Пътят на кралете (Том I)

12 Единство

— Днес — обяви крал Елокар, яздещ под светлото ясно небе, — е отличен ден да убием един бог. Не сте ли съгласни?

— Несъмнено, Ваше Величество. — Отговорът на Садеас беше гладък, бърз, изречен с усмивката на знаещия. — Може да се каже, че боговете по правило трябва да се боят от алетската аристокрация. Поне от повечето от нас.

Адолин подръпна малко по-здраво юздите на коня си; щом върховният принц Садеас продумаше, Адолин винаги се напрягаше.

— Налага ли се да яздим отпред? — прошепна Ренарин.

— Искам да слушам — отвърна тихо Адолин.

Той и брат му яздеха в челото на колоната, близо до краля и неговите върховни принцове. Зад тях се точеше внушителна процесия: хиляда войници в сините цветове на дома Колин, десетки слуги и дори жени в паланкини, които да описват лова. Адолин ги огледа, докато се пресягаше за манерката си.

Носеше своята Вълшебна броня и затова трябваше да внимава да не счупи съда. В тази броня мускулите реагираха с увеличена бързина, сила и ловкост и за правилното носене трябваше практика. Адолин все още се изненадваше от време на време, макар че имаше тази броня от шестнадесетия си рожден ден — беше му наследство по майчина линия. Това беше преди седем години.

Обърна се и отпи от хладката вода. Садеас яздеше отляво на краля, а Далинар — бащата на Адолин — се открояваше внушително отдясно. Последният върховен принц в този лов беше Вама, но той не беше Броненосец.

Кралят блестеше в златната си Броня — разбира се, Бронята правеше всеки да изглежда царствено. Дори Садеас изглеждаше внушително в своята червена Броня, въпреки че подпухналото му червендалесто лице донякъде разваляше впечатлението. Садеас и кралят парадираха със своите брони. И… е, може би Адолин също. Дал беше да боядисат неговата в синьо, да добавят на шлема и паулдроните няколко орнамента за по-застрашителен вид. Как да не се възгордееш, когато носиш нещо толкова величествено като Бронята?

Адолин отпи пак и заслуша как кралят описва колко е запален по лова. Само един Броненосец в процесията — всъщност във всички десет армии — нямаше боя или украса. Далинар Колин. Бащата на Адолин беше предпочел да остави своята Броня в естествения й сив цвят.

Далинар яздеше до краля с мрачно лице. Шлемът му беше привързан към седлото и така се виждаше четвъртитото му лице, увенчано с къса черна коса, прошарена вече по слепоочията. Малко жени бяха определяли Далинар Колин като хубав; носът му беше неправилен, чертите му бяха по-скоро груби, отколкото деликатни. Това беше лице на воин.

Той яздеше едър черен ришадийски жребец, един от най-големите коне, които Адолин беше виждал. И докато кралят и Садеас изглеждаха царствено, Далинар някак успяваше да прилича на войник. За него Бронята не беше украшение. Беше инструмент. Изглежда никога не се изненадваше от силата или бързината, придобити от нея. Като че ли за Далинар Колин беше естествено да е с Броня, а не обратното. Може би това беше една от причините, поради които той си беше спечелил име на един от най-великите воини и генерали на всички времена.

Адолин откри, че страстно желае в тези дни баща му да се постарае повече, за да оправдае това име.

Мисли за виденията, каза си Адолин, взрян в отчужденото изражение на баща си и в тревожните му очи.

— Снощи пак се случи — тихичко прошепна Адолин на Ренарин. — По време на бурята.

— Знам — отвърна Ренарин. Гласът му беше премерен, овладян. Винаги се позабавяше, преди да отговори на някой въпрос, като че ли претегляше думите в ума си. Някои познати на Адолин жени казваха, че държанието на Ренарин им създава усещането, че той ги анализира. Те потръпваха, когато говореха за него, обаче Адолин никога не беше чувствал и най-малкото неудобство от по-младия си брат.

— Какво мислиш, че означават? — попита Адолин така тихо, че само Ренарин да го чуе. — Татковите… епизоди?

— Не знам.

— Ренарин, не можем да не им обръщаме внимание повече. Войниците приказват. И в десетте армии са плъзнали слухове!

Далинар Колин губеше разсъдъка си. Когато почнеше буря, той падаше на пода и затреперваше. После бълнуваше неразбираемо. Често ставаше, сините му очи бяха безумни и диви, замахваше и блъскаше. Адолин трябваше да го възпира да не нарани себе си или някой друг.

— Вижда неща — рече Адолин. — Или смята, че вижда.

Дядо им беше страдал от видения. Когато остаря, мислеше, че отново е на бойното поле. Същото ли ставаше с Далинар? Дали преживяваше отново сраженията от своята младост, когато се беше прославил? Или пък виждаше отново и отново ужасната нощ, когато Убиецът в бяло погуби брат му? И защо толкова често споменаваше Сияйните рицари скоро след епизодите?

Адолин направо се поболяваше от всичко това. Далинар беше Тоягата, гений на бойното поле и жива легенда. Двамата с брат му бяха обединили отново след столетни междуособици враждуващите върховни принцове в Алеткар. Беше сразил в дуел безброй съперници. Беше победил в десетки битки. Цялото кралство му се възхищаваше. А сега — това.

Какво правиш ти, синът, когато обичният ти баща — най-великият жив мъж — започва да губи ума си?

Садеас говореше за някаква скорошна победа. Беше взел още едно скъпоценно ядро преди два дни и се оказа, че кралят не е чул за това. Хвалбите изнервиха Адолин.

— Трябва да се преместим по-назад — рече Ренарин.

— Ние сме достатъчно високопоставени и можем да яздим тук — отвърна Адолин.

— Не ми харесва какъв ставаш в близост до Садеас.

Трябва да държим този човек под око, Ренарин, помисли Адолин. Той знае, че татко отслабва. Ще опита да атакува. Ала се усмихна насила. Опитваше да е спокоен и уверен като Ренарин. Общо взето, не беше трудно. Той с радост би прекарал живота си в дуели, безделие и ухажване на някое хубаво момиче. Напоследък обаче, животът не се задоволяваше с това да го остави да се радва на простите прелести.

— … образец за храброст в последно време, Садеас — казваше кралят. — Справяте се много добре с вземането на скъпоценните ядра. Заслужавате похвала.

— Благодаря, Ваше Величество. Само че състезанието вече не е така вълнуващо, доколкото някои хора явно не се интересуват да участват. Предполагам, че дори и най-добрите оръжия в крайна сметка се притъпяват.

Далинар, който по-рано би отвърнал на завоалираната клевета, сега не каза нищо. Адолин скърцаше със зъби. Беше подчертано безотговорно от страна на Садеас да уязвява баща му при неговото сегашно състояние. Може би трябваше да предизвика този мръсник на дуел. Човек не се дуелираше с върховни принцове — така просто не се правеше — не и ако не е готов да предизвика страшна буря. Но той може би беше готов за това. Може би…

— Адолин — продума Ренарин предупредително.

Адолин се озърна. Протегнал беше ръка, сякаш да призове своя Меч. Сега обаче улови юздите на коня. Проклетник, рече си той. Остави баща ми намира.

— Защо не поговорим за лова? — рече Ренарин. Както обикновено, по-младият от братята Колин яздеше с изправен гръб и безупречна стойка, очите му се криеха зад очилата — образец за порядъчност и сериозност. — Не се ли вълнуваш?

— Ами. Никога не съм намирал лова толкова интересен, колкото всички казват, че ще бъде. Не ме интересува колко голям е звярът — в крайна сметка това е само клане.

Дуелите, виж, наистина са вълнуващи. Усещането за Вълшебния меч в ръка, съперничеството с някой умен, силен и внимателен. Мъж срещу мъж, сила срещу сила, ум срещу ум. Преследването на някакъв безсловесен звяр просто не можеше да се сравнява с дуела.

— Може би трябваше да поканиш Янала — каза Ренарин.

— Нямаше да дойде — отвърна Адолин. — Не и след… е, знаеш. Рила беше доста гласовита вчера. Най-добре беше да се махна.

— Наистина би трябвало да си по-внимателен в отношенията с нея — неодобрително рече Ренарин.

Адолин промърмори някакъв уклончив отговор. Не беше негова грешка, че връзките му често изгаряха толкова бързо. Добре, технически този път беше негова грешка. Но това не беше обичайно. Само по изключение.

Кралят взе да се оплаква от нещо. Ренарин и Адолин бяха поизостанали и Адолин не чу какво се говори.

— Да се приближим — каза той и смушка коня си. Ренарин завъртя очи, но го последва.

Обедини ги.

Думите нашепваха в ума на Далинар. Не можеше да се освободи от тях. Поглъщаха го, докато яздеше Храбрец в тръс по някакво осеяно с камъни плато в Пустите равнини.

— Не трябваше ли вече да сме стигнали? — попита кралят.

— Остават още две или три плата до мястото на лова, Ваше Величество — отвърна разсеяно Далинар. — Ще отнеме вероятно още час, ако се спазва графикът. Ако имахме изглед, може би щяхме да видим павилиона за…

— Изглед? Ще свърши ли работа онова скално образувание пред нас?

— Предполагам — отвърна Далинар, докато оглеждаше подобната на кула скала. — Може да пратим съгледвачи да проверят.

— Съгледвачи ли? Нищо подобно. Имам нужда да потичам, чичо. Обзалагам се на пет пълни броама, че ще стигна на върха преди тебе. — И с тези думи кралят препусна с гръмовно чаткане на подковите и остави изумените светлооки, адютанти и гвардейци зад гърба си.

— Гръм да го удари! — изруга Далинар и заби пети в хълбоците на коня си. — Адолин, ти оставаш начело. Подсигури следващото плато за всеки случай.

Синът му, който беше поизостанал, кимна отсечено. Далинар се понесе в галоп след краля, който беше само далечна фигурка в златна броня и дълъг син плащ. Подковите отекваха върху камъка, скалите сякаш профучаваха край него. Напред стръмната копиевидна стрела се извисяваше над ръба на платото. Подобни образувания се срещаха често тук, в Пустите равнини.

Проклето момче! Далинар все още мислеше за Елокар като за момче, въпреки че кралят караше двадесет и седмата си година. Ала понякога действаше като момче. Не можеше ли да предупреждава, преди да се втурне да прави такива номера?

Все пак, препускайки, Далинар си призна, че наистина е хубаво да се носиш свободно, без шлем, с вятъра в лицето. Пулсът му се ускори, когато се включи в надбягването и той забрави ненавременното му начало. За миг Далинар си позволи да загърби своите грижи и думите, които отекваха в главата му.

Кралят иска надбягване? Е, добре, Далинар ще му даде надбягване.

Той препусна край краля. Жребецът на Елокар беше от добра порода, но не можеше да се мери с Храбрец, който беше чист ришадийски кон, с две педи по-висок и много по-силен от обикновените коне. Животните сами избираха ездачите си и само десетина мъже във всички военни лагери имаха това щастие. Далинар беше единият, Адолин — другият.

За секунди Далинар стигна в основата на скалата. Скочи от седлото още преди Храбрец да спре. Падна лошо, но Бронята пое удара, под металните му ботуши заскърцаха камъни, когато се плъзна и спря. Хората, които никога не бяха носили Вълшебна броня, и особено хората, които бяха привикнали към по-низшия й сродник, обикновената лята или плетена броня, никога не биха могли да разберат. Вълшебната броня не беше просто част от въоръжението. Беше много, много повече.

Притича до основата на скалата, когато Елокар се появи зад него в галоп. Далинар скочи — с помощта на Бронята краката му се издигнаха на около осем стъпки — и намери хватка в камъка. Придърпа се нагоре, Бронята го правеше по-силен от много мъже. В него започна да се надига Вълнението от състезанието. Не можеше да се мери с Вълнението от битка, но беше добър заместител.

Някъде долу скалата скръцна. И Елокар беше почнал да се катери. Далинар не го погледна. Очите му бяха приковани върху малката естествена платформа на върха на скалата, висока четиридесет стъпки. Опипваше с покритите със стомана пръсти и намери следващо място за захващане. Ръкавиците покриваха ръцете му, но древната броня някак предаваше усещането на пръстите му. Като че ли носеше тънки кожени ръкавици.

Отдясно долетя стържещ звук, придружен от тихи ругатни. Елокар беше поел по друг път в опит да задмине Далинар, но се озова в участък без хватки. Не можеше да напредне повече.

Златната броня на краля блестеше. Той погледна Далинар. Издаде брадичка, погледна нагоре и скочи мощно към една издатина.

Глупаво момче, помисли Далинар, докато наблюдаваше как кралят сякаш застина във въздуха за миг, преди да сграбчи издатината и да увисне. После се изтегли нагоре и продължи да се катери.

Далинар се движеше яростно, камъкът се трошеше под облечените му в стомана пръсти, скалата се ронеше. Вятърът вееше плаща му. Той се местеше, обтягаше се и се дърпаше и едва успяваше да остане пред краля. Върхът на скалата беше само на няколко стъпки. Вълнението звънтеше в него. Пресегна се да достигне целта, изпълнен с решимост да победи. Не можеше да загуби. Трябваше да…

Обедини ги.

Поколеба се, без да е съвсем сигурен защо прави това, и остави племенника си да излезе напред.

Елокар се изправи на крака на върха на скалата с победоносен смях. Обърна се към Далинар и протегна ръка.

— В името на Бурите и ветровете, чичо, направи отлично състезание! Накрая бях сигурен, че ще ме победиш.

Победоносното и радостно изражение на Елокар извика усмивка на устните на Далинар. В тези дни младежът имаше нужда от победи. Дори малките победи му се отразяваха добре. Духчета на славата — малки прозрачни кълбета златна светлина — започнаха да изскачат около него, привлечени от усещането му, че е постигнал нещо голямо. Далинар се благослови за забавянето и позволи на краля да го улови за ръка и да го изтегли. На върха на естествената кула имаше място точно колкото за двама им.

Далинар дишаше тежко. Потупа краля по гърба и се чу удряне на метал в метал.

— Наистина отлично състезание, Ваше Величество. И се справихте много добре.

Кралят засия. Златната му Броня блестеше на обедното слънце; беше вдигнал наличника и така се виждаха светложълтите му очи, силният нос и гладко обръснатото лице, което беше почти прекалено хубаво с пълните устни, широкото чело и твърдата челюст. И Гавилар изглеждаше така, преди да си счупи носа и да се сдобие с грозен белег на брадичката.

Под тях дойдоха сините гвардейци, няколко от адютантите на Елокар и Садеас. Бронята на Садеас блестеше в червено, но той имаше само нея — нямаше съответния Вълшебен меч.

Далинар вдигна поглед. От тази височина можеше да обхване голяма част от Пустите равнини и за миг изпита странното усещане, че това му е познато. Чувстваше, че е стоял на тази скала и преди, че е оглеждал накъсания пейзаж.

Мигът отмина.

— Ето — рече Елокар и посочи с облечената си в златна ръкавица ръка — виждам целта ни.

Далинар заслони очи и съгледа големия павилион — шатра на три плата разстояние, над която се вееше кралското знаме. Дотам водеха широки постоянни мостове; намираха се сравнително близо до алетската страна на Пустите равнини, на плата, които самият Далинар поддържаше. Той имаше правото да улови живеещото тук възрастно пропастно чудовище; той имаше привилегията да вземе богатството от вътрешността му.

— Отново се оказа прав, чичо — рече Елокар.

— Старая се да ми стане навик.

— Предполагам, че не мога да те виня за това. Макар че мога от време на време да те побеждавам в някое и друго състезание.

Далинар се усмихна.

— Сякаш отново бях младеж и гонех баща ти в поредното причудливо премерване на силите.

Устните на Елокар се свиха в тънка линия и духчетата на славата избледняха. Споменаването на Гавилар го огорчи; той смяташе, че околните правят неблагоприятни за него сравнения със стария крал. За съжаление често беше така.

Далинар бързо продължи.

— Сигурно сме приличали на десетимата глупаци с това препускане. Наистина ми се ще да ме беше предупредил, та да имам време да подготвя почетната ти гвардия. Това е зона на военни действия.

— Стига де. Прекалено много се тревожиш, чичо. Паршендите от години не са нападали толкова близо до нашата страна на Равнините.

— Е, преди две нощи ти самият изглеждаше разтревожен за собствената си безопасност.

Елокар шумно въздъхна.

— Чичо, колко пъти трябва да ти обяснявам? Мога да се изправя срещу вражеските войници с Меч в ръка. Задачата ти е да се стараеш да ме опазиш от онова, което могат да ми пратят, когато никой не бди, когато всичко е тихо и спокойно.

Далинар не отговори. Елокар беше силно изнервен, дори параноичен, по отношение на убийствата. Но кой ли би могъл да го вини след случилото се с баща му?

Съжалявам, братко, рече си Далинар както винаги, когато помислеше за нощта на гавиларовата смърт. Гавилар умря сам — брат му не беше там да го защити.

— Проверих онова, за което ме помоли — каза Далинар и пропъди спомените.

— Така ли? И какво откри?

— Не много, опасявам се. На балкона ти нямаше следи от преминаване и никой от слугите не докладва за непознати хора в района.

— Имаше някой, който ме наблюдаваше в тъмното онази нощ.

— И така да е било, не се е върнал, Ваше Величество. И не е оставил следи.

Елокар беше видимо разочарован и мълчанието между чичо и племенник стана напрегнато. Под тях Адолин посрещна съгледвачите и подготви преминаването на групата. Елокар беше изразил недоволство от броя на доведените от чичо му хора. Повечето от тях нямаше да са нужни за лова — не войниците, а Броненосците щяха да посекат звяра. Но Далинар трябваше да се грижи за защитата на племенника си. Рейдовете на паршендите вече не бяха толкова дръзки след дългогодишните бойни действия — алетските писари предполагаха, че числеността им е три четвърти от първоначалната, макар че беше трудно да се прецени. Ала присъствието на краля можеше да се окаже достатъчен подтик за безразсъдно нападение.

Вятърът задуха срещу Далинар и му донесе усещането за нещо познато, което беше изпитал и преди малко. Как стои на един връх и гледа опустошението. Чувство за ужасна и удивителна перспектива.

Това е то, помисли Далинар. Аз наистина стоях на върха на такава скала. Случи се по време на…

По време на едно от виденията му. Първото.

Ти трябва да ги обединиш, беше му казал странният бумтящ глас. Трябва да се подготвиш. Съгради за твоя народ крепост от сила и мир, стена, която да устои на ветровете. Престанете с дребните дрязги и се обединете. Иде Вечната Буря.

— Ваше Величество — усети, че продумва Далинар. — Аз…

Спря така внезапно, както и започна. Какво можеше да каже? Че има видения? Че — в разрез с религията и здравия разум — той смята виденията за изпратени от Всемогъщия? Че според него трябва да се оттеглят от Пустите равнини и да се върнат в Алеткар?

Чиста лудост.

— Чичо? Какво искаш?

— Нищо. Ела, да се връщаме при другите.

Възседнал коня, Адолин усукваше юздата около пръста си и чакаше следващите съгледвачи да докладват. Беше успял да отклони мислите си от баща си и Садеас и сега разсъждаваше как точно да обясни спречкването с Рила, така че да спечели някаква симпатия от Янала.

Янала обичаше древните епически поеми; дали пък не можеше да придаде драматизъм на случката? Усмихна се при мисълта за пищните й черни коси и закачливата й усмивка. Беше дръзка, задяваше го, когато беше известно, че той ухажва друга. Той можеше да използва и това. Вероятно Ренарин имаше право — трябваше да я покани на лова. Изгледите да се сражава с чудовището от пропастта пред очите на някоя дългокоса красавица бяха особено интересни…

— Дойдоха нови доклади от съгледвачите, Сиятелни господарю Адолин — рече притичалият до него Тарилар.

Адолин отново върна мисълта си към работата. Заедно с част от синята гвардия беше заел позиция в основата на скалата, на чийто връх баща му и кралят още разговаряха. Тарилар, началникът на съгледвачите, беше мъж с мършаво лице и яки гърди и ръце. От някои ъгли главата му изглеждаше толкова дребна в сравнение с тялото, че беше като смачкана.

— Продължавайте — каза Адолин.

— Предните бегачи се срещнаха с главния ловджия и се върнаха. Не са забелязани паршенди по близките плата. Двадесет и първа и Осемнадесета рота са на позиция и остават още осем роти.

Адолин кимна.

— Наредете на Двадесет и първа рота да прати ездачи да наблюдават от плата четиринадесет и шестнадесет. И двама на плата шест и осем.

— Шест и осем ли? Зад нас?

— Ако аз се канех да залагам засада на групата — отвърна Адолин, — щях да се върна и да отрежа пътя за отстъпление. Действайте.

Тарилар отдаде чест.

— Слушам, Сиятелни господарю. — Той забърза да предаде заповедите.

— Наистина ли смяташ, че това е необходимо? — попита Ренарин и доближи с коня си до Адолин.

— Не, обаче татко тъй или инак ще поиска това да се направи. Знаеш.

Горе на скалата настъпи раздвижване. Адолин вдигна поглед тъкмо навреме да види как кралят скача от скалата и плащът му се вее, докато пада от около четиридесет стъпки височина. Далинар стоеше горе на ръба и Адолин можеше да си представи как ругае наум тази според него безразсъдна постъпка. Вълшебната броня можеше да устои на такова падане, но все пак височината беше достатъчно опасна.

Елокар се приземи със звучно изпукване и разпиля късчета камък и облачета Светлина на Бурята. Успя да се задържи прав. Бащата на Адолин предпочете по-безопасен начин за слизане и се спусна по-надолу по скалата, преди да скочи.

Напоследък като че ли все по-често подбира по-безопасните пътища, разсеяно си рече Адолин. Освен това често си намира причини да ми предава командването. Потънал в мисли, той подкара коня си извън сянката на скалата. Трябваше да получи доклад от ариергарда — баща му би искал да го чуе.

Пътят му минаваше край група светлооки от приближените на Садеас. Кралят, Садеас и Вама си имаха свои адютанти, помощници и ласкатели. Адолин ги гледаше как се придвижват в засенчени паланкини, облечени в удобни копринени одежди и отворени горни дрехи, и осъзна колко потна и тежка е бронята му. Тя беше чудесна и даваше сили, но под палещото слънце можеше да накара човек да се позамисли за нещо не толкова затворено.

Ала той не можеше да носи обикновено облекло като останалите. Адолин трябваше да е в униформа даже и на лов. Алетският Кодекс на Воина изискваше това. Няма значение, че никой не спазваше Кодекса от векове. Поне никой с изключение на Далинар Колин и следователно — неговите синове.

Адолин подмина двама светлооки безделници, Вартиан и Ломард, най-новите храненици на Садеас. Разговаряха достатъчно високо, та Адолин да ги чуе. Може би нарочно.

— Пак припкаме след краля — рече Вартиан и поклати глава. — Като палетата на брадвохръта, които гризкат петите на стопанина си.

— Срамота — додаде Ломард. — Откога Далинар не е печелил скъпоценно ядро? Може да се добере до някое, само ако кралят го остави да действа без съперници.

Адолин стисна зъби и отмина. Според далинаровото тълкувание на Кодекса, Адолин не можеше да предизвика човека на дуел, докато е на служба или командва войската. Недоволстваше срещу ненужното ограничение, но Далинар каза това в качеството си на висшестоящ офицер. Така не му остави място за спорове. Трябваше да намери начин да се дуелира с глупавите блюдолизци при други обстоятелства и да ги сложи на мястото им. За нещастие, не можеше да се дуелира с всеки, който приказваше против баща му.

Най-големият проблем беше, че нещата, които говореха, бяха донякъде верни. Алетските княжества бяха като самостоятелни кралства, все още почти напълно автономни, въпреки че бяха приели Гавилар за свой крал. Елокар беше наследил Гавилар на престола и Далинар по право беше получил за себе си княжеството Колин.

Ала повечето върховни принцове само привидно се подчиняваха на властта на краля. Така Елокар беше без свои земи. Проявяваше склонност да действа като върховен принц на Колин и силно се интересуваше от управлението на княжеството. И така, вместо да е самостоятелен владетел, Далинар се покоряваше на хрумванията на Елокар и посвещаваше силите си на защитата на своя племенник. Затова в очите на останалите той изглеждаше слаб — нищо повече от един поразкрасен телохранител.

Някога, когато още се бояха от Далинар, хората не смееха да продумат за това. А сега? Далинар все по-рядко и по-рядко щурмуваше плата и войските му силно изоставаха в завладяването на скъпоценните ядра. Докато другите се сражаваха и печелеха, Далинар и синовете му си прекарваха времето в бюрократични и административни занимания.

Адолин искаше да воюва, да убива паршендите. Каква полза да следваш Кодекса на Воина, като рядко имаш случай да идеш на война? Виновни са онези видения. Далинар не беше слаб и със сигурност не беше страхливец, каквото и да говореха хората. Просто беше угрижен.

Капитаните на ариергарда още не се бяха строили и затова Адолин реши да иде да докладва на краля. Отправи се в тръс към краля и срещна Садеас, който също се беше упътил нататък. Очаквано, Садеас се свъси. Върховният принц ненавиждаше това, че Адолин има Вълшебен меч, а той — не. От години горещо желаеше да притежава такъв.

Адолин срещна с усмивка погледа на Садеас. Винаги, щом пожелаеш да се дуелираш с мен за Меча ми, можеш да опиташ. Какво ли не би направил Адолин, за да вкара тази змиорка на ринга за дуел.

Когато Далинар и кралят приближиха, Адолин заговори бързо, за да не може Садеас да го изпревари.

— Ваше Величество, имам доклади от съгледвачите.

Кралят въздъхна.

— Надявам се да съобщават повече от нищо. Кажи ми честно, чичо, трябва ли да получаваме доклади за всяка подробност в армията?

— Във война сме, Ваше Величество — отвърна Далинар.

Елокар изстена мъчително.

Странен човек си ти, братовчеде, каза си Адолин. Елокар виждаше убийци зад всеки ъгъл, обаче често пренебрегваше заплахата от паршендите. Можеше да препуска като днес, без гвардейците, и да скача от скали, високи по четиридесет стъпки. Ала нощем будуваше и се боеше от убийство.

— Докладвай, сине — рече Далинар.

Адолин се поколеба — сега се чувстваше глупаво, понеже нямаше нищо съществено за съобщаване.

— Съгледвачите не са забелязали следи от паршендите. Срещнали са се с главния ловджия. Две роти подсигуряват съседното плато, а останалите осем имат нужда от време да се прехвърлят. Все пак сме близо.

— Да, видяхме отгоре — отвърна Елокар. — Може би неколцина от нас може да яздят напред…

— Ваше Величество — намеси се Далинар, — довеждането на моите войски донякъде ще се обезсмисли, ако ги оставите зад Вас.

Елокар завъртя очи. Далинар не трепна, изражението му беше твърдо като скалите наоколо. Адолин се усмихна гордо, като го видя така — твърд, непреклонен. Защо не можеше да е такъв през цялото време? Защо толкова често отстъпваше пред обидите и предизвикателствата?

— Отлично — каза кралят. — Ще си починем и ще чакаме армията да дойде.

Адютантите му откликнаха незабавно; мъжете наслизаха от седлата, жените наредиха на носачите си да свалят паланкините.

Адолин отиде да получи доклада от ариергарда. Докато се върне, Елокар вече се беше устроил. Слугите бяха опънали малка тента да му пази сянка, а други сервираха вино. Охладено с един от новите фабриали, които можеха да карат нещата да изстиват.

Адолин свали шлема, попи чело с кърпата от седлото и пак му се прииска да може да се присъедини към останалите и да се наслади на глътка вино. Вместо това, слезе от коня и тръгна да търси баща си. Далинар стоеше пред тентата, облечените му в ръкавици ръце бяха сключени зад гърба и той гледаше на изток, към Първоизточника — онова далечно и невиждано от никого място, където се зараждаха бурите. Ренарин беше до него и гледаше в същата посока, като че ли се опитваше да открие какво баща им намира за толкова интересно.

Адолин положи ръка на братовото си рамо и Ренарин се усмихна в отговор. Адолин знаеше, че брат му — вече деветнадесетгодишен — тук се чувства не на място. Макар да беше препасал меч, той почти не умееше да го използва. Малокръвието му пречеше да прекарва някакво разумно време в упражнения.

— Татко — подхвана Адолин, — може би кралят е прав. Може би трябва да се придвижим бързо. Предпочитам да свършим с този лов.

Далинар го погледна.

— Когато бях на твоите години, с нетърпение очаквах такъв лов. Да свалиш чудовището от бездната беше връхната точка в годината на всеки млад мъж.

Пак ли, каза си Адолин. Защо всички така се обиждаха, понеже той не намираше лова за вълнуващ?

— Татко, това е просто един гигантски чул.

— Тези „гигантски чули“ достигат до петдесет стъпки на височина и могат да смажат човек в Броня.

— Да — отвърна Адолин — и затова ще го мамим в продължение на часове, печейки се на жаркото слънце. Ако реши да се появи, ще го обсипем със стрели и ще се доближим, едва когато е прекалено слабо да се защитава, за да го накълцаме до смърт с Вълшебните мечове. Много рицарско.

— Това не е дуел, а лов. Велика традиция.

Адолин вдигна вежда.

— И да, така е — добави Далинар — може да е много досадно. Но кралят настояваше.

— Ти все още се терзаеш от неприятностите с Рила, Адолин — намеси се Ренарин. — Миналата седмица имаше желание. Наистина трябваше да поканиш Янала.

— Янала мрази лова. Смята, че е варварски.

Далинар се свъси.

— Янала? Коя е Янала?

— Дъщерята на Сиятелния господар Лустоу — обясни Адолин.

— И ти я ухажваш?

— Още не, обаче се опитвам.

— Какво стана с другото момиче? Онова ниското, което обичаше сребърни панделки за коса?

— Деели? — възкликна Адолин. — Татко, аз престанах да я ухажвам преди повече от два месеца!

— Така ли?

— Да.

Далинар потри брадичката си.

— Имаше още две между нея и Янала, татко. Наистина трябва да обръщаш повече внимание.

— Всемогъщият да е на помощ на оня, който опита да хване дирите на твоите оплетени ухажвания, синко.

— Последната беше Рила — вметна Ренарин.

Далинар се понамръщи.

— И вие двамата…

— Имахме известни разногласия вчера — отвърна Адолин. Прокашля се и реши да смени темата. — Все едно. Не намираш ли, че е странно кралят да настоява лично да дойде на лова за чудовището?

— Не много. Напълно пораснали екземпляри не се мяркат често тук, а и кралят рядко участва в атаките на платата. За него това е начин да влезе в бой.

— Но той е такъв параноик! Защо сега му се прииска да ходи на лов и да излиза беззащитен в Равнините?

Далинар хвърли поглед към тентата на краля.

— Знам, че ще ти се стори странно, синко. Ала кралят е много по-сложен като личност, отколкото мнозина са склонни да му признаят. Притеснява се, че поданиците му го смятат за страхливец, понеже толкова много се бои от убийци, и затова търси начини да им докаже, че грешат. Глупави начини понякога — но той не е първият познат ми човек, който влиза безстрашно в сражение, обаче се свива от ужас при мисълта за ножове в сенките. Перченето е отличителен белег на несигурността. Кралят се учи да води. Има нужда от този лов. Има нужда да докаже на себе си и на останалите, че още е силен и достоен да управлява кралство във война. Затова го насърчих. Един успешен лов може да помогне и на репутацията, и на самочувствието му.

Адолин бавно затвори уста, понеже думите на баща му прекъснаха всякакви оплаквания от негова страна. Странно колко смислени изглеждаха действията на краля, обяснени по този начин. Адолин вдигна поглед към баща си. Как може хората да шушукат, че е страхливец? Нима не виждат неговата мъдрост?

— Да — продължи Далинар и очите му като че се вгледаха някъде далеч. — Вашият братовчед е много по-добър човек и много по-силен крал, отколкото смятат мнозина. Или поне може да бъде. Само трябва да измисля начин да го убедя да си тръгне от Пустите равнини.

Адолин се изуми.

— Какво?

— В началото не разбирах — рече Далинар. — Обедини ги. От мен се очаква да ги обединя. Но те не са ли вече обединени? Ето, воюваме заедно тук, на Пустите равнини. Имаме общ враг в лицето на паршендите. Започвам да виждам, че единството ни е само на думи. Върховните принцове привидно се подчиняват на Елокар, обаче тази война — тази обсада — за тях е само игра. Състезават се помежду си. Не можем да ги обединим тук. Трябва да се върнем в Алеткар и да стабилизираме родната си страна. Да се научим да работим заедно, като едно кралство. Пустите равнини ни делят. Останалите се тревожат твърде много да печелят богатство и престиж.

— Но нали точно това е да си алет, татко! — възкликна Адолин. Сякаш наистина чуваше тези думи от баща си? — А какво ще стане с Договора за Отмъщение? Върховните принцове се заклеха да търсят възмездие от паршендите!

— Това и направихме — Далинар погледна Адолин. — Давам си сметка, че звучи ужасно, синко, обаче някои неща са по-важни от отмъщението. Обичах Гавилар и остро чувствам липсата му. Мразя паршендите за това, което сториха. Но делото на живота на Гавилар беше обединението на кралството и проклет да съм, ако допусна то да се разцепи.

— Татко — отвърна с болка Адолин, — ако нещо тук не е наред, то е това, че не се опитваме достатъчно упорито. Смяташ, че върховните принцове играят игри? Добре тогава, покажи им как трябва да се действа! Вместо да говорим за изтегляне, ние трябва да говорим за напредване, за удари срещу паршендите, а не за обсада.

— Може би.

— Но и в двата случая не можем да говорим за изтегляне — продължи Адолин. Хората вече говореха, че Далинар е омекнал. Какво ли щяха да кажат, ако можеха да чуят този разговор. — Не си довел това до знанието на краля, нали?

— Още не. Не съм намерил подходящ начин.

— Моля те. Не говори с него за това.

— Ще видим — отговори Далинар и отново се загледа в Пустите равнини с отнесен израз на лицето.

— Татко…

— Ти изрази мнението си, сине, и аз ти отговорих. Не настоявай повече. Получи ли доклада от ариергарда?

— Да.

— А от авангарда?

— Току-що се съгласувах с тях и… — Адолин прекъсна. Проклятие. От проверката мина толкова време, че сигурно сега трябваше групата на краля да тръгва. Последните части от армията не можеха да напуснат платото, ако кралят не е пристигнал невредим от другата страна.

Адолин въздъхна и отиде да приеме доклада. Не след дълго всички се бяха прехвърлили от другата страна на пропастта и яздеха по следващото плато. Ренарин докара коня си до Адолин и опита да завърже разговор, но по-големият брат едва отвръщаше с половин уста.

Започнал беше да изпитва някакъв особен копнеж. Повечето от по-възрастните мъже в армията — дори и младежи само с няколко години по-големи от него — се бяха сражавали рамо до рамо с баща му в неговите славни дни. Адолин откри, че ревнува всички тези мъже, които са познавали баща му и са го виждали да се бие, когато още не е бил толкова обсебен от Кодекса.

Промените в Далинар водеха началото си от смъртта на брат му. В този ужасен ден всичко почна да се обърква. Загубата на Гавилар едва не съкруши Далинар и Адолин никога нямаше да прости на паршендите, че причиниха на баща му толкова болка. Никога. Мъжете воюваха на Пустите равнини по различни причини, но Адолин дойде заради това. Ако разгромят паршендите, може би баща му пак щеше да стане предишният човек. Може би призрачните видения, които го преследваха, щяха да изчезнат.

Някъде напред Далинар разговаряше тихо със Садеас. И двамата бяха намръщени. Те едва се понасяха, макар че навремето бяха приятели. Това също се беше променило в нощта на гавиларовата смърт. Какво ли се беше случило между тях?

Денят напредваше и те най-сетне стигнаха на мястото на лова — две плата, на едното от които щяха да примамят съществото да нападне, и второ, на безопасно разстояние, където щяха да се настанят зрителите. Подобно на почти всички плата, и тези бяха с неравна повърхност, обитавана от упорити растения, пригодени към честите бури. Скалните ридове, падинките и насечената повърхност правеха сраженията по тези плата коварни.

Адолин отиде при баща си, който изчакваше край последния мост кралят да отиде на платото за наблюдение, следван от рота войници. Адютантите щяха да преминат след тях.

— Добре се справяш с командването, синко — рече Далинар и кимна по посока на група войници, които на минаване отдадоха чест.

— Мъжете са добри, татко. Почти нямат нужда някой да ги командва по време на марш от едно плато на друго.

— Да. Но ти имаш нужда да трупаш опит като командир, а те на свой ред имат нужда да се научат да те виждат начело.

Ренарин дойде в тръс до тях; може би вече беше време да се прехвърлят на платото за наблюдение. Далинар подкани синовете си да минат първи.

Адолин се обърна, за да тръгне, но поспря, защото забеляза нещо на платото зад тях. Откъм лагерите препускаше ездач, който бързаше да настигне ловната дружина.

— Татко — рече Адолин и посочи към него.

Далинар веднага се обърна в същата посока. Адолин обаче скоро разпозна новодошлия. Не беше вестоносец, както той очакваше.

— Шутът! — извика Адолин и помаха.

Мъжът дойде при тях. Високият и слаб кралски шут умело яздеше черен скопен кон. Облечен беше в колосана черна куртка и черни панталони в тон с ониксовия цвят на косата му. Макар да беше препасал дълга тънка сабя, доколкото Адолин знаеше, никога не я беше вадил. Тя беше по-скоро рапира за дуели, а не оръжие за бой, и беше преди всичко символична.

Щом приближи, шутът им кимна с присъщата си проницателна усмивка. Очите му бяха сини, но той не беше истински светлоок. Не беше и тъмноок. Беше… е, кралски шут. Това си беше съвсем отделна категория.

— Ах, млади ми принце Адолин! — възкликна шутът. — Наистина ли сте успели да се откъснете от госпожиците в лагера за достатъчно дълго време, та да дойдете на този лов? Впечатлен съм.

Адолин неловко се ухили.

— Е, напоследък се говореше за това…

Шутът вдигна вежда.

Адолин въздъхна. Шутът тъй или инак щеше да разбере — практически беше невъзможно да се укрие нещо от този човек.

— Вчера имах уговорка за обяд с една дама, но бях… хмм, ухажвах друга. А тя е от ревнивите. И така, сега и двете не искат да говорят с мен.

— Адолин, Вашата способност да се въвличате в такива бъркотии е извор на непрестанно удивление. Всяка следваща е по-вълнуваща от предишната!

— Хмм, да. Вълнуващо. Точно това е усещането.

Шутът пак се разсмя, но в държанието му имаше достойнство. Кралският шут не беше обикновен придворен глупак, каквито се намираха из другите кралства. Той беше меч, поддържан от краля инструмент. Да обижда другите беше под достойнството на самия крал, затова досущ както човек ползва ръкавици, за да борави с нещо противно, кралят ползваше шут, за да не му се налага да изпада до нивото на грубостите или обидите.

Този нов шут беше при Елокар вече от няколко месеца и у него имаше нещо… различно. Изглежда, знаеше неща, които не би трябвало да знае, важни неща. Полезни неща.

Шутът кимна на Далинар.

— Ваше Сиятелство.

— Шуте — отвърна сухо Далинар.

— И младият принц Ренарин!

Ренарин не вдигна поглед.

— Няма ли поздрав за мен, Ренарин? — развеселен запита Шутът.

Ренарин не отговори.

— Мисли, че ще му се подиграваш, ако ти каже нещо, Шуте — обясни Адолин. — По-рано тази сутрин ми съобщи, че няма да говори в твое присъствие.

— Прекрасно! — възкликна Шутът. — Тогава мога да казвам каквото си ща и той няма да възрази?

Ренарин се поколеба.

Шутът се приведе към Адолин.

— Разказах ли Ви за по-миналата вечер, когато аз и принц Ренарин обикаляхме из улиците на лагера? Натъкнахме се на онези две сестри, разбирате ли, синеоки и…

— Лъжа! — рече Ренарин и се изчерви.

— Отлично — незабавно отвърна Шутът. — Ще призная, че всъщност бяха три, ала принц Ренарин доста непочтено завърши вечерта с две от тях, пък аз не искам моята репутация да пострада от…

— Шуте — строго се намеси Далинар.

Мъжът в черно вдигна поглед към него.

— Би трябвало да ограничиш подигравките си до онези, които ги заслужават.

— Сиятелни Далинар. Вярвам, че тъкмо това правя.

Далинар се смръщи още повече. Никога не беше харесвал Шута, а неговото заяждане с Ренарин беше сигурен начин да се вбеси. Адолин можеше да разбере това, ала Шутът почти винаги беше добронамерен с Ренарин.

Шутът си тръгна и пътем се приведе и заговори на Далинар. Адолин едва го чу.

— Онези, които „заслужават“ моите подигравки, са хората, които могат да спечелят от тях, Сиятелни господарю Далинар. Този младеж не е толкова крехък, колкото го смятате.

Шутът смигна, обърна коня си и тръгна по моста.

— В името на бурните ветрове, харесвам този човек — рече Адолин. — Най-добрият Шут, който сме имали от векове насам!

— Намирам го за изнервящ — тихо вметна Ренарин.

— Та това е половината от забавлението!

Далинар нищо не каза. Тримата пресякоха моста и подминаха шута, който бе спрял и тормозеше група офицери — светлооки от толкова нисък ранг, че се налагаше да служат във войската и да получават заплата. Няколко от тях се смееха, а той беше взел на подбив един от другарите им.

Далинар и синовете му се присъединиха към краля и при тях веднага дойде главният ловджия. Башин беше нисък мъж с внушително шкембе; дрехите под кожения елек бяха опърпани, а на главата му имаше широкопола шапка. Беше тъмноок от първи нан — най-високият и най-престижният ранг за тъмноок, който позволяваше дори брак в светлооко семейство.

Башин се поклони на краля.

— Ваше Величество! Чудесно съгласуване на времето! Току-що хвърлихме примамката!

— Отлично — отвърна Елокар и се спусна от седлото. Адолин и Далинар също слязоха. Броните им тихо изтракаха, когато Далинар откачи шлема си от седлото. — Колко време ще отнеме?

— Вероятно два или три часа — отвърна Башин и пое юздите на кралския кон. Конярите отведоха двата жребеца. — Разположили сме се ей там.

Башин посочи ловното плато — по-малкото плато, където щеше да се проведе същинският лов, далече от адютантите и повечето войници. Група ловци водеха тромав чул по периметъра. Животното влачеше въже, провесено от ръба на скалата. На него щеше да се прикачи примамката.

— Използваме трупове на прасета — обясни Башин. — Изсипахме кръвта на прасетата от скалата. Чудовището е засичано от патрулите тук поне десетина пъти. Със сигурност гнезди наблизо — не е дошъл да прави какавида. Прекалено голям е за това, а и се намира в района прекалено отдавна. Та така, чудесен лов ще се получи! Щом дойде, ще пуснем диви прасета да го разсейват и вие можете да почнете да го омаломощавате със стрели.

Бяха донесли големите лъкове — грамадни стоманени оръжия с дебели тетиви и такава тяга, че можеха да се опънат само от Броненосец и да пускат стрели с дебелина три пръста. Бяха нови творения на алетските инженери, създадени с помощта на науката за фабриалите. Всеки лък имаше нужда от малък зареден камък, който да поддържа силата на опъна, без да се огъва металната част. Лелята на Адолин, Навани — майка на крал Елокар и сестра му Ясна — ръководеше изследванията, които доведоха до разработването на лъковете.

Добре щеше да е тя да не заминава, рече си разсеяно Адолин. Навани беше интересна жена. Около нея никога не беше скучно.

Някои почнаха да наричат тези оръжия Бронелъкове, но Адолин не харесваше названието. Вълшебните мечове и Вълшебните брони бяха нещо специално. Реликви от едно друго време, когато Сияйните бяха живели на Рошар. Цялото усърдие в науката за фабриалите не можеше и да доближи до пресъздаването им.

Башин поведе краля и върховните принцове към павилион в центъра на платото за наблюдение. Адолин се присъедини към баща си с намерението да докладва за прехвърлянето. Приблизително половината от войниците бяха по местата си, но много от адютантите още се придвижваха по големия постоянен мост. Над павилиона плющеше кралското знаме, имаше и място за закуски. Отзад един войник нагласяваше рамката за четири големи лъка. Те изглеждаха лъскави и опасни. До всеки имаше колчан с дебели черни стрели.

— Смятам, че ще имате отличен ден за лова — рече Башин на Далинар. — Според донесенията звярът е едър. По-голям от онези, които сте поразили досега, Сиятелни господарю.

— На Гавилар все му се щеше да убие някой от тези — горестно рече Далинар. — Обичаше лова на голямочерупчестите, но така и не успя да убие пропастно чудовище. Странно е, че досега аз съм убил толкова много.

Някъде далеч измуча чулът, който влачеше примамката.

— Господари, трябва да следвате този звяр по петите — каза Башин. Съветите преди лова бяха сред неговите отговорности, които той приемаше сериозно. — Е, вие сте свикнали да атакувате чудовищата от пропастта в техните какавиди. Не забравяйте колко са коварни през останалото време. С такъв голям звяр трябва да направите нещо за разсейването му и да подходите откъм… — Прекъсна, после изпъшка и тихо изруга. — Гръм да го удари това добиче. Кълна се, оня, който го е обучавал, трябва да е бил слабоумен.

Гледаше съседното плато. Адолин също погледна натам. Ракообразният чул, който теглеше примамката, се отдалечаваше от пропастта с бавна, ала решителна стъпка. Водачите му викаха и търчаха подире му.

— Съжалявам, Сиятелни господарю — каза Башин. — Прави така цял ден.

Чулът измуча дрезгаво. Адолин усети, че нещо не е наред.

— Можем да пратим за друг чул — предложи Елокар. — Няма да отнеме много време да…

— Башин? — обади се Далинар, чийто глас внезапно се изпълни с тревога. — Не трябваше ли да има примамка на края на въжето, което добичето влачи?

Главният ловджия застина. Краят на въжето беше отхапан.

Нещо тъмно — нещо вцепеняващо мисълта огромно — се изправи от пропастта на дебели хитинови крака. Не се изкатери на малкото плато, където по план трябваше да се проведе ловът, а на платото за наблюдения, където стояха Далинар и Адолин. Платото, пълно с адютанти, невъоръжени гости, жени-писари и неподготвени войници.

— Оу, проклятие — промълви Башин.

13 Десет удара на сърцето

Десет удара на сърцето.

Един.

Толкова време отнемаше призоваването на Вълшебния меч. Ако сърцето на Далинар препускаше, времето беше по-кратко. Ако беше спокоен — по-дълго.

Два.

На бойното поле минаването на десетте удара се точеше цяла вечност. Далинар наложи шлема си, докато тичаше.

Три.

Чудовището от бездната стовари единия от предните си крайници и смаза моста, пълен с адютанти и войници. Далинар се втурна напред с добавеното от Вълшебната броня ускорение и последва краля.

Четири.

Чудовището се извисяваше като планина от припокриващи се черупки в цвета на тъмновиолетово мастило. Далинар разбираше защо паршендите наричат тези същества богове. Чудовището имаше криво стреловидно лице, а пастта му беше пълна със зъбати мандибули. Макар смътно да напомняше ракообразните животни, нямаше нищо общо с тромавите кротки чули. Имаше четири зловещи предни щипци, които излизаха от широки рамене; всеки от предните му крайници беше с размерите на цял кон, а дузина по-дребни крака стискаха страната на платото.

Пет.

Хитиновата обвивка дращеше по камъка, докато съществото привърши изтеглянето си на повърхността на платото и грабна с една от ловките си щипки впрегатен чул.

Шест.

— На оръжие! На оръжие! — ревеше Елокар някъде пред Далинар. — Стрелци, огън!

Седем.

— Отклонете го от невъоръжените хора! — викна Далинар на своите войници.

Чудовището строши черупката на чула, по платото затракаха плочки с размерите на тепсия, после смаза корема му и сведе поглед към разбягалите се адютанти и писари. Чулът спря да мучи, когато чудовището стъпи отгоре му.

Осем.

Далинар прескочи един зъбер и прелетя пет ярда, преди да се стовари на земята и да разпилее парченца камъни.

Девет.

Чудовището от пропастта изрева със страшен скърцащ звук. Тръбеше почти едновременно с четири гласа.

Стрелците пускаха стрели. Елокар крещеше заповеди току пред Далинар; синият му плащ плющеше.

Ръката на Далинар гореше в очакване.

Десет!

Неговият Вълшебен меч — Заклеващият — се образува в ръката му от мъглата, стана видим при десетото избумтяване на сърцето в гърдите му. Шест стъпки дълъг от острието до ефеса, мечът не беше пригоден за човек без Броня. На Далинар обаче прилягаше съвършено. Носеше го от младини, беше се Обвързал с него през двадесетия си дъждовен сезон. Оръжието беше дълго и леко извито, широко педя и с вълнообразни зъбци близо до ефеса. На върха беше закривено като рибарска кука. Покриваше го студена роса.

Този меч беше част от Далинар. Можеше да усети как по острието му пробягва енергия, като че самото оръжие е нетърпеливо. Един мъж не познаваше истински живота, докато не влезеше в бой с Вълшебен меч и Вълшебна броня.

— Ядосайте го! — извика Елокар. Неговият меч — Пробуждащият слънцето — изскочи от мъглата и се озова в ръката му. Беше дълъг и тънък, с голям предпазник, а по страните му бяха гравирани десетте основни глифа. Елокар не искаше чудовището да избяга; Далинар усети това в гласа му. Далинар повече се тревожеше за войниците и адютантите; този лов вече беше тръгнал ужасно зле. Може би щяха да съумеят да разсейват звяра достатъчно дълго, та всички да избягат, и после да се отдръпнат и да го оставят да се храни с чули и прасета.

Съществото отново нададе многогласния си рев и стовари клещи между войниците. Мъжете закрещяха; трошаха се кости и се мачкаха тела.

Стрелците с лък се целеха в главата. Сто стрели изсвистяха във въздуха, но само няколко попаднаха в мекия мускул между хитиновите плочки. Зад стрелците Садеас викаше да му донесат големия лък. Далинар не можеше да чака — съществото беше тук, беше опасно и избиваше неговите хора. Лъкът беше твърде бавен. Това беше работа за Вълшебен меч.

На гърба на своя жребец — на име Чистокръвен — Адолин профуча край Далинар. За разлика от Елокар, който се беше втурнал напред, младежът беше изтичал да вземе коня си. Далинар беше принуден да остане с краля. Останалите коне — дори и бойните — бяха изпаднали в паника, но ришадийският жребец на Адолин се държеше. Само след миг се появи и Храбрец и затича до Далинар. Далинар грабна юздите и се хвърли на седлото с усилен от Бронята скок. Тежестта му би претоварила гръбнака на обикновен кон, но, както се казва, Храбрец беше от по-як камък.

Елокар затвори шлема си и страните му се замъглиха.

— Стойте назад, Ваше Величество — извика Далинар, когато премина край него. — Изчакайте, докато Адолин и аз го отслабим. — Далинар се пресегна и захлопна визьора на шлема си. Страните се замъглиха, визьорът се намести и страните на шлема станаха прозрачни. Все пак процепът за очите си оставаше необходим — през страните на шлема видимостта беше като през мръсно стъкло — но прозрачността беше едно от най-прекрасните качества на Вълшебната броня.

На гърба на Храбрец Далинар стигна под сянката на чудовището. Наоколо войниците се хлъзгаха, стиснали копията си. Не бяха обучени да се справят с високи по тридесет стъпки зверове и това, че все пак успяха да се строят в опит да отвлекат вниманието му от стрелците и от бягащите адютанти, свидетелстваше за тяхната доблест.

Валяха стрели, които отскачаха от черупката и ставаха по-смъртоносни за войниците долу, отколкото за чудовището от пропастта. Далинар заслони процепа в шлема си, когато една стрела го удари.

Адолин отстъпи, когато съществото помете и смаза с щипката си група стрелци.

— Ще поема лявата страна — извика Адолин с поприглушен от шлема глас.

Далинар кимна, сви надясно, препусна покрай група зашеметени войници и отново попадна под слънчевите лъчи, когато пропастното чудовище вдигна един от предните си крайници за нов удар. Далинар се стрелна под него, премести Заклеващия в лявата ръка, протегна го настрани и го прекара през един от приличните на дънери крака на съществото.

Острието премина през дебелата хитинова обвивка на крайника почти без да срещне съпротивление. Както винаги, не сряза живата плът, но уби крака също толкова сигурно, колкото ако го беше откъснал от тялото. Грамадният крайник се плъзна и провлачи, безчувствен и непотребен.

Чудовището нададе своя многогласен тръбящ рев. Далинар видя как от другата му страна Адолин преряза още един крак.

Съществото потрепери и се обърна към Далинар. Прерязаните крака се влачеха безжизнено. Чудовището беше длъгнесто и тясно като рак и имаше плоска опашка. Придвижваше се с помощта на четиринадесет крака. Колко от тях трябваше да загуби, за да падне?

Далинар смуши Храбрец и зави да пресрещне Адолин. Синята Броня на младежа блестеше, плащът се вееше подире му. Двамата размениха местата си и заобиколиха отдалеч, за да се насочат към следващите крака.

— Посрещни своя враг, чудовище! — изрева Елокар.

Далинар се обърна. Кралят беше успял да намери коня си и да го овладее. Мъст не беше ришадиец, но беше животно от най-добра шинска порода. Възседналият го Елокар нападна с вдигнат над главата меч.

Е, нямаше как да му се забрани да се бие. Щеше да е добре в Бронята, докато е непрестанно в движение.

— Елокар, краката! — извика Далинар.

Елокар не му обърна внимание и се насочи право към гърдите на звяра. Далинар изруга и заби пети в хълбоците на Храбрец, когато чудовището се извъртя. Елокар зави в последния момент, приведе се и ударът мина над него. Щипката на чудовището удари камъка с тракане. То изрева от яд, че е изпуснало Елокар, и звукът отекна из пропастите.

Кралят обърна към Далинар и бързо профуча край него.

— Разсейвам го, глупак такъв. Продължавай да нападаш!

— Аз съм с ришадиеца! — отвърна Далинар. — Аз ще го разсейвам — по-бърз съм.

Елокар отново го пренебрегна. Далинар въздъхна. Елокар, както беше типично за него, не можеше да се въздържи. Споровете само щяха да загубят още време и да доведат до още жертви, така че Далинар направи каквото му беше казано. Свърна и се приближи отново, подковите на Храбрец чаткаха по камъка. Кралят привлече прякото внимание на чудовището и Далинар съумя да доближи и да прокара Меча през още един крак.

Звярът нададе четиригласен рев и се извърна към Далинар. Но щом направи това, Адолин препусна от другата страна и умело преряза друг крак. Крайникът се провлачи. Стрелите от лъковете продължаваха да валят.

Съществото се разтрепери, объркано от нападенията от всички посоки. То отслабваше и Далинар вдигна ръка и направи някакъв знак. Това беше заповед за останалите пехотинци да се изтеглят към павилиона. След като даде нареждането, той отново мина отдолу и уби поредния крак. Вече пет крайника бяха поразени. Може би беше време да оставят звяра да се оттегли; убиването му вече не струваше застрашаването на още животи.

Далинар извика на краля, който яздеше с протегнат встрани меч недалеч от него. Кралят го изгледа, но явно не го чу. Пред заплашително надвисналото чудовище Елокар подкара Мъст остро надясно към Далинар.

Чу се тихо пук и изведнъж кралят — и седлото му — се завъртяха във въздуха. Бързото обръщане на коня беше довело до скъсване на подпръга. Ездачът в Броня бе тежък и напрягаше много и коня, и седлото.

Страх прониза Далинар и той спря Храбрец. Елокар се строполи на земята и изтърва Меча си. Оръжието се превърна в мъгла и изчезна. Това беше защита Мечът да не бъде откраднат от противника. Мечът изчезваше, ако човек не му заповядаше да остане след изпускане.

— Елокар! — изкрещя Далинар. Кралят се изтъркаля с омотан около тялото плащ и спря. Полежа зашеметен за миг; Бронята му беше пукната на едното рамо и изпускаше Светлина на Бурята. Би трябвало да е омекотила удара. Кралят щеше да се оправи.

Освен ако…

Над него надвисна една от щипките на звяра.

За миг Далинар изпадна в паника; обърна Храбрец и се спусна към краля. Щеше да е твърде бавен! Звярът щеше…

Една огромна стрела се заби в главата на чудовището и пропука хитина. Появиха се пурпурни съсиреци и звярът затръби от болка. Далинар се завъртя на седлото.

Садеас стоеше прав в червената си Броня и вземаше следващата яка стрела от адютанта. Стреля и запрати дебелата стрела в рамото на звяра с остро пропукване.

Далинар вдигна Заклеващия за поздрав. Садеас отвърна с вдигане на лъка си. Те не бяха приятели и не се харесваха.

Но щяха да защитят краля. Това беше връзката между тях.

— Измъквай се! — викна Далинар на краля, минавайки край него. Елокар се изправи с олюляване и кимна.

Далинар приближи звяра. Трябваше да го отвлича достатъчно дълго, та Елокар да може да се отдалечи. Повечето от стрелите на Садеас не пропускаха, ала чудовището престана да ги забелязва. Инертността му изчезна, ревовете му станаха ядни, диви, бесни. Наистина се разгневи.

Това беше най-опасната част; отстъплението стана невъзможно. Звярът щеше да ги преследва, докато или той ги погубеше, или те него.

Една от клещите се стовари до Храбрец и вдигна късчета скала във въздуха. Далинар се приведе и се постара да опази Меча си. Преряза още един крак. Адолин стори същото от другата страна. Бяха поразени половината крака — седем. Колко остана до рухването на звяра? Както беше нормално за този етап на лова, вече няколко десетки стрели бяха уцелили животното. Трудно беше да се узнае какво би правил човек без това предварително омаломощаване. Освен това, Далинар никога не се беше сблъсквал с толкова едър екземпляр.

Той обърна Храбрец и опита да привлече вниманието на съществото. Надяваше се Елокар да…

— Ти бог ли си! — ревна Елокар.

Далинар изпъшка и се озърна през рамо. Кралят не беше избягал. Крачеше към звяра с ръка, простряна встрани.

— Аз те предизвиквам, създание! — крещеше Елокар. — Искам живота ти! Те ще видят как боговете им падат сразени, ще видят как кралят им лежи мъртъв в краката ми! Предизвиквам те!

Проклет глупак!, помисли Далинар и обърна Храбрец.

Вълшебният меч на Елокар се появи отново в ръцете му и той се втурна към гърдите на чудовището. Приближи и замахна към торса на звяра, откъсвайки парче от хитиновата обвивка — тя можеше да се реже с Вълшебния меч, подобно на човешката коса или нокти. После Елокар заби оръжието си в гърдите на чудовището и затърси сърцето му.

Звярът изрева, потръпна и се отърси от Елокар. Кралят едва удържа Меча си. Звярът се обърна. За нещастие, това движение приближи опашката му към Далинар. Той изруга и зави остро с Храбрец, но опашката дойде твърде бързо. Удари Храбрец и в миг Далинар се затъркаля, Заклеващият се изплъзна от пръстите му и проряза камъка, преди да се превърне в мъгла.

— Татко! — чу се глас отдалеч.

Далинар замаян спря върху камъните. Вдигна глава и видя, че Храбрец с мъка се изправя на крака. Прекрасно беше, че нямаше нищо счупено, макар да кървеше от няколко драскотини и да пазеше единия си крак.

— Махни се! — каза Далинар. Заповедта щеше да проводи коня в безопасност. За разлика от Елокар, той щеше да се подчини.

Далинар нестабилно се изправи. Отляво се чу дращене и той се извърна тъкмо навреме да поеме с гърди удар от опашката на чудовището.

Отново целият свят се олюля и металът с трясък удари камъка, когато Далинар се подхлъзна.

Не!, помисли той, подложи ръка под себе си, изтегли се и използва ускорението от подхлъзването да се хвърли нагоре. Докато небето се въртеше, нещо сякаш го изправи, като че ли Бронята сама знаеше накъде е горе. В движение той се приземи и краката му остъргаха камъка.

Възстанови равновесието си и се затича към краля, като отново започна да призовава Меча си. Десет удара на сърцето. Цяла вечност.

Стрелците с лък продължиха обстрела и вече доста стрели стърчаха от лицето на пропастното чудовище. То не им обръщаше внимание, макар че по-големите стрели на Садеас все още явно го разсейваха. Адолин беше поразил още един крак и създанието се клатушкаше несигурно, влачейки осем непотребни крака.

— Татко!

Далинар се обърна и съгледа Ренарин, облечен в колосаната синя униформа на дома Колин с дълга, закопчана до врата дреха. Младежът препускаше по скалата.

— Татко, добре ли си? Мога ли да помогна?

— Безразсъдно момче! — заръкомаха Далинар. — Отивай си!

— Ама…

— Ти си без броня и без оръжие! — изкрещя Далинар. — Върни се, преди да си причинил собствената си гибел!

Ренарин спря своя дорест кон.

— ВЪРВИ!

Ренарин се отдалечи в галоп. Далинар се обърна и затича към Елокар, а Заклеващият се материализира от мъглата в протегнатата му в очакване ръка. Елокар продължаваше да дълбае долната част на торса на звяра и парчета от плътта почерняваха и умираха от ударите на Вълшебния меч. Ако забиеше оръжието на точното място, можеше да спре сърцето или белите дробове, но това беше трудно, когато звярът стоеше прав.

Адолин — непоколебим както винаги — беше слязъл от коня си близо до краля. Опитваше да спре щипците на чудовището, сечейки ги, докато се спускат. За съжаление, клещите бяха четири, а Адолин — само един. Две от тях извиха едновременно към него и макар да успя да отсече част от едната, той не видя другата, която се стовари в гърба му.

Далинар извика прекалено късно. Бронята изпука, когато щипката хвърли Адолин във въздуха. Той се обърна и извъртя докато падаше. Бронята не се счупи, слава на Вестителите, но гръдната и страничната й част се покриха с широка мрежа пукнатини, които почнаха да изпускат вълма бял дим.

Адолин вяло се търкулна и ръцете му помръднаха. Беше жив.

Далинар сега нямаше време да мисли за него. Елокар беше сам.

Звярът нападна, удари земята до краля и го събори. Мечът му изчезна и той се строполи по лице върху камъните.

Нещо вътре в Далинар се промени. Задръжките му изчезнаха. Всички останали грижи загубиха смисъл. Синът на брат му беше в опасност.

Той беше изоставил Гавилар — лежеше пиян от вино, докато брат му се бореше за живота си. Далинар трябваше да е с него и да го пази. Само две неща останаха от обичния му брат — две неща, които Далинар можеше да брани с надеждата да получи опрощение: кралството на Гавилар и синът на Гавилар.

Елокар беше сам и в опасност.

Нищо друго нямаше значение.

Адолин замаяно разтърси глава. Рязко вдигна визьора на шлема си и вдъхна свеж въздух, за да проясни ума си.

Биеха се. Те се биеха. Можеше да чуе крясъците на мъжете, трясъка на камъните, гръмкото мучене. Подуши нещо като плесен. Кръв на пропастно чудовище.

Звярът!, помисли той. Умът му още не се беше избистрил напълно, ала Адолин вече призоваваше Меча си и с труд се надигна на ръце и колене.

Чудовището стоеше заплашително недалеч от него, тъмна сянка на фона на небето. Адолин беше паднал близо до дясната му страна. Когато зрението му се проясни, той видя, че кралят е паднал и бронята му е счупена от понесения по-рано удар.

Чудовището от пропастта вдигна масивната си щипка и се приготви да я стовари. Адолин изведнъж разбра, че над тях е надвиснало бедствие. Кралят щеше да падне убит по време на най-обикновен лов. Кралството щеше да се разтърси, върховните принцове — да се разделят, когато тъничката връзка между тях се прекъснеше.

Не!, рече си Адолин, вцепенен и още замаян, докато с препъване опитваше да стигне по-напред.

И тогава видя своя баща.

Далинар се втурна към краля. Движеше се със сила и ловкост, която нито един мъж — дори и Броненосец — не беше способен да постигне. Той прескочи един скален рид, после се приведе и се шмугна под щипката на звяра, която се беше обърнала към него. Някои други мъже мислеха, че разбират Меча и Бронята, ала Далинар Колин… понякога всички те изглеждаха като деца пред него.

Далинар се изправи и скочи напред, прехвърляйки се само на няколко пръста над втората щипка на звяра, която натроши скалата зад него.

Всичко стана само за миг. На един дъх. Третата щипка падаше към краля и Далинар с рев скочи напред. Захвърли Меча си — той удари земята и изчезна в дим — и се плъзна под падащата щипка. Вдигна ръце и…

И я хвана. Огъна се от удара, падна на коляно, а във въздуха отекна сблъсъкът между черупката и Бронята.

Но я хвана.

Отче на Бурята!, мислеше Адолин, когато гледаше как баща му стои над краля, превит под огромната тежест на чудовището, многократно по-голямо от него. Изумените стрелци се бавеха. Садеас сведе лъка си. Дъхът на Адолин замря в гърдите му.

Далинар удържаше щипката с равностойна сила. Той представляваше фигура в тъмен сив метал, който почти сияеше. Над него звярът започна да тръби и Далинар му отвърна с мощен предизвикателен глас.

В този миг Адолин знаеше, че вижда него. Тоягата — онзи мъж, до когото беше мечтал да се сражава. Бронята на ръкавиците и раменете на Далинар започна да се пука, по древния метал започнаха да се стичат паяжинки от светлина. Адолин най-сетне трепна и се раздвижи. Трябва да помогна!

Вълшебният меч се появи в ръката му, той се придвижи към страната на звяра и проряза най-близкия му крак. Чу се хрущене. Лишено от толкова много крака, чудовището не можеше да се крепи на останалите, особено сега, когато така упорито се мъчеше да смаже Далинар. Останалите от дясната му страна крака се прекършиха с болезнено хрущене, пръсна се виолетов ихор и звярът се катурна на една страна.

Земята се разтърси и Адолин едва не падна на колене. Далинар отхвърли настрана вече неподвижния крайник. Над него се носеше Светлина на Бурята от множеството пукнатини. Край него кралят се надигна от земята — от падането му бяха минали едва няколко секунди.

Елокар стана и погледна падналия звяр. После се обърна към чичо си, Тоягата.

Далинар кимна на Адолин в знак на благодарност, после рязко посочи към онази телесна част, която у чудовището можеше да мине за врат. Елокар кимна, призова своя Вълшебен меч и го заби дълбоко в плътта на звяра. Изцяло зелените му очи почерняха и се сбръчкаха, а във въздуха се издигна дим.

Адолин отиде при баща си. Наблюдаваха как Елокар забива своя Меч в гърдите на чудовището от пропастта. То вече беше мъртво и Острието можеше да реже от плътта му. Потече виолетов ихор, Елокар пусна Меча си, бръкна в раната и затърси с подсилените си от Бронята ръце, грабна нещо.

Откъсна скъпоценното ядро на звяра — огромният скъпоценен камък, който растеше вътре във всички пропастни чудовища. Беше груб и нешлифован — чист изумруд с големината на глава на мъж. Това беше най-голямото скъпоценно ядро, видяно някога от Адолин. Дори и по-дребните от него струваха цяло състояние.

Елокар вдигна високо страховития трофей, около него се появиха златни духчета на славата, а войниците завикаха победоносно.

14 Ден за разплата

На сутринта, след като взе решението по време на бурята, Каладин се погрижи да стане преди другите. Отметна одеялото и тръгна през пълното с увити купчини помещение. Не усещаше вълнение, но със сигурност беше изпълнен с решителност. Да се бори отново.

За начало отвори със замах вратата и пусна вътре слънчевата светлина. Зад гърба му се понесоха ръмжене и ругатни, когато замаяните мъже се пробудиха. Каладин се обърна към тях, сложил ръце на кръста. В момента в Мост Четири имаше тридесет и четирима мъже. Числото се менеше, но за носенето на моста бяха потребни поне двадесет и петима. С колкото и да е под тази бройка, мостът със сигурност би се катурнал. Понякога това се случваше и при повече носачи.

— Ставай и се оправяй! — извика Каладин с най-добрия си командирски глас. Сам се учуди от властното му звучене.

Мъжете замигаха с мътни погледи.

— Това ще рече — изрева Каладин, — излез от казармата и се строй! Действайте веднага, Бурята да ви отнесе дано, или ще ви извлека навън един по един!

Сил полетя надолу и кацна на рамото му, като гледаше любопитно. Някои от мостовите приседнаха и изумени го зяпнаха. Други се обърнаха гърбом.

Каладин дълбоко пое дъх.

— Така да бъде.

Прекрачи в помещението и подбра един жилав алет на име Моаш. Беше силен; Каладин имаше нужда да действа назидателно и по-слабовати мъже като Дуни или Нарм нямаше да му свършат работа. Пък и Моаш беше сред хората, които се обърнаха да си доспят.

Каладин сграбчи ръката на Моаш и затегли с всички сили. Моаш се изправи с препъване. Беше млад мъж, приблизително на възрастта на Каладин, и имаше ястребово лице.

— Разкарай се! — тросна се Моаш и дръпна ръката си.

Каладин го удари право в корема, знаеше, че той ще се превие. Моаш изхриптя изненадан, сви се на две и Каладин го сграбчи за краката, и го метна на рамо.

Едва не падна под тежестта му. За щастие, носенето на моста беше свирепа, но ефикасна тренировка. Разбира се, малцина мостови живееха достатъчно дълго, та да извлекат полза от това. Не помагаха и непредсказуемите затишия между пробезите. Това беше част от проблема; мостовите прекарваха повечето време в зяпане в краката си и вършене на слугинска работа, а после от тях се искаше да тичат с мостовете на големи разстояния.

Той отнесе изненадания Моаш навън и го остави на камъните. Другите в лагера бяха будни. Дърводелците пристигаха на работа в двора, войниците търчаха да идат на закуска или на учение. Останалите мостови, разбира се, спяха. Често им позволяваха да поспиват до късно, ако нямаха сутрешно дежурство.

Каладин остави Моаш и се върна в ниската казарма.

— Ако трябва, ще направя същото с всеки от вас.

Не се наложи. Стреснатите мостови се изнизаха и запримигваха на светлината. Повечето подложиха голите си гърбове под слънчевите лъчи. Носеха само гащи до коленете. Моаш стана и затърка корема си, като мяташе свирепи погледи на Каладин.

— В Мост Четири нещата ще се променят — рече Каладин. — На първо място, няма да има повече успиване.

— И какво ще правим вместо да спим? — поиска да узнае Сигзил. Кожата му беше тъмнокафява, а косата черна — това означаваше, че е макабаки, от югозападните краища на Рошар. Беше единственият мостови без брада и от плавния му акцент личеше, че може би е азиш или емули. В отрядите на мостовете често се срещаха чужденци — онези, които не успяваха да се впишат, често завършваха в утайката на армията.

— Отличен въпрос — каза Каладин. — Ще тренираме. Всяка сутрин, преди задачата за деня, ще се упражняваме да носим моста, за да увеличим нашата издръжливост.

При това не един от мъжете помръкна.

— Знам какво мислите. Не е ли животът ни достатъчно тежък и без това? Не трябва ли да си почиваме в краткото време, с което разполагаме?

— Аха, така си е — рече Лейтен, висок як мъж с къдрава коса.

— Не — отвърна остро Каладин. — Пробезите с моста ни изтощават, понеже прекарваме дните си в излежаване. О, знам, че имаме задачи — тършуване из пропастите, чистене на нужниците, търкане на подовете. Но войниците не очакват от нас да се трудим усърдно; просто искат да сме заети. Работата помага да не ни обръщат внимание.

— Като ваш водач, първото ми задължение е да ви опазя живи. Няма какво толкова да направя със стрелите на паршендите, затова трябва да направя нещо с вас. Трябва да ви направя по-силни, така че щом минем към последната част от пробега — под прелитащите стрели — да можете да бягате бързо.

Той погледна в очите всеки един от хората си.

— Намерението ми е Мост Четири повече да не губи хора.

Мъжете го зяпаха невярващо. Най-сетне един як мъжага, който стоеше по-назад, се разсмя гръмовно. Имаше светложълтеникава кожа и тъмночервена коса, и беше висок близо седем стъпки, с грамадни ръце и мощен торс. Ункалаките — наричани просто рогоядци от повечето хора — бяха от централната част на Рошар, близо до Я Кевед. Предната вечер човекът се беше представил като Скалата.

— Смахнат! — заяви рогоядецът. — Е смахнат тоя, дето си е наумил да ни води! — Смехът му отекна дълбоко. Останалите се присъединиха към него и посрещнаха речта на Каладин с поклащане на главите си. Няколко духчета на смеха — сребристи и прилични на миноги — се понесоха в кръгове, както им беше обичайно, около мостовите.

— Ей, Газ — провикна се Моаш, свил ръка на фуния пред устата си.

Ниският едноок сержант стоеше недалеч и разговаряше с няколко войници.

— Какво има? — извика в отговор смръщеният Газ.

— Тоя иска от нас да носим моста за упражнение — отвърна Моаш. — Трябва ли да правим каквото ни казва?

— Ба — махна Газ с ръка. — Водачите на мостовете командват само на бойното поле.

Моаш изгледа Каладин.

