяха. Случваше се някой пътник, след като бе погледнал в лицето единия от лодкарите, да започне да разказва за живота си, да споделя страданията си, да признава грехове, да търси утеха и съвет. От време на време се случваше някой от пътниците да ги помоли за позволението да пренощува при тях, за да слуша и той реката. Случваше се също да ги навестят любопитни, които бях чули, че при този брод живеят двама мъдреци, чародеи или светци. Любопитните задаваха много въпроси, ала не получаваха отговор, те не срещаха, нито чародеи, нито мъдреци, а само двама приветливи, застарели мъже, които сякаш бяха неми, малко чудати и отнесени. Така любопитните се смееха и се забавляваха с глупостта и лековерието на народа, който сее такива празни слухове.
Годините отлитаха и никой не ги броеше. Един ден пристигнаха монаси-отшелници, последователи на Гаутама, на Буда, които помолиха да бъдат прехвърлени през реката, и от тях лодкарите научиха, че по най-бързия начин трябвало да се върнат при великия си учител, защото бил плъзнал слух, че Възвишеният е на смъртен одър и скоро щял да умре за последен път като човек, за да намери спасение. Скоро след това дойдоха още монаси, а след тях и други, и както монасите, така и останалите пътници говореха само за Гаутама и за близката му смърт. И както при тръгването на война или за коронясването на някой цар хората се стичат отвсякъде, и се събират подобно мравешки рояк, така и те, сякаш привлечени от някаква магия, се стичаха натам, където великият Буда очакваше смъртта си, където щеше да се случи невероятното, и великият Съвършен на една епоха щеше да се пресели във великолепието.
В това време, Сидхарта ясно си спомни за умиращия мъдрец, за великия учител, който с гласа си бе събудил от сън стотици хиляди, чийто глас сам той бе чул някога, чийто свят лик и той веднъж бе гледал със страхопочитание. Той си спомни с умиление за него, виждаше пътя на съвършенството пред очите си, и си спомни с усмивка думите, които някога като младеж бе отправил към него, към Възвишения. Струваше му се, че това са били горделиви и непремерени думи, и с упрек си спомни за тях. Отдавна не се чувстваше разделен от Гаутама, макар да не бе могъл да приеме учението му. Не, човек, който търси истински, който наистина се стреми да намери нещо, не би могъл да приеме каквото и да било учение. Но този, който намереше, би могъл да одобри всяко учение, всеки път, всяка цел, вече нищо не можеше да го раздели от хилядите други, които живееха във вечността, които дишаха божественото.
В един от онези дни, когато безброй хора отиваха при умиращия Буда,86 тръгна да му се поклони и някогашната прекрасна грешница Камала. Тя отдавна се бе отдръпнала от предишния си живот, бе дарила градината си на монасите на Гаутама, бе потърсила спасение в учението и се числеше към приятелите и благодетелите на поклонниците. Когато и до нея стигна слухът за близката смърт на Гаутама, тя заедно със сина си, невръстния Сидхарта, се отправи пешком на път, облечена в най-проста дреха. Поеха покрай реката; детето обаче се измори скоро, искаше да почива, искаше да яде, стана непослушно и плачливо. Камала често трябваше да спира, за да може синът й да си почине. Той бе свикнал да й налага волята си, тя трябваше да го храни, да го утешава, да му се кара. Детето не можеше да разбере защо е тръгнало заедно с майка си на това мъчително и тъжно странстване към непознатото място, при чужд човек, който бил свят, когото чакали скоро да умре. Нека си умира, какво го засяга това?
Недалеч от брода на Васудева малкият Сидхарта отново накара майка си да почиват, Самата Камала бе изморена и докато момчето дъвчеше един банан, тя се сви на земята, затвори очи и се отпусна. Изведнъж обаче изкрещя от болка, момчето я погледна уплашено и видя пребледнялото й от ужас лице, а изпод дрехата й се стрелна малка черна змия, която бе ухапала Камала. Двамата хукнаха да търся други хора по пътя и така стигнаха близо до брода. Там Камала рухна и не успя да направи повече и крачка. Детето започна да плаче, да крещи, да целува и да прегръща майка си, чиито викове се сляха със силните му викове за помощ, докато те стигнаха до застаналия при лодката си Васудева. Той се затича, вдигна жената на ръце, пренесе я в лодката, момчето притича редом с него и не след дълго те бяха в колибата, където Сидхарта тъкмо разпалваше огъня в огнището. Той се обърна и най-напред видя лицето на малкия, което му напомни нещо, подсказа му нещо забравено. После зърна Камала и веднага я позна, макар да лежеше в несвяст в ръцете на Васудева, разбра, че лицето, което така силно му напомня нещо, бе на собствения му син, и сърцето му започна по-силно да бие.
Промиха раната на Камала, но тя бе вече почерняла и тялото й бе отекло, затова наляха в устата й отвара от лековита билка. Съзнанието й се върна, тя лежеше в колибата върху одъра на Сидхарта, а над нея се бе надвесил самият Сидхарта, който някога толкова много я бе любил. Стори й се, че сънува, взря се с усмивка в лицето на своя приятел, бавно, едва-едва осъзна положението, в което се намира, и повика с уплаха детето си.
— Бъди спокойна, то е при теб — повтаряше Сидхарта.
Камала го погледна в очите. Езикът й бе натежал от отровата, тя говореше с мъка.
— Остарял си, скъпи — продума тя, — косите ти са побелели. Но още приличаш на младия самана, който някога дойде при мен в градината ми без дрехи и с прашни нозе. Сега много повече приличаш на него, отколкото когато напусна мен и Камазвами. Очите ти са същите, Сидхарта. Аз също остарях много. Успя ли все пак да ме познаеш?
— Веднага те познах, мила Камала.
Камала посочи момчето си и промълви:
— А него позна ли? Това е твоят син.
Очите и започнаха да блуждаят и се затвориха. Момченцето се разплака; Сидхарта го взе на коленете си, галеше косите му, и като гледаше детското лице, изведнъж си припомни една браминска молитва, която бе научил отдавна, през ранното си детство. Започна да я произнася бавно, с напевен глас. Думите на молитвата като че идваха от миналото, от детството му. Гласът му успокои детето, сегиз-тогиз то изхлипваше и скоро заспа. Сидхарта го положи на одъра на Васудева.
Васудева бе застанал до огнището и вареше ориз. Сидхарта погледна приятеля си, а той му отвърна с усмивка.
— Тя ще умре — тихо продума Сидхарта.
Васудева кимна, а пламъците от огнището озариха приветливото му лице.
