Реквием за една светица

Съдилището (или името на града)

Съдилището е малко по-младо от града, родил се някъде в началото на века като търговска база на Агенцията за размяна на стоки с племето чикасо. Тъй продължило приблизително трийсет години, додето най-после открили не толкова, че им липсва място, където да си държат книжата и съвсем не че имат нужда от такова, а че само и единствено създавайки или поне обявявайки за създаването на нещо подобно, ще могат да се оправят с положение, което инак някому щяло доста пари да струва;

Поселището притежавало разни книжа; като се захване от простото обезземяване на индианците, положило основата на един нищожен архив, да не говорим за естествените хартиени отпадъци от хлабавия съюз на хората срещу обкръжението — в ония времена и в оная пустош — в нашия случай някое мизерно пожълтяло, оръфано, несвързано и понякога неграмотно листче я за отдаване на земя, я за прехвърляне и други поземлени дела, данъчни списъци и списъци на доброволните отреди, сметки от продажби на роби и банкови справки за фалшиви банкноти и валутни съотношения, актове, ипотеки и списъци на наградите за залавяне на избягали или откраднати негри и всякакъв друг добитък, всекидневно водени бележки за раждания, венчавки и погребения, публични обесвания и разпродажба на земи — всичко туй бавно се трупало за тия три десетилетия в нещо като пиратски железен сандък в задната стаичка на пощата, магазина и разменния център, които се намирали на едно място, додето дошъл онзи ден трийсетина години по-късно и тогава благодарение на едно бягство от затвора, станало с помощта на един древен чудовищен железен катинар, пренесен на кон на хиляда мили от Каролина, сандъкът бил преместен в новата малка пристройка, наподобяваща навес за дърва или сечива, скована два дни по-рано до външната стена на вече разклатения дървен и измазан с напукана кал затвор; така се родило съдилището на околията Йокнапатофа: по чиста случайност не само по-младо от затвора, а по начало дошло на тоя свят ей-така, заради нещо непредвидено; и сандъкът, съдържащ документите, не че е бил местен от място на място, а просто пренесен само на едно място — от задната стаичка на разменния пункт, и то не заради някаква причина, криеща се в самата задна стаичка или в самия сандък, а напротив, защото той, сандъкът, не само никому не пречел в задната стаичка; там почнал да им липсва, когато го пренесли, тъй като служел за сядане сред буретата с барут и уиски и под каишите осолена сланина, окачани зимните нощи около печката; преместен бил по простата причина, че селището (за една нощ то щяло да се превърне в град, без изобщо да е било село, и една утрин след около стотина години щяло стреснато да се пробуди от своя задружен сън в един хаос от ротариански клубове, търговски камари и градски забележителности: в едно бясно тремоло на празни тъпани, водещи наникъде, но затрещели просто за да гърмят по-оглушително от всяко друго по-малко човешко сборище на север и на юг, на запад и на изток, наричайки се град, тъй както Наполеон се бе нарекъл император, и защищавайки своя напредък чрез натрупването на списъците от поредните преброявания — една треска, една лудост, която занапред вечно щеше да смесва пресяването с движение, а движението с прогрес. Но до това щеше да се дойде чак след стотина години; сега тук минавала границата, а мъжете и жените били хора — пионери, храбри, прости, издръжливи, дошли да дирят пари, приключения, свобода, или просто избягали, без много да му мислят как / открило изведнъж, че е изправено не толкова пред въпрос, който трябва да се реши, а по-скоро под един дамоклев меч, от който трябвало да се спаси;

Дори бягството от затвора било случайно: една банда трима-четирима бандити от Начез (двайсет и пет години по-късно легендата щеше да уверява, а след сто — все още да твърди, че двама от бандитите били самите братя Харп, най-малкото Големия, тъй като обстоятелствата, начинът на бягството оставили подире си нещо като миризма, като аромат, някаква гаргантюанска и едновременно безгрижна игривост, смешна и ужасяваща, сякаш селището бе станало измамена жертва на някой безработен и капризен великан. Което — че са Харп — е невъзможно, тъй като по него време Харпови, пък дори и последните разбойници от шайката на Мейсън са били вече мъртви, пръснати и следователно крадците по всяка вероятност са принадлежали на Джон Мъреловата банда, ако изобщо трябва да ги причисляваме към нещо друго, освен към едно най-обикновено братство от грабители) била случайно пипната от една случайна група цивилни военни доброволци и докарана в затвора на Джеферсън, който се случил най-близо; доброволците били част от сбралите се два дни преди това в Джеферсън за шишовете на открито по случай Четвърти юли, а самият гуляй на втория ден бил вече поусмирен чрез изключването на едно пияно множество, в което и най-упоритите оцелели били достатъчно уязвими и затова цивилното население ги изхвърлило от селището, като групата, която щяла да залови бандитите, била откарана с фургон, все още в състояние на несвяст, до едно тресавище на четири мили от Джеферсън, известно като Дъното на вихрушките, където опънали бивак да си възстановят силите, или поне нозете, и където същата нощ четиримата — или може би трима — бандити, връщайки се от последния си подвиг, ненадейно налетели на лагерния огън. Тук сведенията се размножават: едни казват, че сержантът, командващ отреда, познавал един от бандитите като дезертьор от неговата собствена част, други твърдят, че един от бандитите познал в сержанта един от предишните си преследвачи. И в двата случая на четвъртата сутрин всички, хванати и хващачи, се върнали вкупом в Джеферсън, според някои дошли заедно да търсят още нещо за пиене, а според други хващаните докарали хванатите обратно в селището за отмъщение, дето ги били изгонили. И тъй като всичко ставало в ония пионерски, погранични времена, когато личното своеволие и свобода били едва ли не физическо удоволствие като пожарите, или като наводненията, и когато някоя човешка общност не можела да се намеси в нравите на другите, доколкото неморалните практикували другаде, тъй и Джеферсън, бидейки нито свързан с пътя за Начез, нито с Реката, а захвърлен някъде по средата, напълно естествено не желаел да има нищо общо с престъпния свят;

Сега обаче, няма как, трябвало да има нещо общо, понеже бил изненадан, без нищо да знае и без предупреждение да се пази. Натикали бандитите в дървения и измазан с кал затвор, който досега изобщо не знаел що е ключалка, тъй като неговите посетители бивали все любители — местни скандалджии, пияници и забегнали роби, — за които тежкото бичме, затъкнато в жлебовете отвън през цялата врата като колец на ясли, било напълно достатъчно. Този път обаче имало трима-четирима Джеси Джеймзовци на епохата, за чиито глави давали награда. Ето защо заключили затвора; провъртели по една дупка във вратата и в гредата, прекарали през дупките тежка верига и пратили човек да притича до пощенско-търговската станция и да донесе от там стария Каролинов катинар от последната поща, дошла от Нешвил — желязното чудовище, тежко почти осем кила, с ключ дълъг като байонет — не само единствения катинар в околията, но и най-стария катинар в този ъгъл на Съединените щати, донесен тук от един от тримата мъже, които трябвало да станат равноправните основатели на околията Йокнапатофа, завещавайки й три от най-старите имена в този край — Александър Холстън, дошъл като полуконяр и полутелохранител на доктор Самуел Хабершам, полугледач и полуучител на осемгодишния докторов син — и тримата пристигнали на кон през Тенеси от Долината Къмбърленд заедно с Луи Грениър, хугенота, довел тук първите роби и получил първото земедарение, превръщайки се тъй в първия памукопроизводител; докато доктор Хабершам със своята черна износена торбица лекарства и всякакви ножове и своя набит и мълчалив телохранител, както и детето-полусираче, се превърнал в самото поселище (за някое време преди да го кръстят то било известно като Докторхабершамово, после само Хабершамово и накрая просто Хабершам; сто години по-късно, по време на спора между два женски клуба за наименованието на улиците с цел бърза и безплатна пощенска служба, било предложено първо да се възстанови името Хабершам, а след това, като не успели — градът да се раздели на две и едната половина да се нарече на името на Хабершам, едновремешния пионер, доктор и основател) — приятел на Исетибиха, главатаря на племето чикасо (останало без майка, момчето на Хабершам, сега вече двайсет и пет годишен младеж, се оженил за една от внучките на Исетибиха и през трийсетте години избягал в Оуклахома с безимотните роднини на жена си), първо неофициален, а после и официален представител на чикасо до мига, когато си подал оставката с едно гневно изобличително писмо, адресирано до самия президент на Съединените щати, когато неговият заместник и ученик Александър Холстън станал пръв общественик на селището и основал механата, и досега известна като Къщата на Холстън, чиито първоначални дървени стени и бичени подове с дялани на ръка шарнири и днес се крият заровени някъде под съвременните стъклокерамични фурнири и неонови тръби. Та катинарът бил негов;

Осем килограма безполезно желязо, мъкнато на хиляди мили през пустини, пропасти и мочурища, през води и суши, диви зверове, диви индианци и още по-диви бели хора, измествал сумата време други осем килограма, които биха могли да съдържат храна или семе за посев, или поне барут за защита, за да се превърне в условен знак за тезгяха на една забутана кръчма, без нищо да заключва и нищо да пази, защото зад тежките решетки и капаци нямало нищо, нуждаещо се от заключване и пазене; не можел да служи и за притискане на книжа, тъй като единствените хартии в Къщата на Холстън били усуканите хартийки в стария барутен рог над камината, с който припалвали тютюна; и все се пречкал, поради което постоянно го местели — от тезгяха на лавицата, от лавицата на камината, от там обратно на тезгяха, додето най-после се смислили и решили да го окачат на пощенската чанта, появяваща се веднъж на два месеца: позната, известна, най-старата непроменена вещ в селището, по-стара от хората след смъртта на Исетибиха и доктор Хабершам, още преди Александър Холстън да се вдърви на стари години от артрит и още отпреди Луи Грениър да създаде на огромната си плантация своето собствено поселение, от което една част не била дори в Йокнапатофа; по-стара от града, в който сега имало нови имена, макар в жилите на някои да течала старата кръв — Сарторис и Стивънз, Компсън и МакКаслин Сътпен и Колфийлд — и макар че сега вече не можело да застреляш мечка, елен или дива пуйка от прага на кухненската си врата, да не говорим за самата поща — писма и дори вестници, — която идвала от Нешвил на всеки две седмици, носена от нарочен куриер, който с нищо друго не се занимавал и получавал заплата от федералната власт; такава била втората фаза в живота на чудовищния катинар от Каролина;

Пощенската чанта не винаги идвала до селището на всеки две седмици, а понякога се бавела и месец. Но рано или късно тя пристигала и това се знаело от всички, защото тя — този самар от говежда кожа, дори недостатъчно голям да смести една пълна премяна дрехи, съдържащ три-четири писма и един-два зле отпечатани вестници от по един или два листа, вече остарели с три-четири месеца и обикновено полу или напълно лъжливи и неверни в своята информация — защото тази чанта представлявала Съединените щати, властта и волята за свобода, никому не задължена, донасяща в тази все още непрекосена от пътеки пустош тъничкия, ала непреклонен глас на една нация, извоювала свободата си от един от най-мощните народи на земята и след това, още в живота на същото поколение, успешно защитила тази свобода, тъй непреклонен и ясен за всяко ухо, че куриерът, който носел чантата с галопиращия си кон, не бил дори въоръжен, ако не се смята калаеният рог, и месеци наред безгрижно, предизвикателно и почти презрително прекосявал област, в която само заради ботушите на краката му хората биха заклали всеки пътник, биха го изкормили като мечка или елен, или риба и като напълнят корема с камънак, биха потопили веществените доказателства в най-близката вода; той дори смятал за недостойно да минава тихо през места, където другите, макар въоръжени и на групи, се мъчели да се движат крадешком или поне без викове, и вместо това оповестявал самотното си приближаване толкова преди себе си, колкото можел да се носи воят на рога му. Така не се минало много и катинарът на Александър Холстън бил преместен на пощенската чанта. Не че чантата имала нужда от катинар — тя и без катинар изминавала триста мили от Нешвил. (Най-напред възнамерявали катинарът завинаги да си остане на чантата, тоест не само когато тя е в селището, но и когато се намира на коня по пътя между Нешвил и селището. Куриерът отказал с три думи, една от които не била за пред хора. Оправдал се с тежестта на катинара, изтъкнали му, че този довод не струва, тъй като осемте килограма — куриерът бил крехко човече, не по-тежко от петдесет кила — и без това не биха увеличили тежестта му до тази на един нормален мъж и чисто и просто ще заместят липсващите пистолети, за които правителството на Съединените щати било сигурно, че той препасва и дори му плащало да прави това; на което куриерът отново отвърнал сбито, макар и не тъй плавно, а именно, че катинарът си тежал осем килограма както на задната врата на магазина в селището, така и на вратата на пощата в Нешвил. Но тъй като Нешвил и селището се намирали на триста мили разстояние, докато конят го отнесе от едното място до другото, катинарът щял вече да тежи осем килограма, умножени по триста мили, или две хиляди и четиристотин килограма. Това било очебийна глупост, физически невъзможна нито за самия катинар, нито за коня. И все пак нямало съмнение, че осем по триста прави две и четиристотин, било килограми или мили — додето пресмятали и не били на ясно кое точно, куриерът повторил първите си три думи, две от които не били за пред хора.) Тъй щото чантата най-малко щяла да се нуждае от катинар в задната стаичка на пощенско-търговския пункт, в пъпа на една цивилизация, където нейната цялост и присъствие доказвали, че няма нужда от такъв, щом е изминала тези триста мили по тоя пълен с разбойници път; едно, дето нямала нужда от катинар и, второ, не била пригодена за него — налагало се от двете страни на отвора да се направят разрези с нож, през които да минава желязната челюст на катинара, при което всяка друга въоръжена с нож ръка би могла да изреже целия катинар от чантата със същата леснина, с която бил и поставен. Така старият катинар нямало да бъде никакъв символ на сигурността, а по-скоро жест, поздрав от свободни люде до свободни люде, от цивилизация до цивилизация, откъсната не само на триста мили от Нешвил, но и на хиляда и петстотин от Вашингтон: жест на уважение без сервилност, на вярност без безличие пред една власт, за чието укрепване са помагали и са я приели с гордост, ала като свободни хора, все още свободни да се отдръпнат от нея в мига, когато се установи, че двете страни са станали вече несъвместими; и тъй вехтият катинар посрещал пощенската чанта, за да я заключи в своя железен и ненарушим символизъм, а в това време бездетният ерген Алек Холстън стареел и побелявал, схващал се не само в плът, но и в нрав, вдървявали се не само костите, но и гордостта му, тъй като катинарът все още бил негов — той просто го бил дал назаем и тъй в известен смисъл се чувствал прадядо не само на неприкосновеността на пощата, но и на свободното правителство от свободни хора, стига само да помнело, че всички трябва да живеят свободни не под, а успоредно с неговата власт;

