Развратителното въздействие на администрацията върху духа

5.

Тази администрация получи своята вихреност при комунизма. И ще ви кажа защо. Защото българските комунисти (има голяма разлика между комунизма в България, Англия, Франция и Германия) бяха народници. И те не можеха да бъдат други. Няма индустриален пролетариат, няма капиталистическа експлоатация. Няма човек с 50,000 души работници. Трудно е да се намери индивидуален капиталист с повече от 50 души работници. Значи тяхната основа трябва да бъде някаква народност. Те нека си говорят за работничество и т.н., но категорията работничество е подправена. Под работник се разбира дребния занаятчия, неговия чирак или вече модерния български работник — електротехникът, който прокарва нови електрически линии по провинцията по дървените стълбове. Този в гащеризона с особените котки на краката за катерене, той беше „новото човечество“. И ако вземете дори комунистическите писания, да кажем „Село Борово“ — Желяз, който дава акъл на селяните как да правят революцията, той е електромонтьор. Оттук нататък почва една игра с широките настроения. Какво иска българският народ? Българският народ, народецът долу, иска място. Той не иска работа. Той иска местенце — някъде да отиде да си получава парите. И тая клиентела вече се организира около държавата. Забележете каква значимост получава тя, до каква степен е извисен лумпениатът. Защото лумпениатът решава проблемите в администрацията и тези, които искат да останат в нея, трябва да се лумпенизират в една или друга степен.

Но тъкмо това велико тържество на т.нар. администрация доведе до пълния крах в стопанството. Защото, развивайки се неумолимо и в грандиозни размери вече и в селото, чрез агро-промишлените комплекси — това беше вече бюрократизирането на селото — развивайки се там, тя унищожи дори слабо запазилата се автономия на стопаните в ТКЗС-тата. Защото на годишното отчетно-изборно събрание на ТКЗС-то селяните можеха да станат и, колкото да е странно, да протестират срещу едни или други порядки. И не можеха да бъдат спрени, защото тия критики те извършваха с оглед на една вяра в партийната програма. За да се отърват от това, въведоха АПК-то. В АПК-тата обсъждане на кражби, злоупотреби, зулуми няма. Там селянинът е на нивото на войника в казармата. Каквото му се нареди, ще направи, каквото му се даде, ще получи. На по-хитрите ще се позволи и малко кражба. Но административната система вече, администрирането на живота там постигна един връх. Който връх сложи край на българското стопанство. Аз бях писал, че при АПК-тата са изоставени два милиона декара земя. Но дойде да ме намери един агроном, който ми каза, че са дванайсет милиона. Защото вече там действуват други съображения. Примерно терен с по-голям наклон не се обработва, тъй като изисква повече нафта, а те имат лимити. Решението е: понеже горивото ни е толкова, обработваме тия терени, а тия терени не ги обработваме, изоставяме ги. За това няма отговорност пред никого, няма отчетност, никой не се интересува.

Всесилието на администрацията се изразява и в задушаване на стопанския живот. Примерно държавните търгове. Ако не му занесеш 50% от печалбата си, министърът не подписва тръжните книжа и ти върви на майната си. Министърът като вземе тези пари, той ги разпределя, той не ги взима за себе си. Около него е цяла банда, мафия, защото ако той не раздели тези пари, те ще намерят начин да го злепоставят, докато е министър или след това. Това са малко на брой от формите на развращение на обществеността от собствената й администрация.

В социално отношение тая администрация има още едно много лошо отражение — това е случаят с т.нар. пенсии. Пенсията е едно системно обезпечаване, което се извършва от самия служител или работник, който внася определен процент от заплатата си като обществена осигуровка. Тази обществена осигуровка се олихвява и т.н. В 30-те години регламентът беше такъв: работникът плаща 50% от тези осигуровки, 50% плаща неговият работодател. Имаше инспекции, организирани от самия Работнически съюз, които зверски следяха за спазването на това правило. В очите обаче на селянията и на много, които не са обезпечени, това се явяваше като един подарък от държавата на определена класа, на определено съсловие. И това е зона, в която почнаха много игри. Добри Божилов внезапно, за да спечели популярност, даде на възрастните селски стопани една неголяма пенсия, но я раздаде на всички, в размер близо на един милион пенсии, за които никога не са били внасяни застраховки. Т.е. изврати се една много сериозна социална институция, плод на което извращение е днешната мизерия на два милиона души — защото това са хора, на които също тъй са октроирани, подарени са пенсиите, без да са правени съответните вноски. Разрушена е цялата идея.

Ако се обърнем реално към живота, без приказки, ще го видим. Ние нямаме музеи — никой не ги е построил. Постройка за музей, доколкото на мен ми е известно, направиха само във Враца, защото там излязоха големи златни съкровища и за тия съкровища се прояви интерес в целия свят. България има една много сериозна живопис, това ви го казвам без сянка на кокетиране. Ние нямаме Национална художествена галерия. Нашите пък провинциални художествени галерии се помещават в какви ли не пригодени сгради, това е смешно, защото има едно: картините искат равна температура, те искат определено количество светлина, влага и пр. Училищата — ние нямаме никъде подходящи условия за учебни заведения. Да не говорим за пътища, да не говорим за транспорт, това е една карикатура, и то жестока. Да не говорим за съдебната система, която буди отвращение у всеки човек с достойнство. Съдебната система и дейността на съда, така както е в последните 50 години и както е и днес — извинете, турското правосъдие е рай! И ако направим една съпоставка на турските закони, които до 1896 г. действуват в България и сборник на сега действуващите закони в България, ще видим, че законодателно феодална Турция седи много по-високо.

