Различни школи

IV

Невада излезе на пръсти в коридора и чу как вратата на Барбарината спалня се затвори. Бронзовият часовник в кабинета показваше, че до полунощ има още петнадесет минути. Тя хукна към входната врата, отвори я и потъна в снежната виелица. Ателието на Гилбърт се намираше на шест преки от къщата. Минавайки по въздушния понтон, безмълвните войски на виелицата атакуваха града откъм мрачната Ийст Ривър. Вече беше натрупало две педи сняг и по стените на обсадения град се трупаха като стълби преспи. Булевардът беше тих като улица в Помпей. От време на време прелитаха купета, напомнящи белокрили чайки над озарен от луната океан; по-рядко от тях — ще продължим сравнението — автомобили пореха със свистене пенливите вълни — сякаш подводници, впуснали се в интересно, но опасно плаване.

Невада се рееше в снежните парцали като буревестник, гонен от вятъра. Тя току поглеждаше снежните върхове на обвитите в облаци сгради, които се издигаха високо над улицата, оцветени от нощните светлини и застиналите изпарения в сиво, червеникаво, пепеливо, бледолилаво, кафеникаво и небесносиньо. Те толкова й напомняха планините в нейния роден Запад, че тя изпита удоволствие, каквото рядко бе изпитвала в къщата за сто хиляди долара.

Полицаят на ъгъла я накара да трепне само с погледа и вида си.

— Ало, красавице — обади се той, — позакъсняла си май за разходка.

— Аз… аз… отивам в аптеката — каза Невада и побърза да го отмине.

Такъв отговор може да послужи за пропуск и пред най-обиграния полицай. Какъв е тогава изводът? Че жената не подлежи на развитие или че се е откъснала от реброто на Адам с пълен запас от съобразителност и лукавство?

Когато Невада свърна на изток, вятърът я удари право насреща и намали наполовина скоростта на движението й. Следите й по снега започнаха да стават зигзагообразни, но тя беше гъвкава като фиданка и като фиданка се огъваше грациозно под неговия напор. Изведнъж пред нея изникна сградата, в която се намираше ателието — желан ориентир, също като скала над добре познат каньон. В обителта на бизнеса и на неговия враждебен съсед — изкуството, беше тъмно и тихо. Асансьорът не работеше след десет часа.

Невада заизкачва безкрайната стълба и на осмия етаж, почука без колебание на вратата на номер осемдесет и девет. Тя бе идвала тук много пъти с Барбара и чичо Джеръм.

Гилбърт отвори вратата. В ръката си държеше молив, на челото имаше зелена козирка а в устата — лула. Лулата падна на пода.

— Закъснях ли? — попита Невада. — Бързах колкото можах. Бяхме с чичо на театър. Но вече съм тук, Гилбърт.

Гилбърт изпълни нещо а ла Пигмалион и Галатея. От каменна статуя той се превърна в жив млад човек, комуто предстоеше да реши трудна задача. Той пусна Невада в стаята, взе една метличка и започна да чисти снега от дрехите й. Голяма лампа със зелен абажур висеше над статива, на който художникът току-що бе започнал пастелна скица.

— Ти ме повика и аз дойдох — каза простичко Невада. — Получих писмото ти. Защо ме викаш?

— Ти прочете ли писмото? — попита Гилбърт, като си поемаше жадно въздух.

— Прочете ми го Барбара. После и аз го видях. В него беше казано: „Ела в ателието ми тази вечер в полунощ. Непременно!“ Аз, разбира се, помислих, че си болен, но сега виждам, че нямаш такъв вид.

— Аха! — каза неопределено Гилбърт. — Сега ще ти обясня, Невада, защо те помолих да дойдеш. Искам да се омъжиш за мен незабавно — още тази нощ. Виелицата не е пречка. Съгласна ли си?

— Трябваше отдавна да забележиш, че съм съгласна — отвърна Невада. — А виелицата дори много ми харесва. Не мога да търпя тези пищни сватби в черква, и то по пладне. Гилбърт, не предполагах, че у теб има достатъчно дързост, за да ми направиш предложение по такъв начин. Нека ги скандализираме — тази работа засяга само нас, нали?

— Точно така — каза Гилбърт. — Една минутка, Невада, искам да се обадя по телефона.

Той се затвори в малката гарсониера и призова мълниите небесни, кондензирани в прозаични цифри и букви.

— Ти ли си, Джек? Ах, сънливец такъв! Събуди се де! Аз съм, аз. Ще се женя още сега. Да! Събуди сестра си… не приемам никакви възражения. Вземи я със себе си и идвайте. Ама непременно! Напомни на Агнес, че аз я спасих от удавяне в езерото Ронконома. Разбирам, че е глупаво да й напомням това, но тя на всяка цена трябва да дойде. Ние сме сгодени доста отдавна. Роднините нещо не са съгласни, разбираш ли, и затова се налага да действуваме по такъв начин. Чакаме ви в ателието. Не оставяй Агнес да те разубеждава — просто я грабни и толкоз! Идваш ли? Браво! Ще ви пратя незабавно купе. Славно момче си ти, Джек!

Гилбърт се върна в ателието, където го чакаше Невада.

— Моят стар приятел Джек Пейтън и сестра му трябваше да бъдат тук в дванайсет без четвърт — обясни той. — Но Джек е толкова туткав. Телефонирах им да побързат. Ще стигнат след няколко минути. Невада, аз съм най-щастливият човек на света. Между другото, какво направи с днешното ми писмо?

— Пъхнах го тук — каза Невада и извади писмото от корсажа на вечерната си рокля.

Гилбърт измъкна писмото от плика и го прочете внимателно. После погледна замислено Невада.

— Не ти ли се видя малко странно, че те викам да дойдеш в ателието в полунощ? — попита той.

— Не, не — каза Невада и отвори широко очи. — Защо, щом имаш нужда от мен. У нас, на Запад, когато някой приятел те повика по спешност — вие тук нали така казвате? — първо бързаш да отидеш при него, а после се оправяш, ако ти вдигнат скандал. И в подобни случаи там обикновено вали сняг. Затова не се изненадах.

Гилбърт се втурна в съседната стая и се върна натоварен с палта, гарантирани срещу вятър, дъжд и сняг.

— Загърни се с тази мушама — каза той и й я подаде. — Имаме да вървим четвърт миля. Джек и сестра му ще пристигнат след няколко минутки. — Той започна да облича тежкия балтон. — Невада, хвърли само един поглед на заглавията на първа страница във вечерния вестник — ето го там на масата. Пишат за твоя край на Запад, сигурно ще ти е интересно.

Той изчака цяла минута, като се преструваше, че не може да намери ръкава на балтона, после се обърна. Невада не бе помръднала от мястото си. Тя го гледаше със странен, замислен поглед. Страните й, поруменели от вятъра и снега, се бяха зачервили още повече, но погледът й беше спокоен.

— Исках да ти кажа — проговори тя, — във всеки случай преди ти… преди ние… преди… изобщо много по-рано. Татко никога не ме е пращал на училище. Аз не мога да прочета или напиша нито една дума. Ако ти…

По стълбите се чуха неуверените стъпки на Джек, сънливеца, и Агнес, благодарната.