Рада Казалийска (Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса)

„Исторически бележник“

В началото на XVIII в. от Света гора в Родопите започват да пристигат монаси-таксидиоти, чиято задача е да събират помощи за гръцките манастири в Атон, както и да вдъхват надежда у местното население по отношение запазването на християнската вяра. Заедно с това целта им е българското население да започне усилено да изучава гръцкия език. Един от тези монаси, дошъл в Родопите, е йеромонах Григорий, станал част от историята на една планина и нейния народ.

„Историческият бележник“ е писан на гръцки език от монаси, които са посещавали планината. Рада Казалийска преписва отделни откъси: за помохамеданчването в Родопите през XVII и XVIII в., за мъченическата смърт на Висарион епископ Смолянски, чиито светско име е Витан, за посичането на 200 райковци в Каюското дере през 1720 г. Подтикната от осъзнатата нужда да остави история за поколенията, тя започва да води и свои бележки за станалите събития в Родопите. Диктува спомените на сина си Христо, както и предания, които е слушала от по-възрастни мъже и жени, които той старателно записва. По този начин се оформя цялостна картина за жестоките времена, в които са живели българите в тази част на страната ни, която до Балканската война е била под турска власт.

В „Бележника“ е запазен подробен разказ за трагичния край на духовния водач на местното население Висарион епископ Смолянски: „В царуването на Мехмед IV (1648–1687) през месец юли 1662 година, когато стана страшното и с насилие помохамеданчване на българите в областта около Смолян, турците направиха много пакости. От жителите едни помохамеданчиха, други избиха, а трети избягаха из горите. Турците изгориха черквата «Св. св. Апостоли Петър и Павел», митрополията и богословското училище. Всички книги и помагала унищожиха, а скъпоценностите разграбиха. Те поискаха да заловят епископа, но той с голяма група българи през една нощ успя да избяга и се настани в Райково. Там бяха намерили убежище и много българи от околните села…“.

Самото присъствие на епископа е силна духовна подкрепа за местното население. В същото време турската власт търси начини и средства да погуби този духовен стълб в Родопите. Решава да го премахне, смятайки, че по този начин по-лесно ще подчини българското население в приемането на исляма. „В ранното утро на 29 юли 1662 година Висарион Смолянски бе тръгнал, придружен от десет телохранители, всички на коне и въоръжени от Долно Езерово за Горно Езерово. Но ненадейно от засада между къщите на Ревача и воденицата на Сурото излезе голяма въоръжена чета от турци и нови мохамедани. След голям кървав бой заловиха архиереия Висарион и неговите телохранители Момчил Глуховски, Гето Сухарски, Найден Тривински, Дечо Рудински, Белко Мечкаря, Страхил Байчев, Грудю Грачувски, Вълко Гроздански, Стойко Мирчовски и Райчо Раев. Турците им взеха оръжието, вързаха им ръцете отзад и бързо ги закараха в Смолян, защото се бояха да не ги застигне някоя християнска чета и да им отмъсти.

В Смолян по заповед на Абди бей най-първо с добро и кротко се помъчиха да убедят епископ Висарион да откупи живота си, като приеме мохамеданската вяра, понеже мислеха, че ако той се съгласи на това, много скоро и останалите християни безропотно ще го последват. Но епископът отказва с думите: «Човек, който има любов към божествената истина, е непоколибим във вярата си; смъртта ще ме направи безсмъртен пред Бога».“

По-нататък в „Историческия бележник“ са отбелязани жестоките мъчения, на които епископът бил подложен. „Турците го съблякоха и оставиха съвсем гол и започнаха да го щипят по тялото с нарочно приготвени клещи, като късаха парчета живо месо от тялото му. Епископ Висарион изтърпя тия адски мъки, без да се уплаши и да иска милост. Кръв ручеше от тоя мъченик. След това най-немилостиво го биха с железни пръчки по тялото, докато епископът падне в несвяст. След като се свести го мушкаха с ножове и режеха късове от тялото му, туриха на главата му нажежена пиростия (тригон за огнище) и се гавреха с него. Но и това не им стигна. Поругаха го пред всички и го развеждаха гол из селото за показ. Епископът понесе и тая гавра със смирение. Най-сетне осверипял турчин излезе от тълпата и с остър нож прободе гърдите на епископ Висарион. Той се повали на земята като изговаряше думите: «На тебе, Боже, предавам душата си, аз се радвам в страданията си и с моята смърт искам да допълня недоимъка в твоята църква». Осверипелите турци помислиха, че той говори нещо обидно за тях, затова злобно се нахвърлиха върху него с камъни — обезобразиха го и тялото му направиха на пита. Турците заповядаха на телохранителите на епископа да изкопаят гроб в една градина, близо до хорището (мястото за хоро) в Смолян, там заровиха трупа на епископ Висарион Смолянски. Така на 29 юли 1662 г. в Смолян умря мъченически епископ Висарион едва изричайки думите: «На тебе, Боже, предавам душата си, аз се радвам в страданията си и с моята смърт искам да допълня недоимъка в твоята църква».“

