Ратайкиня

I

Между множеството кръстове и плочи, които стърчаха из сочната буйна трева, горе, отгдето се спущаше нанадолу хълмът, се издигаше една купчина от рохкава пръст, повърхнината на която не беше още обраснала с трева. Възвисока, слаба жена, с черен сукман и салтамарка кадеше покрай този нов гроб и смирено, с взор вдигнат нагоре, отправяше своята сърдечна молитва към небето. След като свърши молитвата си, изправи се, погледна печално вирнатия отгоре кръст и дълбока въздишка изтръгнаха глъбините на гърдите й…

— Ее, хайде си, Драган’це!… хайде, какво пак?… — се обади отдолу една жена. Драганица се огледа — наокол не бе останал никой освен те двете, — взе си пръстената кандилница, малкото шишенце и тръгна към Стоеница, която чакаше по-долу.

— Какво правиш ти сега, Драган’це? — начена Стоеница, като тръгна успоредно с нея. — Мъчено ли ти е без Стойка?

— Абе май мъчено, ама какво да го правиш? Ех, ако е рекъл господ, найсен пак ще се видим, стига само дай здраве.

— Тъй, тъй и аз нашего Ивана така съм проводила; на дванайсет години беше, като го заведе драгинко във Влашко.

— Ох, — въздъхна Драганица, — не му беше още времето да го отлъчам от къщи, ама на: нали видиш — умря баща им, остави ги орляк, кой да ги храни? Стойка го приставих за седемдесет гроша при чича му Брайка… Ех! Не са много, ама барим да го заведе да види свят, там, във Влашко, не е като по нас. Радка пък ще я заведа утре да я главя ратайкиня.

— При кого? — я пресече Стоеница.

— Абе у чорбаджията, у Василя хаджи Петров; там добри и умни са те — знайми ги, както се казало, от деца!…

— Тъй, тъй не е на зло място! — одобрително поклати глава Стоеница.

— И мястото добро, и детето ми е добро и работно, и шатарно. Ех! Свиди ми се да го проводя, ама пак ще кажем да е здраве от бога… Да се научат, да си свържат по някой и друга пара във възел, та тогава ще му мислим за по-нататък. Пък Минча съм наумила да го дам за пастир у дядови Славчови: дядо Славчо го вика, ще му даде три шилета и един чифт цървули!…

— Хубаво, хубаво си намислила ти, Драган’це. Дай ги тия по-големите, пък най-малката я остави хем за другар, хем къщата да варди!… — Стоеница си пресече мисълта, като съгледа Радка. — Яли и Радка!

Те бяха вече дошле пред вратника на зеления селски двор, в дъното на който се тъмнееше прибрана, замазана с белилка къща. На прага стоеше Радка — хубаво седемнайсетгодишно момиче, с височък ръст, слабо, но симпатично лице, в което светеха две големи газелови очи. Под черната траурна забрадка, която сега тя беше свързала, детинската й фигура се показваше още по-миловидна, още по-невинна…

Радка говореше и се разпрощаваше с другарката си Пенка.

— Какво си приказвате? — начена Драганица, като се доближиха до тях.

— Ех, приказвахме си с Радка, тя вече утре ще тръгва… — отвърна Пена.

— Ами ти как си, Радке? — запита Стоеница. — Свиди ли ти се майка ти, като ще я оставяш? Ех… недей си ти дава зло на сърцето, то челяк по чузди врати се учи.

— Какво прави майка ти, Пенке? — захвана Драганица. — Как е, заклахте ли шилето — утре вече е свети Георги!

— Не заклахме! — начена Пенка. — Тази година ни се случиха все овце, няма нито един овен, та не искахме да ги колим.

— Хайде, прощавай, Драган’це, хъ и ти прощавай, Радке, ела тук! — Радка пристъпи и целуна Стоенчината ръка. — Да станеш още по-голяма и още по-хубава мома! — Ако е здравие, като дойдем някога към касабата, ще се видим. Нали ти си у хаджи Петрови?…

— Хай прощавай, Радке! — каза Пена и си тръгнаха наедно, а Радка и майка й влязоха вкъщи.

— Приготви ли си каквото ти казах? — запита Драганица Радка.

— Нагласих всичко…

Драганица уморена изохка и седна под стряхата.

