Рейн-Сан: Заложник на съдбата

1.

Не бях убивал близо четири години. Но всичко хубаво все някога свършва. Радвах се, че отново живея в Токио. Лицето на града се беше променило, то постоянно се мени, и голямото земетресение и цунамито продължаваха да напомнят за себе си с приглушените светлинни реклами и по-слабите климатици, както и с новата атмосфера, балансираща между тревогата и решимостта, но изконната, същностната енергия на Токио си оставаше неизменна. Да, по време на моето странстване из по-безопасни земи за съжаление се бяха нароили множество нови „Старбъкс“ и „Дийн & Делука“, наред с безбройните им имитации, но това ново нашествие не оказваше никакво влияние на тихите убежища, които единствено имаха значение за мен. Пак можеше да се слуша джаз в „Боди & Соул“ в Минами Аояма, където никоя маса не е прекалено далеч от сцената, за да изразиш благодарността си към изпълнителите след програмата, пак поднасяха кафе в „Кафе де л’Амбре“ в Гинза, където близо стогодишният собственик Секигучи-сенсей, от шест десетилетия насам всеки ден сам пече кафените зърна, пак имаше уиски в „Кембълтаун Лох“ в Юракучо, където, стига да си осигуриш едно от осемте места в тайното му подземно заведение, собственикът барман Накамура-сан ще ти препоръча някоя от редките си бутилки и ще ти помогне да се разтопиш и за кратко да напуснеш света, който си дошъл да забравиш при него.

Понякога спях неспокойно, макар да си напомнях, че вече никой не ме търси. Знаех обаче, че ако все пак ме издирват, ще започнат от място, където съм бил редовен клиент. Ала освен ако не разполагаха с неограничени човешки ресурси, не можеха да наблюдават любимите ми барове, кафенета и джаз клубове. Първо, защото в Токио имаше прекалено много такива заведения, и второ, посещенията ми в тях бяха непредвидими. Може да чакаш месеци, дори цяла вечност, и въпреки че наблюдателните постове са по-стабилни от оазисите, навестявани от токийските нощни птици, все някога ще започнеш да изпъкваш, особено ако си чужденец. А през това време поръчителят ще започне да губи търпение.

Което правеше „Кодокан“ изключително уязвимо място. Бях тренирал там джудо близо двайсет и пет години преди могъщи врагове да ме принудят да избягам от града, врагове, които по един или друг начин бях успял да надживея. Тренировките в „Кодокан“ бяха единственото, което можеше да се нарече „обичай“ — повтарящо се действие, чрез което да установят координатите ми във времето и пространството. Можех да използвам завръщането си към него като начин да се успокоя, че наистина всичките ми врагове са мъртви. Или пък да кажа: „елате де, покажете се, където и да сте“.

Рандори, свободната тренировка, се провеждаше в дайдоджо, модерно двуетажно помещение с четири свързани помежду си състезателни зони, които могат да се наблюдават от пейките на мецанина. Всяка вечер не по-малко от двеста джудисти в традиционните бели джудоги, мъже и жени, японци и чужденци, късо подстригани студенти и прошарени ветерани, отиват в залата и грамадното пространство се изпълва с викове на атакуващи и пъшкане на защитаващи се, със сериозни обсъждания на тактики и техники на взаимно непонятни езици, сблъсък на тела с татамите и чинелно пляскане с длани, сигнализиращо за падане укеми. Винаги съм обичал какофонията на дайдоджото. Бил съм там и когато помещението е празно и неговата величествена дневна неподвижност, усещането за невъобразимо търпение и възможности също си има своята магия, обаче тъкмо вечерната глъчка на тренировката придава целенасоченост на това място и събужда спящата зала за живот.

По време на тренировките пейките обикновено пустеят, макар че не е необичайно да видиш тук-там насядали неколцина души, които наблюдават упражняващите се долу: студентка, която чака своя приятел, родител, който се чуди дали да запише детето си, любител на бойните изкуства, дошъл на поклонение в родното място на модерното джудо. Затова една вечер не се обезпокоих особено при вида на двама извънредно едри бели мъже, провесили мускулести ръце през перилата и наведени напред като лешояди, кацнали на телефонна жица. Регистрирах ги така, както инстинктивно регистрирам всичко неуместно в обстановката, без да давам знак, че съм ги забелязал и че особено ме интересуват, и продължих рандорито със случайния партньор, с когото тренирах, набит хлапак от гостуващ студентски отбор, на когото още не бях дал да отбележи точка срещу мен.

Бях достигнал до такова равнище, че най-често съумявах да предвидя атаката на противника в мига преди той да я осъществи, незабележимо да променя позата си и да осуетя плана му, без съперникът ми да узнае защо се е провалил. След известно време той обикновено се опитваше да пробие защитата ми, да ме събори със сила или да приложи някаква хватка и тогава, в зависимост от настроението си, можех да го поваля. Друг път се задоволявах само да правя блок след блок и да предотвратявам битки, вместо да ги водя. Подход, съвсем различен от по-младите ми години в „Кодокан“, когато стилът ми по-скоро се отличаваше с агресивно перчене, отколкото с елегантна ефикасност. Като дете на баща японец и майка американка, понякога се държах много предизвикателно. Видът ми винаги е бил достатъчно японски, в Япония обаче външният вид няма почти нищо общо с предразсъдъците. Всъщност японското общество е настроено най-враждебно към етническите корейци и буракумин — потомци на кожари — както и към всички други, които крият своята нечистокръвност зад привидно японските си лица. Естествено, вече отдавна съм изживял младежките си години. В последно време тъмната ми коса все повече сивее и вече не копнея за родина, която да ме приеме в обятията си. Отне ми време, но се научих да не се намесвам в онези конфликти, които по-рано винаги съм губил.

По ръста, късо подстриганата коса и очилата с извити рамки, напоследък любими на специалните части и техните колеги от частния сектор, определих непознатите като военни, може би на служба, може би бивши. Това само по себе си не означаваше нищо: „Кодокан“ е много популярен сред американските войници, морски пехотинци и служещи във военновъздушните сили тук. Много от тях идват да гледат и даже да тренират. И все пак предпочитам да допусна най-лошото, особено ако това няма да ми струва нищо. Оставих студентчето да ме повали с тай отоши, хватката, която се опитваше да ми приложи цяла вечер, явно негов коронен номер. Да накарам другите да ме подценяват, беше умение, което в предишната ми работа трябваше да култивирам у себе си. Може да бях напуснал оня живот, но не бях изгубил навика.

Когато си тръгвах онази вечер, внимавах повече от обикновено. Огледах местата, които щях да завардя, ако исках да пипна някого — зад бетонните стълбове от двете страни на входа откъм Хакусан-дори; паркираните коли покрай оживената осемлентова улица; входът на метростанция „Митасен“ наляво. Видях само хора, прибиращи се от работа, облечени във взаимозаменяеми тъмни костюми, провиснали и смачкани от вонящата на дизел влага. Ала потните им лица изглеждаха облекчени от перспективата да прекарат няколко неангажиращи часа вкъщи, преди напрежението в службата на другия ден. Подминаха ме няколко скутера, воят на двутактовите им двигатели заглъхна в далечината, мотоциклетистите не носеха цели каски, каквито предпочитат убийците с мотори, и нито намалиха скоростта, нито ми обърнаха внимание. Една жена с колело ме заобиколи на тротоара — в кошницата на кормилото седеше пълнобузест малчуган, протегнал свитите си юмручета не знам към какво. Никой не ми се стори не на място и не забелязах нито следа от военните. Ако не се появяха пак, щях да категоризирам еднократното им присъствие като маловажно.

Само че се появиха — на другата вечер. И този път останаха съвсем за кратко, сигурно само колкото да хвърлят едно око на точките на джудистите и да се уверят в присъствието на интересуващия ги обект. Ако не бях наблюдавал често и незабелязано пейките, изобщо щях да пропусна идването им.

Продължих тренировката си до осем и после взех душ, както обикновено. Не исках да върша нищо необичайно, нищо, което би могло да наведе някого на мисълта, че съм видял нещо и се подготвям за него. Но се подготвях и докато планът се избистряше в ума ми и адреналинът се разливаше по тялото ми, и докато присъствието на опасността и увереността как ще се справя с нея ме изпълваха с ужасяваща, позната яснота, трябваше да призная пред себе си, че съм се готвил през целия си живот и че каквито и периоди на спокойствие да съм си позволявал, те не са били по-смислени и съществени от сънища. Само подготовката беше действителна — подготовката и целта, до чието постигане тя винаги водеше.

2.

Бен Тревън и Даниел Ларисън седяха на високи столове без облегалки до витрината на кафене от веригата „Даутър Кофи“, на петдесетина метра южно от „Кодокан“ на Хакусан-дори, пиеха кафе и чакаха завръщането на двамата наемници. Тревън искаше да иде с тях, за да види лично човека, когото само допреди седмица смяташе за мит, обаче Ларисън заяви, че двама са предостатъчно, и имаше право. Тревън се ядосваше, че колегата му с естествена лекота се е наложил като главен в екипа, но в същото време трябваше да признае, че на десет години по-възрастния, четирийсет и пет годишен Ларисън му стиска повече и е оцелял въпреки сериозните си противници. Успокояваше се, че ако си трае, може да научи нещо, и се надяваше да е така. Но след десет години в Службата за разузнавателна поддръжка, секретен клон на военното Съвместно командване на силите за специални операции, нарочно носещ това банално име, той не беше свикнал да се натъква на хора, които се държат като негови началници, нито пък смяташе, че имат основание да го правят.

Тревън седеше с лице към „Кодокан“ и първи видя приближаването на наемниците, които познаваше като Бекли и Кричмън. Той леко кимна.

— Ето ги.

Ларисън беше инструктирал всички да използват джиесемите си колкото може по-малко и да ги държат изключени и с извадени батерии, освен през предварително уговорени интервали от време. Всички устройства бяха взети под наем, разбира се, при това под фалшива самоличност, но максималната безопасност изискваше многопластовост. В резултат на небрежната употреба на мобилни телефони при отвличането на Абу Омар в Милано, италиански съдия беше издал заповеди за арест на неколцина служители на ЦРУ, включително шефа на миланското бюро, и Тревън смяташе, че Ларисън прилага уроците от онази операция. И все пак сегашните предпазни мерки му се струваха прекалени — в края на краищата не бяха тук, за да убият или отвлекат Рейн, а само да установят контакт с него. От друга страна, също като пращането само на двамата наемници в „Кодокан“, малко повече предпазливост нямаше да навреди.

Наемниците влязоха и останаха прави, за да са с лице към Тревън и Ларисън и в същото време да наблюдават улицата. В този квартал имаше много чужденци, но Тревън знаеше, че въпреки това всички се отличават. Неговите зелени очи и руса коса винаги бяха представлявали известен недостатък от гледна точка на незабелязаното наблюдение, естествено, ала той предполагаше, че за средния японец тези особености не го отличават особено от Ларисън с неговата тъмна коса и мургава кожа, нито пък от който и да е бял чужденец. Местните жители обаче щяха да забележат и запомнят ръста на четиримата. Тревън, борец тежка категория в гимназията и футболен защитник в „Станфорд“ преди да напусне университета, всъщност беше най-дребният в групата. Ларисън явно вдигаше тежести и ако можеше да се вярва на Хорт, може би вземаше и стероиди. А наемниците почти можеха да минат за професионални борци. Тревън се зачуди дали Хорт не ги е избрал с надеждата Рейн да се уплаши от ръста им, когато установят връзка. Съмняваше се, че това ще окаже влияние. Ръстът имаше значение само при честна борба, а ако се съдеше по нещата, които знаеше за този човек, той беше прекалено хитър, за да допусне борбата да е честна.

— Там е — съобщи мъжът на име Бекли. — Тренира, точно като снощи.

Ларисън кимна.

— Може би вече трябва да прекъснем — тихо каза той с дрезгавия си глас. — Две вечери подред, сигурно ви е забелязал. Ще поемем ние с Тревън.

— Не ни е забелязал — възрази Кричмън. — Седяхме на пейките, той почти не поглеждаше към нас.

Бекли изсумтя в знак на съгласие.

— Виж, ако тоя тип чак толкова се криеше, нямаше всяка вечер да се появява на едно и също място по едно и също време. Не ни е видял.

Ларисън отпи глътка кафе.

— Бива ли го? В джудото, имам предвид.

Кричмън сви рамене.

— Не знам. Като че ли виждаше бая зор с хлапака, с когото тренираше.

Ларисън отново отпи от кафето си и се умълча, сякаш мислеше.

— Знаете ли, сигурно всъщност няма чак толкова голямо значение дали ви е видял. Уверихме се, че е тук, и можем просто да го спрем на излизане.

— Да, може и така — рече Кричмън. Гласът му издаваше, че смята тази идея за безнадеждно неамбициозна. — Обаче какво предимство ще имаме тогава? Открихме го в „Кодокан“. Утре той може просто да иде да тренира някъде другаде. Или да прекрати тренировките и толкова. Трябва да се чувства под напрежение, нали така каза Хорт? Хайде тогава да му покажем, че знаем къде живее. Да го причакаме там, да го накараме да почувства, че знаем всичко за живота му. Ей така караш хората да играят играта — като им я разкажеш.

Тревън не можеше да не се съгласи и се изненадваше, че и Ларисън не вижда нещата в същата светлина. Но Ларисън трябва да беше осъзнал пропуска си, защото отвърна:

— Има логика. Ама я стига, той сигурно ви е видял. Нататък трябва да поемем ние с Тревън.

— Не ни е видял — заяви Бекли с глас, който показваше, че търпението му е на изчерпване. — Ще продължим ние с Кричмън. — Той посочи едно от копчетата на мократа си от пот тъмносиня риза. — Това тук ще ви позволява да виждате всичко. Ако ни забележи, макар да се съмнявам, ще прекратим операцията, както се разбрахме. Нали така?

Копчето всъщност беше обектив на джобна видеокамера с висока резолюция, която предаваше цветна картина денем и усилени с инфрачервена светлина черно-бели кадри нощем. И двамата разполагаха с такива и всяко устройство излъчваше безжичен сигнал до останалите в мрежата. Друг уред, голям горе-долу колкото колода карти за игра, можеше да се държи в длан и да показва картината от видеокамерите. Нищо супермодерно — просто мобилна и малко модифицирана версия на наблюдателната система „Игъл Айс“, която ставаше все по-популярна в различни държавни служби, но даваше възможност на малка група за проследяване да се разгърне на по-голяма площ от традиционната линия на видимост и позволяваше на всеки от групата да следи местонахождението на всички останали, без излишно да се предоверява на мобилни телефони или други средства за словесна комуникация. Ларисън разпери ръце в знак, че се предава.

— Добре. Вие двамата покрийте входа на „Кодокан“. Ние с Тревън ще чакаме тук и ще тръгнем след вас, когато започнете да го следите.

Бекли се усмихна — малко подигравателно, стори му се на Тревън. И наистина, Ларисън, може би в неуспешен опит да спаси достойнството си, се преструваше, че издава заповеди, докато всъщност заповедите бяха издадени от друг.

Бекли и Кричмън излязоха от кафенето. Ларисън се обърна и ги проследи с поглед през витрината.

— Мислиш ли, че той ще си тръгне по същото време? — попита Тревън. — Хорт каза, че много внимавал да не го следят.

Ларисън отпи глътка кафе.

— Според тебе, защо Хорт прати тия нещастници с нас?

Тревън малко се ядоса, че Ларисън не отговори просто на въпроса му. Помълча за кратко, после отвърна:

— Явно ни няма доверие.

— Точно така. Те работят за него, не с нас. Не го забравяй.

Полковник Скот Хортън, по прякор Хорт, беше командир на Тревън в СРП, а някога и на Ларисън, преди последният да предаде службата, да инсценира собствената си смърт и да се опита да изнудва Чичо Сам за нешлифовани диаманти на стойност сто милиона долара в замяна на видеозаписи на американски агенти, изтезаващи пленени мюсюлмани. И за малко да му се размине, обаче Хорт го изигра и запази диамантите за себе си. Тревън не знаеше точно защо. От една страна, патриотизмът и честността на полковника бяха несъмнени. Чернокож, който може би трудно щеше да пробие в други области, но когото бяха издигнали и пред чиито заслуги благоговееха, той обичаше армията и хората, служещи под негово командване. И все пак това изобщо не му попречи да прецака Ларисън, когато се наложи, както веднъж се опита да прецака и Тревън. И му обясни причините: Америка се управлявала от нещо като олигархия, което явно не го смущаваше особено много, само че олигархията станала алчна и некадърна — очевидно смъртни грехове в странната морална вселена на Хорт. Страната имала нужда от по-добра власт, каза му той. Започвал нещо голямо и диамантите били свързани с това. Надявал се Тревън и Ларисън също да участват в неговите планове, както и онзи Рейн, когото ги пращаше да търсят, ако успеел да го убеди.

Тъй че Хорт, естествено, им нямаше доверие. Не можеше да се каже, че действат под принуда, обаче не действаха и по убеждение. Ларисън навярно искаше да си отмъсти и да си върне диамантите. А Тревън беше помъдрял достатъчно, за да види конците, с които го манипулира Хорт, и да осъзнае, че трябва да измисли как да ги скъса. Ставаше дума например за дребния проблем с едни злополучни записи от охранителна камера, които можеха да замесят Тревън в убийството на известен член на правителството. Нищо, че убиецът беше агент от ЦРУ и Тревън нямаше нищо общо със смъртта на човека. Хорт и ЦРУ пазеха записите и можеха да ги използват, ако Тревън станеше непослушен. Ето защо засега цялата ситуация му напомняше за нестабилен брак по сметка — постоянно меняща се лоялност и противоречиви мотиви. Хорт изобщо нямаше да ги прати, ако не разполагаше с начин да ги следи, и при тези обстоятелства нареждането на Ларисън да не забравя за кого всъщност работят Бекли и Кричмън му се струваше излишно, даже малко обидно. Партньорът му може би просто се дразнеше от факта, че на наемниците явно хич не им пука какво според него е в правомощията му. Тревън реши да си премълчи.

Нямаше намерение обаче да премълчи това, че Ларисън не е отговорил на въпроса му.