Ето какво представлявал катинарът; поставили го на затвора. И свършили това бързо, дори не изчакали завръщането на пратеника от Къщата на Холстън с разрешението на стария Алек за преместването на катинара от пощенската чанта на новото му предназначение. Не че той би имал принципни възражения, нито пък би отказал да си даде разрешението, освен ако не го подтикнел чистият инстинкт, тоест възможно било той пръв да предложи катинара, ако се сети за това, но би отказал, ако му хрумнело, че решението е взето, без да го попитат. А това знаели всички в селището, макар че не по тая причина не дочакали пратеника. В действителност пратеник изобщо не бил пращан; нямали време да пращат пратеник, камо ли да го чакат да се върне; катинарът не им трябвал, за да заключат с него бандитите, понеже (както се оказало по-късно) старото желязо не би ги спряло по-добре от обичайното бичме. Катинарът не им бил нужен, за да предпазят селището от бандитите, а да предпазят бандитите от селището. Защото още не стигнали до първите къщи и станало ясно, че едни били склонни веднага да ги линчуват, ей така, направо, без никаква подготовка — това била малка, ала твърдо решена група от хора, които се опитали да отвлекат задържаните от задържалите ги, докато доброволният отред все още умувал кому да ги предаде, и за малко щели да успеят, ако не бил човекът, наречен Компсън, дошъл в селището преди няколко години с един състезателен кон, който сетне дал на Икемотуби, наследника на главатаря Исетибиха, срещу една квадратна миля, оказала се най-ценната земя в бъдещия град Джеферсън; та той именно, както гласи легендата, измъкнал пистолет и задържал новите похитители на разстояние, додето напъхат бандитите в затвора, додето провъртят дупките и донесат катинара на Алек Холстън. Защото по него време в селището наистина вече имало нови лица и нови имена, за чийто произход старите жители нищо не можели да изровят, освен може би туй, че и те са млекопитаещи; може да се каже, че този ден в селището имало доста повече хора от сержанта на отреда, когото ако не всички, то поне един от бандитите сигурно познавал;

И тъй Компсън заключил дранголника, а куриер с два коня — най-добрите коне в селището, единият за езда, другият за смяна — резнал през горите да изпрепуска стоте мили и нещо до Начез с вестта за залавянето и с пълномощие да се пазари за наградата; същата вечер в кухнята на Холстъновата механа се състояло първото общинско събрание на селището, предшественик не само на градския съвет в бъдещия град, но и на Търговската камара в бъдещия околийски център, под председателството на Компсън, а не на стария Алек, който бил вече твърде грохнал, мрачен и смълчан и дори в тази гореща юлска вечер седял пред тлеещия дънер в огромното огнище с гръб към масата (разискванията не го интересували; задържаните били негови, тъй като били заключени с неговия катинар; каквото и да било решението на събралите се, то трябвало преди всичко да се одобри от него и чак тогаз да се позволи някому да пипне катинара); около масата седели прародителите на Джеферсън като на военен съвет и разисквали не само прибирането на наградата, но и нейното запазване и охрана. Защото сега вече се били оформили две опозиционни фракции: не само тая за линчуването, но и доброволният отряд, който твърдял, че като разменен артикул за наградата задържаните все още принадлежали на ония, които са ги задържали, че те — доброволците — просто предали задържаните на съхранение, но не и правото си на награда, при мисълта за която отредът взел допълнително уиски от магазина и наклал невиждан огън пред затвора: край този огън отредът и привържениците на линча се събрали на отцепническо събрание. Или по-скоро тъй си мислели. Защото в действителност Компсън, с цел разрешаването на кризата в обществения ред и законност, бил поискал официално докторската чанта на Пийбоди, наследника на доктор Хабершам, и заедно с него и търговеца (чието име било Ратклиф; сто години по-късно то още съществувало в околията, само че преминало през две поколения, щяло да изгуби „к“-то и да се чете Ратлиф) сложили в бурето с уиски тинктура опий и го проводили като подарък от селището на изненадания сержант, след което се върнали в кухнята на Холстън да почакат стихването на последния шум; тогава привържениците на реда и законността извършили светкавичен набег, събрали цялата налягала в несвяст опозиция — отред и линчуватели — и ги натикали в затвора при задържаните, отново заключили и се прибрали по домовете си да спят до другата утрин, когато първите минувачи били посрещнати от гледка, напомняща декори за сцена на открито (така именно се зародила легендата за лудите Харп: нещо не само фантастично, но и неразбираемо, не просто плод на хрумване, а и малко страховито, макар че се минало без кръв, от което нито един от двамата братя Харп не би останал доволен): липсвал не само катинарът от вратата, липсвала дори не само самата врата, липсвала и цялата стена от дялани с брадва греди и напукана кал; педантично и тихо тя била разглобена през нощта и сега стояла прилично облегната до другите стени, от което затворът зеел към света подобно сцена, на която все още лежали разхвърляни в едва ли не мъртвешки сън дръзналите да застават в опозиция. Събрало се цялото селище да гледа Компсън, който се мъчел с ритници поне един от тях да събуди и в това време сред тълпата долетял един от робите на Холстън, мъжът на готвачката му, коняр и прислужник на масата, долетял и се развикал: „Къде е катинарът, къде е катинарът? Господарят пита къде е катинарът!“

Бил изчезнал, както били изчезнали и три коня, собственост на трима от линчовата партия. Не могли да открият дори тежката врата и веригата и в началото едва не решили, че бандитите са задигнали вратата, за да могат да отмъкнат синджира и катинара, но в последния момент се усетили и здравият разум ги накарал да се откажат от подобно нелепо обвинение. Но все пак катинарът липсвал; не се минало много и селището схванало, че бедата не е в избягалите бандити и пропадналата награда, а в катинара, и то не простата ситуация, в която били изпаднали, а проблемът, който се очертавал — робът хукнал обратно към Къщата на Холстън и тутакси дотърчал отново, проврял се в тълпата и лично на Компсън предал: „Господарят каза да намерите катинара.“ И то не да му го прати, а лично да му го занесе. Тук именно почва да се явява, или по-скоро да изниква и самият пощенски куриер — тази крехка човешка тресчица без възраст, без коса и без зъби, която изглеждала твърде немощна дори да се приближи до кон, камо ли да го язди по шестстотин мили всеки две седмици, макар че наистина правела това и дори намирала в себе си достатъчно въздух не само да предизвести, но и подире си да остави игровото тържество на своя рог, изпълнена с презрение към всякакви възможни, дори вероятни обирници, равняващо се само на презрението към официалните хартишки, които биха могли да му смъкнат, нищо друго, презрение, задържано в рамките на възпитанието, доколкото обирниците проявяват вкус и се въздържат. И така Компсън и неговите другари отишли в кухнята, където старият Алек все тъй седял пред своя тлеещ дънер все тъй с гръб към стаята, без да се извръща. И това било всичко. Той им наредил незабавно да върнат катинара. Не било дори ултиматум, а най-обикновена заповед, декрет, към никого лично неотправен, не и към куриера, който бил вече в групата. И нищо повече не рекъл, но и нищо не пропуснал, подобен на безтегловна изсъхнала или вкаменена птица, не, разбира се, лешояд, нито дори ястреб, но да кажем току-що излюпило се птеродактилче отпреди десет ледникови периода, толкова стар в простоватата си детинщина, че ти е чудно как може да бъде начало на целия следващ живот. Обяснили на стария Алек, че едничката причина за липсата на катинара е може би дето бандитите не разполагали с време и не могли да го измъкнат от вратата, че дори трима бягащи идиоти на крадени коне не могат да отнесат една дъбова врата шест стъпки висока твърде надалече и че група от младите индианци на Икемотуби вече са по следите на конете на запад към Реката и че, без съмнение, катинарът ще бъде намерен всеки момент, може би още в първия храст извън селището; но всъщност знаели отлично, че фантастичното, ужасното и нечуваното, на което хората са способни, нямат граници, а тези хора, само за да побягнат от един дървен затвор, вече били откачили цяла стена, дори я били щателно облегнали край пътя; знаели, че нито те, нито старият Алек някога ще видят отново катинара;

Така и станало. Цял следобед и още цял ден, докато старият Алек пушел лулата си пред тлеещия дънер, овчедушните побеснели граждани на селището го търсили, накрая вече и с помощта на чикасите или поне в тяхно присъствие и под тяхното наблюдение: тези диваци, тези неукротими деца на природата, от която вече са изтръгнати, с още по-див и бездомен вид поради басмите, бархета, филца и сламата на белите, с които вече се обличали, застанали или клекнали, или вървящи отзад, сериозни, внимателни и заинтригувани, додето белите се потят и псуват из граничните храсталаци на тяхната едва удържана територия, и винаги куриерът Питигру, вездесъщ, навсякъде, без да помага при издирването, но никому непречещ, вечно присъстващ, непроницаем и свъсен, нищо непропускащ; додето най-сетне някъде към заход слънце Компсън се измъкнал с трясък от последния храст, отърсил потта от челото си с движение, което би могло и трон да гътне, и бесен изрекъл:

„Добре де, по дяволите! Ще му го платим!“

Защото и тази последна възможност била вече обмислена. Съзнавали сериозността на положението и това проличало, когато Пийбоди направил опит да се пошегува, а всеки знаел, че и Пийбоди не приема нещата хумористично:

„Да, и то час по-скоро, преди да се е посъветвал с Питигру, че ще ни го сметне на кило!“

„На кило ли?“ — учудил се Компсън.

„Нали Питигру го изчисляваше по триста мили от Нешвил! Алек може да почне от Каролина, а това прави осем хиляди килограма.“

„О!“ — казал Компсън. И събрал хората си с рога, който висял на врата на един от индианците, и отново всички решили да се посъветват. Пийбоди пак ги спрял:

„А кой ще плаща? Нали го знаете, ще поиска по долар на килограм, макар че както казва Питигру, го е намерил в пепелта на огнището си.“

Ако не другите, то поне Компсън положително бил обмислил и това; ето защо, пък и подтикван от присъствието на Питигру, бързал да ги заведе при стария Алек с подобно предложение, преди още някой да е намерил кураж и да се откаже от пропорционалното разхвърляне на сумата. Но ето че Пийбоди всичко развалил. Компсън ги изгледал запотен и сериозно ядосан.

„Туй значи Пийбоди да плати един долар — рекъл той. — А кой ще плати другите седем? Аз ли?“

Тогава Ратклиф търговецът, собственикът на магазина, решил въпроса — решение тъй просто, тъй неограничено в маневреността си, че дори не се почудили, дето никой не се е сетил преди него; решение, което не само уреждало проблема, но го и ликвидирало; и не само този, но и всякакви други проблеми отсега нататък вовеки веков, разкривайки пред очите им, сякаш бил вдигнал някакво було, славно пророчество, грамадната, великолепна и безгранична панорама на Америка: тази земя на неограничените възможности, това отроче, създадено не от и не чрез народа, а за народа, също като едновремешната манна небесна, неискащо нищо в отплата, освен да дъвче и да гълта, тъй като в несравнимата си вседоброта ще наложи да го подкрепят и ще увековечи масата на тружениците, посветили се на едничката цел да събират манната и да я слагат в отпуснатата му шепа или дори направо между челюстите — на невъзспираема, огромна земя, без начало и без край, не дарба и не отработена, а направо благоволение, каквито са слънцето, дъждът и въздухът, неотменимо и неизменно.

„Да ги запишем в Книгата“ — рекъл Ратклиф. Книгата! Не какъв да е тефтер, а Тефтерът, тъй като бил може би единствен по рода си между Нешвил и Начез, освен ако случайно няма нещо подобно само няколко мили по-южно в разменния пункт за племето чоктоу — една начертана тетрадка с меки корици, каквито се срещат по училищата, в която начело със Съединените щати като длъжник и в името на Мохатаха (матриарх на племето чикасо, майка на Икемотуби и сестра на стария Исетибиха, която, понеже не можела да пише името си, изписвала някакви знаци с перото или калема, които по общо съгласие били смятани за валиден и законен подпис) се трупал разкривен и уморителен списъкът на басми и барут, уиски и сол, тютюн и дочени гащи и длъгнести сладкиши, измъквани от рафтовете на Ратклиф заради нейните наследници, поданици и черни роби, поради което тя подписвала не само тях, но и всички отстъпки на земя от царството на сина си, преминаваща във владение на белите и така завинаги узаконена. Ето какво трябвало да стори селището: да прибави към списъка и катинара. При това щяло да е без значение на каква стойност ще го запишат. Можело да го изчислят съгласно таблицата на Питигру, тоест осем килограма, умножени по разстоянието, и то не само до Каролина, но и до Вашингтон, и никой никога нищо не би забелязал; могли да задължат Съединените щати със седемнайсет хиляди и петстотин долара и пак никой не би обърнал внимание. Така всичко било решено, изпълнено, приключено, ликвидирано. Нямало защо дори да го обсъждат. Повече и не помислили по въпроса, освен може би сегиз-тогиз (вероятно с умисъл), колкото да се дивят на собствената си умереност, понеже нищо не поискали — най-малкото пък да избягнат справедливото обвинение — нищо, освен едно честно и прилично уреждане на въпроса с катинара. Върнали се при стария Алек, който седял с лулата си пред гаснещото огнище. Само че го били надценили; той изобщо не им искал пари, искал си катинара. При което и малкото останало търпение на Компсън се изчерпало:

„Твоят катинар е загубен — грубо рекъл той на стария Алек. — За него ще получиш осем долара — добавил и гласът му взел да тънее, защото дори и гневът познава безизходицата, стига да я забележи. И все пак гневът, безсилието, потта, многото работи, каквито и да били те, придали на гласа му сила за още едно слово: — Или…“ След което млъкнал и оставил Пийбоди да продължи.