— Хайде сложи паралята — се обърна тя към Радка, — та да похапнем, че много отмалях! — Тука ли са Койка и Минчо?

— Оттатък при овцете.

— Хубаво!

… Скромната селска вечеря се свърши: Радка, Минчо, Койка легнаха и заспаха като всички млади и невинни души, ала Драганица не хващаше сън. Очите й тежаха като туч, челото й сякаш го пристягаха два обръча, тя се обръщаше ту на таз, ту на оназ страна; куп мисли пъплеха из нейния омършавял ум — тя искаше да заспи, ала те не й даваха покой.

… Да беше барим по-голям — мислеше тя, — какво? — Ами то едвам единайсет години има!… Глупаво още, не знай ни да се прибере, ни да помисли… погледнеш го легнало, заспало, простудило се! — Кой ще го прегледа?… Минчо, както и да е, дядо Славчо е до нас; все пред очите ти е; ами пък Радка?… По чужди порти, чужд хляб. Без майка оставена между чужди хора… Кой ще помисли, кой ще я научи и настани?… Малко ли неща стават? — Васил’ца е такава серт, погледнеш ударила я — пребила я!… Ами ако не това, поглеж други я примамил, излъгал, пък то на, момиче, младо… лъже се!… Ех, боже, боже, това чудо търпява ли се?…

Така тя продължаваше да мисли дълго време; сънят като че ли бягаше от нея, а очите й толкова тежаха!… Най-подир стана, отвори прозореца; струя от хладен въздух посрещна сънливото й пламтящо тяло. Тя погледна навън. Тиха нощ царуваше навред: месеца, заобиколен от безчет звезди, заливаше с кървава светлина краищата на един бухкав облак. След няколко минутно вдавание в таинствеността на нощта; тя зачу няколко изкукуригвания на петлите.

— Скоро ще се разсъмва! — си каза тя и пак легна.

Изнурена, убита от продължителната безсъница, тя най-подир заспа…

Петлите пропяха втори, трети, четвърти път. По бистрото, безоблачно небо трепна бледнината на денят; месеца се закри зад западния хълм; звездите начнаха една по една да изчезват, екна най-сетне и гласа на църковната камбана, който се разнесе по цялата долина. От този ек се събуди Радка.

— Хайде, мале — начена да буди тя майка си, — хайде ставай, че вече съмна!…

— О-ох — едвам се продигна Драганица. — Съмна ли се! Ех, хайде!… — Стана тя и начна да си трие очите…

Широката градска улица, от двете страни на която се издигаха хубави къщи, бе пълна с народ, който се връщаше от църква. Между това множество се премъкваха Драганица и Радка, която неспокойно, с наведен поглед, мислейки, че всички нея гледат, вървеше след майка си. Най-сетне дойдоха до къщата на Василя Хаджи Петров; влязоха в отворените врати. От лява страна се издигаше хубава, висока къща, насреща на която се зеленееше цветна градинка, а зад градинката малко длъгнесто здание, комина на което бълваше гъсти кълба дим. В дъното на грижливо преметения двор се простираха зелените клони на една лоза, а под лозата на голяма хубава скамейка пиеше кафе домакинът — человек с едър и снажен ръст, голямо и прилично лице, остър поглед, над който се обтягаха две големи черни вежди. Драганица се доближи до него.

— Добър ти ден — прошепна тя, — батю Василе, за много години; свети Георги да вий на помощ!

— Добър ден, Драганице — й отвърна продълговато той, — туй ли ти е момата!…

— Туй е то… хъ, Радке, целуни на батя си Василя ръка.

Радка с пламнали бузи наведе глава да целува ръка.

— Димитро, мари! — викна домакинът. — Я повикай кака си Елена да дойде!…

Вратите на голямата къща се отвориха; на прага се появи със среден ръст, хубаво пременена, накичена жена, която тръгна към говорещите.

— За много години, како Васил’це! Ей на, доведох ти момата си!…

— Тъзи ли ти е момата? — Радка се приближи и целуна ръка на домакинката.

— Ай тук е тя, доведох ти я да я научиш!…

— Хубаво, хубаво, хайде ела да ви почерпя по една ракия.

След като изпи ракията, поговориха малко, условиха Радка и Драганица си тръгна.

