Равнините на Абраам

XV

Двадесет минути след като Дран издаде скривалището им, Джимс и Тоанет стояха на слънце. Тайнствени неща се бяха случили през това време. Невидими ръце бяха издърпали воина изпод скалите. Сетне последва интервал, през който възбудата отстъпи мястото си на сериозен полугласен разговор вън. Тогава някой се обади на гърлест развален френски и им заповяда да излязат. Те се подчиниха, първо Джимс, после Тоанет и последен Дран със съкрушения вид на животно, което знае, че е в немилост.

Враговете, от чиито колани висяха скалпове, ги приеха по удивителен, неочакван начин. Това бяха между двадесет и тридесет индианци сенека, великолепно сложени, с ясни очи и слаби лица, повечето млади. Дори в този момент на уплаха Тоанет ги разглеждаше с възхищение. Приличаха на бегачи, готови за състезание. Не бяха нашарени, както онези от племето мохок, нито толкова голи. Загледани в младежа с неговия лък и момичето с разрошената блестяща коса, индианците отвръщаха на погледа им с учудване, в което не липсваше и одобрение. Сякаш просто не можеха да повярват, че тези двамата са ги излъгали така майсторски и отгоре на това хванали в плен едного от тях, но все пак признаваха този факт с погледи, в които се четяха сдържано желание да убиват и гняв.

Тази сдържаност като че се дължеше до голяма степен на застаналия пред тях млад дивак. По гърлото му личаха морави черти, сякаш го бяха давили с въже. Две от орловите пера в кичура коса на главата му бяха счупени, а едното му рамо кървеше, където кожата е била разкъсана от остро назъбена скала. Очите му гледаха пронизително като очите на птицата, от която бе взел перата, и той явно се ползуваше със значително влияние в бойния отряд, към който принадлежеше. До него стоеше много по-възрастен мъж с още по-мощна фигура и лице така изпъстрено с белези и рани, че имаше непроменено изражение на жестокост.

Тъкмо той говореше на по-младия на наречието сенека:

— Значи, това е момчето, което хвана смелия ми племенник в плен, та го спаси само гласът на кучето!

Младежът се навъси от подигравката в тона му.

— Той можеше да ме убие. А ме пощади.

— Това е младото еленче, комуто дължиш едно перо от косата си!

— Дължа му две: едното за самия него и едно за девойката, чието присъствие трябва да е спряло ръката му.

По-старият изсумтя.

— Той изглежда як и би могъл да издържи пътя с нас. Но момичето е като прекършено цвете, готово да падне на пътеката. То ще пречи на краката ни и ще направи пътя ни по-труден, а трябва да предпочетем голямата бързина. Използувай брадвичката си върху момичето, а момчето ще вземем с нас.

При тази заповед Джимс внезапно извика и лицата на диваците отново изразиха изумление, когато той заговори на техния език. Обучението на Хепсиба Адамс и другаруването с Белите очи и Голямата котка бяха го подготвили за този час. Езикът му се запъваше, някои от думите казваше извъртяно, имаше и празнини, които можеше да попълни само въображението, но той разказа историята си. Индианците слушаха с интерес, който увери Джимс, че не са били с отрядите, изклали неговите родители и близките на Тоанет. Той посочи момичето. Напомни как воините от племето мохок бяха унищожили баща му и майка му и всички близки на Тоанет; как двамата бяха побягнали заедно, как са се крили в старата къща и че с една стрела беше убил белия мъж, който е гръмнал с пушката. Той се молеше за Тоанет, както едно време беше чул Голямата котка да се моли за живота на едно окуцяло куче. Разголи гърдите си, също както индианчето беше разголило своите и поискало от баща си да го убие, преди да го лиши от дружбата на четириногия му приятел. Бронзов, раздърпан, с дългия лък в ръка, Джимс представляваше жива картина на смелост и красноречие, която Тоанет нямаше да забрави до живот. Тя се поизправи горделиво, усетила, че той се бори зарад нея. Стоеше права, вдигнала нагоре брадичка, загледала с безстрашен поглед вожда на бойния отряд.

