Рейн-сан: Живеещият в сенките

9.

Същата вечер си направих дълга разходка из Токио. Бях неспокоен и чувствах, че имам нужда да повървя, да оставя градските течения да ме носят накъдето си искат.

Заскитах се на север от Мегуро, като се движех по задни улички и самотни алеи в тъмни паркове.

Нещо в тоя проклет град продължаваше да ме привлича, да ме съблазнява. Трябваше да замина. Исках да замина. По дяволите, правех възможното да замина. Обаче ето на, пак бях тук.

Може би е съдба.

Само че аз не вярвам в съдбата. Съдба няма. Тогава какво?

Стигнах до Хикава Джинджа в Хиро, едно от десетките шинтоистки светилища, които осейват града. На площ от трийсетина квадратни метра това тържествено зелено място е едно от по-малките, но в никакъв случай най-малкото. Влязох през старата каменна порта и моментално потънах в успокоителен мрак.

Затворих очи, наведох глава напред и вдишах през носа. Вдигнах ръце пред себе си и разперих пръсти като слепец, опитващ се да определи къде се е озовал.

Беше там, точно отвъд границите на обикновеното възприятие. Чувството, че градът е жив, намотан на кълбо, напластен и пулсиращ навсякъде около мен. И че аз съм жив като част от него.

Отворих очи и вдигнах глава. Светилището бе построено върху скала и между дърветата наоколо му виждах светлините на Хиро и по-нататък на Мегуро.

Токио е толкова грамаден и може да бъде толкова жестоко безличен, че облекчението, което човек намира в неговите пръснати тук-там оазиси, е по-сладко от всяко друго място, което ми е известно. Това е тишината на светилища като Хикава, навеждаща на меланхолични размишления, които за мен винаги са имали същата мекота като екота на храмова камбанка; успокоението на малките номия, кварталните кръчми само с по две до четири места срещу бар, дълъг по-малко от половин врата — над него господства неостаряваща мама-сан, която може да бъде утешителка или олицетворение на строгостта в зависимост от нуждите на клиента й и от която човек намира повече разтуха и разбиране, отколкото от всеки психиатър; странно анонимното братство шятаии тачиноми, сергиите за бързо хранене на открито, където продават бира в големи чаши и шишчета на скара, сергии, които никнат като диви гъби в тъмни ъгълчета и в сенките на въздушните железопътни релси и смехът на чиито клиенти се носи в нощния въздух като светли петна на фона на тъмнината наоколо.

Навлязох по-дълбоко в мрака и седнах с гръб към хон-ден, симетричната постройка с керемиден покрив, в която се намираше богът на това малко светилище. Затворих очи и издишах, дълго и цялостно, после известно време се вслушвах в тишината.

Като малък ме бяха хванали да крада шоколад от един квартален магазин. Естествено, възрастните съпрузи, които държаха магазина, ме познаваха и съобщиха на родителите ми. Бях ужасен от реакцията на баща си и отричах всичко, когато ме разпита. Той не се ядоса. Кимна бавно и ми каза, че най-важното за мъжа е да признае постъпката си, че ако не го стори, може да бъде единствено страхливец. Дали го разбирах, попита ме той.

На времето не разбрах точно какво иска да ми каже. Ала думите му ме засрамиха и аз си признах. Той ме заведе в магазина, където през сълзи се извиних. В присъствието на собствениците неговият вид беше строг, почти гневен. Но когато си тръгнахме, докато аз продължавах да плача заради позора си, баща ми кратко и неловко ме притегли към себе си, после нежно постави длан на тила ми, докато вървяхме.

Никога не забравих думите му. Знам какво съм извършил и признавам всичко.

Първото ми лично убийство беше на партизанин от Виетконг край река Ксе Конг на лаоската граница. Във Виетнам „лично убийство“ се казваше, когато си убил конкретен човек с пряка стрелба и си убеден, че си го сторил сам. Тогава бях седемнайсетгодишен.

Бяха ме пратили с още двама на дозор. Групите бяха малки, успехът и оцеляването им зависеха от способността им да действат незабелязано зад вражеските линии. Затова за дозори се избираха само хора, способни да се движат абсолютно безшумно. Изпълнението на задачите изискваше призраци, не толкова убийци.

Случи се призори. Помня, че едва различавах нещо в мъглата, която се вдигаше от мократа земя, докато небето изсветляваше. Винаги съм смятал оная страна за красива. Много войници я мразеха, защото престоят там им беше омразен, обаче аз не изпитвах такива чувства.

Бяхме на операция от две нощи и нямахме връзка. Движехме се към мястото за изтегляне, когато видяхме оня тип, застанал сам на една полянка. Замръзнахме и го наблюдавахме от края на гората. Той носеше калашник, така разбрахме, че е от Виетконг. Крачеше назад-напред, озърташе се, като че ли се опитваше да се ориентира. Помня, че се запитах дали не се е откъснал от частта си. Изглеждаше малко уплашен.

Имахме указания да избягваме контакт, целта ни беше да съберем разузнавателни сведения, но видяхме, че носи голяма книга. Някакъв дневник. Можеше да се окаже ценен. Спогледахме се. Командирът на групата ми кимна.

Коленичих и вдигнах своя КАР–15, взех виетнамеца на мушка и зачаках да спре на едно място.

Изтекоха няколко секунди. Знаех, че имам време, и исках да съм сигурен, че ще го улуча.

Той приклекна и остави автомата и книгата на земята. После се изправи, разкопча си панталона и се изпика. От залятата с урина пръст се вдигаше пара. Държах го на мушка и през цялото време си мислех, че той няма представа какво го очаква и че това е адски кофти начин да умреш.

Оставих го да свърши и да си закопчае панталона. После го застрелях, бам-бам! Видях го да пада. Обзе ме невероятно въодушевление, че съм успял! Бях спечелил! Биваше ме!

Запътихме се към него. Когато стигнахме, с изненада видях, че още е жив. Бях го улучил в гръдната кост и в гърдите му зееше хриптяща рана. Беше се строполил по гръб с разкрачени крака. Пръстта под него вече тъмнееше от кръвта му.

Помня мисълта, която се стрелна в ума ми — Господи, същият е като мен! — докато стояхме в кръг около него, без да знаем какво да направим.

Той бързо премигваше, очите му скачаха от едно лице на друго и после пак обратно. Спряха се на моето и си помислих, че е разпознал в мен своя убиец. По-късно разбрах, че обяснението е по-прозаично. Сигурно просто азиатските ми черти бяха привлекли вниманието му.

Някой свали манерката си и му я подаде. Той обаче не понечи да я вземе. Дишаше все по-бързо и плитко. В ъгълчетата на очите му бликнаха сълзи и той замърмори някакви думи с висок, напрегнат глас. Никой от нас не можа да го разбере. По-късно научих, че ранените и умиращите на бойното поле често зоват майките си. Може би той викаше своята.

Наблюдавахме го. Раната на гърдите му престана да хрипти. Спря и премигването. Главата му се отпусна върху мократа земя под странен ъгъл, като че ли се вслушваше в нещо.

Мълчаливо стояхме около него. Първоначалното ми въодушевление се беше изпарило, заменено от странно съкровена нежност и ужасна скръб, толкова внезапна и тежка, че ме накара да изпъшкам.

Същият като мен, пак си помислих. Не приличаше на лош човек. Знаех, че в някаква друга вселена ние нямаше да се опитваме да се избиваме едни други. Може би щяхме да бъдем приятели. Той нямаше да лежи мъртъв в джунглата върху напоената със собствената му кръв земя.

Единият от другарите ми се разплака. Другият стенеше: „Господи, Господи“ и не можеше да престане. Двамата повърнаха.

Аз не.

Взехме книгата. Оказа се, че съдържа доста полезни сведения за опитите на Виетконг да си осигурят влияние, като плащат на местните селски старейшини. Макар че, естествено, в крайна сметка тези неща нямаха никакво значение.

Някой в хеликоптера, който после ни взе, се засмя и ми каза, че вече не съм девствен. Никой не приказваше за това какво всъщност бяхме почувствали, нито какво се е случило, докато стояхме в безмълвен кръг и го гледахме как умира.

Когато военните преценяваха годността ми за съвместната програма на спецчастите и ЦРУ известна като Група за информационно наблюдение или ГИН, психиатърът прояви особен интерес към първите ми преживявания след убийството. Явно смяташе за важно, че не съм повърнал. Че са се разсеяли моите „асоциативни негативни емоции“. Като плюс оцени и липсата на кошмари.

По-късно научих, че съм бил отнесен към онези магически два процента от военните, които са способни да убиват многократно, без колебание, без специална психологическа подготовка, без разкаяние. Не знам дали наистина съм принадлежал към тях. На мен не ми беше толкова лесно, колкото на Лудия Джейк. Обаче така ме прецениха.

Средният човек се изненадва от това до каква степен войникът трябва да се справи с колебанието, преди да убие, и с разкаянието след това. Естествено, никой не иска от средния човек да убие непознат отблизо.

Оцелелите след такова убийство знаят, че хората притежават дълбоко вкоренено, вродено нежелание да убиват собствения си род. Смятам, че за съществуването на такова нежелание има еволюционни обяснения, това обаче всъщност не е важно. Важното е, че фундаменталната цел на основното обучение на повечето войници е да използва методи от класическата и рехабилитационната психотерапия, за да потисне нежеланието. Знам, че модерното обучение постига тази цел с безпощадна ефективност. Знам също, че обучението се справя по-добре с нежеланието, отколкото с разкаянието.

Дълго седях там и се рових в мислите си. Накрая започна да ми става студено. Върнах се в хотела, като следях за опашка, както винаги по пътя. Взех изключително гореща вана, после си облякох памучното лятно кимоно юката, което хотелът предвидливо беше оставил. Придърпах стол пред прозореца и седнах в мрака, наблюдавайки трафика по „Хибия-дори“ от двайсет етажа височина. Замислих се за Мидори. Зачудих се какво прави точно в тоя момент от другата страна на света.

Когато трафикът започна да оредява, си легнах. Сънят дойде бавно. Сънувах Рио. Струваше ми се далеч.

10.

На другата вечер направих ПН, както обикновено, по пътя за боя. След като се уверих, че е чисто, взех такси до станция Тенозу. Оттам продължих пеш.

Тук край водата беше по-хладно. Поправяха единия тротоар и редицата от временни знаци, предупреждаващи „зен даичи“ — „Първо безопасността!“ — сковано се поклащаха на вятъра, скърцайки като побъркани камбанки. Минах по боядисания в ръждив цвят мост Хигаши Шинагава. Наоколо имаше мрежа от огромни железопътни и автомобилни надлези, чийто бетон беше потъмнял от дългогодишните дизелови изпарения и чиято грамада толкова плътно бе втъкана на фона на мрачното небе, че земята отдолу ми се струваше странно подземна. На един уличен ъгъл подминах самотен монетен автомат, чиято флуоресцентна светлина гаснеше като затихващ корабокрушенски зов за помощ.

Забелязах яхтклуба „Лейди Кристал“, навярно рекламен евфемизъм за ресторант, който случайно се намираше във водата, и завих наляво. Надясно имаше друг надлез, под който тъмнееха складове, насреща — малък паркинг, почти пуст. Зад него — поредният мрачен канал.

Намерих вратата на склада, който беше описал Мураками. От двете й страни имаше бетонни саксии, в които растяха бурени. Наляво метален знак предупреждаваше за опасност от пожар. Ръжда се ронеше по стената зад него като засъхнала кръв от свален бинт.

Огледах се наоколо. Отвъд водата се издигаха ярко осветени небостъргачи, блокове и хотели. Имената на техните собственици гордо сияеха в червен и син неон: ДЖАЛ, ДЖТБ, Даи-ичи Сийфорт. Като че ли земята около мен бе отровена и неспособна да издържи тежестта на такива сгради.

Наляво имаше пролука сред дългата редица от складове. Вмъкнах се в нея и отдясно забелязах врата, скрита от улицата навън. На равнището на очите имаше шпионка. Почуках и зачаках.

Чух дърпане на резе, после вратата се отвори. Беше Вашио.

— Подранил си.

Свих рамене. Рядко си уговарям срещи за точен час. Никой не бива да получи възможност да те фиксира във времето и пространството. В единичните случаи, когато нямам друг избор, предпочитам да се появявам рано, за да поразузная наоколо. Ако някой реши да ми устрои купон, ще отида там още преди музикантите.

Надникнах вътре. Огромно помещение, осеяно с бетонни стълбове. Мощни бели лампи висяха от високия около осем метра таван. Крушките бяха защитени зад телена мрежа. До всички стени на височина пет метра бяха струпани кашони. Два електрокара бяха паркирани до една от тях. Приличаха на играчки в сравнение е пространството наоколо. Двама чинпира в черни тениски подреждаха столове покрай стените. Иначе бяхме сами. Погледнах Вашио.

— Има ли проблем?

Той сви рамене.

— Няма значение. Хората ще започнат да идват съвсем скоро.

Влязох вътре.

— Ти ли стоиш на вратата?

Прошареният кимна с глава.

— Ако лицето ти ми е непознато, няма да влезеш.

— Кой се бие?

— Не знам. Аз само ръководя боевете, не ги организирам.

Усмихнах му се.

— Някога участвал ли си?

Той се засмя.

— Не. Вече съм стар за тия гадости. Може би щях да се включа, ако бях по-млад. Тези боеве се провеждат едва от около година, година и половина, а аз отдавна съм прехвърлил разцвета на силите си.

Замислих се за начина, по който разговаряше с Мураками, като че ли му докладваше.

— Хората в клуба — за тези боеве ли ги тренираш? — попитах го.

— Някои.

— Ами Мураками?

— Какво по-точно?

— С какво се занимава?

Той сви рамене.

— С много неща. Тренира някои от момчетата. Понякога се бие. Тогава имаме страхотна публика.

— Защо?

— Мураками винаги довършва боевете. На хората им харесва.

— Как ги „довършва“?

— Знаеш какво искам да кажа. Когато Мураками се бие, единият от противниците винаги умира. А Мураками никога не е губил.

Нямах причини да не му вярвам.

— Какво го прави толкова добър?

Вашио ме погледна.

— Да се надяваме, че няма да се наложи да узнаеш.

— Вярно ли е, че се бие с кучета?

Той не отговори веднага.

— Откъде си го чул?

Свих рамене.

— Просто приказки.

