Рейн-сан: Живеещият в сенките

14.

Върнах се в „Империал“ и влязох през входа откъм Хибия Парк. В представите ми всяко място, където отсядам, е потенциално удобно за засада и радарът ми леко реагира, докато минавах през просторното фоайе към асансьорите. Автоматично огледах района наоколо, като първо се насочих към столовете с най-хубав изглед към входа, местата, където можеше да ме причаква съгледвач, готов да предупреди за появата ми. Не видях вероятни кандидати. Радарът ми остана в режим на средна готовност.

Когато се приближих към асансьорите, забелязах една поразителна японка, около трийсет и пет годишна, с дълга до раменете вълниста, гарвановочерна коса и контрастираща гладка, много светла кожа. Носеше избелели дънки, черни мокасини и черен пуловер с остро деколте. Стоеше по средата между асансьорите и гледаше право към мен.

Мидори.

Не, помислих си. Вгледай се по-внимателно.

От последния път преди около година, когато бях гледал изпълнението йот сенките в нюйоркския „Вилидж Вангард“, бях видял няколко жени, на пръв поглед приличащи на нея. Всеки път, когато ми се случваше, част от ума ми регистрираше детайлите, навярно от желание да повярва, че наистина е тя, и илюзията продължаваше секунда-две, преди по-внимателното вглеждане да убеди онази надяваща се част от мен в грешката й.

Жената се взираше в мен. Скръстените й ръце се раздвижиха. Мидори. Нямаше съмнение.

Сърцето ми се разтуптя. В ума ми избухна залп от въпроси. Как е възможно да е тук? Как може да е тя? Какво прави пак в Токио? Откъде знае къде да ме открие? Как би могъл да знае който и да било?

Оставих въпросите настрани и се заех да проверя второстепенните зони наоколо. Това, че си видял една изненада, не означава, че няма и друга. Всъщност първата може да е нарочно отклоняване на вниманието, финт за нанасяне на фатален удар.

Никой не ми се струваше не на мястото си. Нищо не задейства радара ми. Добре.

Пак я погледнах. Все още наполовина очаквах да се окаже, че халюцинирам. Не халюцинирах. Тя беше.

Сега стоеше с отпуснати отстрани ръце и ме наблюдаваше. Позата й бе скована и някак решителна. Очите й бяха вперени в мен, ала не можех да прочета нищо в тях.

Отново се озърнах наоколо и бавно закрачих към Мидори. Спрях пред нея. Помислих си, че бясното туптене в гърдите ми е достатъчно високо, за да го чуе.

Вземи се в ръце, смъмрих се. Но не знаех какво дай кажа.

— Как ме намери? — разнесе се от устните ми.

Лицето й беше ведро, но и безизразно. Очите й тъмнееха.

Излъчваха обичайната си недостъпна топлина.

— Потърсих в указателя на хората, които би трябвало да са мъртви.

Ако се опитваше да ме слиса, успя. Отново се огледах наоколо.

— Страх ли те е от нещо? — меко попита тя.

— Постоянно — отвърнах, спирайки очите си върху нейните.

— От мен ли? Защо?

Мълчание.

— Какво правиш тук?

— Търся те.

— Защо?

— Не се прави на глупак. Знам, че не си.

Туптенето на сърцето ми започна да се успокоява. Ако си мислеше, че ще се размекна от мъглявите й отговори, много грешеше. Не играя така, даже с нея.

— Ще ми кажеш ли как ме намери?

— Не знам.

Ново мълчание. Погледнах я.

— Искаш ли да пийнем по нещо?

— Ти ли уби баща ми?

Сърцето ми пак се разтуптя. Дълго се взирах в нея. Накрая казах, съвсем тихо: „Да.“ Наблюдавах я. Не извърнах очи.

Мидори помълча. Когато заговори, гласът й беше нисък и дрезгав.

— Мислех, че няма да го признаеш. Поне не толкова лесно.

— Съжалявам — отвърнах, мислейки си колко нелепо звучи.

Тя стисна устни и поклати глава, сякаш казваше: „Не говориш сериозно“.

Отново се огледах наоколо. Не забелязах някой да е заел опасна за мен позиция, ала влизаха и излизаха много хора и не можех да бъда сигурен. Исках да се махна оттук. Ако тя имаше съучастници, това, че ще ме последват, щеше да ги издаде.

— Хайде да идем в бара — предложих. — Ще ти кажа всичко, каквото поискаш.

Мидори кимна, без да ме поглежда.

Нямах предвид бар „Рандеву“ във фоайето, който е толкова фрашкан с идващи и заминаващи, че е безполезен от гледна точка на безопасността, а „Олд Империал“ на мецанина. Той е останка от първоначалния „Империал“, проектиран от Франк Лойд Райт и съборен през 1968-ма, уж заради несъобразеността му с изискванията за противоземетръсна сигурност, но по-скоро от уважение към заблудените представи за „прогрес“. Пътят до мецанина минаваше обратно през фоайето, оттам по едно стълбище и с няколко завоя по почти съвсем пусти коридори с различни изходи. Ако някой следеше Мидори, със или без нейно знание, трудно щеше да остане незабелязан, докато се движехме.

Качихме се по стълбището. Нямаше никой, освен дванайсетина клиенти в ресторантите, които подминахме. Докато чакахме на входа на бара да ни настанят, хвърлих поглед назад. Никой не се приближаваше. Явно беше сама.

Седнахме един до друг в едно от полукръглите сепарета, скрити от входа зад високите облегалки. Ако някой искаше да се увери, че сме там, трябваше да влезе вътре и да се разкрие. Поръчах за двамата осемнайсетгодишен „Бунахавен“ от отличния избор на бара от малцово уиски.

Усещането бе малко странно при тия обстоятелства, обаче се радвах, че пак съм в „Олд Империал“. Без прозорци, с нисък таван, тъмен и тих, някак интимен въпреки големината си, барът притежава атмосфера на история, достойнство, навярно защото е единствената оцеляла част от мъченически разрушения предшественик на хотела. Подобно на самия хотел, „Олд Империал“ сякаш е попрехвърлил разцвета на годините си, ала е запазил величава красота и мистериозна примамливост, като грандама, видяла много от живота, познала много любовници и пазеща много тайни, която не живее със славата на своята по-буйна младост, но не я е и забравила.

Поседяхме мълчаливо, докато донесат напитките.

— Защо? — попита после тя.

Вдигнах чашата си.

— Знаеш защо. Платиха ми.

— Кой?

— Хората, от които баща ти е взел диска. Същите, които смятаха, че е у теб, и се опитваха да те убият.

— Ямаото ли?

— Да.

Мидори ме погледна.

— Ти си професионален убиец, нали? Когато се носят слухове, че правителството държи щатни хора за такива цели, става дума за теб, така ли?

Тежко въздъхнах.

— Нещо такова.

Последва пауза. После:

— Колко хора си убил?

Насочих очи към чашата си.

— Не знам.

— Не говоря за Виетнам. Оттогава.

— Не знам — повторих.

— Не смяташ ли, че са прекалено много? — мекотата на гласа й правеше въпроса още по-тежък.

— Не… Имам си принципи. Никакви жени. Никакви деца. Никакви действия срещу второстепенни пионки — думите отекваха в ушите ми като някаква идиотска мантра, звуци талисмани, изведнъж лишени от своята одухотворяваща магия.

Тя безрадостно се засмя.

— „Имам си принципи.“ Говориш като курва, която настоява да я смятат за добродетелна, защото не целува клиентите, с които се чука.

Жегна ме. Но го понесох.

— Твоят приятел от столичната полиция ми каза, че си мъртъв. И ти ме остави да го повярвам. Знаеш ли, че скърбих за теб? Знаеш ли какво е?

И аз скърбих за теб, искаше ми се да й отговоря.

— Защо? — попита Мидори. — Защо ме подложи на това? Да оставим убийството на баща ми. Защо ме подложи на това?

Извърнах очи.

— Кажи ми, по дяволите — чух я да настоява.

Стиснах чашата си.

— Исках да те пощадя. Не биваше да… узнаваш.

— Не ти вярвам. И без това почти се бях досетила. Ти какво смяташе, че ще си помисля, когато доказателствата за корупция в оня диск, които баща ми искаше да разгласи и заради което умря, не бяха разгласени? Когато се опитах да открия какво е станало с тленните ти останки, за да изразя почитта си, и не успях?

— Не знаех, че няма да бъдат разгласени — отвърнах, без да я поглеждам. — Наистина си мислех, че ще ги разгласят. Очаквах да ме забравиш. От време на време изпитвах съмнения, но какво можех да направя? Просто да се появя в живота ти и да се опитам да ти обясня ли? Ами ако грешах, ако ме беше забравила, ако не беше заподозряла нищо и беше продължила да живееш така, както се надявах? — вперих очи в нея. — Щях да ти причиня още по-силна мъка.

Тя поклати глава.

— Не би могъл да ми причиниш по-силна мъка.

Последва дълго мълчание.

— Ще ми кажеш ли как ме откри? — попитах накрая.

Мидори сви рамене.

— Твоят приятел от столичната полиция ми помогна. Смаях се.

— Тацу се е свързал с теб?!

— Аз се свързах с него. Всъщност, на няколко пъти. Той все ме отпращаше. Миналата седмица дойдох в Токио и отидох в службата му. Казах на пропуска, че ако не се срещна с Ишикура-сан, ще отида при пресата и ще направя всичко възможно, за да вдигна обществен скандал. И знаеш ли, наистина щях. Нямаше да се откажа.

Тя беше смела, дори малко безразсъдна. Тацу не би й навредил, дори в отговор на заплаха, ала Мидори нямаше откъде да го знае. Още едно доказателство за отчаяния й гняв.

— Той срещна ли се с теб?

— Не веднага. Обади ми се днес следобед. Следобед.

Значи веднага след моя отказ.

— И ти каза, че можеш да ме откриеш тук, така ли?

Мидори утвърдително кимна.

Как бе успял отново да ме проследи? Сигурно с ония проклети камери. „Не можеш да забележиш всички“ — спомних си го да казва. Естествено, използвай камерите, за да определиш общото местонахождение на обекта, после прати хора във вероятните хотели в района, ако се наложи, със същата снимка, която са въвели в мрежата и софтуера за разпознаване на лица.

Бях глупак, че останах в Токио, въпреки че международният телефонен разговор нямаше да е за предпочитане, като се имаше предвид за какво трябваше да предупредя Хари.

Но какво кроеше онова лукаво копеле?

— Имаш ли представа защо Тацу се е съгласил да се срещне с теб, след като цяла година те е отпращал? — попитах.

Тя сви рамене.

— Сигурно заради заплахите ми.

Съмнявах се. Тацу не я познаваше толкова добре, колкото я познавах аз. Бил е уверен, че блъфира.

— Наистина ли смяташ, че причината е само тази?

— Може би е имал и някоя скрита причина да поиска да се срещнем. Но какво да сторя, да му направя напук и да откажа да те видя ли?

— Предполагам, че не — и той бе предположил същото. За миг ме обзе раздразнение, граничещо с враждебност към Тацу и неговите вечни машинации.

Мидори въздъхна.

— Съобщението, че си мъртъв, било негово дело, не твое — така ми каза.

Това бе предназначено да стигне до мен. Да не си мислеше, че ще очистя Мураками от благодарност, за да му се издължа?

— Още какво ти каза?

— Че си му помогнал да получи диска, очаквайки, че ще го предаде на медиите.

— Обясни ли ти защо не го е предал?

Тя кимна с глава.

— Защото сведенията в него били толкова взривоопасни, че можели да доведат до падането на Либерал-демократическата партия и да открият пътя за възкачването на Ямаото.

— Значи си наясно с положението.

— Далеч не съм наясно.

— Ами Хари? — попитах след малко. — Защо не се обърна към него?

Мидори извърна очи.

— Обърнах се. Пратих му писмо. Чул, че си мъртъв, така ми отговори, и тогава не знаех нищо повече.

Както бе извърнала очи… Имаше нещо, което не ми казваше.

— Повярва ли му?

— Не трябваше ли?

Точен отговор. Само че имаше и още нещо, помислих си.

— Спомняш ли си последната ни среща? — попита Мидори.

Беше тук, в „Империал“. Прекарахме нощта заедно. На другата сутрин отидох да пресрещна лимузината на Холцър. После няколко дни бях останал под полицейска охрана. Междувременно Тацу бе казал на Мидори, че съм мъртъв, и се беше отървал от диска. Край на играта.

— Спомням си я.

— Ти каза: „Ще се прибера по някое време довечера. Ще ме чакаш ли?“ Е, чаках те два дни, преди да ми се обади твоят приятел Ишикура-сан. Нямаше с кого да се свържа, кого да питам.

Видях, че вдига очи към тавана за миг — може би ги извръщаше от спомени, които не искаше да види. Може би сдържаше сълзите си.

— Не можех да повярвам, че си мъртъв — продължи Мидори. — После започнах да се питам дали наистина си мъртъв. И ако не си, какво означава това. И тогава се усъмних. Усъмних се в себе си. Помислих си: Той не може да е още жив, не би ти причинил такова нещо. Но не можех да се избавя от подозренията. Не знаех дали да скърбя за теб, или да искам да те убия.

Тя ме погледна.

— Разбираш ли на какво ме подложи? — почти шепнеше. — Ти… ти ме подложи на изтезание!

С периферното си зрение я зърнах бързо да прокарва палец по едната си буза, после по другата. Забих поглед в чашата си. Последното нещо, което би искала, бе да стана свидетел на сълзите й.

След малко вдигнах очи.

— Мидори… — тихият ми глас прозвуча странно. — Не мога да изразя с думи колко съжалявам за всичко това. Ако можех да променя нещо, щях да го сторя.

Известно време мълчахме. Замислих се за Рио.

— Правя всичко възможно да се измъкна — казах накрая.

Тя впери очи в мен.

— Искрено ли опитваш? Повечето хора си живеят съвсем нормално и без да убиват никого. Не се налага да обръщат земята наопаки, за да го избегнат.

— При мен е малко по-сложно.

— Защо?

Свих рамене.

— В момента хората, които ме познават, като че ли са раздвоени между желанието да ме убият или да ме накарат аз да убия.

— Ишикура-сан ли?

Кимнах.

— Тацу е посветил живота си на борбата с корупцията в Япония. Той има някои предимства, обаче силите, срещу които се е изправил, са по-могъщи от него. Затова се опитва да компенсира.

— Трудно ми е да си го представя като един от добрите.

— Разбирам те. Обаче светът, в който живее той, не е толкова черно-бял, колкото твоя. Ако щеш вярвай, той се опитваше да помогне на баща ти.

И изведнъж разбрах защо я е пратил тук. Не защото се надяваше, че ще му помогна от благодарност за няколкото оправдателни думи, които бе казал на Мидори. Поне не изцяло затова. Не, всъщност се надяваше, че ако го приеме като човек, който в известен смисъл се опитва да продължи борбата, поведена от баща й, Мидори може би ще поиска да му помогна. Надяваше се, че срещата ми с нея ще ме накара да се разкайвам за баща й и ще ме направи податлив към молбата да изпълня желанието му.

— Значи сега „се опитваш да се измъкнеш“ — рече тя.

Кимнах, като си мислех, че тъкмо това иска да чуе. Ала Мидори се засмя.

— Това ли е изкуплението ти след всичко, което си извършил? Не знаех, че е толкова лесно да влезеш в рая.

Може и да нямах право, обаче започвах да се дразня.

— Виж, допуснах грешка с баща ти. Казах ти, че съжалявам за нея. Щях да променя нещо, ако имах възможност, казах ти. Какво друго да направя? Искаш да се залея с бензин и да си драсна клечката ли? Да нахраня рибите? Какво искаш?

Тя сведе очи.

— Не знам.

— Е, и аз не знам. Но се опитвам да намеря изход.

Гадният му Тацу, помислих си. Беше предвидил всичко. Знаеше, че тя ще ме разтърси.

Допих бунахавена. Оставих празната чаша на масата и се вторачих в нея.

— Искам нещо от теб — чух я да казва след малко.

— Знам — отговорих, без да я поглеждам. — Но не знам какво.

Затворих очи.

— Знам, че не знаеш.

— Не мога да повярвам, че изобщо седя тук и приказвам с теб.

На тия думи само кимнах.

Отново се спусна дълго мълчание, докато през ума ми минаваха всички неща, които можех дай кажа, неща, които ми се щеше да имат силата да променят нещо.

— Не сме свършили — чух я да казва.

Погледнах я, без да разбирам какво има предвид, и тя продължи.

— Когато узная какво искам от теб, ще ти кажа.

— Благодаря — отвърнах сухо. — Така поне ще го очаквам.

Тя не се засмя.

— Ти си убиецът, не аз.

— Така е.

Мидори продължи мълчаливо да ме наблюдава, после попита:

— Тук ли ще те намеря?

Поклатих глава.

— Не.

— Тогава къде?

— По-добре аз да те потърся.

— Не! — отсече тя с внезапна настървеност, която ме изненада. — Край на тия игрички. Ако искаш пак да ме видиш, ще ми кажеш къде ще бъдеш.

Вдигнах празната си чаша и силно я стиснах. Върви си, казах си. Даже няма нужда да казваш каквото и да е. Просто остави няколко банкноти на масата и си върви. Никога вече няма да я видиш.

Само че винаги щях да я виждам. Не можех да избягам от това.

Бях свикнал да се надявам на толкова малко, та като че ли бях изгубил всякакъв естествен имунитет към емоционалните инфекции. Надеждите ми за Мидори бяха намерили опорна точка и колкото и нелепи да бяха станали, явно не можех да ги преодолея.

— Виж — отвърнах, вече знаейки, че е безсмислено. — Отдавна живея така. Тъкмо по тая причина съм останал жив толкова дълго.

— Тогава забрави — рече Мидори. И се изправи.

— Добре — спрях я. — Можеш да ме намериш тук.

Тя ме погледна и кимна.

— Хубаво.

Замълчах за миг.

— Ще ми се обадиш ли? — попитах я.

— Това интересува ли те?

— Боя се, че да.

— Добре — отново кимна Мидори. — Да видим дали несигурността ще ти хареса — после се обърна и се отдалечи.

Платих сметката и изчаках малко, след това си тръгнах през един от подземните изходи. Не можех да остана повече. Може би щях да съм в състояние да живея, ако Мидори знаеше къде съм, обаче мерките за безопасност й бяха абсолютно чужди и можеше неволно да отведе някого при мен. Освен това исках да затрудня Тацу. В момента не бе от чак такова значение, че разполага с начин да ме открива, ала самата мисъл не ми допадаше.

Щях да отсядам в най-анонимните бизнес хотели, всяка нощ в различен. Това щеше да ме защити от всеки, който можеше да следи Мидори, и щеше да принуди Тацу да полага неимоверни усилия в опит да следи движенията ми.

Щях да запазя стаята в „Империал“, естествено. Това навярно щеше да ми помогне да се отърва от Тацу. Така бих могъл и дистанционно да проверявам телефонния секретар в стаята си, в случай че Мидори се опиташе да се свърже с мен. Можех да се отбивам от време на време, като проявявам извънредна предпазливост, да си давам вид, че живея там.

Ходех с наведена глава и правех всичко възможно да не позволя камерите да ме заснемат ясно, обаче нямаше как да бъда сигурен. Чувствах се в безизходица, обземаше ме параноя.

Може би щях просто да се чупя. Рано сутринта, Осака-Рио, финито.

Но ми бе омразна мисълта, че Мидори може пак да се опита да се свърже с мен и да открие отново, че съм изчезнал.

Ти и без това я лъжеш, помислих си.

Може би щях да поостана още ден, най-много два. Да, може би. И после, ако някой изобщо получеше вест от мен — Мидори, Тацу или който и да е друг, това щеше да е с пощенска картичка, пар авион.

Направих някои агресивни ходове, за да се уверя, че не ме следят. После забавих крачка и се впуснах да блуждая из нощен Токио, без да знам къде отивам и без всъщност да ме е грижа.

Видях двама млади фурита — безделници, реагирали на десетилетната рецесия в Япония, избягвайки постове, които вече и без това не бяха свободни за тях, и вместо това се наемаха на временна работа, например нощна смяна в универсални магазини, където обслужваха нуждите на други нощни птици в Токио: родители с хлътнали очи, търсещи препарати за почистване, на които дългите часове на пътуване до и от работа и техните плачещи бебета не оставяха време да се погрижат за дома си през деня; самотни мъже, все още по работни ризи насред огромния град, страдащи от самота, толкова остра, че дори наркотикът на нощните телевизионни предавания не можеше да я разсее, впуснали се в случайни набези в търсене на признаци за друг живот; дори други фурита на връщане към домовете на родителите им, където продължаваха да живеят, за да свържат двата края, с които споделяха по една уморена цигара и тъп виц, преди да проспят сутринта и после да станат, за да вършат същото до късно през следващата нощ.

Подминавах работници от чистотата, строителни групи, кърпещи под светлината на халогенни прожектори дупките по смълчаните нощни улици, шофьори на камиони, които безмълвно разтоварваха стоките си по пустите тротоари и под тихите навеси.

Озовах се близо до станция Ногизака и разбрах, че неволно се движа на северозапад. Спрях. Аояма Бочи беше точно насреща, безмълвно и мрачно, привличащо ме като зейнала черна дупка, с гравитация, още по-силна от тази на Токио.

Без да се замисля, пресякох пътя, като прескочих металната ограда по средата, спрях при каменното стълбище, после се предадох и се запътих към гробовете вътре.

Шумовете на улицата долу изведнъж станаха глухи, далечни, безсмислено ехо на градски гласове, чиито настойчиви нотки стигаха до там, ала нямаха власт над подобното на парк гробище. От това място гробището изглеждаше безкрайно. То се простираше пред мен, цял отделен град, чиито безброй надгробни камъни бяха миниатюрни къщички без прозорци, разположени симетрично, дълги булеварди на мъртвите.

Навлязох навътре в успокоителния сумрак по каменна алея, покрита с вишневи цветове, които лежаха като тъмен сняг на светлината на лампите от двете страни. Само допреди няколко дни същите тия цветове бяха радвали живите жители на Токио, които в гуляйджийско опиянение бяха идвали тук с хиляди да гледат присъщата окаяност на собствения си живот, отразена в кратката и жизнена хубост на вишните. Ала сега цветовете бяха нападали, гуляйджиите си бяха отишли, даже боклуците, изхвърлени от техните пиршества, бяха събрани и изнесени, и мястото отново бе върнато изцяло на мъртвите.

Веднъж Мидори ми беше говорила за моно но аваре, усет, който, макар и често объркван по време на съзерцанието на цъфтежа на вишните от какофонията на пиянските песни и работещите с акумулаторни батерии телевизори, остава устойчив в една от двете култури, от които произлизам. Тя го бе нарекла „тъгата да си човек“. Мъдра, примирена тъга, беше казала. Възхищавах се на дълбочината на характера, каквато предполагаше такова описание. За мен тъгата винаги бе синоним на горчивина и подозирам, че така и ще си остане.

Вървях напред с меланхолични стъпки, изпълнен с уважение към пълната тишина около мен. За разлика от града наоколо Аояма Бочи е неизменно и лесно открих какво ме привлича там въпреки десетилетията, изтекли от последното ми идване.

Надгробният камък беше обикновен, отличаван само от краткото съобщение, че Фудживара Шуичи е живял от 1912 до 1960 и че там е погребано всичко, което е останало от него. Фудживара Шуичи, баща ми, убит по време на уличните безредици, разтърсили Токио едно ужасно лято, докато съм бил малък.

Застанах пред гроба и дълбоко се поклоних, притиснал длани пред лицето си в будистката поза за почит към мъртвите. Майка ми би искала да кажа молитва, накрая да се прекръстя и ако стоях пред нейния гроб, щях да го сторя. Но такъв западен ритуал щеше да бъде обида за баща ми приживе и защо да го оскърбявам сега?

Усмихнах се. Трудно можех да избегна тези мисли. Баща ми беше мъртъв.

И все пак не казах молитва.

Изчаках малко, после седнах по турски на земята. Някои гробове бяха украсени с цветя — едни свежи, други увехнали. Като че ли мъртвите можеха да усетят аромата на букетите.

Сред надгробните камъни зашумоля ветрец. Опрях чело в събраните си длани и се вторачих в гроба пред мен.

Хората имат ритуали за общуване с мъртвите, ритуали, които зависят повече от индивидуалните особености, отколкото от културните влияния. Някои ходят на гробовете. Други разговарят с портрети или урни, поставени над камината. Трети ходят на места, любими на покойните приживе, произнасят безмълвни молитви в храмове или поръчват да посадят дървета в тяхна памет в някоя далечна земя.

Общият знаменател, естествено, е странното чувство, извън всякаква логика, че мъртвите осъзнават всичко това, че чуват молитвите, виждат делата и усещат любовта и копнежа на живите. Като че хората намират утеха в това чувство.

Аз не вярвам в тия неща. Никога не съм виждал душа да се отделя от тяло. Никога не ми се е явявал призрак, гневен или любящ. Никога не съм бил възнаграждаван, наказван или докосван от пътник от невидима страна. Просто знам, че мъртвите са си мъртви.

Няколко минути безмълвно седях, устоявайки на импулсивното желание да говоря, знаейки, че е глупаво. От баща ми не бе останало нищо. Дори да беше, абсурдно бе да вярвам, че е там, витае около пепел и прах, бори се за място сред душите на стотиците хиляди други погребани на същото място.

Хората оставяха цветя и казваха молитви, вярваха в тия неща, защото така се спасяваха от смущаващото признание, че човекът, когото са обичали, вече го няма. По-лесно е да вярваш, че той все още може би вижда, чува и обича.

Погледнах надгробния камък на баща ми. Той бе нов според стандартите на гробището, малко над четири десетилетия, но вече потъмнял от мръсния въздух. От лявата му страна растеше тънък пласт безжизнен мъх. Без да се замисля, протегнах ръка и прокарах пръсти по релефните букви на бащиното ми име.

— Хисашибури, папа — промълвих, обръщайки се към него като онова момченце, което той бе познавал. Отдавна не сме се виждали.

Прости ми, татко. От последната ми изповед минаха трийсет години.

Престани с тия глупости.

— Извинявай, че не идвам при теб по-често — тихо казах на японски. — И че рядко мисля за теб. Държа на разстояние много неща, защото са мъчителни. Твоята памет е едно от тях. Всъщност първото от тях.

Замълчах за миг и се заслушах в тишината наоколо.

— Но ти и без това не ме чуваш.

Огледах се.

— Това е глупаво. Ти си мъртъв. Не си тук. После отново сведох глава над ръцете си.

— Ще ми се да мога да я накарам да разбере. Ще ми се да можеше да ми помогнеш.

По дяволите, тя беше жестока с мен. Нарече ме курва.

Може и да имаше основание. В края на краищата, убийството е крайна проява на омраза и страх, както сексът е крайна проява на любов и желание. И също като секса убийството на непознат, който иначе не е провокирал никакви чувства, е вътрешно неестествено. Предполагам, може да се каже, че мъж, който убива непознат, е като жена, която прави секс при аналогични обстоятелства. Че мъж, който получава пари, за да убива, е като жена, която получава пари, за да се чука.

Мъжът определено изпитва същата неохота, същото вцепеняване, същите угризения. Същите душевни травми.

— Но, по дяволите, морално ли е да убиеш някого, когото изобщо не познаваш, навярно войник като теб, само защото така ти нарежда държавата? — попитах гласно. — Или да хвърлиш бомба от хиляди метри височина, за да убиеш враговете, да погребеш жени и деца под развалините на собствените им домове, обаче това не те смущава, защото не се налага да видиш разрушенията. Това морално ли е? Аз не се крия зад минометния обсег, зад анимационния образ на термичния снайперистки мерник, нито зад медалите, които после ти връчват, за да те уверят, че касапницата е била справедлива. Всички тия глупости са илюзия, сънотворно, давано на убийци, за да ги упоят, след като са убили. Това, което правя, не е по-ужасно от ставащото по целия свят, а то винаги е ставало. Разликата е, че аз съм честен пред света.

