Рейн-сан: Живеещият в сенките

1.

Успееш ли веднъж да си затвориш очите за цялостната ирония на ситуацията, разбираш, че да убиеш някого в собствения му фитнес клуб си има своите предимства.

Моят човек беше от якудза, железен изрод на име Ишихара, който всеки ден се бъхтеше с щангите в собствената си спортна зала в Ропонги, един от най-оживените квартали в Токио. Тацу ми беше казал, че смъртта трябва да изглежда естествена, и аз се радвах, че всички условия са налице. На място като това е напълно възможно някой да хвърли топа от спукване на аортата от пресилване, да се препъне и падне върху стоманен лост или да стане жертва на някаква друга трагична злополука, докато използва сложните тренажори.

Някоя от тези възможности дори можеше да бъде включена в предупрежденията, които по настояване на фирмените адвокати щяха да поставят върху следващото поколение спортни уреди. Целта беше да се свали отговорността от производителя, ако пострадалият е използвал уреда не по предназначение или е надценил възможностите си. През годините работата ми ме бе направила анонимен сътрудник поне на два такива правни трика — първият бе табела на мост над мръсните води на река Сумида, в които през 1982-ра се удави един политик („Предупреждение: не се катерете по парапетите“), а вторият, десет години по-късно, след смъртта на един необикновено усърден банкер, ударен от електрически ток във ваната, се изразяваше в надпис върху кутията на сешоарите („Предупреждение: да не се използва по време на къпане“).

Фитнес клубът беше удобен и защото нямаше да се тревожа за пръстовите отпечатъци. В Япония, където различните облекла са национално забавление, никой не вдигаше тежести без стилни подплатени ръкавици. Беше топъл пролетен ден, предвещаващ обилен цъфтеж на вишните, и къде другаде в Токио, освен във фитнес залата можеше да остане незабелязан мъж с ръкавици?

В моя бранш незабележимостта е половината от успеха. Хората излъчват сигнали — език на тялото, походка, дрехи, изражение на лицето, поза, отношение, реч, маниери — тия неща могат да ти подскажат откъде са, с какво се занимават, какви са. И, което е най-важното, дали са част от масата. Защото, ако се отличаваш от нея, обектът ще те забележи и няма да можеш да се приближиш достатъчно, за да свършиш работата както трябва. Или пък ще се набиеш в очите на единственото некорумпирано ченге и ще трябва да даваш обяснения. Може дори да те засекат и от противниковия отбор и тогава — жертвата ще бъдеш ти.

Внимаваш ли обаче, в един миг започваш да разбираш, че тези сигнали са наука, а не изкуство. Наблюдаваш, подражаваш, усвояваш. С времето се научаваш да следиш различни обекти в различни обществени екосистеми, и във всяка от тях оставаш анонимен.

Да бъда анонимен, не ми беше лесно в Япония, тъй като произходът ми бе обществено достояние и бе обект на подигравки в училище. Но днес не бихте различили чертите на бялата раса в лицето ми, освен ако не сте предупредени предварително. Американската ми майка не би имала нищо против. Винаги е смятала, че Япония е истинската ми родина, и се радваше, че японските черти на баща ми са победили в онази първоначална генетична борба за надмощие. А пластичната операция, на която се подложих след службата си в американските спецчасти във Виетнам, довърши работата, започната от случайността и природата.

Историята, която моите сигнали щяха разкажат на оня от якудза, беше съвсем простичка. Беше започнал да ме мярка във фитнес залата си отскоро и тъй като явно бях в отлична форма, не можех да мина за някакъв застаряващ чичко, решил с вдигане на тежести да си върне изгубената физика от студентските години. По-правдоподобното обяснение би било, че компанията, в която работя, ме е прехвърлила в Токио, а щом плащат за квартира в района на Ропонги, навярно в Минами-Аояма или Азабу, трябва да съм важна клечка със стабилна заплата. А това, че изобщо се занимавам с бодибилдинг на тия години, беше знак, че имам връзка с млада жена, у която младежкото тяло би заглушило угризенията, че спи с по-възрастен мъж, и би създало илюзията, че няма нищо неморално в подаръците, които получава. Всичко това беше разбираемо за човека от якудза и дори би предизвикало уважението му.

Всъщност моята неотдавнашна поява във фитнес залата на оня от якудза нямаше нищо общо със служебно прехвърляне — по-скоро беше командировка. В края на краищата бях дошъл в Токио само за да изпълня определена задача. След като приключех, щях да си замина. Докато живеех тук, с някои свои действия си бях спечелил врагове в определени среди и със сигурност доста хора ме търсеха, макар да бе минала година от събитията, така че не можех да си позволя по-дълъг престой.

Тацу ми беше дал досието на мафиота преди месец, когато ме откри и ме убеди да приема работата. От прочетеното можех да заключа, че този тип е обикновена мутра, но щом Тацу искаше да го очисти, трябва да имаше и нещо повече. Не го попитах. Исках само подробности, които биха позволили да се добера до него. Останалото не ме интересуваше.

В досието намерих и телефонния му номер. Дадох го на Хари, който — какъвто си беше страстен хакер — отдавна бе проникнал в контролните центрове на трите мобилни оператора в Япония. Компютрите му следяха движенията на мобифона на оня от якудза и всеки път, когато покриващата района около фитнес клуба кула го засечеше, Хари ми сигнализираше по пейджъра.

Тази вечер съобщението се получи малко след осем. Бях в стаята си в хотел „Ню Отани“ в Акасака Мицуке и четях. Знаех, че клубът затваря в осем, и щом моят човек тренираше след края на работното време, имах всички шансове да го заваря сам. Това и чаках.

Спортният ми екип отдавна беше в сака, така че само след няколко минути вече бях навън. Хванах такси на известно разстояние от хотела, защото не исках пиколото да чуе адреса. След пет минути слязох на ъгъла на „Ропонги-дори“ и „Гайенхигаши-дори“ в Ропонги. Не исках да използвам толкова пряк път, защото така нарастваше вероятността да ме проследят, но сега бързах и реших да рискувам.

Бях наблюдавал моя човек цял месец и знаех разписанието му наизуст. Обичаше да променя часовете на тренировките си — понякога пристигаше в залата рано сутрин, друг път късно вечер. Сигурно си мислеше, че непредсказуемостта му осигурява добра защита.

Отчасти имаше право. Непредсказуемостта те прави трудна мишена, но когато се отнася едновременно и за времето, и за мястото. Половинчатите мерки, каквито вземаше моят човек, могат да те защитят от някой хора, но не могат да те спасят задълго от тип като мен.

Странно как хората вземат необходими, дори засилени мерки за сигурност в някои отношения, а в други позволяват да бъдат уязвими. Все едно да поставиш няколко ключалки на входната врата и да отвориш широко прозорците.

Понякога в основата на подобно поведение лежи страхът. Не толкова от неудобствата, колкото от последиците на такъв живот. Да бъдеш трудна мишена, изисква прекъсване на връзките с близките, а повечето хора се нуждаят от тях не по-малко, отколкото от кислород. Отказваш се от приятелите, роднините, любовниците. Бродиш из света като призрак, откъснат от живота наоколо. Ако случайно умреш, да речем, при автобусна катастрофа, ще те погребат в затънтено общинско гробище като поредния анонимен нещастник, без цветя, без опечалени, по дяволите, без проронена сълза. Естествено е, дори е желателно да те е страх от всичко това.

В други случаи действа нежеланието да приемеш истината. Обиколните пътища, непрекъснатите проверки дали не те следят, дали си в безопасност, постоянният вътрешен диалог, свеждащ се до въпроса „Ако се опитвах да се добера до себе си, как щях да го направя?“, всичко това изисква да не забравяш нито за миг, че има хора, които разполагат и с мотива, и със средствата да съкратят престоя ти на този свят. Подобна мисъл е без съмнение неприятна за човешката психика, нещо повече — тя причинява ужасен стрес, дори на войниците по време на сражение. Когато за пръв път попаднат под обстрел, много хора се шокират. „Защо някой се опитва да убие тъкмо мен? — питат се те. — Какво съм му направил?“

Помислете си по въпроса. Понякога надничате ли в гардероба или под леглото, когато сте сами вкъщи, за да се уверите, че там не се крие натрапник? Ако наистина вярвате, че човекът с черната маска се спотайва на такива места, както обикновено ли ще се държите? Разбира се, че не. Но ако само абстрактно вярвате в опасността, дали ще сте винаги нащрек? Или ще откажете да приемете истината?

И накрая, най-очевидното, налице е и мързелът. На кого му стигат времето и силите да проверява семейната кола за поставени взривни устройства преди всяко каране? Кой може да си позволи двучасова обиколка, за да стигне до място, прекият път до което е десет минути? Кой е готов да подмине някой ресторант или бар само защото единствените свободни места са обърнати към стената, а не към входа?

Риторични въпроси, обаче знам как би им отговорил Лудия Джейк. „Живите — щеше да каже той. — И ония, дето възнамеряват да си останат такива.“

И това навежда на едно елементарно заключение, до каквото, сигурен съм, стигат хората, отнемали човешки живот като мен. „Ако той наистина искаше да остане жив — гласи то, — нямаше да успея да се добера до него. Той не би си позволил слабостта, която му отне живота.“

Ахилесовата пета на моя човек беше вдигането на тежести. Дявол знае защо се бе пристрастил — може да е ял бой като малък и да е искал да изглежда силен, поне външно, или е опит да преодолее комплекса си за непълноценност спрямо бялата раса, която по природа е по-едра и по-силна, или е както при Мишима. Явно същите неща, които го бяха тласнали към мафията.

Неговата страст нямаше нищо общо със здравето му, естествено. Той дори видимо прекаляваше със стероидите. Вратът му беше толкова дебел, че можеше да си изхлузи вратовръзката, без да разхлаби възела. Имаше толкова отвратително акне, че мощните лампи в клуба, предназначени да показват максимално ясно синините и раните по телата на спортуващите, правеха лицето му да прилича на изрит лунен пейзаж. Тестисите му сигурно бяха колкото стафиди, кръвното му налягане най-вероятно стигаше до небето.

Освен това го бях виждал да изпада в безпричинна ярост и тези пристъпи са още един симптом за злоупотреба със стероиди. Една вечер някакъв тип, дотогава не бях го виждал — несъмнено случаен посетител, на когото му беше харесало мястото и мисълта да се отърка в прочути гангстери — започна да сваля железните дискове от щангата, с която оня от якудза беше тренирал от лежанката. Мафиотът се бе отдалечил оттам, сигурно да си почине, и новодошлият явно погрешно реши, че с уреда е приключено. Беше бая едър и пъстрият му потник се опъваше по мускулестите му гърди и плещи.

Някой трябваше да го предупреди. Членовете на клуба обаче бяха предимно чинпира, млади момчета от най-долните нива на якудза, със слава на хулигани, а далеч не добри самаряни, готови да помогнат на ближния си. Но трябваше да си доста тъп, за да почнеш да разглобяваш щангата, която преди това е използвал някой като моя човек, без да поискаш разрешение. Тежеше поне сто и петдесетина кила, че може и повече.

Някой сръга оня от якудза, който беше клекнал, и му посочи какво става. Моят човек се изправи и изрева: „Оря“ толкова мощно, че стъклената стена на правоъгълната зала завибрира. „Какво правиш, мама му стара!“

Всички се сепнаха, като че бе избухнал взрив — даже новият, който само допреди миг изобщо не подозираше какво го очаква. Без да престане да крещи и псува, мафиотът се запъти право към лежанката, като или инстинктивно, или съзнателно парализираше жертвата с виковете си.

Целият му вид — думите, интонацията, движенията, позата, всичко издаваше, че ще атакува. Нещастникът обаче се бе вцепенил и не се отдръпна от пътя му било от страх, било защото не вярваше на очите си. И въпреки че държеше десеткилограмов железен диск, доста по-твърд от черепа на противника му, той само отвори уста, навярно от изненада или пък в закъснял и определено напразен опит за извинение.

Оня от якудза се блъсна в него като носорог и рамото му потъна в корема на непознатия. Видях, че мъжът се опита да избегне удара, ала не успя да се дръпне навреме и мафиотът го залепи заднешком за стената, после жестоко го заудря по главата и шията. Вече изпаднал в шок и действайки автоматично, мъжът пусна диска и вдигна ръце, за да се предпази, ала онзи от якудза, без да престава да реве, преодоля защитата му и продължи да го млати. Видях, че посече с ръба на дланта отляво шията на нещастника в зоната на сънната артерия, и непознатият започна да се свлича — нервната му система се опитваше да неутрализира шока с намаляване на притока на кръв към мозъка. Широко разкрачен, като дървосекач, нападателят продължи да го удря по темето и шията. Мъжът падна на пода, но преди да изгуби съзнание, се сви на топка, за да се защити донякъде от последвалата градушка ритници.

С пъшкане и псувни оня от якудза се наведе и стисна десния глезен на падналия между грамадните си бицепси и подлакътница. За момент си помислих, че се кани да приложи хватка от джиу-джицу и да му строши крака. Той обаче се изправи, повлече безжизненото тяло към изхода и го изхвърли на улицата.

Върна се сам и след като си пое дъх, зае мястото си на лежанката, без да поглежда никого в залата. Всички продължиха заниманията си: неговите хора, защото не им пукаше, приходящите — защото ги беше шубе. Все едно нищо не беше се случило, макар напрегнатата тишина в клуба да показваше, че е тъкмо обратното.

Част от мозъка ми, която е винаги нащрек, отбеляза предимствата на моя обект: сила, опит в битка, познаване принципите на продължителна атака. В графата „слабости“ поставих липса на самоконтрол, задъхване след кратка схватка без оказана особена съпротива, сравнително малко нанесени щети въпреки свирепото нападение.

Освен ако беше някакъв социопат, което ми се струваше статистически малко вероятно, подозирах, че сега моят човек се чувства донякъде неловко от избухването си. Възползвах се от възможността, отидох при лежанката и го попитах дали има нужда от помощ.

— Варуи на — благодари ми той, искрено, знаех, заради утехата, която му носеше простичкият човешки контакт.

— Ия — отвърнах. За нищо. Застанах до него и му помогнах да изправи щангата във въздуха. Забелязах, че изхвърля сто петдесет и пет кила. Успя да направи две серии, втората с известна помощ от моя страна. Сигурно адреналинът още кипеше в кръвта му от скорошния сблъсък и мислено си отбелязах границите на силите му в това упражнение.

Помогнах му да върне щангата върху стойката, после тихо свирнах през зъби, за да изразя възхищение от силата му. Казах му, че ако пак има нужда от помощник, само трябва да ме повика. Мъжът рязко кимна в знак на благодарност.

Преди да се отдалеча, като че обзет от внезапен порив, отново го погледнах.

— Оня тип трябваше да провери дали сте приключили с лежанката — заявих на японски. — На някои хора им липсва възпитание. Дадохте му добър урок.

Той пак кимна, доволен от проницателния ми анализ на важната обществена дейност, която беше извършил, пребивайки някакъв безобиден идиот. Бях убеден, че от време на време ще ме вика — новото си приятелче, когато му трябва помощ.

Например тая вечер, надявах се. Бързо крачех по „Гайенхигаши-дори“, разминавах се с пешеходците на оживения тротоар, без да обръщам внимание на какофонията на трафика, на колите с кънтящи високоговорители върху купетата и ослепителни реклами отстрани, и използвах хромираните и стъклените повърхности наоколо, за да преценя дали не ме следят. Завих надясно точно пред сградата на „Рой Ропонги“, после още веднъж надясно в уличката, където спрях зад гора от паркирани велосипеди с гръб към нелепо розовата фасада на едно кафене от веригата „Старбъкс“, за да се уверя, че никой не ме следи. Край мен подминаха няколко групи младежи, тръгнали да търсят развлечения, които не обърнаха внимание на човека, скрит в сенките. Радарът ми не засече никого. След няколко минути изчакване тръгнах към клуба.

Фитнес залата заемаше приземния етаж на сива сграда, обгърната от ръждясали противопожарни стълби и задушена от електрически жици, провиснали като гниещи лиани. Насреща имаше паркинг, пълен с мерцедеси с тъмни стъкла и маркови гуми — символ за обществено положение, каквото притежаваха само националният елит и престъпният свят, като разликата между тези две групи далеч не беше голяма. Улицата беше осветена само от една-единствена лампа, чийто стълб бе облепен с плакати, рекламиращи безбройните сексуални изкушения, предлагани в квартала. Под луминесцентната светлина стълбът приличаше на дълга шия на някаква допотопна птица, сменяща болната си и ненужна перушина.

Щорите на прозорците бяха спуснати, обаче забелязах блестящия „Харли Дейвидсън“ на моя човек, заобиколен от велосипеди като акула от дребни рибки. Точно след прозорците беше входът на сградата. Натиснах бравата — заключено.

Върнах се няколко крачки назад и почуках на един от прозорците. Миг по-късно светлината вътре угасна. „Чудесно!“, помислих си. Беше угасил лампите, за да надникне през щорите, без да го видят от улицата. Зачаках, убеден, че ме вижда и оглежда наоколо.

Лампите отново светнаха и след секунда моят човек се появи във вестибюла. Носеше сив анцуг и черна изрязана тениска наред със задължителните щангистки ръкавици. Явно го бях сварил да тренира.

Дебелия врат отвори вратата и огледа улицата, без дори да заподозре, че опасността е точно пред него.

— Шиматерун да йо — осведоми ме той. Клубът е затворен.

— Знам — казах на японски, вдигайки ръце в извинителен жест. — Надявах се все пак да заваря някого. Мислех да дойда по-рано, обаче ме задържаха. Дали не може да потренирам малко? Щом вие приключите, и аз си тръгвам.

Мъжът се поколеба, после сви рамене и се обърна да влезе в залата. Последвах го.

— Още колко ще останете? — попитах, докато се преобличах. Вече си бях сложил ръкавиците, както винаги на идване в клуба, ала той не забеляза тая подробност. — Да знам с колко време разполагам.

Мафиотът се запъти към гладиатора.

— Четирийсет и пет минути, най-много час — отвърна и зае позиция на уреда.

Мамка му! Той правеше упражненията за краката, след като приключеше с вдигането на тежести.

Нахлузих си шортите и горнището на анцуга, после загрях с малко лицеви опори и други по-леки упражнения, докато оня от якудза се потеше на гладиатора. Загрявката наистина можеше да ми свърши добра работа. Малко предимство, но смятах да се възползвам от него.

— Приключихте ли вече с щангите? — попитах го, когато свърши с кляканията.

— Ая. — Да.

— Колко вдигнахте тази вечер?

Той сви рамене, но леко изпухтя, което ми подсказа, че съм погъделичкал суетата му.

— Нищо особено. Сто и четирийсет кила. Щях да вдигна и повече, но при такава тежест е добре някой да ми асистира.

Идеално!

— Ето, аз съм тук.

— Не, вече свърших.

— Хайде, опитайте още веднъж. Това е невероятно! Да вдигнете два пъти повече от собственото си тегло! — съвсем съзнателно подцених постижението му и ефектът не закъсня.

— Повече.

— Ами, над два пъти повече от собственото тегло?! Ето това е, а аз дори не съм се доближил до нещо подобно. Направете ми услуга, опитайте още веднъж. Това ще ме вдъхнови. Аз ще ви асистирам, става ли?

Той се поколеба, после сви рамене и се запъти към лежанката. На щангата все още стояха сто и четирийсетте килограма.

— Дали ще можете да вдигнете сто и шейсет? — попитах със съмнение в гласа.

Мъжът ме погледна като че бях изтърсил голяма глупост.

— Естествено, че мога.

— Нямам търпение да го видя — заявих въодушевено и свалих два десеткилограмови диска от стойката. Поставих ги от двете страни на щангата. Застанах зад лежанката и с две ръце хванах лоста горе-долу на нивото на раменете си. — Кажете, когато сте готов.

Той седна в другия край на лежанката, наведе рамене и завъртя глава. Размаха ръце назад-напред и чух поредица къси, мощни издишвания. После се отпусна по гръб и хвана щангата.

— На три ми я подайте.

Кимнах.

Още няколко издишвания. После:

— Едно… две… три!

Помогнах му да поеме щангата във въздуха и да я задържи над гърдите си. Гледаше така, като че ли й беше сърдит, забил брадичка в основата на шията си, подготвяйки се за усилието.

След това я спусна, като контролираше движението, той позволи да набере достатъчно инерция, за да осигури хубав отскок от масивните му гърди. На две трети от пътя си нагоре щангата почти спря, увиснала между земното притегляне и мощта на неговите напомпани със стероиди мускули, обаче продължи колебливото си издигане, докато лактите му се изпънаха. Ръцете му трепереха от напрежение. Нямаше да има сила за повече.

— Още малко, още малко — настоях аз. — Хайде, ще се справите.

Последва мълчание и аз си помислих, че ще има нужда от още увещания. Обаче той просто психически се подготвяше за усилието. Три пъти бързо си пое дъх и свали щангата върху гърдите си. Тя отскочи на няколко сантиметра, след това се издигна на още няколко от последвалото изтласкване, ала след миг спря и започна неумолимо да се движи надолу.

— Тецудате куре — изпъшка мафиотът.

„Помогнете ми.“ Каза го спокойно, очаквайки незабавната ми подкрепа.

Щангата се спусна докрай и опря върху гърдите му.

— Ои, таному — повтори той, тоя път по-рязко.

Вместо да я повдигна аз я натиснах надолу. Дебелия врат се облещи и потърси очите ми. Под тежестта на щангата и моя натиск сега той се бореше почти с двеста килограма.

Съсредоточих се върху лоста и неговото тяло, с периферното си зрение видях, че очите му се изцъклят от объркване, после от страх. Не издаде нито звук. Продължих да натискам надолу с усърдието на лекар, извършващ жизненоважна манипулация.

Със здраво стиснати зъби и брадичка, почти потънала в шията му, мъжът напрегна всичките си сили да изтласка щангата. Успя да отлепи лоста от кожата си. Проврях крак под хоризонталните подпори на лежанката и усилих натиска. Лостът отново се спусна върху гърдите му.

Усетих, че тежестите вибрират, когато ръцете му започнаха да треперят от напрежение. Щангата отново леко се повдигна нагоре.

Внезапно в носа ме блъсна ужасна воля. Симпатиковата му нервна система беше блокирала всички телесни функции, които не бяха жизненоважни, включително контрола върху сфинктера, и пренасочваше цялата налична енергия към мускулите му.

Съпротивата му продължи само още няколко секунди. После ръцете му се разтрепериха по-силно и щангата потъна надолу, още по-дълбоко в гърдите му. Разнесе се тихо съскане — въздухът излизаше през носа и стиснатите му устни. Усещах, че очите му са втренчени в лицето ми, но продължих да се концентрирам върху натиска. Той все още не издаваше нито звук.

Минаха няколко секунди, после още няколко. Позата му не се промени. Чаках. Кожата му започна да посинява. Продължих да чакам. Накрая отслабих натиска върху щангата и я пуснах.

Очите му все още бяха вперени в мен, но вече не ме виждаха. Отстъпих назад и огледах сцената. Всичко изглеждаше така, както почти си беше: пристрастен тежкоатлет, сам, късно вечерта, се опитва да изтласка повече, отколкото може, заклещва се под щангата, задушава се и умира. Нелеп нещастен случай.

Преоблякох се, вдигнах сака и се запътих към вратата. Няколко последователни изпуквания като шум от трошащи се съчки ме накараха да се обърна. В този миг се досетих, че ребрата му са поддали. Нямаше съмнение, че е свършил.

Само пръстите му бяха конвулсивно вкопчени в щангата, като че ли отказваха да приемат онова, с което тялото му вече се бе примирило.

Излязох в тъмния вестибюл и зачаках улицата да се опразни. После стъпих на тротоара и сенките ме погълнаха.

2.

Напуснах района пеш по малките безлюдни улички на Ропонги и Акасака. Непосветените биха решили, че искам да мина напряко, но криволиченето всъщност имаше за цел преследвачите (ако имаше такива) да се разкрият в опита си да ме настигнат. С няколко добре обмислени изключения всичките ми действия не се различаваха от обичайното поведение на пешеходец. Ако ме следят, защото някоя организация проявява интерес, ала още не е успяла да потвърди самоличността ми, няма да се издам, като се държа по-различно от обикновените граждани.

След около половин час се уверих, че подире ми няма опашка, и забавих крачка. Установих, че почти без да го съзнавам, описвам широк полукръг обратно на часовниковата стрелка, който ме водеше към Аояма Бочи, огромното гробище, разположено като триъгълна зелена лепенка в центъра на модерните западни квартали на града.

В северния край на „Ропонги-дори“ подминах група бездомници, разположили там кашоните си за нощуване — в известен смисъл техният живот беше също толкова самотен и анонимен, колкото и моят. Оставих наблизо спортния сак. Знаех, че сакът, екипът и щангистките ръкавици бързо ще бъдат поделени между мършавите и безпътни призраци наоколо. След ден-два или може би след няколко часа нямаше да остане и следа от изхвърлените веществени доказателства за моя последен удар, просто поредната безименна и безцветна вещ сред безименни и безцветни души, останки от самота и отчаяние, каквито от време на време попадат в колективната сляпа зона на Токио и оттам потъват в забвение.

Освободен от товара си, продължих нататък, тоя път заобикаляйки на изток. Под един надлез в Ногизака, северно от „Ропонги-дори“, видях петима-шестима чинпира с лъскави кожени костюми, клекнали в плътен полукръг до паркираните си на тротоара аеродинамични мотоциклети. Откъслеци от разговора им кънтяха заради бетонната стена вдясно от мен — думите не се разбираха, обаче интонацията беше отсечена като зигзаговидните мълнии, украсяващи ауспусите на техните машини. Сигурно бяха надрусани с какусейзай, метамфетамин, станал предпочитаната японска дрога, след като държавата го беше раздавала на войниците и работниците по време на Втората световна война. Тези чинпира несъмнено бяха едновременно снабдители и консуматори на наркотика. Чакаха дрогата да затрепти в мускулите и мозъците им, да стане достатъчно късно, а нощта — по-съблазнително тъмна, преди да изпълзят от своето бетонно леговище и да последват неоновия зов на Ропонги.

Видях, че ме забелязаха, самотна фигура, приближаваща се от южния край на тесния тунел. Помислих си дали да не прекося улицата, обаче една метална преграда изключваше тази маневра. Или просто да се върна и да мина по друг път. След като не го направих, едва ли вече можех да отрека, че наистина се насочвам към гробището.

Когато стигнах на три-четири метра от групата, единият се изправи. Другите продължиха да клечат и да ме наблюдават, очаквайки да се позабавляват.

С един поглед установих липсата на охранителни камери, от които всяка година монтираха все повече и повече по улиците и подлезите. Понякога ми се налага да се боря с усещането, че ги поставят заради мен.

— Ои — извика изправилият се. Ей.

За миг се озърнах през рамо, за да се уверя, че никой няма да види какво ще направя, ако тия идиоти ми се изпречат на пътя.

Без да променям ритъма на крачката си, нито посоката, аз се втренчих в очите на чинпира с каменно лице. С поглед му дадох да разбере, че нито ме е страх, нито си търся белята, но ако смята с мен да си осигури някакво развлечение, ще е най-разумно да го търси другаде.

Повечето хора, особено онези, поне малко запознати с насилието, разбират от такива сигнали и може да се очаква, че ще реагират правилно, за да увеличат шансовете си за оцеляване. Само че тоя тип беше или прекалено тъп, или прекалено надрусан с какусейзай. А може да бе изтълкувал погрешно озъртането ми назад като признак на страх. Така или иначе, той не обърна внимание на предупреждението ми и застана пред мен.

Познавах процедурата: проверяваше ме дали ставам за жертва. Дали щях да допусна да ме изтика на платното, където да попадна под гумите на профучаващите коли? Дали щях да се уплаша? Тогава щеше да се увери, че съм лесна мишена, и действията му да ескалират до истинско насилие.

Обаче аз предпочитам моята реакция да е неочаквана. Като го оставих от дясната си страна, пристъпих край него с левия си крак и непосредствено след това стрелнах десния напред, а след това мигновено замахнах назад с него, за да го посека през краката и да изгуби опора, с осото-гари, една от най-основните и резултатни хватки в джудото. Същевременно се завъртях обратно на часовниковата стрелка и забих дясната си ръка в шията му, повличайки горната половина на тялото му в обратната посока. За миг той увисна хоризонтално във въздуха. Сетне се стовари на тротоара. В последния момент го дръпнах за яката, така че главата му да не се удари прекалено силно. Не исках смъртни случаи. Те привличаха прекалено голямо внимание.

Схватката приключи за по-малко от две секунди. Изправих се и продължих по пътя си, вперил очи напред, но наострил уши за шум от преследване.

Не се чу нищо и когато разстоянието се увеличи, си позволих да се подсмихна. Не обичам побойници — те заемаха прекалено голяма част от детството ми от двете страни на Тихия океан — и имах чувството, че ще мине доста време докато на тия чинпира пак им се прище да оспорят нечие право на минаване по тротоара.