Нова пауза. После:

— Не знам дали е вярно. Знам, че ходи на нелегални боеве с кучета. Самият той развъжда кучета. Тоса и американски питбули. Неговите питомци също се бият докрай. Храни ги с барут, помпа ги със стероиди. Те са бесни на света и са адски агресивни. На едно куче веднъж му натикал люто чушле в гъза. После се било като истински дявол.

На вратата се почука. Вашио се изправи. Леко му се поклоних, за да покажа, че сме свършили разговора. Той се пресегна и ме хвана за ръката.

— Чакай, трябва да ти взема мобифона.

Погледнах дланта му.

— Не нося.

Прошареният се втренчи в мен със заплашително изражение. Издържах на погледа му. Не го лъжех, но дори да беше така, не би ме накарал да го призная само с едно намръщване.

Лицето му омекна и той пусна ръката ми.

— Няма да те претърсвам. Тук никой няма право да носи мобифони и пейджъри. Много хора обичат да се обаждат на приятели и да им разправят какво става. Несигурно е.

Кимнах…

— Струва ми се разумно.

— Ако някой от охраната те види с мобифон, ще ти разкатаят фамилията. Просто да си го знаеш.

Кимнах отново, за да покажа, че разбирам, после се насочих към един от ъглите и останах там, наблюдавайки пристигащите хора. Някои познавах от клуба. Адонис беше по долнище на анцуг. Зачудих се дали ще се бие.

Стоях в ъгъла и гледах как складът постепенно се пълни. След около час видях Мураками да идва с двама бодигардове — не бяха същите, които го придружаваха в доджото. Той размени няколко думи с Вашио, който се огледа наоколо и ме посочи.

Внезапно изпитах усещането, че Мураками ми отделя повече внимание, отколкото бих искал.

Той сръга телохранителите си и тримата се запътиха към мен.

Адреналинът нахлу във вените ми. Усетих го. Небрежно се озърнах в търсене на подръчно оръжие. Не открих такова.

Те се приближиха и застанаха отпреде ми, един до друг, Мураками малко пред другите двама.

— Не бях сигурен, че ще дойдеш — каза той. — Радвам се, че си тук.

— И аз се радвам — отвърнах, потривайки длани пред себе си, сякаш в очакване на забавлението. Всъщност това беше удобна отбранителна поза.

— Ще има три боя или общо трийсет минути бой, както дойде. Така всички ще получат равностойността на парите си. Ще ти обясня правилата.

Не разбирах защо ми го казва.

— Кой ще се бие? — попитах.

Мураками се усмихна. Изкуствените му зъби бяха бели. Хищнически.

— Ти — отговори.

Мама му стара. Погледнах го.

— Съмнявам се.

Усмивката се стопи и очите му се присвиха.

— Няма да си губя времето в приказки. Вашио каза, че те бива. Че за трийсет секунди си строшил глезена на някакъв тип. Сега неговият приятел иска отмъщение. Ще се биеш с него.

Адонис. Трябваше да се сетя.

— Иначе?…

— Иначе можеш да се биеш с тримата, които аз избера. Ако чак толкова те бива, ще се погрижа да имат полицейски палки. Това ще се хареса и на публиката. За мен е все тая.

Бях в безизходица. Избрах най-лесния изход.

— Ще се бия.

Очите му се сбръчкаха в сподавена радост.

— Да, естествено.

— Трябва ли да знам нещо друго?

Той сви рамене.

— Ще бъдете без ризи, обувки и оръжие. Иначе, всичко е позволено. Няма ринг. Ако прекалено се приближиш до публиката, ще те изтикат обратно в центъра. Ако решат, че бягаш от съперника си, ще получиш някой и друг тупаник и от зяпачите. Хубавото е, че победителят печели един милион йени.

— А какво получава победеният?

Мураками пак се усмихна.

— Ще уредим разноските по погребението.

Погледнах го.

— Аз ще взема парите.

Той се засмя.

— Ще видим. Сега внимавай. Ти си пръв. Разполагаш с петнайсет минути. Моите хора ще останат с теб, за да ти помогнат да се приготвиш — Мураками се обърна и се отдалечи.

Погледнах двете мутри. Те стояха на почтително разстояние и така намаляваха шанса ми неочаквано да се опитам да им избягам. Дори да успеех обаче, на вратата пазеха други. Неколцина ме наблюдаваха. Имах повече шансове да се справя с Адонис.

Зачудих се колко боеве се провеждат. Няколкото „награди“ щяха да намалят и дори да сведат до нула печалбата за организаторите.

Оставих тази мисъл и съблякох морскосиния си блейзер, после си свалих ризата и събух обувките. Озърнах се през рамо и видях, че Адонис прави същото.

В мен се раздвижи нещо зловещо. Усетих го в червата си, в тила си, в дланите си.

Помислих си за Мусаши, майстора на меча, който беше написал: „Не мисли нито за победа, нито за поражение, а само за това как ще посечеш и убиеш врага си.“

Започнах да загрявам. Стесних полезрението си. Нямаше значение къде се намирам.

Мураками се приближи.

— Да вървим.

Насочих се към центъра на помещението. Адонис вече чакаше там.

Зениците му бяха разширени и дланите му трепереха. Изглеждаше друсан, може би с какусейзай. Това за кратко щеше да му даде енергия, да му помогне да се съсредоточи.

Реших и аз да му дам нещо, върху което да се концентрира.

Приближих се към него, без да забавям крачка, докато се изправих пред лицето му.

— Как е глезенът на приятелчето ти? — попитах го. — Пищеше така, като че ли го болеше.

Той ми се озъби. Дишаше ускорено. Зениците му бяха черни и уголемени като баскетболни топки. Определено какусейзай.

— Само опитай да го направиш с мен — изсъска през стиснатите си зъби.

— А, не — отвърнах. — Няма да ти чупя глезена. Ще ти строша коляното — отстъпих половин крачка назад и посочих с пръст. — Дясното.

Идиотът наистина проследи с поглед протегнатия ми показалец. Напрегнах се, за да забия юмрук в корема му, обаче Вашио, който забелязваше всичко, предугади намерението ми и скочи помежду ни.

— Няма да започвате, преди да ви кажа — изсумтя той, вторачен в мен.

Свих рамене. От опит глава не боли.

— Ще те изнесат оттук в чувал, скапаняко — рече Адонис. — Обещавам ти.

Вашио ни отблъсна настрани. Пръстенът на публиката се свиваше наоколо като клуп.

— Готов ли си? — попита Вашио противника ми, който подскачаше на пръсти като хиперактивен боксьор.

Адонис кимна с глава, като ми се зъбеше. Вашио се обърна към мен.

— Готов ли си?

Кимнах, без да откъсвам поглед от Адонис.

— Хаджиме — извика прошареният и наоколо се надигна колективен вик.

Адонис моментално финтира с ритник и отстъпи назад. После пак. Започнахме да се обикаляме един друг на малки кръгове.

Виждах какво замисля. Публиката беше на негова страна. Сигурно наоколо имаше негови приятели. Идеята беше нашите кръгове постепенно да ни отведат към тях и да им дадат достъп до мен.

Ала присъствието на приятелите му също щеше да засегне самолюбието му.

— Доко ни икунда — подразних го, връщайки се към средата. — Коко да. — Къде отиваш? Аз съм тук.

Той пристъпи напред, но не достатъчно, за да ме доближи. Заплахата ми го караше да внимава за коленете си. Страхуваше се, че ще го атакувам, както бях постъпил с приятеля му, и си мислеше, че като поддържа известно разстояние, ще се защити.

Спуснах ръце с няколко сантиметра и наведох главата и тялото си малко напред. Той зае стабилна поза и виждах, че се готви да ме ритне. Ритниците му си ги биваше, бях го виждал да тренира. Ако бях на негово място, щях да се опитам да изтощя съперника си от разстояние и да го държа надалеч с такива дълги крака.

Той изпъна напред левия си крак и замахна с дъгообразно движение. Ходилото му се заби в лявото ми бедро и рязко се върна на земята. Прониза ме остра болка и тълпата нададе одобрителен рев. Адонис пак заподскача на пръсти.

Бързо действаше. Не ми даде шанс да го хвана за крака.

Трябваше да го оставя да реши, че ритниците ще му помогнат да ме победи, за да стане малко по-самоуверен. Няколко милисекунди повече контакт щеше да промени положението.

Той отново стрелна крака си напред. Улучи ме в бедрото като бейзболна бухалка и ходилото му моментално се върна на пода. Тълпата отново извика. Ушите ми пищяха.

Този път ме заболя повече. Още няколко такива удари и нямаше да мога да използвам крака си ефективно. Очевидно това бе и целта на Адонис.

Отстъпих половин крачка назад и приклекнах, разкривайки повече дясната си страна, сякаш за да защитя изнесения си напред крак. Заради прилива на адреналин, виждах движенията му като на забавен кадър.

Ноздрите му се раздуваха и свиваха, очите му се впиха в мен. Той се насочи напред, почти без да вдига ходилата си от пода.

С периферното си зрение забелязах, че дясното му ходило по-плътно се притиска към земята. Тежестта му започна да се пренася върху изнесения му напред ляв крак. Хълбоците му се завъртяха за ритника.

Овладях импулса си да действам мигновено и се насилих да изчакам допълнителната половин секунда, от която знаех, че се нуждая.

Кракът му започна да се повдига от пода и тогава се стрелнах напред, скъсявайки разстоянието наполовина. Той видя грешката си и се опита да я поправи, ала вече бях прекалено близо. Поех ритника му с левия си хълбок и хванах с лявата си ръка изпънатото му дясно коляно.

Публиката ахна.

Адонис импровизира бързо, обхващайки лявото ми рамо с дясната си ръка и насочвайки лявата към лицето ми с изпънати напред към очите ми пръсти. Стиснах коляното му по-силно и направих крачка напред с левия си крак, като го натиснах надолу към пода. Той заподскача заднешком на ляв крак в опит да възстанови равновесието си и аз забих остър десен ъперкът в незащитените му слабини.

Противникът ми изохка и се опита да се отскубне. Направих дълга крачка напред с десния крак, приведох се под лявата му ръка и в същото време пуснах коляното му. Пресегнах се зад гърба му, стегнах кръста му с ръце, спуснах хълбоци надолу и рязко извих гръб назад. Адонис се преметна отгоре ми като последното вагонче от влак в увеселителен парк, разперил ръце и крака под шантави ъгли. Шията и раменете му поеха удара и краката му се удариха през главата му в пода от набраното ускорение.

Ако бях го пуснал, щеше да направи пълно салто. Само че аз не го пуснах и краката му се приземиха на пода, а самият той се озова на гърба ми. Сграбчих лицето му с лявата си ръка, натиснах главата му назад и се измъкнах изпод него. Изправих се на дясно коляно, напрегнах хълбоци и замахнах към незащитеното му гърло с дясната си подлакътница, като вложих в удара цялата си тежест. Усетих изхрущяването на адамовата ябълка и пръстеновидния хрущял на ларинкса. Ръцете му се стрелнаха към гърлото и тялото му започна да се гърчи.

Изправих се и се отдръпнах от него. Тълпата мълчеше.

Видях, че шията му започва да се подува от хематома, предизвикан от фрактурите. Краката му подритваха и дращеха по пода, той се търкаляше от едната на другата си страна. Сгърченото му лице посиня над отчаяните му пръсти. Никой не понечи да му се притече на помощ. Не че можеха да направят нещо. След няколко секунди цялото му тяло започна да се разтърсва в неравномерни спазми, като че ли изпадаше в шок. След още няколко секунди гърчовете престанаха.

Някой извика: „Ята“, „Спечелих!“, и в помещението отекна хор от овации. Публиката се приближи към мен. Хората ме потупваха по гърба и стискаха ръцете ми. Тревожно осъзнах, че някой от приятелите на Адонис може да се възползва от момента, за да ми забие нож, обаче нищо не можех да сторя.

Чух гласа на Вашио.

— Хора, сагате, сагате. Икисасете яре — Хайде, хайде, оставете го да си поеме дъх! — заедно с неколцина от охраната той се приближи към мен и започна да разблъсква навалицата.

Някой ми подаде пешкир и аз си избърсах лицето. Тълпата отстъпи. Озърнах се и видях пачки от банкноти по десет хиляди йени, които преминаваха от едни ръце в други.

Мураками пристъпи в кръга. Усмихваше се.

— Йокуята зо — рече той. Браво.

Пуснах пешкира.

— Къде са ми парите?

Той бръкна в джоба на гърдите си и извади дебел плик. Отвори го, за да видя, че е пълен с банкноти от по десет хиляди йени, после пак го затвори и го прибра в джоба си.

— Твой е. Ще ти го дам по-късно — огледа се наоколо. — Някой от тези наоколо може да се опита да ти го открадне.

— Дай ми го сега — настоях.

— По-късно.

Майната им на парите, помислих си. Радвах се, че съм жив. Запътих се натам, където бях оставил дрехите си. Тълпата почтително се разтвори пред мен. Няколко ръце ме потупаха по раменете.

Мураками ме последва.

— Парите са си твои. Искам още нещо, преди да ти ги дам.

— Майната ти — облякох си ризата и започнах да я закопчавам.

Той се засмя.

— Добре де, добре — пак извади плика и ми го подхвърли.

Хванах го с две ръце и надникнах вътре. Като че ли всичко беше наред. Натиках го в джоба на панталона си и продължих да си закопчавам ризата.

Исках да ти кажа, че можеш да спечелиш десет-двайсет пъти повече от сумата в плика — рече Мураками.

Погледнах го.

— Интересуваш ли се?

— Слушам те.

Той поклати глава.

— Не тук. Да идем някъде, където можем да го отпразнуваме — той се усмихна. — Аз черпя.

Нахлузих обувките си и приклекнах, за да ги завържа.

— Къде предлагаш да идем?

— Собственик съм на едно малко заведение. Ще ти хареса.

Замислих се. „Празнуването“ с Мураками щеше да ми даде възможност да събера още информация за Тацу. Не виждах сериозни минуси.

— Добре.

Той се усмихна.

Видях, че двама души напъхват Адонис в чувал за трупове. Господи, наистина са се приготвили, помислих си. Натовариха го на количка и го забутаха към изхода. На долната й плоскост имаше купчина метални плочи. Единият от мъжете носеше верига и разбрах, че ще завържат тежести на тялото и ще го хвърлят в някой от околните канали.