Камала отново дойде в съзнание. Болката кривеше лицето й. Очите на Сидхарта прочетоха страданието по устните й и по пребледнелите й страни. Той прочете всичко това мълчешком, внимателно, търпеливо, вглъбен в нейното страдание. Камала усети това, очите й потърсиха неговите. Без да сваля погледа си от него, тя каза:
— Сега виждам, че и очите ти са се променили. Станали са съвсем други. Но по какво разбирам все още, че си Сидхарта? Ти си Сидхарта и не си ти.
Сидхарта не отрони и дума, очите му гледаха мълком нейните очи.
— Успя ли? — попита го тя. — Намери ли покой? Той се усмихна и взе в ръката си нейната.
— Виждам — каза тя, — виждам. И аз ще намеря покой.
— Ти го намери вече — прошепна Сидхарта.
Камала не сваляше поглед от очите му. Мислеше, че бе тръгнала на поклонение при Гаутама, за да види лика на Съвършения, да вдъхне от неговия покой, а вместо това бе намерила Сидхарта, и това пак беше хубаво, колкото и ако бе срещнала Възвишения. Искаше й се да му го каже, но езикът й вече не се подчиняваше на волята й. Гледаше го безмълвна и той видя как животът гасне в очите й. Когато последната болка изпълни с ужас погледа й, а последният спазъм мина през тялото й, пръстите му затвориха клепачите й.
Той дълго време стоя и гледа лицето на мъртвата. Дълго се взира в устните й, остарялата, уморена уста с бръчици, и си припомни, че в най-силните си години бе сравнил тези устни с прясно разпукната смокиня. Дълго седя втренчен в бледото лице, в бръчките от умората, поглъщаше тази гледка, виждаше и собственото си лице да лежи така, също тъй бледо, така угаснало. Едновременно с това съзираше своето и нейното лице млади, с алени устни, с пламтящи очи, и чувството за настояще и едновременност, чувството за вечност го обзе изцяло. Дълбоко, по-дълбоко от всеки друг път в този час той усещаше ненакърнимостта на всеки живот, вечността на всеки миг.
Когато стана, Васудева му предложи ориз, но Сидхарта не вкуси от него. В кошарата, където бе козата им, двамата старци си постлаха сено и Васудева легна да спи. Но Сидхарта излезе и прекара нощта седнал пред колибата, заслушан в реката, обкръжен от миналото, докосван едновременно от всичките си възрасти.
От време на време обаче ставаше, отиваше до вратата на колибата и се заслушваше дали детето спи.
Рано сутринта, преди още да се покаже слънцето, Васудева излезе от кошарата и тръгна към приятеля си.
— Не си мигнал — каза му той.
— Не съм, Васудева. Седях тук и слушах реката. Много неща ми каза тя, изпълни ме до край с отрадни мисли, с мисълта за единството.
— Ти изживя голяма болка, Сидхарта, но аз виждам, че в сърцето ти не се е вселила тъга.
— Не, скъпи, и защо да съм тъжен? Някога бях богат и щастлив, сега съм още по-богат и по-щастлив. Получих дар — своя син.
— И аз се радвам на сина ти. Но сега, Сидхарта, нека се хванем за работа. Чакат ни много неща. На същия одър, на който някога умря жена ми, умря и Камала. Нека издигнем кладата за Камала на същия хълм, на който някога издигнах кладата за жена си.
И те издигнаха кладата, докато момчето още спеше.
СИНЪТ
Уплашено и разплакано, момчето бе присъствало на погребението на майка си; мрачно и боязливо бе изслушало Сидхарта, който го поздрави като свой син и му каза, че е добре дошъл при него. С пребледняло лице то седеше по цели дни пред могилата на покойницата, отказваше да яде, затвори погледа си, затвори сърцето си и застана срещу съдбата.
Сидхарта го щадеше и съчувстваше на скръбта му. Разбираше, че синът му не го познава и не може да го обича като баща. Постепенно той осъзна и разбра, че единадесет годишният му син е разглезено мамино детенце, израсло в охолство, свикнало на изискани ястия, на меко легло, свикнало да заповядва на слуги.
Сидхарта разбра, че скърбящото и разглезено дете няма да може изведнъж и драговолно да се примири с новото място и с бедността. Той не му налагаше нищо, вършеше много работи вместо него, винаги му предлагаше най-хубавото от храната им. Надяваше се бавно, с добронамерено търпение да успее да го спечели.
Богат и щастлив се бе усетил, когато пристигна момчето. Но времето течеше и тъй като момчето оставаше все така отчуждено и мрачно, проявяваше същия горделив и опак нрав, не искаше да работи, не почиташе двамата старци, крадеше от плодните дръвчета на Васудева, Сидхарта започна да разбира, че синът му не бе донесъл много щастие и спокойствие, а тревоги и грижи. Но той го обичаше и желаеше тревогите и грижите на обичта пред щастието и радостта без момчето.
Откакто малкият Сидхарта бе дошъл в колибата, старците си бяха разпределили работата. Васудева отново бе поел сам задълженията на лодкар, а Сидхарта, за да бъде до сина си, работеше в колибата и на полето.
Дълго време, дълги месеци Сидхарта очакваше сина си да го разбере, да приеме обичта му и да отвърне с обич. Дълги месеци и Васудева изчакваше и наблюдаваше, изчакваше и мълчеше. Един ден, когато младият Сидхарта отново бе измъчил баща си с упорството и прищевките си и му бе счупил две паници за ориз, Васудева дръпна Сидхарта настрана и му каза:
— Прости ми, говоря с теб като приятел. Виждам, че се измъчваш, виждам, че си загрижен. Синът ти, скъпи, ти създава грижи, той създава грижи и на мен. С друг живот, с друго гнездо е свикнала младата птичка. Той е напуснал града и богатството не като теб от отвращение и досада, а е изоставил това срещу волята си. Питах реката, приятелю, много пъти я питах. Но реката се смее, надсмива се, надсмива се над мен и теб, задавя се от смях заради нашата глупост. Водата търси вода, младостта търси младост, синът ти е попаднал на място, където не може да вирее. Попитай и ти реката, чуй какво ще ти каже!
Сидхарта спря загрижен поглед върху приветливото му лице, в чиито бръчки живееше постоянна ведрина.
— Но мога ли да се разделя с него? — тихо и засрамено продума той. — Дай ми още време, скъпи. Нали виждаш, аз се боря за него, боря се да спечеля сърцето му, с обич и добронамерено търпение искам да го спечеля. Един ден реката ще заговори и на него — и той е призван.
Усмивката на Васудева грейна с още по-голяма топлота.
— О да, и той е призван, той също е от Вечния живот. Но знаем ли с теб за какво точно е призван, за какъв път, за какви дела, за какви страдания? Няма да са малко страданията му, горделиво и кораво е сърцето му, а такива хора много страдат, много се лутат, много неправди вършат, с много грехове затрупват съвестта си. Кажи ми, скъпи: не възпитаваш ли сина си? Не го ли заставяш да върши каквото трябва? Не го ли биеш? Не го ли наказваш?