Известно време помълчах. Мислех.

— Нейният старец и без това щеше да умре от рак на белите дробове, много по-мъчително, отколкото бе смъртта, която му осигурих. Ами че аз всъщност му направих услуга. По дяволите, в някои култури стореното от мен щеше да се приеме за евтаназия. Тя дори би трябвало да ми е благодарна.

Нещата в Осака вървяха добре за мен, сравнително добре. Като се замислех, струваше ми се, че всичко е започнало да се разпада след появата на Тацу.

Зачудих се дали да не го очистя. Имах достатъчно основания да се въздържам от подобно развитие на нещата. Проблемът беше, че той започваше да се държи като че ли го знае, което не бе добре.

Трябваше да се върна в Осака, да довърша приготовленията си колкото може по-бързо и да замина. Тацу можеше да се оправи и сам. Хари беше безнадежден. Мидори бе научила онова, заради което бе дошла, Наоми беше сладка, ала вече бе изпълнила предназначението си.

Изправих се. Краката ми се бяха сковали от студената земя и аз ги заразтривах, за да раздвижа кръвта в тях. Поклоних се пред гроба на баща си и дълго го гледах.

— Ая — казах накрая. После благодарих: — Аригато — обърнах се и се отдалечих.

15.

На другата сутрин отидох до уличен телефон и се обадих на Хари. През годините беше правил много за мен и се чувствах отвратително, че се бяхме разделили така. Знаех, че това го е измъчвало, измъчваше и мен.

Отговори ми непознат мъжки глас.

— Моши моши?

— Моши моши — намръщих се. — Харуйоши-сан ирас-шаимасе ка? — Там ли е Харуйоши?

Последва пауза.

— Вие приятел ли сте на Харуйоши? — попита ме на японски гласът.

— Да. Всичко наред ли е?

— Аз съм чичото на Харуйоши. Със съжаление трябва да ви съобщя, че той почина снощи.

Здраво стиснах слушалката и затворих очи. Замислих се за последните му думи към мен: „Виж, довечера ще се срещнем с нея. Внимателно ще я наблюдавам. Ще имам предвид предупреждението ти.“

Бяха се срещнали, да. Обаче не беше взел думите ми на сериозно.

— Простете, че питам — с все още затворени очи произнесох, — но бихте ли ми казали как е починал Харуйоши?

Последва нова пауза.

— Изглежда, че е пил малко повечко и се е качил на покрива на блока, за да се поразходи. Явно прекалено се е приближил до ръба и е изгубил равновесие.

Още по-силно стиснах слушалката. Хари не пиеше. Поне със сигурност не прекаляваше. Макар да бях наясно, че би опитал всякакви нови неща, ако Юкико го е насърчила.

— Благодаря, че ми съобщихте — казах на глас. — Моля, приемете моите най-искрени съболезнования за това тъжно събитие. Предайте съболезнованията ми на родителите на Хари. Ще кажа молитва за духа му.

— Благодаря — отвърна гласът.

Оставих слушалката на вилката.

Инстинктът ми подсказваше, че получената информация е вярна. Но все пак се обадих в районния полицейски участък, за да се уверя. Казах на ченгето, което отговори, че съм приятел на Харуйоши Фукасава, че съм научил лошата новина. Полицаят потвърди, че Хари е мъртъв. Падане. Явно злополука. Каза ми, че съжалявал. Благодарих му и затворих.

Постоях малко там. Чувствах се нещастен и странно самотен.

Бяха получили от него каквото бяха искали. Бяха уредили неуредените си сметки.

Е, вече с нищо не можех да му помогна. Бях се опитал, когато имаше значение. Сега беше късно.

В известен смисъл аз бях виновен. Знаех, че Юкико е опасна за него, но само му изложих подозренията си. Не биваше да му казвам нищо, а просто да й организирам малка злополука. Хари щеше да потъгува, обаче щеше да е още жив.

Усетих, че скърцам със зъби, и се насилих да престана.

Спомних си колко щастлив беше той, когато за пръв път ми разказа за нея, срамежлив, сантиментален и очевидно влюбен.

Спомних си как оная ледена кучка ту дразнеше, ту успокояваше Мураками. И думите на Наоми: „Тя обича да прави неща, които не са ми по вкуса.“

Представих си я как го налива. Той не беше привикнал с алкохола. Но е пил, за да й достави удоволствие. Представих си я как му предлага да се разходят по покрива, където ги причаква Мураками.

А може да го бе извършила и сама. Не беше трудно. Тя бе ходила в блока, познаваше ритъма му на живот, обичаите му, разположението на охранителните камери. И той й имаше доверие. Въпреки моето предупреждение, ако е бил достатъчно пиян, Хари е нямало да се поколебае да се приближи до ръба. Може би на шега. Може би заради предизвикателството.

Без да се замисля, вдигнах слушалката и замахнах, за да я разбия в телефона. Дълго стоях така, с изпъната ръка и треперещо тяло, насилвайки се да не правя сцени, да не привличам внимание.

Накрая оставих слушалката върху вилката. Затворих очи, поех си дъх и го изпуснах докрай. Още веднъж. И пак.

Отидох до друг телефон и се обадих на Тацу. Казах му да провери чатрума, защото искам да се срещнем. После отидох в едно интернет кафе, за да му съобщя кога и къде.

Срещнахме се в кафе „Пешаворл“ в деловия квартал Нихонбаши, едно от заведенията, които бях обичал през годините, прекарани в Токио.

Отидох там рано, както обикновено, и се спуснах по стълбището от „Сакура-дори“ в сумрачното помещение. „Пешаворл“ има формата на латинската буква и аз седнах в единия край. Бях скрит от входа, обаче виждах бара с червената стоманена везна за измерване на точни количества кафени зърна, очуканите съдове за киснене на кафе, на чиито вдлъбнатини, като на казаните за дестилиране на малцово уиски, сигурно се дължеше уникалният вкус на тукашните кафета, и странните устройства, плашещи със своята конкретност, несъмнено предназначени изключително за най-прекрасните смески, чиято правилна употреба беше неизвестна, освен на посветените в занаята.

Поръчах си кафе „Роа“ и послушах „Августовски копнежи“ на Моника Борфорс, докато чаках Тацу. Точно в дванайсет чух вратата да се отваря и затваря, последвана от познатите тътрещи се стъпки. След малко той надзърна иззад ъгъла и ме видя. Приближи се и седна под прав ъгъл към мен, за да можем да разговаряме, без да се безпокоим, че ще ни чуват. Изсумтя нещо вместо поздрав и каза:

— След скорошната ти среща с Кавамура-сан, мога само да се досещам, че си ме повикал тук или да ми благодариш, или да ме убиеш.

— Не съм тук за това — отвърнах.

Тацу ме погледна.

Сервитьорката дойде и го попита какво желае. Поръча си чай с мляко, по-скоро като компромис към обстановката, помислих си, отколкото от вкус към тази напитка.

— Надявам се, разбираш защо го направих — рече Тацу, докато чакахме чая му.

— Естествено. Ти си фанатичен манипулатор и вярваш, че целта винаги оправдава средствата.

— Говориш като жена ми.

Не се засмях.

— Не биваше да въвличаш Мидори в това.

— Не съм я въвлякъл. Надявах се, че ще повярва в смъртта ти. Ако беше искала да повярва, щеше да го стори. Ако не пожелаеше, щеше да се разрови. Тя е доста упорита.

— Каза ми, че те е заплашила със скандал.

— Блъфираше.

— Тя не блъфира, Тацу.

— И все пак. Казах й къде да те намери, защото вече нямаше смисъл да я заблуждавам. Всъщност тя изобщо не беше заблудена. Освен това реших, че срещата може да ти е от полза.

Поклатих глава.

— Наистина ли смяташ, че тя може да ме убеди да ти помогна?

— Разбира се.

— Защо?

— Знаеш защо.

— Не се дръж покровителствено, Тацу.

— Добре. Съзнателно или не, ти искаш да си достоен за нея. Уважавам те за това отношение, защото Кавамура-сан наистина е възхитителна, забележителна жена. Но може би подхождаш неправилно и исках да ти дам възможност да го видиш.

— Грешиш.

— Тогава защо си тук?

Погледнах го.

— Ще ти помогна и този път. Това няма нищо общо с Мидори — за миг си представих Хари. — Не, всъщност ти ще ми помогнеш.

Сервитьорката донесе чая му и се отдалечи.

— Какво се е случило? — попита Тацу.

Инстинктът ми подсказваше да не му казвам, да защитя Хари, както винаги се бях опитвал да правя преди. Само че вече нямаше значение.

— Мураками уби един мой приятел. Хлапак на име Харуйоши. Ямаото го използваше, струва ми се, за да ме открие. Когато са решили, че са получили каквото искат, са се отървали от него.

— Съжалявам.

Свих рамене.

— Ти печелиш от това. Ако не те познавах добре, може би щях да заподозра нещо.

Съжалих за тия думи още щом ги произнесох. Тацу прекалено много се самоуважаваше, за да отговори.

— Така или иначе, искам да провериш нещо.

— Добре.

Разказах му как Канезаки бе следил Хари, как всичко беше започнало от писмото на Мидори, каква бе връзката с Юкико и „Дамаск Роуз“.

— Ще видя какво ще намеря — отвърна той.

— Благодаря.

— Твоят приятел… млад ли беше? — попита Тацу.

Погледнах го.

— Съвсем млад.

Той кимна с тъжен поглед.

Спомних си как ми беше разказал за Мураками, как бе стискал и отпускал зъби, когато ми съобщаваше, че Мураками бил замесен в убийството на дете. Трябваше да попитам.

— Тацу, имал ли си… имаш ли син?

Последва дълго мълчание, по време на което сигурно смилаше мисълта, че знам нещо за личния му живот, и преценяваше как да отговори.

— Да — накрая кимна той. — През февруари щеше да навърши трийсет и две.

Внимателно претегляше и дори внимателно произнасяше думите. Зачудих се кога за последен път е говорил за това.

— Беше на осем месеца, току-що отбит — продължи Тацу. — С жена ми не бяхме излизали заедно от доста време, затова наехме гледачка за вечерта. Когато се прибрахме, жената беше много измъчена. Изпуснала момченцето и то си бе ударило главата. Плакало, каза ни тя, обаче сега изглеждало добре. Спяло. Жена ми искаше веднага да го заведем на лекар, но като го видяхме, ни се стори, че спи спокойно. Защо излишно да смущаваме съня на детето, казах аз. Ако нещо го болеше, щяхме да разберем. На жена ми й се искаше да повярва, че всичко е наред, затова успях да я убедя.

Той отпи глътка чай.

— На сутринта синът ни беше мъртъв. Докторът ни каза, че имал субдурален хематом. Каза ни, че нямало да го спасим, дори веднага да сме потърсили помощ. Но аз, естествено, винаги ще се съмнявам. Защото имах избор, разбираш ли? Може да е ужасно, че го казвам, но щеше да ми е по-лесно, ако синът ми беше умрял моментално. Или ако гледачката не беше толкова почтена и не ни беше казала какво е станало. Същият резултат, и все пак съвсем различен.

Погледнах го.

— Колко големи бяха тогава момичетата ти, Тацу? — попитах.

— На две и четири годинки.

— Господи — промълвих.

Той кимна, без да се опитва да се прави на стоик пред мен.

— Загубата на дете е най-страшното нещо. Няма по-голяма мъка. Дълго време исках да се самоубия. Отчасти, защото така може би щях да отида при сина си и навярно да съм в състояние да го утешавам и закрилям. Отчасти, за да изкупя вината си към него. И отчасти просто за да сложа край на мъките. Но дългът към жена ми и дъщерите ми беше по-голям от тези ирационални и егоистични желания. И постепенно започнах да приемам мъката си просто като наказание, като карма. И въпреки това всеки ден си мисля за сина си. Всеки ден се питам дали ще имам възможност да го видя пак.

Замълчахме за миг. Иззад бара се разнесе шум от мелене на кафе.

— Ще очистим тоя тип — обещах му. — Не мога да го направя сам, нито пък ти, но може би заедно ще успеем.

— Какво предлагаш?

— Мураками от време на време се вясва в онова доджо, но не можеш да устроиш засада там. Уличката е тиха, почти няма коли и пешеходци, няма къде да се скриеш. Освен това на отиване забелязах поне двама часовои.

Той кимна с глава.

— Знам. Пратих един от моите хора да мине оттам.

— Така и предполагах. Но може и да не се наложи да му устройваме засада. Ако аз се появя, някой сигурно ще се обади на Мураками. И тогава ще го спипаме.

Тацу ме погледна.

— Ако Мураками е убил твоя приятел, защото са решили, че повече нямат нужда от него, за да те спипат, вече сигурно знаят кой си.

— Точно така. И затова съм убеден, че когато се появя, някой ще му се обади. И даже да греша, даже да не знаят кой съм, Мураками ме предупреди, че искал да разговаря с мен в доджото. Рано или късно ще отиде там. И когато дойде, аз ще ти се обадя. Ти ще пристигнеш с избрани хора и ще го арестуваш.

— Може да се опита да окаже съпротива — сухо възрази Тацу.

— Е, да. Човек като него може да окаже яростна съпротива. Сигурен съм, че в такива случаи е оправдано прилагането на сила, дори с фатален изход.

— Наистина.

— Всъщност, след като му закопчаете белезниците, може да се появи някой, който по-късно навярно ще бъде описан като „един от съучастниците му, успял да се измъкне“, и да му счупи врата.

Тацу кимна.

— Такова нещо наистина би могло да се случи.

— Ще ходя за по два часа — продължих аз. — През тия двучасови периоди твоите хора ще чакат наблизо, готови да реагират по мой знак.

Той помълча, после отвърна:

— Колебая се да го допусна, но е възможно Мураками да не се появи. Може просто да повери задачата на някой друг. В такъв случай ще си се изложил на крайна опасност за нищо.

— Ще се появи — настоях. — Познавам го. Ако знае кой съм, ще иска да ме разкъса с голи ръце. И ще получи възможност да опита.

16.

Същата вечер отседнах в малък бизнес хотел в Ниши-Нипори. Беше достатъчно мизерен, за да ми липсват „Ню Отани“ и „Империал“, обаче бе спокойно местенце в уединен край на града и се чувствах сравнително безопасно там през нощта.

На другата сутрин отидох в доджото на Мураками в Асакуса. Когато пристигнах, мъжете, които вече тренираха, спряха и ми отправиха нисък колективен поклон — знак на уважение за начина, по който се бях справил с Адонис. Почитта им продължи да се проявява по десетки различни начини, които граничеха със страхопочитание. Даже Вашио, по-възрастен от мен и много по-отдавна и по-тясно свързан с доджото, използваше различни форми, за да покаже, че ме смята за по-висш от себе си. Имах чувството, че каквото и да са открили за мен, Ямаото и Мураками не са го споделили с долния ешелон.

Тацу ми беше дал „Глок 26“, пистолета с най-къса цев от отличната деветмилиметрова серия на тая марка. Определено не бе от стандартното въоръжение на Кейсацу-чо. Не знаех как се е снабдил с него при строгите закони за притежаване на оръжие в Япония, но не го попитах. Въпреки малките му размери, не можех да го крия в себе си, докато тренирам. Затова го оставих в сака си. И гледах да не се отдалечавам от него.

Тацу ми беше дал и мобифон, с който да го предупредя, когато се появи Мураками. Бях въвел код за скоростно избиране, за да му се обадя с едно натискане на клавиш и да затворя. Когато видеше откъде идва обаждането, Тацу щеше да прати хората си в доджото.

Само че Мураками не се появи. Нито първия ден, нито следващия.

Започвах да ставам нервен. Прекалено често сменяне на хотели, всяка нощ различен. Прекалено много тревоги за охранителни камери. Прекалено много мисли за Хари, за глупавата му смърт, за суровото ми отношение към него същата вечер.

И прекалено много мисли за Мидори. Чудех се дали пак ще се свърже с мен и какво ще поиска.

Отидох в доджото за трети път. Правех дълги тренировки, опитвах се да дам на Мураками максимално голяма възможност да се появи, ала от него пак нямаше нито следа. Започвах да си мисля, че просто няма да дойде.

Обаче дойде. Правех разтягащи упражнения на пода, когато чух звънеца на вратата. Вдигнах поглед и видях Мураками. Носеше черно кожено яке и кръгли черни очила. Заедно с него в залата влязоха и двамата му бодигардове, облечени по същия начин. Както обикновено, атмосферата в доджото рязко се промени — присъствието му задействаше радарите за опасност на всички като слаб електрически ток.

— Ои, Араи-сан, йо — приближи се към мен той. — Да се поразходим.

Изправих се.

— Добре.

Един от телохранителите последва шефа си. Запътих се към сака си, но той ме изпревари, вдигна го и го преметна през рамо.

— Аз ще го нося.

Не показах, че това ме смущава. Поне мобифонът, много по-малък от пистолета, беше в джоба ми. Свих рамене.

— Благодаря.

Мураками кимна към вратата.

— Да излезем.

Сърцето ми се разтуптя, гласът ми обаче остана спокоен.

— Както кажеш. Нека само първо да пусна една вода.

Закрачих към дъното на доджото и влязох в банята. Вече бях толкова напрегнат от адреналина, че нямаше да мога да се изпикая, ако се налагаше. Но не бях дошъл там за това.

Търсех импровизирано оръжие. Щях да се обадя на Тацу, след като го откриех. Може би някакъв прах за пране, който да хвърля в очите на някого, или дръжка от подочистачка, която да превърна в палка. Каквото и да е, за да увелича невероятно малките си шансове.

Очите ми шареха из банята, обаче нямаше нищо. Сапунът бе течен. Даже да имаше подочистачка, явно я държаха другаде.

Трябваше да го направиш по-рано. Глупаво. Много глупаво.

Погледът ми падна на месингов стопер за врата, завинтен в стената точно над пода зад вратата. Приклекнах и се опитах да го отвинтя. Беше прекалено близо до пода, за да го хвана плътно. И бе покрит с десетина пласта боя — изглеждаше стар, колкото самата сграда. Не помръдваше.

— Майната му — изругах. Можех да се опитам да го избия с ритник, но така щях да счупя острието, завинтено в стената.

Вместо това се опитах да го разхлабя, като натисна с длан на едната страна, после на другата. Нагоре-надолу. Наляво-надясно. Раздвижих го, обаче все още не можех да го отвинтя. По дяволите, прекалено много се бавя.

Стиснах го с всички сили с палците и показалците на двете си ръце и го завъртях по посока на часовниковата стрелка. За миг ми се стори, че пръстите ми са се подхлъзнали, но после разбрах, че съм го завъртял.

Доразвинтих го и тъкмо се изправях, когато вратата на банята се отвори. Появи се единият бодигард. Вторачи се в мен.

— Всичко наред ли е? — попита, като държеше вратата отворена.

Скрих стопера в дланта си.

— Да, само да си измия ръцете. Веднага идвам.

Той кимна и излезе. Вратата се затвори зад него и аз пъхнах стопера в предния си десен джоб.

Естествено, не бях сигурен, че ми готвят нещо. Мураками можеше просто да е дошъл да поговорим за нещо, както беше подхвърлил в „Дамаск Роуз“. Само че това нямаше значение. Важното е да приемеш фактите веднага. Повечето хора не искат да повярват, че престъплението наистина ще бъде извършено. На някакво равнище го съзнават, обаче продължават да отричат, докато получат окончателно доказателство. Но тогава, естествено, вече е късно да направят нещо по въпроса.

Ако греша, то е, за да допусна най-лошото. Така, ако не се окажа прав, после винаги мога да се извиня. Или да пратя цветя. Ако сбъркаш в другата посока, ще пратят цветя на твоето погребение.

Извадих мобифона и на излизане от банята натиснах клавиша за скоростно избиране. Първото нещо, което забелязах, беше празната зала. Между мен и вратата стояха само Мураками и двете мутри. Бяха оставили сака ми до предния вход. Не видях пистолета, затова реших, че не са се сетили да претърсят чантата по време на краткото ми отсъствие.

— Какво става? — попитах, ала небрежно, като че ли съм прекалено тъп, за да разбера, че нещо хич не е наред, и разчитам на откровен отговор от Мураками.

— Всичко е наред — рече той и тримата се запътиха към мен. — Просто помолихме другите да изчакат навън, за да останем насаме.

— А, добре — отвърнах. Вдигнах мобифона. — Само трябва да звънна набързо.

— По-късно — отсече Мураками.

Надявах се, че Тацу и хората му са наблизо. Трябваше да са точно зад ъгъла, ако искаха да са ми от полза.

— Сигурен ли си? — попитах, като го зяпах и печелех време. — Ще отнеме само минутка.

— По-късно — повтори той.

Бодигардовете се разгърнаха от двете му страни.

Сведох поглед и видях, че връзката е установена.

— Добре — свих рамене. Напъхах ръце в джобовете си — прибрах телефона в левия и стиснах стопера в десния. Щях да изчакам, докато влязат в обсега на ръцете ми.

Само че те спряха по-далеч. Наблюдавах ги с въпросителен, плах поглед, сякаш питах: „Ей, момчета, какво става тук бе?“

Мураками дълго ме пронизва с очи. Когато заговори, гласът му звучеше като ниско ръмжене.

— Имаме проблем.

— Какъв проблем?

— Ами например, че не се казваш Араи. А Рейн.

Боязливо преместих поглед от лице на лице, към изхода, после пак обратно. Исках да си мислят, че може да побягна. Което и щях да направя, ако можех.

— Хванете го.

Мъжът отляво нападна. Бях готов. Вече бях измъкнал ръце от джобовете си и протегнах лявата, сякаш да го блокирам. Той налапа въдицата, стисна подлакътницата ми с две ръце, за да я обездвижи, докато партньорът му се приближаваше отдясно. Вдигнах ръката, която той се опитваше да задържи, над лявата му китка, стиснах я, и се притеглих към него. Той беше вкопчен в мен, за да се опита да ме издърпа в обратната посока, и не успя да реагира навреме, за да ми попречи да скъся разстоянието. Вече стисках стопера в юмрук, с винта навън между показалеца и средния ми пръст като най-отвратителния пръстен с печат на света.

Бързо замахнах над обездвижената му лява ръка. Целех се точно под брадичката. Не вложих много сила в движението, обаче нямаше и нужда — важно беше да е точно. Върхът се заби като игла на спринцовка и преди той да успее да се дръпне, аз натиснах въртеливо надолу и рязко дръпнах назад. Той извика и отскочи, инстинктивно притискайки с длан раната. Между пръстите му шурна кръв и разбрах, че съм улучил сънната му артерия.

Бодигардът издаде ужасен къркорещ звук и притисна и другата си ръка върху мястото, ала кръвта продължаваше да изтича. Завъртях се надясно. Неговият приятел бе спрял, без да разбира какво се е случило, смаян от всичката тая кръв. Хванах стопера между палеца и показалеца като нож и замахнах към мутрата в холивудски стил с ръка, протегната прекалено надалеч от тялото ми.

Когато видя, че не държа мачете, той се опита да сграбчи ръката ми. Позволих му да ме хване за китката и се престорих, че се опитвам да се откопча. Той оказа съпротива и изпъна изнесеното си напред коляно, насочил цялото си внимание към оръжието. Като използвах това, че дърпаме в противоположни посоки, за да запазя равновесие, аз вдигнах десния си крак и го стрелнах към коляното му. Той забеляза какво му се готви в последния момент и се опита да се извърти настрани, обаче беше прехвърлил прекалено много тежест върху крака си. Ритникът отнесе коляното му и той се строполи с крясък на пода.

Мураками все още стоеше между мен и вратата. Той спокойно гледаше двамата паднали на пода мъже, единият от които крещеше и се гърчеше по гръб, а другият седеше, силно притиснал с две ръце окървавената си шия в театрален жест на покруса. После вдигна очи към мен. Усмихна се и оголи изкуствените си зъби.

— Бива си те. Не изглеждаш голяма работа, обаче си те бива.

— Приятелят ти има нужда от лекар — задъхано отвърнах. — Ако не получи помощ, кръвта му ще изтече до пет минути, може би и по-малко.

Мураками сви рамене.

— Да не си мислиш, че след тоя случай ми трябва като бодигард? Ако не умре сам, лично ще го убия.

Падналият мъж беше подгизнал в кръв и зяпаше господаря си с празен поглед. Устата му се отваряше и затваряше, ала не издаваше нито звук. След малко се строполи настрани.

Мураками го погледна и пак се обърна към мен.

— Ти ми спести главоболията.

Хайде, Тацу, къде си, по дяволите?!

Той смъкна ципа на якето си и почтително отстъпи назад, преди да го смъкне от плещите си. Ако беше останал съвсем малко по-близо, щях да му се нахвърля, щом якето стигнеше до лактите му, и Мураками го знаеше.

Погледна стопера, окървавената ми длан, която го стискаше.

— Въоръжени ли ще го направим? — с абсолютно безизразен глас попита противникът ми. — Добре.

Бръкна в задния си джоб и извади автоматичен нож. Натисна с палец бутона на ръкохватката и острието изскочи напред. По начина на отварянето разбрах, че това е кершоу, качествен нож за уличен бой. Режещият ръб бе черен, покрит с титанов нитрид, около девет сантиметра. Пфу.

Според собствения ми неприятен опит, ако си невъоръжен срещу нож, общо взето имаш четири възможности. Най-добрата е да си плюеш на петите, ако можеш. Втората е моментално да направиш нещо, за да не допуснеш атаката да започне. Третата е да се отдалечиш, за да използваш оръжие с по-голям обсег на действие. Четвъртата е да се хвърлиш в безумно нападение и да се надяваш, че няма да получиш фатално нараняване, докато прегазваш противника си.

Не ме е грижа каква подготовка сте получили, това са единствените ви реалистични възможности и нито една от тях не е особено благоприятна, освен може би първата. Методите за невъоръжен бой срещу нож са фантастика. Хората, които ги преподават, явно никога не са се изправяли срещу решителен нападател с гол нож.

Моите мъжкарски години са поне две десетилетия зад гърба ми и с удоволствие щях да се обърна и побягна, ако можех. Обаче в затвореното пространство на доджото, при по-млад и сигурно по-бърз противник, застанал между мен и изхода, бягството не представляваше възможност и разбрах, че предполагаемата вероятност да останеш невредим след сблъсък с нож изглежда направо отчаяна.

Озърнах се към сака си. Той лежеше на десетина метра от мен и вероятността да се добера до него и да извадя пистолета, преди Мураками да забие ножа си в мен, не беше голяма.

Мураками се усмихна, хищно хилене на изкуствени зъби.

— Хвърли своето оръжие и аз ще хвърля моето — предложи той.

Наистина беше побъркан. Нямах желание да се бия с него, за да го убия веднага, или да избягам, за да изчакам по-благоприятна възможност. Но можех да отиграя този момент.

— Ще ми кажеш ли каква е цялата работа? — попитах го.

— Хвърли своето оръжие и аз ще хвърля моето — повтори Мураками.

Толкова за игричките. Знаех, че в дъното има различни щанги. Може би щях да успея да стигна до тях, преди да ме догони. Ако имаше свободни дискове, можех да ги хвърлям по него, да го изтощя, да спечеля време, за да извадя пистолета. Мрачна перспектива, като имах предвид рефлексите му за бой с кучета, обаче идеите ми бяха на изчерпване.

— Първо ти.