Следващият бой продължи дълго. Съперниците бяха сдържани и като че ли негласно се бяха споразумели да не прилагат смъртоносни или обезобразяващи хватки.

— Не си струва да ги гледаме — след десетина минути ми рече Мураками. — Да вървим.

Той даде знак на бодигардовете си и четиримата излязохме навън. Вашио ни изпрати и се поклони.

До тротоара беше паркиран черен мерцедес S600 с тъмни прозорци. Единият бодигард отвори задната врата. На седалката се бе свило куче. Бял питбул, с късо отрязани уши и мускулесто тяло. На муцуната му имаше тежък кожен намордник, покрай ръбовете на който се виждаха белези и рани. Явно беше едно от бойните животни на Мураками. Звярът ме погледна така, като че ли се прицелваше в мен с дулото на скритата си под намордника муцуна, и ми се стори, че виждам някакъв кучешки аналог на лудост в малко кървясалите му очи. Е, казват, че кучетата заприличвали на стопаните си.

Мураками ми даде знак да вляза.

— Не се бой, не е опасен, стига да е с намордник.

— И все пак, защо не влезеш пръв? — предложих аз.

Той се засмя и се вмъкна вътре. Кучето се премести, за да му направи място. Влязох и бодигардът затвори вратата, после заедно с колегата си седнаха отпред. Потеглихме на север по „Кайган-дори“ към „Сакура-дори“ и след това до „Гайенхигаши-дори“ в Ропонги. Мълчахме. Кучето ме наблюдаваше по време на цялото пътуване.

Когато прекосихме „Ропонги-дори“, започнах да се тревожа. А щом наближихме „Аояма-дори“, вече знаех.

Отивахме в „Дамаск Роуз“.

Отказах се от всичките си не много успешни опити да се самоубедя, че Хари просто е извадил късмет с онова момиче. В климатизираното купе на мерцедеса изведнъж ми стана топло.

Обаче аз имах по-непосредствен проблем от Хари. Предишния път в „Дамаск Роуз“ бях говорил на английски, представяйки се за американски гражданин, който не знае много добре японски. Освен това бях под друго име. Трябваше да измисля как да се справя с това.

— А, хубаво заведение — отбелязах, когато колата спря до тротоара.

— Идвал ли си тук? — попита Мураками.

— Само веднъж. Момичетата са красавици.

Устните му се разтеглиха в усмивка и прекалено белият мост цъфна между тях.

— Би трябвало. Аз ги избирам.

Шофьорът отвори задната врата и ние слязохме. Кучето остана, наблюдавайки ме с жадните си дяволски очи, докато бодигардът затвори вратата и тъмното стъкло ни раздели.

Нигерийците охраняваха входа. Те раболепно се поклониха ниско на Мураками и едновременно произнесоха „ирас-шаимасе“. Онзи отдясно изрече няколко думи в микрофона на ревера си.

Слязохме по стълбището. Червендалестия, когото бях видял предишния път, вдигна поглед, видя Мураками и мъчително преглътна.

— О, Мураками-сан, добър вечер — с нисък поклон поздрави на японски той. — Винаги ни е приятно да ни гостувате. Имате ли някакво конкретно желание за тази вечер?

От челото му се стичаше тънка струйка пот. Цялото му внимание бе насочено към моя спътник и изобщо не ме забеляза.

Мураками се огледа наоколо. Няколко момичета му се усмихнаха. Явно вече бяха предупредени.

— Юкико — заповяда той.

Хари, помислих си.

Червендалестия кимна и се обърна към мен.

— Окяку-сама? — попита. А вие?

Фактът, че говореше на японски, показваше, че не ме е познал. Предишния път бяхме разговаряли на английски.

— Наоми тук ли е тази вечер? — попитах, също на японски. Ако беше там, исках веднага да я видя, така щях да имам съвсем мъничко по-голям шанс да овладея разговора. Ако нещата се развиеха неблагоприятно, поне нямаше да изглежда, че съм се опитал да я избегна.

Очите на Червендалестия като че ли лекичко се присвиха, може би си спомни за човек, който е поискал Наоми преди няколко седмици. Не бях сигурен.

Той наведе глава.

— Ще ви я доведа.

Вече бях измислил обяснение, в случай че Наоми повдигне въпроса за новото ми име или други несъответствия: бях женен и не исках да рискувам жена ми да научи за нощните ми похождения. Фактът, че бях платил в брой, вместо с кредитна карта, щеше да потвърди версията ми. Не беше най-доброто обяснение на света, но трябваше да имам какво да кажа, ако тя забележеше несъответствията.

Червендалестия взе две менюта и ни въведе в главната зала, спирайки да прошепне няколко думи на момичето, чието име, доколкото си спомнях от предишния път, бе Елза. Тя докосна по ръката друго момиче, Еми.

Запътихме се към ъглова маса. Ние с Мураками се настанихме един до друг, и двамата с лице към входа. Видях, че Еми отива при една от масите, където Юкико забавляваше друг клиент. Еми седна и зашушна в ухото на Юкико. След малко Юкико се изправи и се извини. Елза повтаряше същото на масата, където работеше Наоми. Идеално отработено.

Юкико се приближи и видях, че устните й се разтягат в котешка усмивка при вида на Мураками. Наоми я последва след няколко секунди. Пак носеше елегантна черна официална рокля, този път копринена, стегната в кръста, но свободна нагоре. Диамантената гривна искреше на лявата й китка както преди.

Тя ме видя и понечи да се усмихне, ала после погледът й попадна върху Мураками и лицето й се напрегна. Трябва да го познаваше и въз основа на онова, което й бях разказал за себе си, явно не очакваше да ни види заедно. Опитваше се да си обясни противоречието, естествено. Ала внезапната промяна на изражението й ми подсказа, че има още нещо. Страхуваше се.

Юкико седна до Мураками. Срещу мен. Не откъсваше очи от лицето ми, за миг се озърна към спътника ми, после пак се обърна към мен. Устните й помръднаха в едва загатната студена усмивка. Мураками я зяпаше, като че ли очакваше повече, ала тя не му обръщаше внимание. Усетих го как се напряга и си помислих: не си играй с тоя тип. Може да избухне. В следващия момент Юкико отново насочи поглед към него и го награди с усмивка, която казваше: Просто те дразнех, скъпи. Не бъди такова дете.

Напрежението спадна. Реших, че ако някой изобщо има власт над съществото до мен, сигурно е тази жена.

Наоми зае последното свободно място.

— Хисашибури десу не — казах й. Отдавна не съм те виждал!

— Ун, со десу не — с неутрално изражение отвърна тя. Може и да й се струваше странно, че сега говоря на японски, след като онази вечер съм държал на английския. Но може да го отдаваше на присъствието на другите двама.

— Вие се познавате? — обади се на японски Мураками. — Хубаво. Араи-сан, това е Юкико.

Наоми не показа, че е забелязала промяната на името ми.

— Хаджимемашите — рече Юкико. И продължи на японски: — Спомням си, че те видях тук преди няколко седмици.

Леко кимнах с глава и отговорих на поздрава й.

— И аз си те спомням. Прекрасна танцьорка си.

Тя наведе глава настрани.

— Изглеждаш някак променен.

Американската и японската ми самоличности са отделни и аз се държа различно в зависимост от езика, на който говоря, и ролята, която изпълнявам. Сигурно тъкмо затова, освен заради нервността си в присъствието на Мураками, Червендалестия не ме беше познал. Юкико реагираше на разликата, ала не знаеше как да си я обясни.

Прокарах пръсти през косата си, като че ли в опит да я среша.

— Идвам направо от тренировка — отвърнах.

Мураками се подсмихна.

— И то каква тренировка!

Към масата се приближи сервитьорка. Тя остави четири ошибори, горещи кърпи, с които да избършем ръцете си и ако желаем, лицето си, за да се освежим, както и различни мезета. Накрая погледна Мураками и явно знаейки предпочитанията му, попита:

— Бомбайски сапфир ли?

Той само кимна и даде знак, че Юкико ще поръча същото.

Сервитьорката се обърна към мен.

— Окяку сама?

Погледнах Наоми.

— От спрингбанка ли?

Тя кимна и аз поръчах две чаши. Жизнерадостната полулатиноамериканка от оная вечер се беше свила в черупката си като костенурка. Какво ли си мислеше? Ново име, нова японска самоличност, този е от якудза. Страхотна тема за разговор, ала тя мълчеше.

Защо? Ако я бях срещнал на улицата, първият й въпрос щеше да бъде: „Какво правиш пак в Токио?“ Ако бях използвал друго име, тя сигурно щеше да го отбележи. А ако ме чуеше да говоря на чист японски, естествено, щеше да попита: „Нали каза, че на английски си по-спокоен?“

Следователно сдържаността й се дължеше на конкретната ситуация. Замислих се за страха в очите й, когато зърна Мураками. Причината се криеше в него. Тя се боеше да не каже или направи нещо, с което да привлече вниманието му.

Предишния път бях останал с впечатлението, че Наоми знае повече, отколкото казва. Реакцията й към присъствието на моя спътник потвърждаваше това подозрение. И ако искаше да ме издаде, вече щеше да го е сторила. Фактът, че не го направи, я превръщаше в моя съучастница, човек, с когото споделяме обща тайна. Нещо, от което можех да се възползвам.

Юкико вдигна една от кърпите ошибори и избърса ръцете на Мураками, хладнокръвна като дресьор, почистващ лъва си. Наоми ми подаде моята.

— Араи-сан е мой приятел — рече Мураками, като погледна първо мен, а после и момичетата със своята опасна усмивка. — Моля, бъдете мили с него.

Юкико се усмихна широко, взряна в очите ми, сякаш казваше: „Ако бяхме сами, щях адски добре да се погрижа за теб“. С периферното си зрение видях, че Мураками забелязва погледай и се намръщва.

Не ми се искаше да стана обект на ревността на това копеле, помислих си и си представих Хари.

Сервитьорката дойде и остави напитките на масата. Мураками пресуши своята на един дъх. Юкико последва примера му.

— Ии йо — изсумтя той. Хубаво.

Юкико остави чашата си с веща изисканост. Мураками се вторачи в нея. Тя отвърна на погледа му с почти театрално равнодушие. Гледаха се дълго. Накрая той се ухили и сграбчи ръката й.

— Окавари — подвикна на сервитьорката. Още две чаши. Сетне дръпна Юкико, изправи я на крака и я поведе към стая отстрани на единия подиум.

— Какво значи това? — попитах на японски Наоми. Тя ме гледа предпазливо, помислих си.

— Танц по поръчка.

— Явно добре се познават.

— Да.

Огледах се наоколо. Съседните маси бяха заети от групи японци в обикновени костюми на служещи. Въпреки глъчката те бяха твърде близо до нас, за да можем да водим личен разговор.

Наведох се към Наоми.

— Не очаквах да се върна — прошепнах.

Тя потрепери.

— Радвам се, че си тук.

Не знаех как да разбирам несъответствието между реакцията и думите й.

— Сигурно имаш много въпроси.

Момичето поклати глава.

— Просто искам да съм сигурна, че ще се забавляваш.

— Струва ми се, че се досещам защо се държиш така.

Наоми внезапно вдигна ръка и ме прекъсна.

— Какво ще кажеш за един танц по поръчка? — гласът й звучеше подканящо, обаче очите й ме гледаха сериозно и някак гневно.

Вторачих се в нея в опит да преценя какво е намислила, после отвърнах:

— Разбира се.

Запътихме се към същата стая, където преди няколко минути бяха изчезнали Мураками и Юкико. Вътре стоеше нигериец. Той се поклони и изтегли настрани полукръгъл диван с висока облегалка. Такъв имаше и от другата страна. Пристъпихме в отвора и нигериецът натисна предната половина към нас. Озовахме се затворени в кръгла мека стаичка.

Наоми ми даде знак да седна. Подчиних се, като наблюдавах лицето й.

Тя се отдръпна назад, без да откъсва очи от моите. Вдигна ръце към гърба си и чух, че смъква цип. После дясната й ръка се насочи към лявата презрамка на роклята й и започна да я плъзга по гладката кожа на рамото.

Изведнъж усетих вибриране в джоба си.

Мамка му. Детекторът за подслушвателни устройства на Хари.

Постоянно, прекъснато, постоянно. Което означаваше и аудио, и видео.

Наложих си да не се оглеждам наоколо и да не правя нищо, което може да изглежда подозрително. Отворих уста да й кажа нещо, нещо, каквото можеше да изрече всеки възбуден любител на танците по поръчка. Обаче тя се намръщи раздразнено и това ме спря. Наоми едва забележимо вдигна показалец от презрамката на роклята си към тавана. После леко наклони глава и го насочи към ухото си.

Разбрах посланието. Някой слушаше и наблюдаваше.

Не само тук. И на масата. Ето защо реакциите й бяха толкова странни. Но там не можеше да ме предупреди.

Разбрах и защо изглежда гневна. Дали бях просто американският счетоводител, за какъвто се бях представял, или поне неутрален клиент? В такъв случай мълчанието щеше да е най-безопасното поведение за нея. Или бях свързан с Мураками, от когото се страхуваше? В такъв случай мълчанието и предупреждението, което току-що ми беше отправила, щяха да бъдат опасни. Неволно я бях принудил да избира.

Обаче детекторът не бе вибрирал на масата. Тогава се сетих: Мураками. Ако масите се наблюдаваха, трябваше да изключват камерите, когато шефът е там. Предполагах, че никой не иска човек като Мураками да открие, че не са изпълнили това правило. А при предишното ми посещение в „Дамаск Роуз“ батерията на устройството още не беше се заредила. Затова не ме бе предупредило тогава.

Бръкнах в джоба си, за да го изключа, и кимнах, че съм разбрал.

Тя смъкна презрамката и изхлузи ръката си от нея, после бавно повтори същото с другата. След това скръсти ръце. Ноздрите й лекичко се раздуваха. Спря за миг и все още намръщена, със сковано тяло, спусна ръце. Роклята се изхлузи надолу, откри гърдите й корема й и се събра като черни вълни на кръста й.

— Можеш да ме докосваш — осведоми ме тя. — Само над кръста.

Изправих се, без да откъсвам очи от нейните. Наведох се напред и доближих устни към ухото й.

— Благодаря за предупреждението.

— Не ми благодари — прошепна в отговор Наоми. — Ти не ми остави друг избор.

— Не съм в комбина с тия хора.

— Нима? Тази вечер си се бил, нали?

— Защо смяташ така?