Продължих нататък, завих наляво източно от гробището, после надясно по „Гайениши-дори“, възползвах се от предимството на завоя, както винаги правя автоматично, за да обходя с поглед района зад себе си, привидно озъртайки се за уличното движение. Сега гробището ми се падаше отдясно, само че от тази страна на улицата нямаше тротоар, затова останах отляво, докато стигнах до висок надлез с каменни стъпала, свързващ зелената площ на мъртвите с живия град навън. Дълго стоях до стъпалата и се оглеждах наоколо. Накрая реших, че импулсът, на който едва не се бях поддал, е смехотворен, до подобен извод многократно бях стигал в миналото. Обърнах се и бавно закрачих по обратния път.

Както винаги след свършена работа имах потребност да бъда сред хора, да намеря някаква утеха в илюзията, че съм част от обществото, в което се движа. Няколко метра по-нататък се намираше ресторант „Монсуун“, където влязох да се насладя на югоизточноазиатската кухня и болкоуспокояващите звуци на чуждите разговори.

Избрах място по-назад от отворената фасада на ресторанта, с лице към улицата и входа, и си поръчах простичка вечеря от оризово фиде със зеленчуци. Въпреки че беше късно, повечето маси бяха заети. Вляво май имаше малък служебен банкет: неколцина младежи с разхлабени вратовръзки и еднакви морскосини костюми и две жени, по-стилно облечени от своите сътрапезници, спокойно приемащи традиционната японска роля на жените да поднасят храна, наливат напитки и поддържат разговора. Зад тях самотна двойка, гимназисти или студенти, наведени един към друг, се държаха за ръце през масата. Момчето говореше с вдигнати вежди, като че ли предлагаше нещо, а момичето се смееше и отрицателно клатеше глава. От другата страна група възрастни американци, облечени по-небрежно от другите клиенти, разговаряха тихо. Кожата им леко лъщеше на светлината на настолните лампи.

Чувствах се почти нереално отново да съм в ресторант или бар след свършена работа. Мислите ми започваха да блуждаят, обземаше ме облекчение след прилива на адреналин. Усещанията не бяха нови, обаче обстановката ги правеше странни, като познат делови костюм, облечен за погребение.

Бях възнамерявал да приключа с всичко, след като си разчистя сметките с Холцър, покойния шеф на оперативното бюро на ЦРУ в Токио. Бях провалил прикритието си и не за пръв път трябваше наново да изградя самоличността си. Може би в Щатите, на западното крайбрежие, в Сан Франциско, някъде, където има многобройно азиатско население. Създаването на нова самоличност в Америка без дълго градена основа в Япония щеше да е трудно. Пък и ако от ЦРУ, искаха да си отмъстят за Холцър, по-лесно можеха да ме открият на своя територия. Оставането ми в Япония означаваше, че ще трябва да се задоволя с Тацу, но неговият интерес към мен нямаше нищо общо с отмъщение, затова прецених, че той ще е по-малката опасност.

Тази мисъл ме накара да се усмихна. Макар че вероятността да бъда приспан от някой извадил късмет наемник на ЦРУ е далеч по-голяма, опасността, която представлява за мен Тацу, е доста по-коварна.

Той ме беше открил чак в Осака, втория по големина метрополис в Япония, където бях отишъл след изчезването си от Токио. Бях се настанил в един небостъргач в комплекса Белфа, в Миякоджима, северозападната част на града. В Белфа живееха много прехвърлени от фирмите си служители и един новопристигнал нямаше да привлече излишно внимание. Блокът се обитаваше главно от семейства с малки деца, хора, които внимават за съседите си и чието присъствие затруднява организирането на наблюдение или успешна засада.

Отначало Токио ми липсваше — бях живял там двайсет години, и с разочарование се озовах в град, който средният жител на столицата автоматично ще отмине с презрение като затънтено място. Осака обаче ми хареса. Макар да се смята, че не е толкова изтънчена и космополитна, нейната атмосфера не е престорена. За разлика от Токио, който като финансов, културен й политически център има толкова мощна сила на притегляне, че понякога градът се пръска от самодоволство, даже от солипсизъм, Осака непрекъснато се сравнява с други места, на първо място със своята братовчедка на североизток, и естествено, излиза победителка по отношение на кулинария, финансова проницателност и обикновена човешка доброта. Намирах нещо мило в тая агресивна, едностранно обявена надпревара за първенство. Може и да нямаме изтънчени, разбирай упадъчни, обноски или най-могъщите, разбирай корумпирани, политически организации, сякаш заявява Осака на Токио, който изобщо не я слуша, обаче имаме по-голямо сърце. След време започнах да се питам дали наистина не е така.

Една вечер на път за „Оувърсийс“, джаз клуб в Хонмачи, който ми беше харесал, забелязах, че Тацу ме следи. Въпреки че не се издадох, веднага го познах. Той е набит и когато ходи, върти рамене и човек не може да не му обърне внимание. Ако ме следеше някой друг, щях да му устроя засада и при възможност да го разпитам. Ако не, щях да го очистя.

Но щом подире ми вървеше самият Тацу, знаех, че не ме заплашва непосредствена опасност. Като шеф на отдел в Кейсацу-чо, японското ФБР, той лесно би могъл да ме ликвидира, ако искаше. По дяволите, казах си. Тази вечер свиреше Акико Грейс, млада пианистка, взривила японския джаз свят с дебютния си диск „От Ню Йорк“, и исках да я гледам. Ако Тацу имаше желание да се присъедини към мен, можеше да заповяда.

Той се появи по средата на второто изпълнение. Грейс свиреше „Тази сутрин“, меланхолично парче от „Манхатънска история“, втория й диск. Видях го да спира на входа и да оглежда масите в дъното. Понечих да му дам знак, обаче той знаеше къде да ме търси.

Проправи си път до моята маса и се настани до мен, като че ли срещата ни беше най-естественото нещо на света. Както обикновено, носеше тъмен костюм, мрачен като закъсняло обяснение. Кимна ми за поздрав. Отвърнах му и продължих да гледам Грейс.

Тя седеше с гръб към нас. Носеше рокля с пайети без ръкави, която хвърляше отблясъци под студените сини прожектори като светкавици в нощта. Докато я гледах, си помислих за Мидори, колкото като сравнение, толкова и като контраст. Свиренето на Грейс беше по-непосредствено, с повече неопределеност, с по-лъкатушни подходи към пианото и стилът й изобщо ми се струваше по-мек, по-съзерцателен. Когато набереше инерция с парчета като „Пълс Фикшън“ и „Диланси Стрийт Блус“ обаче, тя придобиваше същото излъчване, сякаш обладана от инструмента, като че ли пианото беше демон, а Грейс — негова въодушевена стенографка.

Спомних си как гледах изпълнението на Мидори, застанал в сенките на „Вилидж Вангард“ в Ню Йорк, знаейки, че я виждам за последен път. Оттогава присъствах на изявите и на други пианистки. Винаги изпитвах тъжно удоволствие, все едно се любех с красива жена, ала не с онази, която обичам.

Изпълнението свърши и Грейс напусна сцената заедно със своето трио. Публиката не преставаше да ги аплодира, докато не излязоха на бис с „Беадша Суинг“ на Телониъс Мънк. Тацу сигурно беше разочарован. Едва ли бе дошъл да слуша джаз.

След биса Грейс отиде на бара. Хората започнаха да се тълпят около нея и дай изказват възхищението си, може би да й искат автограф върху дисковете, които си носеха, после продължаваха с онова, което им готвеше нощта.

Когато и нашите съседи се отдалечиха, Тацу се обърна към мен.

— Да си пенсионер, не ти отива, Рейн-сан — с присъщия си сух глас ми рече той. — Прави те мек. По времето, когато работеше, нямаше да успея да те проследя толкова лесно.

Тацу рядко си губи времето с официалности. Знае, че е редно, но просто не може да се насили. Това е една от чертите му, които винаги, съм харесвал.

— Мислех, че ти искаш да се оттегля — Отвърнах.

— Да прекъснеш връзките си с Ямаото и неговата организация, да. Но после си казах, че не е зле да използваме възможността да поработим заедно. Ти разбираш от моята работа.

Говореше за вечната си борба с японската корупция, зад голяма част от която стоеше неговият стар враг Ямаото Тоши, политик и кукловод, човекът, покварил Холцър, който за известно време беше и мой невидим работодател.

— Съжалявам, Тацу. Може би и Ямаото, и ЦРУ ме издирват. Положението ми е доста напечено. Няма да съм ти от полза.

— Обеща ми да се свържеш с мен.

— Отказах се.

Той кимна отсечено и попита:

— Знаеш ли, че само няколко дни след предишната ни среща Уилям Холцър е умрял от инфаркт на паркинга на един хотел във Вирджиния?

Спомних си как Холцър произнесе думите: „Аз бях провокаторът… аз бях провокаторът…“, когато мислеше, че ще умра. Как ме прати срещу моя кръвен брат Лудия Джейк във Виетнам и колко злорадстваше.

— Защо питаш? — подхвърлих небрежно.

— Неговата смърт доста изненада познатите му от средите на разузнаването — без да обръща внимание на въпроса ми, продължи Тацу. — Холцър беше едва петдесетинагодишен и поддържаше форма.

Не достатъчно добра форма, за да издържи на триста и шейсет джаула от приспособен дефибрилатор, помислих си.

— Това само идва да ти покаже, че трябва да се грижиш за себе си — отвърнах и отпих глътка от дванайсетгодишния далмор в чашата ми. — Аз самият пия детски аспирин веднъж дневно. Преди няколко години четох една статия в „Асахи Шимбун“. Предполага се, че аспиринът рязко снижава вероятността от сърдечно-съдови заболявания.

Тацу помълча, после сви рамене.

— Той не беше добър човек.

Може би искаше да ми каже, че знае кой е очистил Холцър, обаче не му пука? В такъв случай, какво щеше да поиска в замяна?

— Откъде научи за смъртта му? — попитах.

Събеседникът ми заби поглед в масата, после пак се втренчи в мен.

— Едни колеги на господин Холцър от бюрото на ЦРУ в Токио се свързаха със столичната полиция. Не ги смущаваше толкова самата смърт, колкото как е настъпила. Явно смятат, че ти си го убил.

Не отговорих.

— Искаха помощ от столичната полиция, за да те открият — продължи Тацу. — Моите началници ми наредиха да им окажа пълно съдействие.

— Защо идват при теб за помощ?

— Подозирам, че Управлението е получило задача да се опита да премахне корупцията, която парализира икономиката на Япония. Съединените щати са загрижени — ако положението се влоши, японската финансова система ще се срине. Ще последва верижна реакция и глобална рецесия.

Разбирах интереса на Чичо Сам. Всеки знае, че политиците се стремят на първо място да осигурят своя дял от печалбите от обществени поръчки и рушветите на якудза, а не да възраждат една умираща икономика. Миризмата на гнилоч се усещаше отдалеч.

Отново надигнах уискито.

— Защо се интересуват от мен?

Той сви рамене.

— Възможно е да търсят възмездие. Или пък във връзка с някаква антикорупционна акция. В края на краищата, Холцър е пращал доклади, в които те посочва като автор на „естествената смърт“ на множество японски тайни агенти и реформатори.

Точно в стила на Холцър, помислих си. Приписва си заслугите за сведенията, а използва информацията за собствените си цели. Спомних си как изглеждаше, когато го оставих отпуснат и безжизнен във взетата под наем кола на оня паркинг във Вирджиния, и се усмихнах.

— Не изглеждаш кой знае колко загрижен — отбеляза Тацу.

Свих рамене.

— Естествено, че съм загрижен. Какво им каза?

— Че доколкото знам, си мъртъв.

Хайде, почва се.

— Много мило от твоя страна.

Той се подсмихна и зърнах частица от онова лукаво, потайно дяволче, което толкова много ми харесваше във Виетнам — бяха го пратили там от службата, предшестваща създаването на Кейсацу-чо.

— Не чак толкова. В края на краищата, ние сме стари приятели. Приятелите от време на време трябва да си помагат, не си ли съгласен?

Знаеше, че съм му длъжник. Бях му длъжник, дори само защото ме беше пуснал, след като направих засада на Холцър пред военноморската база в Йокосука, въпреки че преди това дълги години се бе опитвал да се докопа до мен. Сега ме укриваше от Управлението, за което също му бях длъжник.

Чувството ми на благодарност беше само част от играта. Имаше и скрита заплаха. Тацу обаче изпитваше слабост към мен, и тя му пречеше да бъде прекалено прям. Иначе щеше да прескочи тия глупости със старите приятели и просто да ми каже, че ако не му съдействам, ще пошушне сегашното ми име и адрес на моите отдавнашни познайници от Централата за Религиозно Убеждение. Съвсем лесно можеше да го стори.

— Мислех, че ти искаше да се оттегля — промърморих, макар да знаех, че вече съм изгубил.

Той бръкна във вътрешния си джоб и извади кафяв плик. Остави го на масата помежду ни.

— Това е извънредно важна работа, Рейн-сан. Нямаше да те моля за услуга, ако не беше така.

Знаех какво ще намеря в плика. Име. Снимка. Служебен и домашен адрес. Известни слабости. Изискването за „естествена смърт“ щеше да се подразбира или да ми бъде съобщено устно.

Не понечих да докосна плика.

— Искам още нещо от теб, преди да се съглася с каквото и да било — предупредих го.

Тацу ме погледна.

— Искаш да знаеш как съм те открил.

— Точно така.

Той въздъхна.

— Ако споделя с теб тази информация, какво ще ти попречи пак да изчезнеш?

— Сигурно нищо. От друга страна, ако не ми кажеш, няма да приема. От теб зависи.

Събеседникът ми не бързаше да отговори, като че ли претегляше плюсовете и минусите, той обаче винаги мисли няколко хода напред и знаех, че вече е предвидил условието ми. Колебанието беше театър и трябваше да ме убеди, че съм спечелил ценна отстъпка.

— От митническата служба — накрая съобщи Тацу.

Не бях особено изненадан. Знаех, че има известен риск той да научи за смъртта на Холцър и да предположи, че зад нея стоя аз, а досети ли се за това, ще успее да проследи движението ми през няколкото дни — по-малко от седмица — от последната ни среща в Токио до смъртта на Холцър край Вашингтон. Обаче трябваше да убия Холцър и бях готов да платя цената за това. Сега Тацу просто ми носеше сметката.

Не казах нищо и след известно мълчание той продължи:

— На трийсети октомври миналата година човек на име Фудживара Джуничи е излетял от Токио за Сан Франциско. Няма данни да се е върнал в Япония. Логичното заключение е, че е останал в Съединените щати.

В известен смисъл наистина беше така. Фудживара Джуничи е моето японско рождено име. Когато научих, че Холцър и ЦРУ са открили къде живея в Токио, разбрах, че повече не мога да го използвам. Бях отишъл в Щатите да убия. Холцър с паспорта на Фудживара и после го бях пенсионирал, завръщайки се в Япония под друга самоличност, която предварително бях подготвил за такива непредвидени обстоятелства. Надявах се, че ако някой ме търси, тази лъжлива следа ще го заблуди, че съм останал в Америка. Повечето хора щяха да решат така. Не и Тацу обаче.

— Някак си не те виждах да живееш в Щатите — рече той. — Струваше ми се, че се чувстваш… добре в Япония. Не вярвах, че си готов да заминеш.

— Има нещо такова.

Събеседникът ми сви рамене.

— Запитах се какво би направил старият ми приятел, ако всъщност не е напуснал Япония, а само иска другите да си мислят така? Би се върнал в страната под друго име. Би се преместил в друг град, защото е станал прекалено известен в Токио.

Той замълча за миг. Щеше да опита номера на врачката — да демонстрира привидна готовност да съобщи информация, докато всъщност ловко я измъква, като опипва, преструвайки се, че разкрива сведения. До този момент Тацу ми излизаше само с предположения и общи факти, така че нямах намерение да запълня празнотите, като потвърдя или отрека каквото и да било.

— Сигурно би се преместил в друг град под същото име, с което е влязъл в страната — след малко прибави той.

Само че аз не бях използвал същото име. Връзката щеше да е прекалено очевидна и всеки логично мислещ следотърсач би я открил. Тацу явно не беше сигурен и както подозирах, само се надяваше да узнае нещо повече от моята реакция. Ако се подлъжех и потвърдях, че съм използвал същото име, той щеше да ми каже, че така е успял да ме открие, да избегне необходимостта да ми съобщи как всъщност го е направил и да остави слабото място непокътнато, навярно за да го използва пак по-късно.

Затова замълчах и си придадох леко отегчен вид.

Той ме наблюдаваше и ъгълчетата на устата му се повдигнаха нагоре в едва забележима усмивка. Така признаваше, че съм наясно какво прави, което означаваше, че е безсмислено да продължава и че вече ще премине по същество.

— Фукуока беше прекалено малка. Сапоро — прекалено далече. Нагоя — прекалено близо до Токио. Хирошима ми се струваше възможен избор, защото атмосферата е подходяща, обаче си казах, че районът на Кансай е по-вероятен, защото не е толкова далече от столицата, с която сигурно искаш да поддържаш известна връзка. Това означаваше Киото, може би Кобе. Но най-вероятно Осака.

— Защото…

Тацу сви рамене.

— Защото Осака е по-голяма, по-оживена, и предлага повече места да се скриеш. И има повече временно пребиваващи, така че един новопристигнал не привлича много внимание. Освен това знам, че обичаш джаз, а Осака е известна с клубовете си.

Може и да ми беше хрумвало, че Тацу ще се сети за клубовете. По време на периода Тайшо, от 1912 до 1926-а, джазът беше мигрирал от Шанхай в Кансай, западния район на Хонсю, главния остров на Япония, където се намира Осака. В развлекателните квартали Соемончо и Дотонбори са построени цял куп дансинги и клубове и джазът е завладял кафенетата навсякъде. Неговото наследство продължава да живее днес в заведения като „Мистър Кели“, „Оувърсийс“, „Роял Хорс“ и естествено, „Осака Блу Ноут“. Не можех да отрека, че наличието им е изиграло роля в решението ми.

Бях наясно, че по същите причини, които току-що бе изложил Тацу, Осака донякъде може би е предсказуем избор. Ала също така бях установил, че нямам желание да се откажа от предимствата на начина на живот, които щеше да ми позволи градът. Като по-млад щях автоматично да предпочета императивите на личната си безопасност пред такива луксове. Само че приоритетите ми се променяха с възрастта и това, освен всичко останало, беше ясен знак, че е време да напусна играта.

Та, както си ме познаваше, за Тацу не е било трудно да се досети, че съм в Осака. Но тази информация не бе достатъчна, за да ме открие.

— Внушително — заявих. — Само че не ми обясни как успя да ме намериш в град с почти девет милиона жители.

Той леко вдигна глава и ме погледна право в очите.

— Разбирам желанието ти да узнаеш, Рейн-сан. И ще ти кажа. Но тази информация в никакъв случай не бива да излиза оттук, иначе ще пострада ефективността на столичната полиция в борбата с престъпността. Мога ли да ти имам доверие?

Въпросът и евентуалните разкрития, които щяха да го последват, целяха да ме убедят, че и аз мога да му имам доверие.

— Знаеш, че можеш.

Тацу кимна.

— През последните десетина години главните префектурни и окръжни управления самостоятелно инсталираха охранителни камери на различни обществени места, като станции на метрото и големи пешеходни артерии. Има убедителни доказателства, най-вече от опита във Великобритания, че такива камери ограничават престъпността.

— Виждал съм ги.

— Виждал си само някои. Не всички. Пък и самите камери не са важни. По-важното е какво стои зад тях. След събитията на единайсети септември в Съединените щати столичната полиция предприе мащабна инициатива да свърже мрежите от камери с централна база данни, снабдена с модерен софтуер за разпознаване на лица. Програмата разчита особености, които е трудно или даже невъзможно да бъдат скрити — например разстоянието между очите или точните ъгли на триъгълника, образуван от ъглите на очите и центъра на устата. Когато някоя камера регистрира съответствие със снимка от базата данни, до съответните власти автоматично се праща съобщение. Това, което по-рано беше главно психологически възпиращ фактор, сега е мощно средство за разследване и борба с престъпността.

Знаех за съществуването на софтуера, който ми описваше Тацу. Той се изпробваше на големите летища и стадиони, особено в Съединените щати, като средство за откриване и залавяне на известни терористи. Но бях чел, че предварителните експерименти са се оказали разочароващи. Или това просто беше дезинформация. Във всеки случай, нямах представа, че Япония е толкова напред в тази област.

— Камерите свързани ли са с Джукинет? — попитах.

— Възможно е — в присъщия си сух стил отвърна Тацу.

Джукинет, мощна програма за издирване и централизирана обработка на информация, беше задействана през август 2002-ра, навярно вдъхновена от инициативата за тотален контрол над информацията, подета от министерството на отбраната на САЩ. Джукинет поставя единадесетцифрен номер на всеки японски гражданин и го свързва с неговото име, пол, адрес и дата на раждане. Държавните представители твърдят, че нямало да се събират други сведения. Почти никой не им вярва и вече има злоупотреби.

Замислих се. Както бе отбелязал Тацу, ако се разчуеше, щеше да пострада ефикасността на мрежата от камери. Само че имаше още нещо.

— Нямаше ли протести срещу въвеждането на Джукинет? — попитах.

Той кимна.

— Имаше. Както може би знаеш, властите въведоха Джукинет, без да гласуват закон за личната информация. Закъснелите опити за това изобщо не бяха убедителни. В Сугина-мику са обявили бойкот. Хора, които не живеят в окръга, се опитват да се регистрират там, за да избегнат контрола на системата.

Сега разбирах защо властите взимат такива мерки, за да запазят в тайна връзката на Джукинет с мрежата от охранителни камери. В края на краищата, дори да знаеш за съществуването му, адски трудно можеш да избегнеш видеонаблюдението, затова опасността неволно да предупредят престъпниците беше само второстепенен проблем. Истинската опасност, от която несъмнено се страхуваха властите; бяха протестите, които със сигурност щяха да се надигнат, ако обществеността научеше, че обявените мащаби на системата всъщност са само върхът на айсберга. Ако охранителните камери бяха свързани с Джукинет, хората с основание щяха да си помислят, че са поставени под контрола на Големия брат.

— Не можете да обвинявате хората, че не вярват на властите по тоя въпрос — отбелязах. — Четох някъде, че миналата пролет министерството на отбраната е било уличено в създаване на база данни за граждани, изискали материали по силата на новия закон за свободата на информацията, включително сведения за техните политически възгледи.

Тацу ме погледна с тъжната си усмивка.

— Когато се разнесе тази новина, някой се опита да унищожи уликите.

— Четох за това. ЛДП не пробва ли да скрие доклада за случилото се?

Тоя път усмивката му ми се стори кисела.

— Естествено, представителите на Либерал-демократичната партия, замесени в опита за потулване на случая, са наказани. С глоба, удържана от заплатата.

— Виж, това вече ще ограничи бъдещите злоупотреби — изсмях се саркастично. — Особено след като знаеш, че са им бутнали два пъти повече, отколкото са им взели.

Тацу сви рамене.

— Като полицай одобрявам Джукинет и мрежите от камери, доколкото са средство в борбата с престъпността. Като гражданин ги намирам ужасяващи.

— Тогава защо ме накара да се закълна, че ще го пазя в тайна? Струва ми се, че имаме нужда тъкмо от изтичане на информация.

Той наклони глава встрани, като че ли се удивляваше как мога да разсъждавам толкова елементарно.

— Ако моментът за такова изтичане на информация не бъде внимателно избран, то ще се превърне в мощна, но хвърлена не където трябва бомба.

Намекваше, че е замислил нещо. Същевременно ме възпираше да го разпитвам.

— Значи ме откри с тази мрежа — върнах се на предишната тема.

— Да. Бях запазил снимките, които ти направихме в столичната полиция след ареста ти при инцидента пред военноморската база в Йокосука. Наредих да вкарат тези снимки в компютъра и мрежата започна да те издирва. Инструктирах техниците да съсредоточат първоначалните си усилия върху Осака. И все пак системата дава много лъжливи резултати, поради което операцията отне доста време и човешки ресурси. Търся те от близо година, Рейн-сан.

От думите му разбирах, че безпощадният технически напредък ще ме принуди да се върна към номадското си съществуване, което водех след Виетнам и преди да дойда в Япония. Тогава се скитах по света без самоличност, от една наемническа задача към следващата. Тази мисъл не ме зарадва. Бях си изтърпял наказанието за Лудия Джейк и нямах желание да го повтарям отново.

— Системата не е идеална — продължи той. — Например, има много дупки в мрежата и както споменах, прекалено много неточни, подвеждащи резултати. И все пак с времето успяхме да регистрираме някои особености в придвижването ти. Често присъствие в Миякоджима, например. Проверихме в местното окръжно управление за нови жилищни регистрации, пресяхме лъжливите следи и намерихме адреса ти. Накрая успяхме да те проследим и аз пристигнах в Осака, за да се срещна с теб.

— Защо просто не дойде в апартамента ми?

Тацу се усмихна.

— Човек винаги е най-уязвим на мястото, където живее, то е най-подходящо за засада. А не исках да те изненадам там, където се чувстваш най-уязвим. Прецених, че е по-безопасно да се приближа на неутрална територия, така дори ще можеш да наблюдаваш приближаването ми, нали?

Кимнах утвърдително. Ако си вероятна мишена за каквито и да било засади, лошите могат да те пипнат само там, където знаят, че ще бъдеш. С други думи, най-вероятно пред дома ти или в местоработата. Или някъде между тези две точки, на места, където са сигурни, че ще се появиш — например на единствения мост между дома и службата ти, нещо такова. И тъкмо на тези слаби места трябва най-усърдно да търсиш признаци за опасност.

— Е? — леко повдигна вежди той. — Видя ли ме?

Свих рамене.

— Да.

Тацу пак се усмихна.

— Знаех си.

— Можеше да ми се обадиш.

— Така поемах риск отново да изчезнеш, щом чуеш гласа ми.

— И това е вярно.

— Като цяло, смятам, че това беше най-правилният подход.

— Само че са участвали много хора. От твоята служба, сигурно и от ЦРУ.

Той можеше по някакъв начин да намекне, че отсъствието на мерки за безопасност е по моя вина, защото не съм се свързал с него, както бях обещал. Но това нямаше да е в неговия стил. Той си имаше своите интереси, аз си имах моите, и Тацу нямаше намерение да ме обвинява, че съм изчезнал, както не очакваше аз да го обвинявам, че ме е открил.

— Името ти изобщо не се е споменавало — осведоми ме събеседникът ми. — Само им дадох снимката ти. Техниците, които отговаряха за проверката на резултатите, не са запознати с причините за моя интерес към теб. За тях ти си просто един от множеството престъпници, издирвани от столичната полиция. Предприех и други стъпки, за да гарантирам сигурността ти, например дойдох сам тук и не съм информирал никого за действията си.

Това беше опасно признание от страна на Тацу. Ако беше вярно, спокойно можех да реша много от проблемите си просто като го очистя. Той пак демонстрираше, че ми има доверие и че в замяна аз също мога да му се доверя.

— Поел си много рискове — втренчих поглед в него.

— Винаги го правя — отвърна, без да отмести очи, Тацу.

Последва дълго мълчание.

— Никакви жени — казах накрая. — Никакви деца. Трябва да е мъж.

— Мъже.

— Не бива да замесваш никого друг в тази работа. Щом работиш с мен, значи случаят е изцяло мой.

— Да.

— И обектът трябва да е важен сам по себе си. Очистването му не бива да е само предупреждение за някого. С това трябва да се приключи.

— Ще се приключи.

След като прие моите три правила, беше време да прецени последиците от нарушаването им.

— Знаеш ли, Тацу, освен професионални причини, което значи бойни действия или поръчка, само едно нещо може да ме мотивира да убия.

— Предателството — отвърна той, за да ми покаже, че добре ме разбира.

— Да.

— Предателството не ми е в природата.

Засмях се, защото за пръв път го чувах да изрича нещо толкова наивно.

— Предателството е в природата на всички.

Бяхме разработили система, с която можехме да контактуваме спокойно, включително прости шифри и достъп до сигурен чатрум, който продължавах да поддържам за деликатни съобщения. Бях му казал, че ще се свържа с него, след като свърша работата, но сега се питах дали наистина е нужно. Тацу щеше да научи за злополуката с оня от якудза по независими канали и да разбере, че съм изпълнил своята част от сделката. Освен това, колкото по-малко контактувах с Тацу, толкова по-добре. Естествено, не се познавахме от вчера. Уважавахме се. Дори бяхме привързани един към друг. Обаче не можех да повярвам, че еднаквите ни интереси ще останат такива задълго, а в края на краищата тъкмо сходството им имаше значение. Тъжна мисъл в някои отношения. В живота ми няма много хора и след като всичко мина добре, разбирах, че донякъде съм се радвал на тази последна среща с моя стар приятел и враг.

Тъжна беше и защото ме принуждаваше да призная нещо, което избягвах. Щеше да се наложи да напусна Япония. Бях готов за такова непредвидено обстоятелство, ала признанието, че моментът е настъпил, действаше отрезвяващо. Щом Тацу знаеше къде да ме открие и стигнеше до извода, че съм се върнал в играта по начин, възпрепятстващ борбата с корупцията в Япония, която бе единствената цел на живота му, щеше да му е много лесно да ме залови. И обратно, ако приемех да играя по неговата свирка, щеше периодично да се отбива и да иска „услуги“. Така или иначе, вече бях водил такъв живот. Не исках да го повтарям.