„Или какво? — попитал Пийбоди, обръщайки се не към стария Алек, а към Компсън. — Или какво?“

Тогаз се обадил Ратклиф:

„Почакайте — казал. — Чичо Алек ще получи за катинара петдесет долара. Гаранция за петдесет долара. Ще ни даде името на ковача в Каролина, който му го е направил, а ние ще поръчаме нов. Отиване, връщане и прочее ще струва около петдесет долара. Даваме на чичо Алек тия петдесет долара като гаранция, а като донесат новия катинар, той ще ни ги върне. Нали така, чичо Алек?“

И с това щяло да се свърши. Щяло да се свърши, но там бил и Питигру. Не че го били забравили или пък приобщили. Никой не го бил забелязал, а ето че той сега се оказал в средата, изправен редом с Компсън, Ратклиф и Пийбоди пред стола на стария Алек. Човек би казал, че просто се е прелял тук, ако не знае тая негова твърдост, която наистина в краен случай може да става невидима, ала никога безплътна и за нищо на света течна; заговорил с равен, разумен и безличен глас, застанал отпред всички да го гледат, крехък и не по-голям от дете, непроницаем като елмаз, лъхащ знамения и довел в тази загубена стаичка някъде на хиляди мили из тия непрекосени от пътека дивотии цялата неизмерима тежест на федерализма, без да представлява властта, нито сам да се чувства власт; за този миг поне той бил самите Съединени щати:

„Чичо Алек не е загубвал никакъв катинар — рекъл той. — Загубил е чичо Сам.“

След миг някой се обадил: „Какво?“

„Точно така — додал Питигру. — Онзи, който е поставил Холстъновия катинар на пощенската чанта, или е направил доброволен дар на Съединените щати, а за Съединените щати важи същият закон, който важи и за малките деца: можеш нещо да им дадеш, но не можеш да си го вземеш; или пък е направил нещо друго…“

Всичко го изгледали. След това отново някой се обадил, този път Ратклиф: „Какво друго?“ Все тъй равно, безлично и без да се горещи, Питигру отвърнал:

„Нарушил е един закон на Конгреса, нарочно съставен и приет за накърняване на правителствено имущество, който предвижда глоба от пет хиляди долара или не по-малко от една година във федералния затвор, или и двете. Защото оня, който е пробил чантата на две места и е пъхнал там катинара, попада под закона за повреда или унищожаване на правителствено имущество с наказание десет хиляди долара или до пет години затвор, а може и двете. — Той все още не помръдвал, говорел право на стария Алек: — Рано или късно ще поискате може би да вечеряте както обикновено, малко или много…“

„Почакай — обадил се Ратклиф и се обърнал към Компсън. — Вярно ли е това?“

„Има ли, по дяволите, някакво значение дали е вярно или не? — казал Компсън. — Каква, според теб, ще му е първата работа, като се върне в Нешвил? — И гневно се обърнал към Питигру: — Нали вчера трябваше да заминеш за Нешвил? За какъв дявол още висиш тука?“

„Нямам за какво да ходя в Нешвил — отвърнал Питигру. — Не искате поща, нямате с какво да я заключвате.“

„Вярно — казал Ратклиф. — Значи ще оставим Съединените щати да намерят катинара на Съединените щати, а?“ Този път Питигру никого не погледнал и към никого не се обърнал, досущ като стария Алек, когато нареждал да му върнат катинара:

„Според закона преместването без разрешение и или умишлената употреба или злоупотреба или загуба на правителствено имущество се наказва с глоба в размер стойността на имуществото плюс петстотин до десет хиляди долара или от трийсет дни до двайсет години затвор, а може и двете. А като прочетат, че сте прехвърлили стойността на един катинар от пощите към Бюрото по индианските въпроси, може и нов закон да гласуват. — И се размърдал. Сега вече говорел пак на стария Алек: — Отивам си при коня. Като свърши събранието и дойде време за готвене, пратете негъра да ме повика.“ Подир него излязъл. След малко Ратклиф казал:

„Според вас какво възнамерява да измъкне от тая работа? Награда?“ Но нямало защо да го казва, защото всички били наясно.

„Това, което иска, вече му е вързано в кърпа — обадил се Компсън и изругал. — Бъркотия. Просто една адска бъркотия.“ Но и това не било вярно и всички знаели, че не е, макар че само Пийбоди продумал:

„Не. Не бъркотия. Човек, който язди по шестстотин мили всеки две седмици и с нищо не се пази, освен с един рог, няма никакъв интерес нито от бъркотия, нито от пари.“

И така те още не разбирали какво има Питигру в ума си. Но знаели какво ще стори. Тоест знаели, че изобщо не знаят нито какво ще стори, нито как ще го стори, нито кога, знаели, че нищо не могат направи, додето не открият защо е необходимо. И сега разбирали, че по никакъв възможен начин не могат да направят това откритие. Сега схващали, че го познават вече цели три години, през които, крехък, недосегаем и праволинеен, предшестван на миля и повече от силните и сладостни сигнали на рога, той е яздил своя здрав и неуморен кон два пъти в месеца от Нешвил до селището, където три-четири дни ще живее сред тях, а те и досега нищичко не знаят за него и дори сега разбирали единствено, че не са посмели, просто не са дръзнали да узнаят нещо повече в стъмняващата се стая, където старият Алек продължавал да пуши с гръб към тях и към тяхната обърканост; после се пръснали по своите хижи да похапнат за вечеря с колкото апетит им е останал и подир туй веднага се върнали в летния мрак, когато по навик би трябвало вече да са в леглата, за да се сберат отново, този път в задната стаичка на Ратклиф, и там отново да насядат, докато Ратклиф се мъчел да направи някаква рекапитулация в смесицата си от недоумение, тревога (и още нещо, което другите приели за уважение, схващайки, че той, Ратклиф, е твърдо убеден в паричната цел на Питигру; според него Питигру съчинил и разработил един тъй богато възнаграждаващ план, че Ратклиф не само не бил в състояние да го провери, но дори не успял да се досети), но накрая Компсън го прекъснал:

„По дяволите — рекъл. — Всеки знае, че той не е в ред. Много е етичен. Проклет моралист.“

„Етичен? — удивил се Пийбоди. Гласът му прозвучал едва ли не сепнато и бързо добавил: — Много лошо. Как да развалим един етичен човек?“

„Че кой иска да го разваля? — попитал Компсън. — Искаме от него да си седне на коня, да си събере останалия в гърдите въздух и да надуе оня шантав рог!“ Но Пийбоди изобщо не чул. Едва ли не като в сън повторил:

„Етичен?“ После скокнал. „Чакайте! — Всички се обърнали към него. А той ненадейно, на Ратклиф: — Чувал съм го някъде. И ако някой от нас го знае, това си ти! Как му е името?“

„Името? — дръпнал се Ратклиф. — На Питигру? О! Малкото му име ли? Защо?“

„Нищо — рекъл Пийбоди. — Аз си тръгвам. Има ли някой с мене?“ Уж към никого не се обърнал и уж дал вид, че повече нищо няма да рече, но това било достатъчно; всички се умислили, а Компсън се изправил и продумал на Ратклиф:

„Тръгваш ли? — И тогава тримата поели заедно, а като се оказали на разстояние, откъдето никой нямало да ги чуе, Компсън казал: — Та какво?“

„Може и нищо да не стане — казал Пийбоди. — Но от вас двамата искам да ме подкрепите. Говоря ли от името на цялото селище, ти и Ратклиф ще потвърждавате. Ясно?“ Компсън изругал.

„Поне кажи какво трябва да потвърждаваме.“ Пийбоди им казал две-три думи, а на другата сутрин се озовал право в яхъра на Холстън, където Питигру чешел и приглаждал своя грозен тъпоглав кон с чиличени мишци.

„Решихме да не прехвърляме катинара на старата Мохатаха“ — подел Пийбоди.

„Така ли? — казал Питигру. Никой във Вашингтон нямаше да ви разбере. Поне тия, дето могат да четат.“

„Сами ще го заплатим — продължил Пийбоди. — Всъщност намислили сме още нещо. И тъй и тъй трябва да поправяме стената на затвора; при всички случаи ще трябва да издигнем нова стена. А като направим още три, ще се получи още едно помещение. Една и така и така ще правим. Направим ли още три, ето ти още едно помещение с четири стени. И това ще бъде съдилището.“ Питигру, който през цялото време тихичко съскал през зъби и размахвал чесалото като истински ирландски коняр, на това място спрял, ръката му с чесалото замръзнала насред път, и извърнал глава.

„Съдилище ли?“

„Нали ще ставаме град — казал Пийбоди. Църква вече си имаме, хижата на Уайтфийлд. И щом ни остане време, почваме да строим училище. Но съдилището днес ще го направим; и без това вече имаме какво да сложим в него, за да стане съдилище: железния сандък, дето все го подритваме от десет години в магазина на Ратклиф. И тогава се обявяваме за град. И на името вече се спряхме.“ Тук вече Питигру бавно, много бавно се изправил. Изгледали се продължително, а Питигру рекъл:

„Нима?“

„Ратклиф разправя, че твоето име било Джеферсън.“

„Вярно — съгласил се Питигру. — Томас Джеферсън Питигру1. Аз съм от Вирджиния.“

„Роднини ли сте?“ — попитал Пийбоди.

„Не. Майка ми ме кръстила на негово име, та дано и аз изляза човек с късмет.“

„С късмет?“

Питигру не се усмихнал. „Точно така. Тя беше неука женица, може да не е искала тъкмо това да каже, ама нали не е знаела…“

„Е, провървя ли ти? — рекъл Пийбоди. Питигру и сега не се усмихнал. — Извинявай — сепнал се Пийбоди, — аз само така, на шега… Та сме решили да кръстим града Джеферсън.“

Сега Питигру сякаш загубил дъх. Стоял мъничък и крехък, от момче по-дребен, един детинест ерген, непоправимо самотен и без всякакви близки, стоял и гледал Пийбоди. Сетне си поел дъх и като вдигнал чесалото, обърнал се към коня, а Пийбоди за миг помислил, че ще продължи да го чеше. Но вместо да замахне, Питигру облегнал ръката с чесалото о хълбока на коня, постоял така с обърнато лице и поприведена глава, после вдигнал очи и погледнал Пийбоди.

„Значи по индианския тефтер, катинарът се превърна в катран за колела.“

„Катран за петдесет долара?“ — почудил се Пийбоди.

„Да се смажат колелата на фургоните за Оуклахома“ — рекъл Питигру.

„Може — съгласил се Пийбоди. — Само че името му ще бъде Джеферсън. И това вечно ще се помни.“

Така се стигнало до съдилището — съдилището, което осъзнали, че нямат едва след като минали трийсетина години, когато схванали и че досега дори не им е трябвало, не им е липсвало; съдилището, което само шест месеца по-късно се оказало крайно недостатъчно. Защото някъде по средата между мрачината на първия ден и утрото на втория с тях нещо се случило. Почнали още същия ден. Възстановили стената на затвора, издялали нови греди, нацепили дъски и допрели до него още една пристройка без под, след което пренесли железния сандък от задната стаичка на Ратклиф. Всичко станало само за два дни и нищо не им струвало, освен труда, а и той не бил много на глава от населението, защото на строежа се стекли всички мъже на селището, да не говорим за двамината роби — негъра на Холстън и оня на немския ковач; Ратклиф също: всичкото, което сторил, било да залости отвътре задната си врата, тъй като сега цялата му клиентела се виждала ясно като на длан как се поти и ругае сред гредите и дъските на полусъборения затвор отсреща, в това число и чикасите на Икемотуби, макар че те нито се потели, нито ругаели: сериозните червенокожи мъже, облечени с празничните си дрехи, но без гащите и панталоните, които носели грижливо навити под мишница, или завързани с крачолите на шията като наметала, като хусарски жакети, защото е трябвало да прегазват потока, били налягали и наклякали в сянката, любезни, заинтригувани, отпуснати (тук била дори самата Мохатаха, матриархът, босонога, с пурпурно копринено наметало и шапка с пера, седяла на стол ампир, позлатен с брокат и качен на фургон с двоен мулешки впряг, а момиченцето-робиня държало над главата й парижки чадър със сребърна дръжка); това виждал Ратклиф, а другите бели, неговите събратя, или в първия ден — негови жертви, все още не били забелязали едно нещо, или по-скоро едно качество, нещо скрито и особено в неговото поведение и маниери — не че им се бъркал в работата и не че им пречел, нито дори на втория ден, когато се досетили каква ще е работата, защото Ратклиф бил все с тях, все много зает, също се потял и ругаел, но някак единично, на дребно и незабележимо в този неспирен поток — една едничка субстанция, чужда и непримирима, един едничък едва чут гласец, който се изцеждал в грохота на тълпата: „Чакайте… виште какво… чуйте ме…“.

