Пътят на кралете (Том I)

I-4 Рисн

Рисн неохотно слезе от водещата кола на кервана. Краката й стъпиха върху мека неравна повърхност, която леко поддаде под тежестта. Това я накара да потръпне. На всичко отгоре прекомерно гъстата трева не се оттегли, както би трябвало. Рисн тропна с крак няколко пъти. Тревата си направи труда само да трепне.

— Няма да помръдне — обади се Встим. — Тукашната трева не се държи като тревата по други места. Сигурно си чувала за това.

Възрастният мъж седеше под светложълтия навес на колата, положил ръка на преградата. В другата ръка държеше няколко тефтера. Една от дългите му бели вежди беше заметната зад ухото, а другата висеше край лицето му. Имаше предпочитание към твърдо колосаните роби в синьо и червено и коничните шапки с плосък връх. Това беше класическото облекло на тайленски търговец — излязло от мода още преди няколко десетилетия, ала все още забележително.

— Чувала съм за тревата — отговори му Рисн. — Само че е толкова странно. — Тя отново пристъпи и обиколи колата. Да, чувала беше за тревата в Шиновар, но смяташе, че тя е просто ленива. Че хората говорят, че не мърда, защото го прави прекалено бавно.

Не, не беше така. Не мърдаше въобще. Как оцеляваше? Не трябваше ли животните да са я опасли всичката досега? Поклати глава в почуда и заразглежда равнината. Тревата я покриваше изцяло. Стръкчетата бяха наблъскани близо едно до друго, та човек не можеше да види земята. Каква бъркотия.

— Земята пружинира — отбеляза Рисн, когато отново обиколи колата. — Не е само от тревата.

— Хмм — промърмори Встим, който още работеше по тефтерите си. — Да. Нарича се почва.

— Създава ми усещането, че ще затъна до колене. Как могат шин да оцелеят тук?

— Те са интересен народ. Не трябваше ли да нагласиш апарата?

Рисн въздъхна, ала се върна при задницата на колата. Останалите фургони от кервана — общо шест — вече спираха и се подреждаха в широк кръг. Тя свали задната стена и измъкна дървена тринога, висока почти колкото нея самата. Понесе я на рамо към центъра на затревения кръг.

Рисн беше облечена по-изискано от своя бабск, в най-модния за млада жена тоалет: тъмносин елек с шарки върху светлозелена риза с твърди маншети. Дългата до глезените пола — също зелена — беше строга и делова, с удобна кройка, но все пак с някоя и друга бродерия за красота.

На лявата ръка имаше зелена ръкавица. Обличането на скритата ръка беше глупав обичай, просто следствие от надмощието на воринската култура. Мнозина от по-традиционно настроените тайленци, за беда и нейният бабск, и до днес смятаха за скандално жените да показват скритата си ръка.

Намести триногата. Изминали бяха вече пет месеца, откак Встим стана неин бабск, а тя — негова ученичка. Беше добър с нея. Не всички бабски бяха такива. Според обичая, Встим беше за нея повече от майстор; юридически, той беше и неин баща, докато не дойдеше време да обяви, че тя вече е готова да стане пълноправен търговец.

Наистина много й се щеше Встим да не отделя толкова време за пътешествия до такива странни места. Славеше се като голям търговец, та Рисн беше заключила, че големите търговци посещават екзотични градове и пристанища. А не пътуват до разни пусти ливади в изостанали краища.

Щом нагласи триногата, Рисн се върна в колата да вземе фабриала. Задната част на фургона беше изработена с дебели стени и таван, за да се ползва като скривалище по време на буря — дори и по-слабите бури в Запада бяха опасни, поне докато човек не е преминал през проходите и не е навлязъл в Шиновар.

Забърза обратно към центъра на поляната, понесла кутията с фабриала. Плъзна настрани дървения капак и извади отвътре големия хелиодор. Бледожълтият скъпоценен камък с диаметър поне два инча се намираше в метална рамка.

Сложи го върху триногата, после завъртя разни копчета и насочи фабриала към хората в кервана. После домъкна едно столче от фургона и седна да наблюдава. Удиви се колко много плати Встим за този апарат — беше една от последните новости и от него се очакваше да предупреждава за приближаването на хора. Нима това наистина беше толкова важно?

Седеше и гледаше дали скъпоценният камък ще заблести по-силно. Особената шинска трева се поклащаше на вятъра и упорито отказваше да се прибере даже и при най-силните пориви. В далечината се издигаха белите върхове на Мъгливите планини, които заслоняваха Шиновар. Бурите се разбиваха в тези планини и отслабваха, затова Шиновар беше сред изключително малкото места по цялата планета Рошар, където те нямаха власт.

Тук-там из полето растяха особени дървета — с прави стволове, неподвижни, прилични на скелети клони, пълни с листа, които не се прибираха от вятъра. В целия пейзаж имаше нещо нереално, сякаш беше мъртъв. Нищо не се движеше. Рисн се сепна, когато осъзна, че не вижда никакви духчета. Няма вятърни духчета, няма духчета на живота, няма нищо.

Като че ли цялата страна беше слабоумна. Приличаше на човек, който по рождение не е с всичкия си и не знае кога да се защитава, а само зяпа стената и точи лиги. Почовърка в земята с показалец, после го вдигна и заразглежда „почвата“, както се беше изразил Встим. Мърляво. Ами че един по-силен порив може да изкорени цялата тази ливада и да я отвее далеч оттук. Хубаво, че бурите не могат да стигнат тези места.

Близо до фургоните слугите и стражите разтовариха кошове и устроиха лагер. Внезапно хелиодорът започна да примигва с по-ярка светлина.

— Учителю! — провикна се Рисн и стана. — Има някой наблизо.

Встим, който тъкмо си проправяше път сред кошовете, рязко вдигна глава. Махна на Килрм, началника на стражата, и неговите шестима стрелци извадиха лъковете.

— Ето там — каза единият и посочи.

От далеч се задаваше група конници. Не яздеха много бързо и водеха няколко едри животни — като дебели яки коне — които теглеха каруци. С приближаването на новодошлите камъкът във фабриала почна да свети още по-ярко.

— Да — рече Встим, гледайки фабриала. — Това ще излезе много полезно. Има добър обхват.