Пейджърът ми иззвъня. На екранчето се изписа петцифрен номер. Хари искаше да му се обадя.

Нахраних се и дадох знак на келнера, че искам сметката. За последен път се озърнах наоколо. Служебният банкет беше свършил. Американците не си бяха тръгнали и тихият им разговор звучеше топло и ентусиазирано. Двойката също още бе там и позата на момчето изглеждаше упорито сериозна, а момичето продължаваше да го парира с тих смях.

Приятно ми беше, че отново съм в Токио. Не ми се тръгваше.

Излязох от ресторанта и спрях да се насладя на прохладния нощен въздух в Ниши-Азабу, като автоматично обхождах с поглед улицата. Минаха няколко коли, но иначе бе тихо като в гробището Аояма, тъмно и безшумно, мамещо оттатък пътя.

Отново вдигнах очи към каменното стълбище и си представих, че се качвам по него. После поех наляво и продължих по оня полукръг обратно на часовниковата стрелка, който бях започнал по-рано същата вечер.

3.

Обадих се на Хари от обществен телефон на „Аояма-дори“.

— От сигурен телефон ли се обаждаш? — позна гласа ми той.

— Сравнително сигурен. Обществен телефон. Мястото не е оживено — последното имаше значение, защото властите следят някои обществени телефони — близо до посолства и полицейски участъци например, както и във фоайета на скъпи хотели, откъдето някой случайно минаващ мързеливец може да проведе „личните“ си разговори.

— Още си в Токио — отбеляза Хари. — Обаждаш се от уличен телефон в Минами-Аояма.

— Откъде знаеш?

— Включил съм някои уреди, за да виждам номера и мястото, откъдето ми се обаждат. В Щатите използват такива в полицията. Невъзможно е да ги блокираш.

Такъв си е Хари, помислих си с топлота. Въпреки дрехите му на компютърен маниак, въпреки че по душа си оставаше голямо хлапе, за когото хакерството бе просто видеоигра, само че още по-вълнуваща, Хари можеше да бъде опасен. Получавах страхотна отплата за случайната услуга, която му бях направил преди много години, спасявайки го от тайфа пияни морски пехотинци, търсещи си подходяща японска жертва.

Но въпреки всичките ми усилия той си оставаше удивително наивен. За нищо на света не бих казал на никого това, което току-що той ми съобщи. Човек не издава такива предимства.

— От Агенцията по национална сигурност изобщо не биваше да те пускат, Хари — подхвърлих. — Ти си най-страшният кошмар на маниаците на тема личен живот.

Той се засмя, но малко неуверено. Никога не знае кога го поднасям.

— Те губят — заяви. — Пък и трябваше да се спазват прекалено много правила. По-забавно е да работиш в голяма консултантска фирма. Там се занимават с толкова много проблеми, че изобщо не се опитват да следят какви ги върша.

Много разумно от тяхна страна. И без това нямаше да успеят.

— Какво става? — попитах.

— Ами, нищо. Просто исках да те чуя, докато си тук. Имам предчувствието, че ако си свършил работата си, може скоро да си заминеш.

— Май че си прав.

— Хм… свърши ли?

Хари отдавна се беше досетил с какво се занимавам, макар да е наясно, че е забранено да пита направо. Със сигурност е знаел какво прави, когато по-рано тази вечер се свърза с мен по мое изрично искане, за да ме осведоми точно къде и кога мога да открия онзи тип от якудза.

— Свърших.

— Това значи ли, че няма да поостанеш?

Усмихнах се, абсурдно трогнат от свенливия му глас.

— Не мисля да се задържам дълго. Но щях да ти се обадя, преди да тръгна.

— Наистина ли?

— Наистина — погледнах си часовника. — Всъщност, какво правиш в момента?

— Тъкмо ставам.

— Леле, Хари, сега е десет вечерта.

— Напоследък режимът ми е малко странен.

— Разбирам. Защо не се срещнем да изпием по нещо? Може да го смяташ за закуска.

— Къде по-точно?

— Чакай малко — измъкнах телефонния указател на Токио изпод телефона и прелистих страниците с ресторанти, докато намеря мястото, което търсех. После преброих пет заведения напред, според обичайния ни шифър, като знаех, че Хари ще брои пет назад от посоченото място. Не че някой ни подслушваше — по дяволите, не можех да си представя, че някой ще ни подслушва, ако Хари не иска, — но човек не бива да поема излишен риск. Бях го научил винаги да използва няколко защитни стени. Никога да не допуска случайности.

— Какво ще кажеш за „Тип-топ“ в Такамацу-чо? — предложих.

— Дадено — съгласи се той и разбрах, че е загрял. — Страхотно място.

— Ще се срещнем там, когато стигнеш.

Затворих, извадих кърпичка от джоба на панталона си и избърсах слушалката и бутоните. Старите навици умират трудно.

Мястото, което имах предвид, се казваше „Дийз Лайбръри Лаундж“, малък бар с вид на контрабандна кръчма, сгушен на втория етаж на обикновена сграда в Ниши-Азабу. Въпреки че се намира в географския и духовния център на града, „Дийз“ е пропит със сънливото усещане за уединеност, като че ли барът е остров, тайно доволен от себе си, че се е изгубил в грамадния океан на Токио. Той притежава онази атмосфера, която бързо кара разговорите да стихват до шепот и умората да прелива в отмала, отнася преходните грижи на деня, докато човек слуша трогателни парчета като „Само спомен“ на Джони Ходжис, така, както ги е слушал за пръв път, без предварителна нагласа, предубеждения или съмнение, че е нещо, което вече познава; или докато усеща дъха на солена вода и йод в малцовото уиски от Айлей, и разбира, че това, точно това е вкусът, за който производителят трябва да е отправил безмълвна молитва, когато преди трийсет години е наливал кехлибарената течност в дъбово буре; или когато хвърли поглед към група елегантно облечени жени в едно от дискретно осветените сепарета, жени с грейнали лица, все още без бръчки, с вяра, че съществува рай като този, сякаш по право отразена в невинността на смеха им и в безгрижния ритъм на разговора им, и без горчивина си спомни какво е било усещането от мисълта, че навярно и той може да бъде част от такъв свят.

Трябваха ми по-малко от десет минути, за да извървя краткото разстояние до бара. Спрях пред външното стълбище за втория етаж и си представих, както винаги, преди да вляза в сграда, къде бих чакал, ако искам да устроя засада на някой излизащ. „Дийз“ предлагаше две обещаващи позиции, едната от които, вход на съседна постройка, особено ми хареса, защото се намираше по-назад от входа на бара, и беше невъзможно да се види дали някой не дебне там, преди да се стигне стълбището, но тогава би било късно да се вземат мерки по въпроса. Естествено, освен ако преди да слезе, човек не си е направил труда да се надвеси над предната тераса на бара и да огледа тихата улица долу. Точно това си отбелязах да направя.

Доволен от обстановката навън, аз се качих на втория етаж и влязох. Отдавна не бях идвал, но за щастие собствениците не бяха променили нищо, слава Богу. Осветлението си беше все така дискретно, главно аплици, лампиони и свещи. Дървена маса, започнала живота си като врата, преди да я издигнат до сегашното й, значително по-висше предназначение. Персийски килими в убити цветове и тъмни, тежки драперии. Белият мраморен бар, самоуверен, но не и доминиращ в центъра на главната зала, меко лъщеше под насочените лампи на тавана. Навсякъде имаше книги: главно върху дизайн, архитектура и изобразително изкуство, но можеха да се открият и наглед случайни заглавия като „Приключенията на две холандски кукли“ и „Чичо Коледа“.

— Нанмеи сама? — попита ме барманът. Колко?

Вдигнах два пръста. Той се огледа наоколо, потвърждавайки това, което вече бях забелязал, а именно, че няма свободни маси.

— Няма нищо — отвърнах на японски. — Просто ще седнем на бара — което, освен другите предимства, предлагаше тактически изглед към входа.

Хари се появи след час, когато започвах второто си малцово уиски за вечерта, шестнайсетгодишен „Лагавулин“. Видя ме още с влизането си и се усмихна.

— Джон сан, хисашибури десу не. — Отдавна не сме се виждали. После премина на английски, което щеше да ни позволи малко повече уединение в пълния бар. Радвам се да те видя.

Изправих се и двамата се ръкувахме. Въпреки неофициалността на срещата ни направих и малък поклон. Винаги съм обичал почтителността на поклона и топлотата на ръкостискането, а Хари заслужаваше и двете.

— Сядай — посочих към столчето отляво. — Надявам се, ще ми простиш, че започнах без теб.

— Ако ти ми позволиш да прескоча питието и да си поръчам нещо за ядене.

— Заповядай. И без това скочът е напитка за възрастни.

Той се усмихна, разбра, че го поднасям. Поръча си зеленчукова салата с тофу и моцарела и портокалов сок. Никога не е бил пияч.

— Направи ли ПН? — попитах го, докато чакаше да му донесат храната. ПН или „проверка за наблюдение“ е маршрут, целящ да изкара евентуален преследвач или група преследвачи на открито. Бях преподавал тази дисциплина на Хари, който се оказа способен студент.

— Всеки път ми задаваш този въпрос — малко сприхаво отвърна той, като тийнейджър, който се тросва на родителите си. — И аз всеки път ти отговарям по един и същи начин.

— Значи си направил.

Хари забели очи.

— Естествено.

— Чисто ли беше?

Той ме погледна.

— Нямаше да съм тук, ако не беше. Знаеш го.

Потупах го по гърба.

— Не мога да не те попитам. Още веднъж благодаря за добрата работа с мобифона на оня от якудза. Отведе ме право при него.

Лицето му грейна.

— Ей, нося ти нещо.

— Какво?

Хари бръкна в джоба на якето си, порови малко и извади метален предмет колкото десетина кредитни карти, събрани една до друга.

— Разгледай го.

Взех предмета. Беше тежък за размерите си. Сигурно бе фрашкан с електронни вериги.

— Тъкмо каквото винаги съм искал — казах му. — Преспапие от фалшиво сребро.

Той понечи да си го вземе.

— Е, щом не го оценяваш…

— Не, не, оценявам го. Просто не знам какво е, по дяволите — всъщност имах доста добра представа, но предпочитах да ме подценява. Пък и не исках да му отнема удоволствието да ме образова.

— Това е детектор за подслушвателни и видеоустройства — Хари изговаряше думите бавно, като че ли иначе нямаше да ги разбера. — Ако влезеш в обсега на радиочестотен или инфрачервен излъчвател, това нещо ще ти съобщи.

— Със секси женски глас, надявам се?

Той се засмя.

— Ако някой се опитва да те запише, едва ли ще поискаш да му покажеш, че е разкрит. Затова не е със секси глас. Само с вибриране. Прекъснато за видео, постоянно за аудио. Редуващо се за двете. И само на импулси от по десет секунди, за да пести батерията.

— Как работи?

Лицето му отново грейна.

— Широкообхватна система, която регистрира излъчвателите, действащи на честота от петдесет мегахерца до три гигахерца. Освен това има вътрешна антена, която улавя хоризонталната вибрационна честота, излъчвана от видеокамерите. Оптимизирал съм системата за ПАЛ, най-вероятния стандарт, който можеш да срещнеш, обаче ако искаш, ще го променя на Ен Ти Ес Си или СЕКАМ. Приемателят не го бива, понеже е миниатюрен, затова няма да можеш да определяш къде е подслушвателят или камерата, а само, че има такива. И големите кабелни монитори, които понякога виждаш на гарите и в парковете, обикновено ще са извън обхвата ти.

Жалко за кабелните монитори. Ако имах надежден портативен детектор за тях, щях да си взема обратно личния живот от Тацу и неговите хора.

— Има ли шанс да усъвършенстваш приемателя? — попитах.

Лицето му придоби малко оскърбено изражение и разбрах, че е трябвало да го похваля, преди да му задам този въпрос.

— Не и при толкова малки размери. Трябва ти нещо с много по-голяма антена.

Уф, добре де. Въпреки ограниченията си устройството щеше да ми върши работа. Претеглих го на длан. Бях запознат с подобни по функция модели за обща употреба, обаче не бях виждал толкова малък. Внушително постижение.

— Батерията презарежда ли се?

— Разбира се. Литиевойонна. Също като на мобифон — Хари бръкна в джоба на якето си и извади обикновено зарядно устройство за мобифон. — Изхабих я, докато тествах уреда, затова ще трябва да я заредиш, когато се прибереш вкъщи. И не забравяй да я зареждаш всеки ден. Няма индикатор за изчерпана мощност. Не съм се старал да изглежда красиво.

Взех зарядното и го оставих на масата. После прибрах в портфейла си устройството. Пасваше идеално. Щях да го проуча в хотела, естествено, за да се уверя, че наистина е детектор за подслушватели, а не някакъв подслушвател. Не че нямах доверие на Хари. Просто обичах да съм сигурен за тия неща.

Върнах портфейла в джоба си и одобрително кимнах.

— Браво. Благодаря ти.

Хари се усмихна.

— Знам, че те гони параноя, затова реших, че ти трябва или такова нещо, или доживотно снабдяване с валиум.

Засмях се.

— Я ми кажи какъв е този твой вампирски режим?

— Е, нали знаеш, просто начин на живот — извърна очи Хари.

Начин на живот ли? Доколкото знаех, Хари нямаше начин на живот. В моето въображение той вечно висеше в апартамента си, проправяше си път из разни далечни мрежи, отваряше задни вратички за бъдеща употреба и безопасно контактуваше със света от компютърния си екран.

Забелязах, че се е изчервил. Божичко, малкият беше адски прозрачен.

— Хари, остава да ми кажеш, че си имаш гадже.

Той се изчерви още по-силно и аз се засмях.

— Проклет да съм. Браво.

Хари ме погледна, за да провери дали не го поднасям.

— Тя не ми е точно гадже.

— Е, класификацията няма значение. Как се запозна с нея?

— Служебно.

Вдигнах чашата си.

— Ще ми разкажеш ли подробности, или ще се наложи насила да ти влея две-три от това, за да си развържеш езика?

Той направи преувеличено отвратена физиономия.

— Едни клиенти на фирмата, голяма търговска къща, останаха доволни от моята работа по охранителните им системи.

— Сигурно не са знаели за задните вратички, които междувременно си оставил.

Хари се усмихна.

— Никога не знаят.

— Та значи клиентите са доволни и…

— И шефът ми ме заведе да го отпразнуваме в клуб без консумация.

Повечето западняци трудно разбират смисъла на японските „клубове без консумация“, където плащаш на жените само за разговор. Западът приема идеята, че сексът може да бъде превърнат в стока, обаче се бунтува срещу мисълта, че могат да се продават и други форми на човешки взаимоотношения. Защото момичетата в клубовете без консумация не са проститутки, въпреки че, подобно на гейшите, от които произлизат, могат след работно време и след съответното ухажване да установят връзка с клиент. Посетителите на такива заведения плащат за простичкото удоволствие от компанията на момичетата и за техните умения да заглаждат острите ръбове на деловите срещи, както и за надеждата, че впоследствие може да се стигне до нещо повече. Ако търсеха обикновен секс, клиентите можеха да си го купят много по-евтино другаде.

— Кой клуб? — попитах.

— „Дамаск Роуз“.

— Не съм го чувал.

— Не го рекламират.

— Звучи стилно.

— Така е. Наистина е доста изискано място. В Ногизака, на „Гайенхигаши-дори“. Сигурно теб изобщо няма да те пуснат да влезеш там.

Засмях се. Обожавам, когато Хари проявява чувство за хумор.

— Добре, та значи шефът ти те води в „Дамаск Роуз“ и…

— Е, пи много и започна да разправя на всички, че съм компютърен гений. Едно от момичетата ме попита как да конфигурира защитната си стена, защото тъкмо си купило нов компютър.

— Хубавичка ли беше?

Той стана червен като рак.

— Да, струва ми се. Компютърът й бил „Макинтош“, затова веднага си паднах по нея.

Вдигнах вежди.

— Не знаех, че един компютър може да стане причина за любов от пръв поглед.

— Е, отговорих на въпросите й — не ми обърна внимание Хари. — Накрая тя ме попита дали ще й дам домашния си номер, в случай че се наложи да ме пита още нещо.

Засмях се.

— Слава Богу, че просто не ти е дала своя номер. Иначе щеше да умре от старост, докато те чака да й се обадиш.

Той се усмихна. Съзнаваше, че едва ли би се престрашил.

— Та тя ти се е обадила и…

— И отидох у тях да конфигурирам цялата й система.

— Наистина ли „конфигурира цялата й система“? — ококорих се в престорена изненада.

Хари сведе очи, обаче го видях да се подсмихва.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Нали няма да… пробиеш нейната сигурност? — не успях да устоя на изкушението.

— Не, с нея няма да го направя. Тя е готина.

Божичко, толкова беше лапнал по нея, че даже не забеляза елементарната двусмислица.

— Проклет да съм — повторих. — Радвам се за теб, Хари.

Той ме погледна и видя, че съм искрен.

— Благодаря.

Вдигнах чашата към носа си, дълбоко вдишах, задържах дъха си за миг и издишах.

— Заради нея ли си на такъв странен режим? — попитах.

— Ами, клубът е отворен до три през нощта и тя работи всеки ден. Докато се прибере вкъщи…

— Схващам картинката — въпреки че всъщност ми беше малко трудно да си представя Хари във връзка, в която няма кабел и мишка. Той бе адски стеснителен и социално недоразвит, не поддържаше контакти, освен с мен и всекидневната си работа, която във всеки случай държеше на една ръка разстояние. И тъкмо тези му особености го правеха полезен за мен.

Опитах се да си го представя със стилно момиче от клуб без консумация, но не успях. Не ми изглеждаше естествено.

Не бъди гадняр, казах си. Не завиждай на Хари само защото в твоя живот няма място за друг.

— Как се казва? — попитах.

Той се усмихна.

— Юкико.

Юкико значи „снежно дете“.

— Хубаво име.

Хари кимна с малко глуповато изражение.

— И мен ми харесва.

— Какво знае за теб? — отпих глътка лагавулин. Зададох въпроса невинно, но всъщност бях загрижен, че в делириума на своята — както подозирах — първа любов, Хари се е държал прекалено открито с това момиче.

— Ами, знае за консултантската работа, естествено. Но не и за… хобитата ми.

За изключителната му пристрастеност към хакерството, искаше да каже. Това хоби можеше да го прати в затвора, ако властите го надушеха. Или под земята, ако се усетеше някой друг.

— Такова нещо трудно се пази в тайна — продължих да го изпитвам.

— Не виждам защо трябва да става въпрос за такива неща — вторачи се в мен Хари.

Иззад една завеса се появи сервитьорка и остави поръчката му на бара пред него. Той й благодари с изпълнилата го отскоро искрена признателност към този новооткрит прекрасен разред същества — жени, работещи в ресторанти и барове. Усмихнах се.

В известен смисъл разбирах, че ако заживее като обикновен човек, Хари няма да ми е толкова полезен и дори вероятно ще стане опасен за мен. Все по-голямата му отвореност към широкия свят можеше да стане прозорец за някой мой враг към иначе потайното ми съществуване. Естествено, ако някой свържеше Хари с мен, можеше да тръгне и след него. И знаех, че въпреки всички неща, на които се бях опитал да го науча през годините, той не е способен да се защитава.

— Тя първото ти гадже ли е? — внимателно попитах.

— Нали ти казах, че неми е точно гадже — заобиколи въпроса той.

— Щом е привлякла достатъчно вниманието ти, за да те държи в леглото до залез-слънце, спокойно мога да използвам тази дума като синоним.

Хванат натясно, Хари ме погледна.

— Е? — настоях.

Той извърна очи.

— Предполагам.

Не исках да го засрамвам.

— Хари, питам те, защото, когато си млад, понякога си мислиш, че можеш да имаш и двете неща. Ако просто се забавляваш, няма нужда дай казваш нищо. Дори е по-умно да не й казваш нищо. Но ако връзката се задълбочи, ще трябва хубавичко да си помислиш — за това колко близки искаш да бъдете с нея, колко са важни хобитата ти. Защото е невъзможно да живееш с единия крак на светло, а с другия — на тъмно. Повярвай ми. Не е възможно. Поне не за дълго.

— Не се безпокой — отвърна той. — Не съм глупак, нали знаеш.

— Всеки влюбен е глупак — осведомих го аз. — Това си е в реда на нещата.

Видях, че пак се изчервява — заради думата, която бях използвал, и предположението, което стоеше зад нея. Изобщо не ме интересуваше как нарича новите си чувства в мислите си. Знам какво е да живееш усамотен зад стени и изведнъж да се появи онова хубаво момиче, което си копнял да отвърне на чувствата ти. Това променя приоритетите ти. По дяволите, променя ценностите ти.

Сетих се за Мидори и горчиво се усмихнах.

— Трябваше да ти кажа нещо — сякаш прочел мислите ми, рече той. — Но исках да го направя очи в очи.

— Звучи сериозно.

— Преди няколко месеца получих писмо. От Мидори.

Допих уискито, преди да отговоря. Щом писмото се беше получило толкова отдавна, още няколко секунди, за да реша как да реагирам, нямаше да са от значение.

— Проучила е къде да те намери… — започнах, въпреки че вече се бях досетил откъде знае адреса.

Хари сви рамене.

— Нали я заведохме вкъщи, за да се оправим с музикалните аспекти на кодирания диск.

Забелязах, че дори сега Хари се чувства длъжен да опише точната роля на Мидори в оная операция, за да подчертае, че е бил напълно способен да се справи със самия код. Беше чувствителен за такива неща.

— Ясно — отвърнах.

— Дори не знаеше фамилното ми име. Пликът беше адресиран само до Харуйоши. Слава Богу, иначе щеше да се наложи да се преместя, а това щеше да е адски досадно.

Както и всеки друг, който цени тайната на личния си живот, Хари полага извънредни усилия никой да не направи връзка — нито от сметките му за жилището, нито от абонамента за кабелна телевизия, даже от документите му за наема на апартамента — между името му и мястото, където живее. Това изисква известни мерки за създаване на разни правни паравани, но всичко може да се провали за миг, ако леля ти Кейко ти дойде на гости, запише си адреса ти и реши да ти прати, да речем, цветя, за благодарност. В цветарницата въвеждат името и адреса ти в своята база данни, която после продават на маркетингови фирми, които на свой ред препродават информацията на някой друг и накрая истинският ти адрес става достъпен за всеки, стига да има елементарни умения в областта на хакерството. Единственият начин да запазиш тайната на личния си живот е да се преместиш и да повториш всичко отначало.

Естествено, ако са ти пратили обикновено писмо, единственият, който може да направи връзката, е пощальонът. Въпрос на индивидуално решение е дали този риск е допустим. За мен не е. Сигурно не е и за Хари. Обаче щом на плика е било написано само малкото му име, няма проблем.

— Откъде пристигна писмото? — попитах го.

— От Ню Йорк. Тя сигурно живее там.

Ню Йорк. Където я е пратил Тацу, след като й е съобщил, че съм мъртъв. Целял е да я предпази от подозрението, че у нея е все още компютърният диск, който баща й беше откраднал от Ямаото, диск, съдържащ достатъчно улики за огромната мрежа на японската корупция, за да свали правителството. Този ход е бил добър за нея, предполагам. Кариерата й в Америка се развиваше страхотно. Знаех го, защото я следях.

Хари бръкна в задния джоб на панталона си и извади сгънат лист хартия.

— Ето — подаде ми го той.

Взех писмото и изчаках малко, преди да го разгъна. Не ме беше грижа какво ще си помисли събеседникът ми за това колебание. Когато погледнах, видях, че текстът е написан с уверен и изящен почерк, навярно резултат от уроци по калиграфия в младежките години, но и личността, държала химикалката, бе оставила отпечатък.

Препрочетох го бавно, после още веднъж. Накрая го сгънах и го подадох на Хари.

— Не, не — вдигна ръце с дланите напред. — Задръж го.

Не ми се щеше да види колко искам да го задържа. Рязко кимнах и го прибрах във вътрешния джоб на блейзера си.

Дадох знак на бармана, че е време за поредния лагавулин.

— Отговори ли й? — попитах.

— Да. Писах й, че съм чул за гибелта ти, но нямам никакви други сведения.

— Тя обади ли ти се после?

— Само да ми благодари. Молеше да й съобщя, ако науча нещо. Тя щяла да стори същото.

— Това ли е всичко?

— Да.

Зачудих се дали е повярвала. Ако не беше благодарила на Хари за отговора, щях да допусна, че не е повярвала, защото тя бе изискана и нямаше да е в стила й да отговори в такъв случай. Благодарността обаче можеше да е автоматична или дори да е била изразена заради възникналите подозрения. А можеше и двулично да е целяла да накара Хари да си мисли, че отговорът му я задоволява.

Това са глупости, обади се някакъв глас в ума ми. Тя не е такава.

После горчива усмивка: не е като теб, искаш да кажеш.

У Мидори нямаше нищо двулично и при тая мисъл сърцето ми се сви. Средата, в която толкова отдавна живеех, ме бе подготвила да допускам най-лошото. Добре, че поне от време на време се сещах да се възпротивя на автоматичната си реакция.

Както и да е. Около диска и моето изчезване имаше твърде много странни обстоятелства, Мидори беше прекалено интелигентна, за да не ги забележи. През последната година дълго бях разсъждавал по въпроса и знаех как би трябвало тя да вижда нещата.

След случилото се между нас се бяха зародили съмнения. И не съществуваше нищо, което да ги разсее. В края на краищата, съдържанието на диска така и не бе станало публично достояние, сигурно си мислеше тя. Това бе решение на Тацу, не мое, обаче нямаше откъде Мидори да го знае. Тя бе видяла само, че последното желание на баща й не е изпълнено, че смъртта му в крайна сметка се е оказала безсмислена. Без съмнение се питаше как съм разбрал, че дискът е в Шибуя, премисляше предишните ми обяснения и ги намираше незадоволителни. Това би трябвало да я наведе на мисълта за момента на моята поява, толкова скоро след смъртта на баща й.

И всичко това сочеше, че съм от някаква тайна организация, въпреки че така и не беше разбрала точно коя. ЦРУ? Някоя японска политическа фракция? Какъвто и да бе верният отговор, организацията разполагаше с възможностите да инсценира смъртта на един човек.

Да, знаех, че при всички тези неясноти и тъй като бях лишен от възможността да я уверя, че случилото се между нас е истинско, накрая тя щеше да стигне до извода, че са я използвали. На нейно място аз така щях да видя нещата. Може би той просто се е възползвал от секса, щеше да си помисли Мидори. Естествено, защо не, спокойно може да се позабавлявам, докато се опитвам чрез нея да се добера до диска. И после просто ще изчезна, след като съм я измамил и подвел да ми помогне. Нямаше да й се иска да повярва във всичко това, но нямаше да е в състояние да се отърси от съмненията. Нямаше да иска да повярва и че наистина може по някакъв начин да съм замесен в смъртта на баща й, но щеше да е неспособна да се избави и от това подозрение.

— Добре ли съм се справил? — попита Хари.

Свих рамене.

— По възможно най-добрия начин. Обаче тя все пак не е повярвала.

— Смяташ ли, че ще се откаже?

Винаги стигах до този въпрос. Не бях успял да му отговоря.

— Не знам — признах.

Имаше и още нещо, с което не бях наясно, нещо, което нямаше да споделя с Хари. Не знаех дали искам тя да се откаже.

Какво му бях казал преди малко? Не можеш да живееш с единия крак на светло, а с другия — на тъмно. Трябваше да послушам собствения си съвет, по дяволите.

4.

Изпратих Хари към един. Метрото вече беше затворено, затова хвана такси. Каза ми, че се прибира да чака Юкико. Опитах се да си представя, че красиво момиче от клуб без консумация, което печели по хиляда долара в йени на нощ от бакшиши в едно от най-луксозните заведения на Токио и което има възможност да избира за любовници богати бизнесмени и политици, може да бърза след работа, за да се прибере вкъщи при Хари. Просто не бях в състояние. Не бъди толкова циничен, казах си. Обаче инстинктивно не го вярвах, а съм се научил да се доверявам на инстинкта си.

Ако беше променил намерението си да се прибере вкъщи и вместо това бе отишъл в „Дамаск Роуз“, Хари щеше да разбере, че го проверявам. Вероятно нямаше да се изненада, обаче нямаше и да му хареса.

Беше почти невероятно Хари да се отбие там, след като Юкико и без това трябваше да отиде у тях само след няколко часа. Струваше си да поема риска.

И Ногизака се намираше само на няколко километра. Какво пък, по дяволите.

Обадих се на телефонни услуги от обществена кабина, обаче нямаше „Дамаск Роуз“. Е, Хари беше казал, че не рекламират клуба.

И все пак ми се искаше просто да отида да хвърля един поглед.

