Равнините на Абраам

XX

По пладне на втория ден от пътуването си Джимс стигна в селището Канестио, вожд на което бе Матози или Жълтата мечка. Беше изминал седемдесетте мили за тридесет часа с твърдото решение да се върне колкото може по-скоро, понеже силно го тревожеше мисълта, че Тоанет е сама по време, когато у индианците се събужда настроение против тях. Озадачаваше го защо него, а не вестител от племето изпращаха при Жълтата мечка; обстоятелството, че носеното от него съобщение е съвсем маловажно, увеличаваше безпокойството му. Това, че Тиаога на връщане, когато съдбата му беше изменила, си беше дал труда да изпрати по Шиндас заповед, предназначена само за него, добавяше нови съмнения в главата му. Тези съмнения щяха да го гнетят още повече, ако знаеше, че друг вестител е дошъл преди него, младеж, наречен На Суа Га или Перестата стрела поради бързината му, който донесе по-важно известие от Тиаога до Жълтата мечка.

Щом стигна в Канестио, там му взеха оръжието, ножа и брадвичката и го заведоха при Матози. Този вожд, когото убиха следващата година при езерото Джордж и който беше момче наглед, макар французите да го имаха за един от най-храбрите бойци между Шестте племена, съобщи на Джимс, че го задържа в плен. Той каза, че Тиаога закъснял да плати един дълг за царевица и Джимс щял да покрие част от задължението. Матози кратко обясни споразумението между вождовете. Ако Джимс се опита да избяга и бъде хванат от воините му, ще бъде убит; ако случайно му се удаде да стигне обратно в Ченуфзио, ще отговаря с живота си пред Тиаога. Около вигвама, където щеше да живее, начертаха кръг, който нямаше право да преминава, и той се озова под наблюдение почти толкова строго, колкото над пленник, осъден на мъчения или смърт.

Смаян от промяната в съдбата си, Джимс не можеше да види друга причина за коварството на Тиаога, освен че то има някакво съдбоносно отношение към Тоанет. Той прие, че обяснението на Матози е лъжа, и реши, че Шиндас, а не Тиаога се крие в дъното на заговора, направен, за да го лишат от свобода, макар Шиндас да беше най-добрият му приятел сред племето сенека. Тревогата му растеше и на втория ден от затварянето Джимс реши да избяга и се върне и Ченуфзио, дори да плати за това с живота си. Неспокойното държане, изглежда, издаде намерението му, защото на третия ден се видя пазен по-строго, отколкото преди, а вечерта пет-шест млади воини се настаниха да спят около вигвама му в такова положение, че не можеше да се подаде навън, без да закачи поне едного от тях.

На четвъртия следобед Джимс долови, че някъде наблизо са се събрали възбудени жени и деца, но не им обърна внимание. Потиснат от страховете, които бяха станали непоносими, твърдо реши да избяга на свобода, преди да се зазори новият ден. Заоблачаването след пладне и изгледите за буря привечер увеличиха надеждите му за успех. Още със стъмването загърмя и заваля и той се престори на заспал много рано. Беше почти полунощ, когато седна и се заслуша в поройния дъжд. Тъкмо се канеше да се изправи, сигурен, че нито един сенека не е останал да лежи в тоя потоп, когато изведнъж чу да шумоли кожата, закриваща входа във вигвама, и някой да влиза.

След миг тих глас пошепна името му. Студени ръце го намериха, когато протегна своите. Той напипа мокра до кости детска фигурка.

Тогава се чуха задавени думи, полузаглушени от плющенето на дъжда:

— Аз съм Горската гургулица29. Избягах от Ченуфзио преди три дена. Дойдох да ти кажа, че Сребърните крачета е мъртва.

Проблясъците на мълниите, които съпровождаха бурята тази нощ, осветяваха самотен човек, който бързаше през пустошта към Ченуфзио — човек, който тичаше, докато се запъхти, и след това продължаваше с по-бавни крачки, но с упоритост, която никакъв дъжд и вятър не можеха да спрат.

Пътникът беше Джимс. Да беше друг дошъл при него с ужасната вест, която му донесе Горската гургулица, нямаше да повярва, но истината се беше отронила в най-простата си форма от нейните устни. Онова, което човек бе могъл отчасти да премълчи, тя му беше казала с детска прямота и всяка светкавица се превръщаше в стълб от пламъци, в блясъка на който той виждаше Тиаога да танцува с развяващата се коса на Тоанет.