— Лицето ти е издрано. Пък и схванах шегата на Мураками за твоята „тренировка“.

Адонис сигурно ме беше одраскал. Изобщо не бях усетил.

— Откъде знаеш за тия боеве? — попитах я.

— Всеки знае за тях. Победителите идват тук и се хвалят. Понякога се държат така, като че ли ние сме глухи.

— Не бях там доброволно. Тренирам в едно доджо, поканиха ме на бой. Изобщо не подозирах за какво се отнася. Оказа се, че не съм там като зрител.

— Жалко за теб — прошепна Наоми.

— Ако си мислиш, че съм от тези хора, защо сега разговаряш с мен? Защо ме предупреди за подслушвателните устройства?

— Защото съм същата глупачка като теб — тя отстъпи назад и ме погледна с ръце на кръста, високо вирнала брадичка. После повдигна вежди и се усмихна. — Страх ли те е да ме докоснеш?

Наблюдавах лицето й. Имах нужда от информация, не от някакъв си танц по поръчка.

— Страх те е дори да гледаш, така ли? — подигравателно попита момичето.

Продължих да се взирам в очите й още няколко секунди, после сведох поглед.

— Харесва ли ти каквото виждаш?

— Бива — след малко отвърнах, въпреки че всъщност беше много хубава.

Тя се обърна и се притисна към мен с гръб, леко навеждайки се напред, за да се долепи плътно към слабините ми.

Изведнъж разбрах, че мога само да изгубя тази игра.

Наоми постави ръце върху коленете си и раздвижи хълбоци настрани. Търкането на задника й зае важно място в съзнанието ми.

— Така харесва ли ти? — хвърли ми поглед през рамо.

— Бива — повторих, този път по-тихо, и момичето се засмя.

— Като че ли е по-хубаво от „бива“, а?

— Нека си поговорим — казах. Забелязах, че съм поставил длани на хълбоците й. Вдигнах ги.

— Ами говори — още по-силно се притисна към мен тя. — Говори каквото ти харесва.

Опитваше се да ме разсее. Не желаеше да говорим и не знаех как да я разбирам.

Наоми изви гръб назад и повдигна задника си нагоре. Във вдлъбнатината на кръста й се образува сянка, напомняща тъмен вир.

— Каквото ти харесва — повтори тя.

Сянката се появяваше и изчезваше в такт с движенията й.

— Престани, по дяволите — прошепнах. Дланите ми пак бяха на хълбоците й.

— Обаче ти харесва — изгука Наоми. — И на мен ми харесва.

Отдалечи се от нея, заповядах си. Ала ръцете ми не ме послушаха. Освен това вече се движеха. Наблюдавах ги сякаш някъде отдалече. Шумоленето на плата, търкащ се в плът, ясно се чуваше в тясното затворено пространство.

Тя си играе с теб, помислих си.

И после: По дяволите. И без това трябва да се държиш като обикновен клиент.

Застанах на едно коляно и плъзнах длани надолу по бедрата й, после се изправих и ръцете ми минаха по обратния път. Наоми носеше черни прашки. Роклята висеше над тях, събрана в долната част на кръста й. Хванах я с една ръка като юзда и с другата я погалих по задника.

— Само над кръста — усмихна ми се през рамо момичето. Хладният й глас бе пълна противоположност на топлината в главата и слабините ми. — Иначе ще трябва да извикам охраната.

Обзе ме гняв. Стига, помислих си. Просто се махай от това място. Трябваше да го сториш още преди да започне тая глупост.

Дръпнах ръка от ханша й и отстъпих назад, обаче гневът ме завладя. Все още стиснал роклята й с една ръка, направих крачка към нея и силно я плеснах по незащитената дясна буза на задника й. Разнесе се висок плясък и Наоми изписка, отдръпвайки се от мен като ударена от електрически ток.

Рязко се завъртя и ме погледна, притиснала длан към пострадалото място. Беше се ококорила, ноздрите й бяха издути от смайване и ярост. С периферното си зрение видях, че премества тежестта си върху изнесения си назад крак и си помислих, че ще се опита да ме изрита в ташаците с другия.

Наоми обаче отстъпи, отпусна ръце и изправи раменете и брадичката си в поза на сподавен царствен гняв. Впери поглед в мен.

— Мо овари, окиакусама? — колкото можеше по-презрително попита момичето. Свършихме ли, уважаеми клиенте?

— Това против правилата ли беше? — усмихнах й се.

Тя вдигна роклята си и провря ръце в презрамките. Лицето й продължаваше да е зачервено от гняв и не можех да не се възхитя на самообладанието й. Успя да вдигне ципа си без помощ, после каза:

— Това бяха три песни, значи трийсет хиляди йени. И трябва да дадеш десет процента на охраната. Кен?

Кен трябва да беше нигериецът, защото след секунда полукръглият диван се отмести настрани и той се появи пред нас. Извадих пари и им платих.

— Благодаря — казах на Наоми. Сияех като напълно задоволен клиент. — Беше… страхотно.

Тя се усмихна в отговор. Добре, че не бе въоръжена.

— Кочира косо. — Удоволствието е мое.

Върнахме се на местата си. По пътя включих устройството в джоба си. Мураками и Юкико ни чакаха.

— И оката ка? — попита ме той и показа изкуствените си зъби. Хубаво ли беше?

— Маа на — отвърнах. Много хубаво.

Мураками хвана Юкико за ръка.

— Ще поговорим по работа друг път.

— Кога?

— Скоро. Ще те намеря в доджото.

И той като мен не обичаше да си определя срещи.

— Сутрин? Вечер? — попитах го.

— Сутрин. Скоро — Мураками се обърна към Наоми. — Шикари мендо мите яре йо. — Добре се погрижи за него.

Тя кимна с глава, за да го увери, че определено ще го направи.

Мураками и Юкико си тръгнаха. След малко детекторът завибрира — непрекъснато, значи само аудио. Не се бях излъгал за правилата в клуба.

Няколко минути с Наоми поговорихме за общи неща заради микрофоните. Гласът й бе хладен и учтив. Знаех, че малкият ни сблъсък не е свършил точно така, както е възнамерявала, обаче все пак не бях успял да я разпитам, а тя тъкмо това бе целяла. Сигурно си казваше, че сме квит, че може да се примири със случилото се.

Ала не знаеше, че това е само първият рунд.

Казах й, че съм скапан и трябва да си вървя.

— Заповядай пак — саркастично се усмихна Наоми.

— За още един танц по поръчка ли? — отвърнах на усмивката й. — Непременно.

Качих се по стълбището и излязох на „Гайенхигаши-дори“. Когато се озовах на улицата, чух клаксон и видях Юкико да минава с бяло беемве. Мураками седеше на предната дясна седалка. Тя ми махна с ръка и изчезна по „Аояма-дори“.

11.

Тъкмо минаваше един часът през нощта. Клубът затваряше в три. Наоми щеше да си тръгне по някое време след това.

Бях направил компютърната проверка. Знаех къде е домът й. Сградата „Лайънс Гейт“, „Азабу Джубан 3-чоме“.

Метрото вече не работеше. Съмнявах се, че тя има кола: прекалено скъпо е да поддържаш автомобил в града, пък и метрото се движи навсякъде. Това означаваше, че се прибира вкъщи с такси.

Взех такси до станцията на метрото в Азабу Джубан и обиколих „3-чоме“, докато намерих нейния адрес. Обикновен луксозен жилищен блок, жълто-кафяв железобетон, нов и спретнат. Вход с двукрила стъклена врата с електронна ключалка. На тавана зад стъклото имаше охранителна камера.

Сградата се намираше на ъгъла на еднопосочна улица.

Заобиколих отзад, където открих втори вход — по-малък, по-дискретен от първия, какъвто биха използвали само обитателите на блока. Тук нямаше камера.

Вторият вход усложняваше нещата. Ако я чаках не където трябва, щях да я изпусна.

Замислих се. Всички тия улици бяха еднопосочни, една от особеностите на Азабу Джубан. Ако Наоми идваше от „Дамаск Роуз“, таксито първо щеше да мине покрай втория вход. Тя най-вероятно щеше да слезе там. Даже колата да продължеше към предния обаче, щях да имам време да изтичам дотам и да стигна преди Наоми да влезе вътре.

Добре. Огледах се за подходящото място. Обикновено, когато устройвам засада на някого, търся най-доброто скривалище, за да го изненадам. Това обаче се отнасяше за фатален сблъсък. Сега исках само да поговорим. Ако я подплашех прекалено много, ако я накарах да се почувства уязвима, просто щеше да скочи вътре и с това да се приключи.

Една перпендикулярна странична уличка водеше до мястото, където стоях, задънена само откъм задния вход на блока. Минах по нея. Забелязах навес отстрани на сградата, под сянката на който бяха събрани няколко големи пластмасови контейнера за смет. Можех да почакам там. Дори някой да минеше покрай мен, едва ли щеше да ми обърне внимание.

Погледнах си часовника. Почти два. Убих времето в обиколка на квартала. Не срещнах повече от пет-шест души. Към три щеше да е съвсем пусто.

Замислих се за видяното в клуба. Знаех от Тацу, че за управлението на своята мрежа от покорни политици Ямаото отчасти разчита на шантаж и изнудване. Тацу ми беше казал, че дискът, който бащата на Мидори бе взел от Ямаото, съдържа и компрометиращи видеозаписи на политици. Пак от същия източник бях научил, че Ямаото и Мураками са свързани. Имаше голяма вероятност „Дамаск Роуз“ да е едно от местата, в които Ямаото сгащваше политиците в срамни сцени.

Това означаваше, че някой в мрежата на Ямаото сега има лицето ми на запис. Това щеше да бъде лошо при всякакви обстоятелства. Но интересът на Мураками влошаваше положението. Той можеше да покаже записа на някого при някоя по-сериозна проверка. Можеше да го покаже дори на Ямаото, който ме познаваше. Освен това бях използвал името на Ишихара, за да се представя в доджото на Мураками. Ако разкриеха с кого всъщност си имат работа, щяха да се досетят, че „злополуката“ с културиста е била всичко друго, но не и нещастен случай.

Опитах се да свържа останалите неща. Юкико, с други думи някой по-високо в „Дамаск Роуз“, може би Ямаото, се опитваше да се докопа до Хари. Ако се интересуваха от него, причината можеше да е само фактът, че той щеше да ги отведе при мен.

Ами ЦРУ? Те го бяха следили. Според Канезаки, като начин да стигнат до мен. Въпросът беше дали Ямаото и ЦРУ действат заедно по някаква линия, или интересите им просто са съвпаднали. В първия случай какъв характер имаше връзката? А във втория, какъв характер имаха интересите им?

Наоми навярно можеше да ми помогне да отговоря на тези въпроси, ако изиграех картите си както трябва. А и трябваше бързо да разреша проблемите. Дори да представляваше за тези хора само средство да се приближат към мен, Хари все още се намираше в опасност. И ако Мураками откриеше, че Араи Кацухико всъщност е Джон Рейн, и двамата с Хари щяхме здравата да загазим.

Малко преди три заваля. Бързо се върнах при нейния блок и заех позиция в сенките под навеса. Макар и на сухо, започваше да ми става студено. Кракът ме болеше от ритниците на Адонис. Раздвижвах го, за да не се схване.

В три и двайсет по улицата зави такси. Наблюдавах го от сенките, докато ме подмина. На задната седалка видях Наоми.

Колата зави наляво и спря точно пред задния вход на блока. Автоматичната задна врата се открехна и лампичката в купето светна. Видях, че Наоми подава няколко банкноти на шофьора, който й върна ресто. Вратата широко се отвори и тя слезе. Носеше черно палто, дълго до бедрата, от лека вълна или кашмир. Момичето плътно се уви в него. Вратата се затръшна и таксито потегли.

Тя отвори чадъра си и се запъти към входа. Излязох изпод навеса.

— Наоми — тихо я повиках.

Тя рязко се завъртя и я чух да ахва.

— Каква е тая работа, по дяволите? — възкликна на своя английски с португалски акцент.

Вдигнах ръце с длани напред.

— Само искам да поговорим.

Наоми погледна през рамо, сигурно преценявайки разстоянието до входа, после пак се обърна към мен, очевидно успокоена.

— Не желая да разговарям с теб — от възбуда акцентът й се усещаше по-ясно.

— Не си длъжна, ако не искаш. Само те моля, нищо повече.

Тя се озърна наоколо. Имаше силен инстинкт за опасност. Когато доловят заплаха, повечето хора насочват цялото си внимание към нея. Това ги прави лесни жертви, ако „заплахата“ е само финт и истинската засада идва отстрани.

— Откъде знаеш къде живея? — попита Наоми.

— Проверих в интернет.

— Нима? Смяташ ли, че с работата, която върша, ще търча да си впиша адреса?

Свих рамене.

— Ти ми даде имейла си. Ще се изненадаш колко неща може да научиш със съвсем малко начална информация.

Тя присви очи.

— Да не си от ония, дето издебват жени?

— Не.

Заваля по-силно. Разбрах, че като оставя настрани незначителното физическо неудобство, дъждът не е толкова лош късмет. Тя беше суха под чадъра си, докато аз бях мокър и почти треперех. Контрастът може би щеше да й помогне да се почувства по-самоуверена.

— Загазила ли съм? — попита Наоми.

Въпросът ме изненада.

— Как да си загазила?

— Не съм извършила нищо лошо. Не съм се забърквала в нищо. Аз съм просто танцьорка.

Не знаех накъде бие, но не исках да я спра.

— Не си се забърквала в нищо, така ли? — повторих.

— Не съм! И не искам. Гледам си работата.

— Не си загазила, поне що се отнася до мен. Наистина само искам да си поговорим.

— Дай ми поне една основателна причина да се съглася.

— Защото ми имаш доверие.

Лицето й изразяваше нещо средно между насмешка и смайване.

— Да ти имам доверие ли?

Кимнах.

— Предупреди ме за подслушвателните устройства в клуба.

Тя затвори очи за миг.

— Господи Боже. Знаех си, че ще съжалявам за това.

— Но си знаела, че ще съжаляваш повече, ако не ми кажеш нищо.

Наоми преднамерено бавно клатеше глава. Знаех какво си мисли: „Аз му правя услуга, а сега не мога да се отърва от него. А той е проблем, проблем, от който точно сега нямам нужда“.

Отметнах мократа коса от челото си.

— Може ли да отидем някъде на сухо?