Всяка година на 29 юли Българската провославна църква отбелязва този ден в богослужебните храмове с отслужване на тържествена литургия, на която се пее следния тропар: „Днес празнуваме паметта на светилника на нашата земя и с любов възхваляваме страдалец — той посрами злобата на безумните и верните в благочестието утвърди; нему с ликуване зовем: «Радвай се, отче наш Висарионе молитвениче на българския род».“

И пак в „Историческия бележник“ четем, че на 8 юлий 1720 г. бил обесен в местността „Поляние“ и енорийският свещеник на село Езерово, йеромонах Варлаам Светогорски.

В „Бележника“ се разказва още, че през 1720 г. в Райково е живял ходжа на име Селим, известен с жестокостта си над българското население.

Дошъл от Анадола, задачата му била да подчини по-будните българи, като ги накара да приемат мюсюлманската вяра, което би му дало правото да укрепи и засили властта над мирния народ. За да постигне целта си, решил да използва чудовищни средства в името на Аллах и султан Ахмед III. В едно от поредните си донесения го уверявал, че българите в Райково не са верни негови поданици и постоянно се бунтуват и пречат за помохамеданчването на населението от Родопите. В отговор султанът наредил непокорните да бъдат жестоко наказани. Получавайки заповедта, Селим ходжа това и чакал, за него дошъл часът на разплата. Събрал насред селото двеста българи и им съобщил нареждането, добавяйки ехидно, че единственото условие да се спасят е да се откажат от вярата си, знаяйки, че голяма част от мъжете, ако не и всички, не ще приемат подобна „чест и внимание“. А това за него е единственият ключ към по-голяма власт и сила. Макар и да е изминал половин век от мъченическата смърт на епископ Висарион Смолянски родопчани добре разбирали, че и тях ще ги сполети същата участ. Силата на поробителя била да унищожава и убива. Райковци не се съблазнили нито от обещанието за добра служба, нито от личното покровителство, с което ги примамвал ходжата. На отказа им били заобиколени от турска войска, водена от ходжата и избити на 8 юли 1720 г.

Рада Казалийска е съзнавала, че само написаното остава за поколенията. „Историческият бележник“ е послужил като основа за разкриване на събития от една далечна епоха за много литературни историци. Така например писателят Антон Дончев в романа си „Време разделно“ ползва откъси от „Бележника“, доказвайки по този начин неговата историческа ценност. Този документ намира място и в книгата „Писахме да се знае. Преписи и летописи“ от съставителите В. Начев и Н. Ферменджиев, чиято цел е да покажат, че „белезите от раните“, оставени от времето на робството трудно зарастват…

В тропара (църковен химн) на подготвената служба за българските новомъченици се възпява техният подвиг: „Первенцы райского погория кровию осветите стоны селения нашего, мужески Христа пред зверноравныем исповедающе агарянами, тем же яко сугубосотное ликостояние пред престолов Божиим о нас, пречуднии, молится Христу“. На български текстът гласи: „Първенци на райковското погорие с кръвта си осветявате нашите житейски тревоги. Мъжествено Христа изповядвахте пред зверските изповедания на агаряните, ето защо за вашето светло представяне пред престола на Бога ние се молим на Христа“.

Въпреки жестокостите, населението на Смолянска област не се поддало на униние, а напротив. По неписаните човешки закони жестокостта поражда жестокост. Започнало сформиране на чети за отпор и отмъщение. На следващата година на втория ден след църковния празник-голяма Богородица (Успение Богородично) през м. август, събралите се чети влезли в Райково откъм манастира „Св. Атанас“, предвождани от войводите Мирчо от Райково, Дойчин от Райково, Стоян от Очиново, Велко от Левочево, Витан от Кутлово, Вълкан от Пещера, Чило от Петково и Дельо от Беловидово.