— Изглежда, можеш да се разкараш, приятелче. Освен ако не смяташ да ни опердашиш всичките, за да те слушаме.

Мостовите се разпръснаха — някои се потътриха обратно в казармата, други тръгнаха към столовата. Каладин остана сам.

— Не мина съвсем добре — обади се Сил от рамото му.

— Не. Не мина добре.

— Изглеждаш изненадан.

— Не, просто съм ядосан. — Изгледа гневно Газ. Мостовият сержант подчертано се извърна с гръб. — В армията на Амарам ми даваха неопитни мъже, но никога не съм срещал такова откровено неподчинение.

— Каква е разликата? — попита Сил. Такъв невинен въпрос. Отговорът би трябвало да е очевиден, но тя объркано наведе глава.

— В армията на Амарам знаеха, че могат да попаднат и на по-лоши места. Можеше да ги накажеш. Тези мостови знаят, че са достигнали дъното. — Той въздъхна и част от напрежението го напусна. — Имам късмет, че изобщо ги изкарах от казармата.

— И какво ще правиш сега?

— Не знам — отвърна Каладин и погледна към Газ, който още си бъбреше с войниците. — Всъщност, да, знам.

Газ зърна приближаващия се Каладин и веднага се ококори ужасѐн. Прекрати разговора и пъргаво се шмугна край камара подредени дънери.

— Сил, можеш ли да го проследиш за мен?

Тя се усмихна, после се превърна в прозрачна бяла ивица и се стрелна във въздуха. Подире й остана следа, която бавно се разсея. Каладин спря на мястото, където до преди малко стоеше Газ.

Сил се върна скоро и отново прие очертанията на момиче.

— Крие се между онези две казарми — посочи тя. — Свил се е и гледа дали не го следиш.

С усмивка Каладин заобиколи отдалеч. В прохода откри една приклекнала в сенките фигура, загледана в обратната посока. Каладин се прокрадна напред и улови Газ за рамото. Газ хлъцна, обърна се и замахна. Каладин лесно хвана юмрука му.

Сержантът го погледна подплашено.

— Нямаше да ги лъжа, я! Гръм да те удари, ти нямаш власт извън бойното поле. Ако отново ме нараниш, ще наредя да…

— Успокой се, Газ — рече Каладин и го пусна. — Няма да те нараня. Поне не за сега.

Ниският мъж отстъпи, взе да разтрива рамото си и свирепо загледа Каладин.

— Днес е трети — рече Каладин. — Ден за разплата.

— Получаваш си заплатата след час, като всички други.

— Не. Парите са у тебе. Видях те там да говориш с куриера. — Протегна ръка.

Газ изпъшка, но извади кесията и преброи сферите. Малки колебливи бели светлинки блещукаха в средата им. Диамантени марки, всяка на стойност пет диамантени чипа. С един чип можеше да се купи един хляб.

Газ отброи четири марки, макар че в седмицата имаше пет дни. Той ги подаде на Каладин, но Каладин остана с отворена длан.

— И другата, Газ.

— Ти каза…

— Веднага.

Газ подскочи, но измъкна още една сфера.

— По много особен начин си държиш на думата, лордче. Обеща ми…

Прекъсна, когато Каладин му подаде току-що получената сфера.

Газ се свъси.

— Не забравяй откъде е тя, Газ. Аз ще спазвам обещанието си. Обаче не ти задържаш част от заплатата ми, а аз ти я давам. Разбра ли?

Газ изглеждаше объркан, но грабна сферата от ръката на Каладин.

— Парите секват, ако стане нещо с мен — рече Каладин и натъпка останалите четири марки в джоба си. После пристъпи напред. Каладин беше висок мъж и се надвеси над много по-ниския Газ. — Помни сделката ни. Не заставай на пътя ми.

Газ отказа да бъде сплашен. Плю настрани и тъмната му храчка бавно се заточи надолу по каменната стена.

— Няма да лъжа заради тебе. Ако си въобразяваш, че една мърлява марка седмично ще…

— Очаквам само онова, което ти казах. Каква задача има днес Мост Четири в лагера?

— Вечеря. Търкане и чистене.

— А службата с моста?

— Следобедна смяна.

Значи сутринта беше свободна. Това щеше да се понрави на отряда; те можеха да прекарат деня за заплата в пилеене на пари в комар или по уличници и вероятно за кратко щяха да забравят нещастния си живот. Трябваше да се върнат за следобедно дежурство и да чакат в двора, ако има пробег. След вечеря трябваше да идат да търкат паниците.

Още един загубен ден. Каладин се обърна и закрачи към дърводелския двор.

— Няма да промениш нищо — викна Газ подире му. — Има си причини тези хора да са мостови.

Каладин продължи да върви. Сил се стрелна от покрива и кацна на рамото му.

— Нямаш власт. Ти не си някакъв си там взводен на бойното поле. Ти си един проклет мостови. Чуваш ли? Не можеш да имаш власт, без да имаш чин!

Каладин излезе от прохода между сградите.

— Той греши.

Сил закрачи във въздуха и спря пред лицето му, където остана да се рее, докато той вървеше.

— Властта не идва с чина — каза Каладин и затъркаля сферите в джоба между пръстите си.

— Откъде идва?

— От хората, които ти я дават. Това е единственият начин. — Той погледна назад. Газ още не беше излязъл. — Сил, ти нали не спиш?

— Да спя? Аз съм духче. — Идеята й се стори забавна.

— Би ли ме наглеждала нощем? Да се погрижиш Газ да не се промъкне и да пробва нещо, докато спя? Може да опита да уреди да ме убият.

— Наистина ли смяташ, че би го направил?

Каладин се позамисли.

— Не. Не, вероятно няма да опита. Познавам десетина като него — дребнави побойници, на които силите им стигат само да досаждат. Газ е мръсник, но не и убиец, според мен. А и той смята, че не трябва да ми вреди; само трябва да почака да загина по време на пробег с моста. Все пак, по-добре да сме сигурни. Наглеждай ме, ако обичаш. Събуди ме, в случай че опита нещо да направи.

— Разбира се. А какво става, ако той просто отиде при някои по-важни хора? И им каже да те екзекутират?

Каладин се смръщи.

— Тогава няма какво да направя. Но не допускам, че ще постъпи така. Би се показал слаб пред началниците.

Освен това обезглавяването се пазеше за мостовите, които откажеха да тичат срещу паршендите. Докато тичаше, нямаше да го екзекутират. Всъщност, водачите на тази армия по принцип не бързаха с наказанията на мостовите. По времето, когато Каладин беше мостови, един човек извърши убийство и само оставиха глупака вързан навън по време на буря. С изключение на този случай, Каладин знаеше само, че са спрели заплатите на няколко човека заради кавга, а други няколко получиха бой с камшик, задето бяха тичали прекалено бавно в началото на пробег с мост.

Минимални наказания. Тукашните пълководци разбираха. Животът на мостовите беше възможно най-близо до безнадеждността; ако ги потормозеха още съвсем мъничко, хората просто щяха да спрат да се интересуват и да се оставят да ги убият.

За жалост това означаваше също, че Каладин няма как да накаже своя отряд, дори и да имаше властта да го стори. Трябваше да ги подтикне другояче. Прекоси двора и отиде при дърводелците, които правеха нови мостове. Потърси и намери каквото му трябваше — дебела дъска, която чакаше да я наместят в нов подвижен мост. От едната страна имаше дръжка.

— Мога ли да заема дъската? — попита Каладин един дърводелец, който мина край него.

Човекът се почеса по посипаната с трици глава.

— Да я заемеш ли?

— Ще я върна ей тука, в дърводелския двор — поясни Каладин и вдигна дъската на рамо. Беше изненадващо тежка и той беше благодарен, че има подплънки на кожения елек.

— Все някога ще ни потрябва… — рече дърводелецът, но не възрази достатъчно, та да попречи на Каладин да отнесе дъската.

Избра равна ивица скала току пред казармите на мостовите. После почна да подтичва с дъската на рамо от единия до другия край на дърводелския двор. Усещаше върху кожата си топлината на издигащото се слънце. Упражняваше се да тича, да ходи и да подтичва. Упражняваше се да носи дъската на рамо, после да я носи с високо вдигнати ръце.

Съсипа се от работа. Всъщност на няколко пъти едва не припадна, но все намираше отнякъде остатъци от сили. Затова продължаваше да се движи, да скърца със зъби от болка и изтощение, да брои стъпките, за да се съсредоточи. Чиракът дърводелец, с когото беше говорил, доведе един майстор. Този също се попочеса под кепето и погледа Каладин. Накрая сви рамене и си отиде заедно с чирака.

Каладин скоро привлече малка тълпа. Работници дърводелци, неколцина войници и множество мостови. Някои мъже от отрядите на други мостове му подвикваха присмехулно, ала тези от Мост Четири бяха по-сдържани. Мнозина не му обръщаха внимание. Други — посивелият Тефт, младоликият Дуни и още някои — застанаха в редичка и го загледаха, сякаш не можеха да повярват какво върши.

Тези втренчени погледи — ако и да бяха изумени и враждебни — бяха едно от нещата, заради които Каладин продължаваше да се движи. Освен това той тичаше, за да се освободи от яда си, от гнева, който вреше и кипеше вътре в него като гърне на огън. Гневеше се на себе си, задето предаде Тиен. Гневеше се на Всемогъщия — създател на свят, в който някои тънеха в охолство, докато други умираха, носейки мостовете.

Изненада се от това колко добре се чувства, когато се изморява по начин, който сам е избрал. Както в първите няколко месеца след смъртта на Тиен, когато се упражняваше с копието, за да забрави. Когато камбаните удариха и призоваха войниците на обяд, Каладин най-сетне спря и остави грамадната дъска на земята. Раздвижи рамото си. Тичаше часове. Откъде намери сили?

Притича до сградата на дърводелците, ръсейки капки пот по камъните, и отпи дълга глътка от бурето с вода. Дърводелците обикновено отпъждаха мостовите, които опитваха да пият от водата им, но никой не каза и дума на Каладин, който изсърба два пълни черпака. Дъждовната вода имаше метален привкус. Изтръска черпака и кимна за благодарност на двама чираци, после затича обратно към дъската.

Скалата — грамадният светлокож рогоядец — намръщено я вдигаше.

Тефт забеляза Каладин и кимна по посока на Скалата.

— Обзаложи се на по един чип с няколко от нас, че си използвал лека дъска, само за да ни впечатлиш.

Ако можеха да доловят умората му, нямаше да са толкова скептични. Той се насили да вземе дъската от Скалата. Мъжагата я пусна с озадачен поглед. После загледа как Каладин тича с нея обратно към мястото, откъдето я беше взел. Махна за благодарност на чирака и с подтичване се върна при групичката мостови. Скалата неохотно се разплащаше с другарите си.

— Свободни сте за обяд — каза им Каладин. — Следобед сме дежурни с моста, така че се върнете до час. Събираме се пред столовата при последната камбана преди залез. Задачата ни в лагера за днес е да почистим след вечеря. Последният мие паниците.

Хората го изгледаха умислено, а той бързо излезе от двора. Подмина две улици и се мушна в един пасаж. Облегна се на стената. После, едва дишайки, се отпусна и легна на земята.

Имаше чувството, че е пренапрегнал всеки мускул в тялото си. Краката му горяха, а когато опита да свие ръка в юмрук, разбра, че пръстите не го слушат от слабост. Задиша дълбоко, закашля. Един войник надникна в прохода, но когато забеляза дрехите му на мостови, не каза нищо и си отмина.

По някое време Каладин усети леко докосване по гърдите. Отвори очи и откри, че Сил лежи във въздуха с лице към него. Крачетата й сочеха към стената, но позата й — по-точно начинът, по който падаше роклята й — я караше да изглежда права, а не обърната с лице към земята.

— Каладин, имам нещо да ти кажа.

Той отново затвори очи.

— Каладин, важно е!

Каладин усети леко разтърсване от енергия върху клепача си. Много странно усещане. Изстена, отвори очи и се насили да седне. Сил вървеше във въздуха, като че обикаляше някакво невидимо кълбо, докато накрая застана в правилното положение.

— Реших — обяви тя, — че съм щастлива, че удържа на обещанието, което даде на Газ, въпреки че той е отвратителен човек.

На Каладин му трябваше известно време да разбере за какво му говори.

— Сферите ли?

Тя кимна.

— Помислих, че може да се отметнеш, но съм щастлива, че не го направи.

— Отлично. Е, благодаря, че ми каза.

— Каладин — рече тя кисело и сви юмруци. — Това е важно.

— Аз… — той млъкна, после облегна глава на стената. — Сил, едва смогвам да дишам, за мислене да не говорим. Моля те. Просто ми кажи какво те тревожи.

— Знам какво е лъжа — отговори тя и седна на коляното му. — Преди няколко седмици дори не разбирах какво е лъжа. Но днес съм щастлива, че ти не излъга. Не разбираш ли?

— Не.

— Променям се. — Тя потръпна; действието трябва да беше умишлено, защото цялата й фигура се замъгли за миг. — Знам неща, които не знаех само преди няколко дни. Толкова е странно.

— Хмм, предполагам, че това е добре. Имам предвид, колкото повече разбираш, толкова по-хубаво. Нали така?

Тя сведе поглед.

— Когато те открих при пропастта след вчерашната буря — прошепна тя, — ти щеше да се самоубиеш, нали?

Каладин не отговори. Вчера. Това беше преди цяла вечност.

— Дадох ти едно листо — продължи Сил. — Отровно. Можеше да убиеш себе си или някой друг. Като че ли тъкмо за това планираше да го използваш по-рано, по време на пътуването с фургоните. — Вдигна поглед към очите му и гласецът й прозвуча уплашено. — Днес знам какво е смърт. Защо знам какво е смърт, Каладин?

Каладин се смръщи.

— Винаги си била странна, като за духче. Още в самото начало.

— Съвсем в началото ли?

Той се замисли. Не, първите няколко пъти, когато дойде, тя се държа като всички други вятърни духчета. Правеше си шеги с него, залепваше обувката му за пода, после се криеше. Дори когато остана с него в месеците на робството, пак действаше предимно като вятърно духче. Бързо губеше интерес, щураше се наоколо.

— Вчера не знаех какво е смърт — каза Сил. — Днес знам. Преди няколко месеца не знаех, че се държа странно за духче, но започнах да разбирам, че е така. Изобщо, откъде знам как се предполага, че се държи едно духче? — Тя се присви и сякаш се смали. — Какво става с мен? Какво съм аз?

— Не знам. Има ли значение?

— Не трябва ли да има?

— И аз не знам какво съм. Мостови? Лекар? Войник? Роб? Това са само названия. Отвътре съм си аз. Много по-различен, отколкото бях преди година, но не мога да се занимавам с това, и просто продължавам с надеждата краката ми да ме отведат където е нужно.

— Не си ли ядосан, задето ти донесох онова листо?

— Сил, ако не ме беше прекъснала, щях да прекрача в пропастта. Тъкмо от листото имах нужда. Някак това беше правилното нещо.

Тя се усмихна и загледа как Каладин се разтяга. Щом свърши, стана и отново излезе на улицата, почти възстановен от изтощението. Сил профуча във въздуха и кацна на рамото му с опрени зад гръбчето й ръце и спуснати напред крака, като момиче на ръба на скала.

— Щастлива съм, че не се ядоса. Обаче мисля, че ти си причината за това, което става с мен. Преди да те срещна, никак не ми се налагаше да мисля за смъртта или за лъжите.

— Такъв съм си — отвърна Каладин сухо. — Нося смърт и лъжи, където и да ида. Аз и Нощната пазителка.

Сил посърна.

— Това беше… — продума той.

— Да, това беше сарказъм. — Тя наклони глава. — Знам какво е сарказъм. — После палаво се усмихна. — Знам какво е сарказъм!

Отче на Бурята, рече си Каладин, взрян в блесналите й очички. И това ако не е знамение.

— Я чакай малко. Никога преди ли не ти се е случвало такова нещо?

— Не знам. Не мога да си спомня нищо от преди повече от година, от времето, когато те видях за пръв път.

— Наистина?

— Не е чудно — отговори Сил и вдигна прозрачните си рамене. — Повечето духчета нямат трайни спомени. — Тя се поколеба. — Не знам защо това ми е известно.

— Хмм, може това да е нормално. Може да си преминала през същия цикъл преди и просто да си го забравила.

— Това не е много успокояващо. Не ми харесва идеята за забравянето.

— Нима смъртта и лъжите не те безпокоят?

— Безпокоят ме. Обаче ако трябва да загубя тези спомени… — Тя се загледа във въздуха. Каладин проследи погледа й и забеляза как двойка вятърни духчета се стрелкат с порива на вятъра, безгрижни и свободни.

— Боиш се да продължиш, но и се страхуваш да станеш пак каквато беше.

Сил кимна.

— Знам как се чувстваш — продължи Каладин. — Хайде. Трябва да се нахраня и искам да взема някои неща след обяда.

15 Двойникът

Четири часа след нападението на чудовището от пропастта, Адолин надзираваше разчистването. По време на борбата създанието беше разрушило моста към военните лагери. За щастие, от другата страна бяха останали войници, които отидоха да доведат отряд с подвижен мост.

Адолин крачеше сред войниците и събираше доклади, докато късното следобедно слънце пъплеше към хоризонта. Въздухът дъхаше на мухъл и плесен. Миризмата от кръвта на пропастното чудовище. Самият звяр с отворен гръден кош още беше на мястото, където падна повален. Няколко войници вземаха черупката му, заобиколени от кремлингите, които бяха наизлезли да пируват с трупа. Отляво на Адолин в дълги редици бяха налягали мъже, подпъхнали ризи или плащове като възглавници. Военните лекари от армията на Далинар ги преглеждаха. Адолин благославяше баща си, който винаги водеше лекарите, дори и на такава рутинна експедиция.

Адолин продължи по пътя си, все още с Меч в ръка. Войниците биха могли да се доберат до лагерите по друг път — от другата страна още стоеше мост, водещ по-навътре в Пустите равнини. Биха могли да се придвижат на изток и после да се върнат по обиколен маршрут. Далинар обаче изиска — за голямо удивление на Садеас — да почакат идването на подвижния мост и през това време да се погрижат за ранените и да починат.

Адолин хвърли поглед към павилиона, откъдето се носеше звънлив смях. Ярко светеха няколко едри рубина, сложени на пръти със златни зъбци. Това бяха фабриали, които излъчваха топлина без огън. Той не разбираше как работят фабриалите — знаеше, че по-зрелищните от тях изискват голям скъпоценен камък.

За пореден път останалите светлооки са радваха на почивка, докато той работеше. Този път нямаше нищо против. Щеше да му е трудно да се забавлява след подобно бедствие. А случилото се беше бедствие. Към Адолин приближи младши светлоок офицер с окончателния списък на жертвите. Съпругата на офицера прочете списъка, после двамата го оставиха на Адолин и се оттеглиха.

Имаше близо петдесет убити и два пъти повече ранени. Адолин познаваше много от тях. Когато кралят получи първоначалната оценка на жертвите, той пренебрегна убитите и изтъкна, че тяхната доблест ще се възнагради с място в армията на Вестителите в отвъдния живот. Явно за удобство беше забравил, че ако не беше намесата на Далинар, той самият щеше да е сред жертвите.

Адолин потърси баща си с поглед; Далинар стоеше на ръба на платото и отново гледаше на изток. Какво ли търсеше там? Не за пръв път Адолин беше свидетел на необикновените действия на баща си, но последните бяха особено драматични. Застанал под грамадното чудовище от пропастта, удържащ го да не погуби племенника му, Бронята засия. Този образ се запечата в паметта на Адолин.

Сега останалите светлооки пристъпваха по-леко около Далинар, а за последните няколко часа Адолин не беше чул нито едно споменаване на неговата слабост — дори и от хората на Садеас. Боеше се, че това няма да продължи дълго. Далинар беше герой, ала рядко. В следващите седмици хората отново щяха да приказват колко рядко излиза да щурмува някое плато, как е изгубил живец.

Адолин откри, че жадува за още такива действия на Далинар. Днес, когато скочи да брани Елокар, Далинар беше като в историите за неговата младост. Адолин искаше този мъж да се върне. Кралството имаше нужда от него.

Адолин въздъхна и се обърна. Трябваше да представи на краля окончателния доклад за жертвите. Сигурно щяха да го подиграват за това. Ала докато чакаше да представи сведенията, може би щеше да успее да подслуша Садеас. Адолин все още усещаше, че пропуска нещо относно този човек. Нещо, което баща му виждаше, но той — не.

И така, Адолин се стегна да посрещне подигравките и тръгна към павилиона.

Далинар гледаше на изток, сключил ръце зад гърба си. Някъде там, в центъра на Пустите равнини, беше базовият лагер на паршендите.

Кралството Алеткар воюваше вече близо шест години. Войната представляваше една продължителна обсада. Обсадната стратегия беше предложена от Далинар — ударът срещу базата на паршендите би изисквал лагеруване в Пустите равнини, оцеляване по време на бурите, доверяване на многобройни крехки мостове. Едно загубено сражение и алетите биха се оказали в капан, обкръжени, без никакъв път за отстъпление към укрепена позиция.

Ала Пустите равнини можеха да се окажат клопка и за самите паршенди. Източните и южните краища на равнините бяха непроходими — платата там бяха толкова ерозирали, че приличаха повече на шпилове, а паршендите не можеха да прескачат от едно на друго. Около Пустите равнини се издигаха планини. Между тях дебнеха на глутници пропастните чудовища, огромни и опасни.

Алетската армия щеше да затвори паршендите от запад и север, да разположи за всеки случай съгледвачи на изток и на юг и така те нямаше къде да бягат. Далинар твърдеше, че припасите на паршендите ще привършат. В резултат — те или щяха да станат уязвими в опита си да се спасят от Пустите равнини, или да се принудят да нападнат алетите в техните укрепени военни лагери.

Планът беше отличен. С изключение на това, че Далинар не беше предвидил скъпоценните ядра.

Той загърби пропастта и тръгна през платото. Нямаше търпение да види своите войници, но трябваше да покаже, че се доверява на Адолин. Младият мъж беше натоварен с командването и щеше да се справи добре. Всъщност, очевидно вече носеше на Елокар окончателните доклади.

Далинар с усмивка наблюдаваше сина си. Адолин беше по-нисък от него и косата му беше руса с черни кичури. Русото беше по наследство от майката или поне така казваха на Далинар. Той самият не помнеше нищо за нея. Беше заличена от паметта му. След нея в спомените му имаше странни празноти и неясноти. Понякога беше в състояние да си припомни определени сцени, в които всички бяха съвършено ясни, но не и тя. Не можеше да си спомни дори и името й. Когато другите го произнасяха, то се изплъзваше от ума му като бучка масло по нагорещен нож.

Остави Адолин да поднесе доклада и отиде при трупа на чудовището. Лежеше проснато на една страна, с изгорени очи и отворена паст. Нямаше език, само особени зъби, който бяха в странна и сложна система от челюсти. Няколко плоски зъба за трошене на черупки, по-дребни мандибули за откъсване на плът или за прокарването й по-надълбоко в гърлото. Край него се бяха отворили скални пъпки и простираха ластарите си да пият от кръвта на звяра. Съществуваше връзка между човека и преследвания от него звяр. Далинар изпитваше странна меланхолия след убийството на такова могъщо същество като пропастното чудовище.

Повечето от скъпоценните ядра се събираха по доста по-различен начин от днешното. По някое време в причудливия си жизнен цикъл пропастните чудовища се устремяваха към западната част на Равнините, където платата бяха по-широки. Покатерваха се на платото, правеха каменна какавида и чакаха да дойде буря.

В това време те бяха уязвими. Човек трябваше просто да иде на платото, да пробие какавидата с чукове или Меч и да изреже и извади скъпоценното ядро. Лесна работа, която носеше цяло състояние. А зверовете излизаха често, понякога по няколко пъти седмично, докато не застудееше прекалено.

Далинар загледа грамадното туловище. Дребни, почти невидими духчета излитаха от трупа на звяра и изчезваха във въздуха. Приличаха на ивиците дим от фитила на току-що загасена свещ. Никой не знаеше какви са; можеха да се наблюдават само около тялото на убито наскоро пропастно чудовище.

Поклати глава. Скъпоценните ядра промениха всичко в тази война. Паршендите също имаха нужда от тях — при това толкова голяма, че да се отдалечат прекалено от базата си. Съперничеството с паршендите за скъпоценните ядра имаше смисъл, защото за разлика от алетите, те не можеха да попълват числеността на войските си от дома. Следователно борбата за скъпоценните ядра беше едновременно изгоден и тактически разумен начин за продължаване на обсадата.

По здрачаване Далинар можа да забележи блещукащите из платата светлини. Кули, откъдето наблюдателите следяха за чудовища, които излизат да правят какавиди. Наблюдението продължаваше и през нощта, макар че зверовете рядко излизаха по тъмно. Съгледвачите се прехвърляха през пропастите с пръти за скачане и така се придвижваха много леко, без да им трябват мостове. Щом забележеха чудовище, те свиреха за предупреждение и надпреварата започваше — алети срещу паршенди. Да овладеят платото и да го удържат до изваждането на скъпоценното ядро; да нападнат противника, ако той пръв се е добрал на мястото.

Всеки от върховните принцове искаше скъпоценните ядра. Заплащането и прехраната на хилядите войници не беше евтино, а едно ядро покриваше разходите на принца за месеци напред. Освен това, колкото по-едър беше даден скъпоценен камък, толкова по-малка беше вероятността да се натроши при работата на Превръщателя. Грамадните камъни имаха едва ли не безгранични възможности. И така, върховните принцове се състезаваха. Първият, който стигнеше до какавидата, трябваше да се сражава с паршендите.

Можеха и да се редуват, но това не беше присъщо на алетите. Те вярваха в съперничеството. Воринизмът учеше, че най-добрите войници ще имат свещената привилегия след смъртта да се присъединят към Вестителите и да се сражават за отвоюването на Селенията на Покоя от Пустоносните. Върховните принцове бяха съюзници, ала същевременно и съперници. Да отстъпиш скъпоценното ядро другиму… е, беше някак неправилно. По-добре да има съперничество. Така онова, което започна като война, се превърна в спорт. Смъртоносен спорт, ала нима това не беше най-добрата му разновидност?

Далинар се отдалечи от падналото чудовище. Разбираше всяка стъпка от развитието на събитията през последните шест години. Даже беше ускорил някои от тях. Само че сега беше разтревожен. Армията напредваше в намаляването на числеността на паршендите, ала първоначалната цел — отмъщение за убийството на Гавилар — беше почти забравена. Алетите безделничеха, играеха и мързелуваха.

Макар да бяха убили множество паршенди — близо една четвърт от изчисления им първоначален брой — войната просто продължаваше прекалено отдавна. Обсадата се точеше вече шест години и спокойно можеше да продължи още толкова. Това го безпокоеше. Очевидно паршендите бяха очаквали да ги обсадят тук. Напълнили бяха складове с провизии и се намираха в готовност да вдигнат цялото си население в Пустите равнини, където да ползват забравените от Вестителите пропасти и плата като стотици ровове и укрепления.

Елокар проводи пратеници в желанието си да узнае защо паршендите бяха убили баща му. Те така и не казаха. Поеха отговорност за убийството, но не дадоха обяснение. Напоследък сякаш Далинар беше единственият човек, който все още си задаваше този въпрос.

Далинар се обърна; адютантите на Елокар се бяха оттеглили в павилиона и се подкрепяха с вино и закуски. Голямата тента с отворени страни беше боядисана във виолетово и жълто и ветрецът гънеше платното. Вероятността тази вечер да се разрази нова буря беше съвсем малка, казваха гадателите. Дано Всемогъщият даде армията да се върне в лагерите, ако все пак това се случеше.

Бури. Видения.

Обедини ги…

Наистина ли вярваше на виденията си? Наистина ли мислеше, че самият Всемогъщ му говори? На него — Далинар Колин, Тоягата, страховитият пълководец?

Обедини ги.

Садеас излезе от павилиона в тъмнината. Беше свалил шлема и гъстата му черна коса се къдреше и падаше по раменете му. В Броня беше внушителен; със сигурност така изглеждаше много по-добре, отколкото в някой от нелепите дантелени и копринени костюми, така модерни напоследък.

Садеас улови погледа на Далинар и леко му кимна. Аз изпълних задачата си, казваше този жест. Садеас се поразтъпка и се върна в павилиона.

Така. Садеас помнеше причината да поканят Вама на лова. Далинар трябваше да го намери. Тръгна към павилиона. Адолин и Ренарин гледаха да застанат близо до краля. Дали младежът вече беше предал доклада? Вероятно Адолин за пореден път опитваше да подслушва разговора между Садеас и Елокар. Щеше да се наложи Далинар да направи нещо по въпроса; съперничеството между момчето и Садеас може и да беше разбираемо, но беше безплодно.

Садеас бъбреше с краля. Далинар се накани да отиде при Вама, който беше в дъното на павилиона, но кралят го спря.

— Далинар — рече кралят. — Ела. Садеас ми казва, че само през последните няколко седмици е спечелил три скъпоценни ядра.

— Така е — отвърна Далинар и приближи.

— Ти колко спечели?

— С днешното ли?

— Не. Преди него.

— Нито едно, Ваше Величество — призна Далинар.

— Това е заради мостовете на Садеас. По-ефикасни са от твоите — каза Елокар.

— Може и да не съм спечелил нищо през последните няколко седмици — сковано отвърна Далинар, — но моята армия е завоювала своя дял в по-раншните схватки.

А що се отнася до мен, скъпоценните ядра могат спокойно да вървят в Преизподнята.

— Може би, но какво правиш ти напоследък?

— Зает съм с други важни работи.

Садеас вдигна вежда.

— По-важни от войната? По-важни от отмъщението? Възможно ли е това? Или просто си намираш оправдание?

Далинар изгледа остро другия върховен принц. Садеас само сви рамене. Бяха съюзници, но не бяха приятели. Вече не.

— Трябва да преминеш към мостове като на Садеас — рече Елокар.

— Ваше Величество — отвърна Далинар, — мостовете на Садеас погубват много хора.

— Обаче са бързи — бързо каза Садеас. — Глупаво е да разчиташ на мостове с колела, Далинар. Придвижването им по този терен е бавно и тежко.

— Кодексът учи, че генералът не може да иска от войника нищо, което сам не би направил. Кажи ми, Садеас. Ти би ли тичал начело на един от твоите мостове?

— Не бих ял и каша — сухо отговори той, — не бих копал и окопи.

— Но можеш да го правиш, ако се налага — добави Далинар. — Мостовете са нещо друго. Отче на Бурята! Та ти дори не разрешаваш на хората да носят брони или щитове! Ще влезеш ли в сражение без твоята Броня?

— Мостовите имат много важна функция — тросна се Садеас. — Те отклоняват паршендите от това да обстрелват моите войници. В началото опитах да им дам щитове. И знаеш ли какво? Паршендите не им обръщаха внимание и отправяха залповете си по моите войници и коне. Установих, че като удвоя броя на мостовете за един пробег и после ги направя изключително леки — без брони и щитове, които да забавят хората — те заработват далеч по-добре.

Виждаш ли, Далинар? Паршендите са прекалено изкушени от уязвимите мостови, та да стрелят по останалите! Да, губим по няколко отряда при всяко нападение, но броят им рядко е такъв, че да ни възпрепятства. Паршендите просто стрелят по тях — предполагам, по някаква причина смятат, че изтребването на мостовите ни вреди. Все едно един невъоръжен носач на мост има същата стойност за армията като рицар с Вълшебна броня. — При тази мисъл Садеас удивено поклати глава.

Далинар помръкна. Братко, пишеше Гавилар. Трябва да намериш най-важните думи, които човек може да каже… Цитат от древния текст Пътят на кралете. Писанието беше в разрез с внушенията на Садеас.

— Все едно — продължи Садеас. — Ти със сигурност не можеш да оспориш ефикасността на моя метод.

Далинар отговори:

— Понякога наградата не заслужава цената, която плащаме за нея. Средствата, чрез които постигаме победа, са също толкова важни, колкото и самата победа.

Садеас го изгледа невярващо. Дори и Адолин и Ренарин, които се бяха приближили, изглеждаха изумени от това твърдение. Това беше доста неалетски начин на мислене.

С виденията и думите от онази книга, които напоследък се въртяха в ума му, Далинар не се чувстваше кой знае колко алетски.

— Наградата заслужава всяка цена, Сиятелни господарю Далинар — заяви Садеас. — Победата в състезанието заслужава всички усилия, всички жертви.

— Това е война — отговори Далинар. — Не е състезание.

— Всичко е състезание — рече Садеас и махна с ръка. — Всички отношения между хората са състезание, в което едни побеждават, други се провалят. И някои се провалят твърде зрелищно.

— Баща ми е един от най-именитите воини в Алеткар! — остро се намеси Адолин. Кралят попривдигна вежда, но не се включи в разговора. — Видяхте какво направи той по-рано днес, Садеас, докато Вие се криехте зад павилиона с Вашия лък. Баща ми задържа звяра. Вие сте страх…

— Адолин! — рече Далинар. Нещата отиваха твърде далече. — Въздържай се.

Адолин стисна зъби и притисна ръка в тялото си, сякаш нямаше търпение да призове своя Вълшебен меч. Ренарин пристъпи напред и внимателно положи ръка на рамото на брат си. Адолин неохотно отстъпи.

Садеас се обърна към Далинар със самодоволна усмивка:

— Единият син едва смогва да се удържи, а другият за нищо не става. Това ли е твоето наследство, стари приятелю?

— Каквото и да мислиш ти, Садеас, аз се гордея и с двамата.

— Мога да разбера лудата глава — отговори Садеас. — Едно време и ти беше буен, също като него. Но другият? Видя как изтича днес на полето. Даже забрави да извади меча или лъка! Той е негоден!

Ренарин се изчерви и заби поглед в земята. Адолин рязко вдигна глава. Светкавично протегна ръка настрани и пристъпи напред към Садеас.

— Адолин! — каза Далинар. — Аз ще се оправя с това!

Адолин погледна баща си, сините му очи пламтяха от гняв, ала не призова Меча си.

Далинар насочи вниманието си към Садеас и заговори много тихо и много твърдо.

— Садеас. Със сигурност не те чух току-що открито — пред краля — да наричаш моя син негоден. Със сигурност ти не би казал такова нещо, понеже подобна обида изисква аз да призова Меча си и да поискам кръвта ти. Нарушава Договора за Отмъщение. Кара двамата най-големи съюзници на краля да се убият един друг. Със сигурност не може да си толкова глупав. Със сигурност не съм чул добре.

Всичко замря. Садеас се поколеба. Не отстъпи; посрещна погледа на Далинар. Но се поколеба.

— Вероятно — подхвана бавно той, — не си чул правилно. Не бих обидил сина ти. Това няма да е… разумно от моя страна.

Двамата се гледаха, разбраха се и Далинар кимна. Садеас също — отсечено кимване. Нямаше да оставят взаимната им омраза да застраши краля. Острите думи бяха едно нещо, а предизвикващите дуел обиди — съвсем друго. Не можеха да поемат подобен риск.

— Добре — продума Елокар. Позволяваше на своите върховни принцове да се състезават и да спорят за положение и влияние. Вярваше, че това ги прави по-силни и малцина го опровергаваха; това беше установен метод за управление. Далинар все по-малко се съгласяваше с него.

Обедини ги…

— Предполагам, че можем да приключим с това — каза Елокар.

Застаналият до него Адолин изглеждаше разочарован — като че ли наистина се надяваше баща му да призове Меча си и да се изправи срещу Садеас. Самият Далинар усещаше как кръвта му ври, Вълнението го изкушаваше, ала той го потисна. Не. Не тук. Не сега. Не и докато Елокар се нуждаеше от тях.

— Вероятно можем да свършим, Ваше Величество — каза Садеас. — Обаче се съмнявам, че точно този спор между мен и Далинар някога ще приключи. Поне докато не се научи отново да действа както трябва да действат мъжете.

— Казах, че това е напълно достатъчно, Садеас — отговори Елокар.

— Напълно достатъчно ли казахте? — додаде един нов глас. — Вярвам, че и една дума от Садеас е „напълно достатъчно“ за всеки. — Шутът си проправи път сред адютантите, с чаша вино в ръка и с препасана сребърна сабя.

— Шуте! — възкликна Елокар. — Кога пристигна тук?

— Настигнах хората Ви точно преди битката, Ваше Величество — отвърна шутът с поклон. — Щях да разговарям с Вас, ала чудовището ме изпревари. Чувам, че разговорът с него е бил твърде освежаващ.

— Значи си пристигнал преди часове! Какво си правил? Как съм могъл да пропусна да те срещна тук?

— Имах… да се погрижа за някои неща. Но не се удържах далеч от лова. Не бих искал да Ви липсва моят разум.

— Засега се справям добре.

— И все пак бяхте неразумен.

Далинар изучаваше облечения в черно мъж. Какво можеше да каже за шута? Наистина беше умен. И все пак си позволяваше прекалено голяма свобода в мислите, както показа по-рано с Ренарин. Около този шут имаше нещо особено и Далинар не можеше да го разбере напълно.

— Сиятелни Садеас — подхвана шутът и сръбна от виното. — Ужасно съжалявам да Ви видя тук.

— Аз пък мислех — сухо отвърна Садеас, — че би се радвал да ме видиш. Като че ли винаги толкова много те забавлявам.

— За нещастие, това е вярно — рече шутът.

— За нещастие ли?

— Да. Разбирате ли, Садеас, с Вас нещата са прекалено лесни. Някое неграмотно полуумно ратайче с махмурлук може да Ви вземе на подбив. Не ми е оставена необходимостта да се старая, понеже самата Ви същност е подигравка с моите подигравки. И така се оказва, че с чистата си глупост Вие ме карате да изглеждам бездарен.

— Елокар — каза Садеас, — наистина ли трябва да търпим тази… твар?

— Харесвам го — отговори с усмивка Елокар. — Разсмива ме.

— За сметка на онези, които са Ви верни.

— Сметка? — намеси се шутът. — Садеас, не вярвам някога да сте ми платили и една сфера. Но не, не, моля, не предлагайте. Не мога да приема парите Ви, понеже знам на колко много други трябва да плащате, за да правят каквото искате.

Садеас се изчерви, но остана спокоен.

— Креватна шега? Това ли е най-доброто ти постижение, шуте?

Шутът сви рамене.

— Изтъквам истините, когато ги видя, Сиятелни Садеас. Всеки човек има свое място. Моето е да предлагам обиди безплатно, а Вашето — да приемате обслужване срещу заплащане.

Садеас застина. После лицето му стана червено.

— Ти си глупак.

— Горко на хората, ако шутът е глупак. Ще Ви предложа нещо, Садеас. Ако можете да говорите, без да кажете нещо нелепо, ще ви оставя на мира до края на седмицата.

— Добре, мисля, че не ще да е толкова трудно.

— Обаче се провалихте — с въздишка отвърна шутът. — Понеже казахте „мисля“, а аз не мога да си представя нещо по-нелепо от идеята Вие да мислите. Ами Вие, млади ми принце Ренарин? Баща Ви иска да Ви оставя на мира. Можете ли да кажете нещо нелепо?

Погледите се насочиха към Ренарин, който стоеше точно зад брат си. Ренарин помълча с широко отворени бдителни очи. Далинар се напрегна.

— Нещо нелепо — бавно рече Ренарин.

Шутът се разсмя.

— Добре, смятам, че съм доволен от това. Много умно. Ако Сиятелният господар Садеас загуби власт над себе си и най-сетне ме убие, вероятно сте способен да заемете мястото ми като кралски шут. Явно сте достатъчно умен.

Ренарин се поопери, което още повече развали настроението на Садеас. Далинар хвърли поглед на върховния принц; ръката на Садеас вече беше върху меча. Не Вълшебен меч — Садеас нямаше. Ала носеше типичния за светлооките меч. Много смъртоносен. Далинар се беше сражавал неведнъж заедно със Садеас — той бе истински майстор на меча.

Шутът пристъпи напред и тихо попита:

— Какво ще кажете, Садеас? Ще направите ли на кралството Алеткар услугата да го отървете от мен и от себе си?

Да се убие кралският шут беше законно. Ала стореше ли го, Садеас щеше да се лиши от титлата и земите си. Повечето хора намираха за съвсем жалка работа това да не се прави открито. Разбира се, да убиеш шута, без никой да разбере, беше съвсем различно.

Садеас бавно сне ръка от ефеса на меча, кимна отсечено на краля и се отдалечи.

— Шуте — рече Елокар, — Садеас има моята благосклонност. Не е нужно да го мъчиш толкова.

— Не съм съгласен — отговори шутът. — Кралската благосклонност може да е мъчение за мнозина, но не и за Садеас.

Кралят въздъхна и се обърна към Далинар.

— Трябва да ида да го предразположа. Но се канех да те питам — провери ли онова, за което те помолих по-рано?

Далинар поклати глава.

— Зает бях с потребностите на армията. Но ще се заема сега, Ваше Величество.

Кралят кимна и се спусна подир Садеас.

— Какво беше това, татко? — попита Адолин. — Говореше за хората, които според него го шпионират?

— Не. Ново е. Скоро ще ти покажа.

Далинар се загледа в шута. Мъжът в черно пукаше кокалчетата на пръстите си един по един и умислено гледаше след Садеас. Забеляза, че Далинар го гледа, смигна му и си тръгна.

— Харесвам го — повтори Адолин.

— С малко убеждаване ще се съглася — отговори баща му, потърка брадичка и продължи. — Ренарин, върви събери сведения за ранените. Адолин, ела с мен. Трябва да направим проверката, за която кралят ни помоли.

И двамата младежи изглеждаха объркани, но направиха каквото им каза. Далинар се отправи през платото към трупа на пропастното чудовище.

Нека видим какво са ни донесли този път тревогите ти, племеннико, помисли той.

Адолин въртеше в ръце дългия кожен ремък. Почти цяла педя широка и един пръст дебела, ивицата завършваше с оръфано, скъсано място. Това беше подпръгът на кралското седло, ремъкът, който минава под корема на коня. Беше се скъсал по време на борбата и седлото — и ездачът — бяха излетели от гърба на коня.

— Какво мислиш? — попита Далинар.

— Не знам — отговори Адолин. — Не изглежда особено износен, обаче предполагам, че е, иначе нямаше да се скъса, нали така?

Далинар отново взе ремъка и се замисли. Войниците още не се бяха върнали с отряда с подвижния мост, макар небето вече да притъмняваше.

— Татко — обади се Адолин. — Защо Елокар иска да проверим това? Очаква ли да накажем конярите, задето не са се погрижили както трябва за седлото му? Да не би… — Той млъкна и внезапно разбра колебливостта на баща си. — Кралят мисли, че ремъкът е срязан, нали?

Далинар кимна. Завъртя ремъка между облечените си в ръкавици пръсти. За Адолин беше видно, че разсъждава по това. Подпръгът може да се износи дотолкова, че да се скъса, особено под тежестта на човек във Вълшебна броня. Този ремък беше скъсан на мястото, където се закопчава за седлото, така че конярите спокойно биха го пропуснали. Това беше най-разумното обяснение. Но погледнато през малко по-неразумни очи, можеше да излезе, че се е случило нещо нечестиво.

— Татко, той става все по-параноичен.

Далинар не отговори.

— Привиждат му се убийци във всяка сянка — продължи Адолин. — Ремъците се късат. Това не значи, че някой опитва да го погуби.

— Ако кралят се тревожи — рече Далинар, — ние трябва да проверим. Скъсаното е по-гладко от едната страна, като че ли е срязано, за да се скъса при натоварване.

Адолин се намръщи.

— Може би. — Не беше забелязал. — Обаче помисли, татко. Защо някой ще реже подпръга? Падането от коня не би наранило Броненосец. Ако това е опит за убийство, то е доста некадърен.

— Ако е опит за убийство, дори и некадърен, значи има защо да се притесняваме. Стана по времето, когато ние отговаряхме за безопасността, и конят му беше под грижите на нашите коняри. Ще проверим това.

Адолин изпъшка. Изпусна част от гнева си.

— Другите вече шепнешком приказват, че сме станали телохранители и домашни любимци на краля. Какво ще кажат, ако узнаят, че преследваме всичките му параноични тревоги, колкото и да са неразумни?

— Никога не съм се интересувал от хорските приказки.

— Цялото ни време минава в бюрокрация, докато останалите печелят богатство и слава. Рядко предприемаме нападения по платата, понеже сме заети с това! Трябва да излезем, да воюваме, ако изобщо искаме да догоним Садеас!

Далинар го изгледа, свъси се още повече и Адолин премълча следващия си изблик.

— Виждам, че вече не разговаряме за скъсания подпръг — каза Далинар.

— Аз… съжалявам. Говорих прибързано.

— И така да е. Освен това, може би беше необходимо да чуя тези неща. Забелязах, че не ти се понрави особено как те удържах да не отвърнеш на Садеас преди малко.

— Знам, че и ти го мразиш, татко.

— Не знаеш толкова, колкото мислиш, че знаеш — отговори Далинар. — Скоро ще направим нещо по въпроса. Засега, кълна се… този ремък наистина изглежда срязан. Може би има нещо, което не забелязваме. Може случилото се да е част от нещо по-голямо, което не се е развило според очакванията.

Адолин се поколеба. Изглеждаше прекалено сложно, ала ако имаше на света хора, които обичат прекалено сложни заговори, то това бяха алетските светлооки.

— Смяташ ли, че може да е дело на някой от върховните принцове?

— Може би. Но се съмнявам, че някой от тях желае смъртта му. Докато Елокар е на престола, принцовете воюват по свой начин и пълнят кесиите си. Той не изисква много от тях. Приятно им е да имат него за крал.

— Хората могат да жадуват за трона само от желание да се откроят.

— Вярно е. Когато се върнем, провери дали някой напоследък не се е хвалил повечко. Виж дали Роион още се сърди заради обидата на шута на празненството миналата седмица и накарай Талата да прегледа договорите, които върховният принц Бетаб предложи на краля за използването на неговите чули. При предишните договори той опита да прокара изрази, които биха облагодетелствали претенциите му, дойде ли ред да се наследи престолът. Откак леля ти Навани си тръгна, Бетаб се одързости.

Адолин кимна.

— Гледай да проследиш тази история с подпръга — продължи Далинар. — Дай на някой кожар да го види и да ти каже какво мисли за скъсването. Питай конярите дали са забелязали нещо и дали някому изневиделица не са попаднали повече пари напоследък. — Позамълча и додаде — И удвои охраната на краля.

Адолин се обърна и хвърли поглед по посока на павилиона. Садеас тъкмо излизаше. Адолин присви очи.

— Мислиш ли…

— Не — прекъсна го Далинар.

— Садеас е змиорка.

— Синко, трябва да престанеш да се вторачваш само в Садеас. Той харесва Елокар, което не може да се каже за повечето от другите. Той е един от малцината, на които бих поверил безопасността на краля.

— Мога да ти кажа, татко, че аз не бих постъпил така.

Далинар замълча за миг.

— Ела с мен. — Подаде на Адолин конския подпръг и тръгна през платото към павилиона. — Искам да ти покажа нещо за Садеас.

Адолин се примири и го последва. Подминаха осветения павилион. Вътре тъмнооки мъже сервираха храни и напитки, а жени седяха и записваха съобщения или описания на битката. Светлооките многословно и приповдигнато хвалеха храбростта на краля. Бяха облечени в тъмни, мъжествени тонове — кафяво, морско синьо, тъмно зелено и тъмно оранжево.

Далинар се приближи до върховния принц Вама, който стоеше извън павилиона с група от собствените си светлооки адютанти. Носеше модна дълга кафява дреха с процепи, през които се провиждаше светложълтата копринена подплата. Ненатрапчива мода, за разлика от крещящия маниер да се носят копринени горни дрехи. Адолин си каза, че това изглежда добре.

Самият Вама беше кръглолик оплешивяващ човек. Малкото му останала коса беше къса и стърчеше право нагоре. Очите му бяха светлозелени. Имаше привичката да си криви очите, което и направи при приближаването на Далинар и Адолин.

За какво е всичко това?, чудеше се Адолин.

— Сиятелни господарю — обърна се Далинар към Вама. — Дойдох да се уверя, че се полагат грижи за Вашето удобство.

— Моето удобство щеше да е най-голямо, ако можехме вече да се връщаме. — Вама хвърли поглед на залязващото слънце, сякаш го обвиняваше в някаква постъпка. Обикновено не беше в такова лошо настроение.

— Сигурен съм, че хората ми се придвижват възможно най-бързо — каза Далинар.

— Нямаше да закъснеем толкова много, ако Вие не ни бяхте забавили така на идване.

— Обичам да съм внимателен — отговори Далинар. — А като говорим за внимание, има нещо, което планирах да обсъдим. Може ли двамата със сина ми да поговорим с Вас насаме за малко?

Вама се начумери, но позволи на Далинар да го отведе встрани от адютантите му. Адолин ги последва с нарастващо недоумение.

— Звярът беше огромен — каза Далинар и кимна по посока на падналото чудовище. — Най-големият, който съм виждал.

— Предполагам.

— Чувам, че сте имали успехи при последните нападения на платата и лично сте убили няколко обвити в какавиди чудовища. Заслужавате поздравления.

Вама сви рамене.

— Скъпоценните ядра, които спечелихме, бяха малки. Нищо общо с това, което Елокар взе днес.

— По-добре малки, отколкото никакви — любезно отбеляза Далинар. — Доколкото разбирам, планирате да укрепите стените на Вашия лагер?

— Хмм? Да. Попълване на няколко дупки, подобряване на фортификацията.

— Със сигурност ще кажа на Негово Величество, че ще желаете да купите допълнителен достъп до Превръщателите.

Вама намръщено се обърна към него.

— Превръщатели?

— За дървен материал — равнодушно поясни Далинар. — Нали не смятате да попълвате дупките, без да ползвате скеле? Цяло щастие е, че разполагаме с Превръщатели, които да ни снабдяват с неща като дървесина, тук, в тези далечни равнини. Не сте ли съгласен?

— Е, да — отвърна Вама и посърна още повече. Адолин гледаше ту него, ту баща си. Този разговор имаше някакъв подтекст. Далинар не говореше само за дървесината за стените — Превръщателите бяха средството, чрез което всички върховни принцове изхранваха армиите си.

— Кралят е особено щедър в предоставянето на достъп до Превръщателите — продължи Далинар. — Нали така?

— Схванах мисълта Ви, Далинар — сухо отговори Вама. — Няма нужда да продължавате с недодяланите намеци.

— Никога не съм се славел като изтънчен човек, Сиятелни. Само като ефективен.

Далинар се оттегли и махна на Адолин да го последва. Адолин тръгна и погледна през рамо към другия върховен принц.

— Оплаква се шумно от сумите, които Елокар взима за ползване на неговите Превръщатели — тихо обясни Далинар. Това беше основната форма на данък, налаган от краля на върховните принцове. Самият Елокар не се сражаваше и не печелеше скъпоценни ядра, освен по време на днешния лов. Кралят стоеше над личното участие във военните действия, както изискваше благоприличието.

— И…? — каза Адолин.

— И аз напомних на Вама колко е зависим от краля.

— Да речем, че това е важно. Какво общо има обаче със Садеас?

Далинар не отговори. Продължи да крачи през платото и спря на ръба на пропастта. Адолин застана до него и зачака. След няколко мига зад тях се разнесе потракване на Броня и Садеас застана до Далинар на ръба на пропастта. Адолин присви очи при вида му, а Садеас пошавна с вежди, но не каза нищо за присъствието на младежа.

— Далинар — рече Садеас и отправи поглед над Равнините.

— Садеас — гласът на Далинар беше овладян и рязък.

— Говори ли с Вама?

— Да. Той прозря какво правя.

— Прозрял е, разбира се — в тона на Садеас се долавяше намек за веселост. — Не бих очаквал друго.

— Каза ли му, че увеличаваш цената, която му вземаш за дървения материал?

Садеас владееше единствената голяма гора в района.

— Удвоявам я.

Адолин погледна през рамо. Вама ги наблюдаваше и изражението му беше буреносно — духчета на гнева извираха от земята около него като малки езерца бълбукаща кръв. Далинар и Садеас един до друг му пращаха много разбираемо послание. Затова… може би затова го поканиха на лова, осъзна Адолин. За да могат да го надхитрят.

— Ще проработи ли? — попита Далинар.

— Сигурен съм в това — отговори Садеас. — Вама е съвсем сговорчив човек, стига да го попритиснеш. Ще види, че е по-добре да ползва Превръщателите, вместо да харчи цяло състояние за снабдителна линия от Алеткар.

— Може би трябва да казваме на краля за тези неща — предложи Далинар и погледна към Елокар, който стоеше в павилиона, без да подозира какво става.

Садеас въздъхна.

— Опитвал съм; той няма нагласа за такъв род работа. Остави момчето на собствените му занимания, Далинар. Това са величавите идеали за справедливост, за размахване на меч, докато препуска срещу враговете на баща си.

— Напоследък изглежда по-слабо се вълнува от паршендите и повече се тревожи за убийци в нощта — каза Далинар. — Манията за преследване на това момче ме притеснява. Не знам откъде се взима.

Садеас се разсмя.

— Далинар, сериозно ли говориш?

— Винаги говоря сериозно.

— Знам, знам. Но със сигурност можеш да видиш от къде!

— От това как беше убит баща му?

— От това как чичо му се отнася към него! Хиляда гвардейци? Спиране на всяко едно плато, за да може войниците да „подсигурят“ следващото? Нали, Далинар?

— Обичам да съм внимателен.

— Други наричат това параноя.

— Кодексът…

— Кодексът е сборник идеалистични глупости — прекъсна го Садеас, — стъкмени от поетите, за да опишат как според тях би трябвало да стават нещата.

— Гавилар вярваше в него.

— И виж докъде го докара това.

— А ти къде беше, Садеас, когато той се бореше за живота си?

Садеас сви очи.

— Значи пак започваме с това? Като стари любовници, които се срещат неочаквано на някое пиршество?

Бащата на Адолин не отговори. За пореден път Адолин се изуми от отношенията между Далинар и Садеас. Острите им думи бяха искрени; човек трябваше само да погледне в очите им, за да разбере, че едва се понасят.

И въпреки това, ето ги тук — явно планират и изпълняват съвместна маневра срещу друг върховен принц.

— Аз ще защитавам момчето по моя начин — каза Садеас. — Ти го прави по твоя. Но не ми се оплаквай от параноята му, при положение, че ти настояваш да се спи в униформа — за всеки случай — ако на паршендите, противно на всякакъв здрав разум и опит, изведнъж им хрумне да нападнат военните лагери. Наистина „не знам откъде се взима“!

— Да си вървим, Адолин — рече Далинар и се обърна да си отиде. Адолин го последва.

— Далинар — подвикна Садеас.

Далинар неохотно се извъртя.

— Откри ли вече? — попита Садеас. — Защо той написа онова?

Далинар поклати глава.

— Не ще намериш отговора. Това е глупаво търсене, стари приятелю. То те разкъсва отвътре. Знам какво става с теб по време на буря. Умът ти се разплита заради целия този натиск, на който сам се подлагаш.

Далинар пак тръгна. Адолин забърза след него. За какво ли се отнасяше последната част на разговора. Защо „той“ написа? Мъжете не пишат. Адолин понечи да пита, но усещаше настроението на баща си. Сега не беше време да го дразни.

Отидоха до едно възвишение. Проправиха си път до върха му и оттам загледаха падналото пропастно чудовище. Хората на Далинар продължаваха да свалят месото и черупката му.

Баща и син стояха горе, умът на Адолин кипеше от въпроси, но не намираше начин да ги изговори.

Най-сетне Далинар продума.

— Казах ли ти какви бяха последните думи на Гавилар към мене?

— Не си. Винаги съм се питал за онази нощ.

— „Братко, тази вечер следвай Кодекса. Ветровете носят нещо странно.“ Това ми каза, последните му думи към мен, преди началото на пира по случай подписването на договора.

— Тогава не разбирах, че чичо Гавилар следва Кодекса.

— Той беше първият човек, който ми го показа. Приемаше го за реликва от древния Алеткар, от времето, когато кралството ни се е обединило за пръв път. Започна да го спазва малко преди смъртта си. — Далинар заговори по-неуверено. — Времената бяха особени, синко. Ние с Ясна не знаехме какво да мислим за промените у Гавилар. Тогава мислех Кодекса за глупост — дори и изискването офицерът да избягва силните напитки по време на война. Особено това изискване. — Гласът му се сниши още повече. — Лежах в несвяст на пода, когато Гавилар беше убит. Помня гласовете, които опитваха да ме събудят, но умът ми бе съвсем помътен от виното. Трябваше да съм при него.

Погледна Адолин.

— Не мога да живея в миналото. Безразсъдно е да се прави така. Обвинявам се за смъртта на Гавилар, но сега вече нищо не може да се направи за него.

Адолин кимна.

— Сине, продължавам да се надявам, че ако те накарам да следваш Кодекса достатъчно дълго време, ще разбереш — както аз разбрах — неговото значение. Дано не ти е необходим толкова драматичен пример като на мен. Независимо от това, длъжен си да разбереш. Говориш за Садеас, как си щял да го биеш, да си съперничиш с него. Знаеш ли за участието му в смъртта на брат ми?

— Той е бил двойникът — отвърна Адолин. Садеас, Гавилар и Далинар бяха добри приятели до смъртта на краля. Всички го знаеха. Нали тримата заедно бяха завладели Алеткар.

— Да — продължи Далинар. — Той е бил с краля и е чул войниците да викат, че идва Броненосец. Идеята с двойника е била план на Садеас — той облякъл една от дрехите на Гавилар и избягал вместо него. Това си е било чисто самоубийство — без Вълшебна броня да накараш един убиец-Броненосец да те преследва. От всички известни ми човешки постъпки, тази е най-смелата. Искрено съм убеден в това.

— Но се провали.

— Така е. И част от мен никога няма да прости на Садеас за този провал. Знам, че нямам разумно основание, ала той трябваше да е там с Гавилар. Точно както и аз трябваше да съм там. Ние двамата предадохме нашия крал и не можем да си простим взаимно. Но двамата все още сме единни за едно. В онзи ден ние се заклехме. Ще браним сина на Гавилар. На всяка цена и независимо от другите неща, които стоят помежду ни, ние ще защитаваме Елокар.

И затова аз съм тук, в Пустите равнини. Не заради славата или богатството. Не се вълнувам от тях, вече не. Дойдох заради моя брат, когото обичах, и заради моя племенник, когото обичам. А по някакъв начин това ни разделя със Садеас също толкова, колкото и ни обединява. Садеас мисли, че най-добрата защита за Елокар е избиването на паршендите. Той свирепо тласка самия себе си и хората си в сраженията. Вярвам, че донякъде е убеден, че аз нарушавам клетвата си, като не постъпвам по същия начин.

Ала не така можем да защитим Елокар. Той има нужда от стабилност на престола, от съюзници, които го подкрепят, а не от върховни принцове, които се карат. Изграждането на силен Алеткар ще е по-добра защита за него от изтребването на нашите врагове. Това беше делото на живота на Гавилар — обединяването на върховните принцове…

Той млъкна. Адолин чакаше още обяснения, но не получи.

— Садеас — продума Адолин накрая. — Аз съм… изненадан да чуя, че го наричаш храбър.

— Той е храбър. И хитър. Понякога допускам грешката да го подценявам заради неговото екстравагантно облекло и маниерничене. Но вътре в себе си той е добър човек, синко. Не ни е враг. Може понякога да се караме, аз и той. Обаче Садеас работи за защитата на Елокар, затова те моля да го уважаваш.

Как да отговори човек на това? Мразиш го, обаче ме молиш аз да не го мразя?

— Добре — отговори Адолин. — Ще се въздържам в негово присъствие. Но, татко, аз все още не му вярвам. Моля те. Поне обмисли възможността той да не е толкова всеотдаен като тебе, да те разиграва.

— Отлично. Ще помисля за това.

Адолин кимна. И това беше нещо.

— Ами това, което каза накрая? Нещо за писане?

Далинар се поколеба.

— Това е наша обща тайна. Освен мен и Садеас, само Ясна и Елокар знаят. Обмислях кога да ти кажа, понеже ти ще заемеш моето място, когато падна. Казах ти последните думи на брат ми към мен.

— Помолил те е да следваш Кодекса.

— Да. Но има и друго. Още думи от него за мен. Обаче тях той… написа.

— Гавилар е можел да пише?

— Когато Садеас намерил тялото на краля, открил и нещо, написано със собствената му кръв на парче от някаква дъска. То гласи „Братко, трябва да намериш най-важните думи, които човек може да каже.“ Садеас укрил фрагмента. После накарахме Ясна да ни го прочете. Ако е истина, че е можел да пише — а други възможности няма — значи е криел някаква срамна тайна. Както казах, към края на живота му неговите действия ставаха все по-странни.

— И какво означава това? Тези думи?

— Това е цитат — отговори Далинар. — От древна книга, наречена Пътят на кралете. Към свършека на живота си Гавилар обичаше да му я четат — често ми говореше за нея. Доскоро не знаех, че думите са оттам; Ясна ми го посочи. Вече няколко пъти ми я прочетоха цялата, но засега не намирам обяснение защо е написал това. — Замълча за малко. — Книгата е служела на Сияйните рицари като напътствие, като книга със съвети за живота.

Сияйните рицари? Отче на Бурите!, рече си Адолин. Виденията на баща му… сякаш често имаха нещо общо със Сияйните. Това допълнително потвърждаваше, че бяха свързани с вината, изпитвана от Далинар заради смъртта на брат му.

Ала как можеше Адолин да помогне?

Върху скалата зад тях изскърцаха метални стъпки. Адолин се обърна и кимна почтително на краля, който ги приближаваше в златната си Броня със свален шлем. Беше с няколко години по-голям от Адолин, със самоуверено изражение и характерен нос. Говореха, че имал кралски вид и царствени маниери, а жени, на които можеше да се вярва, бяха споделили, че намират краля твърде привлекателен.

Не колкото Адолин, разбира се. Но все пак привлекателен.

Кралят обаче бе женен; жена му, кралицата, уреждаше работите му в Алеткар.

— Чичо — рече кралят. — Не можем ли да си вървим? Убеден съм, че като Мечоносци можем да прескочим пропастта. Двамата можем скоро да се върнем в лагерите.

— Няма да оставя хората си, Ваше Величество — отговори Далинар. — А и не вярвам, че искате да тичате през платата цели часове сам, уязвим, без добра охрана.

— Вероятно — продължи кралят. — Както и да е, искам да ти благодаря за днешната ти храброст. Излиза, че за пореден път ти дължа живота си.

— Да Ви опазвам жив е още нещо, което много сериозно опитвам да направя свой навик, Ваше Величество.

— Радвам се, че е така. Погледна ли това, за което те помолих? — Елокар кимна към подпръга и Адолин осъзна, че все още го държи в облечената си в метал ръка.

— Да — каза Далинар.

— И?

— Не можахме да решим, Ваше Величество — отвърна Далинар, взе ремъка и го подаде на краля. — Може и да е било прерязано. От едната страна разкъсаното е гладко. Сякаш е било претъркано, за да се скъса.

— Знаех си аз! — Елокар повдигна ремъка и го заразглежда.

— Ние не сме кожари, Ваше Величество — рече Далинар. — Трябва да дадем и двете парчета от ремъка на опитни майстори и да попитаме тях. Наредил съм на Адолин да проучи нещата.

— Било е срязано — каза Елокар. — Ясно виждам. Ето тук. Казвам ти, чичо. Някой опитва да ме убие. Искат живота ми, както искаха живота и на баща ми.

— Сигурно не смяташ, че това е дело на паршендите — отвърна удивеният Далинар.

— Не знам кой. Може би някой по време на днешния лов.

Адолин помръкна. Какво намекваше Елокар? Повечето хора на днешния лов бяха от армията на Далинар.

— Ваше Величество — открито рече Далинар, — ние ще проверим това. Но трябва да сте подготвен да приемете, че може да е било просто случайност.

— Не ми вярваш — убедено отговори Елокар. — Никога не си ми вярвал.

Далинар пое дълбоко дъх и Адолин забеляза, че едва се сдържа да не избухне.

— Не казвам това. Дори самата вероятност за покушение срещу Вашия живот ме тревожи много. Но настойчиво предлагам да не правите прибързани заключения. Адолин изтъкна, че това би бил доста нескопосен опит за убийство. Падането от коня не застрашава сериозно един Броненосец.

— Да, обаче по време на лов? — настоя Елокар. — Вероятно са искали чудовището от пропастта да ме убие.

— Не се очакваше при този лов да попаднем в опасно положение — възрази Далинар. — Всъщност очакваше се да обстрелваме звяра от разстояние, после да приближим на коне и да го довършим.

Елокар присви очи и изгледа първо Далинар, после Адолин. Едва ли не подозираше тях в нещо. Погледът трая само миг. Да не би Адолин само да си го въобрази? Отче на Бурята, каза си той.

Някъде зад тях се чу гласът на Вама, който викаше краля. Елокар го погледна и кимна.

— Не е приключило, чичо — каза той на Далинар. — Проучи този ремък.

— Така и ще направя.

Кралят върна подпръга и се оттегли; Бронята му потракваше.

— Татко — тутакси се обади Адолин, — ти видя ли…

— Ще поприказвам с него за това — отговори Далинар. — Някой път, когато не е толкова превъзбуден.

— Но…

— Ще говоря с него, Адолин. Ти пък провери ремъка. И върви да събереш хората си. — Далинар посочи някъде далече на запад. — Мисля, че подвижният мост се задава.

Най-сетне, рече си Адолин, щом проследи погледа му. Група дребни фигурки пресичаха далечната част на платото, развели флага на Далинар и следвани от отряд с един от подвижните мостове на Садеас. Бяха пратили за такъв мост, понеже беше по-бърз от далинаровите големи и теглени от чули съоръжения.

Адолин забърза да даде заповеди на хората, макар че се разсейваше от думите на баща си, от предсмъртното послание на Гавилар и от недоверчивия поглед на краля преди малко. Явно разполагаше с доста въпроси, които да занимават ума му по дългия обратен път към лагерите.

Далинар наблюдаваше сина си, който се завтече да изпълни нареждането му. Нагръдната броня на младежа още имаше пукнатини, но вече беше престанала да изпуска Светлина. С времето щеше да се поправи сама. Можеше да се възстанови, дори и ако е напълно разбита.

Момчето обичаше да се оплаква, но беше най-добрият син, какъвто човек можеше да си пожелае. Пламенно верен, предприемчив и с добър командирски усет. Войниците го харесваха. Може би се държеше малко по-приятелски с тях, но това беше простимо. Даже и невъздържаността му можеше да се прости, стига да се научеше да я направлява.

Далинар остави младежа да си гледа работата и отиде да провери как е Храбрец. Намери ришадиеца при конярите, които бяха направили конюшня в южната част на платото. Бяха превързали драскотините на жребеца и той вече не пазеше крака си.

Далинар потупа грамадното животно по врата и погледна право в дълбоките му черни очи.

— Не си виновен, че ме хвърли, Храбрец. — Обърна се към застаналия наблизо коняр. — Довечера му дайте допълнително храна и два гладки пъпеша.

— Слушам, господарю. Но той няма да яде допълнителната храна. Опитаме ли да му дадем, не я яде.

— Довечера ще приеме — отговори Далинар и отново потупа врата на ришадиеца. — Приема храна само щом усеща, че я е заслужил, синко.

Момъкът изглеждаше объркан. Като повечето хора, и той смяташе, че ришадийските коне са просто още една порода. Човек не можеше да разбере тези коне, докато един от тях не го приеме за ездач. Беше като да носиш Вълшебна броня — неподлежащо на описание чувство.

— Ще изядеш и двата пъпеша — каза Далинар на коня. — Заслужаваш ги.

Храбрец шумно изпръхтя.

— Заслужаваш ги — настоя Далинар. Конят изцвили и вече изглеждаше доволен. Далинар провери крака му, после кимна на коняря. — Грижи се добре за него, синко. Ще взема друг кон на връщане.

— Да, Сиятелни господарю.

Доведоха му друго животно — яка кобила с пепеляв цвят. Далинар беше особено внимателен, когато се метна на седлото. Обикновените коне винаги му изглеждаха толкова крехки.

Кралят яздеше след първата група войници, до него беше шутът. Далинар забеляза, че Садеас е поизостанал, за да е по-далеч от закачките на последния.

Мостовите чакаха мълчаливо и отпочиваха, докато кралят и цялата процесия преминат по моста. Като повечето от мостовите отряди на Садеас, и този беше съставен от всякакви представители на утайката на човешкия род. Чужденци, дезертьори, крадци, убийци, роби. Мнозина вероятно заслужаваха наказанието си, ала страховитият начин, по който Садеас ги използваше, вбесяваше Далинар. Колко време оставаше до момента, когато той повече няма да може да попълва отрядите си с хора, които беше удобно да пожертва? Нима човек, дори и убиец, заслужаваше подобна участ?

Един разказ от Пътят на кралете се появи неканен в ума на Далинар. Даваше да му четат части от книгата по-често, отколкото призна на Адолин.

Видях веднъж някакъв слабоват човек, който мъкнеше на гръб камък, по-голям от главата му, гласеше началото на епизода. Той се препъваше под неговото тегло, нямаше дреха, която да го пази от слънцето, а само набедрена препаска. Вървеше по една натоварена улица. Хората му правеха път. Не защото му съчувстваха — бояха се от стремителността на стъпките му. Човек не смее да се пречка на такива.

Владетелят е като този мъж, препъва се сам по пътя, теглото на цялото кралство лежи върху плещите му. Мнозина отстъпват пред него, ала са малко онези, които са готови да пристъпят напред и да му помогнат да носи камъка. Не искат да се залавят с тази работа, да не би сами да се осъдят на живот, изпълнен с допълнителни тегоби.

Тогава аз слязох от каретата, взех камъка и го понесох вместо онзи мъж. Сигурен съм, че стражите ми се смутиха. Можеш да не обърнеш внимание на някакъв си беден голтак, който върши такава работа, но не и на краля, който споделя бремето му. Може би трябва по-често да си разменяме местата. Може би, ако хората виждат как кралят поема тегобите на най-бедните, ще се намерят и такива, които са готови да му помогнат с неговата тежест — невидима, ала тъй заплашителна.

Далинар се изуми от това, че помни историята дума по дума. А може би не трябваше да се изумява. През последните месеци той караше да му четат от книгата почти всеки ден и търсеше смисъла на предсмъртното послание на Гавилар.

С разочарование установи, че цитатът, който брат му беше оставил, нямаше ясно значение. Но продължи да слуша, ако и да внимаваше интересът му да не става прекалено явен. Тази книга не се ползваше с добро име, и то не само защото се свързваше с Изгубените Сияйни. Разказите за крале, които се залавят с робски труд, бяха сред най-малко смущаващите места в Пътят на кралете. Другаде ясно се заявяваше, че светлооките са по-долни от тъмнооките. Това противоречеше на воринското учение.

Да, най-добре да си мълчи. Беше искрен, когато каза на Адолин, че не се вълнува от хорските приказки. Ала щом слуховете пречеха на способността му да пази Елокар, те можеха да станат опасни. Трябваше да внимава.

Обърна кобилата и копитата й зачаткаха по моста, после кимна на мостовите в знак на благодарност. Те бяха най-долните в цялата армия, ала носеха бремето на крале.

16 Пашкули

— Иска да ме прати в Карбрант — рече Кал, кацнал на върха на скалата. — Да се изуча за лекар.

— Какво, наистина? — попита Ларал, която вървеше по ръба на камъка точно пред него. Имаше златни кичури в черната коса. Беше дълга, и се носеше зад гърба й от порива на вятъра, докато тя се стараеше да запази равновесие с разперени настрани ръце.

Косата й се открояваше. Но очите й се открояваха още повече, разбира се. Ярки, светлозелени. Толкова различни от кафевите и черните очи на хората от града. Имаше нещо различно в това да си светлоок.

— Да, наистина — отговори Кал и изпъшка. — Говори за това вече от няколко години.

— И ти не си ми казал?

Кал сви рамене. Двамата с Ларал се намираха на един рид източно от Огнекамък. Тиен, братчето на Кал, се провираше сред скалите в основата на рида. Вдясно от Кал, в западна посока се нижеха заоблени ниски хълмове. Бяха осеяни с лависови полипи — насажденията се намираха приблизително по средата на узряването си.

Той се чувстваше необяснимо тъжен, когато гледаше хълмовете, пълни с работници. Тъмнокафевите полипи щяха да израснат до големината на пъпеши и да се изпълнят със зърно. След като то бъде изсушено, това зърно щеше да послужи за прехрана на целия град и на войските на тукашния върховен принц. Минаващите през града арденти старателно обясняваха, че Призванието на земеделеца е благородно и е по-долу само от Призванието на воина. Бащата на Кал шепнеше под мустак, че вижда много повече чест в това да изхранваш кралството, отколкото в това да се сражаваш и да умираш в безсмислени войни.

— Кал? — рече настоятелно Ларал. — Защо не ми каза?

— Извинявай. Не бях сигурен дали татко говори сериозно или не. Затова не казах нищо.

Това беше лъжа. И по-рано той знаеше, че баща му говори сериозно. Кал просто не искаше да споменава пред никого, че ще замине, за да стане лекар, особено пред Ларал.

Тя сложи ръце на кръста си.

— Мислех, че ще станеш войник.

Кал сви рамене.