— Обаче ние знаехме, че идват — отвърна Рисн, стана от столчето и отиде при учителя си.

— Този път знаехме. Но ако ни предупреди за разбойници в нощта, ще изплати цената си десетки пъти. Килрм, свалете лъковете. Знаете какво е отношението им към тези работи.

Стражите се подчиниха и групата тайлени зачакаха. Рисн усети, че е започнала нервно да приглажда веждите си, макар да не разбираше защо се притеснява. Новодошлите бяха просто шин. Естествено, Встим настояваше тя да престане да ги мисли за диваци. Явно много ги уважаваше.

Когато приближиха, Рисн се изненада от това колко различно един от друг изглеждат. Другите от техния народ, които беше виждала, носеха прости кафеви роби или други работни дрехи. Начело на тази група обаче яздеше мъж, облечен в нещо, което май беше връх на шинската изисканост: светло пъстро наметало, което го обгръщаше изцяло и се връзваше отпред. Висеше от двете страни на коня почти до земята. Само главата му беше открита.

Около него имаше още четирима ездачи в не толкова ярко облекло. Светло, но не чак толкова. Носеха ризи, панталони и пъстри пелерини.

Редом с ездачите крачеха поне тридесетина мъже в кафеви туники. Други караха трите грамадни каруци.

— О! — възкликна Рисн. — Довел е доста слуги.

— Слуги ли? — учуди се Встим.

— Онези с кафевите дрехи.

Нейният бабск се подсмихна.

— Това са стражите му, дете мое.

— Моля? Изглеждат толкова обикновени.

— Шин са необикновен народ — отговори старият търговец. — Тук войниците са най-долните сред хората — нещо като роби. Отделните домакинства ги купуват и продават чрез размяна на дребни камъни, които означават право на собственост. Всеки, който вдигне оръжие, става като тези хора и получава същото отношение. А мъжът с шареното наметало? Е, той е селски стопанин.

— Искате да кажете земевладелец?

— Не. Доколкото разбирам, излиза и работи на полето всеки ден, поне в дните, когато не води преговори като днешните. Шин се отнасят така към всички земеделци, засипват ги с внимание и уважение.

Рисн зяпна.

— Ама повечето села гъмжат от селяни!

— Така е — отговори Встим. — Тук това са свещени места. Не се допускат чужденци близо до нивите или до селата.

Колко странно, помисли тя. Може би животът в това място им се е отразил на ума.

Килрм и хората му не изглеждаха особено доволни от голямото числено превъзходство на новодошлите, но Встим явно не се тревожеше. Когато шин се приближиха, той излезе от лагера, без да се притеснява. Рисн се завтече подире му, а полите й замитаха тревата.

Каква беля, рече си тя. Ето още една неприятност заради тревата, която не се прибира. Ако й се наложи да купува нов бордюр за полата заради тази глупава растителност, много щеше да се ядоса.

Встим посрещна шина и направи особен поклон — с длани към земята.

— Тан бало кен тала — каза той. Рисн не знаеше какво означава това.

Мъжът с наметалото — земеделецът — кимна почтително, а един от ездачите слезе от коня и пристъпи напред.

— Щастливи ветрове те доведоха, приятелю — той говореше тайленски много добре. — Този, който преумножава, се радва на безопасното ти пристигане.

— Благодаря ти, Треш, сине на Есан — отговори Встим. — Благодаря и на Този, който преумножава.

— Какво си ни донесъл от твоите далечни земи, приятелю? — попита Треш. — Още метал, надявам се?

Встим махна и няколко стражи донесоха тежък кош. Оставиха го на земята, свалиха капака и разкриха причудливото му съдържание. Парчета метални отпадъци, преди всичко във формата на парчета от черупки или на дърво. На Рисн й приличаше на боклук, който по някаква невъобразима причина е превърнат в метал чрез Превръщател.

— Ах — зарадва се Треш и приклекна да разгледа стоката. — Прекрасно!

— Нито частица от метала не е добита от руда — обясни Встим. — Нито една скала не е била раздробена или стопена, за да се извади металът, Треш. Получен е от черупки, кори или клони. В потвърждение разполагам със свидетелство, подпечатано от петима отделни тайленски нотариуси.

— Нямаше нужда да правиш такова нещо — отговори Треш. — Отдавна си спечелил доверието ни.

— По-добре да съм точен. Търговец, който е небрежен при договарянето, има врагове, а не приятели.

Треш се изправи и плесна три пъти с ръце. Мъжете в кафяво със сведени погледи свалиха задната страна на една от каруците и показаха кошовете вътре.

— Останалите, които идват при нас — отбеляза Треш, докато вървяха към каруцата, — като че ли се интересуват само от конете. Всеки иска да купува коне. Но не и ти, приятелю. Защо?

— Изискват много грижи — отговори Встим. — Пък и често няма добра възвръщаемост за толкова скъпо вложение.

— И това не се отнася за тези тук? — попита Треш и вдигна един от леките кошове. Вътре имаше нещо живо.

— Съвсем не. За пилетата мога да взема добра цена и те искат малко грижи, стига да ги нахраниш.

— Донесли сме ти много пилета. Не мога да повярвам, че ги купуваш. Те изобщо не струват толкова, колкото си мислите вие, чужденците. А вие ни давате срещу тях метал! Метал, който не е омърсен от унищожаването на скали. Истинско чудо.

Встим вдигна рамене.

— Там, откъдето идвам, тези боклуци не струват нищо. Правят се от ардентите с помощта на Превръщателите. Не могат да правят храна, защото ако сбъркат, тя става отровна. Затова превръщат отпадъците в метал и го изхвърлят.

— Но той може да се обработва!

— Че защо да го обработваш, когато можеш да издялаш предмета от дърво точно както го искаш и след това да го Превърнеш?

Треш само умислено поклати глава. Рисн на свой ред наблюдаваше с почуда. Това беше най-безумната търговска сделка, която тя беше виждала през живота си. Обикновено Встим спореше и се пазареше жестоко. А тук преспокойно разкриваше, че стоката му нищо не струва!