Тя се озърна наляво, после надясно. Улицата пустееше.

— Добре. Да вземем такси. Знам едно заведение, което е отворено до късно. Там ще поговорим.

Намерихме такси. Аз се качих пръв, тя се вмъкна след мен. Наоми каза на шофьора да ни закара на „Шибуяку“ триста трийсет и пет, от южната страна на „Ропонги-дори“. Усмихнах се.

— В „Тантра“ ли?

Тя ме погледна, навярно малко смутена.

— Знаеш ли го?

— Заведението съществува доста отдавна. Бива го.

— Мислех, че не го знаеш. Малко си… по-стар.

Засмях се. Ако се опитваше да ме ядоса, не беше познала.

Никога няма да бъда чувствителен на тема възраст. Повечето хора, които познавах като по-млад, вече бяха мъртви. Фактът, че още дишам, всъщност е причина да се гордея.

— „Тантра“ е като секса — малко снизходително се усмихнах аз. — Всяко поколение си мисли, че я открива първо.

Наоми се извърна и продължихме пътя си в мълчание. Предпочитах таксито да ни закара някъде на известно разстояние от заведението, вместо на самия адрес, какъвто ми бе обичаят. Като се имаха предвид обстоятелствата тази вечер обаче, прецених, че няма голяма вероятност да се случи нещо непредвидено.

След няколко минути спряхме пред обикновена офис сграда. Платих На шофьора и двамата слязохме. Дъждът беше спрял, но улицата бе пуста, занемарена. Ако не знаех къде се намираме, щях да си помисля, че е странно да слезеш тук от такси посред нощ.

Над едно стълбище зад нас се мержелееше бледо фосфоресциращо „Т“, единственият външен признак за съществуването на „Тантра“. Слязохме по стълбището, минахме през две внушителни метални врати и се озовахме в осветено със свещи фоайе, което водеше като къс тунел към самото заведение.

Приближи се сервитьор и тихо ни попита дали сме само двама. Наоми потвърди и той ни въведе вътре.

Циментовите стени бяха кафяви, таванът — черен. Имаше няколко прожектора, обаче осветлението почти изцяло се състоеше от свещи по масите и в ъглите на лакирания циментов под. Тук-там стените се заобляха в ниши със статуи, изобразяващи сцени от Кама Сутра. На възглавници или ниски столчета бяха насядали пет-шест групички. Носеха се приглушени разговори и тих смях. От невидимите тонколони звучеше дискретна техно музика със смътно арабски ритми.

В дъното имаше още две помещения, знаех, отчасти скрити зад тежки пурпурни завеси. Попитах сервитьора дали някое от тях е свободно и той посочи към дясното. Погледнах Наоми и тя кимна с глава.

Минахме през завесите и се озовахме в стая, която повече приличаше на малка пещера или пушалня за опиум. Таванът бе нисък и свещите хвърляха трепкащи сенки по стените. Седнахме на възглавниците в ъгъла. Сервитьорът ни подаде меню и безмълвно се оттегли.

— Гладна ли си? — попитах я.

— Да.

— И аз. — Разтърках мокрите си рамене. — И ми е студено.

Сервитьорът се върна. Поръчахме си горещ чай, техните прочути пържени картофки аю и пролетни рулца. Наоми си избра дванайсетгодишен „Хайленд парк“ и аз последвах примера й.

— Все пак откъде знаеш за това заведение? — попита тя, когато келнерът се отдалечи.

— Нали ти казах, винаги си е съществувало. От десет години, може и по-отдавна.

— Значи живееш в Токио.

Забавих се с отговора.

После казах:

— Живеех. Доскоро.

— Какво те накара да се върнеш?

— Имам един приятел. Той е загазил с хората от твоя клуб и даже не го подозира.

— Как е загазил?

— Тъкмо това се опитвам да открия.

— Защо ми разправи тия глупости, че си бил счетоводител?

Свих рамене.

— Търсех информация. Не исках да ти разкривам много за себе си.

Известно време помълчахме. Сервитьорът донесе храната и напитките. Първо изпих чая и той ме позагря. Уискито свърши още по-добра работа.

— Имах нужда от това — облегнах се на стената. От корема ми се вдигаше пара.

Тя отхапа от пролетното си рулце.

— Наистина ли си ходил в Бразилия?

— Да. — Лъжех, естествено, но това навярно можеше да се приеме за морална равностойност на истината. Не можех да й призная, че уча всичко каквото мога за страната, в която искам да се установя, докато се подготвям за първото си пътуване дотам.

Наоми отново отхапа пролетно рулце и го сдъвка, леко наклонила глава настрани, като че ли обмисляше нещо.

— Тази вечер, когато видях с кого си, си помислих, че си научил няколко думи на португалски само за да ме накараш да се разприказвам. И че съм загазила.

— Не е така.

— Значи не си искал да се срещнеш конкретно с мен.

— Ти танцуваше, когато дойдох оная вечер, затова помолих да те повикат. Чисто съвпадение.

— Какъв си тогава, щом не си американски счетоводител?

— Аз съм човек, който… от време на време прави услуги на разни хора. Тия услуги ме свързват с много различни групи от обществото. Ченгета и якудза. Политици. Понякога хора от сивата зона между двата свята.

— Това пише ли го на визитката ти?

Усмихнах се.

— Опитах да го напиша. Шрифтът беше прекалено ситен, за да се чете.

— Тогава какъв си, частен детектив ли?

— В известен смисъл.

Тя ме погледна.

— За кого работиш в момента?

— Казах ти, в момента просто се опитвам да помогна на един приятел.

— Прощавай, обаче ми звучи съмнително.

Кимнах.

— Разбирам те.

— Тази вечер изглеждаше доста спокоен в компанията на Мураками.

— Това смущава ли те?

— Страх ме е от него.

— Напълно естествено.

Наоми взе чашата си и се облегна на стената.

— Чувала съм някои гадни истории за него.

— Сигурно са верни.

— Всички ги е страх от Мураками. Освен Юкико.

— Според теб защо е така?

— Не знам. Тя има някаква власт над нето. Никой друг няма.

— Май не я харесваш.

Тя ми хвърли поглед, после се извърна.

— И тя понякога е не по-малко страшна от него.

— Каза ми, че обичала да прави неща, които не са ти по вкуса.

— Да.

— Свързано ли е с подслушвателните устройства?

— Наоми надигна чашата си и я пресуши.

— Не съм сигурна, че има подслушвателни устройства, просто така смятам. Имаме много известни клиенти — политици, чиновници, бизнесмени. Собствениците на клуба насърчават момичетата да разговарят с тях, да измъкват информация. Всички ние си мислим, че разговорите се записват. Носят се слухове, че дори снимат на видео някои клиенти в стаичките за танци по поръчка.

Печелех доверието й. И от начина, по който приказваше сега, съдех, че мога да науча още много неща. Комарджията часове наред ще се измъчва дали да заложи на червено и после, когато крупието завърти колелото, ще удвои и даже ще утрои залога, за да затвърди убеждението си, че залага правилно. Ако греши, защо ще залага всичките тия пари? Посочих чашата й.

— Още едно?

Тя се поколеба за миг, после кимна.

Допих уискито си и поръчах още две. Свещите мъждукаха. В стаята беше приятно и топло, като в подземно светилище.

Сервитьорът донесе напитките. След като безшумно се отдалечи, аз я погледнах.

— Ти не си ли замесена във всичко това?

Наоми се вторачи в чашата си. Изтекоха няколко секунди.

— Честен отговор ли искаш, или съвсем честен отговор?

— И двата.

— Добре — кимна тя. — Честният е „не“ — после отпи глътка хайленд парк. Затвори очи. — Съвсем честният отговор е… е…

— … „засега не“ — тихо й помогнах.

Момичето вдигна клепачи и ме погледна.

— Откъде знаеш?

Известно време я наблюдавах. Усещах мъката й, виждах възможност.

— Изнудват те — отвърнах. — Това е процес, серия от методи. Ако го съзнаваш дори само наполовина, значи си по-умна от повечето хора. Освен това имаш шанс да направиш нещо по въпроса, ако пожелаеш.

— Какво искаш да кажеш?

Отпих от чашата си, загледан в искрящата на светлината на свещите кехлибарена течност, потънал в спомени.

— Започваш постепенно. Определяш границите на обекта и го караш да остава известно време там. Той свиква с тях. Не след дълго границите се променят. Никога не стигаш повече от сантиметър по-нататък. Караш го да го чувства като свой избор.

Погледнах я.

— Каза ми, че когато си постъпила в клуба, си била толкова срамежлива, че не си можела да се движиш на сцената.

— Вярно е.

— По онова време за нищо на света е нямало да танцуваш по поръчка.

— Да.

— Обаче сега можеш.

— Да. — Отговаряше тихо, почти шепнешком.

— Когато за пръв път си танцувала по поръчка, сигурно си си казала, че никога няма да позволиш на клиент да те докосне.

— Наистина беше така — гласът й прозвуча още по-тихо.

— Разбира се. Мога да продължа нататък. Мога да ти кажа къде ще бъдеш след два месеца, след шест, след година. След двайсет години, ако продължиш в посоката, в която си тръгнала. Да не си мислиш, че всичко е случайно, Наоми? Това е цяла наука. Има експерти, които умеят да карат хората да вършат утре, немислимото днес.

Освен че ускорено дишаше през нос, тя мълчеше, и се зачудих дали се мъчи да сдържи сълзите си.

Сега трябваше да я тласна още съвсем мъничко, преди да отстъпя.

— Искаш ли да знаеш каква е следващата стъпка? — попитах.

Наоми ме погледна, ала не отговори.

— Известно ти е, че използват момичетата от „Дамаск Роуз“ за шантажиране на политици. Другите момичета шушукат за това, обаче има още нещо. Обръщали са се към теб, нали така? Не пряко, но са се обръщали. Нещо от тоя род: „Има един специален клиент, който според нас ще те хареса. Искаме да излезеш с него и да го забавляваш. Ако после е доволен, ще ти платим еди-колко си“. Може би имат хотелски апартамент, където са поискали да го заведеш. Щели са да го запишат на видео. Ти си отказала, предполагам. Те не са настоявали. И защо? Знаели са, че скоро ще се съгласиш.

— Грешиш! — ненадейно възрази тя и заби показалец в лицето ми.

Измерих я с поглед.

— Ако грешах, нямаше да реагираш така.

Наоми се втренчи в мен с оскърбени и гневни очи. Устните й помръдваха, сякаш търсеше нужните думи.

Достатъчно. Беше време да видя дали съм постигнал желания ефект.

— Ей — тихо я повиках, но тя не вдигна поглед. — Ей — поставих длан върху ръката й. — Извинявай — за миг стиснах пръстите й, после се отдръпнах.

Наоми вдигна глава и ме погледна.

— Мислиш, че съм проститутка. Или че ще стана.

— Не мисля така — поклатих глава.

— Откъде знаеш всички тези неща?

Време за честен, но безопасно смътен отговор.

— Много отдавна и в друга обстановка и аз преживях същото като теб.

— Какво искаш да кажеш?

За миг си представих Лудия Джейк. Поклатих глава в знак, че не ми се говори за това. Известно време мълчахме.

— Прав си — накрая рече тя. — Нямаше да реагирам толкова рязко, ако думите ти не бяха истина. Много съм мислила за тези неща, но не бях толкова честна със себе си, колкото ти преди малко — момичето се пресегна, хвана ръката ми и силно я стисна. — Благодаря ти.

Изпитах странна смесица от чувства: удовлетворение, че манипулациите ми са успели, съчувствие заради онова, с което се бореше тя, самообвинение, задето се възползвам от наивността й.

И под всичко това тя продължаваше да ме привлича. Неловко усещах дланта й, стиснала моята.

— Не ми благодари — без да я поглеждам, отвърнах. Не отговорих и на стискането. След малко тя отдръпна ръка.

— Наистина ли само се опитваш да помогнеш на приятел? — чух я да пита.

— Да.

— Щях да ти помогна, ако можех. Но не знам нищо повече от това, което вече ти казах.

Кимнах, като си мислех за ЦРУ и Ямаото и се чудех каква е връзката.

— Ще те попитам нещо — казах. — Колко бели хора виждаш в клуба?

Тя сви рамене.

— Доста. Може би десетина-двайсет процента от клиентите. Защо?

— Виждала ли си Мураками да се среща с някой от тях?

Наоми поклати глава.

— Не.

— Ами Юкико?

— Не. Тя не знае добре английски.

Явно не знаеше нищо. Започвах да се съмнявам, че изобщо ще ми е от полза.

Погледнах си часовника. Наближаваше пет. Слънцето скоро щеше да изгрее.

— Трябва да вървим — казах.

Тя кимна. Платих сметката и си тръгнахме.

Навън беше мокро, но вече не валеше. Уличните лампи по „Ропонги-дори“ образуваха светещи конуси от бавно стелеща се мъгла. Беше максимално късно, без още да е започнало да става рано, и на улицата цареше пълна тишина.

— Ще ме изпратиш ли до вкъщи? — попита Наоми и ме погледна.

Кимнах.

— Разбира се.

По средата на двайсетминутната разходка отново заваля.

— Droga! — изруга на португалски тя. — Забравих си чадъра в „Тантра“.

— Шоганаи — отвърнах и вдигнах яката на блейзера си. Какво да направя.

Закрачихме по-бързо. Дъждът се усилваше. Прокарах пръсти през косата си и усетих, че по тила ми се стичат ручейчета.

Когато оставаше около половин километър, отекна мощен гръм и отгоре наистина се заизсипва проливен дъжд.

— Que merda1 — засмяно възкликна Наоми. — Обречени сме!

Затичахме се, ала напразно. Стигнахме до нейния блок и се скрихме под навеса пред задния вход.

— Meu deus2 — засмя се тя. — От цяла вечност не съм подгизвала така! — момичето разкопча мокрото си палто и усмихнато ме погледна. — Щом веднъж се намокриш, после даже ти става приятно.

От мократа й рокля се вдигаше пара.

— Димиш — отбелязах.

Тя погледна надолу, после пак вдигна очи към мен и отметна няколко кичура от лицето си.

— От тичането се стоплих.

Избърсах водата от лицето си и си помислих, че е време да си вървя.

Обаче останах.

— Благодаря за интересната вечер — след кратко мълчание каза Наоми. — Въпреки че имаш навика да издебваш хората, не си лош човек.

Кисело се усмихнах.

— Всички така ми казват.

