Развратителното въздействие на администрацията върху духа

1.

Българската общност има един архаичен характер, и то архаичен в много отношения, както с реминисценции от античността, така и от славянската община, чрез гилдиите от Византия, вследствие на което се образува една общност с егалитарен характер. Тоест, цялото развитие, което става и в общността, и в личността, и в междуличностните отношения, и в отношенията човек — общност, всичко това става в рамките на един предварително установен егалитаризъм.

Тази общност има винаги една осигуровка в типа на общественото битие. За какво става дума? Това е бил един обществен идеал. Минаваш чирашките години, влизаш в калфенските години, като калфа ти си вече близо до майстора, макар че и чиракът не е тормозен. Близо си до майстора — както казва Захарий Стоянов, терзията-калфа може вече да поглежда през прозореца, кой минава, а чиракът няма право. Като дойде да се замайстори, той отива при онбашията, шефа на лонжията и взема една каса, ръчна, и обикаля магазините, дюкяните. Навсякъде пие кафе, води разговори и му се пускат пари. Когато напълни касата, той отива отново при онбашията, който я отваря (той няма ключ). Отваря я, брои парите и ги дели на две: половината за майстора, половината за лонжията. Всеки е събирал пари така, за да отвори дюкян, той няма нужда от капитал — има я взаимопомощта. А отвори ли той дюкян, оттук нататък е гарантиран. Зависи само от неговото трудолюбие, от връзките му с хората.

Това е жизненият кръг и на село. Момчето започва, като пасе патки, след това му дават да пасе козите, след това като порасне, почва овчарлъка и най-накрая това са говедата, които се поверяват на по-големите деца. „Омръзна ми вече да ходя на школо,/ вчера тате рече: иди паси воло./ О, радост за мене и щастие рядко,/ утре ще спя на герана много сладко“. Това е психиката. Развитието към възрастен човек става по един начин — човек се жени много млад, има земя в землището, която обработва по най-примитивен начин, вдига си къща, при оня начин на строеж средно за един месец. И „запалва комина“ — от тоя момент нататък той е „сейбия“. Ще рече, няма никаква грижа по устройството на личността, абсолютно никакъв тип на нейното култивиране. Той е естественият човек, това което природата му е дала, това което майка му и баща му са го родили. Посещаването на училище е в една възраст, в която той може да не бъде стопански зает. 7-10-годишната възраст, където той се научава да чете и да пише и повече не му трябва.

Ако се обърнем към София с нейното т.нар. работничество. На 14-15-годишна възраст влиза във фабриката, но трябва да се знае, че във фабриката той прави това, което може. И никой не му възлага, каквото не може. Трябва да ви кажа, че по тоя път съм минал и аз — знам нещата от личен опит. Ако си як, те впрягат в тежките работи. Ако е някое слаботелесно момче, майсторът казва: я го оставете, не го вдигайте него. Тука също няма никаква грижа за квалификация. Ако момчето има някакъв интерес към техника, това си е негова работа. Той може да научи — да кажем от квартала, някой купил мотоциклет. Около него научава мотоциклета. Попада за две седмици на село, където се сприятелява с тракториста и той му обяснява тайните на тракторния мотор, доколкото може. Научава се да си оправя ел. инсталацията — това е неговата подготвеност.

При това положение между тези хора мизеруващи и гладуващи няма. Приемам, че битът им е скромен и примитивен, но този бит в голяма степен си зависи от тях. Защото той струпва там едно къще от две-три стаи, а ако се запретне, той може да направи къща от два етажа! Т.е. това е една самовъзпроизвеждаща се без интелектуално и без социално усилие маса.

И оттук вече се ражда нетърпимостта и борбата срещу изявената личност. Тази борба не е непременно срещу интелигента. Разбира се, много рано се създава един, така да се каже, национален обичай на презрение към интелигента. Това е презрението и омразата към учителя. От една страна за функциите на този учител през Възраждането има какви ли не писания, признания, самопризнания. От друга страна, върви обаче нескриваното презрение. Например в една хумористична народна песен от Македония се казва: „Даскалче, даскалче, као просяк от село на село“. Но и в самото интелигентско съсловие играе роля този предварително установен егалитаризъм. Градацията между отделните личности не е особена. Но борбата не е само с интелектуалния тип. Нашата белетристика не блести с богатство на сюжети и теми. Има справедливи оплаквания, че атмосферата на живот на цели поколения са пропуснати. Едно такова обстойно оплакване има у Елин Пелин от 1928 г., че е прескочен цял един период от живота на нашите градове, с високите дувари, с чимширите. От тази атмосфера е останала комай само една повест, „Последна радост“ на Йовков. Така че нашият живот литературно не е осветен. В този аспект дори бих казал, че България остава сляпа като традиция. Но има тук-таме такива сюжети, например у Влайков, който е един много слаб, тезисен писател, не си заслужава човек да се занимава с него. У него се среща човекът, който се е махнал от селото си и се е „зареял“ в света, и се е върнал след 20–25 години. Това запиляване го има в българския народен живот. То е да се махнеш, да се отървеш от обстановката, в която си израсъл, в която очевидно развитата личност дълбоко е страдала. Тези неща в миналото ги имаше като предания, като семейни спомени за този или онзи. Тези случаи са минимално регистрирани в литература и другаде, но все пак са оставили една атмосфера, като се има предвид, че такава атмосфера има в „Идилиите“ на П. Ю. Тодоров.

Обикновено този, който е отчужден или нарочен, който не е с многобройните общи качества, които гилдията или родата не предлагат, а налагат на личността, е търсил изход. Един от тези изходи е хайдутството. Не трябва да се смята, че като хайдути отиват революционери. Революционната функция на хайдутите е една измислица. Това е същото, каквото е цялото разбойничество в Европа в XVII, XVIII в. Разбира се, винаги има един стремеж за свобода, но този стремеж е от типа homme libre, свободния човек на Стендал от „Пармският манастир“ или това са италианските кортератори, или това са разбойниците на Шилер, които носят нещо хуманно, нещо човешко, но така техният бунт е твърде много личностен. Друг изход, който развитата личност е намирала, това е гурбетът. Гурбетчийството е освободило много хора от видиотяване, от вкостеняване, дори от преднамерено обедняване. То е добре регистрирано от края на XVII, началото на XVIII в., когато почва едно голямо движение. На гурбет се ходи в Мала Азия, в Северна Африка, в Тунис, в Малта, в Австрия, в Румъния, едва ли не до Полша. И в това движение се осигурява една независимост на индивида от общността. В това „запиляване“ на личността, в забегването от своята среда трябва да се търси зараждането на новия личностен тип. Човекът, който не е доволен с настоящето, не е доволен с клиентелата, не е доволен с тия рамки на живот, не е доволен от този идеал на простото възпроизводство на личността — той ни се представя като гурбетчия, като скитник, като забегнал.

От самото начало тази българска общност, която идеализира себе си — и не може да не идеализира себе си, защото тя трябва да устои на турския натиск, трябва да устои след Освобождението на руския натиск, трябва да устои на натиска на нашите съседи, който не е малък — тя не култивира високи добродетели у себе си, тя ги имагинира, тя си ги въобразява, приписва си ги, което е по-лесно. Тези хора, доволните от своя дял и от своята съдба, те във всички социални трансформации успяват да удържат своя идеал, своя начин на живот и структурата на психичността си. Видяхме ги през сдружения, през лонжии, през редиците на старата славянска община, видяхме преживелиците на клиентелата и най-накрая ги откриваме трансформирани и обособени в нови и модерни форми на организация на съществуване — това са формите на българската държавна администрация.