Речния дракон

Глава 2 В Куанг-ти-миао

Когато се събудих, утрото вече беше настъпило. Но аз положително щях да спя повече, ако при едно извръщане на главата, лицето ми не беше попаднало във водата. Цялата ми умора и всички последствия от удара с греблото бяха изчезнали. Изправих се. Дълбоките следи в меката почва бяха единствените остатъци, които се забелязваха от нощната борба, и въпреки че съсредоточих цялото си внимание, не можах да открия нито капчица кръв, която би ми показала, че някой от нашите куршуми е улучил целта си.

Далеч на северния хоризонт се виждаха стените на Куанг-ти-миао, а в противоположната посока дълъг мъглив слой показваше на какво разстояние се намирахме от реката. Трябваше да вървим най-много половин час, за да стигнем дотам.

Събудих капитана:

— Хей, кораб — ееей!

Търнърстайк веднага скочи на крака.

— Ахой!… Кораб «Вихърът» от… гръм и мълния, вие ли бяхте, Чарли? Не бих искал да мисля, че ме смятате за глупак… хм, на каква ширина се намираме тук на котва?

— Моля ви се, капитане, поставете за малко главата си тук, в тази дупка с вода, и веднага ще дойдете на себе си!

— А, наистина! Там, отвъд, се намира храмът с идолите, ето реката, а тук е холандската лейди, която може да изяде страхотни количества дини, маслини и орехи…

— Но затова пък умее да държи добре и веслото, капитане!

— Зная! Великолепна жена е тя. Удряше като истински моряк. Да я събудим ли?

— Навярно ще бъде необходимо.

— Хубаво! Ще направя това сам.

Той пристъпи към спящата холандка.

— Пет, лейди, мисис, мис!… Не бихте ли била така добра да отворите очите си? Слънцето вече отдавна вдигна котва.

Холандката се изправи.

— Добро утро, господа! Много ли съм спала?

— Добро утро! Аз също току-що разпънах платната си. Но той трябва да е станал отдавна.

— Как е главата ви, господине? — обърна се тя към мен угрижена.

— Благодаря, госпожице. Мина ми напълно. Ще тръгваме ли, капитане?

— Не мисля, че тук имаме да правим още нещо. Можем да се оттеглим с чест, защото сме господари на бойното поле.

— Цялата тази работа обаче беше също така и много неприятна, а за голяма слава не може да става и дума, защото заплатихме с целия си багаж и лодката, която бяхме завладели.

— Това всъщност е много вярно. Но ние освободихме една лейди, Чарли, точно както се пише по романите и може да се види в театрите. Хиляди хора не са направили такова нещо през целия си живот и за него човек може да разказва с гордост, когато се върне у дома си. Виждате ли, Чарли, това, което казвате, е истина. Човек трябва да отиде по широкия свят, за да опознае страните и хората, а щом е изучил един толкова мъчен език, какъвто е китайският, не му трябва много, за да пише такива книги и истории, каквито пишете вие.

— Недейте да се заблуждавате, капитане! Китайският език не е по-мъчен от кой да е друг. Така казват само хората, които не са се запознали никак с него.

— Well, но ние двамата го познаваме основно, нали? Много бих искал да знам какво биха казали всички в Хобокен, при майка Тик, като чуят стария Фрик Търнърстайк да говори свободно китайски. Това положително ще бъде най-голямото чудо, което се е случвало там от дълги години. Не мислите ли и вие така, Чарли?

— Напълно съм убеден, че всички ще се смеят. Но да тръгваме. Стоенето ни тук е безцелно.

— Много ми се иска да не отивам веднага до реката, а да се върна в храма, за да поговоря още малко с хората на Дракона.

— Може би и това ще стане, защото ние ще помолим за помощ първия европейски или американски кораб, който срещнем.

— Значи вие не смятате да подавате оплакване при китайските власти?

— Ще видим.

Отправихме се към главния канал и вървяхме покрай него до реката. Точно когато стигнахме до нея, оттам се зададе холандска лодка, която пътуваше надолу по течението. Това беше много щастливо обстоятелство. Извикахме я и тя се приближи.

— Накъде отивате? — запита капитанът, когато лодката спря на брега.

— Към Макао, кораб «Де Валк» от Амстердам.

— Искате ли да ни направите една услуга?

— Каква?

— Тук има една лейди от Макао, която речните пирати бяха отвлекли в плен. Ние я освободихме. Искате ли да я вземете?

— Холандка, нали?

— Yes. Много добра жена, мога да ви уверя в това.

— Нека се качва.

— А пътните аз ще ги платя.

— Кой сте вие?

— Капитан Търнърстайк от «Вихър», Ню Йорк.

— Честен човек сте вие, минхер. Пътуването няма да струва нищо. Нали тя е наша съотечественица.

— Well, и вие сте добри хора. Поздравете вашия капитан!

— Благодарим! Не искате ли да се качите и вие?

— Не. Ние отиваме нагоре по течението.

— Не ви ли трябва нищо друго?

— Не.

— Тогава сбогом, капитане!

— Good bye!

Нашата холандка не можеше да се раздели толкова бързо от нас. Изминаха няколко минути, докато тя ни каза една хилядна от онова, което трябвало да ни каже непременно, и лодката се намираше почти по средата на реката, когато храбрата готвачка все още викаше към нас, за да ни благодари, загдето я бяхме спасили. Последното уверение, което чух, завършваше с «ще направя така, че да избесят цялата шайка!»

Не можехме да сторим нищо друго, освен да чакаме спокойно на брега, докато минеше някой по-голям плавателен съд. Като се има предвид голямото оживление по реката, нашето търпение не можеше да бъде поставено дълго на изпитание и наистина много скоро се зададе един малък английски частен кораб, който се отправи при знака ни към брега и спря там.

— Какво има? — запита капитанът от палубата. — Искате да се качите ли?

— Какъв е курсът ви, капитане?

— Към Вампоа и Кантон.

— Ще дойдем, ако се съгласите да спрете тук за един час.

— Защо?

— Ще чуете. Хвърлете ни въжето.

Минута по-късно ние се намирахме на палубата при капитана.

— По говора ви предполагам, че сте американец?

— Да, сър. Капитан Търнърстайк от «Вихър», от Ню Йорк, на котва в Хонконг.

— Аха! Видях кораба ви. А този човек?

— Приятелят ми — пътешественик, който обикаля света, за да опознае страните и хората. Досега смятах това за страхотна глупост, но днес разбрах, че тази работа съвсем не е за пренебрегване.

— И сега искате да отидете нагоре, за да видите Кантон?

— Yes, сър. Но преди това искаме да ви помолим да ни дадете няколко души, за да пленим една банда речни пирати, които се намират съвсем наблизо.

— Навярно хора на Дракона?

— Точно така, сър. Вчера те ни нападнаха, задушиха ни с някакъв газ и ни отвлякоха в един храм, където навярно още можем да ги намерим.

— Ако е така, тогава имате на разположение не само момчетата ми, но и мене. Наистина, не мога да оставя кораба без пазачи, но дванадесет души са готови.

— Повече от достатъчно са, капитане.

— На какво разстояние оттук се намира свърталището им?

— Не повече от три мили.

— За половин час сме там. Моите момчета умеят да гребат бързо. Колко са хората на Дракона?

— Хм, двадесет или тридесет. Но това не значи нищо, защото един добър англичанин струва колкото десет от тях.

— Знам вече. Елате в каютата да хапнете и пийнете нещо, защото не вярвам при тази паплач да ви се е развалил стомахът от преяждане. Впрочем трябва да ви кажа и моето име: казвам се Том Халвърстоун от Гринок на Клайд. Сигурно знаете вече, че там се строят най-здравите и бързи кораби.

— Познавам този град и не оспорвам неговата слава. И така, напред, капитане, защото закуската е това за човека, което са добрите въглища за парахода: без тези две работи не може да става и дума за добро пътуване.

Докато ние се тъпчехме здравата, капитанът извърши своите приготовления на палубата и след четвърт час нашите петнадесет добре въоръжени мъже седяха в една продълговата и тясна лодка, която бързо летеше по водите на канала, като че ли беше изстреляна от дулото на оръдие.

— Какво представляваше главатарят на хората на Дракона? — запита Халвърстоун.

— Монголец от племето на джиахурите.

— Така и предполагах. Тези хора навярно принадлежат към бандата на Кианг-лу, който дава поводи да се говори толкова много за него напоследък.

— Така е, защото този джиахур е само негов помощник.

— Well, толкова по-интересна е за мен тази малка експедиция. Надявам се, че ще ги намерим там!

— А аз от своя страна се съмнявам и не съм на мнението на приятеля си Търнърстайк. След това, което се случи тази нощ, пиратите ще бъдат достатъчно разумни да напуснат Кианг-ти-миао.

— Разкажете по-подробно цялата история, ако мога да ви помоля за това.

Разказах му, доколкото смятах за необходимо, но не споменах за талисмана си и някои други обстоятелства. Търнърстайк беше достатъчно умен да не се меси.

— Та това не е само случка, а истинско приключение — каза Хълвърстоун. — Сега вече и аз вярвам, че тези обесници са побързали да се изпарят. Но все пак пътуването ни няма да бъде съвсем напразно, защото поне ще имам случай да разгледам един от тези китайски храмове.

Едва беше изминал половин час, когато се спряхме на същото място, къде го бяхме слезли и предишния ден. Тогава в тъмнината аз много мъчно определях посоките, но сега намерих с голяма лекота храма.

За моя изненада, при входа двама души продаваха цветя и тамян. Изкачихме се до тях по висока каменна стълба.

— Цинг-цинг! — поздравих аз. — Позволено ли е да се влезе тук?

— В храма може да влезе всеки, който даде ком-ча на слугата на бога — гласеше отговорът.

— Тук ли е този слуга?

— Той е във вътрешността на миао. Ще го видиш, ако влезеш. Но ти трябва да принесеш жертва и на бога.

— В какво се състои тя?

— От цветя и тамян, който ще изгориш.

Разбира се, човекът искаше да спечели нещо.

Оставих цветята и тамяна му и предпочетох да му дам един ком-ча, който той прие с голяма благодарност и веднага подели със своя приятел.

— Има ли в храма много Куанг-ти-це [98]? — запитах аз.

— Не е дошъл още никой.

— Откога сте застанали днес тук?

— Откакто е изгряло слънцето.

— А покланят ли се вярващите и през нощта на бога?

— Да.

— Значи и тогава сте тук?

— Не. Нощем идват само онези вярващи, които не се страхуват от злите духове, с които всемогъщият Куанг-ти се бори, щом се стъмни.

— Всяка нощ ли идват злите духове?

— Не зная. Но тази вечер са били тук, защото са откъснали меча от ръцете на адютанта на бога. Обаче Куанг-ти е силен и могъщ. Той ги е прогонил.

— Какво казва човекът? — запита Търнърстайк. — Той говори съвсем мизерен китайски.

— Казва, че ние сме китайски военни богове.

— Навярно кормилото на мозъка му е нещо объркано?

— Възможно. Казва, че тази нощ тук са идвали зли духове, които са откъснали меча от ръката на идола. Но могъщият Куанг-ти ги е прогонил. Следователно, ние сме куанг-титовци или военни богове.

— Тези двама мъже може би знаят много добре, както и ние, какво се е случило, но не смеят да ни кажат.

— Възможно.

— Дали са още тук хората на Дракона?

— Не.

— Well, тогава да разгледаме малко по-добре тази разбойническа дупка.

През входа влязохме в един двор, който образуваше правоъгълник. В него нямаше нищо освен две малки осмоъгълни пагоди, които се намираха в средата на двете му тесни страни. През втората врата се озовахме в друг двор, където вляво и вдясно видяхме два малки, отворени странични храма, в които можеха да се забележат дебелата фигура на Куанг-ти, заедно с тези на сина и ординареца му. През трета врата влязохме веднага в главния храм, който бяхме огледали още миналата нощ. Зад статуята на бога се намираше споменатата стаичка-склад, а на двата задни ъгъла имаше врати, които извеждаха всяка в отделен двор с четириъгълен басейн.

Всичко това беше заобиколено от здрав, може би петнадесет стъпки висок зид и образуваше грамаден правоъгълник.

Едва когато излязохме от грамадния храм в един от последните дворове, видяхме пред себе си търсения «слуга на бога» и за моя най-голяма изненада, познах в него човека, който миналата нощ се беше мъчил да ме уплаши със старата пушка. Сега той носеше дрехи на бонз.

— Познавате ли този човек, капитане? — запитах аз Търнърстайк.

— Гръм и мълния, не е ли това фамозният артилерист, който притежаваше страхотно кривото оръдие?

— В такъв случай не се мамя, защото и вие го познахте.

— Значи този жрец е от хората на Дракона? — запита Халвърстоун.

— Да.

— Не е лошо, ще му отдадем нужните почести. И не бива да забравяте, че в никой случай не може да се очаква помощ, подкрепа или справедливост от китайските съдебни власти. Трябва сами да хванем този човек за ушите!

— Един жрец? И то на мястото, което тук се смята за светиня?

— Pshaw! — отвърна Търнърстайк. — Забелязахте ли снощи нещо свято тук? Този негодник трябва да яде бой, и то здравата. А нека след това богът на войната излекува гърба му с балсами.

Във всяка друга страна това деяние би било опасно за живота ни, но при тукашните извратени обстоятелства това линчува-не не представляваше никаква опасност.

Слугата на бога още съвсем не ни беше забелязал. Той стоеше пред басейна и хранеше костенурките, които се намираха в него. Отправихме се нататък. При звука на нашите крачки той се извърна и ние ясно забелязахме, че се изплаши много при вида ни. Но в следния миг бонзът се овладя и на хитрото му лице вече не можеше да се открие нито следа от безпокойство.

— Ти ли си синът на този Куанг-ти-миао? — запитах го аз.

— Не — отвърна той гордо.

— А, тогава навярно си Хо-шанг?

— Да.

— Хубаво! Този храм може да се посещава, нали?

— Тук може да дойде всеки, който принесе жертва на бога и не забравя слугата му.

— Ние няма да те забравим. Но ти, изглежда, пускаш тук хора, които не принасят жертва на бога, а са негови врагове!

— Защо смяташ така?

— Видях, че от ръцете на твоя бог е изтръгнат тежкият меч.

— Това е направил чют-гурът [99].

— Чют-гурът ли? Какво търси той в този Куанг-ти-миао?

— Не знаеш ли, че той е враг на боговете и ги напада, за да се бори с тях? Но те са по-могъщи от него. Наистина той може да открадне меча им, но въпреки това те го побеждават и го прогонват обратно в та-канг [100].

— Присъствувал ли си на някои от тези борби?

— Не. Дори и жрецът бива убит, ако дръзне да стори това.

— Значи не си виждал още и чют-гура?

— Не.

— А аз съм го виждал. Да ти го покажа ли?

— Не можеш!

— Мога, и то още сега.

— Къде е той?

Посочих Търнърстайк.

— Огледай го добре и ще видиш, че вече си се срещал с този дявол.

— Ти говориш работи, които аз не разбирам.

— Говоря много ясно. Ти казваш, че чют-гурът е откраднал меча на твоя бог, следователно този човек е дяволът, защото той именно обезоръжи идола.

— Пак не те разбирам!

— А при това и ти присъствуваше! Паметта ти е много слаба. Тя не стига от вечерта до сутринта и затова аз ще ти помогна: къде е джиахурът?

— Не го познавам. И какво е джиахур.

— Ти се обиждаш, когато те наричам синг вместо Хо-шанг. Искаш да бъдеш мъдър жрец, учен, а не знаеш какво е джиахур?

— Само Фо е всезнаещ. Човек не може да знае всичко.

— Като Хо-шанг ти си бил в някой манастир и си учил там Шан-хай-кинг [101] и Хуан-ю-ки [102]. Трябва да знаеш също така и Фо-куе-ки, а се правиш, че не знаеш какво е джиахур? Аз съм Си-иин [103], а в Си-ти могат да се намерят добри средства, които подсилват паметта.

— Дай ми такова средство! — усмихна се той лукаво.

— Ще го получиш!

Обърнах се към един от моряците:

— В стаичката зад идолите има бамбукови пръчки, които се употребяват, за да бъдат окачвани на тях фенери. Донеси една или две тук. На този човек ще бъдат нанесени десет удара.

— Aye, сър, веднага ще се погрижа!

Той се отдалечи бързо и незабавно се върна с няколко от бамбуковите пръти.

— Хванете го и нека двама от вас му нанесат по пет удара по гърба! — заповядах аз.

Това раздвижване беше наистина по вкуса на здравите моряци. Те хванаха бонза и го притиснаха до земята. Той се бранеше с всички сили, а когато това не помогна, опита и последното средство:

— Вие дръзвате да биете един жрец? Дано Фо изпрати чют-гура, който да ви отвлече в ада!

— Чют-гурът е вече тук и няма нищо против да бъдеш отупан — възразих аз.

— Тогава аз ще се оплача на Хубг-пу [104]!

— Направи го, но не забравяй, че ние не сме чиа-це [105] и няма какво да се страхуваме от твоя Хубг-пу! Познаваш ли джиахура?

— Не.

— Удряйте!

При първия удар китаецът нададе силен вик. При втория съпротивителната му сила беше вече сломена.

— Стойте, познавам го!

Дадох знак на моряците да спрат.

— Виждаш ли колко опреснява паметта моето средство? Къде е джиахурът?

— Отиде си.

— Кога?

— Веднага щом се завърна от канала.

— Накъде отиде?

— Не знам.

— Къде са другите?

— Отидоха с него.

— Къде?

— Не знам.

— Лъжеш!

— Не лъжа! Те идват и не казват откъде. Отиват си и не казват къде.

— Твоята памет все още е слаба. Аз ще я поопресня малко.

— Няма да направиш това, защото съм жрец!

— Ще го сторя, защото си Лунг-иин!

— Не познавам Лунг-иините.

— Паметта ти все повече отслабва. Продължавайте, момчета!