Всъщност и по-нататък в разговора двамата мъже доста се потрудиха да обясняват колко безполезни са стоките им. Най-сетне се споразумяха — макар че Рисн не разбра как — и скрепиха сделката с ръкостискане. Няколко от войниците на Треш почнаха да разтоварват кошове, пълни с пилета, платове и пастърми от рядко срещани меса. Други пък се заловиха да откарат металните отпадъци.

— Не би могъл да ми продадеш някой войник, нали? — попита Встим, докато чакаха.

— Опасявам се, че не могат да се продават на чужденци.

— Но нали ми продаде един…

— Това беше преди близо седем години! — през смях отвърна Треш. — И не спираш да ме питаш!

— Нямаш представа колко пари взех за него. А ти всъщност ми го даде срещу нищо.

— Той беше Неверен — отговори Треш и вдигна рамене. — Не струваше съвсем нищо. Ти ме принуди да взема нещо в замяна, но ще ти призная, че трябваше да хвърля печалбата в реката. Не можех да приема пари за един Неверен.

— Е, предполагам, че не бива да се обиждам от това — рече Встим и се почеса по брадичката. — Но ако ти попадне друг, съобщи ми. Това беше най-добрият ми слуга. Все още съжалявам, че го продадох.

— Няма да забравя, приятелю. Но според мен не е вероятно да имаме друг като него. — Треш като че ли се поразсея. — Истината е, че се надявам никога да нямаме друг като него…

След размяната на стоките, двамата отново си стиснаха ръцете, а после Встим се поклони на фермера. Рисн опита да се поклони по същия начин и си спечели усмивки от Треш и неколцина от хората му, които бъбреха на своя приличен на шепот шински език.

Толкова дълго и скучно пътуване за такава кратка сделка. Но Встим беше прав; на изток тези пилета щяха да се продават за доста сфери.

— Какво научи? — попита майсторът, докато се връщаха към колата.

— Че шин са странни.

— Не — отвърна Встим, но гласът му не беше строг. Той никога не се показваше строг. — Те просто са различни, дете мое. Странни са хората, които действат безразсъдно. Треш и неговият род са всичко друго, но не и безразсъдни. Даже са малко прекалено стабилни. Външният свят се променя, а шин явно твърдо се решили да си останат същите. Опитах да им предложа фабриали, но те казаха, че не са им нужни. Или не са богоугодни. Или са прекалено свещени, та да ги ползват.

— Учителю, това са много различни неща.

— Да, но когато става дума за шин, често е трудно да се направи разликата. Както и да е, какво научи наистина?

— Че за тях скромността е това, което е самохвалството за хердазийците — отговори Рисн. — И двамата направо се престарахте да доказвате колко са непотребни стоките ви. Стори ми се странно, но допускам, че просто това е техният начин да се пазарят.

Встим се усмихна широко.

— А ти вече си по-умна от половината мъже, които съм водил тук. Слушай. Ето твоят урок. Никога не опитвай да измамиш шин. Бъди откровена, казвай им истината и освен това подценявай своите стоки. Направо ще те заобичат. И ще ти платят.

Рисн кимна. Стигнаха до колата и майсторът извади някакво особено гърненце.

— Ето. Вземи нож и иди да измъкнеш малко от тревата. Гледай да копаеш дълбоко и да извадиш повечко от почвата. Растенията не могат да живеят без нея.

— Защо да го правя? — попита тя и сбърчи нос, когато взе гърненцето.

— Така. Ще се научиш да се грижиш за това растение. Искам да го държиш у тебе, докато престанеш да го смяташ за странно.

— Ама защо?

— Защото така ще станеш по-добър търговец.

Тя се намръщи. Налагаше ли се учителят винаги да е толкова особен? Сигурно затова беше сред малцината тайлени, които успяваха да се спогодят добре с шин. Беше особняк като тях.

Рисн отиде да направи каквото й беше заръчано. Нямаше полза да се оплаква. Все пак първо взе чифт опърпани ръкавици и си нави ръкавите. Нямаше да си съсипе хубавата рокля заради някаква лигава, вторачена в стената малоумна трева. И това си е.

I-5 Аксис Събирачът

Аксис Събирачът изпъшка, както си лежеше по гръб, а черепът му се пръскаше от болки. Отвори очи и плъзна поглед по тялото си. Беше гол.

Проклятие, рече си той.

Е, най-добре да провери дали не е зле наранен. Пръстите на краката му сочеха към небето. Ноктите бяха тъмносини, което не беше рядкост за аимианец като него. Опита да ги разшава и за негово най-голямо удоволствие те помръднаха.

— Добре, това все пак е нещо — каза той и пак стовари глава на земята. Тя пльосна върху нещо меко, сигурно някакви изгнили отпадъци.

Да, точно така. Вече можеше и да го помирише — остро и противно. Съсредоточи се върху носа си и се нагоди така, че вече да не усеща вонята. Ах, така е много по-добре.

Ако можеше само да се отърве и от главоболието. Наистина ли трябва слънцето там горе да е толкова ослепително ярко? Затвори очи.

— Още си на моята уличка — обади се зад него груб глас. Точно този глас го събуди преди малко.

— Ще я освободя скоропостижно — обеща Аксис.

— Дължиш ми наем за едно преспиване.

— В уличката?

— В най-хубавата уличка в цял Каситор.

— А, значи в Каситор се намирам? Отлично.

Няколко мига съсредоточаване на ума и главоболието най-сетне изчезна. Аксис отвори очи и този път слънцето му се видя съвсем приятно. От двете му страни към небето се издигаха тухлени стени, обрасли с корав червен лишей. Около него бяха разпилени на купчини разни гнили репи.

Не. Не бяха разпилени. Като че бяха внимателно подредени. Странна работа. Вероятно те излъчваха вонята, която забеляза по-рано. Най-добре засега да не задейства отново обонянието си.

Седна, протегна се и провери мускулите си. Всички се оказаха годни за работа, само че имаше и доста драскотини. След малко щеше да се позанимае и с тях.

— Сега — рече Аксис и се обърна, — не ти се намират по случайност резервни панталони, нали?

Притежателят на гласа се оказа мъж с чорлава брада, приседнал на някакъв сандък на входа на уличката. Аксис не го познаваше, както не познаваше и мястото. Това не го изненада — все пак бяха го пребили, окрали и зарязали тук, понеже го бяха взели за мъртъв. Отново.