Горската гургулица му повтори вестта, поверена й от Тоанет няколко минути преди бягството й с Хепсиба Адамс, и нямаше мрак, толкова гъст, че да укрие от него измъчените лица на жена му и на слепия му вуйчо, които го подканваха да отмъсти. Но той нямаше оръжие, когато се отзоваваше на техния повик. Седемдесетте мили му се виждаха като една, а пламващите от време на време проблясъци разкриваха в изражението му разум, помътен от понесения удар.

Това, че не изгуби тясната пътека при бързането си, бе една от необяснимите случайности, каквито често се срещат в приключенията на сомнамбулите. Инстинктът повече от белезите, които можеше да напипа или види водеше краката му по пътеката и едва когато мракът на дъждовната нощ отстъпи мястото си на навъсената зора, той си даде сметка за преодолените препятствия.

Светлината, макар придружена от тъмни облаци и неспирен дъжд, помогна на душата му да се изтръгна от хаоса, в който беше попаднала. Тоанет беше мъртва. Потискащият кръгозор се превърна в стени на затвор, в които се задържаше само тази единствена мисъл. Била е убита, както е била убита и майка му. Нямаше нея, нямаше баща му — близките му го бяха оставили най-после сам.

Дори отмъщението му се струваше безполезно, недостатъчно. Надежда не трепваше в гърдите му. Беше се надявал, когато узна, че майка му е мъртва; беше се надявал, когато търсеше някой жив сред развалините на имението Тонтьор; нито за миг не се беше отказал окончателно от надеждата, че вуйчо му е жив. Но сега съвсем не можеше да намери тази спасителна милост в кръга на духовните си сили. Той вървеше напред и бавно губеше способността да мрази, макар всяка жила в тялото му да беше изопната от непреклонното решение да докара смърт. Той ще убие Тиаога. Ще убие Шиндас. В постъпката му ще има само справедливост и никакво удовлетворение на плътта или духа. По-велико и по-всеобемащо нещо от подтика, който го накара да избяга от селището на Матози, започна да го души със сила, от която му прилошаваше. Беше самотността му. Безграничността на света. Внезапното изчезване на тази единствена останала, която правеше света обитаем за него. Без Тоанет нямаше защо да съществува и той, нямаше защо светът да продължава да му дава топлината на живота. Тоанет беше мъртва. Това бе съдба, предопределена от самото начало, нещо, от което винаги се беше смътно страхувал. Нищо нямаше значение сега; ако убие Тиаога и Шиндас, това няма да разкъса изпречилата се пред него безнадеждност.

Той напредваше с бързина, която би го изтощила по всяко друго време. С минаването на часовете в съзнанието му постепенно изпъкна едно обяснение за това бързане. Той се връщаше у дома си. А това във всяко отношение за него беше хижата, в която бе живял с Тоанет. Техният дом. Нещо, което не беше изчезнало с нейното физическо „аз“ и все пак беше част от нея, което той щеше да намери, когато стигнеше края на пътеката, така както го беше оставил, освен ако Тиаога бе унищожил и него.

Дъждът валя през целия ден. Когато се здрачи, все още валеше. Земята беше подгизнала, следите му се заличаваха. Небето се изясни към полунощ и изгря пълна луна. Малко след това той стигна в Ченуфзио. Селището беше блеснало от локви. Подозрителни кучета пристигнаха да проверят кой е, но хората спяха.

Той намери хижата си със затворена врата, както щеше да бъде, ако Тоанет спеше вътре. Джимс усещаше присъствието й, когато влезе. Но тя не беше там. Той запали предпазливо светлина и я засенчи така, че ничий поглед отвън не би могъл да я види. Подът, стените, стаята бяха слабо осветени. Той започна да слага ръка върху разни неща, да ги събира оттук-оттам и да прави вързоп на масата — нейни неща. Когато вързопът беше готов, Джимс се въоръжи с нож и брадвичка и с лъка си, после изгаси светлината и излезе, като затвори вратата подире си.