Извървях краткото разстояние до Ногизака, после минах по „Гайенхигаши-дори“, докато открия заведението. Отне известно време, обаче накрая го забелязах. Нямаше реклама, само малка червена роза върху черния навес.

От двете страни на входа стърчаха двама чернокожи, достатъчно грамадни, за да се чувстват на мястото си на тепиха за сумо. Костюмите им стояха идеално и като се имаше предвид ръстът на мъжагите, трябва да бяха шити по поръчка. Нигерийци, предположих, чийто ръст, мениджърска проницателност и сравнително добро владеене на езика им бяха осигурили успех, нещо рядко за чужденци, каквито имаше и като средни ръководители, и като охрана на много от заведенията в района. Мизу шобай или „водната търговия“ със забавления и удоволствия е една от малкото области, в които Япония може законно да претендира за известна интернационалност.

Те се поклониха и ми отвориха двукрилата стъклена врата, изричайки по едно баритоново „ирас-шаимасе“. Добре дошъл. Единият прошепна нещо в микрофона, дискретно вмъкнат в ревера му.

Спуснах се по късо стълбище. Червендалест, цъфтящ наглед японец, на когото дадох четирийсетина години, ме посрещна в малко фоайе. От вътрешното помещение се носеше техно музика.

— Нанмеи-сама дешо ка? — попита Червендалестия. Колко?

— Само една — отговорих на английски и вдигнах показалец.

— Кашико маримашита. — Разбира се. Той ми даде знак да го последвам.

Помещението беше правоъгълно, с дансинги в двата края. Те бяха с изчистени линии, отличаваха ги само огледалните стени зад тях и еднаквите месингови пилони в средата. На единия се огъваше висока дългокоса блондинка само по зелени прашки и високи токчета. Танцуваше малко любителски, но въпреки това бе приковала вниманието на повечето клиенти. Рускиня, навярно. Кокалеста и едрогърда. Истински деликатес в Япония.

Хари не беше споменал за танцьорките. Сигурно от срам. Предчувствието ми, че нещо не е наред, се изостри.

Момичето на другия дансинг беше японка, но с примес на нещо средиземноморско или латиноамериканско. Добра комбинация. Имаше копринена, почти искряща черна коса, която много модерни японки унищожават с боя чапацу, късо подстригана й преметната отстрани. Формата на очите й също беше японска, а и момичето бе дребничко. Обаче кожата й, гладка и златиста като течен карамел, издаваше наличието на друга кръв, може би африканска или мулатска. Гърдите и ханшът й, привлекателно пълни и малко абсурдни на фона на японското й тяло, също сочеха някакъв чуждестранен произход. Използваше пилона умело, хващаше го високо, тялото й застиваше неподвижно, успоредно на пода, после се завърташе надолу в такт с музиката. В движенията й имаше искрена жизненост и тя явно нямаше нищо против, че повечето клиенти са се вторачили в блондинката.

Червендалестия ме настани на свободна маса в средата на залата. След рутинно оглеждане, за да се уверя, че от мястото имам изглед към входа, аз седнах. С удоволствие установих и че имам добра видимост към подиума с тъмнокосото момиче.

— Виж ти — възкликнах на английски, без да откъсвам очи от нея.

— Да, красива е — на същия език отвърна той. — Искате ли да се срещнете с нея?

Погледах я още малко, преди да отговоря. Нямах желание да ми доведе някоя от японките. Имаше по-голяма вероятност да мина за чужденец пред някоя чужденка, и така да измъкна информация от нея. Кимнах.

— Ще й съобщя — той ми подаде менюто с напитките, поклони се и се отдалечи от масата.

Менюто беше написано на твърд кремав пергамент с двойни колони изящни японски йероглифи. Розата на клуба дискретно червенееше отдолу. С изненада установих, че разполагат със страхотен избор на малцово уиски. Двайсет и пет годишен „Спрингбанк“, който отдавна търсех. И „Талискър“ на същата възраст. Можех да поостана тук.

Дойде сервитьорка и аз си поръчах „Спрингбанк“. Десет хиляди йени чашата. Обаче животът е кратък.

В залата работеха дванайсет момичета. Около половината бяха японки, другите приличаха на европейки от неясен произход. Всички бяха привлекателни и облечени с вкус. Повечето забавляваха клиенти, но няколко бяха свободни. Нито една не се приближи до моята маса. Червендалестия трябва да ги беше предупредил, че съм поискал конкретно момиче. Ефикасно действаше.

На съседната маса седеше японец, заобиколен от три раболепни момичета. Беше младолик, с блестящи бели зъби и черна коса, отметната нагоре от загоряло лице без недостатъци. Но когато се вгледах по-внимателно, забелязах, че всичко е фалшиво. Косата бе боядисана, загарът се дължеше на солариум, лицето явно беше продукт на козметика и пластична хирургия, зъбите бяха порцеланови коронки. Химикалите и ножът, даже свитата от привлекателни млади жени с платени усмивки, те бяха тухлите, с които издигаше нестабилната стена на отказа да приеме неизбежното унижение на старостта и смъртта.

Техноритъмът заглъхна и тъмнокосото момиче бавно описа спирала надолу до пода, стиснало пилона с бедра, изпънало гръб и отметнало глава назад. Блондинката също приключваше, макар и не толкова изискано. Публиката заръкопляска.

Сервитьорката донесе моя спрингбанк, искрящ кехлибар в кристална чаша. Поднесох я към носа си, затворих очи за миг и вдишах чист, подсладен морски въздух. Отпих глътка. Солена вода, да, но и загатване за плод. Усмихнах се. Биваше си го за двайсет и пет годишно уиски.

Отпих още една глътка и се огледах наоколо. Не забелязах признаци за опасност. Това заведение може да е нормално, помислих си. Несъмнено беше свързано с организираната престъпност, но това бе нормално за мизу шобай не само в Япония, но и в целия свят. Може пък Хари просто да бе извадил късмет. Може би.

След няколко минути тъмнокосото момиче се появи иззад сцената, спусна се по стъпалата и се запъти към моята маса.

Носеше черна официална рокля с разголени рамене. На лявата й китка искреше тънка диамантена гривна. Подарък от обожател, помислих си. Предположих, че има много такива.

— Може ли да седна при вас? — попита момичето. В японския й долових слаб и някак топъл акцент, може би испански или португалски.

— Заповядайте — отговорих на английски, изправих се и издърпах стола назад. — Да говорим на английски, съгласна ли сте?

— Разбира се. Просто си помислих… американец ли сте?

Кимнах.

— Родителите ми са японци, обаче израснах в Америка. По-лесно ми е на английски.

Плъзнах стола зад нея. Официалната рокля се спусна от двете страни на седалката. В цепките лъщеше гладка кожа. Седнах до нея.

— Хареса ми как танцувате.

Знаех, че хиляди пъти е чувала тия думи и усмивката й го потвърди. Усмивката й сякаш казваше: естествено, че ти е харесало.

Е, добре. Исках да почувства властта си, да свали защитата си. Щяхме да изпием по някоя и друга чаша, да се поотпуснем, да се поопознаем, преди да започна да опипвам за нещата, които всъщност ме интересуваха.

— Какво ви води в Токио? — попита тя.

— Бизнес. Счетоводител съм. Веднъж годишно трябва да идвам в Япония заради някои тукашни клиенти на фирмата — подходяща версия за прикритие. Никой никога не задава изясняващи въпроси, когато му кажеш, че си счетоводител. Страх ги е, че може да отговориш.

— Между другото, казвам се Джон — прибавих.

Момичето ми подаде ръка.

— Наоми.

Пръстите й потънаха в дланта ми, но стискаха здраво. Опитах се да преценя възрастта й. Около трийсет. Изглеждаше млада, но роклята и обноските й бяха изискани.

— Какво да ти поръчам за пиене, Наоми?

— Ти какво пиеш?

— Нещо специално, ако обичаш малцово уиски.

— Обожавам малцовото уиски. Особено старото уиски от Айлей. Казват, че възрастта гаси огъня, но оставя топлината. Това ми харесва.

Бива си те, помислих си, като я наблюдавах. Устата й бе красива: пълни устни, розови венци, които почти сияеха, равни бели зъби. Очите й бяха зелени. Ситна мрежа от лунички покриваше носа й, едва забележими на карамеления фон на кожата й.

— Това, което пия, не е от Айлей, но има известен островен характер — отвърнах аз. — Дим и торф. „Спрингбанк“.

Тя вдигна вежди.

— От двайсет и пет годишния ли?

— Знаеш менюто — кимнах. — Искаш ли?

— След като цяла вечер съм пила разреден „Сънтори“ ли? С удоволствие.

Естествено, че щеше да й достави удоволствие. Хонорарът й включваше процент от сметката на клиентите. Няколко чаши по десет хиляди йени и можеше да се оттегли за тази вечер.

Поръчах още един спрингбанк. Тя започна да ме разпитва: откъде знам толкова много за малцовото уиски, къде живея в Щатите, колко пъти съм бил в Токио. Чувстваше се добре в ролята си и аз я оставих да я играе.

Когато чашите ни останаха празни, попитах я дали иска друго уиски.

Наоми се усмихна.

— Мислиш си за талискъра.

— Знаеш ли, че имаш телепатични способности?

— Просто познавам менюто.

И добрия вкус. С удоволствие. Поръчах два талискъра. Беше великолепно уиски: силно и остро, с аромат, който оставаше цяла вечност. Изпихме го, продължавайки разговора.

Когато почти пресушихме и вторите чаши, започнах да променям темата.

— Откъде си? — попитах я. — Не си японка — последното казах с известно колебание, като че ли нямах опит в такива неща и затова не бях сигурен.

— Майка ми беше японка. От Бразилия съм.

Проклет да съм, помислих си. Обмислях пътешествие до Бразилия. Дълго пътешествие.

— Откъде точно?

— От Байа.

Байа е един от крайбрежните щати.

— От Салвадор ли? — попитах, за да определя града.

— Да! — възкликна Наоми и на устните й изгря първата искрена усмивка за вечерта. — Откъде познаваш Бразилия толкова добре?

— Бил съм там няколко пъти. Моята фирма има клиенти по целия свят. Um pae brasileiro e uma mae Japonesae uma combinacao bonita — казах на португалски, който учех от касети. Баща бразилец и майка японка е чудесна комбинация.

Очите й светнаха и устните й очертаха идеално „О“.

— Obrigado! — възкликна Наоми. Благодаря! После: — Voce fala Portugueses? — Знаеш ли португалски?

Сякаш истинската личност изведнъж беше решила да се върне в тялото на момичето. Очите й, изражението и позата й едновременно бяха оживели и отново усетих онази жизнена енергия, която одухотворяваше танца й.

— Малко — пак преминах на английски аз. — Бива ме в езиците и се опитвам да уча по малко навсякъде, където пътувам.

Тя бавно поклати глава и ме погледна като че ли за пръв път ме виждаше. Отпиваше последната глътка от уискито си.

— Още едно?

— Sim! — моментално отговори на португалски Наоми. Да!

Поръчах още два талискъра и се обърнах към нея.

— Разкажи ми за Бразилия.

— Какво по-точно?

— За семейството си.

Тя се отпусна назад и кръстоса крак връз крак.

— Баща ми е бразилски благородник, наследник на една от старите фамилии. Майка ми беше второ поколение японка.

В разнородното население на Бразилия има около два милиона етнически японци, резултат от емиграция, започнала през 1908-ма, когато Бразилия се нуждаела от работна ръка, а императорска Япония се опитвала да наложи народа си в различни части на света.

— От нея ли научи японски?

Тя кимна.

— Японски от майка си, португалски от баща си. Майка ми почина, когато бях малка, и татко ми взе бавачка англичанка, за да науча и английски.

— Откога си в Япония?

— От три години.

— През цялото време ли си в този клуб?

Наоми поклати глава.

— Тук работя от една година. Преди това преподавах английски и португалски в Токио по програмата ОПЯ.

ОПЯ — Обмен и преподаване в Япония, е държавна програма, която привлича чужденци в страната, главно за да преподават родните си езици. Ако се съдеше по английския на средния японец, програмата се нуждаеше от доста работа.

— Как се научи да танцуваш така, щом си водила езикови курсове? — попитах я.

Тя се засмя.

— Научих се да танцувам с танцуване. Когато дойдох тук преди година, бях толкова срамежлива, че едва се движех на сцената.

Усмихнах се.

— Не мога да си го представя.

— Вярно е. Отгледана съм в много благопристоен дом. Преди време дори не можех да си помисля за такова нещо.

Сервитьорката донесе две кристални чаши, всяка с по два пръста талискър, и две чаши вода. Наоми опитно отсипа капка вода в уискито, разбърка го веднъж и поднесе чашата към носа си. Ако още беше в ролята си на момиче от клуба, щеше да изчака клиентът да й даде знак да отпие. Имахме напредък.

— Мммм — измърка тя.

Чукнахме се и отпихме. Наоми затвори очи.

— О, страхотно е.

Усмихнах се.

— Как се озова в световноизвестния клуб „Дамаск Роуз“?

Тя сви рамене.

— През първите ми две години в Япония заплатата ми беше около три милиона йени. Преподавах и вечер, за да изкарам малко отгоре. Един от моите ученици ми каза, че познавал някакви хора, щели да откриват клуб, където можело да печеля много повече. Проверих, И ето ме тук.

Три милиона йени годишно — около двайсет и пет хиляди долара.

— Тук определено изглежда по-добре — озърнах се наоколо.

— Хубаво място е. Печелим най-много от танци по поръчка на клиенти. Само танцуваме, без докосване. Ако искаш, мога да ти изтанцувам нещо. Но не те насилвам.

Танците по поръчка бяха нейната прехрана. Това, че се беше сетила за тях със закъснение, ми се струваше поредният добър знак.

Погледнах я. Наистина бе прелестна. Но бях дошъл за нещо друго.

— Може би по-късно. Приятно ми е да си приказваме.

Наоми се усмихна, навярно поласкана. Като се имаше предвид красотата й, моята сдържаност трябва да й действаше освежаващо. Добре.

Тя отпи глътка талискър.

— Имам двама по-големи братя. Женени са и работят в семейния бизнес.

— А той е?

— Селско стопанство. Според семейната традиция мъжете поемат бизнеса.

Споменаването на селското стопанство ми се стори нарочно неясно. Според познанията ми за Бразилия, бе възможно да отглеждат кафе, тютюн, захарна тръстика или някаква комбинация. Разбирах, че семейството й е богато, обаче тя бе дискретна.

— А какво правят жените? — попитах.

Наоми се засмя.

— Жените следват нещо банално, за да получат прилично образование и да бъдат приятни събеседници на приеми, после се омъжват за изгодни партии.

— Виждам, че ти явно си решила да нарушиш традицията.

— Следвах история на изкуството. Баща ми и братята ми очакваха после да се омъжа, а аз не бях готова.

— А защо дойде в Япония?

Тя вдигна очи към тавана и прехапа устни.

— Глупаво е, но винаги когато чувам японски, все едно слушам майка си. Пък и започвах да забравям езика, който бях научила от нея като малка, а това бе все едно да изгубя част от нея.

За миг видях лицето на собствената ми майка. Тя беше починала вкъщи, докато бях във Виетнам.

— Изобщо не е глупаво — отвърнах.

Двамата замълчахме. Сега, помислих си аз.

— Е, как е работата тук?

Наоми сви рамене.

— Бива. Работното време е шантаво, обаче парите го компенсират.

— Добре ли се отнасят управителите с теб?

Тя пак сви рамене.

— Да. Никой не те кара да вършиш нещо, което не искаш.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали разбираш. Когато танцуваш по поръчка, на някои клиенти им се приисква нещо повече. Ако останат доволни, идват пак и харчат доста пари. Затова на такива места ръководството понякога принуждава момичетата да задоволяват прищевките на клиентите. И да вършат други неща.

Направих подходящо загрижена физиономия.

— Какви други неща?

Тя махна с ръка.

— Никакви.

Промених темата.

— Ами другите момичета? — озърнах се наоколо. — Откъде са те?

— Ами, от цял свят. — Наоми посочи висока хубавица с кестенява коса в червена рокля с пайети, която очароваше мъжа с пластичната операция. — Това е Елза от Швеция. А до нея е Джули от Канада. Момичето, което танцува срещу мен, е Валентина от Русия.

— Ами момичетата от Япония?

— Това са Марико и Таека — кимна към две дребнички японки на ъгловата маса, които току-що бяха казали или направили нещо, за да накарат двамата си явно пияни американски клиенти да избухнат в смях. Наоми завъртя глава на едната страна, после на другата и пак ме погледна. — Не виждам Еми и Юкико. Сигурно се приготвят да танцуват.

— Изглеждат ми добре подбрани. Разбирате ли се?

Наоми сви рамене.

— Тук е като навсякъде. Някои колежки са ти приятелки. По други не си падаш чак толкова.

Усмихнах се, сякаш се канех да поклюкарствам с нея.

— Кои харесваш и кои — не?

— А, разбирам се почти с всички — безопасен отговор на малко по-различен въпрос. Възхитих се на самообладанието й.

Музиката утихна и беше заменена от ново техно парче. В същото време на двата подиума се появиха две японки по прашки и високи токчета.

— А, ето я Еми — Наоми посочи красивото, сочно момиче на отсрещната сцена. После се обърна и кимна с глава към отсамния дансинг. — А тази е Юкико.

Юкико. Най-после да се запознаем.

Загледах се в нея — високо момиче с дълга коса, толкова черна, че сценичното осветление я караше да искри като вода под лунна светлина. Тя падаше на вълни около плавните очертания на раменете й, дълбоките сенки на талията й, заоблеността на ханша. Висока и с фини кости, Юкико имаше изящна бяла кожа, високи скули и малки, щръкнали гърди. Вдигнете й косата, прибавете малко дрехи, и ще получите куртизанка от световна класа.

Това момиче с Хари? Как ли пък не?

— Хубавица — отбелязах, усещайки, че поразителната й външност изисква някакъв коментар.

— Много хора смятат така — подхвърли Наоми.

В нарочно безразличния й отговор се криеше нещо.

— Ти не си ли съгласна?

Тя сви рамене.

— Не е мой тип.

— Май не я харесваш особено.

— Да речем, че тя обича да прави неща, които не са ми по вкуса.

С Хари ли?

— Ще излъжа, ако кажа, че не съм любопитен.

Наоми обаче поклати глава и разбрах, че пак съм попаднал в задънена улица въпреки трите чаши уиски.

Снежно дете, наистина. В красотата на това момиче имаше нещо студено, дори пресметливо. Нещо не беше наред, само че как можех да го кажа на Хари, по дяволите? Представих си как бих подел такъв разговор. „Хари, отидох в «Дамаск Роуз» да проверя дали си ми казал истината. Повярвай ми, приятелю, това момиче изобщо не е от нашата черга. Пък и ми направи лошо впечатление. Беж да те няма.“

Знаех как вижда нещата в момента: тя беше най-хубавото нещо, което му се е случвало, и всеки, който представляваше опасност за това приятно усещане, щеше да бъде опроверган или пренебрегнат. Приятелските предупреждения бяха излишни. Или още по-лошо.

Явно нямаше да изкопча повече нищо от Наоми. Щях да се поразровя малко, когато се върнех в Осака. Хари ми беше приятел и поне това му дължах. Проблемът всъщност не бе да узная какво е намислило това момиче. А да накарам Хари да го осъзнае.

— Искаш ли да я гледаш? — попита Наоми.

Поклатих глава.

— Извинявай. Бях се замислил за друго.

Поговорихме още малко за Бразилия. Тя ми разказа за етническото и културното разнообразие в страната, смесица от европейци, индианци, японци и западноафриканци, за нейната атмосфера на изобилие, за музиката и спорта, за изумителното богатство и крайната бедност и най-вече за нейната красота, за хилядите километри разкошни брегове, безкрайните пампаси на юга, неизследваната зелена долина на Амазонка. Вече знаех доста за тия неща, но ми бе приятно да я слушам и да я гледам, докато говори.

Замислих се какво каза за Юкико: да речем, че тя обича да прави неща, които не са ми по вкуса.

Това означаваше само, че Юкико е в играта по-отдавна. Невинността е крехко нещо.

Можех да й поискам телефона. Можех да й кажа, че ще удължа престоя си, нещо от този род. Тя беше много млада, но ми харесваше как ме кара да се чувствам. Пораждаше у мен объркваща смесица от емоции: близост, дължаща се на общи преживявания поради смесена кръв и загуба на родител в детството, бащинско желание да я предпазя от грешките, които щеше да допусне, тъжен сексуален копнеж, мъка по Мидори.

Ставаше късно.

— Ще ми простиш ли, ако прескоча танца по поръчка? — попитах.

Тя се усмихна.

— Няма нищо.

Изправих се. Наоми ме последва.

— Чакай — спря ме и извади химикалка. — Дай ми ръка.

Протегнах лявата си длан. Момичето я хвана и започна да пише. Пишеше бавно. Пръстите й бяха топли.

— Това е личният ми имейл адрес. Не го давам на клиенти, затова те моля да не го разпространяваш. Обади ми се следващия път, когато имаш път към Салвадор. Ще ти посоча най-хубавите места, които да посетиш — тя се усмихна. — И нямам нищо против да ми се обадиш пак, когато дойдеш в Токио.

Усмихнах се и аз, вторачен в зелените й очи. Усмивката ми се стори странно тъжна. Наоми може би не забеляза.

— Човек никога не знае — отвърнах.

Платих сметката на изхода, в брой, както винаги. Взех визитката на заведението и се качих по стълбището, без да се озърна назад.

Среднощният въздух на Ногизака беше хладен и малко влажен. Светлината на уличните лампи падаше на бледожълти кръгове. Асфалтът бе мокър от градската роса. Токио спеше наоколо, без да сънува. Безразличен.

Сбогом на всичко това, помислих си и закрачих към хотела.

5.

Веднага си легнах, обаче не успях да заспя. Все си мислех за Хари, за Хари и Юкико. Усещах, че нещо не е наред. Какво можеше да иска от човек като Хари това момиче или онзи, за когото работеше то?

Предполагах, че Хари може да си е създал враг със своите хакерски трикове. Но дори да беше така, беше адски трудно да го разкрият. И какъв смисъл имаше да му пробутват момичето?

Хари ми бе казал, че вечерта, когато се беше запознал с Юкико, шефът му го завел в „Дамаск Роуз“ да „празнуват“. Ако му я бяха пробутали, шефът му също трябваше да е съучастник. Поблъсках си главата над тоя въпрос.

Помислих си дали да не отида при него. Можех да науча името и адреса му, да го причакам някоя сутрин на път за работа.

Съблазнително, ала дори да се сдобиех със сведенията, които исках, това щеше да създаде проблеми на Хари, може би сериозни. Не ставаше.

Добре, да опитаме нещо друго. Може някой да се интересуваше от Хари само във връзка с мен.

Обаче никой не знае за Хари, помислих си. Даже Тацу.

Мидори знаеше, естествено. Знаеше къде живее. Беше му пратила писмо.

Не, не го виждам.

Станах и започнах да се разхождам из стаята. Мидори имаше връзки в света на развлеченията. Дали ги бе използвала, за да накара някой да се сближи с Хари като начин да ме открие?

Спомних си последната нощ с нея в хотел „Империал“ — как я прегръщах изотзад и тя преплиташе пръстите си с моите, как ухаеше косата й, вкуса на устните й… Прогоних спомена.

Разбрах, че в момента няма как да установя кой стои зад невероятната любовна история на Хари. Затова оставих Мидори и се съсредоточих върху въпроса какво, а не кой.

Трудна мишена ме прави фактът, че в живота ми няма установени точки — работно място, адрес, известни познати, — за които някой може да се закачи й да ги използва, за да се добере до мен. Ако някой бе направил връзката с Хари, бе получил такава установена точка. И беше логично да я използва.

Това означаваше, че наблюдават Хари, Не само чрез Юкико. Трябваше да го следят колкото може по-често.

Но когато се срещнахме в „Дийз“, той беше чист. Бе ми го казал, но и сам се убедих, че после след мен нямаше опашка.

Реших да проведа експеримент. Беше малко рисковано, макар и не чак толкова, колкото да се опитам да отрезвя Хари. За да изпипам нещата, щеше да се наложи да остана още една нощ в Токио. Това нямаше да е проблем. Докато следях мафиота, бях отсядал в анонимни градски хотели за по една седмица — нямах желание да привличам вниманието с по-дълъг престой — и резервацията ми за „Ню Отани“ важеше за още три дни.

Погледнах часовника на нощното шкафче. Минаваше четири. Божичко, и аз следвах същия шантав режим като моя влюбен приятел.

Смятах да му се обадя довечера, когато и двамата щяхме да бъдем будни. И, което бе по-важно, когато Юкико щеше да бъде в „Дамаск Роуз“, а Хари — сам. В зависимост от резултата от моя малък експеримент, щях да реша какво да му разкрия.

Пак си легнах. Последната ми мисъл, преди да се унеса беше за Мидори, за писмото й, в което казваше, че иска да принесе жертва за духа ми.

На другия ден се събудих освежен. По-късно щях да се обадя на Хари и да си уговоря среща за вечерта. Първо исках да скицирам ПН, която щях да го помоля да направи преди това.

Измислянето на маршрута отне по-голямата част от следобеда. Всеки елемент трябваше да се подбере идеално, иначе щеше да се провали самата проверка. Трябваше да се движа в границите на местата, които Хари вече познаваше, защото нямаше възможност за тренировки. Освен това в няколко точки времето щеше да е от значение и аз трябваше да извървя целия маршрут на Хари, че и моя отгоре, за да се уверя, че пътищата ни се пресичат само според плана ми. Докато обикалях, си водех подробни бележки върху листове машинописна хартия, които купих от магазин за канцеларски стоки.

Когато свърших, се отбих в едно кафене и начертах карта с обозначения на лист хартия. После отидох в Шин-Окубо на север от Шинджуку, крепост на корейската мафия, където между кабинетите на незаконно практикуващите лекари и магазинчетата, скрити в порутени блокове, успях да купя нелегален мобифон, двойник на друг, но законен, при това срещу пари в брой.

Следващата ми спирка беше кварталът на Хари в Иикура на юг от Ропонги. Там намерих подходящ магазин на „Лоусън“, недалеч от неговия блок. Обиколих книжарницата и пъхнах картата в едно от списанията.

Обадих му се от мобифона с платени разговори в седем вечерта.

— Събуждай се, сънчо.

— Ей, какво става? — зарадва ми се той. — Не очаквах да те чуя известно време.

Не звучеше сънено. Може пък да беше станал, за да изпрати Юкико до работа.

— Липсваше ми — отвърнах. — Сам ли си?

— Да.

— Имам нужда от услуга.

— Казвай.

— Свободен ли си в момента?

— Да.

— Хубаво. Искам да излезеш навън и да ми се обадиш от уличен телефон. Има един до „Лоусън“ в Азабу Иикура Катамачи, наляво, ако стоиш с лице към магазина. Обади се от него. Ще ти дам номера си.

— Тази линия е безопасна, нали знаеш.

— За всеки случай. Въпросът е деликатен — използвах обичайния ни шифър, за да му дам номера на мобифона си. След десет минути телефонът иззвъня.

— Добре, какво му е деликатното? — попита Хари.

— Мисля, че някой те следи.

Последва кратко мълчание.

— Сериозно ли говориш?

— Престани да се озърташ през рамо. Ако в момента те наблюдават, не искам да ги подплашиш. И без това няма да ги видиш по този начин.

Пак мълчание. После:

— Не разбирам. Ужасно внимавам.

— Знам.

— Защо ме следят според теб?

— Не по телефона.

— Да се срещнем ли искаш?

— Да. Но искам първо да вземеш нещо. Оставил съм бележка зад задната корица на втория отзад напред тазседмичен брой на „ТВ Таро“ в „Лоусън“, до който се намираш. Влез вътре и вземи бележката. Гледай да изглежда естествено, в случай че някой е наблизо. Купи кутия мляко, някакъв полуфабрикат, все едно набързо избираш нещо за вечеря. Занеси всичко у вас, изчакай половин час, после излез и пак ми се обади от друг телефон. И се приготви за двучасово ходене.

— Ясно.

Изтече половин час. Мобифонът отново иззвъня.

— Взе ли го? — попитах.

— Да. Разбирам какво си намислил.

— Хубаво. Просто върви по пътя. Започни точно в осем и половина. Когато свършиш, чакай ме на обозначеното на картата място. Знаеш как да разчетеш обозначенията.

Така му напомнях да не приема мястото на срещата буквално, а да използва телефонния указател на Токио и обичайния ни шифър, за да разбере истинското ми намерение. Ако го следяха и го нападнеха в момента, можеха да вземат; бележката, да видят мястото на срещата и да ми устроят засада не където трябва.

— Ясно — рече Хари.

— Бъди спокоен. Няма за какво да се безпокоиш. Ще ти обясня всичко, когато се видим. И не се тревожи, ако малко закъснея.

— Няма да се тревожа. Доскоро.

Затворих.