С учтивостта, зарад която вече си беше спечелил име в историята на пограничните области, вождът Тиаога слушаше внимателно, сглобяваше разказа там, където езиковите знания на Джимс не достигаха, а когато младежът свърши, изрече думи, които изпратиха двама от воините му бегом надолу от билото по посока на стопанството на Люсан. След това започна да задава въпроса, от които Джимс разбра, че тези сенека не бяха стигали до имота на Люсан, ама чули гърмежа и като търсили кой е стрелял, попаднали на следите им в широколистната гора на склона, на половин миля от изоставената къща. Когато заговори за племето мохок, грозното лице на Тиаога помрачня и в това изражение Джимс долови вековната омраза на сенека към това племе, макар и едните, и другите да принадлежаха към същия мощен съюз. Ала това, че Джимс и Тоанет бяха пострадали от тези източни съперници, като че ли беше дребно обстоятелство в тяхна полза.

Когато свърши краткия си разпит, Тиаога пак се обърна към младия мъж, застанал до него.

— Мисля, че момчето е голям лъжец и затова изпратих да проверят онова, което ни каза — рече той. — Ако не е пронизал със стрела тоя бледолик мохок, както ни разправя, той ще умре. Ако е казал истината по тоя въпрос, което ще докаже, че е казал истината и за всичко друго, може да дойде с нас и другарката му също, докато краката й се уморят така, че ще се наложи смъртта да й дари почивка. — След това заговори на Тоанет на развален френски, на който им беше викал под камъните: — Ако не можеш да вървиш с нас, ще те убием.

Тоанет започна да се приготвя за изпитанието и бързо сплете косата си на плитка. Джимс се доближи до нея и тя видя мъката на съмнението в очите му.

— Ще мога, Джимс — тихичко възкликна тя. — Знам какво им казваше ти и какво мислеха те и ще мога да го направя. Ще го направя! Ще остана жива… с теб. Толкова много те обичам, че нищо не може да ме умори, Джимз… дори и томахавките им!

Високият млад воин дойде при тях. Той поне беше един приятел между многото, които ги бяха наобиколили.

— Аз съм Шиндас — каза той. — Ние отиваме в далечен град… много далеч. Той е Ченуфзио. Има много път през гори, планини, блата оттук дотам. Аз съм твой приятел, защото ти се показа като брат и ми позволи да живея, и аз ти дължа две пера от моята коса. Донесох твоята брадвичка изпод скалите, защото не исках да ме удариш и зарад това да те убият. Ти обичаш бялата девойка. Аз също обичам девойка.

Думите на този сенека не само обнадеждиха, но и поразиха Джимс. Тези диваци бяха от Ченуфзио, Скрития град, място, което дори смелият Хепсиба Адамс беше смятал за друг свят, цел, която бе мечтал да стигне някой ден, когато събере безразсъдна дързост. Скритият град! Сърцето и душата и тайнственото загадъчно убежище на племето сенека! Той се намираше на огромно разстояние, първо отвъд страната на онайдите, после на онондагите, а след това на каюгите. Земя, която граничеше с езерото Онтарио от едната страна и езерото Ери от друга, с Големите водопади, за които беше чувал, ревящи между двете. Вуйчо му беше казал веднъж: „Трябва да станеш як мъж, преди да можеш да отидеш дотам. Ето защо сенека, които стигат далеч, са най-добре сложените от всички двуноги твари“

Шиндас заговори пак:

— Тиаога, моят чичо, който е велик вожд, не е толкова лош, колкото изглежда. Един мохок го нарязал така в спор за една игра на топка, когато е бил момче. Но той ще удържи думата си. Ще убие малката кошута, която е с теб, ако краката откажат да й служат.

Джимс погледна от приятеля си към Тоанет. Тя се беше приближила към свирепия стар воин и му се усмихваше в лицето с очи, в които светеше доверие, и му сочеше изпокъсаните си обувки. За миг Тиаога устоя на опита и за сближение със стоическо равнодушие. После погледът му се отмести към краката й. Но той не прояви никакво намерение да подобри състоянието им, обърна й гръб и даде заповед, по която на шията на Джимс веднага сложиха пленнически нашийник от еленска кожа и му взеха лъка.

И дългият невесел поход надолу в долината и отвъд през горите започна.

Нещо бе казано на Шиндас, когато се приготвиха за път, и щом двамата бегачи, изпратени в стопанството на Люсан, ги настигнаха и Тиаога спря с отряда си да чуе какво ще му разкажат, младият сенека даде на Джимс чифт мокасини, които извади от пътната си торба на колана. Джимс коленичи пред краката на Тоанет с тези груби и големи, но по-пригодни за пътуване обувки.