Защото всички били страшно заети и енергично ръсели потта си посред съборените греди, мъкнели нови трупи от близката гора, дялкали и рендосвали, забърквали рядката глинена кал, с която сетне споявали и замазвали дъските; и чак на втория ден открили какво измъчва Ратклиф, защото едва сега имали време, макар че работата с нищо не се забавяла, нито дори ръсели по-малко пот — напротив, нищо подобно, работата сега вървяла дори малко по-бързо, защото вече им споряло: нямало вече припряност и яд, тъй като някъде между сумрака на първия и утрото на втория ден с тях нещо се случило — мъжете, които изкарали първия безкраен и задушен юлски ден в пот и бяс заради разбития затвор и диво, кой където свари, запращали откачените дъски и заприличалите на дъски, съборени от опиума заключеници, за да построят нов, псувайки стария Холстън, катинара и тримата-четирима бандити и единайсетте доброволни отредници, които ги били арестували, псувайки Компсън, Питигру, Пийбоди и Съединените американски щати, — същите тия мъже се срещнали на строежа още преди изгрева на втория ден, който от рано обещавал също да е задушен и безкраен, но сега вече яростта и припряността ги нямало, всички били стихнали, не толкова сериозни, колкото поотрезнели, малко смаяни, кротки, може би и примигващи и несмеещи да се погледнат в очите, малко чужди помежду си в тази нова жълтеникава светлина, и се огледали наоколо в мизерната купчина от грубо сковани хижи, издигнати без ред и нито една несъобразена с останалите, а всички заедно приличащи на куклени къщи в сравнение с исполинската стена на лесовете, които ги ограждали; нищожната поляна била едва-едва разчистена не само в единия край на тази непрекосена от пътеки пустош, тя била някакво петънце в слабините на природата, ала представлявала завинаги хвърленият зар на техния живот, съдби, минало и бъдеще; в началото те дори не си говорели, защото всеки може би вярвал (и малко се срамувал), че само той мисли така, додето най-после един заговорил от името на всичките и тогава всичко се прояснило, словото било изречено на един дъх, тихо, предпазливо, опипом, както обикновено се духва за първи път в мундщука на нов и неопитан рог:

„За бога! Джеферсън.“

„Джеферсън, щат Мисисипи“ — добавил втори.

„Джеферсън, околия Йокнапатофа, щат Мисисипи“ — поправил ги трети, но кой бил той този път не било важно, защото думата все още била само дъх, едно общо сънно състояние, отнесено и неподвижно, което можело да продължи и след изгрева, но там бил Компсън: кърлежът, бодилът, катализаторът.

„Още не е. Първо да свършим с тая работа — рекъл той. — Хайде да почваме!“ Ето как този ден всичко било свършено: сега работели бързо, с леко сърце, съсредоточени, но и невнимателни — само и само всичко да завършат, при това бързо, и не само да го завършат, но и да се отърват от него; не да го свършат бързо, за да могат час по-скоро да го притежават, а да могат да изтрият, колкото може по-скоро да премахнат тази мисъл, сякаш в тази първа жълтеникава светлина на утрото са разбрали, че това далеч няма да е достатъчно, че това не е дори началото, че малката пристройка нито ще бъде модел, нито тяхно бъдеще. Работили до обед, дошло време да починат и похапнат. По това време пристигнал Луи Грениър от Завоя на французина2 — там била неговата плантация, неговата къща, кухните и яхърите, кучешките колиби и робските хижи, градини, алеи за разходка и поляни, които само след сто години щели да изчезнат заедно с името и кръвта му и да не оставят нищо, освен наименованието на тази плантация и легендата за него, избледняваща и силно променена, подобно тънкия слой роден, неуловим и все пак неизбежен прахоляк, който ще се стеле край един загубен, небоядисан и вдигнат на кръстопът дюкян. Та пристигнал той от двайсетте мили до Завоя на французина с английска каляска, двама роби-кочияши и един спешен водач на впряга, който минавал за най-добрия вън от Нешвил и Начез, а Компсън казал: „Мисля, че това стига.“ Всички знаели какво иска да каже: не да изоставят работата, а да я довършат, но сега оставало толкова малко, че и двамата роби можели да се справят. Всъщност четиримата, тъй като макар че веднага щом станало ясно, че могат да използват двамата негри на Грениър, Компсън взел да се колебае, казвайки, че не смее да нарушава твърдо установения протокол на робството, нареждайки на роб-коняр и най-вече на домашен прислужник да се занимават с ръчен труд, още по-малко пък да си позволи да поиска подобно нещо от стария Луи Грениър. Тук Пийбоди веднага се намесил.

„Единият може да стои в моята сянка — казал. — Тя никога не намалява“ и дори предложил да стане посредник на стария Грениър, само че Грениър побързал да им намери работа. Отишли тогаз да обядват в механата на Холстън, а чикасите, неподвижно наклякали под жестокия пек на юлското слънце, тъй като сянката се била вече изместила дори от фургона, където старата Мохатаха продължавала да седи под парижкия чадър на робинята, наизвадили храна (обедът на Мохатаха и на свитата й се намирал в една бяла кошница от лико на бял дъб), явно донесена от тяхната собствена плантация, както вече се изразявали, имитирайки белите; храната им била под мишниците, в насуканите на фитил панталони. После всички се преместили към предния навес и не вече селището, а градът — то било град вече цели трийсет и един часа — се наредил да гледа как четиримата роби издигнали последната греда, ударили последния клип на покрива и закачили вратата, след което Ратклиф, държейки се едва ли не като дворцов камердинер в двора на средновековна крепост, се отправил към магазина, влязъл и излязъл от там с железния сандък; сериозните чикаси и потните роби на белите видели как тежката и неразгадаема вещ заела мястото си в своя нов олтар. И едва сега имали време и могли да научат какво тревожело Ратклиф.

„Тоя катинар!“ — рекъл Ратклиф.

„Е, та?“ — обадил се някой.

„Тая индианска смазка за колела!“ — казал Ратклиф.

„Е, та?“ — повторили неколцина. Но сега вече разбирали. Не ставало дума нито за катинара, нито за катрана; всичкото било до осемте долара, които могли да прехвърлят към държавното бюро за червенокожите чрез тефтерите на Ратклиф, където никой нямало нито да ги открие, нито да ги забележи. Не било алчност от страна на Ратклиф, най-малкото имал намерение да проповядва корупция. Дори мисълта му не била нова и съвсем нямало нужда от някакъв случаен човек, който на две-три седмици препуска на кон до селището, за да му разкрие възможността; за тия неща той бил мислил още първия път, когато вписал в тефтера първото пликче ментови бонбони за първия от четирийсетгодишните внуци на Мохатаха, но се въздържал да прибави още две нули към десетте цента цели десет години, питайки се всеки път защо се въздържа, удивен на собствената си добродетел, на силната си воля. Въпросът бил принципен. Той, те, селището, сега градът — именно те смятали да прехвърлят стойността на катинара върху Съединените щати, пък каквото ще да става после, когато някой федерален инспектор реши да се занимава с въпросите на племето чикасо; в края на краищата именно Съединените щати доброволно предложили да им покажат как катинарът може да се превърне в недоказуем, измислен катран за колела — малкият, суховат, подобен на дете човечец, невъоръжен, неприкосновен и спокоен, дошъл не да ги предизвиква и дори не като адвокат или представител на някакви съединени щати, а на самите Съединени щати, все едно, че Съединените щати, са им рекли „Молим, приемете този дар от осем долара“ (градът вече бил платил на стария Алек осем долара за катинара; повече той не пожелал да приеме), а те дори не са отклонили това предложение, а просто са махнали с ръка, тъй като още неизрекъл Питигру каквото имал да изрича, Съединените щати вече ги били загубили завинаги; излизало, че Питигру пуснал осем златни монети в ръцете на Компсън, или да кажем Пийбоди, а те на свой ред са ги пуснали в някой кладенец или миша дупка, без никому добро да сторят, нито да възстановят загубата, нито да заплатят на оня, който я е причинил, оставяйки по тоя начин цялата човешка раса във вечен и невъзстановим дефицит от осем долара, осем долара на червено;

Ето каква била тревогата на Ратклиф. Но те изобщо не го изслушали. Разбира се, чули го, но не го изслушали. А може би изобщо не го чули — насядали в сянката на Холстъновия навес, те вече гледали и виждали една година напред; било едва десети юли, предстояло дълго лято, светла мека и суха есен до ноемврийските дъждове, но този път нямало да се мине само с два дни — те имали нужда от две години, ако не и повече, от една зима, през която планове да чертаят и предварително да се готвят. На свое разположение имали изпълнител, който само чакал, едва ли не живо провидение: един човек на име Сътпен, дошъл в селището същата пролет, един грамаден, жилест и саможив, изхабен от страсти и мълчалив човек, който се носел в някаква бледа аура на безименност и жестокост, досущ като човек, току-що влязъл в топла стая, или най-малкото подслонил се где да е от снежната буря, довеждайки със себе си трийсетина роби, още по-диви и още по-съмнителни от местните диваци, чикасите, с които селището било вече свикнало; новите негри не знаели английски, говорели — според Компсън, който бил ходил в Ню Орлеанз — нещо средно между караибски, испански и французки; Сътпен бил купил, може би заграбил, или по някакъв начин получил парче земя в точно обратната посока и очевидно имал намерение да основе плантация на още по-амбициозни и грандиозни основи от Грениър; със себе си бил довел дори един парижки архитект, по всяка вероятност негов пленник, защото в задната стаичка на Ратклиф се говорело, че човекът спи в нещо като яма до строежа на двореца, който лично проектирал, завързан китка с китка о един от караибските роби на господаря си; и наистина стигало му на селището да го види само веднъж, за да разбере, че съвсем не е по-глупав от своя похитител — така невестулката и гърмящата змия съвсем не са по-малко диви от вълка или мечката, пред които отстъпват, докато не бъдат напълно и безнадеждно сгащени; архитектът не бил по-едър от Питигру, имал духовити, сардонични и нетрепкащи очи, които всичко са видели, ала на нищо не са повярвали, носел широкопола скъпа шапка, брокатена жилетка и дантелени ръкавели на полухудожник и полубулеварден лъскач; те — може би Компсън и положително Пийбоди — си го представяли в окаляни и раздърпани от храстите брокати и дантели как стои сред тия непребродени самотии и мечтае за колонади, фризове и фонтани в стила на Давид, а до всеки негов лакът — по един огромен полугол негър, двама абсолютно еднакви негри, които дори не го поглеждат, а само дишат и го следват стъпка по стъпка като двойна негова сянка, увеличена в гигантски размери;

Сега имали дори архитект. За една минута ги изслушал в задната стаичка на Ратклиф. Сетне замахнал в някакъв неразбираем жест и рекъл: „Хм, та вие нямате нужда от съвет. Много сте бедни. Имате само едни ръце и кал за тухли. А пари никакви. Няма дори от какво да гледате, как тогава може да сгрешите?“ Но ги научил как да вадят тухли от калъп, начертал и построил пещ за тухлите, каквито сега имало колкото щеш, сякаш в оная първа жълтеникава утрин им станало ясно, че само с една постройка няма да се мине. И макар че градът и съдилището били замислени в един и същи миг, проектирани едновременно още същата зима и строени в продължение на следващите три години, съдилището, естествено, било готово първо. През март архитектът грабнал колчета и макари с рибарска връв и в дъбака срещу механата и магазина очертал квадратните и прости основи, този неумолим план не само на съдилището, но и на града, и само толкоз им казал: „След петдесет години ще се мъчите да промените всичко това в името на тъй наречения прогрес. Но няма да успеете. Никога няма да се отървете.“ Но изправени до кръста в гъсталаците, те вече виждали или по-скоро знаели, че виждат — нали имали вече колчета и рибарска връв! — не, да кажем петдесет, но може би двайсет и пет години напред, а може и по-малко; виждали един площад, в центъра съдилището, всичко останало наредено наоколо в квадрат: магазините, двуетажните постройки с адвокатските кантори, лекарските и зъболекарските кабинети, а над тях стаите и залите на ложата; училище, църква, механа, банка и затвор — всяко на своето място; четири широки улици, тръгващи прави като стрели в четирите посоки, за да се превърнат в координатната система на други улички и пътечки, додето всичко бъде покрито от тях: тези ръце, тези всичко хващащи пръсти, пъплещи и драпащи към светлината от сърцето на една изчезнала пустош, сякаш от година на година измъкващи се от дъното на едно отдръпващо се море, ширните и плодородни избуяли нивя, които от година на година настъпват все по-навътре в дивотиите и в гъсталака, чиито обитатели — дивата мечка, еленът, пуякът — бягат заедно с дивите хора (а може би вече не толкова диви, вече познати, вече безопасни, просто вече безинтересни, един анахронизъм, останал от едно мъртво време, от една мъртва епоха; достойни за съжаление и дори истински съжалявани от старците — пламенно като стария доктор Хабершам, или не толкова запалено, но при все това неутешимо и упорито като стария Алек Холстън и неколцина други, докато след година и друга и последният от тях ще си замине по реда; та това е страна на белите хора и такава им е съдбата, така им е писано); и това ще бъдат вените и артериите, потоците на пулса и на живота, по които ще тече богатеещата реколта: златото: памукът и зърното;