Тя завъртя очи и скочи на един камък по-близо до него.

— Не искаш ли да станеш светлоок? Да спечелиш Меч?

— Татко казва, че това не се случва много често.

Тя приклекна пред него.

— Сигурна съм, че ти можеш да го направиш.

Очите й бяха толкова ясни и будни, бляскаха в зелено, цвета на самия живот.

Кал все повече осъзнаваше, че му харесва да гледа Ларал. Той, логично, знаеше какво се случва с него. С медицинска точност баща му му беше обяснил процеса на съзряването. Но в него имаше толкова много чувства, които стерилното описание не обясняваше. Някои от тези чувства бяха свързани с Ларал и останалите момичета от града. Други — с особената меланхолия, която го обгръщаше най-неочаквано.

— Аз… — продума той.

— Гледай — каза Ларал, пак се изправи и се покатери на върха на нейната скала. Тънката й жълта рокля се развяваше на вятъра. След една година щеше да започне да носи ръкавица на лявата ръка — белег, че момичето е пораснало и е станало девойка. — Качи се. Хайде. Погледни.

Кал се изтегли нагоре, изправи се на крака и погледна на изток. Шубраци от храсти оплетници растяха нагъсто под яките маркелови дървета.

— Какво виждаш? — попита Ларал.

— Кафеви храсти оплетници. Ако съдя по вида им, може би са мъртви.

— Натам е Първоизточникът — отговори тя и посочи. — Тук са земите на бурите. Татко казва, че сме тук, за да браним от вятъра по-изнежените западни земи. — Обърна се към Кал. — Ние имаме благородно наследство, Кал, и тъмнооките, и светлооките. Затова най-добрите войници винаги са от Алеткар. Върховният принц Садеас, генерал Амарам… Самият крал Гавилар.

— Предполагам.

Тя пресилено въздъхна.

— Знаеш, че мразя да разговарям с теб, когато си такъв.

— Какъв?

— Какъвто си сега. Знаеш. Унил си. Въздишаш.

— Ларал, сега ти въздъхна.

— Знаеш какво имам предвид.

Тя слезе от скалата и отиде някъде да се муси. Правеше така от време на време. Кал остана на място, загледан на изток. Не беше сигурен в чувствата си. Баща му искрено желаеше той да стане лекар, ала самият Кал се колебаеше. Не просто заради вълнението и чудесата в историите. Усещаше, че като стане войник, ще може да промени нещата. Наистина да ги промени. Част от него мечтаеше да воюва, да брани Алеткар, да се сражава рамо до рамо със светлооките герои. Да прави добро някъде другаде, а не в този градец, където никога не идваше никой важен човек.

Приседна на скалата. Понякога мечтаеше така. Друг път откриваше, че му е трудно да се загрижи за каквото и да е. Мрачните чувства лежаха вътре в него като навита на кълбо черна змиорка. Храстите оплетници оцеляваха в бурите, като растяха заедно нагъсто в основите на могъщите маркелови дървета. Кората на тези дървета беше покрита с камък, клоните им бяха дебели колкото крака на човек. Ала сега оплетниците бяха мъртви. Не бяха оцелели. Скупчването се беше оказало недостатъчно.

— Каладин? — обади се някой зад него.

Той се обърна и видя Тиен. Тиен беше на десет, с две години по-малък от Кал, но изглеждаше много по-малък. Другите деца му викаха недорасляк, обаче Лирин обясняваше, че Тиен просто още не е достигнал височина. Е, с кръглите румени бузки и слабичкото телце Тиен наистина изглеждаше като момченце на половината от неговата възраст.

— Каладин? — попита той с широко отворени очи и долепени длани. — Какво гледаш?

— Мъртви бурени.

— О. Добре де, трябва да видиш ето това.

— Какво е?

Тиен разтвори длани и показа малко камъче — огладено от всички страни, но неравно отцепено отдолу. Кал го взе и го огледа. Не можа да открие нищо особено. Всъщност, беше съвсем обикновено камъче.

— Това е просто камък.

— Не е просто камък — отвърна Тиен и извади манерката си. Навлажни палец и потърка плоската страна на камъчето. То потъмня от влагата и разкри бяла шарка.

— Видя ли? — попита Тиен и отново подаде камъчето на Кал.

Слоевете на камъчето бяха бели, кафеви и черни. Шарката беше особена. Разбира се, то си оставаше просто камък. Но Кал откри, че по някаква причина се усмихва.

— Хубаво е, Тиен — рече той и посегна да му го върне.

Тиен поклати глава.

— Намерих го за теб. За да ти стане по-добре.

— Аз…

Това беше само едно глупаво камъче. Ала, необяснимо, Кал се почувства по-добре.

— Благодаря ти. Ей, знаеш ли какво? Хващам се на бас, че някъде из тези скали се крият едно-две скокливчета. Искаш ли да проверим дали не можем да намерим някое?

— Да, да, да! — откликна Тиен. Той се разсмя и заслиза надолу по скалите. Кал се накани да го последва, но си припомни нещо казано от баща им, и спря.

Сипа малко вода от манерката на ръката си и я поръси върху покафенелите оплетници. Където падаха капчици, храстът ставаше ярко зелен, като че момчето го пръскаше с боя. Кал наблюдаваше как зелените петна бавно потъмняват с попиването на водата.

— Каладин! — провикна се Тиен. Той често ползваше пълното име на Кал, макар че той го беше молил да не прави това. — Това скокливче ли е?

Кал се спусна между скалите и пъхна в джоба си подареното от Тиен камъче. На слизане подмина Ларал. Тя гледаше на запад, към господарската къща на нейното семейство. Баща й беше градоначалник на Огнекамък. Кал установи, че погледът му пак се спира върху нея. Косата й беше красива в двата контрастни цвята.

Тя се обърна към Кал и се свъси.

— Ще ловим скокливчета — обясни той с усмивка и посочи Тиен. — Ела.

— Ти изведнъж се ободри.

— Не знам. Чувствам се по-добре.

— Как прави това? Чудя се.

— Кой и какво прави?

— Брат ти — отговори Ларал, гледайки Тиен. — Той те променя.

Главицата на Тиен се подаде иззад някакви камъни и той заръкомаха енергично. От вълнение подскачаше нагоре-надолу.

— Просто е трудно да си мрачен, когато той е наблизо — каза Кал. — Хайде. Искаш ли да видиш скокливчето или не искаш?

— Май да — отвърна Ларал с въздишка. Протегна ръка към него.

— Това пък защо? — попита Кал, вторачен в ръката й.

— Да ми помогнеш да сляза.

— Ларал, ти се катериш по-добре от мен или Тиен. Не ти трябва помощ.

— Така е учтиво, глупчо — каза тя и протегна ръка по-настойчиво. Кал изпъшка и я взе, после тя заслиза със скокове, без да се обляга на него или изобщо да й трябва помощта му. Тя се държи много странно напоследък, помисли Кал.

Двамата отидоха при Тиен, който скокна в някакъв процеп между скалите. Момченцето енергично взе да сочи нещо. В цепнатина в скалата се белееше едно прилично на коприна петно. Представляваше изтъкана от преплетени тънки нишки топчица с големината на детски юмрук.

— Прав съм, нали? — попита Тиен. — Това нали е скокливче?

Кал вдигна манерката и сипа вода по камъка и бялата топка. Нишките се разплетоха от импровизирания дъжд и пашкулът се стопи. Появи се малко същество с хлъзгава кафяво-зелена кожа. Скокливчето имаше шест крачета, с които се залавяше за камъните, а очите му бяха разположени по средата на гърба. Скочи от камъка и почна да търси насекоми. Тиен се разсмя, докато гледаше как животинчето скача и се лепи по скалите. Подире му оставаха слузести следи.

Кал се облегна на скалата, загледа братчето си и си спомни как до неотдавна намираше преследването на скокливчетата за много вълнуващо.

— Е? — Ларал скръсти ръце. — Какво ще правиш? Ако баща ти опита да те изпрати в Карбрант?

— Не знам — отвърна Кал. — Лекарите не приемат младежи преди шестнадесетия им Дъждовен сезон, така че имам време за мислене. — Най-добрите лекари и лечители учеха в Карбрант. Това всеки го знаеше. Говореше се, че в града болниците са повече от кръчмите.

— Като че ли баща ти те принуждава да направиш каквото той иска, а не каквото ти искаш — продължи Ларал.

— Всички така правят — отговори Кал и се попочеса по главата. — Другите момчета нямат нищо против да станат земеделци, защото бащите им са земеделци. А пък Рал току-що стана новият градски дърводелец. И той не възразява да работи същото като татко си. Защо да не искам да стана лекар?

— Аз само… — Ларал изглеждаше ядосана. — Кал, ако идеш на война и намериш Вълшебна броня, тогава ще станеш светлоок… Искам да кажа… Ох, няма смисъл. — Тя отново скръсти ръце, даже по-здраво от преди.

Кал отново се почеса по главата. Тя наистина се държеше странно.

— Нямам нищо против да ида на война, да спечеля почести и всичко останало. Най-много ми се ще да пътувам. Да видя други земи. — Чувал беше разкази за странни животни като огромните ракообразни и пеещите змиорки. За Рал Елорим, Града на Сенките, или за Курт, Града на Мълнията.

През последните няколко години Кал прекара много време в учене. Майка му казваше, че трябва да му позволят да изживее детството си, вместо да се съсредоточават толкова върху бъдещето му. Лирин отвръщаше, че приемните изпити на карбрантските лекари са изключително трудни. Ако Кал иска да има шанса да се справи с тях, трябва да започне учението отрано.

И все пак, да стане войник… Другите момчета мечтаеха да постъпят в армията, да воюват за крал Гавилар. Говореше се за война срещу Я Кевед — веднъж и завинаги. Какво ли е най-сетне да видиш някой от героите от разните истории? Да се сражаваш заедно с върховния принц Садеас или с Далинар Тоягата?

В края на краищата, скокливчето разбра, че е изиграно. Приседна на един камък и пак почна да плете пашкула си. Кал грабна малък очукан камък от земята и положи ръка на рамото на Тиен, за да не му позволи да дразни повече умореното земноводно. Кал се приведе и побутна с два пръста скокливчето, което скочи върху камъка в ръката му. Подаде го на Тиен, който с широко отворени очи гледаше как скокливчето плете пашкула си — изпуща влажните копринени нишки и ги оформя със своите дребни крайници. Пашкулите ставаха непромокаеми отвътре, запечатани с втвърдена слуз, обаче дъждовната вода отвън можеше да ги разтвори.

Кал се усмихна, надигна манерката и отпи. Водата беше хладна и чиста, кремът в нея се беше утаил. От крема — лигавото кафеникаво вещество в дъждовната вода — човек можеше да се разболее. Всеки знаеше това, не само лекарите. Хората винаги оставяха дъждовната вода да престои един ден, после отливаха бистрата, а от отложения на дъното крем правеха съдове.

Скокливчето довърши пашкула си. Тиен веднага се пресегна за манерката.

Кал я вдигна нависоко.

— Уморено е, Тиен. Повече няма да подскача.

— Ох.

Кал свали манерката и потупа брат си по рамото.

— Сложих го на този камък, за да можеш да си го носиш. По-късно можеш да го изкараш от пашкула. — Усмихна се. — Или пък да го пуснеш през прозореца във водата за къпане на татко.

Последното накара Тиен да се ухили. Кал разроши тъмната му коса.

— Върви да видиш дали няма да намериш друг пашкул. Ако хванем две скокливчета, ще имаш едно за игра и едно за пускане в банята.

Тиен предпазливо остави камъка с пашкула настрани и после хукна по скалите. Хълмът тук беше напукан от бурята преди няколко месеца. Все едно беше разбит от някакво грамадно същество. Хората казваха, че вместо хълма можеше да пострада нечий дом. Изгаряха благодарствени молитви към Всемогъщия и същевременно шепнеха за страховитите неща, които бродят в тъмнината при буря. Дали Пустоносните бяха причинили разрушението, или пък сенките на Изгубените Сияйни?

Ларал пак гледаше към дома си. Притеснено приглади роклята си — напоследък внимаваше много да не си изпоцапа дрехите, не както преди.

— Още ли мислиш за войната? — попита Кал.

— Хмм. Да. Мисля.

— Логично е — каза той. Само преди няколко седмици бяха дошли да набират войници за армията и взеха няколко от по-големите момчета, разбира се, с позволението на градоначалника Уистиоу. — Какво според теб е натрошило скалите тук по време на бурята?

— Не мога да кажа.

Кал се взря на изток. Какво пращаше бурите? Баща му казваше, че не се е завърнал нито един кораб, отплавал към Първоизточника на Бурите. Всъщност малко кораби изобщо тръгваха. Да те застигне буря в открито море означава неизбежна смърт, така разправяха.

Пийна още малко от манерката, после я затвори и запази остатъка, за да имат вода, ако Тиен открие още някое скокливче. В далечината хората работеха по нивите, облечени в гащеризони, кафеви ризи и яки ботуши. Беше време да се чистят червеи. Само един червей можеше да опропасти зърното в цял полип. Можеше да се развива вътре и бавно да се охранва, докато зърното зрее. Когато наесен най-сетне отвориш полипа, намираш вътре само тлъст плужек с дължина две човешки педи. Затова пролетно време хората проверяваха всяко растение поотделно. Щом намереха дупка от червей, пъхваха в нея натопена в захар тръстика, в която червеят пропълзяваше. Измъкваха тръстиката и я смачкваха с пета, а дупката замазваха с кремска глина.

За доброто проверяване на насажденията можеше да отидат седмици и земеделците обикновено излизаха по своите хълмове по три или четири пъти и докато чистеха, наторяваха нивите. Кал беше чувал стотици пъти как се прави. Човек не може да живее в градче като Огнекамък, без да чуе как стопаните се оплакват от червеите.

Странно. Забеляза група от по-големите момчета да се събира в подножието на един хълм. Позна всичките, разбира се. Братята Йост и Йест. Морд, Тифт, Нагет, Хав и другите. Всички имаха хубави алетски имена за тъмнооки. Не като неговото. То беше различно.

— Защо не проверяват за червеи? — попита той.

— Не знам — отговори Ларал и насочи вниманието си към момчетата. Погледът й беше особен. — Хайде да идем и да видим. — Тя заслиза по хълма, без да даде на Кал възможност да възрази.

Той се почеса по главата и погледна Тиен.

— Слизаме ей там.

Иззад камъка изскочи главата на Тиен. Той кимна енергично и се върна към търсенето на следващото скокливче. Кал се плъзна от камъка и тръгна по склона след Ларал. Тя слезе при момчетата и те я изгледаха с неудобство. Тя никога не прекарваше с тях толкова време, колкото с Кал и Тиен. Бащите им бяха доста добри приятели, доколкото единият беше светлоок, а другият — тъмноок.

Ларал кацна на една скала наблизо и зачака мълчаливо. Кал приближи. Защо тя поиска да слязат, след като не смяташе да разговаря с момчетата?

— Здрасти, Йост — рече Кал. Йост беше най-голям сред четиринадесетгодишните — почти мъж, пък и изглеждаше като мъж. Гърдите му бяха широки за възрастта, краката му мощни и набити, като на баща му. Държеше отсечена фиданка, оформена грубо като тояга. — Защо не чистите червеи?

Кал веднага разбра, че е сбъркал с този въпрос. Лицата на някои от момчетата помръкнаха. За тях беше дразнещо, че Кал никога не трябва да ходи да работи на хълмовете. Не даваха ухо на възраженията му, че вместо това прекарва дълги часове в заучаване на мускули, кости и лекарства. Виждаха само едно момче, на което е разрешено да си прекарва дните на сянка, докато те се бъхтеха под палещите слънчеви лъчи.

— Старият Тарн се натъкна на сума ти полипи, дето не растат както трябва — най-сетне отговори Йост и метна един поглед на Ларал. — Пусна ни да си ходим, докато обсъждат дали да сеят наново или да чакат какво ще излезе от тия.

Кал кимна и се почувства неловко пред деветте момчета. Бяха потни, коленете на панталоните им бяха зацапани с крем и изкърпени, където се бяха протрили от камъните. А Кал беше чистичък, имаше хубави панталони, купени от майка му само преди няколко седмици. Баща му го беше пуснал навън с Тиен, защото в този ден имаше някаква работа в дома на градоначалника. Кал щеше да плати почивката с учене до късно през нощта на светлината на заредените сфери. Но каква полза да обясняваш това на момчетата?

— Да, хмм, а вие за какво си приказвахте?

Вместо да отговори, светлокосият Нагет, най-високият в групичката, рече:

— Кал, ти знаеш разни работи. Нали така? За света и прочие?

— Аха. От време на време.

— А да си чувал тъмноок да е станал светлоок? — попита Нагет.

— Разбира се — отвърна Кал. — Татко казва, че може. Богати тъмнооки търговци се женят за някой от по-нископоставените светлооки и влизат в техния род. После може да им се родят светлооки деца. Такива работи.

— Не, бе — намеси се Хав. Той имаше ниско разположени вежди и все изглеждаше начумерен. — Нали разбираш. Истински тъмноок. Като нас.

Не такъв като тебе, загатваше тонът му. Семейството на Кал беше единственото от втори нан в града. Всички други бяха от четвърти или пети и момчетата се чувстваха неудобно с Кал заради положението му. Странната професия на баща му също не допринасяше много.

Всичко това караше Кал да се усеща определено не на място.

— Знаеш как може да стане това — каза той. — Питай Ларал. Тъкмо за това говореше. Ако човек спечели Вълшебен меч на бойното поле, очите му стават светли.

— Вярно — обади се Ларал. — Всеки знае. Даже и роб може да стане светлоок, ако спечели Вълшебен меч.

Момчетата закимаха; всички имаха кафеви, черни или някакви други тъмни очи. Спечелването на Меч беше една от главните причини обикновените хора да постъпват в армията. Във воринските кралства всеки имаше възможност да се издигне. Както би се изразил бащата на Кал, това беше основен принцип в тяхното общество.

— Да — продължи нетърпеливо Нагет. — Ама да си чувал това да стане? Не в разните истории, искам да кажа. Става ли наистина?

— Сигурно — отвърна Кал. — Трябва. Иначе защо толкова много хора ще ходят на война?

— Защото — заобяснява Йест — ние трябва да подготвим бойци за Селенията на Покоя. Да пратим войници на Вестителите. Ардентите все това разправят.

— Да, и то докато ни обясняват, че е хубаво също и да си фермер — вметна Хав. — Все едно земеделието е някакво самотно второ място, нещо такова.

— Ей — каза Тифт. — Тате е фермер и то много добър. Това е благородно Призвание! Всичките ви татковци са фермери.

— Добре де, добре — отвърна Йост. — Не приказваме за това сега. Приказваме за Броненосци. Отиваш на война, можеш да спечелиш Вълшебен меч и ставаш светлоок. Тате, разбираш ли, щял да вземе Вълшебния меч. Ама оня, дето бил с него, му го измъкнал, докато тате бил в несвяст. Рекъл на офицера, че той убил Броненосеца, та взел Острието, а тате…

Звънливият смях на Ларал го прекъсна. Кал се смръщи. Този смях беше различен от смеха, който той беше навикнал да чува, по-прикрит, някак дразнещ.

— Йост, да не би да твърдиш, че баща ти е спечелил Вълшебен меч? — попита тя.

— Не. Отнет му бил — отговори по-голямото момче.

— Нали баща ти участваше в мижавите битки горе, на север? — каза Ларал. — Кажи му, Каладин.

— Права е, Йост. Там нямаше Броненосци — само тези от островите Реши опитаха да нападнат и да се възползват от това, че имаме нов крал. Те никога не са притежавали Вълшебни мечове. Татко ти сигурно не помни добре, щом казва, че е видял.

— Не помни добре ли? — сепна се Йост.

— Еее, може би — бързо додаде Кал. — Не казвам, че лъже, Йост. Може само да има някакви халюцинации заради раняването или нещо подобно.

Момчетата мълчаливо гледаха Кал. Едното взе да се почесва по главата.

Йост плюна настрани. Като че с крайчеца на окото си наблюдаваше Ларал. Тя подчертано гледаше право в Кал и му се усмихваше.

— Все гледаш да накараш човек да се чувства глупаво, а, Кал? — рече Йост.

— Какво? Не, не, аз…

— Искаш да изкараш тате глупак — продължи Йост с пламнало лице. — И искаш да изкараш и мене тъп. Ами така си е — някои от нас нямаме късмета да си лежим по цял ден и да джвакаме плодове. Трябва да бачкаме.

— Аз не…

Йост хвърли тоягата си на Кал. Той я улови непохватно. После Йост взе другата тояга от брат си.

— Обиди тате, на ти сега бой. Това е чест. Имаш ли чест, лордче?

— Не съм лордче — просъска Кал. — В името на Всемогъщия, Йост, аз имам само някой и друг нан повече от тебе.

При споменаването на нанове очите на Йост станаха още по-гневни. Вдигна тоягата.

— Ще се биеш ли с мен или не? — около краката на Йост почнаха да излизат езерца, пълни с яркочервени духчета на гнева.

Кал знаеше какво прави Йост. Не беше необичайно момчетата да търсят как да покажат, че са по-добри от него. Баща му казваше, че е така, понеже се чувстват несигурни. Сега би накарал Кал просто да остави тоягата и да си тръгне.

Ала Ларал седеше тук и му се усмихваше. Пък и нито един не е станал герой, като просто си е тръгнал.

— Добре. Разбира се — Кал вдигна тоягата.

Йост веднага замахна — по-бързо, отколкото Кал очакваше. Останалите момчета наблюдаваха със смесица от веселие, изумление и очакване. Кал едва успя да вдигне сопата. Двете оръжия се удариха и болка прониза ръцете на Кал.

Той загуби равновесие. Йост се движеше бързо, пристъпи встрани, замахна с тоягата надолу и удари стъпалото на Кал. Кал извика, когато острата болка пробяга като мълния нагоре по крака му. Задържа сопата с една ръка, а другата протегна надолу.

Йост завъртя своето оръжие отново и уцели тялото на Кал отстрани. Кал изстена, остави тоягата да изтрополи по камъните и падна на колене, притиснал ръка върху удареното място. Издиша със свистене и се напрегна да преодолее болката. От земята около него наизлизаха духчета на болката — светлооранжеви, във формата на ръце, разтягащи се като сухожилия или мускули.

Кал се отпусна на земята върху едната си ръка, докато с другата продължаваше да притиска удареното. Гледай само да не си ми строшил някое ребро, кремлинг такъв, помисли той.

Ларал стискаше устни. Изведнъж срам, по-силен от всичко останало, заля Кал.

Йост свали тоягата си и го погледна смутено.

— Е, сам виждаш, че тате ме е обучил както трябва. Може би това ще ти покаже. Нещата, които той казва, са верни, и…

Кал изръмжа от гняв и болка, грабна тоягата си от земята и скочи към Йост. По-голямото момче изруга, залитна назад и вдигна оръжието си. Кал с рев замахна с тоягата.

В този миг нещо се промени. Докато държеше сопата, Кал усети прилив на сила, на вълнение, което изтри болката. Завъртя се и я стовари върху ръката на Йост.

Йост с вик отпусна ударената ръка. Кал отново завъртя оръжието и халоса момчето отстрани. Никога преди не беше хващал оръжие, никога не беше участвал в някакво сбиване, по-опасно от боричканията с Тиен. Но тази тояга прилягаше в пръстите му. Той се удиви от прекрасното усещане.

Йост изпъшка и пак се препъна. Кал изнесе оръжието назад и се подготви да удари противника си в лицето. Вдигна тоягата и застина. Ръката на Йост кървеше. Съвсем мъничко, но все пак кървеше.

Беше наранил човек.

Йост с ръмжене се надигна. Преди Кал да възрази, по-голямото момче удари краката му и го запрати на земята. Кал остана без дъх. Страната му пламна отново, а от земята наскачаха духчета; домогваха се до удареното място и приличаха на оранжев пояс, докато се хранеха от болката му.

Йост отстъпи. Кал лежеше по гръб и дишаше. Не знаеше какво да изпитва. Чувството, когато държеше тоягата, беше прекрасно. Невероятно. В същия миг съзря Ларал. Вместо да коленичи и да му помогне, тя стана, обърна се и тръгна към дома си.

Очите на Кал се изпълниха със сълзи. С вик той се претъркули и пак грабна сопата. Няма да се предаде!

— Без такива вече — чу се гласът на Йост зад него. Кал усети нещо твърдо в гърба си. Ботушът на по-голямото момче го събори на земята. Йест измъкна тоягата от пръстите му.

Провалих се… Загубих. Ненавиждаше това чувство, мразеше го повече и от болката.

— Добре се справи — неохотно призна Йост. — Стига толкова. Не ща да те наранявам истински.

Кал сведе глава и опря чело на затопления от слънцето камък. Йост свали обутия си в ботуш крак от гърба му. Момчетата се отдалечиха, чуваше се бъбренето им, скърцането на ботушите им по камъните. Кал с труд се изправи на ръце и колене, после стана.

Йост се обърна притеснено, стиснал тоягата в ръка.

— Научи ме — примоли се Кал и доближи. — Ще проверявам полипите за червеи вместо теб, Йост. Татко ми дава два часа почивка всеки следобед. През това време ще работя за теб, ако вечер ме учиш на това, което баща ти те тренира да правиш с тоягата.

Трябваше да знае. Трябваше отново да почувства оръжието в ръцете си. Трябваше да провери дали онова усещане не е било случайност. Йост поразсъди и поклати глава.

— Не мога. Татко ти ще ме убие. Лекарските ти ръце да се покрият с мазоли? Няма да е хубаво. Ти бъди какъвто си, Кал. Аз ще съм си аз.

Кал дълго стоя и гледа подире им. После седна на камъните. Фигурката на Ларал се отдалечаваше. Някакви слуги се спускаха по хълма да я пресрещнат. Трябваше ли да я догони? Ударената страна го болеше, пък и по начало беше ядосан, задето го подлъга да слязат при момчетата. А най-вече, още беше смутен.

— Каладин?

Той се обърна, засрамен от сълзите си, и видя Тиен, който седеше на земята зад него.

— Откога си тук? — сопна се Кал.

Тиен се усмихна и остави камъче на земята. Стана и забързано се отдалечи. Не спря, когато Кал го повика. С пъшкане той стана на крака и отиде да вземе камъчето.

Беше поредното безинтересно и най-обикновено камъче. Тиен имаше навика да открива такива камъчета и да си наумява, че са невероятно ценни. У дома имаше цяла сбирка. Знаеше къде е намерил всяко едно и можеше да каже по нещо особено за него.

Кал с въздишка тръгна към града.

Ти бъди какъвто си. Аз ще съм си аз.

Ударената страна смъдеше. Защо не удари Йост, когато имаше сгода? Можеше ли да се приучи да не застива така в битка? Можеше да се научи да наранява, нали?

Искаше ли?

Бъди, какъвто си.

А какво да направи човек, който не знае какъв е? Или дори какъв иска да бъде?

Най-накрая стигна в Огнекамък. Стотината сгради бяха построени в редици, оформени като защитни валове с ниските страни по посока на бурята. Покривите бяха от дебели летви, намазани с катран, за да не пропущат дъждовната вода. Северните и южните страни на постройките почти нямаха прозорци, докато фасадите, които гледаха към подветрената страна, бяха целите в прозорци. Също като при растенията, начинът на живот на хората се определяше от бурите.

Домът на Кал се намираше в покрайнините на града. Къщата беше по-голяма от повечето други — построена беше по-просторна, за да помести лекарската стая, към която водеше и отделен вход. Вратата беше открехната и Кал надзърна вътре. Очакваше да завари майка си да чисти, ала видя, че баща му вече се е върнал от дома на Сиятелния господар Уистиоу. Лирин седеше на ръба на операционната маса с ръце в скута. Плешивата му глава беше приведена. В ръка държеше очилата си и изглеждаше изтощен.

— Татко? Защо седиш на тъмно?

Лирин вдигна поглед. Лицето му беше мрачно и отчуждено.

— Татко? — повтори угрижено Кал.

— Господарят Уистиоу беше отнесен от враговете.

— Той е мъртъв? — Кал така се изуми, че забрави болката в страната. Уистиоу винаги си беше тук. Не може да си е отишъл. Какво ще стане с Ларал? — Миналата седмица си беше напълно здрав!

— Винаги е бил с крехко здраве, Кал — отговори Лирин. — В крайна сметка Всемогъщият призовава всички човеци в Царството на Духа.

— Ти нищо ли не направи? — избъбра Кал и начаса съжали за думите си.

— Направих всичко по силите си — отвърна баща му и стана. — Може би някой по-добре обучен от мен… Е, от съжаленията няма полза.

Лирин пристъпи и свали черната покривка от купата, пълна с диамантени сфери. Те веднага осветиха стаята, Сияйни като малко слънце.

— Значи нямаме градоначалник — каза Кал и вдигна ръка към главата си. — Той нямаше син…

— От Колинар ще ни назначат нов градоначалник — отвърна Лирин. — Дано Всемогъщият им даде мъдрост при избора.

Погледна лампата. Тези сфери бяха на градоначалника. Малко богатство.

Бащата на Кал отново покри лампата, все едно не беше снел плата току-що. Стаята отново потъна в мрак и Кал примигна, за да свикне.

— Остави ни тези сфери — рече Лирин.

Кал се сепна.

— Какво?

— Ще заминеш за Карбрант, когато навършиш шестнадесет. С тези пари ще платим пътуването — Сиятелният господар Уистиоу нареди така. Това беше последното му дело в полза на гражданите. Ти ще заминеш и ще станеш истински магистър лекар, сетне ще се завърнеш в Огнекамък.

В този миг Кал разбра, че съдбата му е определена. Щом господарят Уистиоу беше пожелал, то той щеше да замине за Карбрант. Обърна се, излезе от стаята в слънчевата светлина и не каза нищо повече на баща си.

Приседна на стъпалата. Какво всъщност искаше? Не знаеше. Тъкмо в това беше проблемът. Славата, честта, нещата, които Ларал каза… нито едно от тях всъщност нямаше значение за него. Но когато държеше тоягата, изпита нещо. Сега обаче внезапно му бе отнета възможността да решава.

Камъните, които Тиен му подари, още бяха в джоба му. Извади ги, откачи манерката от колана си и ги изми с вода. Първият показа бели спирали и слоеве. Оказа се, че и вторият има скрити шарки.

Белите късчета приличаха на личице, което му се усмихваше. И Кал се усмихна неусетно, макар шарката скоро да изчезна. Един камък нямаше да реши проблемите му.

Седя и мисли доста дълго, но за нещастие като че нямаше решение за неговите проблеми. Не беше сигурен, че иска да стане лекар и сега изведнъж се почувства ограничен от това, което животът го принуждаваше да направи.

А онзи миг с тоягата беше като мелодия в ума му. Един миг на яснота в иначе объркващия свят.

17 Кървавочервен залез

— Той е стар — рече с удивление Сил, докато пърхаше около аптекаря. — Наистина е стар. Не подозирах, че хората могат да остареят толкова. Убеден ли си, че това не е духче на разложението в човешка кожа?

Каладин се подсмихна, когато аптекарят се потътри към него с помощта на бастуна. Той не знаеше за невидимото вятърно духче. Лицето му беше набраздено като самите Пусти равнини. Бръчки се простираха като мрежа от ъгълчетата на дълбоко разположените му очи. На върха на носа му бяха кацнали очила с дебели стъкла. Одеждите му бяха тъмни.

Бащата на Каладин му беше разказвал за аптекарите — хората на границата между билкарите и лекарите. Суеверното простолюдие позволяваше на аптекарите лесно да се обвият в загадъчност. Тук дървените стени бяха покрити с тъкани с шифровани глифогадания, а по рафтовете зад тезгяха бяха подредени стъкленици. В далечния ъгъл висеше цял човешки скелет; костите бяха прикрепени с телове. Помещението нямаше прозорци и се осветяваше от окачените в ъглите гранатови сфери.

Въпреки всичко, мястото беше чисто и подредено. Носеше се познатият дъх на антисептик, който Каладин свързваше с лекарската стая в бащиния си дом.

— Ах, един млад мостови. — Нисичкият аптекар понамести очилата си. Пристъпи напред и прокара пръсти през рехавата си бяла брадица. — Идеш може би за талисман срещу опасности? Или пък някоя перачка в лагера ти е хванала окото? Намира ми се тук една отвара. Ако я сипеш в питието й, ще получиш нейната благосклонност.

Каладин вдигна вежда.

Сил обаче изненадано отвори уста.

— Можеш да дадеш от това на Газ, Каладин. Добре ще е, ако той те харесва повече.

Съмнявам се, че е предназначено за това, помисли Каладин с усмивка.

— Е, младежо? — запита аптекарят. — Талисман срещу зло ли е това, което желаеш?

Бащата на Каладин му беше обяснявал тези неща. Мнозина аптекари набавяха мними любовни талисмани или цярове за всякакви болести. Те съдържаха само малко захар и няколко щипки от обикновени билки, които ободряват или унасят, в зависимост от предполагаемото въздействие. Всичко това беше глупост, макар че майката на Каладин наистина много вярваше в глифогаданията. Съпругът й винаги изразяваше разочарование от упоритото й придържане към „суеверията“.

— Трябват ми превръзки — рече Каладин. — И една стъкленица с масло от ралица или сок от кратункова билка. Освен това, игла и конец от черво, ако имате.

Аптекарят се ококори от изненада.

— Лекарски син съм — призна Каладин. — Обучен от неговата ръка. Баща ми е чиракувал при човек, който се е учил във Великата Зала в Карбрант.

— Ах. Добре.

Аптекарят се изправи, остави бастуна и приглади робата си.

— Превръзки, казваш? И антисептик? Нека проверя… — върна се зад тезгяха.

Каладин примигна. Възрастта на човека не се беше променила, но той вече съвсем не изглеждаше толкова крехък. Пристъпваше по-твърдо и от гласа му изчезна дрезгавият шепот. Търсеше из бутилките и си мърмореше нещо, докато четеше надписите.

— Можеше просто да идеш в залата на военните лекари. Щяха да вземат далеч по-малко пари.

— Не и от мостови — отвърна намръщено Каладин. Военните лекари го бяха отпратили. Материалите им бяха само за истинските войници.

— Разбирам — рече аптекарят и остави на тезгяха една стъкленица, после се наведе и затършува из чекмеджетата.

Сил долетя до Каладин.

— Всеки път, щом се наведе, мисля, че ще се прекърши като тръстика. — Сил все повече разбираше абстрактните мисли, при това с удивителна бързина.

Знам какво е смъртта… Той още не знаеше дали да я съжалява или не.

Каладин вдигна бутилчицата, отпуши я и помириса съдържанието.

— Слуз от ларма? — свъси се от противната смрад. — Изобщо не е толкова ефикасно, колкото двете, които Ви поисках.

— Обаче е много по-евтино — каза старецът и се изправи с голяма кутия в ръце. Отвори капака и показа стерилни бели превръзки. — А ти, както беше отбелязано, си мостови.

— Тогава колко струва слузта от ларма? — Каладин се притесняваше от цената; баща му никога не беше споменавал колко струват материалите.

— Две кървави марки бутилката.

— И смятате това за евтино?

— Маслото от ралица е две сапфирени марки.

— А сокът от кратунка? Видях, че билката расте току до лагера! Не ще да е толкова рядка.

— Знаеш ли обаче колко сок излиза от едно растение? — попита с вдигнат показалец аптекарят.

Каладин се позамисли. Не беше същински сок, а млечка, която се изстискваше от стъблата. Поне така казваше баща му.

— Не — призна той.

— Една-единствена капка — рече аптекарят. — Ако имаш късмет. По-евтино е от маслото от ралица, да, но е много по-скъпо от слузта. Макар и слузта наистина да вони като задницата на самата Нощна пазителка.

— Нямам толкова — каза Каладин. Една гранатова марка възлизаше на пет диамантени. Десетдневна заплата за едно бурканче противовъзпалително мазило. Отче на Бурята!

Аптекарят изсумтя.

— Иглата и конецът ще струват две прозрачни марки. Можеш ли да си позволиш поне това?

— Пряко сили. По колко давате превръзките? Два изумрудени броама?

— Това са просто стари парцали, които избелих и изварих. По два прозрачни чипа за лакът.

— Давам една марка за кутията.

— Отлично.

Каладин порови в джоба си за парите, а старият аптекар продължи:

— Всичките лекари сте еднакви. Никак не си правите труда да помислите откъде идват материалите ви. Ползвате ги, сякаш нямат свършване.

— Не можете да определяте цена на човешкия живот — рече Каладин. Една от любимите поговорки на баща му. Това беше и главната причина Лирин никога да не взима пари за работата си.

Каладин извади своите четири марки. Когато ги погледна обаче, се поколеба. Едната все още излъчваше мека кристална светлина. Останалите бяха тъмни и парченцата диамант в стъклото едва се виждаха.

— Ето ти сега — възкликна аптекарят и го погледна накриво. — Опитваш да ми пробуташ тъмни сфери? — Грабна една, преди Каладин да успее да възрази, после взе да ровичка под тезгяха. Извади бижутерска лупа, свали очилата си и вдигна сферата срещу светлината. — А, не, това си е истински скъпоценен камък. Трябва да дадеш да ти заредят сферите, младежо. Не всички са тъй доверчиви като мен.

— Светеха си днес сутринта — възнегодува Каладин. — Газ трябва да ми е платил с изразходвани сфери.

Аптекарят махна лупата и отново сложи очилата. Подбра си три марки, включително заредената.

— Може ли да запазя тази? — помоли Каладин.

Старецът се начумери.

— Винаги дръж в джоба си заредена сфера — обясни Каладин. — За късмет.

— Сигурен ли си, че не искаш любовно биле?

— Ако ме пипнат през нощта, ще имам светлина — тросна се младежът. — Пък и, както сам казахте, не всички са доверчиви като Вас.

Аптекарят неохотно замени заредената сфера с тъмната, обаче за по-сигурно я провери с лупата. Тъмната сфера струваше точно колкото заредената; трябваше само да я оставиш навън по време на буря и после ще свети около седмица.

Каладин си прибра сферата и взе покупките. Кимна за довиждане на аптекаря, а когато излезе на улицата, Сил долетя при него.

Прекарал беше част от следобеда в столовата, където слушаше разговорите на войниците и така узна някои неща за лагерите. Можеше да ги научи още преди седмици, ала тогава беше прекомерно унил, та да се интересува. Сега разбра повече за какавидите на платата, за скритите в тях скъпоценни ядра и за съперничеството между върховните принцове. Разбра защо Садеас изисква толкова усилия от хората си. Започна да му се изяснява причината, по която принцът се отказваше и връщаше войската си в лагера, ако стигнеха на платото по-късно от някой от съюзниците. Това не беше твърде обичайно. Най-често Садеас пристигаше пръв и другите алетски армии трябваше да се връщат.

Военните лагери бяха огромни. Общо всички алетски войски бяха над сто хиляди души, много пъти повече от населението на Огнекамък. И това — без да се броят цивилните. Един подвижен лагер привличаше голямо разнообразие от цивилни; постоянните лагери като тези на Пустите равнини — още повече.

Всеки от десетте лагера заемаше по един кратер. Кратерите бяха пълни с хаотично смесени сгради, направени от Превръщателите, бараки и палатки. Някои търговци, подобно на аптекаря, разполагаха с пари за издигането на дървени постройки. Обитателите на палатките ги прибираха при буря и се подслоняваха другаде срещу заплащане. Дори и вътре в кратерите ветровете бяха силни, особено на местата, където външните стени бяха ниски или разрушени. Някои места — като дърводелския двор — бяха напълно открити за бурите.

По улицата се тълпеше обичайното множество. Жени в поли и блузи — съпругите, сестрите или дъщерите на войниците, търговците и занаятчиите. Работници в панталони или гащеризони. Безчет войници в кожени дрехи, понесли копия и щитове. Всички бяха хора на Садеас. Войниците от различните лагери не се смесваха. Човек трябваше да страни от кратерите на другите Сиятелни господари, ако там няма работа за вършене.

Каладин удивено поклати глава.

— Какво? — попита Сил и кацна на рамото му.

— Не очаквах такова неразбирателство между лагерите тук. Мислех, че всичко това е кралската армия, обединена.

— Самите хора са неразбирателство.

— Какво значи това?

— Всички действате различно и мислите различно. Няма други такива — животните действат по един и същ начин, духчетата в известен смисъл са еднакви индивиди. В това има хармония. Но не и при вас. Изглежда, няма двама души, които могат да се съгласят за каквото и да е. Целият свят действа както се очаква от него, само хората — не. Може би затова толкова често имате желание да се убивате едни други.

— Но не всички вятърни духчета са еднакви — отговори Каладин, докато вадеше превръзките от кутията и ги пъхаше в джоба, който беше пришил от вътрешната страна на кожения си елек. — Ти си доказателството за това.

— Зная — кротко отговори тя. — Може би вече ще проумееш защо това толкова ме измъчва.

Каладин не знаеше какво да отвърне. Най-накрая достигна дърводелския двор. Неколцина от хората от Мост Четири се излежаваха в сянката на източната страна на казармата им. Щеше да е интересно да се види как правят някоя от тези постройки — камъкът им бе изваян направо от въздуха. За съжаление Превръщателството ставаше нощем, под строга охрана, та свещеният ритуал да не бъде видян от никой освен ардентите или много високопоставени светлооки.

Първата следобедна камбана прозвуча тъкмо щом Каладин достигна постройката, та получи ядосан поглед от Газ затова, че почти е закъснял за смяната. Повечето от „смяната“ щеше да премине в седене и чакане на сигнала на роговете. Е, Каладин не смяташе да губи време. Не можеше да рискува да се измори с носене на дъската, не и когато вероятно предстоеше пробег с моста, но може би няколко упражнения за разтягане…

Във въздуха се понесе тръбен призив, чист и ясен. Беше като митичната тръба, която, казваха, призовавала душите на храбрите към небесното бойно поле. Каладин застина. Както винаги, чакаше втория сигнал, една ирационална част от него искаше да чуе потвърждение. То не закъсня — тръбата изсвири обозначение за мястото на чудовището, което беше излязло да прави какавида.

Към сборния пункт до дърводелския двор се застичаха войници; други се втурнаха към лагера да си вземат оръжията. Каладин хукна към мостовите и завика:

— Строй се! Бурята да ви отнесе дано! Всички да се строяват!

Не му обърнаха внимание. Някои от отряда бяха без елеци и се заблъскаха през вратата на казармата в опит да влязат едновременно. Другите дотичаха при моста. Каладин ядосано ги последва. Веднъж добрали се до моста, хората се сбраха по внимателно организиран начин. Всеки имаше възможността да тича на най-доброто място: отпред до пропастта, а после, в края на пробега — на относително безопасна позиция отзад.

Ротацията беше строга и нито се правеха, нито се търпяха грешки. Мостовите отряди имаха жестока система на самоуправление — ако някой опиташе да мами, другарите му го принуждаваха да бяга в челото на моста при последния щурм. Предполагаше се, че това е забранено, но Газ се правеше, че не забелязва измамниците. Освен това той отказваше да вземе подкуп, за да разреши на хората да си сменят местата. Може би знаеше, че едничкото стабилно нещо — единствената надежда — за мостовите е ротацията. Животът не беше справедлив, да си мостови не беше справедливо, но поне ако човек тичаше в редицата на смъртта и оцелееше, при следващия пробег щеше да е отзад.

Имаше едно изключение. Като водач, Каладин трябваше да бяга отпред през повечето време, а за щурма да се премести в задната част на моста. Неговото място беше най-безопасното в целия отряд, макар че никой мостови никога не се намираше в пълна безопасност. Каладин беше като някаква мухлясала коричка, предложена на умиращ от глад — човекът нямаше да бърза да я нахапе, но все някога щеше да я изяде.

Зае позиция. Йейк, Дуни и Малоп бяха последни от изоставащите. Щом хората застанаха по местата си, Каладин нареди да вдигат. Той донякъде се изненада, че му се подчиниха, ала мостът почти винаги имаше водач, който издаваше команди по време на пробег. Гласовете се сменяха, но не и те. Вдигай, тичай, сваляй.

Двадесет моста излязоха от двора и се понесоха към Пустите равнини. Каладин забеляза хора от Мост Седем, които ги наблюдаваха с облекчение. Смяната им беше до първата следобедна камбана — отървали се бяха от пробега само за миг.

Мостовите работеха усилно. Не толкова заради заплахата с побой — бягаха така бързо, защото искаха да се доберат до набелязаното плато преди паршендите. Успееха ли, нямаше стрели, нямаше смърт. И тъй, пробегът с моста беше единственото нещо, което вършеха, без да пестят сили или да мързелуват. Мнозина мостови ненавиждаха живота си, ала го стискаха с все сили, трескаво, с побелели от усърдие кокалчета на пръстите.

С тропот прекосиха първия от постоянните мостове. Мускулите на Каладин стенеха от така скорошното претоварване, но той се помъчи да не мисли за умората. Заради дъждовете от снощната буря повечето растения бяха още отворени — скалните пъпки простираха ластари, разцъфналите бранзи протягаха щипкоподобните си клони от черупките към небето. Тук-там имаше и бодливци — онези иглолистни храсти с каменни клони, които Каладин беше забелязал за пръв път при идването си тук. В безбройните цепнатинки и падинки по неравното плато имаше локви.

Виковете на Газ указаха по кой път да поемат мостовете. Много от близките плата разполагаха с по три-четири постоянни моста, които представляваха разклонена пътна мрежа из Равнините. Бягането стана привично. Беше изтощително, ала познато. На Каладин му беше приятно да е отпред — можеше да вижда къде отива. Започна монотонно да брои крачките, както го беше посъветвал безименният мостови, чиито сандали все още носеше.

Най-сетне стигнаха последния постоянен мост. Прекосиха малко плато и подминаха димящите останки на един друг, разрушен през нощта от паршендите. Как ли бяха успели да го направят по време на буря? По-рано, докато слушаше разговорите на войниците, Каладин научи, че те се отнасят към паршендите с гняв, омраза и немалко страхопочитание. Тези паршенди не бяха като тромавите, почти безсловесни парши, които работеха из цял Рошар. Тези тук бяха воини със значителни умения. Каладин виждаше в това някакво противоречие. Парши? Воюват? Беше просто толкова странно.

Мост Четири и останалите отряди свалиха съоръженията и прехвърлиха пропастта в най-тесния участък. Хората на Каладин рухнаха по земята наоколо, за да отпочинат, докато армията премине. Той едва не се присъедини към тях — всъщност, коленете му почти се сгънаха сами в очакване.

Не, рече си Каладин и се задържа прав. Не. Ще стоя.

Глупав жест. Останалите мостови едва го погледнаха. Моаш даже го наруга. Но веднъж взел решението, Каладин упорито държеше на него. Сключи ръце зад гърба си, зае поза свободно и загледа преминаващата войска.

— Здрасти, малкия! — провикна се един от войниците, които още чакаха реда си за моста. — Любопитен си на какво приличат истинските войници, а?

Каладин се обърна и го огледа — як мъжага с мощни ръчища като бутове. Беше взводен командир, както личеше от възлите на раменете на кожения му елек. Някога и Каладин носеше такива.

— Как се грижиш за своите копие и щит, старши? — извика Каладин в отговор.

Мъжът се свъси, но Каладин знаеше за какво мисли. Оръжието на войника беше самият му живот; той се грижеше за него както би се грижил за родното си дете, често се заемаше с поддръжката му, преди да се нахрани или да си отдъхне.

Каладин кимна по посока на моста.

— Това е моят мост — високо рече той. — Моето оръжие, единственото, което ми е разрешено. Дръжте се добре с него.

— Или какво? — провикна се един войник и предизвика смеха на другарите си. Взводният командир не каза нищо. Изглеждаше угрижен.

Думите на Каладин си бяха чисто самохвалство. Истината беше, че той мрази моста. Въпреки това, остана на крака.

Съвсем скоро самият върховен принц Садеас прекоси моста на Каладин. Сиятелният господар Амарам изглеждаше винаги героичен, величав. Пълководец и благородник. Този Садеас беше съвсем друга работа — кръглолик, къдрав и с надменно изражение. Яздеше като на парад, с една ръка леко придържаше юздите на коня, под мишницата на другата стискаше шлема си. Бронята му беше боядисана в червено, а по шлема висяха фриволни пискюли. Цялата безцелна помпозност почти засенчваше чудото на древната броня.

Каладин забрави изтощението и сви ръце в юмруци. Ето един светлоок, когото той можеше да мрази дори повече от другите, мъж толкова безсърдечен, че всеки месец похабяваше живота на стотици мостови. Изрично беше забранил на отрядите на неговите мостове да разполагат с щитове по причини, които Каладин все още не разбираше.

Садеас и почетната му гвардия бързо отминаха и Каладин си даде сметка, че вероятно би трябвало да се поклони. Садеас не забеляза, ала ако беше го видял, вероятно щеше да създаде грижи. Каладин тръсна глава и вдигна отряда, макар че бяха нужни особени усилия да размърда Скалата — едрия рогоядец. Щом прекосиха моста, хората го вдигнаха и затичаха към следваща пропаст.

Процесът се повтори толкова пъти, че Каладин им загуби броя. При всяко преминаване той отказваше да легне. Стоеше с ръце зад гърба и наблюдаваше войската. Повечето войници го забелязваха и му подхвърляха подигравки. Каладин не обръщаше внимание и след петото или шестото минаване те престанаха. Следващия път, когато видя Сиятелния господар Садеас, той се поклони, макар стомахът му да се преобърна при това. Не служеше на този човек. Не беше полагал клетва за вярност пред него. Но служеше на хората си в Мост Четири. Щеше да ги спаси, а това значеше да се пази от наказания за непочтителност.

— Смени местата! — викна Газ. — Премини и смени местата!

Каладин рязко се извърна. Щурмът щеше да е при следващото прехвърляне. Той погледна косо в далечината и едва успя да забележи как на следващото плато се събира редица тъмни фигури. Паршендите бяха пристигнали и се строяваха. Зад тях една група вече разбиваше какавидата.

Тревога прониза Каладин. Скоростта им се беше оказала недостатъчна. И, макар да бяха уморени, Садеас искаше да нападне бързо, преди паршендите да са успели да извадят скъпоценното ядро от черупката му.

Мостовите наставаха в мълчание, обзети от мрачни мисли. Знаеха какво предстои. Прекосиха пропастта, изтеглиха моста и смениха местата си. Войниците се строиха. Бяха тихи, като хора, които се готвят да отнесат ковчег към кладата.

Мостовите оставиха за Каладин място отзад, закриляно и защитено. Сил кацна на моста и го огледа. Каладин приближи. Беше толкова изморен, умствено и телесно. Беше се напрегнал прекалено много сутринта, а и по-късно, когато вместо да почива, стоеше прав. Какво го прихвана, та постъпи така? Едва ходеше.

Огледа мостовите. Хората му бяха примирени, безразлични, ужасени. Ако откажеха да тичат, щяха да ги екзекутират. Ако тичаха, щяха да посрещнат противниковите стрели. Не поглеждаха в далечината към паршендските стрелци с лъкове. Гледаха надолу.

Това са твоите хора, каза си Каладин. Имат нужда да ги поведеш, дори ако не го знаят.

Как можеш да водиш от задната част на моста?

Излезе от реда и заобиколи моста; двама от отряда — Дрей и Тефт — го изгледаха изумени, когато ги подмина. Точката на смъртта, мястото в самия център на първия ред, беше заето от Скалата, якия светлокож рогоядец. Каладин го потупа по рамото.

— Заел си ми мястото, Скала.

Мъжът изненадано го погледна.

— Ама…

— Заминавай отзад.

Скалата се смръщи. Никой не искаше да излезе напред в реда.

— Празноглав равнинец — обади се той с грубото си произношение. — Приискало ти се е да умреш? Защо просто не скочиш в пропастта? По-лесно е.

— Аз съм водач на моста. Да тичам начело е моя привилегия. Върви.

Скалата сви рамене, но се подчини и зае мястото на Каладин в задната част на моста. Никой не каза и дума. Ако Каладин иска да го убият, кои са те, та да негодуват?

Каладин ги огледа.

— Колкото повече време ни отнеме да свалим моста, толкова повече те могат да стрелят по нас. Твърдост, решителност и бързина. Вдигай моста!

Вдигнаха, мъжете от вътрешните места се настаниха, по петима в редица. Каладин отиде в най-предната редица. Вляво от него беше високият и здрав Лейтен, вдясно — слабоватият Мурк. Адис и Корл бяха в двата края. Петима мъже в челото на моста. Редицата на смъртта.

Когато всички отряди вдигнаха мостовете, Газ изкомандва.

— Напред!

Затичаха, бързо преминаха строените в очакване войници, стиснали копията и щитовете си. Някои ги наблюдаваха с любопитство, като че ли се забавляваха при вида на низшите мостови, които се носеха с голяма бързина към смъртта си. Други отвръщаха поглед, може би засрамени от цената на преминаването си оттатък пропастта в човешки живот.

Каладин гледаше право напред и потискаше недоверчивия глас, който крещеше в ума му, че извършва нещо много глупаво. Втурна се към пропастта, съсредоточен върху строените паршенди. Черно-червени фигури с лъкове.

Сил допърха по-близо до главата на Каладин. Вече не беше в човешки облик, а се стрелкаше като лента от светлина. Полетя пред него.

Появиха се стрелите. Каладин не беше заемал място в точката на смъртта при толкова опасна атака след първия си ден в отряда. При смяната на местата в точката на смъртта винаги отиваха новите. Така, ако загинеха, нямаше грижи по обучението им.

Паршендите се прицелиха в пет или шест от отрядите на мостовете. Мост Четири явно беше в обсег.

Стрелите полетяха.

— Тиен! — извика Каладин. Беше почти обезумял от умора и гняв. Изрева името, без да знае защо, и порой стрели заваляха към него. Усети внезапен прилив на енергия, неочаквана и необяснима сила.

Стрелите удариха.

Мурк падна без звук, поразен от четири или пет стрели. Кръвта му плисна по камъните. И Лейтен падна. Заедно с него — Адис и Корл. Стрелите се забиваха в земята в краката на Каладин и трептяха. Поне шест попаднаха в моста около главата и ръцете му.

Не знаеше дали е ранен. Беше обзет от сила и тревога. Продължи да вика и да тича, понесъл моста на раменете си. По някаква причина група паршендски стрелци свалиха лъковете си. Видя мраморната шарка на кожата им, особените червеникави или оранжеви шлемове и простите кафеви дрехи. Изглеждаха объркани.

Каквото и да бе причинило затишието, даде на Мост Четири няколко ценни мига. Докато паршендите отново вдигнат лъковете, отрядът на Каладин беше стигнал до пропастта. Заеха позиции заедно с другите мостове — сега бяха само петнадесет. Пет бяха паднали. С идването си до пропастта, мостовите отряди попълваха празните места в линията.

Под дъжд от стрели Каладин нареди на хората си да пускат моста. Една стрела сряза кожата му близо до ребрата и рикошира от костта. Усети удара, ала не изпита болка. Заобиколи моста и помогна за избутването му. Отрядът с трясък стовари съоръжението на мястото му, докато алетските стрелци отклоняваха паршендите.

Кавалерията препусна по мостовете. Мостовите скоро бяха забравени. Каладин падна на колене до моста, а хората от отряда му, окървавени и ранени, с мъка се отдалечиха. Ролята им в битката беше изпълнена.

Каладин опипа ранената си страна и почувства кръвта. Чист разрез, само около два пръста дълъг, ширината му е малка и не представлява опасност.

Това беше гласът на баща му.

Каладин се задъхваше. Трябваше да иде на безопасно място. Над главата му свистяха стрели, този път алетски.

Някои хора отнемат живот. Други спасяват живот.

Работата на Каладин още не беше завършена. Изправи се с усилие и се запрепъва към моста, където лежеше някой. Оказа се мостови на име Хобер; кракът му беше пронизан от стрела. Мъжът пъшкаше и се държеше за бедрото.

Каладин го улови под мишниците и го повлече по-далеч от моста. Мъжът ругаеше от болка и беше замаян. Каладин го примъкна зад един камък, където се бяха подслонили Скалата и още неколцина от отряда.

След като остави Хобер — стрелата не беше засегнала важни артерии и засега човекът щеше да е добре — Каладин се обърна и опита да се върне на самото бойно поле. Ала се подхлъзна и от умора падна. Удари се тежко в земята и изстена.

Някои отнемат живот. Други спасяват живот.

Напъна се да стане, от челото му капеше пот, запрепъва се обратно към моста, а в ушите му звучеше гласът на неговия баща. Следващият от отряда, когото откри — Коорм — беше мъртъв. Остави тялото му.

Гадол имаше дълбока рана. Стрелата беше пронизала торса му изцяло. Лицето му беше покрито с кръв от рана в слепоочието. Успял беше малко да се отдалечи от моста с пълзене. Погледна Каладин с обезумелите си черни очи. Около него се виеха оранжеви духчета на болката. Каладин го грабна и го повлече настрани точно в мига, когато нападащата кавалерия с тропот прегази мястото, където досега беше лежал раненият.

Отнесе Гадол в падинката и пътем забеляза още двама убити. Пресметна набързо. С мъртвите излизаха двадесет и девет от отряда. Петима липсваха. Каладин отново се запрепъва към бойното поле.

Войниците се бяха групирали зад моста. Отстрани бяха строени стрелците с лък. Обстрелваха паршендите, докато тежката конница начело със самия върховен принц Садеас, недосегаем в своята Броня, опитваше да изтласка противника.

Каладин се олюля, замаян и зашеметен при вида на толкова много тичащи, викащи и стрелящи хора. Петима мостови, вероятно убити, загубени в цялата тази…

Забеляза една фигура, свита до самия ръб на пропастта, под свистящите и в двете посоки стрели. Това беше Дабид. Беше свит на кълбо, ръката му беше огъната под неестествен ъгъл.

Каладин се втурна към него. Хвърли се на земята и запълзя под стрелите с надеждата, че паршендите няма да обърнат внимание на двама невъоръжени мостови. Когато стигна, Дабид дори не го забеляза. Беше в шок, устните му мърдаха беззвучно, очите му бяха замаяни. Каладин го подхвана несръчно. Боеше се да не го улучи някоя стрела, ако се изправи.

Неумело, почти пълзейки, завлече младежа далеч от ръба на пропастта. Продължаваше да се подхлъзва върху кръвта, падаше, драскаше ръцете си в скалите, удряше лицето си в камъните. Не спираше. Мъкнеше Дабид изпод валящите стрели. Най-сетне се отдалечи достатъчно и се осмели да се изправи. Опита да вдигне Дабид. Ала мускулите му бяха толкова отслабнали. Напъна се, подхлъзна се, падна изтощен на камъните.

Легна, задиша тежко, болката най-сетне го заля. Толкова уморен…

Изправи се разтреперан и отново опита да вдигне Дабид. Примигна, за да отпъди ядните сълзи. Беше толкова слаб, че не можа дори да издърпа младежа.

— Празноглав равнинец — изръмжа някой.

Каладин се обърна и видя, че идва Скалата. Здравият рогоядец грабна Дабид под мишниците и го издърпа.

— Смахнат — рече той на Каладин, ала с лекота вдигна ранения и го отнесе при другите в падинката.

Каладин го последва. Щом стигнаха, се свлече в падинката, с гръб към скалата. Останалите мостови се скупчиха около него с уплашени погледи. Скалата положи Дабид да легне.

— Още четирима — продума Каладин на пресекулки. — Трябва да ги намерим…

— Мурк и Лейтен — рече Тефт. При този пробег старият мостови се беше оказал в задните редици и не беше ранен. — И Адис и Корл. Бяха в първата редица.

Точно така, уморено си рече Каладин. Как можах да забравя…

— Мурк е мъртъв — съобщи Каладин. — Останалите може и да са оцелели.

Опита да стане.

— Глупак — обади се Скалата. — Стой тук. Добре. Аз ще направя това. — Позамисли се. — Май и аз съм глупак.

Намръщи се, ала се върна на бойното поле. След малко Тефт го догони.

Каладин вдиша и издиша, придържайки ранената страна. Не можа да прецени дали самият удар от стрелата не причинява повече болка от разреза.

Спасяват живот…

Пропълзя до тримата ранени. Хобер със стрелата в бедрото можеше да почака, а Дабид имаше само счупена ръка. Гадол беше най-зле с раната в тялото. Каладин се втренчи в раната. Не разполагаше с операционна маса; нямаше даже антисептик. Как мислеше, че може да направи нещо?

Отърси се от отчаянието.

— Някой от вас да ми донесе нож — каза той на мостовите. — Вземете от някой убит войник. Друг да запали огън!

Мостовите се спогледаха.

— Дуни, върви за нож — рече Каладин, притиснал с ръка раната на Гадол в опит да спре кървенето. — Нарм, можеш ли да накладеш огън?

— С какво? — попита онзи.

Каладин смъкна елека и ризата си и подаде ризата на Нарм.

— За запалване. За дърва ползвай стрелите наоколо. Някой да има кремък и огниво?

За щастие, Моаш имаше. По време на пробег човек носеше всичко ценно със себе си, та да не го откраднат другите мостови.

— Бързайте! Някой друг да отвори една скална пъпка и да донесе водата от нея.

Хората постояха няколко мига. После, слава на Вестителите, изпълниха каквото им поиска. Може би бяха твърде слисани да възразят. Каладин съдра ризата на Гадол и разкри раната. Лоша рана, ужасно лоша. Бяха прерязани червата или някой друг орган…

Нареди на един от отряда да притиска превръзка към челото на Гадол, за да спре слабото кръвотечение там — всичко можеше да помогне — и се зае бързо да прегледа раната, както баща му го беше учил. Дуни бързо се върна с ножа. Нарм обаче имаше трудности с огъня. Изруга и продължи да се бори с огнивото.

Гадол се сгърчи. Каладин притисна раната с чувство на безсилие. На такава рана нямаше къде да се направи турникет. Не можеше да направи нищо, освен…

Гадол се закашля и изплю кръв.

— Разбиват самата земя! — прошепна той с див поглед. — Искат я, но бесът им ще я разруши. Както свидливият изгаря богатствата си, за да не попаднат у враговете му! Те идват!

Пое дъх. И застина неподвижен. Мъртвите му очи гледаха нагоре, кървава слюнка се стичаше по лицето му. Последните му мрачни слова тегнеха над другарите му. Недалеч от тях войниците се сражаваха и викаха, ала мостовите мълчаха.

Каладин се отпусна назад, както винаги замаян от болката от загубата. Баща му все казваше, че времето ще притъпи неговата чувствителност.

Лирин грешеше за това.

Чувстваше се така уморен. Скалата и Тефт бързаха към падинката, понесли заедно някого.

Нямаше да го донесат, ако не беше жив, рече си Каладин. Мисли за онези, на които можеш да помогнеш.

— Поддържай огъня! — каза той на Нарм. — Не позволявай да угасне! Някой да нагрее ножа.

Нарм подскочи, сякаш за пръв път забеляза, че наистина е успял да запали малкия пламък. Каладин се извърна от мъртвия Гадол и направи място на Скалата и Тефт. Двамата оставиха на земята потъналия в кръв Лейтен. Дишаше плитко, от рамото и срещуположната ръка стърчаха стрели. Трета беше закачила корема му и от пренасянето срезът се беше разширил. Явно левият му крак беше стъпкан от кон; беше счупен и имаше грамадна рана при сцепването на кожата.

— Другите трима са мъртви — каза Тефт. — И този е на път. Едва ли има какво повече да направим. Но ти каза да го донесем, така че…

Каладин веднага коленичи и се зае за работа — внимателно, умело и бързо. Притисна бандаж отстрани на тялото на ранения, закрепи го на място с коляно. После бързо превърза крака и нареди на един от мостовите да държи здраво и да повдигне крайника.

— Къде е ножът! — викна Каладин, докато бързо слагаше хлабав турникет на ръката на ранения. Трябваше веднага да спре кръвта; по-късно щеше да се тревожи за спасяването на ръката.

Младият Дуни се завтече към него с нажежения нож. Каладин повдигна бандажа от тялото на Лейтен и бързо обгори раната. Лейтен беше в безсъзнание и дишането му ставаше все по-плитко.

— Ти няма да умреш — промълви Каладин. — Няма да умреш!

Умът му беше вцепенен, ала пръстите му знаеха какво да правят. За миг се върна в лекарската стая в бащиния дом, вслушан във внимателните напътствия. Отряза стрелата от ръката на Лейтен. Другата в рамото остави и даде отново да нагорещят ножа.

Пеет най-сетне се върна с воднистата част на скалната пъпка. Каладин я грабна и почисти с нея раната на крака — тя беше най-лоша, понеже беше причинена от стъпкване. Когато върнаха ножа, Каладин измъкна стрелата от рамото на Лейтен и обгори раната там възможно най-добре, после използва една от бързо изчезващите превръзки.

Шинира крака със стрели — единственото, с което разполагаха. Свъсено обгори и раната на бедрото. Мразеше да оставя толкова много белези, но не можеше да допусне повече кръвозагуба. Щеше да му трябва антисептик. Кога щеше да се сдобие с онзи сок?

— Не смей да умираш! — рече Каладин, почти без да си дава сметка, че говори. Бързо превърза раната на крака, после с игла и конец заши раната на ръката. Превърза и нея и отхлаби по-голямата част от турникета.

Най-сетне, напълно изцеден, се облегна и загледа Лейтен. Той още дишаше. Докога? Шансът не беше на негова страна.

Мостовите стояха или седяха около Каладин, непривично почтителни. Той уморено отиде при Хобер и огледа раната на крака му. Нямаше нужда от обгаряне. Каладин я проми, почисти разни трески и заши. Хобер беше заобиколен от духчета на болката, дребни оранжеви ръце се протягаха от земята към него.

Каладин отряза най-чистото парче от бандажа на Гадол и превърза с него раната на Хобер. Мразеше нечистотията, но нямаше друг избор. Накара другите от отряда да донесат стрели, с които шинира ръката на Дабид; закрепи шините с ризата на младежа. Най-накрая се облегна на камъка и въздъхна дълбоко и уморено.

Някъде зад него се носеха удари на метал в метал и виковете на войниците. Чувстваше се толкова уморен. Прекалено уморен даже да затвори очи. Искаше само да седи и да гледа в земята.

Тефт приседна до него. Посивелият мостови държеше воднистата част на скалната пъпка, която още имаше малко течност на дъното.

— Пий, момко. Имаш нужда.

— Трябва да промием раните на другите — глухо отвърна Каладин. — Одрани са… видях няколко порязвания… и трябва…

— Пий — повтори Тефт хрипливо и настойчиво.

Каладин се поколеба, после изпи водата. Беше силно горчива — като растението, от което беше извадена.

— Къде се научи така да лекуваш? — попита Тефт. Неколцина от седналите наблизо мостови се обърнаха към него, щом чуха въпроса.

— Не съм бил роб цял живот — прошепна Каладин.

Скалата се приближи и каза:

— Това, което направи, няма да е от значение. — Грамадният рогоядец приклекна. — Газ ни кара да оставяме ранените, които не могат да ходят. Устав.

— Аз ще се оправя с Газ — отговори Каладин и облегна глава. — Идете да върнете ножа при трупа, от който го взехте. Не искам обвинения в кражба. Като дойде време да тръгваме, искам двама да поемат Лейтен и двама — Хобер. Ще ги привържем върху моста и ще ги носим. При пропастите трябва да действате бързо и да ги развържете преди минаването на армията, а след това да ги вържете пак. Ще ни трябва някой да води Дабид, ако още е в шок.

— Газ няма да подкрепи тая работа — каза Скалата.

Каладин притвори очи и отказа да спори.

Битката трая дълго. На свечеряване паршендите най-сетне се оттеглиха — прескачаха пропастите с неестествено мощните си крака. Понесоха се виковете на алетите, които бяха победили. Каладин с мъка се изправи на крака и тръгна да търси Газ. Отварянето на какавидата отнемаше време — тя беше като камък — но Каладин трябваше да се разбере с мостовия сержант.

Откри го на безопасно разстояние от фронтовата линия — Газ стоеше и наблюдаваше. Изгледа Каладин с единственото си око.

— Колко от тази кръв е твоя?

Каладин сведе очи и едва сега си даде сметка, че е покрит с тъмна съсирена кръв, която вече се напукваше — повечето беше от ранените. Не отговори на въпроса.

— Вземаме ранените с нас.

Газ поклати глава.

— Щом не могат да ходят, остават. Устав. Не съм го измислил аз.

— Вземаме ги — повтори Каладин. Гласът му не беше нито по-твърд, нито по-силен.

— Сиятелният господар Ламарил няма да приеме.

Ламарил беше прекият началник на Газ.

— Ще пратиш Мост Четири последен, да върне ранените войници в лагера. Ламарил няма да е с тази част от войската; ще върви напред с основната част, за да не пропусне тържеството на Садеас в чест на победата.

Газ зяпна.

— Хората ми ще се движат бързо и ефикасно — изпревари го Каладин. — Няма да забавят никого. — Измъкна последната сфера от джоба си и я подаде. — Нищо няма да кажеш.

Газ взе сферата и изсумтя.

— Една прозрачна марка? Мислиш, че това ще ме накара да поема толкова голям риск?

— Ако не го направиш — отговори Каладин спокойно, — ще те убия и ще се оставя да ме екзекутират.

Газ примигна изненадано.

— Ти не би…

Каладин пристъпи напред. Явно беше страховита гледка, целият покрит с кръв. Газ пребледня. После изруга и вдигна сферата.

— На всичкото отгоре сферата е тъмна.

Каладин се свъси. Сигурен беше, че преди пробега сферата си светеше.

— Грешката е твоя. Ти ми я даде.

— Сферите бяха заредени снощи — отвърна Газ. — Идват направо от ковчежника на Сиятелния господар Садеас. Какво си им направил?

Каладин поклати глава. Прекалено уморен беше да мисли. Сил кацна на рамото му, когато той тръгна да се връща при мостовите.

— Какви са ти те? — провикна се Газ след него. — Защо те е грижа?

— Това са моите хора.

Остави Газ.

— Не му вярвам — рече Сил и погледна през рамо. — Може само да каже, че си го заплашвал, и да прати да те арестуват.

— Може и така да направи. Вероятно трябва да разчитам на желанието му да получава още подкупи от мен.

Каладин продължи да върви, заслушан във виковете на победителите и стенанията на ранените. Платата бяха покрити с трупове. Най-много бяха по краищата на пропастта, където мостовете бяха съсредоточили битката. Паршендите, както винаги, бяха оставили своите убити. Говореше се, че дори когато побеждават, те оставят мъртвите. Хората изпращаха мостови и войници да изгорят останките на убитите си събратя и да пратят духовете им в отвъдния живот, където най-смелите воюват в армията на Вестителите.

— Пари — каза Сил, все още загледана в Газ. — Не ми прилича на нещо, на което да разчиташ.

— Може би. Може би не. Забелязал съм как гледа парите. Иска сферите, които му давам. Вероятно желанието ще се окаже достатъчно силно и той ще остане на линия. — Каладин поклати глава. — Права беше преди малко. На хората не може да се разчита в много отношения. Но на едно можеш да разчиташ — алчността му.

Горчива мисъл. Но и денят беше такъв. Изпълнено с надежда светло начало и кървавочервен залез.

Ден като всеки друг.

18 Върховен принц на войната

— Аха, прерязано е — рече набитият кожар и вдигна ремъка пред очите на Адолин. — Не си ли съгласен, Йис?

Другият кимна. Йис беше жълтоок ириалец с остра златна коса. Не руса, златна. Имаше даже металически блясък. Кожарят я поддържаше къса и носеше кепе. Явно не му се щеше да привлича внимание към косата си. Мнозина смятаха, че кичур от ириалска коса е талисман за късмет.

Другарят му, Аваран, беше тъмноок алет с престилка върху елека. Ако се придържаха към традиционния начин на работа, значи единият правеше по-големите и по-груби предмети — седла например — докато другият майстореше дреболиите. В задната част на работилницата чираците крояха и шиеха свински кожи.

— Срязано — каза Йис, щом взе парчетата от Аваран. — Съгласявам се.

— Е, да ме завлекат в Преизподнята дано — промърмори Адолин. — Ще рече, Елокар всъщност е прав?

— Адолин — долетя иззад него женски глас. — Каза, че отиваме на разходка.

— Това и правим — отвърна той с усмивка. Янала стоеше със скръстени ръце. Облечена беше в гладка жълта рокля с безупречна кройка, закопчана отстрани и обхващаща шията с твърда бродирана в червено яка.

— В моите представи разходката включва повече ходене.

— Хмм. Да. Съвсем скоро ще стигнем и до това. Ще бъде прекрасно. Бързо ходене, бавно ходене и а…

— Променада? — предложи кожарят Йис.

— Не беше ли това някаква напитка? — поинтересува се Адолин.

— Е, не, господарю. Съвсем сигурен съм, че това е друга дума за разходка.

— Добре тогава. Ще има много и от това. От променадата. Винаги съм обичал хубавата променада. — Потърка брадичка и си взе ремъка. — Доколко сигурен си за този ремък?

— Наистина няма място за съмнение, Сиятелни господарю — отговори Аваран. — Не е просто скъсване. Трябва да сте по-внимателни.

— Внимателни?

— Да. Проверявайте да няма хлабави катарами, които да драскат кожата или да се забиват в нея. Този ремък тука прилича на подпръг. Понякога хората оставят ремъците да висят, когато окачат седлото за през нощта, и те попадат под нещо. Бих допуснал, че нещо такова е причината за срязването.