Още при следващия удар той изрева:

— Стойте, зная къде е той!

— Къде?

— При Цианг-ки-ума.

— Къде живее той?

— В Ли-тинг.

— Как се казва?

— Не знам.

— Виждам, че средството ми все още не е помогнало напълно.

— Не може да помогне повече, господарю. Всички Лунг-иини знаят, че Цианг-ки-умът живее в Ли-тинг, но го познават само най-главните водачи.

Видях, че този път бонзът казваше истината. Затова продължих да го разпитвам:

— Останалите не са отишли с него в Ли-тинг, нали?

— Не.

— А къде тогава.

— Към Куанг-чой-фу.

— Под предводителството на младия офицер?

— Да.

— Къде могат да се намерят?

— В Шам-пан-фу [106].

— Определи по-точно мястото!

— Близо до Ши-сан-ханг [107] на Инг-кие-ли се намира един хан, който се нарича Ван-хо-циен [108]. Хората на дракона се намират винаги там.

— Във всички Куанг-ти-миао ли правят събранията си?

— Не във всички, а само в онези, които са близо до реката.

— Познаваш ли поименно всички, които вчера бяха тук?

— Нито един от тях. Тук могат да идват само непознати. Те показват знаците си и човек трябва да им се подчинява, ако не иска да бъде убит.

— Ще изпитам достоверността на думите ти. Ако си ме излъгал, ще дойда и ще ти поискам сметка.

— Е, Чарли, как стои работата? — запита Търнърстайк, когато забеляза, че свърших разпита на бонза.

— Цялата банда е избягала.

— По дяволите! Това е неприятно! Но накъде?

— Някои към Кантон, а някои по-далеч.

— Така си и мислех! — забеляза Халвърстоун. — Да не искате тези хора да седнат тук и да ни чакат да дойдем? Няма много за гледане по тези стари зидове. Хайде да си тръгваме!

— Мисля, че този змейски човек трябва да получи цялата си порция.

— От това няма да има полза, капитане!

— Well, тогава поне да си направя удоволствието да взема меча на този идол за спомен.

— Това би било кражба или дори грабеж от храм и тъй като почитането на боговете става по заповед на самия император, това деяние може да ни доведе много неприятности.

— Както искате, Чарли! Но аз обезателно трябва да си отмъстя. Ще убивам на място всеки Лунг-иин, когото срещна. Можете да бъдете сигурен в това.

Какво можех да направя на бонза? Да го дам под съд? Това положително нямаше да даде резултат. Да си отмъстя лично? Това не ми харесваше. Пък така беше изобщо и с всички Лунг-иини. Оплакването в съда не би помогнало, бях сигурен в това. Нямах желание да се обръщам и към легацията. Знаех много добре с какви разтакавания беше свързан този път, пък и точно тогава представителите на чужди държави в Китай се намираха в толкова лошо положение, че не ми идваше и наум да утежнявам положението на някои от тях. До този миг това приключение не ми беше навредило почти с нищо, освен че бях изгубил една покривка и едно парченце от ухото си, голямо колкото грахово зърно. Но всичко това можеше да се понесе лесно.

Халвърстоун запита:

— Какво още смятате да предприемете по тази работа?

Отговорих:

— Нищо, сър, абсолютно нищо. Убеден съм, че в работите на Лунг-иините взимат участие и високопоставени мандарини. Какво може да направи тогава един чужденец?

— Това е вярно. Но нима двама мъже като вас ще се оставят да бъдат лишени от свободата си от тези хора или дори да пострадат повече, без дори да съобщят за това на представителите на своите нации?

— Тези представители често се радват, ако им остане мощта да представляват само себе си. На книга и в основата на управлението си Китай е извънредно деспотична страна; но в никоя държава деспотизмът не е развит до такава степен, както тук. В Китай е имало социалдемократи още преди много столетия и в никоя държава не са ставали толкова много революции, които винаги са били свързани със смяната на трона. Корумпираното чиновничество, управляващо страната и парите, е по-мощно от Сина на небето, на когото толкова се завижда и който всъщност трябва да пости три дни, преди да подпише смъртната присъда на един убиец или дворцов престъпник. Какво влияние може да има тогава консулът на една далечна чужда страна? Или заради капитан Търнърстайк и моето нищожество ще се започне морска война между Съединените щати и Китай?

Халвърстоун се засмя.

— Изглежда, имате право. Но наистина е за ядосване, че не може да се направи нищо срещу тези негодници.

— Нищо ли? Аз мисля, че ние двамата направихме максималното, което беше възможно и което сигурно никой консул не би могъл да стори: принудихме речните пирати да освободят една пленница, а и нас, и то без никакъв откуп. И аз съм с приятна надежда да се срещна още веднъж с тях и тогава може би ще ми се удаде да се разплатя докрай.

— Недейте да се излагате на опасност, сър. Разумно е човек да бъде предпазлив по места, където годишно са изчезвали хиляди хора.

— Zounds! — извика Търнърстайк. — Нима ние изглеждаме като личности, които искат или биха могли да изчезнат?

— Не!

— Е, тогава? Бих искал само да срещна този негодник още веднъж, за да бъдем напълно квит. Но да тръгваме! Свършихме вече работата си тук!

Обърнах се към бонза.

— Казах ти, че няма да те забравя и удържах на думата си: ти получи своя ком-ча, макар и по по-друг начин, отколкото смяташе. Отивам си, без да те измъчвам повече. Но ако си ме излъгал, ще се върна!

Той се поклони, колкото можеше по-дълбоко.

— Казах ти истината и ти няма да се върнеш. Цинг-леа-о, господарю!

Лодката ни отнесе към реката със същата бързина, с която ни беше докарала. Качихме се на яхтата и се отправихме нагоре срещу течението, към Вампоа, който не се намираше вече далеч и който е търговското пристанище на Кантон. Плитките води на реката не позволяват на по-големи параходи да се изкачват по-нагоре, а стоките се прехвърлят на джонки и лодки.

От Вампоа до Кантон има дванадесет английски мили, които яхтата можеше да премине, защото подводната й част беше много малка. Тя спусна котва близо до английската мисия, знамето на която се виждаше отдалеч.

До този момент не бяхме видели почти нищо от града освен огромното количество бамбукови колиби и онези закотвени във водата жилища, които китайците наричат сампани. Реката буквално гъмжеше от малки плавателни съдове с всякаква конструкция. Не се виждаше нито една висока постройка, каквито обикновено има в по-големите градове, освен една стара пагода и няколко сгради по хълмовете, които не приличаха нито на храмове, нито на крепости.

Сампаните са подредени на редици, или улици, и се намират под надзора на много строга полиция, която веднага се разпорежда за запълването на всеки процеп. Те са завързани за колове и притежателят не бива да напуска мястото си, без да е съобщил предварително или без да е получил разрешение.

Най-нищожните от тях се състоят от един сал, върху който е построено жилището. То е направено от бамбук и покрито с бамбук, тъй като китаецът не може да направи нищо без бамбука си. Всички процепи са запушени с един вид цимент, а всички части са свързани с разцепени тръстикови пръчки.

Други жилища от същия вид са построени върху истински лодки и обикновено принадлежат на бедни рибарски семейства, които поради своя занаят често сменят местата си. Често такива сампани се виждат носени от течението на реката. На задната част на лодката обикновено седи жената и я управлява с дълго гребло, което движи насам-нататък, като рибена опашка. При носа мъжът помага с подобно гребло, като от време на време го оставя настрана, за да хвърли мрежата си, която се състои или от тънки тръстикови нишки, или от жички на кокосов орех. По средата се намира бамбуковата къщичка с кухнята. Там обикновено биват държани и по-развитите деца, докато малките обикновено биват връзвани на гърбовете на майките или на по-големите сестри.

— На никоя от тези лодки не липсва малък домашен олтар, пред който се намира винаги горящо кандило.

Благосъстоятелните класи от сампановите жители живеят в стари, излезли от употреба джонки, които често се състоят от няколко етажа и имат обширна площадка, до която спират лодките и на която саксии с растения за украса придават вид на веранда.

Ши-сан-ханг, т.е. чуждестранните мисии, са построени върху закупена от китайците земя в модерен европейски стил и заградени от здрава ограда. Там има подредени с вкус и добре поддържани градини, посред които се намира малка и наистина хубава църква. Тези градини представляват единственото място за разходка на чужденци, без да бъдат обезпокоявани.

От кейовете на мисиите навътре в реката се простират високи дървени огради, които достигат до четиридесет-петдесет метра и образуват един вид затворено пристанище, с тесен вход за лодките. Това е направено, от една страна, като военна предпазна мярка, а, от друга, за да осуети влизането както на китайските чиновници, тъй и на останалата публика. По тази причина също така и навсякъде, където погледне човек, са издигнати здрави кули, които са явно доказателство, че европейците бяха разбрали вече, че не може да се има вяра на народа от Средната империя.

Халвърстоун се извини, че не може да ни придружава, понеже цялото му време било заето от делова работа. Успокоихме го, като му дадохме да разбере решението ни изобщо да не го тревожим повече, а да напуснем яхтата. Добрият човек не прие да му заплатим пътуването, но затова пък Търнърстайк се показа «истински джентълмен», като почерпи екипажа заради придружаването ни до Куанг-ти-миао с по един извънреден грог и няколко лъскави долара.

След това напуснахме малкия параход и бяхме откарани с лодка до брега. Веднага върху нас връхлетяха множество агенти и други зли духове.

Един викаше, като че ли искаше да спука тъпанчетата ни. Друг ни държеше за ръцете. Трети се мъчеше със силно блъскане да ни отправи в исканата от него посока. Четвърти държеше високо във въздуха грамаден плакат, върху който с огромни букви беше написано онова, което той не можеше да каже. Пети се провираше сръчно като змиорка между всичките тези ръце и крака и ни подаваше жълто копринено парче плат, та чрез тази тибетска и монголска учтивост да ни привлече за свои жертви. Шести размахваше ръце нагоре, разперваше десетте си пръста и правеше с кривите си очи, с чипия си нос физиономии.

През цялото време дотук си мислех: «Защо трябва да рискуваме живота си, за да унищожим разбойническата банда, която, изглежда, за самите китайци бе добре дошла? Ако се обърнем към някой консул, той само ще свие рамене. Той няма какво да се меси в тези работи на империята и прави това само тогава, когато поданиците на държавата му са пострадали. Но дори и в такъв случай усилията му са почти напразни. А ако се обърнем към някой от мандарините, можем да очакваме, че и той принадлежи към „Хората на Дракона“ и няма да постигнем нищо.»

— Бих се радвал, ако можех по някакъв начин да объркам работите на тези негодници! — казах на капитана.

— Готов съм на същото, стига да видя, че това може да стане и няма да бъде в наша вреда.

— Well, тогава да обмислим тази работа по-добре. Но какво ще правим сега?

— Ще разгледаме Кантон, въпреки че влизането на чужди «варвари» във вътрешността му е строго забранено.

— Значи ние не можем да влезем?

— Всъщност не, но ще видим дали не ще успеем да го направим възможно. В такъв случай дори и ако самата полиция не се занимае с нас, ще имаме работа с «милата тълпа».

— Имаме юмруци да се разправим с тях.

— Не бих ви съветвал, капитане, защото от това може да стане цял бунт.

Продължихме пътя си, хванати ръка за ръка. Ако някои пресмятат, че броят на сампаните върху водите на Кантон възлиза на шестдесет хиляди, то аз намирам, че тази цифра съвсем не е преувеличена. Те бяха толкова многобройни, че от птичи поглед трябва да имаха вид на водни растения, които буквално покриваха реки, езера и канали.

Улиците, през които се движехме, бяха много тесни и онова, което ми направи впечатление, беше тичането на всички минувачи. Особено многобройни бяха носачите, които предупреждаваха хората пред тях да им сторят път с високи викове «О-хе! О-хе!» Както в мюсюлманските пазари, различните занаяти бяха събрани в отделни улици и улички, обстоятелство, което оживява конкуренцията и е от полза за купувачите.

Търнърстайк спря пред един магазин за заклани птици.

— Какви са тези птици, Чарли?

— Бекаси и рибари.

— Добре са очистени, много добре! Това възбужда апетита. Няма ли да потърсим някоя кръчма или ресторант, за да хапнем нещо?

— Съгласен съм.

— Разбира се, вие сте мой гост.

— Няма да ви огорча с отрицателен отговор. Но как ще се храним — евтино или като знатни китайци?

— Знатно, знатно, това се разбира от само себе си! Ще поръчвате вие, но в никакъв случай печено от таралеж, панирани червеи, черни охлюви, рагу от бръмбари или подобни неща, на които са свикнали китайците!

— Не се безпокойте, капитане! Че китайците ядат такива неща, е басня. Само приготовлението на ястията им се различава от нашето.

— Но аз съм чел всичко това в книги!

— Вярвам ви! Но не винаги и онова, което имате черно на бяло, е вярно. Отначало, изглежда, странният начин на приготовление е бил причина да се мисли, че те ядат ястия, които не допадат на нашия стомах, а след това навярно някой весел китаец, на когото се е отдало случай да покани на гости чужденец, се е пошегувал, като му е поднесъл всякакви необикновени неща, за да го подиграе. Това е всичко.

— Но ядат лястовичи гнезда и морска трева, нали?

— Разбира се. Морската трева обаче е наистина много хранително растение, а лястовичето гнездо, приготвено с подходяща салца, дори и вие няма да пренебрегнете.

— А млади кучета?

— Също! Защо да не ядете и вие? Нима месото на едно младо куче не е също така апетитно, както на младата коза или канарчето? И ако китайците ядат перките на акулите, това съвсем не е толкова отвратително, колкото например нашето сирене, което всъщност се състои от мляко, започнало да нагнива? Помислете за нашите миди и охлюви, за вкусните говежди черва, за шкембетата, за жабешките крачета и за много други неща и ще видите, че китайците не ядат по-лоши ястия от нас.

— Well, това звучи утешително. И така, потърсете някоя гостилница!

— Ето че там виждам една, и то с английски надпис: «Хотел за всички хубави неща». Да влезем в него?

— Yes!

Още при вратата бяхме посрещнати от китайски келнер, а от вътрешната страна на входа се намираше втори, който с изискана учтивост ни запита за нашите имена. Когато му отговорихме, той извика високо двете имена с английско и китайско произношение. След това бяхме заведени до отделна маса, покрита с копринена кърпа. Столовете също бяха тапицирани с коприна. Без да бяхме запитани, всеки от нас получи по чашка чисто сладко, но извънредно силно оризово алкохолно питие.

Едва тогава оберкелнерът пристъпи към нас и ни даде листа с ястията, който се състоеше от най-хубава червена хартия и беше толкова голям, че бих могъл да се увия цял в него. Ястията бяха номерирани и щом му посочех някое от тях, той извикваше високо номера му, така че да се чуе чак в кухнята.

Ножове, вилици и лъжици нямаше. Всичко беше поднасяно толкова дребно нарязано, че съвсем нямаше нужда от нож, а вместо лъжица и вилица служеха пръчици от слонова кост, наричани от англичаните и американците «чопстик».

Продължително и недоволно ръмжене от страна на капитана ме накара да се усмихна.

— Защо се смеете? — запита той.

— Защо ръмжите? — отвърнах аз.

— Нима не трябва да ръмжа, а? Кой може да поднесе нещо свястно до устата си с тези две игли за плетене? Бъркам в соса като щъркел, който не намира жаби, а вие си служите с пръчките така, като че ли сте се появили заедно с тях на света!

— Упражнявал съм се, капитане.

— Упражнявали сте се? Къде?

— На вашия кораб. Всеки ден готвачът трябваше да ми приготвя чиния с ориз. Издялах си две пръчици и когато оставах сам, се опитвах да се науча да ям по китайски…

— Това е предателство, това е най-големият и подъл заговор, който бих могъл да си представя! Ако ми бяхте казали това нещо, и аз щях да взема участие в упражненията ви.

— Или пък бихте хвърлили пръчиците на главата ми. Сега обаче трябва да се упражнявате.

— Дори и не мисля, защото, ако започна, ще има да стоя тук до другиден и да бъркам напразно в паниците. Поискайте едно по-голямо парче хляб!

Изпълних желанието му. Когато получи хляба, той извади ножа от джоба си и си изряза от него лъжица, с чиято помощ започна да се храни наравно с мен.

Когато свършихме наистина деликатесния обяд, който се състоеше от дванадесет порции, получихме чай и след това бяхме запитани дали бихме искали йен [109]. Преведох на Търнърстайк този въпрос.

— Има ли пури тук, Чарли?

Когато отправих този въпрос към келнера, той ни донесе няколко истински манилски пури, които капитанът намери за великолепни. Що се отнася до мен, предпочетох да опитам един особен вид китайска лула. Нейната глава имаше големината на напръстник и затова тя трябваше да бъде пълнена често. Но тютюнът беше добър, силен и малко сладникав.

— Запитайте колко дължим, Чарли. Или почакайте. Аз сам ще запитам. Гарсон!

При произнасянето на тази френска дума той ме изгледа тържествуващ.

— Да, вие навярно си мислите, че аз не разбирам от нищо? Но откакто говоря китайски, започнах да си спомням отново и френския. Хей, гарсон!

Келнерът забеляза, че става дума за него, и се приближи към нас.

— Ниенг се нахранихменг добренг и аз съм многонг доволенг от вас. Каквонг трябва да платименг?

Човекът поклати глава.

— Какво желае господинът? — запита ме той.

— Иска да заплати.

Келнерът пристъпи към масичката, на която се намираше сметачната машина, пресметна общо обяда ни и най-после написа с четка и туш една цифра, която поднесе на капитана.

— Какво означават тези драскулки, Чарли?

Съобщих му сумата. Тя беше толкова скромна, че капитанът се изненада.

— Докато сме в Кантон, винаги ще се храним тук! — каза той. — Само че ще трябва да си нося лъжичка. Дава ли се тук «нещо отгоре»?