— Не, Васудева, нищо такова не правя.
— Знаех, че е така. Ти не го заставяш, не го биеш, не му заповядваш, защото знаеш, че крехкото е по-силно от коравото, водата е по-силна от скалата, обичта е по-силна от принудата. Браво, много добре. Но не грешиш ли, като си мислиш, че не го принуждаваш и не го наказваш? Нима с обичта си не го връзваш с вериги? Не го ли засрамваш всеки ден с добротата и търпението си, нима така не го затрудняваш още повече? Не заставяш ли надменното и разглезено момче да живее в една колиба с двама старци, които преживят банани, за които дори оризът вече е лакомство, чиито разсъждения не могат да бъдат неговите, чиито сърца са стари и смирени и туптят по-различно от неговото. Това не е ли принуда, не е ли наказание за него?
Поразен от тези думи, Сидхарта сведе погледа си към земята и попита тихо:
— Според теб какво трябва да направя?
Васудева каза:
— Отведи го в града, отведи го в къщата на майка му, там сигурно още има слуги, предай го на техните грижи. И ако прислужничките не са още там, настани го при някой учител, не заради самото учене, а за да се събере с други момчета и момичета, да бъде в света, който е негов. Никога ли не си мислил за това?
— Ти надзърташ в сърцето ми — тъжно рече Сидхарта. — Много пъти съм мислил за това. Но как да го предам и заведа в този свят, когато и без това в сърцето му няма достатъчно смирение? Няма ли да се отдаде на охолството, да се изгуби в наслади и високомерие, да повтори заблудите на баща си, да изчезне в самсара?
Усмивка озари лицето на лодкаря, той нежно докосна рамото на Сидхарта и каза:
— Попитай за това реката, приятелю! Чуй я как ще ти се изсмее! Нима мислиш, че си извършил толкова глупости, за да спасиш от тях сина си? А можеш ли да го опазиш от самсара? Как? Чрез поучения, с молитви, с назидания? Напълно ли забрави онази поучителна история на браминския син Сидхарта, която някога чух от теб на същото това място? Кой предпази онзи самана Сидхарта от самсара, от грях, от алчност, от безразсъдство? Успяха ли да го опазят благочестието на баща му, назиданията на учителите му, собственото му знание и собственото му търсене? Кой баща, кой учител би могъл да го опази да изживее собствения си живот, да се оцапа сам с живота, да стоварва сам върху себе си вина, да изпие сам най-горчивата чаша и сам да намери пътя си? Нима мислиш, скъпи, че някой би могъл да избегне този път? Може би синчето ти ще бъде изключение, защото много го обичаш, защото много би искал да го предпазиш от скръбта, от теготата и разочарованията? Но дори и десет пъти да умреш заради него, не би променил и най-малката криволица от съдбата му.
Никога досега Васудева не бе изричал толкова много думи.
Сидхарта любезно му благодари и се прибра загрижен в колибата, но сънят дълго не го спохождаше. Васудева не бе му казал нищо, което вече сам да не бе премислил и да не знаеше. Но той не бе в състояние да използва това знание, защото по-силни от знанието бяха обичта му към момчето, нежността му и страхът да не го загуби. Обичал ли бе някога друг човек така сляпо, с толкова много страдание, така безутешно — и въпреки това толкова щастливо?
Сидхарта не можеше да последва съвета на приятеля си, не можеше да се раздели със сина си. Оставяте се на момчето да му заповядва, да го унижава. Мълчеше и чакаше, всеки ден отначало започваше тихата битка на обичта, безмълвната война на търпението. Васудева също мълчеше и чакаше, винаги добър, винаги дълготърпелив.
И двамата бяха майстори в търпението.
Веднъж, когато лицето на малкия му напомни много за Камала, в съзнанието на Сидхарта внезапно проблеснаха думи, които някога, в дните на младостта му, Камала бе отправила към него. „Не можеш да обичаш“ — бе му казала тя, а той се бе съгласил с нея, бе сравнил себе си със звезда, а хората деца с листа, брулени от вятъра, и въпреки това не бе усетил упрек в онези думи. Наистина той никога не би могъл да се привърже напълно към някого, да забрави себе си, да върши глупости заради любовта на някого, никога не бе могъл да стори това, и тогава му се бе струвало, че тъкмо тук се крие голямата разлика между него и хората деца. Но сега, откакто синът му бе тук, Сидхарта досущ бе заприличал на хората деца: той страдаше заради някого, обичаше някого, бе отдаден всецяло на една обич, заради обичта се бе превърнал в глупак. Сега, в старостта си, той усети тази най-силна и най-необяснима страст, тя го караше да страда, страдаше мъчително и въпреки това бе блажен, в него нещо се бе обновило, бе станал по-богат. Продължи да размисля и откри също, че вече не се страхува за сина си, той знаеше в себе си, че момчето нито е загинало, нито го грози опасност в гората. Въпреки това продължи, без да се спира, но вече не за да го спасява, а воден от желанието да го види още веднъж. Така стигна до града.
Близо до града, когато излезе на широката улица, той застана пред входа на красивата градина за забавления, принадлежала някога на Камала, точно там, където бе я зърнал за първи път в носилката й. Миналото възкръсна в душата му, той се видя отново да стои там като млад, брадясал, полугол самана, с коси посипани с прах. Сидхарта дълго не мръдна от мястото си, надзърна в градината през отворената врата и видя монаси в жълти одежди да се разхождат край стройните дървета.
Дълго стоя замислен, възкръсваха пред него различни образи и той се вслушваше в повестта на живота си. Дълго стоя така, загледан в монасите, но виждаше младата Камала под високите дървета. Виждаше ясно себе си, виждаше как младата Камала го угощава, как за първи път го целува, как горделиво и презрително отхвърля браминството си и как горделиво и жадно се втурва в светския си живот. Виждаше Камазвами, виждаше слугите, пиршествата, играчите на зарове, музикантите, виждаше пойната птичка в клетката на Камала; преживя всичко това още веднъж, вдишваше самсара, почувства се още веднъж стар и уморен, усети пак погнусата и желанието да се зачеркне, оздравя още веднъж чрез свещеното Ом.
След като стоя дълго пред вратата на градината, Сидхарта се убеди, че желанието, което го бе довело до това място, е безумно, че той не може да помогне на сина си, че не трябва да е така привързан към него. Дълбоко в сърцето си чувстваше като рана своята обич към беглеца и заедно с това разбра, че тази рана не му бе отредена, за да рови в нея — тя трябваше да се превърне в цвят и да излъчва сияние. Но в този час раната му все още не беше се превърнала в цвят, не излъчваше сияние. Това го натъжи. На мястото на желанието му, което го бе довело тук подир избягалия син, сега зееше празнота. Той приседна покрусен, усети, че нещо в сърцето му умира, почувства празнотата, вече не виждаше никаква радост, никаква цел. Потънал в мисли, той седеше и чакаше.