Такива неща правя аз в името на науката, помисли си той с въздишка.

Паметта му започна да се възвръща. Каситор беше голям ириалски град, отстъпваше само на Рал Елорим. Идването му тук беше планирано. Освен това се напи по план. Все пак можеше да подбере другарите си по чашка по-внимателно.

— Ще допусна, че не разполагаш със свободен чифт панталони. — Аксис стана и огледа татуировките на ръката си. — Пък и да имаше, бих предположил, че щеше да си ги носиш сам. С брашнен чувал ли си облечен?

— Дължиш ми наем — изръмжа мъжът. — И обезщетение, задето разруши храма на северния бог.

— Странна работа — отговори Аксис и погледна през рамо към входа на алеята. Оттатък се намираше шумна улица. Добрите люде от Каситор надали щяха да приемат голотата му. — Не си спомням да съм разрушавал никакви храмове. Обикновено доста добре осъзнавам подобни събития.

— Помете половината от улица Хапрон — рече просякът. — Както и много къщи. Ще се направя, че не забелязвам.

— Крайно любезно от твоя страна.

— Напоследък бяха лоши.

Аксис се свъси и проследи погледа на просяка към земята. Купчините гнили зеленчуци бяха подредени по много особен начин. Като град.

— Ах — продума той и помести крака си, който се намираше върху малък квадрат от боклук.

— Това беше пекарна — поясни мъжът.

— Ужасно съжалявам.

— Семейството не беше у дома.

— Това е голямо облекчение.

— Бяха на поклонение в храма.

— Който аз…

— Размаза с глава ли? Да, същия.

— Сигурен съм, че ще проявиш милост към душите им.

Просякът го изгледа с присвити очи.

— Още се мъча да преценя как се вписваш в картинката. Пустоносен ли си или си Вестител?

— Опасявам се, Пустоносен. В смисъл, разруших един храм — отговори Аксис.

Погледът на просяка стана подозрителен.

— Само свещеното платно може да ме спре — продължи Аксис. — А понеже ти не… Искам да кажа, какво държиш?

Просякът сведе очи към ръката си, която се опираше на кирливо одеяло, провиснало върху също толкова кирлив сандък. Кацнал беше върху сандъците като… е, като бог, който гледа надолу към своя народ.

Горкият глупак, рече си Аксис. Наистина беше време да се омита. Не му се щеше да навлече лош късмет на бедния малоумник.

Просякът вдигна одеялото. Аксис отстъпи с вдигнати ръце. Това извика у просяка усмивка, която можеше да покаже и малко повече зъби. Той скокна от сандъка, като все още държеше одеялото високо. Аксис се сви.

Мъжът се изкикоти и хвърли одеялото по него. Аксис го улови във въздуха и размаха юмрук. Сетне се изниза от уличката, препасвайки се с плата.

Иззад гърба му се обади просякът:

— И хоп! Злият звяр е премахнат!

— И хоп! Злият звяр избегна затвора за непристойно държане на публично място — отговори Аксис, докато наместваше препаската. Ириалите бяха особено придирчиви към спазването на целомъдрието. Бяха особено придирчиви за много неща. Разбира се, същото можеше да се каже за повечето народи — разликата беше само в предмета на тяхната придирчивост.

Аксис Събирачът привлече погледите, които му се полагаха. Не заради необичайното облекло — Ири се намираше в северозападните предели на Рошар и затова времето тук беше много по-топло, отколкото в Алеткар или даже Азир. Доста от златокосите местни мъже носеха само набедрени препаски, а кожата им беше нашарена с разни цветове и фигурки. Тук дори татуировките на Аксис не биеха на очи.

Може би го зяпаха заради сините нокти и кристалните тъмносини очи. Аимианците — включително и аимианците от Сиа — се срещаха рядко. А може и да го зяпаха, понеже сянката му падаше в неправилната посока. Към светлината, а не обратното. Дреболия, пък и когато слънцето е толкова високо в небето, сенките са къси. Но когато някой го забележеше, промърморваше или отскачаше надалеч. Вероятно бяха чували за хората от неговия народ. Не беше минало чак толкова много време от прочистването на неговата родина. Точно колкото трябва, та приказките и легендите да пропълзят в общото знание на повечето народи.

Вероятно някоя важна персона щеше да се докачи от присъствието му и щеше да нареди да го изправят пред местния магистрат. Нямаше да му е за пръв път. Отдавна се беше научил да не се тревожи. Когато те преследва Родовото Проклятие, свикваш да приемаш каквото и да ти се случи.

Започна тихичко да си подсвирква и заразглежда татуировките си, като пренебрегваше онези минувачи, които бяха достатъчно наблюдателни, та да спрат и да го загледат. Спомням си, че записах нещо някъде… мислеше той и проучваше китката си, после усука предмишница, та да провери дали няма нови татуировки от задната страна. Като всички аимианци, и той беше способен със силата на мисълта си да променя цвета и белезите по кожата. Това беше удобно, понеже когато най-редовно ти крадат всичко, става адски трудно да водиш приличен дневник. Затова той записваше бележките върху кожата си и те оставаха там, докато успееше да се добере до безопасно място и да ги транскрибира.

За щастие, не се беше напил дотам, че да запише наблюденията си върху някое неудобно крайче от тялото. Случи му се веднъж и се наложи да ползва две огледала и услугите на един доста смутен теляк в банята, за да разчете драсканиците.

Ах, отдъхна си той, когато откри нова записка отвътре на левия лакът. Изкриви се, за да я прочете, докато вървеше надолу по склона.

Проверката успешна. Забелязани духчета, които се появяват, само когато индивидът е жестоко упоен. Приличат на малки кафеви мехурчета, полепнали по околните предмети. Може да са необходими по-нататъшни изпитания, за да се докаже, че духчетата не са пиянска халюцинация.

— Много хубаво — каза той на глас. — Наистина много хубаво. Питам се как да ги нарека.

Беше чувал разни истории, в които ги наричаха потни духчета, но намираше това за глупаво. Духчета на упояването? Не, твърде тежко за произнасяне. Пивни духчета? Усети прилив на вълнение. От години преследваше тъкмо тези духчета. Ако бяха истински, това щеше да е голяма победа.