— Разбира се, капитане.

— Well, трябва да останат доволни от мен. Хей, гарсон, да дойдат тук всички келнери!

Преведох думите му. Всички слуги от «Хотела за всички хубави неща» дойдоха и получиха по един ком-ча. От поклоните, които правеха след това, изглеждаше, че бяха останали много доволни.

Станахме от местата си.

— Почакайте още за миг, господарю! — замоли ме оберкелнерът.

Той взе листа за ястия в ръка и се обърна към останалите посетители. След като назова още веднъж имената ни, прочете всичко онова, което бяхме изяли, съобщи сумата, на която възлизаше сметката, и бакшишите, които беше платил капитанът. След това ние бяхме придружени до вратата от целия персонал с дълбоки поклони и с молба да ги посетим пак.

Капитанът, изглежда, се почувствува извънредно поласкан от тази учтивост.

— Много фини и почтени хора са тези китайци! — каза той. — Единствената им лоша страна е, че повечето от тях не разбират добре майчиния си език. Къде ще прекараме тази нощ?

— В някоя странноприемница, каквито има много покрай реката.

Продължихме разходката си, която обхвана външните квартали на града, отделени от същинския китайски град с високи и здрави стени. През тези стени, на които на известни разстояния се виждаха кули, тук и там има по някоя врата.

Улиците, уличките и площадите бяха извънредно оживени, като че ли се намирахме на панаир. Тъй като не биваше да спираме, за да не прекъсваме движението, и тъй като около нас веднага се събра цяла тълпа любопитни, най-после се изморихме.

— Няма ли да си отпочинем малко, Чарли?

— Къде?

— Разбира се, в някой ресторант, а не тук. Но аз трябва да видя и вътрешността на града.

— Не е ли по-добре да отложим това за по-късно? Ако носим китайски костюми, няма да имаме никакви неприятности.

— По-късно ли? Дори и не ми идва наум! Ако някой китаец отиде в Ню Йорк или Нови Орлеан, може да се движи където иска и за същото право претендирам тук като американски поданик. Ето една врата. Елате!

— Не отговарям за нищо, капитане!

— А аз за всичко! Напред!

Той закрачи бързо и аз се видях принуден да го последвам.

Още на първата уличка всички хлапаци се събраха и тръгнаха след нас. На втората отсреща се зададе погребална процесия.

Начело се движеха няколко мъже със знамена и хоругви. Следваха ги три носилки с изображения на богове. След тях вървеше банда музиканти, която вдигаше доста голям шум с флейти, гонгове и тъпани. Други носеха съдове с тамян, ракети и всякакви малки фоерверки, които въпреки теснината на улицата и опасността от пожар в бамбуковите къщи бяха подпалвани. Тези хора бяха следвани от носилката на мъртвеца, на която беше закрепен с въжета ковчегът. Зад него се движеха един бонз и пъстра върволица от опечалени роднини.

Отстъпихме настрана и се притиснахме до стената на най-близката постройка. Въпреки това към нас се отправиха мрачни погледи. Жрецът дори спря пред нас. Лицето му имаше тъп и безизразен вид.

— Вие сте и-джин [110]. Какво търсите тук? — запита той.

Беше отправил този въпрос към капитана, който се намираше по-близо до него.

— Какво иска? — запита ме Търнърстайк.

— Пита какво търсим тук.

— Хубаво, момчето ми!

Той извади няколко от цигарите, които имаше в джоба си още от пагодата, и ги подаде на бонза.

— Дойдохме тук, за да ти дадеменг тези цигаринг.

Човекът посегна и ги взе.

— Цинг!

След това той побърза да настигне процесията. Няколко улици по-нататък чухме от една къща музика.

— Какво е това, Чарли? Прочети този надпис.

— Йо-ши-сианг.

— Какво значи това?

— Павилион за музика и песни.

— Значи тук се свири и се пее. Да влезем тогава.

— Предпочитам да отмина. Не се знае що за публика ще намерим.

— Публика ли? Публиката ми е безразлична. Никога не съм се страхувал от публиката. Напред!

Непредпазливият капитан не се остави да го спра и прекрачи входа. Лъхна ни веднага неприятна миризма, която беше достатъчна, за да ни накара да се върнем. Но Търнърстайк и не мислеше за нея.

Когато се намерихме в стаята, видях, че сме попаднали в едно от най-долнопробните заведения. Върху мръсни и разкъсани рогозки и примитивни пейки покрай стените бяха налягали или седяха приведени най-отчаяни фигури и слушаха безобразната музика, която се разнасяше от един стар и разклатен подиум. Пред тях в малки чашки се намираше чай. Но една особена миризма, която нахлуваше в помещението всеки път, когато вратата към съседната стая се отвореше, ми подсказа, че там имаше пушалня за опиум.

Когато влязохме, музиката веднага пресекна и всички погледи се отправиха към нас. Търнърстайк седна на една от пейките с изражение, като че ли цял живот беше посещавал това заведение, и аз се настаних до него.

Към нас се приближи окъсан субект.

— Какво търсите тук? — запита ни той.

— Искаме да пием — отвърнах аз.

— Какво ще заповядате?

— Какво имаш?

— Чай и нищо повече.

— Тогава дай ни чай!

— Искате ли да пушите?

— Не.

След малко ни бяха донесени две от чашките, които съдържат повече нечистотии, отколкото чай. Отвратително ми беше дори да помириша тази течност.

— Това ли е чаят, Чарли? — осведоми се Търнърстайк.

— Да.

— В такъв случай помията от кораба ми е най-хубавият ром «Ямайка». Виждате ли само с какви лица ни гледа народът?

— Да платим и да се махаме!

— Дори и не ми идва наум! Или искате тези негодници да помислят, че сме избягали от тях от страх?

Няколко от посетителите се бяха изправили и пристъпили към съдържателя. Можах да дочуя съвсем малко от онова, което говореха:

— Не бива да търпиш при себе си инг-кие-ли — морски дяволи!

— Моята къща е отворена за всеки, който плаща. Тези инг-кие-ли са допуснати в града. Защо да не ги търпя?

— Ако ги намерят тук, ще накажат и теб, и нас. Изгони ги или ние ще си отидем!

— Не виждате ли, че са силни мъже? Те ще се бранят и ще причинят много щети в заведението ми.

— Ние ще ти помогнем. Иди и ги изгони!

— Вървете вие. Мен не ме интересуват чужденците.

— Добре, тогава ще ги изхвърлим.

Търнърстайк, разбира се, също забеляза, че ние бяхме предмет на този заплашителен разговор. Той ме запита:

— За какво говорят, Чарли?

— Искат да ни изхвърлят.

— Гръм и мълния, да изхвърлят капитан Търнърстайк! Ах, тези изсъхнали жаби! Pshaw, нека дойдат!

— По-добре да си вървим, капитане!

— Чарли, аз вече съм решил да слушам тук музика и няколко песни и бих искал да видя онзи, който ще ми забрани! Ако се страхувате, можете да си отидете!

— Без вас — не.

— Well, тогава ще останем! Щом искаме да опознаем страната и хората, то трябва да разберем какво става в тази чайна. А, ето че идват!

Всички посетители се бяха изправили. Те се блъскаха един други напред, докато първите застанаха пред нас. Онзи, който преди малко беше разговарял със съдържателя, пак взе думата:

— Англичани ли сте?

— Не, американци — отговорих, тъй като беше по-добре да кажа нещо, отколкото да мълча.

— Това е все едно. И едните, и другите са еднакво лоши. Никой инг-кие-ли и никой йенг-кие-ли не принадлежи към Средната империя! Тази Йо-ши-сианг е само за нас, а не за вас. Махнете се, иначе ще ви изхвърлим!

Ако това ми беше казано в някоя друга страна, веднага щях да изхвърля човека направо през прозореца. Но при тукашните обстоятелства не беше разумно да се направи това.

— Кой ти каза, че ние не принадлежим към Средната империя? Китайците идват с хиляди в страната на йенг-кие-ли и там им се разрешава да работят, като че ли са в собствената им държава. Ние сме добри, дружелюбни и учтиви към вас и затова и вие ще бъдете такива с нас.

— Йенг-кие-ли са предатели, които примамват китайците на своите кораби и в страната си, за да копаят ча-но [111] и да измират далеч от гробовете на предците си. Ние не ви примамваме при нас. Вървете си!

За съжаление този човек имаше право. Безсъвестни американски спекуланти вече на няколко пъти бяха примамвали китайците под предлог, че ще работят по железопътните линии и фермите, за да ги закарат на страшните острови сред Тихия океан, където след няколко месеца те измираха мизерно, без труповете им да бъдат връщани в Китай, което бе най-голямото желание на всеки изселен китаец. Въпреки това отговорих:

— Можеш ли да докажеш това? Пък дори и да е вярно, нима съм го направил аз или този човек?

— Вие сте били, защото принадлежите към този народ. Станете и си вървете, иначе ще почувствувате нашите мишци!

— Не се страхуваме от ръцете ви. Ако искате разпра и бой, скоро ще видите, че нашите ръце са по-силни от вашите. Но завърнете ли се по местата си, след малко ще напуснем тази къща.

— Не можете да останете тук нито миг повече. Махайте се!

Той посегна към Търнърстайк, който беше по-нисък от мен. Тук обаче беше сбъркал адреса. Капитанът веднага го хвана за яката и запита:

— Сериозно ли ни нападат вече, Чарли?

— Да.

— Well, Тогава и при нас няма вече шега!

При тези думи той го вдигна над главата си и го захвърли между останалите така, че те се разхвърчаха встрани.

— Какво ви е дошло наум, глупавинг хоранг, такиванг! Сядайте по местатанг си, иначенг ще ви стрием на пух и праханг.

В миг няколко пейки бяха счупени и нападателите се въоръжиха с бамбуковите пръчки, от които бяха направени. Започна се ръкопашен бой, от който ние, след няколко удара и блъскания, които понесохме, излязохме победители.

Осемте или десетте дребни и зле хранени китайци не бяха достатъчно силни, за да се борят с нас, особено като не бяха подкрепени от съдържателя и хората му.

Кратката борба обаче не беше минала без крясъци и глъчка и онова, което очаквах, стана. Влязоха няколко полицаи, при появата на които спокойствието веднага се възстанови. Бяха войници. Униформата им се състоеше от къси червени ризи, украсени с бяло по шевовете, сини, къси памучни панталони, груби платнени обувки с филцови подметки и плетена бамбукова шапка. Въоръжени бяха с тръстиков щит, на който беше нарисуван императорският дракон, с лъкове и стрели и къси палки. На гърдите и гърбовете си носеха големи надписи «Пинг», а тънките им мустаци, които се спущаха надолу, напразно се мъчеха да им придадат войнствен изглед.

Когато ни видяха, лицата им придобиха извънредно гневен израз и те хванаха палките.

— Кои сте вие? — запита предводителят им, като се обърна към капитана.

— Какво иска? — запита ме Търнърстайк.

— Пита кои сме.

— Кажете му, Чарли! Но кажете му също така, Че и той може да изяде някой бой, ако не бъде учтив!

Пингът повтори въпроса си раздразнено.

— Този човек е йенг-кие-ли, а аз съм тао-це — отвърнах аз.

— Вие сте чужденци и варвари и сте дръзнали да влезете в Куанг-чой-фу?

— Бъди предпазлив с думите си! В нашата страна думата варварин е голяма обида, която никой не претърпява.

— Вие сте варвари, иначе не бихте започнали борба.

— В такъв случай китайците са варвари, защото те започнаха разпрата.

— Това е лъжа! Тези хора са добри и миролюбиви. Те не са ви направили нищо лошо.

Тогава поставих ръце на раменете на човека така, че той потръпна.

— Ако кажеш още веднъж думата лъжа, ще смачкам така гърба ти, че той ще получи цвета на небето!

Той отстъпи назад.

— Ти ме заплашваш? Знаеш ли какво означава това?

— Нищо не означава! Какво искаш от нас?

— Ще ви арестувам и ще ви заведа при ча-юанът.

— Нямам нищо против, стига да арестуваш и тези хора.

— Те са невинни.

— Това ще провери ча-юанът. Как можеш да знаеш кой е виновен и кой невинен? Ти още не си запитал никого за началото на спора.

— Това не ви интересува. Платете каквото сте пили и вървете пред мен!

Капитанът отгатна за какво ставаше дума по движението на полицая.

— Какъв е този човек, Чарли? — запита ме той.

— Войник и полицай.

— И иска да ни арестува?

— Така е.

— Отстъпете за малко встрани. Ще го тресна по главата, за да му размърдам мозъка!

— Това ще ни причини само вреда. Вече бяхме достатъчно непредпазливи, за да влезем във водата, и сега трябва да плуваме по течението.

— Това укор ли е?

— Не. Нали и аз дойдох и знаех, че ще бъдем пленени двама. Във всеки случай няма да се оставя да ме обесят с вас. Направете ми удоволствието и се оставете да бъдете арестуван спокойно.

— Щом вие искате, трябва да се подчиня — изръмжа той.

— Колко струва нашият чай? — запитах съдържателя.

— Двата заедно един фен.

— Заповядайте.

Дадох му десет фена и след това се обърнах към полицая:

— Готови сме, но искаме да повикаш две носилки, защото не желаем да ходим пеш. Ето ти пари, за да заплатиш.

Поставих в ръката му един долар.

— Искаш ли да ти върна нещо? — запита той наивно.

— Не.

— Тогава ще имате носилки.

— Но аз също така повтарям искането си, тези хора тук да бъдат арестувани. Те започнаха кавгата с нас.

— Щом са я започнали, тогава трябва да дойдат.

— А също така и съдържателят като свидетел.

— И това ще ти бъде позволено!

Доларът беше доказал на този човек, че ние не сме варвари. Той изпрати един от хората си да докара носилки. Качихме се и всички посетители заедно със съдържателя ни последваха, придружени от войниците, през голямата тълпа любопитни.

Бяхме закарани До Куанг-куана [112].

Това беше внушителна постройка, фасадата на която беше украсена с дървени стълбове. В предния двор се движеха множество войници, които носеха същите униформи, както нашите придружители. Там слязохме, при което аз подадох на войника още един долар. Лицето му засия и той каза:

— Вие не сте обикновени хора. Няма да ви затворя заедно с другите, а ще се погрижа за това да отидете в стаите за знатни личности.

Той ни предаде на един инг-па-цунг, на когото пришепна няколко думи, които, изглежда, съдържаха препоръка за нас. Изкачихме се с новия си пазач по стълбите и влязохме в помещение, което беше подредено доста приятно, с хубави килими и мебели от тръстика.

— Почакайте тук — каза ни офицерът.

Той излезе и след малко се върна, като ни носеше чай. Търнърстайк, разбира се, забеляза, че с това той целеше да получи ком-ча и му даде един долар.

Китаецът го прибра и се усмихна със задоволство:

— Не се страхувайте! Наистина ча-юанът е могъщ човек, но той обича справедливостта и среброто. Вие сте много учтиви хора и ще спечелите процеса си.

След това той излезе.

Думите му бяха много ясни — толкова ясни, че за нас вече нямаше съмнение как трябваше да се държим. Предадох това на капитана.

— Така, значи този съдия обича справедливостта и среброто или, по-право, справедливостта чрез среброто! От мен този човек няма да получи дори и половин пени. Ще му дадете ли вие нещо?

— Нито цент.

— Освен това той няма право да ни съди. Ние принадлежим на нашия консулски съд.

— Разбира се, ще му обясним това.

— Сърдите ли се, че ви забърках в тази каша?

— Не, капитане. Всичко това е повече смешно, отколкото опасно.

В този миг влезе пингът, който ни беше арестувал.

— Вие сте невинни. Разпитах другите и открих всичко. Сега ще докладвам пялата работа на ча-юана.

Той влезе през странична врата в стаята, в която, както изглежда, се намираше съдията. Чухме два гласа. След известно време войникът се върна и ни каза, че трябва да влезем.

Намерихме се пред един китаец, безличните и подпухнали черти на когото не можеха да ни вдъхнат голямо доверие. Поклонихме се. Той кимна благосклонно и запита:

— Вие сте един йенг-кие-ли и един тао-це. Кой е йенг-кие-ли?

— Този — посочих капитана.

— Значи ти си тао-це, нали?

— Да, защото иначе не може да бъде.

— Ти говориш китайски, а той не говори?

— Така е.

— Това не ме изненадва. Инг-кие-ли и йенг-кие-ли имат един език и не се трудят да научат втори. Но тао-це са разбрани хора. Те учат много и не оскърбяват околните си. Аз ги обичам. Каква религия изповядваш ти.

— Аз съм Киао-ю и се моля на Небесния господар.

— Добре правиш и ние сме братя, защото аз съм та-це [113], а та-це и китат [114] също имат Тиен-ча [115]!

— Да, Господ е създал човека добър, но човекът бил непослушен.

— Това проповядваме и ние, защото нашата религия е и ваша религия.

— Може би не напълно. Защото вашата религия казва: «Човекът в началото е бил напълно безгрешен», но как ще си възвърне загубената невинност, това тя не казва.

— Не може и да го каже, защото човек никога не ще бъде в състояние да постигне своето минало съвършенство.

— Точно затова твоята религия не е моя, защото моята казва, че човек може да стане смирен, невинен и блажен.

— Това ли казва тя? Е, добре, това е едно мнение на твоята религия, а заради едно мнение тя не бива да бъде отхвърляна. «Сан-киао и-киао [116]», навярно си го чувал вече, а «Пут тун киао тун» [117], това е същото.

— Принуден съм да ти противореча. Най-голямото нещастие за човека е било, че той е изгубил своята невинност, своето съвършенство. Признаваш ли това?

— Да.

— В такъв случай най-голямото щастие за него ще бъде да го достигне пак. Нали?

— Това е вярно.

— Твоята религия ми отказва това щастие, а моята го позволява. Коя е за предпочитане?

