Рейн-сан: Реквием за един убиец

18.

Дилайла пристигна на международното летище на Лос Анджелис малко преди четири следобед калифорнийско време. В Париж беше почти един след полунощ, но тя подремна по време на полета и не се чувстваше никак уморена. Летенето на запад беше лесно. Обратният път беше по-тежък.

Носеше само една чанта през рамо, тъмнокафява „Ботега Венета“ с класическа плетка от естествена кожа. Седна в таксито по-малко от двайсет минути след като кацна. Двайсетгодишният шофьор с хубава усмивка предположи, че е от Западна Африка, а тя му каза да я откара в Бевърли Уилшър, въпреки че резервацията, която направи, беше в Бел Еър. Беше малко вероятно някой да я причаква на летището и да се опита да я проследи, но тя искаше да се увери в това, преди да отиде на истинското място.

— Да минем по „Сепулведа“ и после по булевард „Джеферсън“ — добави тя.

— Сигурна ли сте, госпожице? По шосе 405 ще е по-бързо.

Знаеше го и точно затова искаше да мине през града. По околовръстното с трафик като този в Лос Анджелис щеше да е невъзможно да разбере дали някой я следи. Между таксито и преследващата кола можеше да има петдесет други. А по маршрута през града щеше да има по-малко коли и повече пешеходци. Всеки път, когато таксито завиваше, Дилайла щеше да проверява дали някой не завива заедно с тях. Ако кола завие няколко пъти заедно с таксито, това може да е съвпадение. Но ако го прави по целия път от летището до Бевърли Хилс, вече е различно.

— Просто искам да разгледам града — обясни Дилайла.

Шофьорът смръщи чело и се усмихна.

— Разбира се, разбира се. Вие… в Лос Анджелис ли живеете?

Дилайла отгатна какво си мисли той и също се усмихна. Тя очевидно добре познаваше града, но ако живееше тук, защо ще иска да го разглежда? А и с нейния външен вид той се чудеше дали не е някоя знаменитост, която не може да разпознае. Дрехите й също потвърждаваха хипотезата, че е известна: класически шлифер на „Бърбъри“, оставен разкопчан, защото южният калифорнийски следобед беше сравнително топъл; кремав кашмирен пуловер с изрязано деколте, гарниран с дълга златна верига, ботуши с платформи в шоколадов цвят, закопчани върху прилепнали джинси. Често й отправяха въпросителен поглед, който сякаш питаше: „Дали е известна?“ Нито я радваше, нито я дразнеше, но от време на време се възползваше.

— Живяла съм тук — отвърна тя и обърна очи назад, докато завиваха по „Сепулведа“, за да запомни колите, които ги последваха.

— О, разбира се — каза шофьорът и тя знаеше, че също ще погледне назад, за да види дали не ги следват папараци, или ако не заради това, то да се увери, че не я преследва детектив по поръчка на любовника й. Втората версия, отбеляза тя наум, не беше точно невярна, а по-скоро непълна.

Докато пътуваше, си мислеше за Джон и Докс. Притесняваше се и за двамата. За Докс — по очевидни причини, а за Рейн — защото знаеше, че е твърдо решен да помогне на приятеля си и по тази причина преценката му беше замъглена. Помнеше как се издъни със сигурността миналата година, когато отиде да види Мидори и детето им. И Дилайла тогава се опита да го предупреди. Чудеше се какво им има на мъжете, че така се встрастяваха в непосредствените неща, които вършеха, и изпускаха от очи важните цели. Обичаше мъжете повече от всички други същества, но трябваше да признае, че без тях светът би бил по-добро място, тъй като би се управлявал само от жени.

Когато стигнаха в Бевърли Уилшър, тя вече беше сигурна, че няма опашка. Въпреки това смяташе да измине известно разстояние пеша, за да е напълно уверена. Освежи се в една тоалетна, след това тръгна из Бевърли Хилс. Слънцето вече залязваше. Направи поредица от тактически ходове, за да заблуди евентуалния преследвач. След час вече беше напълно доволна от мерките, които взе, и хвана друго такси.