— Хайде, Радке, прощавай, слушай тук буля си Василица, тя ще ти бъде за майка…

Радка целуна на майка си ръка, по белите й заруменели бузи се търколиха две бисерни сълзици; тя поиска да каже нещо, но сълзите я задавиха и не можа. Драганица се затули зад пътните врата, а Радка се повърна назад. Някакво необяснимо неспокойствие я обвлада, като че ли нейното сърце се затвори, а в него остана и скръбта: желанието да види ония меланхолични колиби, плувнали в зеленина, всичко онова тъй близко до нейното сърце — обгръщаше цялото й същество…

— Димитро — викна хазяйката, този глас като че ли я разбуди, — заведи тази мома в мутвака, покажи й где да си остави нещата, разправи й всичко.

Радка тръгна подир другата слугиня, която я введе в кухнята, разправи й где какво стои, с кое какво се прави после я введе в съседната стая, гдето в ъгъла се издигаше малко одърче, а до одърчето — ракла; всичката мобилировка на ратайкинското жилище.

— Ей тука на одара — продължаваше да разправя Димитра — ще спиш; тука в раклата ще си оставиш твойте дрехи, а ей роклята за всеки ден, ей престилката за в празник, а тази вълняната за в делник… Ето и чапака…

Радка с уважение не отделяше поглед от старата слугиня, която бе останала за два дена да я научи. — Всичко, що й кажеше, тя внимателно изслушваше и се мъчеше да го запомни…

След няколко време влезе пак домакинката:

— Е, научи ли я! — начена тя. — Показа ли й всичко, което трябваше, Димитро, че подире аз не искам да си боля главата!…

— Показах й — отвърна смирено Димитра.

— Ами ти разбра ли?

— Разбрах!… — едва промълви Радка.

— Хайде, вземи котлето, че донеси малко вода, да ти тръгне все като по вода… — се полуусмихна Елена.

Радка взе котлето и тръгна към големия площад. Всред площада течеше бистрата балканска вода, а покрай чешмата стоеха няколко ратайкини и войници, които, наливайки вода, се закачаха и смееха гласно.

— О, о! Яли още една! Хем нея не съм я виждал други път — викна с накривен калпак един войник. Радка, цяла пламнала, си наведе очите, без да каже нещо.

— Дай ми туй кокиче — викаше друг войник и закачаше една голяма, хубава, с къдрави коси мома, която се смееше гласно.

— Ех… Сега, видял си едно кокиче у мен, ще го вземеш, нема да ти го дам!… — му отвръщаше тя.

— Не му е мястото тук, а то…

— Ами ти, мари Стойке — начена от другата страна войника с накривения калпак, — защо не ми носиш кокиче, ти хм… май захвана да се любуваш с вашия вестовой… а?

— Пфу-у-у! — изсмя се Стойка. — Пък и с нашия вестовой да се любуваш, че да прокопсаш!… Той е един хаплю… Вчера капитанката му викаше, че глупаво гледал!

— Боже, боже, какви са тези моми? — Не ги е срам, закачат се и със солдатите — мислеше си Радка, — я гледай… Да е в нашето село, какво биха ги направили? Кой по нас смее да погледне момък в очите, пък тук…

Докато си мислеше тъй, до нея се приближи една друга мома и я запита:

— Ти ратайкиня ли си?

— Ратайкиня, у Василя Хаджи Петров — й отвърна Радка.

— За колко те пазариха?

— За триста гроша за година.

— Пфу-у-у! Че много малко ти дали. Сега за първи път ли приставаш?

— Сега за първи път!

— Какво си приказвате? — начена един войник с черни дяволити очи, като се приближи при тях. — Дека е главена тая мома?

— У Василя Хаджи Петров — му отвърна другата ратайкиня, а Радка се отдели да си налива котела. Наля и тръна за къщи; на двора там срещна двама момци, които впериха очи в нея.

— Ей че лъскаво ратайкинче имате! — промълви тихо едина и двамата се усмихнаха весело. Радка чу това, белите й бузи ги заля срамежлива червенина — тя отмина нанататък към кухнята.

— Че много се замая! — й каза Димитра.

— Много хора имаше — отвърна малко неспокойно Радка и погледна на един осемнайсетгодишен момък, висок, с черна дълга коса, малка, току-що набъбнала брадица и с благ, миловиден поглед; той говореше весело на Димитра.