— Ти искаш да кажеш, че твоята религия е по-добра от моята? Не си учтив, а досега мислех, че тао-це са много учтиви хора. Но няма да се караме за това. Ти казваш, че твоята религия е по-добра от моята, а и аз казвам, че моята е по-добра от твоята. Значи на едно мнение сме, защото мислим едно и също за своите религии. Кажи ми по-ясно какъв си ти!

— Аз съм мао-се [118].

— Мао-се? А защо си дошъл в Китай?

— Защото искам да опозная тази страна и жителите й.

— Защо искаш да ги опознаеш?

— За да мога да напиша книга за Китай.

— В такъв случай ти трябва да си богат човек.

— Напротив, аз съм много беден. Но ти трябва да знаеш, че в моята страна на писателите се заплаща, докато при вас те пишат безплатно.

— Чудни хора сте вие, тао-це! А какъв е този йенг-кие-ли, който стои до теб?

— Морски офицер.

— Има ли кораб?

— Да. Той се намира на котва в Хонконг.

— Защо е дошъл в Куанг-чой-фу?

— Защото е мой приятел и не искаше да ме остави да пътувам сам.

— Корабът му военен ли е?

— Не, търговски.

— Защо не сте останали в предградията, а сте навлезли във вътрешността на града?

— Защото не вярвахме, че ще намерим там толкова невъзпитани хора.

— Ще пишеш ли в книгата си за тях?

— Да.

— А също, че си бил и при мен?

— Да.

— Как съм те приел и как съм се отнесъл към теб?

— Да.

— И всички тао-це ще четат това?

— Не само те, а също така американците, англичаните, французите, русите, португалците и испанците, защото книгата ще бъде отпечатана и на техните езици.

С това аз преувеличих малко, но то можеше да ми бъде само от полза.

— Тогава седнете. Ще видите как раздавам правосъдие.

Настанихме се на дивана. Той позвъни и пингът се появи.

— Доведи тук хората!

— Този човек говори наистина ужасен китайски — прошепна Търнърстайк, — аз не разбрах нито дума. Какво ще стане с нас?

— Нищо. Дори мисля, че другите ще бъдат наказани.

— Но как стана това?

— Казах му, че ще пиша книга за Китай и ще спомена в нея и за него.

— Великолепно, Чарли, много разумно! Любопитен съм да видя резултата.

Противниците пи бяха въведени. Лицето на съдията беше придобило съвършено друг вид. Челото му се беше набръчкало силно, а малките му очи бляскаха гневно към новодошлите, които според китайския обичай бяха коленичили пред него.

— Вие се осмелявате само да коленичите, кучета такива? — прогърмя гласът му над тях. — Лягайте веднага по корем и опирайте челата си до земята! Кой от вас е съдържателят, при когото е станал боят?

— Аз, Сиао-ти [119]! — отвърна той, без да вдига лице от земята.

— Господата ли започнаха разпрата?

— Не. Те седяха съвършено мирно.

— И въпреки това вие сте ги били? Ако те отидат при консула си и поискат наказание, ще бъдете убити. Но те са милостиви и ви предадоха в мои ръце. Всеки от вас ще отиде по три години на заточение и преди това ще носи десет дни блока!

— Аз съм невинен, Чин куанг-фу [120]! — осмели се да забележи съдържателят. — Аз, Сиао-ти, предупредих тези хора и им забраних да бият тези Чу-куо-нган [121]!

— Трябваше да им попречиш. Помоли се на тези хора, може би ще ти опростят блока!

Китаецът се довлече до нас по корем.

— О, благородни господари! Вие знаете, че съм невинен. Смилете се над мен!

Обърнах се към съдията:

— Твоята мъдрост е голяма, а твоята справедливост блести като слънцето. Нека видим сега и милосърдието ти! Този човек наистина е невинен и ние те молим да му опростиш наказанието!

— Китаец не би направил това — отвърна той. — Но аз съм та-це, и ще изпълня молбата ти. Стани, куче! Върви си и възхвалявай моята справедливост и милостта на тези и-чу. А ти — обърна се той към пинга, който беше останал в стаята — отведи тези хора и ми запиши имената им.

Те запълзяха по корем към вратата.

Наказанието беше много строго, но, от една страна, беше добре, че веднъж на чужденците беше погледнато с уважение, а, от друга, аз нямах и вяра на мандарина. По-скоро ми се струваше, че той играеше пред нас комедия и след отдалечаването ни щеше да пусне отново наказаните. Тези две основания ме спряха да поискам милост за тях.

— Доволни ли сте от мен? — запита ме той, когато те излязоха.

— Напълно! Затова ти благодарим и ще славим името ти навсякъде, където отидем.

— Тогава изпълнете желанието ми и не влизайте вече във вътрешността на града. Императорът е забранил това на чужденците и слугите му трябва да се грижат волята му да се изпълнява. Колко време възнамерявате да останете в Куанг-чой-фу?

— Може би днес или и утре.

— Имате ли някой приятел или познат, на когото да сте гости?

— Не, ще гостуваме в и-фана [122].

— Няма да позволя това. Елате и ме последвайте!

Това предложение беше много ласкаво, но според китайските обичаи не биваше да го приемаме, а да възразяваме по всякакъв начин. Написаната или печатна покана винаги е сериозна, но само изреченото предложение в повечето случаи е учтивост и онзи, който го приеме, прави най-грубо нарушение на благоприличието. Ако някой китаец поднесе чаша с чай, тя трябва да бъде приета. Но каже ли само: «Остани при мен и пий чаша чай», тази покана трябва обезателно да се отклони, дори ако струва словесна борба. Това нещо се изисква от учтивостта. Ако човек се съгласи, чаят ще бъде поръчан с висок глас, но няма да бъде поднесен. Изминава дълго време и когато накрая той нетърпеливо помоли или чаят да бъде поднесен, или да му се позволи да си отиде, получава обидният отговор: «Какво трябва да мисля за теб? Аз бях достатъчно учтив да ти предложа чай, а ти не притежаваше достатъчно учтивост, за да откажеш! Варварин ли си ти, или киргиз, който си е изпил ума с ракия?»

Но тук никакви откази не помогнаха. Накрая той бързо дотича до бюрото си, написа две покани и ни ги поднесе.

— Ето, вземете ги и вижте, че говоря сериозно! Или искате наистина да ме обидите.

— Щом заповядваш, трябва да те послушаме.

— Добре, тогава заповядвам. Влезте и смятайте, че сте господари на моя дом. Ще ви изпратя веднага слуга, който ще ви слуша във всичко.

Според китайските схващания двете стаи бяха подредени много хубаво и очевидно приготвени само за чужденци.

— Ето, това ми харесва, Чарли! — каза Търнърстайк. — Хубаво е, когато опознаеш страните и хората в обществото на писател, защото писателите са много опасни личности. Не мога да измисля нищо по-неприятно от това да бъдеш изложен във вестник или книга. Затова всички трябва да бъдат много любезни към писателите и затова бяхме приети от този мандарин така, като че ли сме най-знатните личности в Небесната империя. Знае ли той кой съм аз?

— Да. Но не съм му казал още имената ни, пък и той от учтивост не запита за тях.

— Какво наказание определи на негодниците?

— Десет дни носене на блок и три години заточение.

— Гръм и мълния, това е много строго!

— Ако ги е осъдил сериозно, строго е. Да се носи блокът десет дни — това е много тежко, а колкото за заточението, то не е толкова страшно, колкото си го представяме ние. В Китай няма наказание със затвор. Вместо него се практикува интернирването в някоя от вътрешните провинции. Всеки заточен има право да вземе със себе си своето семейство.

— Изглежда ги е наказал сериозно! Погледнете в двора, Чарли!

Прозорците на стаята бяха към външния двор, а там вече се намираха осъдените, всеки с блока на шията си. Тези инструменти за мъчение бяха приготвени от извънредно тежко агилово дърво и тежаха върху раменете на наказаните, докато главите им бяха промушени през дупки в средата.

В този миг пристигна слугата, който се постави на наше разположение, и донесе изкусно изработени фенери, за да освети стаята, тъй като вече се мръкваше. Той ни заведе до банята и след като се изкъпахме, ни даде леко и удобно китайско домашно облекло, с което се преоблякохме.

След това, за да убием времето, бяхме заведени в библиотеката на съдията. Тя беше много богата. Аз се занимавах с книгите и ръкописите, а Търнърстайк — повече с дърворезбите, каквито имаше в изобилие. Всички те имаха особеността, че им липсваше перспектива. Фигурите бяха рисувани еднакво големи както на заден, така и на преден план.

По-късно получихме покана за вечеря и се отправихме към трапезарията. Нашият домакин се появи сам. Той или искаше да се възползува несмущаван от присъствието ни, или пък се страхуваше да покаже, че е почел двама «варвари» със своето гостоприемство.

Поднесени ни бяха шестнадесет ястия, които ще изброя тук, поради техните особености.

В началото получихме великолепен чай и канче чудесно бадемово мляко, което китайците много обичат. Първото от ястията беше фрикасе от кокоши шии. Следваха го пълнени раци, които, изглежда, харесаха много на добрия Търнърстайк, шунка, стриди и разсол. След това ни се сервира печена гъска и солено свинско с гъби. После супа от лястовичи гнезда с яйца и шунка, рагу от акулови перки и петльови гребени и подир тях патешки езици с бамбукови издънки и пак шунка, следвана от баница с овче месо и млади водни охлюви от езерото Пойанг, опушено и печено свинско месо с мед, мариновани патици с деликатесен сос. Когато всичко това беше изядено, пристигнаха тави с пекинско фиде с бутчета от катерички, които представляват отлично ястие. Следваха руло от фазан, прилични на дюли плодове, овнешко печено със сладък сос и японски кюфтета и най-после, млада риба с ориз, дини, ферментирали манджурски зинжифери и солени краставички.

Освен споменатите в началото напитки имаше още сам-шон [123], пресен чай, подсладена вода и накрая шампанско, което наистина не беше чисто, но много пивко.

Трябва да призная, това беше вечеря, каквато не бяхме очаквали и на която Търнърстайк отдаде нужната чест, с изключение на водните охлюви, които домакинът изяде сам.

Търнърстайк беше особено доволен от нашия домакин и затова, защото той се беше показал достатъчно внимателен и освен китайските пръчици, ни беше поставил също ножове, вилици и лъжици.

— Не е ли великолепен този човек? — запита ме той. — Аз виждам, че страната и хората тук са превъзходни и единственият им недостатък е, че пренебрегват езика си. Те говорят китайски приблизително така, както индианецът говори английски. Човек не може да ги разбере.

— Но нали аз все пак ги разбирам!

— Да, но за мен е загадка как правите това! Изглежда, сте допуснали грешка и сте ме научили само да говоря китайски, но не и да го разбирам.

При поднасянето на всяко ново ястие, ча-юанът ми казваше какво е и ме питаше как ми харесва. Трябваше да му обяснявам как същите ястия се готвят в нашето отечество и видях, че той беше много добре осведомен и любознателен човек. След това поиска да му разкажа за пътешествията си. Беше по-начетен, отколкото можеше да се очаква по отношение географията и историята и се интересуваше живо от всичко, което разказвах, докато най-после рече:

— Ти си видял и си преживял много повече неща, отколкото са описани в цялата наша Кинг и Шу [124], но в Ши-тон [125] няма да ти се случи приключение. Страната и народът са твърде трезви.

— И въпреки това вече имах една преживелица, и то доста голяма и интересна.

— Искаш ли да ми я разкажеш? Ти си от толкова кратко време тук, а твърдиш, че ти се е случило нещо, което може би не е ставало още с мен!

— Казваш, че хората са твърде трезви, за да има приключение. Но спомни си за Лунг-иините и ще признаеш, че тук има достатъчно основания за интересни преживелици.

— Лунг-иините ли? Да не би вече да си се срещал с някой от тях?

Лицето му беше придобило особено, повече от напрегнато, дебнещо изражение.

— Разбира се.

— Кога?

— Вчера.

— Къде?

— По реката.

— Как стана това?

— Плениха мен и приятеля ми и ни отвлякоха в един Куанг-ти-миао.

— И след това са ви освободили пак?

— Но не доброволно. Ние ги принудихме.

— Невъзможно!

— Възможно е, защото виждаш, че сме тук, пред теб.

— Това е вече много, извънредно много! Лунг-иините никога досега не са освобождавали пленник, без да вземат откуп.

— А аз дори взех със себе си една пленена холандка, която намерих в Куанг-ти-миао.

— Колко души бяха разбойниците?

— Около тридесет.

— В такъв случай ти не си можел да ги победиш със сила, а си си послужил с някое особено средство. Аз все повече те харесвам. Би ли имал добрината да ми кажеш името си?

— Тук ме наричат Куанг-си-та-се.

Китаецът скочи изненадан от мястото си.

— Куанг-си-та-се! Знаещ ли за Ниан ян куи це?

Смаях се на свой ред. Той беше назовал моя труд: «История на дявола от западното море».

— Да.

— А за Пен цао и иин?

— Да.

— А за Хио тиан ти?

— Да.

— И ти си онзи, който е написал тези три научни съчинения?

— Аз съм.

— Сега вече зная много добре защо си успял да се измъкнеш от Лунг-иините!

— Кажи!

— Знакът, който ти е дал Конг-ни, те е спасил от пленничество.

Смайването ми стана още по-голямо.

— Познаваш ли Конг-ни? — запитах аз.

— Познавам го. Ти си спасил живота му и той ми разказа всичко, защото ме посети веднага, щом се върна в Куанг-чой-фу. Даде ми също така да прочета и трудовете ти. Трябваше да ги видя, защото принадлежа към Као-пан-се [126] и трябваше да кажа думата си за тях.

Тези негови думи ме накараха да запитам:

— Прегледани ли са вече?

— Да, от мен и от още един.

— Какъв ще бъде резултатът?

Той се усмихна леко.

— Същият, какъвто ти е казал Конг-ни. Неговият баща е могъщ в империята, макар да е получил разрешение от императора да си почива. В нашата провинция той е председател на изпитната комисия и може да издава свидетелства, без да се допитва предварително до Ли-пу [127]. От трудовете ти той ще види, че си голям учен, и ще те направи Циа-се [128], ако го послушаш.

— Да го послушам ли? В какво?

— Това ще ти каже самият той. След това ще изпрати съчиненията ти в Ли-пу само за форма и те ще бъдат запазени във Вен-чанг-кун [129]. Ти си чужденец, но от теб зависи дали искаш да станеш велик мандарин. След това ще бъдеш могъщ и няма да има нужда да се завръщаш в отечеството си, където си принуден да пишеш книги, за да не гладуваш.

Наистина не бях очаквал такъв обрат на работата. Бях написал тези книги повече на шега, без да се надявам на какъвто и да било резултат, и ето че този ча-юан, който беше високопоставен и влиятелен мъж и принадлежеше към мандарините със синьо копче, ми казваше, че наистина съм щял да получа академична диплома. Положението тук трябва да беше много особено и, изглежда, съществуваха някакви много странни причини, защото всичко се вършеше с бързина, която съвсем не можеше да се очаква в Китай. Особено любопитен бях по отношение на онова, в което трябваше да послушам бащата на Конг-ни. Предполагах, че той беше не само познат, но и роднина със съдията.

— Конг-ни не е ли вече при теб? — запитах, за да науча това.

— Не, той отиде при своя баща — Минг-цу.

— Значи ти познаваш и него?

— Да, той е мой брат и ако изпълниш желанието му, ти ще станеш негов син.

— Къде живее той?

— В Ли-тинг. Не ти ли е казал Конг-ни?

— Не.

Значи бащата на Конг-ни живееше в същия Ли-тинг, където се подвизаваше Кианг-лу, главатарят на «Хората на Дракона»! Това, разбира се, ми даваше материал за най-разнообразни мисли. Хрумна ми, че двамата може би бяха в тясна връзка помежду си, и се опитах да получа опорна точка за този въпрос, като се осведомих:

— Позволено ли е на един китайски Фи, граф, който е бил помощник-управител, да осиновява чужденец, и то християнин?

— Всичко, което може да се направи, е позволено.

Това беше много странно схващане.

— В такъв случай и на Лунг-иините би било позволено да бъдат речни разбойници!

— Те си го позволяват сами, значи им е позволено.

— Но закона, справедливостта!

— Ще ги накаже, ако не са достатъчно разумни да се предпазват.

— Ти си съдия, представител на закона, и той ти заповядва да унищожиш Лунг-иините.

— И ще направя това, ако законът го иска. Но още никой не е дошъл да ми заповяда такова нещо.

— Тогава аз ще ти предоставя случай!

— Ти?

— Да. Днес в полунощ във Ван-хо-тиен ще се съберат много хора на Дракона, за да уговорят как да хванат мен и приятеля ми или дори да ни убият. Там ти ще имаш най-добрата възможност да ги арестуваш и накажеш.

Той се усмихна много странно и после кимна.

— Ще направя това. Ще ги изненадам, защото ти искаш. Значи те са с намерение да ви пленят?

— Да.

— Заради това, защото сте им избягали?

— Да.

— Водачът им не беше ли един висок човек, джиахур?

— Да — отвърнах аз смаян. — Познаваш ли го?

— Аз съм съдия и мой дълг е да познавам всички хора, над които ще произнасям присъда. Не са ли толкова умни съдиите от твоята страна?

— О, да. Те също така познават много добре хората си, но не чакат да бъде подадено оплакване, а действуват самостоятелно и по своя инициатива, когато трябва да се предотврати някакво престъпление.

— Те навярно имат много малко работа, щом им остава време за такива неща. Съдията трябва да чака, докато му бъде доведен престъпникът. Но понеже ти искаш, ще потърся джиаху-ра във Ван-хо-тиен.

— Мога ли да те придружа?

— Не. Длъжността ми забранява да взимам със себе си чужденци, а освен това ти си мой гост, когото не искам да изложа на опасност. Ще се погрижа Лунг-иините да не се отнасят повече враждебно към теб.

— Имаш ли тази власт.