Защо се появяваха само в Ири? И защо толкова рядко? Напиваше се до оглупяване десетки пъти, а ги откри само веднъж. Ако наистина ги беше открил.

Духчетата обаче бяха трудни за улавяне. Понякога дори най-разпространените видове — огнените например — отказваха да се появят. Това беше особено дразнещо за човек, чиято цел в живота беше да види, опише и проучи всички видове духчета на планетата Рошар.

Продължи да си свирка и да върви през града по посока на пристанището. Наоколо се тълпяха безчет златокоси ириали. Цветът на косата показваше чистотата на произхода, както черното при алетите — колкото по-чистокръвен ириалец си, толкова по-златна е косата ти. Не просто руса, а наистина златна и блестяща на слънцето.

Аксис имаше слабост към тези хора. Далеч не бяха превзети като воринските народи на изток и рядко проявяваха склонност към препирни и битки. Така се улесняваше преследването на духчетата. Разбира се, имаше някои видове, които можеха да се наблюдават само във военно време.

По доковете се тълпеше народ. Отлично, рече си Аксис, не съм закъснял много. Повечето хора се намираха на нарочно построена наблюдателна платформа. Аксис си намери място, нагласи добре свещеното одеяло, облегна се на парапета и зачака.

Чакането не продължи дълго. Точно в седем и четиридесет и шест сутринта — местните можеха да си сверяват часовниците по това — едно огромно морскосиньо духче изскачаше от водите на залива. Беше прозрачно и макар да изглеждаше, че прави вълни при издигането си, това беше измама. Повърхността на залива беше гладка.

Приема формата на мощна струя вода, помисли Аксис и при това започна да прави надпис по кожата си на едно свободно местенце на крака. Средата е най-тъмно синя, като океанските дълбини, а по краищата просветлява. При сравнение с мачтите на закотвените в пристанището кораби бих казал, че се е извисило поне на сто стъпки. Едно от най-големите, които изобщо съм виждал.

Колоната от вода произведе четири дълги крайника, които се спуснаха около залива и образуваха пръсти като на ръце и крака. Положи ги на златните пиедестали, изработени от гражданите. Духчето излизаше всеки ден по едно и също време, без грешка.

Бяха му дали и име — Кусикеш, Пазителят. Някои го почитаха като бог. Повечето го възприемаха просто като част от града. Беше единствено по рода си. Нямаше много други сред известните му видове духчета, които бяха само по едно.

Но какъв вид духче е това? Аксис очарован продължаваше да пише. Образува лице, което гледаше на изток. Направо към Произхода. Лицето се менеше със смайваща бързина. Различни човешки образи се явяваха над приличната на ствол шия в мъглява последователност.

Явяването траеше цели десет минути. Дали някое от лицата се повтаряше? Меняха се тъй бързо, че Аксис не успя да прецени. Някои изглеждаха мъжки, други женски. После Кусикеш се оттегли в залива и отново образува призрачните вълни.

Аксис се почувства изцеден, като че нещо беше източено от него. Казваха, че това е обичайна реакция. Дали не си го въобразяваше, понеже очакваше да се случи? Или усещането беше истинско?

Докато размишляваше, някакво улично хлапе дръпна препаската му, смъкна я и се разсмя. Хвърли я на приятелчетата си и веднага офейкаха.

Аксис поклати глава.

— Ама че беля — рече той, докато струпаните наоколо хора почнаха да зяпат и да мърморят. — Наблизо има стражи, предполагам? Ах, да. Четирима. Прекрасно.

Стражите вече крачеха към него, златните им коси бяха дълги до раменете, а лицата им бяха строги.

— Хубаво — рече си Аксис и направи последния запис, тъкмо когато един от стражите го спипа за рамото. — Излиза, че ми се отваря още една възможност да потърся духчетата на пленничеството.

Чудно беше, че тези духчета все му се изплъзваха през годините, въпреки че много пъти беше попадал в затвора. Почнал беше да ги приема за мит.

Стражите го помъкнаха към градската тъмница, но това му беше напълно безразлично. Две нови духчета за два дни! При такива темпове щяха да са му нужни още само няколко века да довърши изследването си.

Прекрасно наистина. Пак почна да си свирука.

I-6 Произведение на изкуството

Сет, син на сина на Валано, неверен от Шиновар, беше приклекнал върху висок каменен перваз в някакъв комарджийски бордей. На перваза би трябвало да има фенер. Дългото наметало на Сет покриваше и краката му, и камъка, и той като че висеше от стената.

Наблизо светлините бяха малко. Макек обичаше слугата му да стои прикрит в сянката. Сет носеше прилепнали черни дрехи под наметалото, долната част на лицето му беше покрита с маска; всичко това беше измислено от Макек. Наметалото беше прекалено широко, а дрехите — прекалено тесни. Ужасно облекло за убиец, но Макек искаше драматизъм, а Сет се покоряваше на заповедите на господаря си. Винаги.

Може би в драматизма имаше нещо полезно. Като показваше само очите и голата си глава, Сет притесняваше минувачите. Шински очи, твърде кръгли, малко прекалено големи. Тукашните хора ги оприличаваха на очите на дете. Защо това ги тревожеше толкова?

Недалеч от него група мъже с кафеви наметки седяха, бъбреха и триеха палците и показалците си. Между пръстите им се издигаше дим и се чуваше леко припукване. Хората разправяха, че търкането на огнен мъх прави ума по-възприемчив на мисли и идеи. Сет опита веднъж и това му докара само главоболие и мехури на пръстите. Ала получеше ли човек мазоли, явно изпитваше и еуфория.

В средата на кръглото помещение се мъдреше бар, където се предлагаха разнообразни напитки на разнообразни цени. Бар дамите бяха във виолетови роби с дълбоки деколтета и отворени отстрани. Скритите им ръце бяха разголени, което мъжете от страната Бав, потомствени воринци, намираха крайно предизвикателно. Колко странно. Виждаше се просто ръка.