— О, имаш предвид, че не е прерязано нарочно?

— Е, може и така да е. Обаче защо му е притрябвало на някой да реже ремъка?

Защо наистина, помисли си Адолин. Сбогува се с двамата кожари, пъхна ремъка в джоба си и подаде ръка на Янала. Тя я пое със свободната си ръка, видимо доволна, че най-сетне излиза от кожарската работилница. Вътре се разнасяше лека миризма, макар и по-поносима, отколкото в работилницата за щавене. Адолин беше забелязал как Янала няколко пъти посяга за кърпичката си, като че иска да я поднесе пред носа си.

Излязоха на дневна светлина. Тибон и Маркс — двама светлооки от Синята гвардия — чакаха отпред заедно с младата прислужница на Янала, Фалкси, която беше тъмноока от Ази. Тримата тръгнаха след Адолин и Янала по улицата във военния лагер, а Фалкси замърмори с азишкия си акцент, че нямало подходящ паланкин за господарката й.

Янала явно нямаше нищо против. Дишаше дълбоко и се притискаше в ръката на Адолин. Беше много красива, макар доста да обичаше да говори за себе си. Обикновено бъбривостта беше качество на жените, което се нравеше на Адолин, ала днес той трудно успяваше да обърне внимание на най-новите дворцови клюки.

Ремъкът беше прерязан, обаче и двамата кожари заключиха, че е станало случайно. Значи бяха виждали подобни срезове и преди. Хлабава катарама срязва кожата или става друга подобна злополука.

Само че този път кралят беше хвърлен от седлото по време на бой. Имаше ли нещо особено тук?

— … не си ли съгласен, Адолин? — попита Янала.

— Несъмнено — отвърна той, като я слушаше с половин ухо.

— И ще поговориш с него?

— А?

— С баща ти. Ще го помолиш ли да позволи на хората си за малко да се отърват от тази ужасно демодирана униформа?

— Е, той е доста убеден в идеята си. Пък и униформата не е чак толкова демодирана.

Янала го изгледа твърдо.

— Добре — призна той. — Малко е скучна.

Като всеки друг висш светлоок офицер в армията на Амарам, Адолин носеше прости сини дрехи с военна кройка. Дълга куртка без бродерии и строги панталони във време, когато на мода бяха елеците, коприните и шаловете. Двойката глифи на дома Колин доста натрапчиво красеше гърдите и гърба на куртката, а предницата се закопчаваше от двете страни със сребърни копчета. Просто, лесно за разпознаване, но ужасно скромно.

— Войниците на баща ти го обичат, Адолин — каза Янала. — Но изискванията му наистина стават досадни.

— Знам това. Повярвай ми. Но не мисля, че мога да променя мнението му. — Как да го обясни? Въпреки че войната продължаваше шест години, Далинар бе все така решен да се придържа към Кодекса. Даже ставаше все по-отдаден.

Сега поне Адолин беше разбрал нещо. Любимият брат на Далинар беше отправил една последна молба — следвай Кодекса. Вярно, молбата се отнасяше до определено събитие, ала всеки знаеше, че Далинар отвежда нещата до крайност.

На Адолин просто му се щеше Далинар да няма същите изисквания към всички останали. За отделния човек Кодексът пораждаше само дребни неудобства — винаги да носи униформа на публично място, никога да не се напива, да избягва дуелите. Когато обаче се отнасяше до всички, ставаше обременителен.

Щом понечи да продължи отговора, беше прекъснат от понеслия се над лагера тръбен призив. Адолин вдигна глава, завъртя се, погледна на изток към Пустите равнини. Отброи следващия сигнал. Какавидата е забелязана на плато едно-четиридесет-седем. Та това е в техния обсег на действие!

Затаи дъх и зачака третият сигнал да призове на битка войниците на Далинар. Това ставаше единствено по заповед на баща му.

Част от Адолин знаеше, че третият сигнал няма да прозвучи. Плато едно-четиридесет-седем беше достатъчно близо до лагера на Садеас и той със сигурност щеше да опита да се добере до какавидата.

Хайде, татко, помисли Адолин. Можем да го изпреварим!

Нямаше повече тръби.

Адолин крадешком погледна Янала. Тя беше избрала за свое Призвание музиката и почти не обръщаше внимание на войната, макар че баща й беше офицер в кавалерията на Далинар. От израза на лицето й Адолин разбра, че дори тя знае какво означава отсъствието на трети сигнал.

Далинар Колин отново беше избрал да не се бие.

— Да вървим — рече Адолин и тръгна в друга посока, и на практика повлече Янала за лакътя. — Трябва да проверя още нещо.

Далинар стоеше с ръце зад гърба, загледан към Пустите равнини. Намираше се на една от по-долните тераси на построения нависоко дворец на Елокар — кралят не живееше в някой от военните лагери, а в малък комплекс на склона на близкия хълм. Далинар тъкмо се бе отправил нататък, когато зазвучаха тръбите.

Застоя се достатъчно дълго, та да види как армията на Садеас се събира в неговия лагер. Далинар би могъл да прати някой войник да подготви хората му. Платото беше достатъчно близо.

— Господарю? — обади се някой. — Желаете ли да продължите?

Защитавай го по твоя начин, Садеас, помисли Далинар. Аз ще го защитавам по моя.

— Да, Тешав — отвърна той и продължи по стръмния лъкатушен път.

Тешав го последва. В черната й алетска коса, която тя носеше в сложна прическа, имаше руси кичури. Очите й бяха виолетови, а слабото й лице изглеждаше напрегнато. Това беше обичайно; тя сякаш винаги имаше нужда от нещо, за което да се тревожи.

Тешав и помощницата й, също писар, бяха съпруги на двама от офицерите на Далинар. Той имаше доверие в тях. Почти напълно. Трудно беше да се довериш някому изцяло. Престани, каза си. Започваш да звучиш параноично като краля.

Както и да е, завръщането на Ясна би го зарадвало много. Ако решеше все някога да се върне. Някои от висшите офицери в армията му намекваха, че би трябвало да се ожени повторно, ако не за друго, то поне да има жена, която да му служи като главен писар. Смятаха, че отхвърля предложението от любов към първата си съпруга. Не знаеха, че тя си е отишла, изчезнала е от ума му и е оставила в паметта му смътно и празно място. За едно обаче офицерите му бяха прави. Той не бързаше да се жени повторно, защото ненавиждаше самата мисъл да замени покойната си съпруга. Всичко нейно му беше отнето. Останала беше само празнотата и да я запълни, за да се сдобие с писар, му се струваше безсърдечно.

Далинар продължи да върви. Освен двете жени, с него бяха Ренарин и трима членове на Синята гвардия. Носеха тъмносини филцови шапки и наметала над сребристите гръдни брони и също така тъмносините панталони. Бяха светлооки с нисък ранг и имаха право да носят мечове за близък бой.

— Добре, Сиятелни господарю — подхвана Тешав. — Господарят Адолин ме помоли да докладвам за хода на разследването за седлото. Точно сега той разговаря с кожарите, но до момента има малко за казване. Никой не е видян да пипа седлото на коня на Негово величество. Шпионите ни докладват, че в другите лагери никой не се е хвалил, а в нашия лагер — доколкото установихме — няма хора, внезапно сдобили се с големи суми пари.

— Конярите?

— Казват, че са проверили седлото, но — попритиснати — признават, че не помнят специално да са проверявали подпръга. — Тешав поклати глава. — Броненосците са много тежки и за конете, и за седлата. Само ако имаше някакъв начин да опитомим повече ришадийци…

— Сиятелна, по-скоро можем да опитомим бурите. Е, да речем, че това са добри новини. За всички ни ще е по-добре, ако нищо не излезе от тази история с подпръга. Сега, има още нещо, което искам да проверите.

— За мен е удоволствие да Ви служа, господарю.

— Върховният принц Аладар започна да говори, че иска да прекара кратка ваканция у дома, в Алеткар. Държа да знам дали намеренията му са сериозни.

— Да, господарю — кимна Тешав. — Това ще създаде ли неприятности?

— Да си призная, не съм сигурен. — Далинар не вярваше на върховните принцове, но поне докато всички бяха тук, можеше да ги държи под око. Ако някой се върнеше в Алеткар, можеше да заговорничи необезпокояван. Разбира се, дори и кратките посещения можеха да помогнат за стабилизирането на страната.

Кое беше по-важно? Стабилността или възможността да наглежда останалите? В името на кръвта на праотците ми, рече си Далинар, не съм създаден за политика и заговори. А за да размахвам меча и да прегазвам враговете.

Както и да е, щеше да направи каквото е нужно.

— Сигурен съм, споменахте, че разполагате със сведения за сметките на Краля, нали, Тешав?

— Така е — отвърна тя, докато продължаваха кратката разходка. — Имахте основания да ми наредите да проверя в сметководните книжа, защото излиза, че трима от върховните принцове — Танадал, Хатам и Вама — доста изостават — с плащанията. Освен Вас, всъщност единствено върховният принц Садеас е платил дължимото според принципите на войната.

Далинар кимна.

— Колкото по-дълго трае тази война, толкова по-удобно става за принцовете. Започват да се питат. Защо да плащат високите военновременни цени за ползването на Превръщателите? Защо да не заселят тук земеделци и да започнат да произвеждат свои храни?

— Извинете ме, Сиятелни господарю — отговори Тешав, когато свърнаха по пътя. Помощницата й ги следваше с няколко закрепени на дъски тефтера в чантата. — Но дали ние наистина не искаме да насърчаваме това? Вторият източник на провизии може да е полезен резерв.

— Търговците вече го правят. И това е една от причините да не ги прогоня. Не бих имал нищо против допълнителен източник на провизии, обаче Превръщателите са единственият начин да държим върховните принцове. Дължаха вярност на Гавилар, но не изпитват много такава към сина му. — Далинар присви очи. — Това е жизнено важно, Тешав. Прочетохте ли историите, които Ви препоръчах?

— Да, господарю.

— Значи знаете. Най-нестабилният период в съществуването на кралството е по времето на наследника на основателя. При управлението наличност като Гавилар хората са верни от уважение към него. Следващите поколения започват да гледат на себе си като на част от едно кралство, единна сила, която се държи цяла заради традицията.

Но управлението на сина… това е опасното време. Няма го Гавилар да държи всички заедно, обаче Алеткар все още няма традиция като кралство. Ние трябва да удържим достатъчно дълго, та върховните принцове да започнат да се възприемат като част от по-голямо цяло.

— Да, господарю.

Тя не задаваше въпроси. Тешав му беше дълбоко предана, както и повечето от офицерите. Те не се питаха защо за него е толкова важно десетте княжества да се приемат като една държава. Може би смятаха, че това е заради Гавилар. И наистина, гавиларовата мечта за единен Алеткар имаше значение. Ала имаше още.

Иде Вечната Буря. Истинското Опустошение. Нощта на Скърбите.

Далинар се удържа да не потрепери. От неговите видения със сигурност ставаше ясно, че няма много време за подготовка.

— Съставете от името на краля съобщение — нареди Далинар — за намаляване на цените за ползване на Превръщателите за онези принцове, които са се издължили своевременно. Това ще посъбуди останалите. Дайте го на писарите на Елокар и ги накарайте да му го разяснят. Да се надяваме, че ще се съгласи с тази необходимост.

— Да, господарю. Ако позволите да отбележа, бях доста изненадана, когато ми предложихте да прочета тези исторически съчинения. По-рано подобни неща не са Ви интересували особено.

— Правя много неща, които нито ме интересуват, нито са ми според способностите — отговори намръщен Далинар. — Липсата на способности обаче не променя нуждите на кралството. Събрахте ли сведения за разбойничеството в района?

— Да, господарю — Тешав позамълча. — Размерите са много тревожни.

— Предайте на Вашия съпруг, че му поверявам командването на Четвърти батальон. Искам двамата да изработите по-добър модел за патрулиране в Ничиите хълмове. Докато алетската монархия присъства тук, не желая да се шири беззаконие.

— Да, господарю — произнесе неохотно Тешав. — Вие си давате сметка, че по този начин отделяте за патрулиране два пълни батальона?

— Да — отговори Далинар. Беше потърсил помощ от другите върховни принцове. Отговорите им бяха от учудване до насмешка. Никой не му предостави и един войник.

— И това е в добавка към батальона, който определихте за поддържане на мира в територията между военните лагери и външните пазари — продължи Тешав. — Общо е над една четвърт от войските Ви тук, Сиятелни господарю.

— Това не променя заповедите ми. Погрижете се да бъдат изпълнени. Но преди това трябва да обсъдя с вас още нещо по сметководните книги. Вървете в канцеларията и ни почакайте там.

Тешав кимна почтително.

— Разбира се, господарю.

Оттегли се заедно с помощницата си.

Ренарин пристъпи към Далинар.

— Тя не е доволна, татко.

— Иска нейният съпруг да участва в сражения — отговори Далинар. — Всички се надяват аз да спечеля нов Вълшебен меч и да им го дам. — Паршендите имаха мечове. Не бяха много, ала дори и един беше изненада за алетите. Никой не можеше да обясни откъде ги имат. През първата година от войната Далинар беше спечелил Меч и Броня. Беше ги дал на Елокар — награда за воина, който според него щеше да е най-полезен за Алеткар и за хода на военните действия.

Далинар се обърна и влезе в самия палат. Стражите на входа отдадоха чест на него и на Ренарин. Младежът гледаше право напред в празното пространство. Някои го смятаха за безчувствен, ала Далинар знаеше, че е просто умислен.

— Смятах да разговарям с теб, синко. За лова миналата седмица.

Ренарин засрамено сведе очи и ъгълчетата на устата му се изопнаха. Да, той имаше чувства. Просто не ги проявяваше така често като другите хора.

— Разбираш, че не трябваше да се втурваш така в битката — строго каза Далинар. — Чудовището можеше да те убие.

— Татко, ако аз бях в опасност, ти какво щеше да направиш?

— Не обвинявам смелостта, а разума ти. А ако беше получил някой от твоите пристъпи?

— Тогава може би чудовището щеше да ме помете от платото — отвърна горчиво Ренарин, — та повече да не се налага всички да си губят времето с такъв непотребен човек като мен.

— Не говори така! Дори и на шега.

— Шега ли беше? Татко, аз не мога да се бия.

— Това не е единственото ценно нещо, което мъжете могат да правят.

Ардентите бяха много прецизни по въпроса. Да, най-висшето Призвание за хората беше в отвъдния живот да влязат в битката за отвоюването на Селенията на Покоя, ала Всемогъщият приемаше майсторството на всеки мъж или жена, независимо какво вършеха.

Просто даваш най-доброто от себе си, като избираш професия и едно от качествата на Всемогъщия, на които да подражаваш. Наричат се Призвание и Слава. Работиш упорито и цял живот се стараеш да следваш един идеал. Всемогъщият приема това, особено ако си светлоок — колкото по-благороден произход имаш, толкова повече е и вътрешната ти Слава.

Призванието на Далинар беше да е водач, а за Слава беше избрал решителността. Избора беше направил още като младеж и сега разглеждаше и двете по доста по-различен начин.

— Прав си, разбира се, татко. Аз не съм първият син на герой, който се ражда без талант на воин. Другите все някак са се справили. Значи и аз ще се справя. Вероятно ще стана градоначалник на някой малък градец. Ако не се забутам в светилищата. — Момчето погледна напред.

Още мисля за него като за „момче“, каза си Далинар. А той вече кара двадесетата си година. Шутът имаше право. Далинар подценяваше Ренарин. Как ли щях да реагирам, ако ми беше забранено да се бия? Ако ме държаха назад с жените и търговците?

Далинар би се изпълнил с горчивина, особено към Адолин. Всъщност като момче той самият често завиждаше на Гавилар. Ренарин пък подкрепяше своя по-голям брат с цялото си сърце. Той почти обожаваше Адолин. При това беше и достатъчно храбър да нахлуе без да се замисля на бойното поле, където кошмарното чудовище газеше войниците и разхвърляше Броненосците на всички страни.

Далинар се прокашля.

— Може би е време отново да опитаме да тренираш с меча.

— Моето малокръвие…

— Няма да има никакво значение, ако те облечем в Броня и ти дадем в ръката Меч — прекъсна го Далинар. — С такова оръжие всеки е силен, пък и Бронята е лека като въздух.

— Татко — открито рече Ренарин, — аз никога няма да стана Броненосец. Ти самият каза, че Мечовете и Броните, които завоюваме от паршендите, ще отидат у най-умелите войници.

— Нито един от останалите върховни принцове не дава трофеите си на краля. И кой би ме упрекнал, ако аз поне веднъж направя подарък на сина си?

Ренарин се спря във фоайето, необичайно развълнуван, с широко отворени очи и нетърпеливо изражение на лицето.

— Наистина ли?

— Давам ти думата си, синко. Ако мога да спечеля пак Острие и Броня, те ще бъдат за теб. — Далинар се усмихна. — Бих направил това дори само заради удоволствието да видя физиономията на Садеас, когато станеш пълен Броненосец. Освен това, ако силата ти стане като на другите, очаквам, че природната ти сръчност ще те направи блестящ.

Ренарин се усмихна. Бронята нямаше да реши всичко, ала поне той щеше да получи своя шанс. Далинар щеше да се погрижи за това. Знам какво е да си втори син, помисли той, докато вървяха към кралските покои, знам какво е да си в сянката на по-големия си брат, когото обичаш, ала му завиждаш в същото време. Отче на Бурята, много добре знам.

И все още се чувствам по същия начин.

— А, добри ми господарю Адолин — възкликна ардентът и тръгна към младежа с разтворени ръце. Кадаш беше висок застаряващ мъж с обръсната глава и четвъртита брада, типични за неговото Призвание. Имаше и крив белег отгоре на главата, спомен от миналото му като офицер.

Не беше обичайно да се намери сред ардентите мъж като него — светлоок бивш войник. Всъщност беше необичайно човек да смени Призванието си. Но не беше забранено и Кадаш се беше издигнал доста в ардентията предвид късното му постъпване тук. Далинар казваше, че това е белег или за вяра, или за постоянство. Вероятно и за двете.

Храмът във военния лагер в началото беше само голям купол, направен с Превръщател. По-късно Далинар дари пари и каменоделци, за да се преобрази куполът в по-подходящ божи дом. Сега по вътрешните стени бяха изсечени изображения на Вестителите, а на широките прозорци на подветрената страна се поставиха стъкла, за да влиза светлина. От високия таван висяха гроздове диамантени сфери. Имаше места за преподаване, упражняване и изпитване на различните изкуства.

В храма сега имаше множество жени, които получаваха напътствия от ардентите. Мъжете бяха по-малобройни. По време на война беше лесно мъжките изкуства да се практикуват на бойното поле.

Скръстила ръце, Янала стоеше до Адолин и оглеждаше храма с явно неудоволствие.

— Първо смрадлива кожарска работилница, а сега храмът? Смятах, че ще идем на някое поне малко романтично място.

— Религията е романтична — отговори Адолин и се почеса по главата. — Вечна любов и прочие, нали?

Янала го изгледа.

— Ще изчакам отвън. — Тя се врътна и излезе заедно с прислужницата си. — И някой да ми докара проклетия паланкин.

Адолин с помръкнало лице гледаше как тя си тръгва.

— Подозирам, че ще се наложи да й купя нещо доста скъпо, за да компенсирам това.

— Не виждам какъв е проблемът — каза Кадаш. — Аз мисля, че религията е романтична.

— Ти си ардент — отсече Адолин. — Пък и с този белег си твърде грозноват за моя вкус. — Той, въздъхна. — Не толкова храмът я накара да си тръгне, колкото липсата на внимание от моя страна. Днес не бях добра компания.

— Имате наум неотложни дела, така ли, Сиятелни? — попита Кадаш. — За Вашето Призвание ли се отнася? Нямате голям напредък в последно време.

Адолин се смръщи. За свое Призвание беше избрал дуелите. Чрез работа с ардентите той трябваше да си поставя лични цели и да ги постига, за да се докаже пред Всемогъщия. За съжаление по време на война, Кодексът изискваше Адолин да ограничи дуелите, доколкото в безразборните дуели можеха да пострадат нужни на бойното поле офицери.

Ала бащата на Адолин все по-често избягваше битките. Така че — какъв смисъл имаше да не се дуелира?

— Свети отче, трябва да поговорим някъде, където не могат да ни подслушат.

Кадаш вдигна вежда и поведе Адолин около могилата в центъра. Воринските храмове винаги бяха кръгли и в средата имаха плавно издигаща се могила с височина десет стъпки според обичая. Сградата беше посветена на Всемогъщия и поддържана от Далинар и собствените му арденти. Всички светилища можеха да ползват постройката, макар че повечето имаха собствени помещения за събиране в един от военните лагери.

— За какво искате да разговаряме, Сиятелни? — попита ардентът, когато стигнаха в по-усамотена част в големия храм. Кадаш се държеше почтително, макар че беше обучавал Адолин като момче.

— Полудява ли баща ми? — попита Адолин. — Или наистина има видения, пратени от Всемогъщия, както според мен вярва?

— Доста откровен въпрос.

— Познаваш го от по-дълго време от повечето хора, Кадаш, а и знам, че си му верен. Също така знам, че си държиш ушите отворени и забелязваш неща, така че със сигурност си чул слуховете. — Адолин сви рамене. — Ако има време за откровеност, то е сега.

— Значи, приемам, че слуховете не са неоснователни.

— За съжаление, не са. Това се случва при всяка буря. Бълнува и нанася удари наоколо, а после твърди, че е видял разни неща.

— Какви неща?

— Не знам с точност — свъси се Адолин. — За Сияйните. И може би… за бъдещето.

Кадаш изглеждаше обезпокоен.

— Това е опасен терен, Сиятелни. Вашият въпрос заплашва да ме изкуши да наруша клетвите си. Аз съм собственост на баща Ви и съм му верен.

— Но той не ти е висшестоящ в религията.

— Не. Но е покровител на този народ в името на Всемогъщия. Трябва да ме наглежда и да има грижата да се съобразявам с положението си. — Кадаш сви устни. — Вървим по деликатна граница, Сиятелни. Знаете ли нещо за Йерокрацията, Войната на Загубата?

— Църквата опитала да наложи властта си — отговори Адолин и сви рамене. — Свещениците искали да завладеят света — за собственото му добро, твърдели те.

— Това е само част от нещата. За нея говорим най-често. Но проблемът се корени много по-дълбоко. По онова време църквата е държала знанието за себе си. Хората не управлявали собствените си пътища в религията; свещениците контролирали доктрината и на малцина членове на църквата било позволено да познават богословието. Те били научени да следват свещениците. Не Всемогъщия или Вестителите, а свещениците.

Кадаш отново тръгна и поведе Адолин към задната страна на параклиса в храма. Минаха край статуите на Вестителите — десетима мъже и десет жени. Всъщност Адолин знаеше доста малко от нещата, за които разказваше Кадаш. Нямаше нагласа за история, която не се отнася пряко до командването на войските.

— Проблемът, Сиятелни — продължи Кадаш, — бил в мистицизма. Свещениците твърдели, че обикновените хора не могат да разберат религията или Всемогъщия. Там, където трябвало да има откритост, имало дим и шепот. Свещениците започнали да твърдят, че имат видения, и да пророкуват, въпреки че това се заклеймява от самите Вестители. Повеляването на стихиите е тъмно и зло, а сърцевината му е старанието да се предсказва бъдещето.

Адолин застина.

— Чакай малко, казваш, че…

— Не избързвайте, Сиятелни, моля Ви — успокои го Кадаш и отново се обърна към него. — Когато свещениците от времето на Йерокрацията били свалени, Слънцетворящият решил, че има смисъл свещениците да бъдат разпитани и кореспонденцията им — прегледана. Разкрило се, че няма пророчества. Няма мистични обещания от Всемогъщия. Всичко било измислено от свещениците, за да приласкаят и да контролират хората.

Адолин помръкна.

— Къде отиваш, Кадаш?

— Толкова близо до истината, Сиятелни, колкото се осмелявам — отвърна ардентът. — Понеже не мога да съм толкова откровен като Вас.

— Значи мислиш, че виденията на баща ми са измислица.

— Никога не бих обвинил моя върховен принц в лъжа. Или даже в слабост. Но в същото време не мога да намеря извинение за никаква форма на мистицизъм или пророчество. Това ще значи да отрека воринизма. Дните на свещениците са отминали. Дните, когато е било възможно хората да бъдат лъгани и държани в неведение, са отминали. Днес всеки човек избира своя път, а ардентите му помагат чрез него да се приближи до Всемогъщия. Вместо мъглявите пророчества и силите, за които малцина претендирали, сега имаме цяло население, което разбира своята вяра и връзката си със своя Бог.

Кадаш пристъпи по-близо и заговори много тихо.

— Баща Ви не бива да търпи подигравки и омаловажаване. Ако виденията му са истински, това е нещо между него и Всемогъщия. Мога да кажа само това — знам какво е да те преследват смъртта и разрушението, причинени от войната. В очите на баща Ви аз виждам много от собствените си чувства, но по-силни. Личното ми мнение е, че нещата, които той вижда, по-вероятно са отражение на собственото му минало, а не някакво мистично преживяване.

— Значи той полудява — прошепна Адолин.

— Не казах това.

— Намекна, че Всемогъщият сигурно не би изпращал такива видения.

— Така е.

— И че виденията са плод на собствения му ум.

— Вероятно е така — отвърна ардентът и вдигна пръст. — Деликатна граница, както виждате. Особено ми е трудно да я спазвам, когато разговарям с родния син на моя върховен принц. — Кадаш се пресегна и хвана ръката на Адолин. — Ако някой може да му помогне, това сте Вие. Няма място за друг, дори и за мен.

Адолин бавно кимна.

— Благодаря.

— Може би сега трябва да отидете при младата дама.

— Да — отговори Адолин с въздишка. — Боя се, че дори и с правилния подарък, при нас с нея вече няма място за ухажване. Ренарин пак ще ми се подиграва.

Кадаш се усмихна.

— По-добре да не се предавате така лесно, Ваше Сиятелство. Сега вървете. Но се върнете по някое време да поговорим за Вашите цели във връзка с Призванието. Твърде отдавна не сте Подобрявали.

Адолин кимна и забързано излезе от параклиса.

След като прекараха няколко часа над сметководните книги заедно с Тешав, Далинар и Ренарин се озоваха в коридора пред покоите на краля. Вървяха мълчаливо, токовете на ботушите им чаткаха по мраморния под и звукът отекваше между каменните стени.

Коридорите на военновременния кралски дворец ставаха все по-разкошни с всяка изминала седмица. В началото този коридор беше просто каменен тунел, направен с Превръщател. Щом се настани, Елокар нареди някои подобрения. На подветрената страна бяха изрязани прозорци. На пода настлаха мраморни плочи. По стените изработиха релефи с мозаечни первази по ъглите. Далинар и Ренарин минаха край група каменоделци, които внимателно изсичаха сцена с Налан’ Елин, който излъчва слънчева светлина и държи високо над главата си меча на възмездието.

Стигнаха преддверието — просторно, открито помещение, охранявано от десет кралски гвардейци в синьо и златно. Далинар познаваше всяко лице; той лично беше организирал гвардията, подбирайки членовете й.

Върховният принц Рутар чакаше за среща с краля. Стоеше, скръстил яките си ръце. Носеше къса черна брада около устата. Късата му дреха от червена коприна не се закопчаваше; приличаше повече на елек с ръкави и съвсем далечно напомняше традиционната алетска униформа. Бялата му риза беше с плисета, а сините панталони бяха свободни и с широки подгъви.

Рутар погледна към Далинар и му кимна — незначителна проява на уважение. После се обърна и подхвана разговор с един от адютантите си. Прекъсна обаче, когато гвардейците отстъпиха встрани и пуснаха Далинар да влезе. Рутар изсумтя. Лесният достъп на Далинар до краля дразнеше останалите върховни принцове.

Кралят не беше в помещението, но широките врати към балкона бяха отворени. Гвардейците на Далинар останаха вътре, когато той излезе. Ренарин неохотно го последва. Навън светлината чезнеше с приближаването на залеза. Разполагането на военновременния дворец на такава височина беше разумно от тактическа гледна точка, но означаваше, че постройката е безмилостно брулена от бурите. Това беше отколешна военна главоблъсканица. Дали да се избере най-добрата позиция за преживяване на бурите или да се вземе височината?

Повечето биха избрали първата позиция; нямаше вероятност военните им лагери да бъдат нападнати и така разположението на височина нямаше важни предимства. Но кралете бяха склонни да отдават предпочитание на височината. В случая Далинар беше насърчил Елокар при избора му, просто за всеки случай.

Самият балкон представляваше дебела каменна плоча, отсечена на върха на малкото възвишение, с железни парапети. Кралските покои бяха в направен с Превръщател купол на върха на природното образувание с покрити рампи и стълбища, водещи към етажи по-ниско на хълма. Там се помещаваха хората от кралската свита — гвардейци, бурегадатели, арденти и далечни роднини. Далинар имаше собствен бункер в своя лагер. Отказваше да го нарече дворец.

Кралят се облегна на парапета. Двама гвардейци го наблюдаваха от далеч. Далинар махна на Ренарин да отиде при гвардейците, за да може да разговаря с Елокар насаме.

Въздухът беше прохладен — за известно време щеше да е пролет — и сладък от ароматите на вечерта: цъфтящи скални пъпки и влажни камъни. В ниското военните лагери започнаха да просветват — десет проблясващи кръга, пълни с наблюдателни огньове, готварски огньове, лампи и нетрепващата светлина на заредени скъпоценни камъни. Елокар гледаше над лагерите, по посока на Пустите равнини. Те бяха съвсем тъмни, само тук-там блещукаше някой наблюдателен пост.

— Дали ни гледат оттам? — попита Елокар, когато Далинар застана до него.

— Знаем, че нападателните им отряди се придвижват нощем, Ваше Величество — отвърна Далинар и опря ръка на парапета. — Не мога да не мисля, че ни наблюдават.

Униформата на краля се състоеше от традиционната дълга куртка с копчета отстрани, но беше широка и свободна, а от яката и маншетите се подаваше коприна. Панталоните му бяха сини и широки като на Рутар. Далинар намираше тази мода твърде неофициална. В последно време начело на войниците стоеше група облечени в коприна мързеливци, които прекарваха вечерите си в угощения.

Гавилар предвиждаше това, помисли Далинар. Затова така настояваше да следваме Кодекса.

— Умислен ми се виждаш, чичо — каза Елокар.

— Просто разсъждавах за миналото, Ваше Величество.

— Миналото не е важно. Аз гледам само напред.

Далинар не беше сигурен дали приема някое от двете твърдения.

— Понякога мисля, че мога да видя паршендите. Имам чувството, че ако гледам достатъчно дълго време, ще мога да ги открия, да ги накарам да се покажат и да ги предизвикам. Искам те просто да се сражават с мен, като мъже на честта.

— Ако бяха мъже на честта, нямаше да убият баща Ви по този начин — отвърна Далинар и сключи ръце зад гърба си.

— Предполагаш ли защо направиха това?

Далинар поклати глава.

— Този въпрос се върти в ума ми отново и отново, като камък, който се търкаля по склона. Да не би да ги обидихме на чест? Да не би да става дума за някаква разлика в културата?

— Разлика в културата значи, че те притежават някаква култура. Първобитни диваци. Кой може да каже защо конят рита или брадвохрътът хапе? Изобщо не бих се питал.

Далинар не отговори. Той самият изпитваше същото презрение и същия гняв в месеците след убийството на Гавилар. Разбираше желанието на Елокар да оцени тези странни и диви парши като съвсем малко по-горни от животните.

Но ги видя в онези първи дни. Общува с тях. Да, бяха първобитни, но не бяха диваци. Не бяха глупави. Ние тъй и не ги разбрахме, помисли той. Предполагам, че това е същината на проблема.

— Елокар — тихо продума Далинар. — Може би е време да си зададем някои трудни въпроси.

— Например?

— Например колко дълго ще продължаваме с тази война.

Елокар сепнато се обърна към Далинар.

— Ние ще продължим да воюваме до изпълнението на Договора за Отмъщение, до възмездяването на смъртта на моя баща!

— Благородни думи. Но се намираме далеч от Алеткар вече шест години. Поддържането на два отдалечени центъра на управление не е здравословно за кралството.

— Кралете често отиват на война за дълго време, чичо.

— Но рядко за толкова дълго. И рядко вземат всички Броненосци и върховни принцове от кралството със себе си. Ресурсите ни са напрегнати, а от дома пристигат вести, че нападенията на островитяните от Реши стават все по-дръзки. Ние още не сме единен народ, не бързаме да се доверим едни на други, а същността на тази война — без ясен път към победата и съсредоточена повече върху богатствата, отколкото върху завземането на територия — никак не ни помага.

Елокар изсумтя презрително. Вятърът духаше срещу тях.

— Казваш, че няма ясен път към победата? Ние побеждаваме! Нападенията на паршендите не са така чести. Не стигат толкова далеч на запад, както по-рано. Избихме в сраженията хиляди от тях.

— Не достатъчно — отговори Далинар. — Все още са многобройни. Обсадата е също толкова тежка за нас, колкото и за тях. Даже повече.

— Не предложи ли ти на първо място тази тактика?

— По онова време аз бях друг човек. Бях изпълнен с мъка и гняв.

— А сега не изпитваш мъка и гняв? Чичо, не мога да повярвам, че чувам това! Ти не ми предлагаш сериозно да изоставя войната, нали? Не ме караш да се промъкна у дома като сплашен брадвохрът?

— Казах, че въпросите са сериозни, Ваше Величество — отвърна Далинар, сдържайки гнева си. Изпитанието беше тежко. — Но те трябва да се обмислят.

Елокар нервно издиша.

— Онова, което Садеас и другите шушукат, е истина. Ти се променяш, чичо. Трябва да има някаква връзка с онези твои епизоди, нали?

— Те не са важни, Елокар. Чуй ме! Какво сме готови да дадем, за да получим възмездие?

— Всичко.

— А ако това означава всичко, за което баща ти работеше? Почитаме ли паметта му, като подкопаваме неговото виждане за Алеткар, само за да отмъстим?

Кралят се позамисли.

— Преследваш паршендите — продължи Далинар. — Това е похвално. Ала не можеш да позволиш страстта ти за справедлива отплата да те прави сляп за потребностите на твоето кралство. Договорът за Отмъщение кара върховните принцове да действат в една посока, обаче какво става, щом победим? Ще се разбием ли? Трябва да измислим начин да ги съберем, да ги обединим. Водим тази война като десет отделни държави, едновременно, но не и заедно.

Кралят не отговори веднага. Явно най-сетне думите започнаха да си проправят път в ума му. Беше добър човек и общото между него и баща му беше много повече, отколкото хората бяха склонни да признаят.

Отвърна се от Далинар и се облегна на парапета.

— Мислиш ме за слаб крал, нали, чичо?

— Моля? Не, разбира се!

— Винаги казваш какво би трябвало да правя и какво ми липсва. Кажи ми истината, чичо. Когато ме погледнеш, не искаш ли да видиш лицето на баща ми вместо моето?

— Разбира се, че искам.

Елокар помръкна.

Далинар положи ръка на рамото на племенника си.

— Щях да съм лош брат, ако не исках Гавилар да е още жив. Аз го предадох — това беше най-големият и най-ужасният провал в живота ми. — Елокар се обърна към него, Далинар задържа погледа му и вдигна пръст. — Но това, че обичах баща ти, не значи, че те смятам за неуспех. Нито пък, че не те обичам. Самото кралство Алеткар щеше да рухне след смъртта на Гавилар, ала ти организира и изпълни нашата контраатака. Ти си отличен крал.

Кралят бавно кимна.

— Пак даваш да ти четат от онази книга, нали?

— Така е.

— Знаеш ли, че говориш като него — продължи Елокар и отново се загледа на изток. — Както говореше към края. Когато започна да действа… безотговорно.

— Със сигурност не съм толкова зле.

— Може би. Но той беше почти същият. Говореше за край на войните, беше като омагьосан от Загубените Сияйни, настояваше всички да спазват Кодекса…

Далинар помнеше онези дни — и собствените си спорове с Гавилар. Каква чест можем да намерим на бойното поле, докато хората ни гладуват?, веднъж го попита крал Гавилар. Чест ли е нашите светлооки да заговорничат и интригантстват като змиорки във ведро, да се плъзгат един връз друг и да се мъчат да си отхапят опашките?

Далинар беше отговорил зле. Също като Елокар сега. Отче на Бурята! Наистина започвам да звуча като него, нали?

Това беше едновременно тревожно и някак насърчително. Във всеки случай, Далинар си даде сметка за едно. Адолин имаше право. Елокар — и върховните принцове с него — никога не биха откликнали на предложението да се оттеглят. Далинар беше подходил към разговора погрешно. Слава на Всемогъщия, че ми е пратил син, който е готов да говори, каквото мисли.

— Може би сте прав, Ваше величество. Да прекратим войната? Да напуснем бойното поле и да го оставим в ръцете на врага? Това ще е срам за нас.

Елокар кимна в знак на съгласие.

— Радвам се, че виждаш смисъла.

— Но нещо трябва да се промени. Нужен ни е по-добър начин да водим войната.

— Садеас вече има по-добър начин. Говорих ти за неговите мостове. Действат толкова добре и той е взел толкова много скъпоценни ядра.

— Скъпоценните ядра са безсмислени. Всичко това е безсмислено, ако не открием как да постигнем желаното от всички ни отмъщение. Не можеш да ми кажеш, че ти е приятно да наблюдаваш как принцовете се карат и на практика пренебрегват истинската цел на пребиваването ни тук.

Елокар не отговори. Изглеждаше недоволен.

Обедини ги. Далинар си припомни думите, отекнали в ума му. Имаше идея.

— Елокар, помниш ли какво ти казахме двамата със Садеас, когато дойдохме да воюваме тук? За специализацията на върховните принцове?

— Да — отвърна Елокар. В далечното минало всеки от десетте върховни принцове в Алеткар получавал определена задача в управлението на кралството. Един отговарял за търговците и неговите войски патрулирали по всички пътища в десетте княжества. Друг управлявал съдиите и магистратите.

Гавилар беше обзет от тази мисъл. Твърдеше, че това е умно решение, което кара върховните принцове да действат заедно. Някога тази система беше принудила всеки от принцовете да се подчинява на властта на останалите. Това не беше правено от векове, от разпадането на Алеткар на десет автономни княжества.

— Елокар, какво ще кажеш да ме назначиш за Върховен принц на войната?

Елокар не се изсмя; това беше добър знак.

— Мислех, че двамата със Садеас сте решили, че останалите ще се разбунтуват, ако направя нещо подобно.

— Може да не съм бил прав и за това.

Елокар изглежда обмисли предложението. Най-сетне поклати глава.

— Не. Те едва приемат моето върховенство. Ако постъпя така, ще ме убият.

— Аз ще те пазя.

— Ами. Ти дори сегашните заплахи за живота ми не приемаш сериозно.

Далинар въздъхна.

— Ваше Величество, приемам заплахите за живота Ви сериозно. Моите писари и адютанти проверяват случая с ремъка.

— И какво откриха?

— Е, засега нищо окончателно. Никой не е поел отговорност за опит за убийство, дори няма и слух за това. Никой не е забелязал нищо подозрително. Но Адолин разговаря с кожарите. Може би ще донесе нещо по-съществено.

— Наистина беше срязан, чичо.

— Ще видим.

— Не ми вярваш — рече Елокар и лицето му се зачерви. — Би трябвало да се постараеш да откриеш какъв е бил планът на убиеца, вместо да ме тормозиш с някакво арогантно искане да те направя върховен повелител на цялата армия!

Далинар стисна зъби.

— Правя го заради теб, Елокар.

Елокар срещна погледа му и в сините му очи отново, както преди седмица, проблесна подозрение.

В името на праотците!, помисли Далинар. Влошава се.

След миг лицето на Елокар омекна и той сякаш се поотпусна. Каквото и да беше прочел в очите на Далинар, то го беше успокоило.

— Знам, че правиш най-доброто, чичо. Но трябва да признаеш, че напоследък допускаш грешки. Реакциите ти по време на буря, обсебеността ти от последните думи на баща ми…

— Мъча се да го разбера.

— Към края той стана слаб. Всеки знае това. Няма да повтарям неговите грешки. Ти също трябва да ги избягваш, вместо да слушаш някаква си книга, която твърди, че светлооките трябвало да робуват на тъмнооките.

— Не твърди това. Погрешно е разбрано. Книгата е преди всичко сборник с разкази, които учат как водачът да служи на хората, които води.

— Глупости. И е написана от Загубените Сияйни!

— Не е написана от тях. Вдъхновена е от тях. Авторът е обикновен човек — Нохадон.

Елокар го изгледа. Видя ли, сякаш говореше лицето му, ти защитаваш книгата.

— Ставаш слаб, чичо. Аз няма да се възползвам от твоята слабост. Но други ще го направят.

— Аз не отслабвам — Далинар за пореден път се насили да остане спокоен. — Този разговор излезе от руслото си. Върховните принцове имат нужда от един водач, който да ги накара да действат заедно. Кълна ти се, че ако ме направиш Върховен принц на войната, ще те пазя.

— Както опази баща ми ли?

Далинар млъкна.

Елокар се извърна.

— Не трябваше да казвам това. Беше неуместно.

— Не. Не, това беше едно от най-верните неща, които си ми казвал, Елокар. Може би имаш право да не се доверяваш на моята защита.

Елокар го изгледа с любопитство.

— Защо реагираш така?

— Как?

— По-рано, ако някой ти кажеше нещо такова, ти щеше да призовеш Меча си и да поискаш дуел! А сега се съгласяваш.

— Аз…

— Баща ми започна да отказва дуелите към края на живота си. — Елокар потупа парапета. — Разбирам защо чувстваш, че е необходим Върховен принц на войната и може би имаш основание. Но на останалите сегашното положение им харесва твърде много.

— Защото им е удобно. Ако смятаме да победим, ще бъде необходимо да ги обезпокоим. — Далинар пристъпи напред. — Елокар, може би мина достатъчно много време. Преди шест години назначаването на Върховен принц на войната можеше да се окаже грешка. Но сега? Познаваме се по-добре, работим заедно срещу паршендите. Не е ли време да направим следващата стъпка?

— Вероятно. Мислиш ли, че са готови? Ще ти позволя да ми докажеш това. Ако можеш да ми покажеш, че са готови да работят заедно с теб, чичо, ще обмисля назначаването ти за Върховен принц на войната. Така добре ли е?

Беше разумен компромис.

— Много добре.

— Отлично — рече кралят и се изправи. — Да се разделим засега. Става късно, а имам да чуя какво иска Рутар от мен.

Далинар кимна за сбогуване и мина през кралските покои, следван от Ренарин.

Колкото повече разсъждаваше, толкова повече се убеждаваше, че така трябва да се постъпи. Отстъплението нямаше да се приеме от алетите, особено при сегашната им умствена нагласа. Но ако можеше да ги отърси от самодоволството, да ги принуди да прибегнат към по-нападателна стратегия…

Продължаваше да обмисля това, докато излизаха от двореца и се спускаха към конете си. Далинар възседна Храбрец и кимна в знак на благодарност на коняря, който се беше погрижил за ришадиеца. Жребецът се беше възстановил от падането по време на лова и кракът му беше оздравял.

Лагерът на Далинар не беше далеч и баща и син яздиха дотам в мълчание. Към кой принц да се обърна първо?, питаше се Далинар. Садеас?

Не. Не, хората вече бяха ги виждали да действат заедно прекалено често. Ако другите върховни принцове започнеха да надушват някакъв по-мощен съюз, щяха да се съюзят срещу него. По-добре първо да се обърне към по-слабите принцове и да провери дали може някак да ги накара да работят с него. Може би заедно да щурмуват някое плато?

В крайна сметка щеше да му се наложи да се обърне към Садеас. Мисълта за това не му се нравеше. Нещата винаги бяха много по-лесни, когато двамата действаха на безопасно разстояние един от друг. Той…

— Татко — обади се Ренарин. Звучеше уплашено.

Далинар се изправи и се огледа с ръка върху обикновения меч, докато се готвеше да призове Вълшебния меч. Ренарин посочи. На изток. По посока на бурята. Хоризонтът притъмняваше.

— Очакваше ли се буря днес? — попита тревожно Далинар.

— Етебар каза, че няма вероятност. Но той е допускал грешки преди.

Всеки можеше да сбърка за бурите. Можеха да се предсказват, но това в никакъв случай не беше точна наука. Далинар присви очи; сърцето му запрепуска. Да, вече долавяше признаците. Надигаше се прахоляк. Миризмите се променяха. Свечеряваше се, но по това време обикновено още имаше някаква светлина. Ала сега внезапно притъмня. Самият въздух сякаш беше трескав.

— Дали да не отидем в лагера на Аладар? — попита Ренарин и посочи нататък. Най-близо бяха до този лагер, а до границата на лагера на Далинар им оставаше може би само четвърт час езда.

Хората на Аладар щяха да го приемат. Никой не би отказал подслон на върховен принц по време на буря. Но Далинар потръпна от ужас при самата мисъл да прекара бурята затворен на непознато място, обграден от приближените на друг върховен принц. Щяха да видят един от неговите епизоди. Слуховете щяха да се пръснат като стрели над бойно поле.

— Продължаваме! — викна той и смуши Храбрец. Ренарин и гвардейците го последваха, шумът от копитата отекваше като гръм преди бурята. Далинар се приведе напрегнат. Сивото небе се изпълни с прах и листа, които стената на бурята тласкаше пред себе си. Въздухът надвисна влажен и изпълнен с напрегнато очакване. На хоризонта изникнаха гъсти облаци. Далинар и останалите профучаха край стражите по периметъра на аладаровия лагер. Войниците работеха трескаво. Притискаха куртките и плащовете си заради вятъра.

— Татко? — провикна се Ренарин зад него. — Ти вече…

— Имаме време! — отговори Далинар.

Най-сетне стигнаха до назъбената стена над военния лагер на дома Колин. Тук останалите навън войници бяха облечени в синьо и бяло. Те отдадоха чест. Повечето вече се бяха прибрали. Трябваше да забави Храбрец, за да мине през портала. Но до жилището му оставаше още съвсем малко. Обърна Храбрец и се приготви да продължи.

— Татко! — отново извика Ренарин и посочи на изток.

Стената на бурята тегнеше като завеса във въздуха и се носеше все по-бързо към лагера. Мощният проливен дъжд беше сребристосив, облаците в небето бяха черни като оникс, час по час отвътре ги озаряваха светкавици. Стражите, които поздравиха Далинар, вече бързаха към близкия бункер.

— Можем да стигнем! Ние…

— Татко! — възкликна Ренарин, застана с коня си до него и го улови за ръката. — Съжалявам.

Вятърът ги блъсна, Далинар скръцна със зъби и погледна сина си. Очите на Ренарин зад очилата бяха угрижени.

Далинар отново се обърна към стената на бурята. Само след няколко мига щеше да дойде.

Прав е.

Подаде юздите на Храбрец на един войник, който чакаше нетърпеливо, уловил и поводите на ренариновия кон, и двамата слязоха от седлата. Конярят забързано отведе животните в каменна конюшня. Далинар за малко не го последва — там щеше да има по-малко хора, ала вратата на една от казармите беше отворена и хората там нетърпеливо му махаха. Така щеше да е по-безопасно.

Примирен, Далинар се завтече след Ренарин към каменната казарма. Войниците им направиха място; вътре се бяха скупчили и няколко слуги. В лагера на Далинар никой не беше принуден да посреща бурята в палатки или в паянтови дървени постройки и никой не трябваше да плаща за подслон в каменните сгради.

Обитателите на казармата останаха изумени при вида на върховния принц и сина му на прага; неколцина пребледняха, щом вратата се затръшна. Единствената светлина идваше от няколко гранатови сфери по стените. Някой се прокашля. Отвън вятърът вдигна натрошени камъчета и ги посипа по сградата. Далинар се помъчи да не обръща внимание на неловките погледи на хората наоколо. Вятърът виеше. Може би нищо нямаше да се случи. Може би този път…

Бурята връхлетя.

Започна.

19 Падащи звезди

Далинар примигна. Претъпканата, мътно осветена казарма беше изчезнала. Сега той стоеше в тъмнината. Въздухът беше наситен с мириса на сушено зърно, а щом протегна лявата си ръка, докосна дъсчена стена. Намираше се в някакъв хамбар.

Нощта беше прохладна, тиха и свежа; нямаше признаци за буря. Опипа се предпазливо. Мечът му го нямаше, нямаше я и униформата. Вместо с нея, беше облечен в домашно тъкана туника с колан и носеше сандали. Такова облекло изобразяваха на древните статуи.

Бурни ветрове, къде ме пратихте сега? Всяко видение беше различно. Това щеше да е дванадесетото. Само дванадесет ли?, помисли той. Струваше му се, че са много повече, ала всъщност бяха започнали едва преди няколко месеца.

Нещо помръдна в тъмнината. Далинар се дръпна изненадано, когато нещо живо се притисна в него. За малко да го удари. Застина, когато чу хлипане. Внимателно свали ръка и попипа гърба на фигурата. Тъничък и малък — дете. Тя трепереше.

— Татко? — продума момиченцето на пресекулки. — Татко, какво става?

Както обикновено, Далинар беше станал човек от времето и мястото на видението. Детето го прегърна, явно беше ужасено. В хамбара беше твърде тъмно, та да се видят духчетата на страха, които — както предполагаше — се надигаха от земята.

Далинар положи ръка на гърба й.

— Шшт. Всичко ще се оправи. — Стори му се, че трябва да каже това.

— Майка…

— И тя ще е добре.

Момиченцето го прегърна по-силно в черното помещение. Той не помръдна. Нещо не беше наред. Хамбарът проскърцваше от вятъра. Не беше здраво построен; дъската зад ръката на Далинар беше хлабава и той се изкушаваше да я отпори и да погледне навън. Ала тишината навсякъде, уплашеното дете… Носеше се особен дъх на гнило.

По далечната стена нещо издраска съвсем тихо. Като нокът върху маса.

Момиченцето изхлипа и драскането спря. Далинар затаи дъх. Сърцето му биеше лудо. Несъзнателно протегна ръка да призове Вълшебния си меч, ала нищо не стана. Във виденията Мечът никога не идваше.

Стената с трясък се стовари в помещението.

В тъмнината се разлетяха парчета разцепено дърво. Грамадна сянка връхлетя в хамбара. В бледата светлина на луната и звездите отвън се видя, че черното създание е по-едро от брадвохрът. Далинар не можеше да различи подробности, но се виждаше, че във формата на създанието има нещо противоестествено и погрешно.

Момиченцето извика, Далинар изруга, грабна го и се търкулна на една страна, щом черното нещо скочи към тях. Едва не хвана детето, но Далинар успя да го дръпне от пътя на съществото. Детето остана без дъх от страх и спря да вика.

Далинар се завъртя и побутна момиченцето зад гърба си. Докато опитваше да се отдалечи, се удари в камара чували, пълни със зърно. Стана тихо. В небето отвън грееше малката виолетова луна Салас, ала не можеше да освети вътрешността на хамбара, а създанието се беше скрило в сенките. Не се виждаше кой знае какво от него.

Изглеждаше като част от сенките. Далинар се напрегна, протегна юмруци напред. Съществото изхъхри тихо. Звукът беше зловещ и слабо напомняше на ритмичен шепот.

Диша?, замисли се Далинар. Не. Души, за да ни открие.

Съществото се стрелна напред. Далинар замахна с ръка, грабна чувал със зърно и го дръпна пред себе си. Звярът удари чувала, зъбите му се забиха в него и Далинар задърпа, скъса грубата тъкан и запрати във въздуха дъхав облак от сухо лависово зърно. После пристъпи настрани и изрита нещото с все сила.

С крака си усети, че то е доста меко, като мях за вода. Ритникът го повали и то изсъска. Далинар подхвърли нагоре чувала с останалото в него зърно. Разпръсна още сушен лавис и прах.

Звярът се изправи на крака и се завъртя. Гладката му кожа отразяваше лунната светлина. Като че ли беше загубил ориентация. Каквото и да представляваше, това същество следваше миризмите и прахът наоколо го обърка. Далинар грабна момиченцето, метна го на рамо, шмугна се покрай замаяното същество и се хвърли през дупката в стената.

Озова се под виолетовата светлина. Намираше се в малък лаит — широк процеп в скалата с достатъчно добро оттичане, та да няма опасност от наводнения. Скалата беше висока и бранеше мястото от бурите — източната й част напомняше на грамадна вълна, под която се беше подслонило селце.

Ето защо хамбарът беше толкова паянтов. Тук-там трепкаха светлинки, които показваха, че в селището има няколко дузини къщи. Далинар се намираше в покрайнините му. Вдясно от него имаше кочина, вляво и по-далеч бяха къщите, а право напред, загнездена в хълма, се забелязваше средна по големина ферма. Градежът й беше старовремски — стените бяха от тухли от крем.

Лесно реши какво да прави. Създанието се придвижваше бързо, като хищник. Далинар нямаше да смогне да го надбяга, затова се втурна към фермерската къща. Зад него долетя шум — звярът разби стената на хамбара и излезе. Далинар стигна до къщата, но предната врата беше залостена. Далинар изруга високо и заблъска по вратата.

Съществото се носеше подире им, крайниците му драскаха по камъка. Далинар удари вратата с рамо в мига, когато тя се отвори.

Той залитна вътре, олюля се и пусна детето на пода. В къщата имаше една жена на средна възраст; на виолетовата лунна светлина той видя гъстата й къдрава коса и широко отворените й от ужас очи. Тя затръшна вратата и я залости.

— Слава на Вестителите! — възкликна жената и прегърна момиченцето. — Благословен да си, Хеб, ти я намери!

Далинар предпазливо доближи до прозореца — без стъкло — и надзърна навън. Капакът явно беше счупен и прозорецът не можеше да се залости.

Не видя съществото. Огледа се през рамо. Подът на къщата беше от камък, нямаше втори етаж. В огнището до едната стена не гореше огън; висеше груб железен казан. Всичко беше толкова първобитно. Коя година беше сега?

Това е само видение, каза си Далинар. Сън наяве.

Защо тогава го усещаше толкова истински?

Пак надникна през прозореца. Навън беше тихо. В дясната страна на двора растяха два реда скални пъпки — може би някакви репи или друг зеленчук. Лунната светлина се отразяваше от гладката земя. Къде се дяна съществото? Дали…

Нещо черно с лъскава кожа скочи отдолу и се стовари в прозореца. Разби рамката и падна върху Далинар, който се строполи с ругатни. Нещо остро одра лицето му, сряза бузата му, плисна кръв.

Момиченцето пак завика.

— Светлина! — ревна Далинар. — Донеси светлина!

Удари с юмрук прекалено меката глава на звяра, а с другата ръка отблъсна ноктестата лапа. Лицето му пламна от болка. Нещо го одра отстрани, разкъса туниката и сряза кожата му.

Далинар със замах отхвърли съществото. То се удари в стената. Далинар се претърколи и, запъхтян, стана на крака. Докато звярът се ориентираше в тъмната стая, Далинар се отдалечи от него. Старите инстинкти се пробудиха, болката се изпари, заля го Вълнението от битката. Имаше нужда от оръжие! Столче или крак от маса. Стаята беше толкова…

Жената отхлупи запалена глинена лампа и светлината й потрепна. Примитивната лампа светеше с масло, а не със Светлина на Бурята, ала и така разкри уплашеното лице на жената и притиснатото до полите й момиченце. В стаята имаше ниска маса и две столчета, но погледът на Далинар беше привлечен от малкото огнище.

Там като някой от Мечовете на честта от старите приказки проблесна прост железен ръжен. Облегнат беше до огнището, краят му белееше от пепелта. Далинар светкавично го грабна и го развъртя в ръка, за да усети баланса му. Беше обучен в класическата Вятърна позиция, но сега зае Димната позиция, която беше по-добра за такова грубо оръжие. Единият крак напред, другият назад, мечът — ръженът в този случай — изнесен с острието към сърцето на противника.

Само дългогодишният опит му помогна да остане в правилната позиция, когато съзря врага си. Гладката, черна като нощта кожа на съществото отразяваше светлината като катран. Не се забелязваха очи. Черни зъби стърчаха като ножове, главата се крепеше на крива шия без кости. Шестте крака бяха тънки и закривени, изглеждаха прекалено слаби за тежестта на безформеното мастилено тяло.

Това не е видение, рече си Далинар. Това е кошмар.

Съществото вдигна глава, тракна със зъби и изсъска. Душеше из въздуха.

— О, сладка премъдрост на Батар — продума жената и притисна детето си по-силно. С треперещи ръце вдигна лампата пред себе си като оръжие.

Отвън се чу дращене. Още шест мършави крака се прехвърлиха през счупения прозорец. Звярът влезе в стаята при другия, който клечеше и нетърпеливо душеше по посока на Далинар. Изглеждаше смутен, сякаш беше способен да разбере, че напада въоръжен — или поне решителен — противник.

Далинар сам се наруга заради глупостта си и се пресегна да попие кръвта. Той знаеше, че всъщност се намира в казармата с Ренарин. Всичко това се случваше в ума му; не беше нужно да се бие със съществата.

Но инстинктите и честта му го накараха да пристъпи встрани и да застане между жената и зверовете. Видение, спомен или халюцинация, той не можеше да стои безучастно.

— Хеб — нервно рече жената. Кой беше той за нея? Съпругът й? Някой ратай? — Не ставай глупав! Ти не знаеш как да…

Съществата атакуваха. Далинар скочи напред — непрестанното движение беше в основата на Димната позиция. Озова се между двата звяра и почна да замахва с ръжена. Удари единия отляво и сряза гладката му кожа.

От раната блъвна дим.

Далинар се премести зад създанията и отново замахна — ниско, към краката на здравото същество, за да го извади от равновесие. Със същия замах стовари страната на ръжена в муцуната на ранения преди малко звяр, който се беше обърнал и се готвеше да го захапе.

Познатото Вълнение, усещането за битката, погълна Далинар. То не го разгневяваше, като се случваше с други хора, а го караше да вижда нещата по-ясно, по-чисто. Мускулите му се движеха с лекота; задиша по-дълбоко. Почувства се жив.

Отстъпи със скок, когато съществата го притиснаха. С ритник преобърна масата и я бутна към единия звяр. Заби ръжена в раззиналата паст на другия. Както се надяваше, вътрешността на устата се оказа чувствителна. Нещото изсъска от болка и отстъпи.

Далинар отиде до масата и откърши единия й крак. Грабна го и зае формата меч-и-нож от Димната позиция. С дървения крак отбиваше нападенията на единия звяр, а ръжена заби три пъти в муцуната на другия. Откъсна част от бузата му и от раната със съскане излезе дим.

Далеч навън се носеха викове. О, кръв на прадедите, рече си Далинар. Зверовете не са само два. Трябваше да ги довърши, при това бързо. Ако борбата се проточеше, те щяха да го изтощят по-бързо, отколкото той — тях. А и откъде да знае дали такива твари изобщо се изтощават?

Далинар скочи напред с рев. От челото му се лееше пот. Стаята сякаш леко притъмня. Не, съсредоточи се. Само той и зверовете. Единственото движение на въздуха идеше от въртенето на оръжията му, единственият звук — от стъпките му, единственото трепване — от ударите на сърцето му.

Вихрушката от удари стъписа зверовете. Далинар удари единия с крака на масата, отблъсна го и се хвърли срещу другия — сдоби се с одиране с нокти по ръката, докато забиваше ръжена в гърдите му. В началото кожата на звяра не поддаваше, но най-сетне се разкъса и ръженът влезе лесно.

Около ръката на Далинар се обви мощна струя дим. Той дръпна ръката си, съществото отстъпи, олюля се и краката му изтъняха, а тялото му се съсухри като пробит винен мях.

Знаеше, че при това нападение е уязвим. Можа само рязко да вдигне ръка, когато вторият звяр скочи върху него, издра челото и ръката му, ухапа го по рамото. Далинар извика и почна да налага съществото по главата с крака от масата. Опита се да го отхвърли, обаче то беше страшно силно.

Затова Далинар се плъзна на земята, ритна нагоре и прехвърли звяра през главата си. Зъбите отпуснаха рамото му сред пръски кръв. Звярът се просна на земята, черните му крака се преплетоха.

Далинар беше замаян. С труд се изправи и отново зае позиция. Винаги поддържай позицията. Почти едновременно с него се изправи и съществото. Далинар спря да обръща внимание на болката, спря да обръща внимание на кръвта, остави се Вълнението от битката да завладее цялото му внимание. Насочи ръжена хоризонтално. Кракът на масата се беше изплъзнал от окървавените му пръсти.

Звярът приклекна и нападна. Далинар усещаше как плавната същност на Димната позиция го води. Пристъпи встрани и удари с ръжена краката на създанието. То се препъна. Далинар вдигна ръжена с две ръце и го стовари направо върху гърба му.

Мощният удар раздра кожата, премина през тялото и спря в каменния под. Съществото се запрепъва, краката не го слушаха, от раните в гърба и стомаха със съскане заструи дим. Далинар отстъпи по-далеч, отри кръвта от челото си и остави забитото в звяра оръжие да падне на земята.

— В името на Тримата богове, Хеб — прошепна жената.

Той се обърна и видя как тя напълно потресена се взира в свиващите се трупове.

— Трябваше да ти помогна — каза тя, — да взема нещо и да ги удрям. Но ти беше толкова бърз. Стана… стана само за няколко мига. Къде… Как… — Вгледа се в него. — Никога не съм виждала подобно нещо, Хеб. Ти се би като… като самите Сияйни рицари. Къде научи това?

Далинар не отговори. Придърпа дрехата си и се смръщи, когато болката от раните се завърна. Само рамото представляваше непосредствена опасност, раната беше лоша, лявата му ръка започваше да изтръпва. Скъса ризата на две, с едната половина превърза изподраната си дясна предмишница, а другата половина нагъна и я притисна на рамото. Отиде и измъкна ръжена от сбръчканото тяло на съществото — сега то приличаше на торба от черна коприна. После се приближи до прозореца. Другите къщи също показваха признаци за нападение — горяха огньове, по вятъра долитаха слаби викове.

— Трябва да идем на безопасно място — каза Далинар. — Има ли изба наблизо?

— Какво да има?

— Пещера в скалите, изкуствена или естествена.

— Няма пещери — отговори жената и застана до него на прозореца. — Как могат хората да направят дупка в скалата?

С Вълшебен меч или с Превръщател, или просто да я изкопаят — макар че ще е трудно, понеже кремът ще запуши дупките и ще има много голяма опасност от наводнение при буря. Далинар отново погледна през прозореца. В лунната светлина видя как се придвижват тъмни фигури. Някои идваха към тях.

Той се олюля, беше замаян. Загуба на кръв. Стиснал зъби, Далинар се облегна на рамката на прозореца. Колко още щеше да продължи това видение?

— Трябва ни река. Нещо, което да отмие следите от миризмата ни. Има ли тук някъде река?

Жената кимна и пребледня, когато забеляза тъмните сенки в нощта.

— Вземи момиченцето, жено.

— „Момиченцето“ ли? Това е Сеели, нашата дъщеря. И откога започна да ме наричаш „жено“? Толкова ли е трудно да кажеш Тафа? Бурните ветрове да го вземат, Хеб, какво те прихваща?

Той поклати глава, отиде до вратата и рязко я отвори. Още държеше ръжена.

— Донеси лампата. Светлината няма да ни издаде. Не мисля, че те могат да виждат.

Жената се подчини и забърза да вземе Сеели — детето изглеждаше на шест-седем години. Последва Далинар навън. Пламъчето на глинената лампа потрепваше в нощта. Малко приличаше на чехълче.

— Реката? — попита Далинар.

— Знаеш къде…

— Ударих си главата, Тафа. Замаян съм. Трудно ми е да мисля.

Жената явно се притесни от това, но прие отговора. Посочи някъде извън селото.

— Да вървим — каза Далинар и тръгна в тъмнината. — Тези зверове често ли нападат?

— По време на Опустошенията, вероятно, но не и откакто се помня! В името на Бурята, Хеб, трябва да те заведем на…

— Не. Продължаваме.

Пътят водеше към задната страна на скалната „вълна“. Далинар все така поглеждаше към селото. Колко хора бяха убити там от тези зверове от Преизподнята? Къде бяха войниците на местния господар?

Може би това село беше прекалено откъснато, прекалено далеч от пряката закрила на някой градоначалник. Или пък в тази епоха и на това място нещата вървяха другояче. Ще се погрижа жената и детето да се доберат до реката, после ще се върна да организирам съпротива. Ако са останали хора.

Самата мисъл беше смехотворна. Налагаше се да се подпира на ръжена, за да остане прав. Как би могъл точно той да организира съпротива?

Подхлъзна се на един стръмен участък от пътя и Тафа притеснена остави лампата, за да го улови за ръката и да му помогне. Земята беше осеяна с камъни и скални пъпки, чиито ластари и листа бяха извадени в хладната влажна нощ. Те шумоляха на вятъра. Далинар се изправи, кимна на жената с благодарност и й махна да продължава.

Дочу се слабо дращене в нощта; Далинар напрегнато се обърна.

— Хеб? — боязливо се обади жената.

— Вдигни лампата.

Треперлива жълта светлина заля склона. Поне десетина черни петна с лъскава кожа пълзяха през скалните пъпки и камъните. Даже зъбите и ноктите им бяха черни.

Сеели изхлипа и се притисна по-силно до майка си.

— Бягайте — тихо рече Далинар и вдигна ръжена.

— Хеб, те са…

— Бягайте! — извика той.

— Те са и пред нас.

Далинар се обърна и успя да различи тъмните фигури отпред. Изруга и се озърна.

— Ето там — каза той и посочи една скала наблизо. Беше висока и плоска. Побутна Тафа напред, а тя дръпна Сеели. Простите им сини рокли се гънеха на вятъра.

Двете тичаха по-бързо от Далинар в сегашното му състояние и Тафа първа стигна до скалата. Тя вдигна поглед, като че щеше да се качи горе. Беше прекалено стръмно; Далинар искаше само нещо здраво зад гърба си. Изправи се на едно открито равно място пред скалата и вдигна оръжието си. Черните зверове внимателно пълзяха по камъните. Дали можеше някак да ги разсее, за да могат Тафа и Сеели да избягат? Чувстваше се толкова замаян.

Какво ли не бих дал за моята Броня…

Сеели изхлипа. Майка й се опита да я успокои, ала гласът й звучеше притеснено. Тя знаеше. Знаеше, че тези торби чернота, жива нощ ще ги разкъсат. Каква дума употреби тя? Опустошение. Споменаваше се в книгата. Опустошенията бяха ставали в полумитичните дни на сянката, преди началото на истинската история. Преди човешкият род да разгроми Пустоносните и да пренесе войната в небесата.

Пустоносните. Такива ли бяха тези същества? Митове. Митове, които оживяваха, за да го убият.

Няколко от съществата се втурнаха напред и Далинар усети как отново го изпълва Вълнението, как силите му укрепват, докато замахва към тях. Съществата отскочиха назад, станаха предпазливи, търсеха слабото му място. Други пристъпваха и душеха във въздуха. Искаха да се доберат до жената и детето.

Далинар скочи към тях и ги принуди да отстъпят. Не разбираше откъде намира сили за това. Едно от съществата се приближи към него и той замахна, заел най-познатата си Вятърна позиция — с нейните помитащи удари и изящество.

Удари звяра отстрани, но други два скочиха към него. Ноктите им деряха гърба му и той падна на скалата под тежестта им. Изруга, търкулна се, удари едно същество и го отхвърли. Друго захапа китката му и пронизващата болка го накара да изпусне ръжена. Той изрева, стовари юмрука си в челюстта на съществото и то несъзнателно отвори пастта си и пусна ръката му.

Чудовищата напредваха. Далинар някак успя да стане и да се добере до скалата. Жената хвърли лампата по едно същество, което се беше приближило твърде много. Маслото се пръсна по камъните и пламна. Огънят явно не вредеше на съществата.

При хвърлянето на лампата Тафа загуби равновесие и разкри Сеели. Едно от чудовищата повали жената, а другите се спуснаха към детето, ала Далинар скочи към него, обгърна го с ръце и обърна гръб на зверовете. Един скочи върху него. Ноктите издраха кожата му.

Сеели изплака от ужас. Тафа крещеше, смазана от чудовищата.

— Защо ми показваш това! — изкрещя Далинар в нощта. — Защо трябва да преживявам това видение? Проклет да си!

Ноктите деряха гърба му; той притискаше Сеели до себе си; раните го боляха. Вдигна поглед към небето.

И видя как отгоре пада ослепителна синя светлина.

Приличаше на метеор и се носеше с невероятна скорост. Далинар извика в мига, когато светлината падна недалеч на земята, натроши скалата и пръсна камъчета из въздуха. Земята се разтресе. Зверовете застинаха.

Той тромаво се извърна и загледа удивен как светлината се изправя и разгъва крайниците си. Съвсем не беше звезда. Беше човек — човек в бляскава синя Вълшебна броня, с Вълшебен меч. От тялото му излизаха лъчи Светлина на Бурята.

Създанията засъскаха свирепо и внезапно се нахвърлиха към тази фигура, изоставяйки Далинар, жената и детето. Броненосецът вдигна Меча си и умело отвърна на нападението.

Далинар лежеше вцепенен. Този Броненосец не приличаше на нищо видяно от него. Бронята му сияеше с равномерна синя светлина, по нея бяха гравирани глифи — някои познати, други не. От тях струеше синкав дим.

Мъжът се движеше плавно, Бронята му потракваше, той сечеше зверовете. Без усилие разполови един от тях и хвърли във въздуха изпускащите черен дим части.

Далинар се примъкна до Тафа. Тя беше жива, макар че страната й беше разкъсана и със свлечена кожа. Сеели плачеше и я прегръщаше. Трябва да… направя нещо…, рече си притъпеният ум на Далинар.

— Останете с мир — каза някой.

Далинар с олюляване се обърна и видя една жена с фина Броня, коленичила до него. Тя държеше нещо бляскаво. Топаз и хелиодор в изящна метална рамка. Всеки от камъните беше с размерите на човешка длан. Жената имаше светли жълтеникави очи, които сякаш светеха в нощта. Не носеше шлем. Косата й беше пристегната в кок. Тя вдигна ръка и докосна челото му.

Почувства как в него се разлива студ. Болката му изведнъж изчезна.

Жената се пресегна и докосна Тафа. Само за миг плътта на страната й се образува отново; разкъсаният мускул остана на мястото си, но на другите поразени места плътта просто порасна. Кожата се затвори отгоре без следа и жената Броненосец изтри с бяла кърпа кръвта и издраната плът.

Тафа я погледна със страхопочитание.

— Дойдохте — прошепна тя. — Слава на Всемогъщия.

Жената Броненосец се изправи; Бронята й сияеше с равномерна кехлибарена светлина. Усмихна се и се обърна настрани. В ръката й от мъглата се оформи Вълшебен меч и тя се втурна да помогне на синия Броненосец.

Жена Броненосец. Далинар се удиви. Никога не беше виждал нищо такова.

Колебливо се изправи. Чувстваше се силен и здрав, като че току-що се е пробудил от спокоен сън. Огледа ръката си и свали импровизираната превръзка. Наложи се да отстрани кръвта и късчета плът, но отдолу кожата беше напълно заздравяла. Няколко пъти пое дълбоко дъх. Вдигна рамене, взе ръжена и влезе в бой.

— Хеб? — провикна се Тафа подире му. — Да не си полудял?

Той не отговори. Не можеше просто така да си седи, докато двама непознати се бият, за да го опазят. Черните същества бяха десетки. Пред погледа на Далинар едно удари синия Броненосец, ноктите му одраха Бронята, забиха се в нея и я напукаха. Опасността за Броненосците беше истинска.

Жената Броненосец се обърна към Далинар. Сега беше с шлем. Кога го беше сложила? Изглеждаше изумена, когато Далинар се спусна към едно от черните създания и го удари с ръжена. Зае Димна позиция и предотврати ответния му удар. Жената Броненосец се обърна към другаря си, двамата заеха позиция и оформиха триъгълник заедно с Далинар, който остана най-близо до скалата.

С двамата Броненосци боят вървеше забележително добре, не като по-рано в къщата. Успя да убие само един звяр — бяха бързи и силни, а и той действаше отбранително, стараеше се да ги разсее и да облекчи натиска им върху Броненосците. Създанията не отстъпваха. Продължаваха да нападат, чак докато жената рицар сряза на две последното от тях.

Далинар спря задъхан, и свали ръжена. От небето близо до селото бяха паднали — и сега продължаваха да падат — още светлини. Сигурно там се приземяваха други от странните Броненосци.

— Е, добре — чу се силен глас, — трябва да кажа, че никога не съм имал удоволствието да се сражавам заедно с другар с толкова… необикновено оръжие.

Далинар се обърна и установи, че синият Броненосец го наблюдава. Къде отиде шлемът му? Рицарят беше опрял Меча си на рамо и проучваше Далинар — очите му бяха много светло сини, почти бели. Да не би наистина да светеха със Светлина на Бурята? Кожата му беше тъмнокафява като на макабаките, а черната му къдрава коса беше къса. Бронята му вече не светеше. Само един голям символ на гръдната броня изпускаше бледо синкаво сияние.