Последва ново мълчание. После тя се приближи и ме прегърна, притиснала лице към рамото ми.

Изненадах се. Ръцете ми инстинктивно обхванаха кръста й.

Само малко утеха, помислих си. По-рано беше суров с нея. Нека се почувства добре.

Съзнавах, сякаш някак отдалеч, че това звучи като оправдание. Което смътно ме смути. Обикновено минавах без такива неща.

Усещах мекото й тяло, топлината й, която проникваше през мокрите дрехи.

Усетих, че тялото ми реагира. Знаех, че и тя го усеща. Уф, да му се не види.

Наоми вдигна глава от рамото ми. Устните й бяха съвсем близо до ухото ми.

— Ела вътре — чух я да казва.

Последната жена, с която се бях забъркал, след като трябваше да се отнасям с нея само като с полезна вещ, беше Мидори. И все още плащах за това.

Не сглупявай отново, помислих си. Не се сближавай с нея. Не размивай границата.

Обаче мислите бяха прекъснати. Като че ли никой не ги слушаше.

Тя е бар дама. Не знаеш на кого служи.

Това бе неубедително. Никой не я беше насочил срещу мен — аз всъщност я преследвах. Тя нямаше причина да ме предупреждава за подслушвателите. Инстинктът ми подсказваше, че не се преструва.

Наоми постави длан на гърдите ми.

— Отдавна не си… бил с жена.

Напомних си, че отчасти по тази причина бях останал жив толкова дълго.

— Защо го казваш? — попитах.

— Виждам го. Познавам по погледа ти.

Тя притисна ръката си още по-силно.

— Усещам сърцето ти.

Застанала с длан на сърцето ми и с хълбоци, притиснати към слабините ми, Наоми със същия успех можеше да ме подложи на детектор на лъжата.

Озърнах се към улицата. Дъждът се сипеше на сиви коси снопове. Вдигнах ръка към лицето й. Затворих очи. Кожата й бе мокра от дъжда и това ми напомни за сълзи.

Наоми вдигна глава и усетих, че лицето й се докосва до моето. Главата й съвсем лекичко се поклащаше нагоре-надолу, сякаш в такт с музика, която почти чувах. Останах със спуснати клепачи, като си мислех: не го прави, не оглупявай.

Чувах собственото си дишане — дъхът ми свистеше през носа, през зъбите.

Понечих да се отдръпна назад и мократа ми буза се плъзна по нейната. Тя премести едната си ръка на тила ми и ме спря.

Леко наведох глава. Ъгълчетата на устните ни се докоснаха. Усетих дъхай върху бузата си.

После започнахме да се целуваме. Устата й беше топла и мека. Езиците ни се преплетоха и аз си помислих едновременно „Майната ти, идиот такъв“ и „Страхотно е“.

Ръцете ми се провряха под палтото й и обгърнаха талията й. Тя обхвана лицето ми с длани и продължи да ме целува още по-разпалено.

Стиснах хълбоците й, после плъзнах ръце нагоре по извивката на ребрата й към гърдите. Зърната и бяха твърди под мокрия плат на роклята. Тялото й излъчваше топлина. Чух се да изпъшквам. Това прозвуча като капитулация.

Наоми отстъпи назад и затършува в чантичката си. Извади ключа име погледна с тъмните си очи. Дишаше тежко.

— Ела вътре.

Обърна се и пъхна ключа в ключалката. Вратата се отвори и ние влязохме.

Продължихме да се целуваме в асансьора по време на краткото изкачване до петия етаж. По коридора вече се събличахме един друг.

Влязохме в апартамента й и се озовахме в антре, от което започваше къс коридор, водещ към дневна. Проникваше слабата сива светлина от улицата.

Тя затвори вратата зад мен и ме притисна към нея. Отново ме зацелува жадно, пръстите й разкопчаваха ризата ми. Обикновено не се чувствам спокойно никъде, докато не получа възможност да се поогледам, ала тясното антре, с Наоми между мен и потенциалните противници, нямаше да е подходящо за устройване на засада. Не долавях опасност, поне не от подобен вид. А и детекторът на Хари, слава богу, мълчеше.

Смъкнах палтото от раменете й и го оставих да падне зад нея. Тя ме целуваше по шията и гърдите, докато пръстите й се справяха с колана и панталона ми. Пресегнах се и свалих ципа на роклята й. Свлякох презрамките и роклята безшумно политна на пода. Усетих, че тя си събува обувките.

Наоми натисна блейзера ми назад, ала мокрият плат се лепеше за тялото ми. С усилие се избавих от него и си съблякох ризата. Тя допря топлата си длан до корема ми за миг, като че ли за да ме накара да остана в тая поза. Усетих диамантената гривна, малък студен кръг на китката й. После ръката й се плъзна надолу и затегли гащетата ми. Спрях я, за да събуя обувките и чорапите си. Чувствам се безпомощен със смъкнати до глезените панталони.

Изхлузих панталона и гащетата и ги сритах настрани. Наоми пак ме притисна към вратата и започна да ме гали по кръста, плътно притискайки се към мен. Гърдите и коремът й се опираха в моите, топли, меки и безкрайно съблазнителни, и в този миг не ме интересуваше какво ще ми струва всичко това. Какво можеше да струва на нея.

Нежно обхванах лицето й в шепи и леко повдигнах главата й назад. Вгледах се в очите й. На слабата светлина в коридора те сякаш излъчваха вътрешно сияние.

Дланите й се спуснаха към хълбоците ми и тя приклекна пред мен. Наблюдавах я, дишайки по-бързо. Вратата студенееше под голия ми гръб, после устните й ме обгърнаха и престанах да усещам всичко друго.

Едната й ръка се вдигна към корема ми и аз я хванах в своята, после я пуснах. Отметнах глава назад и тя глухо изтропа във вратата. Кичур коса погъделичка бедрото ми. Усещах всеки косъм, като че ли ме галеха с нажежени влакна.

Протегнах ръка и проследих извивката на ухото й, овала на бузата й, линията на брадичката й. Силно изпуснах поетия въздух и напрегнах корем, докато в гърдите ми не остана нищо, после рязко си поех дъх през носа.

Пъхнах пръсти под брадичката й и се опитах да я притегля нагоре.

Наоми отметна глава назад и ме погледна.

— Искам да довърша — каза тя.

Наведох се, подхванах я под мишниците и я изправих. След това я вдигнах на ръце. Тя изненадано се засмя и сключи ръце на тила ми.

— Аз пък искам да довърша нещо друго — отвърнах.

Дневната бе свързана с малка кухня и съвсем малко по-голяма спалня. Насочих се натам. Смътно усещах еректиралия си пенис, който се поклащаше пред мен като някакъв абсурден бастун на слепец.

На пода в спалнята бе разстлан футон. Стъпих отгоре му и внимателно я положих по гръб. Тя пусна врата ми, докосвайки с длани ушите и лицето ми. С две ръце смъкнах прашките надолу. Наоми повдигна хълбоци и оскъдното парче плат се плъзна по заобленото й дупе. Изхлузих го през глезените й и го захвърлих настрани.

Надвесих се над нея и започнах да я целувам по шията, гърдите, корема. Спуснах се към гънките на бедрата й. Тя сграбчи кичур коса на тила ми и силно ме натисна, достатъчно, за да ме заболи, ала аз я накарах да чака по-дълго, преди да изпълня желанието й.

Когато го сторих, Наоми рязко издиша и още по-силно стисна косата ми. Свих колене към гърдите си, хванах задника й с две ръце и го повдигнах от футона. Чух я да мълви: „Isso, isso, continue“3, усетих другата й длан да се движи по тила ми. Погледнах я. Мускулите на корема й бяха стегнати, гърдите й леко се разтърсваха от движенията на главата и ръцете ми.

Не бързах. Имаше вкус на чисто, солено и сладко. Тя прокарваше пръсти през косата ми, понякога я стискаше, понякога я дърпаше в такт с начина, по който я докосвах. Не припирах, даже когато натискът на дланите й ме караше да побързам.

Чувах я безкрайно да повтаря думата isso. Краката й се повдигнаха, стегнаха се отстрани на ушите ми и гласът й изведнъж стана далечен, стигаше до мен сякаш изпод вода. Бедрата й се напрегнаха още повече, кокалчетата на пръстите й се впиха в скалпа ми. После тялото й бавно се отпусна и звуците отново се върнаха.

Надигнах се и я погледнах. Сивата светлина в стаята бе станала малко по-ярка. Различих зеления цвят на очите й и без да мисля, казах:

— Красива си.

Наоми протегна ръце и обхвана лицето ми.

— Agora, venha aqui — прошепна на португалски тя. Ела тук.

Отпуснах се отгоре й. Наоми плъзна ръка надолу, обаче аз я изпреварих и сам проникнах в нея.

Проврях длани под ръцете й, погалих лицето й. Наведох глава напред и затворих очи, както някога ме бяха научили да се моля. Усетих устните й върху лицето си. Мълвяха беззвучни думи.

Изтече минута, може би две. Движенията ни постепенно се забавяха, като вълни, прииждащи и отдръпващи се от плаж.

Тя повдигна глава към моята и целувките станаха по-страстни. Усетих устните й да мърдат, чух нещо като мъркане или тихо ръмжене.

— Agora, mete tudo — движейки устни до моите, рече Наоми. Хайде, всичко сега.

И се притисна към мен с всички сили. Обхванах лицето й в длани и я зацелувах още по-бясно. Тя вдигна колене и усетих бедрата и глезените й да се допират до хълбоците ми. Движенията ни се ускоряваха. Наоми сключи крака на гърба ми. Чух я да стене нещо на португалски. Извих гръб, пръстите на краката ми се впиха в дюшека и аз се изпразних с протяжен стон, който прозвуча колкото като от наслада, толкова и като от болка.

Силите ме напуснаха и изведнъж натежах. Отпуснах се на футона до нея и поставих длан на корема й.

— Isso, foi otimo — обърна глава към мен Наоми. Беше възхитително.

Усмихнах се.

— Otimo — повторих.

Чувствах крайниците си омекнали. Тя покри дланта ми със своята и стисна пръстите ми. Известно време мълчахме. После Наоми рече:

— Може ли да те попитам нещо?

Погледнах я.

— Естествено.

— Защо отначало се дърпаше? Виждах, че искаш. И ти го съзнаваше.

Затворих очи за миг, флиртувайки със съня.

— Може би ме е било страх.

— От какво?

— Не съм сигурен.

— Аз би трябвало да се страхувам. Когато каза, че искаш да довършиш нещо, за миг си помислих, че пак ще ме напляскаш.

Усмихнах се, без да отварям очи.

— Щях, ако го беше заслужила.

— Щях да те накарам да съжаляваш.

— Но не го направи. Направи ме щастлив.

Чух я да се смее.

— Хубаво. Още не си ми казал от какво те беше страх.

Замислих се за момент. Сънят ме покриваше като одеяло.

— От обвързването. Както сама каза, отдавна не съм бил с кена.

Наоми пак се засмя.

— Как можем да се обвържем? Та аз изобщо не те познавам.

С усилие повдигнах клепачи. Погледнах я.

— Знаеш повече от другите.

— Може би тъкмо това те плаши — засмя се тя.

Ако останех още малко, щях да заспя. Седнах на футона и прокарах длан по лицето си.

— Няма нищо — рече Наоми. — Знам, че трябва да си вървиш.

Имаше право, естествено.

— Наистина ли? — попитах.

— Наистина — тя се замисли. После добави: — Искам да те видя пак. Но не в клуба.

— Логично — мислите ми автоматично се бяха върнали към обичайната система за сигурност. Реакцията ми я накара да сбърчи чело. Разбрах грешката си, усмихнах се и се опитах да я поправя. — И без това ми се струва, че след тая нощ не бих могъл да спазя правилото да не пипам под кръста.

Наоми се засмя, ала не много весело.

Отидох в банята, после се върнах в антрето, където навлякох все още мокрите си дрехи. Бяха студени и лепнеха по кожата ми.

Наоми дойде, докато си завързвах обувките. Беше сресала косата си назад и носеше тъмен памучен халат. Впери очи в мен и дълго ме гледа.

— Ще опитам да ти помогна — промълви тя.

Казах й истината.

— Не знам с какво би могла да ми помогнеш.

— И аз не знам. Но искам да опитам. Не желая… Не желая да се озова някъде, откъдето няма да намеря обратния път.

Кимнах.

— Основателна причина.

Тя бръкна в джоба на халата си и извади лист хартия. Протегна ми го и диамантената й гривна блесна. Пресегнах се и нежно хванах китката й.

— Подарък ли е? — полюбопитствах.

Наоми бавно поклати глава.

— Беше на майка ми.

Взех листа, бе написала телефонен номер. Прибрах го в джоба си.

Дадох й номера на пейджъра си. Не беше зле да се свърже с мен, ако в клуба се случи нещо.

Не казах „Ще ти се обадя“. Не я прегърнах, заради мокрите дрехи. Само кратка целувка. После се обърнах и си тръгнах.

Тихо минах по коридора до стълбището. Наоми вероятно си мислеше, че повече няма да ме види. Трябваше да призная, че може би е права. Мисълта бе влажна и обезсърчаваща като подгизналите ми дрехи.

Стигнах на първия етаж и надникнах към входа на блока. За миг си представих как ме бе прегръщала там. Вече ми се струваше много отдавна. Обзе ме неприятна смесица от признателност и копнеж, примесени с угризение и съжаление.

И в проблясък на прозрение, пронизващо с ледена яснота мъглата на умората ми, осъзнах нещо, което по-рано не бях успял да призная, даже пред себе си, когато тя ме бе попитала от какво ме е страх.

Тъкмо от този момент, след края, когато щях да се изправя лице в лице с мисълта, че всичко ще свърши зле, ако не тая сутрин, то другата. Или по-другата.

Излязох през задния изход, където нямаше камера. Навън още валеше. Първите лъчи на деня бяха сиви и бледи. Вървях с мокрите си обувки, докато намерих такси, после се прибрах в хотела.

12.

На другия ден се свързах с Тацу чрез пейджъра в нашия чатрум. Уговорихме се да се срещнем по обяд в „Гинза-ю сенто“, обществената баня. Сенто е японска институция, макар и в упадък, започнал скоро след войната, когато в новите апартаменти бяха инсталирани вани и обществената баня бе станала не толкова хигиенна необходимост, колкото възможност за угаждане. Но като всички удоволствия, които се ценят не само заради резултата, а и заради процеса, тя никога няма да изчезне напълно. Защото в спокойните ритуали на търкането и накисването, както и в пълното отпускане, което може да се извлече единствено от потапянето във вода, която малодушните биха нарекли вряла, има някаква страст, празнуване и медитация, задължителни елементи на живота, който си струва да се живее.