— Да. Колко време можете да останете на сушата, без да се връщате на кораба си?

— Докогато искаме. Трябва да бъдем там само в деня, когато Конг-ни ще се върне.

— Това не е нужно, защото утре сутрин вие ще потеглите към дома на Конг-ни.

— Къде?

— Към Ли-тинг. Ще имате носилки и свита. Или предпочитате да пътувате с мандаринска джонка?

— Предпочитаме сами да определяме какво ще правим и къде ще отидем.

— Това остава ваша воля. Можете да вървите, където искате. Но ти би трябвало да видиш, че аз нямам лоши намерения спрямо вас. Вие искате да опознаете Китай и можете да сторите това най-добре, ако направите каквото ви предлагам. Моят брат и Конг-ни ви дължат благодарност. Те ще се погрижат за вас и ще направят всичко онова, което им е възможно. Ти не си облякъл дрехите, които са ти били подарени. Аз ще ви дам китайски облекла и мандарински шапки, така че навсякъде, където минете, да гледат на вас с най-голямо уважение.

— Имаш ли право да ни дадеш отличителните знаци на мандарините?

— Ще си позволя това. Ти приказваш китайски и няма да се издадеш.

Това бе твърде примамливо, така че въпреки някои размишления, които се появиха в ума ми, приех предложението, след като приказвах с капитана.

— Искате ли да станете мандарин, капитане?

— Защо не, щом това ще ни забавлява и не е свързано с опасности.

— Домакинът иска да ни облече по китайски и да ни изпрати при Конг-ни, който живее при баща си — един «граф».

— Well, съгласен съм, ако екскурзията не трае много продължително време. Ако имаме работа с «граф», твърде вероятно е сегашната вечеря да се повтори.

Съобщих решението си на мандарина.

— Добре направихте! — каза той. — Ще се погрижа за вас като за свои братя.

Поблагодарих за гостоприемството, а и капитанът не можа да се въздържи да не произнесе една реч на своя жаргон.

Съдията се усмихна, благодари му с приятелско кимване и се отдалечи.

Тогава слугата ни донесе тютюн, лули, пури и цигари и понеже не беше късно, започнахме спокойно да пушим.

Едва се бяха изминали десетина минути, когато ни съобщиха, че някакъв човек моли да го приемем.

Беше търговец на дрехи; той ни взе мярка и след четвърт час ни донесе два костюма, към които слугата прибави плитки, ветрила и мандарински шапки — едната с позлатено, а другата с кристално копче. Моят чин беше пети разряд, а този на капитана — седми.

— Ще опитаме ли всичко това, Чарли?

— Има време.

— Well! Почвайте.

Облякохме дрехите и поставихме дългите плитки на главите си. Като се видях в огледалото, не можах да не се изсмея с глас, а капитанът от своя страна щеше да се задуши от смях.

— Кажете ми откровено, Чарли, дали наистина съм толкова смешен, колкото вие.

— Разбира се. Приличате на кукла от някой куклен театър, облечена в китайски дрехи.

— Вие също. Но нашите бради не подхождат на китайското облекло.

— Ето бръсначи, за да ги махнем.

— Какво ще направим с обикновените си дрехи? Не смятам да ги дам в замяна на тези.

— Ще ги оставим на ча-юана. Той ще ни ги изпрати в Хонконг.

— Well, така ще бъде най-добре. Хайде сега да спим, за да бъдем бодри утре.

Легнахме си и също както през първата нощ в Хонконг сънувах страшни сънища. Множество Лунг-иини, преобразени в крокодили, отваряха уста, за да ме глътнат. Конг-ни имаше конски копита, рогове и опашка и простираше към мен ръце с дяволски нокти; Кианг-лу се бе превърнал в грамадна акула с драконови крила, която ме поглъщаше и когато вече пътувах през гърлото й, видях, че домакинът доволно пляска ръце, а госпожица Анна Келдер, застанала до него, вика: «Не се страхувайте, минхер, акулата не ще ви задържи в гърлото си!»

Когато се събудих, беше още рано; от съседната стая се чуваше хъркането на капитана. Понеже през прозореца бях забелязал, че двете носилки вече ни очакват на двора, събудих капитана и се облякохме като мандарини.

От отварянето на прозореца слугата разбра, че сме вече будни, и дойде да ни покани на закуска заедно с ча-юана.

Последният вече ни чакаше. Той заяви, че дрехите ни приличат, и ми предаде препоръчително писмо за Фи-минг-цу. До Ли-типг трябвате да пътуваме цял ден на носилките и за да платя разноските, той ме принуди да взема две пръчици сребро.

Най-сетне се разделихме. Уловил ръката на съдията, Търнърстайк му каза още една прощална реч. Помъчих се да си служа умело с ветрилото и чадъра. Търнърстайк пък носеше чадъра направо на рамото си като пушка, а ветрилото в ръка — като боздуган.

Охраната се състоеше от повече от тридесет души, които се хвърлиха на земята, когато ги приближихме. Разменихме последните думи при сбогуването и се качихме в носилките, носачите на които веднага потеглиха бегом.

Най-напред тичаха четирима въоръжени с бамбукови тояги мъже. Техните удари трябваше да подканят минувачите да се спират най-почтително, да поздравяват заради незаслужената милост, че виждат две носилки, в които седят двама бележити Куанг-фу. Следваха осем войника, въоръжени с пушки, с които бях сигурен, че не беше стреляно от двадесет години. На гърдите на всеки от тях бе изобразен по един дракон, а на гърбовете им думата «Пинг». След тях се движеха четирима носачи, които трябваше да сменят другите. Тогава вече идваше моята носилка пред тази на капитана и накрая наново четирима носачи, следвани от още осем войника, въоръжени с копия, стрели и лъкове. Цялото това шествие се приключваше от върволица хлапаци, които с всички сили ревяха и повтаряха две думи: циен и ком-ча!

От време на време някой от куриерите се връщаше, за да им раздаде с пръчка по няколко здрави циен и няколко звучни ком-ча, но след тях се раздаваше тройно по-силен рев. След като напуснахме града и предградието, децата се пръснаха и най-сетне ни оставиха на мира.

Носачите на носилки са най-популярните личности в Небесната империя. Те винаги се движат бързо, задъхват се под товара и от всяка тяхна пора текат потоци пот, но никога не изглеждат уморени.

Тях не ги интересува състоянието на пътя — дали е добър или лош, стръмен или равен, дали минава през горещи пясъци, или пък през блата. Плащат им по един циен на миля, т.е. три цента на час! Облечени са с твърде къси палта и панталони и са обути със сандали от оризова слама.

Не бях много доволен от този начин на пътуване. Все ми се струваше, че се намирам в някой ковчег, и бих предпочел да имам добър кон. Но конете са извънредно редки в Китай, а най-вече в южната му част.

Спряхме едва около пладне в едно село, където първенецът постави на разположението ни общинската сграда и ни достави всичко, което ни беше нужно за един скромен обяд и за една кратка почивка.

— Чарли, кажете ми, как ви харесва носилката? — каза Търнърстайк.

— Не много.

— А на мен още по-малко. Това нещо е направено от най-скъпи материи, но в него се пътува много мизерно. Предпочитам моя кораб.

— А аз — един кон.

— Heig-ho, дори и не ми идва наум! Кон, от който да се изхлузвам по двадесет пъти на всеки десет минути? Та това е още по-лошо от настинка. Но кажете, има ли тук, в Пе-кианг, също «Хора на Дракона»?

— Разбира се, нали вече ви казах, че Върховният дракон живее в Ли-тинг, където отиваме?

— Well, тогава ще го поогледаме!

— Ще дойде също така и джиахурът, който само заради нас се забави повече в Кантон.

— Ще видим и него, и то не само ще го видим, а ще направим и нещо съвсем друго. Револверите ни са скрити тук, в тези безкрайно дълги ръкави — но, a propos, Чарли, защо ни окачиха този чадър и това ветрило?

— С ветрилата ще си веете хладина, ако ви стане много горещо, а този чадър е En-tout-cas [130]. Той пази от дъжда и слънчевите лъчи, служи като бастун при ходенето, използува се за кокетира-не, а може понякога да послужи и за похвалната цел да нанесете хубав удар на някого.

— От всичко това само последното ми е напълно ясно. Защо ми е ветрилото? Ако се изпотя, ще разкопчея тази нощница, ще сваля плитката и шапката от главата си и ще спра да си отдъхна добре. А ако вали — ама че глупаво изобретение е това чадърът! Та все едно е дали ще се намокри той или дрехата. Едното от тях трябва да се суши. Може ли водата да стигне по-надолу от кожата?

— Не, капитане, но и това е достатъчно дълбоко! Все пак вие трябва да свикнете с ветрилото и чадъра, ако искате да минавате за мандарин!

— Well! Ho тогава не ме наричайте вече капитан, а мистър мандарининг Търнингстайкинг!

— Не може, защото думата мандарин изобщо не съществува в китайския. Вместо мандарин китайците казват Куанг-фу. За това би трябвало да ви наричам Куанг-фу Тър-нинг-стай-кинг.

— А за вас?

— Конг-ни ме кръсти Куанг-си-та-се; значи аз съм Куанг-фу Куанг-си-та-се.

— Два пъти Куанг е мъчно да се запомни. Напишете ми това име на парче хартия. Ще го науча наизуст, когато отново се кача на носилката!

Направих го с удоволствие, защото предварително знаех, че усилията ми ще бъдат напразни. После заплатих на първенеца и дадох заповед за тръгване.

Процесията се раздвижи в същия ред, като се изкачваше нагоре все покрай брега на Пе-кианг. Следобеда направихме кратка почивка, за да изпием по чаша чай и тъкмо когато слънцето достигна хоризонта, видяхме Ли-тинг пред себе си.

Беше малко градче, къщите на което обаче бяха много разпръснати, понеже повечето от тях са заобиколени от градини, в които забелязах многобройни по-големи или по-малки изкуствени блата. В тях се отглеждаха златните рибки, с които Ли-тинг въртете много обширна търговия.

Пред селището видях доста голяма постройка, в която веднага можеше да се познае лятната резиденция на китайски големец. А зад града се издигаше подобно на замък здание, което се състоеше от няколко сгради и беше заобиколено от висока ограда. По-нататък в дъното видях да се издигат към небето стръмни, голи и зъбчати скали, върховете на които бяха позлатени от лъчите на залязващото слънце. Наоколо ни не се виждаше нищо друго освен ориз, захарна тръстика и бамбукови растения. Но най-привлекателна гледка за очите представляваше животът, който кипеше по реката.

Нашата процесия премина през града към приличната на замък постройка, пред вратата на която спря. Тя веднага се разтвори и от нея излезе стар китаец, който при вида на двете носилки плесна учуден с ръце.

— Ча-юанът! Насам, мъже! Помогнете на Чин-Чу [131] да слезе!

Търнърстайк беше отворил вече носилката си, слезе и мина през вратата, като държеше чадъра като бойно копие под ръка. Аз обаче останах да седя спокойно в носилката, дори и след като нашият водач отвори вратичката й. Бях мандарин с кристално копче и исках да бъда посрещнат съобразно положението си.

Старецът, изглежда, познаваше носилката. Той ни беше сметнал за съдията, братът на неговия господар. Докато плащах на маршала таксата за пътя заради другите и на всеки прибавих по един ком-ча, чух в двора високия глас на капитана:

— Гръм и мълния, та това е Конг-ни, когото измъкнахменг измеждунг дивитенг козинг! Wellcome, стари момко!

— Вие тук, капитане? Къде е вашият приятел и как дойдохте до Ли-тинг?

— Този Чарли, или по-право Кунг-фу-кунг-лу-кунг-ху е още в носилката, като че ли има да мъти там патета!

Конг-ни се намери веднага при мен и ме поздрави извънредно зарадван. Той беше явно учуден от промяната ни, но не запита нищо, а ни заведе към портала и към една широка приемна стълба, на най-горното стъпало на която стоеше човек, който приличаше така много на съдията, както си приличат яйца. Това сигурно беше бащата на Конг-ни.

— Куанг-си-та-се! — извика му неговият син насреща.

По лицето на бащата се изписа учудване, но той не ме остави да се поклоня, а ме поздрави по начин, като че ли бяхме стари приятели. После ни въведе в голяма стая и едва там ме огледа внимателно. След това ме поздрави още веднъж:

— Бъди добре дошъл, спасителю на сина ми. Моята къща е и твоя. Заповядай и всички ще те слушат!

Извадих писмото на брат му и му го подадох. Той го разтвори и прочете, докато сядахме. После ни даде знак да го последваме. Влязохме в един коридор.

— Разделете се тук в помещенията. Стаите вдясно са твоите, а вляво — на твоя приятел. Влезте. Ще получите каквото ви трябва и после ми позволете да поговоря с вас!

Видях пред себе си цяла редица скъпо мебелирани стаи и едва се бях огледал в тях, когато влезе слуга, който ми донесе чисто бельо и облекло. Преоблякох се и после погледнах през прозореца към градината долу, която би трябвало да се нарече наистина великолепна и изпращаше към мен освежаващите си ухания.

Скоро влезе друг слуга с много изкусно изработена рогова лампа, в която гореше скъпо хианг-ю [132].

— Приятно ли ти е да се явиш при господаря? — запита ме той извънредно учтиво.

— Да. Къде е той?

— Ще те приеме в същата стая, в която беше преди малко.

Отидох. Вън в коридора горяха няколко лампи от същия вид и разпространяваха ярка светлина върху украсения с най-различни резби ходник. В стаята ме очакваше Фи със сина си. Беше поднесена вечеря, която сигурно по нищо не отстъпваше на онази от предишната вечер.

Веднага след мен влезе Търнърстайк. Едва не прихнах да се смея с глас. Дългата му плитка се беше изместила встрани, а чадърът се намираше под ръката му. Ветрилото обаче капитанът беше разтворил и докато се покланяше, го размахваше така, като че ли искаше да пребие с него бик.

Двамата китайци останаха съвършено сериозни. Отидохме до масата. По лицето на Търнърстайк се изписа висше удоволствие и той облегна чадъра си в ъгъла.

— Цинг [133]! — покани ни просто домакинът и ние насядахме.

Капитанът запретна назад необикновено широките си ръкави и посегна към конфитюрите, които му предложи Конг-ни. Обратно на нас, китайците започват да се хранят с десерта и обикновено свършват със супата. Само заради европейците по-някога този ред се нарушава. Освен това те не пият виното студено и в стъклени чаши, я в кръгли порцеланови такива, и то стоплено. В промеждутъците между поднасянето на ястията те стават, пушат лула или се разсейват по някакъв друг начин. Жените никога не присъствуват. Най-много те могат да гледат през вратата на съседното помещение, която се замества с бамбукова решетка.

Освен необходимите вежливости, обядът се приема мълчаливо. Чувствувахме много повече със сърцата си, отколкото бихме могли да изречем в оживен разговор. Но след като домакинът вдигна пръчицата, с която се хранеше, до челото си и после я остави в чашата, което беше знак, че вечерята е свършена, Конг-ни бръкна под масата и извади скрита дотогава бутилка чисто, червено португалско вино. Слугата донесе чаши и не след много езиците ни се развързаха.

— Чарли, каква е тази грешка, която правите? — запита ме с укор Търнърстайк.

— Каква?

— Забравяте чадъра си!

— В стаята? Но нима другите двама са донесли своите?

— Не. Като домакини те няма защо да правят това. Но ние, като гости, сме длъжни да се появяваме като истински китайци. Тази грешка е непростима!

— А вашата също!

— Коя?

— Че ме наричате пак Чарли.

— Well, имате право, мистър Канг-фу-кинг-ву-кунг-ту. Но вече няма да се случва.

От учтивост до този миг бяха избягвали да ни разпитват за преживелиците ни. Сега обаче Конг-ни започна:

— Както ни пише ча-юанът, моят талисман ви принесъл полза?

— Да, вярно е.

— Може ли да научим случката?

Разказах му най-подробно всичко онова, което беше станало. Изслушаха ме докрай, без да ме прекъснат.

— Значи ти предполагаш, че Кианг-лу трябва да се търси тук, в Ли-тинг?

— Според онова, което чух, да.

— В такъв случай трябва да направиш оплакване.

— Точно това няма да направя. Аз не съм слуга на Хиу-по [134] в Пекин.

— Говориш мъдро. Защото много лесно това оплакване би значело смъртта ти. Колко време искаш да останеш в Китай?

— Докато ми харесва.

— Ще ти хареса и ти ще останеш при нас — каза Фи. — Твоите научни трудове разтварят за теб Цветето на средата и тук ще ти хареса толкова, че няма да поискаш да си отидеш.

— Кога ще бъдат преценени трудовете ми?

Той се усмихна.

— Когато поискам. Зависи от теб, и ако пожелаеш, можеш да имаш окончателната преценка още утре в ръцете си.

— Тогава аз те моля за това!

— Желанието ти ще бъде изпълнено. Но погледни каква великолепна вечер е вън! Имам обичай да прекарвам това време в градината. Ще дойдете ли и вие с нас?

— С удоволствие.

Станахме и когато съобщих на капитана намерението ни, той взе чадъра си.

Бяхме отведени не в градината, а в чудесно поддържан построен парк, в който започнахме да се разхождаме. Конг-ни беше хванал здраво Търнърстайк и изостана с него. Фи обаче продължи да крачи напред с мен, докато най-после спряхме до една изкуствена скала и седнахме. Той беше поискал да му разказвам за родината си, за близките и преживелиците си. Сега изведнъж започна с въпрос, който не бях очаквал:

— Значи ти нямаш жена в родината си?

— Не.

— И не познаваш никоя жена, която да обичаш?

— Не.

— Обичаш ли Конг-ни?

— Да.

— Той ти е казал, че иска да те вземе за брат, нали?

— Да.

— Искаш ли да станеш мой син?

— Само по име ли, или наистина?

— Наистина, с всички права и… задължения.

— Кажи ми причините!