— Добре, тогава въоръжени — Мураками започна да се приближава към мен. Бавно. Не бързаше.

Напрегнах се и се приготвих да се втурна към щангите.

От предната врата се разнесе тропане и чух някой да изревава „Кейсацу да!“ — „Полиция!“ — през рупор.

Мураками рязко завъртя глава към изхода, обаче очите му не се откъснаха от мен. Видях, че тропането го е сепнало, че не е очаквал никого.

Пак се разнесе, блъскане на юмрук по метал. После:

— Кейсацу да! Акеро! — Полиция! Отворете!

Тацу, помислих си.

Спогледахме се, вече знаех какво ще направи той. Можеше да е луд, но оцеляваше при всякакви обстоятелства. Постоянно преценяваше шансовете и действаше в съответствие с тях.

Мураками размаха ножа.

— Някой друг път — подхвърли и се затича към дъното.

Хвърлих се към сака си. Когато стигнах до него, той вече беше в съблекалнята и бе затръшнал вратата зад себе си. Щеше да е опасно да го последвам сам. По-добре да изчакам Тацу.

Хукнах към входа. Вратата бе залостена с хоризонтални резета с пружини и ми трябваха няколко секунди, докато проуча заключващия механизъм. В средата имаше колело, което не поддаваше. Ето ключалката, натисни първо нея. Натиснах и завъртях. Резетата се дръпнаха.

Отворих вратата. На прага стояха Тацу и още един мъж с извадени пистолети.

— Вътре — посочих с глава. — Може да излезе през задния изход. Има нож.

— Вече съм пратил човек отзад — отвърна Тацу.

Кимна на партньора си и двамата влязоха в доджото. Последвах ги.

Те забелязаха двамата бодигардове на пода, но видяха, че не са в състояние да избягат. Продължихме към дъното на помещението. Видях, че партньорът на Тацу се насочва към банята.

— Не натам — спрях го. — Натам. В съблекалнята. Там има задна врата, все пак може още да е вътре.

Те приклекнаха от двете страни на вратата, вдигнали пистолети на нивото на кръста си в така наречената поза „трето око“, което демонстрираше известна тактическа далновидност. Тацу кимна и партньорът му, който бе откъм бравата, протегна ръка и натисна вратата навътре, докато Тацу се целеше напред. Когато вратата се отвори, той я проследи с поглед и с оръжието си.

Отново кимване. Двамата влязоха вътре. Тацу водеше. Помещението бе празно. Външната врата беше затворена, но резето бе вдигнато.

— Натам — посочих. — Излязъл е оттам — помислих си за другия човек на Тацу, оня, когото бяха пратили отзад. Двамата с Мураками явно са се засекли.

Те отново заеха позиции и излязоха навън. Последвах ги. Зад сградата имаше дворче, задръстено с контейнери за смет, празни кашони и зарязани строителни материали. От едната страна лежеше ръждясал и разглобен котел за парно отопление. На една гофрирана стена насреща беше облегнат хладилник без вратичка — две от лавиците висяха като вътрешности на изкормено животно.

От двора се излизаше на задна уличка. Там намерихме човека на Тацу.

Лежеше по гръб с отворени очи, все още стиснал безполезния си пистолет в ръка. Мураками го бе разпорил и го беше оставил. Земята наоколо бе мокра от кръв.

— Чикушо — чух да ахва Тацу. Майната му.

Той приклекна, за да се увери, че мъжът е мъртъв, после извади мобифона си и заговори по него, докато другият полицай оглеждаше улицата.

Забелязах отсъствието на рани от отбрана по трупа — нямаше следи от порязване по дланите и китките. Даже не беше вдигнал ръце, за да се защити, камо ли да успее да стреля с пистолета си. Нещастникът. Пистолетът може би му бе, вдъхнал прекалено голяма самоувереност. Всеобща грешка. В някои случаи, а тясната уличка явно бе предоставила такъв, острието побеждаваше куршума.

Тацу се изправи и ме погледна. Гласът му беше спокоен, но виждах сдържаната ярост в очите му.

— Мураками ли?

Кимнах.

— Онези вътре негови хора ли са?

Отново кимнах.

— Пред сградата е паркиран голям мерцедес. Предполагам, че е дошъл с него и се е канел да си тръгне с него. Сега ще бъде принуден да разчита на таксита или на обществения транспорт. Не може да е извършил това — посочи поваления полицай, — без да се изцапа с кръв. Ще пратим хора да претърсят района. Може би ще успеем да го открием.

— Съмнявам се.

Ноздрите му се издуха.

— Един от двамата, които видях вътре, ми се стори в достатъчно добро състояние, за да го подложим на разпит — отбеляза Тацу. — И това ще ни бъде от полза.

— Когато пристигнахте, отпред имаше ли някой? — попитах. — Мураками опразни доджото точно преди да се появите.

— Имаше неколцина мъже — потвърди той. — Пръснаха се, щом ни видяха. Няма да ни бъдат от непосредствена полза.

— Съжалявам за твоя човек — не знаех какво друго да кажа.

Тацу бавно наклони глава и за миг лицето му сякаш хлътна.

— Казва се Фуджимори. Беше добър човек, способен, идеалист. По-късно днес ще трябва да съобщя на вдовицата му.

Той се изпъна, като че ли да се вземе в ръце.

— Разкажи ми какво се случи и после бягай, преди да пристигнат другите полицаи.

Обясних му. Слушаше ме, без да ме прекъсва. Когато свърших, ме погледна.

— Довечера в седем ме чакай в чайната „Кристи“ в Хараджуку. Не изчезвай. Не ме карай да те търся.

Знаех „Кристи“, много пъти бях ходил там, докато живеех в Токио.

— Ще те чакам — обещах.

— Къде е пистолетът?

— Вътре. В един сак, до предния вход. Бих искал да го задържа.

Той поклати глава.

— Днес ме питаха за него. Трябва да го отчета, иначе ще си имам неприятности. Може би ще успея да ти намеря друг.

— Опитай — мислех си за уверения начин, по който Мураками бе отворил ножа си.

Тацу кимна и сведе очи към проснатия си на земята другар. Стисна зъби, после ги отпусна.

— Когато го пипна, точно така ще постъпя и аз с него.

17.

Излязох на „Кототои-дори“ и хванах такси. Знаех, че макар временно да са спрени от случилото се току-що в доджото, хората на Мураками са наясно, че се намирам в Аса Куса и станцията на метрото е най-вероятното място за засада.

До уговорената с Тацу среща оставаха повече от шест часа. Изпитвах странното усещане, че няма къде да отида и какво да правя. Обзе ме трескаво сексуално желание, което някой би нарекъл посттравматична свръхвъзбуда, и си помислих дали да се обадя на Наоми. В момента щеше да си е вкъщи, може би тъкмо се събуждаше. Обаче с Мураками по петите не исках да ходя никъде, където има дори минимална вероятност да ме очакват.

Пейджърът ми завибрира. Проверих го и видях непознат номер.

Набрах го от уличен телефон. Отсреща вдигнаха още на първото иззвъняване.

— Познавате ли ме? — попита на английски мъжки глас.

Познах го. Канезаки, най-новият ми приятел от ЦРУ.

— Моля, просто изслушайте какво имам да ви кажа — продължи той. — Не затваряйте.

— Откъде намерихте този номер?

— От електронната памет на уличните телефони край блока на вашия приятел. Обаче нямам нищо общо със случилото се с него. Току-що научих. Затова ви се обаждам.

Замислих се. Щом имаше достъп до записите на разговорите от уличните телефони, Канезаки можеше да открие номера на пейджъра ми. Хари имаше навика да използва различни платени телефони, за да се свърже с мен, след което се връщаше в апартамента си и чакаше да му се обадя. Ако разполагаш с достъп до телефонните записи, може да забележиш съвпаденията — един и същи номер, набиран от различни улични телефони в квартала. Ако имаше няколко такива, а предполагах, че има, просто трябваше да ги набереш всички и да елиминираш ненужните по метода на пробата и грешката. Помислих си, че с Хари е трябвало да се сетим за подобна вероятност, не че вече имаше значение. Дори някой да бе успял да засече номера ми, както явно бе направил Канезаки, щеше да стигне само до един пейджър.

— Слушам ви — казах.

— Искам да се срещнем. Мисля, че можем да си помогнем един на друг.

— Нима?

— Да. Вижте, поемам голям риск. Знам, може би си мислите, че имам нещо общо със случилото се с вашия приятел, и сигурно искате да си отмъстите.

— Може и да сте прав.

— Хм, добре, знам, че и без това можете да ме откриете. Предполагам, че е най-добре да ви обясня какво според мен се е случило, вместо до края на живота си да треперя, че може да се промъкнете зад гърба ми.

— Какво предлагате?

— Среща. Където пожелаете, стига да е на обществено място. Знам, че ако ме изслушате, ще ми повярвате. Но се боя, че може да направите нещо, преди да сте ме изслушали. Като при предишната ни среща.

Замислих се. Ако беше клопка, имаше два начина да се опитат да се доберат до мен. Първо, да пратят хора, които да наблюдават Канезаки, хора, които да се нахвърлят върху мен още щом се появя на сцената. Второ, да го следят отдалече с някакъв предавател — бяха използвали такъв, когато Холцър се бе опитал да ме спипа, предлагайки ми подобна „среща“.

Вторият начин бе по-вероятен, защото трудно щях да забележа хората на Канезаки, ако не се налагаше да поддържат визуален контакт. Можех да използвам детектора на Хари, за да елиминирам възможността от подслушване. И щеше да се наложи да заведа Канезаки на някое пусто място, за да елиминирам първата.

— Къде сте в момента? — попитах го.

— В Тораномон. Близо до посолството.

— Знаете ли „Японски меч“? Антикварния магазин за мечове на „Тораномон 3-чоме“, до станцията?

— Знам го.

— Идете там. Ще ви чакам след трийсет минути.

— Добре.

Затворих. Всъщност нямах намерение да ходя до антикварния магазин, колкото и да обичам да го разглеждам от време на време. Просто исках Канезаки и хората му да ми устроят засада там, докато аз се установя на по-сигурно място.

Взех различни таксита и линии на метрото до портата на императорския дворец „Вадакурамон“. С рояците туристи, батареите охранителни камери и фалангите ченгета, охраняващи важните персони вътре, портата „Вадакурамон“ беше крайно неудобно място да очистиш някого, ако Канезаки и компания бяха намислили това. Привикването му там, след като вече са ми устроили засада другаде, щеше да принуди потенциалната група за проследяване да действа бързо и така да ми даде по-голям шанс да ги забележа.

Когато пристигнах, се обадих на Канезаки от мобифона, който ми бе дал Тацу.

— Промяна на плана — осведомих го.

Пауза.

— Добре.

— Чакайте ме на портата на императорския дворец „Вадакурамон“, срещу токийската гара. Елате веднага. Ще ви чакам отпред. Приближете се откъм гарата, за да видя, че сте сам.

— Ще дойда до десет минути.

Изключих.

Намерих такси на „Хибия-дори“, която пресича булеварда, водещ от токийската гара до императорския дворец. Качих се и помолих шофьора да почака, като му обясних, че скоро имам среща с приятел. Той включи брояча и двамата поседяхме в мълчание.

След десет минути видях Канезаки да се приближава оттам, откъдето го бях инструктирал. Той се озърташе, ала не ме забеляза в таксито.

Свалих мъничко прозореца.

— Канезаки — повиках го, когато ме подминаваше. Той се сепна и ме погледна. — Качвайте се.

Шофьорът отвори автоматичната врата. Канезаки се поколеба — таксито явно нямаше да е „общественото“ място, на което се беше надявал. Все пак се приближи и се вмъкна до мен. Вратата се затвори и потеглихме.

Казах на шофьора да кара по посока на Акихабара, Меката на електрониката в Токио. Наблюдавах улицата зад нас, но не видях нищо необичайно. Никой не бързаше да ни настигне. Изглежда Канезаки бе сам.

Пресегнах се и го претърсих. Не носеше нищо друго, освен мобифона, ключовете и новия си портфейл. Детекторът на Хари мълчеше.

Инструктирах шофьора да мине по задни улички, за да сведе до минимум вероятността някой да ни следи. Слязохме близо до станция Очаномизу и оттам продължихме със серия бързи прехвърляния в метрото и пеш, за да се уверя, че сме сами.

Приключих проверката в Оцука, северния край на метрото за Яманоте. Оцука е жилищен квартал, макар и малко долнопробен, с много салони за масаж и хотели със стаи за по час. Освен хората, които живеят и работят там, той като че ли привлича главно възрастни мъже, търсещи евтини сексуални услуги. Там рядко ходеха хора от бялата раса. Ако ни следяха от ЦРУ, Оцука доста щеше да ги затрудни.

Качихме се по стълбището на втория етаж на ресторант „Роял Хост“, точно срещу станцията. Влязохме и аз се огледах наоколо. Главно семейства, излезли да прекарат една приятна вечер. Двама уморени наглед служещи, избягали от поредната вечер вкъщи. Никой не се открояваше.

Седнахме в ъгъла, откъдето се разкриваше изглед към улицата долу.

Погледнах го.

— Казвай.

Той потърка ръце и се озърна.

— Божичко, ако ме хванат, че го правя…

— Без театър — прекъснах го. — Просто ми кажи какво искаш.

— Не искам да си мислиш, че имам нещо общо със случилото се с твоя приятел. И искам да работим заедно.

— Слушам те.

— Добре. На първо място, струва ми се… струва ми се, че са ми устроили капан.

— Това какво общо има с моя приятел?

— Просто ме остави да започна отначало и ще видиш, става ли?

Кимнах.

— Продължавай.

Той облиза устни.

— Спомняш ли си програмата, за която ти разказах? „Здрач“.

Дойде сервитьорката и в този момент осъзнах, че съм изгладнял. Без да чета менюто, поръчах си сандвич с ростбиф и супата, която предлагаха за деня. Канезаки поиска кафе.

— Спомням си — отговорих.

— Е, програмата „Здрач“ официално е била прекратена преди шест месеца.

— И какво от това?

— Ами всъщност тя все пак продължава и аз я изпълнявам, въпреки че не се отпускат средства. Защо никой не ми е казал? И откъде идват парите?

— Чакай малко — прекъснах го. — По-бавно. Откъде разбра за това?

— Преди няколко дни моят шеф, началника на оперативното бюро, ми каза, че искал да види всички разписки, които, съм получил от доверените лица, участващи в програмата.

— Бидъл ли?

Канезаки ме погледна.

— Да. Познаваш ли го?

— Познавам го. Разкажи ми за разписките.

— Служебна политика. Когато изплащаме възнаграждения, вземаме разписки от доверените лица. Без разписка служителите лесно могат да отклоняват средства.

— И карате тези хора… да се подписват за възнагражденията си, така ли? — смаях се.

— Такава е политиката ни — повтори той.

— А те съгласяват ли се?

Канезаки сви рамене.

— Невинаги, поне отначало. Обучени сме да накараме довереното лице да свикне с това. Първия път изобщо не го споменаваш. Втория път му казваш, че това е нова държавна политика, целяща да удостовери, че всички получатели на нашите средства вземат точно каквото им се полага. Ако той продължава да се дърпа, казваш му: добре, поставяш ме в много деликатно положение, но ще видя какво мога да направя за теб. На петия път той вече се е пристрастил към парите, тогава му заявяваш, че началниците ти са те смъмрили, задето не взимаш разписки, и са те предупредили, че ще ти отрежат финансирането, ако документите не бъдат подписани. Връчваш му разписката и го молиш просто да надраска нещо. Първия път подписът е нечетлив. Постепенно започват да стават по-четливи.

Удивително, помислих си.

— Добре. Бидъл ти иска разписките.

— Да. Дадох му ги, обаче ми се стори странно.

— Защо?

Той заразтрива тила си.

— Когато започна програмата, ми беше казано, че ще пазя всички разписки в своя сейф. Обезпокоих се защо шефът изведнъж ги иска, макар да ми каза, че било рутинна практика. Консултирах се с някои познати в Ленгли, косвено, разбира се. И научих, че за програма с такова равнище на секретност никой не иска да проверява документацията, освен ако до генералния инспектор на Управлението не е подадена официална жалба с конкретни обвинения в измама срещу даден агент.

— Откъде знаеш, че не е точно така?

Канезаки се изчерви.

— Първо, няма причини за това. Не съм извършил нищо нередно. Второ, ако имаше официална жалба, протоколът изисква шефът да ме повика в присъствието на адвокати. Присвояването на средства е сериозно обвинение.

— Добре. Даваш разписките на Бидъл, обаче ти се струва странно.

— Да. Затова започнах да проверявам телеграфната документация на „Здрач“. Телеграмите се номерират последователно и забелязах, че една липсва. Нямаше да обърна внимание, ако не ми беше хрумнало да проверя номерата. Обикновено никой не търси телеграмите по номер, прекалено е трудно, пък и номерът не е важен. Обадих се на една колежка от отдел „Източна Азия“ в Ленгли и я помолих да ми прочете телеграмата по телефона. В нея пишеше, че „Здрач“ се прекратява и изпълнението на програмата трябва да бъде преустановено веднага, защото средствата се насочват другаде.

— Смяташ, че някой тук е прибрал телеграмата, за да не разбереш, че програмата е прекратена, така ли? — попитах.

— Да — кимна той.

Сервитьорката донесе поръчката ни. Захапах сандвича. Канезаки ми се струваше разговорлив и исках да науча повече. Съвсем скоро щеше да стигне до Хари.

— Разкажи ми още за „Здрач“ — предложих между хапките.

— Какво например?

— Например, кога е започнала програмата. И как си научил за нея.

— Вече ти казах. Преди година и половина ми беше съобщено, че на токийското оперативно бюро се възлага изпълнението на програма за стимулиране на реформите и премахване на пречките пред тях. С кодово име „Здрач“.

Преди година и половина, казах си. Хммм.

— Кой ти възложи изпълнението на програмата? — попитах, въпреки че като се имаше предвид началото й, вече се досещах за отговора.

— Предишният шеф на оперативното бюро. Уилям Холцър.

Холцър, значи, помислих си. Доброто му дело продължава да живее.

— Разкажи ми как ти представи нещата. По-подробно.

Канезаки се озърна наляво, което за повечето хора е невролингвистичен признак по-скоро за припомняне, отколкото за съчиняване. Ако беше погледнал в другата посока, щях да заподозра, че ме лъже.

— Каза ми, че „Здрач“ е вътрешноведомствена секретна програма и че иска аз да я оглавя.

— Точно в какво се изразяваше ролята ти?

— Разработка на доверени лица, изплащане на средства, цялостно ръководство на програмата.

— Защо я е възложил на теб?

Той сви рамене.

— Не го попитах.

Сподавих смеха си.

— Сторило ти се е напълно естествено, че въпреки твоята младост и неопитност той е забелязал способностите ти и е решил да ти повери нещо толкова важно, така ли?

Канезаки се изчерви.

— Нещо подобно, предполагам.

За миг затворих очи и поклатих глава.

— Канезаки, известно ли ти е какво значи „подставено лице“ и „изкупителна жертва“?

Лицето му стана още по-червено.

— Може и да не съм толкова тъп, колкото си мислиш.

— Какво друго?

— Холцър твърдеше, че подкрепата за реформата ще се изразява в преливане на пари към конкретни политици с реформистки цели, подкрепяни от правителството на Съединените щати. На теория, за да се състезаваш в японската политика, имаш нужда от достъп до огромни суми пари. Иначе не можеш да останеш в играта, затова след време всеки или се корумпира, защото взема подкупи, или отпада, защото отказва. Ние щяхме да променим уравнението с алтернативен източник на средства.

— Средства, отчитани с разписки.

— Такава е политиката, да. Казах ти.

— Предполагам, че когато подписват разписките, твоите доверени лица ги докосват с пръсти, нали?

Той сви рамене.

— Естествено.

За миг се запитах защо назначават хора веднага след колежа.

— Любопитен съм дали ще се сетиш каква полза може да има някой от подписани документи с пръстови отпечатъци, потвърждаващи получаването на средства от ЦРУ — казах.

Канезаки поклати глава.

— Не е каквото си мислиш. ЦРУ не използва изнудване.

Засмях се.

— Виж, не казвам, че не използваме изнудване, защото сме много почтени — с почти комедийна сериозност продължи той. — А защото е доказано, че не действа. С изнудване можеш да си осигуриш краткосрочно съдействие, но като цяло то не е ефикасно средство за контрол.

Вперих очи в него.

— ЦРУ изглежда ли ти организация, която мисли особено за бъдещето?

— Опитваме се да бъдем такава, да.

— Е, щом не те разследват за присвояване на средства и изнудването е неприемливо в ЦРУ, какво смяташ, че прави Бидъл с ония разписки?

Канезаки сведе поглед.

— Не знам.

— Тогава какво искаш от мен?

— Има още едно странно нещо.

Повдигнах вежди.

— Според протокола, преди всяка среща с доверено лице агентът официално трябва да подаде формуляр със съответните детайли: кой, къде, кога. Целта е други агенти да могат да използват информацията, ако се случи нещо лошо. След искането на шефа подадох формуляр, че довечера имам среща с доверено лице, въпреки че всъщност нямам, обаче не вписах мястото на срещата.

— И са те привикали.

— Да. А това е странно. Никой не би трябвало да проявява интерес към данните преди срещата. Формулярите са предвидени като мерки за след това. Всъщност, ние най-често изобщо не си правим труда да подаваме формуляри преди срещите. Голяма досада е. И никой не ни прави забележка за подобен пропуск.

— И какво мислиш?

— Че някой следи тези срещи.

— Защо?

— Не… Не знам.

— Тогава не виждам как мога да ти помогна.

— Добре. Възможно е някой да събира доказателства, че съм продължил сам програмата „Здрач“ след прекратяването й. Може би, в случай че излезе наяве, Бидъл или там някой друг просто ще стовари вината върху мен — Канезаки ме погледна. — Като изкупителна жертва.

Този хлапак в края на краищата може и да не беше чак толкова наивен.

— Още не си ми казал какво искаш от мен — напомних му.

— Моля те довечера да разузнаеш и да ми кажеш какво си видял.

Втренчих се в него.

— Поласкан съм, обаче не е ли по-добре да се обърнеш към генералния инспектор на ЦРУ?

— С какви улики? Само с подозрения ли? Пък и доколкото знам, генералният инспектор и шефът на оперативното бюро са следвали заедно в Йейл. Не забравяй, преди шест месеца програмата „Здрач“ е била прекратена. От този момент тя е станала незаконна. А аз през цялото време продължавах да я изпълнявам. Преди да мина по каналния ред, трябва да разбера какво точно става.

Помълчах, после попитах:

— Какво ми предлагаш в замяна?

— Ще ти кажа каквото знам за приятеля ти.

Кимнах.

— Ако информацията ти е убедителна и ценна, ще ти помогна.

— Няма ли да се отметнеш?

Пак го измерих с поглед.

— Ще трябва да поемеш риска.

Канезаки се нацупи като хлапе, което си мисли, че е отправило основателно искане, и е обидено, че не го взимат на сериозно.

— Добре — отвърна след малко. — Миналия път ти казах, че сме идентифицирали Харуйоши Фукасава като твой сътрудник, засичайки писмо от него до Кавамура Мидори. От писмото научихме само малкото му име, което се пише с необичайна комбинация от канджи, и пощенското клеймо от централната поща в Чуо-ку.

Това напълно съответстваше на заключението, до което бяхме стигнали и двамата с Хари. — Продължавай.

— Щеше да се наложи да пресеем много информация, ако искахме тези две сведения да ни дадат резултат. Жилищни регистрации, данъчни архиви, такива неща. Трябваше да работим в концентрични кръгове, започвайки от клеймото в Чуо-ку. Това означаваше работна ръка и местен опит.

Кимнах, бях наясно какво следва.

— Затова сте потърсили друг източник.

— Да. Доверено лице на оперативното бюро на име Ямаото.

Божичко, със същия успех бяха могли да пратят наемен убиец на Хари. Затворих очи и за миг се замислих.

— Казахте ли на Ямаото защо се интересувате от Фукасава?

Канезаки поклати глава.

— Не, естествено. Казахме му само, че искаме да знаем къде живее и работи човек с такова име.

— И какво се случи после?

— Не знам. Ямаото ни даде искания адрес. Следяхме Фукасава доста усърдно, обаче той вземаше мерки и никога не можехме да вървим по петите му достатъчно дълго, за да стигнем до теб.

— Не ми казваш нещо, което вече да не знам. Ами смъртта на Фукасава?

— Онзи ден отидох при блока му с дипломатическата охрана, за да се опитам да го проследя, както обикновено. Казах на Бидъл, че не смятам идеята за добра след предишната ни среща, че това е опасно лично за мен, но той настоя. Така или иначе, забелязах необичайно оживление. Полицейски коли и хм… група от чистота. Заради тротоара. Загледах се и разбрах какво се е случило. Когато му съобщих, Бидъл пребледня като платно.

— Което значи?

— Според мен той беше едновременно изненадан и разстроен. Значи за смъртта на Фукасава е виновен някой друг. Предполагам, че не е било злополука. Оставате вие с Ямаото. Тъй като ти си тук и явно те е грижа, допускам, че двамата с Фукасава не сте се скарали за нещо. Остава Ямаото.

— Да речем, че си прав. Защо?

Той мъчително преглътна.

— Не знам. Искам да кажа, по принцип, предполагам, че Фукасава или е представлявал някаква опасност, или вече не е бил полезен, но не знам нищо повече.

— Някога виждал ли си го с жена?

Канезаки кимна.

— Да, няколко пъти сме го виждали да идва и да излиза с някоя си Юкико Нохара. Тя работи в един клуб в Ногизака, казва се „Дамаск Роуз“.

Замислих се за няколко минути. Инстинктът ми подсказваше, че е откровен. Заради малкото, което ми бе казал, нямах намерение да поема рисковете, свързани с провеждане на разузнаването, което искаше той.

Тацу обаче можеше да прояви интерес. И може би щеше да използва оскъдната информация на Канезаки по-добре от мен.

— След няколко часа имам среща с един човек, който може да ти помогне да си решиш проблема — казах му. — Човек, който може да направи повече от мен.

— Това означава ли, че ми вярваш?

Погледнах го.

— Още не съм решил.

Той замълча, после каза:

— Портфейлът ми.

Повдигнах вежди.

— Къде е портфейлът ми?

Подсмихнах се.

— Няма го.

— В него имаше петдесет хиляди йени.

Кимнах.

— Точно колкото за разкошна вечеря с „Русо Шамбертен“ осемдесет и пета в един мой любим ресторант. Трябваше обаче да се бръкна в собствения си джоб за „Вега Сицилия Унико“ седемдесета, което пих с десерта, така че следващия път, когато си наумиш да ме следиш, вземи малко повече кинти, става ли?

— Ти ме ограби — изсумтя Канезаки.

— Имаш късмет, че не плати много по-висока цена, задето ме следеше, синко. А сега да видим дали човекът, с когото имам среща, ще пожелае да ти помогне.

Заведох го в „Кристи Тий Кейк“, изисканата кисатен, която беше предложил Тацу. Извървяхме пеш краткото разстояние от станцията Хараджуку. Собственикът, който сигурно си ме спомняше и не бе забравил предпочитанията ми за избор на място от дните ми в Токио, ни отведе при една от масите в дъното на продълговато помещение с Г-образна форма, където можехме да седнем, скрити от витрината.

Канезаки си поръча чай „Асам“. Аз поисках жасминов, за мен и за третия човек, когото очаквахме скоро. Реших, че след такъв ден двамата с Тацу нямаме нужда от кофеин.

Докато го чакахме, поговорихме за общи неща. Канезаки се оказа изненадващо словоохотлив, сигурно от нервност при създалите се обстоятелства.