„Гинза-ю“ съществува географски и психологически изолирана от търговския блясък, скрита почти срамежливо в сянката на надлеза на експресната линия Такарачо, и за нейното съществуване съобщава единствено избелялата ръкописна табела. Изчаках в един вход оттатък улицата, докато видях Тацу да спира с необозначен автомобил. Той паркира до тротоара и слезе. Когато зави на ъгъла към страничния вход на банята, аз го последвах вътре.

Той ме видя, когато се приближих зад него. Вече си беше събул обувките и се канеше да ги постави в едно от шкафчетата на входа.

— Разказвай.

Дръпнах се, като че ли ме бе заболяло. Тацу дълго ме гледа и накрая въздъхна.

— Как си?

Наведох се и си събух обувките.

— Добре, благодаря, че попита. А ти?

— Отлично.

— Жена ти? Дъщерите ти?

Той не можа да не се усмихне при споменаването на семейството му. После кимна.

— Всички са добре. Благодаря.

Ухилих се.

— Ще ти разкажа вътре.

Прибрахме обувките си. Вече бях купил нужните вещи от универсалния магазин оттатък улицата — шампоан, сапун, тривка и пешкири — и на влизане подадох на Тацу всичко необходимо. Платихме на собственика определените от държавата — която субсидираше обществените бани — четиристотин йени на човек, качихме се по широкото дървено стълбище в съблекалнята, съблякохме се в семплото помещение, после влязохме през плъзгащата се стъклена врата в самата баня. Вътре нямаше никого — напливът настъпваше вечер. Също като съблекалнята банята бе почти спартанска в своята непретенциозност: просто голямо квадратно помещение, висок таван, стени с бели плочки, покрити с кондензирани капки, ярко флуоресцентно осветление и вентилатор, вграден в едната стена, който изглеждаше в окаяно състояние от дългата си и безнадеждна борба с парата вътре. Имаше една-единствена отстъпка в името на естетиката, която не беше строго утилитарна — голяма, пъстра мозайка на „Гинза 4-чоме“ на стената над самия басейн. Седнахме да се изтъркаме.

Процедурата се състоеше в напълването с гореща вода от кранчетата, където седиш, на осигуряваната от банята ниска кофа, и поливането на главата и тялото с все по-мъчително горещата течност. Ако се къпеш само с хладка вода, басейнът за киснене ще ти изглежда непоносим, когато влезеш за пръв път.

Тацу приключи с измиването с присъщата си бързина и влезе в басейна преди мен. На мен ми трябваше малко повече време. Когато свърших, и аз се отпуснах до него. Веднага усетих, че мускулите ми се опитват да се свият и спасят от горещината. Знаех, че след малко ще се откажат от безплодната си борба и ще се отдадат на пълната релаксация.

— Япари, коре га саико да на? — попитах го, усещайки, че започвам да се отпускам. Страхотно, нали?

Той кимна с глава.

— Необичайно място за срещи. Но си го бива.

Потънах още по-дълбоко във водата.

— Пиеш толкова много чай, та реших, че ще оцениш място, което е полезно за здравето ти.

— А, много мило от твоя страна. Пък аз си мислех, че така ми показваш, че нямаш какво да криеш.

Засмях се. Разказах му за доджото и нелегалните боеве, както и за връзката на Мураками с тях. Изложих му своята оценка за силните и слабите страни на Мураками: смъртно опасен от една страна, неспособен да се слее с околните от друга.

— Казваш, че организаторите на тия боеве губят пари — отбеляза той, когато свърших.

С притворени очи зяпах мозайката на стената.

— Ако се съди по думите на Мураками, да. При три боя на вечер, с награди по два милиона йени за победителите, плюс режийните, трябва да излизат на червено. Дори във вечерите, когато имат два боя или даже един, горе-долу само си покриват разходите.

— Какво ти говори това?

Затворих очи.

— Че не го правят за парите.

— Тогава въпросът е защо го правят. Каква е ползата им?

Представих си хищната усмивка на Мураками.

— Някои от тия хора направо са извратени. Мисля, че им харесва.

— Убеден съм. Но се съмнявам, че забавлението е достатъчен мотив, за да създадат и поддържат такова предприятие.

— Тогава как мислиш?

— Когато беше в спецчастите, как се отнасяхте към личния състав, изпълняващ жизненоважни за частта функции?

Отворих очи и го погледнах.

— Тиловаците. Като с трети бъбрек.

— Точно така. Сега се постави на мястото на Ямаото. С теб той можеше тихо и кротко да ликвидира всеки, който не проявява интерес към неговите възнаграждения или не е уязвим за изнудването му. Или пък представлява заплаха за създадената от него машина. Ти изпълняваше жизненоважна функция. След загубата ти Ямаото е трябвало да се научи да не допуска такава зависимост от един човек. Трябвало е да осигури системата отвътре.

— Даже Мураками да ме беше заменил напълно.

— А това не е така.

— Значи доджото, което държи Мураками, боевете…

— Изглежда, че това са нещо като тренировъчни курсове.

— Тренировъчни курсове… — поклатих глава. Забелязах, че ме наблюдава, чака, една крачка пред мен, както обикновено.

И тогава разбрах.

— Убийци?

Той повдигна вежди, сякаш отговаряше: „Ти ми кажи“.

— Доджото е началният курс — кимнах аз. — И с обучението, което получават там, вече са избрани поради склонността си към агресия. Всекидневно излагане на насилие, понякога два пъти дневно, което още повече притъпява чувствителността. Следващата крачка е да присъстват на истинска смърт.

— А самите боеве…

— Боевете завършват процеса. Естествено, всичко това е само форма на основно обучение. Всъщност е нещо повече, защото само сравнително малко войници, които са преминали основното обучение, попадат в бойни действия и се налага да убиват. Тук убийството е част от учебната програма. И кадрите, които създаваш, са само оцелелите, най-добрите в преподавания материал.

Звучеше логично. Прибягването към професионални убийци не беше оригинално. През миналите векове японските шогуни и даймио бяха използвали нинджи в своите кръвопролитни борби. Спомнях си Ямаото от нашата среща преди година и знаех, че това сравнение сигурно би го поласкало.

— Виждаш ли как се вписва това в дългосрочните планове на Ямаото? — попита той.

Поклатих глава. Всепроникващата горещина ми пречеше да разсъждавам.

Тацу ме погледна снизходително, все едно бях глуповато, но мило хлапе.

— Какви са цялостните перспективи на Япония за бъдещето?

— Какво искаш да кажеш?

— Като държава. Къде ще бъдем след десетина-двайсет години?

Замислих се.

— Няма да сме много по-добре от сега, предполагам. Има много проблеми — дефлация, енергийна криза, безработица, екология, хаос в банковата система — и като че ли никой не може да направи нищо.

— Да. И си прав, като разграничаваш проблемите на Япония, каквито имат всички страни, от безсилието ни да ги разрешим. В това отношение сме единствени сред индустриалните нации.

Той ме наблюдаваше и знаех какво си мисли. Доскоро аз бях една от причините за това безсилие.

— Постигането на единодушие иска време — отбелязах.

— Често отнема цяла вечност. Но културното предразположение към постигане на единодушие не е истинският проблем. — Зърнах намек за усмивка. — Дори ти не беше истинският проблем. Истинският проблем е характерът на нашата корупция.

— Напоследък има бая скандали — кимнах. — Автомобилната, ядрената, хранителната промишленост… Искам да кажа, щом не можем да имаме доверие на „Мистър Донът“, на кого тогава?

Тацу сбърчи лице.

— Онова, което се случва с ядрените инсталации на ТЕПКО, е по-страшно от позора. Директорите би трябвало да бъдат екзекутирани.

— Да не би да ми искаш нова „услуга“?

Той се усмихна.

— Трябва да внимавам за думите си, когато разговарям с теб.

— Както и да е, виновните директори на ТЕПКО не подадоха ли оставка?

— Да, подадоха. Обаче регулаторите останаха — същите регулатори, които получават дял от средствата, отделяни за строителство и поддръжка на ядрени електростанции, и които едва сега дадоха гласност на опасности, известни им от години.

Той се изтегли и седна на ръба на басейна, за да си отдъхне от горещината.

— Знаеш ли, Рейн-сан, обществата са като жив организъм, а никой организъм не е неуязвим за болести. Важното е дали ще съумее ефективно да се защити, когато се окаже под атака. В Япония вирусът на корупцията е атакувал самата имунна система — нещо като обществена форма на СПИН. В резултат тялото вече не може да се защитава. Ето какво исках да кажа с думите, че всички страни имат проблеми, обаче само Япония е изгубила способността си да решава своите. Директорите на ТЕПКО подадоха оставка, но хората, които регулираха дейността им през всички тия години, останаха. Това може да се случи единствено в Япония.

Изглеждаше доста обезсърчен и за миг ми се прииска да не приема тия глупости толкова сериозно. Ако продължаваше така, щеше да получи язва, голяма колкото астероид. Седнах до него.

— Знам, че е неприятно, Тацу — казах, опитвайки се да му дам малко по-различна гледна точка. — Япония обаче едва ли е уникална, когато става въпрос за корупция. Тук може би е малко по-зле, но в Америка имат „Енрон“, „Тайко“, „Уърлдком“, финансовите аналитици дават по едно рамо на акциите на клиентите си, за да пращат децата си в скъпи училища…

— Да, но я виж какъв вой се вдигна в резултат на тези разкрития в американската регулаторна система — възрази той. — Провеждат се открити следствия. Гласуват се нови закони. Корпоративни ръководители отиват в затвора. В Япония протестите се смятат за недопустими. Нашата култура изглежда е изключително склонна към примирение, нали така?

Усмихнах се и отговорих с една от най-разпространените фрази на японски:

— Шоганаи. — Буквално: неизбежно е.

— Да — кимна Тацу. — В една друга страна казват cest la vie, такъв е животът. Там поставят акцента върху обстоятелствата. Само в Япония се съсредоточаваме върху своята неспособност да променим тези обстоятелства.

Той избърса чело.

— Така. Да разгледаме това положение от гледна точка на Ямаото. Той разбира, че поради потискането на имунната система накрая непременно ще се стигне до катастрофално отслабване на приемника. Имаше страшно много предварителни катастрофи — финансови, екологични, ядрени — и е само въпрос на време кога ще настъпи истинският катаклизъм. Може би ядрен инцидент, който ще унищожи цял град. Или банков срив в цялата страна, който ще доведе до загуба на влоговете. Каквото и да се случи, накрая мащабите ще бъдат достатъчно големи, за да накарат японските гласоподаватели да се отърсят от апатията си. Ямаото знае, че в миналото отвращението от съществуващия режим е водило до екстремистки реакции. Това се отнася за Ваймарска Германия и царска Русия, да не изброявам повече примери.

— Накрая хората ще гласуват за промяна.

— Да. Въпросът е каква промяна.

— Мислиш, че Ямаото се опитва да яхне предстоящата вълна на протестите ли?

— Естествено. Виж например тренировъчния курс за убийци, организиран от Мураками. Това ще укрепи способността на Ямаото да сплашва. Исторически, тази способност е един от задължителните елементи на всички фашистки движения. Вече съм ти го казвал, в сърцето си Ямаото е реакционер.

Замислих се за добрите новини от провинцията, които бях прочел — за това, че някои политици се опълчват на бюрократите и на корупционните интереси, отварят архивите, спират обществени проекти, които само заравят страната под бетонни плочи.

— И ти работиш с неопетнени политици, за да се погрижиш Ямаото да не стане единственият избор на разгневените гласоподаватели, така ли? — попитах.

— Правя каквото мога.

Превод: Казах ти толкова, колкото трябва да знаеш.

Обаче аз знаех, че дискът — На практика енциклопедичен справочник за корупционната мрежа на Ямаото — представлява безценен пътеводител за отсъстващите от мрежата звена. Предполагах, че Тацу работи с добрите, предупреждава ги, опитва се да ги предпази. Нарежда ги като пулове на дъска за игра на го.

Разказах му за „Дамаск Роуз“ и очевидната връзка на Мураками с клуба.

— Използват онези жени, за да изнудват враговете на Ямаото — заключи той.

— Не всички — отвърнах, мислейки си за Наоми.

— Не, не всички. Някои може изобщо да не знаят какво става, макар да предполагам, че поне подозират. Ямаото предпочита да управлява такива заведения в рамките на законността. Затова е трудно да ги издирим и ликвидираме. Ишихара, онзи културист, участваше тъкмо в такива неща. Добре, че го няма.

Тацу отново избърса челото си.

— Интересно, че Мураками изпълнява важна функция по отношение и на този аспект от средствата на Ямаото за контрол. Той може дори да е по-съществен за властта на Ямаото, отколкото отначало предполагах. Нищо чудно, че Ямаото се опитва да разнообрази дейността си. Той трябва да ограничи зависимостта си от този човек.

— Тацу — обадих се аз.

Той ме погледна и усетих, че знае какво предстои.

— Няма да го очистя.

Последва дълго мълчание. Лицето му беше безизразно.

— Разбирам — тихо рече Тацу.

— Прекалено е опасно. И по-рано беше опасно, а сега имат лицето ми на домашното видео на „Дамаск Роуз“. Ако го види не който трябва, ще ме познае.

— Техните интереси са насочени към политици, бюрократи и прочее. Вероятността този запис да стигне до Ямаото или до някой от малкото други хора в неговата организация, които могат да те познаят, ми се струва незначителна.

— На мен не ми изглежда така. Така или иначе, тоя тип е трудна мишена, адски трудна. Почти е невъзможно да очистиш човек като него, при това да изглежда като естествена смърт.

Той ме погледна.

— Тогава нека не изглежда като естествена смърт. Залогът е достатъчно висок, за да рискуваме.

— Бих могъл. Но не ме бива много със снайпер, а няма да използвам бомба, защото ще пострадат и случайни хора. Освен тия две възможности ликвидирането на твоя човек е много съмнително.

Разбирах, че съм допуснал да вляза в спор с него на практическа основа. Трябваше просто да му кажа „не“ и да си затворя устата.