Това бе научил от реката: да чака, да търпи, да се вслушва. Затова седеше и се вслушваше сред прашната улица, вслушваше се в сърцето си как тупти уморено и тъжно, седеше и чакаше един глас. Часове седя така свит и заслушан, не виждаше вече никакви образи, потъваше в празнотата, без да се съпротивлява, без да забележи някакъв път. А когато усещаше да го гори раната, той безгласно изричаше Ом, изпълваше се с Ом. Монасите от градината го забелязаха и понеже седеше свит много часове и прах се стелеше по побелелите му коси, един от тях дойде при него и положи в нозете му два банана. Но старецът не го забеляза.
От това вцепенение го изтръгна една ръка, която докосна рамото му. Веднага позна докосването, нежно и кротко, и се опомни. Изправи се и поздрави Васудева, който бе тръгнал след него. И когато се взря в неговото приветливо лице, в ситните му, изпълнени с усмивка бръчки, във ведрите му очи, той също се усмихна.
Едва сега забеляза двата банана пред себе си, даде единия на лодкаря, а другия изяде сам. Сетне двамата с Васудева поеха мълчешком обратно през гората, върнаха се при своя брод. Никой не спомена за онова, което се бе случило през деня, никой не спомена за бягството на момчето, нито за раната. В колибата Сидхарта легна на одъра си, а когато подир време Васудева дойде при него, за да му предложи чаша с кокосово мляко, намери го заспал.
ОМ
Раната пареше дълго още. Сидхарта трябваше да превозва през реката много пътници, които водеха със себе си някой син или дъщеря, и никой от тези пътници той не гледаше, без да му завиди, без да си помисли: „Хиляди хора притежават това най-съкровено щастие, но защо го нямам и аз? И злодеите, и крадците, и разбойниците имат деца, обичат ги и са обичани от тях, само аз не.“ Така повърхностно, така безразсъдно бе започнал да мисли, толкова бе заприличал на хората деца.
Сега той гледаше на хората другояче, не така мъдро, не така горделиво, затова пък по-сърдечно, с по-голямо внимание, по-съпричастно. Сега, когато превозваше обикновени пътници, хора-деца, търговци, войници, жени, те вече не му изглеждаха далечни, както някога: той ги разбираше и споделяше техния живот, ръководен не от мисли и убеждения, а единствено от подтик и желания, той чувстваше като тях. Макар да бе близо до съвършенството и да страдаше от последната си рана, струваше му се все пак, че тези човеци-деца са негови братя, тяхната суетност, стремежи и недостатъци губеха пред него смешната си същност, той ги разбираше, обичаше ги, струваха му се достойни за уважение. Сляпата обич на някоя майка към детето й, глупавата, сляпа гордост на някой баща, който надценява единственото си синче, слепият необуздан стремеж на младата, суетна жена към скъпи дрънкулки и възхитените мъжки очи. Всички тези увлечения, всички тези детинщини, тези прости, глупави, но неимоверно силни, налагащи се стремежи и страсти, не бяха вече детинщини за Сидхарта. Той виждаше как хората живеят заради тях, виждаше как заради тях вършат трудно обясними неща: пътешестват, воюват, страдат безкрайно, понасят безкрайни мъки, и той можеше да ги обича заради това. Усещаше живота, порива към живот, неразрушимото, виждаше Брахман, във всяка тяхна страст, във всяка тяхна постъпка. Със сляпата си отдаденост, със сляпата си сила и издръжливост тези хора бяха достойни за обич и възхита. Нищо не им липсваше, мъдрецът и знаещият с нищо не ги превъзхождаха, освен с една незначителна дреболия, едно-единствено нищожно нещо: със съзнанието, осъзнатата мисъл за единството на целия живот.
И Сидхарта понякога се съмняваше дали това знание, тази мисъл заслужава да се цени така високо, дали и тя не е само детска приумица на мислещите хора-деца. Във всичко останало хората по света бяха равностойни на мъдреца, дори често го превъзхождаха — така както животните с неотклонното си, безпогрешно вършене на необходимото в някои моменти създават впечатлението, че превъзхождат хората.
Бавно цъфтеше, бавно узряваше в Сидхарта прозрението какво всъщност е мъдростта, каква е целта на дългото й търсене. Тя не беше друго, освен готовността на душата, способността, тайнственото изкуство във всеки миг от живота да се чувства и вдишва мисълта за единството. Бавно разцъфваше това в него, отразяваше се върху старческото и детско лице на Васудева: хармония, познание за вечното съвършенство на света, усмивка, единство.
Но раната все още гореше. Сидхарта си спомняше за своя син, пазеше в сърцето си обичта и нежността си, оставяше се на болката да го разкъсва, вършеше всички безразсъдства на привързаността. Този пламък не можеше да угасне от само себе си.
И един ден, когато раната го пареше по-силно от всякога, Сидхарта прекоси реката, тласкан от копнеж, слезе от лодката и пожела да тръгне към града, за да търси сина си. Реката течеше кротко и тихо, бе по време на месеците, в които не падаха дъждове, но гласът й звучеше странно: тя се смееше! Беше съвсем ясно, че се смее. Реката се смееше светло и ясно, присмиваше се на стария лодкар. Сидхарта се спря, надвеси се над водата, за да чуе още по-добре този смях, и в тихо течащата вода съзря отражението на собственото си лице; в отразения образ имаше нещо забравено, и като напрегна мисълта си, проумя: лицето приличаше на друго едно, което някога бе познавал и от което се бе страхувал. То приличаше на лицето на баща му, на брамина. И си спомни как преди много години, още като младеж, бе принудил баща си да му разреши да отиде при саманите, как се бе сбогувал с него и как никога повече не се върна. Не беше ли баща му страдал за него така, както той сега страдаше за сина си? Не беше ли умрял баща му отдавна, без да зърне своя син? Не трябваше ли и той самият да очаква същата участ? Не беше ли смешно, странно и глупаво това повтаряне, това обикаляне в съдбовния кръг?
Реката се смееше. Да, така беше — всичко, което не беше изстрадано и изпитано до край, отново се връщаше, страдания се повтаряха, едни и същи. Сидхарта отново се качи на лодката и пое обратно към колибата, мислейки за баща си, мислейки за сина си, осмиван от реката, спорещ със себе си, готов да се отчае напълно, и не по малко готов заедно с реката да се изсмее гръмко над себе си и над целия свят. Уви, раната все още не бе се превърнала в цвят, все още сърцето му се противеше на съдбата, все още страданието му не излъчваше радост и победа. Но все пак той изпитваше надежда и когато се върна в колибата, усети неудържимото желание да се изповяда пред Васудева, да разкаже всичко на него, който така добре умееше да слуша. Васудева седеше в колибата и плетеше кошница. Той не тласкаше вече лодката, очите му бяха много отслабнали, пък и не само очите, а и мишците. Непроменени и цъфтящи бяха само приветливата радост и доброжелателност на лицето му.