— Как се насочи към тази работа? — поинтересувах се.

— Аз съм трето поколение американски японец — отвърна младежът. — Сансеи. Родителите ми знаят японски, но вкъщи разговаряха на английски с мен и аз научих само онова, което усвоих от техните родители. От колежа ме пратиха на курс в Япония, в Нагано-кен, и ми хареса. Свърза ме с корените ми, нали разбираш? После изкарах всички възможни курсове по японски и дойдох тук още веднъж. През последната година в колежа се запознах с един вербовчик от ЦРУ в кампуса. Той ми каза, че Управлението търсело хора с отлични езикови способности — японски, китайски, корейски, арабски. Помислих си, какво пък, по дяволите. Явих се на тестовете, провериха произхода ми и сега съм тук.

— Работата отговаря ли на очакванията ти? — подсмихнах се.

— Не съвсем. Но ме бива да се приспособявам към трудни условия. Може и да съм по-издържлив, отколкото си мислиш, знаеш ли.

Сетих се за изненадващата му липса на страх при първата ни среща, за начина, по който се беше съвзел, след като ме видя да очиствам партньора му, и бях склонен да се съглася с него.

— Така или иначе, главното е, че работата ми дава възможност да служа на интересите и на двете страни — продължи Канезаки. — Тъкмо това ме привлече към нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Съединените щати искат Япония да се реформира. И Япония иска да се реформира, обаче й липсват вътрешните ресурси за това. Следователно гаяцу от страна на Щатите е в интерес и на двете страни.

Гаяцу означава „чуждестранен натиск“. За миг се запитах дали има друг език, на който да съществува специална дума за подобно нещо.

— Звучи доста идеалистично — отбелязах аз, навярно не успявайки да крия съмнението си.

Той сви рамене.

— Възможно е. Но сега светът е един. Ако потъне, японската икономика ще повлече Съединените щати със себе си на дъното. Затова американските идеали и прагматизъм, от една страна, и японските потребности, от друга, съвпадат. Чувствам се щастливец, че мога да работя за добруването и на двете страни.

За миг си представих как след десет години този хлапак се кандидатира за изборна длъжност.

— Мислил ли си какво ще направиш, ако някога се наложи да избираш?

Канезаки ме изгледа.

— Аз съм американец.

Кимнах.

— Тогава, стига Америка да следва идеалите си, би трябвало да си добре.

Сервитьорът донесе чая ни. След малко се появи Тацу. Даже да се изненада, че ме вижда с Канезаки, не го показа. Имаше лице на истински картоиграч.

Канезаки ме стрелна с поглед, после се обърна към Тацу.

— Ишикура-сан — попривдигна се от мястото си той.

Тацу му кимна за поздрав.

— Вие ни съобщихте, че той е мъртъв — посочи ме с глава Канезаки.

Тацу сви рамене.

— На времето така си мислех.

— Защо не се свързахте с нас, когато разбрахте, че е жив?

Зърнах искрици смях в очите на Тацу в отговор на прямотата на хлапака.

— Нещо ми подсказва, че не съм сбъркал, като не съм го сторил.

Канезаки сбърчи чело, после кимна.

— Може и да е вярно.

Погледнах го.

— Разкажи му всичко, което сподели с мен.

И той му разказа. Когато свърши, Тацу отбеляза:

— Най-вероятното обяснение на тези необикновени събития е, че началникът на оперативното бюро Бидъл или някой друг в ЦРУ се готви да те превърне в Оливър Норт на двайсет и първи век.

— В Оливър Норт ли? — учуди се Канезаки.

— Да, от скандала с Иран и контрите — поясни Тацу. — Правителството на Рейгън реши да заобиколи конгресната забрана върху средствата за никарагуанските контри, като продава оръжие на иранските „умерени“ и пренасочва стоката към контрите без знанието на Конгреса. Оливър Норт беше служител от Съвета за национална сигурност, който изпълняваше програмата. Когато изтече информация, за да не обвинят тях, неговите началници в СНС и Белия дом го накиснаха, че е изпълнявал програмата без тяхно знание.

Канезаки пребледня.

— Не съм мислил за нещата от тази гледна точка — рече той, озъртайки се насам-натам, сякаш в опит да преоткрие обстановката. — Божичко, прав сте, наистина ще стане като в този скандал. Не знам кой изобщо е измислил програмата „Здрач“, обаче някой я е прекратил, може би Ленгли, СНС или сенатската Комисия по разузнаване. А токийското оперативно бюро все още я изпълнява, аз все още я изпълнявам, със средства от някакъв източник, нерегламентиран от Конгреса.

Имах чувството, че си представя как полага клетва пред специална конгресна комисия, създадена да разследва последния скандал, как седи сам с вдигната ръка, конгресмените и техните помощници, лицемерно морални зад полирания си дървен президиум, прожекторите на видеокамерите, горещи и ослепителни, докато неговите началници цъкат с език и пускат информация до пресата за надарения млад агент от ЦРУ, чиито прекалено силни убеждения са го накарали да престъпи границата на законността.

Тацу се обърна към мен.

— Трябва да ти кажа нещо.

Повдигнах вежди.

— Кавамура Мидори. В желанието си да те открие, е ангажирала японска частна детективска фирма. В много от тези фирми работят бивши служители на Кейсацу-чо и други правоохранителни организации и аз имам връзки в някои от тях. Тя е знаела къде живее твоят приятел и е дала на фирмата адреса му. Опитали са се да го проследят, но явно не са успели, защото е вземал съответните мерки. Не са открили местонахождението ти. Смятам, че затова Кавамура-сан неотдавна дойде в службата ми и ме заплаши със скандал. Другите й средства да те открие явно не са се оказали успешни.

Сигурно беше използвала наследството от нейния старец — плодовете на корупцията, които бяха обогатили него и отвратили нея. Каква ирония.

Помислих си за нейната уклончивост в „Империал“. Сега знаех причината. Беше наела частен детектив да следи Хари и не искаше да ми каже.

— Дали някоя от тези детективски фирми е свързана с Ямаото? — попитах.

— Несъмнено.

— Затова е пратил Юкико при Хари — най-после разбрах аз. — Не е било по искане на ЦРУ — те не са му казали, че Хари е свързан с мен. Информирали са го хората от детективската фирма на Мидори. Тя им е възложила да следят Хари, за да открият мен. Когато тази информация е стигнала до Ямаото, той е пожелал сам да я провери — и е постигнал по-добър резултат от детективската фирма и дори от ЦРУ. Задачата на въпросната жена е била да стои близо, съвсем близо, и да научи колкото може повече, за да им помогне да стигнат до мен.

Представих си го. Ямаото, сигурно чрез посредници, кара шефа на Хари да го заведе да „празнуват“ заради някакъв доволен клиент. Шефът на Хари не знае причината за всичко това, а само къде и кога трябва да отиде с Хари. Там ги чака Юкико с версията за конфигурирането на нейния макинтош и сладострастните си очи. Хари гълта цялата история, без дори да хлъцне. И отвежда Юкико и нейните шефове право в апартамента си, а оттам и при мен.

— Защо обаче са го убили? — попита Канезаки.

Свих рамене. Спомних си изръмжаването на Мураками: „Не се казваш Араи. А Рейн.“

— След това Хари повече не им е трябвал. Юкико е научила за някои негови способности — бивш служител от Агенцията за национална сигурност, блестящ хакер. Смятали са го за мой помощник. Най-добре да го елиминират от играта.

Замислих се колко категоричен бе отказът на Хари да повярва, колко враждебна беше реакцията му към всякакво предположение, че Юкико може да му готви капан. Въздъхнах.

— Сигурно така са открили и кой съм. С Хари имахме спор за момичето. Възможно е да й е казал, че има приятел, който му е наговорил еди-какво си, приятел, когото нейният шеф наскоро е завел в „Дамаск Роуз“. В такъв случай са събрали две и две. А може да са показали видеозаписа от клуба на Ямаото, който ме познава. Няма значение. Щом са узнали, решили са, че Хари вече не им е полезен.

Последва дълго мълчание. Накрая Тацу го наруши.

— Какво предлагате да направим, Канезаки-сан?

Хлапакът го погледна с неуверено изражение.

— Ами, отначало исках някой извън ЦРУ да проведе разузнаване довечера, за да види дали ме следят, дали някой ми готви капан, или там каквото и да е. Но не вие. Вие сте…

Тацу се усмихна.

— Аз съм от Кейсацу-чо.

— Да. Не бива японското ФБР да наблюдава среща на агент от ЦРУ с важно доверено лице.

— Мислех, че тазвечерната среща е измислена само за да проверите теорията си, че някой желае злото на вашите доверени лица.

— Измислена е. Обаче попълних формуляр, представящ я като истинска. Ако ме пипнат с вас, последиците ще бъдат същите.

Тацу сви рамене.

— Ако някой ни види заедно, можете да му кажете, че сте ме разработвали като доверено лице. След предишния контакт, който осъществихте заедно с началника на оперативното бюро Бидъл, когато търсехте нашия приятел тук.

Канезаки се втренчи в него.

— Може би наистина ви разработвам.

Тацу знаеше, че ще го кажеш, малкият, помислих си.

— Виждате ли? — рече Тацу. — Не е чак толкова невероятно.

Спомних си един стар покерджийски лаф: ако се огледаш наоколо и не забележиш будалата, значи си ти.

Тримата дълго мълчахме. Накрая Канезаки тежко въздъхна.

— Не мога да повярвам, че го правя. Може да вляза в затвора.

— Заради една среща с потенциално важно доверено лице? — попита Тацу и разбрах, че сделката е сключена.

— Да — отвърна Канезаки, по-скоро на себе си. — Точно така.

Сетих се за още една поговорка, която бях чувал някога: Най-лесно е да продадеш на продавач.

Канезаки бе преминал обучение как да накара довереното лице да подпише разписка. Преди малко дори се беше хвалил колко ловко може да го направи добрият агент. И все пак току-що бе престъпил една граница, без изобщо да погледне надолу, за да види дали има такава.

Спомних си схемите на хранителната верига — риба, поглъщана от по-голяма риба, на свой ред поглъщана от още по-голяма.

Хвърлих поглед към Канезаки. Поне Тацу няма да те предаде, помислих си. Освен ако не е принуден.

18.

Всички си тръгнахме, за да може Канезаки да отиде на „срещата“ си и Тацу да организира контрашпионажа. Уговорихме се да се срещнем пак в „Кристи“ след два часа. Преди да се разотидем, попитах Тацу дали е успял да ми осигури нов пистолет. Отговори, че не е.

Прекарах известно време, разглеждайки антиките в подземието на съседния Ханае Мори Билдинг. Магазините бяха затворени, но през витрините се възхитих на изящните стъклени произведения в стил ар нуво от художници като Даум Нанси и Емил Гале. Потънах в миниатюрните светове, изобразени върху вазите и чашите: зелена морава, обитавана от летящи водни кончета, мелници, дремещи под снежно покривало, гора с толкова чувствени дървета, че сякаш се поклащаха в стъклената си неподвижност.

Върнах се при „Кристи“ много преди уреченото време, обаче не изчаках там. Вместо това проверих местата, които можеха да се използват за наблюдение, ако някой се интересуваше от посетителите на чайната, и след като се уверих, че няма никой, кацнах като един от зловещите токийски гарвани на върха на склона отдясно на заведението, наблюдавайки входа му. Видях Канезаки, а после и Тацу да се връщат. Изчаках, да се уверя, че не ги следят, и се спуснах долу при тях.

— Чакаме те — рече Тацу, когато влязох. — Не исках да започна без теб.

— Извинявай — отвърнах. — Имах малко работа.

Той ме измери с поглед, като че ли знаеше точно каква е причината за закъснението ми, после се обърна към Канезаки.

— Взех със себе си двама души да наблюдаваме района около мястото на предполагаемата ти среща. Открихме човек, който се опитваше да снима.

Канезаки се ококори.

— Да снима ли?

Тацу кимна с глава.

— И какво направихте? — попита хлапакът.

— Задържахме го.

— О, божичко. — Канезаки сигурно си представяше заглавията в утрешните вестници. — Официално ли го арестувахте?

Тацу поклати глава.

— Неофициално.

— Кой е той?

— Казва се Едмънд Грец. Дошъл в Токио преди три години с надеждата да си изкарва прехраната като фотограф на свободна практика, мечтаейки за моделите по сцените на световните ревюта. Вместо това се наложило да дава уроци по английски в различни японски фирми. Накрая обаче все пак успял да намери някой, който се интересувал от неговите фотографски способности.

— Управлението ли? — попита Канезаки, целият пребледнял.

— Да. Работи на хонорар. Преди шест месеца получил подготовка по разузнаване, контраразузнаване и други секретни методи. Оттогава ЦРУ на три пъти се възползвало от услугите му. Винаги му съобщавали часа и мястото, където трябвало да се проведе срещата, и го инструктирали да я заснеме.

— Откъде е знаел кого да фотографира?

— Давали му снимка на етнически японец, който щял задължително да участва в срещите.

— Моя снимка?

— Да.

Учудено поклатих глава. На визитките ти би трябвало просто да пише „изкупителна жертва“, помислих си.

— А връзката на Грец?… — попита Канезаки.

— Началникът на оперативното бюро — отвърна Тацу. — Джеймс Бидъл.

— Същият, който ти е поискал разписките — обадих се аз.

— Да — потвърди Тацу.

— Предполагам, че фотографът не е бил в състояние да хвърли светлина върху причините — прибавих.

Тацу поклати глава.

— Грец е само изпълнител. Има известни способности като фотограф. Но не знае нищо. Най-голямата му грижа беше никой да не разбере, че сме го задържали, за да не изгуби допълнителните си доходи и да не го депортират.

— Нищо повече ли не успяхте да измъкнете от него? — попита Канезаки.

Тацу сви рамене.

— Моите хора не го разпитваха много любезно. Не вярвам да е скрил нещо.

— Какво е правил после със снимките? — поинтересува се хлапакът.

— Предавал ги е на Бидъл.

Канезаки барабанеше с пръсти по масата.

— Какво ще направи с тези снимки? Защо ми причинява такова нещо?

— Може би ще успея да разбера — каза Тацу.

— Как?

Тацу поклати глава.

— Нека първо направя някои дискретни проверки. Скоро ще се свържа с вас.

Канезаки присви очи.

— Защо ми помагате?

— Имам основания да не допусна скандал. А и реформаторите, на които сте се опитвали да помагате, не бива да пострадат от всичко това.

Лицето на хлапака се поотпусна. Беше уплашен. Искаше му се да повярва, че има приятел.

— Добре.

Той се изправи да си върви. Бръкна в джоба на сакото си, извади визитка и я подаде на Тацу.

— Моля ви, свържете се с мен веднага щом научите повече.

Тацу също стана на крака и му подаде своята картичка.

— Непременно.

— Благодаря ви.

Тацу ниско се поклони.

— Кочира косо. — Аз също.

Канезаки ми кимна и се отдалечи.

Изчаках малко, докато напусне чайната, и казах:

— Да вървим.

Тацу разбра. Веднъж като тийнейджър на един купон набих някакво момче. То си тръгна, докато аз се наслаждавах на усещането, че съм герой. Момчето се върна след половин час, само че този път водеше двама свои приятели. Тримата ме пребиха жестоко. Добър урок. Научих, че когато срещата свърши, веднага си тръгваш, освен ако не си готов да рискуваш някой да те причака.

Запътихме се към „Инокашира-дори“. Неподвижният сумрак на парка Йойоги остана от дясната ни страна.

— Как мина днес? — пътьом попитах. — Със съпругата на твоя човек. Вдовицата.

Изтекоха няколко секунди, преди да отговори.

— Фуджимори-сан — рече той и не бях сигурен дали говори за падналия си другар или за жена му. — Имам късмет, че по време на службата ми в Кейсацу-чо ми се е налагало да водя само три такива разговора.

Продължихме пътя си в мълчание. После го попитах:

— Успя ли днес да откриеш Мураками?

Тацу поклати глава.

— Не.

— Разпита ли оня тип?

— Още не.

— Защо искаше да се срещнем тая вечер?

— Исках да си наблизо, в случай че попаднем на гореща следа от Мураками.

— Значи вече е лично, така ли?

— Лично е — потвърди той.

Известно време продължихме, без да говорим.

— Ще ти кажа нещо — наруших тишината аз. — Точно когато си мисля, че започвам да се уморявам, ЦРУ прави нещо, с което наистина ме изненадва — праща фотограф да заснеме собствените си агенти, в случай че се наложи да ги пожертва. Освежаващо е.

— Нямаше фотограф — рече Тацу.

Спрях и го зяпнах.

— Какво?

Той сви рамене.

— Измислих си го.

Поклатих глава и запремигвах с клепачи.

— Не е имало никакъв Грец, така ли?

— Има Грец, в случай че Канезаки се сети да провери. Дребен наркопласьор, когото веднъж арестувах и пуснах. Имах чувството, че по-късно може да ми бъде полезен.

Не знаех какво да кажа.

— Обясни ми какво пропускам, Тацу.

— Всъщност не е нищо особено. Просто дадох на Канезаки потвърждение, че страховете му не са параноя, а аз се сдобих с приятел.

— Защо?

— Исках да бъде напълно убеден, че наистина му готвят капан. Още нямаме достатъчно информация и не знаем какви мерки да вземем. Но е добре да разчита на мен. Дори с нетърпение да очаква помощта ми.

— Готвят ли му капан, как мислиш?

Той сви рамене.

— Кой знае? Това, че Бидъл е поискал разписките, ми се струва подозрително, както и онази липсваща телеграма, но не претендирам да съм наясно с всички бюрократични процедури в ЦРУ.

— Защо Бидъл проявява толкова силен интерес към срещите на Канезаки?

— Не знам. Но не и за да ги фотографира. Моите хора не забелязаха нищо необичайно на мястото на срещата. И определено нямаше човек с фотоапарат.

Държеше се ужасяващо откровено с мен и разкриваше своето лицемерие. Сигурно по този начин ми показваше, че ми има доверие. Вътрешните и външните хора. Ние и те.

Отново закрачихме нататък.

— Тогава сме извадили късмет, че хлапакът се обърна към мен с подозренията си — отбелязах.

— И че ти се обърна към мен. Благодаря ти за това.

Поклатих глава.

— Какво знаеш за „Здрач“?

— Не повече от онова, което ни разказа Канезаки.

— Политиците, които поддържа програмата — работиш ли с някого от тях? Може би с онези, за които изобщо не се споменава в диска?

— С някои.

— Какво се е случило? Научил си от диска, че не са в мрежата на Ямаото. Тогава какво?

— Предупредих ги. Просто споделих с тях информацията си за методите на Ямаото и за това кой сред тях е негово подставено лице, направих ги значително по-разумни и по-трудни мишени.

— Знаеше ли, че получават пари от ЦРУ?

— Знаех за някои, не за всички. Постът ми позволява само да защитавам тези хора от методите на Ямаото за изнудване. Но Канезаки е прав, че в японската политика парите играят важна роля и честните политици имат нужда от средства, за да се състезават с финансираните от Ямаото кандидати. А аз не мога да им ги осигуря.

Около минута вървяхме в мълчание. После той продължи:

— Признавам, с изненада научих, че тези хора са толкова глупави и подписват разписки за получените от ЦРУ средства. Обвинявам себе си, задето подцених лековерността им. Трябваше да се досетя. Като порода, политиците могат да бъдат удивително тъпи, дори когато не са продажни. Иначе на Ямаото щеше да му е много по-трудно да ги контролира.

Замислих се за миг.

— Прощавай, че го казвам, Тацу, обаче всичко това не е ли просто изгубено време?

— Защо?

— Защото даже тези хора да имат някакви идеали, даже да можеш да ги защитиш от Ямаото, даже да имат достъп до средства, наясно си, че те не могат да променят нищо. Политиците в Япония са само украса. Бюрократите командват парада.

— Нашата система е странна, нали — рече той. — Неудобна комбинация от родна история и чуждестранна намеса. Бюрократите определено са могъщи. Като функция, те са потомци на самураите с всичко, което произтича от този произход.

Кимнах. След установяването на периода Мейджи през 1868-ма самураите се подчиняваха само на императора, за когото се смяташе, че произхожда от боговете, връзка, осигуряваща невероятен статут.

— Тогава военната система ги е поставила начело на индустриалната икономика — продължи събеседникът ми. — Американската окупация запази тази система, за да може Америка да управлява чрез бюрокрацията, вместо с изборни политици. Всичко това доведе до нарастване на престижа и властта им.

— Винаги съм казвал, че властта на бюрократите в Япония е своеобразен тоталитаризъм.

— Така е. Но се отличава с това, че няма Голям брат. По-скоро самата структура функционира като Голям брат.

— Точно това искам да кажа. Какво ще спечелиш, като защитаваш шепа избрани политици?

— Засега не много. Днес политиците действат главно като посредници между бюрократите и гласоподавателите. Тяхната задача е да осигурят на избирателите си най-голямото възможно парче от баницата, която контролират бюрократите.

— Като лобистите в Съединените щати.

— Да. Но политиците се избират. Бюрократите — не. Това означава, че гласоподавателите упражняват теоретичен контрол. Ако избираха политиците с условие да обуздаят бюрокрацията, бюрократите щяха да се поддадат, защото властта им е функция на техния престиж, и да се противопоставят на явен политически консенсус означава да рискуват този престиж.

Не отговорих. Разбирах го, макар да подозирах, че дългосрочността на плановете му в крайна сметка ще ги направи безплодни.

Няколко минути вървяхме в мълчание. После Тацу спря и се обърна към мен.

— Искам да си поговориш с началника на оперативното бюро Бидъл.

— С удоволствие — отвърнах. — Канезаки смята, че Бидъл се е изненадал от вестта за смъртта на Хари, обаче ми се ще да се уверя в това. Проблемът е как да стигна до него.

— Името на началника на оперативното бюро на ЦРУ се съобщава на японското правителство. Много негови движения не са тайна за Кейсацу-чо. — Той бръкна в джоба на сакото си и извади снимка. Видях около четирийсет и пет годишен бял мъж с тясно лице и нос, късо подстригана пясъчноруса оредяваща коса и сини очи зад очила с рамки от черупка на костенурка.

— През уикендите господин Бидъл пие следобедния си чай в „Жарден дьо Лусен“, в Хараджуку — осведоми ме Тацу. — Сграда две. На „Брамс-но-комичи“.

— Човек на навика, а?

— Господин Бидъл явно смята, че рутината е полезна за ума.

— Възможно е — замислих се. — Но може да е вредна за тялото.

Тацу кимна утвърдително.

— Защо не го посетиш утре?

Погледнах го.

— Бих могъл.

Дълго вървях, след като се разделих с Тацу. Мислех за Мураками. Опитвах се да открия пресечните точки между неговото неустановено съществуване и по-конкретния свят наоколо. Нямаше много: доджото, „Дамаск Роуз“, може би Юкико. Знаех обаче, че известно време той ще стои далеч от тях, навярно задълго, също като мен. Освен това бях наясно, че ще играе същата игра срещу мен. Радвах се, че от негова гледна точка сериозните пресечни точки също няма да са много.

И все пак ми се щеше да задържа глока на Тацу. Обикновено не обичам да нося оръжие. Пистолетите са шумни и балистичните експертизи могат да свържат изстреляния от теб куршум с оръжието, което все още се намира у теб. Пък и ако в Япония те пипнат с огнестрелно оръжие, затворът не ти мърда. Ножовете не са много по-добри. Ножът оставя мръсотия, която може да те изцапа целия. И всяко ченге, което изобщо струва нещо, в която и да е страна, се отнася с всеки, заловен със скрит нож, дори да е малък, като с опасен заподозрян, изискващ извънредно внимание. Но докато Мураками беше на свобода и ме дебнеше, съотношението между риска и ползата от скритото оръжие донякъде се променяше.

Зачудих се дали Тацу ще измъкне нещо полезно от оня тип, чието коляно бях счупил. Съмнявах се. Мураками знаеше, че Тацу работи по тоя въпрос, и щеше да промени маршрутите си с оглед на информацията, която би могъл да разкрие под натиск арестуваният.

Юкико също можеше да знае нещо полезно. Мураками щеше да предвиди и това, но все пак си струваше да проверя. Особено след станалото с Хари интересът ми към нея вече не беше обвързан с интереса ми към нейния шеф.

Представих си я, дългата коса, надменната самоувереност. След смъртта на Хари сигурно вземаше предпазни мерки. Мураками можеше дори да я предупреди да внимава. Но тя не беше трудна мишена. Можех да се добера до нея. И ми се струваше, че знам как.

Отидох в един магазин за шпионски принадлежности в Шинджуку, за да купя някои неща, от които щях да имам нужда. Човек почти можеше да се изплаши от предлаганото на клиентите: безобективни фотоапарати и подслушватели за телефон. Лазерни оръжия и сълзотворен газ. Бормашини с диамантени свредла и шперцове. Всичко това „само за изследователски цели“, естествено. Задоволих се с тактическа палка в стила на тайните служби, парче черна стомана, което се сгъваше до двайсетина сантиметра и се разгъваше до шейсет и шест с едно движение на китката.

Следващата ми спирка беше магазин за спортни стоки, откъдето купих ролка здрава рибарска корда от моновлакно, бяла лепенка, ръкавици, вълнена шапка, наполеонки и брезентова торба. Третата спирка, дрогерия, ме снабди с евтин одеколон, пешкир за ръце, кутия цигари и кибрит. После се отбих в обществена тоалетна за незабелязано преобличане. След това в магазин за карнавално облекло — за перука и развалени изкуствени зъби. Накрая, в магазин за опаковъчни стоки, за двайсетметрова ролка прозрачен скоч. Шинджуку, напявах си като рекламна мелодия. За всичките ви нужди.

Отседнах в поредния бизнес хотел, този път в Уено, Нагласих будилника да звъни в полунощ и си легнах.

Когато будилникът ме събуди, нахлузих наполеонките под дрехите си и стегнах палката за китката си с двойна дължина лепенка. Намокрих пешкира и го изстисках, прибрах го при другите покупки в брезентовата торба и се запътих към станцията, където намерих уличен телефон. Все още пазех визитката, която бях взел при първото си посещение в „Дамаск Роуз“. Набрах телефона, написан на нея.

Отговори ми мъж. Можеше да е Червендалестия, обаче не бях сигурен.

— Хай, „Дамаск Роуз“ — каза той. Чух японска поп музика и си представих танцьорките на двата подиума.

— Ало — обадих се аз на японски, като малко повиших глас, за да го преправя. — Бихте ли ми казали кой е там тая нощ?

Гласът изброи пет-шест имена. Сред тях беше Наоми. И Юкико.

— Чудесно, Всички ли са там до три?

— Хай, со десу. — Да, точно така.

— Чудесно — повторих. — Тогава доскоро.

Затворих.

Хванах такси до Шибуя, после направих пешеходна ПН до Минами-Аояма. Бях намерил адреса на Юкико, когато ги проверявах с Наоми в Осака, и сега лесно открих жилищния й блок. Главният вход се намираше отпред. Отстрани имаше подземен гараж, достъпен само през метална решетка, отваряща се с магнитно четящо устройство. Нямаше други входове.

Замислих се за бялото й беемве. Ако допуснех, че онази вечер, когато я бях видял с него, не е изключение, това беше обичайното й превозно средство. Тази нощ нямаше да ходи у Хари и за момента Мураками или щеше да е изчезнал, или да я е предупредил да стои настрани. Прецених, че има огромна вероятност да се прибере някъде след три.

Намерих една съседна сграда, отделена от нейния блок с дълга тясна уличка. Навлязох в сенките и отворих торбата. Извадих одеколона и обилно намазах ноздрите си. После скрих торбата там и излязох на недалечната „Ропонги“.