Хари беше чист, когато се видяхме в „Дийз“, това обаче не означаваше, че и преди е било същото. Бях го научил да започва своите ПН незабелязано, да се държи като обикновен гражданин, та онзи, който го наблюдава, да повярва, че е точно такъв. Но лесните неща са само за начало. С напредването на пътя проверката става все по-агресивна и целта й не е толкова да заблуди потенциалните преследвачи, колкото да ги принуди да излязат на открито. Слизаш от влака в метрото и чакаш перонът да опустее съвсем, после се качваш в обратната посока. Завиваш зад ъгъла, спираш и чакаш да видиш кой се втурва да те догони. Използваш много асансьори, което кара преследвачите да се притискат рамо до рамо с теб или да те оставят на мира. И тъй нататък. Идеята е, че е за предпочитане да се държиш като шпионин, отколкото да отведеш лошите до източника, който се опитваш да защитиш.

Хари най-вероятно беше спазил тези правила по пътя до „Дийз“, преди да се срещнем там. И когато неговите контрашпионажни ходове бяха станали по-агресивни, преследвачите му са били принудени да избират дали да ги забележат, или да се откажат от следенето, за да не се разкрият, и да опитат пак друг ден. Ако се бяха спрели на второто решение, Хари щеше да се появи на срещата чист, без да подозира, че малко по-рано са го следили.

А след като са установили, че прилага очевидна контрашпионажна тактика, преследвачите му биха предположили, че има нещо за криене, навярно същото, което търсят те. И в резултат щяха да усилят наблюдението.

Тазвечерното упражнение имаше за цел да определи дали наистина се е случило така. Маршрутът, който бях начертал, щеше да преведе евентуалните преследвачи на Хари в кръг през Ебису Гардън Палас, многоетажна открита търговска аркада, което щеше да ми даде няколко възможности незабелязано да наблюдавам него и опашката му. Маневрите бяха достатъчно агресивни, за да забележа преследвачите, ала не чак толкова, че да ги подплаша. Освен накрая, когато Хари щеше да се отдалечи напред, а аз да се приближа отзад.

В осем часа отидох в ресторант „Рю Фавар“ на ъгъла на „Ебису 4-чоме“ срещу сградата на „Сапоро“. Исках да стигна рано, за да получа една от трите маси до прозорците на третия етаж на ресторанта — оттам щях да имам пряк изглед към тротоара, по който след малко щеше да мине Хари. Ако масите бяха заети, щях да разполагам с време да почакам. Освен това бях гладен и със своя еклектичен избор на паста и сандвичи „Рю“ бе подходящо място да се заредя с енергия. Обичах да ходя там от време на време, когато живеех в Токио, и с нетърпение очаквах пак да го посетя.

Последвах сервитьорката по дъсченото стълбище до третия етаж, като по пътя разглеждах шантавия интериор — зеленикавожълти стени с грамадни нарисувани цветя, пръснати в безпорядък столове и маси от дърво, метал и пластмаса. Когато пристигнах, всички места до прозорците наистина се оказаха заети. Казах на сервитьорката да не се безпокои, с удоволствия щях да почакам за привилегията да се порадвам на толкова хубава гледка. Седнах на едно диванче с чаша айскафе в ръка, като се любувах на нарисуваните по тавана бръмбари, пеперуди и водни кончета. След половин час двете бизнес дами на една от масите до прозорците си тръгнаха и аз заех тяхното място.

Поръчах ризото с гъби шийтаке и супа минестроне, като помолих да ги донесат бързо, защото се надявам да хвана филм в девет и половина. Щеше да се наложи да тръгна веднага, след като Хари минеше по улицата, и трябваше идеално да синхронизирам нещата.

Замислих се какво да направя, ако експериментът ми излезе успешен — тоест, ако потвърдя, че следят Хари. Отговорът изцяло щеше да зависи от това кои са и защо проявяват интерес. Главната ми грижа бе нищо да не попречи на приготовленията ми за заминаване, които, след като бях направил „услугата“ на Тацу, щях да ускоря. Налагаше се да защитя плановете си, дори това да означаваше да оставя Хари на произвола на съдбата.

Ризотото си го биваше и ако бях свободен, щях да му се наслаждавам по-дълго. Сега обаче го излапах набързо, като наблюдавах улицата долу. Когато свърших, си погледнах часовника. Имах време точно колкото за прочутото горещо какао на „Рю“, гъста смес от чисто какао и малко бита сметана. От тази напитка ресторантът не сервира повече от двайсет дневно. Поръчах си и с наслада го изпих, докато чаках и гледах.

Видях Хари малко след девет. Движеше се по посока на часовниковата стрелка от станция Ебису към „Кусуноки-дори“. Крачеше бързо, както го бях инструктирал. По това време на вечерта Ебису привлича главно търсачи на удоволствия, дошли заради модните ресторанти и барове в комплекса Гардън Корт. Ритъмът в тоя район е отмерено спокоен. Всеки, който се опитва да не изостане от Хари, щеше да се окаже в дисонанс общия ритъм и следователно да събуди подозренията ми.

Забелязах първия вероятен кандидат, когато Хари зави надясно по „Кусуноки-дори“ при полицейския участък на „Ебису 4-чоме“. Млад японец в морскосин костюм, хилав, с намазана с гел коса и очила с телени рамки. Вървеше на десетина метра зад Хари по отсрещния тротоар — добър метод, тъй като повечето хора забелязват само какво става точно зад тях, ако обръщат внимание и на това. Все още не можех да бъда сигурен, естествено, обаче позата и поведението, както и бързането му бяха подозрителни.

Хари продължи да се отдалечава от ресторанта. В далечината след него се появиха две групи млади японци, но аз ги отхвърлих като неподходящи. Държаха се прекалено спокойно и бяха твърде млади.

Следващият беше бял, едър тип, с небрежен тъмен костюм и самоуверена походка, които издаваха американеца. Крачеше бързо по тротоара и бе възможно да е бизнесмен, отседнал в недалечния хотел „Уестин“, който просто бърза за среща. Или пък не. Определих го като вероятен.

Хари изчезна, скрит зад клоните на едно от дърветата кусуноки, от които е взела името си улицата. Скри се и младият японец. Насочих вниманието си към американеца. Видях го да спира, като че ли изведнъж се е заинтригувал от плакатите с издирвани престъпници отстрани на полицейския участък.

Виж ти.

След малко Хари отново се появи, връщайки се по южната страна на улицата. Спря да разгледа светлинната карта на ъгъла пред „Сапоро“, диагонално срещу полицейския участък, където американецът, вече без да бърза за срещата си, задоволяваше нововъзникналия си интерес към най-издирваните лица в Япония.

Обратният завой на Хари беше умерено агресивен, обаче не толкова провокативен, мислех си аз, за да накара преследвачите му да го оставят на мира за тая вечер. Нямаше да почувстват, че ги е надушил. Засега.

Ще видим.

Той продължи надясно по булевард „Платанас“. Американецът остана на мястото си. След малко японецът навлезе в зрителното ми поле. Когато и той зави надясно по „Платанас“, американецът тръгна подире му.

Изчаках около минута, за да видя дали още някой няма да задейства радара ми, обаче това не се случи.

Слязох по стълбите на първия етаж, платих и благодарих на собственика за великолепната вечеря. После прекосих напряко през комплекса Гардън Корт и се качих на втория етаж на откритата аркада. Облегнах се на високата до кръста каменна стена пред офисния комплекс Гардън Корт Тауър като часови пред замък, наблюдавайки пешеходците долу.

Знаех, че Хари е минал по един от подлезите и по пътя е спрял да позяпа витрините, за да ми даде време да заема позиция. След няколко минути го видях да се появява под мен и диагонално да прекосява улицата. Ако исках, можех да застана в отсрещния край на аркадата, за да наблюдавам приближаването му, но вече бях деветдесет процента сигурен, че съм забелязал опашките му, и нямаше нужда да рискувам да ме видят.

Те не закъсняха да се покажат, разгърнали се след Хари като двата върха на ъглите в основата на подвижен разностранен триъгълник. Забелязах, че японецът оглежда витрините на магазините и ресторантите, както и хората, зяпащи от аркадата. Видях, че главата му се завърта назад и въпреки че най-вероятно щях да остана анонимен сред тълпата наоколо, отстъпих няколко крачки, за да съм сигурен, че няма да ме зърне.

Японецът вземаше прилични, но в случая безрезултатни контрашпионажни мерки. Явно беше забелязал, че Хари го води в кръг, класическа контрашпионажна тактика, която дава многобройни възможности на статична група наблюдатели да регистрират евентуалната опашка. Само че бях предвидил такава реакция и оттук нататък маршрутът щеше да е по права линия — чак до момента, в който Хари щеше да слезе от сцената и да настъпи, мигът на моята изненадваща поява.

Изчаках десет секунди и пак пристъпих напред. Хари тъкмо стигаше горния край на рампата, която щеше да го изведе от комплекса към станцията Ебису. Японецът и американецът продължаваха да са по петите му. Наблюдавах ги, докато и тримата напуснаха полезрението ми, после изчаках, за да се уверя, че няма и други. Не се изненадах от липсата на други интересни лица. Ако бяха повече на брой, когато бяха усетили, че ги въртят в кръг, щяха да променят позициите си, за да избегнат евентуалното си разкриване. Фактът, че не го бяха сторили, убедително подсказваше, че групата им е само от двама.

Погледнах си часовника. Още петнайсет минути.

Минах през подлеза до „Уестин“, където хванах такси до недалечния „Хиро“. Хари и неговите двама следовници се насочваха натам и таксито ми даваше възможност да стигна по-рано, за да ги посрещна.

Слязох на „Мейджи-дори“, където се вмъкнах в един „Старбъкс“.

— Какво обичате? — попита ме на японски момичето на касата.

— Само кафе — отвърнах. — Голямо. И може ли да е адски горещо?

— Съжалявам, кафето започва да тече от машината точно при деветдесет и осем градуса, но докато се напълни чашата, изстива до осемдесет и пет. Не мога да го променя.

Божичко, тия хора наистина са дресирани, удивих се аз.

— Ясно. Обаче съм настинал и имам нужда от нещо горещо заради парата. Например чай?

— А, чаят е много горещ. Не се прави с машина, запарва се и се сервира при температура деветдесет и осем градуса.

— Чудесно. Направете ми голям ърл грей.

Тя ми приготви чая и го остави на плота до касата. Платих и го взех.

— Почакайте — спря ме момичето и ми подаде втора чаша. — Така ще остане по-дълго горещ.

Усмихнах се на загрижеността й.

— Благодаря.

Покупката ми беше отнела около четири минути. Извървях неколкостотин метра по десния тротоар и стигнах до детска площадка, където седнах на ъглова пейка. Оставих чая и се обадих по нелегалния си мобифон, за да се уверя, че поръчаното такси ме чака. Казах на диспечерката, че пътникът ще отиде на мястото само след няколко минути.

Пет минути по-късно видях Хари да се приближава. Той зави наляво по безименна улица, която щеше да го отведе в доста тъмен и тих жилищен квартал. Място, където трудно можеш да хванеш такси. За щастие Хари знаеше, че колата ще го чака. Неговите двама приятели, естествено, нямаше да извадят такъв късмет.

Ето ги и тях, по един от всяка страна на улицата. Водеше американецът, по моя тротоар. Той пресече и последва Хари. След десет секунди натам тръгна и японецът. Взех си чая и закрачих след тях.

Петдесет метра наляво, петдесет надясно и петдесет пак наляво. Тия улички бяха изключително тесни и от двете им страни се издигаха бели бетонни стени. Цял лабиринт. Вървях бавно. Не ги виждах от такова разстояние, обаче знаех накъде отиват.

Три минути по-късно някъде отпред потегли такси и се насочи към мен. Хвърлих поглед към задния прозорец и видях Хари. Радвах се, че тая част е минала гладко. Ако имаше проблем, той щеше да се обърне и просто да продължи да върви, а аз щях да импровизирам. Само че моята цел беше това ненадейно и малко театрално изчезване на плячката им да принуди преследвачите да се съберат на съвет. Щеше да ми е по-лесно, ако можех да ги изненадам едновременно.

Докато таксито ме подминаваше, нито Хари, нито аз издадохме с нещо, че се познаваме. Продължих нататък и завих надясно по улицата, от която току-що бе излязла колата.

Беше дълга трийсетина метра и в края завиваше под прав ъгъл надясно. Нито следа от нашите двама приятели. Нищо. Улицата, на която ги бе довел Хари, нямаше изход.

Насилих се да продължа с небрежна крачка, просто обикновен пешеходец. Сърцето ми се разтуптя. Усещах го как бие в гърдите ми, как почуква в ушите ми.

Десет метра. Махнах пластмасовото капаче на хартиената чаша с палец. Усетих го да се премята по горната част на дланта ми.

Седем метра. Адреналинът забавяше възприятията ми. Японецът се озърна към мен. Втренчи се в лицето ми. Очите му започнаха да се ококорват.

Пет метра. Той протегна ръка към американеца, жест, настойчив дори при моето забавено от адреналина зрение. Хвана колегата си за ръката и го задърпа.

Три метра. Американецът вдигна поглед и ме видя. Цигарата увисна от устните му. Очите му не показваха, че ме познава.

Два метра. Лиснах чашата напред. Горещият деветдесет и осем градуса чай ърл грей попари лицето и шията на американеца. Той разпери ръце и изкрещя.

Обърнах се към японеца. Очите му се бяха облещили и главата му се въртеше назад-напред в универсален отрицателен жест. Понечи да вдигне ръце, сякаш за да ме отблъсне.

Сграбчих го за раменете и го шибнах в стената. Като използвах инерцията, пристъпих напред и забих коляно в слабините му. Той изпъшка и се преви надве.

Пак се обърнах към американеца. Беше се навел напред и се олюляваше, обхванал лицето си с шепи. Сграбчих го за яката на сакото и дъното на панталона и го тласнах към стената както матадорът прави с бика. Тялото му се разтърси от сблъсъка и мъжът се строполи на земята.

Японецът лежеше по хълбок, стискаше слабините си и дишаше тежко. Изправих го за реверите и го опрях с гръб към стената. Погледнах наляво, после надясно. Бяхме само тримата.

— Кажи ми кои сте — заповядах му на японски.

Той издаде задавен звук. Виждах, че има нужда от малко време.

Като притисках гърлото му с лявата си ръка, аз го претърсих, за да се уверя, че не носи оръжие, после проверих ушите и сакото му за предавател. Беше чист. Бръкнах във вътрешния джоб на сакото и извадих портфейла. Разтворих го. Личната карта бе в прозрачния преден ламиниран джоб.

Томохиса Канезаки. Втори секретар, консулски отдел, посолство на САЩ. Печатът с плешивия орел на американския държавен департамент хвърляше жълто-сините си металически отблясъци.

Значи тия чешити бяха от ЦРУ. Пъхнах портфейла в джоба на панталона си, за да разгледам съдържанието му по-късно на спокойствие.

— Стегни се, Канезаки-сан — преминах на английски аз. — Иначе този път ще те заболи сериозно.

— Чото мате, чото мате — изпъшка той и вдигна ръка, за да подчертае думите си. Чакай малко, чакай малко. — Сецумеи суру то якусоку шимасу кара… — Обещавам, ще ти обясня всичко, но…

Говореше с американски акцент.

— Карай на английски — предложих му. — Нямам време да ти давам урок по японски.

— Добре, ясно — вече не се задъхваше толкова. — Казвам се Томохиса Канезаки. От американското посолство в Токио.

— Знам кой си. Току-що проверих портфейла ти. Защо следяхте оня човек?

Той дълбоко си пое дъх и сбърчи лице. Очите му сълзяха от ритника в тестисите.

— Опитвахме се да те открием. Ти си Джон Рейн.

— И защо съм ви притрябвал?

— Не знам. Изискванията бяха дадени…

Силно стиснах гърлото му и излаях в лицето му:

— Не ме интересуват твоите изисквания. Незнанието няма да ти помогне. Поне тази вечер. Ясно ли е?

Томохиса се опита да ме отблъсне.

— Просто ме остави да говоря, става ли? Ако продължиш да ме душиш, няма да мога да ти кажа нищо!

Съобразителността му ме сепна. Стори ми се по-скоро ядосан, отколкото уплашен. Като че това хлапе не съзнаваше колко е загазило. Ако не ми кажеше каквото исках, щеше да се наложи да пренастроя нагласата му.

Хвърлих бърз поглед към проснатия му на земята приятел, после пак се втренчих в него.

— Говори бързо.

— Само трябваше да те открием. Изрично ми беше наредено да не осъществявам контакт.

— Какво трябваше да се случи, след като ме откриете?

— Оттам щяха да поемат началниците ми.

— Обаче знаеш кой съм.

— Казах ти, да.

Кимнах.

— Тогава си наясно какво ще направя с теб, ако някой от отговорите ти не ме задоволи.

Той пребледня. Явно загряваше.

— Кой е онзи? — посочих с глава американеца.

— Дипломатическа охрана. Изискванията… Наредиха ми при никакви обстоятелства да не рискувам среща насаме с теб.

Бодигард. Изглеждаше вероятно. Не ме беше познал, бях убеден в това. Сигурно бе там само за охрана и за участие в проследяване.

А можеше и да е наемният убиец. Управлението използва наемници за мокрите си поръчки, хора като мен. Спокойно можеше да е такъв.

— Не е трябвало да оставаш насаме с мен, защото…

— Защото си опасен. Имаме досието ти.

Написаното от Холцър. Ясно.

— Мъжът, когото следяхте — казах. — Обясни ми за него.

Той кимна с глава.

— Казва се Харуйоши Фукасава. Един от твоите известни сътрудници. Следяхме го, за да се доберем до теб.

— Не е достатъчно.

Томохиса студено ме изгледа, като че ли се готвеше да ми отправи предизвикателство.

— Нищо повече не знам.

Партньорът му изпъшка и започна да се надига на колене. Канезаки хвърли поглед към него. Знаех какво си мисли: ако оня дойдеше на себе си, трудно щях да се оправя и с двамата.

— Не ми казваш всичко, което знаеш, Канезаки — заявих аз. — Ще ти покажа нещо.

Приближих се до партньора му, който ни гледаше, застанал на четири крака, и сумтеше нещо неразбираемо. Наведох се, хванах го за брадичката с едната ръка и отстрани за главата с другата и изведнъж рязко завъртях. Шията шумно изхрущя и той се свлече на земята.

Пуснах главата му и се върнах при Томохиса, чиито опулени очи се местеха от мен към трупа и обратно.

— Мама му стара! — изпелтечи той. — Божичко!

— За пръв път ли виждаш такова нещо? — с нарочно небрежен глас го попитах. — С времето става по-лесно. Естествено, в твоя случай следващия път ще се случи с теб.

Лицето му бе бледо и още повече пребледняваше. За миг се зачудих дали няма да припадне. Трябваше да му помогна да се съсредоточи.

— Канезаки. Разправяше ми за Харуйоши Фукасава. Дето си знаел, че е мой сътрудник. Продължавай нататък, моля те.

Той дълбоко си пое дъх и затвори очи.

— Знаехме… знаехме, че е свързан с теб, защото засякохме едно писмо.

— Какво писмо?

Очите му се отвориха.

— От него за Мидори Кавамура в Ню Йорк. Споменаваше се за теб.

По дяволите, помислих си. Просто не можех да се измъкна от тия хора. Бяха като ракови клетки. Мислиш, че си се отървал, а те все се появяват отново.

И се разпространяват, обхващат хората наоколо.

— Продължавай — намръщих се.

— Господи Боже, казвам ти всичко, което знам!

Ако съвсем се паникьосаше, нямаше да узная нищо полезно. Номерът беше хем да го е страх, хем да не обезумее чак толкова, че да започне да си измисля, за да ме задоволи.

— Добре. Не знаеш нищо повече за начина. Но още не си ми казал нищо за причините. Защо се опитвате да ме откриете?

— Виж, наясно си, че не мога да приказвам за…

Силно го стиснах за гърлото. Очите му се облещиха. Той провря едната си ръка между моите и се опита да откопчи пръстите ми, хватка, която сигурно бе изучавал на някой от неделните курсове за лична самоотбрана в Управлението. Чест му правеше, че си я спомни при извънредни обстоятелства. Жалко, че не постигна нищо.

— Канезаки — предупредих го, като разхлабих хватката си само колкото да може да диша, — след една минута или ще продължиш да живееш, или някой ще те намери проснат до приятеля ти. И изборът изцяло зависи от информацията, която ми дадеш през тая минута. Почвай да пееш.

Усетих, че преглъща под натиска на дланта ми.

— Добре де, добре — накрая изпъшка той. Вече говореше бързо. — Правителството на Съединените щати от десет години оказва натиск на Япония да реформира банките си и да постави финансите си в ред. Положението от десет години само се влошава. Сега икономиката започва да се срива. Ако сривът продължи, Япония ще бъде първата паднала плочка от доминото. Ще я последват Югоизточна Азия, Европа и Америка. Страната трябва да се реформира. Монополите обаче толкова дълбоко са се окопали, че реформите са невъзможни.

Погледнах го.

— Остават ти четирийсетина секунди. Не ми харесваш.

— Добре де, добре! Токийското оперативно бюро има за задача да осъществи програма за стимулиране на реформите и премахване на пречките пред тях. Програмата се казва „Здрач“. И двамата знаем с какво се занимаваш. Мисля… мисля, че моите началници искат да те помолят за помощ.

— С каква цел?

— За премахване на пречките.

— Но не си сигурен, така ли?

— Виж, служа в Управлението от три години. Не ми казват много неща. Но всеки, който познава миналото ти и знае за „Здрач“, може да събере две и две.

Погледнах го и обмислих възможностите. Да го убия ли? Началниците му нямаше да узнаят какво се е случило. Обаче щяха да предположат, че зад всичко това стоя аз, естествено. И въпреки че нямаше да успеят да се доберат до мен, Хари и Мидори бяха в ръцете им.

Не, убийството на това хлапе нямаше да прогони Управлението от живота ми. Нито от живота на Хари и Мидори.

— Ще обмисля вашата оферта — казах му. — Можеш да го предадеш на началниците си.

— Никаква оферта не съм ти отправял. Това е само предположение. Ако съобщя на началниците си за какво сме си приказвали, ще ме върнат на канцеларска работа в Ленгли.

— Кажи им каквото искаш. Ако проявя интерес, ще се свържа с теб. Лично с теб. В противен случай мълчанието ми ще означава отказ. Очаквам също да престанете да се опитвате да ме откриете, особено чрез други хора. Ако науча, че не сте уважили тези ми желания, ще те държа лично отговорен. Лично теб. Ясно ли е?

Той понечи да каже нещо, но се задави. Сетих се какво ще стане и се отдръпнах. Канезаки се преви и повърна. Приех го за „да“.

Върнах се пеш до Ебису и хванах метрото до Шибуя. Излязох през изхода за Миямасузака на „Шибуя 1-чоме“, после извървях краткото разстояние до кафенето „Хату“. С тъмните си дъсчени подове и маси, с дългия плот хиноки, със стотиците си изящни порцеланови чашки и чинийки, с изключително приготвените си напитки това заведение без прозорци беше едно от обичайните ми свърталища, докато живеех в Токио, или поне толкова обичайно, колкото можех да допусна да стане което и да било място. Липсваше ми.

Влизаше се направо от улицата. Мъжът на бара тихо каза „ирас-шаимасе“, но без да ме погледне. Продължи да налива вдигаща пара вода от сребърен чайник през филтър, поставен върху синя порцеланова чашка. Навеждаше се настрани, така че очите му да са на равнището на чайника. Ръката му описваше малки кръгове във въздуха, за да може водата да тече равномерно през кафето във филтъра. Сякаш рисуваше или дирижираше миниатюрен оркестър. Беше истинско удоволствие да видиш такава отдаденост на свещенодействието. Не успях да се сдържа и спрях да го погледам.

Когато свърши, той се поклони и отново ме поздрави. Отговорих и се запътих към дъното. Завих наляво в края на Г-образното помещение и видях Хари, седнал на една от трите крайни маси.

— Здрасти — изправи се той и ми подаде ръка.

Стиснах я.

— Радвам се, че си намерил заведението.

Хари кимна с глава.

— Упътванията ти си ги биваше.

Погледнах масата. Имаше само чаша вода с лед.

— Не пиеш ли кафе?

— Не знаех кога ще дойдеш, затова поръчах две чашки кафе от отлежали зърна. Някаква смес, която се казва нире. Приготвяла се за половин час. Реших, че ще ти хареса — сервитьорката каза, че било „изключително силно“.

Усмихнах се.

— Така е. Не съм сигурен, че ще ти е по вкуса.

Той сви рамене.

— Обичам да опитвам нови неща.

Юкико, помислих си. Седнахме.

— Е? Как мина? — попита Хари.

Извадих портфейла на Канезаки и го плъзнах по масата към него.

— Следяха те — осведомих го.

Хари го разтвори и погледна личната карта.

— Уф, мама му стара — промълви. — ЦРУ ли?

Кимнах.

— Но как? Защо?

Предадох му разговора с втория секретар.

— Излиза, че са се интересували от мен само защото са се интересували от теб — накрая заключи Хари.

Бавно кимнах.

— Така изглежда.

— Питам се дали знаят кой съм, извън връзката ми с теб.

— Не може да се каже. Възможно е да са се допитали до други служби и в такъв случай са разбрали, че някога си работил в Агенцията по национална сигурност. Но невинаги са толкова стриктни.

— Успели са да ме открият по онова писмо. Беше глупаво от моя страна да го пратя.

— Тук има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Само писмото ми се струваше недостатъчно. Нямах време да попитам обаче.

Помълчахме малко.

— Може и да е било достатъчно — рече накрая той. — Аз го подписах само с малкото си име, но родителите ми са избрали три канджи, вместо обичайните две. — Хари начерта на дланта си йероглифите за „пролет“, „даване“ и „амбиция“, необичаен правопис на иначе разпространено име.

— Трябва да са наблюдавали и Мидори — прибавих.

Той кимна.

— Да. Знаели са, че се познавате. Може да са я следили и да са проверявали пощата й с надеждата, че ще се свържеш с нея. Вместо това са се натъкнали на мен.

— Вероятно си прав.

— Пуснах онова писмо близо до централната поща в Чуо-ку, не много далеч от службата си. Имало е клеймо. Може да са го използвали, за да търсят в разширяващи се концентрични кръгове. Глупаво от моя страна. Трябваше да го пусна от другаде.

— Не може вечно да внимаваш — погледнах го аз.

Той въздъхна.

— Сега пак трябва да се местя. Не мога да ги оставя да научат къде живея.

— Не забравяй, те знаят и къде работиш.

— Не ми пука за това. В момента върша много неща от къщи. В дните, когато се налага да ходя до службата, ще правя извънредно щателни ПН.

— Досега не си ли го правил?

— Съжалявам. Не толкова усърдно, колкото би трябвало. Но повярвай, когато идвам на среща с теб, внимавам.

Това си беше проблем. В компютърната мрежа Хари бе абсолютно невидим. Обаче в истинския свят общо взето си оставаше обикновен човек. Слабо място в моята броня.

Свих рамене.

— Ако не внимаваше, ония вече щяха да са се добрали до мен. Или в „Дийз“, или някой друг път. Твоите ходове са ги заблудили.

Думите ми го накараха да се поободри.

— Нали не смяташ, че ме заплашва нещо? — попита след малко.

Замислих се. Не бях споменал, че партньорът на Канезаки не е останал жив след срещата. Сега му го казах.

— Мама му стара — изруга Хари. — Точно това имам предвид. Ами ако поискат да си отмъстят?

— Съмнявам се, че ще си го изкарат на теб. Ако насреща ни беше якудза, друг въпрос, щяха да се насочат към приятелите ми само за да ми направят мръсно. Но ако ЦРУ има някакъв проблем, той е с мен. Ти не представляваш опасност за тях. От друга страна, не разполагат с толкова много хора. Конгресът не им отпуска средства. Тъкмо затова имат нужда от такива като мен.

— Ами полицията? Таксито ме взе от същото място, на което някой ще намери труп.

— Канезаки ще се обади тук-там и трупът ще изчезне, преди някой да се натъкне на него. А дори ченгетата да се включат в играта, с какво разполагат? Таксиметровият шофьор, ако го открият изобщо, знае само едно фалшиво име и едва ли ще може да опише пътник, който не се е отличавал с нищо особено, пък и не го е видял добре в тъмното, нали?

— Сигурно си прав.

— Но все пак трябва да внимаваш. Това момиче, с което поддържаш връзка, Юкико, имаш ли й доверие?

Той ме погледна. След малко кимна утвърдително.

— Защото щом прекарваш нощта с нея, тя знае къде живееш. Това е слабо място в защитата ти.

— Да, тя обаче няма нищо общо с тези хора…

— Човек никога не знае, Хари. Никога не знае.

Последва дълго мълчание.

— Не мога да живея така — заяви накрая той. — Като теб.

Сигурно е трябвало да помислиш за това, преди да се забъркаш в моя свят, мина ми през ума.

Но не беше честно. Нито особено смислено.

Сервитьорката донесе две чашки нире и ги остави изключително внимателно, като че ли бяха безценни. Сетне се поклони и се отдалечи.

Изпихме кафето. Хари похвали своето, но очевидно насила. По-рано обичаше да се подиграва с моите кулинарни препоръки. Нямаше как да не забележа разликата и това не ми хареса.