Двамата воини се бяха върнали със скалпа на белия и счупената стрела, която го беше убила. Те говореха възбудено и Тоанет можеше да разбере по техните движения историята, която разказваха. Това бе картинно описание на отчаяната борба между техния пленник и бледоликия мохок. Те измерваха разликата в тяхното тегло и ръст. Единият от тях грабна захвърлената обувка на Тоанет и посочи тока и като още едно доказателство за истинността на думите на Джимс, а като заключителен довод сравниха счупената стрела със стрелите в колчана. Каменното лице на Тиаога леко промени изражението си и той загледа лъка на Джимс с нов интерес. Не беше някакъв необикновен лък и вождът пак изрази съмнение, че бял младеж би могъл да прониже с него от край до край тялото на един мъж. Той опъна тетивата, нагласи лъка и се обърна към Шиндас.

— Нека ни покаже какво може да направи, Счупено перо — каза той, като все още подмяташе на племенника, си за позора, сполетял бойния му кичур коса. — Ти, който си толкова горд с това умение, ще премериш сили с него.

Джимс беше се изправил, след като бе вързал прекалено големите мокасини на малките крачета на Тоанет и взе протегнатия му от Шиндас лък. Сетне преметна колчана през рамото си, та да има готови други стрели, и се заоглежда за цел. Тоанет видя бузите му да поруменяват и му се обади с гордост да го насърчи. Джимс не се боеше от това изпитание, защото дори вождът Лулата, който можеше да победи синовете си, беше по-бавен в грабването на стрели от колчана и изпращането им към целта като ято бързокрили птици. Посочи обгорял, шест стъпки висок пън на не по-малко от сто и петдесет крачки и изпрати стрела, която падна на двадесетина крачки от него. Премерил така разстоянието и намерил прицела, той изстреля още четири стрели, една след друга, толкова бързо, че първата сива рязка бе едва вдигнала облак черен въглищен прах от върха на пъна, когато последната стрела литна от тетивата. Две от стрелите се забиха в пъна, трета се счупи о камък в основата му, а четвъртата изсвири край него на половин човешки бой височина и една стъпка по-вдясно, в която посока духаше вятърът.

Тоанет възкликна радостно, загледана в несмутимото лице на вожда. Когато се озърна и погледна нея, а не този, който бе стрелял, вождът я видя да му се усмихва пак по такъв безстрашен и дружелюбен начин, като че вече го смяташе за свой приятел; тогава той се обърна към Шиндас с изражение, което при други обстоятелства би могло да се сметне направо за предизвикателство за убийство.

— Няма защо да стреляш, Счупено перо! — възкликна вождът. — Ти си бит, преди да си започнал, и не бих искал да те видя опозорен още повече. От тоя младеж ще стане сенека, който ще надмине и теб. Той ще дойде с нас и в замяна на това, че ще стане наш брат, ще вземем девойката да запълни мястото на Сребърните крачета в моя вигвам. Погрижи се да му дадат скалпа, който е негов, та да може да има перо в бойния си кичур, когато пристигнем. — След това заговори на Джимс: — Чуваш ли? Прибери си стрелите и ги запази за враговете на сенека! — А сетне на Тоанет: — Ти си Сребърните крачета. Тя беше моя дъщеря. Тя е умряла.

Никакъв проблясък на чувство, никакво смекчаване на чертите, никакъв признак на дружелюбие не се мярна на лицето на вожда. Той се обърна и застана начело на отряда си, огромен сред своите воини, чудовищен наглед поради свирепостта на обезобразеното си лице и въпреки това с царствено достойнство в държането. Без да издадат нито звук, воините заеха местата си. Двама затичаха напред като хрътки, за да проверяват сигурността на пътя, двама останаха назад, за да пазят тила, и трети двама изчезнаха по един на всяка страна. Шиндас избърза да събере стрелите, а едни от младите воини, които бяха ходили на имота на Люсан, вързаха скалпа на белия за колана на Джимс въпреки неговите протести и отвращение.

И походът на запад продължи наново: наредени един след друг, безмълвни, безшумно стъпващи мъже с едно момиче по средата на редицата — момиче, чиято дълга черна плитка бляскаше в слънчевите лъчи, чиито бузи бяха пламнали и в чиито очи имаше нещо повече от дълбока трагедия и скръб, когато гледаше напред, към голямото приключение… и чуваше зад себе си потичването на едно куче и стъпките на любимия мъж.