Сидхарта приседна до стареца и започна тихо да му говори. Разказваше му неща, за които никога до сега не бяха говорили — за някогашното си отиване в града, за парещата рана, за завистта, която изпитва, щом види щастлив баща, за това, че осъзнава, колко глупави са тези желания, за безуспешната си борба с тях. Изповяда всичко, изрече всичко, дори онова, от което се срамуваше. Оголи раната си, разказа и за бягството си през деня, за това как бе преминал като хлапак реката, воден от желанието да отиде в града. Спомена и за присмеха на реката.
Той говори дълго, много дълго, и докато Васудева го слушаше с кротко лице, Сидхарта усети по-силно от всеки друг път вниманието на Васудева, усети как болките и страхът му се разтапят, как една тайна надежда започна да струи в него. Да покаже на такъв слушател раната си бе все едно да я потопи в реката, докато се охлади и слее с нея. Още докато говореше, докато се изповядваше, Сидхарта все повече усещаше, че това вече не беше Васудева, вече не беше човек, който го слуша, че този неподвижен слушател всмуква в себе си неговата изповед така, както дървото — дъжда, че този неподвижен слушател е самата река, самият бог, самата вечност. И когато Сидхарта преставаше да мисли за себе си и за своята рана, вярата за промяната във Васудева го завладяваше и колкото повече я изживяваше и се изпълваше с нея, толкова по-малко странно му изглеждаше това, толкова повече разбираше, че всичко е наред, всичко е естествено, че Васудева отдавна, може би винаги, е бил такъв, само че той не бе забелязал това и той самият вече едва ли се различава от него. Сидхарта усети, че е започнал да вижда стария Васудева така, както народът гледа на боговете, и че това не може да продължи дълго; в сърцето си той започна да се сбогува с Васудева. При това не спираше да говори.
Когато той свърши, Васудева, без да каже нещо, отправи към него приветливия си, отслабнал напоследък поглед, безмълвно го озари с любов и ведрост, с разбиране и знание. Той хвана Сидхарта за ръка и го заведе на пристана, седна там заедно с него и се загледа с усмивка към реката.
— Ти я чу да се смее — каза той. — Но не си чул всичко. Нека се заслушаме отново, ще чуеш още нещо.
Останаха безмълвни. Сладостно се носеше многогласната песен на реката. Сидхарта се взираше в течащата вода и виждаше в нея множество картини: появи се баща му, самотен, потънал в скръб за сина си; появи се самият той, самотен, обвързан с веригите на обичта към далечния си син; появи се синът му, и той беше самотен, момчето се хвърляше жадно по пътя на младежките си желания: всеки бе устремен към целта си, всеки бе завладян от страдания. Реката пееше с гласа на страданието, пееше с копнеж, течеше с копнеж към своята цел, жалостно звучеше гласът й.
— Чуваш ли? — питаше безмълвният поглед на Васудева.
Сидхарта кимна.
— Вслушай се по-добре! — прошепна Васудева.
— Сидхарта се напрегна да се вслуша по-добре. Образът на баща му, собственият му образ и образът на сина му се сляха един с друг, и образът на Камала се появи и изчезна, и образът на Говинда, и други образи; те се преливаха едни в други, сливаха се с реката, както реката се стремяха към своята цел, пълни с копнеж и страдание. Гласът на реката също бе пълен със страдание, с мъка и с непреодоляно желание. Реката се стремеше към целта си. Сидхарта я виждаше да бърза, виждаше реката, която се състоеше от него, от близките му и от всички хора, които някога бе срещнал Виждаше как всички вълни и води бързат и страдат, устремени към целите си, към много цели — към водопада, към езерото, към бързея, към морето, как достигат всички цели, как след всяка цел възниква нова, как водата се превръща в пара, която се издига в небето, става на дъжд и руква от свода, превръща се в извор, в поточе, в река, отново се устремява, на ново потича. Ала копнеещият глас се бе променил. Той продължаваше да звучи пълен със страдания, търсещ, към него се присъединяваха и други гласове, гласове на радост и скръб, добри и лоши, радостни и тъжни, стотици, хиляди гласове.
Сидхарта се вслушваше. Целият се бе превърнал в слух, поглъщаше всеки звук и чувстваше, че бе достигнал най-висшето съвършенство в умението да слуша. Често бе чувал всички тези гласове на реката, но днес те зазвучаха по новому. Вече не можеше да различи множеството гласове, веселите от тъжните, детските от мъжките, те всички се бяха слели в едно, плачът на копнежа и смехът на мъдреца, викът на гнева и стонът на миращия, всичко бе едно, всичко бе сплетено, хилядократно свързано едно с друго. А всички заедно, всички гласове, всички цели, всички копнежи, всички страдания, всички наслади, всичкото добро и зло, всичко това беше едно, то образуваше света Всичко това заедно представляваше реката на съдбините, музиката на живота. И когато Сидхарта се вслушваше внимателно в тази река, в тази хилядогласна песен, когато той не чуваше нито страданието, нито смеха, когато не привързваше душата си към някой отделен глас и не проникваше със своето Аз в него, а възприемаше цялото единство, тогава великата песен на хилядите гласове представляваше една единствена дума: Ом — съвършенството.
„Чуваш ли?“ — отново попита погледът на Васудева. Усмивка озари всичките бръчки на старческото му лице, над което като че цареше някакво сияние, както над всички гласове на реката се извисяваше Ом. Сияеше усмивката му, когато гледаше приятеля си, и върху лицето на Сидхарта, заблестя същата усмивка. Раната му се бе превърнала в цвят, страданието му сияеше, неговото Аз се бе сляло с единството.
В този час Сидхарта престана да се бори със съдбата, престана да страда. На лицето му изгря спокойната яснота на познанието, на което вече не можеше да се противопостави никаква воля, което бе вникнало в съвършенството, което бе в съгласие с реката на съдбите, с течението на живота, изпълнено със страдание, изпълнено със споделена радост, отдадено всецяло на течението, принадлежащо на единството.
Когато Васудева се надигна от мястото си край брега, когато надзърна в очите на Сидхарта и видя в тях да струи спокойната яснота на познанието, той докосна с длан рамото му, по своя внимателен и нежен начин, и му каза:
— Чаках да дойде твоят час, скъпи. И сега, когато той дойде, остави ме да си вървя. Дълго чаках този час, дълго бях лодкарят Васудева. Стига толкова. Казвам сбогом на колибата, сбогом на Сидхарта!