Поговорихме за общи неща. Когато свършихме с кафето, си пожелахме лека нощ и аз го оставих, за да тръгна по обиколния си път към хотела.

Питах се дали наистина вярвам, че ЦРУ не представлява опасност за Хари. Общо взето, да. Друг въпрос бе дали имаше опасност за мен. Може и да им трябваше помощ, както беше казал Канезаки. А може и да ме търсеха, за да си отмъстят за Холцър. Нямаше как да бъда сигурен. Така или иначе, очистването на бодигарда на втория секретар нямаше да ги изпълни с нежни чувства към мен.

Освен това стоеше въпросът с Юкико. Тя продължаваше да не се вписва в картинката и нямаше как да узная дали е свързана с Управлението или с някой друг.

Когато се прибрах в хотела, си легнах и се вторачих в тавана, отново неспособен да заспя.

Значи в края на краищата не е била Мидори, помислих си.

Управлението вместо Мидори. Каква утеха, мамка му. Стига. Прекрати.

Изведнъж се почувствах още по-несигурен от предишната вечер, че това ще е последната ми нощ в Токио. Дълго се взирах в тавана, преди да потъна в сън.

6.

На другата сутрин взех влака стрела до Осака. Пристигнах рано следобед на оживената гара Шин-Осака и с изненада установих, че завръщането ме радва. Може да ми беше омръзнало да живея в хотели. Или пък се дължеше на мисълта, че пак ще трябва да замина, този път завинаги.

Знаех, че не бяха ме проследили на тръгване от Токио, но през два и половина часовото пътуване с влака нямах възможност да проверя дали все пак нямам опашка. Това е много време за мен, особено в светлината на неотдавнашната ми среща с Канезаки и компания, и за да се успокоя, минах по заобиколен път, преди да взема метрото до Миякоджима, където се качих по стълбището на изход А4.

Без конкретна причина завих наляво при полицейския участък на кръстовището „Миякоджима Хондори“, маневрирайки сред стотици велосипедисти, които караха във всички посоки около изхода. Спокойно можех да завия надясно покрай местната гимназия и към река Окава. Едно от предимствата на блока в Белфа е, че до него се стига от всички страни.

Завих наляво по „Миякоджима Китадори“, после надясно срещу трафика по еднопосочна улица и още веднъж наляво. Движението срещу трафика щеше да възпрепятства евентуалното автомобилно проследяване. Всеки завой ми даваше възможност незабелязано да се озъртам през рамо, като в същото време продължавам по все по-тясна и по-тиха улица от предишната. Ако някой се надяваше да ме проследи пеш, трябваше да се движи плътно подире ми, иначе щеше да ме изгуби. В района имаше десетки блокове и възможността да съм се запътил към всеки от тях представляваше още един фактор, който щеше да направи безрезултатен всеки друг вид наблюдение, освен проследяването отблизо.

В известен смисъл кварталът представляваше пример за лошо разпределение на пространството. Лъскави блокове от стъкло и стомана се издигаха срещу паркинги от железни стълбове, покрити с гофрирана ламарина. Еднофамилни къщи се кипреха до фабрики за рециклиране и леярни. Ново многоетажно училище извръщаше гордата си гранитна фасада от своя съсед — порутени развалини на някогашен автосервиз, като неблагодарно дете, срамуващо се от болния си родител.

От друга страна, местните жители явно нямаха нищо против тази бъркотия. Напротив: навсякъде се забелязваха признаци за гордостта им от квартала. Еднообразният пейзаж на макадама и гофрираната ламарина се нарушаваше от малки бунтове, изразяващи се в саксии с бамбук, лавандула и слънчоглед. Тук имаше грижливо подреден алпинеум от вулканични камъни, там — изсушен корал. Грозната железобетонна стена на една къща беше скрита зад поддържани с обич лехи декоративен татул, градински чай и лавандула.

Аз живеех в ъглов апартамент с три спални на трийсет и шестия етаж на един от двата еднакви небостъргача в комплекса Белфа. Жилището бе по-голямо, отколкото ми трябваше, и повечето стаи бяха необитаеми, но ми харесваше да живея нависоко, с изглед към града. Освен това, когато го наех, реших, че ще е в моя полза домът ми да не се вписва в профила на самотник, неотдавна изчезнал и с минимални нужди. Не че имаше значение.

Казвам си, че обичам да живея на места като Белфа, защото родителите на малки деца обикновено внимават за непознати и щом решат, че си свой човек, могат да образуват неволна, но ефективна преграда за засади. Има и още нещо. Аз нямам семейство и никога няма да имам — такива места сигурно ме привличат не само поради безопасността си, но и заради някаква друга, по-трудно доловима форма на сигурност. По-рано като че ли не се нуждаех от такива неща. По-скоро бих се забавлявал и дори навярно донякъде бих се отвратил от идеята да живея като психовампир, задържал се на тоя свят призрак, притиснал нос към едностранно огледало и наблюдаващ с отчаяни и алчни очи обикновения живот, от който съдбата го е лишила.

Това променя приоритетите ти. По дяволите, променя ценностите ти.

Спрях до уличен телефон и включих телефонния секретар, свързан със специален телефон в апартамента ми — звукозадействащо се устройство с чувствителен микрофон, който функционира и като предавател. Уредът безшумно набира номера на телефонния секретар, ако някой влезе в жилището, без да знае кода за изключване на телефона, и предварително ми съобщава от безопасно разстояние дали имам неочаквани гости. Такава система ме беше спасила в Токио от засада, организирана от Холцър, а аз обикновено продължавам да използвам нещата, които са доказали годността си. Всекидневно бях проверявал телефонния секретар от Токио, както направих и сега. Нямаше нищо обезпокоително. По време на отсъствието ми никой не бе влизал в дома ми.

От уличния телефон извървях краткото разстояние до комплекса Белфа. На игрището вдясно от мен играеха софтбол. Някакви дечурлига ритаха кикбол до гранитния алпинеум пред блока. Подмина ме старец на велосипед, върху чието кормило се заливаше от смях внучето му.

Влязох през предния вход и както винаги, минах по такъв начин, че охранителната камера пред сградата да заснеме само гърба ми. Тия предпазни мерки са част от всекидневието ми, но както бе отбелязал Тацу, камерите са навсякъде и не можеш да забележиш всички.

Качих се с асансьора на трийсет и шестия етаж и минах по коридора до апартамента си. Проверих парченцето прозрачно тиксо, което бях поставил в долния край на вратата, и го намерих непокътнато, все още залепено за касата. Както безброй пъти бях повтарял на Хари, добрата защита трябва да е многопластова.

Отключих и влязох вътре. Всичко изглеждаше, както го бях оставил. Което не означаваше почти нищо. Освен футона на пода и нощното шкафче в една от спалните имаше масленозелен кожен диван, нов, ала не и наглед, поставен срещу прозореца, гледащ на запад, където понякога седях и съзерцавах залеза. Огромен килим покриваше част от полираното дюшеме, с редуващо се зелено и синьо и осеян с десетки кремави петна, навярно изобразяващи кози в пасторална среда, плътен и достатъчно мек, за да е служил някога за постелка на номадите, които го бяха изтъкали. Масивно двойно писалище, стигнало до Япония чак от Англия, чиято повърхност беше покрита с черна кожа, изтъркана от над един век натиск на писалки, движили се по тая повърхност, за да сключват презокеански сделки, да предават новини, които вероятно бяха стигали до роднините в чужбина след цели седмици, да съобщават за раждане и смърт, да изказват поздравления, съболезнования и съжаления. Един от ония фантастично сложни, но поразително удобни столове на „Хърман Милър“, който бях купил случайно от фирмена разпродажба в Шибуя. Върху бюрото компютър „Макинтош“ G4 и разкошен двайсет и три инчов плоскоекранен монитор, за които не бях казал нищо на Хари, за да не развалям впечатлението му, че съм компютърен слабак. Не виждах никакви предимства в това да му разкрия, че също ме бива да прониквам зад защитни стени, когато възникне такава необходимост.

Срещу дивана имаше аудиоуредба „Банг Олуфсен“ с гнезда за шест диска. До нея — лавица с богата колекция дискове, повечето джаз, както и моята скромна библиотека. Библиотеката се състои от няколко книги върху бугеи — бойните изкуства, някои доста стари и неясни, съдържащи сведения за бойни методи, смятани за прекалено опасни в модерното джудо — прекършване на гръбнак, трошене на врат и тем подобни, които по тази причина общо взето са изгубени за изкуството. Има и няколко често прелиствани философски труда — Мишима, Мусаши, Ницше. Както и няколко тънки книжлета, които от време на време поръчвам от някои необичайни издателства в Щатите, книжлета, които са незаконни в Япония и други страни, лишени от американската, навярно прекалено силна любов към свободата на словото, но с които успявам да се сдобия чрез методи, научени от самите тях. Има трудове върху най-модерните методи и технологии за наблюдение, полицейски следствени методи и криминалистика, осигуряване на фалшива самоличност, откриване на офшорни сметки и тайни адреси, методи за дегизиране и укриване, разбиване на ключалки и влизане с взлом, и други подобни. Естествено, през годините съм натрупал богат опит във всички тези области, но нямам намерение да го споделя в писмен вид. Вместо това чета тия книги, за да науча какво знае конкуренцията, да разбера как разсъждават хората, с които може да се сблъскам, да предвидя къде може да ме настигнат, да взема съответните мерки.

Единствената подозрителна вещ в апартамента бе дървеният тренировъчен манекен уингчун, голям колкото едър мъж, който бях поставил в центъра на голямата стая с татами. Ако в апартамента живееше семейство, там може би щеше да е и семейната котацу, ниска маса с тежка покривка, спускаща се до пода, и с електрически мангал отдолу, около която семейството щеше да се събира през зимата, за да топли крака на мангала, удобно завити с покривката, приказвайки си за съседите, проверявайки домакинските сметки и навярно обсъждайки бъдещето на децата.

Използвах тази стая за нещо по-полезно за мен. Тренирах джудо почти от четвърт век, откакто бях в Япония, и обичах акцента на това бойно изкуство върху премятанията и боя на земята. Ала щом Холцър и ЦРУ ме бяха проследили до центъра за джудо „Кодокан“ в Токио, разбирах, че включването ми в клона му в Осака ще бъде прекалено очевиден ход, все едно някой подопечен на програмата за закрила на федералните свидетели пак да се абонира за същите съмнителни списания, които винаги е получавал, преди да премине в нелегалност. Засега се чувствах по-спокойно, като тренирах сам. Манекенът поддържаше остротата на рефлексите ми и мазолите по ударните повърхности на ръцете ми, освен това ми позволяваше да упражнявам някои удари и блокове, които по-рано бях пренебрегвал, докато тренирах джудо. Ако някой ми дойдеше на гости, манекенът можеше да стане интересна тема за разговор.

През следващите дни се занимавах с приготовленията си да напусна Осака. Щеше да е грешка, ако действах припряно: човек е най-уязвим при преход и този, който досега не беше успял да ме открие, сега преспокойно можеше да го стори, ако изведнъж се впуснех в прибързани действия. Тацу може би очакваше да постъпя точно така и щеше да е готов да тръгне подире ми. Обратно, ако останех нащрек, имах шанс да го заблудя, което щеше да ми позволи да му се изплъзна напълно, когато свърша с приготовленията и настъпи подходящият момент. Засега той нямаше основание да ме дебне, затова с по-малък риск можех да използвам времето, за да подготвя всичко.

Бях се спрял на Бразилия и тъкмо затова учех португалски, който се беше оказал толкова полезен при срещата с Наоми. Хонконг, Сингапур и други азиатски дестинации или пък някое място в Щатите може би бяха по-очевиден избор, обаче точно по тая причина бях избрал Бразилия. Дори някой да се сетеше да ме търси там, бая щеше да се озори: огромният брой етнически японци бяха навлезли във всички области на бразилския живот и поредният емигрант нямаше да привлече абсолютно никакво внимание.

Рио де Жанейро, който предлагаше култура, климат и наплив от туристи, щеше да бъде идеалното място. Градът е далеч от центровете на световното разузнаване, на тероризма и Интерпол, затова можех да не се безпокоя особено от случайни срещи, мрежи от охранителни камери и други клопки за беглеца. Дори бих могъл да подновя тренировките си по джудо или поне да се занимавам с някой от неговите братовчеди: бразилската фамилия Грацие беше развила един от предшествениците на джудото, джиу-джицу, пренесено в страната от пристигащите японци, превръщайки го в най-сложната ръкопашна бойна система в света. Тя се практикуваше фанатично в Бразилия и беше станала популярна по цялото земно кълбо, включително в Япония.

Освен подходящо място, си бях осигурил идеална самоличност, която отдавна изграждах за деня, когато може да се наложи да изчезна от картата по-безследно отвсякога. Преди десетина години, докато следях един бюрократ, преди да го очистя, бях се смаял от невероятната външна прилика помежду ни — възраст, ръст, телосложение, даже лице. Обектът имаше и прекрасно име: Таро Ямада, нещо като японски еквивалент на Джон Смит. Поразрових се и научих, че Ямада-сан няма близки роднини. Струваше ми се, че няма да липсва на никого чак толкова, та да го търси, ако се случи да изчезне.

Вижте, в много книги се твърди, че можете да си изградите нова самоличност с името на някой мъртвец, обаче това е вярно само ако никой не му издаде смъртен акт. Ако властите са уведомени по какъвто и да е начин — да речем, човекът е починал в приют или болница, погребан е или е кремиран, което, ако се замислите, обхваща почти всички възможности, или ако някой съобщи за изчезването му, — ще му издадат смъртен акт. И ако въпреки това решите да използвате името му, даже да успеете да стигнете донякъде, новият документ за самоличност ще има един фатален недостатък — впоследствие, когато поискате да си извадите шофьорска книжка, кандидатствате за кредит, постъпвате на почти всякаква работа, подадете документи за връщане на надвзети данъци или решите да прекосите границата, накратко, когато се опитате да извършите едно от безбройните неща, заради които изобщо се нуждаете от нова самоличност, на нечий екран ще светне предупреждение и вие моментално ще бъдете прецакани.

Ами ако вземете самоличността на все още жив човек? Това върши работа за краткосрочни измами, известни жаргонно като „открадната самоличност“, въпреки че е по-точно да се каже „самоличност, взета назаем“, но е неприложимо за нещо по-дългосрочно. В края на краищата, кой ще носи отговорност за тия нови кредитни карти? И къде ще бъдат пращани сметките? Добре тогава, ами ако използвате човек, който е изчезнал по някаква причина, ако допуснем, че изобщо знаете за подобна личност? Е, какво? Дали е имал дългове? Бил ли е наркодилър? Защото, ако някой го е издирвал по-рано, сега ще издирва вас. Пък и какво ще направите, ако изчезналият изведнъж се появи отново?

Естествено, ако знаете, че със сигурност е мъртъв, защото случайно сте го убили вие, това вече е малко по-различно. Вярно, ще трябва да се отървете от трупа — по такъв начин, че никога да не го открият — рискована и често ужасна задача, която не е за всеки. Но ако сте стигнали дотам и сте уверени, че никой няма да съобщи за смъртта или изчезването на човека, значи сте се сдобили с нещо потенциално ценно. Ако, освен това знаете, че той е имал добра кредитна история, защото продължавате да му плащате сметките, може би сте намерили точно каквото ви трябва.

Да, аз очистих злополучния господин Ямада, обаче не съобщих на клиента. Вместо това обектът сякаш се беше скрил вдън земя, осведомих го аз, неспособен да устоя на каламбура. Може би е надушил, че са му пратили наемен убиец? Клиентът нае частен детектив, който потвърди наличието на всички признаци за внезапно бягство: закрита банкова сметка и други ефикасно приключени лични дела, поща, пренасочена към анонимен чуждестранен адрес, изчезнали дрехи и други лични вещи от апартамента. Естествено, аз се бях погрижил за всичко това. Клиентът ми даде да разбера, че за неговите цели изчезването е равносилно на смърт и че няма нужда да се главоболя да издирвам Ямада, за да изпълня договора. Въпреки това получих възнаграждение за усилията — никой не иска човек като мен да реши, че с него са се отнесли несправедливо — и с това всичко свърши. Самият клиент отдавна намери своя злощастен край и беше изтекло достатъчно време, за да възкреся Ямада-сан, като регистрирам малка консултантска фирма на негово име, плащайки данъци, осигурявайки съответния пощенски адрес, натрупвайки дългове и изплащайки ги — всички дребни неща, които, взети заедно, изграждат съществуването на един абсолютно незабележим и абсолютно нормален член на обществото.

Сега само трябваше да нахлузя самоличността на Ямада и да започна новия си живот. Но първо Таро Ямада трябваше да направи някои от нещата, които щеше да извърши всеки на негово място, решил да се откаже от неуспешния си консултантски бизнес и да се пресели в Бразилия, за да учи японци трето поколение на вече забравения им роден език. Той имаше нужда от виза, законна банкова сметка — за разлика от незаконните, под чужди имена, които поддържам в чужбина, — осигурена квартира, офис. Формално щеше да живее в Сао Паоло, където бяха съсредоточени почти половината бразилски етнически японци, и това още повече щеше да затрудни откриването му в Рио. Щеше да бъде по-лесно да се погрижи за голяма част от тия неща с помощта на японското консулство в столицата Бразилия, естествено, обаче господин Ямада предпочиташе по-неофициалните, по-трудно проследимите начини.

Докато устройвах Ямада в Бразилия, прочетох за поредица скандали, свързани с корупция, и се запитах каква е ролята им в тайната война на Тацу с Ямаото. Оказваше се, че „Юнивърсъл Студиос Джапан“ са сервирали храна, чийто срок на годност е изтекъл преди девет месеца, и са фалшифицирали етикетите, за да скрият тоя факт, освен това от една чешмичка течала вода, която всъщност била непречистена и предназначена за промишлени нужди. „Мистър Донът“ имали навика да предлагат кюфтета, съдържащи забранени оцветители. „Сноу Бранд Фууд“ обичали да спестяват по някоя йена, като обработват старо мляко и не почистват фабричните тръби. Това нямаше как да се скрие — бяха се отровили петнайсет хиляди души. „Мицубиши Мотърс“ и „Бриджстоун“ били уличени в укриване на дефекти на автомобили и гуми, за да избегнат рекламациите. Най-лоша и шокираща, даже по японските стандарти, беше новината, че ТЕПКО, „Токио Електрик Пауър“, са уличени в подаване на фалшифицирани доклади за ядрена безопасност, което продължавало от двайсет години. В докладите не фигурирали сериозните проблеми с осем различни реактора, включително пукнатини в бетонните кожуси.

Най-удивителното обаче не бяха скандалите. А това, че хората оставаха равнодушни. Което вероятно разгневяваше Тацу. Питах се какво го мотивира. В други страни такива разкрития щяха да предизвикат революция. Но въпреки скандалите, въпреки икономиката японците просто продължаваха да преизбират все същите обичайни заподозрени от Либерал-демократическата партия. Божичко, половината от проблема, с който се бореше Тацу, бяха официалните му началници, хората, на които в известен смисъл трябваше да козирува. Как можеш да продължаваш при толкова решително невежество и безпощадно лицемерие? Защо се главоболеше?

Четях новините и се опитвах да си представя как ги тълкува той, всъщност как изобщо се опитва да ги осмисли. Предполагах, че не всички са лоши. В провинцията бяха станали някои събития, които вероятно го окуражаваха. Губернаторът Китагава Масаясу беше победил бюрократите в Мие, отхвърляйки предложението за строеж на ядрена електростанция. В Чиба Домото Акико, шейсет и осем годишен бивш телевизионен репортер, се бе наложил над кандидатите, поддържани от бизнеса, профсъюзите и различни политически партии. Губернаторът на Нагано, Танака Ясуо, бе спрял строежа на цял язовир въпреки натиска на могъщите строителни монополи в страната. Губернаторът на Тотори, Йошихиро Катаяма, бе отворил архивите на префектурата за всеки желаещ да ги види.

В свободното си време издирвах с компютъра данни за Юкико и „Дамаск Роуз“. В сравнение с Хари аз съм начинаещ хакер, но не можех да го помоля за помощ, без да разкрия, че го проверявам.

Проникването в данъчната информация на клуба ми даде фамилното име на Юкико: Нохара. Оттам успях да науча доста неща. Тя беше двайсет и седем годишна, родена във Фукуока, завършила университета „Васеда“. Живееше в блок на „Кото-дори“ в Минами-Аояма. Не я бяха арестували. Нямаше дългове. Нищо особено.

По-интересен беше клубът, а същевременно и по-съмнителен. Бяха го притежавали серия офшорни фирми. Ако с тях бяха свързани имена на хора, те фигурираха единствено върху регистрационни документи в нечий архив, а не в компютрите, където можех да се добера до тях. Собственикът на клуба не желаеше светът да знае за връзката му с този бизнес. Само по себе си обаче това не бе уличаващо.

Хари почти със сигурност можеше да открие повече и по двете теми. Жалко, че не можех да го помоля. Може би трябваше да го посъветвам да направи някои проверки. Не виждах какво повече мога да сторя. Той щеше да ми се ядоса, ала аз и без това нямаше да се задържа още дълго. А кой знае, помислих си. Може да бъркаш. Възможно е и той да не открие нищо.

Проверих и Наоми. Наоми Нашименту, бразилка, пристигнала в Япония на 24 август, 2000 г., в рамките на програмата ОПЯ. Използвах имейл адреса, който ми бе дала, за да открия къде живее — „Лайънс Гейт“, жилищен комплекс на „Азабу Юбан 3-чоме“. Никаква друга информация.

Когато почти приключвах приготовленията си за заминаване, посетих няколко места край Осака, които знаех, че никога вече няма да видя. Някои бяха същите, каквито си ги спомнях от екскурзиите в детството. Това бяха Асука, родното място на Ямато, първата японска държава, с нейните отдавна опустели надгробни могили, с повърхност, покрита с изображения на свръхестествени зверове и получовеци, чиито създатели и значение бяха изгубени в безвременното полюшване на оризищата наоколо; Коя-сан, свещената планина — твърдеше се, че там почива Кобо Дайши, най-великият японски светец, който витаел край грамадния некропол на планината, не мъртъв, а медитиращ, а неговото бдение бележат мантрите на монасите, монотонно напяващи сред недалечните надгробни камъни, древни и вечни като летни насекоми в девствени гори; Нара, за известно време преди тринайсетина века столица на страната, където, ако утрото е достатъчно ранно и туристическият поток още не е достигнал дневното си високо равнище, можете да подминете самотен осемдесетгодишен старец, чиито рамене са превити под бремето на възрастта и който тътри налъмите си по паважа с крачка, безвременна и непоколебима като самия древен град.

Стори ми се странно да изпитвам желание да се сбогувам с всичко това. В края на краищата, тези неща никога не ми бяха принадлежали. Даже като малък разбирах, че да си половин японец означава да си наполовина нещо друго, а да си наполовина нещо друго означава да си… чигате. Чигате, което означаваше „различен“, но и „неестествен“. Езикът, подобно на културата, не прави разлика.

Отидох и в Киото. От над двайсет години не бях имал повод да го посетя и с удивление установих, че изящната, жизнена метрополия, която си спомнях, е почти мъртва, изчезнала като занемарена градина, оставена на безжалостните усърдни бурени. Къде беше блестящият връх на храма Хигаши Хонганджи, устремен нагоре сред околните керемидени покриви като вдигната брадичка на принцеса сред нейните придворни? Оная великолепна гледка, която някога беше посрещала гостите на града, сега бе скрита от новата железопътна гара, отвратителна постройка, проточила се на дължина от половин километър покрай релсите като грамадно лайно, долетяло от космоса и пльоснало се там, прекалено огромно, за да бъде изринато.

Вървях часове наред, дивейки се на мащабите на разрухата. Коли минаваха през храма Даитокуджи. Планината Хиеи, родното място на японския будизъм, бе превърната в паркинг с развлекателен център на върха. Улици, които някога бяха обточени със стари дървени къщи, украсени с бамбукови решетки, сега бяха накичени с пластмаса, алуминий и неон, а самите къщи бяха изчезнали. Навсякъде бяха плъзнали метастазите на телефонни кабели и електрически жици, по прозорците на панелните блокове висеше пране като сълзи, капещи от очи на идиот.

На връщане в Осака влязох в грандхотела, повече или по-малко географски център на града. Качих се с асансьора на последния етаж, откъдето, освен пагодата Тоджи и нищожна част от покрива на храма Хонганджи, във всички посоки не видях нищо друго, само еднообразна градска мана. Жизнерадостната хубост на града беше натикана на групички страхливи бежанци, като резултат от някакъв необясним експеримент по културен апартейд.

Замислих се за едно стихотворение на Башо, странстващия бард — то ме бе трогнало, когато за пръв път го чух от майка си при първото ми идване в града. Докато стояхме на високото скеле на храма Кийомизу и гледахме неподвижния град пред нас, тя ме хвана за ръка и ме изненада със своя японски, в който се долавяше силен акцент:

Ала значението на това стихотворение, някога химн на неизказания копнеж, се беше променило. Също като самия град, сега то бе тъжно иронично.

Мрачно се усмихнах, мислейки си, че ако някаква част от града беше моя, щях да се грижа по-добре за нея. Ето какво получаваш, ако се довериш на властите, казах си. Хората би трябвало да го разбират.

Усетих, че пейджърът ми завибрира. Откопчах го и видях кода, за който се бяхме уговорили с Тацу, заедно с телефонен номер. Очаквах нещо такова, макар и не чак толкова скоро. Мама му стара, помислих си. Всичко става адски бързо.

Слязох с асансьора във фоайето и излязох на улицата. Когато намерих уличен телефон на подходящо безопасно място, пъхнах телефонната си карта и набрах номера на Тацу. Можех просто да не му обърна внимание, но трудно можеше да се предвиди как ще реагира той. По-добре да узная какво иска, като си давам вид, че му съдействам.

Чух гласа му веднага след първото иззвъняване.

— Моши моши — без да се представя, каза той.

— Ало — отговорих.

— Още ли си на същото място?

— Защо ми е да заминавам? — позволих му да долови сарказма в отговора ми.

— Мислех, че след последната ни среща може да си решил да… пак да попътуваш.

— Възможно е. Но още не съм стигнал до осъществяването на подобна идея. Предполагах, че го знаеш.

— Опитвам се да уважавам тайната на личния ти живот.

Копеле. Даже когато полагаше всички усилия да ми съсипе живота, винаги успяваше да ме накара да се усмихна.

— Признателен съм ти.

— Ще ми се да се видим пак, ако нямаш нищо против.

Поколебах се. Той вече знаеше къде живея. Ако искаше да се добере до мен, не бе необходимо да си уговаря среща.

— На гости ли идваш? — попитах го.

— От теб зависи.

— На гости.

— Добре.

— Кога?

— Довечера ще пристигна в града. На същото място като предишния път?

Отново се поколебах.

— Не знам дали ще успеем да си намерим места — отвърнах накрая. — Наблизо обаче има един хотел с хубав бар. Място тъкмо като за мен. Нали се сещаш за какво говоря?

Имах предвид бара в „Риц-Карлтън“.

— Предполагам, че ще го намеря.

— Ще те чакам на бара по същото време, по което се срещнахме миналия път.

— Добре. С нетърпение очаквам да се видим — мълчание. После: — Благодаря ти.

Затворих.

7.

Взех влака до Осака и отидох направо в „Риц“. Исках да съм сигурен, че ще заема позиция поне няколко часа по-рано, в случай че има нещо, което трябва да видя отдалече. Поръчах си плато с плодове и сирена и пих чай Дарджилинг, докато чаках.

Тацу беше точен, както винаги. Прояви любезност — движеше се бавно и ме остави да го видя, за да покаже, че не ми готви изненади. Седна на един от фотьойлите срещу мен и плъзна поглед по светлата дървена ламперия, аплиците и полилеите.

— Отново се нуждая от помощта ти — каза след малко.

Предсказуем. И прям, както винаги. Обаче го накарах да почака, преди да отговоря.

— Искаш ли уиски? Имат хубав дванайсетгодишен „Краганмор“.

Тацу поклати глава.

— Бих искал да ти правя компания, но моят лекар ме посъветва да се въздържам от такива глезотии.

— Не знаех, че слушаш своя лекар.

Той прехапа устни, като че ли се готвеше за мъчително признание.

— И жена ми стана много строга в това отношение.

Погледнах го и се усмихнах, малко изненадан от мисълта, че този суров, находчив мъж плахо отстъпва пред някаква си съпруга.

— Какво има? — попита Тацу.

Казах му истината.

— Винаги се радвам да те видя, копеле такова.

Той също се усмихна и около очите му се появи мрежа от бръчици.

— Кочира косо. — Аз също.

Тацу повика сервитьорката и си поръча чай от лайка. Тъй като отказа алкохол, и аз се въздържах от краганмора. За съжаление.

После Тацу ме погледна.

— Както казах, пак имам нужда от помощта ти.

Забарабаних с пръсти по чашата си.

— Нали каза, че ми идваш на гости.

Той поклати глава.

— Излъгах.

Вече го знаех и той бе наясно, че знам. И все пак:

— Нали каза, че мога да ти имам доверие.

