Ратайкиня

II

Бавно течаха светлите априлски дни. Навред из недрата на природата блика живот и веселие; само Радка с наведена глава и убити очи, като ги забулваше понякога светла, кристална сълза, посрещаше слънцето и с такава пак необяснима тъга го изглеждаше, когато потъваше в лазурните обятия на ефира. Дълго ней беше мъчно, докато се свикне с този нов живот. Няколко нощи тя прекара, без да склопи очи; лицето й побледня, погледа й се размъти.

— Какво ти е, Радке? — начена да я запитва Митю, когото тя знаеше за человек добър. Димитра, ратайкинята, която си отиде, й беше разправяла за него какви хубави приказки разправя и какви добри книжки чете.

— Нищо! — му отвръщаше сухо тя, но в това нищо той не прочиташе всичката оная тъга, която се криеше в сърцето й.

— Но, аз познавам, познавам, Радке — продължаваше Митю, — че теб ти е мъчно за в къщи, за у вас, както всеки му е мъчно, но недей се толкова ти вдава в мисли… Ще си отидеш.

Така той употребяваше всички усилия да я разтушава и Радка в скоро време го обикна като единствен другар, който й помагаше в такива несносни часове.

Митю, както всякога, тъй и сега, искаше да я заинтересува, да поизпълни тая душевна празнота, в която сега се бе вмъкнала тъга и отчаяние, с нещо здраво, нещо свеже, което вдъхваше живот. И начена той.

Вечерно време, когато Радка свършваше своята къщна работа, той отиваше да й приказва и тя отначало хладнокръвна, по-сетне заобича Митювите приказки и упоително понякога се вглъбяваше. Тия приказки наченаха малко по малко да разсейват тъгата й, да я карат да не мисли все за в село и тя с радост начна да очаква вечерта.

— Отгде ти си научил туй, Митьо? — запита го тя веднъж.

— От книгите, ти обичаш ли да четеш?

— Обичах — отвърна тя, — но като изкарах и четиритях отделения на нашето училище, не ме пуснаха вече и тъй си останах.

— Няма нищо, то человек не само в училище се учи, тъй можем да попрочетем по някой книжка, та като наченеш да разбираш добре книжовния език, ще си четеш сама.

На следующата вечер Митю донесе разказчето на Толстоя „Бог забавя, ала не забравя“, което й се много понрави. Тъй те продължиха да четат: „Кавказки пленник“ от Толстоя, „Четири деня“ от Гаршина, „Робинзон Крузо“, „Изгубена Станка“ и когато Радка взе да разбира добре, Митю й даваше само книжки и разправяше й по някой път.

С лукава насмешка гледаше на всичко това Петър…

Бяха се изминали вече цели три месеца, откогато Радка се раздели с майка си.

След дълги преструвки, голи обещания и прани думи Петър сполучи да удовлетвори своите животински страсти — излъга Радка.

Беше през един хубав майски ден, вечер. Под разплодените черешови дървета, в една сладострастна стойка стоеше Радка, а Петър, след като набра цяла кърпа череши, дойде и седна при нея… Някакви тайни чувства го обвладаваха, той конвулсивно ту на таз, ту на оназ страна пипаше… Най-сетне протегна полуусмихнат ръката си към гърдите й. Радка пламна, наведе очите си, скокна и побягна…

Мина се едва неделя и Петър пак повтори. — Това не прави чест! — промълви тя сърдито и отмина.

Но дали имаше чувство, сърце или съвест в Петра? — Той всичко преглътваше търпеливо, а най-подир с прочувствени клетви, изкусни думи, че той е пленен от нея, че той иска да свържат щастието си в един възел, сполучи.

— Аз не съм за тебе жена — викаше му отначало тя, — никой няма да склони да вземеш мен!

— Аз не искам да слушам никого другиго освен сърцето си! — решително отсече Петър. — Аз сега свършвам, аз вече мога да си спечелвам хляба, аз съм независим!

И Радка забрави майчини заръки, захвърли книжките на Митя, от сърцето си неусетно бе изгладила всички спомени за село, тя даже захвана да забравя и майка си. Всичко за нея клетата беше сега Петър!