Наоколо се провеждаха разни игри. Нямаше открит хазарт — не се хвърляха зарове, не се правеха залози на карти. Играеше се на троши-врат, имаше борби на плоски рачета и — колкото и да е чудно — игри за отгатване. Това беше друга особеност на воринските народи; те избягваха открито да гадаят за бъдещето. В играта на троши-врат например, имаше хвърляния, но играчите не се обзалагаха за крайния резултат. По-скоро — за ръката, която ще им се падне след поредното хвърляне и теглене.

Сет не намираше смисъл в разликата между двете, но тази особеност беше дълбоко вкоренена у воринците. Дори тук, в една от най-долните дупки в града, където жените ходеха с голи ръце, а мъжете говореха открито за престъпления, никой не рискуваше да обиди Вестителите с желанието си да узнае бъдещето. Даже предсказването на бурите караше мнозина да се чувстват неудобно. В същото време преспокойно си ходеха по камъните и използваха Светлина на Бурята за осветление в ежедневието. Не обръщаха внимание на духовете на нещата, които живееха около тях, и ядяха каквото им хрумне всеки ден.

Странно. Толкова странно. И все пак, това беше неговият живот. Напоследък Сет започна да се съмнява в някои от ограниченията, към които се беше придържал така строго. Как можеха хората тук, на изток, да не ходят върху камъка? Из техните краища нямаше почва. Как тогава можеха да се измъкнат и да не тъпчат камъните?

Опасни мисли. Начинът на живот беше единственото, което му оставаше. Ако се усъмнеше в Каменния шаманизъм, нямаше ли да стигне и дотам, че да се усъмни в същността си на Неверен? Опасно, опасно. Макар че убийствата и греховете му го осъждаха на проклятие, поне душата му след смъртта щеше да бъде предадена на камъните. Той щеше да продължи да съществува. Наказан, измъчван, но не и прогонен в нищото.

По-добре да съществува в мъки, отколкото да изчезне напълно.

Макек пък се мотаеше из бардака с по една госпожица от двете страни. Вече не беше дръглив и мършав. Постепенно лицето му бе станало сочно и валчесто, като зреещ след поливане плод. Нямаше ги разбойническите дрипи — Макек вече се кипреше в разкошни коприни.

Другарите му — онези, които бяха с него при убийството на Тоок — бяха мъртви до един. Убити от Сет по нареждане на Макек. Всичко това целеше да се опази тайната на Клетвения камък. Защо всички тук, в Изтока, така се срамуваха от властта, която имаха над Сет? Дали се бояха друг да не открадне Клетвения камък? Дали се ужасяваха някой да не обърне срещу тях самите оръжието, което използваха тъй безсърдечно?

Вероятно Макек се боеше репутацията му да не пострада, ако се разбере колко лесен за управляване е Сет. Дочул беше не един разговор за тайната на ужасяващо ефикасния телохранител на Макек. А щом създание като Сет служеше на Макек, значи господарят беше още по-опасен.

Макек подмина мястото, където се таеше Сет. Едната от придружителките му се разсмя звънко. Макек погледна Сет и махна отсечено. Сет сведе глава, за да покаже, че е разбрал. Плъзна се от перваза и тупна на земята с развято наметало.

Игрите замряха. Хората, пияни или трезви, се извърнаха да огледат Сет, а когато той мина край тримата мъже с огнения мъх, пръстите им застинаха. Повечето от посетителите знаеха с какво ще се заеме той тази нощ. В Самородна вода се беше настанил някакъв тип, съперник на Макек, който отвори собствен игрален дом. Може би новодошлият не вярваше на приказките за призрачния убиец на Макек. Е, имаше основание за съмненията си. Репутацията на Сет наистина беше неточна.

Той беше много, много по-опасен.

Измъкна се от бардака, подмина стълбите пред затъмнената витрина и излезе в двора. Изхвърли наметалото и маската в някаква каруца. Наметалото само шумолеше, а и защо да си крие лицето? Той беше единственият шин в града. Зърнеха ли очите му, щяха да разберат кой е. Остана с тесните черни дрехи; преобличането щеше да отнеме прекалено много време.

Самородна вода беше най-големият град в областта; градът Извор бързо отесня на Макек. Напоследък той говореше за преместване в Клиношип, седалището на местния господар. Станеше ли това, Сет щеше да гази в кръв в продължение на месеци, докато систематично проследи и изтреби всеки един крадец, главорез и съдържател на игрален дом, който не се подчинява на Макек.

Но до тогава имаше време. Сега трябваше да се заеме с натрапника в Самородна вода, мъж на име Гавашав. Сет се понесе из улиците. Избягваше и Светлината, и Меча. Разчиташе вродената му гъвкавост и предпазливост да го направят незабележим. Наслаждаваше се на кратковременната свобода. Напоследък моментите, когато не беше затворен в някой от задимените бордеи на Макек, бяха доста редки.

Докато се промъкваше бързо между сградите, а влажният хладен въздух го галеше, Сет почти можеше да си представи, че отново е в Шиновар. Постройките наоколо не бяха богохулно издигнати от камък, а бяха от пръст, от глина. Като че ли тези ниски звуци не бяха приглушените викове от някоя от кръчмите на Макек, а тропотът и цвиленето на конете из равнините у дома.

Не. В Шиновар никога не беше и помирисвал подобни нечистотии — смрад, която се постигаше само със седмици прокисване. Не беше у дома. Нямаше място за него в Долината на истината.

Сет навлезе в богаташкия квартал, който не беше така гъсто застроен. Самородна вода се намираше в лаит, от изток го бранеше висока скала. Гавашав нагло се беше настанил в огромно имение в източната част на града. Имението принадлежеше на местния господар, който показваше благоразположение към Гавашав. Господарят знаеше за бързото издигане на Макек в подземния свят и затова неговата подкрепа за другия разбойник беше добро средство за противодействие.

Имението беше на три етажа, обграждаше го каменна стена; градините бяха неголеми и спретнати. Сет приближи, приведен ниско. Тук, в покрайнините на града, земята беше осеяна със скални пъпки. Когато минаваше, растенията с шумолене прибираха ластарите си и лениво се затваряха в черупките.

Стигна стената и се притисна до нея. Сега беше най-тъмният час на нощта, между първите две луни. Шин го наричаха час на омерзението, понеже това беше един от малкото отрязъци време, когато боговете не ги гледаха. Горе по стената крачеха войници, нозете им скърцаха по камъка. Гавашав може би мислеше, че тук е в безопасност. Сградата беше достатъчно сигурна за един светлоок господар.

