Разкриване

ТРЕТИЯТ ПОЛ

С ръст и стойка на баскетболист, макар да не е спортувал, въздържан в поведението и обноските си, неизменно пристегнат в костюм с класическа кройка, Майкъл Крайтън прилича повече на герой от свое произведение (учен, бизнесмен, високопоставен служител в корпорация), отколкото на преуспял писател, за когото — без никакво преувеличение — говори целият свят. Роден в Чикаго през 1942 г., той отдавна е загърбил прочутите небостъргачи край кръстосваното от ветрове езеро Мичиган, за да се установи сред евкалиптите и обжарените от слънцето хълмове на Холивуд, чиито блясък и красота не възпрепятстват неговата творческа работа, поприще също тъй отдалечено от медицинското образование, получено в Харвард, както впрочем и четирите му брака — от съсредоточеността на интелектуалец, склонен към аскетизъм, която излъчва подобно на аура. Противоречията сякаш винаги са съпътствали Крайтън, известен и като филмов режисьор, екранизирал обаче само един от своите романи („Голям банков обир“), почти без изключение и кинохитове, особено тези от последните години („Юрски парк“ и „Изгряващо слънце“), посрещнати може би по-възторжено от публиката, отколкото от критиката, признала техните несъмнени достойнства, но не и своята неподготвеност да обхване и коментира идеите, които е вложил авторът, да стигне до сърцевината на въпросите, повдигнати от него. Въпроси не само злободневни и ужасяващо сериозни, а и свръхопасни с ядрената реакция, която застрашават да отприщят при натискане на прословутото „червено копче“, предупредително докоснато от Крайтън, дочул взрива, преди да детонира, и видял пораженията, нанесени от ударната му вълна и от всепроникващата радиация, в огледалото на Бъдещето, зримо за машина. (И тъкмо тук се корени според мен основната разлика между него и Гришам, друг нашумял писател, също световна величина, чиито трилъри разтърсват пределите на жанра с високия волтаж на проблематика, актуална и обществено значима: докато авторът на „Юрски парк“ например не само третира определени явления, но и показва развитието им като процес, в по-нататъшна проекция, този на „Фирмата“ ги отразява откъм разни аспекти, ала в тяхното качество на дадености, на факти от реалността, сами по себе си тъждествени на отношението, най-често отрицателно, което заслужават.) Ето защо не е чудно, че противодействието спрямо Крайтън от страна на засегнатите от книгите му е обикновено право пропорционално на силата, с която са изобличени: от сферата на биотехнологията го атакуваха с обвинения в ненавист към науката и деформиране на постиженията й, „Изгряващо слънце“ му донесе прозвища като „расист“ и „антияпонец“, а неистовите нападки срещу него доведоха до разграничаване на Холивуд от литературния прототип на филмовата версия, предизвикало оправдания гняв на писателя. „Разкриване“ (1994), роман, издаден в Ню Йорк в тираж от 900000 екз. и оглавил класациите на бестселъри в САЩ, отново предвещава полемики и бури около своя автор, когото този път хвърля в клетката на изгладнели феминистки, доказано безжалостни към опонентите си, без двоумение превръщани от тях в злощастни жертви. Крайтън обаче не ще им бъде лесна плячка и пореден трофей във войната, която те отдавна водят срещу мъжката половина на човечеството: с правдивостта на сюжета и с необоримата аргументация на фактите, вплетени в него като желязна арматура, с доказуемостта на конфликта, заимстван като тема и нерешим чрез кървави развръзки, той съумя да отклони острието на японския кинжал, почти опрял в слепоочието му, и да предяви убедителни свидетелства в полза на твърдението, че интерпретирането на „Изгряващо слънце“ е било по-скоро преднамерено погрешно, за да се използва за целите на политика, с която самият писател няма нищо общо, макар да е предусетил голямата опасност от сблъсък, неин красноречив синоним и допустим краен ефект. Неуязвим е той и за стрелите срещу „Разкриване“, въпреки че дори за онези, които са го наблюдавали как похапва „суши“ и пиле „терияки“ в своя любим ресторант „Таканава“, недалеч от писателското му студио на булевард Санта Моника, заобиколен от почтително приведени японци, сигурно би било трудно, направо невъзможно, да си представят Крайтън в приятелското обкръжение на валкюри от движението за абсолютно равенство между мъжете и жените, принципите на което той всъщност не оспорва в новата си книга, а просто разкрива в съответствие със заглавието й някои нежелани и трудно предвидими последици от него, опорочаващи го извращения. Героинята в „Разкриване“, Мередит Джонсън, е истинско въплъщение на модерното време: динамична и целеустремена, красива и елегантна, сексапилна до немай-къде, а както се оказва и не по-малко хищна от велоцираптор2 в един друг „юрски парк“, пресъздаден от Крайтън не край бреговете на Коста Рика, но в самото сърце на Сиатъл — старателно оградения за недискретни погледи и вредоносни помисли, по оруеловски психосаниран свят на голямата корпорация, типична за днешна Америка, където обстановката е издържана в духа и по последната дума на авангардизма в дизайна, докато отношенията между хората носят отпечатъка на праисторическо противопоставяне, на изконното стълкновение между еднакво силни, стъпкали по-слабите в прахта, на една вечна и невинаги подмолна борба, чиито най-рафинирани форми напомнят играта на котка с мишка Мередит Джонсън дори не си дава труда да прибегне до такава изтънчена, макар и жестока условност, а се нахвърля върху Том Сандърс, завеждащ отдел в корпорацията, с настървеността на разгонена самка, очевидно решена да се възползва от изненадата, бързо преминала във вцепеняващ шок, на пожелания от нея мъж, за да го „прекара“ тъй, както стотици хиляди началници в разни краища на Земята са злоупотребявали и продължават да злоупотребяват със свои подчинени, нерядко и без да ги обезщетят с някакви привилегии за унизителната и престъпна атака, на която са ги подложили. Или, с други думи, Мередит Джонсън (сякаш неизбежно) е въплъщение и на корпоративния морал, двойствен, манипулативно изврътлив, примамливо порядъчен отвън, гнил до сплутост отвътре и според чийто неписан закон сексът е ефикасно конвенционално оръжие в страхотната битка за оцеляване на всички равнища в условията на социален дарвинизъм, по-безмилостен от когато и да било.