Потърси Шиндас, понеже беше решил да убие него пръв. После щеше да убие Тиаога. Шиндас не беше във вигвама си. Шатрата беше празна, нямаше и оръжието му — доказателство, че е някъде на път. Няколко мига след това откритие Джимс стоя в сянката на един дъб, загледан в жилището на Тиаога. Подтикът да убива не беше силен у него. Тихият шепот между дърветата и капките, падащи от листата им, се сливаха в мелодия на мир, която го караше да се отвърне от мисълта за смърт и може би тя щеше да победи, ако висока фигура не беше излязла от вигвама, който наблюдаваше. Джимс беше сигурен, че е Тиаога. Вождът пристъпи напред към него, сякаш някаква невидима съдба го водеше към неговата гибел. После се спря. Месечината грееше ярко. Тя освети лицето му, както вождът стоеше на тридесетина крачки, загледан в тайнствената далечина, която очите му не можеха да прозрат. Какво го беше довело, какво размишляваше той, какво му носеше нощта — Джимс не си задаваше тези въпроси. Опъна лъка и сложи стрела. След това повика Тиаога по име с тих глас, за да разбере, че е дошъл часът на възмездието. Лъкът звънна и тънка стрела се понесе в лунната светлина с крилатия звук на колибри. Той чу как стрелата се заби. Тиаога не извика. Хвана се с ръце за гърдите, свлече се на земята и остана да лежи като неподвижно петно.

Джимс слезе на реката. Дълги дни се кри по бреговете й и търси тялото на Тоанет. Виждаше разни сенека да минават насам-натам, но понеже се движеше почти изключително по вода, успяваше да ги избегне.

Когато стигна езерото Онтарио, свърна на изток, все още без да се раздели с вързопа. Нощем спеше, притиснал го до лицето си, за да вдишва уханието на вещите на Тоанет. Понякога притискаше до устните си парчето червен плат, което тя бе носила на косата си.

С течение на седмиците, последвали бягството му, започна някак да затъпява. Загуби желание. Каквото и да правеше, вършеше го без всякаква подбуда. Дни наред не излизаше от скривалища. Укриването бе станало по-скоро навик, отколкото разумна проява. Нищо не будеше у него желание да се върне в Забранената долина или на Ришельо и обикновена случайност, а не определено намерение го доведе до едно място на езерото Шамплен, което индианците наричаха Тикондерога. Беше късно през лятото на 1756 година. Французите бяха завзели един нос на езерото и строяха Форт Водрийол и Форт Карийон. Джимс се залови за тази работа с ненаситността на човек, най-сетне намерил нещо, което да утоли убийствения му глад. Той се присъедини към войската на Монкалм и получи мускет и лопата вместо своя лък и стрели.

Започна да чиракува като копач и да строи, където се издигаха фортовете. Работата и обстановката, възбуждението на войната и все по-нови съобщения за френски победи разведряха сломения му дух, но не го вълнуваха. Той се бореше с тази апатия. Мъчеше се да събуди омразата. Повтаряше си многократно, че англичаните и техните индианци са виновни за трагедията, сполетяла близките му. Но не можеше да разпали жаждата си за отмъщение. Искаше да воюва, искаше да види англичаните и съюзниците им разбити, ала чувствата му бяха толкова притъпени, колкото и непреклонни. Те горяха с равния пламък на фатализма, който нито победата, нито поражението не можеха да издигнат до големи висоти или да свалят до стигнатите от тях дълбини. Смъртта не можеше да го покърти пак, както го беше вече покъртила, никакви съсипии не можеха да го разстроят и никаква победа не можеше да му донесе и най-малък отглас от радостта в песента, която бе изпял край огъня в Ченуфзио. Когато английската твърдина Осуиго бе превърната в пепелище и във всички черкви в Нова Франция пееха благодарственото и радостно песнопение „Te Deum“, той не се чувствуваше трогнат. Но в същия ден, когато новопристигнал от Квебек войник от милицията изговори познато име, сърцето му сякаш се пробуди с удар от сън и след това другарството с войника от Долния град, чиято сестра се казваше Тоанет, му стана по-важно от победата при Осуиго или съсредоточаването на френските сили в Тикондерога, последвало тази победа.