Оттук следва пълната кухота на понятието за държава. Понятието държава няма съдържание. И както и да насилвам паметта и съзнанието си, не мога да стигна до някакво осмисляне на понятието за българска държава. И не съм срещнал досега такъв герой, който да е успял да го направи. С това става пълно обезсмисляне на националните институции — от армия до университет. Оттук нататък започва и цялата празнота на обществения живот — парадите, юбилеите, помпозността, ордените, бомбетата, шествията, цялата тази абсолютно куха дейност, която в никакъв случай не може да бъде свързана с идеята за народ, още по-малко за българския народ. Аз смятам, че българският народ при тая ситуация се е окопал, той е в отбранително положение, той не се е предал и не е капитулирал. Но проблемът е, че е деградирал, мисловността му е деградирана и че той е тотално възпрепятствуван по отношение на едно развитие. Единственото, което той пази все още като добродетел, това е, че не успяха по руски модел да му въведат алкохолизма като задължителен почерк на живот. И второ, че той упорито устроява дома си. Тоя забързан, загрижен еснаф, който непрекъснато носи кога дъска, кога някакво желязо и вътре непрекъснато нещо прави. Това е единствената област на позитивно приложение на неговите сили и качества.

От цялата тая работа зависимостта на интелектуалеца става толкова страшна, че той не може да не адаптира в някакво отношение към тая система. Необходимостта от тая адаптация дава и едно друго отражение: създаване на неврастеничния тип, на човека, който вече не може да намери успокоение и равновесие. Който не може да стигне до едно равновесно състояние дори с помощта на измама. Създава се, на латински казано, homo irascibilis, неуспокоимия човек. Примери има в нашата литература — единият е Стоян Михайловски, другият — Кирил Христов. Но ако се вгледаме в живота, този homo irascibilis, който е във вражда, във воюване със всичко и със всички, ще го срещнем на всяка стъпка. Това вече прави интелектуалеца непродуктивен и го прави неползваем. Той вече не е нужен нито на читателя, на публиката, нито е нужен на себе си.

Но най-дълбокото извращение на тая адаптация е сменянето на функциите на културата и на изкуството. Те почват да служат на просветата — това е дидактическо разбиране, това е отвратително. Но се създава един модел на национална култура, която е в услуга на просветата. И започва тая вечна стагнация, при която българина го занимават с глупостите на ранния Яворов — „На нивата“, тия негови имитации на Некрасов, „Кому на Русь жить хорошо“ или с другите Яворови абсолютно неискрени стихове — „Великден“ — „Самси… при това зинало огнище…“, една псевдо скръб, една декорация на скръб. Това е фалшивенето в българското изкуство, най-ужасно в драматургията. Аз не вярвам, че един Вазов е писал с оглед на педагогически цели. Ако той пише „Новото гробище на Сливница“, то е защото той е развълнуван, той живее тоя живот, той взима файтон и отива, без някой да го вика, да види момчетата, да види как вървят сраженията. Нещо, което един съвременен българин няма да направи, ако стане война. Ако той се трогва — „детенце хубаво, пиленце любаво, къде под мишчица с таз малка книжчица“ — цялата тази трогателност, тя си е негова. Това е човекът от епохата. От това е направен един дидаскаличен случай — един поет, който поучава своята нация! Той не изповядва любов към България, той я препоръчва — това е извращението на Вазов. Вазов си е един спонтанен родолюбец, там му е вдъхновението, това е същността на живота му. Ако е писал за Шипка, то е защото като младеж той е гледал тоя връх в очакване да свърши войната, нали ние винаги чакаме да свърши една война. В очакване да свърши войната — това е била най-голямата му надежда, той е съвършено спонтанен! Ако пише за Левски, той е съвършено спонтанен. Той ни е оставил спомени, действително е виждал Левски, това е проверявано 200 пъти по спомените му. Нищо пропагандно няма, това са му изживяванията, това е същността на живота му. Всичко това бюрокрацията трансформира. Българинът пише или рисува за поука. Това е такова дълбоко извращение на нашия културен живот, че това извращение просто го и възпря. Съвременното му унищожение, когато цялата публика с отвращение отхвърля българския автор и българската култура и под култура разбира само това, което не е създадено в България, говори първо за достойнството на българина и второ, че цялата тая работа е вече стигнала до един перверзен климакс. С това деградиране става деградирането и на понятието за интелектуалец. За интелектуалеца вече в българския живот няма място. Доколкото го има, той трябва да се научи да живее подмолно, нелегално, да не приема квалификацията, да не приема себе си за интелектуалец. Защото ако приеме тази квалификация, той става обект на преследване и унищожение, дори на един остракизъм. Защото той в такъв случай вече е мразен като представител на българската официалност. „А, значи ти си интелектуалец!“ Тоя момент е свързан с политиканите, с парламента, с всички тия глупости…

Българската администрация е едно зло, едно много голямо зло, което успя много дълбоко да изврати националната психика на всички нива и всички социални слоеве. Тя създаде характери, и то повсеместно, не като изключения, не в лицето на 10–15 интелектуалци — това са характери, които ще срещнем и на село, ще ги срещнем навсякъде, ще ги срещнем в армията, в транспорта, във флотата, където искате. И разбира се, всичко това става безсмислено и не може да устои. Защото динамиката на обществения живот вън от България е друга. Ако нещата зависеха от нас, от това, как мислим ние и как постъпваме ние, в света отдавна щеше да цари един пълен ад, една пълна преизподня. Това нещо не може да стане, защото примерно при други народи се запазват стойности, запазва се национално самосъзнание, запазва се понятие за национална култура и национална определеност и този толкова успешен за нашата страна модел очевидно не може да бъде универсален. И след като не може да бъде универсален, очевидно е, че е осъден.