Преди да тръгне от Париж, провери форума и разбра, че Рейн е в Лос Анджелис. Веднага си помисли за Бел Еър и любимия й хотел в южна Калифорния. Беше отсядала два пъти там и се беше влюбила в него: луксозен, но ненатрапчив оазис с розови гипсови замазки, сграда в колониален стил, невероятно усамотена в сърцето на големия град сред акри цветна градина, тихо течащи фонтани под балдахин от стари дървета. Хотелът беше популярен сред холивудските звезди от откриването му през 1946 година заради спокойствието, сигурността и разбира се — дискретността си. Беше пратила на Джон името и местонахождението му и самоличността, под която смяташе тя да се подвизава. „Просто кажи, че си с Лора Купфер, — беше му писала, — и ще те настанят.“ След това се обади в хотела, плати предварително за Градинския апартамент, обясни, че трябва да дадат ключ на господин Кен, който ще пристигне преди нея, и помоли да го пуснат в стаята й. Таксито я остави на тихата уличка в жилищния квартал пред сградата. Мина по покрития каменен мост и веднага я погълна красотата на мястото. В тъмното под моста течеше вода, буйните клони на древните чинари от едната й страна бяха огрени от прожектори ниско на земята. Усети аромата на портокалов цвят и босилек и изведнъж осъзна, че умира от глад.

Фоайето приличаше на уютна и подредена с вкус всекидневна, изцяло с тапицирани мебели, пейзажи с позлатени рамки по стените, ненатрапчиви произведения на изкуството. Осветлението беше точно каквото трябва, не прекалено ярко, но не и прекалено приглушено. Помещението излъчваше кротко гостоприемство, в него ухаеше на дърво и откъснати цветя. В откритата камина гореше огън.

Дилайла отиде до рецепцията и се представи като Лора Купфер. Разбира се, госпожице Купфер, добре дошли, отвърнаха й администраторите. Господин Кен вече пристигна, дали искате да ви придружим до Градинския апартамент? Тя благодари, но отказа, предпочитала да се поразходи сама до там.

Мина през терасата с балюстради, стъпките й отекнаха тихо. Чу разговор и приглушен смях — няколко души вечеряха под запалените градински лампи във вътрешния двор пред ресторанта, но с изключение на тях всичко друго внушаваше на Дилайла, че е съвсем сама тук. Стигна до Градинския апартамент, отключи вратата и влезе във всекидневната. Светеше, но не видя Рейн.

— Джон? — повика го тя.

Не последва отговор. В каменната камина гореше огън и тя усети лек, приятен мирис на дим във въздуха. Върху теракотения под имаше дебел осъвременен ориенталски килим с флорални мотиви. Тапицираните столове и кушетката, подредени около малка дървена масичка в средата на килима, бяха празни. Нямаше дори вестник, захвърлено сако или празна чаша. Освен запалените лампи и горящата камина всъщност нямаше никакви други признаци, че в стаята има човек. Изведнъж се притесни. Рейн имаше умели врагове, виж какво се бе случило с Докс.

Но веднага си каза, че преиграва. Хотелът имаше опит в опазването на бляскавите холивудски знаменитости. Тук те бяха в пълна безопасност. И дори гардът му да бе паднал, Рейн все още беше най-педантичният, внимателен и параноичен тактик, когото познаваше. Просто беше излязъл — плуваше или се упражняваше във фитнеса, може би се разхождаше из градината.

Влезе в спалнята, като инстинктивно се оглеждаше. Пак никаква следа от него — нямаше разхвърляни дрехи, нито дори гънчица от сядане на леглото. А, ето, на едното нощно шкафче имаше бутилка „Гленморанги“ от 1971 година. Хубаво малцово уиски, това със сигурност вече беше Джон. Хвърли поглед към гардеробната и видя тъмносин кашмирен блейзер на закачалка, чифт обувки „Кемпър“, които веднага позна, сложени прилежно една до друга в ъгъла. Усмихна се. Знаеше, че някои жени биха убили за толкова подреден мъж, но на моменти си беше направо плашещо. На Рейн му бе вродено да се движи и да обитава пространства, без да оставя следи.

Влезе в огромната баня с приятни бели плочки, огледала и разумно осветление и намери няколко тоалетни принадлежности в шкафчето. А после до мивката — бележка. Добре. Взе я. „Тук съм — пишеше в нея. — Ще се върна до 7 часа.“

Погледна си часовника. Шест и петнайсет. Почувства се малко раздразнена, че не я чака, и се почуди какво ли прави. Досети се, че бележката е реверанс към нея: той мразеше да прави каквото и да било, което би накарало някой да го чака на определено място, независимо дали ставаше въпрос за ресторантска резервация или просто бележка, която казваше къде е. Неясното послание беше компромис, но тъй като го познаваше, тя щеше да си попълни празните места, той беше сигурен в това.