Той не се доверяваше никому и никой не знаеше историята му. Един офицер разбра, че той познава тези места и Джимс бе назначен за разузнавач при езерото Джордж тъкмо навреме, за да бъде хванат в плен от Роджърс и неговите конни граничари на Бъдни вечер 1756 година. Избяга през януари и се върна във Форт Карийон в началото на февруари, когато научи, че Пол Таш бил един от френските офицери, сражавали се при Осуиго, и че бил убит. Джимс изпита съжаление. Напоследък си беше мислил за Пол Таш и майката на Тоанет и чудил как ли биха се държали, ако някой ден им разкаже за случилото се след клането в имението Тонтьор.

Няма никакво писмо, нито сведения, които да засягат войнишкия живот на Джимс между февруари и август 1757 година, през което време е участвувал в превземането на Форт Хенри или Форт Джордж и бил свидетел как английският му гарнизон бил изклан от неудържимите френски индианци, водени от племето абенаки. Тук Джимс трябва да е бил потресен от една необикновена преживелица, защото скоро след убийствата, когато в умопомрачението си някои от индианците пекли на шишове и варили в казани месо на англичани, той се натъкнал на облечения с черно расо свещеник, който придружавал племето абенаки, и познал в него йезуита Пиер Рубо, благословил брака му с Тоанет в Ченуфзио. Отец Рубо още тогава работил върху този документ на очевидец, на който бе съдено да стане ценна част от йезуитската и френско-английската история, и стоте или повече пожълтели от времето страници, писани главно на светлина от факли сред разигралите се сцени на ужаса, човек може да прочете в йезуитските архиви в Квебек. Свещеникът видял Джимс, но бил толкова съсредоточен в работата си и толкова големи били промените, настъпили през тези шестнадесет месеца, че не го познал, а Джимс не му се обадил.30

След Форт Уилям Хенри и блестящите успехи на французите, предшествували тази битка, Джимс започна да усеща онзи натиск, който неизбежно заличава живота в една страна, чиито противник безмерно превишава силите й. Английските колонни бяха сложили край на взаимните си ежби и един и половина милиона души бяха вдигнати на крак срещу седемдесетте хиляди на Нова Франция, а зад тази заливаща всичко сила стояха мощните английски армии и още по-мощната английска флота, надъхана вече от Пит и Уулф. Докато напред пееха „Te Deum“ зарад неговите победи, Монкалм знаеше, че Нова Франция е пред прага на разруха, но нямаше миг, в който да съзнава изхода на геройската си борба с по-голяма сигурност, отколкото го съзнаваше Джимс. Докато единият воюваше, вдъхновяван в душата си от бога, майка си и жена си, и се мъчеше да зашити нацията от смъртния удар, другият воюваше упорито като редник, но виждаше края със същото, ако не и по-ясно прозрение. Защото за Джимс нямаше мигове, в които да възлага на бога вяра, превишаваща мрачната действителност, както правеше Монкалм дори в най-безпросветните си часове. Чрез живота на майка си, баща си и на вуйчо си Хепсиба Джимс можеше да види и да предусети надвисналия страшен край по-добре от човек, който мереше близостта му с броя на корабите, топовете и войниците.

Когато пленените топове бяха закарани бързо от форт Уилям Хенри в Тикондерога, Джимс прие, както Монкалм го направи по друг начин, настъпването на последната глава от своята съдба. Нямаше цел, към която да се стреми, нищо, за което би могъл да се моли, ако се стигнеше по някое чудо до крайна победа и Канада спечелеше, това нямаше да му донесе повече утеха и щастие, отколкото поражение, нанесено от англичаните. Имаше моменти, когато френската и английската му кръв се бореха една против друга, когато майка му, Хепсиба Адамс и всичко, което те са поддържали, отправяха въпросителен поглед към него от миналото, като че той беше станал предател спрямо никаква скъпоценна част от тях, но все пак така, сякаш не можеха да го осъдят за това. В такива часове Тоанет идваше при него и слагаше ръка в неговата и той знаеше, че воюва зарад нея и зарад дома, който щяха да си имат, зарад тази родина, която тя щеше да превърне в рай за него. И колкото по-сигурен ставаше в наближаващия край, толкова по-близо идваше Тоанет и той усещаше да го обзема спокойствие, каквото не бе познавал преди. Беше утешение, носено от нещо, което щеше да се случи. Нещо, което беше огромно и безвъзвратно. Нещо, което щеше да засегне нея и него. Джимс знаеше какво ще е то и го чакаше търпеливо още една година.

