Очевидно, че общото състояние на т.нар. управление, било от средновековен тип или, ако искате, от античен, е създавало винаги една определена характерология, влияло е върху характерите. Примерно в античността полисът е като че ли най-благоприятният фон за развитието на индивидуалността, на новите типове индивидуалности, с неговата агора — мястото на дискусията, на философската мисъл, на обсъжданията. Това самосъзнание в античността е изразено в антропонимите, прибавянето на „агора“ към името — Анаксагор — това е едно съзнание за пълно съвпадение между личността и нейната общност. Несъмнено е, че в нашето Средновековие системата на управление също е оказала своето високо влияние върху манталитета, върху нравствеността. Свидетелствата не са много, но бих казал, че са дори достатъчни. От една страна, примерно Рилският хрисовул, където се изброяват няколко десетки типа данъчни чиновници, специализирани по събиране на мед, на вино, на плодове, на жито и т.н. Това говори от само себе си за един голям произвол и едно голямо притеснение. Какво е ставало в националната душевност в тази обстановка, разбира се, ние можем много малко да кажем. Картината се изяснява по-добре в Румъния в XIV-XV в., която е пълен приемник на българската държава, на царската канцелария и на българската социална система. Румъния запазва до ХХ в. болярството като класа. В многобройните дако-славянски грамоти — които са на старобългарски език, те са писани от румънци за техни нужди, но на нашия език — са упоменати един невероятен брой държавни чиновници, които са с български наименования. Това показва пълната приемственост между средновековна Румъния и средновековна България. Дако-славянските грамоти показват една много жестока, небивала бюрократизация на Втората държава. Един чиновнически апарат, какъвто не е доловим дори във Византия, която е много добре документирана. И по всяка вероятност не е така добре доловим във Византия, защото византийското право е систематично, покрива много зони. Нашето средновековно право е несистематично, то покрива случайни взаимоотношения. И това в България е предизвикало развитието на една висока административна система.
Ако не знаем друго за отражението на тази административна система върху обществената психика, освен присъствието на една клиентела от античен характер около силните и можещите (разните Логофетови, Господинови, Болярови, Банови), то пък за турското влияние и присъствие тука картината е вече много ясна. Ние знаем отражението на спахилъка върху душевността, на тимарските имоти, на чифликчийството, свеждането на обикновения българин до тази толкова употребявана дума „рая“, което в никакъв случай не значи обезправен човек. Той не е обезправен, той е притеснен и неговата деятелност е ограничена, разбира се и от характера на неговото стопанство, защото това стопанство не работи за пазара, то е самозадоволяващо се, затворено, натурално, нестоково стопанство. Него не го свързва нищо с широкия свят (до началото на XVIII в.). Но у него се култивира покорството, съобразяването. У него се създава адмирацията към силния и към богатия човек. Тази адмирация е форма на подчинение.
Трябва да кажа, че горе-долу до Френската т.нар. революция ситуацията в Европа е изравнена. Това, което е в Османската империя, това е в Германия, това е във Франция. Местният феодал може да те арестува и да те затвори в собствения си затвор в замъка за това, за което намери за добре. Тиранията на курфюрстите в Германия е известна. В това отношение тя дава огромно отражение върху живота и върху идеологията на Шилер. С Френската революция и с излизането на преден план на буржоазията се явява идеята, че може да се образува едно държавно начало в изпълнителната власт, което да представлява всички и да бъде в услуга на всички и да третира по един и същи начин всички. От „свобода, братство и равенство“ това е, което е останало като програма на европейската администрация. Наказания за злоупотреба с власт, контрол административната система получава от парламента. Това е идеалният случай. Разбира се, парламентът никога не е контролирал администрацията, нито френският, нито английският. Нито пък някакъв особен контрол е осъществявала съдебната система. Фактически в Европа и в България включително се явява едно ново начало или едно съсловие в съсловието. Буржоазията създава бюрокрацията, създава административното съсловие, което не живее от продукт, не живее от производство, не живее от обмен, не живее от участие в стопанския живот, което в такъв аспект е паразитно, което живее от управлението на страната. И понеже държи управлението, е ясно, че това съсловие много бързо ще се корумпира, както и става. То се корумпира и поради следното — с развитието на административната система то се множи неколкократно и тъй като бюджетът не може да се разширява безкрайно, този бюджет се дели между все повече хора. Това води до една нищожност на съсловието. То е почнало много тържествено, с много високи заплати, невероятни за съвременния човек, докато неговото множене намалява отделния пай на всеки участник.