Не ми трябваше много време, за да открия един бездомник, който ми се стори с нужния ръст. Седеше на тухла в сянката на една от въздушните линии на метрото на „Ропонги дори“ до къщичка от кашони и брезент. Носеше огромни кафяви панталони, здраво стегнати с изтъркан колан, мръсна карирана риза и оръфан плетен пуловер, който преди две поколения можеше и да е бил червен.

Приближих се до него.

— Фуку о кокан сите куренаи ка? — попитах и посочих към гърдите си. Искаш ли да си разменим дрехите?

Бездомникът дълго ме зяпа, като че ли съм смахнат.

— Нандате? — попита. Какви ги говориш, по дяволите?

— Сериозно — отвърнах на японски. — Открива ти се уникална възможност.

Съблякох найлоновия анорак, който носех, и му го подадох. Мъжът то взе с малко недоверчиво изражение, после безмълвно започна да смъква дрипите си.

След две минути се бях пременил в неговите дрехи. Въпреки огромното количество одеколон вонята беше отвратителна. Благодарих му и се запътих обратно към Аояма.

Когато се върнах на уличката, нахлузих перуката и я закрепих с вълнената шапка, после налапах изкуствените зъби. Запалих цигара, оставих я да догори и натърках лицето си със смес от пепел и плюнка. Драснах клечка кибрит и набързо се погледнах в зъболекарското огледалце, което носех на връзката си ключове. Едва се познах и се захилих с гнилите си зъби.

Нахлузих ръкавиците и отидох при гаража на блока на Юкико. Взех рибарската корда и скоча, обаче оставих торбата и останалото й съдържание. Точно над решетката имаше охранителна камера. Заобиколих я отдалече и се приближих отново откъм отсрещната страна. Ъгълът на блока се подаваше няколко сантиметра навън, явно от естетически съображения. Клекнах ниско и използвах това архитектурно решение, за да се скрия, доколкото мога. Повечето хора нямаше да ме забележат, спирайки или потегляйки с автомобил. Ако някой ме видеше, щеше да ме вземе просто за бездомник, навярно пиян и изгубил съзнание. Облеклото ми гарантираше, че едва ли някой ще се обади на полицията. Ако все пак ченгетата дойдеха да проверят, видът и вонята ми щяха да са достатъчни, за да ме натирят да се махам и да оставят нещата така.

Беше късно и малко хора влизаха или излизаха. След близо час чух шума, който чаках: кола, завиваща по отбивката.

Чух я да спира пред вратата с включен двигател. Представих си как шофьорът смъква прозореца и пъха магнитната карта в четящото устройство. След миг се разнесе механичният вой на вдигащата се врата. Преброих десет секунди, преди звукът да заглъхне. Чух колата да потегля напред.

Механичният вой отново започна. Преброих до пет, защото предполагах, че с помощта на земното привличане вратата ще се спусне по-бързо. После се хвърлих към нея, проснах се по хълбок и се претърколих отдолу.

Легнал по гръб, за да остана невидим, повдигнах глава и се огледах. Основата на сградата имаше форма на голям правоъгълник. Пред всяка от четирите стени имаше по един ред паркирани коли и два двойни реда по дължина в средата. Току-що пристигналата кола спря в един от средните редове. Надигнах се, приклекнах и се скрих зад най-близкия автомобил.

Асансьорите и една врата с надпис „Стълбище“ бяха в отсрещния край на правоъгълника, срещу решетката, през която току-що бях влязъл. От новопоявилата се кола слезе жена, отиде при асансьорите и натисна бутона. След секунда вратата се отвори. Тя влезе и вратата се затвори след нея.

Огледах се. През няколко метра имаше бетонни носещи стълбове. Нямаше рампи, затова разбрах, че гаражът е едноетажен. Ако се съдеше по големината и разположението му, явно обслужваше само обитателите на блока.

При идеални обстоятелства щях да се приближа до Юкико в момента на слизането й от колата. Само че не знаех кое е нейното място и тя можеше да види приближаването ми, ако се намирах прекалено далеч. Единственото място за засада бяха асансьорите. Реших да я устроя там.

Потърсих с поглед камери. Единствената, която забелязах, беше голяма двойна кабелна система, монтирана на тавана точно пред асансьорите, едната камера, насочена към тях, другата — към гаража. Освен някои много сложни системи, при които картината се следи на живо от охраната, охранителните камери обикновено записват на касети, които се презаписват на едно денонощие, освен при инциденти, когато се налага да запазят записа. В жилищни блокове като този спокойно можех да се обзаложа, че никой не наблюдава гаража в момента. Но на другия ден със сигурност щяха да проверят записа. Радвах се, че съм дегизиран така.

Пред асансьорите бе монтирана предпазна релса с подковообразна форма, с три отвора за пешеходци. Явно целеше да принуди обитателите на блока да използват отделен товарен асансьор за внасяне и изнасяне на обемисти предмети от сградата. Аз щях да я използвам за нещо по-полезно.

Извадих рибарската корда и я завързах на равнището на коленете за горния ляв край на подковата. После опънах прозрачната нишка по пода около долните краища и горния десен край, така че да мине покрай всички отвори. Леко я залепих за пода със скоч и отидох до най-близкия стълб, като пътьом я пуснах.

Приклекнах, извадих връзката с ключове и използвах един от тях, за да прережа кордата. Пъхнах ролката и скоча в един от джобовете на панталона си и увих излишната корда на облечената си в ръкавица длан. Изправих се и насочих зъболекарското огледало така, че да виждам вратата на гаража, без да се налага да се показвам иззад стълба.

Чаках там около час. На два пъти чух вратата да се отваря и проверих с огледалото. Първия път беше син сааб. Втория — черен нисан. Третата кола бе бяла. Беемве.

Сърцето ми се разтуптя. Бавно си поех дъх и стиснах края на рибарската корда.

Чух, че колата се приближава. Спря само на няколко метра от мен. Имаше хубаво място. Сигурно плащаше повече за него.

Вратата се отвори и затръшна. След това се разнесе изпиукването на автоматичните ключалки. С помощта на огледалцето се уверих, че е Юкико и че е сама. Точно както очаквах.

Носеше черно палто и обувки с високи токчета. През шията и едното й рамо висеше чантичка. Не беше идеалното облекло за отпор или маневриране, обаче изглеждаше добре.

Видях, че в дясната си ръка стиска флакон. Предположих, че е лютив газ. Жена, късно нощем, в гараж — може би в това нямаше нищо необичайно за нея, обаче имах чувството, че си мисли за Хари и мен. Хубаво.

Вървеше бързо. Наблюдавах я, докато се приближи до металната релса. Дъхът ми влизаше и излизаше от устата на безшумни плитки глътки. Едно, Две, Три.

Рязко дръпнах кордата. Тя се откъсна от задържащия я скоч на равнището на глезените и чух изненадания вик на препъналата се в нея Юкико. Може би щеше да запази равновесие, обаче високите стилни токчета бяха на моя страна. Излязох иззад стълба тъкмо навреме, за да я видя как се просва на земята.

Пъхнах ключовете в джоба на панталона си и се втурнах зад нея. Когато стигнах, тя се бе изправила на четири крака. Все още стискаше флакончето в ръка. Стъпих върху китката й и момичето извика. Наведох се и грабнах флакона от пръстите й. Хвърлих му поглед — олеорезин капсикум, седемнайсет процента. Лютив газ. Истинската стока. Прибрах го в джоба си и я повлякох към най-близката кола, далеч от камерите.

Опрях я с гръб на предната дясна врата. Изглеждаше уплашена, но не забелязах очите й да издават, че ме е познала. Като се имаше предвид дегизировката ми, спокойно можеше да си мисли, че съм крадец или изнасилвач.

— Не ме ли помниш, Юкико? — попитах я. — Запознахме се в „Дамаск Роуз“. Аз съм приятел на Хари. Бях негов приятел.

Челото й се сбърчи за миг, докато се опитваше да съвмести свидетелствата на очите и ушите си. После разбра. Устата й зейна, ала не се разнесе звук.

— Къде мога да намеря Мураками?

Тя затвори уста. Дишаше бързо през носа си, ала иначе успяваше да потисне всички видими признаци на страх. Почти се възхитих на самообладанието й.

— Ако искаш да останеш жива, ще ми отговориш.

Юкико се вторачи в мен, но не каза нищо.

Забих юмрук в корема й. Ударът беше достатъчно силен, за да я заболи, ала не чак да й нанесе сериозна травма. Целта ми бе да може да говори. Тя ахна и се преви.

— Следващият ще бъде насочен към красивото ти лице — предупредих я. — Когато свърша с носа, зъбите и очите ти, дните ти на танцьорка ще са свършили. Сега искам да знам едно нещо. Кой го уби? Ти ли беше или Мураками?

Не ми пукаше какво ще отговори. Определено нямаше да повярвам на думите й. Но исках да й дам възможност да се опита да се оправдае, да повярва, че ще я оставя жива, ако ми каже къде мога да открия шефа й.

— Беше… беше той — промълви момичето.

— Добре. Сега ми кажи къде мога да го открия.

— Не знам.

— По-добре измисли нещо.

— Трудно е да го намери човек. Не знам как да се свържа с него. Просто понякога се появява в клуба.

Тя хвърли поглед зад мен, към вратата на гаража. Поклатих глава.

— Знам какво си мислиш. Че ако просто издържиш достатъчно дълго да се появи друга кола, аз ще трябва да избягам и да те оставя тук. Или че някой ще види на камерите какво става и веднага ще пристигне. Но ще се случи обратното. Ако някой се появи и ти още не си ми казала каквото искам, ще те убия. А сега, къде е той?

Юкико поклати глава.

— Времето ни изтича — осведомих я. — Ще ти дам още една възможност. Говори и ще останеш жива. Ако мълчиш, ще умреш. Още тук.

Тя стисна зъби и впери очи в мен.

По дяволите, издържлива беше. Би трябвало да го знам, след като я бях видял как се държи със своя взривоопасен шеф.

— Добре — казах. — Печелиш.

Забих нов юмрук в корема й, този път достатъчно силно, за да й нанеса травма. Тя се преви с остро поемане на дъх. Минах зад нея, хванах главата й с едната си облечена в ръкавица ръка и брадичката й с другата и й строших врата. Беше мъртва още преди да падне на пода.

Никога не бях правил такова нещо с жена. За миг си спомних някои от нещата, които бях казал на Наоми за покваряването, спомних си думите на Мидори за изкуплението. Но освен хладнокръвното отбелязване на сравнителната лекота на действието, поради по-леката мускулна маса, не изпитах нищо.

— Предай много здраве на Хари — вдигнах чантичката й, за да изглежда като жертва на случаен грабеж, прибрах кордата и лепенката и се качих по стълбището на първия етаж. Излязох през главния вход, като вървях с наведена глава, за да избегна камерата. Шмугнах се зад ъгъла в уличката, там смъкнах шапката и перуката, изплюх изкуствените зъби и изтрих пепелта от лицето си с мокрия пешкир. Съблякох дрипите на бездомника и наполеонките и нахлузих дрехите, които бях купил, после напъхах всичко в торбата. Мислено проверих списъка на съдържанието й, за да съм сигурен, че не съм забравил нещо, и огледах земята наоколо. Всичко беше наред. Дълбоко си поех дъх и излязох на „Аояма-дори“.

Когато се отдалечих на няколко преки, спрях под една улична лампа и бързо прерових чантичката й. Нямаше нищо интересно.

Вървях по „Ропонги-дори“, докато открих подходяща колония бездомници. Оставих сака и чантичката до тях и продължих нататък, като пътьом смъкнах и пуснах на земята ръкавиците. Щях да се отърва от зъбите другаде. По тях имаше моя ДНК, а те не бяха от нещата, които вечно подвижните токийски популации от бездомници щяха да погълнат и следователно да дезинфекцират.

Отбих по странична уличка и пръснах с флакона лютив газ, за да се уверя, че работи. Реших да го задържа. Когато Мураками научеше за Юкико, може би щях да имам нужда от допълнителна защита.

19.

На другия следобед направих ПН, която свърши на станция Хараджуку. Излязох и оставих постоянната река от рапъри в облекла, които някой извънземен сигурно би сметнал за познати, да ме отнесе по „Такешита-дори“, токийската Мека на магазини за тийнейджъри. Само в Токио фрашкана менажерия като „Такешита-дори“ може да съществува непосредствено до изящните чайни и антиквариати на „Брамс-но-комичи“ и пълният контраст е една от причините Хараджуку винаги да е бил сред любимите ми квартали.

Тацу ме бе уверил, че Бидъл няма бодигардове, обаче нищо не може да се сравнява с независимата проверка, ако се налага да понижа кръвното си налягане. Имаше няколко места, от които можех да се приближа към „Жарден де Лусен“, и аз обиколих всичките, представяйки си къде бих разположил наблюдателите си, ако трябваше да защитавам някого в ресторанта. Вървях в стесняващи се концентрични кръгове, докато се уверих, че навън не дебне никой. После заобиколих отзад към „Такешита-дори“, където пресякох една уличка, минаваща покрай самия ресторант.

Забелязах го през грамадния прозорец откъм уличката.

Седеше сам, четеше вестник и пиеше от порцеланова чаша. Същият мъж, когото бях видял на снимката, елегантно облечен в еднореден син раиран костюм, бяла риза с широка яка и виненочервена вратовръзка. Правеше впечатление на изтънчен човек, ала не прекалено — по-малко американец, повече британец, по-скоро генерален директор, отколкото шпионски шеф.

Седеше на една от масите до прозореца с профил към уличката и това ми говореше много: не обръщаше внимание на обстановката, не разбираше, че стъклото не е защита от снайпер или обикновено огнестрелно оръжие, разсъждаваше като обикновен човек, а не като шпионин. Наблюдавах го за миг, преценявайки го: висок вроден интелект, в който щеше да намери убежище, когато се окажеше неадекватен за изискванията на истинския свят; скъпи училища и навярно университет, откъдето трябва да бе научил много за служебните коридори, но нищо за улицата; брак без страст, но по сметка с жена, родила му нужните две-три деца, надлежно следвайки го от пост на пост нагоре по йерархичните стъпала на кариерата му, криейки растящото си усещане за загуба и зачатъчното си отчаяние зад коктейлни усмивки и възстановявайки се все по-често с изстудена бутилка шабле или шардоне, за да сподави дългото мълчание на безжизнените следобеди.

Влязох вътре. Вратата се отвори и затвори с шумно изщракване, ала Бидъл не погледна да види кой е влязъл.

Закрачих по тъмното дюшеме, под полилеи в стил ар деко, заобикаляйки викториански маси, столове и роял. Едва когато се изправих пред него, той вдигна глава от вестника си. Трябваше му половин секунда, за да ме познае. И се присви.

— Какво става, по дяволите?! — запелтечи.

Седнах срещу него. Бидъл понечи да се изправи. Спрях го с твърда ръка на рамото.

— Останете седнал — тихо наредих. — Дръжте си ръцете така, че да ги виждам. Тук съм само за да поговорим. Ако исках да ви убия, вече щяхте да сте мъртъв.

Бидъл се ококори.

— Какво става, по дяволите?! — повтори.

— Успокойте се. Търсили сте ме. Ето ме.

Шефът на оперативното бюро на ЦРУ рязко издиша и преглътна с усилие.

— Съжалявам. Просто не очаквах да ви видя така.

Мълчах.

— Добре — след малко продължи той. — Първо трябва да спомена, че това няма нищо общо с Уилям Холцър.

Продължих да мълча.

— Искам да кажа, той нямаше много поддръжници. Не липсва на никого.

Съмнявах се, че липсва даже на роднините си. Продължавах да чакам.

— Всъщност ние искаме… причината, поради която ви търсехме, е, че искахме да… хм, прекратите нечии действия.

Нов евфемизъм, помислих си. Много вълнуващо.

— На кого? — попитах, за да му дам да разбере, че е на прав път.

— Ами, чакайте малко. Преди да поговорим за това, трябва да знам дали проявявате интерес.

Погледнах го.

— Господин Бидъл, убеден съм, знаете, че подхождам избирателно към действията, които „прекратявам“. Така че, без да знам за кого става въпрос, не мога да ви отговоря дали ще проявя интерес.

— Мъж е. Главно действащо лице.

Кимнах.

— Хубаво.

— Значи ли, че проявявате интерес?

— Значи, че засега не сте ме заинтригували.

Той кимна.

— Познавате човека, за когото говорим. Наскоро сте се запознали с него, докато е следил един ваш познат.

Единствено дълго упражняваната ми дискретност ми позволи да скрия изненадата си.

— Разказвайте.

— Канезаки.

— Защо?

Бидъл се намръщи.

— Какво искате да кажете с този въпрос?

— Да речем, че печалният ми опит с вашата организация изисква по-голяма откровеност от обикновено.

— Съжалявам, не мога да ви кажа нищо повече.

— Съжалявам, обаче ще се наложи.

— Иначе ще се лишим от услугите ви ли?

— Иначе ще ви лиша от живота.

Той пребледня, но запази самообладание.

— Не смятам, че този разговор изисква заплахи. Обсъждаме делово предложение.

— Заплахи — повторих замислено. — Оцелял съм толкова дълго, понеже откривам и превантивно премахвам „заплахите“. Ето го моето делово предложение към вас. Убедете ме, че не представлявате „заплаха“, и няма да ви премахна.

— Не ви вярвам. Знаете ли кой съм?

— Кажете ми, за да сме наясно още отначало.

Бидъл гневно се вторачи в мен.

— Добре, ще ви кажа — рече след малко. — Но само защото е логично да знаете, не заради заплахите ви — шефът на оперативното бюро отпи глътка от порцелановата си чаша. — Канезаки е измамник. Изпълнява секретна програма, която може да доведе до неловко положение от двете страни на Тихия океан, ако не бъде прекратена.

— „Здрач“ ли?

Бидъл зяпна.

— Вие знаете… откъде бихте могли да знаете? От Канезаки ли?

Тъпо копеле, помислих си. Каквото и да съм знаел, ти току-що го потвърди. Погледнах го.

— Как смятате, че съм се задържал толкова дълго в този бранш, господин Бидъл? Моята работа е да знам в какво се забърквам и дали възнаграждението си струва риска. Ето как съм останал жив и клиентите ми получават услуги, равностойни на парите им.

Изчаках да смели този нов светоглед.

— Още какво знаете? — след малко попита той, опитвайки се да се прави на отракан.

— Много неща. А сега ми кажете защо сте решили, че Канезаки се е превърнал в пречка. Доколкото разбрах, досега той е бил вашето златно момче.

Бидъл сбърчи нос, като че ли бе подушил отвратителна миризма.

— Такъв е само в собствените си фантазии. Прощавайте, обаче наличието на японска кръв във вените, не дава на никого особени познания за тази страна.

Поклатих глава, за да му покажа, че забележката му не ме обижда.

— Опознаването на тази страна, на която и да било страна, изисква дълги години на обучение, опит, чувствителност — продължи Бидъл. — Но този хлапак си мисли, че знае достатъчно, за да разработва и провежда собствена външна политика.

Кимнах, за да покажа, че съчувствам на мнението му.

— Добре, известно ви е, че има програма. Но тя беше прекратена преди половин година. Не съм абсолютно съгласен с прекратяването й, обаче личното ми гледище по въпроса не е съществено. Същественото е, че Канезаки продължава провеждането й на своя глава.

— Сега виждам къде е проблемът — вметнах.

— Да, хм, в известен смисъл е жалко. Той влага много страст и има известни заложби. Но на това трябва да се сложи край, за да не бъдат причинени сериозни щети.

— Какво искате да направя?

Бидъл впери очи в мен.

— Искам да… вижте, разбирам, че можете да устройвате тези неща така, че да изглежда като че ли човекът го е извършил сам.

— Вярно е. — Направи ми впечатление, че по-рано бе казвал „ние искаме“, а сега използваше единствено число.

— Е, това е нужно да се направи. Имате ли обичаен хонорар?

— За агент от ЦРУ ли? Хонорарът ще бъде голям.

— Добре. Колко?

Беше толкова нетърпелив, че почти се изкушавах да го измуфтя. Да го накарам да плати предварително и после: „Сайонара, тъпак такъв“.

И може би щях. Но имах още няколко въпроса.

— Нека ви попитам нещо — сбърчих чело в имитация на Коломбо. — Откъде знаете за мен? За моите услуги?

— Управлението има досие за вас. По-голямата част от съдържанието му е събрана по инициатива на Холцър.

— Аха — отвърнах. — Напълно логично. И когато започнахте да ме търсите, същата работа ли искахте да ми възложите?

Естествено, знаех, че е ходил с Канезаки при Тацу, за да разпитват за моето местонахождение, ала той не подозираше. Въпросът целеше да го вкара в капан.

Само че не се получи.

— Не — призна той. — Първо смятахме, че можем да ви използваме в програмата „Здрач“. Но както казах, тя е прекратена. Възможно е да има някакво развитие в бъдеще, но засега просто искаме да приключите някои недовършени неща.

Кимнах.

— Просто е странно. Искам да кажа, вие бяхте пратили Канезаки да ме търси, нали така?

— Да — говореше предпазливо, сякаш се боеше от онова, което можех да кажа после, и вече се опитваше да измисли отговор.

— Е, наистина е странно, нали? Като се има предвид, че всъщност сте искали да „прекратя“ неговите действия.

Бидъл поклати глава.

— Той трябваше само да ви открие, а не да се срещна с вас. Лично щях да се заема със срещата.

Усмихнах се, виждайки истината.

— Добре — рече той. — Прочетох досието ви. Помислих си: ако узнаете, че някой се опитва да ви открие, можете, както сам се изразихте, да видите този човек като заплаха и да предприемете съответните действия.

За малко да се разсмея. Бидъл се беше опитал да мине тънко.

— Ами онзи тип, който беше с него? — попитах. — Канезаки каза, че бил дипломатическа охрана.

— Така е. И какво от това?

— Защо сте осигурили бодигард на човек, когото искате да очистят?

Той прехапа устни.

— Самостоятелното проследяване на човек като вас не е възможно. Канезаки имаше нужда от партньор. Не исках да е от Управлението, за да не знае какво става всъщност.

— Искали сте някой, когото можете да похарчите.

— Щом предпочитате този израз.

— Имам чувството, че въпросът е личен, господин Бидъл.

Последва дълга пауза.

— И какво, ако е така? — накрая попита той.

Свих рамене.

— За мен е все тая, стига да ми платят. Обаче не започваме, добре. Вие се опитвахте да ме убедите, че Канезаки е измамник, че действията му могат да породят неудобно положение от двете страни на Тихия океан. А на мен по-скоро ми се струва, че потенциалното неудобно положение има по-конкретни прояви.

Бидъл се втренчи в мен.

— Не съм ви излъгал. Но да, имам и лични мотиви. Какво мислите, ще се случи с мен като пряк началник на Канезаки, ако действията му бъдат разкрити?

— Най-вероятно ще стане скандал. Но не виждам как самоубийството на Канезаки ще реши проблемите ви. Няма ли да останат документи за действията му? Разписки за изплатени суми, такива неща?

Той присви очи.

— Ще се погрижа за това.

— Естествено, вие си знаете по-добре от мен. Просто го споменавам. Между другото, откъде според вас Канезаки е вземал парите, за да изпълнява програмата „Здрач“, след като началниците са спрели кранчето? Предполагам, че става въпрос за значителни суми.

Бидъл хвърли поглед надясно. Погледът казваше: Измисли нещо!

— Не знам — отвърна той.

— Ако продължавате да ме лъжете, ще започна да виждам вас като заплаха — меко го предупредих аз.

Той дълго ме гледа.

— Добре. Канезаки получаваше парите от един човек на име Фумио Танака. Човек с голямо наследство и съответните политически пристрастия. Мисля, че това няма отношение към проблема, който обсъждаме.

Изчаках, като че ли обмислях.

— Е, даже Канезаки да изчезне, ще остане Танака, нали така? Защо да не прекратя и неговите действия?

Той решително поклати глава.

— Не. Излишно е. Помолих ви за помощ само по този въпрос и бих искал да получа отговор само по него.

— Как да се свържа с вас? — попитах.

— Ще приемете ли работата?

Погледнах го.

— Искам първо да помисля. Ако реша, че мога безопасно да работя за вас, ще я приема.

Бидъл извади писалка „Мон Блан Майстерщюк“, отвинти капачката и написа някакъв номер на салфетката.

— Можете да ме намерите на този номер.

— А, и още нещо — казах, взимайки салфетката. — Човекът, когото сте използвали, за да се доберете до мен — Харуйоши Фукасава. Той почина.

Бидъл мъчително преглътна.

— Знам. Канезаки ми съобщи.

— Според вас какво му се е случило?

— От думите на Канезаки излизаше, че е било злополука.

Кимнах.

— Въпросът е, че Фукасава ми беше приятел. Той не беше голям пияч. Но явно е бил поркан, когато е паднал от покрива. Странно, нали?

— Ако смятате, че имаме нещо общо с това…

— Може би просто ще ми кажете кой го е извършил.

Той отново се озърна надясно.

— Не знам.

— Вашите хора следяха Хари. Убеден съм, че смъртта му не е злополука. Ако не ми кажете нещо повече, ще започна да си мисля, че сте били вие.

— Казвам ви, не знам кой го е извършил. Даже да допуснем, че не е било злополука.

— Как изобщо открихте къде живее Хари?

Той повтори версията на Канезаки за писмото на Мидори.

— Само с тази информация трябва да сте използвали местни ресурси — предположих.

Бидъл ме стрелна с очи.

— Явно знаете много. Обаче нямам намерение да потвърдя или опровергая конкретната информация за местните ресурси. Ако подозирате, че в смъртта на вашия приятел са замесени местни ресурси, не мога да ви помогна. Както казах, не знам нищо.

На такова място нямаше да измъкна от него повече. За миг ми се прииска да сме сами. Станах да си вървя.

— Ще ви се обадя.

С Тацу се бяхме уговорили да се срещнем в парка Йойоги след разговора ми с Бидъл. Отидох там, като взех обичайните си предпазни мерки. Той вече ме чакаше, седнал на пейка под един от хилядите кленове в парка. Четеше вестник и приличаше на някой от пенсионерите в квартала, които прекарваха деня в същото занимание.

— Как мина? — попита.

Предадох му онова, което бях научил от шефа на оперативното бюро.

— Знам за Танака — рече Тацу. — Баща му е основал компания за електроника през двайсетте години, която преживя войната и после просперира. След смъртта на баща си Танака я продаде и оттогава живее с печалбата. Твърди се, че имал огромно либидо, особено за човек, наближаващ седемдесетте. Говори се също, че е пристрастен към кодеин и други наркотици.

— Ами политическата му дейност?

— Доколкото знам, няма такава.

— Тогава защо му е да финансира програма на ЦРУ в помощ на реформаторите?

— Ще ми се да ми помогнеш да узная.

— Защо?

Той ме погледна.

— Имам нужда от лошо ченге. И може да попаднем на следите на Мураками.

— Нищо ли не научи от оня, дето го арестува?

Тацу поклати глава.

— Проблемът е, че много повече се страхува от шефа си, отколкото от мен. Но винаги ме е впечатлявало това колко много се променя мирогледът на човек от четирийсет и осем до седемдесет и два часа безсъние. Все още може да научим нещо.

Той извади мобифона си и набра някакъв номер. Зададе няколко въпроса. Послуша. Издаде нареждания. После каза:

— Со да. Со да. Со. — Точно така. Точно така. Да.

Накрая затвори и се обърна към мен.

— Един от моите хора идва да ни вземе. Ще ни закара в дома на Танака, който се намира в Широканедаи.