Но преди всичко съдилището: центърът, събирателната точка, пъпът — извисено в средата на градския кръг като самотен облак в пръстена на хоризонта, мятащо обширната си сянка до самия хоризонт, умислено, сериозно, символично и тежко, високо като облак, масивно като чукар, възправено над всичко: пазител на слабите, съдия и ограничител на страстите и сластта, съхранител и пазач на въжделенията и надеждите; надигащо се през това първо лято тухла по тухла, обикновен квадрат в колониалния стил на крал Джордж (нарочно проектирано така от парижкия архитект — а той по това време строял при Сътпен нещо като крило на двореца във Версай, само че видяно в кошмарите на някой лилипут, — нарочно, за отмъщение, както щеше сто години по-късно да се изразява Гейвин Стивънз, когато към легендата за Сътпен щяха да прибавят и случая от онова време: архитектът някак сполучил да се измъкне от своя строеж и да побегне, а Сътпен, неговият надзирател и ловец го догонили с кучета в тресавищата и го върнали обратно); нали архитектът им бил казвал, че нямат достатъчно пари, за да си купят лош вкус, нито пък имат модел за имитация на лошия вкус, дотук все още нищо не им струвало, освен труда, а на втората година използвали само робски труд, тъй като в селището имало все повече и повече собственици на роби; селището, което било вече град с име още в оная жълтеникава утрин преди две години, когато се пробудили първите. Имало нови хора — не само Холстън и ковачът (сега Компсън бил ковач), които притежавали двама-трима негри, не само Грениър и Сътпен издигнали лагери край потока в ливадите на Компсън, за да настанят там негрите си до завършването на съдилището и затвора. Но се трудили не само робите, окованите, несвободните, защото все още имало и бели, същите ония, които в една гореща юлска утрин преди две, а сега вече преди три години, се били сбрали в своя бяс да доразрушат с гневната си пот и безвредна ярост тристенната пристройка — същите бели мъже (всеки със своята собствена работа, която би могъл да гледа и за която да му плащат), стоящи или излегнали се около скелето и купищата тухли и локвите глинен хоросан, докато само час-два или половин ден подир туй не скокнат да изблъскат някой негър и да застанат на негово място било с мистрия, трион или длето в ръка, от никого невикани и от никого непоправяни, тъй като нямало кой от присъстващите да заповядва или да отхвърля; чуждият човек би казал, че тъкмо затова се залавяли с тая работа — просто защото нямало защо; само че не било точно така: сега се работело спокойно, нямало гняв и пристрастия, работело се двойно по-бързо — просто нямало защо да се бърза, понеже туй не приличало на натежала реколта (този парадокс никой не би могъл да обясни на хората, освен може би на Грениър, Компсън и Пийбоди, които от деца израснали с роби, дишали същия въздух и дори сукали от същата гръд заедно със синовете на Хам: черни и бели, свободни и несвободни, рамо до рамо в един и същ неуморен ритъм, сякаш имат еднакви цели и еднакви надежди, каквито в същност имали, доколкото негърът е способен на това; та дори и на Ратклиф, издънка на много стар и чист англосаксонски планински род, по каприз на съдбата баща на също тъй дълъг и чист род от бели сиромаси, фермери изполичари, които никога не са имали роби и никога не биха имали, тъй като още с майчиното си мляко всеки от тях се пропива не толкова от антипатия към робството, колкото към черната кожа; простите детински разсъдъци на робите тутакси схващали, че помагат в изграждането не само на най-голямата постройка в околността, но може би и най-голямата изобщо; и това било всичко, но било достатъчно); то било тяхно, на белите, по-голямо от всичко останало, защото всичко събирало в себе си и бидейки такъв сбор, трябвало да извиси техните надежди и въжделения ведно с извисяващия се в небето купол; и така, запотени и неуморни, те се споглеждали някак срамежливо, малко смаяни, малко неловко, сякаш схващали или най-малкото в момента можели да повярват, че хората, всички хора, включително и те самите, са станали малко по-добри, може би малко по-чисти дори отколкото са ги мислели, очаквали или било необходимо. Все още малко ги смущавал Ратклиф с неговата тревога: парите, осемте долара за катинара-катрана; то не било вече истинска тревога, защото не им пречело с нищо, както и преди три години, когато историята била далеч по-близка; сега, три години по-късно, тревогата била невидима, тоест нечута, защото истинска жертва се оказал самият Ратклиф: той бил страдалецът — докато у другите имало безгрижие, малко хумор и сегиз-тогиз избледняваща досада и нетърпение, у него останал срамът, объркването, мъничко отчаяние като у човек, който се бори с някакъв вроден грях, безнадежден, непобедим, вече бит. Сега вече не ставало и дума за парите, за осемте долара. Сега оставал фактът, че ги отказали и вероятно по този начин са допуснали фатална, непоправима грешка. Той се мъчел да обясни: „Представете си сега горе господ и останалите, от които зависи късметът човешки, гледат надолу и си казват: Ето, тия проклети никакъвци не пожелаха осемте долара, дето им ги давахме ей тъй, за нищо. Значи, от нас нищо не искат. Тогаз да ги оставим както си е — да се потят и трудят и каквото направят, сами да си го направят.“

Градът така и постъпил, макар че съдилището още шест години не могло да се довърши. Но те вече го смятали за готово: просто и четвъртито, с наковани подове и с покрив, с готови прозорци, централен хол и четири кабинета — за шерифа, данъчния, за околийския канцлер (при когото щели да бъдат избирателните кабини и урните), а на горния етаж — съдебната зала, стаята за съдебните заседатели и за съдията, та чак гълъбите и врабчетата, дошли от всички краища на атлантическия бряг, веднага щом градът станал град с име, преселници с градски дух — те обсебили стрехите и улиците още преди последния удар на чука, едните влюбени в женските си и вечно размножаващи се, другите — бъбриви и безбройни. На шестата година старият Алек Холстън се поминал и върнал на града осемте долара от катинара; две години преди него умрял и Луи Грениър, а неговите наследници все още не били получили хиляда и петстотинте долара, оставени им по волята му до поискване. В околията имало и един новодошъл на име Джон Сарторис, човек с роби, с коли и с пари като Грениър и Сътпен, но той се оказал за Сътпен много по-непреодолим от Грениър, защото веднага станало ясно, че Сарторис е от ония хора, които могат да се справят дори със Сътпен, тоест както човек със сабя и достойно за нея сърце е в състояние да надвие човек с брадва; същото лято бил съставен комитет (парижкият архитект на Сътпен отдавна се бил върнал там, отдето е дошъл, но неговата тухлена промишленост продължила непрестанно да расте: неговите калъпи и пещи изградили затвора, сега издигали стените на две църкви, а до средата на века щели да издигнат онова, което в цял Северен Мисисипи и Източен Тенеси е известно под името Академията, Института за момичета): в комитета влизали Компсън, Сарторис и Пийбоди (и Сътпен, но задочно; градът никога нямало да узнае колко точно от допълнителните разноски били поети от Сътпен и Сарторис). На следната година един италиански кораб стоварил в Ню Орлеанз осем мраморни колони на части, оттам ги качили на параход, който ги откарал по Мисисипи до Викзбърг, оттам ги поел по-малък параход и по реките Язу, Сънфлауър и Талахачи ги докарали до старото пристанище на Икемотуби, сега собственост на Сътпен; оттук волове ги отмъкнали до Джеферсън. Двата еднакви четириколонни входа били поставени на съдилището — единият на север, другият на юг, всеки с балкон от ковано нюорлеанско желязо, на един от които, южния, през 1861 година Сарторис щял да застане в първата за града конфедерационна униформа, а долу на площада строевият офицер от Ричмънд щял да записва и заклева войниците за полка, който Сарторис като негов полковник щял да поведе към Вирджиния, за да стане там ляв фланг на генерал Джексън3; от тия два балкона в продължение на сто години мировите съдии по наследствен ред щели да се провикват без падежи, лица и числа и дори без препинателни знаци „Елате, елате, окръжен съд на Йокнапатофа, и ще бъдете изслушан!“; под тях пък, с изключение само на седемте години от 63-а до 70-а — което не са чисти сто години, особено за някои непримирими възрастни дами — бялото мъжко гражданство на околията щяло да се изрежда, за да гласува за околийски и щатни чиновници (в 63-а, когато войските на Съединените щати4 изгорили площада и търговския квартал, съдилището оцеляло: по-здраво от топорите, по-упорито от огъня, по-силно от динамита; заобиколено от съборени и почернели развалини, то продължавало да стои, продължавали да стърчат опушените колони, макар и без капители, без покрив и надупчени, но все пак непокътнати, нито на косъм встрани от канапа на отвеса, с който ги бил вдигнал вече забравеният парижки архитект); тъй че сега не им оставало нищо друго (девет години го строили, двайсет и пет го възстановявали), освен да сложат нови подове на двата етажа и нов покрив, а на купола този път да инсталират часовник с четири лица и камбана, която да отмерва часовете и да бие за тревога; по това време площадът — банките, магазините, адвокатските кантори, лекарските и зъболечителските кабинети — всичко било вече възстановено, врабците се били върнали, защото изобщо не били бягали — това шумно и бъбриво независимо множество, съпътстващо и неделимо от всекидневните човешки кавги, си присвоило корнизите и улуците още преди да забият и последния гвоздей; върнали се и гълъбите, нескончаемо гугукащи, засвивали гнезда и окупирали камбанарията на часовника, макар да изглеждало, че няма да свикнат с камбаната, защото при всеки удар се пръскали от купола като пощурял облак, трепкали и подскачали, додето ударите утихнат, и после отново се шмугвали между наклонените греди, за да не остане нищо, освен неспирното шепнещо гукане, напомнящо стопяването на камбанното ехо, забравили причината на своята тревога, тъй както и въздухът забравя и не помни оня звън, който го кара да трепти. Това е така, защото врабците и гълъбите са издръжливи и са издържали сто години, най-старото нещо, освен самото съдилище, което се извисява безметежно над града, повечето от чиито жители вече не знаят кои са били доктор Хабершам, старият Алек Холстън и Луи Грениър; стогодишно и безметежно над всякакви промени: електричеството и бензина, неона и какофонния сгъстен въздух; издържали са дори негрите, минаващи под балконите, за да пуснат гласа си за същите белокожи негодници и демагози и привърженици на бялото господство, за които гласуват и белите. На всеки няколко години белите старейшини на околията, мечтаещи за бакшиш, почват движение за събарянето на съда и построяването на нов и модерен, но в последния момент все търпят поражение. Опитват се пак и, разбира се, губят, губят дваж и толкова. Защото съдбата на съдилището е да стои тук, в сърцето на Америка: негова присъда е неговата дълговечност; както и у човека неговата проста възраст се измерва със собствената му вина, а тя след сто години ще стане вече непоносима. Но за сега все още не; за сега все още врабците и гълъбите — едните бъбриво и независимо множество, другите — вечно влюбени в женските — ще продължават да живеят тук, ту пощурели, ту спокойни до новите удари на часовниковата камбана, с които дори подир сто години те едва ли ще свикнат и ще се пръснат в своята разпиляна експлозия от камбанарията, сякаш часовете, вместо да прибавят една нищожна частица към отколешния уморен свят от Битието насам, са разклатили девствения чист въздух с първия оглушителен звън на Второто пришествие.

Сцена първа

Съдебната зала. 17 и 30 часа. Тринайсети ноември. Завесата е спусната. Със запалването на светлините се чува иззад завесата.

МЪЖКИ ГЛАС:

Подсъдимата да стане!

Завесата се вдига, символизирайки изправянето на затворничката на подсъдимата скамейка, и разкрива част от съдебната зала. Тя не заема цялата сцена, а само горната лява половина, при което останалата половина и дъното са в мрак, тъй щото видимата част е не само в центъра на светлината, но изглежда и леко издигната във въздуха — още един символ, който става ясен в началото на второ действие — символът на възвисения трибунал на справедливостта, от който настоящият околийски съд е само етап и далеч не най-висшата инстанция.

Виждаме част от залата — масата на съда, съдията, чиновниците, адвокатите, съдебните заседатели. Защитник на обвиняемата е адвокатът Гейвин Стивънз, човек около петдесетте. Прилича повече на поет, а не на юрист, и наистина е: ерген, издънка на едно от първите семейства в околията Йокнапатофа, завършил Харвард, а после и Хайделберг, върнал се на родна земя, за да стане нещо като един селски Цинцинатус5, борец не толкова за истината, колкото за справедливостта, често замесващ се, понякога и без хонорар, в страстите и дори престъпленията на ближните си, и бели, и негри, нещо, което в някои случаи е пряко противоположно на поста му като околийски адвокат, на който се намира от години.

Подсъдимата се е изправила. Всички други в залата са седнали. Негърка, около трийсетгодишна — в същност може да е между двайсет и четирийсет, — със спокойно, непроницаемо, почти вглъбено лице, тя е най-високата точка и всички очи са обърнати към нея, но тя никого не поглежда, а гледа някъде навън и нагоре, като че е невидим и далечен ъгъл на залата, в която сякаш се намира сама. Доскоро, по-точно допреди пет месеца, тя е била домашна прислужница, бавачка на две бели деца, второто от които, още бебе, преди пет месеца е удушила в люлката му. По тази причина сега ще бъде лишена от живота си. Но тя вероятно е вършила и много други неща: брала е памук, готвела е храна за полските работници — едва ли не всичко, което е било във възможностите й, или по-скоро доколкото й е позволявало времето и случаят. В малкия град на щата Мисисипи, където е родена, се е славела като скитница, обичала да попийва, навремени се залавяла с проституция, била е пребивана от някакъв мъж, а неговата съпруга, или може би втора любовница, се е опитвала да я коли. Може би е била и омъжвана, най-малкото веднъж. Името й, както го изрича самата тя, е Нанси Манигоу.

В залата цари пълна тишина, всички са вперили погледи в нея.

СЪДИЯТА:

Имаш ли какво да кажеш преди прочитането на присъдата?

(Нанси не продумва и не помръдва; изглежда, че дори не чува какво й се казва.)

Ти, Нанси Манигоу, на деветия ден от месец септември, умишлено и по своя воля си отнела живота на бебето на мистър и мисиз Гауън Стивънз в град Джеферсън, околия Йокнапатофа… Съдът постанови да бъдеш отведена в околийския затвор на Йокнапатофа и там, на тринайсетия ден от месец март, да бъдеш обесена. Нека бог се смили над душата ти!

НАНСИ:

Дай боже!

(Тя е спокойна и неподвижна. От невидимата публика се понася общо ахване, всички са шокирани от това нечувано нарушение на процедурата: почва нещо като шепот, като смут, като общ рев, сред който или по-скоро над който Нанси стои неподвижна. Съдията звъни със звънеца си, един от чиновниците скача, а завесата почва бавно и на пресекулки да пада, сякаш съдията, съдът искат час по-скоро да скрият този срам; някъде откъм невидимата публика в съдебната зала прозвучава женски глас — стон, плач, може би хленч.)

ЧИНОВНИК:

Моля за ред! Тишина в залата!

Завесата бързо се спуска, скрива сцената, светлините моментално угасват. Настъпва миг пълна тъмнина. Сетне завесата плавно и нормално се вдига.

Сцена втора

Домът на семейство Гауън Стивънз. 18,00 часът. Тринайсети ноември. Всекидневна, в средата маса с лампа, столове, канапе в левия заден край, още една лампа, но стояща на пода, други лампи на стените. Вратата вляво води към хола, в дъното отворена двойна врата разкрива трапезария, вдясно се вижда камина с газ. Обстановката е приятна, модерна, съвременна, и все пак в стаята се носи полъхът на друго време — високият таван, корнизите, някои от мебелите. Имаме чувството, че се намираме в стара къща отпреди Гражданската война, преминала най-сетне в наследство на някоя стара мома, която се е помъчила да я модернизира (газификацията в камината и двете издути кресла) и превърне в апартаментчета за даване под наем на млади двойки и семейства, които могат да си позволяват този лукс, само и само да живеят на същата улица, където живеят и други млади двойки, членуващи в съответния клуб и посещаващи съответната църква.