Сет вдиша дълбоко и се зареди със Светлина от сферите в кесията си. Започна да сияе, от кожата му се надигна светеща пара. В тъмнината тя беше доста видима. Сили като неговите не бяха предназначени за извършване на убийства; някога Повелителите на стихиите се бяха сражавали денем, бяха отблъсквали нощта, а не я бяха прегръщали.

Но не това беше мястото на Сет. Просто щеше да му се наложи да се постарае повече, за да остане незабелязан.

Десет удара на сърцето след преминаването на стражите, Сет се Оттласна на стената. Сега тя стана долу за него и той можеше да тича отстрани по каменното укрепление. Когато стигна горе, скочи напред и после се Оттласна леко назад. Преметна се ловко оттатък и пак се Оттласна на стената. Заслиза със залепени на камъка нозе и с лице към земята. Сетне затича и отново се Оттласна надолу, като последните няколко стъпки просто падаше.

Градините бяха пълни с насаждения от шистокори, разположени терасовидно. Сет се сниши и внимателно започна да се придвижва сред подобната на лабиринт растителност. На входа на сградата имаше стражи, които оглеждаха терена в светлината на сфери. Колко щеше да е лесно да се втурне натам, да поеме Светлината на Бурята и да потопи пазачите в мрак, преди да ги убие.

Но Макек не му беше наредил изрично да причинява много смърт. Гавашав трябваше да бъде убит, но Сет можеше да избира как. И той се спря на начин, който не изискваше убийството на стражите. Когато имаше възможност, Сет винаги постъпваше така. Само това му помагаше да запази последните остатъци от човечност у себе си.

Стигна до западната стена на къщата и се оттласна върху нея, а оттам — на покрива. Той беше дълъг и плосък, с лек източен наклон — това не беше нужно в лаит, но хората на изток все се съобразяваха с бурите. Сет бързо отиде до задната част на сградата — тук малък каменен купол покриваше по-ниската част от къщата. Скочи върху купола, от тялото му струеше Светлина. Прозрачна, ярка, първична. Като призрачно отражение на огъня, който бушуваше вътре в него и поглъщаше душата му.

В тишината и мрака призова своя Меч и с него проряза отвор в купола. Държеше острието под такъв ъгъл, че отрязаното парче камък да не падне вътре. Спусна ръка и зареди каменния кръг със Светлина, после го Оттласна към северозападния дял на небето. Да се Оттласне предмет към толкова далечна точка беше възможно, но неточно. Все едно опитваш да стреляш с лък на голямо разстояние.

Отстъпи, когато камъкът се откъсна от купола и започна да лети нагоре във въздуха. От него струеше Светлина, докато се носеше към приличните на капки боя звезди. Сет скочи в дупката и веднага се Оттласна на тавана. Завъртя се във въздуха и стъпи точно до отвора, който беше изрязал. Все едно стоеше на дъното на грамадна каменна купа, а през отвора се виждаха звездите.

Пристъпи по стената на купата и се Оттласна надясно. За секунди се озова на пода и се преориентира така, че куполът да е горе. В далечината чу слабо пукане — Светлината в камъка беше свършила и той беше паднал на земята. Сет го беше насочил извън града и се надяваше да не е причинил по случайност нечия смърт.

Сега вниманието на стражите щеше да се насочи в търсене на източника на необикновения звук. Сет вдиша дълбоко и прие Светлината от сферите във втората кесия. Струящата от него Светлина стана по-ярка и му позволи да огледа помещението, в което се намираше.

Както очакваше, то беше празно. Това беше рядко използвана зала за празненства, с празни мангали, маси и пейки. Беше спокойно, тихо и влажно. Като в гробница. Бързо плъзна Меча между вратата и касата и сряза резето. Отвори. Излъчваната от него светлина му позволи да огледа мрачния коридор оттатък.

Когато започна да служи на Макек, Сет избягваше да ползва Вълшебния меч. Ала задачите ставаха все по-сложни и той беше принуден да прибегне до това оръжие, за да не причинява ненужна смърт. Сега слуховете за него вече прераснаха в приказки за прорязани в камъка дупки и за мъртъвци с изгорени очи.

Макек почна да вярва в слуховете. Още не беше поискал Сет да предаде Меча — стореше ли го, щеше да открие какво е второто деяние, забранено на Неверния. От него се изискваше да носи Меча до смъртта си. После каменните шамани щяха да си го върнат от убиеца му.

Вървеше по коридорите. Не се тревожеше, че Макек би му отнел Меча, но истински се притесняваше от нарастващата дързост на този господар на крадците. Колкото по-успешно действаше Сет, толкова по-нагъл ставаше Макек. Колко ли време оставаше, преди той да престане да използва Сет за премахването на разни дребни съперници и да го прати да убива Броненосци и важни светлооки? Колко ли време оставаше, преди някой да направи връзката? Шински убиец с Вълшебен меч, с тайнствени сили и крайно ловък? Може ли това да е печално известният Убиец в бяло? Макек можеше да отклони алетския крал и неговите върховни принцове от войната им в Пустите равнини и да ги стовари върху Я Кевед. Хиляди щяха да загинат. Кръвта щеше да се лее като дъжд при буря — гъста, всепроникваща и разрушителна.

Продължи да тича бързо по коридора, приведен ниско и стиснал Меча назад, с острието зад гърба. Тази вечер поне щеше да убие човек, който си заслужаваше смъртта. Не беше ли тук прекалено тихо? Откак слезе от покрива, Сет не беше забелязал жива душа. Да не би Гавашав да е тъй глупав, че да остави всички стражи отвън и да се оттегли в спалнята си неохраняван?

Никой не пазеше вратите на господарските покои в края на късия коридор. Там беше тъмно. Подозрително.

Сет се прокрадна към вратите и се ослуша. Нищо. Постоя малко и се огледа. Голямо стълбище водеше към втория етаж. Сет притича и отряза с Меча парче дърво от крайната колона на перилата. Беше колкото малък пъпеш. Няколко замахвания с Меча и отряза от завесата на един прозорец парче колкото наметало. Сет бързо се върна при вратите и зареди дървената сфера със Светлина, даде й Основно Оттласване и я насочи на запад, право пред себе си.