Далинар разпозна символа — стилизираното двойно око, осем сфери, свързани с две в центъра. Това беше символът на Загубените Сияйни от времето, когато са се наричали Сияйните Рицари.

Жената Броненосец гледаше към селото.

— Кой те е обучил така с меча? — попита синият рицар.

Далинар отвърна на погледа му. Не знаеше какво да каже.

Тафа се завтече към него, повела дъщеря си за ръка.

— Това е съпругът ми Хеб, добри рицарю. Доколкото зная, той през живота си не е виждал меч.

— Позициите, в които се би, не са ми познати. Но бяха отработени и точни. Такова равнище на умението се постига само с дългогодишни тренировки. Рядко съм срещал човек — рицар или войник — който да се бие добре като тебе.

Далинар продължи да мълчи.

— Нищо няма да ми кажеш, разбирам — рече рицарят. — Отлично. Ала поискаш ли да намериш приложение на тези твои тайнствени умения, ела в Уритиру.

— Уритиру ли? — продума Далинар. Някъде беше чувал това име.

— Да — отговори рицарят. — Не мога да ти обещая място в някой от рицарските ордени, защото не аз вземам тези решения. Но ако уменията ти с меча са като тези с домакинските инструменти, вярвам, че ще намериш място сред нас. — Обърна се на изток, към селото. — Разпространете новината. Подобни признаци не са без значение. Идва Опустошение.

— Аз ще тръгвам — каза той на жената рицар. — Пази тези тримата и ги отведи в селото. Не бива да ги оставяме сами в такава опасна нощ.

Тя кимна. Бронята на синия рицар започна да свети и той скочи във въздуха — като че падаше нагоре. Далинар изумен отстъпи и загледа как синята фигура се издига, а после се снишава към селото.

— Елате — рече жената рицар и гласът й прозвъня в шлема. Бързо се заспуска по хълма.

— Почакайте — обади се Далинар и припряно я последва. Тафа, прегърнала дъщеря си, вървеше подире му. Зад тях маслото от лампата догаряше.

Жената рицар забави крачка, за да могат Далинар и Тафа да вървят редом с нея.

— Трябва да знам — поде Далинар и се почувства глупаво. — Коя година е сега?

Жената се обърна към него. Шлемът й беше изчезнал. Далинар примигна; кога ли беше станало това? За разлика от синия рицар, жената беше със светла кожа — не бледа като на човек от Шиновар, а светложълтеникава като на алетите.

— Сега е Осмата епоха, триста тридесет и седма година.

Осмата епоха ли?, удиви се Далинар. Това пък какво означава? Сегашното видение се различаваше от предишните. Ако не друго, те бяха по-кратки. А и гласът, който му говореше във виденията. Къде беше сега?

— Къде съм? — продължи да пита Далинар. — В кое кралство?

Жената рицар се намръщи.

— Не си ли излекуван напълно?

— Добре съм. Просто… трябва да знам. В кое кралство се намирам?

— Натанатан.

— И вие се биете за краля на Натанатан?

Жената се засмя.

— Сияйните рицари не се бият за нито един крал и същевременно се бият за всички.

— Тогава къде живеете?

— Уритиру е центърът на нашите ордени, но живеем навсякъде из Алетела.

Далинар застина. Алетела. Това беше историческото название на мястото, което щеше да стане Алеткар.

— И преминавате границите между кралствата, за да се биете?

— Хеб — обади се Тафа. Изглеждаше много угрижена. — Нали тъкмо ти ми обеща, че Сияйните Рицари ще дойдат да ни защитят? Точно преди да излезеш да търсиш Сеели. Да не би умът ти още да е замъглен? Рицарке, можете ли пак да го излекувате?

— Трябва да пазя останалия Лек. Може да има и други ранени — отговори жената и погледна към селото. Като че ли сражението стихваше.

— Добре съм — каза Далинар. — Алетк… Алетела. Там ли живеете?

— Наш дълг и наша привилегия е да бдим за Опустошението. Едно кралство изучава военните изкуства, за да могат останалите да живеят в мир. Ние умираме, за да живеете вие. Това е нашата работа открай време.

Далинар замълча и се помъчи да разбере това.

— Нужни са всички, които са способни да се бият — продължи жената рицар. — И всички, които имат желание да се бият, трябва да бъдат призовани в Алетела. Сражението, дори това срещу Десетте Смърти, променя човек. Можем да те обучим така, че това да не те погуби. Ела при нас.

Далинар откри, че кима в знак на съгласие.

— Всяко пасище се нуждае от три неща — заговори жената с променен глас, като че цитираше по памет. — Стада, които да бъдат отглеждани, пастири, които да ги отглеждат, и пазачи по границите. Ние от Алетела сме тези пазачи — воини, които пазят и воюват. Поддържаме ужасните изкуства на убиването, после ги предаваме на други, когато дойде Опустошението.

— Опустошението — повтори Далинар. — Значи Пустоносните, нали? С тях ли се бихме тази нощ?

Жената рицар изсумтя презрително.

— Пустоносни ли? Тези създания? Не, това беше Среднощна същност, ала все още е загадка кой я е пуснал. — Тя отправи поглед настрани, по лицето й пролича, че се е пренесла другаде. — Аркайлаин казва, че Опустошението приближава. А той не греши често. Той…

В нощта внезапно се разнесе вик. Рицарката изруга и тръгна нататък.

— Чакайте тук. Викайте, ако Среднощната се върне. Ще ви чуя. — Тя се стрелна в мрака.

Далинар вдигна ръка. Разкъсваше се между желанието да я последва и това да остане и да наглежда Тафа и дъщеря й. Отче на Бурята!, възкликна той. Даде си сметка, че сега тримата са останали на тъмно — нямаше го сиянието от бронята на рицарката.

Върна се при Тафа. Тя стоеше на пътеката зад него и очите й бяха някак странно отнесени.

— Тафа?

— Липсват ми тези времена — отговори тя.

Далинар подскочи. Това не беше нейният глас. Беше мъжки, дълбок и мощен. Говорил му беше при всяко от виденията.

— Кой си ти? — попита Далинар.

— Някога те бяха едно — отвърна Тафа или по-точно гласът. — Ордените. Хората. Разбира се, не бяха без проблеми или вражди. Но бяха съсредоточени.

Хлад пролази по Далинар. Нещо в този глас винаги му звучеше смътно познато. Така беше даже и при първото видение.

— Моля те. Трябва да ми кажеш какво е това, защо ми показваш тези неща. Кой си ти? Слуга на Всемогъщия?

— Иска ми се да бях в състояние да ти помогна — каза Тафа. Гледаше Далинар, но не обръщаше внимание на въпросите му. — Трябва да ги обединиш.

— И преди каза така! Но аз имам нужда от помощ. Онези неща, които жената рицар каза за Алеткар. Верни ли са? Наистина ли можем отново да сме такива?

— Забранено е да се говори за това какви могат да са нещата — рече гласът. — А да се говори за това какви са били, зависи от гледната точка. Но ще опитам да помогна.

— Тогава ми дай нещо повече от тези мъгляви отговори!

Тафа го изгледа печално. Някак успя да види кафевите й очи на светлината на звездите. Зад тях се криеше нещо дълбоко и мрачно.

— Поне едно ми кажи — Далинар затърси по-определен въпрос. — Вярвам на върховния принц Садеас, ала синът ми Адолин смята, че това е глупаво. Трябва ли да продължавам да вярвам на Садеас?

— Да — отвърна съществото. — Важно е. Не се оставяй борбата да те погълне. Бъди силен. Действай с чест и честта ще ти помогне.

Най-сетне, помисли Далинар. Нещо определено.

Чу гласове. Тъмният пейзаж наоколо стана неясен.

— Не! — протегна се към жената. — Не ме връщай още. Какво трябва да направя за Елокар и за войната?

— Ще ти дам каквото мога — гласът ставаше неясен. — Съжалявам, че сега не ти давам повече.

— Що за отговор е това? — кресна Далинар. Затрепери, започна да се бори. Някакви ръце го държаха. Откъде ли се бяха появили? Той изруга, отблъсна ги, заусуква се в опит да се освободи.

После престана. Намираше се в казармата в Пустите равнини, по покрива барабанеше кротък дъжд. Най-свирепата част на бурята беше преминала. Група войници удържаха Далинар, а Ренарин го наблюдаваше загрижено.

— Умът ми вече е бистър — рече Далинар. — Всичко е наред. Можете да ме пуснете.

Ренарин кимна на хората и те неохотно пуснаха баща му. Младежът се опита да даде някакви несръчни извинения, да каже на войниците, че Далинар просто гори от желание за битка. Не прозвуча много убедително.

Далинар се оттегли в дъното на помещението, седна между два навити спални чувала и просто вдишваше, издишваше и мислеше. Вярваше на виденията, ала напоследък животът във военните лагери беше станал достатъчно труден и без мълвата сред хората, че той е полудял.

Действай с чест и честта ще ти помогне.

Видението му каза да вярва на Садеас. Ала той никога не би успял да обясни това на Адолин, който не само ненавиждаше Садеас, а и смяташе виденията за халюцинации, породени от собствения му ум. Можеше само да продължи, както досега.

И някак да намери начин да накара върховните принцове да работят заедно.

20 Алена

— Мога да я спася — каза Кал и измъкна ризата си.

Момиченцето беше само на пет години. Паднала беше от високо.

— Мога да я спася.

Шепнеше. Наоколо се беше струпала тълпа. Изминали бяха два месеца от смъртта на Сиятелния господар Уистиоу; все още нямаше нов градоначалник. През цялото това време Кал почти не беше виждал Ларал.

Той беше едва на тринадесет години, ала беше добре обучен. Първата опасност беше кръвозагубата. Кракът на детето беше счупен; освен фрактурата имаше и рана. На мястото, където костта беше пробила кожата, бликаше кръв. Кал откри, че ръцете му треперят, когато притисна раната с пръсти. Даже и нащърбеният край на костта беше хлъзгав от кръвта. Кои артерии бяха разкъсани?

— Какво правиш на дъщеря ми? — Широкоплещестият Арл си проправяше път сред зяпачите. — Ти, кремлинг такъв, домъкнат от бурите боклук! Не докосвай Миасал! Не…

Арл млъкна, когато неколцина от мъжете го дръпнаха назад. Те знаеха, че Кал, който случайно минаваше оттам, е най-голямата надежда на момиченцето. Вече бяха пратили Алим да доведе Лирин.

— Мога да я спася — потрети Кал. Личицето на Миасал беше бледо и тя не помръдваше. Раната на главата, може би тя…

Не мисли за това. Една от артериите на крака беше прерязана. От ризата си Кал направи турникет, за да спре кръвта, ала той все се плъзгаше. Притиснал раната с пръсти, Кал извика:

— Огън! Трябва ми огън! Бързо! И някой да ми даде ризата си!

Някои от мъжете набързо си тръгнаха, когато Кал вдигна ранения крак на детето. Друг припряно подаде ризата си. Кал знаеше къде да притисне, за да прекъсне артерията; турникетът се плъзгаше, но не и пръстите му. Държеше артерията прекъсната и притискаше ризата върху останалата част от раната, докато Валама се върна със запалена свещ.

Вече бяха започнали да нажежават един нож. Добре. Кал взе ножа и прогори раната. Надигна се силна и остра миризма на горяла плът. Повей на хладен ветрец я отнесе.

Ръцете на Кал спряха да треперят. Знаеше какво да прави. Работеше със сръчност, от която сам се изненада — обучението му надделя и той обгори раната отлично. Все още трябваше да прекъсне артерията — само обгарянето можеше и да не свърши работа при толкова голям кръвоносен съд — но двете взети заедно щяха да свършат работа.

Когато приключи, кървенето беше спряло. Седна и се усмихна. И тогава забеляза, че раната на главата на детето също не кърви. Гърдите й не се движеха.

— Не! — Арл падна на колене. — Не! Направи нещо!

— Аз… — промълви Кал. Спря кървенето. Той…

Той я изпусна.

Не знаеше какво да каже, как да отговори. Призля му, заля го нещо ужасно и мрачно. Арл го помете с вой и той падна назад. Докато Арл прегръщаше телцето на дъщеря си, Кал отново затрепери.

Хората около тях мълчаха.

Около час по-късно плачещият Кал седеше на стъпалата пред лекарската стая у дома. Страданието му беше тихо. Леко потрепване. Няколко упорити сълзи, които се стичаха по страните му.

Седеше със свити колене, обгърнал краката си с ръце, опитваше се да измисли как да спре болката. Имаше ли мехлем, който да я премахне? Превръзка, която да спре пороя от очите му? Трябваше да успее да спаси момиченцето.

Приближиха стъпки, над него падна сянка. Лирин коленичи до сина си.

— Проверих работата ти, синко. Справил си се добре. Гордея се с тебе.

— Провалих се — прошепна Кал. Дрехите му бяха тъмно червени. Преди да отмие кръвта от ръцете си, тя беше алена. Но когато пропи в дрехите, стана мътно червеникавокафява.

— Познавам хора, които са се упражнявали безброй часове, обаче се вцепеняват при вида на ранен човек. По-трудно е, когато си изненадан. Ти не се вцепени, отиде при нея, помогна. И се справи добре.

— Не искам да съм лекар — отвърна Кал. — Ужасен съм като лекар.

Лирин въздъхна, заобиколи стъпалата и приседна до сина си.

— Кал, случват се такива неща. За съжаление, не би могъл да направиш нищо повече. Малкото й телце е губело кръв прекалено бързо.

Кал не отговори.

— Трябва да се научиш кога да те е грижа, синко — тихо рече Лирин. — И кога да оставиш нещата каквито са. Ще разбереш. На младини и аз имах същия проблем. Ще закоравееш.

И да не би това да е добре?, помисли Кал и по лицето му се търкулна още една сълза. Трябва да се научиш кога да те е грижа… и кога да оставиш нещата…

Някъде в далечината все още се разнасяше воят на Арл.

21 Защо хората лъжат

Каладин не искаше да отвори очи. Отвореше ли ги, щеше да се събуди. А събудеше ли се, болката — която изгаряше страната му, пронизваше краката му, тъпо пулсираше в ръцете и раменете му — вече нямаше да е само кошмар. Щеше да е истинска. И негова.

Потисна едно изохкване, когато се обърна. Болката беше навсякъде. Във всеки мускул, по цялата кожа. Главата му кънтеше. Като че ли самите кости боляха. Искаше да лежи неподвижен и да трепери, докато Газ не се принудеше да дойде и да го извлече навън за глезените. Така щеше да му е лесно. Мигар не заслужаваше поне веднъж да му е лесно?

Но не можеше. Да спре да се движи, да се предаде — все едно да умре. А той не можеше да допусне това да се случи. Вече беше взел решение. Щеше да помогне на мостовите.

Проклет да си, Хав, помисли той. Можеш да ме изриташ от постелята дори и сега. Каладин отметна одеялото и се насили да стане. Вратата на казармата беше открехната, за да влиза чист въздух.

Когато стана, Каладин се почувства по-зле, ала животът на мостови нямаше да го чака да се възстановява. Или поддържаш крачката, или рухваш. Каладин се облегна на неестествено гладката каменна стена на изработената с Превръщател казарма. После пое дълбоко дъх и прекоси помещението. Странно — доста от хората бяха будни и седяха в постелите си. Те мълчаливо го наблюдаваха.

Чакали са, осъзна Каладин. Искали са да видят дали ще стана.

Откри тримата ранени пред казармата, където ги беше оставил. Със затаен дъх прегледа Лейтен. За негово изумление, човекът беше още жив. Все още дишаше плитко, пулсът му беше слаб, а раните — опасни, ала беше жив.

При това положение нямаше да оцелее дълго без антисептик. Още нито една от раните му не изглеждаше възпалена, не се виждаха духчетата на загниването, но в мръсотията наоколо това беше само въпрос на време. Имаше нужда от някой от балсамите на аптекаря. Ала как?

Провери и другите двама ранени. Хобер открито се усмихваше. Беше кръглолик и жилав, с къса черна коса и раздалечени зъби.

— Благодаря — рече той. — Благодаря ти, че ме спаси.

Каладин изръмжа в отговор и прегледа крака му.

— Ще се оправиш, обаче още няколко седмици няма да можеш да ходиш. Ще ти нося храна от столовата.

— Благодаря ти — прошепна Хобер, взе ръката на Каладин и я стисна. Наистина изглеждаше, че се разкъсва.

Усмивката му разкъса мрака, накара болките и паренето да избледнеят. Бащата на Каладин му беше описвал тези усмивки. Не заради тях Лирин беше станал лекар, ала заради тях остана такъв.

— Почивай си — каза Каладин — и пази раната чиста. Не искаме да привличаме духчетата на загниването, нали? Кажи ми, ако ги забележиш. Те са дребни и червени, като някакви насекоми.

Хобер кимна енергично и Каладин отиде при Дабид. Младежът изглеждаше досущ като предния ден, гледаше пред себе си с помътнели очи.

— Така си седеше и когато заспах, сър — рече Хобер. — Изглежда не е помръднал цяла нощ. Направо изтръпвам, като го гледам.

Каладин щракна с пръсти пред очите на Дабид. Той подскочи от шума и се съсредоточи върху пръстите, проследи ги с поглед, докато Каладин местеше ръката си.

— Май е ранен в главата — обади се Хобер.

— Не. Това е шок от битката. Ще отмине. — Надявам се.

— Щом така казваш, сър — отвърна Хобер и се почеса отстрани по главата.

Каладин стана и отвори вратата изцяло. Помещението се освети. Денят беше ясен, слънцето едва се беше показало над хоризонта. Откъм военния лагер вече се носеха шумове — някой ковач работеше от рано, чуваха се ударите на чука върху метала. В оборите чулите мучаха. Въздухът беше чист, мразовит, още имаше следи от нощта. Миришеше свежо. Пролетно време.

Успя да станеш, рече си Каладин. Значи можеш и да продължиш. Наложи си да излезе и да направи няколко упражнения за разтягане. Тялото му се оплакваше от всяко движение. После провери раната си. Не беше много зле, но можеше да се влоши от някое възпаление.

Бурята да го отнесе този аптекар!, кълнеше Каладин, докато вадеше с черпака вода от бурето на мостовите, за да промие раната си.

Веднага съжали за лошите помисли към стареца. Какво трябваше да направи той? Да му даде лекарството безплатно ли? Трябваше да кълне върховния принц Садеас. Садеас носеше отговорност за раняването и Садеас беше забранил от залата на военните лекари да се дават лекарства на мостовите, робите и слугите от по-долните нанове.

Докато привърши с упражненията, няколко от мостовите вече бяха станали да пийнат нещо. Събраха се около бурето и загледаха Каладин.

Можеше да направи само едно. Стисна зъби, прекоси дърводелския двор и намери дъската, която разнасяше предния ден. Дърводелците още не я бяха монтирали в моста, затова Каладин я взе и се върна пред казармите. После отново започна да се упражнява.

Не можеше да се движи толкова бързо. Всъщност през повечето време само ходеше. Ала с работата болките му се пооблекчиха. Главоболието изчезна. Краката и раменете още боляха и дълбокото изтощение остана. Но не падна и не се посрами.

Докато се упражняваше, минаваше и пред казармите на другите мостове. Хората пред тях едва се отличаваха от тези от Мост Четири. Същите тъмни, пропити с пот, кожени елеци, облечени на голо или върху някакви размъкнати ризи. Тук-там се забелязваха чужденци, най-често тайлени или ведени. Но бяха еднакво изпосталели, небръснати и мрачни. Няколко групички наблюдаваха Каладин с откровена враждебност. Дали не се тревожеха, че упражненията му ще насърчат техните водачи да ги карат да работят?

Каладин се надяваше някой от Мост Четири да се присъедини към тренировката. Най-сетне, в битката му се подчиниха, дори стигнаха дотам да му помогнат за ранените. Напразна надежда. Някои го наблюдаваха, други не му обръщаха внимание. Никой не дойде да се упражнява.

Накрая Сил долетя и кацна на дъската — возеше се там като кралица в паланкин.

— Приказват за тебе — рече тя, когато пак минаха край казармата на Мост Четири.

— Не е чудно — отвърна Каладин, пуфтейки.

— Някои мислят, че си полудял. Че си като онзи, който само седи и зяпа в пода. Казват, че от сражението си загубил разсъдък.

— Може и да са прави. Не ми беше минавало през ума.

— Какво е лудост? — попита тя и седна с единия крак присвит пред гърдите, прозирната пола — надиплена около прасците й и чезнеща в мъглица.

— Когато хората не мислят както трябва — отвърна Каладин, доволен, че разговорът го разсейва.

— Хората като че ли никога не мислят както трябва.

— Лудостта е нещо по-лошо от обичайното състояние — рече Каладин с усмивка. — Всъщност просто зависи от хората около теб. Доколко се отличаваш от тях? Предполагам, че е луд онзи, който се откроява.

— Значи вие всички просто… гласувате? — попита Сил и се смръщи.

— Е, не така действено. Но идеята е такава, да.

Този път тя мисли дълго.

— Каладин — продума най-сетне. — Защо хората лъжат? Разбирам какво са лъжите, но не знам защо хората лъжат.

— По много причини — отвърна Каладин и отри потта от челото си със свободната ръка, а после закрепи дъската по-стабилно.

— Това лудост ли е?

— Не знам дали бих могъл да се изразя така. Всеки лъже.

— Значи може би всички сте малко луди.

Той се усмихна.

— Да, може би.

— Но ако всеки лъже — каза Сил и опря глава на коляното си, — то тогава човекът, който не го прави, ще е лудият, нали така? Нали това каза преди малко?

— Да, май е така. Но не мисля, че има човек, който никога не е лъгал.

— Далинар.

— Кой?

— Чичото на краля — обясни Сил. — Всички казват, че той никога не лъже. Даже и твоите мостови понякога говорят за него.

Така беше. Тоягата. Каладин беше чувал за него още като момче.

— Той е светлоок. Значи лъже.

— Но…

— Всички са еднакви, Сил. Колкото по-благородни изглеждат, толкова по-развалени са отвътре. Всичко е преструвка.

Каладин замълча и се изненада от това колко силно е огорчението му. Проклет да си, Амарам. Ти ми причини това. Твърде често се беше изгарял и нямаше вяра на пламъка.

— Според мен хората не са били винаги такива — рече Сил разсеяно и се загледа в далечината. — Аз…

Каладин я чакаше да продължи, но тя замълча. Пак минаха покрай Мост Четири; много от хората си почиваха, опрели гърбове на стената, и чакаха следобедната сянка да се спусне над тях. Рядко оставаха вътре. Може би престоят на затворено по цял ден беше нещо прекалено мрачно дори и за мостови.

— Сил? — подтикна я Каладин накрая. — Щеше да кажеш нещо?

— Като че ли съм чувала хората да говорят за времената, когато е нямало лъжи.

— Това са истории за Епохите на Вестителите, когато хората са били обвързани от честта. Но винаги ще срещаш хора, които говорят за някакви по-добри времена. Само гледай. Някой мъж отива в нов отряд във войската и първата му работа е да заприказва колко хубаво е било в стария отряд. Помним добрите и лошите времена и забравяме, че повечето не са нито добри, нито лоши. Просто са.

Каладин започна да подтичва. Слънцето зад него стана по-топло, но той искаше да се движи. Продължи да говори.

— Историите го доказват. Какво стана с Вестителите? Те ни изоставиха. Какво стана със Сияйните Рицари? Паднаха и се опозориха. Какво стана с Кралствата от епохите? Рухнаха, когато църквата опита да завземе властта. Не можеш да се довериш на никого от хората с власт, Сил.

— И какво правиш тогава? Нямаш водачи?

— Не. Предоставяш властта на светлооките и оставяш тя да ги разврати. После се стараеш да стоиш колкото е възможно по-далеч от тях. — Усети, че думите му звучат кухо. Да не би той да странеше от светлооките? Сякаш все беше сред тях, уловен в лепкавата тиня на техните заговори, кроежи и алчност.

Сил не отговори. Каладин реши да спре с упражненията. Не можеше да си позволи отново да се претоварва. Върна дъската на място. Дърводелците се попочесаха, но не възразиха. Той се върна при мостовите и забеляза, че неколцина — включително Скалата и Тефт — бъбрят и го наблюдават.

— Знаеш ли — рече той на Сил, — разговорите с тебе не допринасят за името ми на човек, който е с ума си.

— Ще направя всичко по силите си да не съм толкова интересна — отговори тя и кацна на рамото му. Сложи ръце на хълбоците си и после седна, видимо доволна от забележката.

Преди Каладин да успее да се върне в казармата, съзря Газ, който се стрелна през двора към него.

— Ей, ти! — викна Газ и го посочи с пръста. — Чакай малко.

Каладин спря и го зачака със скръстени ръце.

— Имам новини за тебе — рече Газ и го изгледа накриво със здравото си око. — Сиятелният господар Ламарил е научил какво си направил с ранените.

— Как?

— Гръм да те удари, момче! Да не си мислеше, че хората няма да говорят? Какво щеше да направиш? Да скриеш трима души сред всички нас?

Каладин пое дълбоко дъх, но отстъпи. Газ имаше право.

— Добре. Какво значение има? Нали не забавихме армията?

— Аха. Обаче Ламарил не е много доволен от идеята да дава заплата и храна на мостови, които не могат да работят. Отнесе въпроса до върховния принц Садеас с намерението да нареди да те вържат.

Каладин потръпна. Да те вържат значеше да висиш навън по време на буря, та да може Отецът на Бурята да отсъди. По същество това беше смъртна присъда.

— И какво?

— И Сиятелният господар Садеас отказа, не му позволи това.

Какво? Мигар беше преценил Садеас неправилно? Не. Това беше част от преструвката.

— Сиятелният господар Садеас — продължи мрачно Газ — каза на Ламарил да ти позволи да си задържиш хората. Обаче им се забранява да получават заплата и храна, докато не са в състояние да работят. Каза, че така ще проличи защо той се е видял принуден да изоставя ранените мостови.

— Кремлинг — промърмори Каладин.

Газ пребледня.

— Шшт. Говориш за самия върховен принц, момче! — Взе да се озърта да не би някой да ги е чул.

— Опитва се да ползва моите хора за назидание. Иска другите отряди да видят как ранените страдат и гладуват. Иска да излезе, че той проявява милост, като изоставя ранените на бойното поле.

— Е, може и да е прав.

— Това е безсърдечно. Той връща ранените войници. Оставя мостовите, понеже е по-евтино да намери нови роби, отколкото да се погрижи за ранените.

Газ си замълча.

— Благодаря ти, че ми донесе тази новина.

— Новина ли? — тросна се Газ. — Бях изпратен да ти предам заповед, лордче. Не опитвай да измъкваш от столовата допълнителна храна за твоите ранени; това ще ти бъде отказано.

С тези думи Газ забързано се отдалечи, мърморейки си под носа.

Каладин се върна в казармата. Отче на Бурята! Откъде да намери достатъчно храна за тримата мъже? Би могъл да дели с тях своята дажба, ала макар да не оставаха недохранени, мостовите не получаваха и нищо допълнително. Щеше да е прекалено да храни дори и един. Ако делеше дажбите си на четири, ранените щяха да останат прекалено слаби и нямаше да се възстановят, а самият Каладин нямаше да може да тича с моста. При това му трябваше и антисептик! По време на война повече хора ставаха жертва на духчетата на загниването и на заразите, отколкото на противника.

Каладин отиде при мъжете, които лентяйстваха край казармата. Повечето се бяха отдали на обичайните за мостовите занимания — да лежат на земята и унило да зяпат небето, да седят и унило да зяпат в земята, да стоят и унило да зяпат в далечината. Отрядът му беше свободен от носене на моста през целия ден, а работата им в лагера беше чак подир третата следобедна камбана.

— Газ казва, че на нашите ранени се отказва храна и заплата, докато не се възстановят — рече Каладин на хората.

Някои — Сигзил, Пеет, Коолф — кимнаха, все едно точно това са очаквали.

— Върховният принц Садеас иска да послужим за назидание — продължи Каладин. — Иска да докаже, че мостовите не заслужават лечение, и за целта ще остави Хобер, Лейтен и Дабид да умрат бавно и мъчително.

Пое дълбоко дъх и добави:

— Искам да съберем средствата си и да купим лекарство, и да вземем храна за ранените. Можем да спасим живота на тримата, ако няколко от вас делят дажбите си с тях. Ще ни трябват около две дузини прозрачни марки за подходящо лекарство и материали. Кой има нещо за даване?

Мъжете го изгледаха, а Моаш започна да се смее. И други се присъединиха към него. Махнаха пренебрежително и се пръснаха, оставяйки Каладин с протегната ръка.

— Следващия път може да сте вие! — провикна се той. — Какво ще правите, ако на вас ви потрябва лечение?

— Ще умра — отвърна Моаш, без да си прави труда да се обърне. — На бойното поле, бързо, а не тук за цяла седмица.

Каладин отпусна ръка. Въздъхна, обърна се и почти се сблъска със Скалата. Якият рогоядец стърчеше над него като кула. Беше скръстил ръце и приличаше на жълтеникава статуя. Каладин обнадежден вдигна поглед.

— Нямам сфери — изръмжа Скалата. — Вече всичко похарчих.

Каладин въздъхна пак.

— И да ти бяха останали, няма значение. Двамата не можем да си позволим лекарството. Не и сами.

— Ще дам храна — избъбра Скалата.

Каладин го погледна с изненада.

— Но само за оня със стрелата в крака — добави Скалата, все още със скръстени ръце.

— Хобер ли?

— Както и да се казва. Изглежда може да се поправи. Другият ще умре. Сигурно. А не мога да жаля човек, който само си седи и нищо не прави. Но за оня можеш да вземеш от храната ми. Част от нея.

Каладин се усмихна, вдигна ръка и стисна мишницата на грамадния мъж.

— Благодаря ти.

Скалата вдигна рамене.

— Ти зае мястото ми. Ако не беше, щях да умра.

Каладин се усмихна криво при логиката на тази мисъл.

— Аз съм жив, Скала. И ти щеше да си жив.

Скалата поклати глава.

— Щях да умра. В тебе има нещо особено. Всички го виждат, ако че не искат да говорят за това. Проверих моста на твоето място. Стрели имаше навсякъде около тебе — до главата ти, до ръцете ти. Но нито една не те удари.

— Късмет.

— Не е това — Скалата погледна към рамото на Каладин. — На всичко отгоре, тебе винаги те следва една мафаа’ лики. — Снажният рогоядец почтително се поклони на Сил, после много странно докосна раменете и челото си с ръка.

Каладин остана изумен.

— Нима можеш да я видиш? — Той хвърли око на Сил. Като вятърно духче, тя можеше да се показва само на когото иска. Общо взето, това беше само Каладин.

Сил изглеждаше удивена. Не, тя не се беше показвала нарочно на Скалата.

— Аз съм алаии’ ику — поясни той.

— Ще рече?

Скалата се намуси.

— Празноглави равнинци. В главите ви има само въздух. Нищо не знаете като хората. Все едно. Ти си особен. Като броим и тримата ранени, Мост Четири вчера загуби осем човека.

— Знам — отговори Каладин. — Наруших първото си обещание. Казах, че няма да загубя нито един човек.

Скалата изсумтя.

— Ние сме мостови. Умираме. Така стоят нещата. Можеше да обещаеш и луните да се настигнат в небето! — Той се обърна и посочи казармата на друг отряд. — Почти всички мостове, които вчера бяха обстрелвани, загубиха много хора. Пет моста паднаха. Всеки от тях загуби по над двадесет човека, та се наложи за връщането на мостовете да помагат войници. Мост Две загуби единадесет души, а дори не беше под прицел.

Взря се в Каладин и продължи.

— Мост Четири загуби осем. Осем човека в най-лошия пробег тоя сезон. И от тези осем ти може би ще спасиш двама. Мост Четири е с най-малко загуби от всичките мостове, които паршендите искаха да повалят. Мост Четири никога не е с най-малко загуби. Това всеки го знае.

— Късмет…

Скалата размаха дебелия си показалец и го прекъсна.

— Празноглав равнинец.

Наистина беше просто късмет. Добре, Каладин щеше да го приеме като малка благословия. Нямаше смисъл да спори, когато най-сетне някой реши да почне да го слуша.

Но един не беше достатъчен. Дори двамата със Скалата да минеха на по половин дажба, един от ранените щеше да гладува. Трябваха му пари. Отчаяно му трябваха. Ала той беше роб. Повечето начини за припечелване на пари бяха забранени за робите. Само ако имаше нещо за продан. Но той не притежаваше нищо. Той…

Хрумна му една мисъл.

— Ела — рече той и се отдалечи от казармата. Скалата, любопитен, го последва. Каладин обиколи целия двор, докато най-сетне откри Газ, потънал в разговор с някакъв мостови водач пред казармата на мост Три. Както често ставаше напоследък, щом зърна Каладин да идва, Газ пребледня и се накани да офейка.

— Газ, почакай! — рече Каладин с протегната ръка. — Имам едно предложение за теб.

Сержантът застина. Събеседникът му, водачът на Мост Три, стрелна злобно Каладин с очи. Изведнъж отношението на останалите водачи му се изясни. Те с тревога видяха как Мост Четири излиза от сражението в толкова добра форма. Предполагаше се, че Мост Четири е злополучен. Всеки имаше нужда от някого, когото да гледа от високо — и отрядите на другите мостове можеха да се успокояват с това да не са в Мост Четири. Каладин беше разтурил този порядък.

Чернобрадият водач се оттегли и остави Каладин и Скалата насаме с Газ.

— Какво предлагаш сега? Още потъмнели сфери?

— Не — отвърна Каладин. Мислеше бързо. Към проблема трябваше да се подходи особено внимателно. — Останах без пари. Но не можем да продължаваме така — ти да ме избягваш, останалите отряди да ме мразят.

— Не виждам какво мога да направя.

— Ще ти кажа какво — отговори Каладин, като че ли току-що му беше дошла идея. — Днес има ли някой задача да събира камъни?

— Аха — рече Газ и посочи през рамо. — Мост Три. Бусик тъкмо се мъчеше да ме убеди, че отрядът му е прекалено отслабен да се занимава с това. Гръм да ме удари, вярвам му. Загуби две трети от хората си вчера, а мен началството ще ме сдъвче и изплюе, ако те не съберат достатъчно камъни да покрият нормата.

Каладин кимна съчувствено. Събирането на камъни беше сред най-нежеланите задачи. Състоеше се от излизане извън лагера и пълнене на каруци с големи камъни. Превръщателите прехранваха армията като преобразуваха камъните в зърно и по причини, известни единствено на тях, беше по-лесно да разполагат с отделни едри екземпляри. Затова хората събираха камъни. Робска, изпотяваща, уморителна и тъпа работа. Отлична за мостовите.

— А защо не пратиш друг отряд? — попита Каладин.

— Ба. Знаеш какви главоболия влече това. Ако някой си науми, че имам любимци, не ще има край на оплакванията.

— Никой няма да се оплаче, ако прехвърлиш задачата на Мост Четири.

Газ го изгледа, присвил око.

— Не мислех, че ще го приемеш добре, ако отношението е различно.

— Ще приема — отвърна намръщено Каладин. — Само този път. Виж сега, Газ, не искам да прекарам остатъка от времето си тук в спорове с тебе.

Газ се поколеба.

— Хората ти ще побеснеят. Не искам да си мислят, че аз съм причината за тази работа.

— Ще им кажа, че идеята е моя.

— Добре тогава. Третата камбана, при западния пост. Мост Три може да мие съдовете.

Газ бързо се отдалечи. Искаше да се измъкне, преди Каладин да си промени мнението.

Скалата се изправи до Каладин и изпроводи Газ с поглед.

— Дребосъкът е прав, да знаеш. Хората ще те намразят за това. Очакваха с нетърпение един спокоен ден.

— Ще им мине.

— Но защо замени нашата задача с по-тежка? Наистина си луд, нали?

— Може би. Но лудостта ми ще ни изведе от военния лагер.

— Какво от това?

— Всичко — отвърна Каладин, загледан в казармата. — Живот и смърт. Обаче ще ни трябва още помощ.

— Още един отряд?

— Не, имам предвид, че ние — ти и аз — ще имаме нужда от помощ. Поне още един човек.

Озърна се наоколо и забеляза, че някой седи в сянката на тяхната казарма. Тефт. Посивелият мъж не беше сред групичката, която преди малко се присмя на Каладин, а вчера бързо се притече на помощ и отиде заедно със Скалата да донесе Лейтен.

Каладин дълбоко пое дъх и закрачи към него. Скалата го последва. Сил излетя от рамото му и затанцува във внезапния порив на вятъра. При приближаването на Каладин и Скалата Тефт вдигна поглед. Възрастният мъж си беше донесъл закуска и сега се хранеше сам. Изпод паницата му се подаваше парченце безквасен хляб.

Брадата му беше зацапана със сос, ала преди да се отрие с ръкав, все пак изгледа разтревожено Каладин.

— Харесвам си храната, синко. Мисля, че ми дават едва колкото за един. Да не говорим за двама.

Каладин приклекна пред него. Скалата се облегна на стената, скръсти ръце и загледа мълчаливо.

— Нуждая се от теб, Тефт — рече Каладин.

— Казах ти…

— Не от храната ти. От теб. От твоята вярност. От твоята преданост.

Възрастният мъж продължи да се храни. Нямаше робско клеймо. Скалата също нямаше. Каладин не знаеше историята на нито един от двамата. Знаеше само, че те му помогнаха, а другите — не. Не бяха напълно смазани.

— Тефт… — подхвана Каладин.

— И преди съм се клел във вярност. Много пъти. Прекалено много. Винаги излиза едно и също.

— Предават доверието ти? — попита меко Каладин.

Тефт изсумтя.

— Не, Бурята да го отнесе дано. Аз предавам. На мен не можеш да разчиташ, синко. Тук ми е мястото, заслужавам да съм мостови.

— Вчера разчитах на теб и останах впечатлен.

— Стана случайно.

— Аз ще преценя дали е така — отвърна Каладин. — Тефт, всички ние сме разбити по един или друг начин. В противен случай нямаше да сме мостови. Аз се провалих. Родният ми брат загина заради мене.

— Защо тогава те е грижа още?

— Или продължаваш, или се предаваш и умираш.

— А ако е по-добре да умреш?

Пак този въпрос. Поради същата причина мостовите не се интересуваха дали той помага на ранените или не.

— Не е по-добре да умреш — отвърна Каладин и погледна Тефт в очите. — О, сега ти е лесно да твърдиш това. Но щом застанеш на ръба и погледнеш в черната безкрайна пропаст, преставаш да мислиш така. Така стана с Хобер. Така стана с мен. — Той позамълча, забелязал нещо в погледа на Тефт. — Според мен и ти си го виждал.

— Аха. Аха. Виждал съм го — отвърна тихо по-старият мъж.

— И така, с нас ли си? — попита Скалата и също приклекна.

Нас?, учуди се Каладин и се поусмихна.

Тефт местеше поглед от единия на другия.

— И си запазвам храната?

— Да — каза Каладин.

Тефт вдигна рамене.

— Добре тогава. Май съм съгласен. Не може да е по-трудно от това да си седя тука и да гледам смъртта в очите.

Каладин протегна ръка. Тефт колебливо я пое.

Скалата също протегна ръка.

— Скалата.

Тефт го погледна, пусна ръката на Каладин и взе неговата.

— Аз съм Тефт.

Отче на Бурята!, помисли Каладин. Забравих, че повечето от тях не се затормозяват да научат имената на другарите си.

— Що за име е това? — попита Тефт и пусна ръката на Скалата.

— Глупаво — отвърна спокойно Скалата. — Но поне има смисъл. Твоето име значи ли нещо?

— Май не — рече Тефт и почеса брадата си.

— Скала не е истинското ми име — призна рогоядецът. — Само такова, каквото равнинците могат да произнесат.

— А какво е истинското ти име? — попита Тефт.

— Няма да можеш да го кажеш.

Тефт вдигна вежда.

— Нумухукумакиаки’ аиалунамор — каза Скалата.

Тефт млъкна и се усмихна.

— Добре, като че ли в този случай Скала върши работа.

Скалата се разсмя и седна.

— Нашият водач има план. Нещо славно и дръзко. Нещо като това да си похабим следобеда като мъкнем камънаци в жегата.

Каладин с усмивка се приведе към тях.

— Необходимо ни е да наберем едно растение. Има го тук-там около лагера…

22 Лица, ръце или сфери?

Два дни след случая с бурята Далинар вървеше с двамата си сина през скалите по посока на кралското езеро за забавления.

Далинаровите гадатели предвиждаха още няколко седмици пролет, а после — отново лято. Всички се надяваха зимата да не се върне.

— Ходих при още трима кожари — тихо каза Адолин. — Мненията им се различават. Изглежда, още преди срязването на ремъка — ако е бил срязан изобщо — той е бил износен. Това затруднява изясняването на нещата. Всички са съгласни, че ремъкът е срязан, но не е задължително да е от нож. Може да е просто обикновено износване и скъсване.

Далинар кимна.

— Това е единственото доказателство, което далечно намеква, че може да има нещо особено в историята със скъсания подпръг.

— Значи признаваме, че това е само следствие от кралската мания за преследване.

— Ще говоря с Елокар — реши Далинар. — Ще го осведомя, че сме попаднали в задънена улица и ще разбера дали иска да следваме други пътища.

— Ще свърши работа. — Адолин явно нямаше търпение да каже още нещо. — Татко. Искаш ли да поговорим за случилото се по време на бурята?

— Не беше по-различно от преди.

— Но…

— Порадвай се на вечерта, Адолин — твърдо рече Далинар. — Добре съм. Може би стана хубаво, че войниците видяха какво се случи. Укриването пораждаше само слухове, някои от които бяха дори по-лоши от истината.

Адолин въздъхна, ала кимна в знак на съгласие.

Кралските празненства винаги се провеждаха на открито, в подножието на хълма, където се издигаше дворецът на Елокар. Ако гадателите предупредяха за буря или просто времето се развалеше, празникът се отменяше. Далинар беше доволен от мястото. Дори и разкрасени, направените с Превръщател сгради му приличаха на пещери.

Плиткото изкуствено езеро беше напълнено с вода. В нея стояха кръгли платформи, прилични на каменни островчета. Изисканият миниатюрен пейзаж беше дело на кралските Превръщатели, които бяха отклонили водите на някакво близко поточе. Напомня ми на Села Талес, помисли Далинар, докато прекосяваше първия мост. На младини беше пътувал до тази страна в западната част на Рошар. И на Чистото езеро.

Островчетата бяха пет, а перилата на мостовете между тях бяха толкова фино резбовани, че след всяко увеселение ги сваляха, за да не ги повреди някоя буря. Тази вечер по бавното течение плаваха цветя. От време на време минаваше и лодчица — само педя широка — със зареден скъпоценен камък.

Далинар, Ренарин и Адолин се озоваха на първата платформа.

— Една чаша синьо — каза Далинар на синовете си. — След това пийте само оранжево.

Адолин звучно въздъхна.

— Не можем ли поне веднъж…

— Докато сте членове на моя дом, ще следвате Кодекса. Волята ми е непреклонна, Адолин.

— Чудесно. Хайде, Ренарин.

Двамата братя се разделиха с Далинар и останаха на първата платформа, където се събираха по-младите светлооки.

Далинар премина на следващия остров. Тук се събираха нископоставените светлооки. От двете страни имаше отделни острови за мъжете и жените, съответно отдясно и отляво. На трите централни острова обаче мъжете и жените се смесваха.

Наоколо привилегированите поканени се радваха на кралското гостоприемство. Изкуствената храна по принцип беше безвкусна, но на щедрите увеселения на краля винаги се сервираха вносни подправки и екзотични меса. Далинар долавяше миризмата на печено прасенце и дори на пиле. Отдавна не му бяха предлагали месо от това странно летящо създание от страната Шин.

Край него мина тъмноок слуга в тънка червена дреха с поднос оранжеви крака от раци. Далинар продължи по пътя си и заобиколи група пируващи. Повечето пиеха виолетово вино, най-упояващата и ароматната от всички напитки. Почти никой не беше във военна униформа. Неколцина от мъжете носеха тесни сака до кръста, но повечето бяха изоставили преструвките и се кипреха в свободни копринени ризи с плисирани маншети и чехли в подходящ цвят. Разкошните тъкани блестяха в светлината на лампите.

Тези последователи на модата хвърляха по някой поглед на Далинар, преценяваха го, претегляха го. Той помнеше времената, когато на подобни празненства край него се тълпяха приятели, познати, и — да, дори блюдолизци. Сега никой не се приближи, макар да му правеха път. Елокар можеше и да си мисли, че чичо му отслабва, ала повечето от низшите светлооки имаха уважение към него.

Скоро стигна до моста към последния остров — кралския. Около него на пръти бяха накачени лампи със скъпоценни камъни, които излъчваха синя Светлина на Бурята. Средата на платформата се заемаше от огнище. В недрата му червенееха въглени, които излъчваха топлина. Елокар седеше на масата току зад огнището в компанията на някои от върховните принцове. Встрани на платформата имаше още маси, заети от други гости, мъжете отделно от жените.

Шутът беше кацнал на едно високо столче в началото на моста към кралския остров. Той всъщност се обличаше така, както подобава на един светлоок — колосана черна униформа, сребърна сабя на кръста. Тази ирония накара Далинар да поклати глава.

Шутът беше зает да обижда лично всеки гост, който стъпеше на острова.

— Сиятелни Маракал! Тази прическа е същинско бедствие; проявявате голяма храброст, като я показвате пред целия свят. Господарю Маракал, ще ми се да ни бяхте предупредили, че ще присъствате на празника; така щях да знам да пропусна вечерята. Наистина много мразя да ми се гади подир ядене. Сиятелни господарю Кадилар! Колко е хубаво да Ви видя. Лицето Ви ми напомня за някой, който ми е скъп.

— Наистина ли? — рече съсухреният Кадилар и позабави крачка.

— Да — отвърна шутът и му махна да продължава, — на моя кон. Ах, господарю Нетеб, днес ухаете неповторимо — нападнахте някой белогръб или той просто кихна върху Вас? Господарке Алами! Не, не, моля Ви, не говорете, много по-лесно ми е да поддържам заблудата си относно Вашия ум, докато мълчите. И Сиятелният господар Далинар.

Шутът само кимна на Далинар.

— Ах, скъпи ми господарю Таселин. Все още ли сте зает да докажете докъде се простира човешкият идиотизъм? Добре правите! Вие сте отличен емпирик.

Далинар се застоя зад столчето на шута, докато огорченият Таселин се кандилкаше нататък по моста.

— Шуте — подхвана Далинар, — не стигат ли едно или две?

— Две какво? — попита шутът с блеснали очи. — Две лица, ръце или сфери? Бих Ви заел едно от първите, ала по определение човек има само едно лице и ако Ви го дам, кой тогава ще е шут? Бих Ви заел и една от вторите. Боя се обаче, че простите ми ръце са бъркали в тора твърде често и не подхождат на човек като Вас. Ако пък Ви дам една от моите сфери, каква полза ще имам от другата? Доста съм привързан и към двете, както виждате. Е, добре де, както не можете да видите. Бихте ли желали да погледнете?

Шутът слезе от столчето и посегна към колана си.

— Шуте — сухо рече Далинар.

Шутът се разсмя и потупа Далинар по ръката.

— Извинявайте. Тази пасмина изважда наяве най-долнопробните ми шеги. Може би това е онзи тор, който споменах преди малко. Наистина много се мъча да бъда възвишен в презрението си към тях, обаче те ме затрудняват.

— Пази се, шуте — отговори му Далинар. — Тази пасмина няма да те търпи вечно. Не ми се иска да те прониже някой от ножовете им. Вътре в тебе виждам един добър човек.

Шутът огледа островчето и отвърна:

— Да, там е. Много беше вкусен. Далинар, опасявам се, че не съм аз човекът, който има нужда от предупреждения. Изговорете няколко пъти страховете си пред огледалото, щом се върнете у дома довечера. Плъзнали са слухове.

— Слухове ли?

— Да. Отвратителни неща. Никнат по хората като брадавици.

— Да нямаш предвид тумори?

— Да. И двете. Вижте, говори се за Вас.

— За мен винаги се говори.

— Този път е по-зле — рече шутът и го погледна в очите. — Наистина ли сте говорили за разтуряне на Договора за Отмъщение?

Далинар пое дълбоко дъх.

— Това беше между мен и краля.

— Е, той трябва да го е споменал и пред други. Тези тук са страхливци и несъмнено това ги кара да се чувстват специалисти по страха, понеже със сигурност напоследък често Ви определят като страхливец.

— Отче на Бурята!

— Не, не, аз съм шутът. Но разбирам колко е лесно да се направи подобна грешка.

— Защото правиш толкова вятър или защото вдигаш толкова шумотевица?

Широка усмивка се разля по лицето на шута.

— Е, Далинар! Впечатлен съм! Може би трябва Вас да направя шут? А аз да съм върховен принц на Ваше място. Не, лошо ще стане. Бих се побъркал, ако слушам тези хора дори и един миг, а после вероятно бих ги изклал. Може да назнача на постовете им кремлинги. Кралството със сигурност ще я кара по-добре.

Далинар реши да продължи по пътя си.

— Благодаря ти за предупреждението.

Той се отдалечи, а шутът пак се настани на столчето.

— Пак заповядайте. Сиятелни господарю Абатаб, проявявате голяма мъдрост, като носите червена риза, когато сте така загорял от слънцето! Ако продължавате все така да улеснявате работата ми, страхувам се, че умът ми ще затъпее като на господаря Тумул! О, господарю Тумул! Не очаквах да Ви видя тук! Нямах намерението да обиждам Вашата глупост. Наистина не исках. Глупостта Ви е впечатляваща и достойна за възхвала. Господарю Йонатан и господарке Меирав, ще пропусна да ви обидя днес заради скорошната ви женитба. Все пак, господарю Йонатан, намирам шапката Ви особено внушителна. Вярвам, че е удобно човек да носи на главата си нещо, което може да се сгъне вечер и да послужи за палатка. Ах, нима онова зад вас е господарката Навани? Кога се върнахте на Равнините и как тъй не съм подушил миризмата Ви?

Далинар застина. Какво?

— Очевидно собствената ти воня потиска моята, шуте — отвърна топъл женски глас. — Нима все още никой не е направил на сина ми услугата да те убие?

— Още не — развесели се шутът. — Май ще се самообслужа.

Далинар се обърна изумен. Навани, майката на краля, беше внушителна жена със сложно сплетена черна коса. И не се очакваше да е тук.

— Ох, шуте, престани — каза Навани. — Мислех, че стоиш над този род шегички.

— Стоя и над Вас — усмихна се шутът от високото си столче.

Тя завъртя очи.

— За нещастие, Сиятелна господарке — додаде шутът с въздишка — стигнах дотам да измислям обидите си такива, че тази измет да ги разбира. Ако ще Ви достави удоволствие, мога да опитам да поиздигна словесното си богатство. Да кажем, знаете ли думи, които се римуват с „мърся“?

Навани само извърна глава и насочи светловиолетовите си очи към Далинар. Роклята й беше елегантна, бляскаво червена и без бродерии. Червени бяха и скъпоценните камъни в косите й, прошарени тук-там със сиви нишки. Майката на краля се славеше като една от най-красивите жени в Алеткар. Далинар обаче винаги смяташе това определение за неправилно — сигурен беше, че из цялата планета Рошар няма друга, която да се мери с нея.

Какъв глупак съм, помисли той и откъсна поглед от Навани. Това е вдовицата на брат ми. След смъртта на Гавилар отношението към Навани трябваше да е като към сестра на Далинар. А неговата съпруга? Мъртва от десет години, заличена от ума му поради собствената му глупост. Дори и да не я помнеше, той трябваше да я уважава.

Защо се върна Навани? Докато дамите я поздравяваха, Далинар бързо се насочи към кралската трапеза. Седна; незабавно се появи един слуга с блюдо за него — познаваха вкусовете му.

Ястието се състоеше от подправено пиле, над което се издигаше пара, нарязано на медальони върху запържени кръгчета тенем — мек, светлооранжев зеленчук. Далинар си взе хляб и измъкна ножа от ножницата на десния прасец. Етикетът не позволяваше Навани да отиде при него, докато той се храни.

Храната беше отлична. На пиршествата на Елокар винаги беше такава — по това той приличаше на баща си. Елокар кимна за поздрав на Далинар от челото на масата, после продължи разговора си със Садеас. Върховният принц Роион седеше през няколко места от него. Двамата имаха среща сред няколко дни. Далинар смяташе да се обърне първо към него в опит да го убеди да осъществят заедно нападение над някое плато.

Другите върховни принцове не дойдоха да седнат при Далинар. Само те — и хора със специални покани — можеха да седят на кралската трапеза. Един такъв щастливец се разполагаше отляво на Елокар и очевидно не знаеше дали да се включи в разговора.

Зад Далинар бълбукаше поточе. Пред него веселието продължаваше. Беше време за отпускане, но алетите бяха сдържани хора, поне в сравнение с по-пламенните рогоядци или решийци. Все пак Далинар забелязваше, че алетите са станали по-колоритни и по-склонни да си угаждат, отколкото в годините на неговото детство. Виното се лееше, дъхавите ястия цвърчаха. На първото островче неколцина младежи бяха подхванали приятелски дуели. На такива празненства младите мъже често намираха повод да свалят куртките си и да покажат умения във фехтовката.

Жените бяха по-скромни, но също показваха дарбите си. На острова на Далинар няколко дами бяха отворили стативи, скицираха, рисуваха или пишеха калиграфски. Както винаги, левите им ръце бяха скрити в ръкавите и те деликатно работеха само с десните. Седяха на високи столчета като онова на шута; всъщност той може би беше откраднал своето оттук, за да му послужи при малкото представление. Някои от жените привлякоха духчета на сътворяването — дребните фигурки се въртяха над стативите и масите.

Навани беше събрала на трапезата си група видни светлооки дами. Край Далинар мина слугата, който им носеше храна. Оказа се, че и тя е приготвена с рядко срещаното пилешко месо, но смесено със задушени плодове от мети и залято с червеникавокафяв сос. Като момче, Далинар от любопитство тайничко беше вкусил женска храна. Според него беше противно сладка.

Навани сложи нещо на масата — предмет от лъскава мед, приблизително колкото юмрук, с голям зареден рубин в средата. Червената Светлина озари цялата маса и хвърли сенки по бялата покривка. Навани вдигна предмета и показа на сътрапезничките си неговите прилични на крачка израстъци. Така смътно наподобяваше на някакво ракообразно.

Досега не съм виждал такъв фабриал. Далинар отмести поглед към лицето на Навани и се възхити на очертанията му. Тя беше всепризната майсторка на фабриали. Може би уредът, който показваше…

Навани го погледна и Далинар застина. Тя го дари с потайна и знаеща усмивка и се обърна, преди той да успее да реагира. Проклета жена!, рече си Далинар и подчертано се съсредоточи върху храната.

Беше гладен и така се увлече, че за малко да не забележи приближаването на Адолин. Русият младеж поздрави Елокар и бързо зае едно от свободните места до баща си.

— Татко — подхвана той с приглушен глас, — чу ли какво говорят?

— За какво?

— За теб! Досега се дуелирах с трима души, които определиха теб — и нашия дом — като страхливци. Казват, че си говорил с краля да изостави Договора за Отмъщение!

Далинар стисна здраво ръба на масата и почти се изправи на крака. Ала успя да се въздържи.

— Нека приказват каквото искат — рече той и се върна към блюдото си, забоде на ножа парче от подправеното пилешко и го поднесе към устните си.

— Истина ли е? — попита Адолин. — За това ли говорихте с краля, когато се срещнахте преди два дни?

— Така е — призна Далинар.

Отговорът му изтръгна стенание от Адолин.

— Вече се притеснявах. Когато аз…

— Адолин — прекъсна го баща му, — вярваш ли ми?

Адолин го погледна. Очите му бяха открити, честни, ала изпълнени с болка.

— Искам да ти вярвам. В името на Бурите, татко, наистина искам да ти вярвам.

— Това, което аз правя, е важно. То трябва да бъде направено.

Адолин се приведе към него и тихо заговори:

— А ако виденията ти са халюцинации? Ако ти просто… остаряваш?

Сега за пръв път някой толкова прямо поставяше пред Далинар този въпрос.

— Лъжа ще е, ако кажа, че не съм обмислял и такава вероятност. Нямам обаче основание да се проверявам повече. Вярвам, че виденията си истински. Чувствам, че са истински.

— Но…

— Не е тук мястото за този разговор, синко. Можем да се върнем на въпроса по-късно и аз ще изслушам и ще обмисля твоите възражения. Обещавам ти.

Адолин стисна устни.

— Отлично.

— С право се тревожиш за нашата репутация — продължи Далинар и се облегна на лакът. — Приемах, че Елокар ще е достатъчно тактичен и няма да обсъжда разговора ни. Трябвало е направо да го помоля да не го прави. Между другото, ти беше прав за неговата реакция. По време на разговора ни аз си дадох сметка, че никога няма да се оттегли, и смених тактиката.

— И новата тактика е?

— Да спечелим войната — твърдо отговори Далинар. — Без повече съперничество за скъпоценните ядра. Без повече търпелива и неопределена обсада. Намираме как да примамим голям брой паршенди на Равнините и после им поставяме засада. Ако успеем да убием достатъчно много от тях, ще нарушим способността им да водят войната. Ако ли не, намираме как да ударим техния център и да убием или пленим водачите им. Дори чудовищата от пропастта спират да се бият, когато ги обезглавиш. Така ще се изпълни Договорът за Отмъщение и ние ще можем да се върнем у дома.

Адолин мисли дълго, после отсечено кимна.

— Добре.

— И нямаш възражения? — попита Далинар. Обикновено по-големият му син излагаше множество възражения.

— Ти току-що ме помоли да ти вярвам. Пък и прекият удар срещу паршендите е тактика, която мога да подкрепя. Обаче ще ни трябва добър план — план, който да обори твоите собствени аргументи от преди шест години.

Далинар се съгласи и взе да потропва по масата с пръст.

— По онова време дори аз мислех за Алеткар като за отделни княжества. Ако всяка от нашите армии беше нападнала центъра сама, щяхме да се окажем обкръжени и разгромени. Но ако всички десет армии действат заедно? С Превръщателите, които правят храна, с войниците, които имат преносими укрития срещу бурите? С войски, които общо са над сто и петдесет хиляди души? Нека паршендите опитат да ни обкръжат. С Превръщателите можем даже да правим дървесина за мостовете, ако се налага.

— За такова нещо трябва голямо доверие — неохотно рече Адолин. Насочи поглед над трапезата, към Садеас. Лицето му помръкна. — Ще заседнем тук, единни и изолирани, в продължение на дни. Ако върховните принцове започнат да се карат посред операцията, това ще е същинско бедствие.

— Първо ще ги накараме да заработят заедно — отговори Далинар. — Близо сме до това, по-близо от когато и да било. Минаха цели шест години без нито един от върховните принцове да допусне неговите войници да се бият срещу тези на друг принц.

Само че у дома, в Алеткар, това се случваше. Там все още се водеха безсмислени битки за спорни земи и стари обиди. Беше нелепо. Ала да накараш алетите да не воюват беше равносилно на това да накараш вятъра да не духа.

Адолин закима.

— Планът е добър, татко. Много по-добър от приказките за оттегляне. Ала на принцовете няма да им се понрави да изоставят сраженията по платата. Играта им харесва.

— Знам. Но ако успея да накарам един-двама принцове да започнат да отделят хора и ресурси за нападения, ще направим крачка по посока на бъдещите ни нужди. Повече ми трябва да измисля как да примамя голяма войска на паршендите в Равнините, за да се изправим срещу тях на някое по-обширно плато. Още не мога да намеря начин. Както и да е, нашите отделни армии трябва да се научат да действат заедно.

— А какво правим с нещата, които хората казват за теб?

— Ще издам официално опровержение. Трябва да внимавам то да обяснява нещата и същевременно от него да не излезе, че кралят греши.

Адолин въздъхна.

— Официално опровержение ли, татко?

— Да.

— А защо просто не се дуелираш? — Адолин се приведе нетърпеливо напред. — Едно скучно изявление може и да обясни идеите ти, но няма да накара хората да ги почувстват. Подбери си от онези, които те наричат страхливец, предизвикай ги на дуел и напомни на всички каква грешка е да обиждаш Тоягата!

— Не мога. Кодексът забранява това на човек в моето положение.

Адолин може би също не трябваше да се дуелира, но Далинар не му беше наложил пълна забрана. Дуелите бяха неговият живот. Е, дуелите и жените.

— Тогава ми повери честта на нашия дом. Аз ще се дуелирам с тях! Ще се изправя с Бронята и Меча и ще им покажа какво означава твоята чест.

— Ще бъде все едно аз го правя, синко.

Адолин поклати глава и изгледа Далинар. Като че търсеше нещо.

— Какво? — попита Далинар.

— Опитвам да реша кое те промени най-много. Виденията, Кодексът или книгата. Ако изобщо има разлика между тях.

— Кодексът е отделно от другите две. Кодексът е традицията на стария Алеткар.

— Не, татко, свързани са. И трите. Връзката им се намира някъде вътре в теб.

Далинар се позамисли. Дали момчето имаше право?

— Разказвах ли ти историята за краля, който носи камъка?

— Да.

— Наистина ли?

— Два пъти. А в друг случай ме накара да слушам пасажа от книгата.

— О. Добре. На същото място се разказва за същината на разликата между това да принуждаваш хората да те следват и това да ги оставяш да те следват. Ние в Алеткар много принуждаваме. Да се дуелираш с някого, задето твърди, че съм страхливец, няма да промени убеждението му. Може да го накара да спре да говори, но сърцето му си остава същото. Знам, че съм прав. Просто трябва да ми се довериш и за това.

Адолин стана с въздишка.

— Е, приемам, че официалното опровержение е по-добре от нищо. Поне не си се отказал напълно да защитаваш нашата чест.

— Никога няма да се откажа. Само трябва да съм внимателен. Не мога да си позволя задълбочаване на разединението. — Далинар се върна към вечерята си, набучи последния къс пилешко на ножа и го метна в уста.

— Да се връщам на другия остров тогава. Аз… Я чакай, това не е ли леля Навани?

Далинар вдигна поглед и с изненада видя, че Навани идва към тях. Чинията му беше празна; довършил беше храната, без да забележи.

Въздъхна, внуши си твърдост и стана да поздрави Навани.

— Матана — поклони се той. Използва официалното обръщение към по-голяма сестра. Навани беше само с три месеца по-възрастна от него, но обръщението си оставаше подходящо.

— Далинар — отвърна тя с бегла усмивка. — И скъпият ми Адолин.

Адолин се усмихна широко, заобиколи масата и прегърна леля си. Тя положи скритата си ръка на рамото му — жест, който беше запазен само за членове на семейството.

— Кога се върна? — попита Адолин и я освободи от прегръдката си.

— Едва днес следобед.

— А защо се върна? — попита строго Далинар. — Бях останал с впечатлението, че ще помагаш на кралицата да защитава кралските интереси в Алеткар.

— О, Далинар — отвърна му тя с привързаност в гласа. — Строг си, както винаги. Адолин, мили, как върви ухажването?

Далинар изсумтя.

— Той сменя партньорките си, все едно танцува под звуците на особено бърза музика.

— Татко! — възрази Адолин.

— Е, Адолин, добре правиш — каза Навани. — Прекалено млад си за обвързване. Предназначението на младостта е човек да преживява разнообразието, докато все още му е интересно. — Тя хвърли поглед на Далинар. — Чак когато остареем, се принуждаваме да станем скучни.

— Благодаря ти, лельо — отвърна Адолин с усмивка. — Моля да ме извините. Трябва да отида да съобщя на Ренарин, че си се върнала.

Той забързано се отдалечи и остави Далинар да стои неловко от другата страна на масата.

— Толкова ли съм опасна, Далинар? — попита го учудено Навани.

Далинар сведе очи и забеляза, че още стиска ножа за хранене — с широко назъбено острие, което можеше в краен случай да се превърне в същинско оръжие. Остави го да падне с тропане на масата, после се намръщи от шума. Увереността при разговора с Адолин изчезна само за миг.

Стегни се! Тя е просто член на семейството. Винаги, когато разговаряше с Навани, чувстваше, че се изправя пред хищник от най-опасната порода.

— Матана — продума той, когато забеляза, че все още стоят прави от двете страни на тясната маса. — Може би трябва да се преместим…

Прекъсна, когато Навани махна на една прислужничка. Момичето беше толкова младо, че още не носеше ръкав като жена. То се завтече и донесе ниско столче. Навани посочи място на няколко стъпки от масата. Детето се поколеба, но Навани беше настойчива и то остави столчето.

Навани приседна грациозно. Не беше на трапезата на краля — това беше място само за мъже — но със сигурност беше почти в разрез с протокола. Момичето се оттегли. Елокар забеляза действията на майка си, но нищо не каза. Човек не укорява Навани Колин, дори и да е крал.

— О, сядай, Далинар — гласът й стана раздразнителен. — Имаме да обсъждаме въпроси с известна важност.

Далинар въздъхна и седна. Местата около тях още не бяха заети, а музиката и разговорите бяха достатъчно шумни, та да попречат някой да ги подслуша. Някои от жените свиреха на флейти, а около тях във въздуха се стрелкаха музикални духчета.

— Попита ме защо се върнах — тихо подхвана Навани. — Добре. Поради три причини. Първо, исках да донеса вестта, че ведените са усъвършенствали своите „полу-брони“, както ги наричат. Твърдят, че въпросните щитове могат да спрат удара на Вълшебен меч.

Далинар сплете пръсти на масата пред себе си. До него бяха достигнали слухове за това, ала той не им обърна внимание. Хората все твърдяха, че са на крачка от това да създадат Остриета, но никога не успяваха.

— Виждала ли си такъв щит?

— Не, но получих потвърждение от човек, на когото вярвам. Тя казва, че могат да постигнат само формата на щит, но не и други от качествата на Бронята. Но могат да блокират удар с Вълшебен меч.

Това беше стъпка — много малка стъпка — към създаването на Броня. Случилото се беше обезпокоително. Той самият не би повярвал, докато не види с очите си такава „полу-броня“.

— Можеше да пратиш тази вест по далекосъобщителя, Навани.

— Е, скоро след като се върнах в Колинар осъзнах, че заминаването ми оттук е политическа грешка. Все повече тези военни лагери се превръщат в истинския център на нашето кралство.

— Да — тихо се съгласи Далинар. — Отсъствието ни от дома е опасно.

Дали не беше точно това доводът, който тогава убеди Навани да се върне в Колинар?

Прекрасната жена махна пренебрежително с ръка.

— Реших, че кралицата е предостатъчно надарена с качества за управлението на Алеткар. Има кроежи и заговори — винаги ще има — но наистина важните играчи неизбежно идват тук.

— Твоят син продължава да вижда убийци зад всеки ъгъл — меко рече Далинар.

— А не трябва ли? След онова, което се случи с баща му…

— Вярно, но се опасявам, че той стига до крайност. Няма вяра дори на съюзниците си.

Навани отпусна ръце в скута си — свободната върху скритата.

— Не го бива много, нали?

Далинар примигна от изумление.

— Какво? Елокар е добър човек! Много по-почтен е от всеки друг светлоок в тази армия.

— Обаче управлението му е слабо. Трябва да признаеш това.

— Той е крал — отвърна твърдо Далинар, — и мой племенник. Принадлежат му и мечът, и сърцето ми, Навани, и няма да слушам да се говорят лоши неща за него, дори от родната му майка.

Тя го изгледа. Да не би да изпитваше верността му? Също като дъщеря си, и Навани беше човек на политиката. Интригите я караха да разцъфне като скална пъпка в хладно и влажно време. Но за разлика от Ясна, на Навани беше трудно да се вярва. С Ясна човек поне знаеше къде стои. Далинар за пореден път си пожела племенницата му да изостави своите изследвания и да се върне на Пустите равнини.

— Не говоря лошо за сина си, Далинар. И двамата знаем, че съм му толкова предана, колкото и ти. Но искам да знам с какво работя, а това изисква определение. Разглеждат го като слаб и намерението ми е той да бъде защитаван. Против волята му, ако се налага.

Виолетовите й очи и алените й устни му се усмихнаха. Многозначително.

О, кръв на предците ми и вие, бурни ветрове! Та тя е прекрасна. Прекрасна и смъртоносна. Далинар намираше за особено иронично това, че образът на неговата съпруга е заличен от ума му, а е способен да си спомни в най-тънки подробности месеците, през които Навани играеше с него и Гавилар. Настройваше ги един срещу друг, разпалваше желанието им и накрая избра Гавилар.

През цялото време знаеха, че ще избере Гавилар. Въпреки това болеше.

— Трябва да поговорим някога насаме — рече Навани. — Искам да чуя мнението ти за някои неща, които се обсъждат в лагера.

Вероятно това означаваше слуховете за него.

— Много… много съм зает.

Тя завъртя очи.

— Сигурна съм, че е така. Но ще се срещнем, щом се настаня тук и пусна пипала. Какво ще кажеш да се видим след седмица? Ще дойда да ти почета от онази книга на съпруга ми, а после можем да побъбрим. Ще го направим на публично място. Нали така?

Далинар въздъхна.

— Много хубаво, обаче…

— Върховни принцове и светлооки — внезапно обяви Елокар. Далинар и Навани се обърнаха към краля, който стоеше начело на трапезата в пълна военна униформа и с кралски плащ и корона. Вдигна ръка към острова. Хората притихнаха и скоро се чуваше само ромоленето на водата.

— Уверен съм, че мнозина от вас са чули слуховете за покушението срещу мен по време на лова преди три дни — Рече Елокар. — Когато подпръгът на седлото ми беше срязан.

Далинар погледна Навани. Тя попривдигна свободната си ръка и я залюля напред-назад, за да му покаже, че намира слуховете неубедителни. Разбира се, бяха й известни. Дайте на Навани пет минути в някой град и тя ще узнае всичко важно, за което се говори там.

— Уверявам ви, че не бях истински застрашен. Благодарение, отчасти, на Кралската гвардия и на бдителността на моя чичо. Вярвам обаче, че е необходимо да се отнасяме към всички заплахи с нужното благоразумие и сериозност. Ето защо назначавам Сиятелния господар Торол Садеас за Върховен принц на осведомяването и го натоварвам със задачата да разкрие истината за това посегателство над моя живот.

Далинар беше изумен. Затвори очи и тихо изпъшка.

— Да разкрие истината — повтори скептично Навани. — Садеас?

— В името на… Той мисли, че пренебрегвам заплахите за него и затова се обръща към Садеас.

— Е, може би няма нищо лошо в това. Аз донякъде вярвам на Садеас.

Далинар отвори очи и рече:

— Навани, злополуката стана по време на лов, планиран от мен, под защитата на моите гвардейци и моите войници. Конят на краля беше подготвен от моите коняри. Той пред всички ме помоли да разследвам тази работа с подпръга и сега ми отнема разследването.

— О, Всемогъщи.

Навани разбра. Все едно Елокар беше обявил, че подозира Далинар. Всякакви сведения, които Садеас разкриеше относно този „опит за убийство“, можеха да имат единствено неблагоприятно отражение върху Далинар.

Щом омразата на Садеас към Далинар и любовта му към Гавилар се сблъскат, кое ще надделее? А видението. Казано ми беше да вярвам на Садеас.

Елокар отново седна и жуженето на разговорите се поднови, малко по-шумно. Кралят сякаш не разбираше какво е направил току-що. Садеас се усмихваше широко. Стана от мястото си, поклони се на краля за сбогом и се смеси с множеството.

— Още ли твърдиш, че той е добър крал? — попита шепнешком Навани. — Горкото ми разсеяно и неразбиращо момче.

Далинар се изправи и отиде при краля, който продължаваше да се храни.

Елокар вдигна поглед.

— А, Далинар. Предполагам, че ще желаеш да помогнеш на Садеас.

Далинар седна. Блюдото на Садеас още не беше отнесено — в медната чиния стояха недоядени късчета месо и натрошен хляб.

— Елокар — с труд рече Далинар, — разговарях с теб само преди няколко дни. Помолих да стана Върховен принц на войната и ти заяви, че това е твърде опасно!

— Опасно е. Говорих със Садеас по въпроса и той се съгласи. Върховните принцове не биха понесли над тях да има някой по време на война. Садеас подметна, че ако започна с нещо по-малко заплашително — например да назнача някого за Върховен принц на осведомяването — то това би подготвило другите за твоето желание.

— И Садеас предложи това — равно издума Далинар.

— Естествено. Време е да имаме Върховен принц на осведомяването. Садеас изрично спомена срязания подпръг като въпрос, който иска да провери. Знае, че ти винаги казваш, че не си подходящ за такива работи.

Праотци!, помисли Далинар. Изигран съм. При това блестящо.

В средата на островчето група светлооки се събираха около Садеас.

Върховният принц на осведомяването имаше власт над криминалните разследвания и особено онези, които засягаха интересите на Короната. В известен смисъл, беше застрашителен почти колкото Върховния принц на войната, ала Елокар не виждаше нещата така. Виждаше само, че най-сетне ще разполага с човек, готов да изслушва параноичните му страхове.

Садеас беше умен, много умен мъж.

— Не бъди толкова мрачен, чичо — обади се Елокар. — Нямах представа, че би искал този пост, пък и Садеас ми се видя толкова развълнуван от възможността. Вероятно няма да открие съвсем нищо. Ще се окаже, че кожата просто се е износила. Така ще се оправдаят думите ти, че никога не съм в такава опасност, каквато си мисля.