Предположи, че е отишъл да тренира. Фитнесът беше точно зад ъгъла. Ако не е там, тя просто ще го изчака тук. Надникна във вътрешния двор — донякъде по навик, от съображения за сигурност, но също така и от любопитство — и това, което видя, й хареса: джакузи с гореща вода сред калдъръма, вдигащата се от него пара беше осветена от подводна лампа; два шезлонга, обградени с папрат и хибискус; висока тухлена стена от всички страни. Представи си как после с Джон ще влязат в джакузито и леко потрепери. Взе си набързо душ и излезе да го потърси.

Фитнесът се помещаваше в просторна постройка, която някога е била нечий дом, а сега беше изтърбушена отвътре, покрита с мокет и оборудвана с най-модерни уреди. Имаше висок таван и огромни прозорци. Дилайла се огледа и веднага съзря Рейн. Беше застанал в ъгъла бос, по шорти и тениска и правеше клекове. Погледа го очарована. Знаеше, че тренира, беше й разказвал за самостоятелните си упражнения, но никога не го беше виждала да ги прави. Клякаше и ставаше бързо, като от време на време отмяташе мокри кичури коса от очите си. Нямаше представа колко клека вече бе направил преди появата й, но изброи двеста и петдесет, след това още петдесет, при които с всяко изправяне подскачаше във въздуха.

Той спря за миг и тя усети, че се кани да огледа прозорците. Скри се и изчака малко. Искаше да продължи да го гледа.

След няколко секунди се върна обратно. Рейн правеше лицеви опори на земята, този път бавно, спускаше се, почти опираше чело в пода, задържаше и изправяше ръце. Тя преброи десет такива опори, след което той се извъртя с гръб към земята и направи още толкова. Тъмна ивица пот се спускаше по предницата на тениската му.

Преобърна се и стана, а Дилайла пак се изтегли от полезрението му. Когато надникна обратно, той висеше на висилка с широко разтворени ръце. Тя се взря и се почуди дали се държи само на пръсти? Да, така се държеше. Направи двайсет набирания, след това скочи на земята и започна да се боксира с въображаем противник пред огледалото. Не, не беше с въображаем противник, даде си сметка тя. Упражняваше елементи, които тя познаваше, нанасяше удари, риташе, правеше нещо като карате ката. Когато се обърна, зърна лицето му. Очите му бяха затворени. Напрегнатото му изражение я изненада, дори разтревожи. Това не беше танц, тя го знаеше много добре, а движения, които беше използвал и можеше пак да използва, за да убива. Чудеше се какво или по-точно кого си представя той в момента, за да са толкова сурови чертите му, и предположи, че сигурно е Хилгър. Знаеше, че дълбоко в Рейн има много черна енергия, която рядко пускаше на повърхността. Това негово качество я интригуваше неимоверно и трябваше да признае, че беше едно от нещата, които я привличаха към него, но той никога не я допускаше там. Дилайла си бе създала представа за тази му част само от редки и случайни надниквания. Чудеше защо ли си е позволил така да се отпусне сега, в помещение с толкова много прозорци. Сигурно беше заради усещането за усамотеност, което хотелът създаваше. Осъзна, че е задала неправилния въпрос: може би не се е отпуснал по собствена воля, а просто бе изгубил контрол над себе си. Във всеки случай никога не го беше гледала толкова дълго, без той да подозира, а от това се почувства еднакво очарована и възбудена.

След още пет минути упражнения Рейн започна разтягания и Дилайла разбра, че се насочва към приключване на тренировката. Отдалечи се от прозореца и се върна в стаята.

След малко, както бе седнала пред камината под приглушеното осветление, чу превъртането на ключ. Стана и видя как вратата първо се открехна, после се отвори по-широко и Рейн застана пред нея.

— Здрасти — поздрави я той и я огледа от главата до петите. Беше тонизиран от тренировката и на нея й хареса как тениската му беше полепнала по тялото.