Митю, който виждаше, че Радка от ден на ден все повече и повече охладнява от книжките му и него, често му домъчняваше; мъчеше се да употреби всичко възможно, само да разбуди пак интерес в нея, няколко вечери той непрекъснато ходи да й говори, но Радка се прозяваше и разсеяна, често пъти го не слушаше, му потвърдяваше, очаквайки по-скоро да си отиде. След него обикновено дохождаше Петър, а понякога те се и сварваха.

— Хайде… хайде — му се смееше Петър, когато влизаше при тях, — хайде върви учи Димитра, тя се прослепи, пардон, просвети, че те и замина!… Аз Радка ще я науча…

Митю, когато видя, че и Радка му се усмихваше одобрително, силно се огорчи — той догади братовото си намерение, но пак не искаше да вярва.

Нима Радка, такава скромна, ще остави на Петра да си играе с нея? — мислеше си той. — Не, това не го вярвам!… Как Петър може да я излъже, освен ако й обещай, че ще я вземе за жена, но нима тя ще повярва на тая негова лъжа?… Не, Радка не се е заплела в мрежата му, тя му потвърждава само, защото е толкова добра… А не ме слуша, забравя да чете, защото навярно тези неща й са се видели сухи.

Последните мисли щастливо озариха Митювия ум, той отдаде всички сили и усърдие и пак отново начна. Ала Радка, подбутната от Петра — за Петра какво не беше готова тя да направи? — още на втората вечер му я изтърси:

— А бе, Митьо — сега станаха малки нощите; работя ден-година, уморявам се много, я остави тези приказки за зимас ти!

Тия бяха думите, които отделиха Митя съвършено; той престана да ходи, да й говори; две неопределени чувства се бяха смесили у него — яд и съжаление!…

Радка вече съвършено забрави книгите, а ако вчера майка й не беше дошла да я види, не би помислила и за нея.

Петър тържествуваше!

Настана септември. Духна горняка, земята се покри с пожълтяла шума; по небото увиснаха черни облаци, които често пореха нощната тъмнина с огнени светкавици и обливаха земята със ситен дъжд. — Настъпваше мъглива и монотонна есен.

Радка пожълтя; покрай хубавите й живи очи се извъртяха две сини дъги; лицето й покриха жълти грапави петна; тя взе да усеща болки в слабините; взе да се вижда по-дебела, да се протяга — омършава. В това време и Петър захвана да я отбягва; често по цели дни той се не завръщаше в къщи, а белезите от ден на ден все по-ярко и по-ярко се показваха. Ступанката начена да я подозира; не се мина много и по чешмите вестовои и ратайкини наченаха да разправят.

Тогава Радка се видя в тежко и несносно положение; към никого не можеше да простре ръце за помощ освен единствено към Петра, който сега я отбягваше и не искаше да я срещне.

— Петре — му загатна тя с умилителен глас веднъж, — ти виждаш, че хората вече взеха да се усещат за туй, нали викаше да се главяваш за даскал, глави се по-скоро, че да вървим!

— Аз съм се условил, Радке, условил съм се далеч, но чакам да ми дойде назначение от министерството!

— Амчи кога ще дойде то?

— Тез дене, скоро — надявам се!…

Мина се неделя, две, настъпи и трета, но назначение не идеше, а пък ступанина, ступанката вече настоятелно я питаха от кого е в положение. — Слуха „Рада непрана“ — се разнасяше от уста в уста из цялата махала. Радка яко вярваше в Петра, при всичко че последните му постъпки й задаваха страшни мисли. Тя пак се обърна към него:

— Петре, какво стана? — Ще тръгваме ли ний, или какво? — Вече баща ти и майка ти ми не дават мира; какво да приказвам — не знам!…

— Слушай, Радке, ето що: то назначението скоро ще дойде, пък най-сетне дойде-не дойде, най-късно подир седмица ще тръгнем… Ами слушай ти друго нещо. Нали знаеш, там горе покрай циганската махала, отгдето се отива за нашето лозе, има една циганка, която давала бурени, та да… да изхвърлиш… Тъй, тъй, иди ти днес при нея… Ето подир малко майка ми ще излезе и баща ми ще отиде при копачите, пък ти стани, че иди!…

Тези Петрови думи я малко подкрепиха, но в това тя чувстваше необясним страх, тя се мислеше за престъпница, някоя вътрешна сила бе стиснала сърцето й и го стягаше в острите си нокти.

