IV

Всичките врати бяха затворени за нея; последните сили я оставиха, а пък времето все повече и повече се застудяваше; от няколко дни земята беше навлякла своята бяла снеговита плащеница, вееше буен горняк и влачеше по небето тежки, черни облаци, които в своя летеж премрежваха атмосферата с едри парцали сняг.

Радка се прибра в една малка стаичка на полусрутената запустяла къща, която едва се крепеше срещу вятъра на скалистия хълм Калето. Излепи прозорците с книги, замаза дупките с кал; купи една рогозка, стовна за вода, малко корито за прание и се сви с малката си рожба пред огнището, в което задимяваха от време на време мисириви копанки или някое върбово дърво.

Веднъж яла, други път гладна, веднъж стоплена, други — замръзнала, тя прекара така двайсет дни. Видя, че от стотях и петдесет гроша, които й се падаха като плата, от баща й останал дълг на чорбаджията трийсет гроша, като си купи рогозка, стовна, корито, един товар дърва и като яде двайсет дни, едвам имаше още трийсет гроша, а те се намаляваха от ден на ден и тя губеше все повече и повече надежда.

— Ще търся работа! — си каза тя една сутрина и тръгна към някои къщи, гдето познаваше.

— Какво искаш? — я посрещаха отвсякъде.

— Искам работа!…

— Каква работа, нямаме работа!…

— Нямате ли я вълна за влачение, я чорапи за плетение или друго, каквото и да било!…

— Вълната си я влачим на водния дарак, а чорапи си купуваме — така ни идат по-евтини… — й отвръщаха отвсякъде.

Минаха се още петнайсет дни. През това време яде само хляб и печен лук. От парите й останаха само пет гроша, числото с лука се свърши, отколе и последнята клечка дърва бе станала на пепел, работа отнигде нямаше, а мраза повече и повече сковаваше земята…

Беше през нощта на втория ден на Коледа. Небето се бе изяснило и светнало със своят брилянтен накит, уморената земя се бе вцепенила под летаргическото було на зимната нощ, безмълвие заобикаляше от всички страни спящият град, а свирепият вятър, в когото като че ли се сливаха гласовете на всички теглила и мъки на человеческата неволя и това адско, подземно съзвучие беснееше, тропайки по всички врати и прозорци.

Малката полусрутена къщица се търсяше от този вихър; през всичките междини и отверствия на Радкиното жилище нахлуваше сух студ, който смразяваше и кръвта в мишците й. Тя тази вечер легна с съвсем празен стомах; огнището бе пусто, а малкия пеликан несмиряемо пищеше в майчините си обятия. Радка неспокойно се обръщаше насам-натам, в нейната глава се бе загнездила една страшна мисъл, която тя се страхуваше да я изпълни, а трябваше… Нейните костеливи ръце трябваше да убият самата нейна плът, да пролеят кръвта й. — Тя искаше да се освободи от майчината грижа…

Малката стаичка е тъмна; през единственото стъкло на прозореца проникват няколко бледни лъчи на месеца, които треперливо се разливат по опрашеният под. Студът все повече се усилва; по скъсаната заболояна покривка Радка се обръща пъхтяща; детенцето е пресипнало вече от плач; едвам чува гласецът му…

Тя е решена, тя ще свърши окаяния му живот, за да спаси себе си!…

„На няколко места ми казаха — замисли тя, — че ако не бих имала дете, ще ме вземат за ратайкиня… но ще го осмъртя.“

Но на тия мисли някакъв вътрешен глас й подшепва: „Недей!“ Някаква вътрешна сила задържа ръцете й — тя се решава и не може…

Детенцето пак заплаква, тя е отпаднала за сън, не може вече да продължава своят непоносим живот; става и с треперящи ръце издига малкия пеликан… Пред очите й се показва бащината й стряха, оная селска моминска веселост; представя й се живот напред, озарен от звездата на щастието, но нещо й пресича мислите; някакви стъпки се зачуват зад вратите, тя оставя детето сепнато и с туптящо сърце се ослушва… Нищо, това е вятъра, който се присмива на человешките бедствия, тя се връща, огледва вледенялото си жилище, пробитите прозорци, през които влизат фученията на вятъра, замръзналата стовна, пукнатото корито, коравата рогозка и смело хваща рожбата си за крехкия врат; тя изпищява, нещо хрусва… умира…

Дълга декемврийска нощ, като че ли е нескончаема. Радка трепери от студ права, мъртвото тяло на младенеца стои в тъмния ъгъл, някаква злокобна тишина заобикаля пустата къща. Престъпницата я страх да се доближи до леглото…

Пропяват петлите.

Радка става, събира си всичко, взема мъртвото тяло в ръка и се затече през рътът, гдето отзад в подножието му течеше малка река. Разчупи ледът, който вцепеняваше повърхнината на буйната балканска вода, и хвърли умъртвената си рожба.

Страха като че ли повдигаше за мишците Радка; тя бягаше напред през мъглата, без да знае накъде отива и защо. След половин час тичание, краката й взеха да потъват доколени в сняг — тя се спря запъхтяна, поогледа се наокол: навред дебел сняг, над когото се влачи гъста, непроницаема мъгла… По небето се показваше бледнината на деня; наблизо отзад си тя зачу човешки гласове; излезе при тях — те бяха кираджии. Отпреде й се простря широка дълга пъртина и тя тръгна по нея.

Цял ден тя вървя, мина няколко села и вечерта едвам стигна, грохнала от път и мъки, в друг един непознат ней град. След като повървя из широката улица, видя наблизо файтонджийски хан, влезе да спи, мислейки още сутринта да си търси място за слугиня. Ханджият имаше нужда от такава и Радка, сега прекръстена Мария, остана да слугува в ханът…

Реката повлече нанадолу мъртвото тяло и го запря чак на един воденичен яз. Една сутрина воденичаря, като обикаляше вадата, видя на язът нещо се белее, отиде и изненадан от мъртвото тяло, се завтече да вика селския кмет. Кмета заяви в околийското управление. Властите по-скоро се разпоредиха и издириха виновника.

Телеграфните апарати известиха по четиритях ъгла на България да търсят Рада.

Беше взело да се здрачава; градския часовник щу бе ударил седем и в ханът „Македония“ влезе един полицейски пристав с двама стражари. Приставът поиска на ханджията пътно-записната му книга, после го запита виждал ли е такава мома, като я очерта горе-долу.

— Такова момиче — начена ханджията, след като помисли малко — не е минавало оттука; само едно, което остана у дома да слугува.

— Я го викай!… — каза пристава.

Повикаха Радка; тя се разтрепера, побледня, — пристава я позна. Взеха я под конвой и върнаха в градът, гдето пък я затвориха в тъмния и влажен затвор…

Слуховете един през други по-страшни се носеха из градът. Общественото мнение строго осъждаше Петра; а баща му мисли, мисли, та:

— Да стори мира свят! — каза най-подир и го прати надалеч — прати го да се учи…

Загрузка...