— Същото място, по същото време, от същия изход — две вечери подред, а? — подхвърли той. — Като че ли е нашият човек.

Ларисън го стрелна с поглед и Тревън можеше да се закълне, че колегата му едва се е сдържал да не се усмихне.

— Зависи — отвърна той.

— Какво искаш да кажеш?

— Рейн със сигурност ги е забелязал снощи, когато останаха по-дълго. А най-вероятно ги е забелязал и тая вечер.

— Откъде знаеш?

— Защото аз щях да ги забележа. Защото, ако тоя тип е такъв, какъвто твърди Хорт, непременно ги е забелязал. Защото, ако не го бива до такава степен, че да не ги забележи, Хорт изобщо нямаше да се занимава с него.

Тревън се замисли.

— И какво означава фактът, че макар да ги е забелязал, все пак излиза от същия изход по същото време?

Този път Ларисън вече се усмихна.

— Радвам се, че не аз осъществявам контакта.

3.

Когато си тръгвах от „Кодокан“, знаех, че някой ще ме чака. Най-вероятно двамата великани, които два пъти бях видял вътре. Или пък те бяха просто разузнавачи и навън щеше да е някой друг, но ако въпросният някой разполагаше с повече хора, щеше да е най-разумно да ги редува, за да не ми даде възможност да запомня повече лица. Естествено, имаше вероятност и да са искали да видя онези двамата — в края на краищата едва ли можех да пропусна такива грамади — за да внимавам за тях, когато изляза навън, и да не забележа действителната опасност. Само че в такъв случай тази вечер те щяха да останат по-дълго, за да се уверят, че съм ги видял. Инстинктът ми подсказваше, че са само двамата и покриват едновременно и разузнаването, и същинската част.

Когато излизах от сградата, аз се движех в лявата част на коридора и до последния момент използвах будката за книги и сувенири за прикритие, за да не им дам още няколко секунди да се подготвят за появата ми. Едва ли носеха пистолети — в Япония притежаването на огнестрелно оръжие е строго ограничено и всеки, който разполага с нужните връзки, за да се сдобие с такова, най-вероятно щеше да прати по-многобройна и по-незабележима група. Още по-трудно е да си осигуриш снайперистка пушка и дори да бяха успели, какво щяха да направят, да наемат апартамент с изглед към входа на „Кодокан“ ли? Прекалено много усилия, прекалено много документални следи. Имаше по-добри начини.

Когато излязох през стъклената врата, без да завъртам глава, плъзнах поглед по тротоара и улицата. Все още нищо. Предишната вечер бях тръгнал наляво и се бях качил на метрото. Въпреки че тогава не ги бях видял, бях почти сигурен, че са ме проследили. Следователно, ако се надяваха пак да го направят и да се материализират на терен, който смятат за по-благоприятен, те щяха да заемат позиция отдясно. Ако пък възнамеряваха да се натъкна на тях, щяха да са отляво. Нямаше как да съм сигурен, но когато другите фактори тежат еднакво, предпочитам да съм наясно какво ме очаква напред. И защо да не ги оставя да видят, че изпълнявам обичайното действие от предишната вечер? Това щеше да им даде малко повече аргументи да ме подценяват. Завих наляво по тротоара. Очите ми продължаваха да шарят, проверяваха горещите точки, ушите ми бяха наострени за стъпки зад мен.

Моментално забелязах първия, облегнат на един от стълбовете пред сградата. Беше по-едър дори отколкото бях преценил, когато го видях на пейките. Ръцете му се виждаха и в едната държеше цигара. Не особено добро прикритие в Токио. Япония е поизостанала на непушаческия фронт и освен пушачите, клиенти на „Старбъкс“ или посетители в спешните отделения на болниците, никой не излиза навън да пуши, особено в лепкавия летен зной.

Подминах го и се заспусках по стълбището на метростанция „Касуга“, като държах главата си наведена, за да скрия лицето си от охранителната камера на тавана. Стъпките ми отекваха между бетонните стени. Обикновено смятах камерите за пречка, ако не и направо за опасност, в момента обаче тяхното присъствие ми действаше успокоително. Никой не иска да извърши убийство в токийския метрополитен, където броят на охранителните видеокамери може да засрами собствениците на всяко ласвегаско казино. В миналото камерите никога не са представлявали особен проблем за мен, но пък и моят специалитет винаги е била привидно естествената смърт — едно от предимствата на която е фактът, че после никой не проверява записите от камерите, за да разбере какво се е случило. Агентите на Мосад, които очистиха представителя на Хамас в Дубай например, най-вероятно са възнамерявали да инсценират инфаркт и затова не са се крили от камерите в хотела и на летището, които са ги заснели. Обаче се издъниха и очевидното убийство доведе до провеждане на следствие. Тогава се зачудих защо не са се обърнали към мен. Дилайла може да им е казала, че съм напуснал бранша. Горчиво се усмихнах при тая мисъл и спомена и продължих да се спускам по стълбището.

Завих зад ъгъла към станцията и там ме чакаше вторият — стоеше под флуоресцентните лампи пред билетните автомати и зяпаше картата на стената като някакъв грамадански суперзаблуден турист. „Касуга“ не е централна станция и наоколо общо взето пустееше — само един оцъклен контрольор в кабинката, който не изглеждаше по-разумен от саксийно растение, и две гимназистчета, които упражняваха английския си в опит да помогнат на моя нов приятел да открие каквото там търсеше. Пътьом го чух да изсумтява, че щял да се оправи, и почти изпитах съчувствие към него — винаги е кофти да те заговори цивилен, когато се преструваш на невидим. Пъхнах картата си в автомата и излязох на перона.

Бавно закрачих напред между мръсните релси вдясно под мен и лъскавите бели плочки на стената вляво. Подминах неколцина местни жители — момиче с боядисана в чаен цвят коса и крещящ грим, което пишеше есемес на телефона си, чиновник, разсеяно упражняващ замаха си за голф, двама души, които познавах от „Кодокан“ — но никой не задейства радара ми. Когато изминах около две трети от пътя до края, спрях с гръб към стената, ала освен бръмченето на един климатик, на перона цареше тишина. Някъде от тунела вляво долавях шум от капеща вода.

Можех да се озърна назад, обаче така само щях да се уверя в нещо, което и без това знаех: те бяха там. Стояха на разстояние и когато пристигнеше мотрисата, щяха да се качат през два-три вагона от мен. На всяка спирка щяха да проверяват през плъзгащата се врата кога ще сляза и да тръгнат подире ми. Щом стигнехме до място, което намереха за достатъчно тъмно, уединено и изобщо подходящо за техните планове, щяха да свършат, за каквото там са дошли и да си отидат.

Само че тъмните, уединените и изобщо подходящите места имат една особеност. Подобно на трасиращите патрони, те могат да облагодетелстват и двете страни.

Долових далечен грохот, приближаващ се от тунела вдясно, и един глас съобщи по аудиоуредбата за пристигането на мотрисата за „Мегуро“. Грохотът се усили. Хвърлих поглед надясно и зърнах двамата великани, притиснати към стената приблизително в средата на перона — мястото, което най-вероятно нямаше да забележа, ако погледна към приближаващата се мотриса. Не прекалено близо, за да ме подплашат, нито толкова далече, че да попаднат в обсега на периферното ми зрение. Не знаех с кого си имам работа, дислоцирането им обаче говореше за известен опит.

Лесно можех да им се измъкна. Едва ли познаваха града и определено нямаше как да го познават толкова добре, колкото мен. Само че не виждах смисъл. Много отдавна, при други обстоятелства, един човек, когото смятах за опасен, ми каза, че следващия път щом ме видел, щял да ме убие. Приех думите му буквално и му попречих да изпълни обещанието си. Сега беше същото. Щом тия двамата искаха да се срещнат с мен, щяхме да приключим със срещата още тази вечер. Нямах намерение да прекарам остатъка от дните си в озъртане през рамо, питайки се кога пак ще се появят. Нито пък възнамерявах да търся възможност любезно да ги попитам за характера на техния интерес. Когато цял живот си бил в предишния ми занаят и когато две такива грамади изникнат на единственото място, което е известно, че посещаваш, и започнат да те следят, значи е дошло време да допуснеш най-лошото и да предприемеш съответните действия.

Мотрисата изхвърча от тунела и започна да забавя ход със свирещи спирачки и колела, стържещи в металните релси. Тя спря с разтърсване и вратите се отвориха. Слязоха неколцина пътници. Качих се в почти празен вагон и за всеки случай застанах с лице към вратите. Не се качи никой друг. След малко един усилен от високоговорителите глас предупреди пътниците, че мотрисата потегля, вратите със съскане се затвориха и влакът рязко се понесе напред.

Смятах да ги отведа в Джинбочо, на две спирки оттам по линията за „Мита“, квартал, известен с многобройните си антикварни книжарници. Освен това ми харесваше и заради едно кафене недалеч от станцията, уместно наречено „Сабору“ — на японски означава шляене, разтакаване, скатавка и изобщо почивка от света. Макар че с великаните щяхме само да минем покрай кафенето, нямаше да влизаме вътре. И „почивката“, която им замислях, щеше да продължи повече, отколкото обикновено означаваше сабору.

Когато мотрисата спря на станция „Джинбочо“, слязох без да бързам, и се насочих към изход А7. Не си направих труда да погледна назад. Не се налагаше. Те или познаваха Токио достатъчно, за да им е ясно, че лесно могат да изгубят обекта си в тътрещите се нощни навалици, из необозначените тесни улички в такъв стар и напомнящ на лабиринт квартал като Джинбочо, или не го познаваха и в този случай щеше да им липсва самоувереността да оставят повече от съвсем малко разстояние помежду ни. Така или иначе, сега щяха да ме следват отблизо до първата си възможност.

Още от малък се бях научил да се справям с побойниците. Първо в Япония — тук дребните мелези като мен привличаха искреното внимание на по-едрите деца, които не правеха разлика между жестокост и радост. А после, след бащината ми смърт, в провинциална Америка, където бях екзотично полуазиатче със скромен английски и смешен акцент. През първата ми седмица в американското общинско училище, в което ме беше записала току-що овдовялата ми майка, забелязах, че едно много по-едро хлапе ме наблюдава, яко момче с късо подстригана руса коса, което другите деца наричаха Мечока. Мечока очевидно се беше сдобил с прякора си, защото любимото му занимание беше да сграбчва жертвите си в мечешка прегръдка. Той ги стискаше до припадък и после ги тръшваше на земята, където можеше да ги бие или унижава както му се прииска. Видях какво направи с едно нещастно хлапе — притегли го, момчето се опита да се отскубне, но после ръцете му се подвиха, Мечока го повали и го смля от бой. Реших, че така са реагирали всичките му жертви: ако някой се опитва да те притегли и задуши, ти естествено се съпротивляваш. Затова ми се стори логично Мечока да не е готов за жертва, която не се съпротивлява срещу неговата прегръдка. А вместо това го прегръща на свой ред.

Не мина много време и дойде моят ред. Въпреки че тогава ми липсваше нужната отправна точка, познавах това поведение — погледите, коментарите, нарочното „случайно“ блъскане с рамо в коридора — то представляваше своеобразна „любовна игра“ за побойниците от двете страни на Тихия океан. Инстинктивно разбирах, че всички тия едва забележими признаци са и тактическа слабост, защото осведомяват нарочената жертва какво и кога предстои да се случи. Обещах си никога да не давам такива предупреждения и не съм го правил.

Мечока реши да изконсумира нашата зараждаща се връзка на едно тревисто възвишение зад буренясалото училищно бейзболно игрище. Бях го изучил достатъчно и притежавах достатъчно голям опит, за да разбера още преди него, че моментът настъпва. И затова, когато той сръга приятелите си и ме посочи, аз почти се успокоих, все едно гледах актьор, надлежно изпълняващ ролята си в драма, чийто завършек вече знаех. Мечока наперено се приближи до мен и сопнато попита: „К’во ме зяпаш?“ Точно както и очаквах. Трябва да съм се подсмихнал, защото, макар да не му отговорих, за миг ми се стори, че по лицето му плъзва колебание, като сянка на бързо движещ се облак. Ала тя изчезна и той продължи да ме обвинява, че съм го зяпал, явно единствената настъпателна тактика, която изчерпваше творческите му възможности, после протегна ръце и се нахвърли отгоре ми, тъкмо както се и надявах.

Когато ръцете му обгърнаха гърба ми и Мечока започна да ме притегля към себе си, аз стрелнах дланите си напред и впих пръсти в тила му, опирайки лакти в гърдите му. Усетих, че се сепва, обаче знаеше само тая хватка, с която по-рано винаги беше успявал, затова не престана — сплете ръце и започна да ме притиска, само че и аз го стисках, бицепсите ми се напрегнаха от усилието, жилите на предмишниците ми изпъкнаха, доближих главата му към моята и когато левите ни бузи се допряха една до друга, аз обърнах лице към него, захапах ушната му мида и я откъснах с рязко отмятане на глава. Той изкрещя и изведнъж започна да се опитва да ме отблъсне от себе си, но аз го бях стиснал като с клещи и пак го ухапах, тоя път по задната част на ухото. Разнесе се гаден звук от разкъсване на хрущял, устата ми се напълни с гореща кръв с вкус на бакър и когато осъзнах как съм го наранил, ме обзе първична ярост. Противникът ми пак извика, изгуби равновесие и се просна по гръб на земята, повличайки ме отгоре си. Изплюх отхапаното парче, надигнах се и започнах да нанасям удари по лицето му. Паникьосан, той се отбраняваше слепешката. Някой се опита да ме хване, ала аз се отскубнах и пак се наведох към ухото му. Тоя път не успях да го открия — имаше прекалено много кръв и недостатъчно останало ухо — но дори само мисълта за новата атака накара Мечока ужасено да запищи и да се измъкне изпод мен, докато другите хлапетии ни разтърваваха.

Двамата се изправихме. Той плачеше, ококорен от смайване, и с треперещата си лява ръка опипваше обезобразеното чуканче отстрани на главата си. Двете момчета, които ме държаха за ръцете, ме пуснаха и предпазливо се отдръпнаха на разстояние, като че ли осъзнали, че са прекалено близо до див звяр. Погледнах Мечока, юмруците ми се свиха, ноздрите ми се разшириха и усетих, че на окървавеното ми лице плъзва усмивка. Пристъпих напред към него. Той нададе измъчен, пресеклив вой, обърна се и побягна към училището.

Родителите на Мечока вдигнаха врява, заплашваха със съдебен процес и обвиняваха майка ми, че била отгледала необуздан дивак. Училището започна дисциплинарна процедура и известно време ми се струваше, че ще ме изключат. Но скоро се заговори за предишни инциденти с участието на Мечока и за това, че той е много по-едър от мен. И тогава усетих в официалните прояви на неодобрение нещо формално, нещо с дъх на реабилитация. Накрая разбрах, че група разочаровани от безсилието си учители и вбесени родители скришом са се зарадвали на сполетялото Мечока възмездие и са използвали процедурата като средство за постигане на предрешен резултат — за пръв път виждах такова нещо, но по-късно установих, че се случва често, например винаги когато някое правителство назначава независима комисия за разследване на последния скандал. Накрая моето сбиване с Мечока отшумя. Лекарите успяха да спасят остатъка от ухото му. Той си пусна дълга коса, за да скрие обезобразената си рана, и никога повече не се доближи до мен.

От сблъсъка си с него научих две неща. Първо, колко е важна изненадата. Няма значение какъв ръст, умения или други предимства притежава врагът ти, стига да не му дадеш възможност да ги използва.

Второ, че винаги има последици. След боя имах късмет да не си навлека повече неприятности от властите. С други думи, по-добре да се погрижиш за такова нещо така, че да не могат да го свържат с теб. Самата победа в битката няма особено голяма стойност, ако после изгубиш повече, по съдебен или друг начин.

Изкачих се по стълбището и тръгнах наляво по безименната уличка пред ексцентричната фасада на „Сабору“, наподобяваща планинска хижа, с множество саксии около вратата и по прозорците. Небето още светлееше, но наоколо вече пълзяха тъмни сенки. Подминаха ме няколко групички пешеходци, навярно прибиращи се вкъщи след работа или отиващи на по бира и пилешки шишчета якитори в недалечно заведение. Знаех, че моите преследвачи са плътно зад мен, но още не се чувстват комфортно — липсваше нужната гъстота на пешеходния поток. Щяха да изчакат някой особено оживен район с толкова много хора и толкова голяма глъчка, че никой да не забележи случилото се поне няколко секунди. Или пък някой особено пуст район, където изобщо да няма свидетели.

В предния джоб на панталона си имах нож, сгъваем „Бенчмейд“. Обаче щях да го използвам само в краен случай. Ножовете забъркват големи каши, фрашкани с ДНК. Огнестрелното оръжие също оставя диря от веществени доказателства. За лесна победа няма нищо по-добро от голите ръце.

След „Сабору“ започваше жилищната част на квартала — жълти улични лампи на по-малко и на по-голямо разстояние една от друга. До следващата пряка, редките групички пешеходци съвсем бяха изчезнали. На фона на непрестанната песен на цикадите, едва долавях стъпки на десетина метра зад себе си, несъмнено на оня от двамата, който поддържаше зрителен контакт с мен. Вторият трябваше да е на същото разстояние зад първия, поддържайки пък зрителна връзка с партньора си. Ако скъсяха дистанцията помежду си, това щеше да означава, че екшънът започва. Нямах намерение да им дам такава възможност.

На следващото кръстовище вляво имаше малък паркинг. Бях го забелязал по време на едно от периодичните си тактически проучвания на градския терен и ми хареса, защото между няколкото очукани автомата за закуски и напитки от отсрещната му страна се влизаше в лабиринт от улички, всъщност по-скоро проходи, водещи обратно към улицата, по която вървяхме в момента. Току-що бях подминал портал, извеждащ от една от тия улички, макар да се съмнявах, че моите преследвачи ще му обърнат внимание. И даже да го видеха, едва ли щяха да проумеят сегашното му значение. Като прецених разстоянието по стъпките на първия зад мен, реших, че ще стигна до вътрешната страна на портала приблизително по същото време, по което той щеше да спре на ъгъла на паркинга, чудейки се къде съм изчезнал, а партньорът му — да мине покрай портала.