Прокара Острието в цепнатината между вратите и отвори едното крило. Дали Гавашав беше излязъл? Къде би отишъл? Този град още не беше безопасно място за него.

Сет загърна дървената топка в плата, вдигна я и я хвърли. Тя се понесе напред, към далечната стена. С драперията приличаше малко на човек с наметало, който тича поприведен през стаята.

Нямаше скрити пазачи, които да я ударят. Куклата отскочи от някакъв затворен прозорец, после провисна от стената. Продължи да излъчва Светлина.

В нея се разкри малка масичка, върху която имаше някакъв предмет. Сет присви очи и опита да определи какво е това. После крадешком влезе в стаята и се приближи.

Да. На масичката се мъдреше една глава. А лицето беше на Гавашав. Сенките от Светлината придаваха на мрачните черти още по-злокобен израз. Някой беше изпреварил Сет с убийството.

— Сет, сине на Нетуро — продума някой.

Сет се обърна, завъртя Меча и зае отбранителна позиция. В мрака в далечния край на стаята стоеше някой.

— Кой си ти? — попита Сет. Ореолът му от Светлина стана по-ярък, когато спря да сдържа дъха си.

— Доволен ли си, Сет, сине на Нетуро? — отвърна гласът. Мъжки глас, дълбок. Какъв беше този акцент? Мъжът не беше веден. Алет? — Доволен ли си от тези прости престъпления? Да извършваш безсмислени убийства из разни забутани миньорски села?

Сет не отговори. Огледа стаята в търсене на раздвижване из другите сенки. Като че ли нямаше никой друг.

— Наблюдавах те — продължи гласът. — Пращаха те да заплашваш дюкянджии. Убиваше разбойници, които бяха толкова незначителни, че даже властите не се интересуваха от тях. Показваха те, за да впечатляват уличниците, като че те са важни светлооки дами. Какво похабяване.

— Правя каквото господарят ми поиска.

— Похабяват те. Предназначението ти не е да тормозиш и да извършваш разни дребни убийства. Да те използват така е като да впрегнат ришадийски жребец в някоя раздрънкана пазарска каруца. Или да кълцат зарзават с Вълшебен меч. Или да използват най-фин пергамент за подпалки, та да си подгреят водата за баня. Това е престъпление. Ти си произведение на изкуството, Сет, сине на Нетуро. Ти си божество. А Макек всеки ден хвърля тор по тебе.

— Кой си ти? — повтори Сет.

— Поклонник на изкуствата.

— Не ме назовавай с името на баща ми — рече Сет. — Той не трябва да бъде унижаван от връзката с мен.

Дървеното кълбо на стената най-после изчерпа Светлината и тупна на пода, а платът позаглуши шума.

— Добре — отговори гласът. — Но нима не се изпълваш с негодувание от това лекомислено ползване на уменията ти? Нима не си обречен на величие?

— В това да убиваш няма величие. Говориш като кукори. Великите мъже създават храна и облекло. Този, който преумножава, трябва да се почита. А аз съм този, който отнема. Поне когато убивам хора като този тук, мога да се престоря, че от мен има полза.

— И това го казва човекът, който едва не събори едно от най-великите кралства в Рошар?

— Това го казва човекът, който извърши едно от най-отвратителните убийства в Рошар — поправи го Сет.

Събеседникът му изсумтя презрително.

— Стореното от теб е само лек ветрец в сравнение с бурята от убийства, която Броненосците стоварват на бойното поле всеки ден. А тяхното пък е нищо в сравнение с онова, на което ти си способен.

Сет започна да се отдръпва.

— Къде отиваш? — попита фигурата.

— Гавашав е мъртъв. Трябва да се върна при моя господар.

Нещо тропна на пода. Сет се извъртя и насочи Меча надолу. Фигурата беше пуснала нещо обло и тежко. То се търкулна към Сет.

Още една глава. Тя полегна на една страна. Сет застина, когато видя лицето. Тлъстите бузи бяха зацапани с кръв; мъртвите очи бяха широко отворени от ужас: Макек.

— Как? — поиска да узнае Сет.

— Ние го заловихме малко след като ти тръгна.

— Ние ли?

— Слугите на твоя нов господар.

— А Клетвеният ми камък?

Фигурата разтвори длан и разкри един скъпоценен камък, който се крепеше на оплетена около пръстите верижка. До него лежеше Клетвеният камък на Сет. Лицето на непознатия бе тъмно; той носеше маска.

Сет пусна Меча и падна на коляно.

— Какви са твоите заповеди?

— На масата има един списък — отговори мъжът и скри в ръка Клетвения камък. — Там са изложени желанията на твоя господар.

Сет се изправи и отиде до масичката. До главата, която лежеше в чиния, за да се събира там кръвта, имаше лист хартия. Сет го взе и струящата от него Светлина разкри двадесетина имена, изписани с шрифта, който ползваха войниците в неговата родина. До някои от имената беше посочено как трябва да се извърши убийството.

В името на вътрешната слава, рече си Сет.

— Та това са най-могъщите хора в света! Шестима върховни принцове? Селайски геронтарх? Кралят на Я Кевед?

— Време е да спреш да похабяваш таланта си — отговори непознатият. Отиде до далечната стена и опря ръка на нея.

— Това ще предизвика хаос — прошепна Сет. — Борби. Война. Объркване и болка, каквито светът рядко е виждал.

Скъпоценният камък в ръката на мъжа проблесна. Стената изчезна и се превърна в дим.

Тъмната фигура се обърна към Сет.

— Истина е. Нашият господар нареди да приложиш тактиката, която ти донесе такъв успех в Алеткар навремето. Когато свършиш, ще получиш следващите заповеди.

После излезе през отвора в стената и остави Сет сам с ужаса му. Това беше неговият кошмар. Да попадне в ръцете на хора, които разбират способностите му и имат амбицията да ги използват. Остана неподвижен дълго след като Светлината му свърши.

След това почтително сгъна листа. Изненада се, че ръцете му са толкова спокойни. Трябваше да трепери.

Защото скоро целият свят щеше да се разтърси.