— А, това ли е новата слугиня? — запита Димитра.

— Туй е тя!

Младият момък си излезе, а Радка тихо запита Димитра:

— Кой е този?

— Тоз е син на бай Василя!

— Ами там срещнах още двама по-големи и те синове ли му са?

— Едина, русия, му е син, пък другия негов другар.

— Ами какво правят те сега?

— Учат се в гимназията; онзи по-големия е в VII клас, пък този по-малкия в V-ий!

Момъкът се повърна и те пресякоха разговора си.

— Хайде, Димитро — каза той, — пригответе, че татю вика да ядем!…

— Ей на, Радка ще дойде! — Хайде, вземи тарелите, че иди приготви трапезата, Радо!…

Радка приготви и Василевото семейство начена да яде. Големия син, снажен, хубаво облечен момък, на около двайсет години, с малко и подвижно лице впи изпитателен поглед в нея и се усмихна дяволито.

— Какво искаше Александър? — се обърна по-малкия син към брата си.

— То сега на тебе не ти е работа! — сопнато му отвърна по-големия.

— Не зная — начена майка им, — като се срещнете, не можете да си продумате две сладки думи!…

— Аз питам ли го — пак викна по-големия — какво прави там, гдето се събират по края? — И той да не ме пита!

— Не зная, Петре, какво правите, струвате, не си живейте, синко — добродушно завърши майка им.

— То на Петра… — начена по-малкия — му дай да ходи само по балове във Владимировия салон, само туй знай, пък друго… Ама то аслъ защо му е?…

— Тъй амчи… Ба, всички да станем дървени философи като тебе! Всички социалисти!… Да се събираме и говорим само дивотии!

— Имай малко срам бе!

— Ех, сега какво се пак счепкахте! — се намеси майка им.

— Нашия социалист отворил кръстоносен поход срещу баловете!… Ха, ха?… Ха!… Нема ли да захванеш и тази слугиня да учиш като Димитра?… Чунким ти Димитра я прослепи че па!

— Все по-много сторих, отколкото тебе, който не знае освен да се чупи и върти!

Баща им, който слушаше тези препирни всеки път, вече му омръзна и за да тури край на всичко, начна:

— То и то тряба, да знаш да играш и то е масторлък, пък твойто какво? — Седнал си да учиш слугинята да чете.

— На тях, като на нашего Димитра, останало да управят света…

Митю замълча; нещо, което той правеше всякога в подобни случаи; а Петър се усмихна самодоволно, мислейки се за победител.

Те още от малки се разделиха.

Митю беше добър, буен, с високо летящи устреми, мечтател, идеалист, а Петър — напротив: егоист, грандоман, вулгарен.

Още от малък Митю, слаб физически, бе изпъждан всякога от детските дружини като същество неспособно даже да играе. Живота му из къщи сам го сближи с книжнината — отначало с малки комедийки, а после откри неизчерпаемите недра на възлюблената нему литература. Бедността на тогавашната ни книжнина той скоро почувства, затова начена да учи руски език, който го сплоти със свойта всеобемиста литература. А тя хвърли семената на ония идеални пориви, които вълнуват всяко младо и прогресивно на изток. Уверен в своето призвание като человек, той се не спираше пред нищо и гдето се почувстваше нужда от него, той не забавяше да се яви. Неделните ученически събрания; урежданието на ученическата библиотека, събиранието на неделно четение работници — за всичко това той неуморимо се трудеше. Всякой удобен случай да научи другиго той не пропущаше; за това и на слугите в бащината му къща разправяше и обясняваше с усърдие всичко.

Всичко това Петру се показваше смешно, глупаво, детско. Той в лицето на брата си виждаше един заблуден младеж, който не знаеше да се наслаждава от „обществените блага“.

— Научи по-напред себе си, па тогава другите — се обръщаше той към Митя.

— Человек учи другите, докато учи сам себе си, казва Сенека!… — му отвръщаше последния.

Петър искаше да живее за себе си и за да удовлетвори своето лично Аз, той беше готов на всичко. Светските удоволствия го силно влечаха и той още от ученическата скамейка се хвърли в сладострастните обятия на мира.

Баща им стар, попрекарал годините си чорбаджия, гледаше на Митя като на человек, хвърчащ из облаците, а на Петра като на практичен, чисто положителен человек.