— Ще се оправдаят ли? — тихо попита Далинар, все още наблюдавайки Садеас. Кой знае защо се съмнявам, че ще стане.

23 Множество приложения

Каладин се изправи в колата и огледа околностите на лагера. Скалата и Тефт точно изпълняваха плана му.

В родината на Каладин въздухът беше по-сух. В ден преди буря всичко изглеждаше пусто. След бурята растенията скоро се прибираха в своите черупки, стволове и други скришни места, за да съхранят влагата. Ала тук климатът беше по-влажен и растенията се бавеха. Много от скалните пъпки не се прибираха напълно в черупките си. Често се срещаха затревени участъци. Дърветата, които Садеас изсичаше, растяха предимно в една гора северно от военните лагери, но отделни растения имаше и в равнината. Бяха огромни, с дебели стволове, развиваха се наклонени на запад, а яките им корени, прилични на пръсти, се забиваха в камъка и с течение на годините напукваха и натрошаваха земята наоколо.

Каладин скочи от каруцата. Работата му беше да вдига камъните и да ги реди на дъното на колата. Останалите мостови ги донасяха и ги трупаха на камари наблизо.

Хората работеха из просторната равнина, придвижваха се сред скалните пъпки, тревите и бурените, които надзъртаха изпод скалите. Последните растяха изключително от западната страна, готови да се отдръпнат в сянката на скалата с приближаването на бурята. Скалите изглеждаха причудливо — всяка приличаше на главата на старец с кичури зелена и кафява коса зад ушите.

Тъкмо тези кичури бяха особено важни, понеже сред тях се намираха тъничките стъбла на растението, наречено кратункова билка. Накрая на жилавите стъбла имаше фини плоски листа, които можеха да се прибират. Самите стъбла бяха неподвижни, но зад скалите се намираха на сравнително безопасно място. Някои растения се откъсваха при буря, вероятно, за да се закрепят на ново място след стихването на ветровете.

Каладин вдигна един камък, сложи го на дъното на каруцата и го търкулна при другите. Долната страна на камъка беше влажна, обрасла с лишеи и зацапана с крем.

Кратунковата билка не беше рядкост, ала не се и срещаше толкова често, колкото други лековити растения. Получили кратко описание на билката, Скалата и Тефт започнаха да търсят, не без успех. Пробивът обаче стана, когато Сил се присъедини към беритбата. Каладин се огледа, щом слезе да вземе поредния камък. Сил се носеше наоколо — бледа, почти невидима фигурка, която водеше Скалата от място на място. Тефт не разбра как грамадният рогоядец успява непрестанно да намира толкова повече билки от него, но Каладин не беше склонен да му обясни. Преди всичко, той още не знаеше защо Скалата може да види Сил. Рогоядецът рече, че това му е вродено.

Приближиха двама мостови — младоликият Дуни и Безухият Якс влачеха голям камък, натоварен на дървена шейна. По лицата им се стичаха вадички пот. Когато дойдоха, Каладин отупа ръцете си и им помогна да вдигнат камъка. Безухият Якс му се намръщи и промърмори нещо под нос.

— Този е хубав — рече Каладин и посочи камъка. — Добра работа.

Якс го изгледа ядно и се отдалечи с наперена стъпка. Дуни вдигна рамене и забързано последва по-възрастния си другар. Както Скалата беше предвидил, вдигането на отряда да събира камъни не направи Каладин по-харесван. Но това трябваше да се свърши. Нямаше как да помогне на Лейтен и другите ранени.

Когато Якс и Дуни се махнаха, Каладин небрежно се върна в каруцата и коленичи на дъното. Побутна настрани парче насмолен брезент и разкри голяма купчина стъбла от кратункова билка. Бяха дълги почти колкото човешка ръка. Каладин се престори, че размества камъните, а всъщност върза голям вързоп от билката с тънки ластари от скални пъпки.

Пусна снопа отстрани на каруцата. Коларят беше отишъл да си бъбри с онзи от другата каруца. Така Каладин остана сам — като изключим чула, който си клечеше и гледаше слънцето с лъскави очички.

Каладин скочи от колата и сложи вътре още един камък. После приклекна, като че искаше да измъкне голям камък изпод каруцата. Всъщност той ловко привърза снопа билки редом с още два отдолу на дъното. Колата имаше широко празно място встрани от оста и една дибла там предоставяше отлично скривалище за растенията.

Дано Йезерезе не позволи на някой да му дойде наум да проверява дъното на колата, щом се върнем в лагера.

Аптекарят каза, че от едно стъбло излиза една капка. Колко стъбла щяха да потрябват на Каладин? Сякаш знаеше отговора на този въпрос, без да се налага да мисли много-много.

Всяка капка щеше да му е необходима.

Излезе изпод каруцата и натовари поредния камък. Скалата приближи; грамадният светлокож рогоядец мъкнеше продълговат камък, който повечето мостови не биха могли да носят сами. Скалата вървеше бавно, Сил пърхаше около главата му и от време на време кацаше на камъка да го погледа.

Каладин слезе от колата и се завтече да помага. Скалата кимна в знак на благодарност. Двамата завлякоха камъка и го сложиха на дъното. Скалата отри чело и се обърна с гръб към Каладин. От джоба му стърчаха шепа растения. Каладин ги грабна и ги пъхна под колата.

— Какво правим, ако някой забележи? — разсеяно попита Скалата.

— Обясняваме, че съм тъкач — отговори Каладин, — и смятам да си направя шапка да се пазя от слънцето.

Скалата изсумтя.

— Може и да направя тъкмо това — продължи Каладин. Забърса чело. — Би било хубаво в жегата. Но най-добре никой да не види. Дори това, че искаме тези растения, може да се окаже достатъчна причина да ни ги откажат.

— Вярно е — рече Скалата, протегна се и погледна Сил, която летеше пред него. — Липсват ми планините.

Сил посочи нанякъде, Скалата почтително се поклони и я последва. Когато го отправи в нужната посока обаче, Сил долетя при Каладин, скочи във въздуха, превърна се в панделка, после се спусна и прие обичайната си форма, а роклята й се развя.

— Аз много го харесвам — обяви тя, вдигнала показалец.

— Кого? Скалата ли?

— Да — отвърна Сил и скръсти ръце. — Той се държи почтително. За разлика от други.

— Чудесно — рече Каладин и вдигна още един камък в колата. — Можеш да летиш след него, вместо да ми досаждаш.

Постара се да не проличи колко е притеснен. Беше привикнал с нейната компания.

Тя сбърчи нос.

— Не мога да летя след него. Прекалено почтителен е.

— Току-що каза, че харесваш това.

— Така е. Същевременно го ненавиждам. — Тя изрече това напълно откровено, като че не си даваше сметка за противоречието. Въздъхна и приседна на страницата на колата. — На шега го отведох до купчина чулски тор. А той даже не ми се развика! Просто го разгледа, като че ли се мъчеше да намери някакъв скрит смисъл. Това не е нормално.

— Струва ми се, че рогоядците обожествяват духчетата или нещо подобно — каза Каладин и пак отри чело.

— Това е глупаво.

— Хората вярват в далеч по-глупави неща. Според мен има някакъв смисъл в това да се почитат духчетата. Във вас наистина има нещо особено и вълшебно.

— Не съм особена! — каза Сил и се изправи. — Аз съм красива и изразителна. — Тя сложи ръце на кръста, но по лицето й Каладин можа да разбере, че не е истински ядосана. Като че се променяше с часове, ставаше все по-…

Каква? Не точно човекоподобна. По-индивидуална. По-умна.

Сил замълча при приближаването на друг мостови — Натам. Дълголикият мъж носеше по-малък камък, очевидно гледаше да не се претовари.

— Здрасти, Натам — рече Каладин и се пресегна да вземе камъка. — Как върви работата?

Човекът вдигна рамене.

— Не каза ли, че едно време си бил фермер?

Натам се отпусна край каруцата и не отговори.

Каладин намести камъка.

— Съжалявам, че поисках да свършим тази работа, но имаме нужда от доброто отношение на Газ и на останалите отряди.

Натам нищо не каза.

— Това ще ни опази живи — добави Каладин. — Довери ми се.

Натам просто пак вдигна рамене и се махна. Каладин въздъхна.

— Много по-лесно щеше да е, ако можех да кажа, че Газ е сменил задачата ни за деня.

— Но нямаше да е много честно — отговори възмутена Сил.

— Защо толкова те е грижа за честността?

— Просто така.

— Нима? — рече Каладин и с пъшкане се върна към работата. — А да водиш хората при купчина фъшкии? Колко честно е това?

— Това е друго. Беше шега.

— Не разбирам как…

Млъкна при идването на друг мостови. Каладин се съмняваше, че някой притежава странната способност на Скалата да вижда Сил, и не искаше да решат, че си говори сам.

Ниският слаб мъж се беше представил като Белязания, макар че Каладин не видя някакви белези по лицето му. Имаше къса тъмна коса и ъгловати черти. Каладин опита да завърже разговор и с него, но без успех. Белязаният даже направи неприличен жест, преди да затрополи надалеч.

— Върша нещо погрешно — рече Каладин, поклати глава и скочи от грубата каруца.

— Погрешно? — Сил стъпи на ръба на страницата и се взря в него.

— Мислех, че когато ме видят да спасявам тримата ранени, ще се обнадеждят. Но те все още са безразлични.

— Наблюдаваха те по-рано, когато се упражняваше с дъската.

— Наблюдаваха ме, но не помогнаха на ранените. Нито един, с изключение на Скалата. Пък и той го направи, защото ми беше длъжник. Даже Тефт не искаше да дели храната си.

— Те са себични.

— Не, не мисля, че тази дума е подходяща. — Вдигна един камък и се помъчи да обясни какво изпитва. — Когато бях роб… е, всъщност аз още съм роб. Но в най-тежкото време, когато господарите се опитваха с бой да унищожат способността ми да се съпротивлявам, бях като тези хора. Нищо не ме интересуваше и не можех да съм себичен. Бях като животно. Правех каквото правех, без да се замислям.

Сил се свъси. Не беше чудно — самият Каладин не разбираше какво казва. Но докато говореше, започна да схваща.

— Показах им, че можем да оцелеем, ала това не значи нищо. Ако нашият живот не си струва да се живее, те никога няма да се загрижат за нищо. Все едно им предлагам купища пари, без да има за какво да похарчат богатството си.

— Като че ли разбирам — отговори Сил. — Какво обаче можеш да направиш?

Той отмести поглед към лагера. Над кратерите се виеше дим от многобройните огнища за готвене.

— Не знам. Но мисля, че ще ни трябват още много стъбла от билката.

Вечерта Каладин, Тефт и Скалата вървяха по временните улици на лагера. Номон — средната луна — излъчваше бледа синьо-бяла светлина. Маслени фенери висяха по фасадите на разни кръчми и бордеи. Сферите даваха по-стабилна светлина и можеха да се зареждат, но връзка свещи или мярка масло струваха само една сфера. Често беше по-евтино да се купят свещи или масло, особено ако лампите висяха на място, откъдето сферите лесно могат да се откраднат.

Садеас не беше наложил вечерен час, ала Каладин знаеше, че за самотния мостови е най-добре нощем да си стои в дърводелския двор. Полупияни войници се шляеха наоколо в кирливи униформи, шепнеха в ушите на уличниците или шумно се хвалеха пред другарите си. Подвикваха обиди на мостовите и се смееха неудържимо. Улиците бяха тъмни, въпреки фенерите и лунната светлина, и безпорядъкът в лагера — бъркотията от каменни сгради, дървени бараки и палатки — създаваше усещане за бъркотия и опасност.

Каладин и двамата му придружители направиха път на група леко подпийнали войници с разкопчани куртки. Един войник забеляза мостовите, ала те бяха трима, пък и единият беше як рогоядец, така че човекът се ограничи само със смях и побутване на Каладин.

Мъжът вонеше на пот и евтино пиво. Каладин запази спокойствие. Ако беше ударил войника, щяха да го глобят за хулиганство.

— Това не ми харесва — рече Тефт и погледна през рамо към гуляйджиите. — Връщам се в лагера.

— Оставаш — изръмжа Скалата.

Тефт завъртя очи.

— Ти какво? Да не мислиш, че се боя от тромав чул като тебе? Ако искам, ще си тръгна, и…

— Тефт — тихо рече Каладин. — Нуждаем се от теб.

Нужда. Тази дума имаше особено въздействие върху хората. Някои побягваха. Други се изнервяха. Тефт пък като че копнееше да чуе, че някой има нужда от него. Кимна, промърмори си нещо, но остана с Каладин и Скалата.

Скоро стигнаха двора с каруците. Той представляваше разграден квадратен участък в западната част на лагера. През нощта дворът беше пуст. Каруците бяха оставени в дълги редици. Чулите спяха в обори недалеч и приличаха на малки хълмове. Каладин се прокрадна в двора. Внимаваше за стражи, но явно никой не се притесняваше от кражба на нещо голямо като каруца от средата на военния лагер.

Скалата го побутна и посочи към сенчестите обори. Някакво момче седеше на пост и зяпаше луната. Чулите бяха ценни и си струваше да се пазят. Горкото момче. Колко често му се налагаше да будува нощем и да варди ленивите добичета?

Каладин приклекна край една каруца, другите двама го последваха. Посочи по-нататък по редицата и Скалата се придвижи нататък. Каладин посочи в противоположната посока и Тефт го изгледа, но тръгна.

Каладин се прокрадна покрай средната редица. В двора имаше около тридесет каруци, по десет в редица, но проверката вървеше бързо. Просто прокарване на пръстите по задната дъска в търсене на оставения знак. Само след няколко минути една неясна фигура се появи в редицата на Каладин. Беше Скалата. Той посочи настрани и вдигна ръка с разперени пет пръста. Петата каруца откъм горния край. Каладин кимна и тръгна.

Точно когато стигна въпросната каруца, чу приглушен вик откъм Тефт. Каладин потрепери, после погледна пазача. Момчето си гледаше луната и разсеяно подритваше една дъска.

Миг по-късно Скалата и засраменият Тефт забързаха към Каладин.

— Съжалявам — прошепна Тефт. — Тази ходеща планина ме стресна.

— Ако съм планина — изръмжа Скалата, — защо тогава не ме чу? А?

Каладин изсумтя и опипа гърба на каруцата, забърса с пръсти белега на дъската. Пое дъх и пропълзя по гръб отдолу.

Стъблата си бяха на мястото, вързани на двадесет снопа, всеки от които широк около педя.

— Слава на Иши, Вестителя на късмета — прошепна той и отвърза първия сноп.

— Всички са тук, а? — рече Тефт, приведе се и се почеса по брадата. — Не мога да повярвам, че намерихме толкова много. Трябва да сме отскубнали всяка билка на полето.

Каладин му подаде първия сноп. Без Сил нямаше да намерят и една трета от това. Летеше с бързината на насекомо и очевидно имаше усет към откриването на неща. Каладин развърза следващия сноп и го подаде навън. Тефт го привърза към първия.

Докато Каладин работеше, вихрушка от бели листенца връхлетя под колата и прие очертанията на Сил. Тя се пързулна и спря до главата му.

— Доколкото можах да видя, няма пазачи. Само едно момче в обора. — Бяло-синкавата й прозрачна фигурка беше почти невидима в мрака.

— Надявам се растенията още да са добри — прошепна Каладин. — Ако изсъхнат прекалено…

— Добри са. Ти все се тревожиш. Намерих ти бутилки.

— Наистина ли? — попита Каладин и от нетърпение почти приседна. Успя да спре, преди да си разбие главата.

Сил кимна.

— Ще ти покажа. Не можах да ги донеса. Прекалено са тежки.

Каладин бързо отвърза останалите снопи и ги подаде на нервния Тефт. Измъкна се и взе два от по-дебелите, тройни снопове. Тефт взе други два, а Скалата понесе три, тикнал единия под мишница. Трябваше им място, където да работят необезпокоявани. Ако и билката да изглеждаше без стойност, видеше ли ги, Газ все щеше да намери начин да ги провали.

Първо бутилката, каза си Каладин. Кимна на Сил, която ги поведе извън двора с каруците, към една кръчма. Изглеждаше набързо стъкмена от второкачествена дървесина, но това не пречеше на посетителите да си прекарват добре. Каладин се тревожеше дали постройката няма да рухне от тази шумна веселба.

Зад кръчмата в потрошен кош имаше камара негодни бутилки. Стъклото беше твърде ценно и целите бутилки се използваха отново, но тези тук бяха напукани или счупени отгоре. Каладин седна върху своите снопи и избра три почти цели бутилки. Изплакна ги в едно буре с вода наблизо и ги пъхна в нарочно донесената за целта торба.

Взе снопите и кимна на другите.

— Постарайте се да изглежда все едно вършите нещо обичайно. Наведете глави.

Тефт и Скалата потвърдиха и излязоха на главната улица, понесли билките, като че ли изпълняват някаква задача. Привлякоха много по-малко внимание от по-рано.

Заобиколиха самия дърводелски двор, пресякоха откритото пространство, където се събираха войниците, преди да се спуснат по склона към Пустите равнини. Един страж ги видя и Каладин затаи дъх, ала войникът не каза нищо. Вероятно от позите им беше заключил, че имат причина да вършат каквото вършат. Друго щеше да е, ако опитаха да излязат от лагера. Но участъкът близо до първите пропасти не беше вън от пределите му.

Не след дълго стигнаха до мястото, където Каладин едва не се уби. Каква разлика само за няколко дни. Той се чувстваше друг човек — особена смесица между предишния младеж, роба и жалкия окаяник, с който още имаше да се бори. Спомни си как стои на ръба на пропастта и гледа надолу. Тъмнината все така го плашеше.

Ако не успея да спася мостовите, окаяникът отново ще надделее в мен. И този път той ще постигне своето… Каладин потрепери при тази мисъл. Остави снопите на ръба на пропастта и приседна. Двамата му другари неохотно го последваха.

— И ще ги хвърлим в пропастта? — попита Тефт, почесвайки се по брадата. — След целия този труд?

— Не, разбира се — отговори Каладин. Той се позамисли; луната Номон беше ярка, но все пак беше нощ. — Нямате сфери, нали?

— Защо? — рече подозрително Тефт.

— За светлина, Тефт.

Тефт изсумтя и измъкна шепа гранатови чипове.

— Щях да си ги похарча тази вечер… — каза той. Сферите сияеха в дланта му.

— Добре — отвърна Каладин и измъкна от снопа едно растение. Какво казваше баща му за тази билка? Каладин бавно напука мъхестата повърхност на стъблото и разкри кухата му вътрешност. Улови растението за другия край и прокара пръсти по дължината му, като стискаше силно. В празната бутилка се отцедиха две капки млечнобяла течност.

Каладин се усмихна доволно и отново прокара пръсти по растението. Този път нищо не излезе и той хвърли стъблото в пропастта. Макар че по-рано приказваше за плетене на шапка, всъщност не искаше да оставя доказателства.

— Стори ми се, че каза, че няма да ги изхвърляме! — рече Тефт с обвинителен тон.

Каладин вдигна бутилката.

— Изхвърляме чак след като извадим това.

— Какво е? — поинтересува се Скалата и се приведе по-близо.

— Сок от кратункова билка. Или, по-скоро, мляко. Не мисля, че е същински сок. Във всеки случай, това е мощен антисептик.

— Анти… какво? — попита Тефт.

— Отпъжда духчетата на загниването — обясни Каладин. — А те предизвикват възпаление. Това мляко е едно от най-добрите противовъзпалителни средства. Действа дори и върху вече възпалени рани.

А това беше добре, защото раните на Лейтен вече се разлютяваха и почервеняваха, духчетата на загниването пъплеха навсякъде.

Тефт изпъшка и хвърли поглед на снопите растения.

— Тук има много билки.

— Знам — отвърна Каладин и подаде другите две бутилки. — Затова се радвам, че не ми се налага сам да изстискам всичките.

Тефт въздъхна, ала седна и развърза един сноп. Скалата се залови за работа без оплаквания — седеше с колене настрани, а между стъпалата си стискаше бутилката.

Появи се лек ветрец и растенията зашумоляха.

— Защо те е грижа? — попита накрая Тефт.

— Защото те са моите хора.

— Да си водач на моста не означава това.

— Означава каквото ние решим — отговори Каладин и забеляза, че Сил е дошла да ги слуша. — Ти, аз, другите.

— Мислиш ли, че ще те оставят да го направиш? — поинтересува се Тефт. — Светлооките и капитаните?

— Да не мислиш, че ще обърнат внимание и изобщо ще забележат?

Тефт позамълча, после изръмжа и взе да изцежда следващото растение.

— Може би ще забележат — каза Скалата. В движенията на грамадния мъж при работата с билките имаше изненадваща деликатност. Каладин не допускаше, че дебелите му пръсти могат да са толкова внимателни и прецизни. — Те, светлооките, често забелязват нещата, които ти се ще да не забележат.

Тефт пак изръмжа в знак на съгласие.

— Как се озова тук, Скала? — попита Каладин. — Как един рогоядец стига дотам да напусне планините и да слезе в равнината?

— Не трябва да питаш за тези неща, синко — вметна Тефт и размаха показалец. — Ние не говорим за миналото си.

— Ние не говорим за нищо — рече Каладин. — Вие двамата дори не си знаехте имената.

— Имената са едно. Миналото е друго. Аз…

— Всичко е наред — обади се Скалата. — Ще ви разкажа за това.

Тефт си промърмори нещо, ала се приведе да чува по-добре Скалата.

— Моят народ няма Вълшебен меч — подхвана рогоядецът с ниския си тътнещ глас.

— Не е необичайно. Извън Алеткар и Я Кевед малко кралства притежават Остриета.

В армиите това беше предмет на известна гордост.

— Не е вярно — отговори Скалата. — Тайлена има пет Остриета и три пълни Брони, всичките са на кралските гвардейци. Селаите също имат и Брони, и Остриета. Други пък, като Хердаз, имат по един Меч и една Броня, които се предават по наследство в кралското семейство. Ние, ункалаките, обаче нямаме нищо. Мнозина от нашите нуатома — това е като вашите светлооки, само дето очите им не са светли…

— Как може човек да е светлоок без светли очи? — попита свъсено Тефт.

— Като е с тъмни очи — отговори Скалата, сякаш това се разбираше от само себе си. — Ние не избираме водачите си по този начин. Сложно е. Ама не прекъсвай разказа. — Той изцеди още едно растение и метна шумката на камарата до себе си. — Нуатома-та смята за голям срам това, че нямаме Брони и Вълшебни мечове. Те много силно желаят тези оръжия. Вярва се, че онзи нуатома, който пръв се сдобие с Меч, ще стане крал. Крал ние нямаме от много години. Нито една планина няма да влезе във война с друга планина, където някой има от благословените оръжия.

— И сте дошли да купите от тях? — попита Каладин. Никой Броненосец не би продал оръжието си. Всяко от тях беше отделна реликва, взета от Загубените Сияйни след тяхното предателство.

Скалата се разсмя.

— Ха! Да купуваме? Не, не сме толкова глупави. Но моят нуатома знаеше за вашата традиция, нали така. Според нея, ако човек убие Броненосец, може да вземе неговото въоръжение и да го присвои. И тъй, моят нуатома и неговият дом в голяма процесия слязохме тук, за да намерим и убием един от вашите Броненосци.

Каладин едва не избухна в смях.

— Предполагам, че се е оказало по-трудно.

— Моят нуатома не беше глупак — отбранително рече Скалата. — Знаеше, че ще бъде трудно, но вашата традиция ни даваше надежди, разбирате ли? От време на време някой храбър нуатома ще слиза и ще се дуелира с Броненосец. Един ден някой от нашите ще победи и ще имаме Броня и Меч.

— Може би — каза Каладин и метна едно изстискано стъбло в пропастта. — Ако допуснем, че някой ще се съгласи да се бие с вас до смърт.

— А, те непрекъснато се дуелират — отвърна Скалата през смях. — Нуатома-та носи много богатства и обещава всичко на победителя. Вашите светлооки не могат да подминат такова топло езеро! Не смятат, че ще е трудно да убият един ункалаки, който няма Меч. Загинали са много от нашите. Но нищо. В крайна сметка ще спечелим.

— И ще получите един комплект — каза Каладин. — Кралството Алеткар има десетки.

— Един е за начало — отговори Скалата и вдигна рамене. — Но моят нуатома загуби и аз станах мостови.

— Чакай малко — намеси се Тефт. — Изминал си толкова дълъг път заедно с твоя господар и щом той е загубил, ти тутакси си постъпил в отряда?

— Не, не, ти не разбираш. Моят нуатома предизвика върховния принц Садеас. Добре известно е, че тук, на Пустите равнини, е пълно с Броненосци. Та моят нуатома реши, че ще е по-лесно първо да пребори някой само с Броня, а после да спечели и Меч.

— И? — попита Тефт.

— Когато нуатома-та загуби от Сиятелния господар Садеас, всички ние станахме негови.

— Значи ти си роб? — каза Каладин и поглади клеймата на собственото си чело.

— Не, при нас няма такова нещо. Аз не бях роб на моя нуатома. Аз бях част от семейството му.

— От неговото семейство ли? — удиви се Тефт. — В името на Келек! Ти си светлоок!

Скалата пак се разсмя с цяло гърло. Каладин също се усмихна. Толкова отдавна не беше чувал някой да се смее така.

— Не, не. Аз бях само умарти’ а — негов братовчед, както бихте се изразили вие.

— Все пак, бил си му роднина.

— По нашите Върхове роднините на господаря са негови слуги.

— Що за система е това? — възнегодува Тефт. — Трябва да слугуваш на собствените си роднини? Гръм да ме удари! По-скоро бих пукнал, така смятам аз.

— Не е толкова зле — отговори Скалата.

— Не познаваш моите роднини — каза му Тефт и потръпна.

Скалата пак се разсмя.

— Би ли предпочел да служиш на човек, когото не познаваш? Някой като тоя Садеас? Който не ти е роднина? — Скалата тръсна глава. — Равнинци. Много въздух имате тука. От това мозъците ви се поболяват.

— Много въздух ли? — полюбопитства Каладин.

— Да.

— И как можеш да имаш прекалено много въздух? Та той е навсякъде.

— Това нещо е трудно за обяснение.

Алетският на Скалата беше добър, но понякога той забравяше някои прости думи. Друг път не забравяше и изреченията му бяха правилни. Колкото по-бързо говореше, толкова повече думи пропускаше.

— Имате твърде много въздух. Елате в Рогоядските върхове. Ще видите.

— Предполагам — отговори Каладин и стрелна Тефт с поглед. Той само сви рамене. — Но за едно не си прав. Каза, че служим на човек, когото не познаваме. Е, аз познавам господаря Садеас. Познавам го добре.

Скалата вдигна вежда.

— Нагъл — продължи Каладин, — отмъстителен, алчен, напълно развален.

Скалата се усмихна.

— Да, мисля, че си прав. Той не е сред най-добрите светлооки.

— Сред тях няма „най-добри“, Скала. Всички са еднакви.

— Значи, светлооките са ти причинили много неща.

Каладин вдигна рамене. Въпросът разкри незаздравели рани.

— Все едно. Господарят ти е имал късмет.

— Имал е късмета да го посече Броненосец?

— Имал е късмета да не го победи — уточни Каладин — и да открие, че е бил измамен. Нямаше да го оставят да си тръгне с Бронята на Садеас.

— Глупости — намеси се Тефт. — Традицията…

— Традицията е слепият свидетел, с чиято помощ ни осъждат — каза Каладин, — тя е красивата опаковка на техните лъжи. Тя ни кара да им служим.

Тефт вирна брадичка.

— Живял съм много по-дълго от теб, синко. Знам много неща. Ако обикновен човек убие вражески Броненосец, ще стане светлоок. Така е.

Каладин остави спора да замре. Ако илюзиите помагаха на Тефт да разбира по-добре мястото си в бъркотията на войната, кой беше той да го разубеждава?

— И ти си бил слуга? — обърна се той към Скалата. — В свитата на Сиятелния господар? Какъв слуга? — Помъчи се да си спомни правилната дума и се върна към времената, когато общуваше с Уистиоу или Рошоне. — Лакей? Иконом?

Скалата се разсмя.

— Бях готвач. Моят нуатома не би слязъл в равнините без своя готвач! Храната ви тук има толкова много подправки, че нищо друго не се усеща. Можете да ядете и камъни, поръсени с пипер!

— Точно ти да говориш за храна — рече свъсено Тефт. — Един рогоядец?

Каладин се намръщи.

— Впрочем защо ви наричат така?

— Защото те ядат рогата и черупките на нещата, които залавят — намеси се Тефт. — Външните части.

Скалата се усмихна и очите му се изпълниха с копнеж.

— Наистина ли ядете черупките? — попита Каладин.

— Имаме много здрави зъби — гордо рече Скалата. — Но ето. Вие сега знаете моята история. Сиятелният господар Садеас не беше сигурен какво да прави с всички нас. Някои направи войници, други взе в домакинството си. Стъкмих му едно ястие и той ме прати при мостовите. — Скалата се поколеба. — Може и да бях, хмм, подобрил супата.

— Подобрил? — обади се Каладин учудено.

Скалата сякаш се попритесни.

— Разбирате ли, бях доста ядосан за смъртта на моя нуатома. И си казах — тия равнинци, езиците им са изподрани и опърлени от храната. Нямат вкус и…

— И какво?

— Лайно от чул. Явно имаше по-силен вкус, отколкото допусках.

— Я чакай — намеси се Тефт. — Ти си сложил фъшкия в супата на върховния принц Садеас?

— Е, да. Всъщност, пуснах и в хляба. И в гарнитурата за пържолите. И направих лютеничка за намаслените му гарами. Така открих, че чулската фъшкия има множество приложения.

Тефт се разсмя. Смехът му отекна. Катурна се на една страна и продължи да се превива от смях, та чак Каладин се разтревожи да не падне в пропастта.

— Рогоядецо! — най-сетне успя да продума Тефт. — Дължа ти питие.

Скалата се подсмихна. Каладин се поразвесели и поклати глава. Изведнъж му се стори смислено.

— Какво? — попита Скалата, който явно беше забелязал изражението му.

— Точно това ни трябва — каза Каладин. — Това! Точно това ми липсваше.

Скалата позамълча.

— Фъшкия ли? Фъшкия ли ти трябва?

Тефт отново избухна в неудържим смях.

— Не — отговори Каладин. — Трябва ми… е, ще ти покажа. Но първо да изцедим сока от билката.

Едва бяха привършили първия сноп, а пръстите го боляха от изстискването.

— Ами ти, Каладин? — попита Скалата. — Разказах ти моята история. А ти ще ми разкажеш ли твоята? Как се сдоби с тези клейма на челото?

— Аха — обади се Тефт, докато бършеше очи. — Чия храна подправи ти?

— Не каза ли, че е забранено да се пита за миналото на мостовия — отговори Каладин.

— Синко, ти накара Скалата да сподели. Значи е съвсем честно.

— Тоест, ако аз разкажа моята история, и ти ще разкажеш твоята?

Тефт веднага се начумери.

— Гледай сега, няма да…

— Убих човек — каза Каладин.

Това накара Тефт да млъкне. Скалата вдигна глава. Каладин забеляза, че Сил гледа с интерес. Това беше необичайно за нея; друг път вниманието й бързо се отклонява.

— Убил си човек? — попита Скалата. — И след това те направиха роб? Не е ли наказанието за убийство смърт?

— Не беше убийство — тихо отговори Каладин и се замисли за парцаливия старец в робската кола, който му задаваше същите въпроси. — Всъщност получих благодарностите на някой много важен.

Той замълча.

— И? — накрая попита Тефт.

— И… — продума Каладин, загледан в едно от растенията. На запад луната Номон залязваше, а на изток се издигаше малкият зелен диск на последната луна Мишим. — И се оказва, че светлооките не отвръщат особено добре, когато отказваш даровете им.

Другите чакаха още, но Каладин се умълча и продължи да работи. Изненада се колко е болезнено връщането към тези събития в армията на Амарам.

Тефт и Скалата като че ли доловиха настроението му или пък прецениха, че казаното е достатъчно — и двамата се върнаха към работата си и не го закачаха повече.

24 Галерията с картите

Кралската галерия с картите беше едновременно красива и практична. Просторната сводеста сграда от камък беше изработена с Превръщател. Гладките й стени се сливаха със скалистата земя. Приличаше на грамаден самун тайленски хляб. Големите оберлихти пропущаха слънчева светлина, която огряваше хубави редици шистокори.

Далинар мина край една от тях — чак до раменете му се извисяваха усукани пипала в розово, ярко зелено и синьо. Покритите с дебела твърда кора растения нямаха същински стволове и листа. Само пипалата им се вееха като разноцветна коса. Иначе шистокорът приличаше повече на скала, отколкото на растение. Все пак, учените казваха, че трябва да е растение заради развитието си и заради протягането на пипалата по посока на светлината.

И хората правеха така. Някога, помисли Далинар.

Върховният принц Роион стоеше пред една от картите с ръце зад гърба. Многочислената му свита се беше струпала в другия край на галерията. Роион беше висок светлокож мъж с тъмна добре подрязана брада. Косата му редееше на темето. Като повечето мъже носеше къса отворена горна дреха, под която се виждаше ризата му. Червената тъкан надзърташе над яката.

Колко небрежно, рече си Далинар. Много беше модерно. На него просто му се щеше новата мода да не е толкова, хмм, небрежна.

— Сиятелни Далинар — продума Роион. — Трудно ми е да разбера целта на тази среща.

— Поразходете се с мен, Сиятелни господарю Роион — отвърна Далинар и кимна настрани. Другият въздъхна, ала тръгна с Далинар по пътеката между растенията и стената с окачените карти. Адютантите на Роион ги последваха. Сред тях имаше и виночерпец и щитоносец.

Всяка от картите се осветяваше от диаманти, поставени в излъскана до блясък стомана. Картите бяха подробни и начертани върху цели огромни листове пергамент. Те очевидно бяха направени от Превръщателите. В центъра на помещението събеседниците се приближиха до Първичната карта. Тя беше огромна и подробна и висеше в рамка на стената. Показваше всички вече проучени части на Пустите равнини. Постоянните мостове бяха изобразени в червено, а по платата близо до алетските военни лагери бяха изписани глифите на съответните върховни принцове. Източният дял на картата не беше толкова подробен, а към края линиите просто изчезваха.

В средата се намираше оспорваният район — платата, на които чудовищата най-често излизаха да правят какавидите си. Малко от зверовете се приближаваха до зоната с постоянните мостове. Дойдеха ли, то беше, за да ловуват, а не да правят какавиди.

Контролът над близките плата все още беше важен, понеже по взаимно съгласие даден принц не можеше да прекосява без разрешение плато, поддържано от друг. Това определяше кой от принцовете има най-добри пътища към централните плата и кой трябва да поддържа наблюдателните постове и постоянните мостове. Платата се купуваха и продаваха от принцовете.

До Първичната карта беше окачен още един пергамент със списък на върховните принцове и броя на скъпоценните ядра, спечелени от всеки от тях. Съвсем по алетски — хората да се насърчават, като се показва съвършено ясно кой побеждава и кой изостава.

Очите на Роион незабавно се преместиха върху собственото му име в списъка. От всички върховни принцове, той беше спечелил най-малко скъпоценни ядра.

Далинар се пресегна и забърса картата. Централните плата бяха именувани или номерирани за по-голяма яснота. Сред тях изпъкваше едно просторно плато, което се издигаше предизвикателно най-близо до позициите на паршендите. Наричаха го Кулата. То беше необичайно голямо и с особена форма. Чудовищата от пропастта като че ли най-много обичаха да ходят там и да правят какавиди.

При вида на платото Далинар поспря. Размерът му определяше броя на войниците, които могат да се пратят там. Паршендите обикновено пращаха на Кулата многочислена армия и вече двадесет и седем пъти бяха отблъсвали нападенията на алетите. Нито един от принцовете не беше побеждавал в сражение на Кулата. Самият Далинар се беше връщал два пъти.

Просто бе прекалено близо до паршендите. Те винаги можеха да се доберат първи дотам, да се строят и да ползват склона като отлична висока позиция. Но ако успеем да ги приклещим там с достатъчно голяма наша войска…, помисли Далинар. Това щеше да означава залавяне в клопка и изтребване на огромен брой паршенди. Може би достатъчно, та повече да не са способни да воюват на Пустите равнини.

Налагаше се това да бъде внимателно обмислено. Преди да може да стане обаче, на Далинар му трябваха съюзи. Придвижи пръстите си в западна посока.

— Върховният принц Садеас се представя твърде добре напоследък. — Далинар потропа по лагера му. — Купува плата от другите принцове и така му е все по-лесно да достига бойното поле пръв.

— Да — намръщено потвърди Роион. — Едва ли е необходима карта, та да разбереш това, Далинар.

— Погледни колко е обширно — продължи Далинар. — Шест години непрекъснато воюване, и никой дори не е зърнал центъра на Пустите равнини.

— Никой не е целял това. Удържаме ги където са, обсаждаме ги, уморяваме ги от глад и ги принуждаваме да дойдат към нас. Не беше ли това твоят план?

— Да, но и през ум не ми минаваше, че ще продължи толкова дълго. Напоследък мисля, че може би е дошло време за смяна на тактиката.

— Защо? Тази тактика действа. Не минава и седмица без няколко схватки с паршендите. Но, ако позволиш да изтъкна, напоследък ти едва ли си пример за подражание в боя. — Роион кимна към името на Далинар в списъка.

До него имаше доста отметки, но малко от тях бяха нови.

— Някои говорят, че Тоягата е загубил хъс — рече Роион. Внимаваше да не обиди Далинар открито, ала все пак отиде по-далеч, отколкото по-рано би дръзнал. Вестта за поведението на Далинар в казармата се беше разпространила.

Далинар се насили да запази спокойствие.

— Роион, не можем да продължаваме да приемаме тази война като игра.

— Всяка война е игра. Най-великата игра, в която загубата е смърт, а печалбата е истинско богатство! За такъв живот съществуват мъжете. Да се борят, да убиват, да побеждават. — Той цитираше Слънцетворящия, последният алетски крал, обединил върховните принцове. Някога Гавилар тачеше името му.

— Може би. Но какъв е смисълът? Бием се да спечелим Мечове, после ги използваме, за да се бием още и да вземем повече мечове. Това е кръг, ние се въртим ли, въртим. Гоним опашките си, за да станем по-добри в гоненето на опашките си.

— Ние се сражаваме, за да се подготвим за отвоюването на небесата и връщането на онова, което ни принадлежи.

— Хората могат да се подготвят и без да ходят на война, и могат да ходят на война, която не е безсмислена. Не винаги е било, както е сега. Имало е времена, когато нашите войни са означавали нещо.

Роион се позачуди.

— Почти ме караш да вярвам в слуховете, Далинар. Говори се, че си загубил вкус за битките, че вече нямаш воля да се сражаваш. — Пак погледна Далинар. — Някои казват, че е време да абдикираш в полза на сина си.

— Слуховете са грешни — тросна се Далинар.

— Тоест…

— Грешни са — твърдо продължи Далинар, — ако твърдят, че вече не ме е грижа. — Той отново докосна картата и прокара пръсти по гладкия пергамент. — Грижа ме е, Роион. Дълбоко. За хората. За моя племенник. За бъдещето на тази война. И затова предлагам отсега нататък да следваме нападателен курс.

— Е, струва ми се, че е добре това да се чуе.

Обедини ги…

— Искам да опитаме с теб съвместен щурм на плато — каза Далинар.

— Какво?

— Искам двамата да координираме усилията си и да нападнем едновременно, да действаме заедно.

— Че защо бихме искали да направим подобно нещо?

— Можем да увеличим възможностите си за вземане на скъпоценни ядра.

— Ако по-голямата численост на войниците означаваше увеличаване на тези възможности, просто щях да доведа повече от собствените си войски. Платата са прекалено малки за разгръщане на многобройна армия и мобилността е по-важна от чистите числа.

Имаше основание; на равнините повече не значеше непременно по-добре. Ограничените пространства и необходимият бърз марш към полесражението значително измениха военното дело. Точната численост на изискваните войски зависеше от размера на платото и от личната военна философия на върховния принц.

— Съвместната работа няма да значи просто изкарване на повече войници — поясни Далинар. — Армията на всеки от върховните принцове има различни силни страни. Аз съм прочут с тежката си пехота; ти имаш най-добрите стрелци с лък. Садеас разполага с най-бързите мостове. Работим ли заедно, можем да изпробваме нови тактики. Похабяваме твърде много усилия, за да стигнем бързо до платата. Ако не сме толкова припрени, ако не се състезаваме помежду си, може би ще сме в състояние да обкръжим платото. Можем да позволим на паршендите да пристигнат първи и после да ги нападнем по нашите условия, а не по техните.

Роион се умълча. Далинар в продължение на дни беше обсъждал с генералите си възможността за съвместно нападение. Като че ли щеше да се окаже с явни предимства, но нямаше как да знаят със сигурност, докато някой от другите принцове не опиташе заедно с него.

Всъщност Роион като че ли обмисляше предложението.

— Кой взима скъпоценното ядро?

— Делим богатството по равно — отговори Далинар.

— А ако спечелим Вълшебен меч?

— Който го спечели, ще го вземе, очевидно е.

— И най-вероятно това ще си ти — навъсено рече Роион. — Понеже и ти, и синът ти вече сте Броненосци.

Ето каква беше най-голямата трудност с Вълшебните мечове и Броните — почти нямаше вероятност да ги спечелиш, ако вече не притежаваш свои. Всъщност, често се оказваше недостатъчно да имаш само Броня или само Меч. Садеас се беше изправял срещу паршендски Броненосци на бойното поле и винаги биваше принуден да отстъпи, за да не загине.

— Сигурен съм, че можем да решим нещо по-справедливо — най-сетне каза Далинар. Досега се надяваше да може да даде Броня и Меч на Ренарин, ако спечелеше отново.

— Убеден съм — скептично отвърна Роион.

Далинар пое дъх. Трябваше да е по-дързък.

— А ако ги предложа на теб?

— Моля?

— Опитваме съвместно нападение. Ако спечеля Меч или Броня, ти ще вземеш първите. Но вторите ще задържа.

Роион зяпна.

— Наистина ли би го направил?

— Кълна се в честта си, Роион.

— Добре, в твоята дума никой не би се усъмнил. Но можеш ли да ме виниш, че съм предпазлив?

— Защо?

— Аз съм върховен принц, Далинар. Вярно, че княжеството ми е най-малкото, но сам съм си господар. Не искам да се окажа подчинен на някой по-голям.

Ти вече си станал част от нещо по-голямо, гневно помисли Далинар. Това стана в мига, когато се закле във вярност на Гавилар. Роион и другите принцове не спазваха обещанията си.

— Нашето кралство може да е много повече, отколкото е сега, Роион.

— Може. Но може и аз да съм доволен от това, което имам. Както и да е, предложението ти е интересно. Ще трябва да го обмисля по-добре.

— Чудесно — каза Далинар, но инстинктите му говореха, че Роион ще отклони предложението. Принцът бе прекалено подозрителен. Върховните принцове едва се доверяваха един на друг и без залогът да са Броня и Меч.

— Ще те видя ли на празненството тази вечер? — попита Роион.

— Защо не? — отвърна Далинар с въздишка.

— Е, гадателите казват, че може да има буря довечера, нали разбираш…

— Ще бъда там — твърдо отвърна Далинар.

— Да, разбира се — подсмихна се Роион. — Няма причина да не дойдеш. — Отново се усмихна на Далинар и се оттегли, последван от адютантите си.

Далинар въздъхна и заразглежда Първичната карта, докато премисляше срещата и нейното значение. Остана дълго пред картата, загледан в Равнините като някакъв бог. Платата приличаха на нагъсто разположени острови или на грамаден витраж с неравни парчета стъкло. За кой ли път Далинар изпита чувството, че би могъл да забележи порядък в разположението на платата. Видеше ли повече от тях, вероятно щеше да успее. Какво означаваше порядъкът, в случай че наистина го има?

Всички останали бяха толкова загрижени да изглеждат силни, да се самодоказват. Мигар само той виждаше колко лекомислено е това? Сила заради самата сила? Каква полза от силата, ако не правиш нищо с нея?

Някога Алеткар е бил светлина, помисли Далинар. Така твърди книгата на Гавилар, това ми показват виденията. Нохадон е бил крал на Алеткар много отдавна. В епохата преди оттеглянето на Вестителите.

Далинар почти я виждаше. Тайната. Тайната, която така вълнуваше Гавилар в месеците преди смъртта му. Само ако можеше да се протегне още малко, Далинар щеше да я разбере. Да види целта в живота на хората. И най-сетне да знае.

Нали тъкмо това правеше през последните шест години. Да улавя, да се протяга, да стига малко по-далеч. А колкото по-далеч стигаше, толкова по-далечни сякаш ставаха отговорите.

Адолин пристъпи в Галерията с картите. Баща му още беше тук, сам. Отдалеч го наблюдаваха двама сини гвардейци. Роион не се виждаше никъде.

Адолин приближи бавно. Далинар отново имаше така честия напоследък отсъстващ поглед. Дори и да не преживяваше някой от своите епизоди, той не беше изцяло тук. Не и както присъстваше по-рано.

— Татко? — продума Адолин и пристъпи към Далинар.

— Здравей, Адолин.

— Как беше срещата с Роион? — попита Адолин и се помъчи да звучи бодро.

— Разочароващо. Оказва се, че съм много по-слаб в дипломацията, отколкото бях някога във войната.

— Няма изгода от мира.

— Всички това казват. Ала някога ние сме живели в мир и, изглежда, сме се справяли добре. Даже по-добре.

— Мир не е имало от времето на Селенията на Покоя — незабавно отвърна Адолин. — Човешкият живот на Рошар е борба. — Това беше от Аргументите.

Далинар поразвеселен се обърна към Адолин.

— Цитираш ми от писанието? Ти?

Адолин сви рамене и се почувства глупаво.

— Е, как да кажа, Малаша е доста религиозна и затова по-рано днес слушах…

— Чакай малко. Малаша ли? Коя е тя?

— Дъщерята на Сиятелния господар Севекс.

— А какво стана с другото момиче, Янала?

Адолин се смръщи при мисълта за разходката онзи ден, която се оказа същинско бедствие. За оправянето на нещата потрябваха няколко хубави подаръка. Тя като че ли се интересуваше много по-слабо от него сега, когато той ухажваше друга.

— Доста е тежко. Малаша ми се струва по-добра партия. — Адолин бързичко продължи: — Разбирам, че Роион няма скоро да участва в съвместно нападение на плато с нас.

Далинар поклати глава.

— Той прекалено се бои, че се опитвам да го вкарам в положение, в което мога да заграбя земите му. Като че ли беше грешка да се обърна първо към най-слабия от принцовете. Той по-скоро ще се свие, ще се постарае да преживее каквото го сполети и ще държи своето. Вместо да рискува и да играе за нещо по-голямо.

Далинар се вгледа в картата и изразът му отново стана отчужден.

— Мечтата на Гавилар беше да обедини Алеткар. Някога мислех, че той е успял, противно на неговите твърдения. Колкото по-дълго работя с тези хора, толкова по-добре разбирам, че Гавилар е бил прав. Провалихме се. Победихме принцовете, но не ги обединихме.

— Значи все още имаш намерението да се обърнеш към други принцове?

— Така е. Трябва ми само един, който да се съгласи, за да започна. Към кого мислиш, че е добре да се обърнем сега?

— Не съм сигурен. Но засега смятам, че трябва да знаеш едно. Садеас проводи пратеници при нас. Моли за разрешение да влезе в нашия лагер. Иска да разпита конярите, които са се грижили за коня на Негово величество по време на лова.

— Новата позиция му дава правото на подобни искания.

— Татко — тихо отговори Адолин и се приближи още. — Мисля, че той ще направи някакъв ход срещу нас.

Далинар го погледна.

— Знам, че ти му вярваш — бързо рече Адолин. — И сега разбирам защо. Но ме чуй. Този ход го поставя в отлично положение да разклати позициите ни. Кралят е достатъчно вманиачен и е подозрителен дори към теб и мен — знам, че си забелязал. На Садеас му трябва само да намери някакво въображаемо „доказателство“ за връзка между нас и едно покушение срещу краля и ще съумее да настрои Елокар против нас.

— Може би трябва да поемем този риск.

Адолин се свъси.

— Но…

— Вярвам на Садеас, синко. А даже и да не му вярвах, не можем да му откажем достъп или да попречим на разследването му. Не само ще изглеждаме виновни в очите на краля, но и ще оспорим неговата власт. — Далинар поклати глава. — Ако искам другите върховни принцове да ме приемат като техен военен водач, трябва да съм готов да позволя на Садеас властта на Върховен принц на осведомяването. Не мога да разчитам на старите традиции за собствения си авторитет и същевременно да отказвам това право на Садеас.

— Предполагам. Но все пак можем да се подготвим. Не можеш да ми кажеш, че не се тревожиш поне малко.

Далинар позабави отговора си.

— Може би. Този ход на Садеас е агресивен. Но на мен ми беше казано какво да правя. „Вярвай на Садеас. Бъди силен. Действай с чест и честта ще ти помогне.“ Този съвет получих.

— Откъде?

Далинар го погледна и Адолин веднага разбра.

— Значи сега залагаме бъдещето на нашия дом на тези видения — равно рече Адолин.

— Не бих казал. Ако Садеас действа срещу нас, няма просто да му позволя да ни прегази. Но и не смятам да правя първата стъпка срещу него.

— Да, заради онова, което си видял. — Адолин започна да се ядосва. — Татко, каза, че ще изслушаш каквото имам да ти казвам за виденията. Е, моля те, да ме чуеш сега.

— Това не е подходящото място.

— Винаги имаш извинение. Вече пет пъти се мъча да говоря с теб за това и ти винаги ме отблъскваш!

— Може би защото знам какво ще ми кажеш. И знам, че няма полза от това.

— Или може би защото не искаш да се изправиш лице в лице с истината.

— Достатъчно, Адолин.

— Не, не е достатъчно! Във всички лагери ни се присмиват, авторитетът и доброто ни име намаляват с всеки изминал ден, а ти отказваш да направиш нещо съществено по въпроса.

— Адолин, няма да приема това от родния си син.

— А от всеки друг ще го приемеш? Защо става така, татко? Когато другите говорят за нас, ти им позволяваш. Обаче когато Ренарин или аз направим и най-дребна стъпка в посока, която ти виждаш като неподходяща, веднага биваме наказани! Всеки друг може да лъже, а аз не мога да кажа истината? Нима твоите синове означават толкова малко за теб?

Далинар застина, като че някой му беше ударил плесница.

— Татко, ти не си добре — продължи Адолин. Част от него осъзнаваше, че отива твърде далеч, че говори твърде високо. Въпреки това думите излязоха. — Трябва да стъпваме на пръсти! Ти трябва да престанеш да даваш все по-ирационални обяснения за своите пристъпи! Знам, че е трудно да го приемеш, ала понякога хората остаряват. Понякога умът им престава да работи правилно.

Не знам какво не е наред. Може да е вината ти за смъртта на Гавилар. Онази книга, Кодексът, виденията — може да са опит за бягство, за възмездие, за нещо друго. Това, което виждаш, не е истинско. Сега животът ти е опит за осмисляне, опит да се престориш, че това, което се случва, не се случва. Но аз по-скоро ще ида в самата Преизподня, отколкото да те оставя да завлечеш целия ни дом с тебе, без да ти кажа какво мисля!

Младежът направо изкрещя последното. Думите му отекнаха в просторното помещение и Адолин осъзна, че се е разтреперил. Никога, през целия си живот, не беше говорил така на баща си.

— Да не мислиш, че не съм се питал за тези неща? — отвърна Далинар. Гласът му беше студен, а погледът — твърд. — Десетки пъти съм обмислял всяко от нещата, които ти каза сега.

— Значи може би е необходимо да ги обмислиш още няколко пъти.

— Аз трябва да си вярвам. Виденията опитват да ми покажат нещо важно. Не мога да го докажа или да обясня защо знам, че е така. Но това е истината.

— Естествено, че мислиш така — раздразнено рече Адолин. — Не разбираш ли? Точно така би трябвало да се чувстваш. Хората много ги бива да виждат каквото им се ще! Погледни краля. Привиждат му се убийци във всяка сянка, а един износен ремък се превръща в засукан заговор за отнемането на живота му.

Далинар отново се умълча.

— Понякога простите отговори са правилните, татко! Ремъкът на краля просто се е износил. А ти… ти виждаш неща, които ги няма. Съжалявам.

Двамата се гледаха. Адолин не отмести очи. Нямаше да го направи.

Далинар най-сетне се извърна.

— Остави ме, моля те.

— Добре. Чудесно. Но искам да си помислиш за това. Искам да…

— Адолин. Върви си.

Адолин стисна зъби, но се обърна и си тръгна. Това трябвате да се каже, помисли той и излезе от галерията.

Ала не се почувства по-добре от това, че му се наложи точно той да го каже.

25 Убиецът

— Не е добро туй, което правят — каза жената. — Не е добро да режеш хората, та да видиш какво е турил вътре Всемогъщият и го е скрил, защото тъй трябва.

Кал застина в уличката между две от къщите в Огнекамък. Над него небето беше бледо; известно време щеше да е зима. Наближаваше Дъждовният сезон и бурите бяха по-редки. Засега беше прекалено студено и растенията не можеха да се насладят на този отдих; скалните пъпки прекарваха зимните седмици свити в черупките си. Повечето създания изпадаха в зимен сън в очакване на завръщането на топлината. За щастие сезоните траеха само по няколко седмици. Непредсказуемост. Така вървеше светът. Стабилност имаше едва след смъртта. Поне така учеха ардентите.

Кал беше облечен в дебело подплатено палто от влакна от брешово дърво. Тъканта беше остра, но топла. Боядисана беше в тъмнокафяво. Кал беше вдигнал качулката и пъхнал ръце в джобовете. Вдясно от него беше пекарната — семейството спеше в триъгълната ниска задна част, а отпред беше дюкянът. Отляво беше една от кръчмите, където през зимните седмици изобилно се лееха лависово пиво и мътна бира.

Недалеч чуваше бърборенето на двете жени, но не можеше да ги види.

— Знаеш, че окраде стария градоначалник — тихо каза едната жена. — Цяла купа сфери. Лекарят казва, че са му подарени, ама само той е бил там, когато умря градоначалникът.

— Чувам, че има документ — отговори първият глас.

— Няколко глифи. Не е свястно завещание. И чия ръка написа глифите? На самия лекар. Не е прилично градоначалникът да си няма там жена за писар. Казвам ти аз. Не е добро туй, дето го правят.

Кал стисна зъби. Изкушаваше се да излезе напред, та жените да разберат, че ги е чул. Ала баща му не би одобрил. Лирин не искаше да предизвиква спорове и неудобства.

Но това беше баща му. Затова Кал излезе от алеята и мина право пред нана Терит и нана Релина, които клюкарстваха пред пекарната. Терит беше съпругата на пекаря, дебела жена с тъмна къдрава коса. Тя тъкмо разтягаше следващата клюка. Кал я изгледа остро и остана доволен от мигновеното неудобство в кафевите й очи.

Кал прекоси площада, като внимаваше за поледица. Зад него вратата на пекарната се затръшна — двете жени се бяха скрили вътре.

Доволството му не трая дълго. Защо хората все говореха такива неща за баща му? Казваха, че е нездрав и противоестествен, ала търчаха да си купуват глифогадания и талисмани от пътуващите аптекари или търговци на реликви. Всемогъщият да се смили над оня, който всъщност правеше нещо полезно и им помагаше!

Все още ядосан, Кал свърна на няколко пъти и отиде при майка си. Тя се беше качила на една стълба до стената на кметството и внимателно чистеше стряхата. Хесина беше висока и обикновено прибираше косите си на опашка, а главата си покриваше с кърпа. Днес носеше и плетена шапка. Дългото й кафяво палто приличаше на това на Кал. Под него едва се подаваха сините й поли.

Предмет на вниманието й бяха приличните на ледени висулки каменни образувания по ръбовете на покрива. С бурите се лееха дъждове, дъждовете носеха крем. Ако не го почистиш, кремът се втвърдяваше като камък. Сградата обрастваше със сталактити, образувани бавно от дъждовната вода по стрехите. Трябваше да се чистят редовно, в противен случай покривът можеше да пропадне от тежестта им.

Хесина забеляза Кал и му се усмихна. Страните й бяха поруменели от студа. Тя имаше тясно лице, дръзка брадичка и плътни устни. Беше хубава. Поне Кал смяташе така. Със сигурност беше по-хубава от жената на пекаря.

— Татко ти вече те освободи от уроците?

— Всички мразят татко — избъбри Кал.

Майка му се върна към работата си.

— Каладин, ти си на тринадесет години. Достатъчно голям си да знаеш, че не бива да приказваш такива глупости.

— Вярно е — заинати се той. — Ей сега чух някакви жени да говорят. Казаха, че татко е откраднал сферите от Сиятелния господар Уистиоу. Казват, че на татко му харесва да реже хора и да прави неща, дето не са естествени.

— Които не са естествени.

— Защо не мога да говоря като всички останали?

— Защото те не говорят правилно.

— За нана Терит си е съвсем правилно.

— А ти какво мислиш за нея?

Кал се поколеба.

— Тя е невежа. И обича да клюкарства за неща, за които нищо не знае.

— Добре тогава. Ако искаш да й подражаваш, аз очевидно не мога да намеря възражения срещу това да се поупражняваш.

Кал се намуси; човек трябваше да внимава, когато говори с Хесина; тя обичаше да извърта думите. Той се облегна на стената и загледа как дъхът му излиза на клъбца. Може би по-различна тактика щеше да свърши работа.

— Майко, защо хората мразят татко?

— Не го мразят — отвърна Хесина. Но спокойният тон на въпроса я накара да продължи. — Ала наистина се чувстват неудобно от него.

— Защо?

— Защото някои хора се боят от знанието. Баща ти е учен мъж; знае неща, които другите не могат да разберат. Значи тези неща би трябвало да са тъмни и тайнствени.

— Но не ги е страх от продавачите на реликви и от глифогадателите.

— Тях можеш да ги разбереш — спокойно отвърна майка му. — Изгаряш глифогаданието пред дома си и то пропъжда злото. Лесно е. А баща ти не дава на хората разни отвари. Настоява да пазят леглото, да пият вода, да приемат някакво противно лекарство и да промиват раните си всеки ден. А това е трудно. Хората по-скоро биха оставили всичко в ръцете на съдбата.

Кал обмисли думите й.

— Според мен го мразят, защото твърде често той не успява.

— Ето ти сега. Ако глифогаданието не успее, можеш да отдадеш това на волята на Всемогъщия. Ако баща ти не успее, грешката е негова. Или поне такова е разбирането. — Хесина продължи да работи, по земята около нея падаха късчета камък. — Те никога няма да мразят баща ти истински. Той е твърде полезен. Но никога няма да бъде един от тях. Такава е цената на това да си лекар. Да имаш власт над живота на хората е неудобна отговорност.

— А ако аз не желая тази отговорност? Ако искам да бъда нещо обикновено като пекар или земеделец, или… — Или войник, добави той в ума си. Тайничко беше вземал тоягата няколко пъти и макар да не успя да повтори усещането от борбата с Йост, имаше нещо живително в това да държи оръжието. Нещо, което го привличаше и вълнуваше.

— Мисля, че би установил, че животът на пекарите и земеделците не е толкова за завиждане.

— Поне имат приятели.

— И ти имаш приятели. А Тиен?

— Тиен не ми е приятел, майко. Той ми е брат.

— О, а той не може да ти е и брат, и приятел?

Кал завъртя очи.

— Знаеш какво искам да кажа.

Хесина слезе от стълбата и го потупа по рамото.

— Да, знам. Съжалявам, че се пошегувах. Но ти се поставяш в трудно положение. Искаш да имаш приятели, ала наистина ли искаш да правиш като тях? Да изоставиш учението, за да се бъхтиш в полето? Да остарееш преждевременно, изнурен и сбръчкан от слънцето?

Кал не отговори.

— Онова, което другите имат, винаги изглежда по-хубаво от това, което ти имаш — рече майка му. — Донеси стълбата.

— Другите мислят, че татко е откраднал сферите. — Кал тикна ръце в джобовете си. — Мислят, че той е написал заповедта на господаря Уистиоу и е накарал стареца да я подпише, когато вече не е знаел какво прави.

Хесина замълча.

— Ненавиждам техните лъжи и глупости, това, че измислят разни неща за нас.

— Не го прави, Кал. Те са добри хора. В този случай просто повтарят каквото са чули. — Погледна към имението на градоначалника, разположено на хълма над града. Всеки път, щом Кал зърнеше господарската къща, усещаше, че трябва да отиде да говори с Ларал. След смъртта на баща й, гувернантката следеше как прекарва времето си. А тя не смяташе, че общуването с момчетата от града е уместно.

Съпругът на гувернантката, Милив, беше иконом на Уистиоу. Ако злостните слухове срещу семейството на Кал имаха общ източник, то той беше Милив. Той открай време не харесваше бащата на Кал. Е, скоро Милив нямаше да е от значение. Тези дни се очакваше пристигането на нов градоначалник.

— Майко, сферите само си стоят там и не служат за нищо, освен за светлина. Не може ли да похарчим част от тях, за да не се налага да идваш тук и да работиш?

— Харесва ми да работя — отговори майка му и продължи да чисти стрехата. — Прояснява ума.

— Не ми ли каза току-що, че на мен не би ми харесало да работя? Лицето ми щяло да се набръчка преждевременно или нещо също толкова поетично?

Хесина се разсмя.

— Умно момче.

— Замръзнало момче — промърмори треперещият Кал.

— Работя, защото така искам. Не можем да харчим тези пари — те са за твоето обучение — а аз да ходя на работа е по-добре, отколкото баща ти да се види принуден да изисква да му плащат за лечението.

— Може би щяха да ни уважават повече, ако плащаха.

— О, уважават ни. Не мисля, че проблемът е там. — Хесина погледна надолу към Кал. — Знаеш, че ние сме втори нан.

— Разбира се — отвърна Кал и сви рамене.

— Доказан млад лекар с подходящ ранг може да привлече вниманието на някое по-бедно аристократично семейство, което има нужда от пари и одобрение. В по-големите градове това се случва.

Кал пак хвърли поглед към имението.

— Затова така ме насърчаваше да играя с Ларал. Искаше да ме ожениш за нея, нали?

— Това беше една възможност — отговори майка му и се върна към работата си.

Честно казано, Кал не можеше да определи как се чувства от това. Последните няколко месеца бяха странни за него. Баща му го караше да учи, ала той тайно се упражняваше с тоягата. Два пътя. И двата примамливи. Кал обичаше да учи и очакваше с нетърпение да може да помага на хората, да превързва раните им, да ги лекува. В работата на баща си той виждаше истинско благородство.

Ала му се струваше, че ако може да се бие, ще върши нещо още по-благородно. Ще брани техните земи като великите светлооки герои. Така се чувстваше, когато държеше оръжие.

Два пътя. Противоположни в много отношения. Можеше да избере само един от тях.

Майка му продължаваше с почистването на стрехата и Кал с въздишка донесе още една стълба и инструменти от помещението със сечивата и се присъедини към нея. Беше висок за възрастта си, но все пак трябваше да се качи на по-горните стъпала. Забеляза, че майка му се усмихва, несъмнено доволна, че е отгледала такъв отзивчив юноша. Всъщност Кал искаше просто да чупи нещо.

Как ли би се чувствал, ако се ожени за някоя като Ларал? Никога нямаше да е равен с нея. Възможно беше децата им да са или светлооки, или тъмнооки. Следователно дори и те можеха да са по-горни от него. Знаеше, че ще се чувства ужасно не на място. Това беше още една особеност на лекарската професия. Избереше ли този път, избираше живота на баща си. Избираше да се отдели, да се изолира.

Ако отидеше на война обаче, щеше да има свое място. Можеше дори да направи почти немислимото — да спечели Вълшебен меч и да стане истински светлоок. След това може да се ожени за Ларал и да не му се налага да е по-долен от нея. Дали не беше тази причината тя винаги да го насърчава да стане войник? Дали не се беше замисляла за тези неща още навремето? Когато неща като женитбата и бъдещето бяха недостижимо далечни за Кал.

Усещаше се толкова млад. Наистина ли се налагаше да разсъждава по тези въпроси? Оставаха още няколко години до момента, когато лекарите от Карбрант щяха да му позволят да се яви на изпитите. Но ако наистина ще става войник, ще се наложи да постъпи в армията преди това време. Как би реагирал баща му, ако Кал просто замине с вербовчиците? Кал не беше сигурен, че ще успее да понесе разочарованието в очите на Лирин.

Сякаш в отговор на мислите му, отнякъде наблизо долетя гласът на Лирин.

— Хесина!

Майката на Кал се обърна с усмивка и прибра под кърпата си един непокорен кичур. Лирин се завтече по улицата с развълнувано лице. Кал изведнъж се разтревожи. Кой беше ранен? Защо Лирин не беше пратил да го повикат?

— Какво има? — попита Хесина, докато слизаше по стълбата.

— Той е тук, Хесина.

— Почти навреме.

— Кой? — попита Кал и скочи от стълбата. — Кой е тук?

— Новият градоначалник, синко — отговори Лирин, а дъхът му излезе като пара. — Нарича се Сиятелният господар Рошоне. Няма време за преобличане, боя се. Не и ако искаме да чуем първата му реч. Елате!

Тримата забързаха. Мислите и тревогите на Кал изчезнаха при възможността да види нов светлоок.

— Не изпрати предварително вест — рече тихо Лирин.

— Това може да е добър знак — отговори Хесина. — Може да не изпитва потребност всички да се впечатляват от него.

— Или е такъв, или е голям егоист. Отче на Бурята, мразя да идва нов господар. Винаги имам чувството, че хвърлям камъчетата в игра на троши-врат. Кралица ли ще ни се падне, или пък тур?

— Съвсем скоро ще разберем — каза Хесина и хвърли поглед на Кал. — Не позволявай думите на баща ти да те разтревожат. Винаги става черноглед в такива моменти.

— Не ставам черноглед — каза Лирин.

Тя го изгледа.

— Кажи ми друг такъв случай.

— Срещите с моите родители.

Бащата на Кал спря и примигна.

— О, ветрове — промърмори той, — да се надяваме днес да не е и наполовина толкова зле.

Кал се заслуша с любопитство. Никога не беше виждал родителите на майка си; не говореха често за тях. Скоро тримата стигнаха южния край на града. Насъбрала се беше тълпа. Тиен вече беше там и ги чакаше. Той им махаше развълнувано по своя си начин и подскачаше нагоре-надолу.

— Ще ми се да имах половината от енергичността на това момче — каза Лирин.

— Избрах място за нас! — провикна се нетърпеливо Тиен и посочи. — До буретата за дъждовна вода! Елате! Да не го пропуснем!

Тиен се втурна и се покатери върху буретата. Няколко хлапета от града го забелязаха, сбутаха се и едното каза нещо, което Каладин не можа да чуе. Забележката накара останалите да почнат да се смеят на Тиен, а това веднага разгневи Кал. Тиен не заслужаваше подигравки, само защото е малко дребничък за възрастта си.

Но моментът не беше подходящ Кал да се разправя с момчетата и затова той се намръщи и застана до родителите си. Тиен му се усмихна отгоре. Беше подредил в краката си няколко от своите любими камъчета в разни цветове и форми. Наоколо имаше само камъни и Тиен беше единственият известен на Кал човек, който намираше нещо чудесно в тях. Той поразмисли малко и се качи на едно от буретата — внимателно, за да не разтури подредбата на тиеновите камъчета. Така и той можеше да вижда по-добре процесията на градоначалника.

Тя беше огромна. В редицата трябва да имаше поне дузина коли, които следваха красива черна карета, теглена от четири лъскави черни коня. Кал възкликна, без да иска. Уистиоу имаше само един кон, а и той беше стар почти колкото него.

Нима е възможно човек, пък бил той и светлоок, да притежава такова огромно богатство. Къде щеше да го дене? Имаше и хора. Десетки хора — возеха се в колите, вървяха пеш на групи. Имаше и десетина войници с блестящи гръдни брони и кожени поли. Този светлоок имаше дори собствена почетна гвардия.

Най-сетне процесията стигна отбивката за Огнекамък. Един мъж на кон поведе каретата и войниците към града, а повечето коли продължиха към господарската къща. Кал се вълнуваше все повече, докато каретата постепенно спря. Дали щеше да зърне истински светлоок герой? В града се говореше, че новият градоначалник ще е човек, издигнат от крал Гавилар или върховния принц Садеас заради отличната си служба във войните за обединението на Алеткар.

Каретата се обърна и вратичката й се оказа в лице с тълпата. Конете изпръхтяха и затъпкаха земята, а кочияшът скокна и пъргаво отвори вратичката. Мъж на средна възраст с посивяла брада излезе от каретата. Беше облечен във виолетова горна дреха с плисета и особена кройка — отпред къса до кръста, а отзад дълга. Под тази дреха мъжът носеше златна такама — дълга права пола до прасците.

Такама. Вече малцина носеха тези поли, но ветераните от града говореха, че едно време са били често срещано войнишко облекло. Кал не очакваше, че такамата толкова прилича на женска пола, но все пак беше добър знак. Самият Рошоне беше малко поостарял, малко позатлъстял за истински войник. Ала носеше меч.

Светлоокият гнусливо огледа тълпата, все едно беше хапнал нещо горчиво. Зад него надзърнаха още двама души. Теснолик младеж и възрастна жена със сплетени коси. Рошоне проучи тълпата, тръсна глава и се обърна да се прибере в каляската.

Кал се свъси. Нищо ли нямаше да каже? Останалите хора бяха изумени също като Кал; някои започнаха да си шушукат тревожно.

— Господарю Рошоне! — провикна се бащата на Кал.

Тълпата притихна. Светлоокият пак се огледа. Хората се свиха, а Кал откри, че се смалява под острия му взор.

— Кой говори? — поиска да узнае Рошоне. Гласът му беше нисък, баритонов.

Лирин пристъпи напред и вдигна ръка.

— Господарю. Приятно ли премина пътуването Ви? Моля, можем ли да Ви покажем града?

— Как се казваш?

— Лирин, Сиятелни господарю. Лекарят в Огнекамък.

— А, ти си онзи, който допусна старият Уистиоу да умре. — Лицето на Рошоне помръкна. — В известен смисъл е твоя вината да се озова в това жалко и злощастно кътче от кралството.

Той изсумтя, качи се обратно в каретата и затръшна вратичката. Само за миг кочияшът прибра стълбичката, върна се на мястото си и започна да обръща возилото.

Бащата на Кал бавно отпусна ръка. Гражданите веднага почнаха да бърборят, да клюкарстват за войниците, за каретата, за конете.

Кал приседна върху бурето. Е, помисли си той, можем да очакваме от един войник да е рязък, нали така? Героите от легендите не бяха неизменно вежливи. Някога старият Ярел му беше казал, че убиването на хора и сладките приказки не вървят винаги ръка за ръка.

Лирин се върна притеснен.

— Е? — обади се Хесина. Стараеше се да звучи бодро. — Как мислиш? Какво хвърлихме — кралица или тур?

— Нито едно от двете.

— Нима? А какво беше?

— Не съм сигурен — отвърна Лирин и погледна през рамо. — Чифт и тройка може би. Да се прибираме у дома.

Тиен неразбиращо се почеса по главата, но думите на Лирин натежаха в ума на Кал. В играта троши-врат тур беше три чифта. Кралицата пък беше две тройки. Първото беше чиста загуба, второто — чиста победа.

А чифт и тройка се наричаше „убиец“. Дали печелиш или губиш зависеше от другите ти хвърляния.

И, по-важното, от хвърлянията на всички останали играчи.

26 Тишина

„Стоях в тъмната манастирска килия — четеше Литима, изправена пред катедрата с отворен пред нея том, — далечните й ъгли бяха обагрени в черно, светлината не стигаше дотам. Седнах на пода и се замислих за това тъмно, за това Невиждано. Не можех да знам със сигурност какво се крие в нощта. Подозирах, че има стени, груби и дебели, но можех ли да знам това, без да го видя? Когато всичко е скрито, на какво Истинско могат да разчитат хората?“

Литима — една от писарите на Далинар — беше висока и закръглена и носеше виолетова рокля, поръбена с жълто. Четеше на Далинар, който стоеше прав и гледаше картите по стената в дневната. Стаята беше обзаведена с красиви дървени мебели и фини килими, внос от Марат. Кристална гарафа със следобедното вино — оранжево, не упойващо — стоеше на висока масичка за сервиране в ъгъла и проблясваше в светлината на диамантените сфери в полилеите.

„Пламъци на свещи“ — продължи Литима. Откъсът беше от Пътят на кралете. Тя четеше от книгата на Гавилар. — „Десетки свещи горяха и умираха на лавицата пред мен. Всяко мое дихание ги караше да потрепват. За тях аз бях грамадно чудовище, което плаши и руши. И все пак, приближах ли се твърде, те можеха да ме наранят. Невидимият ми дъх, потокът на живота, който течеше навътре и навън, можеше лесно да ги убие, ала пръстите ми не можеха да сторят същото, без в замяна да получат болка.“

Далинар разсеяно въртеше пръстена си с печата и размишляваше. Пръстенът беше сапфирен с изображение на двойката глифи на дома Колин. До Далинар стоеше Ренарин в куртка в синьо и сребристо, със златни възли на раменете, които обозначаваха, че е принц. Адолин не беше тук. Двамата с Далинар бяха предпазливи в отношенията си след спора в Галерията с картите.