— Ех, боже, боже, какво чудо!… Ами сега мама като се научи… ох, ох!… — замисли тя и тежко въздъхна; постоя, постоя, па тръгна; тя взе котлите и отиде на чешмата за вода; всички впериха очи:

— Мари Радке, мари, ти си непразна — захванаха да й викат другите ратайкини.

— Как ще, мари! — се защищаваше Радка, но с такъв убит, безнадежден и неуверен тон, че никому не можеше да внуши доверие.

— От кого, мари Радке? — продължаваха да я заобикалят вестовои и ратайкини. — Кажи сега, то се видяло.

— Какво, мари!

И закърти се наокол от смях и кикотения, а бедната Радка потъна в земята.

— Петре — пак се обърна тя, след като се върна от чешмата, — вече този срам не се търпи, какво да правя?

— Ходи ли, гдето ти казах?

— Не съм!

— Е, хъ върви де, хъ върви!…

През тесни, мръсни улички, въртейки страхливо насам-натам поглед, Радка излезе на равното шосе, което се закривяваше зад хълма и провлачеше между младите плодоносни лозя. Малка пътечка се отделяше от широкия път и тая пътечка водеше право за къщата на известната магьосница. Радка се закачи по стръмната пътека и току-що бе на полвин от завоя на шосето, яхнал на кон, изскочи Васил Хаджи Петров; тя се смрази на мястото си. Щом той я видя тук, изведнъж се усети и със строг тон извика:

— Какво дириш тука, Радо?

— Дойдох… там казаха ми… яйца… — се опита тя да слъже, но самия говор и трескавото й побледняло лице обясняваха всичко. Васил, без да слуша повече, сърдито пак й викна:

— Да си вървиш скоро у дома!…

Радка си наведе главата и плачешком едвам стигна до в къщи.

— Петре, Петре… брат да ми си, баща да ми си, избави ме!… — зарида тя пред Петра. — Олеле, отидох!… Уловиха ме, Петре, узнаха всичко, сега да бягаме, инак друго спасение няма!

— Слушай, Радке, слушай какво ще ти кажа — захвана да я успокоява Петър. — Аз сега нямам никак пари, ще искам от татя, но ти не казвай, че това е от мен, защото те няма да ми дадат.

— Ами от кого, Петре, от кого да кажа? — продължаваше да плаче тя. — Обади ми, научи ме!…

— Ето как… Ето, кажи ти, че това е от вуйчовия вестовой, от Коста, гдето си отиде!

— Ами подире?

— Подир е лесно!… Кажи, че се не бой!

След като стигна домакинът в къщи, той разказа на жена си случката и двамата решиха тази още вечер да повикат сестрата на Василя и брата на Елена, който беше капитан; с тях да изпитат Радка.

Смръкна се, наядоха се, дойде Василевата сестра, дойде капитана; последния след като седна и се настани, тъй както той въобще знаеше да сяда във военен съд, запита Радка, която се бе изправила отпреде им цяла облена в сълзи.

— Радо! — захвана със съдийски тон капитана. — До днес всички къщни са те питали истина ли е, че ти си трудна, а ти си отказвала. Днес сам бай Васил те е срещнал пред вратите на оная циганка. Намерението ти става ясно и ний те питаме да ни разправиш всичко, инак ще те поверим на полицейските власти като майка, която иска да убие чедото си, а пък ти трябва да си чувала как се наказват убийците; затуй хайде начни и ни разправи всичко.

Радка хълцаше силно, сълзите я задавяха, тя не можеше да изтърпи това напрегнато положение.

— Казвай де, казвай… то се видяло вече, ами казвай! — додаде повелително Василевата сестра.

— От… от… — начена Радка — от вестовоя… от Коста…

— Как, кога стана туй?…

— Пролетес — отвърна тя; пресипнала, изнемощена, готова всяка минута да падне. Васил, който не можеше повече да я гледа, я освободи от безизходното положение — прати я да си легне.

— Аз се съмнявам! — начена капитана. — Това е скроена лъжа!… Коста беше такова скромно момче!

— А бе от покрития въглен да те е страх!… — додаде хазайката. — Туй момиче знаеш ли колко смирено беше, като дойде?… Ей го сега!…

— Не — настояваше капитана, — Коста не беше способен на такова нещо.

— Утре да пратим — го пресече Васил — за майка му!… Вашето момче — се обърна той към сестра си — нали ще може да отиде?…

— Ще може амчи, защо не?…