По обедно време четите заобиколили селската джамия, хванали Селим ходжа и всички, които участвали в избиването на българите и им отмъстили по същия начин. Заловения ходжа, като главен виновник набили жив на кол и го поставили за назидание на същото място, където са били избити райковци. Местното население не е заличило от паметта си спомена за жестоко избитите си съселяни. Той живее и се предава от поколение на поколение. На 8 юли 1995 г. жителите на планината издигат мемориален параклис „Вси светии“ в близкото Каюско дере. На освещаването му заупокойна молитва отслужва Пловдивският митрополит Арсений в съслужение със свещеноиконом Михаил Михайлов и архиерейския наместник отец Живко Желев от църквата „Св. Неделя“ на Райково, както и отец Георги от църквата „Св. Георги“ в Смолян в присъствието на много жители от града и района. Това високоблагородно начинание е още един израз на преклонение пред големия подвиг на посечените мъченици за вярата Христова. В тяхна памет известният родопски поет Никола Гигов посвещава своята „Балада за възкресението“:

Как можем да разберем силата на вярата в Христа на тези мъже, които умират за нея, ако не си спомним думите на митрополит Йоасаф Бдински, от „Похвално слово за св. Филотея“: „Съжалявам те, о, църкво, съжалявам те поради това неочаквано разорение!“ Те са отправени в момент на силна болка по повод падането на Търново под турска власт.

Една от целите на идващите монаси от Света гора била да убеждават младежите да приемат монашеството, а населението да дава дарение за манастирите на Света гора. Един от тях, оставил трайна следа сред местното население, е йеромонах Григорий.

Източникът, от който черпим най-точни сведения за йеромонаха, е „Историческият бележник“. В него четем, че е роден в с. Загоричене, т.е. че е от Македония. А това, че не е знаел добре родния си език, вероятната причина е, че е бил твърде малък когато отишъл в Атон. Нека не забравяме и факта, че той идва в Среднородопието, когато вече е на четиридесет години. Възраст, през която е възможно да е забравил матерния си език. Но това, че се заема с огромно желание да създаде българско училище в Родопите говори, че в неговите вени тече славянска кръв.

В „Бележника“ Рада Казалийска отделя значително място за йеромонаха. В един летен ден тя, баща й и отец Григорко стояли на потона вкъщи унесени в разговор, като от време-навреме поглеждали насреща пред къщата, където двама мъже косели зелената люцерна в Нигината ливада. Окосената трева разнасяла наоколо освежителен аромат. Рада се сеща, че е чувала от леля си Смиляна за жестоката съдба на баба Нига Белювска Нираизова. Тя запитала баща си знае ли нещо за тази българка, която имала голям имот, но жестоко пострадала от турците. Баба Нига подарила ливадата на Светогорския гръцки манастир Ватопед. Когато научил за това, Юсеин Агуш повикал старата жена и я запитал дали монасите са й платили за нивата. На отрицателният отговор той казал на заптиетата: „Тя не е взела пари бре, идете да й платите!“. Тогава я сложили в един чувал и я хвърлили във водите на р. Черна. На казаното за нея Вълчо Казалията навел глава и с тих глас отговорил: „Така приказват всички стари хора, но аз не съм бил роден…“ Слушайки ги отец Григорий не изтрайва и добавя, че той има „Бележник“, който е предаван от ръка на ръка в продъжение на няколко столетия и който не е виждал бял свят.

Наскоро след този разговор отива в дома на Рада Казалийска, изважда от джубата си стара книга, подвързана с щавена агнешка кожа, обръща към нея изпитателен поглед и пита: „Можеш ли да пазиш тайна?“ На утвърдителния отговор казва: „Тази книга се води от 1622 г., В нея свегорските монаси Урбан, свещеник Йоан Мирчев, йеромонах Евдоким, йеромонах Теофил и други са отбелязвали по-важни събития, станали тук в Кръстогорието…“. По този начин тя придобила стойност на ценна история за живота на населението по време на турското робство в този край. Накрая отец Григорий добавя: „В нея е отделено място и за училището, което ти създаде. Твоето име ще се пази во век“.

В „Историческия бележник“ можем да прочетем още за различни случаи станали през онова време, а именно за раждането на двуглавото теле с християнски кръст на корема, което смутило твърде много турците. Те виждали в този християнски символ падането на турската империя. И затова всячески се стремели да убият новородилото се животно. За сто и петнадесет годишната баба Нига, която казала още на Юсеин ага: „Че аз няма да оставя имота си да се гаврят потурченци“.

По предание записано в „Бележника“ от йеромонах Поликарт през 1622 г. султан Мустафа II издава заповед да се приберат от населението на Родопите всички момчета от десет до петнадесетгодишна възраст, които да се изпратят да учат за ходжи в Цариград, след което да се върнат обратно, за да помогнат при потурчването на местното население.

В „Бележника“ подробно е описан случаят със семейството от Долно Райково, в което живели Смилян и жена му Лиляна с двете си деца Милян и Милица. Когато турците започват събирането на момчета от Ахъчелебийската каза е взет и Милян. Докато баща му само стискал зъби от мъка и гняв, много сълзи проляли майка му и сестра му Милица. Минали години. Един ден Милян се завърнал в родното си село, но вече като ходжа. Портите на родния му дом били затворени за него. Колкото и тежко да е било на баща му той не пожелава да приеме единственото си мъжко чедо. Тогава между тях застава Милица, неговата сестра. Обичта й към брат й е толкова силна, че накарала Милян да захвърли турската чалма, за да бъде простен и приет от родителите си. Само, че общата им радост не била задълго. Научили за случилото се турците обкръжили къщата и заловили Милян. И за назидание убили момъка, а Милица повели към Смолян да я правят млада ханъма. В отговор на издевателствата бащата събира дружина съселяни и успява да оттърве Милица. Те никога повече не се завръщат по домовете си, но и не прощават на насилниците.

Съдбата на Милян и Милица е само един щрих от постоянните издевателства на турската власт над мирното население.

Тежък период за българите родопчани е и времето при управлението на султан Махмуд I, който довел от Мала Азия голям брой турско население, които гонели от домовете българите и се настанявали в тях, като им отнемали животните и храната, а имало случаи, когато им вземали и децата за наемни работници.

Огромна е заслугата на Рада Казалийска затова, че ни е оставила „Историческия бележник“, от който можем да разберем за големите страдания по време на робството, както и за помохамеданчването на населението в Карстата гора. Несъмнено е съзнавала, че „всяка дума и дата ще е откровение и лъч към тъмната робска бездна…“.

Когато говорим или пишем за Рада Казалийска, не можем да не споменем по подробно за йеромонах Григорий. Неговата и нейната съдба са свързани с Възраждането на Родопите. Както вече споменахме, той се радва на необикновена обич и почит. Доверявайки се на Рада Казалийска поп Григорко казва: „Когато чета за мъченията на народа, сърцето ми се къса от мъка“. Той изповядва веруюто, че всеки народ трябва да се моли на Бога на своя език, като недоволства от гръцката схизма. Йеромонах Григорий е първият народен будител, оставил трайни незаличими следи сред населението на Родопите. Под негово ръководство в Устово били подготвени негови заместници, свещениците Кирияки Белковски, Васил Аврамов, Константин Манолов, Стойко Михалев, Паскал Георгиев (поп Паскал) и др., които се обучавали да пишат с въглени на каменни плочи в притвора на църквата. Освен това, благодарение на него учениците по-късно съставяли проповеди или превеждали на местно родопско наречие текстове за по-достъпното ползване на богослужебните книги, с което сложили началото на дамаскинарската школа.

Той бил среден на ръст, със сухо лице и пламенни очи. Водел живот на аскет — месо не ядял, парите не го блазнели, обличал се бедно, повечето със стари дрехи, бил отзивчив към исканията на хората за съвет и помощ. Дълбоката му религиозност се проявявала и в пророческа дарба. Често казвал: „Ще дойде време, та хайдутите няма да са по балканите, ами по градовете и селата. Ще дойдат морове и войни, каквито никога не са бивали. Няма прокопсия, синко, дето няма страх от Бога“.

Когато Ксантийският митрополит разбрал, че поп Григорко защитава българското население в планината и смята, че в църквите трябва да се проповядва само на български език, го извикал в Скеча през 1872 година, където му било поставено изискване да работи за каузата на гръцката патриаршия. Йеромонах Григорко отхвърлил това предложение, смятайки го за непочтено спрямо българите, поради което напуснал Родопите и се завърнал в Атон. На тръгване от Райково бил изпратен до манастира „Св. Дух“ от местното население, сред които били Рада Казалийска със съпруга си поп Пантелеймон. Така областта се разделила с един от най-силните духом, помогнал им да поемат пътя към просветление. Той изгрял като звезда в нощта на робството, посял семето на българщината и заминал в един прекрасен слънчев ден, за да остави многовековна незаличима следа след себе си.

Голям е приносът на йеромонах Григорий за духовното просвещение на населението в Родопите. В знак на признателност през 2000 година в кв. Устово в съседство с църквата „Св. Никола“ местното население издига бронзова склуптура на възрожденския свещеник, който поставя основите на богослужението на български език в Родопите.

Константин Н. Каневски от с. Момчиловци в стихотворна форма изразява благодарността на населението към йеромонаха по следният начин:

Православната ни църква благоговейно почита като светии (светци), онези, които са угодили на Бога, живяли са според Неговото слово и над всичко са поставяли любовта си към Спасителя Христа, съгласно изискванията на апостолската заповед: „Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, гонение ли, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч“ (Посл. на св. Апостол Павел към римляните 8:35 ).