Модерната администрация е нанесла непоправими вреди върху психиката на французите специално и на немците, по-малко в Англия, където общественият живот по стара традиция е далече по-независим. От друга страна, Англия предлага много на ескейпистите, на тези, които искат да се спасят. Всяко притеснение приключва в момента, в който се качиш на кораб и станеш моряк. Ако родината не ти харесва, ето ти Щатите, ето ти Канада, ето ти Австралия, ето ти Африка. Такива отдушници Франция няма, защото френската колониална власт е много по-жестока, отколкото в самата метрополия. Колониалната власт във Франция носи правото на живот и на смърт. Това, което тази власт е правила в африканските провинции в 20-те години, е непредставимо. Примерно за доставянето на естествен каучук трябва да влезеш в джунглата, да срежеш корите на каучуковите дървета, след това да минеш да прибереш този каучук — тази професия никак не е безопасна. Там са ягуарите, скорпионите, питоните… Негърът за своето преживяване не влиза в джунглата. Неговите собствени ниви са в окрайнините на джунглата, те не са в нея. Той в джунглата няма работа. Заради това, че туй население не влиза да им доставя каучук, са секли лявата ръка. Андре Жид описва в Конго камари от отсечени леви ръце. През същото това време в Германия се извършва синтезната химия, получава се синтетичният каучук и към естествения каучук няма вече никакъв стопански интерес. Въпреки това френската администрация продължава да сече ръце. Във френските колонии индивидът не е имал никога убежище, нито дори във Френска Канада или в тихоокеанските колонии. Присъствието на това съсловие в живота води до бурни реакции, една от тези реакции е появата на анархизма. Идеята за унищожаване на държавата е просто една реакция, една мярка за унищожаване на административното съсловие, което е вече съвсем отделено. Анархизмът е идея за едно общество не без управление, а без съсловие, което упражнява управлението.
В Европа тази прослойка непременно ляга върху по-стари традиции, непременно се свързва със средновековните типове на администрация — военната, съдебната администрация, те директно се пораждат от средновековните, от феодалните институции. Макар че често пъти се пораждат в една много хитра форма — като спор с тях и като тяхно опровержение. Че ето, преди окръжният управител е можел това, съвременният не го може… Разбира се, има следното: ако един областен управител във Франция или в Германия в XVIII в. е извършвал редица насилия по отношение на хора от населението, той ги е извършвал наистина с целта на едно въвеждане на ред. Защото ако пък изучаваме правонарушенията, XVI — XVIII в. са времената на най-жестоките убийства, на най-жестоките грабежи, на най-широкото разбойническо съсловие, което тогава представлява една промишленост — от него се препитават големи маси от населението. И употребата на армията за въвеждане на ред, нахлуването на няколко взвода в някое село заради залавянето на разбойници е било оправдано. Новата обстановка е обстановката на машините, на машинния труд, която за първи път предлага работа на една огромна свободна ръка, на която средновековието, манифактурата не е можела да предложи работа. Машинната промишленост в това отношение е едно спасение за субпролетариата. Вече тези разбойнически набези не са приходоносни, човек може да изкара хляба си в промишлеността. Това е нов момент и заради това модерната администрация тогава не е била така натоварена с правозащитни функции.