Чуват се стъпки, лампите се запалват, като че онзи, който е влязъл в къщата, е докоснал всички електрически ключове, вратата вляво се отваря и влиза Темпъл, следвана от мъжа си Гауън и адвоката Гейвин Стивънз. Около двайсет и пет годишна, тя е с много приятна външност, гримирана, с разкопчано кожено палто, шапка, ръкавици. Носи чанта. Напрегната и раздразнена, тя обаче съумява да се владее. По лицето й, докато приближава масата и спира, не може нищо да се прочете. Гауън е три-четири години по-възрастен от нея, от тъй наречените „типови“ младежи, каквито в Америка и най-вече в Юга има с хиляди: единствени деца на финансово подсигурени родители, обикновено живеещи в апартаментите на градските хотели, завършили едни от най-добрите колежи в южните или източните щати, откъдето са и членове на съответните клубове; женени и вече бащи, те все си остават колежани, упражняват приемливи професии, които не са им по вкуса, но тъй или иначе винаги са свързани с парите: било продажба на памук или борсови акции. Но това лице тук е малко по-различно, в него има нещо повече. Нещо му се е случило, някаква трагедия, за която не е бил подготвен и е нямало как да се справи с нея; все пак той е приел нещата и искрено се мъчи (може би за първи път в живота си) да ги надмогне съгласно общоприетите норми. Той и Стивънз са с палта, шапките им са в ръцете. Адвокатът се спира току до вратата. Гауън хвърля шапката си на канапето и приближава Темпъл до масата. В момента тя почва да сваля едната си ръкавица.

ТЕМПЪЛ:

(Взима цигара от кутията на масата, после се мъчи да имитира обвиняемата от съда. Гласът й, остър и сух, едва сега издава потиснатото напрежение.)

Дай боже! Виновна съм! Благодаря ти, господи. Щом така посрещаме вестта, че ще ни бесят, какво ли може да се очаква от съдията и съдебните заседатели…

ГАУЪН:

Стига, моля те! Млъкни! Запалвам камината и ще донеса нещо за пиене. (Към Стивънз) А може би Гейвин ще запали огъня, пък аз да се заема направо с напитките.

ТЕМПЪЛ:

Аз ще го запаля. (Взема запалката.) Ти донеси алкохол. Тогава чичо Гейвин няма защо да остава. Доколкото виждам, ще му се единствено да каже сбогом и после да ми прати илюстрована картичка. Пък ако се постарае, може и с две думи. И да си ходи у дома.

(Приближава камината, коленичи, пуска кранчето на газта, приготвила запалката в другата си ръка.)

ГАУЪН:

(Ядосано) Е, де!

ТЕМПЪЛ:

(Щраква запалката и поднася пламъка до кранчето.) За бога, ще ми донесеш ли нещо да пийна?

ГАУЪН:

Разбира се, скъпа. (Към Стивънз) Хвърли си някъде палтото.

(Излиза през трапезарията. Стивънз остава неподвижен и наблюдава Темпъл. Пламъкът постепенно се усилва.)

ТЕМПЪЛ:

(Все още коленичила, с гръб към Стивънз.)

Щом ще оставаш, защо не седнеш? Или обратно. Отзад напред. Щом не сядаш, защо не си тръгваш? Остави ме, аз съм и ограбена, и бита, но ме остави да го преживявам насаме. И бог знае, че мръсотиите се изхвърлят насаме. Удовлетворението е също мръсотия…

(Стивънз я наблюдава. После се приближава до нея, изважда носна кърпа от вътрешния си джоб, спира зад гърба й и протяга кърпата пред очите й. Тя поглежда най-напред кърпата, после него. Лицето й е съвършено спокойно.)

За какво ми е?

СТИВЪНЗ:

Ще ти свърши работа. Суха е. (Продължава да държи кърпата.) Тогава за утре.

ТЕМПЪЛ:

(Живо се изправя.) О, за саждите от влака! Не, ще вземем самолет, Гауън не ти ли каза? В полунощ излитаме от Мемфиското летище; ще тръгнем чак след вечеря. А утре сутринта — Калифорния. Напролет може и до Хаваите да прескочим. Всъщност не, сезонът е неподходящ. Тогава Канада. Май и юни на езеро… (Млъква, ослушва се към вратата за трапезарията.) Тъй че носна кърпа няма да ми е нужна. Нали не ме заплашваш, ти и без това нямаш с какво да ме заплашиш. И понеже е така, не ми трябва нищо твое, току-виж после си рекъл, че съм приела подкуп.

(И двамата чуват шума отвъд вратата на трапезарията, означаващ, че Гауън се приближава. Темпъл снижава глас и заговаря бързо.)

Или да го вземем другояче. Не зная какво искаш, защото не ме интересува. Каквото и да е то, няма да ми го вземеш. (Шумът е вече по-близък, чуват се стъпки, звън на стъкло.) Сега той ще ти предложи нещо да пийнеш и след това също ще поиска да узнае какво искаш и защо си дошъл с нас дотука. Вече ти отговорих. Не. Ако си дошъл, за да ме видиш, как плача, имаш много здраве! Но и нищо повече няма да получиш. От мене нищо! Разбираш ли?

СТИВЪНЗ:

Чувам.

ТЕМПЪЛ:

Искаш да кажеш, че не ти се вярва. Добре, трогната съм. (Още по-бързо и припряно.) Отказах да отговоря на твоя въпрос. Сега аз ще ти задам един…

(С влизането на Гауън тя моментално сменя темата и то тъй гладко насред изречението, че никой новодошъл не би доловил разликата в тембъра.)

… от нейните адвокати, сигурно ти е разправяла; дори една такава наркоманка, която избива малки деца, дори тя има може би някакво свое оправдание. Черна наркоманка и бяло бебе!…

ГАУЪН:

Нали ти казах, млъкни!

(Носи поднос, на който е наредил кана с вода, купа с лед, три празни високи чаши и три чаши, вече пълни с уиски. Бутилката се подава от джоба на сакото му. Приближава Темпъл и протяга подноса към нея.)

Нищо, нищо! Този път за разнообразие и аз ще пия. След осем години пауза! И защо не?

ТЕМПЪЛ:

Защо не?

ГАУЪН:

(След като тя взима една от пълните чаши, той подава подноса на Стивънз, който посяга към втората. После оставя подноса на масата и вдига третата чаша.)

Цели осем години нито една глътка! Сега е може би моментът пак да се почне. В края на краищата, не е малко. (Към Стивънз) Пий. Малко вода не щеш ли?

(Като че несъзнаващ какво е сторил, той оставя недокоснатата си чаша на подноса, налива вода от каната в една от празните чаши и я подава на Стивънз тъкмо когато оня е изпразнил първата си чаша и я сваля. Тогава Стивънз поема водата. Темпъл също не се е докоснала до чашата си.)

А сега може би околийският адвокат Гейвин Стивънз ще ни каже защо е дошъл?

СТИВЪНЗ:

Жена ти вече каза. Да си взема сбогом.

ГАУЪН:

Вземай! Пожелай ни добър път и си грабвай шапката!

(Изтръгва водата от ръката на Стивънз и връща чашата на масата.)

ТЕМПЪЛ:

(Оставя чашата си на подноса) Сложи ми малко лед и вода. Но първо вземи палтото на чичо Гейвин.

ГАУЪН:

(Вади бутилката от джоба си и прави поръчаното плюс втора чаша за Стивънз.) Не е необходимо. Щом може да вдига ръка в една бяла съдебна зала, за да защити една черна убийца, значи ще може да я сгъне и в по-твърд ръкав, поне колкото да вземе едно уиски от майката на жертвата. (Към Темпъл) Прощавай! Излиза, че може би ти винаги си била права, а аз съм грешал. И сигурно ще трябва да повтаряме тия неща, додето се отърсим от тях, не от всичко, но от някои…

ТЕМПЪЛ:

Добре, защо не? (Обръща очи към Стивънз, който на свой ред я гледа мрачно и загрижено.) Не забравяй и бащата, скъпи!

ГАУЪН:

(Приготовлява напитките) Разбира се. Та как да го забравя? Бащата на детето и без това като човек е нещастен. В очите на закона мъжете не бива да страдат, те са или ищци, или ответници. Законът е нежен само към жените и децата и особено към жените, а най-вече към черните наркоманки и курви, които убиват бели деца. (Подава чашата на Стивънз.) Тогава защо да очакваме от околийския адвокат Стивънз състрадание към един мъж и една жена, които по една случайност са родителите на убитото дете?

ТЕМПЪЛ:

(Сухо) Няма ли, за бога, да млъкнеш най-после?

ГАУЪН:

Прощавай. (Обръща се към нея, вижда пълната й чаша.) Няма ли да пиеш?

ТЕМПЪЛ:

Не искам. Донеси ми мляко.

ГАУЪН:

Веднага. Разбира се, горещо.

ТЕМПЪЛ:

Да, ако обичаш.

ГАУЪН:

(Обръща се) Дадено. Но нали съм от досетливите, още като наливах уискито и сложих млякото на печката. (Тръгва към трапезарията) Не пускай чичо Гейвин да си ходи, докато не се върна. Ако трябва, заключи вратата. Или по-добре телефонирай на оня, как му беше името, дето се бори за свобода на негрите…

(Излиза. Останалите се размърдват чак когато чуват захлопването на кухненската врата.)

ТЕМПЪЛ:

(Припряно) Какво знаеш? Не ме лъжи, не виждаш ли, нямаме време!

СТИВЪНЗ:

Време? За какво? До отлитането на самолета? Тя има време — до месец март, до тринайсети март има четири месеца.

ТЕМПЪЛ:

Знаеш какво искам да кажа… неин адвокат… виждаш я всеки ден… тя негърка, а ти бял… дори ако трябва с нещо да я сплашиш… с малко кокаин или нещо друго от нея всичко можеш да купиш… (Млъква, гледа го учудена, но и с отчаяние; гласът й съвсем е притихнал.) О, господи боже! Тя не ти е разказала всичко. Аз! Аз съм… аз съм тая, която… Не разбираш ли? Само че не мога да повярвам, няма да повярвам, невъзможно…

СТИВЪНЗ:

Невъзможно е да повярваш, че не всички човешки същества миришат на лошо, както ти се изразяваш. И дори една, според теб черна наркоманка и уличница? Не, нищо повече не ми е казала.

ТЕМПЪЛ:

Дори и да е имало нещо повече?

СТИВЪНЗ:

Дори и да е имало.

ТЕМПЪЛ:

Тогава какво мислиш, че знаеш? Няма значение откъде си го научил, само ми кажи какво е то!

СТИВЪНЗ:

Оная нощ тук е имало някакъв мъж.

ТЕМПЪЛ:

(Избързва да отговори) Гауън!

СТИВЪНЗ:

Оная нощ? В шест часа същата сутрин Гауън и Бъки тръгнаха с колата за Ню Орлеанз.

ТЕМПЪЛ:

Значи съм била права! Заплаши ли я или просто я подкупи?… Мъча се, истински се мъча и сигурно няма да ми е много трудно да разбера защо не миришат на лошо, по каква причина не миришат…

(Замлъква. Или е чула шум, от което е решила, че Гауън ще влезе, или може би, познавайки отлично къщата си, знае колко е необходимо, за да се притопли една чаша мляко. След миг продължава, бързо, по-тихо.)

Тук не е имало никакъв мъж. Ясно ли ти е? Казах ти, предупредих те, че от мен нищо няма да измъкнеш. О, знам си аз, готов си да ме изправиш ей-сега на подсъдимата скамейка, под клетва! Естествено, твоите съдебни заседатели никак няма да са доволни от подобно своеволно разпъване на една ограбена майка, но какво значи това в сравнение със справедливостта? Питам се, защо още не си го направил. Или пък имаш това намерение и ще ни причакаш, като прекосяваме границата с Тенеси довечера?… Окей, съжалявам! Ясно ми е. В крайна сметка сигурно ми е невъзможно да се съмнявам единствено в своята собствена лоша миризма. (Кухненската врата хлопва, и двамата я чуват.) Защото кажа ли лека нощ и тръгна ли веднъж по стълбата, и Гауън дори няма да взема. Пък кой знае…

(Млъква. Гауън влиза, носейки по-малък поднос, на който има чаша мляко, солница и салфетка, и приближава до масата.)

ГАУЪН:

За какво си приказвате?

ТЕМПЪЛ:

За нищо. Казвам на чичо Гейвин, че има в себе си нещо от благородството на Вирджиния, може би го е наследил от дядо ти. Ще се кача горе да изкъпя Бъки и да му дам да вечеря.

(Пипва чашата да провери колко е топло млякото, после я взема. Към Гауън.)

Благодаря ти, скъпи.

ГАУЪН:

Нищо, мила. (Към Стивънз) Виждаш ли? Не каква да е салфетка, а точно салфетката за мляко! Това се казва обучение.

(Ненадейно спира, защото е забелязал Темпъл; тя не прави нищо особено, просто е застанала с млякото в ръка. Но той вероятно знае какво значи това и я пита.)

Какво има?

ТЕМПЪЛ:

И аз не знам.

(Той отива до нея, целуват се: не продължително, а най-обикновено, целувка между мъж и жена. Сетне, отнасяйки чашата с мляко, Темпъл се отправя към вратата за хола. Към Стивънз.)

Довиждане до юни. Бъки ще ти прати картичка. На Маги също. А може би греша и по отношение миризмата на Темпъл Дрейк. Ако ти падне да чуеш нещо, което не си чувал, но знаеш, че е вярно, готова съм да се съглася. Стига да вярваш, че можеш да чуеш нещо, което още не си чувал.

СТИВЪНЗ:

Ти не вярваш ли?