Сидхарта се поклони дълбоко пред онзи, който се сбогуваше с него.
— Знаех това — издума той тихо. — В горите ли ще отидеш?
— Отивам в горите, в единството — каза със сияеща усмивка Васудева.
И си тръгна сияещ. Сидхарта дълго гледа след него. С дълбока радост, с дълбока сериозност гледаше след него. Гледаше го да крачи, изпълнен със спокойствие, виждаше главата му, обкръжена от сияние, и образа му, изпълнен със светлина.
ГОВИНДА
Веднъж Говинда заедно с други монаси почиваше в горичката, която грешницата Камала бе подарила на учениците на Гаутама. Там той чу да се говори за някакъв стар лодкар, който живеел на един ден път от тук и когото мнозина смятали за мъдрец. Когато Говинда тръгна да странства отново, той пое към онзи брод, воден от желанието да види лодкаря. Защото макар да бе живял през всичките си дни според правилата на учението, макар по-младите монаси да го почитаха заради възрастта и скромността му, в сърцето му не бяха угаснали неспокойството и търсенето.
Той дойде при реката, помоли стареца да го вземе на лодката си, и когато стигнаха отвъдния бряг, каза на стареца:
— Много добрини вършиш за нас, монасите и поклонниците, превозвал си стотици от нас. Но не търсиш ли и ти, лодкарю, верния път?
Сидхарта се усмихна със старите си очи и каза:
— О, преподобни, и ги ли се наричаш търсещ, ти, който си стигнал старост и носиш одеждите на монасите на Гаутама?
— Стар съм наистина — каза Говинда, — но никога не съм преставал да търся. И никога не ще престана, изглежда, такава е съдбата ми. И ти, май, отдавна търсиш. Ще ми кажеш ли нещо, почитаеми?
Сидхарта отвърна:
— Какво бих могъл да ти кажа, преподобни? Може би това, че прекалено упорито търсиш? Че от много търсене не успяваш да намериш търсеното?
— Как така? — смая се Говинда.
— Когато някой търси — каза Сидхарта, — често се случва очите му да виждат само онова, което търсят, така той не може да намери нищо и не може да приеме нищо в себе си, защото винаги мисли за търсеното, защото има някаква цел и е обсебен от целта. Да търсиш, значи да имаш цел. Но да намериш — означава да си свободен, открит към всичко, да нямаш цел. Ти, преподобни, може би наистина само търсиш, защото докато следваш целта си, не виждаш много неща, които са пред очите ти.
— Все още не те разбирам напълно — каза Говинда, — какво точно искаш да кажеш?
Сидхарта рече:
— Някога, о, преподобни, преди много години ти бе дошъл тук, при тази река, намери на брега й един заспал човек и седна до него, за да бдиш над съня му. Но ти, Говинда, не успя да познаеш спящия.
Учуден и като че омагьосан, монахът се вгледа в очите на лодкаря.
— Ти да не си Сидхарта? — попита с нерешителен глас, — И сега нямаше да те позная. Поздрав на теб от сърце и душа, Сидхарта, много се радвам, че те виждам отново. Много си се променил, приятелю. Сега, значи, си лодкар?
Сидхарта се засмя приветливо.
— Да, лодкар съм! Има хора, Говинда, които трябва да се променят, да носят всякакви дрехи, и аз съм един от тези хора, скъпи. Добре си дошъл, Говинда, пренощувай в колибата ми.
Говинда пренощува в колибата на одъра, на който някога бе спал Васудева. Той зададе много въпроси на приятеля си от детинство, много неща от своя живот трябваше да му разкаже Сидхарта.
На сутринта, когато настъпи време Говинда отново да поеме на път, той не без колебание каза:
— Преди да продължа пътя си, Сидхарта, позволи ми да ти задам още един въпрос. Имаш ли някакво учение? Имаш ли вяра и знание, които да следваш, да ти помагат да живееш правилно?
Сидхарта каза:
— Ти знаеш, скъпи, че още като младеж, когато живеехме при саманите в гората, приемах с недоверие всякакви учения и учители и им обърнах гръб. Но се промених. И оттогава имах не малко учители. Една красива блудница дълго време бе моя учителка, един богат търговец и неколцина играчи на зарове ми бяха учители. Веднъж и един странстваш ученик на Буда бе мой учител; той бдеше над мен, когато бях заспал в гората. И от него се учих, и нему съм благодарен, много благодарен. Но най-много научих от тази река и от предшественика си, лодкаря Васудева. Той беше съвсем обикновен човек; Васудева не беше мислител, но знаеше най-необходимото така добре, както и Гаутама; той беше съвършен, беше светец.
Говинда каза:
— Сидхарта, струва ми се, че все още обичаш да се шегуваш. Вярвам ти и зная, че не си последвал никой учител. Но не откри ли, ако не цяло учение, поне някакви мисли, някакво знание, които да са част от теб и според тях да подредиш живота си? Ако ми кажеш нещо за тях, истински ще зарадваш сърцето ми.
Сидхарта каза:
— Винаги съм имал такива мисли и прозрения. Понякога за ден или за час чувствах знанието в себе си така, както се чувства биенето на сърцето. Това бяха най-различни мисли, но ми е трудно да ги изрека. О, мой Говинда, ето една от мислите, които открих: мъдростта е несподелима. Мъдростта, която мъдрецът се опитва да сподели, звучи винаги като лудост.
— Шегуваш ли се? — попита Говинда.
— Не се шегувам. Казвам каквото съм открил. Знанието може да бъде споделяно, но не и мъдростта. Човек може да я открие, да живее с нея, да се ръководи от нея, могат да се извършат чудеса с нея, но тя не може да се изкаже и да се предаде другиму. В това се съмнявах още като юноша и това ме накара да избягам от учителите. Стигнах и до една друга идея, Говинда, която ти пак може би ще приемеш за шега или за лудост, но която при все това е най-добрата ми мисъл. А тя е, че обратното на всяка истина също е толкова вярно, колкото самата истина. Ще го поясня. Истината може да бъде облечена в думи и чрез тях да бъде споделена с някого, но само когато е едностранна. Всичко, което може да бъде обхванато с мисли и изречено с думи, е едностранно, половинчато, недовършено, непълно. Когато възвишеният Гаутама говореше за света, той трябваше да го разделя на самсара и нирвана, на привидност и истина, на страдание и спасение. Другояче не може. Не съществува друг път за онзи, който иска да поучава. Светът, онова, което е около нас и вътре в нас, никога не е нещо едностранно. Никога един човек или едно нещо не са изцяло самсара или изцяло нирвана, никога човек не е изцяло светец или изцяло грешник. Така само ни се струва, защото сме подхвърлени на измамата, че времето е нещо, което съществува. Времето не съществува, о, Говинда, в това се убедих много пъти. И щом като времето не съществува, тогава и онова, което разделя света и вечността, страданието и блаженството, доброто и злото също е привидност.