„В един миг на тишина аз разбрах“ — прочете Литима. — „Тези пламъчета бяха като живота на хората. Толкова крехки. Толкова смъртоносни. Оставени сами на себе си, светеха и топлеха. Пуснати на воля, можеха да унищожат самите неща, които трябваше да осветяват. Огньове в зародиш, всеки носещ семето на разрухата, толкова мощно, че можеше да събори градове и да накара кралете да паднат на колене. В следващите години умът ми се връщаше към тази спокойна тиха вечер, когато се взирах в редиците живи светлинки. И разбрах. Да получиш вярност е да станеш като зареден със светлина скъпоценен камък, да получиш страховитото право да разрушиш не само себе си, а и всички, които са ти поверени.“

Литима замълча. Това беше краят на откъса.

— Благодаря, Сиятелна Литима. Достатъчно.

Жената почтително сведе глава. Подкани младата си ученичка от ъгъла на стаята и двете се оттеглиха, а книгата остана на катедрата.

Този откъс беше сред любимите на Далинар. Често се успокояваше, докато му го четяха. Някой друг знаеше и разбираше как се чувства той. Ала днес четенето не му донесе обичайния покой. Само му припомни доводите на Адолин. Самият Далинар беше обмислял всеки един от тях, но се потресе, когато ги чу от някого, комуто вярваше. Установи, че се е втренчил в картите — умалени копия на онези от Галерията. Кралският картограф Исасик Шулин ги беше пречертал за него.

А ако виденията на Далинар наистина бяха само фантазии? Често копнееше за славните дни от миналото на Алеткар. Дали виденията не бяха отговор на неговия ум, начин да си позволи да е герой, да обоснове сляпото преследване на целите му?

Обезпокоителна мисъл. Погледнато под друг ъгъл, тези призрачни заповеди да „обедини“ приличаха доста на думите на Йерокрацията преди пет века, когато църквата беше опитала да завладее света.

Далинар се извърна от картите и тръгна през стаята. Ботушите му потъваха в мекия килим. Твърде хубав килим. Далинар беше прекарал по-голямата част от живота си по военните лагери; спал беше в каруци, каменни казарми и палатки, побити здраво на подветрената страна на скалите. В сравнение с това, сегашното му жилище бе направо господарско имение. Чувстваше, че е способен с лекота да изхвърли тези прелести. Но какво би постигнал по този начин?

Спря пред катедрата и прокара пръсти по дебелите страници, изпълнени с редове с лилаво мастило. Не можеше да прочете думите, но можеше почти да ги почувства — излъчваха се от страницата като Светлина от сфера. Дали думите в тази книга не бяха причината за неговите проблеми? Виденията започнаха няколко месеца след като за пръв път му четоха от нея.

Положи ръка на хладните, изписани с мастило, страници. Родината им беше напрегната почти до разпад, войната беше в застой, а той изведнъж се оказа запленен от същите идеали и митове, които доведоха до падението на неговия брат. Сега алетите имаха нужда от Тоягата, не от стария уморен войник, който се забавлява с философии.

Гръм да удари всичко, рече си Далинар. Мислех, че съм разбрал това! Затвори подвързания с кожа том и гръбчето му изпука. Отнесе го до лавицата с книги и го върна на място.

— Татко? — продума Ренарин. — Има ли нещо, което мога да направя за теб?

— Ще ми се да имаше, синко. — Далинар потупа лекичко гръбчето на книгата. — Каква ирония. Навремето са смятали тази книга за един от големите шедьоври на политическата философия. Знаеше ли това? Ясна ми каза, че в цял свят кралете са я изучавали ежедневно. А днес се смята едва ли не за богохулна.

Ренарин не отговори.

— Все едно — продължи Далинар и се върна към стенната карта. — Върховният принц Аладар отхвърли предложението ми за съюз, също като Роион. Идва ли ти на ум към кого да се обърна?

— Адолин казва, че трябва да сме много по-притеснени от заговора на Садеас, насочен към нашето унищожаване.

Настана мълчание. Ренарин имаше навика да поваля разговорите както стрелецът с лък се прицелва в противниковите офицери на бойното поле.

— Брат ти е прав да се тревожи. Но тръгнем ли срещу Садеас, това ще разклати Алеткар като кралство. По същата причина Садеас няма да рискува да действа против нас. Той ще разбере.

Надявам се да разбере.

Навън внезапно прозвучаха тръби. Дълбокият им звучен глас отекна. Далинар и Ренарин застинаха. Забелязани са паршенди. Последва още един сигнал. Двадесет и трето плато във втори квадрант. Съгледвачите на Далинар бяха преценили, че спорното плато е достатъчно близко и техните войски могат да го достигнат първи.

Далинар се завтече през стаята, загърбил всяка друга мисъл. Ботушите му тупкаха по дебелия килим. Отвори вратата със замах и се втурна по обляния в Светлина коридор.

Вратата на щаба беше отворена и Телеб, дежурният офицер, отдаде чест при влизането на Далинар. Телеб имаше изправена стойка и светлозелени очи. Носеше дългата си коса на плитка, а на бузата му имаше синя татуировка, която показваше, че той е от Старата кръв. По-настрани в стаята на столче пред високо писалище седеше съпругата му Калами. Тъмната й коса падаше чак до ръба на столчето, само две малки плитки отстрани на главата бяха вдигнати нагоре. Роклята й беше виолетова. Калами беше изтъкнат историк и беше помолила за разрешение да записва срещи като днешната; планираше история на тази война.

— Господарю — рече Телеб. — Едно чудовище изпълзя на това плато преди по-малко от четвърт час. — Той посочи мястото на щабната карта, където всяко от платата беше отбелязано с глифи. Далинар приближи картата и група от офицерите му се събра около него.

— На какво разстояние казахте, че се намира? — попита той и се почеса по брадичката.

— Може би на около два часа път — отговори Телеб и посочи трасето, начертано на картата от един от хората му. — Господарю, смятам, че тук имаме добра възможност. Сиятелният господар Аладар ще трябва да прекоси шест ничии плата, за да стигне до спорния район, докато ние разполагаме с почти пряк достъп. Сиятелният господар Садеас би имал затруднения, защото ще се наложи да заобиколи няколко пропасти, които са прекалено широки за мостовете. Обзалагам се, че даже няма и да опита.

Далинар наистина имаше най-непосредствен достъп. Той обаче се поколеба. От месеци не беше щурмувал плато. Вниманието му се отклоняваше, войските му трябваха за охрана на пътищата и за патрули из големите пазарища, които бяха изникнали извън военните лагери. Пък и сега въпросите на Адолин тегнеха над него и го смазваха. Струваше му се, че времето е ужасно за сражение.

Не, каза си той. Не, имам нужда да направя това. Победата в такава битка ще е много полезна за духа на армията и ще помогне за оборването на слуховете из лагера.

— Нападаме! — обяви Далинар.

Неколцина от офицерите развълнувано подвикнаха, което беше крайна проява на чувства за обикновено сдържаните алети.

— А синът Ви, господарю? — попита Телеб. Беше чул за сблъсъка между двамата. Далинар се съмняваше, че има някой в десетте лагера, който да не е чул за него.

— Пратете да го повикат — твърдо отговори той. Адолин вероятно имаше по-голяма потребност дори от него самия от това сражение.

Офицерите се пръснаха. След миг влязоха оръженосците на Далинар. Бяха минали едва няколко минути от сигнала, ала след шест години сражения военната машина заработваше гладко, дойдеше ли призив за битка. Далинар чу, че навън прозвучава третият сигнал, който свиква войските му.

Оръженосците провериха дали връзките на далинаровите ботуши са здраво затегнати, после донесоха дълъг подплатен елек за обличане върху униформата. После положиха сабатоните — бронята за ботушите — на пода пред него. Сабатоните плътно обгръщаха ботушите, а подметката им беше грапава и сякаш се закачаше за скалата. Отвътре светеха сапфирите, разположени в специални гнезда.

Далинар си спомни последното видение. Сияйният рицар с покритата със светещи глифи броня. Съвременните Бронечерупки не светеха така. Възможно ли беше да си е измислил тази подробност? Би ли го направил?

Сега няма време за подобни разсъждения, каза си той. Отхвърли съмненията и тревогите, както се беше научил още при първите си битки като младеж. Войникът трябва да е съсредоточен. Въпросите на Адолин щяха да го чакат и след сражението. Засега не можеше да си позволи да се съмнява в себе си и да изпитва несигурност. Време беше да стане Тоягата.

Стъпи в сабатоните и ремъците им сами се вързаха около ботушите. Последваха набедрениците и наколенниците, които се сключиха около сабатоните. Вълшебната броня не беше като обикновената броня; в свръзките нямаше стоманени мрежи и кожени ремъци. Шевовете бяха съставени от сложно припокриващи се малки плочици и не оставяха уязвими места. Триенето беше нищожно; всяка част от бронята прилягаше отлично, като че беше изработена нарочно за Далинар.

Бронята винаги се слагаше от краката нагоре. Беше изключително тежка; без увеличената от нея сила човек не би могъл да я носи в бой. Далинар стоеше неподвижен, докато оръженосците слагаха горните набедреници и ги прикрепваха към частите от бронята за кръста и долната част на гърба. После дойде полата от малки плочици с дължина до над коляното.

— Господарю — рече Телеб. — Обмислихте ли предложението ми за мостовете?

— Знаете отношението ми към пренасяните от хора мостове, Телеб — отговори Далинар, докато оръженосците му слагаха гръдната броня и предпазителите за ръцете. Той вече чувстваше как вътре в него препуска мощта на Бронята.

— Може да не ползваме малките мостове за щурма, а само за да стигнем до платото — каза Телеб.

— Все пак ще трябва да вземаме теглените от чули мостове за прехвърляне през последната пропаст — отвърна Далинар. — Не съм убеден, че мостовите отряди ще ни придвижат по-бързо. Не и когато се налага да чакаме добичетата.

Телеб въздъхна.

Далинар премисли. Добър беше офицерът, който приемаше заповедите и ги изпълняваше, дори и да не е съгласен с тях. Но отличният офицер освен това опитваше новости и правеше уместни предложения.

— Можете да наберете и да обучите един отряд — каза Далинар. — Ще видим. При тези надбягвания и няколко минути могат да са от значение.

Телеб се усмихна.

— Благодаря, сър.

Далинар раздвижи лявата си ръка, докато оръженосците слагаха ръкавицата на дясната. Сви юмрук, а малките плочици се извиха отлично. Последва лявата ръкавица. Сетне сложиха бронята за шията, паулдроните на раменете и шлема на главата. Най-накрая прикрепиха плаща към паулдроните.

Далинар пое дълбоко дъх и усети как от предстоящата битка у него се надига Вълнението. Излезе от помещението с уверени и твърди стъпки. Пред него адютантите и слугите се отдръпваха и даваха път. След толкова време без Броня сякаш се пробуждаше след изнурителна или объркваща нощ. Пружинирането на стъпките, тласъкът, който Бронята му даваше, го накара да пожелае да се втурне по коридора и…

И защо не?

Той затича. Телеб и останалите викнаха от изненада и се завтекоха да го настигнат. Далинар лесно ги изпревари, стигна до предните врати на комплекса и прескочи дългото стълбище, което извеждаше от покоите му. Той скочи, усмихна се, докато беше във въздуха, и се стовари на земята. Силата му напука скалата под него, а той се приземи с присвити колене.

Пред него бяха спретнатите редици на казармите, които вървяха радиално, със сборен пункт и столова в средата на всеки батальон. Офицерите му излязоха на стълбите и погледнаха удивени надолу. С тях беше и Ренарин, облечен в униформата, която никога не беше виждала сражение. Беше вдигнал ръка да се предпази от слънцето.

Далинар се почувства глупаво. Да не беше някой младеж, сложил Броня за пръв път? Залавяй се за работа. Престани да си играеш.

Перетом, началникът на пехотата, отдаде чест.

— Днес дежурни са Втори и Трети батальон, господарю. Строяват се за марш.

— Първи мостови отряд е събран, господарю — рече и Авара, началникът на мостовете. Той беше нисък, в жилите му течеше и хердазийска кръв, както личеше от тъмните му кристални нокти. Не носеше остен. — Имам вест от Ашелем, че стрелците са готови.

— Конницата? — попита Далинар. — И къде е синът ми?

— Тук съм, татко — отговори познат глас. Адолин, чиято Броня беше оцветена в колинско тъмносиньо, си проправи път през хората. Забралото му беше вдигнато и той изглеждаше нетърпелив, ала когато срещна погледа на Далинар, начаса извърна очи.

Далинар вдигна ръка да смълчи неколцина офицери, които опитваха да му докладват. Приближи Адолин и сега младежът вдигна поглед към него.

— Каза каквото чувстваше, че трябва да кажеш — рече Далинар.

— И не съжалявам, че го направих — отговори Адолин. — Но съжалявам за начина и мястото. Няма да се повтори.

Далинар кимна и това беше достатъчно. Адолин явно си отдъхна, от плещите му се смъкна едно бреме. Далинар се върна при офицерите си. Само след няколко мига двамата с Адолин поведоха бързо групата си към сборния пункт. Далинар забеляза, че синът му маха на някаква млада жена край пътя. Облечена беше в червена рокля, а косите й бяха вдигнати в много красива плитка.

— Това ли е…

— Малаша ли? Да.

— Красива изглежда.

— През повечето време е такава, но сега нещо е раздразнена, задето не й позволих да дойде с мен днес.

— Искаше да дойде в битката?

Адолин вдигна рамене.

— Казва, че й е любопитно.

Далинар замълча. Битката беше мъжко изкуство. Жена да пожелае да дойде на бойното поле беше като… е, като мъж да пожелае да чете. Противоестествено.

В сборния пункт пред тях батальоните се строяваха и един набит светлоок офицер дотича при Далинар. Тук-там в черната му алетска коса имаше червени кичури. Офицерът имаше и дълги червени мустаци. Това беше Иламар, началникът на кавалерията.

— Сиятелни господарю — подзе той. — Приемете извиненията ми за забавянето. Хората ми са по конете и в готовност.

— Да тръгваме тогава — отговори Далинар. — Всички…

— Господарю! — рече някой.

Далинар се обърна и видя да приближава един от вестоносците. Тъмноокият мъж беше в кожени дрехи със сини ленти на ръцете. Отдаде чест и каза:

— Върховният принц Садеас поиска достъп до лагера!

Далинар хвърли поглед на сина си. Лицето на Адолин помръкна.

— Твърди, че кралската заповед за разследването му дава право — додаде вестоносецът.

— Пуснете го — отговори Далинар.

— Слушам, господарю — каза вестоносецът и се обърна. Един от младшите офицери, Морател, тръгна с него, за да може Садеас да се посрещне и придружава от светлоок, както подобава на ранга му. Морател беше с най-нисък чин сред присъстващите; всеки разбираше, че Далинар ще прати него.

— Какво според теб иска Садеас сега? — каза тихо Далинар на Адолин.

— Нашата кръв. За предпочитане топла, може и подсладена с малко ракия от Талев.

Далинар се смръщи и двамата забързаха край строените войници. Около мъжете витаеше настроение на очакване, копията бяха високо вдигнати, тъмнооките офицери-граждани стояха отстрани с брадви на раменете. Пред войниците няколко чули пръхтяха и пасяха нещо от камънака в краката си; бяха запрегнати в огромни подвижни мостове.

Храбрец и адолиновият бял жребец Чистокръвен чакаха, а конярите държаха юздите им. Ришадиецът надали имаше нужда от гледачи. Веднъж беше отворил сам конюшнята и беше отишъл на сборния пункт, защото конярят се беше забавил. Далинар потупа черния като нощта боен кон по шията и се метна на седлото.

Огледа събраната войска и вдигна ръка, за да нареди да тръгват. Забеляза обаче няколко конника, които приближаваха сборния пункт, водени от мъж в тъмночервена Броня. Садеас.

Далинар потисна въздишката си и нареди на хората да потеглят, а той самият остана да изчака Върховния принц на осведомяването. Адолин, възседнал Чистокръвен, дойде при баща си. Погледът му сякаш казваше „Не се тревожи, ще се държа прилично.“

Както винаги, Садеас изглеждаше безукорно. Бронята му беше боядисана, шлемът му беше украсен със съвсем нов метален модел. Този беше като стилизирани слънчеви лъчи. Украшението изглеждаше почти като корона.

— Сиятелни господарю Садеас — продума Далинар. — Моментът е неподходящ за твоето разследване.

— За съжаление — отговори Садеас и дръпна поводите на коня си. — Негово величество е много нетърпелив да получи отговорите на въпросите си и аз не мога да спра моето разследване, даже и заради щурм на плато. Трябва да разпитам няколко от твоите войници. Ще свърша това по пътя.

— Искаш да дойдеш с нас?

— Защо не? Няма да ви забавя. — Погледна чулите, които тъкмо тръгваха, повлекли масивните мостове. — Съмнявам се, че бих ви забавил повече, дори ако ми беше хрумнало да пълзя.

— Войниците ни трябва да се съсредоточат върху предстоящото сражение, Сиятелни господарю — каза Адолин. — Не трябва да бъдат разсейвани.

— Волята на краля трябва да се изпълнява — отвърна Садеас и вдигна рамене, без да си направи труда да погледне Адолин. — Налага ли се да представя кралската заповед? Сигурен съм, че не възнамерявате да ми попречите.

Далинар огледа своя някогашен приятел, взря се в очите му, опита се да проникне в душата му. Нямаше я типичната за Садеас усмивчица. Тя се появяваше обикновено, когато принцът беше доволен от развитието на някой свой кроеж. Дали не си даваше сметка, че Далинар умее да чете израженията на лицето му и затова криеше чувствата си?

— Не е нужно да представяш нищо, Садеас. Хората ми са на твое разположение. Ако ти трябва нещо, просто поискай. Адолин, с мен.

Далинар обърна Храбрец и препусна, за да стигне пред войската. Адолин неохотно го последва и Садеас остана назад с адютантите си.

Започна дългото препускане. Постоянните мостове тук бяха на Далинар, поддържани и охранявани от неговите войници и съгледвачи, свързващи контролирани от него плата. През цялото време Садеас се движеше близо до средата на колоната от две хиляди войници. От време на време пращаше по някой адютант да изтегли от строя един или друг войник.

Далинар умствено се подготвяше за битката. Говори с офицерите за разположението на платото, получи доклад къде по-точно чудовището е избрало да направи какавидата и прати напред съгледвачи да следят за идването на паршендите. Те носеха дълги пръти, за да се придвижват от плато на плато без мостове.

Войската на Далинар стигна края на постоянните мостове и трябваше да спре и да чака чулите. Грамадните машини бяха построени като обсадни кули, с огромни колела и бронирани страни, където войниците могат да ги бутат. Когато стигнеха до пропастта, разпрягаха добичетата, избутваха машината на ръка и с помощта на зъбчати колела спущаха моста. Когато мостът легнеше, машината се отключваше и издърпваше напред. Механизмът позволяваше заключване от другата страна, вдигане на моста, обръщане и впрягане на чулите.

Работата беше бавна. Далинар наблюдаваше от гърба на коня си прехвърлянето на първата пропаст и почукваше с пръсти по седлото от свинска кожа. Може би Телеб имаше право. Дали не можеха да използват по-леки и удобни за пренасяне мостове, за да се прехвърлят през първите пропасти, а само за последния щурм да се върнат към обсадните мостове?

Чаткането на подкови по скалата извести, че някой язди встрани от колоната. Далинар се обърна с очакването да види Адолин, ала съгледа Садеас.

Защо Садеас беше поискал да стане Върховен принц на Осведомяването и защо така упорито преследваше тази работа със скъсания ремък? Ако наистина беше решил да изгради някакви лъжливи намеци за вина на Далинар…

Виденията ми казаха да му вярвам, твърдо си рече Далинар. Но той вече не беше толкова уверен във виденията. Колко би дръзнал да заложи на тях?

— Войниците ти са напълно верни — отбеляза Садеас.

— Верността е първото, което войникът научава — отговори Далинар. — Бих се разтревожил, ако тези хора още не са се усъвършенствали в това.

Садеас въздъхна.

— Наистина, Далинар. Налага ли се винаги да си толкова видимо благочестив?

Далинар не отговори.

— Странно е как водачът влияе на хората си — продължи Садеас. — Толкова много от войниците са твои умалени копия. Възел от чувства, завит и стегнат до втвърдяване. Толкова сигурни в някои отношения и толкова несигурни в други.

Далинар стисна зъби. Що за игра играеш, Садеас?

Садеас с усмивка се приведе напред и заговори тихо.

— Толкова ти се иска да ми отвърнеш, нали? Дори когато бяхме млади, не търпеше някой да намекне, че си несигурен. По онова време недоволството ти често завършваше с една-две отсечени глави.

— Убих много хора, които не заслужаваха да умрат — каза Далинар. — Човек не бива да се бои, че ще си загуби главата, ако пийне една глътка вино в повече.

— Може би — безгрижно рече Садеас. — Но никога ли не ти се иска да изпуснеш гнева си, както правеше някога? Не те ли притиска отвътре, все едно някой е затворен в барабан? И той удря, блъска, мъчи се да се освободи.

— Да — отговори Далинар.

Признанието сякаш изненада Садеас.

— Ами Вълнението, Далинар? Усещаш ли го още?

Хората рядко говореха за Вълнението, радостта от битката, жаждата за сражение. Това беше нещо лично.

— Изпитвам всичко онова, което ти спомена — каза Далинар, вперил поглед пред себе си. — Но не винаги му позволявам да се прояви. Чувствата на човека определят какъв е той, а контролът е белег за истинска сила. Ако нямаш чувства, то ти си като мъртвец, но да се подчиняваш на всеки порив е детинщина.

— Прилича ми на цитат отнякъде, Далинар. Предполагам, че е от гавиларовото книжле за добродетелите.

— Да.

— Не те ли притеснява поне малко, че Сияйните са ни изоставили?

— Легенди. Измяната е толкова древно събитие, че е като от дните на сянката. Какво всъщност са направили Сияйните? Защо са го направили? Не знаем.

— Знаем достатъчно. Използвали са разни засукани хитрини, за да покажат, че имат големи сили и че призванието им е свято. Когато измамите им били разкрити, те избягали.

— Силите им не са били измамни, а истински.

— Нима? — поразвесели се Садеас. — Знаеш това? Не каза ли току-що, че събитието е толкова древно, че е като от дните на сянката? Ако Сияйните са имали такива чудни сили, защо никой не може да ги възпроизведе? Къде се дянаха тези невероятни умения?

— Не знам — меко отговори Далинар. — Може би просто вече не сме достойни за тях.

Садеас изсумтя, а на Далинар му се прииска да си прехапе езика. Единственото доказателство за думите му бяха неговите видения. Въпреки това, винаги щом Садеас почнеше да омаловажава нещо, на Далинар му се приискваше да защитава това нещо.

Не мога да си позволя спорове. Трябва да се съсредоточа върху предстоящата битка.

— Садеас — подхвана той с намерението да смени темата. — Трябва да поработим повече за обединяването на военните лагери. Искам помощта ти като Върховен принц на осведомяването.

— За да направиш какво?

— За да направя каквото трябва. За доброто на Алеткар.

— Че аз тъкмо това правя, стари приятелю. Избивам паршендите. Печеля слава и богатство за нашето кралство. Търся отмъщение. Най-добре за Алеткар ще бъде, ако престанеш да губиш толкова време в лагера и спреш да говориш, че трябва да избягаме като някакви страхливци. Най-добре за Алеткар ще бъде, ако отново започнеш да действаш като мъж.

— Достатъчно, Садеас! — отговори Далинар, по-високо, отколкото му се щеше. — Позволих ти да дойдеш с нас заради твоето разследване, а не за да ми се подиграваш!

Садеас изсумтя.

— Тази книга съсипа Гавилар. Сега прави същото и с теб. Така си се наслушал на историите в нея, че главата ти е пълна с лъжливи идеали. Никой никога не е живял според Кодекса.

— Ами! — възкликна Далинар и махна с ръка, после обърна Храбрец. — Днес нямам време за недостойните ти намеци, Садеас.

Яхна коня, ядосан на Садеас и още по-ядосан на себе си, задето не можа да се овладее.

Прекоси моста, кипящ от гняв и замислен за думите на Садеас. Припомни си деня, когато двамата с Гавилар стояха пред Невъзможния водопад в Колинар.

Сега е различно, Далинар, рече му тогава неговият брат. Виждам нещата така, като никога не съм ги виждал преди. Иска ми се да можех да ти покажа какво имам предвид.

Това стана три дни преди смъртта на Гавилар.

Десет удара на сърцето.

Далинар затвори очи и задиша, бавно и успокояващо, докато зад обсадния мост хората му се подготвяха да прехвърлят последната пропаст. Забрави Садеас. Забрави виденията. Забрави тревогите и страховете. Просто се съсредоточи върху ударите на сърцето.

Наблизо чулите дращеха по скалата с твърдите си черупчести нозе. Далинар усети вятъра върху лицето си. Миришеше на влага. Винаги миришеше така в тези брулени от бурите земи.

Оръжията потракваха, кожите скърцаха. Далинар вдигна глава към небето. Сърцето бумтеше дълбоко в него. Блестящото бяло слънце опари клепачите му.

Мъжете се въртяха, викаха, ругаеха, разхлабваха мечовете в ножниците, проверяваха тетивите на лъковете. Усещаше напрежението им, нетърпението, примесено с вълнение. Сред войниците от земята започнаха да излизат духчета на очакването, прилични на дълги тесни знамена с един край, закрепен за скалата и друг — развяващ се на вятъра. Между тях извираха и малко духчета на страха.

— Готов ли си? — тихо попита Далинар. Вълнението се надигаше в него.

— Да — гласът на Адолин издаваше нетърпение.

— Никога не се оплакваш от начина, по който атакуваме — продължи Далинар, все още със затворени очи. — Никога не спориш с мен за това.

— Това е най-добрият начин. Войниците са и мои. Какъв е смисълът да сме Броненосци, ако не можем да поведем хората си в нападение?

Десетият удар на сърцето прозвуча в гърдите на Далинар. Колкото и шумно да беше наоколо, той винаги чуваше ударите, когато призоваваше своя Меч. Колкото по-бързо минаваха десетте удара, толкова по-скоро идваше Мечът. Следователно, колкото по-належаща беше нуждата, толкова по-скоро човек се оказваше въоръжен. Преднамерено ли беше това, или просто някакъв каприз на самия Меч?

Усети в ръката си познатата тежест на Заклеващия.

— Напред — рече Далинар и рязко отвори очи. Двамата с Адолин едновременно пуснаха забралата на шлемовете си. Докато се затваряха и ставаха прозрачни, шлемовете изпуснаха Светлина. Двамата изскочиха иззад грамадния мост — по един Броненосец от всяка страна, синя и сива фигура.

Силата от Бронята пулсираше в Далинар, когато той се понесе през скалистата земя. Ръцете му се надигаха съгласувано с краката. Незабавно долетя вълната от стрели, пуснати от приклекналите от другата страна на пропастта паршенди. Далинар вдигна ръка пред визьора на шлема си, когато пред него се разделиха няколко стрели, одраскаха метала на бронята му и някои се пречупиха. Сякаш тичаше срещу бурята.

Чу как вдясно от него Адолин надава боен вик, а шлемът приглушава гласа му. Когато стигнаха ръба на пропастта, Далинар свали ръка, макар че стрелите не спираха да валят. Трябваше да прецени как да скочи. Бездната беше само на стъпка пред него. Щом достигна ръба, Бронята му вля сили.

Скочи.

За миг се понесе над мастиленочерната пропаст, плащът му се вееше, стрелите изпълниха въздуха наоколо. Спомни си как летеше Сияйният рицар от видението му. Но сега не се случваше нищо мистично. Просто подсилен от Вълшебната броня скок. Далинар прехвърли пропастта и се стовари на земята от другата страна. Същевременно замахна надолу и настрани с меча и с един удар покоси трима паршенди.

Очите им изгоряха и почерняха. Когато телата им рухнаха, от тях почна да се издига дим. Далинар замахна отново. Отсечени с Меча, късчета от броните и оръжията се понесоха из въздуха, където до преди малко свистяха стрелите. Както винаги, Мечът режеше всичко неживо, ала помътняваше и сякаш чезнеше в мъгла, докоснеше ли жива плът.

Заради това и заради лекотата, с която Вълшебният меч прерязваше стомана, понякога Далинар имаше чувството, че държи оръжие от чист дим. Докато беше в движение, то не се запъваше в пукнатини, нито пък плътността на предмета можеше да го спре.

Далинар се завъртя и отново донесе смърт. Мечът му поразяваше самата душа и паршендите падаха мъртви на земята. После Далинар ритна и запрати един труп в лицата на застаналите наблизо противници. Още няколко ритника и телата се разлетяха — с добавената от Бронята сила можеше да запрати всеки труп на разстояние от тридесетина стъпки. Така прочисти земята наоколо, за да застане по-добре.

Недалеч от него се приземи и Адолин, завъртя се и зае Вятърна позиция. Адолин налетя с рамо в група стрелци, отхвърли ги назад. Няколко паднаха в бездната. Адолин хвана меча си с две ръце и, също като Далинар, нанесе начален удар и порази шестима противници.

Паршендите пееха. Много от тях имаха бради, в които проблясваха необработени камъни. В бой паршендите винаги пееха. Песента се смени, когато захвърлиха лъковете, измъкнаха брадви, мечове и боздугани и се хвърлиха срещу двамата Броненосци.

Далинар застана на подходящо разстояние от Адолин, като така позволи на младежа да покрива слепите места, без да се приближава прекалено. Двамата все още се биеха близо до ръба на пропастта, посичаха паршендите, които се мъчеха отчаяно да ги надвият заради численото си превъзходство и да ги изтласкат назад. Сега беше най-подходящият момент да победят Броненосците. Далинар и Адолин бяха сами, без почетната гвардия. А падането от такава голяма височина със сигурност би погубило дори човек в Броня.

Сладкото Вълнение се надигаше в Далинар. Той изрита още един труп, въпреки че не му трябваше повече свободно място. С времето бяха забелязали, че паршендите се гневят, когато някой мести техните мъртви. Така че той изрита още едно тяло, за да ги дразни и да ги привлече в по-близък бой, по двойки, както беше обичайно за тях.

Съсече паршендите, които дойдоха при него, пеейки гневно заради отношението му към техните мъртви. Адолин пък започна да налага с юмруци своите противници, които бяха дошли твърде близо. Адолин обичаше често да сменя захвата на Меча. Телата на паршендите летяха насам-нататък, костите и броните им бяха натрошени от ударите, оранжевата им кръв шуртеше по земята. Съвсем скоро Адолин се върна към Меча си и изрита надалеч едно тяло.

Вълнението погълна Далинар. Даде му сила, съсредоточи го, той стана по-мощен. Славата на битката беше величествена. Твърде дълго той се беше държал настрани. Сега виждаше ясно. Наистина трябваше да окажат по-голям натиск, да нападат повече плата, да печелят още скъпоценни ядра.

Далинар беше Тоягата. Той беше като природна стихия, която не може да се спре. Той беше самата смърт. Той…

Внезапно усети силно отвращение, силна болка, от която се задъха. Подхлъзна се — на земята имаше кръв, но по-скоро защото коленете му изведнъж отслабнаха.

Телата пред него му се видяха ужасяващи. Изгорели като въглени очи. Осакатени и ранени тела, строшени от ударите на Адолин кости. Разбити глави. Кръв, мозък и вътрешности по земята. Клане. Смърт. Вълнението изчезна.

Как можеше човек да се наслаждава на това?

Паршендите се завтекоха към него. Адолин се появи след миг и ги нападна по-умело от всеки друг човек, когото Далинар познаваше. Младежът беше гений с Меча, художник, който рисува само с един цвят. Удари ловко и изтласка паршендите. Далинар тръсна глава и отново зае позиция.

Насили се да поднови борбата и когато Вълнението пак се надигна, той се насили да го приеме. Странната болка избледня, победена от бойните му рефлекси. Обърна се и се вряза в нападащите паршенди. Нанасяше мощни и агресивни удари с Меча.

Имаше нужда от тази победа. Заради себе си, заради Адолин и заради войниците. Защо се беше ужасил така? Паршендите убиха Гавилар. Той имаше право да ги срази в боя.

Беше войник. Войната беше неговата работа. И беше добър в това.

Предният отряд на паршендите се разпиля от неговото нападение. Бойците се върнаха при по-многочислените си другари, които припряно се строяваха. Далинар отстъпи леко и се вгледа в телата на убитите и в почернелите им очи. От някои още се издигаше дим.

Болезненото чувство се върна.

Животът свършваше така бързо. Вълшебният меч беше въплътеното унищожение, най-могъщата сила на бойното поле. Някога тези оръжия защитаваха, прошепна един глас в ума му.

На няколко стъпки от него се спуснаха три моста. След миг по тях препуснаха конниците начело с дребния Иламар. Във въздуха се понесоха почти невидимите вятърни духчета. Адолин извика да доведат коня му. А Далинар просто стоеше и гледаше убитите. Кръвта на паршендите беше оранжева и миришеше на плесен. Ала лицата им с тяхната черно-червена или бяло-червена шарка изглеждаха толкова човешки. Самият Далинар беше отгледан от бавачка от паршите.

Животът преди смъртта.

Какъв беше този глас?

Погледна назад, оттатък пропастта, към Садеас, който седеше заедно с адютантите си, доволно далеч от обсега на стрелите. От самата поза на някогашния си приятел Далинар долавяше разочарованието му. Далинар и Адолин рискуваха живота си с този опасен скок над пропастта. Едно нападение като тези, които организираше Садеас, би довело до гибелта на повече хора. А колко ли от далинаровите войници щяха да загинат, ако един от Броненосците паднеше в пропастта?

Храбрец препусна по моста край колоната войници. Те приветстваха ришадиеца с викове. Той забави ход близо до Далинар, който грабна юздите. Сега той беше нужен. Хората му се сражаваха и умираха и не беше време за съжаления и съмнения.

С увеличени сили от Бронята, Далинар скочи на седлото. Вдигна високо Меча си и влетя в битката, за да убива заради своите хора. Не за това се бяха сражавали Сияйните. Ала поне беше нещо.

Спечелиха сражението.

Далинар отстъпи изтощен и остави на Адолин честта да извади скъпоценното ядро. Самата какавида беше като огромна продълговата скална пъпка, висока петнадесет стъпки и закрепена за неравната камениста земя с нещо като крем. Навсякъде около нея лежаха тела, някои човешки, други паршендски. Паршендите бяха опитали да се доберат до какавидата бързо и да се изтеглят, ала бяха успели само да понапукат черупката.

Тук, при какавидата, битката беше най-свирепа. Далинар се облегна на един камък и свали шлема си. Ветрецът разхлаждаше потното му чело. Слънцето беше високо в небето; битката беше продължила около два часа.

Адолин действаше ефикасно; внимателно отряза с Меча част от обвивката на какавидата. После ловко вкара меча вътре, уби съществото, но не засегна участъка със скъпоценното ядро.

Просто така, създанието беше мъртво. Сега мечът можеше да го реже. Адолин отряза части от плътта. Когато проби по-навътре и затърси ядрото, избълва лилав ихор. Войниците нададоха радостни викове, щом извади ядрото. Над цялата войска се понесоха духчета на славата, подобни на стотици светещи кълба.

Далинар се отдалечи, понесъл шлема си под мишница. Прекоси полесражението, подмина лекарите, които се грижеха за ранените, и отрядите, които отнасяха убитите при мостовете. За тях зад чулските каруци имаше привързани шейни, за да ги върнат в лагера и да ги кремират както подобава.

Имаше много трупове на паршенди. Сега Далинар не беше нито отвратен, нито развълнуван при вида им. Просто беше изтощен.

Беше влизал в сражение десетки, може би стотици пъти. Никога не се беше чувствал като през този ден. Отвращението го беше разсеяло и така той можеше да загине. Битката не беше време за размишления. Човек трябваше да мисли за това, което прави в момента.

През цялата битка Вълнението беше някак позаглушено и Далинар се справи далеч по-зле от преди. Това сражение трябваше да му донесе яснота. А всъщност сякаш умножи тревогите му. Той се покачи на едно хълмче и си рече: В името на праотците, какво става с мен?

Днешната слабост му се струваше като последен и най-силен довод в подкрепа на твърденията на Адолин и, всъщност, на мнозина други. Стоеше на хълма и се взираше на изток, към Първоизточника. Толкова често погледът му сам се насочваше нататък. Защо? Какво беше…

Застина, щом забеляза група паршенди на едно плато недалеч. Далинаровите съгледвачи ги наблюдаваха притеснено; това беше армията, която току-що бяха изтласкали. Макар да бяха убили много паршенди, по-голямата част от войската им успя да избяга. Оттеглиха се, щом прецениха, че ще изгубят сражението. Това беше една от причините войната да се проточи толкова дълго. Паршендите разбираха добре стратегическото отстъпление.

Армията им се строяваше в редици, в които войниците действаха по двойки. Начело стоеше внушителен воин в бляскава броня. Вълшебна броня. Дори отдалеч се забелязваше разликата с по-обикновените брони.

Този Броненосец не беше тук по време на битката. Защо дойде сега? Дали беше пристигнал твърде късно?

Броненосецът и останалите паршенди се обърнаха и си тръгнаха. Прескачаха пропастите и се изтегляха към невидимото си убежище в центъра на Равнините.

27 В пропастта

Каладин нахълта в аптеката и вратата шумно се затвори зад гърба му. Както и преди, старецът се преструваше, че е слаб, и се подпираше на бастунче, докато не позна посетителя. Тогава се поизправи.

— А, това си бил ти.

Изминали бяха два дълги дни. Денем работеха и тренираха — Тефт и Скалата вече се упражняваха заедно с него. Нощем отиваха при първата пропаст, изваждаха скритите в една падинка билки и после цедяха сока им в продължение на часове. Предната вечер Газ забеляза, че се спускат към пропастта и несъмнено изпита някакви подозрения. Нямаше как това да се предотврати.

В този ден Мост Четири имаше пробег. За щастие пристигнаха преди паршендите и никой от мостовите отряди не загуби хора. Ала за редовните алетски войски нещата не потръгнаха толкова добре. Редиците им в крайна сметка не устояха на щурма на паршендите и мостовите се принудиха да върнат в лагера една уморена, гневна и победена войска.

Очите на Каладин горяха от дългите часове работа през нощта. Стомахът му стържеше, задето постоянно получаваше само част от нужната храна — Каладин делеше дажбата си с двамата ранени. Всичко това свършваше днес. Аптекарят излезе иззад тезгяха, а Каладин се приближи. Сил влетя в аптеката и както се въртеше из въздуха, се превърна от лента в момиче. Обърна се като акробат и плавно кацна на масата.

— Какво ти е нужно? — попита аптекарят. — Още превръзки ли? Добре, мога просто…

Млъкна, когато Каладин тръсна на масата средно голяма бутилка. Гърлото й беше счупено, но тапата се крепеше. Каладин я дръпна и показа млечнобелия сок от кратунковата билка вътре. Сокът, който бяха изцедили първата нощ, използва за раните на Лейтен, Дабид и Хобер.

— Това пък какво е? — попита старецът, намести си очилата и се приведе. — Питие ли ми предлагаш? Напоследък не пия. Разстройва ми стомаха, нали разбираш.

— Не е питие, а сок от кратункова билка. Казахте, че бил скъп. Е, колко ще ми платите?

Аптекарят замига, приведе се още по-близо и подуши съдържанието на бутилката.

— Откъде го взе?

— От билките, които растат край лагера.

Аптекарят посърна. Вдигна рамене.

— Боя се, че не става.

— Моля?

— Дивите растения не са достатъчно силни. — Аптекарят запуши шишето. Мощен вятър шибна постройката, влетя под вратата и раздвижи миризмите на безбройните прахчета и сиропи. — Това тук на практика е безполезно. Ще ти дам за него две прозрачни марки, което си е направо щедрост. Ще се наложи да го дестилирам и ще съм голям късметлия, ако успея да изкарам няколко лъжички.

Две марки!, рече си отчаяно Каладин. След три дни работа на трима ни? И си позволявахме само по няколко часа сън? И това за нещо, което струва само колкото заплатата за два дни?

Не. Сокът подейства на раната на Лейтен, духчетата на загниването избягаха и възпалението отзвуча. Каладин с присвити очи гледаше как аптекарят измъква двете сфери от кесията и ги слага на масата. Подобно на повечето сфери, и те бяха позагладени от едната страна, за да не се търкалят.

— Всъщност — подхвана аптекарят и се почеса по брадицата, — ще ти дам три марки.

Измъкна още една.

— Не ми се нрави мисълта всичките ти усилия да са напразни.

— Каладин — рече Сил, която изучаваше аптекаря, — той е притеснен от нещо. Мисля, че лъже!

— Знам — каза Каладин.

— Какво знаеш? Ако знаеше, че не струва, защо тогава положи толкова усилия? — попита аптекарят и се пресегна за бутилката.

Каладин улови ръката му.

— От всяко стъбло извадихме по две или повече капки, разбирате ли.

Аптекарят се смръщи.

— Предния път — продължи Каладин, — казахте, че ще съм късметлия да получа и една от растение. Казахте, че затова сокът е толкова скъп. Не споменахте, че „дивите“ растения са по-слаби.

— Добре де, не ми хрумна, че може да опиташ да береш билки, и… — млъкна, когато срещна погледа на Каладин.

— Армията не знае, нали? — попита Каладин. — Не са наясно колко ценни билки растат край лагера. Берете ги, продавате сока и правите удар, понеже на войската й трябват големи количества противовъзпалителни средства.

Старият аптекар изруга и дръпна ръката си.

— Не знам за какво говориш.

Каладин си взе стъклото.

— А ако ида при военните лекари и им кажа откъде съм добил сока?

— Ще ти го вземат! — тревожно рече аптекарят. — Не ставай глупав! Ти имаш робско клеймо, момче. Ще решат, че си го откраднал.

Каладин продължи към вратата.

— Давам ти една небесна марка — додаде старецът. — Това е половината от цената, която вземам от военните за такова количество.

Каладин се обърна.

— Вземате им по две небесни марки за нещо, което се събира само за два дни работа?

— Не само аз — кисело отговори аптекарят. — Всички аптекари им взимаме по толкова. Събрахме се и определихме една справедлива цена.

— Мигар това е справедлива цена?

— Трябва да си изкарваме прехраната тук, в тези забравени от Всемогъщия земи! Трябват пари за построяването на дюкян, за издръжка, за наемане на пазачи.

Поровичка в кесията и измъкна една сфера, която грееше в тъмносиньо. Сапфирената сфера струваше приблизително двадесет и пет пъти повече от диамантената. Каладин заработваше по една диамантена дневно, следователно небесната марка беше заплатата му за половин месец. Разбира се, обикновените тъмнооки войници печелеха по пет прозрачни марки дневно, тоест една небесна беше надницата им за седмица.

Навремето Каладин не би помислил, че това са много пари. Сега му се стори цяло състояние. Въпреки това се поколеба.

— Би трябвало да ви разоблича. Заради вас загиват хора.

— Не, не загиват заради мен. Върховните принцове имат повече от достатъчно пари да ни плащат, като имаме предвид какво печелят на платата. Когато имат нужда, снабдяваме ги със сок. Ако ни разобличиш, само ще позволиш на чудовища като Садеас да спестят някоя и друга пара!

Аптекарят се потеше. Каладин заплашваше да погуби цялата му търговия в Пустите равнини. А от противовъзпалителния сок се печелеха толкова пари, че това можеше да стане много опасно. За запазването на такава тайна хората убиваха.

— Напълни моя джоб или господарските — отговори Каладин. — Не мога да споря с такава логика. — Върна бутилката на тезгяха. — Приемам сделката, ако добавите и още превръзки.

— Отлично — отвърна с облекчение аптекарят. — Но стой далеч от билките. Изненадан съм, че си намерил от тях наоколо. Работниците ми изпитват все по-големи трудности.

Тях не ги води вятърно духче, помисли Каладин.

— Защо тогава искате да ме обезкуражите? Мога да набавя още сок.

— Да, добре. Обаче…

— Обаче е по-евтино, ако го правите сам — вметна Каладин и се приведе по-близо. — Но така оставяте ясна следа. Доставям сок срещу една небесна марка. Ако светлооките някога узнаят какво правят аптекарите, можете да отговорите, че нищо не знаете — знаете само, че някакъв мостови продава сок, а Вие го препродавате на армията с разумна надценка.

Това като че ли се хареса на стареца.

— Е, може би няма да питам откъде си го взел. Твоя работа, млади човече. Наистина е твоя работа…

Аптекарят провлече нозе към задната част на магазина и се върна с кутия превръзки. Каладин я взе и излезе от аптеката, без да каже и дума.

— Не се ли притесняваш? — попита Сил, летяща до главата му в следобедната светлина. — Ако Газ открие какво правиш, може да си навлечеш беля.

— Какво повече могат да ми направят? — рече Каладин. — Съмнявам се, че биха приели това като престъпление, заслужаващо връзване.

Сил погледна назад и се превърна в облаче със смътен намек за женски очертания.

— Не мога да определя дали това е нечестно.

— Не е нечестно. Това е сделка. — Каладин се свъси. — Лависовото зърно се продава по същия начин. Отглежда се от земеделците и се продава на нищожна цена на търговци, които го карат в градовете и го продават на други търговци, които на свой ред го продават на хората за четири или пет пъти повече от първоначалната цена.

— Защо тогава се притесняваш? — попита Сил и се свъси, когато се разминаха с отряд войници. Един от войниците метна костилката на палов плод по главата на Каладин. Другарите му се разсмяха.

Каладин потри слепоочието си.

— Все още имам някакви странни задръжки да вземам пари за лекарските грижи заради баща ми.

— Като че ли е бил много щедър човек.

— Въпреки всичко, което му причини това.

Разбира се, по някакъв начин Каладин беше същият. В първите робски дни той правеше едва ли не всичко, за да има възможността да върви необезпокояван, както правеше сега. Периметърът на лагера беше охраняван, но щом можа да вкара билките, вероятно щеше да успее да намери начин да се прокрадне навън.

С небесната марка дори разполагаше с пари в помощ на бягството. Да, имаше робско клеймо, но с малко бърза, макар и болезнена, работа с ножа би могъл да го превърне в „боен белег“. Говореше и се биеше като войник, затова белегът щеше да изглежда приемливо. Щяха да го вземат за дезертьор, но можеше да го преживее.

Такъв беше планът му през последните месеци в робство, но не разполагаше със средства. Трябваха пари, за да стигне достатъчно далеч от областта, където вероятно описанието му беше разпространено. Пари, за да вземе жилище в западналите квартали на някой град — място, където никой да не задава въпроси — за времето, докато самопричинената рана зарасне.

Освен това, винаги имаше и други. Затова той оставаше, опитваше да изведе възможно най-много хора. Проваляше се всеки път. А сега пак го правеше.

— Каладин? — обади се откъм рамото му Сил. — Изглеждаш много сериозен. Какво мислиш?

— Питам се трябва ли да избягам. Да избягам от проклетия лагер и да намеря нов живот.

Сил помълча.

— Тук животът е тежък — продума тя накрая. — Не знам дали някой би могъл да те вини.

Скалата би могъл, помисли Каладин. И Тефт. Те работиха за добиването на сока от кратунковата билка. Не знаеха колко струва; смятаха, че отива само за лечението на ранените. Избягаше ли, щеше да ги предаде. Щеше да изостави мостовите.

Я се разкарай, глупак такъв, сам се наруга той. Няма да спасиш мостовите. Както не спаси Тиен. Трябва да избягаш.

— И после какво? — прошепна той.

Сил се обърна към него.

— Моля?

Каква полза, ако избяга? Ще прекара остатъка от живота си в низините на някой скапан град, като работи за нищожни пари. Не.

Не би могъл да ги изостави. Както не беше способен да изостави никого, за когото мислеше, че се нуждае от него. Трябваше да ги защити. Трябваше.

Заради Тиен. И за да запази разсъдъка си.

— В пропастта — рече Газ и плюна настрани. Храчката беше черна от листата ямма, които сержантът дъвчеше.

— Какво?

Когато се върна след продажбата на сока, Каладин завари Газ. Той беше променил задачата на Мост Четири. Заради пробега с моста предния ден, отрядът не беше на смяна. Трябваше да отидат при ковача на Садеас и да помагат за вдигането на железните слитъци и другите материали.

Звучеше трудно, но всъщност беше сред най-лесните задачи за мостовите. Ковачите бяха убедени, че не им трябва допълнителна работна ръка. Или пък допускаха, че несръчните мостови само ще им се пречкат. В ковачницата обикновено мостовите работеха само няколко часа от смяната, а през останалото време се излежаваха.

Газ стоеше до Каладин в светлината на ранното следобедно слънце.

— Разбираш ли — рече Газ, — онзи ден ти ме накара да се позамисля. Никой не го е грижа, ако Мост Четири получава несправедливо разпределение на работата. Всички мразят работата в пропастта. Прецених, че не ти пука от това.

— Колко ти платиха? — попита Каладин и пристъпи по-близо до сержанта.

— Проклет да си — отговори Газ и пак плю. — Другите ви ненавиждат. Добре ще е за твоя отряд да покаже, че плаща за стореното от вас.

— За това, че оцеляхме?

Газ вдигна рамене.

— Всеки знае, че нарушихте правилата с донасянето на ранените. Ако и другите постъпят като вас, всички казарми ще се напълнят с ранени преди да е изтекла подветрената част от месеца!

— Те са хора, Газ. Ако не „пълним казармите“ с ранени, то е, защото ги изоставяме да умрат на бойното поле.

— Бездруго ще умрат и тук.

— Ще видим.

Газ присви око и го изгледа. Явно подозираше, че Каладин някак си го е измамил с приемането на задачата за събиране на камъни. Вероятно по-рано през деня Газ беше слязъл при пропастта, за да разбере какво са правили там Каладин и другите двама.

Проклятие, рече си Каладин. Мислеше, че добре е подкупил Газ.

— Ще идем — тросна се той и се обърна да си тръгне. — Но няма да поема вината пред моите хора за тази задача. Те ще разберат, че ти си я определил.

— Много хубаво — провикна се Газ подире му. После додаде на себе си — Може да имам късмет и някое чудовище да ви изяде всичките.

В пропастта. Повечето мостови по-скоро биха мъкнали камъни цял ден.

С незапалена маслена факла на гърба, Каладин се спусна по нестабилната въжена стълба. Тук пропастта беше плитка, само около петдесет стъпки. Ала Каладин се озова в напълно различен свят. Тук единствената естествена светлина идваше от процеп високо в небето. Беше влажно дори и в най-горещите дни. Долу вирееха мъхове, гъби и жилави растения, които оцеляваха даже и в сумрака.

Може би заради бурите, пропастите бяха по-широки в дъното. Бурите предизвикваха огромни наводнения, които вилнееха в пропастите. Да се озовеш в пропаст по време на буря означаваше сигурна смърт. Дъното на пропастта беше загладено от втвърден крем, но се издигаше и снишаваше в зависимост от ерозията на скалата под крема. На няколко места разстоянието от дъното до ръба беше едва четиридесет стъпки. Но на повечето беше стотина стъпки и повече.

Каладин скочи от стълбата и се приземи с плясък в локва дъждовна вода. Запали факлата и я вдигна високо, за да огледа мрачната пропаст. Стените бяха хлъзгави, обрасли с тъмнозелен мъх и някакви тънки ластари, непознати за Каладин, висяха от скалите. По тях бяха разпилени и парчета кости, дърво и парцаливи дрехи.

Някой пльосна до него. Тефт изруга при вида на мокрите си крака и панталони, когато излезе от голямата локва.

— Бурята да отнесе тоя кремлинг Газ — измърмори старият мостови. — Да вземе да ни прати тук долу, когато не е наш ред. Ще му откъсна топките.

— Сигурен съм, че той много се бои от тебе — обади се Скалата, който се спусна от стълбата на сухо място. — Може би се е върнал в лагера и реве от страх.

— Я се разкарай — отвърна Тефт и отръска водата от левия си крак. Той и Скалата носеха незапалени факли. Каладин беше запалил своята с огниво, но другите не го направиха. Трябваше да разпределят светлината.

Останалите от Мост Четири започнаха да се събират под стълбата. Всеки четвърти запали факлата си, но светлината не успя напълно да разпръсне сумрака; само позволи на Каладин да види повече от неестествено изглеждащия пейзаж. Странни тръбообразни гъби растяха в цепнатините. Бяха бледожълтеникави на цвят, като кожата на дете с жълтеница. Кремлингите се разбягаха от светлината. Дребните ракообразни бяха прозрачно червени; когато един се стрелна по стената наблизо, Каладин установи, че може да види вътрешностите му през черупката.

Факлите разкриха и едно разкривено и потрошено тяло в основата на стената на пропастта недалеч от отряда. Каладин вдигна факлата и се приближи. Тялото вече беше започнало да мирише. Несъзнателно вдигна ръка да покрие носа и устата си, докато коленичи до трупа.

Оказа се мостови от някой от другите отряди. Беше тук отскоро. Ако беше престоял долу повече от няколко дни, бурята щеше да го отнесе надалеч. Хората от Мост Четири се събраха зад Каладин и мълчаливо загледаха мъжа, който беше предпочел да се хвърли в пропастта.

— Дано един ден намериш почетно място в Селенията на покоя, мъртви братко — проехтя гласът на Каладин. — И дано ние имаме по-добър край от тебе.

Той се изправи, вдигна високо факлата и тръгна край мъртвия. Хората нервно го последваха.

Каладин бързо беше разбрал основната тактика във войната в Пустите равнини. Армията иска да напредне бързо и да притисне противника към края на платото. Затова битките често се оказваха кървави за алетите, които обикновено пристигаха след паршендите.

Алетите имаха мостове, докато тези странни източни парши можеха да се засилят и да прескочат повечето пропасти. Но и алетите, и паршендите изпитваха затруднения, щом ги притиснеха към скалите. Общо взето, тогава много войници губеха равновесие и падаха в бездната. Броят им беше значителен и това накара алетите да поискат да си върнат оръжията. Затова мостовите се пращаха на служба в пропастите. Приличаше на ограбване на погребална могила, само че без могилата.

Мостовите носеха торби и щяха да прекарат следващите часове в търсене на телата на падналите, по които можеше да има нещо ценно. Сфери, гръдни брони, кепета, оръжия. В дните скоро след щурмуването на някое плато можеха да опитат да стигнат дотам и да събират от падналите там тела. Но по правило бурите правеха подобно усилие безплодно. Ако минеха само няколко дни, телата биваха отнасяни надалеч.

Освен това пропастите представляваха зашеметяващ лабиринт и стигането до определено плато и връщането в лагера в разумно време беше почти невъзможно. Смяташе се, че е разумно да се изчака бурите да довлекат телата до алетската част от Равнините — поне бурите винаги бушуваха от изток на запад — и после да се пращат мостовите да ги претърсят.

Това включваше много случайно скитане. Но с течение на годините в пропастите бяха нападали достатъчно тела и не беше особено трудно да се намерят места за събиране на оръжия. От мостовия отряд се изискваше да извади определено количество спасено имущество. В противен случай спираха заплатата. Нормата обаче не беше тежка. Достатъчна беше да накара мостовите да работят, но да не ги претоварва. Като повечето им задачи, и тази целеше просто да ги държи заети.

Докато вървяха по дъното на първата пропаст, някои от хората извадиха торбите и почнаха да прибират оръжия. Шлем тук, щит там. Внимаваха за сфери. Ако намереха паднала ценна сфера, целият отряд щеше да получи малка награда. Разбира се, не им позволяваха да свалят в пропастта свои сфери или други вещи. А на излизане мостовите биваха щателно претърсвани. Унижението от това претърсване — то включваше всяко възможно скривалище — беше една от причините хората така да ненавиждат службата в пропастта.

Но не беше единствената. Докато вървяха, дъното на пропастта се разшири до петнадесетина стъпки. Тук по стените имаше драскотини, резки, където мъхът беше изтръгнат и самата скала беше одрана. Мостовите се мъчеха да не гледат натам. От време на време в тези пропасти идваха чудовища в търсене или на мърша, или на подходящо плато, където да излязат да правят какавидата си. Мостовите ги бяха срещали рядко, ала все пак се беше случвало.

— В името на Келек, мразя това място — рече Тефт, който вървеше до Каладин. — Чувал съм, че веднъж цял отряд бил изяден от чудовище. То ги приклещило в някакъв задънен проход и просто си ги взимало един по един и ги изяждало, когато опитали да избягат.

Скалата се ухили.

— Ако всички са били изядени, кой тогава се е върнал да разказва историята?

Тефт се почеса по брадичката.

— Де да знам. Може просто да не са се върнали.

— Значи може да са избягали. Да са дезертирали.

— Не — отвърна Тефт. — Не можеш да излезеш оттук без стълба.

Той вдигна поглед към тясната синя ивица на седемдесет стъпки над тях, която следваше очертанията на платото.

Каладин също погледна нагоре. Синьото небе изглеждаше така далечно. Като светлината на самите Селения на покоя. Дори човек да успееше да се изкатери на някое по-ниско място и да излезе, щеше да се озове хванат в капан в Равнините, без да може да прехвърля пропастите, или пък прекалено близо до алетските лагери и съгледвачите щяха да го видят как прекосява постоянните мостове. Човек можеше да опита също да се отправи на изток, където платата бяха толкова ерозирали от бурите, че приличаха повече на кули. Но пътят дотам би се проточил цели седмици и изискваше преживяването на много бури.

— Дали случайно си се озовавал в тесен каньон по време на дъжд, Скала? — попита Тефт, който сякаш мислеше същото като Каладин.

— Не. При нас на Върховете няма такива работи. Те съществуват само по местата, където глупаците са си избрали да живеят.

— Ти самият живееш тук, Скала — отбеляза Каладин.

— И аз съм глупак — отвърна с усмивка грамадният рогоядец. — Не си ли го разбрал досега?

Последните два дни много го бяха променили. Скалата беше по-приветлив, връщаше се към онова, което според Каладин беше неговата истинска същност.

— Та ти казвах за каньоните — додаде Тефт. — Искаш ли да предположиш какво ще стане, ако се окажем затворени тук долу по време на буря.

— Много вода според мен — отговори Скалата.

— Много вода, която търси място. Събира се на огромни вълни и се понася с тътен из тези теснини. Толкова е мощна, че подхвърля камъни. Всъщност долу и обикновеният дъжд ще ни се стори буря. А бурята… е, сигурно когато връхлети, тук става най-опасното място на Рошар.

Скалата посърна и се вгледа нагоре.

— Значи най-добре е да не сме тук при буря.

— Аха.

— Тефт — продължи Скалата, — ама бурята ще те изкъпе. Имаш много голяма нужда от това.

Тефт изръмжа.

— Ей, не беше ли това коментар за това как мириша?

— Не, за това, което съм принуден аз да мириша. Понякога си мисля, че една паршендска стрела в окото ще ми се отрази по-добре от вонята на цял мостови отряд, затворен в казармата през нощта!

Тефт се ухили.

— Ако не беше вярно, щях да се обидя — той подуши влажния плесенясал въздух в пропастта. — Тук не е много по-добре. Смърди повече от ботушите на рогоядец през зимата. — След миг добави — Е, не исках да те засегна лично.

Каладин се усмихна и хвърли поглед през рамо. Останалите тридесетина мостови ги следваха като призраци. Неколцина като че се приближаваха към групата на Каладин и опитваха ненатрапчиво да чуят разговора.

— Тефт, „смърди повече от ботушите на рогоядец“? Как, в името на Всемогъщия, предполагаш, че той няма да се обиди от това?

— Просто един израз — намуси се Тефт. — Казах го, без да усетя.

— Уви — рече Скалата, откърти парче мъх и го заразглежда, както си вървяха. — Обидата ти ме засегна. Ако бяхме в моя роден край, щеше да ни се наложи да проведем по обичая дуел алил’ тики’ и.

— Какъв дуел е това? — попита Тефт. — С копия ли?

Скалата се разсмя.

— Не, не. Ние, планинците, не сме диваци като вас.

— С какво тогава? — настоя Тефт, искрено любопитен.

— Добре — отвърна Скалата, пусна мъха и отърси ръцете си — става дума за много мътна бира и пеене.

— Как може това да е дуел?

— Онзи, който може да пее след най-много питиета, е победител. Освен това скоро всички са толкова пияни, че вероятно не помнят за какво е бил спорът.

Тефт се разсмя.

— По-добре е от боя с ножове по изгрев-слънце.

— Според мен зависи — вметна Каладин.

— От какво?

— От това дали си търговец на ножове или не. Нали така, Дуни?

Другите двама погледнаха Дуни, който беше дошъл по-близо да слуша. Слабоватият момък подскочи и се изчерви.

— Еее… хммм…

Скалата се усмихна на казаното от Каладин.

— Дуни — обърна се той към младежа. — Странно име. Какво означава?

— Какво означава ли? Не знам. Имената не винаги значат нещо.

Скалата разочаровано поклати глава.

— Равнинци. Как бихте могли да знаете кои сте, ако имената ви не значат нищо?

— Тоест твоето име означава нещо? — попита Тефт. — Ну… ма… ну…

— Нумухукумакиаки’ аиалунамор — отговори плавно рогоядецът на родния си език. — Разбира се. Описание на много специален камък, който баща ми открил в деня преди да се родя.

— Името ти е цяло изречение? — несигурно се обади Дуни, като че не знаеше дали тук му е мястото.

— Поема. В планините всяко име е поема.

— Така ли? — обади се Тефт и се почеса по брадичката. — Тежичко ще е да викаш цялото семейство за обед.

Скалата се разсмя.

— Вярно. Вярно. Възникват и разни интересни спорове. Обикновено най-хубавите обиди в нашия край са в стихотворна форма. Да приличат по ритъм и форма на името на човека.

— В името на Келек — възкликна Тефт. — Звучи като много работа.

— Може би затова повечето спорове завършват с пиене — отговори Скалата.

Дуни колебливо се усмихна.

— Ей, палячо като планина, миришеш на мокра свиня, на лунна светлина се разходи и в блатото се ти хвърли.

Скалата се разсмя неудържимо, бумтящият му глас отекна в пропастта.

— Добре е, добре е — рече той и изтри очи. — Простичко, но добро.

— Прозвуча малко като песен, Дуни — намеси се Каладин.

— Е, това беше първото, което ми хрумна. За да ми се получи римата, взех мелодията на „Двамата възлюбени на Мари“.

— Можеш да пееш? — удиви се Скалата. — Трябва да чуя.

— Ама…

— Пей! — нареди Скалата и вдигна пръст.

Дуни изстина, но го послуша и подхвана песен, която не беше позната на Каладин. Беше забавна и разказваше за една жена и братя близнаци, които тя мислела за един човек. Гласът на Дуни беше чист тенор. Той като че ли беше по-уверен, докато пееше, а не докато говореше.

Биваше го. Когато подхвана втория куплет, Скалата започна басово да тананика в съзвучие с него. Рогоядецът явно беше опитен певец. Каладин погледна към останалите мостови с надеждата да въвлече още някой в разговора или в песента. Усмихна се на Белязания, но в отговор получи само сърдита гримаса. Моаш и тъмнокожият азиш Сигзил дори не го погледнаха. Пеет се беше вторачил в краката си.

Когато песента свърши, Тефт заръкопляска одобрително.

— В много кръчми не можеш да чуеш по-добро изпълнение.

— Хубаво е да срещна равнинец, който може да пее — рече Скалата и се наведе да вземе един шлем, който пъхна в торбата си. Като че ли в тази пропаст днес нямаше кой знае какво за взимане. — Почнал бях да мисля, че всички равнинци сте глухи като старата брадвохрътка на баща ми. Ха!

Дуни се изчерви, но закрачи по-уверено.

Продължиха да вървят. Тук-там се натъкваха на завои или процепи в скалата, където водите бяха довлекли много неща. Тук работата ставаше по-тежка, понеже често се налагаше да издърпват труповете или камарите кости, за да приберат каквото трябва. Давеха се от миризмата. Каладин им каза засега да оставят по-изгнилите тела. Духчетата на разложението се тълпяха около мъртвите. Ако не успееха да съберат достатъчно вещи, по-късно мостовите щяха да се върнат пак тук.

На всяко разклонение Каладин правеше на стената знак с бяла креда. Това беше задължение на водача на моста и той се отнасяше отговорно към него. Не искаше хората му да се изгубят в пропастите.

Докато вървяха и работеха, Каладин поддържаше разговора. Смееше се — насили се да се смее — заедно с другите. Смехът му се струваше кух, но останалите като че ли не забелязваха. Може би и те като него усещаха, че принуденият смях е за предпочитане пред самовглъбеното печално мълчание, което обгръщаше повечето мостови.

Не след дълго Дуни се смееше и бъбреше с Тефт и Скалата и не се срамуваше толкова. Няколко от другите вървяха току след групичката — Йейк, Картите и още неколцина — като диви животни, привлечени от светлината и топлината на огъня. Каладин опита да ги включи в разговора, но не се получи, затова ги остави на мира.

Накрая стигнаха място, където имаше множество пресни трупове. Каладин не можеше да прецени какво течение ги е довлякло тъкмо тук — мястото не се различаваше от другите участъци. Май беше малко по-тясно. Понякога мостовите минаваха през дадени места и намираха доста неща, друг път пък там беше празно, а другаде имаше десетки тела.

Труповете тук като че ли бяха плавали по донесената от бурята вода и просто се бяха отложили с бавното й отдръпване. Сред тях нямаше паршенди. Телата бяха натрошени и разкъсани или от падането, или от влаченето по течението. На много липсваха крайниците.

Във влажния въздух тегнеше мирис на кръв и вътрешности. Каладин вдигна факлата си високо, а хората му замлъкнаха. Студът беше предотвратил бързото разлагане, но влагата донякъде уравновесяваше това действие. Кремлингите бяха започнали да гризат кожата на ръцете и да вадят очите на мъртвите. Скоро стомасите им щяха да се подуят от газовете. Сред телата се щураха духчета на загниването — дребни, червени и прозрачни.

Сил се спусна, кацна на рамото на Каладин и издаде погнусени възгласи. Както обикновено, не даде обяснение за отсъствието си.

Хората знаеха какво да правят. Въпреки наличието на духчета на загниването, мястото беше прекалено богато и не можеха да го подминат. Заловиха се за работа. Изтеглиха телата и ги положиха в редица за проверка. Каладин махна на Скалата и Тефт да отидат при него, докато събираше разни разпилени вещи по земята около мъртвите. Дуни дойде след тях.

— Тези тела са в цветовете на върховния принц — отбеляза Скалата, когато Каладин взе един вдлъбнат шлем.

— Обзалагам се, че са от пробега преди няколко седмици — рече Скалата. — Той мина зле за войската на Садеас.

— На Сиятелния господар Садеас — вметна Дуни. После смутено сведе глава. — Извинявай, не исках да те поправям. Някога пропусках титлите и майсторът ме пердашеше.

— Майсторът ли? — попита Тефт, докато измъкваше едно копие и чистеше мъха от дръжката му.

— Бях чирак, преди да… — Дуни млъкна и отклони погледа си.

Тефт имаше право; мостовите не обичаха да говорят за миналото си. Както и да е, Дуни вероятно имаше основание да го поправи. Ако го чуеха да пропуска почетната титла на светлоок, Каладин щеше да понесе наказание.

Прибра шлема в торбата си и заби факлата в цепнатината между два обрасли с мъх камъка. Започна да помага на хората си да подредят телата. Не ги подтикваше да участват в разговора. Мъртвите заслужаваха уважение — ако беше възможно да проявят уважение, докато ги ограбваха.

След това мостовите свалиха броните на войниците. Кожени елеци от стрелците, стоманени гръдни брони от пехотинците. Тук имаше и светлооки с хубави облекла под още по-хубави брони. Понякога определени отряди изваждаха от пропастите телата на светлооките, за да могат от тях да направят статуи с помощта на Превръщател. Телата на тъмнооките, освен на богатите, се изгаряха. А повечето войници, които попадаха в пропастите, не получаваха това внимание. Из лагерите войниците казваха, че това са свещени места за вечен покой, ала истината беше, че трудът по изваждането на телата не си заслужаваше парите и опасностите.

Все пак, да намерят светлоок тук, означаваше, че семейството му не е било достатъчно богато или достатъчно загрижено, та да прати хора да го търсят. Лицето му беше смазано до неузнаваемост, но носеше знаците на седми дан. Без земи, прикрепен към войската на по-висш офицер.

След свалянето на бронята, мостовите взеха камите и ботушите на всички в редицата — ботушите винаги се търсеха. Оставяха дрехите на покойниците, макар да вземаха коланите и да отрязваха доста от копчетата на ризите им. Докато работеха, Каладин прати Скалата и Тефт зад завоя да видят дали няма още тела наблизо.

Когато броните, оръжията и ботушите бяха разпределени, започна най-зловещата задача: претърсването на джобовете и кесиите за пари и скъпоценности. Тази купчина беше най-малката от всички, ала беше ценна. Не откриха броами, следователно щяха да останат без наградата по милост.

Докато мъжете изпълняваха мрачната си задача, Каладин съгледа края на едно копие, което стърчеше от локвата наблизо. Беше останало незабелязано при първото им минаване.

Потънал в мисли, Каладин го взе, отръска водата от него и го понесе към купчината с оръжията. Там се позабави — държеше копието над камарата с една ръка, от него капеше студена вода. Потърка с пръст гладкото дърво. От дръжката, баланса и обработката можеше да прецени, че това е добро оръжие. Яко, добре изработено и добре поддържано.

Затвори очи и си припомни как като момче взе тоягата.

В ума му се върнаха думите на Тукс от онзи светъл летен ден преди години, когато Каладин беше в армията на Амарам и за пръв път хвана оръжие. Първата стъпка е да те е грижа, сякаш шепнеше гласът на Тукс. Някои казват, че в бой трябва да си безчувствен. Е, може би е добре да си разумен. Но не мога да понеса човек да убива, докато е спокоен и студен. Видял съм, че тези, които ги е грижа, се бият по-твърдо, по-дълго и по-добре от онези, които не ги е грижа. Това е разликата между наемниците и истинските войници. Разликата между това да воюваш в защита на родината си и да воюваш на чужда земя.

Добре е да те е грижа в сражение, стига да не допуснеш това да те погълне. Но не се мъчи да останеш без чувства. Ще намразиш човека, в който ще се превърнеш.

Копието трепна в ръката на Каладин, сякаш го молеше да замахне с него, да го завърти, да затанцува с него.

— Какво смяташ да правиш, лордче? — обади се някой. — Да се намушкаш с това копие?

Каладин видя кой говори. Моаш, който все още най-много хулеше Каладин, стоеше близо до редицата тела. Откъде се беше научил да нарича Каладин „лордче“? Дали не беше разговарял с Газ?

— Разправя, че бил дезертьор — каза Моаш на Нарм, мъжа, който работеше до него. — Че бил някакъв важен войник, взводен командир ли, що ли. Ама Газ вика, че всичко това е глупаво самохвалство. Не биха изпратили човек в мостовете, ако наистина знае как да се бие.

Каладин наведе копието.

Моаш се ухили самодоволно и се върна към работата си. Другите обаче сега забелязваха Каладин.

— Погледнете го само — обади се Сигзил. — Здрасти, водачо! Мислиш се за велик, а? За по-добър от нас? Мислиш си, че ако се престориш, че ние сме твоята собствена група войници, ще промениш нещата?

— Остави го на мира — каза Дрей. Той бутна Сигзил, когато мина край него. — Той поне се опитва.

Безухият Якс изсумтя, докато измъкваше ботуша от крака на някакъв войник.

— Прави се на важен. Даже и да е бил в армията, обзалагам се, че само е чистил нужниците.

Оказа се, че има нещо, което може да извади мостовите от мълчаливото им вцепенение — злословията срещу Каладин. И други започнаха да говорят и да подмятат обиди.

— … по негова вина сме тук долу…

— … иска да ни скапе от работа в единственото ни свободно време, само за да се почувства важен…

— … прати ни да мъкнем камъни, за да ни покаже, че може да се разпорежда с нас…

— … на бас, че никога не е хващал копие през живота си.

Каладин затвори очи, докато слушаше обидите. Гладеше с пръсти дървената дръжка на копието.

Никога не е хващал копие през живота си. Може би ако не беше взел първото копие, нищо от това нямаше да се случи.

Без да се замисля, той тикна копието под мишница в гард, с острието надолу. По гърба му се посипаха капки вода от дръжката.

Моаш замлъкна по средата на поредната присмехулна забележка. Брътвежът на мостовите спря. Пропастта притихна.

И Каладин се озова другаде.

Слушаше как Тукс го гълчи.

Слушаше как Тиен се смее.

Слушаше как майка му го закача по нейния умен и шеговит начин.

Озова се на бойното поле с врагове наоколо, но приятели наблизо.

Чу как баща му с презрение в гласа казва, че копията са само за убиване. Не можеш да убиваш, за да защитиш.