Дотук, кажи-речи, нищо ново, ако изключим симптоматичното обстоятелство, че опитът за изнасилване между тапицираните стени на шефски кабинет е предприет от жена, истинска vagina dentata3, и че обектът на посегателството й, семеен мъж, изцяло зависим от нея за служебното си положение, се одързостява да я съди, поставяйки на карта репутацията и кариерата на двамата, както и престижа на могъщата Корпорация, нейния имидж на голямо и дружно семейство, изграждан в продължение на десетилетия… Неправдоподобно, би отсякъл някой, не само не чел този роман на Крайтън, но и доста изостанал от темповете на съвремието, от редица феномени, които го характеризират, от все по-категоричната тенденция жените да заемат подобаващото място на най-горните етажи на обществото, предоставило им власт, а значи и възможности за спекулиране с нея. Какъвто и да е полът му, човешкото същество продължа-ва да бъде тласкано от инстинкти и амбиции, от щeния, непроменени с векове, и ходът на Прогреса, на еволюцията, макар свръхскоростен, макар несекващ, понякога отчайва със своята еднопосочност, защото явно е, че не разравя очистващо глъбинните пластове на душата и не спомага за приравняването й по свойства с информатичната интелигентност — хладна, супер-конкретна, непогрешима. Не без упоение и лично пристрастие, с размаха и опиянението на непоправим фантаст, Крайтън демонстрира смайващите постижения на телекомуникационния бизнес, средище на романното действие, но независимо от факта, че героите му творят чудеса, че използват за общуване на близки и далечни разстояния „клетъчни“ видеофони, големи колкото кредитни карти, че черпят информация от оптични компактдискове, побрали съдържанието на по 600 книги, и работят за повсеместно електронифициране на живота, равностойно на небивала негова метаморфоза, на истинска революция, те воюват помежду си по начини и със средства, издаващи непревъзмогнат атавизъм, а постоянното взаимно малтретиране на сексуална основа придава особено ожесточение на техните неудовлетворени (и неудовлетворими) амбиции, на непрекъснатите им схватки и интриги. Авторът не пропуска да посочи, че за подтик му е послужило реално произшествие, казус, при който е имало тъй специфично обсебване на властта като секс, и не пропуска да изтъкне колко ще зачестят подобни инциденти. „Засега едва 5% от ръководните позиции в големите компании се заемат от жени — отбелязва той, — но броят им без съмнение ще нараства, а заедно с това и случаите на такова изкористяване на служебните отношения.“ Можем да се доверим: Крайтън винаги е проявявал нюх за проблемите, о предстои да типизират социума. И сигурно следва да се замислим над внушението, което той прави чрез почти изхлипаната реплика на своята сломена героиня: „Не съм аз. Системата е. Там е проблемът. Прецака ме.“

Властта няма пол, сочи Крайтън, но подчертава, че освен тези двата, с чиито спорове — биологични, битови, длъжностно-йерархични, се камуфлират много по-сложни и нерешими конфликти, има и трети — Системата, която неизменно излиза победител. И той подкрепя доводите си с такава убедителност, че би могъл и да преспи в клетка, пълна, с феминистки.

Вера Ганчева