Отново дълго мълчание. Тацу го наруши с въпрос:

— Какво мисли той за теб, как смяташ?

Дълбоко поех влажния въздух и го изпуснах.

— Не знам. От една страна, виждал е на какво съм способен. От друга, аз не излъчвам усещане за опасност като него. Той не е способен да го контролира, затова не му хрумва, че някой друг може да го прави.

— Значи те подценява.

— Възможно е. Но не много. Хора като Мураками не подценяват.

— Ти успя да се приближиш до него. Мога да ти дам оръжие.

— Нали ти казах, той винаги е най-малко с двама бодигардове.

Съжалих в мига, в който изрекох думите. Сега вече преговаряхме. Това беше глупаво.

— Ликвидирай и тях — отвърна Тацу. — Очисти и тримата.

— Тацу, ти не разбираш инстинкта на оня тип. Той няма да допусне такова нещо. Когато слязохме от мерцедеса пред клуба, видях го да оглежда околните покриви за снайперисти. Знаеше къде да гледа. Ще усети, че се каня да го очистя, от цял километър. Също както и аз бих усетил него. Остави тая работа.

Той се намръщи.

— Как да те убедя?

— Не можеш. Виж, предложението изобщо беше рисковано, но аз бях готов да поема риска в замяна на онова, което можеш да направиш за мен. Сега установих, че рискът е по-голям, отколкото смятах отначало. Наградата остава същата. Така че уравнението се промени. Елементарно е.

Двамата дълго мълчахме. Накрая Тацу въздъхна.

— И какво ще направиш, ще се оттеглиш ли?

— Може би.

— Не можеш да се оттеглиш.

Не отговорих веднага. Когато го направих, гласът ми беше тих, не много по-висок от шепот.

— Надявам се, не искаш да кажеш, че може да ми попречиш.

Той не трепна.

— Няма да има нужда да ти преча аз. Това просто не ти е в природата. Ще ми се да можеше да го признаеш. Какво ще правиш? Ще намериш някой остров, ще се излежаваш на плажа и ще четеш всички онези книги, които си пропуснал на времето ли? Ще постъпиш в някой клуб по го? Ще се наливаш с уиски, когато неспокойните ти спомени не ти позволяват да спиш ли?

Ако не беше размекващото въздействие на жегата, тези думи може би щяха да ме разстроят.

— Или психотерапия — продължи Тацу. — Да, напоследък психотерапията е много популярна. Тя може да ти помогне да успокоиш съвестта си за всички хора, чийто живот си отнел. Навярно дори и за своя живот, който си решил да прахосаш.

Погледнах го.

— Опитваш се да ме предизвикаш ли, Тацу? — тихо попитах.

— Имаш нужда от предизвикателство.

— Не от теб.

Той се намръщи.

— Казваш, че смяташ да се оттеглиш. Разбирам те. Но това, което върша аз, е важно и правилно. Става дума за нашата родина.

Изсумтях.

— Не и моя. Аз съм само гостенин.

— Кой ти го каза?

— Всички, които са от значение.

— Те ще се радват да узнаят, че си ги послушал.

— Стига. Бях ти длъжник. Отплатих ти се. Край.

Изправих се и се изплакнах със студена вода на един от крановете. Той последва примера ми. Облякохме се и слязохме по стълбището.

На излизане Тацу се обърна към мен.

— Ще те видя ли пак, Рейн-сан?

Погледнах го.

— Представляваш ли заплаха за мен?

— Не, ако наистина си решил да се оттеглиш, не.

— Тогава може пак да се срещнем. Обаче няма да е скоро.

— Тогава да не си казваме сайонара.

— Не.

Той ми отправи тъжната си усмивка.

— Имам една молба.

Усмихнах му се и аз.

— С теб, Тацу, винаги е малко опасно да се съгласявам предварително с каквото и да било.

Той кимна, признавайки правотата ми.

— Запитай се какво се надяваш да получиш от оттеглянето си. И дали така ще го постигнеш.

— Мисля, че мога да изпълня тази ти молба.

— Благодаря ти.

Тацу ми подаде ръка и аз я стиснах.

— Де ва — казах вместо сбогом. Е, довиждане.

Той отново кимна.

— Ки о цукете. — Грижи се за себе си или по-буквално, бъди предпазлив.

Двусмислието ми се стори нарочно.

13.

Изчаках да стане седем часът вечерта — знаех, че по това време Юкико вече е тръгнала за клуба — и се обадих на Хари. Смятах да му кажа всичко, което трябваше да научи. Поне това му дължах. А какво щеше да реши да прави с информацията беше негов проблем, не мой.

Уговорихме си среща в едно кафене в Нипори. Предупредих го да не бърза да стигне там. Той разбра смисъла: ЦРУ е по петите ти, направи адски подробна ПН.

Отидох там малко по-рано, какъвто ми бе обичаят, и прекарах времето в пиене на еспресо и прелистване на списание, оставено от някого на масата. След около час Хари се появи.

— Здрасти, малкият — поздравих го. Забелязах, че носи модерно кожено яке и вълнен панталон вместо обичайните дънки. И се беше подстригал. Изглеждаше почти приличен. Разбрах, че няма начин да ме послуша и едва не се отказах да му говоря.

Но нямаше да е честно. По-добре да му дам информацията и да го оставя да реши дали да я използва. Той седна и преди да успея да отворя уста, каза:

— Не се бой, не може да са ме проследили.

— Това не се ли разбира от само себе си?

Хари се опули, после видя, че само го дразня. Усмихна се.

— Добре изглеждаш — похвалих го с малко смаяно изражение.

Той се вторачи в лицето ми в опит да прецени — виждах го, дали не се каня да го взема на подбив.

— Наистина ли смяташ така? — колебливо попита Хари.

Кимнах.

— Явно си се подстригал в някой от ония скъпи салони в Омотесандо.

Той се изчерви.

— Така е.

— Недей да се червиш. Струвало си е парите.

Хари се изчерви още повече.

— Не ме поднасяй.

Засмях се.

— Поднасям те само наполовина.

— Какво ти става?

— Защо трябва да ми става нещо? Може просто да си ми липсвал.

Той ме стрелна с неприсъщ за него гаменски поглед. Знаех откъде го е усвоил.

— Да бе, и ти ми липсваше.

Не очаквах с нетърпение обрата, който щеше да вземе разговорът при повдигане на въпроса за Юкико, и не бързах да стигна дотам.

Дойде сервитьорката и Хари си поръча кафе и морковен сладкиш.

— Напоследък обаждали ли са ти се нашите нови приятели от правителството? — попитах го.

— Не. Трябва да си ги наплашил.

— Не бих разчитал на това — отпих глътка кафе и го погледнах. — Още ли си в същия апартамент?

— Да. Но почти съм готов да го напусна. Нали знаеш как е. Приготовленията отнемат известно време, ако искаш да ги направиш както трябва.

Помълчахме и аз си помислих: започва се.

— Имаш ли намерение да водиш Юкико в новото си жилище?

Хари предпазливо ме погледна.

— Може би.

— Тогава на твое място не бих се главоболил да се местя.

Той потръпна и на лицето му се изписа типичното му объркано изражение под чисто новата прическа.

— Защо? — попита неуверено.

— Забъркала се е с едни лоши хора.

Хари се намръщи.

— Знам.

Беше мой ред да се изненадам.

— Наистина ли?

Все още намръщен, Хари кимна с глава.

— Тя ми каза.

— Какво ти каза?

— Каза ми, че клубът е на якудза. И какво от това? Всички заведения са техни.

— А каза ли ти, че има връзка с един от собствениците?

— Каква връзка?

— Интимна.

Той нервно потропваше с крак под масата. Усещах вибрациите.

— Не знам какво трябва да върши в клуба. Сигурно е по-добре да не научавам.

Отказваше да приеме истината. Щях просто да си изгубя времето. Добре де. Реших да променя подхода и да опитам още веднъж.

— Е, извинявай, че повдигнах тоя въпрос — казах му.

Хари се вторачи в мен, изваден от равновесие.

— Откъде знаеш тия неща? — попита той. — Да не си ме следил?

Нямах нищо против въпроса, въпреки че по същество не бе много далеч от истината. Отговорът ми не беше точно лъжа. Просто не бе пълен.

— Установих… делови отношения с един от якудза, който според мен е собственик на „Дамаск Роуз“. Железен убиец на име Мураками. Той ме заведе там. Двамата с Юкико явно добре се познават. Видях ги да си тръгват заедно.

— Това ли искаше да ми кажеш? Сигурно става дума за шефа й. Тръгнали са си заедно. И какво от това?

Отвори си очите, идиот такъв — искаше ми се да му се сопна. Тази жена е акула. Тя е от друг свят, от друг биологичен вид. Тук става нещо адски гадно.

Вместо това рекох:

— Хари, обикновено инстинктът не ме лъже за такива неща.

— Е, няма да се доверя на твоя инстинкт повече, отколкото се доверявам на своя.

Сервитьорката донесе кафето и сладкиша и се отдалечи. Хари сякаш не я забеляза.

Исках да го осведомя за още някои неща, да му изложа разсъжденията на Наоми за потвърждение. Ала виждах, че е безсмислено. Освен това не бе нужно Хари да знае откъде съм получил информацията.

Опитах за последен път.

— Клубът се подслушва и записва. На аудио и видео. Детекторът, който ми даде, се скъса да вибрира през цялото време, докато бях там. Мисля, че използват заведението, за да спипват политици в срамни действия.

— Даже да е вярно, това не значи, че Юкико е забъркана в тия неща.

— Никога ли не си се питал дали е случайност, че си срещнал тая жена горе-долу по същото време, по което открихме, че те следят от ЦРУ?

Погледна ме така, като че ли най-после го бях извадил от равновесие.

— Да не би да твърдиш, че Юкико е свързана с ЦРУ? Я стига.

— Помисли. Известно ни е, че от Управлението те следяха, за да се доберат до мен. До теб са стигнали чрез писмото на Мидори. Какво са научили за теб от писмото? Само едно необичайно изписано име и пощенско клеймо.

— И?

— В Управлението не разполагат с необходимия опит, за да използват такава информация. Имали са нужда от местни ресурси.

— И? — сприхаво повтори Хари.

— Познавали са Ямаото от връзките му с Холцър. Помолили са го за помощ. Той е наредил на хората си да проверят жилищните регистрации и документите за трудовата заетост в концентрични кръгове, започвайки от Чуо-ку, откъдето е клеймото. Може би са проникнали в данъчната документация, за да открият къде работи тоя Харуйоши със странно изписаното име. Добират се до цялото ти име, обаче сега не могат да открият къде живееш, защото ти си защитил тая информация. Пробват се да те проследят от работа, но ти им показваш, че разбираш от наблюдение, и те пак не успяват. Затова Ямаото кара шефа ти да те заведе да „празнувате“ някъде, където ще се запознаеш с момиче трепач, което може да открие къде живееш, за да те следят по-често с надеждата някой ден да свалиш гарда си и да ги отведеш при мен.

— Тогава защо тя още е с мен?

Погледнах го. Основателен въпрос.

— Искам да кажа, ако задачата й е била само да узнае домашния ми адрес, тя щеше да изчезне още след първия път, когато я заведох вкъщи. Обаче това не се случи. Тя още е с мен.

— Тогава може би ролята й е да те наблюдава, да установи навиците ти, да измъкне някаква информация. Може би да подслушва телефонните ти разговори, да дебне дали и кога някой от нас се свързва с другия. Не съм сигурен.

— Съжалявам. Прекалено е изсмукано от пръстите.

Въздъхнах.

— Не си в състояние да бъдеш обективен по тоя въпрос, Хари. Трябва да го признаеш.

— А ти обективен ли си?

Вторачих се в него.

— Какво основание бих могъл да имам да преиначавам нещата?

Той сви рамене.

— Може да те е страх, че повече няма да ти помагам. Сам го каза: „Не можеш да живееш с единия крак на светло, а с другия — на тъмно“. Боиш се, че ще изляза на светло и ще те оставя в тъмното.

Обля ме вълна на гневно възмущение, но си наложих да я овладея.

— Виж какво ще ти кажа, малкия. Самият аз възнамерявам съвсем скоро да заживея на светло. Тогава няма да имам нужда от твоята помощ. Така че, даже да бях егоистичният и манипулативен боклук, за какъвто явно ме смяташ, нямаше да имам мотив да те задържа на тъмно.

Хари се изчерви.

— Извинявай — рече след малко.

Махнах с ръка.

— Остави.

Хари ме погледна.

— Не, наистина съжалявам.

Кимнах.

— Добре.

Известно време помълчахме.

— Виж, имам представа какво изпитваш към тая жена, нали така? — наруших накрая тишината. — Виждал съм я. Наистина е красавица.

— Тя е нещо повече — тихо рече Хари.

Тъпо, сантиментално копеле. Единствената му надежда с оная ледена кучка беше тя да осъзнае колко е безпомощен и да има известни скрупули по отношение на онова, което се кани да извърши.

Само че на негово място не бих разчитал на това.

— Изобщо не ми е приятно да те карам да се съмняваш — продължих. — Но те уверявам, Хари, тук нещо не е наред. Трябва да внимаваш. А нищо не разсейва повече вниманието от чувствата, които в момента изпитваш.

— Ще помисля за всичко това — след малко отвърна той.

Само че нямаше вид на човек, който е готов да размишлява. По-скоро приличаше на някой, който си запушва ушите с ръце. Натиква украсената си с нова прическа глава в пясъка. Натиска клавиша Delete за всичко, което му бях казал.

— Виж, довечера ще се срещнем с нея — прибави Хари. — Внимателно ще я наблюдавам. Ще имам предвид предупреждението ти.

Разбрах, че съм си изгубил времето.

— Смятах те за по-умен — поклатих глава. — Наистина.

Изправих се, хвърлих няколко банкноти на масата и си тръгнах, без да го поглеждам.

Отидох на гарата, като си мислех за казаното на Тацу за риска и възнаграждението.

Хари можеше да ми предложи много. Предполагах, че винаги щеше да може. Но вече не внимаваше. Да го оставя в живота си, означаваше по-голям риск, отколкото по-рано.

Въздъхнах. Две сбогувания за една вечер. Беше потискащо. Наистина нямах цял тефтер с приятели.

Но нямаше смисъл да изпадам в сантименталности. Сантименталностите са глупави. В крайна сметка Хари се бе превърнал в пасив. Трябваше да го оставя извън живота си.