Усети как в него се вля сила, когато завъртя копието в сложна ката. Тялото му се движеше само̀ в позициите, които беше упражнявал толкова често. Копието танцуваше в пръстите му. Беше удобно, като продължение на тялото му. Обръщаше се с него, въртеше го отново и отново, около врата си, над ръката си, нападаше и отстъпваше. Макар да бяха минали месеци, откакто не беше хващал оръжие, мускулите му знаеха какво да правят. Сякаш самото копие знаеше какво да прави.

Напрежението се стопи, гневът се стопи, тялото му въздъхна доволно въпреки тежкото упражнение. Това беше познато. Добре дошло. За него беше създаден.

Хората винаги казваха на Каладин, че няма друг, който да се бие като него. Той го почувства в първия ден, когато хвана тоягата, а напътствията на Тукс му помогнаха да усъвършенства и да насочи уменията си. Когато се сражаваше, Каладин чувстваше. Никога не беше празен и студен в боя. Биеше се за живота на своите хора.

Той се учеше най-бързо от всички новобранци в кохортата. Как да държи копието, как да застане за двубой. Правеше това почти без наставления. Това изуми Тукс. А защо? Човек не се изумява, когато детето знае как да диша. Не се изумява, когато небесната змиорка прави първия си полет. Не бива да се изумява, когато даде на Каладин Благословения от Бурята копие и той знае как да го използва.

Каладин изпълни последните движения от катата, забравил пропастта, мостовите, умората. За миг беше само той. Само той и вятърът. Биеше се с него и вятърът се смееше.

Върна копието на място — острието надолу, дръжката в една четвърт, долната й част в подмишницата, а краят й — високо зад главата му. Вдиша дълбоко и потръпна.

Как му липсваше това.

Отвори очи. В мъждивата светлина на факлите видя потресените мостови, застанали във влажен коридор, чийто лъскави стени отразяваха пламъците. Моаш се вцепени и изпусна шепа сфери, докато гледаше Каладин със зяпнала уста. Сферите се търкулнаха в локвата в краката му, но никой не забеляза. Те само гледаха Каладин, който още беше в бойна стойка, полуприклекнал. По лицето му се стичаха струйки пот.

Примигна и разбра какво е направил. Ако до Газ стигнеше слух, че си е играл с копие… Каладин се изправи и пусна копието в купчината оръжия.

— Извинявай — прошепна му той, без да знае защо. После каза по-високо — Да се връщаме на работа! Не искам нощта да ни завари тук.

Мостовите начаса се размърдаха. По-нататък в пропастта Каладин забеляза Скалата и Тефт. Дали бяха наблюдавали цялата ката? Той пламна от смущение и забърза към тях. Сил мълчаливо кацна на рамото му.

— Каладин, момко — почтително продума Тефт. — Това беше…

— Безсмислено. Просто ката. За тренировка на мускулите и за упражняване на основните удари, промушвания и махове. По-скоро показно, отколкото полезно.

— Но…

— Наистина. Можеш ли да си представиш човек да мотае така копието около врата си в сражение? Само за миг ще го изкормят.

— Млади момко — рече Тефт. — Виждал съм кати и по-рано. Но не и нещо подобно. Начинът, по който се движиш… Скоростта, грацията… Пък и някакво духче летеше около теб, между ударите, и имаше бледо сияние. Беше красиво.

— Скалата се сепна.

— Можа да го видиш?

— Със сигурност. Не бях виждал такова духче. Питай и другите — видях, че някои сочат към него.

Каладин свъсено погледна към кацналата на рамото му Сил. Тя седеше спретнато с кръстосани крака и сплетени на коляното пръсти и подчертано избягваше да отвърне на погледа му.

— Не беше нищо особено — повтори Каладин.

— Не — отговори Скалата. — Определено беше нещо особено. Вероятно ти можеш да се биеш с Броненосец. Можеш да станеш Сиятелен господар!

— Аз не искам да стана Сиятелен господар — тросна се Каладин, малко по-остро, отколкото трябваше. Двамата му другари подскочиха. — Освен това — добави Каладин, отклонявайки поглед от тях, — някога опитах. Къде е Дуни?

— Чакай малко — прекъсна го Тефт, — ти…

— Къде е Дуни? — твърдо повтори Каладин, като наблягаше на всяка дума. Отче на Бурята, трябва да си държа устата затворена.

Тефт и Скалата се спогледаха, после Тефт посочи.

— Зад завоя открихме мъртви паршенди. Рекохме си, че би искал да знаеш.

— Паршенди. Да идем да погледнем. Може да имат нещо ценно. — Досега не беше ограбвал убити паршенди; в пропастите те бяха много по-малко от алетските мъртъвци.

— Вярно — рече Скалата и ги поведе, понесъл запалена факла. — Оръжията им, да, много хубави. И скъпоценните камъни в брадите.

— Да не споменаваме броните.

Скалата поклати глава.

— Няма брони.

— Скала, виждал съм броните им. Винаги ги носят.

— Да, добре, обаче не можем да ги ползваме.

— Не разбирам — каза Каладин.

— Ела — отговори Скалата и го подкани с жест. — По-лесно е, отколкото да обяснявам.

Каладин сви рамене и тримата свърнаха зад завоя. Скалата се чешеше по обраслата с рижи вълма брада.

— Глупави космарлаци — промърмори той. — Ах, да можех да си оправя брадата. Мъжът не е мъж без свястна брада.

Каладин също попипа брадата си. Някой ден щеше да спести пари, да купи бръснач и да се отърве от тази проклетия. Всъщност, май нямаше да го направи. Сферите бяха необходими за друго.

Завариха Дуни да подрежда труповете на паршендите. Бяха четирима. Сякаш бяха довлечени от другаде. Имаше и няколко тела на алети.

Каладин пристъпи напред и махна на Скалата да донесе светлина. Коленичи и се зае да разглежда единия от паршендите. Приличаха на паршите с шарената си черно-червена кожа. Облечени бяха само в черни поли до коленете. Трима имаха бради, което беше необичайно за сродните им парши, а в брадите бяха вплетени необработени скъпоценни камъни.

Както Каладин очакваше, имаха бледочервена броня. Нагръдници, шлемове, предпазители на ръцете и краката. Много броня за обикновени пехотинци. На места беше напукана от падането или влаченето от водата. Значи не беше метална. Боядисано дърво?

— Доколкото разбрах, обясни ми, че нямат броня. Какво опитваш да ми кажеш? Че не смееш да свалиш бронята на мъртвите?

— Не смея ли? — отвърна Скалата. — Каладине, учителю, Сияйни господарю, бляскави водачо на мостове, ти, който тъй умело въртиш копието, а може би ти ще успееш да свалиш бронята им.

Каладин сви рамене. Заради работата с баща си беше привикнал с мъртвите и умиращите и макар да се чувстваше зле от обирането на покойниците, не беше гнуслив. Побутна първия от паршендите и забеляза ножа му. Взе го и затърси ремъка, който придържа нараменника.

Нямаше ремък. Каладин се смръщи и опита да повдигне бронята и да надзърне под нея. Кожата се откъсна заедно с бронята.

— Отче на Бурята! — възкликна Каладин. Провери шлема. Той беше враснал в главата. Или израснал от главата. — Какво е това?

— Не знам — отвърна Скалата с вдигане на рамене. — Като че ли им расте собствена броня, а?

— Това е нелепо — рече Каладин. — Та те са просто хора. На хората — дори и на паршите — не им расте броня.

— На паршендите обаче им расте — намеси се Тефт.

Каладин и другите двама се обърнаха към него.

— Не ме гледайте така — навъсено рече по-възрастният мъж. — Работих в лагера няколко години, преди да се озова в отряда. Не, няма да ви кажа как, тъй че се разкарайте. Както и да е, войниците говорят за това. На паршендите им растат черупки.

— Навремето познавах парши — каза Каладин. — В родния ми град имаше няколко от тях на служба при градоначалника. И на никой не му растеше броня.

— Е, тези тук са друг вид парши. По-едри, по-силни. Те могат да прескачат пропасти, в името на Келек. И им се образува броня. Просто така стоят нещата.

Нямаше защо да спорят и се заловиха да събират каквото могат. Много от паршендите ползваха тежки оръжия — брадви, чукове — ала те не бяха довлечени с телата, за разлика от повечето копия и стрели на алетските войници. Все пак намериха няколко ножа и украсен меч, който все още лежеше в ножницата до тялото на единия от паршендите.

Полите нямаха джобове, но на поясите висяха торбички. В тях имаше само огниво, точило и други важни дреболии. Мостовите приклекнаха и започнаха да свалят камъните от брадите на паршендите. Те бяха пробити за по-лесно вплитане и бяха заредени със Светлина, макар че не светеха така ярко като правилно шлифованите камъни.

Докато Скалата сваляше камъните от брадата на последния труп, Каладин вдигна паршендския нож към запалената факла на Дуни и разгледа сложната украса.

— Приличат на глифи — рече той и показа ножа на Тефт.

— Не мога да чета глифи, момче.

Ох, добре. Ако бяха глифи, то не бяха от познатия му вид. Разбира се, повечето глифи можеха да се изпишат сложно и да са трудни за четене, ако не знаеш точно какво да търсиш. В средата на дръжката имаше изящно врязана фигура. Представляваше човек в броня. Във Вълшебна броня, със сигурност. Зад него личеше някакъв символ, който го обграждаше и се разширяваше зад гърба му като крила.

Каладин го показа на Скалата, който се беше приближил да види какво е толкова занимателно.

— Смята се, че паршендите са диваци — каза Каладин. — Нямат култура. Откъде взимат тогава такива ножове? Бих могъл да се закълна, че това е изображение на някой от Вестителите, Йезерезе или Налан.

Скалата сви рамене. Каладин въздъхна, върна ножа в ножницата и го пусна в торбата. После четиримата се върнаха при останалите от отряда от другата страна на завоя. Хората бяха събрали торби, пълни с оръжия, колани, ботуши и сфери. Всеки от мостовите беше взел по едно копие и го ползваше като бастун по пътя обратно към стълбите. Бяха оставили копие и за Каладин, но той го подхвърли на Скалата. Нямаше си доверие да вземе отново оръжието, притесняваше се това да не го изкуши пак да прави кати.

Връщането беше спокойно, макар че с притъмняването на небето мъжете почнаха да подскачат тревожно при всеки звук. Каладин отново въвлече Скалата, Тефт и Дуни в разговор. Успя да поразприказва малко и Дрей, и Торфин.

За голямо облекчение на хората, стигнаха необезпокоявани до първата пропаст. Каладин изчака другарите му да се качат по стълбата. Скалата чакаше с него. Когато и Дрей най-после тръгна нагоре и Каладин, и Скалата останаха сами, рогоядецът положи ръка на рамото на Каладин и заговори тихо.

— Добра работа вършиш тук. Мисля, че за няколко седмици тези мъже ще са твои.

Каладин поклати глава.

— Ние сме мостови, Скала. Нямаме няколко седмици. Ако е нужно толкова време за спечелването на хората, то дотогава половината ще сме мъртви.

Скалата посърна.

— Безрадостна мисъл.

— Затова трябва да спечелим останалите хора сега.

— Как?

Каладин вдигна поглед към висящата стълба, която се люлееше под тежестта на хората. Можеше да издържи не повече от четирима едновременно.

— Чакай ме след претърсването. Ще ходим на пазар.

— Чудесно — отговори Скалата и се закатери, когато Безухият Якс стигна горе. — И каква ще е нашата цел?

— Ще изпробваме моето тайно оръжие.

Скалата се разсмя. Каладин придържаше стълбата неподвижна за него.

— Що за оръжие е то?

Каладин се усмихна.

— Всъщност, ти си моето тайно оръжие.

Два часа по-късно, под виолетовата светлина на Салас, Скалата и Каладин се върнаха в дърводелския двор. Беше малко след залез и много от мостовите скоро щяха да си лягат.

Няма много време, рече си Каладин и махна на Скалата да остави товара си пред казармата на Мост Четири. Рогоядецът положи багажа до Тефт и Дуни, които по указанията на Каладин бяха подредили малък обръч от камъни с няколко пъна от отпадъците на дърводелците вътре. От този дървен материал всеки можеше да си вземе. Даже и мостовите. Някои обичаха да си дялкат.

Каладин извади една сфера за светлина. Това, което Скалата носеше, беше железен казан. Купиха го на старо, но и така за него отидоха доста от парите на Каладин от продажбата на сока от билката. Рогоядецът почна да вади провизии от казана, а Каладин нареди дърва в огнището.

— Дуни, вода, ако обичаш — рече той и извади огнивото си. Дуни хукна да донесе ведро от един от варелите за дъждовна вода. Скалата освободи казана и нареди разни пакетчета, които струваха още доста от каладиновите пари. Останаха му само шепа прозрачни чипове.

Докато работеха, от казармата докуцука Хобер. Оздравяваше бързо, ала другите двама ранени, лекувани от Каладин, още бяха в лоша форма.

— С какво си се захванал, Каладин? — попита Хобер, тъкмо когато Каладин палеше огъня.

Каладин се усмихна и стана.

— Заповядай, седни.

Хобер това и направи. Не беше загубил близкото до обожание отношение към спасилия живота му Каладин. Предаността му беше нараснала.

Дуни се върна с ведро вода, която изсипа в казана. После заедно с Тефт отърчаха за още. Каладин запали огъня, а Скалата започна да си тананика, докато кълцаше разни грудки и разопаковаше подправките. След по-малко от половин час вече разполагаха с бумтящ огън, над който къкреше казан с яхния.

Тефт седна на някакъв пън и протегна ръце да ги сгрее на огъня.

— Това ли ти е тайното оръжие?

Каладин приседна до него.

— Срещал ли си много войници в живота си, Тефт?

— Знам един-двама.

— А да познаваш някой, който да откаже огън и гозба в края на тежък ден?

— Е, няма такъв. Но мостовите не са войници.

Истина беше. Каладин се обърна към вратата на казармата. Скалата и Дуни запяха, а Тефт взе да пляска в такт. Някои хора от другите отряди не се бяха прибрали още, но наградиха Каладин и останалите само с мръщене.

В казармата се размърдаха. Раздвижиха се сенки. Вратата беше отворена, а ароматите от яхнията се засилваха. Бяха примамливи.

Хайде, елате, рече си Каладин. Припомнете си защо живеем. Припомнете си топлината и вкусната храна. Припомнете си приятелите, песните и вечерите край огнището.

Още не сте мъртви. Бурята да ви отнесе дано! Ако не излезете…

Изведнъж всичко му се видя толкова лицемерно. Пеенето беше пресилено, гозбата беше отчаян ход. Всичко беше само опит да се разсее от жалкия живот, който беше принуден да води.

На прага помръдна някой. Белязаният — нисък, с ъгловата брада и проницателни очи — пристъпи навън, в светлината на огъня. Каладин му се усмихна. Принудена усмивка. Понякога човек можеше да предложи само толкова. Дано е достатъчно, помоли се той. Стана и бръкна в яхнията с дървена купа.

Подаде я на Белязания. От кафеникавата гозба се вдигаше пара.

— Ще се присъединиш ли към нас? — попита Каладин. — Моля те.

Белязаният погледна първо него, после паницата, и отвърна:

— Бих седнал и до самата Нощна пазителка край огнището, ако има и яхния.

— Внимавай — обади се Тефт. — Това е рогоядска яхния. Може в нея да плуват черупки на охлюви или рачешки щипки.

— Няма! — излая Скалата. — Злополучен е вашият груб вкус, равнинци, обаче приготвих храната, както ми поръча милият ни водач.

Каладин се усмихна и въздъхна дълбоко, когато Белязаният седна при тях. След него надойдоха още, вземаха си купи и сядаха. Някои гледаха огъня и нищо не казваха, ала други започнаха да се смеят и да пеят. По някое време намина и Газ, изгледа ги със здравото си око и като че се помъчи да прецени дали не нарушават правилника в лагера. Не нарушаваха нищо. Каладин беше проверил.

Каладин взе купа, гребна от яхнията и я предложи на сержанта. Той изсумтя презрително и закрачи по-надалеч.

Не мога да очаквам много чудеса за една вечер, въздъхна Каладин. Пак седна и опита яхнията. Беше доста добра. Усмихна се и запя следващия куплет от песента на Дуни.

На другата сутрин, когато Каладин се провикна да събуди хората, три четвърти от тях се изсипаха навън. Всички, с изключение на най-гласовитите недоволници — Моаш, Сигзил, Нарм и няколко други. Мъжете, които откликнаха на призива, изглеждаха удивително освежени, въпреки че предната нощ останаха до късно, пяха и се хранеха. Когато Каладин нареди да се упражняват заедно с него, почти всички те се съгласиха.

Не всички, но достатъчно.

Предчувстваше, че Моаш и другите скоро ще се предадат. Хапнали бяха от гозбата му. Никой не отказа. И сега, когато с него бяха толкова много от мъжете, останалите щяха да се почувстват глупаво, че странят. Мост Четири беше негов.

Сега трябваше да ги опази живи достатъчно дълго, за да има това някакво значение.

28 Решението

Адолин беше уплашен.

Стоеше до баща си в сборния пункт. Далинар изглеждаше… изнурен. Край очите му имаше бръчици, бразди прорязваха кожата му. Косата му побеляваше като обезцветена скала. Как беше възможно човек в пълна Броня — човек, който запазваше войнишката си стойка въпреки възрастта — да изглежда крехък?

Пред тях два чула вървяха след гледача си и се качиха на моста. Дървеното съоръжение свързваше две камари дялани камъни — изкуствена пропаст с дълбочина само няколко стъпки. Приличните на камшици антени на добичетата шаваха, челюстите тракаха, черните им очи с големината на юмрук се озъртаха. Теглеха масивен обсаден мост. Дървените му колела се търкаляха със скърцане.

— Много по-широк е от мостовете на Садеас — каза Далинар на застаналия до него Телеб.

— Така трябваше, за да поберем обсадния мост, Сиятелни господарю.

Далинар кимна разсеяно. Адолин подозираше, че единствено той е в състояние да забележи колко потиснат е баща му. Далинар поддържаше характерните си уверени обноски, главата му беше вдигната, а гласът — твърд.

Очите. Бяха прекалено зачервени, прекалено напрегнати. А щом Далинар беше напрегнат, той ставаше студен и делови. Когато заговори на Телеб, тонът му беше твърде овладян.

Внезапно Далинар Колин се оказа под огромно бреме. И Адолин беше допринесъл за това тегло.

Чулите напредваха. Приличните на камъни черупки бяха боядисани в синьо и жълто — цветовете и шарките показваха от кой от островите Реши са гледачите им. Мостът под тях заскърца заплашително, когато обсадното съоръжение също стъпи отгоре. Всички войници из сборния пункт се обърнаха да гледат. Дори работниците, които прекопаваха клозети в каменистата земя от източната страна, спряха работа.

Скрибуцането на моста се засили. После прозвучаха остри изпуквания. Гледачите спряха животните и погледнаха към Телеб.

— Няма да удържи, нали? — попита Адолин.

Телеб въздъхна.

— Гръм да го удари, надявах се… Ами, направили сме малкия мост много тънък, когато сме го разширили. Но ако го направим по-як, ще стане прекалено тежък. — Хвърли поглед на Далинар. — Извинявам се, че Ви загубих времето, Сиятелни господарю. Прав сте. Тази работа е като работата на десетимата глупаци.

— Адолин, ти какво мислиш? — поинтересува се Далинар.

Адолин се намръщи.

— Е… Според мен може би трябва да продължим да работим по моста. Това е само първи опит, Телеб. Вероятно има и друг начин. Да направим обсадните мостове по-тесни или нещо такова?

— Много скъпо ще излезе, господарю — отговори Телеб.

— Ако ни помогне да спечелим още едно скъпоценно ядро, усилието ще се изплати неколкократно.

— Да — съгласи се Телеб. — Ще разговарям с госпожа Калана. Може би ще е в състояние да измисли нов модел.

— Добре — каза Далинар. Той дълго се взира в моста. После, кой знае защо, се обърна в обратната посока, където работниците копаеха рова за нужниците.

— Татко? — обади се Адолин.

— Защо според теб няма работни облекла, подобни на Бронята? — попита Далинар.

— Какво?

— Бронята дава огромна сила, но рядко я ползваме за нещо различно от война и клане. Защо Сияйните са изработвали само оръжия? Защо не са направили полезни инструменти за обикновените хора?

— Не знам — отвърна Адолин. — Може би защото войната е най-важното нещо в нашия свят.

— Може би — повтори Далинар и гласът му омекна. — А може би това е последното проклятие за тях и техните идеали. Защото въпреки възвишените си претенции те никога не са дали Броните си на обикновените хора, никога не са им разкрили тайните им.

— Не… Не разбирам защо това е важно, татко.

Далинар леко се олюля.

— Трябва да продължим с проверките. Къде е Ладент?

— Тук съм, господарю. — Един нисък мъж пристъпи към Далинар. Гологлав и брадат, ардентът носеше сиво-синя подплатена одежда, от която ръцете му едва се подаваха. Приличаше на рак, който е твърде малък за черупката си. Беше ужасно горещо, но той явно нямаше нищо против.

— Прати вестоносец в Пети батальон — нареди Далинар. — Те са следващите, които ще посетим.

— Да, господарю.

Адолин и Далинар тръгнаха. За днешните проверки бяха избрали да облекат Броните си. Не беше необичайно. Мнозина Броненосци все си намираха оправдание да обличат Броните. А и за войниците беше добре да виждат своя върховен принц и наследника му в пълното им величие.

Когато напуснаха сборния пункт и влязоха в самия лагер, привлякоха внимание. Също като Адолин, Далинар не носеше шлем, но яката на бронята му беше висока и корава, стигаше до брадичката му. Кимна на войниците, които отдадоха чест.

— Адолин, усещаш ли Вълнението по време на сражение?

Адолин се сепна. Той отлично знаеше какво има предвид баща му, но чу думите с изумление. Вълнението не се обсъждаше често.

— Аз… Да, разбира се. Кой не го усеща?

Далинар не отговори. Напоследък беше толкова сдържан. Това в очите му болка ли беше? Какъвто беше преди, помисли Адолин, заблуден, но уверен. Всъщност беше по-добре.

Далинар не каза нищо повече и двамата продължиха през лагера. За шест години войниците се бяха устроили напълно. По казармите бяха изписани знаците на батальоните и отрядите, а между тях бяха разположени мангали, столчета и засенчени с тенти столови. Бащата на Адолин не забраняваше такива неща, но беше наложил правилник, който да предотврати небрежността.

Освен това беше одобрил повечето молби за довеждане на семействата в Пустите равнини. Офицерските съпруги, естествено, бяха тук — добрият светлоок офицер всъщност представляваше отбор: мъжът командва и се сражава, жената чете, пише, върши инженерната работа и управлява лагера. Адолин с усмивка се замисли за Малаша. Дали тя ще се окаже жената за него? Напоследък се държеше малко хладно. Разбира се, имаше я и Данлан. Едва се беше запознал с нея, но беше заинтригуван.

Все едно, Далинар беше одобрил и молби за довеждане на семействата на обикновените тъмнооки войници. Дори беше платил половината разходи. Когато Адолин беше попитал защо, Далинар отговори, че според него не е правилно да им забранява. Противникът вече не нападаше военните лагери, следователно беше безопасно. Адолин подозираше, че Далинар чувства, че хората му могат да получат удобствата на семейния живот, щом той самият живее едва ли не в дворец.

И така, из лагера тичаха и играеха деца. Жените простираха пране или изписваха глифогадания. Мъжете точеха копия и полираха брони. Казармите бяха разделени на стаи.

— Мисля, че ти беше прав — подхвана Адолин в старанието си да откъсне Далинар от размишленията му. — Искам да кажа, да позволиш на толкова хора да доведат семействата си тук.

— Да, но колко от тях ще си тръгнат, когато войната свърши?

— Има ли някакво значение?

— Не съм сигурен. Пустите равнини сега фактически са алетска провинция. Как ще изглежда това място след сто години? Ще се превърнат ли тези пръстени от казарми в квартали? Ще станат ли пазарите постоянни? Ще станат ли хълмовете на запад ниви? — Той поклати глава. — Явно скъпоценните ядра винаги ще са тук. А докато ги има, ще има и хора.

— Това е хубаво, нали? Поне, доколкото тези хора са алети. — Адолин се подсмихна.

— Може би. Какво обаче ще стане с цената на скъпоценните камъни, ако продължаваме да взимаме скъпоценни ядра в такова количество?

— Ами… — Това беше добър въпрос.

— Питам се какво ще стане, когато най-редкият и най-желаният материал в света изведнъж стане нещо обикновено? Тук стават много неща, синко. Много неща, за които не сме мислили. Скъпоценните ядра, паршендите, смъртта на Гавилар. Трябва да си готов да обмислиш тези неща.

— Аз ли? Какво значи това?

Далинар не отговори, а само кимна на командира на Пети батальон, който забързано приближи към тях и отдаде чест. Адолин въздъхна и отвърна на поздрава. Двадесет и първа и Двадесет и втора рота се упражняваха в сгъстен строй. Малцина цивилни оценяваха значението на това упражнение. Двадесет и трета и Двадесет и четвърта се упражняваха в разпръснат или боен строй, с други думи усъвършенстваха формациите и движенията на бойното поле.

От притеснителните загуби в началото алетите бяха разбрали, че войната на Пустите равнини се различава от конвенционалното военно дело. Паршендите бяха яки, мускулести и разполагаха с необикновените брони, които растяха върху кожата им. Не покриваше като пълна броня, но беше много по-ефикасна от тази на повечето алетски войници. Всъщност, всеки от паршендите беше изключително подвижен тежък пехотинец.

Паршендите винаги нападаха по двойки и избягваха да се сражават в линия. Би трябвало да позволи на дисциплинираната армия в правилен строй лесно да ги победи. Но всяка двойка паршенди имаха такова ускорение и бяха толкова добре бронирани, че можеха спокойно да пробият стена от щитове. Също така, удивителната им способност да скачат позволяваше внезапно цели редици паршенди да се озоват зад алетите.

Наред с всичко това съществуваше особеният начин, по който се придвижваха като група по бойното поле. Маневрираха с неописуема съгласуваност. Това, което в началото изглеждаше диващина и варварство, всъщност прикриваше нещо сложно и опасно.

Алетите установиха, че има само два надеждни начина за победа над паршендите. Първият беше да се ползва Вълшебен меч. Ефективно, но с ограничено приложение. В армията на Колин имаше само два такива, пък и колкото и мощни да бяха Броните и Мечовете, все пак имаха нужда от подходяща подкрепа. Един Броненосец, обкръжен от многочислен противник и изолиран, лесно можеше да бъде препънат и съборен. Всъщност, в единствения случай, когато Адолин видя как обикновен войник поваля Броненосец, това стана възможно, защото множество копиеносци го нападнаха и счупиха гръдната му броня. След това някакъв светлоок стрелец с лък го порази от петдесет стъпки разстояние и си спечели неговата Броня и Меч. Не съвсем героичен край.

Вторият надежден начин за справяне с паршендите зависеше от бързото придвижване на формациите. Гъвкавост и дисциплина — гъвкавост в отговор на необичайния маниер на воюване на паршендите, дисциплина за поддържане на строя и преодоляване на голямата сила на отделния паршендски воин.

Авром, командирът на Пети батальон, очакваше Адолин и Далинар заедно със строените ротни командири. Те отдадоха чест — всеки вдигна десния си юмрук пред дясното рамо с кокалчетата навън.

Далинар кимна на офицерите.

— Изпълняват ли се заповедите ми, Сиятелни Авром?

— Тъй вярно, върховни принце. — Авром беше мощен като кула и носеше брадата си по рогоядската мода — с обръсната брадичка и дълга отстрани. Имаше роднини сред планинците. — Хората, които поискахте, чакат в палатката за аудиенции.

— Какво е това? — попита Адолин.

— Ще ти покажа след малко — отвърна Далинар. — Първо прегледай войските.

Адолин се понамръщи, ала войниците чакаха. Авром ги беше строил по роти. Адолин закрачи пред тях и огледа редиците и униформите. Бяха спретнати и подредени, ала Адолин знаеше, че някои войници в армията на Колин недоволстват от равнището на изискваната от тях изрядност. По една случайност мнението му по въпроса съвпадаше с тяхното.

Към края на проверката подбра няколко случайни войници и поиска да узнае дали имат някакви определени притеснения. Нямаха. Дали бяха доволни или просто се бояха да кажат?

Щом свърши, Адолин се върна при баща си.

— Добре се справи — рече Далинар.

— Само се поразходих през строя.

— Да, но представянето беше добро. Хората знаят, че се интересуваш от техните грижи, и те уважават. — Кимна, като че на себе си. — Добре си се научил.

— Мисля, че виждаш прекалено много в една обикновена проверка, татко.

Далинар даде знак на Авром и батальонният командир ги поведе към една палатка недалеч от плаца. Адолин озадачено погледна баща си.

— Накарах Авром да събере войниците, с които Садеас разговаря онзи ден — каза Далинар. — Онези, които той разпита, докато се придвижвахме към платото.

— А. Ще поискаме да узнаем какво ги е питал.

— Да.

Далинар подкани Авром да влезе пред него и го последва заедно с Адолин. Накрая вървяха неколцина от далинаровите арденти. В палатката по пейките бяха насядали десет войници. Станаха и отдадоха чест.

— Свободно — нареди Далинар и сключи облечените си в ръкавици ръце зад гърба. — Адолин? — Далинар кимна по посока на войниците и подсказа на сина си да започне с въпросите.

Младежът сподави въздишката си. Пак ли?

— Войници, необходимо е да знаем какво ви попита Садеас и какво отговорихте вие.

— Не се тревожете, господарю — отвърна един войник с груб северняшки акцент. — Нищичко не му казахме.

Другите закимаха енергично.

— Той е същинска змиорка и ние го знаем — додаде друг от войниците.

— Той е върховен принц — строго рече Далинар. — Ще се отнасяте към него с уважение.

Войникът пребледня и кимна.

— Какво точно ви пита? — каза Адолин.

— Искаше да разбере какви са задълженията ни в лагера, Сиятелни господарю. Ние сме коняри, знаете.

Всеки от войниците беше обучен в едно или две умения извън това да се бие. Полезно беше да разполагат с войници, които могат да се грижат за конете, доколкото спестяваше на цивилните участието в щурмовете на платата.

— Разпитваше наоколо — рече един войник. — Е, хората му го правеха. Откриха, че сме отговаряли за коня на краля при лова на чудовището.

— Ама ние нищо не му казахме — повтори първият войник. — Нищо, с което да Ви създадем грижи, господарю. Няма да дадем на тая зми…, на тоя върховен принц и Сиятелен господар въжето, на което да Ви обеси, господарю.

Адолин затвори очи. Ако се бяха държали така със Садеас, то поведението им беше още по-уличаващо от самия срязан ремък. Не можеше да ги вини за предаността, но се държаха сякаш смятаха, че Далинар е направил нещо нередно и трябва да го бранят.

Отвори очи.

— Спомням си, че по-рано разговарях с някои от вас. Но разрешете пак да попитам. Видя ли някой от вас срязан ремък на кралското седло?

Мъжете се спогледаха и поклатиха глави.

— Не, господарю. Ако бяхме забелязали, веднага щяхме да го сменим, със сигурност щяхме да го сменим.

— Обаче, господарю — вметна друг войник, — тогава беше голяма бъркотия и имаше много народ. Не беше редовен щурм на плато или нещо такова. Пък и честно казано, господарю, кой би помислил, че — от всички неща под небето — е притрябвало да пазим кралското седло?

Далинар кимна на Адолин и двамата излязоха от палатката.

— Е?

— Вероятно не са подпомогнали особено нашата кауза — отговори свъсеният Адолин. — Въпреки усърдието им. По-скоро, заради него.

— Съгласен съм, за съжаление — въздъхна Далинар. Помаха на Тадет; нисичкият ардент беше застанал до палатката. — Разпитай ги един по един — нареди му тихо Далинар. — Гледай да измъкнеш подробности. Постарай се да разбереш точните думи на Садеас и точните отговори на войниците.

— Да, господарю.

— Ела, Адолин. Останаха ни още няколко проверки.

— Татко — продума Адолин и улови баща си под ръка. Броните им тракнаха тихо.

Далинар се намръщи и се обърна към него, а Адолин отривисто махна към Синята гвардия. Молба за пространство за разговор. Гвардейците бързо и опитно се престроиха и освободиха място около двамата.

— Какво става, татко? — меко попита Адолин.

— Как какво? Правим проверки и гледаме как работи лагерът ни.

— И винаги ме изтласкваш напред. Странно беше в няколко от случаите, длъжен съм да добавя. Какво не е наред? Какво става в главата ти?

— Мислех, че проблемът ти с нещата, които стават в моята глава, е по-друг.

Адолин се сви.

— Татко, аз…

— Всичко е наред, Адолин. Просто опитвам да взема едно трудно решение. Движението ми помага. Някой друг човек би си намерил място да поседи и да поразмисли, но като че ли това никога не върши работа при мен. Имам много за вършене.

— Какво се опитваш да решиш? — попита Адолин. — Може би съм в състояние да помогна.

— Ти вече ми помагаш. Аз… — Далинар млъкна и се намръщи. Към плаца на Пети батальон вървеше групичка войници. Придружаваха мъж в червено и кафяво. Цветовете на Танадал.

— Нямаше ли среща с него тази вечер? — попита Адолин.

— Да.

Нитер, началникът на Синята гвардия, изтича да пресрещне новодошлите. Може и да ставаше прекалено подозрителен от време на време, но това не беше непременно лоша черта за телохранител. Бързо се върна при Далинар и Адолин. Жълтоликият мъж имаше къса черна брада. Беше светлоок от най-нисък ранг и от години служеше в гвардията.

— Казва, че върховният принц Танадал няма да може да се срещне с Вас довечера, както е било планирано.

Далинар помръкна.

— Лично ще говоря с вестоносеца.

Нитер неохотно махна на слабоватия вестоносец да се приближи. Онзи дойде и коленичи пред Далинар.

— Сиятелни господарю.

Този път Далинар не накара Адолин да води разговора.

— Предай съобщението.

— Сиятелният господар Танадал изразява съжалението си, че не ще може да Ви посети днес.

— А предложи ли да се срещнем по друго време?

— Със съжаление казва, че вече е твърде зает. Но с удоволствие ще разговаря с Вас на някое от кралските пиршества.

Пред хора, помисли Адолин, и половината присъстващи ще подслушват, а другата половина — включително самият Танадал най-вероятно — ще са пияни.

— Разбирам — отговори Далинар. — А загатна ли кога няма да е тъй зает?

— Господарю — продума с неудобство вестоносецът, — каза, че ако станете настойчив, трябва да Ви обясня, че е разговарял с неколцина от другите върховни принцове и смята, че разбира естеството на молбата Ви. Каза да Ви предам, че той не желае да се съюзява с Вас и не възнамерява да щурмува плато заедно с Вас.

Далинар помръкна още повече. Освободи вестоносеца и се обърна към Адолин. Сините гвардейци все още стояха на разстояние, така че двамата можеха да разговарят.

— Танадал беше последният — рече Далинар. Всеки от върховните принцове беше отклонил неговото предложение посвоему. Хатам беше извънредно вежлив, Бетаб остави съпругата си да даде обяснение, Танадал беше учтив, но враждебен. — Всички отказаха, с изключение на Садеас.

— Съмнявам се, че е разумно да се обръщаш към него за това, татко.

— Може би имаш право — гласът на Далинар беше студен. Той беше ядосан. Дори гневен. — Изпращат ми послание. Никога не им се е нравело влиянието ми над краля и нямат търпение да видят как се сгромолясвам. Не искат да правят нищо, за което аз ги моля, за да не се окаже, че са ми помогнали да възстановя позициите си.

— Съжалявам, татко.

— Може би така е най-добре. Важното е, че се провалих. Аз не мога да ги накарам да работят заедно. Елокар беше прав. — Хвърли поглед на сина си. — Бих искал да продължиш проверките вместо мен, синко. Ще ми се да свърша нещо.

— Какво?

— Просто виждам, че нещо трябва да се направи.

Адолин искаше да възрази, но не можа да открие уместни думи. Най-сетне въздъхна и кимна.

— Но ще ми кажеш какво е?

— Скоро — обеща Далинар. — Много скоро.

Далинар наблюдаваше целеустремените крачки на Адолин. От него щеше да излезе добър върховен принц. Решението на Далинар беше просто.

Време ли беше да отстъпи и да остави сина си да заеме неговото място?

Направеше ли тази стъпка, от него щеше да се очаква да стои настрани от политиката, да се оттегли в земите си и да остави Адолин да управлява. Обмислянето на това решение беше болезнено и Далинар трябваше да внимава и да не действа прибързано. Но ако наистина полудяваше, както явно всички в лагера вярваха, то тогава трябваше да отстъпи. При това скоро, преди състоянието му да се е влошило до степен да е загубил разсъдъка си и да не се оттегли.

Припомни си думите от Пътят на кралете.

Владетелят е контрол. Той дава стабилност. Това е неговата служба, това е стоката, с която търгува. Ако не може да се контролира, как би могъл да контролира живота на другите? Кой уважаващ себе си търговец няма да вкуси от плода, който продава?

Странно. Тези цитати му идваха на ум, дори и когато се питаше дали книгата не е донякъде причина той да полудее.

— Нитер, донеси ми бойния чук. Да е на сборния пункт, когато отида там — нареди Далинар.

Искаше да се движи, да работи, докато мисли. Гвардейците се разбързаха, за да вървят в крак с него по алеята между казармите на Шести и Седми батальон. Нитер прати няколко души да донесат оръжието. Гласът му прозвуча някак развълнувано — като че ли очакваше Далинар да стори нещо впечатляващо.

Далинар се съмняваше, че ще оправдае очакванията му. Най-сетне излезе на сборния пункт, плащът му се вееше, ботушите чаткаха по камъка. Не се наложи да чака дълго — двама войници докараха чука с малка количка. Изпотиха се от усилието да го свалят — дръжката на чука беше дебела колкото китката на човек, а главата беше по-широка от разперена педя. Двамата едва успяха да се справят.

Далинар грабна чука с една ръка, завъртя го и го метна на рамо. Подмина войниците, които се упражняваха на плаца, и отиде при черноработниците, които копаеха канала. Те вдигнаха очи и с ужас установиха, че над тях е надвиснал върховният принц в пълна Броня.

— Кой е началникът тук? — попита Далинар.

Мърляв цивилен с кафеви гащи вдигна треперлива ръка.

— Сиятелни господарю, какво можем да сторим за Вас?

— Да си отдъхнете малко — отговори Далинар. — Излизайте.

Смутените работници припряно излязоха от изкопа. Зад тях се насъбраха светлооки офицери, объркани от действията на Далинар.

Той улови здраво чука; дръжката беше метална, стегнато обвита в кожа. Пое дълбоко дъх и скочи в недовършения изкоп, вдигна чука, замахна и го стовари върху скалата.

Над плаца се разнесе мощно пращене и ударната вълна тръгна нагоре по ръцете на Далинар. Бронята пое част от отката, а в камъка остана голяма цепнатина. Замахна и удари отново и този път откърти грамаден камък. Парчето беше толкова голямо, че би затруднило двама-трима обикновени мъже. А Далинар го грабна с една ръка и го запокити настрани. Камъкът изтрополи по земята.

Къде бяха Броните за обикновените хора? Защо древните, които бяха така мъдри, не бяха създали нищо в тяхна помощ? Далинар продължи да удря с чука и докато пръскаше късчета скала и вдигаше прах, с лекота вършеше работата на двадесет човека. Бронята можеше да намери толкова много приложения и да облекчи живота на работниците и тъмнооките из цял Рошар.

Приятно беше да работи. Да върши нещо полезно. Напоследък имаше чувството, че се върти в кръг. А работата му помагаше да мисли.

Наистина губеше жаждата за битки. Това го тревожеше, защото Вълнението — желанието да воюва и насладата от това — беше една от движещите сили на алетите. Най-славното от мъжките изкуства беше човек да стане велик воин, а войната беше най-важното Призвание. Самият Всемогъщ разчиташе на алетите да се подготвят в честен бой, за да може след смъртта си да влязат в армията на Вестителите и да отвоюват Селенията на Покоя.

Въпреки това, на Далинар вече му призляваше от самата мисъл за убиване. Чувството се засили след последния щурм. Какво щеше да стане следващия път, когато влезеше в сражение? Не можеше да води хората си така. Това беше съществена причина да абдикира в полза на Адолин.

Продължи да замахва с чука. Биеше камъните отново и отново. Горе се бяха струпали войници, а въпреки заповедите му, работниците не се бяха оттеглили в почивка. Занемели, те гледаха как един Броненосец върши тяхната работа. От време на време Далинар призоваваше Вълшебния си меч и режеше с него скалата, а после с чука я раздробяваше.

Може би изглеждаше нелепо. Не можеше да изпълни задачите на всички работници в лагера, пък и имаше важни задачи, с които да си уплътнява времето. Нямаше причина да слиза в изкопа и да се бъхти. Но му беше толкова добре. Толкова хубаво бе да се занимава направо с нуждите на лагера. Резултатите от усилията му да защитава Елокар бяха трудно забележими, затова се изпълваше със задоволство от работата, чийто напредък беше видим.

Ала и сега действаше според идеалите, които му влияеха. Книгата разказваше за краля, който носи бремето на хората си. Казваше, че водачите са най-ниско поставените, защото от тях се иска да служат на всички. Тези мисли бяха като вихрушка в него. Кодексът, книгата, онова, което виденията — или халюцинациите — показваха.

Никога не се сражавай, освен ако не си принуден по време на война.

Бум!

Нека делата ти говорят в твоя защита, а не думите.

Бум!

Очаквай от хората да имат чест и им позволи да оправдаят очакванията.

Бум!

Управлявай така, както би желал да управляват теб.

Бум!

Беше затънал до кръста в изкопа за нужниците; грохотът на трошащите се камъни изпълваше слуха му. Започваше да вярва в тези идеали. Не, вече вярваше в тях. Живееше според тях. Какъв ли щеше да стане светът, ако всички хора живееха според предписанията на книгата?

Някой трябваше да започне. Някой трябваше да даде пример. Тук той имаше основания да не абдикира. Луд или не, сега той вършеше нещата по-добре от Садеас и другите. Достатъчно беше да се види как живеят неговите войници и неговите поданици, за да е ясно, че това е истина.

Бум!

Камъкът не може да се промени, без да се счупи. Дали това не се отнасяше и за хората като него самия? Дали тъкмо заради това изведнъж всичко не стана толкова трудно за него? А защо той? Далинар не беше философ или идеалист. Той беше войник. И — ако искаше да е честен — на младини беше тиранин и войнолюбец. Дали, ако човек прекараше залеза на живота си, като се преструва, че следва съветите на по-добрите от него, можеше да заличи миналото си на убиец?

Започна да се поти. Ивицата, която беше прокопал, беше широка един човешки бой, дълбока до гърдите му и стотина стъпки дълга. Колкото по-дълго работеше, толкова повече хора се трупаха да го гледат и да си шушукат.

Бронята беше свещена. Мигар върховният принц наистина копаеше нужници, облечен в своята Броня? Толкова ли беше зле? Да се плаши от бурите. Да става страхлив. Да отказва да се дуелира и да се брани от клеветите. Да се бои от сраженията и да има желанието да изостави войната.

Да го подозират в опит за убийство на краля.

Най-сетне Телеб прецени, че не е почтително да позволява на всички тези хора да зяпат Далинар и им нареди да се върнат към изпълнението на задачите си. Отстрани работниците и понеже беше взел присърце думите на Далинар, заповяда им да седнат на сянка и „да водят непринудени разговори“. Всеки друг би изрекъл тази заповед с усмивка, ала Телеб беше буквален като самите скали.

Далинар още работеше. Знаеше къде трябва да свърши изкопът; той самият беше одобрил нареждането за строежа. Трябваше да се прокопае дълъг наклонен ров, който да се покрие с намаслени и промазани с катран дъски срещу миризмите. В горния край щеше да е кабинката, а съдържанието щеше да се Превръща в дим веднъж на няколко месеца.

Когато остана сам, работата му беше още по-приятна. Просто един човек, който троши камъни, удар след удар. Като барабаните на паршендите в онзи отдавна отминал ден. Далинар още чувстваше ритъма им, чуваше ги в ума си, разтърсваха го.

Съжалявам, братко.

Разговаря с ардентите за своите видения. Според духовниците, те бяха по-скоро плод на претовареното му съзнание.

Нямаше причина да вярва на каквото и да било от виденията. Като ги последва, той не просто остави Садеас да го надиграе, а и застрашително намали ресурсите си. Доброто му име почти беше пропаднало. Той застрашаваше да повлече целия дом Колин със себе си.

И това беше най-важният довод в полза на неговата абдикация. Останеше ли, с действията си доста вероятно щеше да причини гибелта на Адолин, Ренарин и Елокар. Можеше да рискува собствения си живот заради идеалите, но можеше ли да застрашава и живота на синовете си?

Късчета скала се пръскаха и отскачаха от бронята му. Вече започна да усеща изтощение и умора. Бронята не работеше вместо него — тя увеличаваше силата, но всеки удар с чука нанасяше самият той. Пръстите му поизтръпнаха от вибрациите на дръжката. Близо беше до взимането на решението. Умът му беше спокоен и ясен.

Отново замахна.

— Няма ли Мечът да свърши по-добра работа? — сухо запита женски глас.

Далинар застина. Главата на чука спря върху натрошените камъни. Обърна се и видя, че Навани стои до изкопа. Облечена беше в рокля в синьо и меко червеникаво, косите й със сребристи нишки отразяваха светлината на слънцето, което — за изненада на Далинар — вече клонеше към залез. Две млади жени придружаваха Навани — не бяха нейни повереници, а ги беше „заела“ от други светлооки дами в лагера.

Навани стоеше със скръстени ръце и светлината сияеше като ореол зад нея. Далинар колебливо вдигна ръка срещу лъчите.

— Матана?

— Камъните — кимна тя към изкопа. — Виждаш ли, не бих се осмелила да давам оценки; все пак разбиването на разни неща е мъжко изкуство. Но не притежаваш ли меч, който може да реже камъни с лекотата, с която — както ми обясняваха някога — бурята поваля хердазийците?

Далинар отклони поглед към камъните. После вдигна чука и го стовари отгоре им с приятно пращене.

— Мечовете са твърде добри в рязането.

— Колко любопитно — отвърна Навани. — Ще направя всичко възможно да се престоря, че в това има някакъв смисъл. Освен това, не ти ли е минавало през ума, че повечето мъжки изкуства са свързани с разрушаването, а женските — със създаването?

Далинар замахна отново. Бум! Забележително беше колко по-лесно му е да разговаря с Навани, докато не я гледа.

— Използвам Меча да режа отстрани и в средата. Но все пак трябва да натроша камъните. Опитвала ли си някога да вдигнеш парче скала, отрязано с Меч?

— Не мога да кажа, че съм го правила.

— Не е лесно. — Бум! — Разрезите от Меча са твърде тънки. Скалите оказват натиск една на друга. Трудно е да ги захванеш или да ги поместиш. — Бум! — По-сложно е, отколкото изглежда. — Бум! — Така е най-добре.

Навани отърси няколко камъчета от роклята си.

— И цапа повече, както забелязвам — подхвърли тя.

Бум!

— Е, ще се извиниш ли? — попита Навани.

— За?

— За това, че пропусна срещата ни.

Далинар спря с вдигнат чук. Напълно беше забравил, че на празненството, когато Навани се беше върнала в лагера, той се съгласи да му почете днес. Не каза на писарите си за уговорката. Разочаровано се обърна към снаха си. Беше се ядосал от отказа на Танадал да разговаря с него, но принцът поне се беше досетил да прати вестоносец.

Навани стоеше със скръстени ръце, скритата ръка отдолу, гладката й рокля като че гореше в слънчевата светлина. На устните й играеше едва загатната усмивка. Като я караше да стои права, според добрите обноски се поставяше на нейно разположение.

— Наистина съжалявам — рече той. — Напоследък ми се налага да обмисля някои трудни въпроси, но това не ме извинява, че съм забравил за теб.

— Знам. Ще измисля начин да ме възмездиш. А засега трябва да знаеш, че един от твоите далекосъобщители свети.

— Какво? Кой?

— Писарите ти казват, че е онзи за връзка с дъщеря ми.

Ясна! От последния им разговор бяха минали седмици. Съобщенията му до нея получаваха възможно най-кратки отговори. Когато Ясна се потопеше в някое от своите изследвания, често пренебрегваше всичко останало. Щом го търсеше сега, значи или беше открила нещо, или просто беше прекъснала работа, за да поднови контактите си.

Далинар огледа изкопа. Почти го беше завършил. Даде си сметка, че несъзнателно е искал да вземе окончателното си решение, когато стигне до края. Щеше му се да продължи да работи.

Но ако Ясна искаше да разговарят…

Той трябваше да се свърже с нея. Може би щеше да успее да я убеди да се върне в Пустите равнини. Би се чувствал много по-сигурен за абдикацията, ако тя е тук да наглежда Елокар и Адолин.

Далинар захвърли чука — от работа дръжката се беше изкривила поне на тридесетина градуса, а главата беше заприличала на безформена буца. Изскочи от изкопа. Трябваше да нареди да му направят ново оръжие; подобно искане не беше необичайно за Броненосците.

— Прости ми, Матана — подхвана Далинар, — но се боя, че трябва да те помоля да си тръгнеш така скоро, след като ти поисках извинение. Трябва да приема съобщението.

Поклони се и тръгна да си върви.

— Всъщност — обади се Навани зад него, — мисля аз да те помоля нещо. От месеци не съм разговаряла с дъщеря ми. Ако позволиш, ще дойда с теб.

Далинар се поколеба, но не можеше да й откаже толкова скоро, след като я беше обидил.

— Разбира се. — Изчака Навани да се настани в паланкина си. Носачите вдигнаха паланкина, а Далинар закрачи отново. Паланкинът и наетите от Навани повереници бяха наблизо.

— Любезен мъж си, Далинар Колин — рече Навани със същата тънка усмивка и се намести на тапицирания стол. — Опасявам се, че съм принудена да открия очарование в теб.

— Заради моето чувство за чест е лесно да ме манипулират — отговори Далинар, вперил поглед пред себе си. Точно сега нямаше нужда да се занимава с нея. — Знам, че е така. Не е необходимо да си играеш с мен, Навани.

Тя тихо се засмя.

— Не опитвам да се възползвам от теб, Далинар, аз… Е, може би само мъничко. Но не си „играя“ с теб. През последната година ти започна да си такъв човек, какъвто всички останали се преструват, че са. Не разбираш ли колко интригуващ те прави това?

— Не върша тези неща, за да съм интригуващ.

— Ако беше така, нямаше да се получи! — тя се приведе към него. — Знаеш ли защо преди години предпочетох Гавилар пред теб?

Проклятие. Нейните думи — присъствието й — бяха като бокал тъмно вино, изсипано в кристално бистрите му мисли. Яснотата, която потърси в работата, бързо изчезваше. Трябваше ли да е толкова пряма? Не отговори на въпроса й. Ускори крачка с надеждата тя да разбере, че не желае да обсъжда въпроса.

Нямаше полза.

— Не го избрах, защото щеше да стане крал, Далинар. Макар че всички твърдят това. Избрах го, защото ти ме плашеше. Твоята сила… тя плашеше и Гавилар, знаеш.

Далинар не отговори.

— Все още я има. Виждам я в очите ти. Но ти си я обгърнал, удържаш я с бляскавата Броня. Това е едно от нещата, които намирам очарователни.

Той спря и я погледна. Носачите забавиха ход.

— Няма да стане, Навани. — Поклати глава. — Няма да поругая паметта на моя брат. — Изгледа я твърдо и тя най-сетне кимна.

Когато Далинар отново тръгна, тя не каза нищо, макар да го попоглеждаше хитро. Най-накрая стигнаха личните му покои, пред които се вееха сините знамена с двойката глифи кок и линил, първият изписан като кула, а вторият като корона. Моделът беше изработен от майката на Далинар и той го носеше и на пръстена с печата си. А Елокар ползваше изображение на меч и корона.

Войниците на входа отдадоха чест и Далинар изчака Навани, преди да влезе. Приличащото на пещера помещение се осветяваше от заредени сапфири. Когато влязоха в дневната, той отново се удиви колко пищна е станала стаята с течение на месеците.

Три от далинаровите писари го очакваха заедно с помощничките си. И шестте жени станаха, когато той влезе. И Адолин беше тук.

Далинар му се намръщи.

— Не трябваше ли да се занимаваш с проверките?

Адолин се сепна.

— Татко, приключих с проверките преди часове.

— Така ли? — Отче на Бурята! Колко време съм трошил камъни?

— Татко — подхвана Адолин и пристъпи към него. — Може ли да поговорим насаме за малко?

Както обикновено, изпъстрената с черно руса коса на младежа беше рошава. Беше свалил Бронята и се беше изкъпал и сега носеше модна — но удобна за бой — униформа с дълга синя куртка, закопчана отстрани, и прави колосани кафеви панталони.

— Още не съм готов да обсъждам това, синко — меко отвърна Далинар. — Трябва ми още малко време.

Адолин го огледа притеснено. От него ще излезе отличен върховен принц, помисли Далинар. Възпитан е за това, за разлика от мен на младини.

— Добре тогава — каза Адолин. — Но има още нещо, за което искам да те помоля.

Младежът посочи една от писарите — жена с кестенява коса само с няколко черни кичурчета. Тя беше гъвкава, с дълга шия. Роклята й беше зелена, а косите й бяха сложно сплетени и вдигнати с традиционните четири стоманени игли.

— Това е Данлан Моракота — тихо обясни Адолин. — Вчера пристигна в лагера, за да прекара няколко месеца с баща си, Сиятелния господар Моракота. Обърна се към мен и аз си позволих свободата да й предложа място сред твоите писари, докато е тук.

Далинар примигна.

— А какво стана с…

— С Малаша ли? — въздъхна Адолин. — Не се получи.

— А тази? — попита Далинар невярващо и сниши глас. — Откога, казваш, е в лагера? От вчера? И вече се е обърнала към теб?

Адолин сви рамене.

— Е, трябва да поддържам репутацията си.

Далинар въздъхна и хвърли поглед към Навани, която стоеше достатъчно близо, та да чува. От благоприличие тя се преструваше, че не подслушва.

— Знаеш ли, обичаят е човек в крайна сметка да избере само една жена, която да ухажва. — Ще ти е нужна добра съпруга, синко. Може би много скоро.

— Когато стана стар и скучен — отговори Адолин и се усмихна на младата жена. Наистина беше хубава. Но само след един ден в лагера? В името на праотците, рече си Далинар. Той самият беше ухажвал в продължение на три години жената, която накрая стана негова съпруга. Макар да не можеше да си спомни лицето й, той помнеше с какво постоянство я преследваше.

Със сигурност я обичаше навремето. Всички чувства към нея си бяха отишли, изтрити от ума му чрез сили, които не биваше да бъдат изкушавани. За съжаление ясно помнеше колко силно желаеше Навани, години преди да срещне съпругата си.

Престани, каза си той. Само преди няколко мига беше на ръба да вземе решение за оттеглянето си от поста на върховен принц. Не беше време да позволява Навани да го разсейва.

— Сиятелна Данлан Моракота — каза той на младата жена. — Добре дошла сте сред моите писари. Разбирам, че съм получил съобщение?

— Така е, господарю — отвърна тя и направи реверанс. Посочи редичката от пет далекосъобщителя, изправени на етажерката. Изглеждаха като обикновени писалки, само че имаха по един малък зареден рубин. Последният вдясно бавно примигваше.

Литима беше тук, но макар и най-старша, тя с кимване подкани Данлан да вземе далекосъобщителя. Младата жена бързо взе примигващия апарат и го отнесе до малка масичка за писане край катедрата. Внимателно закачи лист хартия на дъската за писане, сложи мастилничката в нейния отвор, завъртя я да прилегне на място и отпусна спирачката. Светлооките жени работеха много ловко само със свободната си ръка.

Данлан седна и леко притеснена погледна Далинар. Той, разбира се, нямаше доверие в нея — тя спокойно можеше да шпионира за някого от другите върховни принцове. За съжаление, след заминаването на Ясна в лагера нямаше жена, на която да се довери.

— Готова съм, Сиятелни господарю — каза Данлан. Имаше гърлен хриплив глас, тъкмо по вкуса на Адолин. Далинар се надяваше поне да не е толкова блудкава като другите, които младежът си подбираше.

— Продължавайте — отговори Далинар и с жест подкани Навани да седне в едно от меките кресла. Другите жени седнаха на пейката.

Данлан завъртя камъка на далекосъобщителя на едно зъбче, за да потвърди, че съобщението е прието. После провери либелите отстрани на дъската за писане — това бяха малки масленички с мехурче в средата, с чиято помощ тя можеше да изравни напълно дъската. Накрая намастили писалката и я сложи в точката горе вляво на страницата. Изправи писалката и с палец завъртя камъка още веднъж. После прибра ръката си.

Далекосъобщителят остана на място с опряно в хартията връхче, сякаш хванат от невидима ръка. После започна да пише — както пишеше самата Ясна някъде далеч от тук със свързания с този апарат.

Далинар застана до масата за писане и скръсти ръце. Видя, че близостта му смущава Данлан, но беше твърде нетърпелив да приеме съобщението, та да седне.

Почеркът на Ясна беше елегантен, разбира се — Ясна винаги довеждаше нещата до съвършенство. Далинар се приведе напред, когато познатите, ала неразбираеми, редове в ярко виолетово се появиха на страницата. Над скъпоценния камък се издигаше лек червеникав дим.

Писалката спря и замръзна на място.

— Чичо — подхвана Данлан, — предполагам, че си добре.

— Наистина — отговори Далинар. — Околните добре се грижат за мен. — Тези думи бяха код, който да покаже на Ясна, че той не се доверява — или поне не познава — всички, които слушат сега. Ясна трябваше да внимава и да не праща нищо прекалено деликатно.

Данлан взе далекосъобщителя и завъртя камъка, после записа думите и те веднага тръгнаха отвъд океана към Ясна. Още ли беше в Тукар? Когато написа всичко, Данлан върна писалката в горния ляв ъгъл на страницата — и двата апарата трябваше да са там, за да може Ясна да продължи разговора — и завъртя камъка в предишното положение.

— Както очаквах, стигнах до Карбрант — прочете Данлан. — Тайните, които търся, са твърде мъгляви дори за Паланеума, но тук попадам на намеци за тях. Примамливи фрагменти. Елокар добре ли е?

Намеци? Фрагменти? От какво? Ясна наистина обичаше да драматизира, макар при нея да не беше толкова натрапчиво, колкото при Елокар.

— Брат ти доста се постара да бъде убит от едно пропастно чудовище преди няколко седмици — отговори Далинар. Адолин, който се беше облегнал на книжния шкаф, се усмихна при тези думи. — Ала явно Вестителите бдят над него. Той е добре, обаче ти липсваш силно на всички тук. Сигурен съм, че Елокар би могъл да се възползва от съветите ти. Изключително много разчита на Сиятелната Лалаи за писар.

Може би това щеше да накара Ясна да се върне. Не се обичаха много с братовчедката на Садеас, която в отсъствието на кралицата беше главен писар на Елокар.

Данлан бързо записа думите на Далинар. Навани се прокашля.

— О — додаде Далинар, — прибавете и това: майка ти отново е тук, във военните лагери.

Не след дълго далекосъобщителят сам написа: „Предай почитанията ми на майка. Стой на разстояние от нея, чичо. Тя хапе.“

Навани изсумтя, а Далинар осъзна, че не е предупредил Ясна, че майка й всъщност слуша разговора. Той се изчерви, когато Данлан продължи със съобщението:

— Не мога да говоря за работата си по далекосъобщителя, но все повече се притеснявам. Има нещо тук, скрито просто от количеството натрупани исторически свидетелства.

Ясна беше вериститалианка. Навремето беше обяснила на чичо си какво означава това. Вериститалианките бяха учени от орден, който опитва да открие истината в миналото. Искаха да създадат непредубедена фактология на събитията, на основата на която да се правят допускания за бъдещи действия. Далинар не беше наясно защо смятат, че се различават от обикновените историци.

— Ще се върнеш ли? — попита Далинар.

— Не мога да кажа — прочете отговора Данлан, — не смея да прекратя изследванията си. Но скоро може да дойде време, когато няма да смея да стоя далеч от лагера.

Какво?, зачуди се Далинар.

— Както и да е — продължи Данлан, — имам няколко въпроса към теб. Необходимо ми е отново да разкажеш какво се случи преди седем години, когато срещнахте онези първи паршендски съгледвачи.

Далинар се свъси. Въпреки че силите му бяха увеличени от Бронята, работата в изкопа го беше изтощила. Ала не смееше да седне на някой стол, докато е с Броня. Все пак си свали едната ръкавица и прокара пръсти през косата си. Темата на разговора не му беше твърде по сърце, но разсейването беше добре дошло. Причина да отложи вземането на решението, което щеше да промени живота му завинаги.

Данлан го погледна, готова да запише думите му. Защо Ясна иска отново тази история? Не писа ли тя самата разказ за събитията в биографията на Гавилар?

Е, в края на краищата, щеше да му каже защо, а — ако днешните й откровения означаваха нещо — сегашното й изследване щеше да е с голяма стойност. Щеше му се Елокар да има поне малко от нейната мъдрост.

— Това са болезнени спомени, Ясна. Иска ми се да не бях убедил баща ти да предприемаме тази експедиция. Ако не бяхме открили паршендите, те нямаше да го убият. Срещнахме ги за пръв път при изследването на някаква гора, която липсва на картите. Намирахме се южно от Пустите равнини, в равнина на около две седмици път от Съхнещото море.

Когато Гавилар беше млад, той се интересуваше само от две неща — завоеванията и лова. Когато не се занимаваше с едното, отдаваше се на другото. По онова време предложението за лова им се беше видяло разумно. Гавилар беше започнал да се държи странно, позагубил беше жаждата си за битки. Хората започнаха да говорят, че отслабва. На Далинар му се прииска да напомни на брат си за хубавите времена на тяхната младост. Оттам му дойде и идеята за лова на легендарното чудовище от пропастта.

— Баща ти не беше с мен, когато се натъкнах на паршендите — продължи да говори Далинар, връщайки се мислено през годините. Как лагеруват по влажните гористи хълмове. Как разпитват натанците с помощта на преводачи. Как търсят изкоренени или прекършени дървета. — Аз водех съгледвачите нагоре по един от притоците на Смъртоносната река, а Гавилар разузнаваше надолу. Намерихме паршенди, които лагеруваха на отсрещния бряг. В началото не повярвах. Парши. Лагеруваха, свободни и организирани. И носеха оръжия. При това оръжията им не бяха прости. Мечове, копия с украсени дръжки…

Далинар прекъсна. Гавилар също не повярва, когато му разказа. Няма такова нещо като свободно племе парши. Те са слуги и винаги са били слуги.

— Тогава имаха ли Мечове? — обади се Данлан. Далинар не беше забелязал, че Ясна е отговорила.

— Не.

След време отговорът се изписа: „Обаче сега имат. Кога за пръв път видя паршендски Броненосец?“

— След смъртта на Гавилар — рече Далинар.

Сега направи връзката. Все се питаха защо Гавилар поиска договора с паршендите. Нямаше да им потрябва просто, за да прибират скъпоценните камъни от чудовищата в Пустите равнини; по онова време там не живееха паршенди.

Далинар потръпна. Възможно ли беше брат му да е знаел, че паршендите имат достъп до Мечове? Възможно ли беше да е подписал договора с надеждата да измъкне от тях откъде са намерили оръжията?

За смъртта на Гавилар ли ставаше дума?, почуди се Далинар. Това ли беше търсената от Ясна тайна? Никога не беше толкова отдадена на отмъщението, колкото Елокар, но тя разсъждаваше по-различно от брат си. Не се водеше от отмъщение. Но въпросите. Да, въпросите можеха да я подтикнат да действа.

— Още нещо, чичо — прочете Данлан. — После мога да се върна към ровенето в този лабиринт, наречен библиотека. Понякога се чувствам като гробоосквернител, който ровичка из костите на отдавна умрели хора. Все едно. Веднъж спомена колко бързо паршендите научават нашия език.

— Така е — отговори Далинар. — Само за няколко дни ние разговаряхме и общувахме съвсем добре. Забележително. — Кой би помислил, че именно паршите ще имат ум за подобно чудо? Повечето от познатите му парши почти не говореха.

— Какви бяха първите неща, за които те ви говориха? — прочете Данлан. — Първите въпроси, които ви зададоха? Можеш ли да си припомниш?

Далинар затвори очи и си спомни дните, когато паршендите лагеруваха току срещу тях, отвъд реката. Гавилар беше направо запленен от тях.

— Поискаха да разгледат нашите карти.

— Споменаха ли за Пустоносните?

Пустоносните ли?

— Доколкото си спомням, не. Защо?

— По-добре да не казвам засега. Искам обаче да ти покажа нещо. Накарай писаря да сложи нов лист хартия.

Данлан закрепи нова страница на дъската за писане. Сложи писалката в ъгъла и я остави. Писалката се изправи и почна да дращи напред-назад с бързи и дръзки щрихи. Това беше рисунка. Далинар стана и приближи към дъската. Адолин също се присламчи. Писалката и мастилото не бяха най-добрият посредник за предаване на изображения. Писалката изпущаше капчици мастило на места, където нямаше такива при Ясна. Мастилницата беше точно на същото място като при нея и така Ясна можеше да презарежда и своята, и далинаровата мастилница едновременно. Въпреки това неговата понякога свършваше по-рано.

Ала рисунката беше чудесна. Това не е Ясна, разбра Далинар. Който и да рисуваше сега, беше много, много по-надарен от племенницата му.

Рисунката се превърна в изображение на висока сянка, надвиснала над някакви постройки. Тънките щрихи загатваха черупка и щипци, а сенките бяха представени с по-сгъстени драски.

Данлан свали рисунката и извади трети лист хартия. Далинар я вдигна, а Адолин застана до него. Кошмарният звяр, изобразен с линии и сенки, беше смътно познат. Приличаше на…

— Това е пропастно чудовище — рече Адолин. — Изопачено е: лицето му е много по-заплашително, раменете му са по-широки и не забелязвам втория чифт предни щипци. Но някой очевидно опитва да изобрази пропастно чудовище.

— Да — съгласи се Далинар и се почеса по брадичката.

— Тази илюстрация е от една от книгите тук — прочете Данлан. — Моята нова повереница е много умела художничка, затова я накарах да възпроизведе образа за теб. Кажи ми. Напомня ли ти нещо?

Нова повереница ли?, учуди се Далинар. Ясна от години не беше вземала повереница. Все казваше, че няма време за това.

— Това е изображение на пропастно чудовище — каза Далинар.

Данлан записа думите. Само след миг дойде отговорът.

— В книгата пише, че е Пустоносен. — Данлан се свъси и наведе глава. — Книгата е препис на съчинение от годините преди Измяната. Илюстрациите обаче са копирани от друг текст, още по-древен. Всъщност някои са на мнение, че изображението е направено само две-три поколения след оттеглянето на Вестителите.

Адолин тихо подсвирна. Значи наистина беше много старо. Доколкото Далинар разбираше, от дните на сянката бяха останали съвсем малко произведения на изкуството или писания, като Пътят на кралете беше сред най-древните, при това беше единственият изцяло запазен текст. А дори и той беше оцелял само в превод; не разполагаха с копия на оригиналния език.

— Преди да си направил някакви прибързани заключения — прочете Данлан, — ще кажа, че според мен Пустоносните и пропастните чудовища не са едно и също нещо. Вярвам, че древната художничка не е знаела как изглеждат Пустоносните и затова е изобразила най-страховитото познато създание.

А откъде художничката е знаела как изглежда пропастното чудовище?, учуди се Далинар. Ние наскоро открихме Пустите равнини…

Разбира се. Макар че сега Ничиите хълмове бяха необитаеми, някога са били кралство. В миналото някой е знаел за пропастните чудовища, познавал ги е достатъчно добре, та да нарисува едно и да го нарече Пустоносен.

— Сега трябва да тръгвам — съобщи Ясна чрез Данлан. — Грижи се за брат ми, докато ме няма, чичо.

— Ясна — отговори Далинар, като подбираше думите си особено предпазливо, — нещата тук са трудни. Бурята започва и няма какво да я спре. Цялата сграда се тресе и стене. Може скоро да получиш новини, които да те изумят. Много ще е хубаво, ако можеш да се върнеш и да помогнеш.

Мълчаливо зачака далекосъобщителят да изпише отговора.

— Бих желала да обещая дата за връщането ми — Далинар почти чуваше спокойния хладен глас на Ясна. — Но не мога да преценя кога ще завърша изследването си.

— Много е важно, Ясна — каза Далинар. — Моля те да премислиш.

— Чичо, бъди сигурен, че ще дойда. Накрая. Просто не мога да кажа кога.

Далинар въздъхна.

— Забележи — написа Ясна, — че имам огромно желание аз самата да видя пропастно чудовище.

— Мъртво — отвърна Далинар. — Нямам намерение да ти позволя да повториш преживяването на Елокар отпреди няколко седмици.

Ясна отговори:

— Ах, милият и твърде грижовен Далинар. След някоя и друга година ще ти се наложи да признаеш, че любимите ти племенници са пораснали.

— Ще ви приема за възрастни, когато започнете да се държите като такива — продиктува Далинар. — Ела бързо и ще ти набавим мъртво пропастно чудовище. Пази се.

Изчакаха отговор, но скъпоценният камък спря да мига. Предаването на Ясна свърши. Данлан премести далекосъобщителя и дъската, а Далинар поблагодари на писарите за помощта. Те се оттеглиха. Адолин като че ли искаше да остане, но Далинар го подкани да си върви.

Той отново погледна рисунката на пропастното чудовище. Не беше доволен. Какво получи от този разговор? Още завоалирани намеци? Какво толкова важно имаше в изследването на Ясна, та тя пренебрегваше заплахите за кралството?

Щом направеше изявлението за абдикацията, трябваше да съчини едно по-откровено писмо за Ясна, за да й разкрие причините за действията си. Може би това щеше да я върне.

Далинар се изуми за миг — даде си сметка, че вече е решил. По някое време след излизането от изкопа беше спрял да разсъждава дали да абдикира, а само кога да го направи. Това беше правилното решение. Болеше го от него, но беше сигурен. Човек понякога трябваше да прави неща, които не бяха приятни.

Стана заради разговора с Ясна, осъзна той. Разговора за баща й. Сега Далинар действаше като Гавилар към края. Това почти разтърси кралството. Е, Далинар трябваше да се спре, преди да стигне дотам. Може би това, което ставаше с него, беше някакво мозъчно заболяване, наследено от родителите им. То…

— Много си привързан към Ясна — обади се Навани.

Далинар се сепна и отмести поглед от изображението на чудовищата. Беше сметнал, че Навани е излязла с Адолин. А тя беше тук и го гледаше.

— Защо — попита Навани — толкова силно настояваш тя да се върне?

Далинар се обърна към нея и забеляза, че е отпратила двете си млади придружителки заедно с писарите. Сега двамата бяха сами.

— Навани. Това е непристойно.

— Ами. Ние сме едно семейство. А аз имам въпроси към теб.

Далинар се поколеба, после застана в средата на стаята. Навани беше до вратата. За щастие, придружителките й бяха оставили фоайето отворено, а оттатък имаше двама гвардейци. Положението не беше идеално, но доколкото Далинар виждаше гвардейците, а те виждаха него, разговорът му с Навани беше почти благоприличен.

— Далинар? Ще ми отговориш ли? Защо имаш такова доверие в дъщеря ми, когато почти всички други я ругаят?

— Смятам, че това отношение на хората към нея е препоръка.

— Тя е еретичка.

— Тя отказа да се присъедини към някое от светилищата, защото не вярва в проповядваното от тях. Вместо да прави привидни компромиси, тя беше честна и отказа да прави неща, в които не вярва. Намирам, че това означава чест.

Навани изсумтя.

— Вие сте като два пирона в една дъска. Остри, твърди и адски трудни за измъкване.

— Сега трябва да си вървиш — каза Далинар и кимна по посока на фоайето. Изведнъж се почувства особено изтощен. — Хората ще почнат да говорят.

— Нека говорят. Трябва ни план, Далинар. Ти си най-важният върховен принц в…

— Навани — прекъсна я той, — ще се оттегля в полза на Адолин.

Тя примигна от изненада.

— Ще се оттегля веднага, щом успея да уредя необходимите неща. Ще отнеме само няколко дни. — Почувства се странно, когато каза това, сякаш изговарянето на думите правеше решението реално.

Навани изглеждаше огорчена.

— О, Далинар — прошепна тя. — Това е ужасна грешка.

— Аз правя тази грешка. И се налага да повторя молбата си. Имам да мисля за много неща, Навани, и точно сега не мога да се занимавам с теб. — Той посочи вратата.

Навани завъртя очи, но излезе, както беше помолена. Затвори вратата зад гърба си.

Това е то, помисли Далинар и изпусна продължителна въздишка. Взех решението.

Беше прекалено уморен да свали Бронята сам, затова се отпусна и седна на пода, облегнал глава на стената. На сутринта щеше да каже на Адолин, а на празненство до една седмица щеше да обяви решението пред всички. След това щеше да се върне в своите земи в Алеткар.

Свърши се.