Но несъмнено тя има дълбока връзка със средновековната и несъмнено българската администрация има своята дълбока връзка с османската, включително и с администрацията на Втората държава. Ако върху европейската администрация лягат обвинения и недоволства от този тип, мислете си за функциите и за качеството на българската администрация. Примерно след 9.IX., когато тираничният режим възстанови всички спомени от турската администрация — всички! — се оказа, че тези спомени са съвършено живи в българското село. Примерно за Вълко Червенков и впоследствие за Тодор Живков говореха с възторг, че те много обичат пашалъка, значи пашата с неговата активност е оставил определен спомен. Живков повече от Червенков беше привърженик на нравите на пашалъка, с ловната дружина, с хайките за вълци — това е занимание на пашата. Всеки областен или окръжен секретар се явяваше един големец от феодален тип. Има различни случаи, някои от които са направо куриози, но които са реални. Примерно окръжният секретар на Търново правеше една баня сутрин в басейна на търновската баня. Той отиваше да се къпе към 10 ч. Докато той не влезе в басейна, във водата не се пуска никой. Той трябва да влезе в чистия басейн. И като излезе той от басейна, тогава се пускат гражданите. Този куриозитет и привилегии от този тип се считаха напълно естествени. Някои от тях са много дребни, жалки и смешни, но независимо от всичко, са! В квартала имаше еднн ресторант, „Горски цар“, където пенсионираният Антон Югов си прекарваше времето. Той идваше към 11 ч. и си отиваше към 11. Ресторантите имат почивно време, някъде от 3 до 5–6 ч., минават граждани и виждат, че там седи една компания, т.е. ресторантът работи, и чукат. Излиза един келнер и казва: „Затворено е.“ Те казват: „Ами гледаме, че има хора.“ И тогава келнерът се обръща и казва: „Да си бил и ти министър-председател на България, и за тебе нямаше да има работно време.“ Този, който чува това възражение, се сепва, той не протестира, той го приема. Когато установиха АПК-тата, местен човек в Ямбол от типа на краеведите успя да установи, че АПК-то в Ямбол съвпада териториално със стария спахилък. При това АПК-то се управлява от един човек, който по някаква игра на съдбата е пра-пра-внук на чифликчията, който е управлявал спахилъка. Т.е. възстановен е абсолютно спахилъкът. Аз попаднах на такъв случай в Елхово. Чествуваше се годишнина на един писател от този край и ние отидохме на тържеството в читалището, след което ни канят на вечеря. И на вечерята присъствува шефът на АПК-то. От него аз разбирам, че АПК-то посреща тези извънредни разходи, защото общината няма пари. Каква картина се разкрива: той е пратил хора, работници от АПК-то, през нощта да ловят бяла риба в язовира — беше февруари. И тия хора не протестират за това, че зимно време, през нощта ги пращат да ловят риба, този нощен лов е между другото доста труден. И като поискали да дойдат и те на вечерята, шефът им казал: „Вие не сте никакви хора, как ще дойдете, вие ще донесете рибата.“ И като го питам защо от Тунджа не са хванали риба, той казва: „Тунджанската риба не е хубава, тази е хубава“ — разви доста салтанати. И там имаше двама-трима негови адмиратори, които непрекъснато му казваха: „Какво правиш ти бе, помисли си какво правиш! Ти даваш на 50 000 души работа.“ Оказва се, че един шеф на АПК владее 50 000 души. Всичко това, извинете, не са модерни понятия и не могат да се образуват в една модерна психика. Всичко това е възкресяване на османското владичество, както османското владичество представлява едно възкресяване на византийската империя. Това са неща, които се следват в един неумолим ритъм.
Ние говорихме за клиентелата, Пашови, Агови и т.н. След Освобождението клиентелата се запазва, но тя се реорганизира. Тя се реорганизира вече около един член от родата, който е попаднал някъде в административната система и който може да нарежда и да подрежда своите роднини. Това е не непременно човек с голяма власт, но това може да бъде някой ловък и хитър човек, който — изразът е такъв — е влязъл под кожата на началството. И почва да сумира своите хора в някакво звено на администрацията, където те вече, тази стара клиентела, получава нова организация. Туй, което нарекох динамичен консерватизъм: старите структури успяват да се преоблекат или успяват да влязат в нови и да ги преосмислят. Това не са приказки, ние разполагаме с факти. Примерно някъде в началото на създаването на БДЖ няколко души от Вакарел успяват да станат машинисти. Как са ставали машинисти на парните котли по онова време, без подготовка и т.н. един дявол знае, но са ставали. И оттам нататък те откриват в железниците място за вакарелци. Към 1940 г. около 60 на сто от железничарите бяха от Вакарел. Радомир даваше полицията, общинските жандарми. Стражарите от моето юношество нямат нищо общо с милиционерите, нито с днешните полицаи. Това бяха възрастни хора с дълъг стаж в полицията, със среден обем от 150 кг. Защото в полицията те имаха право на безплатна храна, неограничено. Дори си спомням една подигравателна песничка: „Вчера старшият ми даде пет чинии порцион, малко, рече ми, да ручаш, че приличаш на балон“. Субпролетариатът, елементарният човек, намери рая.