— Как така? — попита Говинда със страх в гласа.
— Чуй ме, скъпи, чуй ме добре. Грешникът — какъвто съм аз или ти — си остава грешник, но някога той отново ще стане Брахман, ще постигне нирвана, ще бъде Буда — но това „някога“ е привидност, то е само притча! Грешникът не отива към превръщането си в Буда, той не търпи развитие, макар че нашата мисъл не може другояче да си представи тези неща. Не, в грешника, още сега, днес, съществува будният Буда, бъдещето му вече е тук, и в него, и себе си, във всеки. Ти трябва да почиташ бъдния, възможния, скрития Буда. Светът, приятелю Говинда, не е несъвършен и не върви съвсем бавно по пътя към съвършенството: не, той е съвършен във всеки миг. Всеки миг носи в себе си своето спасение, във всяко невръстно дете вече е стаен старецът, във всяко кърмаче — смъртта, а във всички смъртни — вечният живот. Нито един човек не може да разбере до къде е стигнал другият в пътя си: в разбойника и в играча на зарове се намира Буда, в брамина — разбойникът. Отдаден на съзерцание, човек може да преодолее времето, да види едновременно целия минал, настоящ и бъден живот, и тогава всичко е добро, всичко е съвършено, всичко е Брахман. Ето защо всичко, което съществува, за мен е добро; виждам смъртта като живот, грехът като святост, благоразумието като лудост. Всичко трябва да остане каквото е; всичко се нуждае единствено от моето съчувствие, от моята добронамереност, от любещото ми съпричастие. Така за мен всичко е добро, мога да се възползвам от всичко, без да си вредя. Изпитах с тялото и душата си, че грехът ми е бил нужен, нужно ми бе сладострастието, стремежът към богатства, суетата, позорното разочарование, за да се науча да се съпротивлявам, за да мога да обичам света, за да престана да го сравнявам с измисления от мен свят, с измисления от мен образ на съвършенството, а да го оставя такъв, какъвто е, да го обичам и да изпитвам радост, че му принадлежа. Това, о, Говинда са част от нещата, които ми дойдоха наум.
Сидхарта се приведе, взе от земята един камък и го положи в дланта си.
— Това тук е камък — игриво каза той, — който след много време може би ще се превърне в пръст, от пръстта може би ще се роди растение, животно или пък човек. По-рано щях да кажа: Този камък не е нищо друго освен камък, той не струва нищо, а принадлежи на света на Майя; но тъй като в кръговрата на превъплъщенията би могъл да стане човек и дух, затова и на него отдавам значение. Така може би щях да мисля по-рано. Днес обаче мисля по друг начин: този камък е камък, но той е и животно, и бог, и Буда, аз почитам и обичам не защото някой ден може да се превърне в това или онова, а защото той отдавна и винаги е бил всичко — и тъкмо затова, че е камък, че сега и днес ми изглежда камък, тъкмо затова го обичам и съзирам ценност и смисъл във всяка от жилките и грапавините му, в жълтия цвят и в сивия, в твърдостта, в звука, който издава, когато го почукна, в това дали неговата повърхност е влажна или суха. Има камъни, които приличат на масло или сапун, други са като листа, трети като пясък, и всеки е с нещо по-различен, всеки шепти молитвената дума Ом по свой начин, всеки е Брахман, но също толкова и в същото време той е камък, грапав или гладък. Тъкмо това ми харесва и ми се струва достойно за преклонение. Но нека не ти говоря повече за това. Думите не са добри за тайния смисъл, всяко нещо се променя, щом го изречеш, става малко по-различно, малко изопачено, малко смешно — да, това е много хубаво и много ми харесва, напълно съм съгласен, че това, което за един е съкровище и мъдрост, за друг често пъти е лудост.
Говинда слушаше мълчаливо.
— Защо ми каза това за камъка? — попита след известно време той.
— Направих го неволно. Или може би исках да кажа, че обичам камъка, реката и всички неща, които виждаме и от които можем да се учим. Аз мога, Говинда, да обичам камъка, дървото, или парче кора. Това са предмети, и предметите могат да се обичат. Думите обаче не мога да обичам. Затова ученията не значат нищо за мен, те нямат твърдост, нямат мекота, нямат цвят, нямат ръбове, нямат мирис, нямат вкус, нямат нищо — те са само думи. Може би тъкмо това ти пречи да намериш покой — многото думи. Защото и спасение, и добродетел, и самсара, и нирвана са единствено думи, Говинда. Не съществува предмет, който да е нирвана, съществува само думата нирвана.
Говинда каза:
— Нирвана не е само дума, приятелю, а е и мисъл.
Сидхарта продължи:
— Може да е мисъл. Трябва да ти призная, скъпи, че не правя голяма разлика между думите и мислите. Честно казано, мислите нямат за мен голямо значение. Предметите имат по-голяма стойност. Тук например, на тази лодка стоеше един човек, моят предшественик и учител, един светец, който в продължение на много години е вярвал само в реката и в нищо друго. Той бе забелязал, че реката му говори, учеше се от нея, тя го възпитаваше и обучаваше, реката му изглеждаше бог, в продължение на много години той не разбра, че всяко подухване на вятъра, всеки облак, всяка птичка, всяка буболечка е също така божествена, знае също толкова и може да обучава не по-зле от почитаната от него река. Но когато този светец тръгна към горите, той знаеше всичко, знаеше повече от мен и теб, без учители, без книги, само защото бе вярвал в реката.
Говинда каза:
— Но дали това, което наричаш предмети, е нещо истинско, нещо веществено? Не са ли те само някаква заблуда, само образ или привидност? Твоят камък, твоето дърво, твоята река — съществуват ли те в действителност?
— И това — отвърна Сидхарта — не ме тревожи много. Нека да бъдат или да не бъдат привидност, и аз тогава трябва да съм привидност, и като такъв — те също са като мен. Тъкмо затова са ми така скъпи и ги чувствам достойни за почитта ми: те са подобни на мен и затова мога да ги обичам. А ето и една мисъл, която ще те разсмее: струва ми се, о, Говинда, че най-важна от всичко е любовта. Да разбереш света, да го обясниш, да го презираш е занимание за велики мъдреци. Аз искам само да обичам този свят, не да го презирам, да не мразя него и себе си, да съзерцавам и него, и себе си, и всички творения с любов, с възторг и благоговение.
— Разбирам — каза Говинда. — Но тъкмо това Възвишеният нарече измама. Той повелява доброжелателност, милост, състрадание, търпение, но не и любов; той ни забрани да привързваме сърцето си към всичко земно.