Завих наляво, влязох в паркинга, веднага ускорих ход и се вмъкнах в лабиринта от улички. Пак наляво покрай редица боклукчийски кофи и се озовах от вътрешната страна на портала, покрай който току-що бях минал. Спрях, притиснал гръб към стената, обгърнат от мрак, и проследих с поглед втория, който ме отмина. Изчаках няколко секунди, хванах металните перила в горната част на портала и ги разтърсих напред-назад, за да проверя здравината им. После подскочих, прехвърлих тялото си отгоре, поставих длани от двете страни и завъртях краката си навън, приземявайки се като котка на улицата. И ето го втория, само няколко метра пред мен — точно преди да стигне началото на паркинга. Движеше се съвсем тихо, сякаш знаеше, че партньорът му е спрял зад ъгъла и се озърта за мен, и искаше да му даде време. За миг се учудих откъде знае — може би това просто беше разумна предпазна мярка, преди да завие? — но всъщност нямаше значение. Аз се приближавах към него и за момента бях зад гърба му.

Замених безшумността с бързина, знаех, че разполагам само със секунда преди оня да се озърне назад, и наистина, когато го настигнах, той тъкмо започваше да се обръща. Късно. Скочих към него и забих левия си крак в кръста му, като че ли се опитвах да се изкатеря по стръмно стълбище. Тялото му рязко се наклони напред, главата и ръцете му отскочиха назад и от гърдите му се изтръгна сепнато изпъшкване, достатъчно високо, бях наясно с това, за да го чуе партньорът му иззад ъгъла. Докато падаше на колене, обвих лявата си ръка около шията му, приковах обърнатото му нагоре лице до корема си, подпрях лявата си китка с дясната си длан и силно извих гърба си нагоре и назад. Вратът му се строши лесно като суха съчка — и със същото изпукване. Пуснах го и той се свлече на земята.

Партньорът му моментално се появи иззад ъгъла. Той извика: „Мама му стара“ — и ругатнята, и акцентът му бяха американски, разсеяно отбелязах аз — и се нахвърли отгоре ми. Нямах време да се измъкна, ала нямах и желание. Останах на мястото си, изпънах тяло назад, за да го принудя да се пресегне към мен, и когато влязохме в контакт, леко се завъртях в посока, обратна на часовниковата стрелка. Вдигнах левия си крак, опрях пета в дясното му коляно, сграбчих го за двата бицепса и използвах собствената му инерция, за да го завъртя обратно на часовниковата стрелка в хидза-гурума. Той изгуби равновесие и не успя да го възстанови, защото аз блокирах коляното му. Последва кратък миг на съпротива и след това противникът ми прелетя покрай мен перпендикулярно спрямо земята в опит да се измъкне от хватката ми и да извърти тялото си, за да нанесе удар. Само че се движеше прекалено бързо и аз допринесох за скоростното му падане, като приложих натиск върху раменете му, за да ги накарам да се спуснат по-рано от краката с цел, черепът му да поеме главния удар.

Той се просна на асфалта с разтърсващо тупване, което колкото чух, толкова и усетих, първо раменете, после и тилът, когато главата му се отметна назад. Застанах на колене до него, само че американецът продължаваше да е в съзнание и макар че трябва да е бил изумен и зашеметен, успя да се завърти към мен и да насочи лявата си ръка към очите ми. Хванах китката му със собствената си лява ръка, като междувременно забих лакът в лицето му, измъкнах дясната си ръка изпод рамото му, стегнах лявата си китка, изпънах тяло пред гърдите му и строших лакътя му с_ уде-гарами_. Мъжът изкрещя и се опита да ме отхвърли от себе си. Върнах се в предишната си поза, надигнах се и смазах носа му с изпъкналата част на дланта си. Тилът му отскочи от земята и аз повторно го ударих по същия начин. Той се изтърколи настрани, помъчи се да се изправи и тогава се метнах върху гърба му, обгърнах шията му с лявата си ръка, хванах десния си бицепс, опрях дясната си длан в тила му и започнах да го душа с класическо хадака-джиме. Мъжът се съпротивляваше и мяташе, и аз държах под око здравата му ръка, в случай че се опита да извади скрито оръжие. Само че при душенето, мозъкът му не получаваше кислород. След няколко секунди се отпусна неподвижно и след още няколко хвърли топа.

Пуснах го и неуверено се изправих на крака с разтуптяно сърце. Избърсах потта от очите си с ръкав и се огледах наоколо. Въпреки крясъка не видях никого, поне засега. Едва ли някой от преследвачите ми носеше документи за самоличност, но реших, че мога да си позволя набързо да проверя.

Клекнах и обърнах удушения по гръб. Той се претърколи с плавна лекота и счупената му ръка неестествено шльопна на асфалта до тялото. Претърсих предните джобове на панталона му. Сгъваем нож в десния. Нещо твърдо и правоъгълно в левия. Мобилен телефон? Извадих го и предположението ми се потвърди. Вътре обаче остана още нещо. Бръкнах и напипах метален предмет. Измъкнах го и го погледнах. Трябваше ми малко време, докато проумея какво държа в ръката си: малка видеокамера.

„Уф, мамка му.“

От устройството излизаше жица, която изчезваше под дрехите му. Пъхнах пръсти между копчетата на ризата му и я разкъсах. Жицата стигаше до едно от тях. Наведох се — на слабата светлина не се виждаше почти нищо — и внимателно се вгледах. Мамка му, това не беше никакво копче, а обектив. И аз гледах право в него.

Отскубнах жицата, напъхах камерата и джиесема в джобовете си и се хвърлих към втория ми преследвач, който се оказа оборудван със същата техника. Прибрах и неговите телефон и камера, след което си тръгнах по тихите улички, успоредни на Ясукани-дори. Когато се отдалечах на безопасно разстояние от труповете, щях да извадя батериите на телефоните, за да не могат да ги проследят, и да разуча камерите. Ако двамата великани ги бяха използвали само за да поддържат връзка помежду си, нямаше да имам проблеми.

Но имах предчувствието, че те не са поддържали само връзка помежду си. И ако бях прав, щях да имам ново посещение, при това скоро.

4.

Ларисън стоеше точно извън обсега на една улична лампа и наблюдаваше немите образи на екранчето в дланта му. Само за миг пустата улица се превърна в шантав калейдоскоп: крайници/гимаси/кола/сграда/прелитащото отгоре небе. Мрак. После пак небето и кадри с Рейн, явно претърсващ джобовете на Бекли. Лицето на Рейн в близък план, взира се с осеняващо го разбиране право в обектива, върху изстиващото тяло на Бекли. Проблясък, смущения и накрая мрак.

Разнесоха се бързи стъпки откъм метростанция „Джинбочо“ и Тревън тичешком изскочи иззад ъгъла. Ларисън прибра монитора в джоба си и излезе на улицата с протегнати напред длани.

— Стой — каза той. — Всичко свърши.

Тревън забави ход. На лицето му се четеше смут. Навярно очакваше Ларисън също да се е втурнал на помощ, колкото и безсмислено да беше вече това. Значи не беше запомнил думите на партньора си, че наемниците не работят с тях.

— Хайде! — подвикна Тревън и понечи да заобиколи колегата си. — Не видя ли какво се случи? Рейн им устрои засада!

Ларисън го настигна и го задържа. Младият мъж се намръщи и се поприведе — като готвещ се за нападение бик.

Партньорът му отново вдигна ръце.

— Не прави сцени — рече той. — С нищо не можем да им помогнем. Те вече са мъртви.

— Не сме сигурни. Рейн изчезна, добре, ама…

— Те са мъртви!

Тревън се изправи и тялото му се поотпусна.

— Ами джиесемите? — попита той. — Техниката? Трябва да я приберем.

— Рейн прибра всичко.

— По дяволите, откъде?…

— Ти нямаше ли да я прибереш? Но това няма значение. Видях по видеото. Прибра всичко и избяга.

Тревън безмълвно го изгледа за миг, после процеди:

— Ти беше съвсем наблизо, можеше да направиш нещо, ако поискаш.

Партньорът му се озърна назад към улицата и отново насочи вниманието си към него. В известен смисъл му съчувстваше, разбираше, че Тревън се мъчи да се справи с неотдавнашния си пръв сблъсък с реалния свят, също както някога и самият той. От друга страна, не даваше и пукната пара за неговия упорит патриотизъм, намираше го за лицемерен и наивен. И негодуваше, че Тревън знае тайната му, след като беше открил Нико, другия живот на Ларисън, проследявайки го в Коста Рика в търсене на откраднатите от Ларисън записи с изтезанията.

— Ти ги подведе — заяви Тревън. — С всичките си приказки кой трябвало да поеме… нарочно ги предизвика. Защото си знаел какво ще се случи.

Ларисън сви рамене.

— Нищо не им дължах. Те бяха пратени да ме шпионират. Да шпионират и двама ни.

Изражението на Тревън показваше, че не му вярва.

— Те са американци — възмутено изсумтя той.

Ларисън тежко въздъхна. Наемниците му бяха пречили, затова трябваше да се отърве от тях. Чисто и просто. Опита се да си спомни времето, когато такова нещо може би щеше да представлява проблем за него, когато преди това може би щеше да се замисли и дори може би щеше да изпитва угризения после. Не успя. Беше прекалено отдавна и оттогава се бяха случили прекалено много неща.

— Какво общо има това?

Тревън поклати глава.

— Ти си отрепка.

Ларисън не отговори. Не знаеше какво да направи. Да убие Тревън? Само че имаше нужда от него, за да се добере до Хорт, пък и полковникът и без това знаеше за Нико.

Щом очистеше Хорт, Тревън щеше да остане единствения, който знае, че Ларисън е жив, че има друг живот. Плюс Рейн, който щеше да го научи съвсем скоро, и онзи другия, когото трябваше да открият. Засега се нуждаеше от тях, разбираше го. Щом очистеше Хорт обаче, те щяха само да му пречат.

Да използва други, за да ликвидира Хорт, после да ликвидира и тях. Да си върне диамантите и да запуши устата на всеки, който представлява заплаха.

Идеално. Можеше да го постигне. Само трябваше да лапне въдицата. Останалото щеше дойде от само себе си.

Ларисън се насили да се усмихне.

— Хайде просто да се обадим на Рейн — каза той.

5.

Наближавах станция „Огавамачи“ — там щях да се кача на метрото и да проуча взетото от двамата убити — когато един от техните джиесеми завибрира. Спрях и погледнах дисплея. Само номер, без име.

Огледах се на оживената улица — колите едва пълзяха в задръстването, пешеходците бързо ме подминаваха, небето вече беше тъмно, светлината идваше само от уличното осветление, автомобилните фарове и витрините. Приех разговора и вдигнах джиесема до ухото си.

— Знам кой си — произнесе на английски с американски акцент тих глас, почти шепот. — Не се безпокой, няма да кажа името ти по телефона. Взел си джиесемите, които носиш в момента, от двамата, с които бях. Няма проблем. Известно ми е, че на тях вече не им трябват джиесеми.

„Кой се обажда?“ — гласеше първият логичен въпрос. Прескочих го, защото най-вероятно щеше да е безсмислено да го задам, и направо започнах от следващия.

— Какво искаш?

— Да се срещнем. Нося ти съобщение от един твой почитател.

— Кажи ми го по телефона.

— Не. За да се получи, трябва да демонстрираме добрите си намерения.

— Кои сте „вие“?

— Ние с партньора ми.

— Двама пратеници, значи, така ли?

— Отначало бяхме четирима, но сега сме толкова, да.

Замислих се за видеокамерата и се опитах да проумея каква е цялата тази история. Продължаваше да е много задушно и усетих, че ризата ми е мокра от пот.

— Виж, и аз не изгарях от любов към онези двамата, с които си се срещнал преди малко — каза гласът. — Ако зависеше от мене, нямаше да ги насърча да се приближават толкова. На два пъти ги пращах в залата. Знам, че си ги видял.

Зачудих се дали не ме будалка. Моментът на обаждането обаче, както и спокойната самоувереност на събеседника ми навеждаха на мисълта, че си имам работа с човек, който е предвидил всичко това и даже го е планирал.

— От тебе зависи — продължи той. — Но имам нещо, което ще искаш да вземеш. Приемник на сигналите от двете устройства, които носиш в момента. Проучи ги, без да бързаш, и ще се увериш, че не те лъжа. После, ако искаш да ти дам приемника, може да се срещнем.

Понечих да му предложа едно градивно анално приложение на приемника, който твърдеше, че притежава, но се отказах. Беше същото като с двамата великани. Можех да си реша проблема още тая вечер или да прекарам остатъка от дните си, питайки се кой ме преследва, какво иска и докъде е готов да стигне. И тогава ония, които и да бяха те, щяха да избират кога и как да отговорят на въпросите ми, не аз.

— Къде сте в момента?

— Ако още вървиш, значи сме на не повече от половин километър от тебе — отвърна гласът.

— До метростанцията, от която излязох, има едно кафене. Предполагам, че сте вървели зад двамата, които ме проследиха?

— Да.

— Подминали сте го почти веднага, след като сте тръгнали по улицата. Голяма жълта реклама, специфична фасада. Отдясно, когато идваш откъм метрото.

Изключих джиесема и извадих батериите от телефоните и видеокамерите. Моментът не беше идеален — ако ме бяха следили през цялото време, щяха да са по-близо до „Сабору“ от мен. Предпочитах да стигна там пръв и да наблюдавам от улицата. Но пък и някое по-далечно място също нямаше да е без недостатъци. Първо, щеше да се наложи да дам ясни, а не уклончиви напътствия по телефона. Второ, те щяха да разполагат с по-голяма възможност да подготвят нещо, ако изобщо имаха такова намерение. Като цяло, смятах, че ще имам по-големи шансове, ако не им оставя достатъчно време.

Обратният път до „Сабору“ ми отне по-малко от десет минути. Направих две обиколки, първо по-отдалече, после минах точно отпред. От прозорците бликаше червеникавокафява светлина, но бамбуковите насаждения не ми позволяваха да надникна вътре. Постоях малко на сумрачния уличен ъгъл, като се озъртах насам-натам и обмислях нещата. Цикадите временно бяха утихнали и се чуваха само сузумуши, японските щурци, които стогодишният собственик на кафенето държеше в кафез до входа, защото вечерният им концерт му беше приятен. Не забелязах бели мъже и изобщо нищо необичайно. Предположих, че ония, които ми бяха позвънили, вече са вътре.

Влязох и обходих с поглед дискретно осветеното помещение. Младата салонна управителка ми предложи да ме настани и без да преставам да оглеждам масите, аз й отговорих, че няма нужда, благодаря, защото очаквам приятелите ми вече да са там. Първият етаж беше полупълен с обичайната сбирщина служители след работно време и безделничещи студенти. Носеше се тих фонов шум от разговори, примесен с японска попмузика, лееща се от тонколоните в ъглите на ниския таван. Никакви чужденци, нищо необичайно. Качих се по дървеното стълбище, водещо до втория етаж. И там нищо. После се отправих към сутерена, прикляквайки, докато се спусках по стъпалата, за да видя какво ме очаква още преди да сляза долу.

Веднага ги забелязах в едно ъглово сепаре, седнали с гръб към тухлената стена, и двамата едри и явно в отлична форма. Единият — трийсетинагодишен, рус, с яко чене, типичен американец. Другият — десетина години по-възрастен, с по-къса тъмна коса и по-мургава кожа, по-неясен като произход. Зачудих се с кого от тях съм разговарял и кой знае защо реших, че е по-мургавият. Във вида му имаше нещо опасно, някаква експлозивност, която усещах от разстояние, въпреки че той не помръдваше. Разтворените им длани лежаха върху очуканата дървена маса. Добър признак или поне отсъствие на лош. Седяха неподвижно и ме наблюдаваха — единственото указание, че помежду ни има някаква връзка.

Продължих към тях, като обходих с очи помещението и се уверих, че никой друг не изглежда не на място. В отсрещния ъгъл имаше свободна маса. Посочих я с глава, за да им дам знак да ме последват, отидох при нея и застанах до пейката с гръб към стената. Не исках да седна на избраното от тях място, нито да им позволя да виждат стълбището, докато аз съм лишен от изглед към него. Освен това държах да ги огледам от глава до пети, да видя как се движат, също както ме бяха видели те.

Двамата се изправиха и бавно се приближиха, без да правят резки движения, държаха ръцете си отпред. Всички безмълвно седнахме и известно време само се наблюдавахме взаимно. Келнерката дойде и ни раздаде менюта на японски. По-мургавият погледна своето, после вдигна очи към мен с едва забележима усмивка.

— Какво ще ни препоръчаш?

Оказах се прав: същият тих, дрезгав глас като по телефона.

— Чувал съм, че кафето им си го бива — отвърнах.

Той се озърна към блондина, който сви рамене. Поведението им ме заинтригува. Блондинът изглеждаше напрегнат, както и би трябвало, какъвто всъщност бях и аз. Мургавият, от друга страна, беше нелепо спокоен и сякаш почти се наслаждаваше на ситуацията.

Поръчах три кафета с вода и сервитьорката се отдалечи. Кимнах на мургавия.

— Как да те наричам?

— Ларисън.

Обърнах се към другия, който отвърна:

— Тревън.

— Добре, Ларисън и Тревън. Какво искате? — По-конкретният въпрос, естествено, щеше да е: „Кого искате да убия?“. Само че нямаше значение по кой път ще тръгнем. Щяхме да стигнем на същото място.

— Просто ни пратиха да те намерим — отговори Ларисън. — Човекът, който иска нещо от тебе, се казва полковник Хортън. Скот Хортън.

Името ми звучеше познато, но в първия момент не успях да се сетя. После си спомних нещо от Афганистан през епохата на Рейгън, време, което сега ми се струваше — когато изобщо си мислех за него — толкова далечно, че можеше да е от живота на друг човек. ЦРУ вербуваше бивши военни като мен да обучават и въоръжават муджахидините, които се бореха срещу Съветите, и макар че Управлението държеше да може да отрече каквато и да е връзка с операцията, участваха и неколцина на действителна служба, изпълняващи ролята на свръзка с нас. Имаше един млад сержант от специалните части, когото всички наричахме Хорт и постоянно го дразнехме, защото, въпреки явната си кадърност и смелост, беше чернокож и съответно беше абсурден избор за секретна операция в Афганистан. Той обаче ни уверяваше, че тъкмо това бил смисълът: ако го пленят, Чичо Сам щял да отговори на руснаците: „Да не ни мислите за толкова глупави, че да пратим чернокож военен в Афганистан?! Трябва да е бил някой наемник, чернокож мюсюлманин, отзовал се на призива за джихад. Виждате ли как радикализират хората вашите войни? Засрамете се!“.