Твърди се, че Широканедаи е най-шикозният токийски квартал. Освен главната артерия „Мегуро-дори“, която минава през него, неговите тесни улички с елегантни еднофамилни къщи и кооперации са удивително тихи и мирни, като че ли парите на този квартал са успели да го откупят от глъчката на околния град и да я пратят някъде другаде. Това място притежава спокойствие и класа. Тамошните жени, наричани широганезе, изглеждат напълно естествено в своите кожени палта, докато разхождат пуделчетата и помераните си между визитите си в чайни, бутици и козметични салони; местните мъже самоуверено шофират своите беемвета и мерцедеси, за да отидат на работа в шефските си кабинети; тамошните деца, спокойни, безгрижни, все още дори не съзнават, че техният квартал е изключение от живота в Токио и навсякъде другаде, а не правило.

Човекът на Тацу ни взе и за десет минути ни закара в Широканедаи.

Танака живееше в огромна двуетажна къща на „Широканедаи 4-чоме“, срещу посолството на Шри Ланка. Освен големината й, нейната най-характерна особеност бяха колите, паркирани на отбивката: бяло порше 911 GT с грамаден спойлер и яркочервено ферари „Модена“. И двете бяха безупречно чисти и лъщяха. Зачудих се дали Танака наистина ги кара, или само ги показва като трофеи.

Къщата беше оградена и се издигаше върху по-висок парцел, което й придаваше атмосфера на замък, извисен над по-малките жилища наоколо. С Тацу влязохме през портала, който бе отключен. Той натисна бутона до двукрилата дървена врата и чух няколко баритонови иззвънявания отвътре.

След малко ни отвори млада жена. Беше красива и изглеждаше от Югоизточна Азия, може би филипинка. Носеше класическа черно-бяла униформа на камериерка и бяла копринена шапчица върху вдигнатата си нагоре коса. Облеклото й бе тъкмо такова, каквото може да си поръча някой извратеняк от средната класа в токийски „специализиран“ клуб, където клиентите се обслужват от момичета, облечени като ученички, медицински сестри и каквато и да е друга професия, чиято униформа провокира фетишизъм. Зачудих се в какво всъщност се изразяват домакинските задължения на тази жена.

— Какво обичате? — попита тя, като погледна първо Тацу, после мен.

— Аз към Ишикура Тацухико, началник-отдел в Кейсацу-чо — представи се Тацу и й показа служебната си карта. — Тук сме, за да разговаряме с Танака-сан. Бихте ли го повикали?

— Танака очаква ли ви?

— Съмнявам се, но съм убеден, че с удоволствие ще ме приеме.

— Един момент, моля. — Камериерката затвори вратата и ние зачакахме.

След малко вратата отново се отвори и този път на прага се появи мъж. Веднага го познах: беше човекът, когото бях забелязал в „Дамаск Роуз“, с химически и хирургически поддържания повърхностно младежки вид.

— Аз съм Танака — представи се той. — С какво мога да ви помогна?

Тацу пак показа служебната си карта.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса. За момента интересът ми към вас е страничен и неофициален. Вашето съдействие или неговото отсъствие ще определи дали отношението ми ще се промени.

Лицето на Танака остана безизразно, обаче напрегнатото му тяло и наклонът на главата ми подсказаха, че Тацу е успял да привлече цялото му внимание. Въпреки всички адвокати, които несъмнено бяха на негово разположение, въпреки вероятните свити от угодници и служители този човек се боеше от истински проблеми, каквито току-що беше зърнал в очите на Тацу.

— Да, моля, заповядайте — покани ни Танака.

Събухме си обувките и го последвахме през кръгло преддверие с под на черно-бели шахматно разположени мраморни плочки. В дъното имаше вито стълбище, отстрани бяха подредени репродукции на гръцки статуи. Влязохме в стая с махагонова ламперия и лавици, покриващи целите стени. Подобно на колите отвън, книгите изглеждаха така, като че ли често обират праха им и никога не ги четат.

С Тацу седнахме на виненочервен кожен диван. Танака се настани на фотьойла срещу нас. Попита ни дали може да ни предложи нещо за ядене или пиене. Ние отказахме.

— Не чух името на колегата ви — погледна ме Танака.

— Неговото присъствие тук, също като моето, засега е неофициално — рече Тацу. — Надявам се да остане така.

— Разбира се — отвърна възрастният мъж. Нервността явно не му попречи да обърне внимание на факта, че Тацу не е отговорил на въпроса му. — Разбира се. Моля, кажете ми какво ви интересува.

— Някой се опитва да ви замеси в американска програма, която насочва средства към определени японски политици — заяви Тацу. — Макар да смятам, че сте свързан с тази програма, мисля, че не носите отговорност за нея. Но трябва да ме убедите, че предположенията ми са верни.

Загорялото лице на Танака изгуби цвета си.

— Струва ми се… ще е по-добре да се консултирам с юридическите си съветници.

Погледнах го и си представих как го убивам, за да го види в очите ми.

— Това би било неотзивчиво от ваша страна.

Той се обърна към мен, после пак към Тацу.

— Парите дори не са мои. Не идват от мен.

— Добре — рече Тацу. — Разкажете ми още.

Танака облиза устни.

— Този разговор неофициален ли ще остане? Ако някой узнае, за мен ще е много лошо.

— Стига да ни съдействате, няма от какво да се боите — увери го Тацу.

Богаташът ме погледна за потвърждение. Отправих му усмивка, която му казваше, че тайно се надявам да остане неотзивчив, за да мога да се захвана с него.

Танака преглътна с усилие.

— Добре. Преди половин година ми казаха да се свържа с един човек, който работи в американското посолство. Някой си Бидъл. Този Бидъл представлявал някои хора, които се надявали да осигурят източник на средства за подпомагане кампаниите на политически реформатори.

— Кой ви го каза? — попита Тацу.

Възрастният мъж го погледна, после сведе очи.

— Същият човек, който осигурява парите.

Тацу се втренчи в него.

— Моля, бъдете по-конкретен.

— Ямаото — прошепна Танака. После избъбри умолително: — Моля ви, аз ви оказвам съдействие. Този разговор трябва да остане неофициален.

Тацу кимна с глава. — Продължавайте.

— Срещнах се с Бидъл и му казах, както бях инструктиран, че според мен Япония се нуждае от радикални политически реформи и искам да помогна по какъвто начин мога. Оттогава съм му дал около сто милиона йени, за да ги разпредели сред политиците.

— Тези хора са вкарвани в капан — заяви Тацу. — Искам да знам как.

Танака го погледна.

— Аз само изпълнявах инструкции. Не съм замесен в това.

— Разбирам — увери го Тацу. — Справяте се отлично. Разказвайте.

— В продължение на три месеца давах на Бидъл пари, без да искам нищо в замяна. После се престорих на загрижен, че ме мамят. „За кого всъщност отиват тези пари? — попитах го. — Или ми кажете, или повече нищо няма да ви дам!“ Той отначало се съпротивляваше. После ми каза, че познавам тези хора, че сигурно мога да се сетя кои са само като чета вестника. След това ми съобщи имената. Престорих се на удовлетворен и му дадох още пари.

След време пак се направих на параноик. Казах му: „Вие само си измисляте. Докажете ми, че наистина давате парите ми на хората, които имат нужда от тях, а не ги прибирате за себе си!“ Той отначало възрази. Но накрая се съгласи да ми казва кога и къде ще има срещи.

Господи Боже, помислих си.

— За колко срещи ви съобщи Бидъл? — попита Тацу.

— Четири.

— И вие какво направихте с информацията?

— Предадох я на… на човека, който осигурява средствата, както бях инструктиран.

Тацу разбиращо кимна.

— Дайте ми имената на участниците в тези четири срещи и датите.

— Не помня точните подробности — отвърна Танака.

Усмихнах се и понечих да се изправя. Богаташът потръпна. Тацу протегна ръка да ме задържи.

— Бъдете колкото можете по-точен.

Танака произнесе четири имена. И приблизителните дати. Седнах.

— Сега ми дайте всички други имена, които сте измъкнали от Бидъл — продължи Тацу.

Танака се подчини.

Тацу не записваше нищо, явно добре познаваше тези хора.

— Отлично — рече той, когато по-възрастният мъж свърши. — Вие ни оказахте пълно съдействие и не виждам основание някой да узнае, че този разговор се е състоял. Естествено, ако ми потрябва още информация, може пак да се обърна към вас. Със същата дискретност.

Танака кимна. Изглежда малко му беше приз ляло.

Камериерката ни изпрати до вратата. Колата ни чакаше отпред. Качихме се и потеглихме. Казах им да ме хвърлят на недалечната станция Мегуро. Човекът на Тацу ме закара до станцията и изчака в колата, докато ние двамата слязохме, за да обобщим положението.

— Какво мислиш? — попитах го.

— Той казва истината.

— Възможно е. Обаче кой го е свързал с Бидъл?

Тацу сви рамене.

— Сигурно някой от корумпираните доверени лица в ЦРУ, някой, свързан с Ямаото. Ако Бидъл ги е проучвал в опит да осигури поддръжка за „Здрач“, информацията със сигурност е стигнала до Ямаото.

— И Ямаото е видял възможност да използва програмата за собствените си цели.

Той кимна.

— Според теб какво е направил Ямаото в онези четири случая, в които е научил къде и кога Канезаки ще се срещне с доверените си лица?

Свих рамене.

— Наблюдавал ги е. С параболични микрофони, телеобективи, високо светлочувствителни видеокамери.

— Съгласен съм. А сега да допуснем, че Ямаото има аудио– и видеозаписи на тези срещи. Каква е стойността на тези материали за него?

Замислих се за момент.

— Използва ги за изнудване, най-вече. „Прави каквото ти кажа, иначе ще пратя снимките на медиите.“

— Да, това е предпочитаният метод на Ямаото. И той е поразително ефикасен, когато снимките изобличават извънбрачна връзка, връзка с малко момче или някакво друго социално неприемливо поведение. Но тук?

Пак се замислих.

— Смяташ, че видео– и аудиозаписите на среща с Канезаки не са достатъчно осъдителни ли?

Тацу сви рамене.

— Аудиозаписът може би, ако разговорът е достатъчно изобличаващ. Обаче видеозаписите не са нищо особено: политик, който разговаря с мъж, явно японец, на обществено място.

— Защото никой не знае кой е Канезаки — започвах да го настигам.

Той се вторачи в мен, в очакване да събера две и две.

— Трябва да направят името на Канезаки известно на всички — казах. — Да публикуват снимката му във вестника. Това ще придаде значение и на снимките.

Тацу кимна.

— А как може да се постигне това?

— Проклет да съм — най-после схванах. — Бидъл е бил пионка в ръцете на Ямаото. Подготвил е Канезаки за изкупителна жертва, прехвърлил му е цялата отговорност за „Здрач“, така че, ако нещо се разчуе, да разполага с „измамник“, който може да понесе цялата вина. Обаче сега, ако Канезаки стане публично известен като синоним на машинациите на ЦРУ, заснетите с него политици също ще потънат.

— Точно така. Бидъл вече не може да изгори Канезаки, без да изгори тъкмо онези реформатори, които иска да защити.

— Затова иска да го очисти — заключих. — Едно хубаво, чисто самоубийство, за да предотврати скандала.

— Междувременно Бидъл ще унищожи разписките и всички други улики за съществуването на „Здрач“.

Замислих се за миг.

— Само че има още нещо.

— Какво?

— Бидъл е бюрократ. При обикновени обстоятелства той не би прибегнал до убийство. Явно се чувства отчаян.

— Да. И какво го е довело до отчаяние?

Погледнах го, разбрал, че той вече се е досетил.

— Лични проблеми, а не професионални.

— Да. Следователно въпросът е какъв е личният залог на Бидъл.

Съсредоточих се.

— Професионално опозоряване? Проблеми с кариерата, ако Канезаки бъде разкрит и избухне скандал с токийското оперативно бюро на ЦРУ?

— Всичко това, да, но нещо по-конкретно.

Недоумяващо поклатих глава.

— Какво според теб е накарало Бидъл да поиска онези разписки и да се обърне към теб за „самоубийството“ на Канезаки?

Отново поклатих глава.

— Не знам.

Тацу впери очи в мен, навярно малко разочарован, че не успявам да вървя в крак с него.

— Ямаото се е добрал до Бидъл по същия начин, по който се е добрал и до Холцър. Пращал им е доверени лица, които двамата са смятали за истински. И са се греели на отразената светлина на разузнавателните сведения, осигурени от тези доверени лица. После, когато е преценил, че моментът е благоприятен, Ямаото насаме им е разкрил, че ги е измамил.

Представих си разговора на Ямаото с Бидъл: „Ако се разчуе, че всички тези «доверени лица» са хора на другата страна, с кариерата ти е свършено. Ако работиш с мен обаче, ще запазя всичко това в тайна. Дори ще се погрижа да си осигуриш още доверени лица и да получаваш повече сведения и тогава звездата ти ще изгрее.“

— Разбирам — казах. — Но този път сметките на Ямаото не са излезли верни, защото Бидъл смята, че има изход. Просто да се отърве от Канезаки и да унищожи всички улики за съществуването на „Здрач“.

Тацу кимна.

— Да. И какво ни говори това?

Замислих се.

— Че списъкът с получателите на средствата на „Здрач“ е съвсем кратък. Че Ленгли не знае за програмата, защото иначе Бидъл нямаше да може да овладее положението, като ликвидира Канезаки и изгори документите.

— Излиза, че господин Бидъл е изпълнявал „Здрач“ по собствена инициатива. Казал ти е, че програмата е била прекратена преди половин година, нали?

Кимнах.

— А Канезаки е открил телеграмата, нареждаща нейното прекратяване.

— Бидъл излиза с версията, че оттогава Канезаки е изпълнявал програмата на своя глава. Като се има предвид, че Танака е контактувал само с Бидъл, изглежда най-вероятно всъщност шефът на оперативното бюро да е измамникът и да е използвал нищо неподозиращия Канезаки за подставено лице.

— Ямаото не знае, че програмата „Здрач“ не е официално разрешена — казах. — Той предполага, че е осъществявана със знанието на началниците на Бидъл в Ленгли. Но явно, освен Бидъл и Канезаки никой от американска страна не знае за това.

Тацу кимна, като че ли одобряваше усърдните усилия на слаб ученик, проявил известни признаци за напредък.

— И тъкмо затова Ямаото не се е сетил за възможността Бидъл да види в ликвидирането на Канезаки изход от изнудването.

— Не можеш да обвиняваш Бидъл — внимателно го наблюдавах. — След елиминирането на Канезаки уликите на Ямаото ще изгубят силата си. Което означава, че твоята мрежа от реформатори ще бъде в много по-голяма безопасност, ако Канезаки напусне сцената.

Той изсумтя и осъзнах, че се наслаждавам на гледката: Тацу се бореше с нещо, което за него представляваше морална дилема.

— Ами реформаторите, с които се е срещал Канезаки? — попитах го. — Ако той бъде изобличен, има риск и за тях.

— За неколцина от тях, може би.

— Приемливо малък брой ли?

Тацу ме погледна, виждайки накъде клоня. Въпреки това го казах:

— Как ще постъпиш, ако са петима? Или десетима?

Той се намръщи.

— Такива решения могат да се вземат само според конкретните случаи.

— Ямаото не взема решения според конкретните случаи — продължих да настоявам. — Той знае какво трябва да прави и го прави. Ето срещу какво си се изправил. Сигурен ли си, че можеш да се мериш с него?

Тацу леко присви очи.

— Да не смяташ, че се опитвам да се меря с онзи човек? Ямаото не се интересува от факта, че тези политици трябва да обвиняват себе си за затрудненото си положение. Нито от факта, че мотивите на Канезаки по съществото си са добри. Нито от това, че този младеж сигурно има майка и баща, които ще бъдат съсипани от неговата смърт.

Кимнах, признавайки правотата му и убеждението, което стоеше зад нея.

— Тогава с ония хора е свършено, така ли?

Той също кимна.

— Трябва да приема, че Ямаото вече ги притежава, и да предупредя другите.

— Ами Канезаки?

— Ще го осведомя за срещите ни с Бидъл и Танака.

— Ще му кажеш ли, че шефът му се е опитал да поръча убийството му?

Тацу сви рамене.

— Защо не? Младежът вече се чувства мой длъжник. Това може да се окаже полезно в бъдеще. Не е зле да затвърдя чувствата му.

— Ами Мураками?

— Както казах, ще продължим да разпитваме мъжа, когото задържахме. Той може да ни каже нещо полезно.

— Свържи се с мен веднага щом проговори. Искам да присъствам, когато се случи.

— И аз — отвърна той.

20.

Проверих телефонния секретар в „Империал“ от уличен телефон. Механичен женски глас ме информира, че имам едно съобщение.

Помъчих се да не се надявам, но опитът се оказа неуспешен. Женският глас ме упъти да натисна „едно“, ако искам да прослушам съобщението. Натиснах го.

— Здрасти, Джун, аз съм — чух да казва Мидори. И след кратка пауза: — Не знам дали още си в хотела, така че не съм сигурна дали изобщо ще получиш съобщението ми — нова пауза. — Искам да се срещнем довечера. Ще бъда в „Боди енд Соул“ в осем часа. Надявам се да дойдеш. Чао.

Женският глас прибави, че съобщението е оставено в 14,28 и че трябва да натисна „едно“, ако искам да го чуя повторно. Натиснах го. И още веднъж.

Имаше нещо обезоръжаващо естествено в начина, по който ме наричаше Джун, кратко от Джуничи. Никой вече не ми вика Джун. Никой не знае това име. Използвах истинското си име избирателно, още преди да напусна Токио и после съвсем се отказах от него.

„Здрасти, Джун, аз съм.“ Толкова обикновено съобщение. Повечето хора сигурно постоянно получават такива.

Чувствах се така, като че ли земята под краката ми отнякъде е получила допълнителна гравитация.

Онази част от мозъка ми, която толкова дълго ми беше служила добре, се обади: мястото и времето. Може да е капан.

Не и тя. Не вярвах.

Обаче кой друг може да е чул съобщението?

Замислих се. За да го прослуша, някой трябваше да знае къде и под какво измислено име съм отседнал. Освен това трябваше да е проникнал в телефонната система на хотела. Освен Тацу, който в момента не представляваше опасност за мен, вероятността друг да го е направил не бе голяма.

И все пак имаше вероятност.

Моят отговор на това: да върви по дяволите.

Отидох да се срещна с нея.

Минах по дълъг, обиколен маршрут, като най-често вървях пеш, наблюдавайки как в града наоколо постепенно се спуска мрак. В нощния Токио има нещо толкова живо, нещо толкова пропито с възможности. Денят с неговите лъкатушещи ята пешеходци, гръмовни мотриси, блъсканица, глъч и трафик определено е по-веселата от мелодиите на града. Но същевременно изглежда обременен от вездесъщата врява и всяка вечер въздъхва облекчено, щом се отпусне в здрача и остави настрани бремето на деня. Нощта премахва излишното и разсейващото. Нощем можеш да вървиш из Токио и да усещаш, че си на ръба на нещо, за което винаги си копнял. Нощем можеш да чуеш как градът диша.

Отбих се в едно интернет кафене, за да проверя уебсайта на „Боди енд Соул“ и да видя кой свири. Беше Току, млад вокалист и цар на флюгелхорна, който вече си беше създал репутация с емоционалните си изпълнения. Имах два от дисковете му, но не го бях гледал на живо.

Ямаото вероятно бе научил, че Мидори е в Токио, от наетата от нея детективска фирма. В такъв случай имаше вероятност да я следят, може би самият Мураками. Много внимателно проверих подходящите места около клуба. Всички бяха чисти.

Влязох към осем и половина. Беше пълно, но портиерът ме пусна, след като му казах, че съм приятел на Кавамура Мидори, която е дошла за изпълнението на Току.

— А, да — отвърна той. — Кавамура-сан спомена, че може да дойде някой. Заповядайте.

Тя седеше в края на една от двете дълги маси, разположени успоредно на стените, точно срещу сцената, където бяха музикантите. Огледах залата, ала не забелязах вероятни опасности. Всъщност тазвечерната публика беше младежка; женска и очевидно дошла да види Току, който заедно със своя квинтет в момента ги очароваше с „Есенни ветрове“.

Усмихнах се на облеклото на бенда: тениски, дънки и маратонки. Всички бяха с дълги коси, боядисани в кестеняво — така наречената прическа чапацу. Техните връстници сигурно ги смятаха за готини. На мен ми изглеждаха хлапета.

Запътих се към Мидори. Тя проследи приближаването ми с поглед, но не понечи да ме поздрави!

Носеше черно тясно поло без ръкави, което изглеждаше кашмирено и подчертаваше светлото й лице и ръце. Мидори се облегна назад на стола си и видях кожен панталон, омекнал от възрастта и носенето, и ботуши с високи токове. Нямаше други накити, освен семпли диамантени обеци. Винаги бях харесвал това, че не прекалява с бижута и грим. Нямаше нужда.

— Не те очаквах — рече тя.

Наведох се, за да ме чуе.

— Съмняваше ли се, че ще получа съобщението ти?

Мидори повдигна вежди.

— Съмнявах се, че ще дойдеш, ако аз определя времето и мястото.

Бързо наваксваше. Свих рамене.

— Ето ме.

Нямаше свободни места, затова тя стана и двамата се облегнахме на стената, без да докосваме раменете си. Мидори взе чашата си от масата.

— Какво пиеш? — попитах.

— Ардбег. Ти ме научи, спомняш ли си? Сега вкусът му ми напомня за теб.

— Тогава съм изненадан, че ти харесва.

Тя извърна глава да ме погледне.

— Вкусът е едновременно горчив и сладък.

Дойде сервитьорка и аз си поръчах ардбег. Слушахме Току да пее за скръб, самота и разкаяние. Публиката го слушаше с обожание.

Когато песента свърши и аплодисментите утихнаха, Мидори се обърна към мен. С изненада видях загриженост на лицето й, дори съчувствие. После разбрах причината.

— Ти… трябва да си научил за Хари.

Кимнах.

— Съжалявам.

Изчаках малко.

— Той беше убит, нали знаеш — казах. — Онези частни детективи, които си пратила по следите му, са пропели пред неподходящите хора.

Тя зяпна.

— Ти знаеш… казаха ми, че било злополука.

— Глупости.

— Откъде знаеш?

— От обстоятелствата. По някое време са си помислили, че са ме пипнали, затова са решили, че вече нямат нужда от него. Освен това стомахът му е бил пълен с алкохол. Хари обаче не пиеше.

— Господи — притисна длан към устата си Мидори.

Погледнах я.

— Другия път се обърни към фирма, която приема задължението за поверителност по-сериозно.

Тя поклати глава, без да сваля ръка от устата си.

— Съжалявам — казах и сведох очи. — Това не беше честно. Не е виновен никой друг, освен извършителите. И Хари, защото не внимаваше — разказах й редактирана версия за капана, който му бяха устроили, и за отказа му да ме послуша.

— Той ми харесваше — промълви Мидори, когато свърших. — Питах се дали ме лъже, че си мъртъв. Затова наех детективи да го следят. Струваше ми се добър човек. Беше мил и срамежлив и виждах, че много те уважава.

Мрачно се усмихнах. Некролог за Хари.

— Ако бях на твое място, щях да внимавам в Токио — посъветвах я. — Веднъж ме изпуснаха, но продължават да ме търсят. Ако узнаят, че си тук, може да проявят интерес. Както сториха с Хари.

Последва дълго мълчание.

— И без това утре се прибирам в Ню Йорк — отвърна накрая.

Кимнах бавно, знаех какво следва.

— Повече няма да се видим.

Опитах се да се усмихна. Усмивката се получи доста тъжна.

— Знам.

— Разбрах какво искам от теб.

— Нима?

Мидори кимна.

— Отначало си мислех, че искам отмъщение. Все се чудех как да те нараня, как да ти причиня мъка, като мъката, която ти ми причини.

Не бях изненадан.

— И затова негодувах срещу теб, защото винаги съм вярвала, че омразата е недостойно чувство — продължи тя. — Толкова слабо и абсолютно безсмислено.

За миг се удивих колко невинен живот трябва да е водил човек, за да продължава да изповядва подобна философия, и в този момент я обичах заради това.

Мидори отпи глътка от своя ардбег.

— Но когато онзи ден те видях, нещата се промениха. Отчасти, защото разбрах, че наистина си се опитал да откриеш диска и да довършиш започнатото от баща ми. Отчасти, защото знаех, че се опита да ме защитиш от хората, които търсеха диска.

— А всъщност?

Тя извърна очи към музикантите, после пак ме погледна.

— Разбрах какъв си. Ти не си от истинския свят. Поне не от моя истински свят. Ти си като призрак, някакво същество, принудено да живее в сенките. И разбрах, че човек като теб не е достоен за омраза.

Дали бях достоен за омраза и дали тя ме мразеше не бяха едно и също. Зачудих се дали го разбира.

— Значи за съжаление? — попитах.

Мидори кимна.

— Може би.

— Струва ми се, че предпочитам да ме мразиш — опитвах се да разведря обстановката, ала тя не се засмя.

Погледна ме.

— Така че ни остава само тази нощ.

Едва не отказах. Едва не й отговорих, че това ще нарани и двама ни прекалено силно.

После реших, че по-късно ще се справям с болката. Както го правех винаги.

Отидохме в „Парк Хаят“ в Шинджуку. Тя бе отседнала в „Окура“, но щеше да е прекалено опасно да отидем там заедно.

Взехме такси до хотела. По пътя не откъсвахме взор един от друг, ала никой от нас не проговори. Регистрирах и двамата и когато се качихме в стаята, не включихме осветлението. Струваше ми се естествено да отидем до огромните прозорци, откъдето наблюдавахме градската грамада на Шинджуку, мъждукаща с лилава светлина около нас.

Взирах се в града от високия прозорец и мислех за всички събития, които бяха довели точно до този миг, до този момент, за който си бях фантазирал, за който нелепо бях копнял безброй пъти и на който сега се опитвах да се насладя, макар да усещах, че безвъзвратно ми се изплъзва.

По някое време почувствах погледа й. Обърнах се и протегнах ръка, проследих очертанията на лицето и шията й с пръсти, опитвайки се да запечатам всяка извивка в паметта си, за да ги възкреся в себе си по-късно, когато нея нямаше да я има. Осъзнах, че повтарям името й, шепнешком, отново и отново, както го бях изричал, когато бях сам и мислех за нея. Тя пристъпи към мен, прегърна ме и ме притисна към себе си с изненадваща сила.

Ухаеше както си я спомнях, на чисто, с едва доловим парфюм, който си оставаше загадка за мен и който ми напомняше за вино, което все чакаш и чакаш да отлежи, и се колебаеш да изпиеш, защото после няма да го има.

Дълго се целувахме, нежно, без да бързаме, застанали пред прозореца, и по някое време наистина забравих какво ни е довело там заедно и защо ще трябва да си тръгнем сами.

Съблякохме дрехите си един на друг като първия път, бързо, почти гневно. Отлепих палката от ръката си и я пуснах на пода. Мидори знаеше, че е излишно да разпитва за нея. Когато останахме голи и продължавахме да се целуваме, тя се притисна към мен толкова силно, че трябваше да отстъпя назад към двойното легло. Краката ми се опряха в него и седнах на ръба. Мидори се наведе напред, подпря се с една ръка на леглото, другата постави на гърдите ми и ме натисна по гръб. Възседна ме, все още с длан на гърдите ми, и плъзна другата надолу към слабините ми. За миг ме стисна, достатъчно силно, за да ме заболи. После, вперила в мен тъмните си очи, ала все още без да отрони и дума, ме насочи в себе си.

