Речният бог

Бурята беше отминала и ни оставаше съвсем малко време. Навярно царските ловци бяха започнали да ни търсят. За щастие бурята щеше да ни послужи за извинение, че сме изчезнали, защото най-вероятно оцелелите, ако такива изобщо имаше, се бяха пръснали на всички посоки и никой не би ни държал сметка как сме се появили точно при гробниците. Но и никой не биваше да ни открие в компанията на Танус.

От друга страна, тези два дни с него не си бяхме казали думичка, а трябваше да обсъдим доста въпроси. Седнахме на входа на гробницата и набързо нахвърлихме плановете си за бъдещето.

Господарката ми се беше умълчала и изобщо в поведението й имаше нещо доста необичайно. Вече не бъбреше непрестанно, както навремето, а само гледаше в очите Танус и от изражението й се излъчваше истинско благоговение. Напомняше ми на жрица, която се моли пред образа на своето божество-покровител. Очите й не се откъсваха от лицето му и от време на време я виждах да го докосва, колкото да се увери, че е от плът и кръв.

Щом усетеше ръката й, Танус прекъсваше разговора и потъваше в дълбоките й, зелени очи. Налагаше се да му напомням, че имаме работа да вършим. Колкото и да се насилвах, трудно ми беше да споделя щастието им и възхищението, с което двамата се гледаха, ме изпълваше с още по-тежка горест.

Докато се разберем за всичко, се забавихме повече, отколкото трябваше, но най-накрая се сбогувах с Танус и с бърза крачка поведох магарето към реката. Макар слънцето да се беше показало, въздухът все още беше изпълнен с жълтеникав прах, който хвърляше неестествена сянка над пустинята. Забързах напред, а господарката ми остана да се сбогува с Танус. Аз се спрях да я изчакам в подножието на хълма.

Най-сетне двамата се показаха от гробницата. Изгледаха се продължително, без да се докосват, сетне той се обърна и тръгна по пътя си. Господарката ми го изчака да се скрие зад билото на съседния хълм и слезе при мен. Вървеше като замаяна.

Помогнах й да се качи на магарето и докато затягах ремъка на седлото й, тя се наведе и ме хвана за ръката.

— Благодаря ти — изрече просто.

— Няма за какво — отвърнах й.

— Затова, че съм най-щастливият човек на света. Всичко, което ти си ми говорил за любовта, се оказа вярно. Моля те, радвай се за мен, дори ако… — не довърши тя думите си.

Изведнъж осъзнах, че е отгатнала болката в душата ми. Дори и на върха на щастието господарката ми усети, че ме е засегнала, и й стана тъжно заради мен. В този миг я обичах повече от всякога.

Обърнах се напред, хванах магарето и се насочих към Нил.

Един от царските ловци ни забеляза отдалеч и радостно започна да ни маха.

— Търсихме ви по лична заповед на фараона — обясни ни той, докато идваше към нас.

— Значи царят се е спасил от бурята? — попитах аз.

— Да, и вече е в двореца си в Елефантина. Заръча да заведем господарката Лострис при него веднага щом я открием.

Когато стъпихме на кея пред двореца, Атон вече ни чакаше. Не можеше да прикрие огромното си облекчение, че господарката ми е жива и здрава, и докато се оправяхме, ни заразправя новините:

— Намерени са труповете на двадесет и трима нещастници, загинали в бурята — в гласа му се усещаше едва ли не задоволство. — Всички мислеха, че ще ви открием и вас някъде погребани от пясъците. Но аз лично се помолих на богинята Хапи за вашето спасение и ето ви здрави и читави.

Изглеждаше толкова доволен от себе си, че чак ми стана досадно как приписва оцеляването ни единствено на глупавите си молитви. Остави ни само колкото да се изкъпем и да се намажем с благовонни масла, след което ни поведе при фараона.

Като разбра за завръщането на господарката ми, той бе обзет от неописуема радост. Сигурен съм, че подобно на много други беше искрено привързан към нея, и то далеч не само затова, че очакваше да го дари с безсмъртие. Когато тя коленичи пред него, от окото му дори се откъсна мъничка сълза.

— Вече си мислех, че си се изгубила в пустинята — обърна се фараонът към нея и ако не беше етикетът, сигурно би я прегърнал. — Но вместо това си по-красива и по-жизнена от всякога.

