Рекет

75

Сонора се спря на площадката на седмия етаж на сградата, в която беше офисът на Ван Оуен. Беше сама. Дишаше тежко. Вътре беше тъмно. През мръсните прозорци се процеждаха слаба лунна светлина и далечните отблясъци на града. Беше на място, на което не искаше да бъде, но се налагаше.

Не виждаше добре. Трябваше й време, за да привикнат очите й с мрака. Но това беше без значение — за пръв път в живота си не бързаше. Беше си представяла стотици пъти как се връща отново тук и нито веднъж не се виждаше да излиза от тази кошмарна сграда.

Сонора чуваше ударите на сърцето си. Пое дълбоко дъх — заедно със застоялия въздух в гърдите й нахлуха тъгата, безразличието… Никой не беше обичал тази сграда — можеше да се закълне в това.

Пристъпи бавно напред и се ослуша. Обувките й поскърцваха. Наведе се, развърза връзките им и ги събу.

Предния път се беше чувствала като плувец — не желаеше да докосва нозе до мрачното дъно на това ужасно място, бореше се да изплува нагоре, към повърхността и да поеме глътка въздух, облекчение и светлина.

Сега нямаше намерение да се бори. Не желаеше да полага подобни усилия. Щеше да остави краката си да се докоснат до дъното и щеше да се слее с неподвижността. Там, където в момента се намираше, нямаше светлина, но поне все още можеше да се диша — бавно и спокойно. Изобщо не се страхуваше.