Отначало се движехме бавно, колебливо, като двама души, несигурни в мотивите на другия. Дланите ми обхождаха тялото й, ту се плъзгаха по него, ту спираха някъде в отговор на ритъма на нейното дишане или височината на гласа й. Тя постави ръце върху раменете ми, приковавайки ме с тежестта си, и се раздвижи по-бързо. Наблюдавах лицето й, по което отразената светлина от прозорците очертаваше сенки и изтръгваше блясъци, и усетих, че между телата ни преминава нещо неосезаемо като топлина или ток. Дишането й стана по-плитко и се ускори. Опитах се да се задържа, да не се изпразня преди нея, но тя се движеше все по-бързо, по-настойчиво, и аз стигнах до ръба. От гърлото й се изтръгна звук, отчасти ръмжене, отчасти изскимтяване, и Мидори се наведе напред, така че лицето й почти се докосна до моето, вгледа се в очите ми и усетих, че свършва в същия миг като мен, прошепвайки: „Мразя те“. И тогава видях, че плаче.

После се изправи, но без да дръпне ръце от раменете ми. Наведе глава и сянката погълна лицето й. Не издаваше нито звук, ала ме пареха сълзите й, които капеха по гърдите и шията ми.

Не знаех какво да кажа, не знаех дали да я докосна. Дълго останахме така в мрака. После Мидори се надигна и безмълвно се запъти към банята. Седнах и я зачаках. След няколко минути тя се върна, беше облякла един от белите хавлиени халати на хотела. Погледна ме, ала не каза нищо.

— Искаш ли да си ида? — попитах.

Мидори затвори очи и кимна.

— Добре — станах и започнах да се обличам. Когато закопчах и последното копче, я погледнах.

— Знам, че се справяш добре в Ню Йорк. Ганбате. — Продължавай в същия дух.

Очите й бяха вперени в мен.

— Какво ще правиш?

Свих рамене.

— Знаеш как е с нас, нощните същества. Трябва да потърся камък, под който да пропълзя, преди да изгрее слънцето.

Мидори се насили да се усмихне.

— Занапред, имам предвид.

Кимнах, замислен.

— Не съм сигурен.

Настъпи тишина.

— Би трябвало да работиш при своя приятел — рече тя. — Това е единственото нещо за теб.

— Странно, и той винаги го е казвал. Добре, че не вярвам в заговори.

Усмивката й отново се появи, този път не толкова принудена.

— Неговите мотиви сигурно са егоистични. Моите не са.

Погледнах я.

— Не съм сигурен дали мога да ти вярвам след онова, което ми каза преди малко.

Мидори сведе очи.

— Съжалявам.

— Недей, няма нищо. Ти беше честна. Макар да се съмнявам, че някой изобщо е бил честен с мен точно по този начин. Поне не в такъв момент.

Нова усмивка. Беше тъжна, ала поне изглеждаше искрена.

— И сега съм честна.

Трябваше да приключвам с това. Приближих се, достатъчно, за да вдъхна аромата на косата й и да усетя топлината на кожата й. Дълбоко си поех дъх. Бавно го изпуснах.

Казах на английски, за да избегна недвусмислената окончателност на сайонара:

— Сбогом, Мидори.

Запътих се към вратата и както винаги, надзърнах през шпионката. Коридорът пустееше. Излязох, без да се обърна назад.

Беше ми трудно да преодолея коридора. В асансьора стана по-малко мъчително. Когато излязох на улицата, знаех, че най-страшното е минало.

В мен се разнесе глас, тих, ала настойчив. Така е най-добре, каза той.

21.

Поех по задните улички на Шинджуку. Насочих се на изток, като разсъждавах къде да пренощувам и какво ще правя, когато се събудя на другата сутрин. Опитвах се да не мисля за нищо друго.

Беше късно, но наоколо групички хора се движеха като мъгливи съзвездия в пустотата на космоса: скитници и просяци, проститутки и сводници, обезверените, онеправданите, прокудените.

Болеше ме и не можех да измисля как да прогоня болката.

Пейджърът ми завибрира. Мидори, помислих си.

Ала знаех, че не е тя. Мидори нямаше този номер. А дори да го имаше, не би го използвала.

Погледнах дисплея, номерът беше непознат.

Намерих уличен телефон и го набрах. Иззвъня веднъж, после отговори женски глас на английски.

— Здрасти.

Беше Наоми.

— Здрасти — отвърнах. — Почти бях забравил, че съм ти дал номера си.

— Не възразяваш, че ти звъннах, надявам се.

— Ни най-малко. Само съм изненадан — наистина бях. Радарът ми се задейства мигом.

Последва пауза.

— Е, тази нощ в клуба нямаше много клиенти и се прибрах по-рано. Питах се дали не искаш да се отбиеш.

Трудно ми беше да си представя да няма много клиенти в „Дамаск Роуз“, но можеше и да е вярно. Въпреки това очаквах да предложи да идем някъде другаде — късна вечеря, чаша уиски. А не стандартна покана в апартамента й. Радарът ми ме предупреждаваше за опасност.

— Естествено. Ако не си много уморена.

— Ни най-малко. Ще ми бъде приятно да се видим.

Това бе странно. Беше произнесла се почти като те. Тази грешка не се дължеше на обичайния й португалски акцент. Скрито послание? Предупреждение?

Погледнах си часовника. Наближаваше един и половина.

— Ще дойда след около час.

— Нямам търпение.

Чух я да затваря.

Нещо не бе наред. Не знаех точно какво.

Първо, самият факт, че ми се обаждаше, ми се струваше странен. И версията, че се е прибрала вкъщи рано, макар да предполагах, че това обясняваше първото. Гласът й звучеше съвсем нормално. Но онази странно произнесена дума?

Въпросът беше как да постъпя, ако съм сигурен, че е капан. Не ако подозирам, а ако съм сигурен.

Отидох до друг уличен телефон и се обадих на Тацу. Отговори ми телефонният му секретар. Опитах отново. Пак същото. Вероятно участваше в проследяване или нещо подобно.

Най-разумно беше да изчакам, докато си осигуря поддръжка да вляза. Само че в момента навярно ми се откриваше възможност и не исках да я пропусна.

Взех такси до началото на Азабу Джубан. Добре познавах обстановката около блока на Наоми, естествено — лично я бях разузнал и използвал онази нощ, когато я чаках в дъжда. Сградата на перпендикулярната странична уличка с навеса и пластмасовите контейнери за смет беше идеално място. Ако някой ме причакваше, щеше да се скрие там. Точно както аз бях дебнал нея.

Вървях към дъното на улицата, водеща към задната страна на блока, когато чух воя на двуцилиндров мотопед, приближаващ се насам. Беше оборудван за доставка на пици с портативно подгряващо устройство отзад и реклама на заведението, което ги приготвяше. Внимателното огледах, за да се уверя, че е точно това, което изглеждаше. Да, просто младеж, който изкарваше по някоя йена отгоре с вечерна работа. Лъхна ме мирис на пица от подгряващото устройство. Хрумна ми нещо.

Махнах с ръка и младежът спря до мен.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попитах го на японски. — Срещу десет хиляди йени.

Момчето се поококори.

— Естествено. За какво става въпрос?

— В дъното на улицата има един блок, отдясно, когато се приближаваш от тази посока. Отстрани има навес с няколко контейнера за смет. Мисля, че един мой приятел ме чака там, но искам да го изненадам. Можеш ли да минеш оттам, да погледнеш в движение и да ми кажеш дали си видял някого под навеса?

Той още повече се ококори.

— За десет хиляди йени ли? Естествено.

Извадих портфейла си и му дадох банкнота от пет хиляди.

— Половината сега, половината — когато се върнеш.

Младежът взе парите и потегли. Върна се след три минути.

— Там е — потвърди той. — Точно където ми каза.

— Благодаря — кимнах. — Направо ми спасяваш живота — дадох му останалите пет хиляди.

Той ги погледна сякаш не вярваше на очите си, после на лицето му изгря широка слънчева усмивка.

— Мерси! Страхотно! Да ти трябва още нещо?

Усмихнах се и поклатих глава.

— Засега не.

Той малко помръкна, но после пак се оживи, явно беше разбрал, че е хранил прекалено големи надежди.

— Добре, още веднъж благодаря — каза момчето и отпрати.

Отлепих палката и я хванах в дясната си ръка. Извадих лютивия спрей на Юкико и го взех в лявата. Придвижих се крадешком, както се бях научил по време на далечните разузнавателни патрули във Виетнам, минавайки плътно до сградите, проверявайки всеки ъгъл, всяко опасно място, уверявайки се, че е чисто, преди да продължа нататък.

Отне ми почти половин час да измина стоте метра до мястото на засадата. Когато бях на три метра от там, кофите за боклук вече не можеха да ми осигурят прикритие, затова приклекнах ниско и зачаках.

Изтекоха пет минути. Чух драскане на кибрит, после видях иззад контейнерите да се издига облак син дим. Мъжът, който ме чакаше там, не бе Мураками. Мураками не би направил нещо толкова глупаво.

Пъхнах лютивия спрей обратно в джоба си и бавно изпънах палката в цялата й дължина, като подръпнах края й, за да се уверя, че отделните елементи са стегнати добре, после я хванах в дясната си ръка. Наблюдавах дима, който се издигаше нагоре, и изчислих времето за вдишване и издишване. Изчаках момента, когато знаех, че вдишва и вниманието му донякъде е разсеяно от удоволствието от всмукването на никотина. Вдишване, издишване. Вдишване, издишване. Вдишване…

Изскочих от мястото си и се стрелнах напред, вдигнал палката зад тила си, като че ли се опитвам да се почеша по другото рамо, предпазвайки лицето и главата си със свободната си ръка. Преодолях разстоянието за миг и видях мъжа още щом излязох иззад края на контейнерите за смет. Беше един от бодигардовете на Мураками — носеше черно кожено яке до кръста, тъмни очила и вълнена шапка за дегизиране. Бе чул внезапния шум от приближаването ми и тъкмо обръщаше глава към мен, когато изскочих пред него.

Мъжът зяпна и цигарата безполезно увисна на устната му. Дясната му ръка се насочи към джоба на якето. Видях всичко това бавно, ясно.

Пристъпих напред с десния крак и замахнах с палката към лицето му. Главата му отскочи наляво от силата на удара. Тъмните очила отхвърчаха. Цигарата се изхлузи от устата му и се запремята като празна гилза от пушка, последвана от експлозия от зъби и кръв. Той залитна назад, блъсна се в стената на блока и започна да се свлича. Пристъпих напред и опрях края на палката под брадичката му, за да го задържа.

— Къде е Мураками? — попитах.

Мъжът изхрачи маса от кръв и зъби.

Претърсих го, докато се давеше и се опитваше да се вземе в ръце. Намерих нож кершоу като на Мураками в якето му и мобифон на колана му. Взех и двете.

Силно натиснах палката.

— Къде е? — повторих аз.

Мутрата се изкашля и плю.

— Нака да — изфъфли той. Вътре.

— Къде е другият?

Той изпъшка и се опита да вдигне ръка към лицето си. Ръгнах го с палката в гърлото. Мъжът сбърчи лице и отпусна ръце.

— Къде е другият? — повторих.

Бодигардът мъчително си пое дъх и изхриптя:

— Омоте да. — Отпред.

Логично. И аз щях да покрия подстъпите към блока по същия начин.

Вдигнах палката и забих върха й в слънчевия му сплит. Той изстена и се преви надве. Вмъкнах се зад него, прокарах палката нагоре до гръкляна му и подпрях гърба му с коляно. Притеглих назад палката с две ръце, без да преставам да натискам напред с коляно. Мутрата вдигна ръце към стоманата, за да намали натиска, ала вече беше късно. Ларинксът му бе смачкан. Той продължи да се съпротивлява още около половин минута, след което се отпусна отгоре ми.

Оставих го на земята и се огледах наоколо. Пълна неподвижност. Смъкнах шапката му и си я сложих. Пипнешком потърсих тъмните очила — ето ги. Сложих си и тях.

Изтеглих трупа колкото можеше по-навътре в сенките, после вдигнах все още тлеещата му цигара и я лапнах. Натиснах палката в асфалта, за да я затворя, пъхнах я в джоба на якето си и стиснах лютивия спрей.

За разлика от задната страна на блока отпред нямаше перпендикулярни улици и подходящите места бяха по-малко. Всъщност имаше само едно подходящо място: уличката, успоредно на сградата.

Заобиколих отпред, с тъмните очила, шапката и цигарата. Вървях с наведена глава и насочен напред поглед в същата поза, каквато щяха да използват тия типове, за да избегнат свидетели и охранителни камери.

Видях го оттатък улицата още щом излязох иззад ъгъла. Беше облечен като своя отскоро покоен партньор. Запътих се право към него, крачех бързо и уверено. Тъмните очила, които носехме, ставаха за лека дегизировка, обаче не ги биваше за нощно виждане. Той си помисли, че съм партньорът му. Излезе от сенките, сякаш за да ме посрещне, навярно учуден защо съм напуснал поста си.

Когато бях на три метра от него, видях, че смутено свива устни. На два метра ченето му започна да увисва, защото проумя, че нещо определено не е наред. На един метър всичките му въпроси получиха отговор с голяма глътка лютив спрей.

Той размаха ръце към лицето си и заотстъпва назад. Изплюх цигарата, пуснах флакона в джоба на якето и извадих палката. Разпънах я, минах зад него и я преметнах през гръкляна му, както бях сторил с приятелчето му, този път с по-силен натиск, който смачка и сънната му артерия заедно с ларинкса. Мутрата драскаше с пръсти метала и риташе с крака за опора през няколкото секунди, докато го влачех обратно в уличката, но когато стигнахме в сенките, вече бе мъртъв. Претърсих го и открих още един нож и мобифон. Оставих ножа. Мобифона взех.

Свих и прибрах палката, после отидох до края на улицата, където намерих уличен телефон. Не знаех дали Наоми има телефонно устройство за идентификация на входящите обаждания и не исках да рискувам, позвънявайки й от някой от двата мобифона.

Набрах номера й. Тя вдигна на третото иззвъняване. Гласът й звучеше малко неуверено.

— Ало?

— Здрасти, аз съм.

Пауза.

— Къде си?

— Няма да успея тази нощ. Извинявай.

Нова пауза.

— Няма нищо. Всичко е наред.

Стори ми се облекчена.

— Просто исках да ти кажа. Скоро ще ти се обадя, става ли?

— Добре.

Затворих и се върнах зад блока й. Вмъкнах се в сенките до трупа, който бях оставил там.

Един от мобифоните, които носех, завибрира. Извадих го и го отворих.

— Хай — казах.

Чух типичното изръмжаване на Мураками и усетих, че адреналинът се излива в кръвоносната ми система.

— Тази нощ няма да дойде — съобщи той. — Слизам след малко. Повикай Яги-сан и се приготви за тръгване.

Предположих, че Яги е единият от мутрите, които бях очистил.

— Хай — повторих.

Мураками изключи.

Пуснах мобифона в джоба на якето си. Извадих палката и я хванах сгъната в дясната си ръка. В лявата стиснах лютивия спрей. Сърцето ми равномерно блъскаше в гърдите. Дълбоко си поех дъх през носа, задържах го и го изпуснах.

Задният вход бе по-малко очевидният избор, тъй като се използваше по-рядко. Освен това нямаше охранителна камера. Знаех, че ще излезе оттам, също като мен.

Застанах в края на разсеяната светлина от недалечната улична лампа, където Мураками щеше да ме види, обаче нямаше да ме познае. Трябваше да се приближи колкото е възможно повече, за да използвам максимално елемента на изненада. Изненадата можеше да се окаже единственото ми предимство пред него.

След две минути той се появи от задния изход. Стоях точно в края на сенките, с тъмни очила и ниско нахлупена шапка.

Водеше куче, което опъваше каишката. Трябваше ми секунда, за да забележа, че е без намордник. Белият питбул, същия, който бях видял в колата след боя с Адонис.

Мама му стара.

За малко да се обърна и да хукна. Обаче бягството задейства най-атавистичните инстинкти на кучетата и имаше прекалено голяма вероятност звярът да ме настигне и повали изотзад. Трябваше внимателно да отиграя положението.

Поне вниманието на Мураками отчасти бе ангажирано с животното. Той ме видя и рязко кимна за поздрав, после сведе поглед към кучето, което беше започнало да ръмжи.

Добро кученце, помислих си. Добро кученце, мамицата ти.

Двамата се приближиха. Мураками пак ме погледна и отново спусна очи към питбула. Проклетото животно вече наистина ръмжеше — отсечени убийствени звуци, излизащи дълбоко от гърдите му.

Мураками не изглеждаше особено обезпокоен. Предполагах, че куче, което получава барут и стероиди със закуската си и люти чушлета под формата на супозитории за десерт, може да ръмжи и срещу вятъра и че стопанинът му използва това поведение, даже вероятно го одобрява.

Все повече се приближаваха. Кучето започваше да излиза извън контрол, зъбеше се и опъваше каишката. Мураками го погледна. Чух го да пита:

— Доушитанда? — Какво ти става, по дяволите?

После вдигна глава. Не беше толкова близо, колкото исках, обаче знаех, че след миг ще си изясни положението. Нямаше да получа по-добра възможност.

Хвърлих се към тях и взех разстоянието на две големи крачки. Мураками реагира моментално, пусна каишката и вдигна ръце, за да защити торса и главата си.

Реакцията му бе добре отработена и аз я очаквах. Без да обръщам внимание на кучето, което прецених като по-малката опасност, приклекнах и замахнах с дясната си ръка като бекхенд в тениса. Палката започна да се разгъва. Когато стигна до изнесения напред глезен на противника ми, вече се беше изпънала до пълните си шейсет и шест сантиметра. Сблъсъкът на стоманата с глезена му бе едно от най-приятните усещания, които съм изпитвал. Ако не го бях улучил, щях да съм мъртъв няколко секунди по-късно.

Обаче аз го улучих. Усетих, че костта се пръска под стоманата, и чух воя на Мураками. След миг цялото ми полезрение се изпълни с бялото куче, което ме връхлиташе като тактическа ракета.

Успях да вдигна лявата си ръка пред гърлото. Питбулът се стрелна напред и ме захапа точно над китката. В ръката ми избухна пареща болка и ударът ме повали назад.

Знаех, че ако падна по гръб с този звяр отгоре, няма да останат за чистене дори останки от тялото ми. Отчасти инстинктивно, отчасти по навик от джудото, оставих общата ни инерция да ни превърти в нещо като задно салто и се претърколих до клек. Кучето продължаваше да впива зъбите си, ръмжеше и тръскаше глава, стискайки в смъртна хватка, както го бяха дресирали. Вече не усещах ръката си.

Опитах се да вдигна палката и да фрасна звяра по главата, обаче не успях. Ноктите му дращеха по асфалта в търсене на опора, от която да ме повали по гръб.

Пуснах палката и заопипвах със здравата си ръка, търсейки тестисите му. Питбулът отскочи наляво, после надясно, усещайки какво целя. Въпреки това ги напипах. Сграбчих кучешките ташаци и задърпах надолу с всички сили. Челюстите се разтвориха и аз освободих ръката си.

Скочих на крака. Кучето се погърчи още малко и също се изправи. Изръмжа и се втренчи в мен с кървясали очи. Мускулите му се напрегнаха. Измъкнах флакона със здравата си ръка. Питбулът скочи. Насочих спрея напред и го натиснах. Разнесе се удовлетворяващо съскане на газ, излизащ под налягане, и червеният облак улучи животното точно в муцуната. Ускорението го понесе към мен и от сблъсъка паднах по гръб, само че този път животното се тресеше и лигавеше. Изпълзях изпод мятащото му се тяло и се претърколих настрани до клек.

Кучето отчаяно търкаше муцуна в асфалта, сякаш се опитваше да избърше веществото, което причиняваше мъките му. Доближих флакона. Когато питбулът обърна хриптящата си муцуна към мен, аз се прицелих в носа му и натиснах. Блъвна гъст облак и в следващия миг, също толкова внезапно, свърши. Флаконът беше празен.

Ала и това стигаше. Тялото на кучето се замята в конвулсии, в сравнение с които предишното му гърчене бе като игриво протягане. Обикновено газът олеорезин капсикум не е смъртоносен, обаче концентрираната доза, каквато току-що бе получил питбулът, можеше да се окаже изключение.

Озърнах се към Мураками. Беше се изправил, обаче отпускаше цялата си тежест върху здравия крак. Държеше автоматичния нож в дясната си ръка, близо до тялото си.

Сведох поглед и видях палката. Грабнах я в дясната си длан и се приближих към него с безполезно увиснала лява ръка.

Дълбоко от гърдите му се изтръгваше ръмжене, звучеше почти като от кучето му.

Описах около него предпазлив кръг, като го принуждавах да се върти, в опит да преценя границите на подвижността му. Знаех, че ударът по глезена му е бил силен. Бях наясно също, че може би се опитва да преувеличи сериозността на травмата, за да ме накара да го подценя и да се опитам да го довърша прекалено бързо. Ако успееше да хване палката или да проникне по друг начин зад защитата ми, ножът и двете му здрави ръце щяха да се окажат решаващи.

Затова не бързах. Финтирах с палката. Наляво, после надясно. Обикалях откъм ръката му с ножа, затруднявайки го да хване нещо със свободните си пръсти, принуждавах го да се движи, да напряга глезена.

Оставих го да свикне с финтовете ляво-дясно. После нанесох удар по средата, мушкайки стоманата право към лицето и шията му. Той парира със свободната си ръка, опита се да хване палката, обаче аз очаквах тази реакция и навреме я изтеглих. И също толкова внезапно замахнах с бекхенд и го улучих отстрани по главата.

Мураками падна на едно коляно, ала аз не бързах да го атакувам. Инстинктът ми подсказваше, че се преструва, отново се опитва да ме примами по-близо, за да може да скъси разстоянието, което ми осигуряваше палката.

От главата му се стичаше кръв. Той ме погледна и за стотна от секундата видях по лицето му да пробягва страх като струи проливен дъжд. Опитите му се бяха провалили и Мураками го знаеше. Съзнаваше, че внимателно, методично ще го изтощя, че няма да извърша нищо глупаво, от което да се възползва.

Единственият му шанс беше да предприеме нещо отчаяно. Отново закръжих около него и зачаках.

Оставих го мъничко да се приближи, достатъчно, за да му дам надежда.

Финтирах и отскочих, принуждавайки го да стъпи върху глезена си. Вече се задъхваше.

С пронизителен вик „киай“ Мураками се хвърли към мен, като протегна свободната си ръка в опит да ме хване за ръкава на якето и да ме наръга с ножа си.

Обаче глезенът му го забави.

Направих голяма крачка назад и встрани и стоварих палката върху подлакътницата му. Компенсирах силата с точност и бързина, но ударът все пак бе мощен. Той изпъшка от болка и аз отстъпих още две крачки назад, за да преценя нанесените щети. Мураками притискаше наранената ръка към тялото си и ме гледаше. Усмихваше се.

— Хайде — предизвика ме той. — Ето ме. Довърши ме. Не се бой.

Пак започнах да го обикалям. Подигравките му не ме засягаха.

— Приятелят ти крещя чак до долу — продължи Мураками. — Той…

Взех разстоянието на една крачка и мушнах с палката към гърлото му. Той вдигна ранената си ръка в опит да я хване, но аз вече я бях изтеглил към себе си. Със същото движение промених равнището, приклекнах и отново го шибнах по крака. Мураками изкрещя и се строполи на колене.

Скочих зад гърба му, за да не му дам възможност да ми се нахвърли.

— Такъв звук ли издаде той? — изръмжах и стоварих палката върху главата му като секира.

Противникът ми се свлече настрани, после с усилие се изправи. Повторно замахнах. И после пак. От скалпа му шуртяха струи кръв. Осъзнах, че крещя. Не знаех какво.

Обсипвах го с удари, докато ръката и рамото ме заболяха. После отстъпих крачка назад и коленичих, жадно гълтайки въздух. Озърнах се към кучето. Лежеше неподвижно.

Изчаках няколко секунди да си поема дъх. Опитах се да свия палката, ала не успях. Разгледах я и разбрах защо. Правата стоманена пръчка се беше огънала като лък от ударите по главата на Мураками.

Божичко. Изправих се и замъкнах тялото му под навеса до останките на неговото приятелче. Влаченето с една ръка бе мъчително, обаче се справих. С кучето беше по-лесно. Извадих мобифоните, избърсах ги и ги пуснах. Както и тъмните очила. Накрая палката. Не исках да ме спипат с шейсет и шест сантиметрово оръжие на убийство, огънато във формата на черепа на една от жертвите. Изхлузих коженото яке, което бях взел, и го хвърлих отгоре.

В няколко от контейнерите под навеса се бе събрала дъждовна вода. Плиснах я по асфалта наоколо, за да не личи кръвта, поне на първо време. Накрая избърсах отпечатъците си от кофите.

Последната спирка бе пред блока. Там намерих цигарата, която бях изплюл, преди да очистя втория бодигард. Смачках я и прибрах фаса в джоба си.

Отидох до входа На Наоми и натиснах с едно от кокалчетата на ръката си нейния звънец. След малко чух гласа й. Прозвуча ми уплашено.

— Кой е?

В първия момент не се сетих как съм й се представил при първата ни среща в клуба. После си спомних: с истинското си име.

— Аз съм. Джон.

Тя ахна.

— Сам ли си?

— Да.

— Добре. Качи се горе. Бързо.

Ключалката забръмча и аз бутнах вратата. Вървях с наведена глава, така че оня, който на другата сутрин щеше да преглежда записа, да не види ясно лицето ми. Качих се по стълбището на петия етаж и тихо почуках на нейната врата.

За миг светлината зад шпионката помръкна. После вратата се отвори. Когато ме видя, Наоми зяпна.

— Oh meu deus, meu deus, какво се е случило?

— Причаках ги на излизане.

Тя поклати глава и запремигва.

— Влез, влез — влязох в генкан и тя затвори вратата след мен.

— Не мога да остана — предупредих я. — Някой скоро ще ги открие и тогава в целия квартал ще загъмжи от ченгета.

— Ще ги открие… — повтори Наоми, после на лицето й проблесна разбиране. — Ти… ти сити убил?! — тя поклати глава, като че ли не можеше да повярва. — Oh merda.

— Разкажи ми какво се случи.

Наоми ме погледна.

— Тази вечер дойдоха да ме вземат от клуба. Казаха ми, че трябва да тръгна с тях, но не ми обясниха защо. Адски се уплаших. Накараха ме да ги доведа тук, качихме се в апартамента. Мураками водеше куче със себе си. Заплаши, че ще го насъска срещу мен, ако не направя точно каквото поискат.

Тя впери очи в мен, страхувайки се, казах си аз, от онова, което може да си помисля.

— Всичко е наред — успокоих я. — Продължавай.

— Мураками каза, че знаел, че се срещаме извън клуба, знаел и че мога да се свържа с теб. Заповяда ми да ти се обадя и да те поканя да дойдеш.

— Сигурно е блъфирал — отвърнах. — Вероятно са ни записали онази вечер, когато ти ми даде имейл адреса си, и той е предположил, че съм ти дал своя телефон. А може Юкико да е надушила нещо и да му е казала. Няма значение.

Наоми кимна.

— Той ме попита на какъв език разговаряме, когато сме заедно. Отговорих му, че използваме главно английски. Мураками не знае добре английски, но ме заплаши, че ако чуе нещо, което да прозвучи като предупреждение, ще нахрани с мен кучето си. Стоеше плътно до мен и слушаше. Беше ме страх, че ако се опитам да те предупредя, може да отговориш нещо и той да се досети какво съм направила. Но се опитах да ти съобщя по начин, който да не забележиш или коментираш веднага. Забеляза ли?

Беше мой ред да кимна.

— Произнесе „се“ като „те“.

— Sim. Съжалявам, че не успях да направя повече. Ужасно ме беше страх. Той щеше да разбере.