Което си беше вярно, защото любовта я беше облъхнала с живителната си магия.

— Таита ме спаси — отговори тя на фараона. — Успя да ме скрие на сигурно място, където изчакахме, докато бурята отмине. Ако не беше той, и аз щях да загина като останалите.

— Вярно ли е, Таита? — попита ме господарят, без да се съобразява с церемониала.

Придадох си скромен вид и промълвих:

— Аз съм просто един инструмент в ръцете на боговете.

Той ми се усмихна дружески. Без съмнение вече се бе привързал и към мен.

— Ти вече си ми сторил не една и две услуги, о, божествени инструменте, но тази е най-ценната от всички. Ела при мен! — нареди ми той и аз се проснах в краката му.

Атон чакаше от едната му страна с малка кедрова кутийка в ръце. Вдигна капака й и я подаде на фараона. Отвътре той извади златна верига. Беше от чисто злато, без никакви примеси и по знаците, които царските златари бяха изписали върху нея, се разбираше, че тежи точно двадесет дебена.

Царят вдигна веригата над главата ми и тържествено обяви:

— Награждавам те със Златото на похвалата.

След това я окачи на врата ми. Не можете да си представите какво означаваше това за мен. Златото на похвалата беше най-високото царско отличие. Обикновено то се пазеше само за пълководци, чужди посланици или висши държавни служители като господаря Интеф. Съмнявам се в цялата история на Египет да има друг случай златната верига да е била връчена на роб.

Но това не беше последният подарък, който щях да получа, защото господарката ми не можеше да остане по-назад от фараона. Същия ден, докато присъствах на вечерната й баня, тя изведнъж нареди на момичетата да ни оставят сами. Излезе от водата и като застана чисто гола срещу мен, ми рече:

— Можеш да ми помогнеш да се облека, Таита.

Това беше нещо като привилегия, която ми се оказваше понякога като награда за добрата служба. Господарката ми добре знаеше какво удоволствие изпитвам да съм сам с нея в такъв интимен момент.

Прелестите й се прикриваха единствено от гарвановочерните й плитки, които блестяха на светлината на факлите. Имах чувството, че за двата дни, прекарани с Танус, тялото й е придобило някакво ново излъчване. Нещо грееше дълбоко в очите й. Както свещта, запалена в алабастров съд, свети през прозрачните му стени, така и от господарката Лострис се излъчваше някакво вътрешно сияние.

— Никога не съм предполагала, че човек може да изпита подобна радост от същото това тяло, което е причина за всичките му нещастия. — Погали се тя около слабините и с поглед ме подкани да я погаля и аз. — Ти изпълни обещанието си и всичко се случи тъй, както ти беше рекъл, че ще се случи. А след като фараонът те удостои със Златото на похвалата, би било подходящо и аз по някакъв начин да изразя благодарността си. Бих желала и ти някак да споделиш радостта им.

— Да ти служа вярно е единствената награда, която бих могъл да желая.

— Помогни ми да се облека — нареди ми господарката и вдигна ръце над главата си. При движението гърдите й леко промениха формата си. Само за една година пред очите ми те се бяха превърнали от малки, неузрели круши в едри, сочни нарове, по-красиви от диаманти или мраморни статуи. Сега й помогнах да нахлузи върху тях почти прозрачната нощница, която свободно се спусна около тялото и. Тънкият плат я покри цялата, но с нищо не закри хубостта й — тъй както сутрешната мъгла само придава повече тайнственост на водите на Нил.

— Ще организирам пиршество, на което ще бъдат поканени всички царски съпруги.

— Много добре, господарке. Ще се погрижа за това.

— Не, не, Таита, нищо не разбираш. То ще е в твоя чест. Ще седиш до мен като мой почетен гост.

Господарката ми никога нямаше да престане да ме изненадва със странните си идеи.

— Мисля, че не е подходящо, господарке. Това е против всякаква етика.

— Аз съм жена на фараона, не забравяй, и аз ще определям кое е етично и кое — не. На това пиршество ще ти поднеса подарък, който всички ще видят с очите си.

— Ще ми кажеш ли какъв ще е този подарък? — попитах, обзет от тревога. Никога не можех да съм сигурен, че в главата й няма да се роди някоя нова беля.

— Разбира се, че ще ти кажа — усмихна се тя загадъчно. — Една голяма изненада, ето какво ще е.