— В Афганистан ли е започнал кариерата си? — попитах аз.

Ларисън кимна.

— Бял ли е?

— Не. Чернокож.

— Има ли прякор?

— Хорт.

Като че ли беше той. По някое време явно са го произвели в офицерски чин. Пресметнах, че днес би трябвало да е петдесетинагодишен.

— И сега е полковник — замислено произнесох аз.

— Шеф на СРП — прибави Тревън.

Кимнах. Бях впечатлен от израстването му от обикновено пушечно месо до шеф на Службата за разузнавателна поддръжка, най-страховитата група тайни убийци в американската армия.

— А вие? — поинтересувах се, поглеждайки първо Ларисън, после Тревън. — И вие ли сте от СРП?

Тревън кимна. Този факт или не го радваше особено много, или просто не му се щеше да признае връзка, която иначе инстинктивно би отрекъл.

— Някога бях — отвърна Ларисън. — Сега съм само консултант.

— Заплащането ли е по-добро?

— Ти как мислиш? — усмихна се той.

— Заплащането си е добро — казах аз. — Здравната осигуровка нещо не я бива.

Тревън стрелна партньора си с поглед — малко нетърпеливо, стори ми се. Може би обичаше веднага да преминава към същността на работата. Не разбираше, че същността на работата е тъкмо това. С Ларисън взаимно се изпитвахме.

— А другите двама? — продължих с въпросите.

— Наемници — поясни Ларисън. — От охранителна фирма, някоя от рода на „Блекуотър“. Изгубил съм им дирите.

Озърнах се към Тревън, после отново насочих вниманието си към Ларисън.

— Значи СРП, консултант, наемници… Доста шарена група.

— Ние не сме искали да ни пращат наемниците — заяви Ларисън и леко разпери длани, без да ги повдига от масата. — Хорт ги прати. Просто попрекали с персонала.

— И ти реши да го съкратиш.

Той кимна, сякаш в знак на уважение или благодарност.

— Ние с тебе.

Изглеждаше решен да ми покаже, че не се сърди за двамата убити великани — всъщност признаваше, че нарочно ги е пожертвал. А сега намекваше и за известна дистанцираност между него и Хортън и за известна близост между него и мен. Не бях сигурен какво цели.

— И на какво дължа интереса на Хортън? — попитах аз.

— Подробности не са ни известни — взе инициативата Тревън. — Каза ни само, че щял да възстановява нещо и искал да ти отправи предложение.

— Какво ще възстановява?

— Не знам. Нещо във връзка с операция, ръководена от някой си Джим Хилгър, която ти си провалил.

Хилгър. Не го показах, обаче се изненадах, като чух това име. Когато и да са се кръстосвали пътищата ни, първо в Хонконг, където той уреждаше продажба на ракети с радиоактивни бойни глави, и после в Холандия, където ръководеше операция за взривяване на ротердамското пристанище с цел да се повиши цената на петрола, никога не съм бил съвсем наясно за кого работи. За последен път се натъкнах на него в Амстердам и оттогава вече никой няма да се натъква на него. Ако Хортън беше с вързан с покойния Джим Хилгър, най-вероятно искаше нещо опасно за мен.

— Какво знаеш за Хилгър? — попитах аз.

Тревън поклати глава.

— Само това, което току-що ти казах.

— Аз съм чувал за него — обади се Ларисън.

— За кого е работил? За държавата ли? Или за частна фирма?

Ларисън се засмя.

— Наистина ли смяташ, че има значение?

Тревън едва забележимо се намръщи и усетих, че отговорът на партньора му не му се е понравил. Не бях сигурен защо. Е, така или иначе повече нищо нямаше да ми кажат. А като се имаше предвид настоящото състояние на Хилгър, най-вероятно нямаше и значение.

— Нещо друго?

— Да — каза Тревън. — В това нещо, което Хорт се опитва да възстанови, трябвало да участва бившият снайперист от морската пехота Докс, когото ти си познавал.

Не отговорих. Отдавна не бях виждал Докс, но поддържахме връзка и знаех, че още живее на Бали. Вече не му се налагаше да работи, ала това предложение може би щеше да го заинтересува. За него не беше от значение въпросът за парите. Просто обичаше да е в центъра на събитията.

„Ами ти?“ — прошепна някакъв глас в ума ми. Не му обърнах внимание.

— Може би сам ще се свържеш с Докс — продължи Ларисън. — В противен случай трябва да го направим ние, но има ли смисъл да загиват още наемници?

Отново ме заинтригува намекът му, че няма нищо против случилото се с наемниците.

Келнерката донесе поръчката ни и се отдалечи. Ларисън отпи глътка кафе и одобрително кимна. Тревън не докосна своето.

Пресуших чашата си с вода и ги погледнах.

— С какво ви държи Хортън?

Двамата мълчаха. Е, значи ги държеше с нещо. А сега и те държаха с нещо мен.

Само че тогава Ларисън ме изненада.

— Видеорекордерът е в джоба ми. Нали не възразяваш да го извадя?

Уместен въпрос. В такива ситуации и с човек като мен е по-добре да си държиш ръцете така, че да се виждат. Особено след като си показал, че си прекалено умен, за да правиш резки движения. Единственото логично заключение ще е, че посягаш за оръжието си, и това заключение ще доведе до враждебна реакция.

Дадох му знак да се чувства свободен. Той се изправи и бавно извади от предния си джоб устройство като двете, които бях взел от великаните. Остави го в средата на масата и пак си седна. После хвърли поглед към Тревън, който повтори действията му и извади аналогичен уред.

Не посегнах към устройствата. Бях предположил, че целта на първоначалното предложение е само да ме накарат да се срещна с тях, но сега те като че ли наистина изпълняваха обещанието си. Просто ей така се отказваха от средство за принуда?! Ако бяха някакви недодялани цивилни, може би щях да го приема като наивен опит да спечелят благоразположението ми. Само че тия тук не бяха наивници. Напротив, и двамата бяха обгърнати в тихата, тежка аура на мъже, които многократно са убивали и оцелявали, опит, който обикновено унищожава вярата в силата на доброжелателството, както и на повечето благородни жестове.

— Няма копия — поясни Ларисън. — Не те държим с нищо. Ако искаш да се разкараме, веднага ще си тръгнем. Следващите, които прати Хорт обаче, няма да ти дадат записите. Ще ги използват.

Сигурно лъжеше за копията, но щях да разбера със сигурност чак, когато някой се опиташе да ги използва в моя вреда, а това щеше да се случи само при провал на по-миролюбива тактика. Ето защо поначало можеше да очаква, че Ларисън ще започне с нещо сравнително фино. И засега той се справяше сръчно, трябваше да му го призная. Не бива да представяш изнудването като задача: това просто излишно засяга самолюбието на обекта и предизвиква ненужна съпротива. Трябва да представиш заплахата така, все едно няма нищо общо с теб, все едно ти всъщност си на страната на обекта. Това може би поясняваше дистанцирането им от Хортън. И щеше да е добър начин да ме убедят, че проблемът ми не е свързан с тия двамата, а с някого друг. Ако Ларисън беше абсолютно безпощаден, а аз усещах, че е такъв, можех даже да допусна, че е жертвал двамата великани със същата цел.

— Виж, вече никой не може да изчезне просто ей така — продължи той. — Всеки може да бъде открит. Една от придобивките на модерния начин на живот. Искаш пълна безопасност?! Трябва да се изолираш. Да излезеш от мрежата, да прекъснеш връзката си с външния свят. Но ако обичаш големия град, джудото, джаза, кафенетата и културата, а всички те фигурират в твоето досие, нямаш никакъв шанс, ако човек като Хорт реши да те намери. Единствения начин е да направиш така, че хората, които те търсят, да престанат.

— И как става това? — небрежно попитах аз.

Ларисън отново отпи от кафето си.

— Чакаш подходяща възможност.

— Или си създаваш такава.

Той кимна.

— Или си създаваш такава. И ще ти кажа още нещо. Ако решиш да приемеш предложението на Хорт, каквото и да е то, вземи му много пари. Полковникът може да си го позволи.

Изглеждаше недоволен, докато изричаше последните думи, даже настървен, и ако по-рано не бях доловил някаква враждебност, сега нямаше как да я пропусна. Реших, че каквото и да замисля Хортън, то трябва да е важно за него, щом поражда омраза у очевидно страшен човек като Ларисън.

След това тримата се умълчахме. Ларисън явно знаеше кога да си затвори устата и да остави евентуалния клиент сам да сключи сделка със себе си, а Тревън беше достатъчно интелигентен, за да последва примера на по-възрастния си партньор.

Известно време мълчаливо пихме кафе. Те или играеха изключителен театър с двама мъртви статисти, или общо взето ми казваха истината, или поне намекваха за нея. Хортън искаше да направи предложение на нас с Докс, най-вероятно такова, на каквото нямаше да можем да откажем. Подобни предложения вече бяха получили Тревън и Ларисън, но не изглеждаха недоволни от това и търсеха съюзници или някакъв начин да се измъкнат, ала също така бяха достатъчно умни, за да крият тези си карти. Колкото до евентуалните копия на тазвечерното домашно видео, засега нямаше как да разбера. А и за момента всъщност нямаше значение.

За трети път тази вечер не видях полза от повече чакане. Допих кафето си и вдигнах видеорекордерите от масата.

— Как да се свържа с Хортън? — попитах.

6.

По-късно същата вечер прегледах записа от камерите в безкрайните подземни лабиринти на метростанция „Шинджуку“, където многобройните нива и многолюдните тълпи правят почти невъзможно проследяването и откриването на човек по сигнал. Кадрите бяха зърнисти и хаотични, но надлежно изчистени, можеха да осигурят убедителни доказателства за прокуратурата, ако изобщо се стигнеше до това. Унищожих дисковете на всички устройства и се избавих от тях. Джиесемите бяха безполезни единствените набрани номера бяха помежду им. Изхвърлих и тях. После намерих интернет кафе и потърсих информация за Ларисън, Тревън и Хортън. За първите двама не намерих абсолютно нищо в „Гугъл“. Хортън бегло се споменаваше в няколко новинарски репортажа, имаше статия за него в „Уикипедия“, която се състоеше само от кратък очерк за почтената му военна кариера и сведение, че е разведен, без деца. Накрая позвъних на трима души от три различни улични телефона.

Първо набрах номера, който бях получил от Ларисън. Отговори гърлен баритон с акцент от делтата на Мисисипи, който си спомнях от Афганистан, само че поизменен от възрастта.

— Дали се обажда човекът, който се надявам?

— Не знам — отвърнах. — И с други ли се надяваш да се чуеш?

Той се засмя.

— Има хора, с които се надявам да се чуя, и такива, за които се надявам никога повече да не чуя. С удоволствие трябва да отбележа, че ти си от първата категория. Как си?

— Бива. Чух, че си искал да ми предложиш нещо.

— Вярно си чул.

— Слушам те.

— При всички проблеми в последно време, предпочитам да се срещнем лично.

— Добре, ела тук. Твоите хора ще ти кажат къде да ме намериш.

— Вече ми казаха. В момента обаче съм прекалено зает за толкова далечно пътуване. Знаеш ли какво, да се срещнем по средата. Например в Лос Анджелис? Ти избери мястото.

От Токио лесно се стигаше до Лос Анджелис и имаше толкова много заобиколни маршрути, че едва ли щях да се затрудня да скрия придвижването си. Инстинктивно се замислих как бих подходил, ако се опитвам да се добера до човек като мен, и с изненада, а и с известно безпокойство установих, че съвсем естествено възприемам старата си мисловна нагласа. Все едно ми беше липсвала.

— Ако искаш аз да дойда при теб, ще трябва да ми поемеш пътните — заявих, за да проверя думите на Ларисън. — При това в първа класа.

— Не бих и очаквал нещо по-малко. Знаеш ли какво, както и да завърши разговорът ни, ще получиш двайсет и пет хиляди долара само за идването си. Това би трябвало да ти покрие пътните, че и да ти остане отгоре.

— Петдесет — казах аз. — Ти вече ми създаде проблеми дори само с това, че се свърза с мен.

Последва кратко мълчание и аз се зачудих дали не съм поискал прекалено много, дали дързостта ми можеше да го наведе на мисълта, че някой ме е насърчил да го притисна. И какво от това? Ако от страна на Ларисън имаше някакви лоши чувства, Хортън щеше да е глупак, ако вече не го знаеше. А човекът, когото си спомнях от Афганистан, не беше глупак.

— Научих, че и ти си създал известни проблеми — подхвърли той. Разбрах, че Ларисън и Тревън най-вероятно вече са се обадили, за да му докладват за убитите наемници. Отново си помислих за копията на записа. — Обаче става, нека са петдесет. Ако успееш да пристигнеш утре.

Зачудих се за какво се отнася. Щом Хортън беше готов да плати петдесет бона само за отиването ми там, трябваше да е нещо изключително. С други думи, почти със сигурност нещо опасно.

— Утре няма да мога — отвърнах. — Вдругиден. Срещу петдесет хиляди. — Всъщност за мен нямаше особено значение дали ще е единият, или другият ден. Просто не обичах да ме припират. Притискаш някого да бърза, когато искаш да го накараш да реагира, без да има време да се замисли.

— Добре, вдругиден — отстъпи той. — Можеш да ме намериш на тоя номер. Аз ще съм в центъра на града, но можем да се срещнем където поискаш.

Позабавих се с отговора си. Защо трябваше да го правя? За пари ли? Заради предимството веднага да се справя с каквото и да беше това, вместо да чакам? Защото някаква тъмна, пагубна част от мен, на която й е писнало от претенциите ми за цивилен живот, се вкопчва в първата изпречила й се възможност — защото убиецът в мен, Леденият човек, настояваше да му отдам дължимото?

— Ще ти се обадя — казах и затворих.

Наблягането върху гъвкавостта несъмнено целеше да успокои безпокойствата за безопасността ми. Той вече беше избрал града, опита се да избере и деня и знаеше, че ако исканията му са още по-конкретни, ще започна да ставам нервен.

После позвъних на Томохиса Канезаки, Том, американец от японски произход. Бях се запознал с него, когато работеше в токийското бюро на ЦРУ. Не че му имах доверие, но сме си правили достатъчно услуги, за да не го смятам за заплаха в момента и да знам, че когато каже нещо, го върши. Бяхме изгубили връзка преди около година — тогава живеех в Париж с Дилайла и ми се струваше, че съм щастлив. Когато се чухме за последен път, той беше в Лангли и се чувстваше отвратително.

Том отговори с типично неопределено „Да“. В Япония обикновено казваше „Хай“. Така или иначе, изпитах странно удоволствие, че чувам гласа му.

— Още ли се радваш на живота в главната квартира?

Последва кратко мълчание — можех да си представя усмивката му. Зачудих се дали още носи старите си очила с телени рамки. Сигурно. Те му придаваха вид на интелигент, какъвто някога наистина е бил. Днес скриваха уличните умения, които беше придобил, и той притежаваше достатъчно проницателност, за да разбира ценността им. „Но ару така ва, цуме о какусу“, както гласи японската поговорка. „Даровитият ястреб крие ноктите си.“

— Не бих го нарекъл особено радостен — отвърна Том. — Какво… всичко наред ли е?

— Ще те помоля за една малка услуга — съвсем малка.

Човек можеше да е сигурен, че Канезаки непременно ще поиска друга услуга в замяна. Понякога искаше адски големи услуги, затова си струваше да подчертая, че го моля за нещо банално.

— Искаш ли да продължим разговора по скайп? — попита той. — Ако смяташ, че мобилният ми телефон не е достатъчно сигурен.

Това беше жест към параноичния ми стремеж към абсолютна сигурност и начин да преувеличи значението на услугата.

— Не — отвърнах. — Не е нищо особено. Просто ми трябва вътрешна информация за един полковник от Съвместното командване на силите за специални операции, Скот Хортън. Викат му Хорт. Чувал ли си за него?

Последва мълчание. Канезаки може би се чудеше дали не се готвя да убия Хортън. Така беше свикнал да ме възприема. Но щеше да се сети, че при такива обстоятелства изобщо нямаше да го питам.

— Да, чувал съм. Обаче длъжността му е…

— Секретна, знам. Наясно съм с длъжността му. Интересува ме самият той. Има ли някаква причина да не ми желае доброто?

— Трудно е да се каже. Работата, която вършиш, създава много врагове.

— Която вършех.

Том се засмя.

— Да де, ама виж докъде се докара.

Не му обърнах внимание.

— Хортън иска да се срещнем.

— И ти смяташ, че е капан, така ли?

— Винаги подозирам, че е капан. Понякога даже се оказвам прав.

— Е, мога само да те уверя, че той има много широк гръб. При предишното правителство СКССО се отчиташе направо пред вицепрезидента и вършеше крайно неправомерни неща. Сиймор Хърш нарече службата „наказателен отряд“.

— Има ли нещо вярно в това?

Том пак се засмя.

— Нали не искаш от мен да потвърдя думите на Хърш?!

Значи беше вярно.

— Друго?

— Да речем само, че новото правителство не е променило задачите на СКССО. Не съм запознат с всички подробности, но знам, че много от традиционните функции на ЦРУ бяха прехвърлени на армията.

— Защо?

— Вече сме повече от десет години в Афганистан. И почти толкова отдавна в Ирак. Плюс други места, които не се появяват толкова често по новините. Десет години глобална война означават огромно влияние за военните. Те получават каквото поискат, а искат много.

— А нещо за бивш агент от Службата за разузнавателна поддръжка на име Ларисън? И за действащ агент от СРП, Тревън?

— Имената не ми говорят нищо, но мога да проверя. И ще се ослушвам какво може да иска от теб Хортън.

От устата на Канезаки това обещание наистина можеше да означава много.

— Благодаря.

— И ти направи същото за мен. Искам да знам какво е замислил. Теб човек трудно може да те открие, тъй че Хортън явно има сериозни причини.

В думите му долових нотки на професионална завист. Не можех да го обвинявам, че не желае да сподели с мен агентите си. Или бившите си агенти. А като ответна услуга това не беше нищо особено. Обещах да го държа в течение и затворих.

Третият разговор беше с Докс.

— Аз съм — осведомих го, когато вдигна слушалката.

— „Аз“ ли? Кой „аз“? — със силния си провлечен южняшки акцент попита той.

Вече бяхме играли тая игра.

— Знаеш кой „аз“.

Докс се засмя, очевидно зарадван.

— Знам, знам, само се опитвам да…

— Да ме накараш да си кажа името по телефона, ясно. Ще трябва да положиш повече усилия.

— А, не знам. Ти остаряваш. Рано или късно ще успея. Как я караш бе, човек? Адски ми е гот да те чуя, нищо че не си казваш името.

Информирах го какво става и си го представих как се ухилва.

— Май на някого се канят да му устроят бесен прощален купон — заключи той.

— Да, и искат от нас да осигурим кетъринга.

— Е, аз обикновено съм склонен да приготвям разни вкуснотии, стига хонорарът да си го бива. А ти? Нали се беше отказал от кетъринг бизнеса?

— Само ще изслушам предложението.

Докс се засмя.

— Както кажеш, готин.

Той съвършено спокойно приемаше своите смъртоносни способности и не разбираше моите колебания.

— Ще ти съобщя какво съм научил — обещах аз.

— Да ми съобщиш ли?! Сам ли се готвиш да отидеш?

— Виж, няма смисъл да…

— Гледай сега какво няма смисъл. Няма смисъл оная ти работа да се развява на вятъра, когато се залавяш бог знае с какво. Ще се срещнем там и аз ще ти осигуря тила. И не ми казвай, че няма нужда. Все това повтаряш и много често грешиш.

Имаше право, разбира се. Не познавах човек, на когото да мога да разчитам повече — даже веднъж се отказа от пет милиона долара, за да ми спаси живота. Просто не обичам да се налага да разчитам на когото и да било.

Само че при дадените обстоятелства този ми рефлекс беше глупост, завиране на главата в пясъка.

— Добре — отстъпих аз. — Плащат ми за самата среща. Ще делим поравно.

— Дадено. Какви са подробностите? Секретният уебсайт?

Когато е възможно и особено при пътуване и други детайли, с помощта на които могат да ме свържат с конкретно време и място, предпочитам да контактувам чрез криптиран уебсайт. Напоследък бях започнал да нося айпад с качени „Файър волт“ и „Тор“ — малък, удобен и много по-сигурен от специалните машини в интернет кафенетата, които често се следят.

— Познаваш ме — отвърнах.

— Да, и съм се научил да виждам здравия разум зад твоята „параноя“, както би я нарекъл някой по-недалновиден човек.

Казах му, че до осемнайсет часа ще пратя някаква информация, затворих и се насочих към един уеб терминал. И за четирите всекидневни полета до Хонолулу имаше много свободни места. Не беше най-прекия маршрут, обаче нямаше смисъл да привличам вниманието. На другия ден щях да си купя билета в „Нарита“ и щом се приземях, щях да се погрижа по подобен начин за полета до Лос Анджелис. И щях да летя в бизнес класа, не в първа. По-обемната информация, която щеше да се наложи да пресеят, нямаше да им попречи в крайна сметка да стигнат до прикритието, под което щях да пътувам, но щеше да ги забави, а при тези обстоятелства забавянето също ми вършеше работа.

Може би вземах прекалено много предпазни мерки. Най-простото обяснение беше, че тази история е точно такава, каквато изглежда: СКССО търсеше изпълнител за особено деликатна задача, навярно включваща естествена смърт. Но като обединяващ принцип, най-простото обяснение си има своите граници. Подобно на почти всичко в природата, хората могат да го манипулират.

7.

Два дни по-късно седях сам на ъглова маса в „Да Булевард“ в хотел „Бевърли Уилшър“, закусвах с купа овесена каша и нектар и бавно поглъщах каничка кафе, заобиколен от гости на хотела в туристическо облекло и изтупани кинаджии, обсъждащи сделки на делова закуска. Харесвах този хотел и бих пренощувал там, ала не исках да отсядам на същото място, където можеше да се наложи да оставя трупа на Хортън, ако нещата не се развиеха добре. Вместо това се настаних в недалечния „Четири сезона“ и дойдох да се възползвам от дискретната, но сериозна охрана в „Бевърли Уилшър“, която здравата щеше да затрудни хората на Хортън, ако срещата се окажеше капан. Многобройните входове и изходи на три различни улици също щяха да усложнят нещата, ако някой замисляше нещо лошо. И отгоре на всички тактически основания, кухнята им беше страхотна.

Бях получил от Канезаки информация за Ларисън и Тревън. Даниел Ларисън наистина се оказваше бивш агент от Службата за разузнавателна поддръжка, само че покойник — загинал в бомбения атентат срещу пакистанската премиерка Бхуто на 18 октомври 2007-а. Или смъртта му беше инсценирана, или тоя тип се представяше за мъртвия Ларисън. А Тревън очевидно беше Бен Тревън от СРП, въпреки че и за това не бях съвсем сигурен, тъй като Канезаки не бе успял да намери снимки, за да се уверя, че е същия човек, с когото съм се срещнал. Имената им обаче едва ли имаха значение. Важното беше, че работят за Хортън.

По-рано същата сутрин се бях обадил на полковника, за да го осведомя къде може да ме намери, и после направо бях дошъл тук, за да се настаня на маса с изглед към ресторанта на хотела и входовете откъм улицата. Докс седеше на няколко маси разстояние с лице към мен, скрит откъм входовете зад една от гигантските облицовани с дърво колони.

Предишната вечер бяхме наваксали пропуснатото време в „XIV“, ресторант на Сънсет Булевард. Докато се наслаждавахме на салатата от домати и праскови, равиолите с раци и други деликатеси, Докс ми призна, че райското кътче, което си е построил на Бали, вече му е омръзнало.

— Адски е красиво и прочее, бил си там — каза той, поглаждайки изрусеното си катинарче. — Винаги съм смятал, че ще е точно каквото съм искал, мое местенце накрая на света. Нали разбираш, далече от влудяващата тълпа и така нататък, ама… Не знам, може да не е заради Бали, може да е заради самия живот.

— Тоест?

— Абе, мама му стара, мога да си намеря работа винаги, щом поискам… има толкова много поръчки от ЦРУ и Пентагона, че вече се отказах от чужди клиенти. Предполагам, че просто ми е писнало да си играя на иди ми, дойди ми с разни Ахмедовци. Тъй де, какъв е смисълът да работиш в пожарната, щом шефовете ти постоянно хвърлят запалени клечки в храсталаците? Трябва да се радвам, наясно съм с това — голямата лоша глобална война срещу тероризма носи прилични приходи на хора като нас с тебе. По дяволите, може пък да е криза на средната възраст. Може би просто трябва да си купя готина кола. — Той опъна юнашка глътка „Бомбай Сапфайър“ и попита: — Ами вие с Дилайла? Как я карате?

Аз пиех „Емилиос Терас“ 2007-а от Напа Вали, вино, което, колкото и да е странно, бях открил в Банкок. Макар и младо, кабернето имаше разкошен букет. За миг ми стана малко тъжно, като си представих какъв ще е вкусът му, когато наистина отлежи след десетина години. Вперих поглед в тъмната течност в чашата и отвърнах:

— Никак.

— Какво означава това?

— Означава, че я оставих в Париж. И се върнах в Токио.

— Върнал си се в Токио — повтори Докс, като заразтрива тила си. — Нали обичаше Париж? По дяволите, нали обичаше Дилайла?

Въздъхнах.

— Тя не искаше да напусне Мосад. Влудяваше ме това, че единият от нас е в бранша, а другият се опитва да го напусне — не знам колко пъти съм й го повтарял. Накрая просто… й поставих ултиматум.

— По това къде живееш напоследък май мога да отгатна резултата.

Забарабаних с пръсти по масата.

— Сигурно е за добро.

— Не знам. Често казано, мислех, че между вас двамата има нещо специално.

Кимнах. Тримата бяхме преживели заедно много: първо като противници и после, когато от Мосад ми възложиха да очистя израелския изменник и бомбаджия Манхайм Лави — на една и съща страна. Накрая, колкото и да беше невероятно, си пазехме тила един на друг по причини, които нямаха нищо общо с национални интереси, а с лични обвързаности. Знаех, че разцъфналите между нас с Дилайла чувства са колкото истински, толкова и невъзможни.

— Мислиш ли за нея? — попита ме Докс.

Извърнах се.

— А ти как смяташ?

— Добре де, какво точно не ти харесваше в това, че тя е от бранша? И аз съм от бранша, пък явно ме търпиш.

— Аз не живея с теб.

— Това ли е главната разлика?

— Да. Опитвах се да се науча… да се отпускам. Нали разбираш? Нов град, никой не ме познава, никой не ме издирва. Просто искам да свалям по мъничко гарда, да не се чувствам винаги така, сякаш трябва да се озъртам през рамо. Е, как ще успея с човек, чиято професия всеки момент може да ни вкара до шия в лайната и веднъж даже го направи?!

Той се намръщи.

— Някой ви е нападнал в Париж, така ли?

Кимнах, връхлетян от спомените.

— Париж е отврат.

Той мрачно наведе глава и ме погледна.

— Някой път трябва да ми разкажеш. Ама точно ти да се отпуснеш? Ще ми се да го видя. Давай, направи го заради мене, само за малко. Обаче първо дай да се басираме. Парите ще ми дойдат добре.

Не отговорих. Не можех да понасям тъпите му опити за психоанализа. Още повече, защото в наблюденията му имаше истина.

— Така или иначе, ето че пак си в бранша, само че без Дилайла — продължи Докс. — И въпреки че аз ти правя компания на вечеря, това не те компенсира, ако питаш мен. Знам, че не ме питаш, ама все пак.

— Не съм „в бранша“. Някой ме е открил. Опитвам се да оправя нещата. Нямам особено голям избор.

Очаквах да се изсмее на възраженията ми, което щеше да е типично за него. Фактът, че не го направи, още повече ме ядоса.

— Какво има? — попитах аз.

Той невинно вдигна вежди.

— Нищо не съм казал.

— Знам. Не е в твой стил. Какво мислиш?

Докс се отпусна назад и се почеса по корема.

— Просто, че… може би, че повече те е смущавало какво прави Дилайла в бранша, а не самият бранш.

Не отговорих. Дилайла вършеше много неща за Мосад. Но на първо място сред тях бяха дългосрочните сексуални капани на високопоставени обекти. Пищна естествена блондинка, интелигентна, самоуверена и образована, тя си разбираше от занаята. Съмнявах се, че са имали на щат друга толкова способна агентка, не че оценяваха таланта й. Всъщност ми беше казвала, че операциите, на които я пращат — буквално да спи с врага — карат началството й постоянно да я подозира, дори я позорят в неговите очи. Отчасти тъкмо по тая причина побеснявах, че тя не иска да напусне. Какво им дължеше? Защо им оставаше вярна? Те не я заслужаваха.

— Само не ми казвай, че не те е смущавал фактът, че тя заминава за месеци, без да може да ти съобщи нито къде е, нито с кого е! Само не ми казвай, че никога не си се будил посред нощ сам в голямото си легло, питайки се дали в същия тоя момент тя не източва кранчето на…

— Да източва кранчето ли?

— Да, това означава…

— Остави, мога да си представя.

— Няма проблем, това означава…

— Разбирам какво искаш да кажеш.

Докс се ухили.

— Не бях ли прекалено заобиколен?

— Не, не беше прекалено заобиколен.

Усмивката му стана още по-широка, общо взето, обичайният му сарказъм, но и с известна доза съчувствие. Можех да продължа да споря, но имаше ли смисъл? Да си мисли каквото ще, казах си аз, също като Канезаки. В момента имаше значение само това, че е въоръжен — с „Уилсън Комбат Супергрейд Компакт“. Бях го попитал как е успял да се сдобие с пистолета толкова скоро след пристигането си от Бали. „По старите подземни канали“ — лаконично отвърна той с усмивка. Беше успокоително да знам, че Докс ми покрива тила в „Бевърли Уилшър“, сред музиката, носеща се от високия таван, разсеяните разговори наоколо, нелепото тракане на скъпи прибори, режещи вкусна храна в качествени порцеланови чинии.

Четирийсет минути след като се бях настанил, видях в ресторанта да влиза чернокож мъж. По-възрастен, отколкото си го спомнях, разбира се, вече плешив и понапълнял с възрастта, но явно все още силен. Той размени няколко думи със салонната управителка, която посочи към мен и го поведе към масата ми. Проследих с поглед приближаването им и забелязах, че Хортън държи нещо, което прилича на компютърно куфарче от балистичен найлон, но нищо друго, и че червената му риза с къс ръкав, напъхана в панталон в цвят каки, не предоставя особено добри възможности да крие нещо. Облеклото му имаше за цел да ме успокои, ала все пак щях да проверя глезените му, да внимавам за всяко специфично несъответствие в изпъването на дрехите по тялото му и да наблюдавам входовете, за да видя кой влиза след него. Изправих се и стиснах протегнатата му ръка.

— Джон Рейн — каза той, когато салонната управителка се отдалечи. — По дяволите, изобщо не си мръднал. Каква е тайната ти?

— Гледам да избягвам неприятности.

Хортън се засмя.

— Доколкото чувам, имаш доста работа.

— Не, напоследък не.

— Е, надявам се да променим това положение. Грехота е да бездейства човек като теб.

Той седна и постави компютърното куфарче на масата между нас. После се озърна наоколо и погледът му за миг се спря на Докс. Можеше да се престори, че не го е познал, но понеже предполагах, че разполага с военни снимки, това щеше да ме обезпокои. Ето защо от негова страна беше проява на здрав разум да каже:

— Той сигурно трябва да ме застреля, ако нещата тук се объркат.

Радвах се, че го признава. Ако беше поканил Докс на нашата маса, щеше да се наложи да се обясняваме.

— Нещо подобно.

— Напълно разбираема предпазна мярка. Но смятам, че няма да се стигне дотам. Оставих моите хора навън и самият аз не съм въоръжен. — Хортън се отдръпна от масата и повдигна крачолите на панталона си. Само чорапи — от глезена до мускулестия прасец. — Нали така? Дойдох само да поговорим.

Доста дръзко от негова страна да се появи без охрана, особено след като е изгубил двама души в Токио. Предполагах обаче, че се е поставил на мое място и е наясно, че не бих рискувал да го убия, поне не преди да науча повече.

В джоба си носех портативен детектор за всевъзможни подслушващи устройства — всички радио и телефонни честоти в радиус от метър и половина. От пристигането му устройството безшумно вибрираше.

— Трябва да си изключиш джиесема — казах аз. — И да извадиш батерията му. — Преди да дойде при мен, бе възможно да е позвънил на някого и онзи сега да записва разговора ни. Можеше и да използва телефона като диктофон. А ако детекторът не регистрираше мобилен телефон, трябваше да е радиопредавател.

— Разбира се — съгласи се Хортън. Тъй като не ме помоли да направя същото и понеже бях изключил собствения си джиесем, реших, че детекторът, който със сигурност носеше и който трябваше да е настроен да разпознава неговия телефон, мълчи. Той извади джиесема си, изключи го, извади батерията и остави празното устройство на масата. Вибрирането в джоба ми престана.

Хортън се наведе напред, сплете пръсти и опря лакти на масата.

— Е, няма да се изненадаш да чуеш, че става дума за работа. Работа, която изисква твоите уникални способности.

— Не знам за какво говориш.

— Струва ми се, че знаеш, но няма проблем, ще го кажа. Нали в крайна сметка за това сме тук.

Той си поръча богата закуска: омлет „Булевард“ с гъби и черни трюфели, портокалов сок, каничка кафе. Зачудих се до каква степен е свързано с апетита му и до каква — с желанието му да демонстрира, че е абсолютно спокоен.

— Името Тим Шорок говори ли ти нещо? — попита Хортън, когато сервитьорът се отдалечи.

Звучеше ми познато, но в първия момент не успях да се сетя.

— Трябва ли?

Той сви рамене.

— Зависи дали внимателно следиш тия неща. Шорок не е най-известния вашингтонски политик, но е директор на Националния антитерористичен център.

Тази информация влезе в контакт с познатото звучене на името и в кръвта ми нахлу известно количество адреналин, когато разбрах какво иска Хортън. Без изобщо да се замисля, поклатих глава.

— Не.

Последва кратко мълчание.

— Не искаш работата, така ли?

— Никой няма да я поиска. Прекалено е трудна и прекалено опасна.

Някаква безпристрастна част от ума ми регистрира факта, че възразявам по практични съображения, не по принцип. Ако не се познавах достатъчно, можех да си помисля, че реакцията ми не е толкова отказ, колкото пазарлък.

— Виж, и двамата идваме отдалече. Ако не бързаш много, защо просто не ме доизслушаш?

Имаше право. И все пак долавях някаква опасност. Защо ли?

„Защото си заинтригуван. Признай си. Ако не беше, изобщо нямаше да дойдеш.“

„Не. Дойдох да разбера за какво се отнася. Защото предупреден ли си, си по-малко уязвим. Чиста тактика, нищо повече.“

Възражението ми се стори слабо. Канезаки и Докс винаги ми се подхилваха, когато твърдях, че искам да се откажа. Дали не бяха прави? Дали не ме познаваха по-добре от самия мен?

Келнерът донесе напитките на Хортън и се оттегли. Моят събеседник си сипа сметана в кафето.

— Националният антитерористичен център се занимава главно с анализ и координация, но Шорок полага основите за оперативна дейност. Разбираш ли, преди единайсети септември „Ал Кайда“ не можеше да вербува американски мюсюлмани, това обаче се промени.

— Убийствата във Форд Худ ли имаш предвид?

— Както и опита за взривяване на самолета на „Нортуест Еърлайнс“, неуспешния атентат на Таймс Скуеър, подготвяните взривове във вашингтонското метро и Портланд… всичко това е дело на американски мюсюлмани.

Засмях се.

— Искаш да кажеш, че след десетте години на две явни войни, дузина тайни, ненадейни удари, изтезания, постоянни приказки за бомбени атаки срещу Иран, истерия около джамиите… американските мюсюлмани стават податливи на призиви за отмъщение, така ли? Поразително!

Той отпи глътка кафе и остави чашата си на масата.

— Ще ми се да можех да споделя твоето лекомислие. Само че проблемът става все по-сериозен.

— Какво общо има това с Шорок?

— Негови хора участват в няколко местни групи. Теоретично би трябвало да прониква в групите само колкото да събере доказателства за повдигане на обвинения. Всъщност обаче сега той ръководи тия групи. Разбираш ли?

— Да не е таен радикал?

— Шорок подготвя серия от удари срещу Америка под фалшив флаг.

Не ми харесваше накъде клони всичко това.

— Защо?

Той ме погледна.

— За да осигури емоционален и политически претекст за суспендиране на конституцията.

— За преврат, искаш да кажеш — със съмнение заключих аз. — В Америка.

— За преврат срещу конституцията, да. Смяташ, че такова нещо не може да се случи тука, така ли? Даже да не искаш да се заемеш с тая задача, прегледай информацията в „Гугъл“ за КОИНТЕЛПРО, операция „Присмехулник“ и особено операция „Нортудс“. Може също да хвърлиш едно око на операция „Аякс“, операция „Гладио“, операция „Мангуста“ и така наречената „Стратегия на напрежението“. И това са само онези, за които е изтекла информация. Има още. Да не би да вярваш, че подпалването на Райхстага, лайвицката провокация и взривовете в руските жилищни блокове са уникални за съответното време и място и категорично не могат да се случат другаде, най-малко в Америка? Само че не ми изглеждаш толкова наивен.

— И единайсети септември ли е вътрешна работа?

— Не, въпреки че както експлоатираха случая, спокойно можеше да е. Да не би да твърдиш, че след като не всички атентати се извършват под фалшив флаг, такива не съществуват?

Келнерът донесе омлета и Хортън се зае с него. Замислих се каква част от това, което ми казва, е вярно. И ако е вярно, защо изобщо да се замесвам.

— Искаш ли? — докато дъвчеше, посочи омлета той. — Много е вкусен.

— Защо се обръщаш към мен за тази задача?

Полковникът преглътна и кимна, като че ли очакваше въпроса.

— Заговорниците са изтъкнати политици, военни, бизнесмени и журналисти. Не могат просто ей така да бъдат убити или отстранени по друг начин, тогава фракциите, които представляват, ще се почувстват застрашени и ще нанесат ответен удар. Нужно е сполетелите ги нещастия да изглеждат естествени колкото е възможно по-дълго, за да нанесем максимални щети на заговора, преди да са се обединили.

Не обърнах внимание на преждевременната употреба на първо лице множествено число. „Естествеността“ обаче обясняваше интереса му към мен.

— Нещо друго?

— Някои от обектите разполагат с много сериозна охрана, което означава, че ще имаш нужда от екип. Тук се включва твоят човек Докс, заедно с моите хора Ларисън и Тревън. Задачата може би всъщност изисква по-голям екип, но това също носи рискове. Според мен четиримата можете да се справите.

— Не ти вярвам. Искаш да кажеш, че в СРП не разполагате с достатъчно хора?!

— Естествено, че разполагаме. Но не и с достатъчно способни. Прекалено си скромен, приятелю. Според едни хора ти си успял да блъснеш някакъв мъж под връхлитащ токийски влак така, че десетината присъстващи не са те видели и дори охранителните камери не са те записали.

Не виждах какво ще спечеля, като го поправя, обаче въпросният обект всъщност извърши самоубийство без моя помощ и когато се хвърли под влака, аз бях не по-малко изненадан от всички останали на перона. Но тогавашният ми работодател благоговейно реши, че това е мое дело. Странно как се раждат легендите!

— С какво държиш Тревън и Ларисън?

— Това си е наша работа.

— Те изобщо служат ли в СРП?

— Техните постове…

— Подлежат на опровержение?

— Предполагам, че може и така да се каже.

— С други думи, ще ги оставиш на произвола на съдбата, ако се стигне дотам.

Той кимна.

— Тогава не допускай да се стигне дотам.

— И искаш аз да ръководя операцията, така ли? А не някой от твоите хора?

— Точно така.

— Защо?

— Ти имаш повече опит с такива неща. Разбираш си от работата и другите ще те уважават. Пък и те са свикнали да изпълняват заповеди. Ти не си.

Замислено го погледнах. Той наистина смяташе, че ще се заема.

— Пък и Ларисън има нужда от напътствие, въпреки че е способен войник — прибави Хортън.

В това просто изречение долових много дълбок смисъл.

— Какво напътствие?

— Например дисциплина. Той е като пистолет — винаги трябва да си сигурен, че е обърнат в правилната посока.

— Не те разбирам.

— Да речем само, че Ларисън е… човек, който има прекалено много за криене. Проблемен човек.

Първо Ларисън се беше опитал да ми покаже, че между него и Хортън има известна дистанцираност. А сега и полковникът правеше същото. Можех да го отбележа на глас, ала не исках да издавам на единия евентуалните маневри на другия.

— Защо ми съобщаваш всичко това? — попитах.

— Ти няма да приемеш работата, ако не го направя.

— И без това няма да я приема.

Очаквах да каже „Тогава защо слушаш?“. Само че Хортън не го каза. Знаеше, че сам ще си задам този въпрос и ще си отговоря по-убедително от него.

— Ще те попитам нещо — продължи събеседникът ми. — Какво непрекъснато се набива в главите на американските граждани от единайсети септември насам, както и след всеки успешен или неуспешен атентат оттогава?

Хвърлих поглед към входа на ресторанта.

— Не знам. Сигурно, че мразят гражданските си свободи.

— Почти. Че трябва да се откажем от гражданските си свободи. При всеки успешен или неуспешен атентат властите твърдят, че за да защитят безопасността на Америка, имат нужда от повече власт и че гражданите трябва да се откажат от още свободи. По дяволите, ако терористите наистина ни мразеха заради гражданските ни свободи, сега щяха да ни мразят много по-малко. Обаче не е така. Мразят ни още повече. И в същото време на американците им се казва, че ако родината им бъде нападната, това ще е, защото не са се отказали от достатъчно свободи, и затова е нужно само да се откажат от още малко. Едни много решителни хора са видели, че могат да експлоатират тази ситуация, и са на ръба да направят нещо по въпроса.

Няколко минути поседяхме в мълчание, докато той дояждаше омлета си. Докс зорко ни наблюдаваше, отпуснал лявата си ръка върху масата. Дясната му ръка не се виждаше.

— Виж какъв е проблемът — подех аз, когато вдигнаха чиниите и останахме само на кафе. — Да речем, че всичко това е вярно. Пак не можеш да ми платиш достатъчно, за да ликвидирам директора на Националния антитерористичен център.

Зачудих се защо продължавам да се държа така, все едно се пазарим, а не му отговоря направо, че не проявявам никакъв интерес при никакви обстоятелства. Наистина ли обмислях това предложение? Отново се запитах дали Докс и Канезаки не са прави, дали всичките ми твърдения, че искам да напусна бранша, не са празни приказки. Но тогава защо толкова настойчиво бях убеждавал Дилайла да напусне?

Хортън ме наблюдаваше — малко критично, стори ми се.

— Не ти ли пука? — попита той.

Свих рамене.

— Това няма нищо общо с мен.

— Няма нищо общо с теб ли? Коя е твоята родина?

— За паспортите ми ли питаш?

— Питам за верността ти.

— Не се заклевам във вярност към никого, ако не може да ми отвърне със същото.

— Ще ти задам следния въпрос. Колко души си убил?

— Повече, отколкото си спомням.

— Тогава какво е още един?

Погледнах го.

— Ако представлява опасност ли? Нищо.

Хортън кимна.

— Разбирам. И при мене е така. Отнел съм живота на много хора, пряко и косвено, и в някои случаи при доста съмнителни обстоятелства, признавам. Вярвам, че някой ден ще трябва да се изправя пред своя създател и да дам отчет за делата си. И ти ли вярваш в същото?

Не отговорих. Покрай защитните стени някъде в ума ми се промъкна образът на едно момченце в Манила, вкопчено в роклята на майка си и плачещо за бащата, когото му бях отнел. Спомнях си детското му гласче: „Мамо, мамо“. Глас, който понякога чувам насън.

— Понякога се питам дали, когато настъпи този ден, ще е в моя полза да мога да кажа: „Да, отнел съм живота на много хора. Но вижте и колко хора съм спасил!“ — продължи Хортън. — Ти задаваш ли си такива въпроси? Чудил ли си се някога дали нещо изобщо може да изкупи вината на хора като нас?

Отново премълчах. Първото бягство от затвора на спомените ми започна да насърчава и други. Пак момче, горе-долу на моя възраст по онова време, проснато възнак на вдигащата пара трева край реката преди разсъмване, шепнещо на непонятен ми език и ронещо сълзи, докато животът му си отива с кръвта от раната в гърдите му, която попива в мочурливата почва под него. Рана, която съм му нанесъл аз.

„Стига. Стига.“

— Виж сега — каза Хортън. — Ако не го предотвратим, след няколко седмици ще включиш Си Ен Ен и ще видиш запис на най-ужасяващото клане на цивилни, каквото можеш да си представиш. Атентати с многобройни жертви из цялата страна, предвидени така, че да причинят максимум страдания и да получат широко отразяване в медиите. Ще гледаш записите и ще виждаш мъката на оцелелите, ще чуваш плача на семействата на загиналите и ще знаеш, че всичко това се е случило, защото си отказал. Защото си можел да направиш нещо, обаче просто не ти е пукало. И в деня, в който се изправиш пред своя създател, а това непременно ще се случи, ще трябва да му обясниш — на него и на душите на хилядите избити — че не си виновен за нищо. Готов ли си да поемеш това бреме на съвестта си?

Думите му бяха силни, емоционални, и аз се зачудих какво разпалва чувствата му. Собствените му безсънни нощи, реших накрая. Недалновидните решения, които е вземал, прекалено бързо натиснатият спусък, когато е застрелял невинен, или когато се е забавил прекалено дълго и е загубил приятел. Операция, която е провалил. Грешна заповед, която е изпълнил. Смърт, която е причинил, опитвайки се да спаси човешки живот.

С една безпристрастна част от ума си се впечатлих от голямата му убедителност. Той предварително разполагаше най-малко с три аргумента и след като първите два — най-общо казано, патриотизмът и „просто поредният“ — не успяха да предизвикат реакция, Хортън спокойно ги заряза и продължи да стреля наслуки. Моето решително мълчание в отговор на третата му атака явно му разкриваше всичко, от което се нуждаеше. Не конкретните неща — последиците от католическото ми възпитание, по-тежкото бреме на живота, който водех, и на живота, който бях отнел, мъглявите ми надежди за някаква възможност за изкупление — а цялостното ясно усещане, че е улучил болното ми място.

Въздъхнах и хвърлих поглед към компютърното куфарче.

— Какво има там?

— Подробностите за Шорок. А, и петдесетте хиляди, за които говорихме. Твои са, каквото и да решиш.

Разумно. Рядко са ме прецаквали с финансови уговорки. Никой не иска излишно да си създава врагове като мен.

— Колко предлагаш за тая самоубийствена операция?

— Няма причини да завърши със самоубийство. Въпреки това ти предлагам един милион долара.

Не отговорих. Трябваше да призная, че сумата привличаше вниманието.

— Подели ги с хората си както намериш за уместно — прибави Хортън. — И не ми казвай, че не стигат. Тази игра ми е ясна и те уважавам, защото я играеш, обаче и двамата знаем, че даже да решиш да задържиш само една четвърт за себе си, пак ще е повече, отколкото са ти плащали за която и да е работа през живота ти. Следващият клиент ще ти плати още повече, но това тук струва един милион и толкова.

Замислих се дали да изкрънкам допълнително за разходи, но реших, че няма смисъл. Вярно, четвърт милион за един удар си беше огромна сума, дори да се вземеше предвид трудността на обекта.

— Как може да бъде очистен човек като Шорок?

— Бих ти препоръчал идния уикенд да се отбиеш на изложението за държавна сигурност в Лас Вегас. Всички фирми за охрана, отбрана, опазване на закона и разузнаване в Америка ще се съберат под покрива на конгресния център „Уин“, в надпревара за по-изгодна позиция под вимето на държавата.

— Какво ще прави там Шорок?

— Формално ще присъства на съпътстващата конференция и ще изнесе пленарна лекция в събота сутрин. Всъщност е там, за да бъде ухажван от директорските бордове на пет-шест фирми, които искат да го примамят да напусне държавната служба и заеме консултантски пост със седемцифрена заплата. През целия уикенд ще се отнасят с него като с кралска особа.

— Даваш ли си сметка колко ще е трудно да се добереш достатъчно близо до него в онова казино, за да изглежда естествено?

— Ще разполагаш с някои специални средства. Хайде, погледни в куфарчето.

Отворих го. Вътре имаше два инхалатора за астма, прихванати с велкро лепки.

— Какво е това? — попитах.

— Онзи с червената горна част е пълен с водороден цианид в концентрация три хиляди части на милион.

Тихо подсвирнах. Такава концентрация се подава в газова камера.

— Точно така. Впръскваш го в устата на човек или даже по лицето му и след по-малко от трийсет секунди е мъртъв. Но се разнася изключително бързо и е…

— Трудно установим, знам.

— Особено ако не го търсиш специално. Ще се наложи да затаиш дъх, докато го прилагаш, и бих те посъветвал да не се мотаеш наоколо.

— Въпреки това, три хиляди части на милион…

— Да, опасно нещо, вярно. Обаче виждаш ли инхалатора със синята горна част? Това е противоотровата, ако случайно вдишаш цианида.

— Хидроксокобаламин? Или натриев тиосулфат?

— Добре си запознат с тия неща. Тук са и двете — постигат най-добър ефект в комбинация. В куфарчето има също ампули хидроксокобаламин с етикети на адреналин против ужилване от пчели, в случай че някой прояви любопитство, и спринцовки. Ако решиш да използваш цианида, а това очевидно зависи само от теб, съветвам те всички превантивно да си ударите по една доза.

— Още какво има вътре? — поинтересувах се аз. Усещах, че всичко това започва да ме увлича, и се чудех защо не се съпротивлявам по-усилено.

— Всичко, което би могло да ти е нужно. Криптирани телефони, миниатюрни безжични аудио и видеопредаватели, всичко. Когато работиш за мен, не ти се налага да си губиш времето в магазини за военна екипировка. Всичко е последна дума на техниката.

Може би. Все пак щеше да се наложи да проверя всяка вещ за проследяващи устройства.

Огледах се наоколо. Сервитьори енергично обикаляха от маса на маса с подноси сладкиши, фрешове и омлети. Туристите се тъпчеха с яйца по бенедиктински, развълнувани от скорошното отваряне на бутиците на Родео Драйв. Кинаджиите глупаво се хилеха, докато сключваха сделките си, и избелените им зъби контрастираха на придобития им в солариум тен. Докс седеше и зорко наблюдаваше като статуя на Буда.

Щеше да се наложи да изпитам спрея, преди да пристъпим към операцията. Бих могъл още на място да го изпробвам върху Хортън и да го оставя да рискува с антидота, ала щях да предизвикам прекалено голям смут.

И все щях да се сетя за нещо. А пък самият аз да си инжектирам съдържанието на ампула, която ми е дал полковникът или който и да е друг — вероятността за това се равняваше на около нула. Така или иначе, нямаше да възникне такава необходимост. Комплекти противоотрови се продаваха свободно.

Осъзнах, че дори и пред себе си повдигам само съображения от практично естество. И грижливо ги обмислям.

Запитах се какво всъщност правя. Бях напуснал Дилайла, защото не искаше да се откаже от бранша. Но както изглеждаше, проблемът не се състоеше в това, че не искам да съм в бранша. А че го искам прекалено силно. Бях като възстановяващ се алкохолик и близостта с Дилайла разпалваше жаждата ми.

И какво беше първото нещо, което щях да направя, след като я бях напуснал? Все едно влизах в първия попаднал ми бар.

Озърнах се към Докс. Само един предварително уречен знак и той щеше да изстреля куршум в главата на Хортън и да ме последва през страничния изход.

Само че не знаех дали това ще е краят на проблемите ми. Или само началото.

А може би просто си търсех оправдание. Нямах представа. Може би Докс и Канезаки имаха право.

Дълбоко си поех дъх и бавно въздъхнах.

— Имал съм само двама клиенти, за които съм установявал, че ме лъжат — осведомих го аз. — Знаеш ли какво се случи с тях?

— Представям си — лаконично отвърна Хортън.

— Когато сключвам сделка, допълнителна гаранция е животът на самия клиент. Това устройва ли те?

— Очаквах го.

— Без жени и деца. Без невинни. Без резервни екипи.

— Ясно.

— Казал ли си на Тревън и Ларисън колко плащаш?

— Не.

Той сигурно си помисли, че искам да го скрия от тях.

— Гледай да им кажеш. Ще делим поравно на четири и не искам никакви недоразумения относно дела на всеки.

Той отпи глътка кафе.

— Възхищавам се на честните хора.

— Къде са в момента те?

Полковникът едва забележимо се усмихна.

— Чакат те. В Лас Вегас.

8.

Седях на едно от двете легла в стая в „Ембаси Суитс“. Докс беше до мен от лявата ми страна, Ларисън и Тревън — срещу нас на второто легло. По-късно същия ден четиримата щяхме да се настаним в „Уин“, но щеше да е по-добре, колкото е възможно по-малко да ни виждат заедно. Сега имахме последен шанс да разговаряме за Шорок лице в лице.

Чувствах се странно да командвам операцията. Предпочитам да отговарям само за себе си и макар да предполагах, че няколкото години и многобройните почти екипни удари с Докс и понякога с Дилайла представляват известна практика, да ръководя Ларисън и Тревън щеше да е сериозно предизвикателство за мен. И двамата не ми изглеждаха родени да работят в екип и подозирах, че са свикнали да прекарват дълги периоди сами на терен и да вършат нещата по свой начин. Освен това знаех, че Хортън ги държи с нещо, макар да нямах представа с какво, и това означаваше, че в допълнение към вродения мъжкарски инат, с който можех да се сблъскам поемайки ръководството, трябва да имам предвид и че техните мотиви може да се разминават съществено с парите, които щяха да получат за операцията.