— Здрасти — отвърна тя и се усмихна. Смяташе да му се накара, че не е бил в стаята, когато е пристигнала, но точно в този момент се радваше, че го вижда.

Той заключи вратата, приближи се до нея и леко я целуна. Тя се пресегна към тила му, хвана го и удължи поздрава, превръщайки го в още по-интимен акт.

Той вдигна потните си ръце като хирург, приготвящ се за операция.

— Мокър съм — каза.

Тя тихо се засмя.

— Аз също. Но умирам от глад… Защо не вземеш душ и да отидем някъде да хапнем?

Предпочетоха ненатрапчивия лоби бар пред по-помпозния ресторант и седнаха един до друг на ъглова маса сред тъмна ламперия, приглушена светлина и пламналите дърва в камината. Той й изглеждаше добре след седмица раздяла, небрежен в изтърканите си джинси, карирана памучна риза и кашмирено сако. Тъмната му коса все още беше мокра от душа. Дилайла си поръча голямо парче телешко филе със сирене, Рейн — печено пилешко с царевична каша, а двамата си поделиха порция гъши пастет и салата от омар. Рейн избра бутилка бордо „Линч-Багис“ от 1989 година. Докато ядяха и пиеха, тя му задаваше въпроси и се опитваше да пресява отговорите.

— Какво иска Хилгър? — попита тихо. — Защо прави всичко това?

Рейн мълча почти минута, като търкаляше между пръстите си столчето на чашата, впил очи в течността в нея. Точно когато Дилайла вече си мислеше, че няма да й отговори, той каза:

— Иска да изпълня три задачи.

Нямаше нужда да пита какви са задачите. А и знаеше, че не може да й каже подробности. От друга страна не беше сигурна, че иска да ги чуе.

— Какво ще правиш? — попита.

Той пак притихна за дълго. След това отговори:

— Ако не изпълня задачите, Хилгър ще убие Докс. Ако ги изпълня, той ще го убие веднага щом приключа.

— Не само това. Той може…

— Да, вероятно една от задачите ще бъде капан, в който да ме премахне. Знам. Затова трябва да открия къде държат Докс и да го освободя. Няма друг начин той да излезе жив от тази работа.

Не можеше да не се съгласи с думите му.

— Значи ще печелиш време — предположи тя.

Рейн кимна.

— Време и информация. Една от причините да искам да се видя лично с Хилгър беше да го накарам да се движи. Трудно е да откриеш човек, замръзнал на едно място. Като се движи, оставя следи.

— Остави ли?

— Засега само частични. Знам, че държи Докс на яхта и по време на един от телефонните ни разговори е бил в Джакарта. Вероятно плава покрай индонезийските острови, а може и да ходи до пристанищата на съседните държави. Опитвам се да стесня обхвата.

Дилайла си даваше сметка, че не трябва да го пита дали вече е изпълнил някоя от задачите. Интуитивно усещаше, че е така. Но не беше приключил с всички. Имаше и още. Господи!

Отпи от виното и се замисли.

— И си сигурен, че Докс… Той кимна.

— Говорих с него два пъти. Първия път Хилгър му приложи някакво мъчение, накара го да крещи. Вика дълго време.

От равния му тон и непроницаемото изражение човек можеше да остане с впечатлението, че описва нещо, което е видял по новините, а не че е чул как измъчват приятеля му. Какво ли му струваше да си спомни и разкаже този епизод така безстрастно?

Тя го хвана за ръката и го погледна в очите.

— Съжалявам, Джон.

Той леко поклати глава, очите му още бяха впити в чашата с вино.

— Хей — повика го тя.

Протегна свободната си ръка към брадичката му и нежно обърна лицето му към нейното. Очите им се срещнаха и леденият му поглед я накара да потръпне. И преди беше виждала тази хладина в очите на Гил, колегата й, зловещ и ефективен убиец, който умря в Хонконг. Но очите на Гил винаги бяха такива, в тях нямаше нищо друго. Много по-страшно беше да види това изражение в очите на Джон, когото познаваше по-добре и който беше толкова скъп на сърцето й.

Той премигна и внезапно очите му се оживиха и станаха същите като преди. Преглътна и отмести поглед.

— Ти… ъъъ… искаш ли десерт? — попита и се огледа за сервитьора.