Усмихнах се.

— Беше идеално. Отлична идея. Обригадо.

Държах китката си пред себе си и тя я погледна.

— Какво се е случило с ръката ти?

— Нахапа я кучето на Мураками.

— Господи! Добре ли си?

Разгледах я. Коженото яке бе попречило на кучешките зъби да пробият кожата, обаче плътта ми беше лилава и силно подута. Можеше да има и нещо счупено.

— Ще се оправя. Но се безпокоя за теб. Пред блока ти е извършено тройно убийство. Веднага щом някой открие телата, което няма да е много трудно, полицията ще конфискува записите от охранителните камери във всички блокове наоколо. Ще видят, че влизаш, придружена от мъж с бяло куче, същото, което в момента изстива заедно със стопанина си на няколко метра от твоя блок. Ще трябва да отговаряш на много въпроси.

Наоми ме погледна.

— Какво да правя?

— Ако те задържат, кажи им истината. Няма нужда да споменаваш, че сега си отворила вратата — така ще изглеждаш като съучастница. Но не отричай, че тук се е качил някой и се е опитал да влезе в апартамента ти. Ще ме видят на записите, въпреки че гледах да скрия лицето си.

Тя кимна.

— Добре.

— Но полицията не е истинският ти проблем. Истинският ти проблем ще бъдат приятелите на Мураками. Ще те потърсят или за отмъщение, или за да се доберат до мен. Или и за двете.

Карамелената й кожа изгуби цвета си.

— Той щеше да ме убие, нали?

Утвърдително кимнах.

— Ако бях дошъл, както той се е надявал, щяха да ме убият и после да те очистят като потенциална свидетелка. Това, че не дойдох, те направи по-безобидна в техните очи. Решили са, че не си струва да те убиват. Чисто и просто.

— Me deus — с усилие преглътна тя. Беше пребледняла.

— Събери си малко багаж — посъветвах я. — Бързо. Вземи такси до Шинджуку или Шибуя, някъде, където все още има хора. Оттам вземи друго такси. Отседни в хотел със стаи на час, с автоматизирана регистрация. Плати в брой, не с кредитни карти. Утре рано сутринта вземи влак за Нагоя или Осака, където има голямо летище. Хвани първия самолет. Няма значение закъде. Щом напуснеш страната, ще бъдеш в безопасност. Оттам можеш да се прибереш у дома.

— У дома ли?

Кимнах.

— В Бразилия.

Тя дълго мълча. Накрая взе здравата ми ръка в дланите си и ме погледна.

— Ела с мен.

Вгледах се в зелените й очи и едва не казах „да“. Ала не го направих.

— Ела с мен — повтори Наоми. — И ти си в опасност.

И тогава, в този миг разбрах, че съм създал нова пресечна точка, поредния Хари или Мидори, които решителен преследвач като ЦРУ или Ямаото можеше да постави под наблюдение, за да се добере до мен. А Наоми заминаваше направо за Бразилия. Където възнамеряваше да се установи Ямада-сан, моето второ аз.

Сигурно съм се усмихнал на иронията, на шегите, които обича да си прави съдбата, защото тя попита:

— Какво има?

Поклатих глава.

— Сега не мога да замина. Но дори да можех, за теб щеше да е прекалено опасно да пътуваш с мен. Ще намеря начин да ти се обадя в Салвадор, след като стигнеш там.

— Наистина ли?

— Да.

Дълго мълчахме. Накрая Наоми ме погледна.

— Съмнявам се, че наистина ще дойдеш. Няма нищо. Но се свържи с мен и ми го кажи. Не ме карай да чакам в неведение. Не ме подлагай на подобно мъчение.

Кимнах, като си мислех за Мидори, за нейните думи: „Да видим дали несигурността ще ти хареса.“

— Ще ти се обадя — обещах.

— Не знам къде ще бъда точно, но можеш да ме откриеш чрез баща ми. Давид Леонардо Нашименту. Той ще знае къде да ме намери.

— Върви — казах й. — Нямаш много време.

Обърнах се да си вървя, ала Наоми ме настигна. Постави длани на лицето ми и силно ме целуна.

— Ще те чакам — прошепна.

22.

Напуснах района пеш. Не исках никой да ме види, дори и анонимен шофьор на такси. Почистих се в една денонощна сауна, после спрях в денонощна дрогерия и си купих шишенце ибупрофен. Изгълтах пет-шест таблетки без вода. Ръката ми пулсираше.

Накрая намерих бизнес хотел в Шибуя и потънах в безпаметен сън.

Събуди ме сигналът на пейджъра ми. Чух го в съня си като автоматична врата на гараж, после като вибриращ мобифон и накрая в будния свят като обикновен пейджър.

Проверих дисплея. Тацу. Крайно време, по дяволите. Излязох, намерих уличен телефон и му се обадих. Вече беше обяд.

— Добре ли си? — попита ме той. Трябва да беше научил за клането.

— Наблизо никога няма ченгета, когато ти трябват — отвърнах.

— Прости ми за това.

— Ако ме бяха убили, нямаше да ти простя. При стеклите се обстоятелства обаче се чувствам великодушен. Не ми е излишен лекар — имам травма на ръката.

— Ще намеря някого. Може ли да се срещнем веднага?

— Да.

— Където се разделихме миналия път.

— Добре.

Затворих.

Направих ПН, която ме отведе при станцията Мегуро. Тацу и Канезаки стояха до входа.

Божичко, помислих си. Имах нужда от изненада. Приближих се. Тацу ме дръпна настрани.

— Теорията е, че се води гангстерска война — осведоми ме той. — Вътрешен конфликт в якудза. Скоро ще се разчуе.

Погледнах го.

— Значи си чул.

Тацу кимна.

— Е? Родителите ти не са ли те научили да казваш „благодаря“?

На лицето му се изписа изненадана усмивка и той ме потупа по гърба.

— Благодаря — погледна ръката ми, която държах неестествено близо до тялото си. — Имам един познат, който може да се погрижи за теб. Обаче мисля, че е по-добре първо да чуеш какво ще ни каже Канезаки.

Тримата пресякохме улицата и влязохме в едно кафене. Младежът започна още щом седнахме и поръчахме.

— Научих нещо за смъртта на твоя приятел. Не е много, но ти ми помогна, както обеща, затова ще ти кажа.

— Добре — отвърнах.

Канезаки се озърна към Тацу.

— Хм, Ишикура-сан ме информира за срещите ви с Бидъл и Танака. Каза ми, че Бидъл е поискал да ме убиеш — младежът замълча за миг. — Благодаря, че не си се съгласил.

— Доиташимашите — бавно поклатих глава. Не го споменавай.

— След последната ни среща исках да намеря повече информация — продължи той. — За да имам опора срещу Бидъл, да му дам да разбере, че знам някои работи за него, в случай че реши пак да опита нещо.

Бързо се учиш, помислих си.

— И какво направи?

— Скрих подслушвателно устройство в офиса му.

Втренчих се в него, наполовина изненадан, наполовина впечатлен от очевидната му дързост.

— Скрил си подслушвател в офиса на началника на оперативното бюро?!

На лицето на Канезаки се изписа младежка самодоволна усмивка, която за миг ми напомни Хари.

— Да. Кабинетът му се проверява за подслушватели всяко денонощие, на равни интервали. В Ленгли съм карал курс по ключалки и шперцове, затова не се затрудних да вляза в офиса му.

— Внушителна охрана — отбелязах.

Хлапакът сви рамене.

— Охраната общо взето е ефективна срещу външни заплахи. Но не е усъвършенствана с оглед на вътрешните. Така или иначе, мога да влизам и излизам, когато се налага, да оставям подслушвателя и да го махам, за да не го открият при проверките.

— И си подслушал нещо за Хари — предположих.

Канезаки кимна.

— Вчера началникът приказваше по телефона с някого. Чувах само неговите реплики в разговора, но знам, че приказваше с някой от големите, защото отговаряше с „да, господине“ и „не, господине“.

— И какво каза?

— Каза: „Не се безпокойте. Пътят, по който се опитвахме да се свържем с Рейн, е прекъснат“.

— Не е много.

Той сви рамене.

— На мен ми прозвуча като признание, че смъртта на твоя приятел не е била злополука, че е бил убит.

Погледнах го и онова, което видя в очите ми, го накара да премигне.

— Канезаки, ако продължаваш по този тъп начин да ме манипулираш, за да ме настроиш срещу шефа си, това ще е най-страшната грешка в живота ти — предупредих го.

Лицето му малко пребледня, но иначе запази самообладание.

— Разбирам. Не те лъжа, нито се опитвам да те манипулирам. И по-рано, когато не знаех за приятеля ти, заявих, че ако ми помогнеш, ще ти помогна и аз. Просто изпълнявам обещанието си.

Не откъсвах поглед от него.

— Нищо повече ли не каза? Не спомена ли кой е „прекъснал пътя“?

Мъжът поклати глава.

— Нищо конкретно. Обаче ставаше въпрос за Ямаото, затова ми се струва, че можем да си направим изводите.

— Добре, направи ги.

— Изглежда, че връзката на Бидъл с Ямаото не е такава, каквато смятах — вметна Тацу. — В някои важни отношения те са сътрудници, а не противници.

— Това какво общо има с Хари? — попитах.

— Едно от нещата, които подслушах, е, че Бидъл възнамерява да предаде разписките на Ямаото — отвърна Канезаки.

Сервитьорът донесе кафето ни и се оттегли.

— Не разбирам — казах. — Нали всички бяхме единодушни, че американското правителство иска да помогне на японските реформи, докато реформата на Ямаото представлява смъртна опасност.

— Вярно е — потвърди хлапакът.

— Обаче сега смятате, че двамата работят заедно.

— Ако се съди по оня разговор, да.

— Щом е вярно, Бидъл може да е замесен в смъртта на Хари. Но защо?

— Не съм сигурен.

Обърнах се към Тацу.

— Ако ЦРУ работи с Ямаото, това може да е насочено срещу твоите реформатори. А сега всичките разписки са у Бидъл.

Тацу кимна.

— Трябва да си ги върнем. Преди да ги предаде на Ямаото.

— Не са само разписките — прибавих. — Ако се съди по думите на Танака, можем да допуснем, че няколко от срещите на Канезаки са записани на видео и има аудиозаписи, направени с параболични микрофони. Какво ще направиш по този въпрос?

— Нищо не може да се направи — заяви Тацу. — Вече го обсъдихме. Всеки политик, заловен да се среща с агент от ЦРУ, е компрометиран. Обаче уличените само с разписки все още могат да бъдат спасени.

— Как?

— Малък процент политици ще бъдат компрометирани и с разписки, и със снимки. Ямаото несъмнено възнамерява първо да изгори тези нещастници. И после, по време на последвалия медиен хаос той ще огласи и останалите разписки. Обществеността няма да обърне внимание, че тази втора вълна разкрития не е подкрепена с видео или аудио доказателства.

— Значи, въпреки че Ямаото може да изгори ония, които има на запис…

— Неговите усилия ще се ограничат с тази група. Като си върнем разписките, ние ще намалим щетите.

— Добре. Как ще си върнеш разписките?

— Те са в сейфа на Бидъл — съобщи Канезаки. — Чух го да го казва по телефона.

— Явно те бива да отключваш врати, малкия, обаче разбиването на сейф е друго нещо — отбелязах.

— Няма нужда да го разбива — възрази Тацу. — Бидъл ще му даде комбинацията.

— Какво, да не би любезната молба да свърши работа?

Тацу поклати глава.

— Реших, че може би ще е по-добре да я отправиш ти.

Замислих се за миг. Това откриваше още една възможност да разпитам Бидъл за Хари, в по-интимна обстановка, отколкото предишния път. Особено ако беше вярно, че двамата с Ямаото са свързани, вероятността да е замесен в смъртта на Хари се увеличаваше. Бях се погрижил за Мураками и Юкико, но явно се налагаше да приключа още един неразрешен въпрос.

— Добре — съгласих се. — Ще го направя.

— Мога да ти помогна да го организираш… — започна Канезаки.

— Не — поклатих глава. Вече си представях как ще стане. — Мога и сам да се погрижа. Ти само гледай да имаш достъп до офиса на Бидъл, когато ти кажа.

— Ясно.

Погледнах го.

— Защо правиш всичко това? Ако от ЦРУ те разкрият, ще те обявят за предател.

Той се засмя.

— Не може да те е страх от подобна перспектива в момент, когато си открил, че шефът ти се опитва да ти прати наемен убиец. Пък и програмата „Здрач“ официално е прекратена, забрави ли? Според мен предателят е Бидъл. Аз просто се опитвам да поправя нещата.

Тацу ме заведе при един свой познат лекар на име Ето. Преди много години бил направил услуга на доктора и Ето му бил длъжник, така че можело да разчитаме на неговата дискретност.

Ето не ми зададе никакви въпроси. Прегледа ръката ми и ми каза, че имам фрактура на лакътната кост. Намести я, гипсира я и ми даде рецепта за болкоуспокоително на кодеинова основа. Рецептата беше написана върху бланка на болницата „Джикеи“. Погледнах подписа и видях, че не се чете. Никой нямаше да я свърже с него.

После се обадих на Бидъл. Казах му, че съм готов да приема предложението му за Канезаки. Уговорихме си среща в десет часа същата вечер, за да обсъдим подробностите.

Отидох в друг шпионски магазин в Шинджуку. Този път си купих очила за нощно виждане с висока разделителна способност и бинокулярно увеличение. И пак си взех сгъваема палка. Започвах да проявявам известно пристрастие към тия неща.

После се отбих в магазин за спортни стоки и си набавих, анцуг — долнище и горнище от тежък черен памук. И маратонки. Едва успях да намеря каквото ми трябваше — почти цялата стока в магазина беше пъстра и лъскава — обаче накрая се спрях на подходящ тъмен чифт. След като излязох, отрязах светлоотразителните лепенки, които производителите предвидливо бяха поставили на петите, за да се виждат спортуващите нощем. В момента не ме беше особено грижа, че може да ме блъсне кола, чийто водач не ме е видял.

Бях казал на Бидъл да влезе в гробищния комплекс Аояма Бочи на „Каяноки-дори“ през входа откъм „Омотесандо-дори“. Да продължи петдесетина метра по алеята и да ме чака при висок обелиск отляво, най-високия паметник в гробището.

В осем часа, когато стана достатъчно тъмно, влязох в Аояма Бочи откъм „Гайениши-дори“, избягвайки обичайните входове, в случай че някой е заел позиция там и ме дебне. Странно място за джогинг, но какво ли нямаше по света. Още щом се озовах в комплекса, аз си сложих очилата. Виждах всеки надгробен камък и храст в яркозелено. Забелязах прилепи, носещи се сред дърветата, една котка, промъкваща се зад камък.

Заех позиция близо до обелиска, скрит в паметник с форма на тройна пагода, който ми осигуряваше идеално укритие и гледка на триста и шейсет градуса.

Бидъл се появи точно в десет. Беше точен в шпионските неща, също като с чая си.

Наблюдавах приближаването му към обелиска. Носеше разкопчан шлифер, костюм и вратовръзка. Много шпионско. В продължение на десет минути обхождах с поглед района на гробището, докато се уверих, че е сам. Тогава излязох и се запътих към него.

Той ме чу едва когато го заговорих от метър разстояние.

— Бидъл.

— Божичко! — сепна се началникът на оперативното бюро и се завъртя към мен.

Видях, че примижава в мрака. Бяло-зелената светлина на очилата ми позволяваше да регистрирам всеки детайл на изражението му.

Детекторът на Хари мълчеше в джоба ми. Със здравата си ръка измъкнах палката от джоба на анцуга. Бидъл не забеляза движението в мрака.

— Има малък проблем — осведомих го.

— Какъв?

— Искам да ме убедиш по-категорично, че нямаш нищо общо със смъртта на Харуйоши Фукасава.

Видях, че сбърчва чело на зелената светлина.

— Вижте, вече ви казах… — започна той.

Разпънах палката и с вече отработен бекхенд го ударих по изнесения напред пищял, като накрая задържах малко инерцията й, защото още бе рано да му чупя каквото и да било. Бидъл изкрещя и се строполи на земята, вкопчвайки се в ударения си крак. Дадох му една минута да се търкаля, докато оглеждах района. Като се изключат стенанията на Бидъл, цареше пълна тишина.

— Стига си викал — наредих. — Да не ти затворя устата аз.

Той заскърца със зъби и се вторачи в посоката, от която чуваше гласа ми.

— По дяволите, казах ти всичко, каквото знам — изпъшка.

— Премълча, че работиш с Ямаото. Тъкмо ти си причината програмата „Здрач“ да не бъде прекратена, а не Канезаки.

Бидъл се облещи, търсейки ме с очи в тъмнината.

— Канезаки ти плаща, нали? — простена той.

Замислих се за момент.

— Не. Никой не ми плаща. За пръв път върша нещо само защото го искам. Макар че от твоя гледна точка това не е добра новина.

— Е, мога да ти платя. Управлението може да ти плати. Тук сме в нов свят и както ти казах, искаме да станеш част от него.

Подсмихнах се.

— Не ми излизай с тия новобрански лозунги. Разкажи ми за Ямаото.

— Говоря сериозно. След единайсети септември ЦРУ има нужда от хора като теб. Затова те търсехме.

— Пак ще ти задам въпроса си. Безплатно. Ако се наложи да го повтарям отново обаче, ударът, който преди малко те повали на земята, ще ти се стори като милувка.

Последва дълга пауза.

— Добре — той бавно се изправи, като пое тежестта си върху здравия крак. — Виж, Ямаото си има своите интереси, ние си имаме нашите. Просто в момента интересите ни съвпадат, няма нищо повече. Съюз по сметка.

— С каква цел? Нали програмата „Здрач“ трябваше да подпомогне реформите в Япония?

Бидъл кимна.

— В дългосрочен план реформите ще са от полза за Съединените щати, но ще създадат и проблеми. Виж, Япония е най-големият кредитор в света. Инвестирала е над триста милиарда долара само в американски съкровищни бонове. В краткосрочен план истинската реформа ще означава затваряне на японски банки, което от своя страна ще предизвика отлив от банките. Това ще наложи изтегляне на капиталите от чужбина, за да бъдат изплатени парите на бягащите вложители. Ако реформите в крайна сметка успеят и икономиката се стабилизира, вложенията в йени ще станат по-привлекателни и японските банки ще преместят депозитите в долари и евро в страната, където могат да получат по-голяма възвръщаемост.

Беше се взел в ръце. Може би все пак го бях подценил.

— Затова онези, които командват парада в Щатите, за момента предпочитат да запазят статуквото — обобщих аз.

— Предпочитаме да го наричаме „стабилност“ — поправи ме той, като пробва да се отпусне малко върху ударения си крак и потрепери.

Огледах района наоколо. Пълна тишина.

— Защото статуквото означава всички ония трилиони йени да останат на сигурно място в Съединените щати, където стимулират американската икономика.

— Точно така. Грубо казано, Америка е пристрастена към постоянния приток на чуждестранен капитал, за да компенсира увеличаването на дефицита си. В правителството на Съединените щати има хора, които не искат това да се промени.

Поклатих глава.

— Това не е грубо казано, това е меко казано. Америка е пристрастена към евтин бензин и налага брутални режими на Изток, за да задоволява тези си навици. Ако правителството поддържа корумпираните елементи в Япония, защото му гарантират достъп до японския капитал, Чичо Сам просто действа последователно.

— Предполагам, че оценката ти е справедлива. Но аз не измислям политиката. Само я изпълнявам.

— Затова програмата „Здрач“ е била прекратена преди половин година — продължих. — Някоя нова фракция в американското правителство е решила, че в края на краищата не е в интерес на Чичо Сам да подкрепя реформите в Япония.

— Напротив — възрази Бидъл и понечи да пъхне ръце в джобовете на шлифера си.

— Дръж си ръцете така, че да ги виждам — рязко го спрях.

Бидъл се сепна.

— Извинявай, просто ми е малко студено. Между другото, как изобщо виждаш? Тук е пълен мрак.

— Какво искаш да кажеш с това „напротив“?

— Целта на програмата „Здрач“ никога не е била да стимулира реформите. Всъщност беше замислена като начин да корумпира реформаторите още от самото начало. Онези, които наредиха нейното прекратяване, са поддържали реформата. Обаче определено не са били реалисти.

— Значи ти си от реалистите.

Бидъл се поизправи.

— Точно така. Заедно с някои институции, които ръководят външната политика на Съединените щати. Те нямат капаци на очите и не се поддават на натиска на избирателите си. Виж, политиците карат Япония да се реформира, защото не разбират какво всъщност става. Истината е, че реформите вече са невъзможни. Може би преди десет, дори преди пет години е можело да се направи нещо. Но вече не. Нещата са стигнали прекалено далеч. Политиците в Америка все дрънкат за „горчивия хап“, който ще ни излекува, обаче не си дават сметка, че ако се опиташ да го преглътнеш, ще се задавиш. Че пациентът е прекалено слаб и лекарството ще го убие. Няма надежда за оздравяване, време е да помислим как да ограничим болката.

— Трогателна история, доктор Кеворкян. Вече съм готов да чуя края.

— Кой край?

— Който гласи: „Това е комбинацията за сейфа ми.“

— Комбинацията за… а, не. Не, не, не — в гласа му се прокрадваше явна тревога. — Как е успял да те уговори? Какво ти е казал, че тези реформатори са герои ли? За бога, те са като всички други политици в тази проклета страна — просто продажни егоисти. Канезаки не знае какво върши.

Палката отново се стрелна към ударения му крак. Бидъл извика и падна на земята.

— Тихо. Иначе ще направя същото с ръцете ти.

Той стисна зъби и се претърколи по гръб, стиснал с една ръка крака си и махайки наляво-надясно другата пред главата си в напразен опит да отбие следващата атака.

— Предупредих те да не ме караш два пъти да те питам едно и също — напомних му. — А сега ми изпей комбинацията. Иначе няма да могат да използват дори зъбите ти, за да те идентифицират.

Видях, че долната му челюст се движи на зелената светлина. Пъшкаше и стискаше крака си. Накрая произнесе:

— Трийсет и две, два пъти наляво, четири, веднъж надясно, дванайсет наляво.

Извадих мобифона и натиснах клавиша за скоростно избиране на Канезаки.

— Ало? — чух го да казва. Повторих комбинацията.

— Чакай — изтекоха няколко секунди. — Вътре съм.

— Намери ли каквото търсеше?

Зашумоляха хартии.

— Абсолютно.

Изключих.

— На около метър надясно от теб има надгробен камък — упътих Бидъл. — Можеш да се опреш на него, за да се изправиш.

Той запълзя в правилната посока и бавно се надигна, като се подпираше на камъка. После се облегна на него, задъхан, с мокро от пот лице.

— Знаел си, че ще ликвидират Хари — казах. — Нали?

Видях го да поклаща глава.

— Не.

— Но си подозирал.

— Подозирам всичко, плащат ми, за да подозирам. Не е същото като да знам.

— Защо искаше да убия Канезаки?

— Струва ми се, че си се досетил — вече дишаше малко по-равномерно. — Ако разписките бъдеха използвани, някой трябваше да понесе вината. Щеше да е най-добре този човек да не е в състояние да разкаже своята версия.

— Сега заплашва ли го някаква опасност?

Бидъл мрачно се подсмихна.

— Не, ако онези разписки не са в играта, не.

— Не изглеждаш много разстроен.

Той сви рамене.

— Аз съм професионалист. За мен това не е личен въпрос. Надявам се да е същото и за теб.

— Какво стана със „Здрач“?

Американецът въздъхна и на лицето му се изписа тъжно изражение.

— Със „Здрач“ ли? Свършено е с програмата. Прекратиха я преди половин година.

Вече рецитираше официалната версия. Нищо чудно, че толкова бързо беше възвърнал спокойствието си. Знаеше, че за него няма да има никакви лични — с други думи, служебни — последици.

Дълго го гледах. Мислех за Хари, за Тацу, най-вече за Мидори.

— Ще те пусна да си тръгнеш от тук, Бидъл — казах му накрая. — Най-разумно ще е да те убия, но няма да го сторя. Това значи, че си ми длъжник. Ако ми се отплатиш, като се опиташ да се върнеш в живота ми, ще те открия.

— Вярвам ти — отвърна той.

— Когато излезем от тук, пътищата ни се разделят. Съгласен?

— Все още имаме нужда от теб — рече Бидъл. — Все още има място за теб.

Изчаках малко в мрака. Той разбра, че не е отговорил на въпроса ми. Видях го да потреперва.

— Съгласен — тихо произнесе американецът.

Обърнах се и си тръгнах. Можеше сам да намери пътя си.

На другия ден се срещнахме с Тацу на слънчева алея под един клен в парка Йойоги. Разказах му какво съм научил от Бидъл.

— Канезаки взе разписките — осведоми ме той. — И веднага ги унищожихме. Сякаш изобщо не са съществували. В края на краищата, програмата „Здрач“ е била прекратена преди половин година.

— Онова хлапе е наивно, обаче е куражлия — отбелязах.

Тацу кимна и очите му за миг се изпълниха с тъга.

— Има добро сърце.

Усмихнах се. Нямаше да е в стила му да признае, че и главата му я бива.

— Имам чувството, че не го виждаме за последен път.

Той сви рамене.

— Надявам се. Извадихме късмет, че си върнахме онези разписки. Но имам още много за вършене.

— Не можеш да направиш повече, отколкото ти е по силите, Тацу. Не го забравяй.

— И все пак трябва да правим нещо, нали? Не забравяй, че модерна Япония е създадена от самураи от южните провинции, които завзели императорския дворец в Киото и възвърнали величието на императора през ерата Мейджи. Може пак да се случи нещо такова. Може би възраждане на демокрацията.

— Възможно е.

Той се обърна към мен.

— А ти какво ще правиш, Рейн-сан?

Зареях поглед сред дърветата.

— Мисля за това.

— Ела да работиш при мен.

— Като развален грамофон си, Тацу.

— Пак говориш като жена ми.

Засмях се.

— Какво е усещането да си част от нещо, по-голямо от самия теб? — попита ме той.

Повдигнах гипсираната си ръка.

— Ето такова.

Тацу ми отправи тъжната си усмивка.

— Това само означава, че си жив.

Свих рамене.

— Признавам, че е по-добре от алтернативата.

— Ако някога имаш нужда от нещо, обади ми се.

Изправих се. Той ме последва. Поклонихме се един на друг и се ръкувахме. Отдалечих се.

Дълго вървях. На изток, към токийската гара, към влака стрела, който щеше да ме върне в Осака. Тацу знаеше къде да ме открие там, обаче за момента не ме беше грижа.

Запитах се какво ще правя, когато стигна там. Ямада, моето второ аз, беше почти готов за заминаване. Ала вече не знаех къде да го пратя.

Трябваше да се свържа с Наоми. Исках да се свържа с нея. Но просто не знаех какво да й кажа.

Ямаото все още беше на свобода. Тацу му бе нанесъл няколко тежки удара, но не бе го съборил. Сигурно ме търсеше. А може би и ЦРУ заедно с него.

Докато вървях, небето помръкна. Вятър разлюля клоните на свикналите със замърсяването градски дървета.

Тацу бе оптимист. Щеше ми се да бях като него. Ала прекалено ясно съзнавах, че Хари лежи в земята, че Мидори си е отишла завинаги, че Наоми чака някакъв несигурен отговор.

Едри капки дъжд затрополиха по бетонната кожа на града, по прозорците — неговите очи. Неколцина минувачи разтвориха чадъри. Останалите се втурнаха да се скрият.

Продължих да крача в дъжда. Опитах се да мисля за него като за кръщение, като за ново начало.

Може и да беше. Ала какво самотно възкръсване.