Но Хортън имаше право — нуждаех се най-малко от четирима и пак нямаше да е лесно. Знаехме, че Шорок ще отседне в „Уин“, ала нищо повече. Не ни беше известно в коя стая ще го настанят и освен пленарната лекция, не разполагахме с никакви подробности за програмата му. Като се имаше предвид голямата площ на комплекса, без повече информация щеше да ни е нужен адски много късмет, за да го открием, камо ли да го накараме да почине от „естествена смърт“. И все пак аз имах идея как да се доближим до него и можех да я предложа направо, реших обаче, че е по-добре да чуя други мнения. Нямах власт да заповядвам на тези хора и усещах, че всичко ще мине по-гладко, ако им помогна сами да стигнат до заключението, вместо да им го налагам. Затова попитах Тревън и Ларисън какво мислят.

— Пленарната лекция — незабавно отвърна Тревън. — Да покрием изходите, да го проследим, когато свърши, и да чакаме шанс.

Тъкмо такъв отговор очаквах от него — той ми се струваше малко по-нетърпелив и малко по-искрен от Ларисън, и това не ми харесваше.

— Пленарната лекция е примамлива възможност, защото е единствената ни опорна точка — казах аз. — И точно това е и проблемът. Той най-вероятно ще е заобиколен от приближени и преди, и после. Нещо повече, понеже лекцията е официално оповестена и следователно е явна опасност, охраната му ще е нащрек и няма да се отделя нито крачка от него. Нищо не пречи да опитаме, особено ако се окаже, че не можем да се доберем до него по друг начин, но се съмнявам, че това е най-доброто решение.

— Тогава какво? — попита Тревън.

Престорих се, че размишлявам, и погладих брадичка.

— В досието му пише, че бил маниак на тема фитнес — казах накрая. — Чудя се дали не бихме могли да използваме тоя факт.

— Фитнес залата ли имаш предвид? — изненада се Тревън.

Бавно кимнах, като че ли току-що ми хрумваше тази идея.

— Може би. Да, може би. — Обърнах се към Докс. — Ти как мислиш?

Навън лаеше куче, пискливо и тънко, сигурно дребна порода и явно изключително невротичен екземпляр. Това продължаваше на пресекулки откакто се бяхме настанили и пронизителният звук ни пречеше да се съсредоточим. Докс се изправи, разтвори мъничко завесите и надникна навън.

— Ще ми се тоя помияр да млъкне — изсумтя той. — Явно някой го е вързал край басейна. Там долу няма жива душа, кого лае?! Има късмет, че не си нося пушката.

Когато беше ангажиран с нещо — например с обекта, когото наблюдаваше през оптичния мерник на снайперистката си пушка — Докс притежаваше свръхестествена способност за съсредоточаване. Във всички останали случаи обаче проявяваше склонност към изключителна разсеяност.

— Как мислиш? — повторих аз, черпейки сили от търпението, което изискваше нашето партньорство.

Той пусна завесите да паднат обратно и пак седна на леглото.

— Давай, готин, знаеш, че най ме бива на терен. Такива решения оставям на тебе. Главното, струва ми се е, за малко да го гепим сам и извън обсега на камерите. Например във фитнес залата. Или в клозета. Ако пие много кафе или пък зелен чай, в случай че си пада по здравословните неща, по някое време ще трябва да иде до кенефа например. Ние ще го последваме, ще го напръскаме по лицето и ще тръгнем обратно за Лос Анджелис да пием по бира.

— Първо трябва да изпитаме цианида — намеси се Ларисън. — И ако действа, както се предполага, да изберем съответния антидот. Не е ясно какво ни пробутва Хорт за „противоотрова“.

Някой път в подходящ момент щях да го притисна да ми разкрие какво има между тях с Хортън. Не сега обаче.

— Ти как виждаш нещата? — погледнах го аз. — На пленарната лекция или във фитнес залата?

Ларисън се усмихна. Зачудих се дали разбира какво се опитвам да направя.

— Според мен можем да използваме фитнес залата — отвърна той.

— Не казвам, че не можем — побърза да отстъпи Тревън. — Ама ще имаме нужда от доста късмет. В досието пише, че се занимавал с кросфит. Е, и аз тренирам същото и в който да е ден ще ви е трудно да предвидите дали ще ме заварите в залата или навън. Шорок спокойно може да реши: по дяволите залата, излизам да тичам и междувременно да разгледам забележителностите.

— Добре де, каквото и да прави Шорок, хайде да разгледаме потенциалните пречки една по една и да видим дали информацията за спортните му навици може да ни е от полза — предложих аз, без да разкривам, че всъщност съм доволен от възражението на Тревън.

Докс поглади катинарчето си.

— Трийсет и седем градуса жега и пълчища туристи, които трябва да избягва? Плюс това ви гарантирам, че фитнес залата в „Уин“ е супермодерна и ще има мацки по трика. Кой би го пропуснал? Тъй че залагам срещу бягането из града.

Както често се случваше, аз не бих се изразил по същия начин, но не можех да не се съглася с логиката му.

— Добре. — Тревън вдигна ръка в жест, изразяващ, че е възможно, но… — Да речем, че по някое време той ще е в залата. Това пак е огромен интервал. Истинският кросфитър ще стане супер рано, ако се налага, за да си изпълни комплексите преди пръскащия се от срещи работен ден. Или пък ще прескочи обяда. Или ще тренира точно преди лягане.

Кучето пак се разлая.

— Боже всемогъщи! — възкликна Докс. — Никога не съм бил принуден да търпя толкова гаден лай. Сякаш някой прави електрическа клизма на проклетото животно.

Опитах се да не си го представя. Което, естествено, още повече влоши положението.

— Прав си — обърнах се към Тревън аз. — И все пак, ако има начин да го пипнем във фитнес залата, това действително може да ни реши проблема. Няма го в програмата му и съответно не е гореща точка от гледна точка на охраната му. Всъщност, ако някой от нас е вътре при неговата поява, най-вероятно няма да ни обърнат внимание. Би трябвало да го пазят двама гардове от Секретната служба, нали така? Това не е пълно охранително подразделение. Ако беше президентът, щеше да има пълна охрана, която предварително щеше да опразва всяко помещение, независимо дали влизането му там е било обявено. Понеже са само двама обаче, те ще се съсредоточат повече върху човек, който преследва Шорок, а не толкова върху хората, вече намиращи се на местата, на които той реши да отиде.

За миг се възцари тишина.

— Ами, може да се редуваме във фитнес залата — наруши мълчанието Тревън. — Всички сме във форма, тъй че за персонала или за когото и да е друг, деветдесетминутната тренировка няма да изглежда необичайна, и всеки от нас сигурно може да убие доста време под душа, в сауната или в съблекалнята, и преди, и после. Ако се редуваме един по един, всеки по два часа, покриваме осемчасов интервал. Пак е петдесет на петдесет за един шестнайсетчасов ден, ама и това не е зле.

Кимнах доволно. Имах същата идея, разбира се, но изразявайки я като неоформено желание, бях оставил Тревън да я превърне в план, който сега можеше да смята за свой.

— Интересно предложение — казах. — И след като спомена за шансовете ни, мисля, че всъщност можем да се справим още по-добре. Няма нужда да покриваме целия ден, нали? Да приемем, че Шорок тренира поне час. Ако го няма в залата, когато си тръгва първият от нас, следващият може да започне, да речем, трийсет минути по-късно и пак ще се застъпи с Шорок. Това прави покритие от близо десет часа. И се басирам, че има по-голяма вероятност той да се появи в салона рано сутрин, отколкото късно вечер. Най-подходящата за трениране част на деня е преди срещите. Плюс това главната причина за присъствието му тук е да го гощават. Това става вечер. Тъй че, ако си изиграем картите както трябва, шансовете ни са доста по-големи от петдесет на петдесет.

Докс забарабани с длани по корема си.

— Не е зле за Лас Вегас. Има и още една вероятност, макар че не е особено голяма, като се имат предвид съблазните, които предлага тоя град. В досието пише, че Шорок ходел на черква. Всяка неделя.

— И какво от това? — попитах.

Той сви рамене.

— Е, по програма Шорок си заминава в неделя. Набожният човек ще се отбие на тръгване в някой тукашен храм. Докато самолетът му стигне до Източното крайбрежие, с трите часа разлика във времето, там вече ще е късно да ходи на черква.

Кимнах.

— Съгласен съм, вероятността е малка, а и как предварително да предвидим къде ще отиде, ако изобщо отиде някъде?

— Да, сигурно си прав. Въпреки че колко черкви може да има в Лас Вегас?

— Стотици — отвърнах. — Ако искаш да спечелиш пари от болници, ще ги построиш там, където има болни.

— Аз съм за фитнес залата — обади се Ларисън. — Може да се редуваме, както каза Тревън, с половинчасови интервали между смените, за да покрием повече време. Който от нас го види, съобщава на другите. Там има огромен спа център и ако Шорок използва нещо в него — тоалетна, душ, парна баня, гореща вана, сауна — просто ще трябва да го хванем вътре сам за минутка. Всъщност в сауната или тоалетната ще е най-добре. Първият случай лесно може да се обясни като инфаркт, а вторият — като емболия.

Замислено кимнах и отново се престорих, че не съм дообмислил тези убедителни аргументи.

— Да оправиш някого в парната баня — произнесе Докс. — Като го казваш така, звучи мръснишки.

Не си направих труда да отбележа, че никой друг не е казвал такова нещо.

— Във фитнес залата е най-разумно — заяви Тревън.

Кучето пак се разлая. Докс потрепери.

— Автомобилни аларми, хора, дето крещят по телефоните си на публични места, собственици на кучета, дето оставят джавкащите си любимци навън. А, и докато сме на тая тема, пътници, дето отпускат облегалките си в самолета максимално назад. Казвам ви, няма вече цивилизованост на тоя свят. Отивам да си взема нещо безалкохолно от автомата. Някой друг иска ли?

Останалите поклатиха глави. Докс излезе от стаята.

Поговорихме още за подхода ни към Шорок, какво ще направим, ако се появи във фитнес залата, как ще процедираме, ако не дойде. Забелязах, че Докс отсъства малко по-дълго, отколкото предполага пътят до автомата, и се зачудих дали не е изпитал неприсъща му потребност от уединение и дали всъщност не е слязъл до тоалетната във фоайето.

— Какво ще кажете да поразузнаем наоколо — предложи Тревън. — Трябва да обиколим комплекса, за да се запознаем с разположението му и да уточним подробностите. Очевидно не можем да го направим заедно, но пък ще бием на очи, ако се мотаем из казиното поотделно. От охраната може да забележат на мониторите такова странно поведение.

Никой не му отговори веднага и по време на мълчанието установих, че кучето най-после е престанало да джавка. Изпитах невероятно облекчение.

— Основателна забележка — съгласих се аз. — В такива случаи обикновено си взимам компаньонка. Момичетата не се интересуват какво правиш и за какво говориш, стига да им платиш, а ако им направи впечатление, че се питаш дали те следят, или вършиш нещо тактическо, най-често си го обясняват с това, че си женен и те е страх да не те видят.

— Нямам нищо против — заяви Тревън. — И аз съм го правил.

Ларисън кимна.

— Добра идея.

Разнесе се звук от вкарване на карта в електронната ключалка на вратата и след миг в стаята влезе Докс. Широко усмихнат.

— Е, цианидът действа — повдигна флакона той.

В първия момент не разбрах за какво говори. После ме осени.

— Не може да си го направил!

Докс кимна.

— Направих го. Ако бях слушал онова същество още само една минута, щях да изкрейзя, кълна се. Така с един куршум ударих два заека. Цианидът действа и можем се насладим на тишината.

Поклатих глава и въздъхнах, като си мислех, че е трябвало да го предвидя.

— О, я стига — изсумтя Докс. — Да не искате да кажете, че не ви е хрумнало същото?

— Ще ми се да беше — отвърна Тревън.

Всички се засмяхме и това може би беше добре. Нищо не сплотява един екип повече от споделения смях — е, навярно и един хубав въргал, обаче кръчмарските въргали бяха за по-млади хора, пък и не можехме да си позволим да привличаме вниманието. Само че мимолетното усещане за другарство помежду ни ми се стори тъкмо такова — мимолетно. Просто временно затишие, було, скриващо различия, които скоро могат да тласнат всеки от нас към съвсем различни страни на сцена, чиито контури долавях, ала все още не можех ясно да различа.

9.

Тревън вдигаше осемдесет и един килограма от лежанка в просторния фитнес център на „Уин“, без да бърза, без да се натоварва. Можеше да изтласка още петдесетина, но такава тежест щеше да направи впечатление, пък и той беше там, за да следи за Шорок, а не за истинска тренировка. По програма директорът на Националния антитерористичен център трябваше да пристигне същия ден, тъй като на другия му предстоеше пленарна лекция, и въпреки че настаняването започваше от три, можеше да се появи и по-рано. Затова Тревън започна по обяд и освен по продължителността на тренировката, не се различаваше по нищо от останалите гости на хотела, които идваха и си отиваха. Вече бяха изтекли близо два часа, а от Шорок нямаше и следа. Крайно време да си тръгне и да отстъпи мястото си на Докс, който чакаше в готовност. Може и да бе глупаво, но се беше надявал пръв да установи контакта. Не беше свикнал да се чувства като второстепенен член на екипа и въпреки че се срамуваше да си го признае, търсеше възможност да се докаже.

Вече бяха там от три дни и познаваха плана на хотела не по-зле от самите служители. Бяха обходили всеки сантиметър от комплекса — всеки бар, всеки ресторант, всеки клуб, всеки магазин, всяка мъжка тоалетна. Паркингите, басейните, околността. Всичко. Бяха максимално готови, доколкото позволяваха краткото време и другите ограничения, при които се налагаше да действат. Сега им трябваше само един малък шанс, който да използват като лост за нещо по-голямо.

Той остави щангите на стойката и отиде да направи няколко упражнения за разтягане. Надяваше се, че постъпва правилно, като участва в ликвидирането на Шорок. Никога не го беше смущавала мисълта, че военните ще се отрекат от него, ако провали поредната операция, тъй като всеки път можеше спокойно да приеме, че действа по нареждане на съответното началство. Ала не и сега. Президентът имаше списък на хора, подлежащи на унищожаване — всъщност информацията за неговото съществуване изтече неотдавна, наред с факта, че сред тях има и американски граждани. Тези неща не бяха нищо ново за никого в СРП, но пък и президентът не му се беше обаждал лично по телефона, нали? Тревън не знаеше откъде Хорт е получил заповед и дали изобщо е получил такава заповед. Само че какво можеше да направи? Гадостите, за които го използваха военните, бяха толкова недоказуеми, че вече не си спомняше откога не е получавал писмени нареждания. Ако сега поискаше от Хорт нещо черно на бяло, полковникът сигурно щеше да го прати на психиатрична експертиза.

Той завъртя шия и прешлените му изпукаха, после започна йогийски упражнения за разтягане. Ситуацията беше деликатна. От една страна, Хорт многократно бе доказал манипулативността си, меко казано. От друга страна, ако твърденията му за Шорок бяха верни — че директорът на НАЦ подготвя мащабни атентати в Съединените щати — ликвидирането му можеше да спаси живота на хиляди американци.

Но наистина ли се намираше тук по тази причина? Никога не беше изпитвал такива съмнения за мотивите си… по дяволите, никога изобщо не бе изпитвал съмнения. Винаги сключваше елементарни сделки: снимка, файл, сведения за някого, нещо, някъде. Само от него зависеше как. И никога не се замисляше защо. Сега всичко беше различно. Естествен преход, може би? Може би по-рано го бяха използвали само като инструмент, макар и остър, а сега осъзнаваше как играят играта истинските наемници. Да, може би. Поне така му беше казал Хорт — че започва да разбира истинската същност на нещата, че е на път да стане самостоятелен играч.

Страхуваше се и от онези записи от охранителна камера, трябваше да го признае. Както представяше нещата полковникът, записите били в ЦРУ и по-конкретно у заместник-директора, някой си Стивън Клемънтс, а Хорт го принуждавал да ги крие. Тревън обаче се съмняваше. Нали човек като Хорт точно така би използвал подобна възможност? „Един човек се опитва да те изнудва и аз, твоят най-добър приятел, не му позволявам.“ Как всъщност можеше да разбере? Ако направеше дори само една крачка встрани, спокойно можеха да го арестуват и обвинят в убийство. Независимо каква беше истината. Хорт само щеше да му каже, че съжалява и че е направил всичко възможно, за да не допусне такава развръзка.

Знаеше, че не може вечно да живее така. Все някога щеше да се наложи да тръгне срещу Клемънтс, а навярно и срещу Хорт. Или пък просто ще рискува и ще ги прати на майната им. Зачуди се дали сега не приема заповедта на Хорт, за да отложи деня на разплатата.

Или имаше друга причина? След като от многобройните си преживявания, едва не завършили със смърт, бе научил, че основната част от благородните патриотични призиви са празни приказки, целящи да заблудят податливите и да дадат власт на покварените, беше ли възможно все още да копнее да работи в организация, чиято истинска същност се преструва, че не познава? Когато ги разглеждаше в такава светлина, нещата му изглеждаха жалки, но мисълта да напусне армията, да напусне СРП, му се струваше ужасна. Дори при самата представа почти изпадаше в паника. Какво щеше да прави? Какъв щеше да стане?

Той дълбоко си пое дъх и се издигна на длани в позата „протягащо се нагоре куче“ с таз върху пода и извит гръб. Йогата му харесваше. Беше установил, че не се възстановява толкова бързо, колкото на времето, когато играеше футбол и тренираше борба, и че бавните разтягания като че ли му помагат.

Една от служителките се приближи, привлекателна брюнетка в униформа с бадж, на който пишеше „Алиса“. По-рано Тревън беше забелязал, че го наблюдава, и се бе учудил дали не проявява интерес към него.

— Нямах представа, че сте почитател на йога — каза момичето.

— Е, чак пък почитател — изправи се на крака той. — Разтягането обаче ми допада.