Завършиха вечерята със суфле с ликьор, придружено от порто „Греъм“ от 1985 година, а накрая пиха и кафе. Онзи безизразен поглед повече не се върна, но тя пак не можеше да се закълне, че това е старият Джон. Сякаш някой го имитираше доста сполучливо, но не съвсем достоверно, играта си личеше и усилието прозираше. Но защо? Какво криеше от нея?

Когато се върнаха в стаята, Рейн наля и на двамата щедра доза „Гленморанги“. Огънят беше поизгаснал. Тя седна на дивана, без да светва лампите. В светлината на жарта го видя как коленичи, за да хвърли още дърва в камината и да разпали огъня. След малко цепениците пламнаха буйно и Дилайла помисли, че той ще дойде при нея, но не стана така. Остана на място, коленичил почти тържествено, едната му ръка беше под чашата с уиски, другата — около нея. Гледаше пламъците с гръб към Дилайла.

— Няма ли да дойдеш да седнеш при мен? — попита тя.

След малко Рейн се приближи безмълвно и седна на няколко сантиметра от нея.

— Какво има? — поинтересува се тя.

— Просто трябва да мисля за много неща.

— Искаш ли да поговорим?

Той отпи от уискито.

— Не знам как.

Тя го стрелна с поглед.

— Може би точно в това е проблемът.

Той присви очи.

— Не. Проблемът си е проблем. А не е в нежеланието ми да говоря за него.

— Значи знаеш как, но не искаш.

За миг лицето му се изкриви от гняв. Преглътна и след това се овладя.

— Какво значение има? — попита.

— Огромно. Ако не знаеш как, значи причината е в теб. Ако не искаш — в мен.

Лицето му пламна и той го извърна, а тя осъзна, че го е притиснала прекалено силно, без значение, че думите й бяха самата истина. Можеше да е изключително търпелива при изтръгване на информация от разпитван, но с Рейн обикновено беше по-искрена и по-първосигнална. Прекалено много държеше на него, това беше проблемът. Чувствата й я караха да губи контрол. Изкарваха на повърхността истинската й личност, добрите заедно с лошите черти.

Бъди по-добър тактик, момиче, помисли си тя. Не само заради себе си, но и заради него.

— Извинявай — каза. — Просто… се плаша, когато си така затворен с мен. Караш ме да се чувствам несигурна. Не съм свикнала с подобно усещане.

Рейн допи уискито. Обикновено изпиваше бавно по едно питие. Не беше типично за него да го гаврътне така, особено след бутилка вино и чаша порто.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

Дилайла поклати глава.

— Просто… не ме допускаш до себе си. А понякога си мисля, че не ме допускаш до най-важната част от себе си. — Сега вече действаше като добър тактик, но не лъжеше. Той напълни отново чашата си и доля и в нейната. Седяха притихнали известно време, Дилайла отпиваше от уискито, а Рейн отново обърна своето на един дъх и пречупените през кехлибарената течност пламъци от камината заиграха по стените.

— Не знам защо искаш да си с мен — изрече той, взрян в огъня.

— Защо го казваш?

Той продължи да гледа в друга посока.

— Защото съм такъв.

— Какъв си?

— Знаеш.

— Не знам. Знам само какво изпитвам към теб.

Той поклати глава, сякаш искаше да каже: „Не, бягаш от темата.“ След това се обърна към нея със стиснати устни, думите напираха през тях, но той не смееше да ги изрече. Този път тя видя в очите му нещо съвсем различно от това, което зърна в бара. Никога преди не го бе виждала в погледа на Джон и не беше съвсем сигурна какво е. Но ако трябваше да го опише с думи, може би… молба.

— Аз съм… убиец! — прошепна той натъртено, сякаш беше едновременно засрамен от признанието и разтревожен, че тя може да не го разбере. Отново извърна очи. — Я ме виж! — каза, като постепенно повишаваше тон. — Не мога да спра. Мога само да се откажа временно, като наркоман, който ту се откача, ту отново се закача. И знаеш ли защо? Защото съм роден такъв. Няма спасение.

Погълна остатъка от уискито и тресна празната чаша върху масичката, след това стана и закрачи из стаята, като клатеше глава и стискаше юмруци. Беше толкова напрегнат, сякаш тялото му се бореше с него самия, мускулите му бяха стегнати и потрепваха под дрехите.