— Зная — каза Сидхарта, и усмивката му заблестя като злато. — Зная, Говинда. Ето че се отзовахме сред дебрите на мненията, сред спора за думи. И не мога да отрека, че думите ми за любовта са в противоречие, в привидно противоречие с думите на Гаутама. Тъкмо затова имам толкова малко вяра в думите, защото зная, че това противоречие е измама. Зная, че съм съгласен с Гаутама. Как да допуснем, че той не е познавал любовта? Той, който прозря цялата тленност и нищета на хората, въпреки това толкова много ги обичаше, че през целия си, изпълнен с мъки живот, не престана да им помага и да ги учи. И у него, у великия учител, предпочитам нещата пред думите, делата и животът му са по-важни от проповедите му, жестът на ръката му е по-ценен от мненията му. Виждам неговото величие не в проповедите и мислите му, а в делата, в живота му.
Двамата старци за дълго се умълчаха. След това Говинда, като се поклони, за да си вземе сбогом, каза:
— Благодаря ти, Сидхарта, че ми откри нещо от твоите мисли. Много от тях са странни и не всички успях да разбера веднага, но както и да е — благодаря ти и ти желая спокойни дни.
Ала в себе си той мислеше: „Този Сидхарта е чудноват човек, странни мисли изрича, чудато звучи учението му. Другояче звучи чистото учение на Възвишения, по-ясно, по-чисто, по-разбираемо, нищо странно, нищо чудато или смешно няма в него. Много по-различни от неговите мисли ми изглеждат ръцете и нозете на Сидхарта, неговите очи, неговото тяло, неговото дишане, неговата усмивка, неговият поздрав, неговата походка. Откакто нашият възвишен Гаутама се пресели в нирвана, не съм срещнал човек, за когото бих могъл да кажа: ето един светец. Единствено за Сидхарта си помислих така. Макар учението му да е странно, макар думите му да звучат чудато, погледът и ръцете му, кожата и косите му, всичко да излъчва такава чистота, такова спокойствие, такава ведрина, благост и светост, каквито от смъртта на нашия възвишен учител не съм срещал у друг човек.“
Такива мисли бяха обзели Говинда, а в сърцето му бушуваха противоречия. Привлечен от обич, той още веднъж се поклони дълбоко пред Сидхарта, който седеше неподвижен.
— Сидхарта — каза той, — ние вече сме стари. Едва ли повече ще се видим в тези си образи. Разбирам, скъпи, че си намерил покой, признавам, че аз още не съм го намерил. Кажи ми, почтени, още една дума, дай ми нещо, което да отнеса в себе си, което да проумея. Дай ми нещо, което да ме подкрепя по пътя. Моят път често е труден и мрачен, Сидхарта.
Сидхарта мълчеше и го гледаше със своята непроменена, винаги кротка усмивка. Говинда се взираше в него вцепенен, със страх и копнеж, а в очите му се четеше страдание, вечно и напразно търсене. Сидхарта забеляза това и се усмихна.
— Наведи се към мен! — тихо прошепна той в ухото на Говинда. — Наведи се към мен! Така, още по-близо! Съвсем близо! Целуни ме по челото, Говинда!
Ала докато Говинда, учуден и все пак привлечен от голямата обич и предчувствие, се подчини на думите му, наведе се близо над него и допря устните си до челото му, с него се случи нещо странно. Докато мислите му се намираха все още при чудатите думи на Сидхарта, докато се опитваше напразно и против волята си да отхвърли в съзнанието си времето, да си представи нирвана и самсара като едно цяло, докато известно пренебрежение към думите на приятеля му се бореше с неимоверно голямата обич и благоговение, се случи следното: Той престана да вижда лицето на приятеля си Сидхарта; вместо него видя други лица, много лица, дълга редица, поток от лица, от стотици, хиляди лица, и все пак изглеждаше като че всички едновременно съществуват на едно място; всички се променяха и подновяваха непрестанно, и все пак всички тези лица бяха Сидхарта. Видя главата на една риба, на един шаран; устата му изразяваше безкрайната мъка на умиращата риба, чиито очи гаснеха. Видя лицето на новородено дете, червеното и набръчкано лице, готово да заплаче, видя лицето на убиец, който забива нож в тялото на някакъв човек. Видя в същия миг как този престъпник коленичи, осъден, и как палачът с един замах му отсича главата… Видя голите тела на мъже и жени, преплетени в схватки на бясна любов… Видя проснати трупове, изстинали, празни… Видя глави на животни, на глигани, на крокодили, на слонове, на бикове, на птици… Видя боговете Кришна87 и Агни…88 Видя всички тези лица и тела, свързани с хиляди отношения помежду им, видя ги да си помагат, да се обичат, да се мразят, да се унищожават, да се възраждат отново, и всяко бе обладано от копнежа за смърт, от страстното и болезнено откровение на тленността. И въпреки това никое от тях не умираше, само се променяше, възраждаше се постоянно, получаваше нов образ, без обаче между едното и другото лице да бе имало някакъв промеждутък от време… И всички тези фигури и лица оставаха в покой, течаха, създаваха се, отплуваха, сливаха се едно с друго, а над тях неизменно се намираше нещо прозрачно, нещо безплътно, и въпреки това съществуващо, подобно на тънко стъкло или лед, на прозирна кожа, на нещо като черупка, форма или водна маска, и тази маска бе усмихнатото лице на Сидхарта, което той, Говинда, в същия миг докосваше с устните си. Така Говинда видя тази усмивка на маската, тази усмивка на единството над потока от образи, тази усмивка на едновременността над хиляди раждания и кончини. Тази усмивка на Сидхарта бе същата смирена, тънка, непроницаема, може би милостива, може би подигравателна, мъдра, хилядократна усмивка на Гаутама, на Буда, която сам благоговейно бе съзерцавал стотици пъти. Говинда знаеше, че така се усмихват съвършените.
Изгубил всякаква представа за време, без да разбере дали това видение бе траело секунда или век, без да знае вече дали съществуват Аз и Ти, пронизан в сърцето като че с божествена стрела, чиято рана е целебна, Говинда стоя още малко надвесен над смиреното лице на Сидхарта, което току-що бе целунал, което току-що бе зрелище на всички образи, на всичко случило се, на всичко, което съществува. Лицето му с нищо не се бе променило, след като хилядите дребни бразди от бръчките се бяха скрили. Той се усмихваше смирено, усмихваше се тихо и приветливо, може би много милостиво, може би много подигравателно, точно както се бе усмихвал той, Възвишения.
Говинда се поклони дълбоко, сълзи, каквито не познаваше, потекоха по старческото му лице, чувството на най-съкровена обич, на най-смирено благоговение, като огън искреше в сърцето му. Той се поклони доземи пред неподвижно седналия човек, чиято усмивка му припомняше всичко, което бе обичал в живота си и всичко, което му бе скъпо и свято.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги