Рада Казалийска (Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса)

В автобиографията на Рада Казалийска четем: „И ако не беше дошъл баща ми да ме забере, аз щях да приема монашеския чин и да остана там в манастира“ (акцент. мой), от което се разбира, че след завършването на училището в Калофер тя се премества в манастира и остава там като послушница. Пишещата тези редове се опитва да разбере подтикът за оставането й в манастирската обител, защото Рада Казалийска е силно интуитивна личност. Макар и да пише за оставането си зад манастирските порти, тя едва ли би стояла там, защото от автобиографията й разбираме, че при направеното предложение да бъде условена за учителка много спонтанно отговаря: „Па затова съм учила“ (акцент. мой), което показва готовността й да се посвети на една голяма мисия-просвещение на децата от Райково. Освен това, и тя като баща си е предусещала полъха на бъдещите промени, които тепърва ще се случат в този край, поради което не случайно води два курса на обучение — с деца и с възрастни.

Повикът на гражданското й съзнание й заговорва и тя знаейки предаварително или не, че в селото ще се открива българско училище се завръща тъкмо навреме. И още нещо. Главна роля за духовното й израстване несъмнено изиграва баща й Вълчо Казалията. Защото той заявява: „Реч народна искам“, а тя знае, че всеки има своя път в живота и трябва да го следва неотклонно с радост и любов, защото само тогава се постига духовно съвършенство. И тя го прави така, както Божията промисъл повелява в душата й.

Личността на Рада Казалийска заинтригува не само местните изследователи на живота и делото й като първа новобългарска учителка в Родопите и известни български художници. Така например художничката Милка Пейкова, възхитена от житейския път на Рада Казалийска, я рисува по предоставена й снимка, а портретът й по-късно е изложен в Общата художествена галерия „Родопа“ под наслов „Учителката Рада Казалийска от Райково“.

По силата на природните закони се ражда една личност, която съумява да намери изходните артерии на човешкия живот, устоява себе си и дава сили на сънародниците си за преодоляване на трудностите, за откриване смисъла на човешкия живот в тежките времена на робството, за да останат верни на национално си самосъзнание.

Една такава личност се ражда в началото на XIX в. — Рада Казалийска (1821–1907), която носи родолюбивия дух на голямата планина и нейните жители. Тя е първата новобългарска поетеса.

„Църковен вестник“ от 1964 година помества редакционна бележка под заглавие: „Първата новобългарска поетеса-възрожденка е монахиня от Калоферския девически манастир“. В нея по-нататък четем: „Името й е Рада Вълчева Казалийска. Родена в с. Райково, Смолянски окръг на 8 юли 1821 година…“

Прочетеното в синодалния седмичник ме заинтригува. Водена от желанието да представя на българската общественост поетичното наследство, което ни остави, се осмелих да тръгна по дирите на житейския и поетичния й талант.

В сп. „Септември“ по повод книгата „И слънцето върни“ на Иван Спасов известната литературна критичка Милена Цанева пише, че когато става дума за отдавна отишли си от този свят личности, целта на авторите е не да възкрасят „мъртъвците“, на които можем само да отдадем заслужена почит, „а да свързваме нишките на едно минало, което в естетически смисъл никога не може да принадлежи само на себе си“.

Трябва да отбележим, че и четирите стихотворения, които предлагаме на читателите, са с осъвременен правопис, който е направен от нейния син Христо. Като човек, който осмисля ставащото със сънародниците й, както и поради загубата на баща си, Рада Казалийска пише стихотворението „На баща ми“ (1852). То е израз на голямата й болка по починалия й баща. В същото време тя изпитва и гордост, че именно Вълчо Казалията е бил нейн родител, защото в негово лице е имала истинската подкрепа на човека с богата духовност, който през всичките години на съзряването й е бил до нея.

За първи път стихотворението „На баща ми“ се появява във в. „Родопски устрем“, бр. 80/1963 година. Намерено е в Асеновград в дома на сина й Христо Пантелеев, възпитаник на Цариградската духовна семинария и дългогодишен църковен певец в първия български храм „Св. Димитър“ в града. Стихотворението е пропито с възрожденски дух. В него Рада Казалийска казва: „Ще отворим българско училище за светлина, ще турим лоста, за да преминем моста“. И продължава по нататък: „Но и аз няма да те забравя, защото вкусих от плода на Паисий и Венелина до века и амина…“. Стихотворението разкрива непоносимия живот, при който българинът живее, разкрива мечтите на своя родител за духовното възраждане на народа ни. През годините на робството баща й е разбрал, че националното освобождение ще дойде само и единствено чрез просвета. И ясно заявява: „Реч народна искам“. Както той, така и тя разбира, че „народното зло е наше зло“ и още, „народното щастие е наше щастие“. Тези нейни мисли са в съзвучие с веруюто на апостола на свободата Васил Левски, който казва: „Ако спечеля, печели цял народ, ако губя, губя само себе си“. Навярно така могат да мислят само големите умове, подчинили себе си в служба на народ и отечество. Вероятно това нейно възприемане на света я е съпътствало не само в учителската й работа, но и в живота. Прозрял, че духовната и политическата свобода ще дойдат само чрез просвещение на населението, героят на творбата категорично заявява: „Искаме българско четмо и българско писмо“.

Стихотворението е написано с акростих: „В чест на покойния ми баща Вълчо Казалията“ (акцент. мой). Известно е, че акростихът се появява в литературата през 450–440 година пр.Хр. Той е ползван сред александрийските и византийските поети. В българската литература се използва още през IX в., след като светите братя Кирил и Методий създават славянската азбука. Обяснима е появата на акростиха в стихотворението на самобитната наша поетеса. Рада Казалийска учи при даскал Райно Попович в Карлово, който е изтъкнат учител и книжовник, съвсем естествено е, да познава акростиха като похват в литература. Освен това идването на таксидиотите от Света гора също спомогнали да се запознае с някои технически средства при писане на поезия.

Те носили със себе си много ценна литература, до която вероятно тя има достъп чрез йеромонах Григорий. С употребата на акростиха в стихотворението „На баща ми“ Рада Казалийска изразява преклонението си към своя баща — не само като към близък човек, но и като пръв помощник и съидейник за просвещението на населението в Родопите. Може да се приеме, че тя е първата българска поетеса, която прилага акростиха в новобългарската литература.

„На баща ми“ (1852)

„На майката и нейната реч“ (1853)

Второто стихотворение — „На майката и нейната реч“ (1853) — е открито от нейните родственици в архива й, които го предоставят на регионалния печат в Смолянско. То е публикувано във в. „Родопски устрем“ в бр. 87/1966 г.

Преписал от оригинала — внукът на авторката, Пантелей Христов Попов, Асеновград

Докато стихотворението „На баща ми“ е израз преди всичко на тежненията, мъките и патриотичния порив на баща й, у когото през годините на гнет прозира ярката мисъл и желание за възраждане на българския дух, който единствен ще изведе народа от тежкото робство, то в стихотворението „На майката и нейната реч“ Рада Казалийска подчертава водещата роля на жената-майка — закрилница на семейството. Тя е тази, която е съхранила традициите, съхранила е песните и легендите през вековете, за да закърми децата си с тях и да им даде сили да устояват себе си през тежките години на робството. Авторката разкрива почитта си към нея с думите: „… и вий майки, вечните весталки с труд и любов, със сурова чистота запазихте най-ценната съкровищница от разруха — род и семейство, за което майки ви благодарим“.

„Благослови ме майко“

През 1994 година във в. „Родопски устрем“ излиза третото по ред стихотворение на Рада Казалийска. То носи заглавието „Благослови ме майко“. Ние не знаем кога е написано, можем само да предположим, че то се появява когато авторката е във възраст на преосмисляне на живота си, което показва и текстът му. По всичко личи, че е посветено на майката, тази страдалница, която поетесата със „сълзи сдържани с мъка“ моли да я благослови, да не забрави идеала. А той е един единствен: жаждата за свобода, към който се стреми и този стремеж тя предава не само на своите деца, не само на учениците си, но и на населението живеещо в Родопа планина.

Препис от оригинала — Пантелей Христов Попов

„Одрински затвор“ (1901)

Неизвестен факт досега е, че в архива на Рада Казалийска се намери стихотворение, посветено на нея. За съжаление не знаем името на автора му, но то показва недвусмислено, че е била уважавана и почитана не само като учителка, не само като поетеса, но и възприемана като майка от своите възпитаници, както сам авторът на стихотворението я нарича:

Според Пантелей Христов Попов — внук на поетесата, в архива й се съхраняват и други поетични опити главно на патриотична тема, които носят отпечатъка на времето, в което е живяла, носят полъха и влиянието на Паисиевата „Славянобългарска история“ (1762). Освен историята на своя народ светогорския монах е оставил неизвестното за широката читателска аудитория литературно произведение, „Слези“ или на български „Сълзи“, написано в стихотворна форма, в което авторът отправя молитви към Бога по повод падането на Търновград под турско робство. То e поетично доказателство, че за таланта няма и не може да има духовно робство.

Показателно в това отношение е стихотворението на Рада Казалийска „Одрински затвор“ (1901).

Преписал от оригинала: (внук й П. Х. Попов), ул. Гагарин № 1 — Асеновград

От прегледаните архивни материали на Рада Казалийска не се намери нито ред за изживяванията й в Одринския затвор. Стихотворението е написано след като двамата със съпруга й са освободени. Преосмислила задържането им, тя много категорично заявява „робство не търпя, за свобода живота си ще дам…“

Четейки стихотворението си представяме тези двама възрастни съпрузи, които в тежките години на робство не губят вяра за освобождението на България, както и усещането им за потиснатост, за това, че някога Одрин е бил „слава на Калояна, а позор за Балдуина“.

В края на стихотворението поетесата подчертава вярата си в българина, като казва, че „е готов вече за двубой“ и че той „ще скъса вековните вериги“.

Рада Казалийска носи дарбата на поет и писател. От нейната автобиография личи, че тя е и добър разказвач, което пък ни дава правото да я приемем и като прозаик. В нашата литература още от най-ранни времена автобиографии са оставили Партений Павлович, Софроний Врачански — „Житие и стродния грешного Софрония“ (1739–1813). Петко Р. Славейков — „Автобиография“ (1827–1895), Григор Пърличев-Автобиография (1830–1893) и др.

Очевидно е, че по съдържание стихотворните опити на Рада Казалийска са актуални за времето. По идеи и емоции те не са подражателство на чужди образци, отразяват патриотичния подем на Възраждането, преживени състояния и откровени размисли на фона на българската история и съвременната действителност. По форма обаче творбите на Казалийска не са значителни постижения. По-ранните й стихотворения носят чертите на българското стихотворство от 20–40-те години на XIX в. — откъснато от старобългарската поезия и още неповлияно от благотворното влияние на руската литература. Като първите стихотворци-възрожденци авторката няма ясна предства за стихотворен размер, за ритъм. Римата употребява непоследователно, тя е непълнозвучна и безинтересна, поетическата образност е бледа. По-голяма сполука като стихотворец Рада постига в стихотворението „Благослови ме, майко“. В него има ясно очертани читиристишни куплети, тенденция към силабическо стихосложение (8- и 9-срични стихове) и сравнително по-сполучлива рима. Този успех навярно дължи на факта, че Рада Казалийска пише стихотворение в по-късна възраст. Овладяла повече знания за формалната страна на поезията, тя бележи развитие в своето творчество.

Естествено е да се запитаме, ако Рада Казалийска имаше възможност да развие напълно своите литературни способности като мнозина наши сънародници, черпели опит в чужбина по онова време, главно от Русия и др. държави в Европа, то от нея може би щеше да израсне писателка или поетеса, която би ни оставила множество писмени документи за мъките и страданията на българите по време на робството, за плача — разнасящ се по голите върхове на Родопа планина. Макар че ни завеща само четири стихотворения, те винаги ще ни връщат към робските времена на гнет и сълзи, на стремеж за свобода, но не в тесния семеен кръг, а с поглед жаден за свободен дух. Ето това ни остави тази самобитна българка, която живя в сърцето на планината, радваше се и страдаше заедно със своя народ.

И днес, макар времето да ни е отдалечило от онези страшни и жестоки дни, интересът към Рада Казалийска расте. От нея като личност, като творец, като учителка се интересуват както местните краеведи, така и хора, живеещи и в други райони на страната ни. Защото тя е не само първата новобългарска учителка в Родопите, но тя е и първата новобългарска поетеса, чийто смисъл на живот е любов към род и родина, преплитайки я в силна вяра към Бога.

Словото, което е държала пред своите съселяни, пред родителите на учениците си и пред първенците на Райково, потвърждават таланта й на добър оратор, чиято реч завладява и кара родителите плахо да трият очи от умиление и възторг.

Никъде в документите оставени от нея и за нея не се намери нито ред, който да дава отговор дали е напускала родното си място и по какъв повод. Изключение прави само когато е трябвало да замине да учи в Карлово в килийното училище на Райно Попович, след това в Калофер и честите посещения в горния метох на Калоферския девически манастир, където се е учила на църковно песнопение, по-късно, когато вече учителствува в Устово и Пашмакли. Други излизания не са открити. Разбира се нека не изключим факта, че по-късно, когато не е учителка, помага на сина си, криейки оръжие в дома си по време на подготовката на Илинденско-Преображенското въстание, той е претърсен, а тя откарана в Одринския затвор, заедно със съпруга си. От само себе си се разбира, че това не е излизане от родното село по желание, а по принуда.

За нея като личност и творец може да се каже: всичко, което носеше като дух и природа й бе дадено в повече от Бога.

По необясними причини години наред е била в пълно забвение. Дали защото в младежките си години посещава Калоферския девически манастир или защото на старини отново пожелава да се върне в него и облича монашеските одежди е причина литературните историци да я отминават с мълчание, е трудно да се каже. Истина е, че когато в България вярата в Бога бе отричана и потъпквана, невъзможно бе да се признае, че първата новобългарска поетеса може да е възпитаничка на Православната ни църква.

Доскоро сред литературните среди битуваше твърдението, че първа българска поетеса е Елена Мутева. С откриването на четирите стихотворения на Рада Казалийска броят на възрожденските поетеси се увеличи и уточни с още една, изведена от тъмнината на робството и забравата.

В тази връзка ми се ще да цитирам думите на изследователката на жените поетеси Ирен Иванчева, която пише, „… защото на литературните фактори трябва да се гледа като на участници в литературния процес, а не просто като на фиксирани дати“.

Освен словестния портрет, който ни е оставил проф. Виктор И. Григорович, добиваме представа за физическия образ на Елена Мутева и от поемата „Стоян и Рада“ (1845), написана от Найден Геров и посветена на младата българка.

Интересен е поводът за написване на поемата „Стоян и Рада“. Пред Иван Д. Шишманов Найден Геров разказал, че на една от поредните поетични сбирки бил обсъждан въпросът дали може да се пише поезия на български език. Всички отричали тази възможност. След седмица обаче Геров се появил със малката поема „Стоян и Рада“. Така той доказва, че може да се пишат стихотворения и на български език.

Като мнозина свои сънародници Найден Геров завършва Ришльовския лицей. Започва творческият си път с малки преводи по подражание на Державин и Крилов, от когото превежда баснята „Лебед, рак и щука, Вълк и котка, Орел и паун“, което показва че с Елена Мутева са били под влияние на двамата руски автори.

Че между Найден Геров и Елена Мутева съществуват литературни интереси, не може да се отрече. Но между тях се установяват и нежни чувства, за които по-късно пише Геров, който често обядва в семейството на Евстатий Мутев „… мя и приемат благосклонно“.

Един от сръбските писатели по онова време — Доситей Обрадович — се опитва чрез произведенията си да разруши патриархалния мит, наложен от векове не само в българското, но и в сръбското семейство, че не само за мъжа е необходима просвета, но и за жената, поради което още в началото на 50-те години на XIX в. неговите произведения намират добър прием както сред мъжете, така и сред българските читателки. С превода на Доситей Обрадовата „О славним женами“ Станка Николица прави достояние произведението на сръбския автор до читателската публика у нас.

Основната цел, която авторът си е поставил с това произведение, е да се разбере, че жената се ражда да бъде не само съпруга, майка — невдигаща глава по цял ден от работа, а преди всичко да бъде възпитателка, което ни дава основание да смятаме, че тя е задължена да се грижи за своя външен вид, но и за образованието си, което несъмнено ще й даде възможност да покаже своите най-добри професионални и човешки качества.

В книгата си „Българска възрожденска литература. Проблеми, жанрове, творци“ под заглавие „Станка Николица-Спасо-Еленина (1835–1920), първата преводачка на Доситей Обрадович в България“ големият литераторовед Дочо Леков обширно разглежда авторката като преводачка на „Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца. Писал на сръбски, а побългарила Станка Н. Спасо-Еленина, Разградска“ (1853), отпечатана не без помощта на нейния учител, а по-късно и съпруг Никола Икономов в Белградската правителствена книгопечатница. Тя посвещава преводната си книжка на сънародничките си с четиристишието:

Станка Николица е родена през 1835 година в малкото разградско село Арнауткьой (дн. Пороище).

Нейната съдба е необикновена. Когато е била само на единадесет години в селото пристига младият двадесет и шест годишен учител Никола Икономов, който има зад гърба си четири годишен учителски стаж и с когото години по-късно ще я свързва не само творческа дружба. Бил е ученик на Сава Доброплодни.

Трябва да отбележим един не много известен факт от биографията на този млад мъж, който напуска родното си село Жеравна, за да се засели в Разград, където се среща с бъдещата си съпруга и сподвижница в житейския им път.

Освен че се посвещава на учителската си работа той пише и стихотворения. „Цариграски вестник“ публикува в бр. 70/1849 „Умомъдър заради просвящение разговор“, „Разградска тазгодишна зима“ бр. 76/1849, както и „Нова година“, бр. 81/1850, разбира се и други стихотворения, които доказват богатия духовен свят, който носи Никола Икономов. Той впечатлява с културата и педагогическия си похват да изнамира даровити деца. Така по желание на съдбата се срещат два таланта — единият, който търси своята творческа пътека, а другият дирещ упование и подкрепа в първите си литературни изяви. Тази именно творческа нишка събира по-късно двамата в семейство, което се превръща в гнездо на взаимно творческо вдъхновение. Под грижите на Никола Икономов Станка-Николица изучава сръбския език, който й помага в по-нататъшната й преводаческа работа.

В „Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца“ тя съобщава: „Аз съм приготвила йоще две книжки за печатане, особено за жените — «Многострадална Геновева» (съчинена и на «проза» и на «позорище») и «Касия царица» (подбор и предоб.) първата от шест печатни табаци, а втората от дванадесет и то с дребни словца“.

През 1932 година „Вестник на жената“ публикува статията на бъдещия професор, а по-късно и академик Петър Динеков под заглавие: „Станка Николица, една забравена българка“, в която прави анализ на творческия й път. Както пише авторът на статията, Станка Николица, „не е превеждала книгата, а я побългарявала“.

Подбудите за този подход в превода са вероятно от желанието на преводачката текстът да бъде разбираем за българската жена, което прави книжката още по очаквана и търсена от читателите й.

Интерес представлява и послесловът, чрез който Станка Николица Спасо-Еленина изразява своята загриженост за условията, при които живее и работи българката в сравнение с тези на мъжа. Освен че се е подписвала с имената на съпруга и на родителите си, тя се именувала и като „желателка на женското просвещение“.

„Мъжете, пише тя, не са толкова за съжаление. Каквото не намерят в отечеството си, дирят го и го намират в чужбина: Ами ний клети жени, като нямами средства да странстваме, какво да правим. Нямаме съставни книги, за да се научим в училището на основното, нямаме и време доволно да преведем от него, нямаме както учебни, тъй и вънкашни за прочитане книги, щото което научим за малкото временце в училището и него забравяме… Прочее, питам какво трябва да правим?“

Тя съветва тогавашната българка да не се оставя на течението на времето, а „да уловим перото, и сяка според силите си да гледа да изработи нещо свое за своите дружки. Ето аз според силата си изработих тас книжка и ви я препоръчвам“. Българката, според нея трябва да търси начин за промяна на своя начин на живот, за да го направи по интересен не само за самата себе си, но и за другите. В тази връзка, посочвайки преводната си книжка, добавя: „Видите в нея с какви духове жени имало на света, каквито мигър сега няма?“

По-късно, когато започват да се създават първите девически училища дългогодишният учител Илия Блъсков, автор на „Изгубена Станка“ и „Злочеста Кръстинка“, си спомня: „Из много училища, дето имаше ученички, книжката «Две приказки…» се въвежда като спомагало за свободен и разбран прочит…“ Някои представители на литературните среди поддържат мнение, че Станка Николица-Спасо-Еленина е първата българска поетеса, поради факта, че е публикувала четиристишието излязло в края на преводната й книга. Други пък недвусмислено приемат за първа българска поетеса Елена Мутева, написала стихотворенията „Бог“ и „Басня“. В „Бог“ авторката изразява възторга си от Твореца на природата. То е написано под влияние на одата на Гр. Р. Державин, второто също под въздействието на басните на руския поет Крилов. Това е обяснимо, тъй като е била твърде млада, за да има в достатъчна степен избистрено чувство на усещане към заобикалящата я действителност. Независимо от това, тя показва радостта си към Онзи, който е създал небето, и земята и пред когото тя се прекланя не само тялом, но и влага в това духовен смисъл.

Тук препечатвам стихотворенията на Елена Мутева, тъй като за днешния читател те са трудно достъпни. В тях може да се види поетическото умение на една жена, развивала се в несравнимо по-благоприятна културна среда, отколкото Рада Казалийска, но все пак непостигнала много по-големи успехи като поетеса от нея.

Стихотворението й се отличава с песенна мелодичност и със завладяващ романтичен изказ. То е подчертано възторжена възхвала към Твореца на природата: „О Боже! Боже, как си Ти велик!“ В същото време показва и самочуствието на жената-поетеса, която има своето право да възвеличи Онзи, който е създал живота в природата, когото с думи на прехлас тя прославя „могущество-то“ на Единствения Бог.

Второто й стихотворение „Басня“ е написано под влияние на Криловите сатирични стихотворения. Все още не преживяла загубата както на родителите си, тъй и на двете си сестри, починали от туберкулоза за много кратък период от време, младата жена търси упование не само в редовните литературни сбирки, които се провеждат в техния дом, но и навярно в не толкова отежняващи и затормозяващи мисълта литературни произведения. Явно това е бил период, през който тя духовно си е почивала. Дори и написани под въздействие на други творби, стихотворенията й са израз на нейния душен мир.

След превода на Доситей Обрадовата „Две приказки за славните жени и за Аза человекамразеца“ от Станка Николица, Елена Мутева се явява втората преводачка от чужд език в преводната ни литература. Докато първата превежда от сръбски език, втората се заема с романа на руския писател Александър Велтман „Райна българска царкиня“ (1852). Заедно с това тя превежда и сборник от арабски „Приказки за читиридесетте везири и царицата“. По-късно той е издаден в Париж на френски и турски език.

Не бива да отминаваме и факта, че Елена Мутева проявява интерес и към българския фолклор. Тя събира народни песни, които вероятно е смятала да издаде.

Двете стихотворения на Елена Мутева, както и преводите й са отпечатани четири години след смъртта й в сп. „Български книжици“, гл. I, ч. II, с. 29–301/1858 година, издавано в Цариград и редактирано от брат й Димитър Мутев (1818–1864). Той е един от тримата й братя, който завършва Физико-математическия отдел на Ришльовския лицей, а по-късно по съветите на проф. Х. Браун кандидатства във Философския факултет на Бонския университет, след което защитава дисертация през 1842 г. на тема философия и става „Доктор по философия и магистър на свободните изкуства“, която по времето на възраждането е втората след тази на д-р Петър Берон и д-р Никола Пиколо.

Елена Мутева е родена в подбалканското градче Калофер. До началото на 30-те години живее в Пловдив, след което семейството й се преселва в Одеса. През 1844 година професор Виктор Иванович Григорович тръгва от Москва да пътува из Европейска Турция. В Одеса, освен с други българи той се запознава и с Елена Мутева. В дневника си отбелязва: „20 юлий… Среща с първата българка. Тази среща ме възнагради за всички неудобства. Миловидната, доста разговорлива, но остава още да се желае… това беше девицата Елена Мутева… Привързана към отечеството си… Тази среща трябва да бъде паметна“.

Докато Станка Николица изучава сръбския език под педагогическите напъствия на Никола Икономов, за да преведе или по-скоро да побългари „Две приказки…“ на сръбския писател Доситей Обрадович, през това време Елена Мутева едва петнадесетгодишна води разговор с руския професор, на когото успява да докаже различията между сръбския и българския език, поради което те не могат да бъдат слети в едно.

Огромно влияние за формирането на Елена Мутева като творческа личност изиграва Одеса-градът на българското емигранско общество, в който родители и попечители изпращат надеждни млади българи да се учат. По онова време за всеки родител, който има възможност да изпрати детото си в Русия да се учи, е въпрос на престиж, особено „известна на цяла Европа с образованието на жените“. Като потвърждение на това, нека да посочим имената на Юлия Лермонтова, завършила химия в Берлинския университет при проф. Хофман, първата жена учен, доктор по химия, дъщеря на семейство Лермонтови, където в продължение на девет години е живяла българката Екатерина Каравелова, учейки в IV-та Московска девическа гимназия. Друга жена не по-малко известна, е София Ковалевска, първата в света жена професор в Петербург и Стокхолмски университет, член кореспондент на Академията на науките на Русия.

Именно в Русия се оформя едно общество от приятели, които се занимават с литература и наука. Между тях са: Сава Филаретов, Иван Богоров, Найден Геров, Христо Даскалов, Натанаил Охридски, Добри Читулов, Стефан Стамболов, братята Димитър, Христо и Николай Мутеви, както и Елена, тяхната сестра.

Така постепенно у Елена Мутева се заражда желание да пише. За съжеление съдбата не й дава време и възможност да притвори в литературни произведения онова, на което животът я научи. Тя умира само на двадесет и девет години. Преждевременната й смърт не пощади нея, а нас поколенията навярно ощети…

На опелото й извършено в руската „Петропавловската църква“ присъстват голяма част български емигранти. От рода Мутеви тя динствена нарушава традицията на починалите си близки-майка, баща, две сестри и чичо, пожелавайки да не бъде извършено опелото й в гръцката църква „Светая Троица“.

Преживе и Рада Казалийска и Елена Мутева нямат публикувани стихотворения. Причината идва от факта, че Рада Казалийска е творила при съвсем различни условия от тези на посестримите си Станка Николица и Елена Мутева. И в тежките времена на робството нейна подкрепа е желанието да види българския народ свободен. Тя вярва, че с премахване на духовните окови по-лесно ще бъдат премахнати и физическите. Отдалечена по стечение на съдбоносните обстоятелства от големите културни центрове, както и това, че е нямала възможност да се среща с изтъкнати възрожденци, които биха оценили творчеството й (родена в Родопа планина), Рада Казалийска остава вярна до края на живота си на планината и на хората, сред които е живяла.

Въпреки това и навярно поради тези обстоятелства Рада Казалийска показа, че може да създава история. Стихотворенията й са актуални. Тя пише това, което чувства, пише за това, което я тревожи и от което я боли. Българската литературна история от онова време няма жена поетеса, която така дълбоко да е вникнала в проблемите на народа си. Пословичната скромност на изключителната родопчанка е типична само на един извисен дух, който мисли единствено и само за своя роден край и своята родина. И тъй като знаем, че тази скромност, тази привързаност е възпитана в семейната среда, в която е отрасла, днес ние пожелахме да я представим чрез творчеството й на широката читателска аудитория. Защото тя изцяло принадлежи на един измъчен народ, който през годините на робството се е държал гордо, и с достойнство е защитавал и почитал всичко българско.

Трудно е да се каже, че сме успяли да обхванем цялостното творчество на всяка от трите първи, тъй като архивите за тяхното наследство не са така богати, за да можем напълно да бъдем удовлетворени, но определено можем да кажем, че ако Станка Николица и Елена Мутева са по-първи в преводната си дейност, Рада Казалийска е първа със стихотворението „На баща ми“ (1852) написано с акростих, което иде да покаже, че е дошло време литературните критици да обърнат поглед към една от най-красивата част на родината ни — Родопа планина, за да усетят духа на една жена, дала младостта си на нейните жители. За нея те са цялото й богатство. Затова без да пренебрегваме творческия път и на Станка Николица, и на Елена Мутева можем спокойно да кажем, че Рада Казалийска е първата новобългарска поетеса. И днес ние сме задължени да й отдадем заслужено внимание. Да й отдадем нашата признателност, за всичко онова, което е сторила не само като учителка в онези тежки времена на робството, но и като поетеса, защото задачата, която си е поставила е — да събужда народното самосъзнание за запазване на вяра и народност.

В статията си „Поетесата, която изпреварва Елена Мутева: Първата родопска учителка Рада Казалийска е и първата новобългарска поетеса“, поетесата Валентина Радинска пише: „… когато през 1852 година 31 годишната учителка от Горно Райково Рада, покрусена от смъртта на баща си, написва стихотворението «На баща ми», тя едва ли предполага, че това ще е първото възрожденско стихотворение“. И продължава по нататък: „Досега се смяташе, че мястото на първата българска поетеса се пада на Елена Мутева, живяла в Одеса и оставила след ранната си смърт, през април 1854 година няколко стихотворения написани на доста утежнен от русизми език и трудни за четене…“.

Искаме или не — да признаем Рада Казалийска за първа новобългарска поетеса, то изследванията на литератори и историци — представители на родопската интелегенция налагат мнението, че тя е първата и ние, потомците на тази велика българка, трябва да признаем този факт.

След всичко казано дотук, възниква риторичния въпрос. Съзнавала ли е Рада Казалийска, че е поетеса? Мисля, че отговорът трябва да е само еднозначен, защото дълбоко е разбирала тежкото положение на народа си. Защото е носила наслоена от родствените поколения чувство за справедливост, с което несъмнено е бил закърмен и баща й.

Възпитана в патриархалната среда на българското семейство тя проявява творчески усет, който по-късно се разгръща и тя започва да пише.

Според известния родопски публицист Христо Гиневски, Рада Казалийска е в „огърлицата на възрожденската интелигенция“. И това несъмнено е така. Защото героизъм е да отдадеш живота си за свободата на народа си, но също така е героизъм да работиш тихо и упорито за просвещението на същия този народ, за да може да прогледне в мрака на робството и някъде далече в мислите си да прозре нуждата от духовна свобода.

Ето на тази мисия се посвещава Рада Казалийска и за радост на населението, живеещо не само в Родопите, успява. Тя е една от българките, която не пожали себе си и своите близки за просвещението и свободата на българския народ.