— За важните неща, естествено. Както и да е, това, че ти идвам на гости, не ми пречи да те помоля за услуга.

— Това ли искаш? Услуга?

Тацу сви рамене.

— Вече не си ми задължен.

— По-рано ми плащаха купища пари, когато правех услуги на хората.

— Радвам се да чуя, че е било по-рано.

— Съвсем доскоро си беше самата истина.

— Може ли да продължа?

— Стига още отначало да сме наясно, че никой на никого не е задължен.

Той кимна.

— Нали и аз това казвам — после замълча и извади кутийка бонбони от вътрешния си джоб. Отвори я и я протегна към мен.

Поклатих глава. Тацу извади бонбон и го лапна, без да навежда глава или да поглежда към ръцете си. Не бе в стила му да откъсва очи от онова, което става около него, и това си личеше колкото в по-важните, толкова и в малките неща.

— Културистът беше подставено лице — започна той. — Вярно, че приличаше на неандерталец, обаче всъщност беше представител на новото поколение на организираната престъпност в Япония. Неговата специалност, в която се беше оказал необикновено ловък, беше създаване на напълно законни фирми, зад които после можеха да се скрият по-тъмни дела.

Кимнах. Това явление ми бе познато. Осъзнавайки, че татуировките, пищните костюми и агресивното поведение му предлагат само ограничени предимства в обществото, новото поколение отхвърляше престъпната си външност и се насочваше към законен бизнес като недвижими имоти и развлечения. По-старото, все още свързано с дрога, проституция и контролиране на строителната промишленост, започваше да разчита на тия парвенюта за пране на пари, укриване на данъци и други услуги. Същевременно новите се обръщаха към своите предшественици винаги когато натискът на деловата конкуренция можеше да се облекчи със своевременно прилагане на някое от традиционните средства в занаята — подкупи, изнудване, убийства — в които продължаваше да се специализира старото поколение. Това беше символично разделение на труда, което можеше да накара класическите икономисти да се изчервят от гордост.

— Културистът беше създал ефикасна система — продължи Тацу. — Всички традиционни гуми използваха неговите услуги. Законността, която даваше на гумите тази система, ги правеше по-неуязвими за властите и по-влиятелни в политиката и управителните съвети. Всъщност, по-влиятелни изобщо в обществото. Нашият общ познат Ямаото Тоши беше станал особено зависим от културиста.

Гуми означава група или банда. В контекста на якудза думата се отнася за фамилиите на организираната престъпност, японски еквивалент на Гамбино и литературните Корлеоне.

— Не разбирам с какво неговото отсъствие ще промени положението — отвърнах. — Някой няма ли просто да заеме мястото му?

— Впоследствие, да. Когато има достатъчно търсене, накрая все някой ще осигури предлагане. Обаче междувременно доставката е преустановена. Културистът беше важен за непрекъснатата поддръжка на неговата организация. Не си беше подготвил наследници, защото като всеки силен мъж се страхуваше, че наличието на наследник ще направи наследяването по-вероятно. След като него го няма, в организацията му ще се води борба. Измамата и предателството ще бъдат част от нея. Ще се разкрият авоари и връзки, които до този момент са били скрити. Престъпното влияние върху законните фирми ще отслабне.

— За известно време — отбелязах.

— За известно време.

Спомних си какво ми каза Канезаки за програмата „Здрач“.

— Наскоро се натъкнах на един човек от ЦРУ — осведомих го аз. — Той ми спомена нещо, което може би ще те заинтригува.

— Да?

— Казва се Томохиса Канезаки. Американец е, етнически японец. Спомена за програма на ЦРУ за стимулиране на реформите и премахване на пречките пред тях. Казва се „Здрач“. Като че ли е в твоя ресор.

Тацу бавно кимна, после рече:

— Разкажи ми за тази програма.

Предадох му малкото, което бях чул. После се сетих.

— Ти го познаваш.

Той сви рамене.

— Беше един от онези, които дойдоха в столичната полиция, за да искат помощ в издирването ти.

Върхът.

— Кой беше другият?

— Наследникът на Холцър като шеф на Токийското оперативно бюро. Джеймс Бидъл.

— Не съм чувал за него.

— Млад е за тази длъжност. Четирийсетинагодишен. Сигурно е от новото поколение в ЦРУ.

Обясних му как съм се срещнал с Канезаки и неговия телохранител, като прескачах подробностите, за да скрия участието на Хари.

— Как са успели да те открият? — попита Тацу. — На мен ми трябваше цяла година, въпреки възможностите на поста ми и достъпа до Джукинет и камерите.

— Пропуск в мерките ми за безопасност — отговорих. — Поправих го.

— Ами „Здрач“?

— Само каквото ти разказах. Не научих подробности.

Той забарабани с пръсти по масата.

— Няма значение. Съмнявам се, че Канезаки-сан ти е разкрил нещо, което да не ми е известно.

Погледнах го, както винаги впечатлен от мащабите на неговата информираност.

— Какво ти е известно?

— Американското правителство прелива пари за подпомагане на различни японски реформатори. Това е същата програма, каквато ЦРУ осъществи след войната. Тогава подкрепяше Либерал-демократическата партия като преграда срещу комунизма. Сега са се променили само получателите.

— Ами онова за „премахването на пречките“?

Тацу сви рамене.

— Както е предположил Канезаки-сан, те сигурно ще поискат да им помогнеш в това отношение.

Засмях се.

— Понякога тия хора са самонадеяни до величественост.

Той кимна.

— Или са останали с погрешното впечатление, че имаш нещо общо със смъртта на Уилям Холцър. Така или иначе, трябва да стоиш далеч от тях. И двамата знаем, струва ми се, че не може да им се има доверие.

Усмихнах се на противопоставянето между нас и тях, като че ли ние с него бяхме партньори.

— Добре, обясни ми каква услуга искаш.

Той се замисли, после отвърна:

— Поредният коз на Ямаото.

Човек, чийто примитивен вид скрива по-сериозни способности.

— Кой е той?

Тацу ме погледна.

— Човек, когото би трябвало да разбираш добре. Убиец.

— Наистина — придадох си небрежен вид.

Сервитьорката донесе чая от лайка и го остави пред него. Тацу повдигна чашата към мен в безмълвна наздравица и отпи.

— Той е странен човек — като ме наблюдаваше, продължи събеседникът ми. — По миналото му можеш да заключиш, че е обикновен скот. Малтретиран е като дете. Бил се е в училище, има ранни свидетелства за садистични наклонности. Напуснал гимназия, за да тренира сумо, обаче не успял да постигне нужното тегло. После се заел с тайбокс, в който направил кратка и неуспешна професионална кариера. Преди около пет години се захванал с така наречения „спорт без ограничения“, нещо, на което му викат „Гордост“. Чувал ли си?

— Естествено — потвърдих. Бойният шампионат „Гордост“ е организация за комбинирани бойни изкуства, базирана в Япония, със състезания през около два месеца, предавани по телевизията. Идеята зад така наречените комбинирани бойни изкуства е да изправиш едни срещу други комбинации от традиционните дисциплини: бокс, джиу-джицу, джудо, карате, кемпо, кунгфу, муай тай, самбо, борба. Публиката на „Гордост“ става все по-многобройна, расте интересът към подобни състезания — като Царя на клетката във Великобритания и Шампионата по абсолютна борба в Щатите. Спортът имаше някои проблеми с властите, които явно не възразяват боксьорите да бъдат пребивани до безсъзнание, но не им харесва, когато някой се разорява, залагайки на комбинирани бойни изкуства.

— Какво мислиш? — попита той.

Свих рамене.

— Състезателите са силни. Добри умения, добра подготовка. И голям кураж. Гледал съм истински боеве, които в същото време пак са си спорт. Но твърдението, че няма ограничения, е само реклама. Докато не разрешат хапане, вадене на очи и удари в ташаците или не поставят оръжия по ринга, за да бъдат използвани от състезателите, пак ще са налице ограничения.

— Интересно е, че тъкмо ти го казваш. Въпросният индивид явно е споделял същото мнение. Напуснал спорта и го заменил с организирания в подземния свят бой с голи юмруци, където наистина няма ограничения. Боят често наистина е до смърт.

Бях чувал за тия боеве. Веднъж дори срещнах човек, участвал в тях, американец на име Том, който известно време тренираше джудо в „Кодокан“. Изглеждаше суров, но се оказа изненадващо разговорлив и сподели с мен някои интересни и ценни философски размисли за невъоръжения бой. Бях го победил на джудо, обаче не бях убеден как ще се развият нещата в по-неофициална обстановка.

— Този индивид явно е постигнал изключителни успехи в нелегалните състезания — осведоми ме Тацу. — Не само с други мъже. И с животни. Кучета.

— С кучета ли? — изненадах се аз.

Той мрачно кимна.

— Тези неща се ръководят от якудза. Било е неизбежно способностите и жестокостта на нашия човек да привлекат вниманието на организаторите. Разбрали са, че той има по-висше призвание от това да убива на ринга за парична награда.

Кимнах.

— След като може да убива по широкия свят.

— Точно така. И през последната година тъкмо с това се занимава.

— Нали каза, че имал по-сериозни способности.

— Да. Мисля, че е придобил способности, които някога смятах само за твое притежание.

Не отговорих.

— През последните шест месеца умряха двама души, привидно при самоубийство — продължи Тацу. — Жертвите са високопоставени банкови служители в институции, които скоро предстои да се слеят. И двамата са се хвърлили от покрив на сграда.

Свих рамене.

— Ако се съди по онова, което пише за състоянието на банковите баланси, изненадан съм, че са се хвърлили само двама. Очаквах да са по-скоро петдесетина.

— Преди двайсет години, даже преди десет сигурно щеше да е така. Обаче днес изкупването на вината със самоубийство в Япония е по-скоро идеал, отколкото обичай — събеседникът ми отпи глътка чай. — Днес се предпочита извинение в американски стил.

— „Съжалявам за допуснатите грешки“ — усмихнах се.

— Понякога дори няма „съжалявам“, а само „за съжаление“.

— Поне не твърдят, че взимането на подкупи е болест, която се нуждае от лечение.

Тацу сбърчи лице.

— Не, още не.

После отново отпи от чая си.

— Самоубийците не са оставили предсмъртни писма. Научих и следното: и двамата са били загрижени, че действителните размери на невъзвръщаемите заеми са били значително по-големи, отколкото било обявено.

— И какво от това? Всеки знае, че проблемът със заемите е много по-сериозен, отколкото признават банките и властите.

— Вярно. Обаче тези хора са заплашвали да разкрият данните, за да попречат на сливането, което нямало здрава бизнес основа, но въпреки това било покровителствано от някои правителствени среди.

— Явно не особено разумен ход.

— Ще те попитам нещо — погледна ме той. — Хипотетично. Възможно ли е на практика да хвърлиш някого от покрива, като го направиш така, че да прилича на самоубийство?

Знаех със сигурност, че е възможно, обаче реших да оставя нещата на „хипотетично“ равнище.

— Зависи доколко е сериозна аутопсията после — отвърнах.

— Да речем, че е много сериозна.

— При много щателна аутопсия ще бъде трудно. И въпреки това е възможно. Най-големият проблем е да качиш жертвата на покрива, без никой да ви види. Освен ако не го примамиш на среща горе или предварително знаеш, че ще бъде там, трябва лично да го отведеш. Ако е в съзнание, ще вдига ужасен шум. Ако се съпротивлява, ще останат улики. Твоя кожа под ноктите му. Твой кичур коса в стиснатите му пръсти. Други неща, несъвместими с доброволен акт. А той ще се съпротивлява, без да мисли за собствената си безопасност, нито за болката, така че и по твоето тяло ще има следи от съпротивата. Нямаш си представа как се съпротивлява човек, когато разбере, че се бори за живота си.

— Значи първо трябва да го завържеш.

— Ако го завържеш, ще останат следи. Дори да не се съпротивлява.

— А той ще се съпротивлява.

— Ти не би ли?

— А ако първо го убиеш?

— Може. Но е рисковано. Промените в тялото настъпват веднага след смъртта. Кръвта се съсирва. Температурата спада. И следите от сблъсъка на паважа с труп не са същите, като с живо тяло. Патологът може да забележи несъответствията. Освен това пак ще трябва да мислиш за уликите от истинската причина за смъртта.

— Ами ако е в безсъзнание?

— Аз бих го направил така. Но ако е в безсъзнание, ще трябва да го носиш като труп. А маневрирането със седемдесет до сто кила мъртво тегло не е лесно. Плюс това, ако си го упоил, веществото най-вероятно ще остане в кръвта му и след смъртта.

— Ами алкохол?

— Ако е толкова пиян, че да изпадне в несвяст, всичко е наред. Много самоубийци пият, преди да дръпнат спусъка, така че тук няма нищо подозрително. Но как ще го накараш да падне пиян под масата?

Тацу кимна.

— Алкохолът в кръвта на двамата въпросни самоубийци е бил в достатъчно количество, за да изпаднат в безсъзнание.

— Може да е каквото си мислиш. А може и да не е. Това му е готиното.

— Инжекция?

— Може. Но за да вкараш достатъчно алкохол, че да свърши работа, ще оставиш забележима следа от убождане. А и ако в кръвта му има алкохол, обаче в стомаха му няма остатъци, да речем, от бира като „Асахи Супер Драй“, хич няма да е хубаво.

— Тогава инсценировка. Жена, която да го насърчава да пие повече, отколкото може да носи.

— Това може и да успее.

— Ти как щеше да го направиш?

— Хипотетично ли?

Той ме погледна.

— Естествено.

— Хипотетично, щях да се опитам да се добера до обекта късно вечерта, когато наоколо има най-малко хора. Например в апартамента му, ако съм напълно убеден, че е сам и че разполагам със сигурно средство за незабелязано влизане. Щях да се облека като чистач, защото никой не забелязва чистачите, да го зашеметя с електрошоков пистолет и да го натикам в количка за пране или голям контейнер за боклук на колела, каквото и да е, стига да е в тон с обстановката. Щях да облицовам контейнера отвътре с нещо меко, за да не получи никакви контузии, които да са несъвместими със скачането му. Щях да го зашеметявам през петнайсет секунди, за да съм сигурен, че ще пази тишина. Ако наоколо няма хора, това не представлява трудност. Качвам го на покрива, претъркулвам го до ръба и го бутам. Така щях да го направя. Хипотетично.

— Какво би си помислил, ако откриеш ивичка найлон, попаднала под каишката на часовника на жертвата?

— Какъв найлон?

— Дебел. От типа, който се продава на рула, за покриване на мебели и други големи предмети.

Познавах някои от приложенията на такъв вид найлон и за миг се замислих.

— Твоят убиец може да е напил жертвата. Хайде засега да оставим въпроса как. Той я увива в найлон, за да не остави следи по тялото, качва го на покрива, хваща единия край на найлона и силно го блъска. Жертвата се изтърколва и полита във въздуха. Чиста работа.

— Освен ако часовникът на жертвата не се закачи някак си за найлона.

— Не е невъзможно. Обаче, ако разполагаш само с това, не е много.

— Имало е един свидетел. Пиколо, бил е нощна смяна в хотела, където е умряла едната от жертвите. В три часа през нощта, същото време, което патологът е определил за час на смъртта, видял чистач с голяма количка да влиза в един от асансьорите. Същото, за каквото говореше и ти.

— Описал ли го е?

— До най-малката подробност. Смазана лява скула от времето, когато е тренирал муай тай. Необикновени белези от другата страна на лицето му, под окото. Това са зараснали ухапвания от кучета. „Страшно лице“, каза той. Абсолютно вярно.

— И такъв чистач не работи в сградата, така ли?

— Точно така.

— Какво се случи с пиколото?

— Изчезна.

— Мъртъв ли е?

— Сигурно.

— Само с това ли разполагаш?

Тацу сви рамене.

— И още два подобни смъртни случая извън Токио. И двете жертви са роднини на важни клечки в парламента — той стисна зъби, после ги отпусна. — Едната е дете.

— Дете ли?

Стискане, отпускане.

— Да. Без данни за емоционални или други проблеми в училище. Няма свидетелства за предишни опити за самоубийство.

Някога бях чул, че Тацу е имал син, който умрял още като бебе. Искаше ми се да го попитам, ала не го сторих.

— Ако смъртта на тези хора е трябвало да прати послание на роднините, това послание е много тайно — отвърнах. — Ако роднините си мислят, че е самоубийство, това няма да се отрази на поведението им.

Тацу кимна с глава.

— Имах възможност да разговарям с всеки от роднините. Те отрекоха с тях да се е свързвал някой, който да е поел отговорността за смъртта. Лъжеха.

Той имаше нюх за такива неща и вярвах на преценката му.

— Изненадан съм, че не си заподозрял мен в инсценирането на самоубийствата — отбелязах.

Отговорът му се забави малко.

— Може би щях. Но макар да не се преструвам, че разбирам как си вършиш работата, аз те познавам. Ти не би могъл да убиеш дете. Не и по този начин.

— Сам съм ти го казвал.

— Не говоря какво си ми казвал. Просто го знам.

Обзе ме странен страх от увереността му.

— Освен това си бил засечен от мрежата охранителни камери в Осака, което ти осигурява алиби — прибави събеседникът ми.

Повдигнах вежди.

— Твоите камери ги бива да ме проследят, обаче не и да заснемат как някой увива хора в найлон и ги хвърля от покривите, така ли?

— Както ти казах, мрежите далеч не са идеални. Нямам власт над тяхното функциониране — той ме погледна. — И не съм единственият, който има достъп до тях.

Изпих последната глътка чай и помолих сервитьорката за още малко гореща вода. Поседяхме в мълчание, докато я донесе.

Вдигнах изящната порцеланова чашка и го погледнах.

— Кажи ми нещо, Тацу.

— Какво?

— Задаваш ми въпроси, а вече знаеш отговорите.

— Разбира се.

— Тогава защо ме питаш?

Той сви рамене.

— Мисля, че човекът, с когото си имаме работа, е социопат. Способен е да убива при всякакви обстоятелства. Опитвам се да разбера как действат такива същества.

— Чрез мен ли?

Тацу утвърдително кимна.

— Веднъж ми каза, че не съм подходящ пример — гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото възнамерявах.

— Начинът ти на мислене е най-близък до неговия, поне от хората, които познавам. И това те прави най-подходящ да го уловиш.

— Какво искаш да кажеш с това „да го уловя“?

— Той е доста предпазлив. Не е лесно да го откриеш. Имам някои следи, но ще трябва да ги провериш.

Отпих от чая си и се замислих.

— Не знам, Тацу…

— Да?

— Онзи, първият, подставеното лице, добре, той беше стратегически ход. Разбирам. Но този, кучкарят, той е само убиец. Защо не преследваш Ямаото и другите важни клечки?

— Трудно е да се добереш до „важните клечки“, както се изразяваш. Имат прекалено много бодигардове, прекалено сериозна охрана, прекалено видни личности са. Ямаото направо бетонира защитата си, сигурно от страх, че може да си по петите му, и сега е не по-малко недостъпен от премиер-министъра. Но дори да можех да се добера до тези хора, в различните фракции има още много като тях, които само чакат да им заемат местата. Като зъби на акула са. Избий един и изскачат още десет реда, за да запълнят дупката. В края на краищата, не е трудно да си важна клечка. Какво ти трябва? Известна политическа проницателност. Рационалност. И алчност. Това не са особено редки качества.

Тацу отпи глътка чай.

— Този човек не е обикновен пехотинец. Той е безпощаден, способен и страшен. Необикновен индивид, чиято загуба няма да бъде лек удар за господарите му.

— Добре. Какво ми предлагаш? Като имаш предвид, че не се ангажирам.

— Не мога да ти предложа пари. Даже да имах възможност, съмнявам се, че бих могъл да се меря с Ямаото и ЦРУ, които са ти плащали преди.

Може би се опитваше да ме предизвика да се издам. Не поех топката.

— Извинявай, че съм толкова откровен, стари приятелю, обаче искаш от мен да поема невероятен риск. Дори само времето, прекарано в Токио, крие опасност за мен, наясно си с това.

Той ме погледна. После заговори с отмерен, уверен глас.

— Не е в твой стил да допускаш, че опасността от Ямаото и ЦРУ се ограничава само до Токио.

Не бях сигурен какво цели с това.

— Там опасността е най-голяма.

— Казах ти, след последната ви среща Ямаото се е почувствал принуден да живее с много по-сериозна охрана. Ограничил е политическите си изяви, вече не тренира в „Кодокан“, пътува само заобиколен от бодигардове. Научих, че тези нови ограничения не са му приятни. Всъщност, не можел да ги понася. И най-вече не можел да понася причината за тях.

— Няма нужда да ми обясняваш, че Ямаото има мотив — осведомих го аз. — Знам какво иска да ми стори. И това не е само бизнес. Почувствал се е унизен от участието ми в кражбата на оня диск. Няма да го забрави.

— Така ли? И това не ти ли пречи да спиш нощем?

— Ако допусна такива глупости да пречат на съня ми, торбичките под очите ми ще са големи колкото остров Садо. Той може да има каквито мотиви си иска. Нямам намерение да му дам възможността.

Тацу кимна.

— Убеден съм. Поне не съзнателно. Но както споменах, аз не съм единственият, който има достъп до Джукинет.

Погледнах го. Питах се дали в думите му се крие заплаха. Тацу винаги си е бил потаен.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, че щом аз съм те открил, Ямаото също ще успее. И не е сам в усилията си. Както знаеш, от ЦРУ също нямат търпение да те видят отново.

Той отпи от чая си.

— Ако се поставя на твое място, виждам две възможности. Едната е да останеш в Япония, но не в Токио, и да се опиташ да се върнеш към старите си навици. Това сигурно е по-лесният начин, ала не и по-безопасният.

Тацу отново надигна чашата си.

— Втората възможност е да напуснеш страната и да започнеш някъде наново. Това е по-трудният начин, обаче навярно ще ти осигури по-голяма безопасност. Проблемът и в двата случая е, че ще трябва да оставиш нещата недовършени с някои личности и организации, които ти желаят злото и имат пипала, обхващащи целия свят, а и дълга памет. И няма да имаш съюзници срещу тях.

— Не ми трябват съюзници — отвърнах, обаче отговорът прозвуча неуверено и на самия мен.

— Ако се готвиш да напуснеш Япония, можем да се разделим като приятели — рече той. — Но ако днес не мога да разчитам на твоята помощ, ще ми бъде трудно да ти помогна утре, когато може да ти потрябва моята подкрепа.

Това си беше направо директно за Тацу. Замислих се. Чудех се как да постъпя. Да зарежа всичко и да изчезна в Бразилия, въпреки че не бях приключил с приготовленията си? Може би. Обаче ми бе противна мисълта да оставя нещо недовършено, нещо, за което някой можеше да се хване и да стигне до мен. Защото, въпреки егоистичното наблягане на опасността от Ямаото и ЦРУ, оценката на Тацу не се отличаваше много от моята.

Другата възможност беше да свърша тази последна работа и да се откача от него, докато приключа приготовленията си. Това, което ми предлагаше в замяна, също не бе тривиално. Тацу имаше достъп до хора и места, които даже Хари не можеше да хакне. Щеше да е адски полезна връзка.

Поразсъждавах над тия неща още една минута. После го погледнах.

— Нещо ми подсказва, че носиш плик.

Той кимна.

— Дай ми го — протегнах ръка аз.

8.

Занесох плика в апартамента си, за да проуча съдържанието му. Седнах на бюрото си и пръснах отгоре листовете. Подчертах отделни редове. Записах някои мисли в полетата. Някои части четях подред. Други прескачах. Опитвах се да схвана основното, същността.

Обектът се казваше Мураками Риу. Имаше внушително досие за миналото му — намерих много от нещата, които ми беше разказал Тацу, но не и за подробности от сегашния му живот, от които се нуждаех, за да се доближа до който и да е обект. Къде живееше? Къде работеше? Какви бяха навиците му, свърталищата му, обичаите му? С кого общуваше? Все празноти или прекалено неясни сведения, за да са непосредствено полезни.

Той не бе призрак, ала не бе и обикновен човек. Обикновените хора имаха адреси, месторабота, данъчни документи, регистрирани автомобили, медицински картони. Отсъствието на такива данни, каквито липсваха за Мураками, само по себе си представляваше своеобразна информация. И това ми даваше рамка, за която обаче все още нямах картина.

Е, няма значение. Ще започна от рамката.

Отсъствието на информация означаваше, че човекът е внимателен. Сериозен. Реалист. Човек, който не поема рискове, който е предпазлив в движенията си, от когото не може да се очакват много грешки.

Прелистих страниците. Даже известните му познати от средите на организираната престъпност бяха от различни фамилии. Той не подкрепяше само някои от известните гуми на якудза. Беше наемник, свързан с много светове, но не представляваше част от нито един.

Като мен.

Изглежда, че обичаше клубове без консумация. Бяха го забелязвали в няколко, обикновено скъпи, където харчеше по двайсет хиляди долара в йени на нощ.

Не като мен.

Такива прахосници се запомняха. В моя бранш предпазливостта означава да не те запомнят. Свидетелство за импулсивност? Липса на самодисциплина? Може би. И все пак в поведението нямаше система, просто се очертаваше неговото съществуване. Нямаше следа, за която да се хвана.

Обаче имаше нещо, нещо в тия периодични гуляи. Отбелязах си тази мисъл за повторно разглеждане, затворих очи и се опитах да оставя да се оформи цялостната картина.

Боевете. Това бе доста обща тема. Ала информацията на Тацу за това къде, кога и под чие покровителство се провеждат нелегалните турнири беше оскъдна.

Полицията бе спипала няколко такива сборища, винаги на различни места. Фактът, че изобщо се е случило, означаваше, че не им е било плащано да си затворят очите. А това на свой ред навеждаше на мисълта, че организаторите са искали да си купят цялостна секретност на цената на няколко случайни провала. Което показваше добра преценка и може би известна алчност.

Жалко, от моя гледна точка. Ако бяха раздавали рушвети, щеше да има и изтичане на информация, изтичане, от което щеше да се възползва Тацу.

Не се отклонявай от боевете, помислих си в опит да оформя картината. Боевете. Това не е работа за тоя тип. Той е убиец. За него това е забавление.

За какви пари ставаше дума? Колко трябва да платиш на двама мъже, за да излязат на ринга, когато всеки от тях знае, че после може да го напусне само единият?

Колко зрители се събираха? Колко плащаха те, за да гледат как двама мъже се бият до смърт? Колко залагаха? Колко печелеха организаторите?

Явно ограничаваха броя на публиката. Иначе щеше да се разчуе и полицията да се намеси.

Ентусиасти. Почитатели. Може би петдесетина души. По сто-двеста хиляди йени на човек за вход. Залагането е безплатно. Много пари се преливаха от един джоб в друг.

Отпуснах се назад на разкошния си стол, сплел пръсти на тила си и затворил очи. Победителят получава еквивалента в йени на двайсет хиляди долара. Победеният — две хиляди за усилията си, ако остане жив. Иначе двете хиляди отиват за хората, които изхвърлят трупа. Минимални режийни. Организаторите прибират осемдесет бона. Не е зле за една нощ.

Мураками обичаше да се бие. По дяволите, „Гордост“ не му стигаше. Имаше нужда от повече. И не беше заради парите. С приходите от реклами и наплива от зрители официалният шампионат плащаше много повече и на победителите, и на победените.

Не. Този тип не търсеше парите. А близостта със смъртта. Опиянението, получавано единствено от убийството на човек, който в същото време прави всичко по силите си да те убие.

Познавам това усещане. То едновременно ме привлича и отвращава. И при съвсем малко хора, повечето от които могат да живеят живота си и да бъдат верни на природата си само като най-сурови наемници, то се превръща в пристрастеност.

Тези хора живеят, за да убиват. Убийството е единственото истинско нещо за тях.

Познавах един от тях. Моя кръвен брат Лудия Джейк.

Помнех как се отпускаше Джейк след завръщане от операция. Целият зачервен, не само видимо превъзбуден, но и с ускорен метаболизъм. Човек направо можеше да види топлината, отделяна от тялото му като мараня. Това бяха единствените случаи, когато ставаше разговорлив. Разказваше как е минала операцията с кървясали очи, с устни, разтеглени в маниакална усмивка.

Показваше трофеите си. Скалпове и уши. Трофеите говореха: те са мъртви! Аз съм жив!

В Сайгон черпеше всички с бира. Плащаше на курви. Вдигаше купони. Имаше нужда от хора, които да празнуват с него. Аз съм жив! Те са мъртви и аз съм жив, мама му стара!

Наведох се напред и опрях длани в повърхността на бюрото. Отворих очи. Гуляите в баровете.

Току-що си убил и си останал жив. Искаш да празнуваш. Платили са ти в брой. Можеш да празнуваш.

Струваше ми се правдоподобно. Първите проблясъци на опознаването на този тип отдалеч, улавяне на нишките, от които се нуждаех, за да се приближа до него.

Той обичаше боевете. Бе пристрастен към опиянението. Но беше сериозен човек. Професионалист.