Попадал съм на много примери в това отношение. Например попадам в едно село, Ново село, до Видин. Ново село е мястото на производството на най-фантазното българско вино, „Новоселска гъмза“. Sec е 22 градуса. Това вино никога не е било пито в България. Ако попаднеш в Ново село, някой ще ти издействува една дамаджана. Иначе, бутилирано, то се явява в Англия. Искам да кажа, че това е един богат край, който винаги, и по време на социализма, е работил за износ. Тези лозя са съхранени от античността. Но това село не работи лозята. Всички са на работа като дребни чиновници в града. И когато се пенсионират, се прибират да си доживеят дните в Ново село. Това беше селото с най-много пенсионери в страната. Че тези „службаши“, както Вазов би ги определил, не са нещо съвършено незначително, говори това, че от техните среди произлиза Логофетов, председателят на 26-тото Народно събрание, който беше убит по Народния съд. Един разговор с местните хора, едно изучаване на техния манталитет показва, че идеята за клиентелата е абсолютно жива. Те си имат двама-трима хора нагоре-надолу по министерствата, които ги уреждат. При това те имат и шифрован език. Когато той отиде при началника за някаква служба, началникът го пита: „Колко месеца има в годината?“ И той ако каже 6 месеца, значи ще даде на началника си 6 заплати. Ако каже 8 месеца, началникът му вика: „Не, ти не знаеш, годината има 4 месеца“, това значи 8 заплати за началника. Разбира се, за тези селяни и това е богатство. Защото нека направим едно сравнение. Един квартален бакалин (какъвто беше нашият, когато живеех на „Гурко“, на когото аз като момче извършвах редица услуги и покрай това го опознах отблизо, бил съм 12-годишен, но се ориентирах пак, простете, социологически), имаше чист доход месечно 2400 лв. Работеше с цялото си семейство. 2400 лв. беше ниската заплата в администрацията. При това той, като бакалин, като търговец има и рискове, и разправии, тя бакалската работа, трябва да ви кажа, че е много сериозна. Той, когато иска да вземе някаква стока, прави един преглед на цялата си клиентела и може предварително да каже: Иванови ще купят, Петрови ще купят. Касае се за една сериозна квалификация. Човекът в администрацията не дължи обяснения никому, не е длъжен да знае каквото и да било, не е длъжен дори да говори на литературен език, не е длъжен да знае да пише, освен да се подписва.
Тези низши служби биваха невероятно овластени. Ако в село Дивдядово трябва да има ред, но държавата не може да създаде полицейски участък, спазването на целия ред е възложено на местния пандур. Той може да прави с населението направо каквото си иска. Има една известна пословица, която е много характерна: „Царят дава, пъдарят не дава“. Можеш да имаш всички законни права, но ако пъдарят, ако кметът решат, че ти не можеш да ги имаш, с теб е свършено, ти ги нямаш. И няма начин тия проблеми да се оправят. В страната съществуваше административен съд — това е много важно — човек можеше да съди държавата и успешно да я съди, но това се отнася за активното население на градовете, което е ориентирано в закона и което има пари за един процес. Дори един най-елементарен процес беше недостъпен за селото. Селото, което е в автаркията, в самозадоволяването, което и сега е в автаркията, то се самоунищожава в автаркията, не може да излезе от нея. Защото автаркията му осигурява елементарно жизнено пространство и осигурява просъществуването му. Физическото, биологическото просъществуване. Но селянинът не може да излезе от нея, да води процеси и т.н. Тогава на него му остава като реакция само един ропот и вечното оплакване, което можете да чуете в България — от заран до вечер, на всички социални нива. Какъв е смисълът от това оплакване, което не е ориентирано към никаква институция? Примерно някъде си някой почнал да строи жилищен блок в близост до друг. И понеже не взел съответните мерки, тоя близък блок почва да пропада и жителите пищят. И те се обръщат към телевизията, не към прокурора, не към съда, които са упълномощени да спрат едно такова вредителско действие — прокуратурата светкавично може. Не! Те се обръщат към телевизията: „Вижте ни!“ И после например се явява една дама, която пищи срещу наемите, че за двустаен апартамент й искат 200 долара, а тя изкарвала 40 долара — че к’во ме интересува? Аз какво мога да ти помогна? Простирай се според чергата си, иди в провинцията, иди на село! Оплакването пред телевизията прави телевизията популярна. И това са функциите на българската телевизия: даване на публичност на интимния плач.