— Те не трябва да се търсят далеч. Конг-ни те обича. Той иска да се отблагодари на човека, който е спасил живота му, и аз съм съгласен с него. Ще те осиновя публично.

— Имаш ли право да сториш това?

— Мислиш ли, че за един Фи и Фу-юен е невъзможно онова, което иска?

— Но аз имам родители в отечеството си.

— Ти ще останеш техен син. Решавай, защото ми харесваш!

— Един варварин, който не се отличава нито с чин, нито с положение, не може да каже «да». Съобщи ми резултата от моите трудове и тогава ще реша за твоето предложение.

— Ти си горд и това ми харесва. Утре сутринта ще научиш какво ще направя. Къде си изучил езика ни?

— Да го чета и разбирам се научих в родината си, а да говоря — в страната на йенг-кие-ли, където има много китайски кули, с които дружах, за да изуча езика им.

— Обичаш ли да учиш?

— Много.

— Тогава позволи ми да ти покажа библиотеката си!

Отправихме се назад през градинката. Дори при лунната светлина забелязах колко очарователно беше подредена и колко грижливо поддържана. Казах това на Фи.

— Ако я разгледаш на дневна светлина, ще видиш, че няма друга като нея. Чувал ли си за Се-ма-куанг?

— Да. Той е бил министър и историк. Богатствата му трябва да са били огромни.

— Чел ли си и книгите му?

— Не.

— Аз ги имам и ще ти дам описанието на градината, която той си направил, за да си почива след работата от службата. Точно по този великолепен образец и аз създадох моята.

Когато пристигнахме в жилището, той ме заведе в голяма зала, осветена от много лампи и фенери. Там бяха пазени хиляди книги и ръкописи. Дълго време ми трябваше само да ги огледам. Той свали една от книгите и ми я подаде.

— Това е Се-ма-куанг. Ще ти направи удоволствие да прочетеш описанието, за да разбереш градината ми. Остани тук, докато искаш, и ми позволи да се оттегля, защото имам още да пиша.

Той излезе.

Седнах до една лампа и разтворих книгата. Скоро намерих мястото, което ме интересуваше, и го зачетох. То възбуди жив интерес у мен, от една страна, със сърдечния език, на който беше написана, и, от друга, с възгледите, които имаше този китайски държавник и които съвсем не се схождаха с образа, който ние обикновено си представяме за китайците. Близо до мен имаше маса с оризова хартия, туш и четка. Взех от хартията, извадих молива си и преведох текста за спомен от престоя ми в дома на китайския «граф». Той гласеше:

«Нека другите хора строят дворци, за да заключват в тях грижите си или да се отдават на суетата си. Аз обаче си създадох приятна самота, за да прекарвам свободното си време и да виждам своите приятели при себе си.

За това не ми трябваше повече от двадесет моргена [135] земя.

В средата й се намира много голяма зала, в която пазя пет хиляди книги, за да говоря с мъдростта и да мога да се свързвам със старите учени. На юг, заобиколена от вода, се намира по-малка зала и там се чува ромонът на един поток, който се спуска от западните хълмове. Той образува дълбок басейн, от който изтичат пет поточета с безброй много лебеди.

На брега на първия поток, който образува разпенени водопади, се намира стръмна скала с връх, извит като хобота на слон, и служещ за подпора на един привидно намиращ се във въздуха кабинет. Той не е затворен, за да може да влиза в него пресен въздух и да се виждат скъпоценните камъни, с които утринната заря украсява издигащото се слънце.

След няколко крачки вторият поток се разделя на два канала, които се извиват около галерия, обградена от двойна тераса, която ухае от цветя и вместо със стълбове е подпирана с нарови дървета.

Третият поток прави завой около самотна зала и образува там красив остров, бреговете на който са покрити с пясък, миди и блестящи овални камъни. Една част от този остров е залесена с вечнозелени дървета, а сред другата е построена тръстикова колибка като на нашите рибари.

Двата последни потока като че ли се гонят и бягат един от друг. Те текат покрай една покрита с цветя поляна, която напояват. От време на време излизат от коритата си, образуват езерна, заобиколени от зеленееща се висока трева. После те напущат поляната, образуват тесни корита и си пробиват път през лабиринта от скали, които го препречват. След това с малки завои избягват към изхода, като ромонят тихо или образуват сребърни вълни.

Северно от библиотеката се намират няколко отделни къщички, построени отчасти върху хълмове, които се издигат един над друг, като майка над децата си, отчасти на планински склонове. Някои от тях се подават от малки долини.

Навсякъде бамбуковите храсти дават прохладни сенки и нито един слънчев лъч не пада върху посипаните с пясък алеи.

На изток се простира малка равнина, която е разделена отчасти на квадратни и отчасти на продълговати лехи и е пазена от студения северен вятър чрез вековна кедрова гора. В лехите растат ухаещи билки, лековити растения, цветя и храсти.

В това великолепно място цари вечна пролет. До самия хоризонт се простира горичка от нарови, лимонови и портокалови дървета, които непрекъснато цъфтят и дават плодове. Сред поляната се намира малка зелена сграда, до която се стига с извивки, подобни на охлювена черупка. Встрани се простира моравата, която образува на много места леки възвишения.

На запад алея, заобиколена с плачещи върби, води към брега на широк поток, който след известно разстояние се спуска от скала, покрита с бръшлян и дива зеленина. Наоколо се виждат остри и безредно разхвърляни камъни, които по прост, естествен начин образуват амфитеатър.

Дълбоко долу се намира изкуствена пещера, която малко по малко се разширява и образува сводеста зала с неправилна форма, която получава светлината си през отвор, ръбовете на който са покрити с диви лози. Там човек може да се освежи и запази от потискащата лятна топлина. За сядане служат каменни блокове и изсечени в скалите пейки. От една от стените блика извор, изтича на сребърни струи, лъкатуши през многобройните пукнатини и се събира в басейн, който сякаш кани за баня. После се губи под един свод, извива там и протича към едно блато, което се намира при основата на пещерата. Между него и хаоса от скали води тясна пътечка. Там има диви зайци, а в езерцето играят риби.

Нима тази пустиня не е омайваща? Езерцето е осеяно с малки, обрасли с тръстика островчета, на които живеят най-различни видове птици. От един до друг остров може да се стигне много лесно, като се върви по камъните или по мостчета, които според случая или мястото са разделени на зигзаг или в права линия.

Когато водните лилии цъфтят, образуват пурпурен венец, както хоризонта на южното море, когато бъде огрян от слънцето.

А за да се излезе от тази пустиня, е достатъчно да се вземе същата пътека или да се прекатерят стръмните скали. — Оттам може да се слезе посредством стръмна стълба, издълбана в скалата. Там се намира една съвършено проста къщичка, която е достатъчно украсена от гледката на една просторна равнина, в която реката лъкатуши през оризища и села. Окото със задоволство следи многобройните кораби по голямата река. Пейзажът се оживява от множество пътници по шосето и от работниците по полето и погледът се чувствува освежен, когато падне върху синкавите планини, които преграждат хоризонта.

След като съм мислил и писал достатъчно в библиотеката си, аз се качвам в една лодка, като сам греба, и се наслаждавам на удоволствията, които дава моята градина. Често лягам, запазен от слънчевите лъчи с широкопола сламена шапка на някой от рибарските острови. Примамвам рибите, които играят във водата, и мисля за човешките страсти, като забелязвам, че някоя риба напразно се спуска към примамката.

Или пък взимам в ръка лъка, премятам колчана през рамо, изкачвам се нагоре по скалите, дебна зайците и ги убивам със стрели веднага щом излязат от дупките си. Но те са по-разумни от нас: страхуват се от опасността и се опитват да я избягнат, като никой от тях не излиза, ако бъда забелязан.

В градината бера лековити растения, които събирам. Откъсвам някое от любимите си цветя и се радвам сърдечно на уханието му. Ако някое от цветята се нуждае от вода, аз го поливам, а това е от полза и за съседните нему. Когато видя добре узрелите плодове, отново получавам апетита, който изгубвам при вида на месото.

Плодовете от наровете и прасковите ми се харесват и на моите приятели, когато им ги подарявам. Аз не окастрям младия бамбук, който трябва да расте, но извивам клоните му, за да не препречват пътя. Все едно ми е дали се намирам на брега на потока, или дълбоко в гората, или на някой скалист връх. Те всички са добри за почивка.

Влизам в някоя къщичка, за да наблюдавам как щъркелът дебне рибите. Но скоро забравям защо съм дошъл, защото съм хванал цигулката и карам птичките да ми пригласят.

Често последният слънчев лъч ме изненадва, докато още наблюдавам някоя лястовичка, която се суети в нежни грижи около малките си. При това виждам какви хитрости използува хищната птица, за да сграбчи плячката си. Луната вече изгрява, а аз съм още там. Това е едно удоволствие повече. Когато потокът ромони, когато раздвижваните от вятъра клони шептят, аз потъвам при вида на небосвода в сладки мечти. Цялата природа говори на душата ми. Чувствата ме надвиват и едва когато настъпи полунощ, се прибирам в жилището си.

Понякога идват приятели, за да разнообразят самотата ми. Те ми четат произведенията си или слушат моите. Те се интересуват от постиженията ми. Обилният ни обяд се развеселява от виното и осмисля с философията. В двореца страстите са възбудени. Там хората се клеветят едни други, коват оръжия и поставят клопки. Ние, напротив, разговаряме с мъдростта и я посвещаваме на сърцата си. Очите ми винаги са отправени нататък, но за съжаление нейните лъчи биват помрачавани от много облаци.

Ако буря разгони тези облаци, тогава самотата ще стане за мен храм на щастието. Но какво говоря! Като баща, съпруг, поданик и човек на науката аз имам хиляди задължения и животът ми не е само моя собственост. Сбогом, мила градино, сбогом! Любовта към близките и към родината ми ме вика назад в града. Нека чаровете ти останат такива, за да прогонват грижите ми и да запазват моите добродетели!…»

Когато свърших, аз се отправих към стаята си. Тъкмо исках да вляза, когато една врата срещу мен се отвори и оттам излезе капитанът:

— Чарли! — махна ми той тайнствено.

— Пак ли Чарли?

— Добре, стари Фу-кунг-бу-кунг-цу-кунг! Но кажете, ще го хванем ли?

— Кого?

— Монголеца.

— Кой монголец?

— Е, онзи Джи… Джа… който ни беше затворил в храма с идолите!

— Джиахура ли?

— Да.

— Тук ли е? Къде е?

— Бях изгасил светлината в стаята си и рекох да погледна още веднъж към града. Тогава той дойде. Познах го добре, зави при ъгъла, към градината. Ето тук револвера ми. Да застрелям ли този разбойник?

— Почакайте още малко, докато дойда да ви взема!

— Какво ще правете преди това?

— Разузнаване.

— Well, тук сме в една страна, където вие се чувствувате по-домашно от мен. А и в пълзенето ви бива!

— Застанете при прозореца и внимавайте дали ще се върне!

— Ще се погрижа за това, мистър Кинг-фу-канг-фу-кунг-фе!

Той отново се прибра в жилището си. Аз напуснах коридора и слязох по стълбите. Изходът беше затворен. Отворих прозореца, който се намираше в един тъмен ъгъл, и прескочих през него. Не можех да взема със себе си капитана, защото беше много неопитен в такива неща.

Накъде трябваше да се отправя сега? Паркът беше толкова голям и обширен, че в него можеха да се скрият половин рота войница, без да бъдат открити. А при търсенето аз сам можех да бъда забелязан. Ако човекът наистина беше отишъл в градината, то той навярно щеше да я напусне на същото място, откъдето беше влязъл в нея. Отправих се предпазливо да търся това място.

Лунната светлина падаше ярко върху тази страна на стената, пък и тук аз нямах работа с индианец, който е свикнал да прикрива следите си. Ясно се виждаха отпечатъците на големи ботуши с меки подметки, които водеха към една точка на оградата, където от вътрешната страна се намираше бамбуков гъсталак. Там той беше прескочил.

Върнах се назад и се запромъквах в сянката на постройката. Пропълзях съвършено предпазливо до бамбуковия храст. Човекът не беше там, значи беше навлязъл по-навътре в градината. Легнах да чакам така, че да не бъда забелязан.

Бях чакал доста дълго, докато най-после предположението ми се оказа вярно: чух стъпки, но не от един, а от двама души. Те се приближиха и спряха почти до мен. Единият от тях беше Фи, а другият по ръст напълно приличаше на джиахура, но не беше той. В тъмнината и особено отдалеч човек лесно можеше да се заблуди.

— Ще успееш ли? — запита другият.

— Надявам се.

— Напиши му още тази нощ решението си. Ако не успееш, Конг-ни трябва да се ожени за дъщеря ми. Един от твоите синове трябва да стане мой зет, иначе си загубен.

— Значи за теб е все едно дали Конг-ни или този?

— Съвършено безразлично ми е. Досега ти имаше само един син, затова можех да искам само него. Тогава на него му хрумна да ти доведе втори син. Е добре, осинови го и на мен ще ми бъде все едно. Този тао-це трябва да е силен и храбър човек. Може би дори ще го предпочета пред Конг-ни. Но защо Конг-ни избра точно него?

— Той го обича и много иска да го задържи при себе си. Може ли да видя дъщеря ти, преди да говоря с него.

— Аз съм си-фан [136], а никой си-фан не крие жената или дъщеря си. Всеки може да разговаря с нея. Доведи го утре. Или пък аз да ви пратя покана?

— Изпрати, за да не заподозре нищо.

— Ще я получиш. И направи онова, което ти заповядах. Кианг-лу никога не се шегува в плановете си!

— Но ако той не иска?

— Тогава ще остане Конг-ни.

— Това последният начин ли е?

— Последният, ако не искаш да употребиш насилие.

— Насилие ли? В какво отношение?

— Не промениха ли някои хора решенията си в Лунг-кой-сианг [137]?

— Наистина. Но как да го заведем дотам?

— Нищо по-лесно от това. А после — гладът причинява страдания, а жаждата мъчи още повече. Отивам си!

С два скока той се намери отвъд оградата и после чух стъпките му да заглъхват. Фи остана неподвижен още известно време, а след това се отправи към задния вход на къщата си, където скоро чух лекото изскърцване на ключалката. Почаках още няколко минути и после прескочих отново през прозореца.

Търнърстайк ме беше чакал с нетърпение.

— Къде се бавите толкова време? Той вече си отиде!

— Знам.

— И го пуснахте!

— Това не е джиахурът.

— А кой тогава?

— Отгатнете!

— Да отгатвам ли? Дори и не ми идва наум, щом мога да го науча много по-лесно и бързо, ако вие ми го кажете веднага.

— Кианг-лу.

— Той… главатарят на речните пирати?

— Да.

— Мизерна работа, че и аз не бях там. Веднага щях да го уловя.

— Pshaw, и вие нямаше да сторите това! В една чужда страна, когато се намирате сред врагове и предатели, е по-добре да се действува с предпазливост, отколкото да се троши стена с глава.

— Врагове, предатели? Но с такива ние нямаме работа!

— О, все пак!

— Кой например?

— Всички.

— Обяснете ми!

— Аз трябва да се оженя за дъщерята на главния дракон, иначе…

— За неговата дъщеря? Чарли, на себе си ли сте?

— Напълно на себе си! И така, аз трябва да се оженя за нея, иначе двамата ще бъдем тикнати в едно място, което те наричат Лунг-кой-сианг и където ние трябва да стоим гладни и жадни.

— Какво значи тази дума?

— Павилион на драконовата пропаст.

— Хубав павилион! Но защо трябва да се ожените за нея?

— И аз не зная, но сигурно ще науча. Чух само, че Конг-ни е щял да бъде принуден да вземе момичето за жена. Но по някакви причини той няма желание и поставя мен като свой заместник.

— Zovnds!

— Не мога да му се сърдя сериозно, макар че той постъпва малко предателски спрямо мен. Не вярвам, че наистина ми мисли злото. Трябва да има причина, която принуждава Кианг-лу да се сроди с Фи и той трябва да има в ръцете си сила, за да направи това. Освен това Конг-ни навярно има причини да се противи на това сродяване и да посочва точно мен за свой заместник.

— Не ми се иска да си блъскам главата с този въпрос. Какво смятате да правите?

— Засега ще чакам, за да видя как ще започнат преговорите с мен.

— Хубаво. Тогава и аз ще чакам с вас.

— Разбира се. Освен това утре ще бъдем повикани при Кианг-лу.

— Наистина ли? Радвам се! Великолепно е така да се опознават страните и хората.

— Нали? Понякога има и по мъничко опасност, но не бива да се плашим от нея. А сега нека си починем и да не се грижим за утрешния ден. Лека нощ. Лека нощ, Куанг-фу Тър-нинг-стай-кинг!

— Лека нощ, сър Куанг-фу-Куанг-фо-Куанг-мо-ло!

Щом влязох в стаята си, изгасих свещите и легнах да спя. И чудно: днес, когато вече съзнателно отивах срещу известна опасност, спах отлично и без да сънувам нищо, а когато на сутринта се събудих, капитанът тъкмо влизаше при мен.

— Събуждайте се, стари приятелю! Нашият домакин тъкмо беше пратил човек, за да запита дали сте вече бодър. Трябва да си изпием утринния чай.

— Идвам веднага!

— Well, тогава ще почакам тук.

Няколко минути по-късно влязохме в трапезарията, където намерихме Конг-ни и баща му.

Имаше само чай с куамиени [138], което Фи извини с обстоятелството, че бил поканен и трябвало да вземе и нас.

— При кого? — запитах аз.

— При един мой могъщ и влиятелен приятел с червено коралово копче. Той също е участвувал в оценяването на трудовете ти и ти му дължиш благодарност, защото най-много чрез него ми беше възможно, за да действувам и да мога да ти връча сега това.

Предположих, че това беше декретът, за който двамата бяха разговаряли снощи, и не се излъгах. Той наистина съдържаше обявяването ми за Цин-се.