После дойде Тикондерога, този 8 юли 1758 година, когато на протежение от стотина акра човек не можеше да стъпи, без да изцапа подметките си с френска или английска кръв — този червен ден в историята и героизма, когато три хиляди преуморени и изтерзани войници на Нова Франция се изправиха срещу шестхилядна редовна британска армия и девет хиляди войници от американската гражданска милиция; денят, когато Джимс и другарите му отблъскваха вълни от англичани с аленозлатни униформи и хиляди облечени с полички шотландци от Черната стража, водени от Дънкън Камбъл от Инвъро, докато, както Монкалм писа на жена си, дори от олющените от куршуми дървета като че ли закапа кръв. През часовете на безредието и смъртта Джимс пълнеше, стреляше и мушкаше с щика и това нещо, което чакаше, не дойде, не идваше. Войници падаха около него този ден с десетки, стотици. Виждаше цели редици да трепват и да се повалят, покосени от залпов огън. Но когато всичко свърши и англичаните отстъпиха, окончателно разбити, той беше здрав и невредим, като се изключат натъртванията и обгарянията с барут.

В деня след победата, когато Абъркромби и неговите английски и колониални части се оттегляха, обърнати в бягство, Монкалм нареди да се издигне на бойното поле кръст със следния надпис:

Джимс помагаше при издигането на този кръст. Краката му отъпкаха земята около него и думите се запечатаха толкова дълбоко в душата му, колкото дълбоко бяха издълбани в дървото. Бог! Да, бог трябва да е отблъснал врага, който ги е превъзхождал почти пет към едно. Но какво има бог против него? И защо този бог е унищожил Тоанет? Той чу Монкалм да се моли. Изслуша го, когато каза на окървавените останки от своите войски, че Нова Франция била спасена въпреки трагичното падане на Луисбърг. Но Монкалм отстъпи и това озадачи Джимс. Войската започна да научава истината, когато изнурена и с подбити крака потегли към Квебек. Когато хищничеството, глупостта, интригите и вероломството разядоха сърцето на Нова Франция дотам, че тя се разпадна от поквара. Монкалм поддържаше последната искрица надежда, но щом дойде есента, след това зимата, на Джимс започна да му се струва, че богът на Монкалм го е изоставил. Сейнт Лорънс бе пълен с британски кораби. Жетвата бе оскъдна и един барел31 брашно струваше двеста франка. Дори Монкалм ядеше конско месо. Въпреки това той не губеше вяра в бога. Хиляда мошеници начело с Водрьой бяха забогатели от провала на нацията и той се молеше за тях… „Каква страна! — възкликнал Монкалм. — Тук всички подлеци забогатяват, а честните хора се разоряват.“ Воин, рицар на сабята и на смъртта, той запази вярата си докрай. „Ако ни прогонят от Сейнт Лорънс — писа военачалникът на жена си, — ще слезем на Мисисипи и там ще заемем последните позиции в защита на Франция сред блатата на Луизиана.“

Такива планове градеше и тъй се молеше човекът, чиито бял череп показват сега на посетителите в манастира на урсулинките в Квебек.

През пролетта и лятото на 1759 година Джимс наблюдаваше паяците да изплитат мрежата си все по-близо и по-близо около Квебек, последната френска твърдина в Америка. Бе май 1756 година, когато е била убита Тоанет, а през май 1759 година той за първи път видя от брега на Монморанси могъщата скала, тъй дълго господарка на Новия свят.

Четири месеца след това, на тринадесети септември, най-паметния ден, записан в историята — това „Утре сутрин“, което никога не ще се забрави, — Джимс стоеше в Равнините на Абраам.

Богът на Монкалм тъкмо се готвеше да завърши безупречна елегия, натежала във въздуха като присъствието на някакъв могъщ хор, който чака да му се даде шепнешком знак да започне. За Джимс Бюлен, застанал срещу слънцето и тънката червена ивичка британски войски в отсрещния край на ливадите, където Абраам Мартен бе пасъл добитъка си, съдбата готвеше края на несигурността и хаоса. Тя го беше пощадила при Форт Уилям Хенри, при Тикондерога, при Монморанси, ала тук той усети този край — избавление, освобождаване от обвързаност, нещо по-силно от желязото или плътта, — когато червените редици се приближиха. Долови смисъла на онова, което Монкалм бе казал на обречените си герои само преди няколко минути. „Бог положително бди над Равнините на Абраам днес.“