ТЕМПЪЛ:

Не, чичо Гейвин. Ако някой иска да иде на небето, коя съм аз да му преча? Лека нощ и довиждане.

(Излиза и затваря вратата. Стивънз се обръща мрачен и оставя чашата си на масата.)

ГАУЪН:

Защо не пиеш? И без това трябва да вечерям, багаж да стягам… Какво ще кажеш?

СТИВЪНЗ:

За кое? За багажа или за уискито? Ти няма ли да пийнеш? Поне една чаша…

ГАУЪН:

Може, разбира се. (Взема първоначално напълнената по-малка чаша.) Не е ли по-добре да си тръгваш? Остави ни да си кроим отмъщението.

СТИВЪНЗ:

Иска ми се поне то да те утеши.

ГАУЪН:

Дай боже! Бих искал да се окаже, че отмъщението ще е краят! „Око за око!“ Имало ли е по-празни думи? Но да разбереш, че са празни, трябва поне едного да си загубил.

СТИВЪНЗ:

И все пак тя ще трябва да умре.

ГАУЪН:

Защо не? Кой ще загуби — една негърка, уличница, пияница, наркоманка…

СТИВЪНЗ:

… скитница, загубила всякакви надежди, докато един хубав ден мистър и мисиз Гауън Стивънз я вдигат от локвата и от чисто съжаление и човечност й предлагат един последен шанс…

(Гауън е неподвижен, само пръстите му стягат чашата още по-силно. Стивънз вижда това и без да го изпуща от очи, продължава)

И изведнъж, за отплата…

ГАУЪН:

Виж какво, чичо Гейвин, защо наистина не си тръгваш? Иди си у дома, по дяволите, където искаш…

СТИВЪНЗ:

Още малко, тръгвам. Затова ли мислиш, че тя е длъжна да умре?

ГАУЪН:

Не аз. Аз нямам нищо общо с тая работа. Не съм аз прокурорът. Нито пък съм инсценирал — така ли се казваше — този процес. Едничката ми връзка с тая история е, че по една случайност съм баща на детето, което тя… Кой, за бога, е нарекъл тази гадост напитка?

(Захвърля уискито заедно с чашата в купата за лед, моментално грабва една от празните чаши и вдига пълната бутилка да я напълни. В началото уж мълчи, но внезапно става ясно, че се смее: смях, който почва достатъчно нормално, но в следващия миг е вече извън неговия контрол, превръща се в истерично хихикане; уискито продължава да тече и чашата всеки миг ще прелее. Стивънз се пресяга, отнема му бутилката.)

СТИВЪНЗ:

Спри де! Стига ти толкова!

(Оставя шишето на масата, вдига пълната чаша и прелива половината й съдържание в другата; сега вече подава на Гауън една далеч по-разумна доза. Гауън я взима, млъква. Очевидно се е овладял.)

ГАУЪН:

(Без да вкуси от питието) Осем години. Осем години въздържание и ето каква отплата: детето ми да умре от ръцете на една черна наркоманка, уличница и прочие, която и да бяга дори не е посмяла, та поне да я беше застрелял някой полицай като бясно куче… Разбираш, нали? Осем години без капка. Каквото ми трябваше, получих, но си го и платих и сега отново мога да се пропия. Нали? А не ми се пие. Сякаш онова, което съм получил, не е било това, което искам, сякаш съм платил за нещо, което нищо не е струвало. И ми става смешно. Това е то да тържествуваш: сделката е отлична, без да си я искал. С намалена лихва. Две деца имах. И трябваше да заплатя за едното, та да осъзная, че всъщност нищо не ми е струвало. Половин цена: едно дете и една черна уличница на бесилото. Толкова ми струва имунитетът.

СТИВЪНЗ:

Няма такова нещо.

ГАУЪН:

В миналото. В лудата ми глава. В моето пиянство, в страха ми ако искаш…

СТИВЪНЗ:

И минало няма.

ГАУЪН:

Как сега да не се смееш? Само че по-тихо, нали? Да не смущаваме дамите, да не смущаваме мис Дрейк, мис Темпъл Дрейк… Разбира се, защо не и страх? Само че за благозвучие да го наричаме чисто и просто пре-трениране. Знаеш, нали? Гауън Стивънз, научен във Вирджиния да пие като джентълмен, се напива като джентълмен, като десет джентълмени и повлича една селска колежанка, момиче, а кой знае, може би и девствено, повлича го с колата си на мач в колежа от съседната околия, напива се повече и от двайсет джентълмени, изгубва пътя, още пие, повече от четирийсет джентълмени, блъска автомобила, с което надминава осемдесет джентълмени, и изпада в пълно безсъзнание, а девственицата в това време е отвлечена в един публичен дом в Мемфис… (произнася нещо неразбираемо)

СТИВЪНЗ:

Какво?

ГАУЪН:

Разбира се, страх. Наречи го страх. Какво значение има благозвучието за женените хора?

СТИВЪНЗ:

Само че никой не те е карал след това да се жениш за нея.

ГАУЪН:

Естествено. Женитбата беше в най-чист вирджински стил. Сто и шейсет джентълмени.

СТИВЪНЗ:

Най-малкото намерението. Отвлечена в един публичен дом. И после?

ГАУЪН:

Къде ти е чашата? (Посяга към нея.) Вземи, глътни тая помия, на̀…

СТИВЪНЗ:

(Хваща чашата) Стига ми. Какво значи това: отвлечена в един публичен дом?

ГАУЪН:

(Рязко) Толкоз! Колкото си чул…

СТИВЪНЗ:

Ти май рече, че й допаднало. Затова ли никога няма да можеш да й простиш? Не за туй, че е била причина да дойде в живота ти миг, който нито някога ще си спомниш, нито ще го забравиш, нито ще си го обясниш, нито ще се утешиш, пък и да мислиш за него няма никога да престанеш, а само защото тя самата дори не е страдала, а напротив: дори й допаднало, допаднал й този месец и нещо; напомня ми епизод от един стар филм: бялото момиче попада пленница в шатрата на бедуинския принц. Че ти е трябвало да изгубиш не само ергенската си свобода, но и своето мъжко самоуважение заради добродетелността на своята съпруга и на детето си; да заплатиш за нещо, което жена ти дори не е изгубвала, още по-малко съжалявала за него? И за това ли трябва да умре тази бедна, осъдена и нещастна негърка?

ГАУЪН:

(Напрегнато) Тръгвай си! Хайде!

СТИВЪНЗ:

Минутка… Иначе можеш да си пръснеш черепа. Спри да помниш, забрави, че не можеш да забравяш! Нищо. Потъни в нищото, удави се завинаги в него, да не ти трябва да помниш, да не се пробуждаш нощем в гърчове и в пот, защото не можеш да забравиш. И какво друго се е случило през този месец, когато оня безумец я заключил като пленница в онзи Мемфиски дом, какво, какво, което никой друг освен ти и тя не знае? А може би и ти не всичко знаеш.

(Все тъй неоткъсващ очи от Стивънз, бавно и пресметливо Гауън си оставя чашата на подноса, взима бутилката и я обръща с дъното нагоре над главата си. Тапата липсва и течността веднага руква по ръката му, ръкава, на пода. Той сякаш не разбира какво върши. Гласът му е напрегнат, едва разбираем.)

ГАУЪН:

Помогни ми, Иисусе! Помогни ми!…

(Само след миг Стивънз също оставя чашата си и без да се суети, се обръща, взима си шапката, заобикаля канапето, насочва се към вратата и излиза. Гауън стои още малко с навирената бутилка, вече празна. Сетне потръпва, въздъхва дълбоко, идва сякаш на себе си, оставя шишето на масата, забелязва непобутнатата си чаша, взема я, постоява, после се обръща и я запраща със сила към камината, право в горящия пламък на газовата горелка, застава с гръб към публиката, отново си поема дъх и прокарва дланите си по лицето. Поглежда мокрия ръкав, изважда носната си кърпа и връщайки се към масата, се мъчи да попие влагата от ръкава. После прибира кърпата, за да вземе неразтворената салфетка от малкия поднос, обърсва си ръкава, разбира, че нищо не прави и хвърля салфетката, вече смачкана, на масата. Сега, външно отново спокоен, като че нищо не се е случило, събира чашите върху големия поднос, слага в него и малкия заедно със солницата и салфетката, вдига ги и тихо тръгва към вратата на трапезарията. Светлините почват да гаснат една по една.)

Цялата сцена е потънала в мрак.

Миг и отново всичко е залято от светлина.

Сцена трета

Всекидневната на семейство Стивънз. 22,00 часът. Единайсети март. Стаята е в същия вид, в какъвто я знаем отпреди четири месеца, само че сега гори само лампата на масата, а канапето е преместено тъй, че е почти обърнато към публиката. В него, загърнат с одеяло, лежи малък неподвижен предмет. Един от столовете е така поставен между лампата и канапето, че сянката на облегалото да пада върху предмета под одеялото, от което той е едва различим. Двойната врата на трапезарията сега е затворена. Телефонът се намира на малката стойка, където сме го видели и в Сцена втора. Вратата откъм хола се отваря. Влиза Темпъл, следвана от Стивънз. Сега, е облечена с дълъг пеньоар; прибрана отзад, косата й е привързана с панделка, очевидно приготвена вече за леглото. Този път Стивънз носи палтото и шапката си в ръка. Костюмът му е друг. Явно тя вече го е предупредила да пази тишина, това личи в поведението му. Тя спира и го пропуска да мине пред нея. Той оглежда стаята, вижда канапето и се заглежда в него.

СТИВЪНЗ:

Ето, това е истината.

(Доближава канапето — Темпъл го следи с поглед — и спира, навел очи към вързопа в сянка. Тихо изтегля встрани заслепяващия стол и зад него се показва момченцето на около четири години, заспало под одеялото.)

ТЕМПЪЛ:

И защо не? Нали философите и разните там гинеколози непрекъснато разправят, че жената не подбира с какво оръжие ще отвърне на удара, дори ако то е собственото й дете.

СТИВЪНЗ:

Включително и сънотворния хап, който ми каза, че си дала на Гауън?

ТЕМПЪЛ:

Да. (Прави няколко крачки към масата.) Ако повече не се съпротивлявам, кажи, колко време можем да спечелим? Върнах се от Калифорния, а все като че не мога да се съглася. Вярваш ли в съвпадения?

СТИВЪНЗ:

(Обръща се към нея) Не, освен ако не се налага.

ТЕМПЪЛ:

(Вдига от масата сгънатата телеграма, разгъва я и чете)

(Сгъва отново телеграмата и я оставя на мястото й върху масата. Стивънз непрекъснато я наблюдава.)

СТИВЪНЗ:

Е? Днес сме единайсети. Това ли е съвпадението?

ТЕМПЪЛ:

Не. То беше на шести, следобед. Бяхме с Бъки на плажа. Аз чета, а той непрестанно нещо бърбори, нали знаеш, „Мамо, далече ли е Калифорния от Джеферсън?“; казвам му „Да, миличък“ и пак чета, по-скоро мъча се да чета, а той пак: „Много ли ще стоим в Калифорния?“ „Докато ни омръзне“, казвам, а той пак пита „Тука ли ще бъдем, когато обесят Нанси?“ И сега вече е твърде късно. Трябваше да предвидя, но сега вече става късно и му викам: „Да, миличък.“ И тогава да чуеш от тия уста, дето още на мляко миришат: „А после?“ После се връщаме в хотела и там ме чака твоята телеграма. Какво ще кажеш?

СТИВЪНЗ:

Какво да кажа?

ТЕМПЪЛ:

Нищо. Дай да свършваме, за бога! (Отива до един от столовете.) Вече и така и така съм тук, не знам по чия вина, ами по-добре кажи какво искаш. Нещо за пиене? Ще пиеш ли? И поне хвърли това палто и шапката.

СТИВЪНЗ:

Още не зная. Ти нали затуй се върна.

ТЕМПЪЛ:

(Прекъсва го) Аз съм се върнала? Не бях аз…

СТИВЪНЗ:

(Прекъсва я) Която каза „Дай да свършваме, за бога“.

ТЕМПЪЛ:

(След пауза) Добре. Остави си палтото и шапката.

(Стивънз слага палтото и шапката си на един стол. Темпъл сяда. Стивънз се намества на отсрещния стол, тъй че спящото дете на канапето остава зад тях, но точно по средата помежду им.)

И тъй, Нанси трябва да бъде спасена. Затова ме и повика. Ето ме. Излиза, че зная нещо, което още не съм казала? Или може би ти знаеш нещо, което да не съм казала? Какво впрочем мислиш, че знаеш? (Той мълчи.) Добре де. Какво знаеш?

СТИВЪНЗ:

Нищо. И не искам да знам. Единственото…

ТЕМПЪЛ:

Повтори!

СТИВЪНЗ:

Какво да повторя?

ТЕМПЪЛ:

Какво мислиш, че знаеш?

СТИВЪНЗ:

Нищо. Аз…

ТЕМПЪЛ:

Добре. А защо мислиш, че има неща, които още не съм разказала?

СТИВЪНЗ:

Върна се чак от Калифорния…

ТЕМПЪЛ:

Не стига. Опитай друго.

СТИВЪНЗ:

Ти беше там. (Извърнала лице, Темпъл се пресяга към масата, рови по нея, намира кутията с цигари, вади си една със същата ръка, напипва запалката и ги пуска в полата си.)

На процеса. Всеки ден. От първия ден…

ТЕМПЪЛ:

(Все още без да го поглежда, с уж много свободни движения, напъхва цигарата в уста и заговаря, без да я пали, при което цигарата подскача.)

Една ограбена майка…

СТИВЪНЗ:

Да, ограбена майка…

ТЕМПЪЛ:

… наблюдаваща с очите си как се осъществява нейното отмъщение; тигрица над трупчето на застреляното тигърче…

СТИВЪНЗ:

… която сигурно е била така дълбоко потънала в тъга че не се и сещала за отмъщение.

ТЕМПЪЛ:

(Щраква запалката, поднася я до цигарата, пали, след това я връща на масата. Стивънз се навежда и тиква пепелника към нея. Едва сега тя вдига поглед.)