Сега отпред назад. Той тренираше. И не в някакво си квартално доджо заедно с любителите. Дори не и в някое от по-сериозните места като „Кодокан“, където полицаите кудока поддържаха формата си. Когато имаше нужда от нещо, той си намираше нещо по-напрегнато.

Открий мястото и ще се добереш до него.

Поразходих се край река Окава. Грамадни шлепове с отпадъци дремеха в зелената вода. Прилепи пикираха наоколо ми в преследване на насекоми. Две хлапета бяха провесили рибарските си прътове от бетонната стена с надеждата да изтеглят бог знае какво от тъмната река долу.

Стигнах до уличен телефон и набрах номера, който ми бе дал Тацу.

Той вдигна на първото иззвъняване.

— Може ли да поговорим? — попитах го.

— Да.

— Нашият човек тренира за боевете. Не в обикновено доджо.

— Предполагам, че имаш право.

— Разполагаш ли със сведения къде?

— Нищо друго, освен каквото има в плика.

— Добре. Ето какво търсим. Малко пространство. Тристатина квадратни метра, нещо такова. Не в скъп квартал, но не и в много беден. Дискретно. Без реклами. Строго определена клиентела. Организирана престъпност, рокери, мутри. Хора с досие в полицията. Агресивни. Чувал ли си за такова място?

— Не. Но знам къде да проверя.

— Колко време ти трябва?

— Един ден. Може би по-малко.

— Остави каквото откриеш в чатрума. И ме предупреди по пейджъра, когато си готов.

— Ясно.

Затворих.

Пейджърът сигнализира на другата сутрин. Отидох в интернет кафене в Умеда, за да проверя чатрума. Съобщението на Тацу съдържаше три сведения. Първото беше адрес: „Асакуса 2-чоме“, номер четиринайсет. Второто — че мъж със специфичното описание на Мураками е бил забелязан там. И третото — че онзи тип Ишихара е бил един от собствениците на това доджо. Първата информация ми показваше къде да отида. Втората предполагаше, че си струва да го направя. Третата ми даваше идея как да вляза вътре.

Съчиних съобщение до Хари. Попитах го може ли да провери дали бившият ми партньор по бодибилдинг е водил разговори по мобифона, управлявани от най-близката кула до адреса на „Асакуса“. Въз основа на информацията на Тацу очаквах отговорът да е положителен. В такъв случай щях да се уверя, че Ишихара е ходил в доджото и там го познават. Тогава щях да използвам неговото име, за да се представя. Освен това попитах Хари дали напоследък има вести от служители на американското правителство. Пратих съобщението в чатрума, после му звъннах по пейджъра.

След час пейджърът ми завибрира. Проверих чатрума и получих съобщението му. Нямал посещения от данъчните власти, беше добавил с усмихнато личице под тая информация. И културистът бил водил разговори, насочвани от кулата до „Асакуса 2-чоме“. Започваше се.

Качих съобщение за Тацу, че ще проверя това място и ще го информирам какво съм открил. Освен това исках от него подкрепа за самоличността на Араи Кацухико, която бях използвал в клуба на Ишихара. Араи-сан трябваше да е от провинцията, което щеше да обясни отсъствието на тукашни връзки. Нямаше да е излишно да е лежал известно време в затвора, пак в провинцията, да речем за физическо насилие. Щеше да е идеално, ако имаше трудов стаж в тукашна фирма — някакъв вид физически труд, обаче не под пряк контрол на мафията. Ако някой решеше да ме провери, а бях убеден, че ако нещата се развият така, както се надявах, все някой ще го стори, щеше да открие простичката история за човек, опитващ се да остави зад гърба си проваленото си минало, дошъл в големия град, за да избяга от мъчителни спомени, и навярно, за да се опита да започне на чисто.

Хванах късен влак стрела и стигнах на гарата в Токио към полунощ. Тоя път отседнах в „Империал“ в Хибия, пак централно разположен хотел, който не притежава удобствата и стила на, да речем, „Сейю Гинза“, „Чинцано“ или „Марунучи Фор Сизънс“, обаче това се компенсира с големина, анонимност и множество входове и изходи. „Империал“ беше последният хотел, където бяхме отсядали заедно с Мидори, но аз го избрах заради безопасността, а не от сантименталност.

На другата сутрин проверих чатрума. Тацу ми бе осигурил исканата самоличност, както и номера на сейф на токийската гара, от който можех да взема съответния личен документ. Научих наизуст електронното съобщение и го изтрих.

Направих ПН, обхващаща токийската гара — оттам взех документите, които можеха да ми потрябват — и свършваща на станция Торано Мон, на перона за Гинза, най-старата линия на метрото в града. Оттам хванах влака за Асакуса. Разположена в североизточния край на столицата, тя е част от остатъците от шитамачи, центъра на стар Токио.

„Асакуса 2-чоме“ се намираше на северозапад от станцията, затова минах през Сенсоджи, храмовия комплекс на Асакуса. Влязох през Каминаримон, Портата на гърма — твърди се, че тя пази Канон, богинята на милостта, на която е посветен храмовият комплекс. Моите родители ме бяха довели тук, когато бях петгодишен, и триметровият червен хартиен фенер на портата е един от първите ми спомени. Майка ми настоя да се наредим на опашка, за да купим каминари окоти, прочутото лакомство на Асакуса, от магазина „Токивадо“, чиито бисквити са много прочути. Баща ми започна да мърмори, че трябва да чака за такава туристическа глупост, ала тя не му обърна внимание. Бисквитите ми се сториха прекрасни, хрупкави и сладки, и майка ми се смееше, докато ги похапвахме, и не преставаше да пита: Оичи, не? Оичи, не? — Не са ли вкусни? Не са ли вкусни? — докато баща ми се предаде и ги опита.

Спрях пред храма Сенсоджи и се обърнах към комплекса. Наоколо вдигаха глъчка развълнувани туристи и амбулантни търговци, зовящи потенциалните си клиенти — „Хай, ирас шиае! Хай, дозо!“, — пищящи ученици, атакувани от легионите гълъби, превърнали храма в свой дом. Някой подрънкваше с кутия за гадаене омикуджи, пълна с монети от по сто йени, пуснати вътре с надеждата за добра вест. Тамянът от великанския пиринчен окоро се стелеше покрай мен, едновременно сладък и остър в студения въздух. Около кадилницата се трупаха групи хора, насочвайки дима към ония части от тялото си, които се надяваха да излекуват с неговите предполагаемо магически свойства. Един старец с рибарска шапка го събираше с големите си шепи върху слабините си и се заливаше от смях. Някакъв екскурзовод се опитваше да организира групова снимка, обаче вълните минувачи постоянно проваляха усилията му. Исполинската порта Хозомон безмълвно се издигаше над всичко това, мрачна, величествена, калена от десетилетията наплив на шумни туристи, отчаяни фотографи и купищата курешки по стрехите, напомнящи на восък от жертвени свещички.

Запътих се на запад. Глъчката стихна, за да бъде заменена от странна потискаща тишина, надвиснала над района като дим. Изглежда, че извън туристическото оживление на Сенсоджи Асакуса тежко понасяше удара на десетилетния упадък на Япония.

Вървях и въртях глава насам-натам, проучвайки околността. Развлекателният парк „Ханаяшики“ се цупеше надясно и пустото му виенско колело безсмислено се въртеше на фона на пепелявото небе. По еспланадата отзад имаше само няколко гълъба, отдалечили се от храмовия комплекс. Пляскането на техните криле от време на време отекваше в тишината наоколо. Тук-там имаше групички бездомници, които допушваха хвърлени фасове. Един пощальон извади няколко писма от задния капак на пощенска кутия и забърза нататък, като че ли смътно се боеше, че може да се зарази от болестта, обезлюдила целия район. Собственикът на едно кафене седеше засрамено в дъното на пустото си заведение и чакаше отдавна изчезналата си клиентела. Пустееха даже игралните домове за пачинко, от чиито входове кънтеше изкуствено весела музика, странна и иронична.

Завих на ъгъла в края на улицата, която търсех. На стената се облягаше здраво сложено японско хлапе с обръсната глава, скрило очи зад слънчеви очила. Определих го като часови. И естествено, в другия край на улицата забелязах неговия близнак.

Подминах първия. След няколко крачки небрежно обърнах глава и го погледнах. Той ме наблюдаваше и говореше по радиостанция. Улицата беше тиха, а аз не приличах на пенсионерите, които живееха в квартала. Съобщението явно бе рутинно: някой идва, не знам кой е.

Продължих нататък и намерих адреса — с нищо незабележима двуетажна сграда с циментова фасада. Яката метална врата беше стара. Хоризонтално през нея минаваха три големи резета, сигурно свързани с подсилващи лостове от вътрешната страна. Резетата съобщаваха: външни лица не са добре дошли.

Озърнах се наоколо. Насреща имаше барака от синя гофрирана ламарина, паянтова, с хлътнали навътре прозорци като очи на труп. Надясно — малка обществена пералня, чиито три перални машини и три сушилни бяха подредени една срещу друга в стройни редици, като че ли оставени, за да бъдат отнесени и изхвърлени. Пожълтелите стени бяха украсени с разлепени плакати. По пода се въргаляха фасове и разсипан прах за пране. На стената висеше килнат монетен автомат, рекламиращ течен сапун по петдесет йени пакета на клиенти, които спокойно можеха да са призраци.

В тухлата с цвят на кал вдясно от вратата на сградата беше вграден малък бутон. Натиснах го и зачаках.

На равнището на главата ми се отвори процеп. През телената мрежа в мен се вторачиха две очи. Бяха малко кървясали. Те безмълвно ме наблюдаваха.

— Идвам да тренирам — казах на отсечен японски.

Изтекоха няколко секунди.

— Тук не се тренира — прозвуча отговорът.

— Имам четвърти дан по джудо. Един мой приятел ви препоръча — съобщих името на мъртвия културист.

Очите зад мрежата се присвиха. Процепът се затвори. Зачаках. Изтече минута, после още пет. Процепът пак се отвори.

— Кога ви е препоръчал този клуб Ишихара-сан? — попита притежателят на новия чифт очи.

— Преди около месец.

— Трябвало ти е доста време, докато пристигнеш.

Свих рамене.

— Не бях в града.

Очите ме пронизваха.

— Как е Ишихара-сан?

— Беше добре, когато го видях за последен път.

— И кога беше това?

— Преди около месец.

— А как се казваш?

— Араи Кацухико.

Очите не мигнаха.

— Ишихара-сан никога не е споменавал твоето име.

— А трябвало ли е?

Оня пак не мигна.

— Нашият клуб си има обичай. Ако някой член спомене клуба пред външен човек, споменава също за външния човек в клуба.

Аз също не мигнах.

— Не познавам вашите обичаи. Ишихара-сан ми каза, че това място е подходящо за мен. Може ли да тренирам тук или не?

Очите се спуснаха към спортния сак, който носех.

— Сега ли искаш да тренираш?

— Тъкмо затова съм тук.

Процепът се затвори. След миг вратата се открехна.

Вътре имаше малко преддверие. Панелна конструкция. Олющена сива боя. Притежателят на очите ме измери с поглед. Не изглеждаше впечатлен. Винаги е така.

— Можеш да тренираш — рече той. Беше бос, носеше шорти и тениска. Дадох му метър и осемдесет. И осемдесет кила. Бая якичък. Прошарена, късо подстригана коса, възраст — шейсетина години. Бе подминал разцвета на силите си, ала продължаваше да е корав наглед, без никакво позиране, без глупости.

— Соре ва йоката — отвърнах. Добре. Вдясно зад него стоеше по-дребен, жилест екземпляр, тъмнокож за японец, по чиято бръсната глава беше набол черен мъх. Познах кървясалите очи — същите, които отначало ме бяха погледнали през мрежата. Макар и по-нисък от първия, той излъчваше нещо крайно и непредсказуемо.

По-дребните често са опасни. Тъй като никога не можеха да разчитат на ръста си, за да сплашват другите, те трябваше да се научат да се бият. Знам го, защото преди да се уволня от казармата, и аз бях един от тях.

До преддверието имаше правоъгълно помещение, шест на девет метра. Миришеше на стара пот. На пода беше опънато татами за джудо. Пет-шест мускулести мъжаги го използваха за различни видове рандори, жива тренировка. Носеха шорти и тениски като оня, който бе отворил вратата, а не джудоги. В ъгъла на рогозката някой се упражняваше с манекен. Главата, шията и гърдите на манекена направо бяха мумифицирани с лепенки.

На дебели вериги в друг ъгъл, закачени на голите греди на тавана, висяха два тежки чувала. Големи чували, над седемдесет кила. Колкото човек. Двама дебеловрати със ситно накъдрена коса, както бе модерно в якудза, тренираха с тях без ръкавици, с голи юмруци, с бавни, но солидни удари — плясъкът от кокалчетата на пръстите им върху кожата отекваше в затвореното пространство.

Отсъствието на бинтове върху китките и пръстите ме заинтригува. Боксьорите увиват юмруците си, за да се предпазят. Само че човек ставаше зависим от бинтовете и после не знаеше как да удари някого без тях. Даже Майк Тайсън веднъж си беше счупил ръката, удряйки друг боксьор с гол юмрук в среднощно меле. В истинския бой, ако си строшиш китката, просто губиш боя. Ако се биеш за живота си, може да изгубиш и него.

Не носеха и джудоги. Това също беше интересно, особено във влюбената в традициите Япония. Пуристите ще ви кажат, че тренирането с джудоги е по-реалистично, отколкото без екип, защото, в края на краищата, хората рядко се бият голи. Но със съвременен екип, например с тениска, често е по-скоро като да се биеш гол, отколкото като с дебелото, стегнато с колан ги. Макар и традиционно, тренирането с ги не е задължително върхът на реализма.

Налице бяха всички признаци, че тези хора са сериозни.

— Можеш да се преоблечеш в съблекалнята — осведоми ме мъжът с прошарената коса. — Загрей и после направи някои рандори. Ще видим защо Ишихара-сан е решил, че това е подходящ клуб за теб.

Кимнах и се запътих към съблекалнята, влажно помещение с мръсен сив килим. Шестте очукани метални шкафчета бяха разположени от двете страни на солидна наглед външна врата с ключалка с шифър. Облякох си памучни гащета за джудо и тениска, обаче оставих горнището в сака. Трябваше да се впиша в средата.

Върнах се в залата и направих няколко разтягания. Като че ли никой не ми обръщаше особено внимание — освен тъмнокожия, който ме наблюдаваше, докато загрявах.

След петнайсетина минути той се приближи до мен.

— Рандори! — гласът му прозвуча по-скоро предизвикателно, отколкото подканящо.

Кимнах и извърнах очи от втренчения му поглед. В ума ми нашето състезание вече течеше и предпочитах противниците ми да ме подценяват.

Последвах го в средата на рогозката, малко хрисимо, малко уплашено.

Започнахме да се обикаляме един друг, всеки търсеше пролука в защитата на другия. С периферното си зрение видях, че другите са прекъснали тренировката си и ни зяпат.

Хванах дясната му ръка със своята лява и се вмъкнах отдолу за премятане, просто и резултатно влизане от гимназиалните ми борби в Америка. Обаче той реагира бързо: спусна ръка, приклекна и отскочи в обратната посока. Веднага насочих атаката си към лявата му страна, ала той ме блокира и там. Нямаше проблем. Финтирах, опипвах отбраната му, още не му показвах на какво съм способен.

Излязох от поза за атака и започнах да се изправям. В това време видях, че хълбоците му се завъртат навътре, зърнах неясно движение вдясно от главата ми. Ляв удар. Виж ти. Стрелнах дясната си ръка в пролуката и наведох глава напред. Ударът попадна върху тила ми и ръката му моментално се изтегли.

Бързо отстъпих назад.

— Коре га рандори нанока? Бокушингу джанайка? — попитах го. Рандори ли правим, или се боксираме? Изглеждах по-обезпокоен, отколкото бях всъщност. Бях се занимавал малко с бокс. Невинаги с ръкавици.

— Тук така правим рандори — презрително отвърна той.

— Без правила ли? — престорих се на загрижен. — Не съм сигурен, че това ми харесва.

— Щом не ти харесва, недей тренира тук, джудояро — каза мъжът и чух нечий смях.

Огледах се наоколо, сякаш неуверено, обаче всъщност просто рутинно проверявах обстановката. Адреналинът води до тунелно виждане. Опитът и стремежът за оцеляване го компенсират. Лицата около татамито излъчваха развеселеност, не опасност.

— Не съм свиквал с такова нещо — заявих.

— Тогава се махай от татамито, по дяволите — изсумтя той.

Пак се огледах. Не ми приличаше на инсценировка. Ако беше, нямаше да танцуват с мен един по един.

— Добре — намръщих се, като се преструвах на слабак, който се опитва да си придаде суров вид. Играех ролята на жертва на идиотска гордост. — Ще го направим по твоя начин.

Отново се отдалечихме един от друг. Отбелязах си неговите финтове. Обичаше да повежда с десен крак. Интервалите му бяха равномерни — слабост, която навярно винаги беше компенсирал с бързина.

Обичаше ниски удари с крак. Предно забиване с десен крак, махово движение с ляв крак, връщане към защитна поза. Получих два такива ритника в дясното си бедро. Заболя ме. Нямаше значение.

Десният му крак пак се стрелна напред. Когато беше на няколко милиметра над татамито и той насочваше цялото си внимание към забиването му в мен. Аз се спуснах право напред, с дясната си ръка го хванах като с кука за тила и лявата ми длан се вмъкна зад десния му глезен. Използвах тила му за опора, повлякох главата му надолу и наруших равновесието му. Блъснах се в него, насочил лакътя си напред към гърдите му. Глезенът му беше блокиран и тялото му нямаше накъде другаде да отиде, освен назад върху татамито.

Задържах глезена му, докато падаше, дръпнах го нагоре и го завъртях по часовниковата стрелка, за да съм с лице в същата посока като него. Яхнах крака му и натиснах глезена му пред себе си. С плавно движение го опрях в десния си бицепс, хванах с лявата си ръка пръстите на крака му и натиснах в противоположни посоки. Глезенът му се строши с рязко изхрущяване, като удар на чук по твърдо дърво. Освободено от костта, ходилото му грозно се килна надясно. Сухожилията се разкъсаха.

Той нададе остър крясък и се опита да ме ритне с другия си крак. Ритникът обаче беше немощен. Нервната му система бе претоварена от болката.

Изправих се и се обърнах да го погледна. Лицето му беше позеленяло като пред повръщане и покрито с мазна пот. Стискаше коляното на счупения си крак и се блещеше към увисналото ходило. Пое си дъх, после още веднъж по-дълбоко и нададе протяжен стон.

Травмите в глезена болят. Знам. Виждал съм ходила, откъснати от противопехотни мини.

Той отново си пое дъх и пак изкрещя. Ако бяхме сами, щях да му строша врата само за да го принудя да млъкне. Огледах се наоколо. Питах се дали ще си имам проблеми с някой от неговите другари.

— Ой — извика един от тях, висок, дългоног тип с физика на Адонис и изрусена, късо подстригана коса, и понечи да се приближи към мен. Ей!

Мъжът с прошарената коса му пресече пътя.

— Ии кара, ии кара — отблъсна назад Адонис. Стига.

Адонис отстъпи, но продължи да ме пронизва с враждебен поглед.

Прошареният се приближи до мен. Лицето му имаше някак весело изражение, но не беше точно усмивка.

— Другия път се владей малко повече, когато прилагаш тая хватка — каза ми делово.

Тъмнокожият се гърчеше. Адонис и други двама му се притекоха на помощ. Свих рамене.

— Щях, но той настоя да играем без правила.

— Вярно е. И сигурно ще е последният, който ще ти предложи такова нещо.

Погледнах го.

— Клубът ми харесва. Изглеждате ми сериозни.

— Такива сме.

— Може ли да тренирам тук?

— Между четири и осем всеки следобед. Повечето сутрини също можеш да идваш от осем до обяд. Има такси, обаче ще поговорим за това друг път.

— Ти ли си управителят?

Мъжът се усмихна.

— Нещо такова.

— Аз съм Араи — представих се с лек поклон.

Някой донесе носилка. Тъмнокожият скърцаше със зъби и хленчеше.

— Урусеи на! Гаман широ! — смъмри го някой. Млъкни! Изтърпи болката!

— Вашио — отвърна на поклона прошареният. — И между другото, знаеш ли, че Ишихара-сан неотдавна е починал?

Погледнах го.

— Не, нямах представа.

Той кимна с глава.

— Злополука в неговия фитнес клуб.

— Съжалявам. Още ли е отворен клубът му?

— Сега го ръководят едни негови сътрудници.

— Добре. Макар да имам чувството, че отсега нататък така или иначе ще прекарвам тук повече време.

Той се ухили.

— Йорошику. — С нетърпение го очаквам.

— Йорошику.

Останах там още два часа. Адонис от време на време ми се зъбеше, но иначе стоеше на разстояние. Мураками така и не се появи.

Въпросите на Вашио за смъртта на Ишихара нито ме изненадаха, нито бяха особено смущаващи. Случилото се с него приличаше на злополука. Даже да се питаха дали истината не е друга, нямаха основания да ме подозират, не повече, отколкото и всеки друг, който тренираше там.

Естествено, ако продължаваха да ме разпитват по този въпрос, може би щях да си променя мнението.

Отидох на другия ден и на по-другия, обаче все още нито следа. Това ме устройваше. Беше ми приятно отново да съм в Токио и смятах, че мога да си позволя няколко дни там, ако не преставах да внимавам. Освен това тренировките бяха страхотни. Не точно пълноценен живот като на инструктор по аеробика, но по-добре, отколкото по цяла нощ да висиш в някой бус и да дебнеш, пиейки студено кафе и пикаейки в пластмасова кана.

На четвъртия ден се отбих вечерта. Параноята не ми позволяваше повече от три последователни пъти на едно и също място по едно и също време. И с изненада видях много от същите лица. Някои от тия образи тренираха по два пъти дневно. Зачудих се с какво си изкарват прехраната. Сигурно с престъпления. Сам си си шеф. Гъвкаво работно време.

Поздравих Вашио и неколцина други, с които се бях запознал, после се преоблякох в съблекалнята. Един от тежките чували беше свободен и аз започнах да тренирам с комбинации от коляно и лакът. Серии от по едноминутни атаки, трийсет секунди почивка. Следях времето по малкия часовник на стената.

Бързината и силата ми още си ги биваше. Както и издръжливостта. Е, не се възстановявах като едно време, обаче стабилната диета с течни аминокиселини за мускулите, глюкозамин за ставите и когнамин за рефлексите явно помагаше.

През една от почивките усетих, че хората прекъсват тренировките си и вниманието им променя посоката си. Промени се цялата атмосфера в залата.

Погледнах и видях мъж в двуреден син костюм, който изобщо не му стоеше добре. Имаше широки ревери и прекалено големи подплънки на раменете. Костюм, с който все едно се перчиш, дори когато си неподвижен. Той вървеше между двама яки типове, облечени по-небрежно и със ситно накъдрена къса коса. По ръста и поведението им заключих, че са бодигардове.

Трябва току-що да бяха влезли. Мъжът с костюма приказваше с Вашио, който внимателно го слушаше и изглеждаше някак неловко.

Наблюдавах ги и забелязах, че другите правят същото. Новодошлият не беше по-висок от един седемдесет и пет, обаче шията му бе масивна и му дадох осемдесет и пет, деветдесет кила. Ушите му представляваха деформирана маса от обезобразена тъкан и изпъкваха дори в Япония, където такова обезобразяване често се среща при джудока и кендока.

Вашио сочеше различни мъже, които тренираха. Новодошлият кимаше. Изглеждаше ми като въвеждане в обстановката.

Трийсетте секунди почивка свършиха. Пак насочих вниманието си към чувала. Ляв лакът. Десен ъперкът. Ляво коляно. Отново.

Когато изпълних едноминутната серия, се озърнах. Вашио и новодошлият се приближаваха към мен. Телохранителите бяха останали до вратата.

— Ои, Араи — извика прошареният, когато стигнаха на няколко метра от мен. — Чото мате. — Почакай малко.

Вдигнах хавлиената си кърпа от пода и избърсах лицето си. Те се приближиха и Вашио посочи новодошлия.

— Искам да те запозная с един човек. Един от собствениците на това доджо.

Вече знаех кой е. Както ме беше подготвила информацията на Тацу, лявата скула бе смазана, а от другата страна имаше нещо като цепнатина, голяма колкото топка за голф, с назъбени краища. Представих си как го ръфа някакво куче и не го пуска, въпреки че той се опитва да го отхвърли от себе си.

Нещо ми подсказваше, че кучето не е свършило добре.

Усетих, че космите на тила ми настръхват, признак за прилив на адреналин във вените ми. Реакциите ми за борба или бягство бяха изключително остри и присъствието на този тип автоматично ги задействаше.

— Араи десу — леко се поклоних аз.

— Мураками да — кимна той. Гласът му прозвуча като тихо изръмжаване. — Вашио ми каза, че те бива. — Изглежда се съмняваше.

Свих рамене.

— Утре вечер има бой — продължи Мураками. — От време на време организираме такива неща. Повечето хора плащат по сто хиляди йени за вход, обаче за членовете на доджото е безплатно. Интересува ли те?

Сто хиляди йени — бях налучкал. И щом този тип преспокойно ми отправяше покана, някой трябва да ме беше проверил. Добре, че Тацу се бе постарал да бетонира самоличността на Араи.

Отново свих рамене.

— Естествено.

Мураками ме погледна с безизразни очи, като че ли зяпаше нещо зад мен.

— Боят започва точно в десет. Хората отиват малко по-рано, за да залагат. Организираме го на „Хигаши Шинагава, 5-чоме“. Срещу остров Тенозу, от другата страна на канала.

— В пристанищния квартал ли? — попитах. Районът е част от Токио, но докато живеех в града, не го посещавах често. Намира се в югоизточния край, център на месопреработвателната промишленост. Там се изливат отходните канали, има топлоцентрали и складове за търговия на едро, зареждани от огромното токийско пристанище. Предположих, че то правят там, защото нощем е пусто.

— Точно така. Адресът е на номер осемстотин двайсет и пет. Склад с йероглифа за „транспорт“, нарисуван в голям кръг на вратата. Срещу яхтклуба „Лейди Кристал“. Отдясно, когато идваш от електричката. Би трябвало лесно да го откриеш.

— Много е важно да не казваш на никого — прибави Вашио. — И без това се допускат само поканени. И не искаме да си имаме проблеми с полицията.

Мураками кимна в потвърждение, но така, като че ли думите на Вашио са нещо, което не си струва да изрича. Разбрах, че не му пука особено много кой ходи на тия боеве, стига да има бой. Прошареният, от друга страна, сигурно се занимаваше с организацията и щеше да отговаря, ако възникнат проблеми.

— Ти биеш ли се? — попитах Мураками.

Той за пръв път се усмихна. Предните му зъби бяха прекалено големи и равни и разбрах, че носи евтин мост.

— Понякога се бия. Но не и утре.

Чаках дали ще добави още нещо. Не го стори.

Набързо обмислих дали може да е инсценировка. Ако искаха да ме спипат обаче, и това място беше идеално. Нямаше нужда да ме убеждават да отида някъде другаде.

— Ще дойда — обещах аз.

Мураками продължи да ме зяпа още няколко секунди, усмихнат, с все така безизразни очи, после се отдалечи. Вашио го последва.

Дълбоко въздъхнах и погледнах часовника. Когато дългата стрелка стигна дванайсет, отново атакувах чувала, за да изхвърля излишния адреналин, дължащ се на присъствието на Мураками.

Той наистина беше страшен, нямаше съмнение. И не само заради обезобразеното му лице. Щях да го позная и без белезите. Той излъчваше същата смъртоносна аура, която бях усещал у Лудия Джейк и която ме респектираше. Външните белези най-малко от всичко показваха какъв е всъщност.

Нямах желание да се пробвам да очистя тоя тип по друг начин, освен с пушка с оптичен мерник. А това трудно може да се сбърка с естествена смърт.

По дяволите, помислих си. Рисковете са си рискове. Но това прилича на чисто самоубийство. Ако Тацу чак толкова много желаеше смъртта му, щях да му препоръчам шестчленна група с огнестрелно оръжие. Колкото и да ми се искаше да направя нещо, за да си осигуря доброжелателността на Тацу, в този случай не си заслужаваше.

Запитах се дали моят стар приятел ще ме заплаши. Съмнявах се. Но ако го стореше, просто щях да ускоря изпълнението на плановете си за Рио. Приготовленията ми не бяха окончателно приключени, обаче припрените действия не са чак толкова лошо нещо, ако си се озовал между най-вероятно самоубийствена мисия, от една страна, и натиск от Кейсацу-чо — от друга.

Все пак утре щях да отида на боя и да събера каквито сведения мога. Щях да ги предам на Тацу като утеха за своето изнизване.

Дългата стрелка подмина дванайсет. Отправих последна вихрушка от удари с лакът на чувала и се отдръпнах назад. Равнището на адреналина беше спаднало, ала все още бях напрегнат. Обикновено тренировката решава проблема. Не и този път обаче.

Намерих партньор и тренирах атаки с крак още около час. После направих разтягащи упражнения и се запътих към душа. Добре, че щеше да е скоро.