— Благодаря ти, ще съумея да благодаря и на него — отвърнах аз просто. — Значи този подпечатан с императорския печат документ важи безусловно?

— В цялата империя. Той няма нужда от утвърждаване, а това, че ние изпращаме там трудовете ти, е само формалност.

— Как се нарича висшият мандарин, при който и аз ще дойда?

— Той е куан-киун-сю [139] и се казва Кин-цу-фо.

— Кога смятате да отидете?

— Когато ти бъде приятно.

— Има още доста време до обяд.

— На него му е удобно по всяко време. Кажи кога искаш да отидеш!

— Един час преди обяд. Дотогава имам работа.

С това явно им показах, че няма да бъда в тяхна компания до това време. Това наистира беше неучтиво, но аз не биваше да бъда смущаван, за да мога да огледам добре положението.

В градината, която видях, че е подредена точно по описанието, което бях прочел миналата вечер, срещнах един работник, с когото завързах разговор. Между другото го запитах дали в околността има местност, наричана Лунг-кой-сианг. Той поклати глава и отвърна отрицателно, но видях, че знае повече, отколкото искаше да ми каже. А когато се отдалечи, китаецът ме изгледа с поглед, който ми се стори почти заплашителен. Дали не бях направил грешка, че запитах за тази местност?

От задната част на градината се излизаше навън през порта. Минах през нея и се отправих между зелените растения към планината, която бях забелязал още предишния ден. Ако тук някъде имаше пропаст на дракона, тя можеше да се намира, разбира се, само между тези възвишения, които се издигаха на около четвърт час път от града.

Те бяха стръмни, зъбчати и високи и изглеждаха мъчно проходими. Но може би от тая пропаст на дракона зависеше съдбата ми и аз трябваше да я намеря. Точно в това време срещнах едно момче, което водеше коза за въженце. Заговорих го:

— Кажи ми, има ли тук някаква пропаст, наречена Драконова?

Като видя външните ми отличия, то се хвърли на земята.

— Прости ми, господарю, не познавам Драконова пропаст.

— В такъв случай не познаваш добре тези планини?

— Познавам ги много добре, защото съм цял ден горе с козите си.

Названието Драконова пропаст трябва да беше известно само на «Хората на Дракона».

— Тогава ми кажи, не знаеш ли някое място сред планините, което да изглежда като павилион, еркер?

— Какво е павилион, или еркер, о, господарю?

— Павилионът е хубава, малка градинска къщичка, а еркер е издатина на някоя къща и прилича на малка кула.

— Зная едно такова място, господарю. Искаш ли да го видиш?

— Да. Колко е далеч дотам?

— Трябват ти само пет минути, за да го видиш. Но да стигнеш догоре не можеш.

— Тогава води ме!

То завърза козата си за едно бамбуково стъбло и тръгна пред мен.

— Чувал ли си за Фи-минг-цу? — продължих да питам аз.

— Да.

— А също за Кин-цу-фо?

— Да. Те са двамата най-могъщи хора в нашия град.

— Отдавна ли живеят тук?

— Още бащата на Фи-минг-цу е живял в този град. Кин-цу-фо обаче се пресели тук едва от известно време и купи къщата, в която живее.

— Говорил ли си вече с тях?

— Не. Те са знатни хора, които дори не поглеждат бедните момчета, господарю.

— А не си ли познат с някой от слугите им?

— Не. Виждал съм ги и съм чувал имената им, но никой от тях още не е говорил с мен.

— Ами с баща ти?

— Нямам баща, а само майка.

Това ме успокои, защото сега бях сигурен, че нито Фи, нито Кианг-лу щеше да научи, че съм видял павилиона.

Пред нас в планината се врязваха три тесни пропасти. Момчето ме поведе към средната. След като изкачихме известно разстояние, то ми посочи нагоре.

— Погледни нататък. Това е скалата, която прилича на павилион. Но ти не можеш да стигнеш до нея.

В края на пропастта се издигаше доста стръмен планински корниз. Все пак за един опитен планинар той беше достъпен. Над него се издигаше голям кубичен скалист блок, стените на който бяха толкова разрушени от годините и дъждовете, че почти имаше вид на китайски градински павилион.

— Щом като не мога да се изкача, тогава трябва да се върна-казах аз предпазливо, — а ти можеш да си отидеш.

Дадох му двадесет сапеки от моя шнур. За сирачето това представляваше такова богатство, че то почти се вкамени от изненада. След това обаче то се хвърли на земята, целуна крайчеца на дрехата ми, скочи пак и избяга.

Продължих да навлизам навътре в пропастта и след четвърт час уморително изкачване стигнах до корниза. От другата му страна зееше дълбока бездна, заградена отляво и отдясно от високи скали, които като че ли не се разширяваха за изход. Това беше дълбока, ужасна дупка, която навярно беше погълнала вече много жертви на «Хората на Дракона».

Огледах павилиона от всички страни и най-после намерих до една, прилична на колона издатина на скалата, две куки, които бяха забити на два човешки боя височина и които навярно служеха за опорна точка на стълба.

Ако беше наистина така, то тази стълба не можеше да бъде далеко. Търсих дълго и напразно, но най-после щастието ми се усмихна и я намерих. Беше направена от бамбукови пръти, и то така, че да може да се свива скрита под купчина камъни и чакъл.

Всичко това ставаше посред бял ден и ако някой случайно дойдеше в пропастта, лесно можеше да ме забележи. Но това не можеше да ме спре. Непосредствено до куките скалата се издаваше навън и образуваше толкова широка площадка, че човек можеше да се изправи на нея, а горе-долу на още едно такова разстояние, забелязах втори чифт куки.

Поставих стълбата и се изкачих. Когато стигнах до площадката, я изтеглих нагоре и я поставих отново. Така стигнах до плоския покрив на павилиона и забелязах, че е издълбан. Подобна на кладенец дупка, с около два лакътя диаметър водеше надолу.

До каква дълбочина ли се стигаше? Пуснах камък и се ослушах. Но вместо очаквания удар оттам прозвуча силен, човешки вик.

— Пак ли идваш? — разнесе се глухо от дупката. — Аз още не съм мъртва, но умирам.

— Кой е долу? — извиках и се наведох.

Естествено, думите ми не можеха да се разберат толкова добре на дъното.

— Не — отвърна гласът, — проклинам твоя Фо и твоя Буда. По-добре да умра от глад, отколкото да се откажа от моя Тиен-чу [140]. Аз се моля: «Татко наш, който си на небето, да се свети името ти!», и Той е могъщ. Ако поиска, ще ме спаси!

Извиках втори и трети път надолу, но не се чу никакъв отговор. Пленницата — защото гласът, който бях чул, беше женски-навярно беше изчерпала всичките си сили с тези думи.

Трябваше да я спася. Но можех ли да сторя това сега? Дупката сигурно беше дълбока към двадесет лакътя, първоначално издълбана от дъжда, а по-късно може би я бяха довършили човешки ръце.

Тази дупка беше определена и за нас. Какво ли представляваше дъното й? Увих ножа си в носната кърпа и го хвърлих. Пленницата навярно се беше оттеглила от отвора, защото този път не се чу звук. Тя или беше на края на силите си, или пък толкова примирена, че не искаше да говори.

Не можех да направя нищо по-рано от настъпването на вечерта, затова слязох отново долу и скрих стълбата на същото място, където я бях намерил. После се спуснах отново по корниза и се върнах вкъщи. В градината срещнах капитана с Конг-ни.

— All devils, какво скитате така наоколо? Да не сте били край реката?

— А защо да не отида?

— Well, тогава бихте могли да ме вземете! Нали знаете, че без вода не се чувствувам добре. Хайде да тръгваме! Поканени сме и аз отдавна съм готов!

Разбира се, той вече държеше чадъра си под ръка.

— Искаш ли да вземеш шена [141] си? — запита ме Конг-ни. — Носилките чакат вече пред вратата.

— Няма ли слуга, който да може да го донесе?

— Да. Тогава ела! Баща ми вече отиде.

В обноските му имаше нещо чуждо, потиснато. Какво ставаше с него? Той беше още млад и не можеше да го скрие. При последния храсталак Конг-ни спря, докато Търнърстайк продължи напред.

— Днес сутринта ти си разговарял в градината с един човек? — запита ме той.

— Да — отвърнах откровено.

— Питал си за някакъв Лунг-кой-сианг?

— Да.

— Какво е това Лунг-кой-сианг?

— Не знаеш ли?

— Не.

По погледа му се виждаше, че лъже.

— Ти би трябвало да знаеш, защото ти ми даде знака. Би трябвало да са ти известни тайните на Лунг-иините.

— Не ги знам. Получих знака от един приятел точно тъй, както ти от мен. Кой ти е разказвал за Лунг-кой-сианг?

— Щом не знаеш тайните на Лунг-иин, не бива да ти казвам. Иначе това би било предателство.

Стори ми се, че той остана много доволен от този отговор.

Качихме се на носилките и минахме през целия град, за да стигнем до вилата, която бяхме забелязали най-напред при пристигането си. Когато слязохме, излезе да ни посрещне гигантът от миналата вечер.

— Добре дошли в къщата на вашия най-добър приятел и почитател! Няма ли да влезете? — поздрави ни той.

— Идваме, за да засвидетелствуваме на теб, великия Куан-киун-сю, своята почит, и ще бъдем щастливи, ако ни позволиш да прекрачим прага на твоята къща! — отвърнах аз.

— Тогава разрешете ми да ви водя.

— Позволи ми преди това да ти кажа, че това е моят приятел Тър-нинг-стай-кинг-куанг-фу!

Капитанът забеляза, че го представям. Той опря върха на чадъра в гърдите ми и като поздрави по войнишки с два пръста на дясната си ръка, каза:

— А аз щенг винг представянг моянг старинг приятелинг мистър Кунг-ки-фунг-ки-лунг-кимунг-ки!

Си-фанът не го разбра, а Конг-ни успя да запази сериозното изражение на лицето си. После бяхме заведени в гостната стая, където Фи седеше между едно младо момиче и един друг гостенин.

Момичето беше високо и стройно и ако се гледаше китайския тип, имаше доста приятни, но тъжни черти, а краката му не бяха обезобразени от стягане, което сигурно се дължеше на обстоятелството, че беше дъщеря на монголец.

Другият гостенин беше… нашият джиахур, но при появата ни той с нищо не показа, че вече ни е виждал.

И тримата се изправиха, за да ни поздравят. Бяха споменати имената ни. Момичето се казваше Киунг, монголска дума, която означава «Богатата» и бива употребявана и от китайците в същия смисъл. На джиахура беше дадено името Лактойл.

Сервира ни самата Киунг. Поднесен ни беше сладък черен чай, предшествуван от тънки парченца пан-тан [142], но не толкова просто изпечени, както във високите части на Монголия. После си-фанът ни покани да разгледаме двора и градината му.

Градината далеч не беше толкова голяма, както тази на Фи, но всяко ъгълче беше използувано с умение, за да се създаде рай според китайските схващания.

По отношение на къщата, дворът беше извънредно просторен, което ме учуди, защото в Китай не обичат да отглеждат домашни животни. Но това скоро ми беше обяснено, защото си-фан отвори една вратичка, която водеше… в обор, и това възбуди още повече любопитството ми.

В Китай се намират най-лошите коне на света и аз бях любопитен какво щеше да ни покаже пиратът. Конярят изведе два оседлани вече коня. Те принадлежаха към онази дребна и гривеста монголска раса, която въпреки незначителния си вид, е извънредно силна и издръжлива и затова се цени много, но за съжаление много бързо се изражда при по-добър климат.

— Можете ли да яздите, Тър-нинг-стай-кинг-кианг-фу? — Си-фан запита капитана.

— Какво иска? — обърна се Фрик към мене.

— Пита дали можете да яздите.

— All devils, разбира се, че мога да се справя с такива малки животинки.

— Все пак бих искал да ви предупредя!

— Pshaw! Вие знаете много добре, че не обичам да имам такъв добитък под себе си, защото е все едно да се носиш по света върху вулкан, но ще укротя тези болонезки кученца. Кажете му «да».

Изпълних желанието му.

— Желае ли да опита един от конете?

Преведох този въпрос и Търнърстайк веднага се качи. Той представляваше необикновена гледка с китайското си облекло, плитката, чадъра, който не беше оставил, и ветрилото. След като се намести, капитанът обиколи доста предпазливо и бавно два пъти двора и след това слезе.

— Е, добре ли извърших работата си?

— Много добре — похвалих го аз.

Останалите бяха твърде учтиви и също го похвалиха. После обаче си-фан и джиахурът възседнаха конете и показаха монголското си изкуство така, че от конете се вдигаше пара. Домакинът ни слезе точно пред мен.

— Както чух, ти си обиколил целия свят. Кажи, кой народ има най-добрите ездачи?

— Си-фаните — отговорих спокойно, макар да не мислех така.

— Знаех това — каза той с гордост. — Никой си-фан не може да бъде надминат. Искаш ли да се качиш и ти?

— Конете ти са много слаби. Те не могат да ме носят и няма да мръднат с мен от мястото си.

Той се изсмя.

— Не съм ли аз по-тежък от теб? Опитай се!

Поставих ръка на седлото и скочих леко на него. Онзи, който е свикнал да укротява диви мустанги само с краката си, може да се състезава много добре с един монголец. Но аз седнах тежко и притиснах коленете си. Конят беше вече изтощен. Той пръхтеше задъхан, изправи се на задните си крака и зарита с тях. Съпротивлява се около пет минути, но не мръдна от мястото си и най-накрая се строполи под мен.

— Виждаш ли, че не може да ме носи? Ти си по-добър ездач от мен, но аз съм по-тежък от теб.

Като монголец, той беше страстен ездач. Очите му блеснаха.

— Ще ти покажа един кон, за който няма да бъдеш тежък. Доставиха ми го отвъд планините; но никой човек не бива да го въз-сяда. Той хвърли мен и всички онези, които се опитаха.

— Покажи ми го!

— Нека най-напред всички отстъпят встрани! Но ако ти се случи нещастие, аз нямам вина!

Съгласих се с кимване. Отстъпихме зад портата, за да бъдем закрити. Конярят отвори втора врата и веднага отскочи зад нея. Навън се втурна великолепен вран кон, черен като дявол. Познах веднага, че беше от най-добрата кашгаранска раса. Очите му горяха. Ноздрите му като че изпускаха огън. Бих дал за него и най-добрия мустанг.

— Остави го да се налудува и тогава ще можещ да се качиш, но веднага ще бъдеш хвърлен — каза си-фанът.

— А ако въпреки това остана на него? Ако той не се възпротиви да ме носи?

— Тогава ще бъде твой!

— В такъв случай той още отсега е моя собственост.

Пристъпих в двора.

— Стой, почакай! Опасността е много голяма! — предупреди ме той.

Не обърнах внимание на вика му, а свалих скъпата си връхна дреха и я свих като покривка. Жребецът профуча няколко пъти край мен, като всеки път хвърляше къч със задните си крака и се опитваше да ме ритне. Когато се приближи отново, хвърлих дрехата си върху главата му. Той направи още няколко скока и после спря, за да отхвърли плата. Веднага сграбчих с лявата си ръка гривата му и пъхнах показалеца и средния пръст на дясната дълбоко в ноздрите му. Той поиска да се изправи на задни крака, но аз го задържах. Иначе би трябвало да си разкъса ноздрите. Блъснах главата му нагоре и направих крачка назад. Едно разтърсване и той лежеше на задните си крака. Второ му помогна да стане. С трето го повалих отново.

Трудна и сериозна беше тази борба, но аз имах преимуществото, че държах животното за ноздрите, хватка, която го предаваше в ръцете ми. От коня се вдигаше пара, а и аз се бях изпотил здравата. Най-после той престана да се съпротивлява, затрепери с цялото си тяло и изпъшка. Тогава погалих главата, гърдите и предните крака, като му говорех със силен глас. След това се метнах на гърба му. Той поиска да се изправи на задни крака, но един остър вик беше достатъчен да го задържи на мястото му. После той се подчини на натиска на коленете ми и тръгна с бавни крачки още треперещ през двора.

Слязох и заявих със смях:

— Мори-мори е мой!

— Нима ти познаваш тази раса? — запита собственикът изненадан.

— Аз съм ездач.

— Да, наистина, виждам! Но той още не е твой.

— Защо?

— Казах, че ще бъде твой, но кога — още не е определено.

— Тогава определи!

— Фи ще говори с теб за това!

Успокоих се, защото знаех, че великолепното животно така или иначе ще стане моя собственост.

— Гръм и мълния, какво представление беше това! — каза капитанът. — Вие си спечелихте по дяволски начин уважението на тези хора. Видях ги само как се пулеха през време на историята.

— Сега конят слуша мен, но не би търпял никого другиго.

Взех юзда и я доставих на главата на животното, като същевременно го галех и му говорех нежно. После го отведох в обора, вързах го и му дадох овес в яслата. Сега вече знаех, че той ще ми се подчинява, и същевременно огледах добре заключалката на вратата. Тя се отваряше лесно, а също такава беше вратата на другия обор и на портата, която водеше навън.

Разгледахме и жилището, което според китайските схващания беше построено много практично и мебелирано много богато. При този случай се погрижиха да ме оставят сам с Куинг в една стая. Видях, че тя беше осведомена за намеренията на баща си.

— Можеш ли да ходиш свободно, където пожелаеш, и да се виждаш с мъже? — запитах я аз.

— Да.

— Също и в града ли?

— Да, защото аз не съм китайка.

— Имаш ли някой познат, когото обичаш?

Тя замълча.

— Кажи ми, за да бъдеш щастлива.

— Баща ми не позволява!

— Кой е той?

— Синът на нашия пао-чинг [143].

— Той ще стане твой мъж, защото аз няма да ви разделя. Имаш ли още майка?

Очите й веднага се насълзиха.

— Не.

— Откога е починала?

— Тя не е мъртва. Само е изчезнала. Тя стана киао-ю [144], а баща ми не искаше да позволи това. Тогава тя избяга.