Тя се изправи и застана на пътя му. Рейн спря пред нея и остана така, дишайки тежко със стиснати юмруци. Нищо чудно, че тренираше така усърдно. Ако не изразходваше поне част от тази енергия, тя щеше да го погълне.

— Хей — повика го тихо тя, опитвайки се да срещне погледа му. — Хей, познавам те. Много по-добре от всички други хора в живота ми. Не ми казвай, че си само това.

Рейн се изсмя дрезгаво.

— А какво друго има значение?

Тя обви лицето му с длани и го извърна така, че двамата да застанат очи в очи.

— Ти — отвърна. — Твоята воля. Това има значение.

— Говоря ти какъв съм по рождение.

Дилайла поклати глава.

— Важен е изборът ти. Не какво си правил, какво можеш, какво си обучаван да вършиш или какви са наклонностите ти. Всичко това може да се изкупи, изборът те прави това, което си.

— Ти не разбираш…

— Напротив. Ти не си Гил. Не се принизявай до една-единствена своя черта. Намери начин да бъдеш нещо повече. Бил си нещо повече, наблюдавах те в Париж.

— В Париж се самозаблуждавах. Вероятно заблуждавах и теб.

— Не, в момента се самозаблуждаваш, или поне се опитваш. Изпаднал си в тежка ситуация и безумно се тревожиш за приятеля си. Не позволявай на това…

— Не мога! — изкрещя той. — Не мога да бъда и двете. Трябва да съм едно от тях или…

— Да, за да спасиш Докс, трябва да си такъв, разбирам — поде тя успокоително, като не помръдваше от него. — И ще бъдеш. Но това е само една ситуация. Тя не те определя. Не й позволявай.

Той присви очи и стисна още по-силно устни, сякаш болката, която изпитваше, беше физическа.

— Не знам как — прошепна.

— Чрез изборите, които правиш.

Той заклати бързо и яростно глава.

— Нямам избор.

— Знам, но това е само за момента, сега правиш каквото е необходимо. Но този момент ще премине. Това е просто една ситуация, не си осъден да бъдеш такъв.

Рейн вдигна очи към тавана, дишаше насечено и отривисто, мускулите на врата му бяха стегнати и твърди като корабни въжета. Бореше се да потисне нещо — сълзи, ужас, тя не знаеше какво.

— Аз… — започна той, но думите го задавиха. Поклати глава и я сграбчи за китките, сякаш се канеше да я хвърли на земята. Тя усети каква битка се водеше вътре в него, усети също така, че той губи контрол.

— Остани при мен, Джон — призова го тя, като се опитваше да го накара да я погледне в очите. — Остани при мен, моля те…

И точно тогава той обви с длани лицето й и започна да я целува бясно, отчаяно, изпиваше я с устни, сякаш тя беше единствената му връзка със света, която го предпазваше да не го погълне някакъв безименен ужас. Дилайла отвърна на целувките страстно, с отворена уста, ръцете й галеха косата му. Остави го да я притисне към себе си, да вземе от нея каквото му е нужно, даваше да му разбере с устни, длани и тяло, че е до него и няма да го пусне.

Той я насочи към спалнята, ръцете му още обгръщаха лицето й, а устните му не се откъсваха от нейните нито за миг. Докато се движеше заднешком, джинсите се потриваха между краката й и усещането беше подлудяващо и наелектризиращо. Усети, че ще свърши всеки миг само от начина, по който той я целува и от триенето на тесните панталони, от нищо друго. За миг забрави къде се намираха, искаше просто той да продължи да я целува и да не спира вървенето назад. Точно така, точно по този начин…

Бедрата й опряха в леглото. Разсъдъкът й вече беше почти замъглен, само искаше той да е гол, кожите им да се допрат, да усети тежестта му върху себе си, да проникне докрай в нея. Рейн отдели устните си от нейните, за да й свали пуловера и продължи да я целува още преди да го хвърли настрани. Усещаше я с езика и зъбите си, чувстваше вкуса на уискито, както и своя собствен вкус. Тя успя да разкопчее колана му, след това и панталоните. Протегна ръка навътре и когато усети колко е твърд, се възбуди още повече. Стисна длан и усети как той затаи дъх.