Благодаря. А сега, позволи ми аз да те науча какво да правиш. Няма никакво значение какво аз зная и какво ти мислиш, че зная, и какво е могло да се случи. Защото нямаме нужда от това. Имаме нужда от едно медицинско свидетелство, от което да се вижда, че тя е луда. От години.

СТИВЪНЗ:

Мислил съм за това. Само че сега е твърде късно. Това трябваше да се направи преди близо пет месеца. Сега вече процесът е минал и заминал, тя е била намерена за виновна и осъдена. В очите на закона тя е вече мъртва. За закона Нанси Манигоу вече не съществува. Дори да имахме и най-доброто основание…

ТЕМПЪЛ:

Така ли?

СТИВЪНЗ:

А ние нямаме.

ТЕМПЪЛ:

Така ли? (Обляга се в стола си, пуши забързано и не изпуска Стивънз от очи. Гласът й е мек, търпелив.)

Вярно. Но се помъчи да ме изслушаш. Наистина се помъчи. Аз съм медицинското, аз мога да бъда и клетвена декларация. За какво инак сме се събрали тук в десет часа посред нощ в навечерието на екзекуцията? За какво друго трябваше, както казваш, да се върна чак от Калифорния, да не говорим за, както пак ти би казал, фалшивото съвпадение, че по тоя начин ще спася и собствената си репутация? Сега трябва просто да решим какво и колко да се пише в една подобна декларация. Помъчи се… може би все пак трябваше да ти дам нещо да пийнеш, а?

СТИВЪНЗ:

Не точно сега. След малко. Достатъчно съм замаян от престъпени клетви и презрение към съда.

ТЕМПЪЛ:

Престъпени клетви?

СТИВЪНЗ:

Не такива, които могат да се купят. По-лошо: непотребни, След като моят клиент е не само обявен за виновен, но и осъден, аз отивам при главния свидетел на прокуратурата и предлагам доказателства за анулирането на цялото дело…

ТЕМПЪЛ:

Кажи им, че всичко съм забравила. Или по-скоро, че съм си променила решението. Кажи, че околийският адвокат ме е подкупил да си държа устата…

СТИВЪНЗ:

Темпъл!

ТЕМПЪЛ:

Или нещо още по-добро: нима не е видно? — една жена, чието бебе е удушено в люлката, иска отмъщение, на всичко е готова, само и само да отмъсти; като стига обаче до него, става й ясно, че не може да го преживее, че не може да пожертва един човешки живот, пък бил той и на една черна уличница.

СТИВЪНЗ:

Млъкни! Ако ще говорим, да говорим за едно и също.

ТЕМПЪЛ:

А за какво друго говорим? Нали за спасяването на една осъдена, чийто опитен адвокат вече си е признал, че се е провалил?

СТИВЪНЗ:

Значи, ти наистина не желаеш смъртта й. Съвпадението е измислено от тебе.

ТЕМПЪЛ:

Та нали това ти казвам! За бога, хайде да свършваме!

СТИВЪНЗ:

Готово! И така, Темпъл Дрейк ще я спаси.

ТЕМПЪЛ:

Ще я спаси мисиз Гауън Стивънз.

СТИВЪНЗ:

Не. Темпъл Дрейк. (Тя го гледа, пушейки. Бавно дръпва цигарата от устата си и все тъй не откъсвайки очи от него, протяга ръка да я смачка в пепелника.)

Добре. Разкажи ми отново. Може би този път не само ще те слушам, но и ще се помъча да те разбера. Измъкваме отнякъде една клетвена декларация, от която се вижда, че убийцата не е била на себе си в момента на престъплението, била е невменяема.

ТЕМПЪЛ:

Слушал си. Кой знае…

СТИВЪНЗ:

Но на какво ще се базира?

ТЕМПЪЛ:

Кое?

СТИВЪНЗ:

Декларацията. На какво ще се базира? Какви доказателства?

ТЕМПЪЛ:

Доказателства ли?

СТИВЪНЗ:

Доказателства. Какво ще има в нея? С какво ще обясним, по какви причини досега не сме — в същност ти не си поставила въпроса, а си чакала едва след като…

ТЕМПЪЛ:

Отде да знам аз? Ти си адвокатът. Ти ще кажеш какво да има. Какво се пише в подобни декларации, от какво има нужда, за да свършат работа, сигурна работа? Няма ли в твоите книги мостри, в протоколите нямате ли прецеденти — оттам да видим… (Замлъква. Гледат се втренчено, мълчат, просто се гледат, докато най-после тя въздъхва дълбоко; гласът й пак е станал рязък.) Тогава какво искаш? Какво повече искаш?

СТИВЪНЗ:

Темпъл Дрейк.

ТЕМПЪЛ:

(Остро, начаса) Не! Само мисиз Гауън Стивънз.

СТИВЪНЗ:

(Неумолим и спокоен) Искам Темпъл Дрейк. Истината.

ТЕМПЪЛ:

Истината? Нали се мъчим да спасим една осъдена убийца, чийто адвокат вече си е признал, че се провалил! Какво общо има истината с всичко това? „Ние“! Аз, АЗ, майката на удушеното, а не ти, Гейвин Стивънз, адвокатът! Аз, мисиз Темпъл Гауън Стивънз, майката! Нима не проумяваш, че всичко ще направя? Всичко!

СТИВЪНЗ:

Освен едно. А то е всичко. Нас смъртта не ни интересува. Тя е нищо: с нея може да се оправи една шепа дребни факти и някой и друг подписан документ. С това е свършено, не можем да го забравим. Сега нас ни интересува справедливостта. А с нея само истината може да се премери. Или любовта.

ТЕМПЪЛ:

(Остро) Любовта! О, господи! Любовта!

СТИВЪНЗ:

Да го наречем тогаз състрадание. Или кураж. Или най-обикновена чест, честност, или, ако щеш, борба за правото да спиш нощем спокойно.

ТЕМПЪЛ:

И ти ми дрънкаш за сън, на мен, дето още преди шест години се научих вече да не съзнавам, че нощем не съм спала?

СТИВЪНЗ:

А съвпадението?

ТЕМПЪЛ:

Ще престанеш ли, за бога?… Добре тогава, щом смъртта й е нищо, кажи какво искаш?

СТИВЪНЗ:

Казах ти. Истината.

ТЕМПЪЛ:

Пък аз ти казах, че онова, което имаш предвид, като ми плещиш за истината, няма нищо общо. Като отидеш пред — как се нарича по-висшата сбирщина от опитни юристи, върховен съд ли, що ли, — като отидеш там, ще имаш нужда от факти, книжа, документи, така подбрани и толкова убедителни, че никой да не може да се усъмни в тях.

СТИВЪНЗ:

Ние няма да ходим във Върховния съд. (Учудена, тя го поглежда с широко отворени очи.) С това е свършено. Ако ставаше така и ако можеше да има резултат, отдавна щях да се погрижа, още преди четири месеца. Ще отидем при губернатора. Тази нощ.

ТЕМПЪЛ:

Губернатора?

СТИВЪНЗ:

Може би и той няма да я спаси и по всяка вероятност няма да иска.

ТЕМПЪЛ:

Тогава защо и за какво да го молим?

СТИВЪНЗ:

Казах вече. Истината.

ТЕМПЪЛ:

(Слисана.) Само за това? И за нищо друго? Да я изкажем, да я издишаме на един дъх, в думи и в звуци. И то за какво? За да я чуе някой си, някъде си, непознат някакъв, дето хич не му влиза в работата. Но да я чуе, защото бог го е надарил със слух. Защо не си пуснеш риториката? Защо не ми кажеш, че всичко това е заради моята душа, нея да спася?

СТИВЪНЗ:

Казах ти. За да можеш да спиш спокойно.

ТЕМПЪЛ:

А аз ти напомних, че още преди шест години съм забравила какво значи спокоен сън.

(Тя го гледа, но той мълчи. Протяга ръка към масата, към цигарите, но ръката й застива по средата, увисва.)

Значи, има и нещо друго. Сега май ще имаш точно попадение. Добре, стреляй!

(Той не отвръща, не помръква. Само след миг тя извръща глава и поглежда към канапето и спящото дете. Надига се, приближава канапето и изправена над него, гледа детето. Снижава глас.)

Значи клопка. Само дето не разбирах за кого. (Поглежда детето.) Прехвърлих живото си дете на тебе. Сега ти ми го връщаш обратно.

СТИВЪНЗ:

Имай пред вид, че не съм го събудил.

ТЕМПЪЛ:

Но нали си адвокат! Ще има ли нещо по-добро за неговото спокойствие и за чистия му сън от обесването на сестрината му убийца?

СТИВЪНЗ:

Независимо как и заради чия лъжа?

ТЕМПЪЛ:

Независимо.

СТИВЪНЗ:

Все пак ти откри съвпадението.

ТЕМПЪЛ:

Откри го мисиз Гауън Стивънз.

СТИВЪНЗ:

Откри го Темпъл Дрейк. Мисиз Гауън Стивънз изобщо не е в тая категория. Това е категорията на Темпъл Дрейк.

ТЕМПЪЛ:

Темпъл Дрейк е мъртва.

СТИВЪНЗ:

Миналото никога не умира. То дори още не е минало.

(Тя се връща към масата, взима си цигара от кутията, лапва я и посяга за запалката. Той се навежда, сякаш да й я подаде, но тя вече я държи, щрака и пали.)

ТЕМПЪЛ:

Слушай, ти какво знаеш?

СТИВЪНЗ:

Нищо.

ТЕМПЪЛ: Закълни се.

СТИВЪНЗ:

Ще ми повярваш ли?

ТЕМПЪЛ:

Не, но все пак се закълни!

СТИВЪНЗ:

Добре, кълна се.

ТЕМПЪЛ:

(Смачква цигарата в пепелника.) Тогава слушай, слушай внимателно. Темпъл Дрейк е мъртва. Темпъл Дрейк е умряла шест години преди Нанси Манигоу. И ако Нанси Манигоу трябва да бъде спасена от Темпъл Дрейк, горко й! Сега си тръгвай!

(Тя не го изпуска от очи. Минава миг. Той се изправя, а тя не издържа на погледа му и обръща глава.)

Лека нощ.

СТИВЪНЗ:

Лека нощ.

(Приближава се до стола, където са палтото и шапката му, взима ги, после стига до вратата за хола и слага ръка на бравата.)

ТЕМПЪЛ:

Гейвин!

(Той спира с ръка на бравата и се обръща към нея.)

Може би в края на краищата трябва да ми дадеш носната си кърпа.

(Той пуска вратата, изважда кърпа от вътрешния си джоб и се връща към нея. Подава й кърпата, но тя не я взема.)

Добре. Какво ще трябва да направя? Какво предлагаш?

СТИВЪНЗ:

Всичко.

ТЕМПЪЛ:

Няма да мога. Няма. Разбираш ме, нали? Най-малкото ме чуваш. Да почнем отначало, а? Какво ще трябва да разкажа?

СТИВЪНЗ:

Всичко.

ТЕМПЪЛ:

Тогава изобщо няма да ми трябва носна кърпа. Лека нощ. Като излезеш, моля те затвори входната врата. Взе да застудява.

(Той се обръща, приближава отново вратата за хола и без да се обръща, излиза и я затваря. Сега и тя не го гледа. За миг след затварянето на вратата тя стои неподвижна. Сетне притиска длани до лицето си, подобно на Гауън в Сцена втора. Лицето й е спокойно, безизразно, студено. Отпуска ръце, обръща се, изважда от пепелника смачканата цигара и пак я пуска вътре, вдига пепелника и тръгва към камината, пътьом поглеждайки спящото дете на канапето, изпразва пепелника в камината и го връща пак на масата. Този път спира до канапето, навежда се да затъкне по-добре одеялото върху заспалото дете и чак след това отива до телефона и вдига слушалката.)

Моля ви, три-две-девет.

(Докато чака, в тъмнината зад отворената в дъното врата се очертава някакъв силует, някакво движение, достатъчно тихо, за да не бъде чуто, но и достатъчно красноречиво да подскаже, че там нещо или някой се движи. Темпъл нищо не забелязва, тъй като е с гръб. Телефонът дава връзка и тя се обажда.)

Маги, ти ли си? Тук е Темпъл… Да, ненадейно… О, не зная; просто може би много слънце ни се събра… Разбира се, утре ще намина. Исках нещо да ти предам за брат ти, Гейвин… Знам, ей-сега си тръгна. Но аз нещо забравих… Като се върне, нека да ми се обади… Да… Да… Моля ти се… Благодаря.

(Оставя слушалката и тъкмо да се обърне с лице към стаята, телефонът иззвънява. Тя вдига слушалката.)

Ало?… Да, отново съвпадение. Току-що го затварям, звънях на Маги… О, на бензиностанцията! Не мислех, че е минало толкова време. Мога да се приготвя за половин час. С твоята или с нашата кола?… Добре… Слушай… Да, тук съм, Гейвин. Какво ще трябва да разкажа? О, знам, знам. Ти вече осем или девет пъти си ми казвал. Просто може да не съм разбрала точно какво. Какво ще трябва да разкажа.

(Ослушва се за миг, после бавно отпуска слушалката с вцепенено лице; гласът й е тих, равен.)

Боже господи!

(Затваря телефона, озовава се до канапето, угасва лампата на масата, грабва спящото дете и с крак си отваря вратата за хола. Стаята е стъмена, единствената светлина сега идва през вратата. Още неизлязла с детето, откъм трапезарията влиза Гауън, напълно облечен, само че без сако и вратовръзка. Явно не е гълтал никакви сънотворни хапове. Приближава телефона, застава безшумно до него, ослушва се към вратата за хола и сега угасва и последната светлина. Сцената потъва в мрак.)

ГЛАСЪТ НА ГАУЪН:

(Тихо.) Три-две-девет, моля… Добър вечер, лельо Маги. Гауън се обажда… Чудесно, благодаря… Разбира се, утре по някое време. Като се върне чичо Гейвин, нека ми се обади, тук съм. Лека нощ.

(Чува се само затварянето на телефонния апарат.)

Завеса