Ужасно! Значи този изрод беше затворил собствената си жена в Лунг-кой-сианг, за да я умори от глад. Не биваше да казвам това на нещастното момиче.

— Ти ще я видиш пак. Богът на християните е могъщ. Той ще помогне и на нея, и на теб.

— Видях колко силен и могъщ си ти, затова и твоят бог ще бъде по-могъщ от Фо и Буда. Ако той върне майка ми, и аз ще му служа. Ще кажеш ли на баща ми, че не ме искаш за жена?

— Да. Ти не знаеш защо не искам да имам работа с него, но аз зная, а той също.

— Да, зная! — прозвуча глас зад мене.

Кианг-лу ни беше подслушвал и сега застана между мен и момичето.

— Днес ти си разпитвал за Лунг-кой-сианг?

— Да.

— Защо?

Огледах се, за да видя дали зад гърба ми няма никой, и отговорих:

— Защото вчера подслушах разговора ти с Фи-минг-цу.

— Ах!… Напусни къщата ми. Между нас е свършено. Върви!

— Върви ти напред!

— Страхуваш ли се? Тогава следвай ме!

Той напусна стаята и заслиза пред мен по стълбата. В коридора нямаше жива душа и аз се чувствувах сигурен. Бях стигнал вече почти до стълбите, когато една врата зад мен изскърца, две ръце хванаха тялото ми, две длани се впиха в гърлото ми, а и си-фанът се извърна бързо, за да ме нападне. Напрегнах конвулсивно всички сили, за да се освободя, но бързо бях притиснат и изгубих съзнание.

Когато дойдох на себе си, около мен беше съвършено тъмно. Ръцете и краката ми бяха стегнати здраво, а в устата ми беше тикнат парцал. До себе си чух хъркащо дишане. Дали там не лежеше капитанът? Навярно те бяха пленили и него. Изръмжах — единственият звук, който можех да издам — и той веднага ми отговори със същото.

Значи още веднъж бяхме пленени! Но аз не се безпокоях.

Времето минаваше ужасно бавно! Отдавна трябва да се беше свечерило и нощта отдавна трябва да беше настъпила. Най-после една врата се отвори и при светлината на фенера видях да влизат Кианг-лу и джиахурът. Последният ни се смееше подигравателно.

— В Куанг-ти-миао и Куанг-чой-фу вие ми избягахте, но сега вече няма да ми се изплъзнете! — увери ни той.

Главатарят на «Хората на Дракона» се наведе над мен.

— Ти си ни подслушвал, значи знаеш всичко и аз няма нужда да ти го казвам. Ще направиш ли онова, което искам от теб?

Поклатих отрицателно глава.

— Тогава ще бъдете хвърлени в Лунг-кой-сианг и ще умрете мизерно от глад. Решавай. Отидете ли веднъж в павилиона, всичко е свършено. Кианг-лу знае как да се грижи никой да не го издаде.

Пак поклатих отрицателно глава.

— Добре, нека тогава куеите [145] те заведат при чют-гура!

Той изсвири и се появиха четирима души, които ни вдигнаха и ни изнесоха навън на двора. Там бяхме тикнати в две носилки и отнесени.

Пътят заобикаляше града и отиваше към пропастта, на която се бях изкачил рано през същия ден. Когато стигнахме до корниза, ни свалиха от носилките и ни завързаха с въжета под мишниците. През това време Кианг-лу се изкачи нагоре. Очевидно мястото, където беше скрита стълбата, беше негова тайна, която той не искаше да открие на никого. Сега, когато не бях вече в носилката, видях, че освен джиахура ни придружават още шест души. Те ни изтеглиха нагоре с въжетата. Когато стигнахме в подножието на павилиона, Кианг-лу беше вече поставил стълбата. Докато той се изкачваше Нагоре заедно с другите, джиахурът остана при нас. Той каза:

— Вие сте загубени. Ето и моето «довиждане»!

И той ни изрита здравата. След това надолу бяха спуснати въжетата, с които ни изтеглиха.

Когато бяхме изкачени горе, Кианг-лу махна парцала от устата ми.

— Кажи за последен път, ще ме послушаш ли?

— Не. Няма да те послушам, а ще те накажа!

— Да накажеш? Мен? Ти си вече все едно мъртъв. Долу ще се намериш в общество, където ще научиш какво значи да се направи опит за предателство при Кианг-лу. Отивай!

Спуснаха ме пръв. После изтеглиха въжето изпод ръцете ми.

— Кой идва? — запита женски глас.

— Жертва на Кин-ту-фо. Трябва да умра от глад като теб. Искаш ли да спасиш себе си, мен и дъщеря си?

— Нима мога?

— Да. Днес аз ти хвърлих един нож. Вързана ли си?

— Ти ли беше това? Не, не съм вързана.

— Тогава бързо! Вземи ножа и прережи въжетата ми!

Тя стори това с треперещи ръце и още преди капитанът да се намери долу, аз се почувствувах свободен. Веднага прегледах помещението. То беше толкова ниско, че в него можеше да се стои само на колене и побираше около четири души. Входът се изкачваше право нагоре, но беше твърде широк, за да може човек да се изкачи по него, както правят коминочистачите. Навярно това обстоятелство беше довело Кианг-лу до убеждението, че никой не може да избяга оттам.

Чувствувах ръцете и краката си напълно способни за действие, което положително не би станало, ако ме бяха вързали индианци.

— Дай ми ножа! — обърнах се към жената.

Взех го от ръцете й и още докато капитанът се намираше във въздуха, прерязах възлите му. Хората отгоре изтеглиха въжето.

— Бързо нагоре, капитане! — прошепнах му.

— Гръм и мълния, как се снабдихте с ножа? Но чакайте да си отдъхна. И как ще се изкачим догоре?

— За един шахтата е много широка, но двама ще можем. Ще опрем гърбовете си един в друг и ще се катерим с помощта на ръцете и краката си.

— Това ще върви по-леко от планинарството, защото е чисто изкачване по мачта. Сега вече си поех дъх. Елате, Чарли, бързо, преди да са ни избягали! Комедията вече свърши и започна сериозната част.

— Вие искате да се изкачите? Ще ме спасите ли? — запита жената страхливо, като забеляза, че си отиваме толкова бързо.

— Нямай грижа, ще вземем и теб! — успокоих я аз.

Запълзяхме нагоре, като опирахме гърбовете колкото се може по-плътно един в друг. Бяха ни взели оръжията, но сега имах пак ножа си. Изкачихме се по-бързо, отколкото бях предполагал с капитана.

— Сега колкото е възможно по-тихо! — прошепнах, когато ни оставаха още три стъпки до свободата.

Стигнахме безшумно до върха. Кианг-лу все още стоеше на платформата, съвършено сам. Изправен гордо, с гръб към нас, наблюдаваше светлия лунен пейзаж от другата страна на пропастта.

— Да го блъснем! — прошепна капитанът.

— Не, това би било истинско убийство от засада. Тук има още въжета. Ще го вържем и ще го свалим долу, след като измъкнем жена му. После ще подадем оплакване.

— Жена му ли? Нима това беше неговата жена?

— Разбира се.

— Слушайте, Чарли, този негодник заслужава повече от оплакване, защото тогава може да го пуснат да избяга. Ние сме чужденци. Би трябвало…

Разгневен, той непредпазливо тропна с крак. Кианг-лу се извърна и ни видя.

— Кой…?

От изненада и ужас той не можа да произнесе нищо повече.

— Не ти ли казах, че ще те накажа? — отвърнах аз.

— Как се изкачихте дотук? Духове ли сте вие или хора?

— Хора, но по-умни от теб. Предаваш ли се?

Вместо отговор, той приближи ръце до устата си и нададе пронизителен вик. От пропастта му отвърна многогласен крясък.

— Да се предам? — извика едва тогава той. — Вие сте загубени, както и преди. Чувате ли, те се връщат!

Трябваше да се действува.

— Докато те дойдат, ти вече ще бъдеш в ръцете ми!

С тези думи пристъпих към него. Той стоеше на края на платформата. Положението му за борба не беше изгодно и затова китаецът направи голям скок срещу мен. Протегнатите ми пестници срещнаха гърдите му и той се залюля назад. В същия миг Търнърстайк замахна и му нанесе такъв удар по главата с железния си юмрук, че той загуби съвсем равновесието си — разнесе се ужасен, пронизителен вик и той полетя от скалистия ръб в зиналата пропаст.

Дишането в гърдите ни замря и ние се вслушахме. Отдолу долетя глух звук — тялото на страшния речен пират се беше ударило в скалите и положително се беше разкъсало.

— Чарли!

— Капитане!

— Той падна в бездната!

Капитанът беше толкова изплашен, като че ли беше извършил най-голямо злодеяние.

— Да, той падна там, при жертвите си, където му е мястото. Но не се безпокойте, капитане! Най-напред вие не го блъснахте в пропастта нарочно и после, той заслужава напълно смъртта си.

— Well, това е вярно. Но нали преди това исках да го хвърля и после, много особено чувство е, един човек… Брррр!

— Бъдете разумен и си спомнете, че самозащитата е позволена и от Божиите, и от човешките закони. Но нека по-добре обърнем внимание на настоящето. Виждате ли, долу стоят шестимата с джиахура. Те не могат да се качат, защото Кианг-лу е изтеглил стълбата…

— В такъв случай ние сме обсадени.

— Няма значение! Нека преди всичко извадим жената.

— Как ще направим това?

— Много лесно. Ще ви спусна долу. Ще завържете въжето около тялото й под мишниците, но така, че да може да диша. После ще изтегля нея и след това вас.

— Дадено — come on!

Въжето беше здраво и ние можехме да се уповаваме на него. След няколко минути полумъртвата от глад и жажда жена лежеше при нас, на платформата.

— Кои сте вие? — запита ни тя.

— Християни като теб.

— Къде е мъжът ми?

— Той не е тук, а не е и в дома си. Отпътува надалеч и дълго време ти няма да го видиш.

Въздухът й подействува така силно, че тя падна в несвяст.

Сега вече можехме да съсредоточим цялото си внимание към онези, които ни бяха обсадили. Те все още не можеха да разберат какво беше означавал викът, защото платформата беше толкова широка, че не можеха да ни видят.

— Кианг! — прозвуча гласът на джиахура отдолу.

— Лу! — отговорих аз.

— Какво искаш, господарю?

Ясно беше, че той ме смяташе за Кианг-лу. Опитах се да преправя гласа си като този на загиналия.

— Аз ли? Нищо! Кой викаше отсреща в планината?

— Отсреща ли? Нима не извика ти?

— Трябва да е бил някой Лунг-иин. Вижте какво става нататък!

— Няма опасност, иначе щяха да извикат втори път.

— Чу ли заповедта ми.

— Подчинявам се!

Джиахурът се отдалечи. Останалите отидоха с него.

— Вие го прогонихте, Чарли! Как успяхте да сторите това? — запита Търнърстайк.

Разказах му. Почакахме, докато неприятелите ни изчезнаха долу в пропастта, и после се приготвихме да слезем също.

Взех жената на ръце и слязох с нея по стълбата към скалистия корниз. Търнърстайк ме следваше и закачи стълбата за долните халки. Така слязохме благополучно и аз отново я скрих под чакъла.

— Къде ме носите? — запита жената, която беше дошла на себе си.

— В дома ти, при твоята дъщеря Киунг — отвърнах аз.

— Познаваш ли я?

— Да. Тя плаче много за теб и ще те задуши в прегръдките си от радост. Можеш ли да ходиш?

— Не.

— Тогава позволи ми да те нося!

— Дано твоят господ, който е и мой, те възнагради за онова, което правиш заради мен!

Когато слязохме още по-надолу, намерихме двете носилки, на които бяхме докарани ние. Носачите ги бяха оставили, когато бяха чули загадъчния вик от скалата.

— Елате, капитане. Трябва да положим тази нещастница в една от тези носилки. Така и за двама ни ще бъде по-удобно!

— Well, елате, мисис! Ниенг ще ви носименг с този маякенг до доманг!

Тя се качи, Търнърстайк хвана носилката отпред, а аз отзад и така се отдалечихме значително по-бързо от мястото. Заобиколихме града и тъкмо възнамерявахме да завием към къщата, когато пред нас се появи човек.

— Кои сте…?

Не доизрече напълно въпроса си. Беше Фи-минг-цу, който ни позна, и моментално изчезна измежду бамбуковите храсти.

— Оставете носилката, Чарли! Трябва да го настигнем! — извика капитанът.

— Пуснете го засега да бяга, капитане! Ще се разплатим и с него! — отвърнах аз.

Продължихме пътя си и скоро минахме покрай градината на къщата. Стори ми се, че в този миг някаква фигура се прехвърли през оградата и при нашата поява бързо се прикри в храстите.

— Стой — заповядах, като стигнахме до мястото.

Търнърстайк остави носилката. Пристъпих по-близо до оградата и наистина видях млад човек, който, ще не ще, се принуди да се изправи.

— Какво правиш тук?

— Разхождам се.

— Добре правиш, защото нощта е хубава и топла. Кой си ти?

— Защо питаш?

Хрумна ми една мисъл:

— Ако си синът на пао-чинга, кажи. Аз съм твой приятел!

— Мой приятел ли? Да, аз съм.

— Киунг още ли е в градината?

— Какво искаш от нея?

— Изтичай бързо и й кажи да отвори. Ние носим майка й.

— Майка и ли? Истина ли говорите?

— Да, аз съм! — чу се гласът на старата китайка от вътрешността на носилката.

Младежът прескочи бързо през оградата. Той беше любимият на Киунг и беше дошъл, за да се срещне с нея.

Вдигнахме отново носилката и заобиколихме къщата. Не чакахме дълго пред входа. Вратата се отвори и майката, която се беше изправила на крака, падна в прегръдките на дъщеря си.

Повиках настрана любимият на момичето.

— Може би Киунг и майка й са заплашени от опасност, но твоят баща е могъщ. Закриляй ги.

— Къде я намери? — запита ме в това време девойката, сияеща от радост.

— Не ти ли казах, че богът на твоята майка е всесилен и ще ти я върне? Сега му служи така, както обеща! Останалото тя сама ще ти разкаже.

— Защо днес се отнесохте толкова зле с баща ми и излязохте толкова бързо?

— И това ще научиш по-късно. Сега дай на майка си храна и питие и я заведи в стаята на баща си!

— Качете се и вие горе. Тя се намира до стаята, в която бяхме днес. Но къде е баща ми?

— Ще ти кажем после.

Изкачихме се по стълбите и влязохме в кабинета. На масата се намираха нашите револвери, часовниците ни и всичко онова, което бяхме носили със себе си. Още бяхме заети да прибираме нещата си, когато чухме долу високи гласове:

— Кой дойде с този паланкин?

— Мама — отвърна Киунг.

— Кой я донесе?

— Двамата Куанг-фу, които днес бяха поканени.

— Те убиха баща ти. Те освободиха себе си и нея, а него хвърлиха в Лунг-кой. Трябва да умрат. Къде са те?

— Горе.

Чухме, че много хора влязоха в коридора. Навън се разнасяше голяма глъчка и когато загасих светлината и пристъпих до прозореца, видях цяла тълпа да се приближава към къщата от града. Начело на нея познах Фи-минг-цу.

Онзи, който беше говорил долу, беше джиахурът. Затова казах на Търнърстайк.

— Трябва да бягаме, капитане! Бързо! Изглежда, тук има повече Лунг-иини, отколкото честни хора и не можем да разчитаме на справедливост.

— Да бягаме? От тези хора? — запита презрително той.

— От тази тълпа, би трябвало да кажете. Напред, докато не е станало късно!

Изблъсках го навън в коридора и дръпнах някаква дълга дреха от закачалката. Спуснахме се към онази страна на постройката, където не се виждаше никакъв човек.

— Оттук, през прозореца и долу!

— Не мога да скачам, Чарли.

— Прекачете се отвън. Ще се хванете за тази дреха като за въже. Ще я държа здраво.

Като моряк, Търнърстайк можеше да се катери много добре. След минута той се намери в двора. Скочих след него.

— Сега накъде? — запита той.

— Ще изведем конете. Ще бягаме с тях! Тогава никой няма да ни настигне.

— Well, но вземете за мене малкия, който вече яздих!

Отворих обора и изведох коня на Търнърстайк. Нямаше време за оседлаване. След това изведох и укротения Мори-мори. Той веднага позна гласа ми, но поради тъмнината не искаше да излезе от обора. Най-после успях да го изведа. В този миг задната врата на постройката се отвори с трясък и преследвачите се вмъкнаха в двора.

— Тук са! Хванете ги! — извика джиахурът и се нахвърли върху капитана.

Но в този миг в ръката на Търнърстайк нещо блесна и монголецът се строполи на земята. Тълпата се спря нерешително и това ми даде време да отворя вратата и да скоча на коня си.

— Напред, капитане! След мен… вляво, все покрай реката!

— Well, Чарли! Сега ще разберете какъв ездач съм аз!

Още следобед пристигнахме в Кантон, а на другата вечер се намирахме заедно с нашите два добри коня на борда на най-добрият кораб «Вихър».

Там всички искаха да научат приключенията ни и когато най-после уморени легнахме на тесните си корабни легла, Търнърстайк каза:

— Ето това се казва да опознаеш наистина страната и хората, Чарли! Но какво ще правим сега? Ще подадем ли оплакване?

— Най-добре ще бъде да идем при консула и да се посъветваме с него какво да предприемем.

— Добре, нека бъде така, my old Кинг-лу-канг-конг-ла-ло! А след това веднага ще отпътуваме за Макао. Съгласен сте, нали?

— Какво ще търсите там?

— Какво ще търся там ли? Чуден въпрос! Разбира се, че ще идем на гости на нашата холандка!

— За да й благодарим, че толкова храбро се държа при битката ли? Идеята ви е добра. И аз ще дойда! Освен това тя също има думата дали да подаваме оплакване или не…