Свлече сакото му през раменете и го издърпа за ръкавите, след това му свали ризата и я захвърли, като не му позволи нито за миг да прекъсне целувките. Той я блъсна назад върху леглото и изрита панталоните си. Тя осъзна, че сутиена й вече го няма, така и не бе успяла да разбере кога го е свалил. Слабините й изгаряха и тя дишаше тежко. Без да се замисля, започна да се търка с ръка през джинсите.

— Побързай — каза му.

Той вече беше гол, надвеси се над нея и разкопча джинсите й. Закачи гайките с пръсти и свали панталоните заедно с бикините. Тя се качи заднешком на леглото, разтвори крака и вдигна колене, а Рейн се настани отгоре й. Насочи го с ръка към себе си, беше толкова мокра, че той не спря на входа, дори не се забави, а влезе с един мощен тласък в нея. Тя простена от болезнено желание, а той започна да се движи. Дилайла завика, защото свършваше. Гърбът й се изви, тялото й потрепери, а ръцете й инстинктивно хванаха задните му части, за да го придърпат още по-дълбоко. Усети, че ръцете му се приплъзват под нейните, след това дланите му обвиха лицето й и тя разтвори още по-широко крака. Цялата му тежест се стовари върху нея. Притискаше я към леглото, целуваше я страстно и я чукаше сякаш беше първична природна сила, която тя беше призовала, но повече не можеше да контролира. Той започна да стене до устата й, тя го чуваше и усещаше едновременно, движенията му станаха по-бързи и по-брутални. Почувства как дълбоко в нея се надига нов оргазъм. Той простена и стисна очи, започна да прониква в нея по-силно отвсякога, сякаш беше разгневен и бесен, сякаш наказваше враг, когото не знаеше по какъв друг начин да убие. Стенанието му се усили, тялото му се стегна и тя усети как той свърши едновременно с нея. Вълна на удоволствие се разля от слабините към пръстите на краката, гърдите, ръцете и устните, по които той още я целуваше.

Бавно, но радостно тя се облегна назад задъхана, сякаш току-що бе изскочила от дълбините на океана. Рейн отпусна глава до нейната и прехвърли част от тежестта си върху лактите. Чу го да промърморва нещо, но не разбра какво. Усмихна му се почти изпаднала в транс.

Той остана така няколко секунди, опитвайки се да успокои дишането си. След това се претърколи по гръб, но остана близо до нея, телата им се докосваха, а не стояха далеч едно от друго както преди малко на дивана. Лежаха така, а тя си представяше, че са двама корабокрушенци, току-що изплували изтощени на брега.

Рейн се обърна на една страна, погледна я и сложи ръка на корема й. По челото му се стичаше струйка пот и тя я избърса с пръст.

— Добре ли си? — попита я той.

Дилайла се усмихна.

— Добре?

— Не исках да бъда толкова… груб.

Тя се засмя.

— А според мен искаше.

Той сведе очи и по бузите му се появи лека руменина.

— Ами…

Изглеждаше толкова сладък така. Разрошената коса… внезапно появилата се срамежливост след демоничния секс.

— Понякога си малко груб, Джон — каза тя, като очертаваше с върха на пръстите си контурите на лицето му. — Това е част от теб. И част от това, което… харесвам в теб.

За бога, в първичния замаян миг на откровеност за малко да каже „това, което обичам в теб“. И преди бе стигала близо до признаване на чувствата си, но винаги се бе спирала от страх пред неговата реакция.

— Ела с мен в джакузито — предложи му.

Той я погледна косо.

— Не знам дали мога да се движа.

Дилайла се усмихна и го плесна закачливо по рамото.

— Щом аз мога, значи и ти можеш.

Изгасиха светлините във вътрешния двор и влязоха бавно във водата. Отначало премигнаха от горещината й, но постепенно тя стана поносима и накрая съвсем свикнаха. Седяха потопени в тъмното, в хладния въздух около тях се издигаше пара.

— Хубаво е тук, нали? — попита Дилайла. Виждаше очите му в мрака, но не можеше да долови изражението им.

Рейн не отговори веднага. Гледаше през нея и точно когато тя се канеше да го попита за какво мисли, той промълви:

— Откъде да знам?

— Кое?

— Как да направя правилния избор. Защото никога преди не съм го правил.

Тя се пресегна през водата и хвана ръката му.

— Мисля, че преди минути направи един добър избор. Това е първата крачка.