— Разумно. Много от хората, които вдигат тежести, не разтягат достатъчно.

— Йога ли преподавате?

— Индивидуална треньорка съм. Но вие май нямате нужда. Наблюдавах ви, знаете какво правите.

Тя определено изглеждаше секси и по всяко друго време Тревън с удоволствие щеше да тръгне по този път, където и да водеше той. Но не и днес.

— Ами, аз май трябва да приключвам — каза той. — Човек не бива да прекалява с йогийските упражнения.

Момичето се усмихна, без да откъсва многозначителния си поглед от очите му.

— Да ви донеса ли нещо? Хавлия, вода?…

— Не, благодаря.

— Добре тогава. — Тя продължи да го гледа още малко, после се обърна към изхода. Тревън понечи да я последва, когато в залата влезе мускулест мъж с късо подстригана коса и тъмен костюм. Моментално го определи като бодигард — физиката, зоркия поглед, а и човек, дошъл за тренировка, нямаше да носи костюм.

— А, мога ли да попитам — повика той Алиса, която отново се завъртя към него. — В спа центъра има парна баня, нали?

Печелеше време, искаше да види какво ще направи гардът и кой ще влезе след него. Можеше да не е непременно Шорок. В „Уин“ гостуваха много випове. Който и да се окажеше, Тревън знаеше, че ще изглежда по-естествено, ако си приказва с някого от служителите, отколкото ако е сам.

— Да — потвърди момичето. — Парата е наситена с евкалиптово масло и наистина прочиства порите и отпушва синусите.

— Ще трябва да я опитам. Май че досега не съм правил евкалиптова парна баня.

Тя се усмихна.

— Ще ви хареса. Аз я посещавам всеки ден, когато съм тук.

Тревън наблюдаваше бодигарда с периферното си зрение. Костюмираният обиколи с поглед залата, но не много сериозно. Като че ли само проверяваше дали няма други входове и изходи. И защо да обръща по-голямо внимание на фитнеса? Шорок беше важна личност, вярно, ама не чак президентът. И както бе казал Рейн, ако директорът на НАЦ нарушеше програмата си, охраната му щеше да се съсредоточи повече върху човек, който го преследва, а не толкова върху хората, които вече са там.

— Всеки ден ли? — попита той. — Трябва да имате най-чистите пори във Вегас!

Алиса се засмя.

— Не знам за порите, но определено е полезно за кожата.

Бодигардът се върна при стъклената врата, задържа едното крило отворено и бам, в залата влезе Шорок. Сърцето на Тревън заби мъничко по-бързо. Мама му стара, бяха го пипнали.

— Знаете ли, винаги съм завиждал на хора, които си изкарват прехраната със спортуване — каза той, като продължаваше да наблюдава Шорок с периферното си зрение.

— И вие изглеждате доста добре — спусна поглед по тялото му Алиса. — Какво правите във Вегас?

Бодигардът, забеляза той, беше останал навън. Шорок се насочваше към дъното на залата, където бяха свободните тежести.

— Дойдох на среща с едни приятели — отвърна Тревън. Тя го бе стрелнала с подканващ поглед, когато му зададе въпроса за плановете му. Ако отговореше на погледа й, щеше да продължи в същия дух. — Ще поиграем покер, може би ще идем да гледаме представлението на „Цирк дьо Солей“.

Алиса кимна, несъмнено бе забелязала, че той за втори път не поема подадената му топка.

— Приятно прекарване — рече тя. После обаче остави вратата отворена: — И ми кажете дали ви е харесала парната баня.

Тревън се усмихна.

— Непременно.

Знаеше, че ще изглежда странно, ако продължи да виси там, но реши, че може да си позволи да поостане още няколко минути и да види дали ще успее да събере оперативна информация.

Отиде при автомата за вода и си наля една чаша, после се насочи към предната част на залата и си взе пешкир. През стъклото видя бодигарда, който бавно се разхождаше отпред — между асансьорите и входовете на фитнеса и спа центъра. Да, не го интересуваха хората, които вече бяха вътре, но можеше да обърне внимание на новодошлите. Тревън реши, че Докс трябва да изчака и е време да пратят вътре Рейн. Той единствен от тях нямаше да направи впечатление с ръста си, пък и беше азиатец или поне приличаше на такъв и това най-вероятно щеше да го изключи от кръга на подозрителните лица, за каквито следяха бодигардовете на Шорок. А и в поведението на Рейн имаше нещо, което караше всички да не го забелязват. Когато се намираше пред хора, излъчваше някакво спокойствие, което отначало можеше да бъде взето за приветливост, дори стеснителност. Такава грешка бяха допуснали наемниците и Тревън никога нямаше да забрави как средният на ръст и хрисим на вид японец, за какъвто беше взел Рейн, изведнъж хвърля маската си и с голи ръце поваля двамата много по-едри мъже още преди някой да успее да се доближи, за да му попречи.

А и се бяха уговорили Рейн да извърши самия удар. Той притежаваше най-богат опит — останалите от групата работеха само с огнестрелно оръжие. И наистина, Тревън не се сещаше да е използвал нещо друго, освен огнестрелно оръжие за всички, които беше убил в двубой, при покушение или самоотбрана. Не че щеше да е ужасно сложно да напръска някого с цианид в лицето, но от друга страна аерозолният цианид си бе опасно нещо, а по време на операция можеше да се обърка какво ли не. Най-сигурният и най-безопасен начин за доставяне на дозата щеше да е направо в устата на обекта и Тревън предполагаше, че ако някой е способен да се приближи достатъчно, за да го направи, това е Рейн.

Тревън отново се насочи към лежанките. Жилест петдесетинагодишен мъж по шорти и тениска „Ъндър Армър“, Шорок правеше лицеви опори. Движенията му бяха отсечени, точни. За ръката му беше закрепен айпод. Агентът от СРП забеляза, че на пода до стойката за гирите е оставена алуминиева бутилка, навярно пълна с някаква спортна напитка. Изглеждаше като у дома си във фитнес залата. Тревън понечи да се извърне, после зърна нещо на килима до шишето. Мама му стара, магнитна ключ-карта в огненочервения цвят на хотела.

Мислите му запрепускаха. Бяха очаквали, че Шорок ще остави вещите си в шкафче в съблекалнята на спа центъра. Явно не беше постъпил така — може би защото не е имал време, може би защото евкалиптовите парни бани не му бяха по вкуса. Бе дошъл направо във фитнес залата, след което най-вероятно щеше да се върне директно в стаята си.

Можеха ли да научат номера на стаята му? На регистратурата отпред имаше списък и за да използва залата, Тревън трябваше да впише името и номера на стаята си. След това служителят провери в компютъра дали е гост на хотела. Шорок сигурно също се беше регистрирал. Имаше вероятност бодигардовете му да са го посъветвали да не го прави, но Тревън се съмняваше. Държаха се доста нехайно. В края на краищата, нали се намираха в ласвегаско казино — какво толкова можеше да се случи?

Той се прикри зад масивния стълб в центъра на залата, тъй че гардът отпред да не го види, ако надникне вътре, и се озърна, за да се увери, че никой не може да го чуе. Помещението беше толкова голямо, че най-близките посетители бяха на пътеките за бягане и велоергометрите на четири-пет метра от него. Жуженето на уредите стигаше до ушите му.

Тревън извади джиесема от джоба на шортите си и набра номера на Рейн.

— Тук е — съобщи тихо.

— Добре — след кратко мълчание отвърна Рейн. — Знам, че не можеш повече да киснеш там. Моят партньор ще те смени, а аз ще отида да чакам в спа центъра.

— Не, там не става. Почти съм сигурен, че няма да го използва. Оставил е ключ-картата си тук на пода, затова предполагам, че не си е взел шкафче.

— Ключ-картата си ли?

Тревън се придвижи към другия край на стълба, за да се увери, че никой не се е приближил.

— Да, мислим за едно и също. Ще погледна списъка на регистратурата пред фитнес залата и ще се опитам да науча номера на стаята му. Ти прати партньора си в спа центъра — накарай го да каже на регистратурата, че току-що се е настанил и само проверява дали си струва четирийсетте кинта. Отпред има бодигард, но едва ли ще обърне внимание на твоя човек, ако отива в спа центъра, а не в залата. Аз ще подменя картата на нашия приятел с моята…

— Не забравяй, че в „Уин“ имената на гостите са отпечатани върху картите. Това не са само ключове, а нещо като кредитни карти за комплекса.

— Трябва да се вгледа адски внимателно, за да го забележи — той ще види само червената пластмасова ключ-карта на пода, където я е оставил, а не златните буквички в долния й край.

— Прав си. Действай.

— Ще се насоча към спа центъра, все едно отивам до кенефа, и ще предам картата на твоя партньор. Той ти отключва стаята на нашия приятел, после се връща при спа центъра под някакъв претекст, връща ми картата и аз я оставям на мястото й. Ти ще се погрижиш за работата в стаята в пълно спокойствие и с това приключваме.

— В стаята е прекалено рисковано. Охраната може да направи рутинна проверка точно преди да влезе нашият приятел.

— Мамка му, вярно.

— Плюс това тия ключове са смарт карти. Могат да се програмират така, че да регистрират по кое време са използвани. Няма как да разберем дали в „Уин“ също го правят, но ако имат такава практика и някой провери, ще изглежда странно, че е влизано в стаята, докато Шорок е тренирал във фитнеса.

— Тогава защо, след като свършим работата, не му вземем ключа? Ключове се губят постоянно, кой знае къде е изчезнал и този. Така или иначе, няма ключ — няма улики.

Кратко мълчание.

— Бихме могли — отвърна Рейн. — И все пак, ако вляза в стаята му и се появи някой от бодигардовете, цялата операция отива на кино. Ти обаче ме навеждаш на една идея. Ключът пак ще ни бъде полезен. Направи каквото ми каза. Обади ми се, ако научиш номера на стаята му. Ако успееш, аз ще позвъня там от някой телефон в хотела. Ако не отговори никой, ще рискувам да вляза, ще поставя една от безжичните камери и ще се измъкна.

— Така ще знаем кога влиза и излиза и ще можем да го пресрещнем при асансьорите.

— Точно така. А може да подслушаме и нещо за програмата му. По-добре да знаем какво ще прави, отколкото да го следим. Ще съобщя на другите какво става.

— Ясно. Добре, да видим какво ще успея да направя тук. Ще ти се обадя.

Тревън прекъсна връзката и пъхна джиесема обратно в джоба си. Шорок беше преминал на коремни преси и при всяко надигане се извиваше ту наляво, ту надясно. Явно загряваше. Тревън извади своята ключ-карта и разкопча часовника „Трейзър“ на китката си. Приближи се до стойката с гирите, приклекна, сякаш за да избере нужния му уред, и изпусна часовника до стойката. Когато Шорок се надигна и се изви наляво, с гръб към него, агентът на СРП вдигна гирата с дясната си ръка и ловко размени картите с лявата. После се отдалечи на няколко крачки, направи няколко сгъвания и разгъвания за трицепс, върна гирата на мястото й и си тръгна.

Бодигардът продължаваше да се разхожда пред залата и не му обърна особено внимание. Защо да му обърне? Тревън излизаше от фитнеса. Гардът вече го беше класифицирал като безобиден. Грешка.

Спря на регистратурата. Там стоеше красива жена, на чийто бадж пишеше „Виктория“. Не беше същото момиче, което го бе регистрирало преди два часа.

— Привет — поздрави той. — Сега ще използвам спа центъра, но ако реша по-късно да се върна, нали няма да трябва пак да плащам?

— Разбира се, че няма, господине — потвърди Виктория. — Използването на спа центъра се плаща за цял ден или е включено в пакетната ви почивка. Но така или иначе няма да плащате втори път.

— Страхотно — заяви Тревън и погледна регистрационния списък на плота. На последния ред пишеше: „Шорок, стая 5818“. — Трябва ли пак да се записвам?

— Не, господине, всичко е наред. Приятно прекарване в спа центъра. Служителят вътре, Джошуа, ще ви разведе, ако желаете.

Тревън й благодари и влезе. Спа центърът беше огромен и абсурдно луксозен — смесица от съблекалня и мъжки клуб, всичко в кожа, гранит и инкрустирани мозаечни плочки — и сигурно струваше луди пари. Служителят — Джошуа, ако се съдеше по баджа — се приближи и го попита дали се нуждае от нещо — развеждане наоколо, инструкции, препоръки. Агентът отговори, че ще се оправи сам, и мъжът дискретно се отдалечи.

Тревън извади телефона си, седна на един от свръхмеките кожени фотьойли и позвъни на Рейн.

— Взех ключа — тихо съобщи той. — Стая пет хиляди осемстотин и осемнайсет. Повтарям: пет хиляди осемстотин и осемнайсет. Аз съм в спа центъра.

— Добре. Партньорът ми идва веднага.

Тревън затвори и се престори, че разпуска. След три минути се появи Докс.

— Аре стига бе! — с особено силен провинциален акцент възкликна той. — Какво нещо, а? Абе обичам го тоя Лас Вегас!

Тревън скришом потръпна. Не че не беше вярна поговорката за скриването пред очите на всички, само че Докс преиграваше.

Джошуа се приближи към новодошлия.

— Бихте ли желали да ви покажа съоръженията, господине?

— Много ти благодаря за предложението, синко, но вече съм покръстен — отвърна Докс. — Чудех се дали тоя прехвален спа център си струва четирийсетте долара, ама вий ме успокоихте. Само малко ще поогледам, та по-сетне да знам къде се връщам.

— Чудесно — усмихна се Джошуа. — Ако се нуждаете от каквото и да е, само кажете.

— След като предлагаш, имаш ли нещо за пиене? — попита Докс.

— Вода с краставица? Или с цитрусови плодове?

— Ааа, с краставица. Звучи интересно. Ще опитам от нея, ако не възразяваш.

Джошуа отиде при кристален охладител, пълен с вода, лед и резенчета краставица, и започна да пълни една чаша. Тревън се изправи, мина покрай Докс и пътьом пъхна ключ-картата в дланта му, без да го поглежда. Влезе в една от тоалетните кабини и отвътре чу Докс да казва с театрално задоволство:

— Много освежаващо и вкусно. Ти си добър човек, господин Джошуа. След малко непременно ще се върна. Туй ще са най-добре похарчените четирийсет долара в живота ми!

Тревън използва тоалетната, после също изпи чаша вода с краставица и се върна на кожения фотьойл, където запрелиства някакво хотелско списание. Иззад ъгъла се появи мек наглед мъж в плюшен хотелски халат и със зачервено, мокро от пот лице, навярно от евкалиптовата парна баня, и седна наблизо. Жалко. Е, не можеха да очакват целият център да е запазен само за тях. И без това вече бяха извадили страхотен късмет.

Докс се върна след по-малко от десет минути и понечи да се насочи към Тревън, ала видя мъжа с халата. Той спря и извика:

— Господин Джошуа, забравих да те попитам нещо. Ще ми трябва ли бански костюм, за да използвам горещата вана? Или в тоз център е позволено по-естествено състояние на нещата?

Служителят се показа иззад ъгъла.

— Хм, позволено е, както ви е удобно, господине — заекна той.

— Абе на мене всичко ми е удобно, ама не ща да стеснявам другите. На някои хора, нали знаеш, не им допада гледката на срамните части. — Докс се усмихна и кимна към мъжа с халата, като че ли чудесно онагледяваше думите му.

Въпреки напрежението или всъщност тъкмо заради него, Тревън трябваше да сподави смеха си.

— Зависи единствено от вас, господине — каза Джошуа.

Докс просия.

— Повторно ти благодаря, господин Джошуа. Само ще си сипя още една вода с краставица и си отивам. Извинявай, че те отвлякох от задълженията ти.

— Ни най-малко не сте ме отвлекли, господине — увери го служителят. — Ако имате нужда от нещо друго, само ме повикайте.

И отново се скри зад ъгъла. Докс вдигна едно от хотелските списания.

— „Роб Рипорт“ — каза той, като го разлисти. — Очерци за живота на богатите и известните. Я виж, нов „Вейрон Суперспорт“ за два милиона и четиристотин хиляди долара. Да, старият модел вече просто не ми вършеше работа. Може да си поръчам тоя, ако довечера извадя късмет в казиното. — Той остави списанието и си тръгна. Мъжът с халата понечи да се изправи.

— Пускат нов вейрон, така ли? — попита той.

Тревън светкавично скочи от креслото си, все едно самият той е супербързата спортна кола.

— Леле, трябва да го видя! — възкликна, грабна списанието, вдигна го с една ръка и то естествено се разтвори там, където Докс беше пъхнал ключ-картата за стаята на Шорок.

— Божичко! — възкликна онзи с халата. — Веднага ли ще го купувате?

Агентът на СРП незабелязано измъкна картата и направи огорчена физиономия.

— Имате право, беше много грубо от моя страна. — И му подаде списанието.

— Не, няма нищо — отвърна мъжът. — Мога да почакам.

Тревън си погледна китката.

— Уф, колко неприятно, забравил съм си часовника във фитнеса. Не, вземете го, не биваше да го грабвам така, пък и трябва да си прибера часовника. — Той се запъти обратно към залата, като се чудеше дали Докс е толкова тъп, колкото изглежда. Започваше да му се струва, че не е.

Подмина бодигарда, който се озърна към него без интерес, и влезе вътре. Алиса го видя и попита свойски:

— Забравихте ли нещо?

— Да. Часовника си. Някой не го ли е предал?

— Хм, не, къде го оставихте?

— При гирите. Ще ида да го потърся.

Той се насочи към дъното на залата. Шорок го нямаше. Както и алуминиевата бутилка. Както и ключ-картата. „Мама му стара…“

Тревън се заоглежда наоколо като обезумял, за миг забравил къде се намира. Директорът на Националния антитерористичен център се потеше на кростренажор, полускрит зад един от стълбовете. Добре, добре. Бутилка и ключ-картата бяха на пода до него — явно имаше навика да носи вещите си със себе си, докато обикаля уредите. И очевидно не бе забелязал, че картата не е неговата. Само че сега тя лежеше на пода, а стъклената стена с лице към която стоеше Шорок, отразяваше светлината като огледало — заради по-тъмния коридор зад нея. И за разлика от по-рано, когато правеше коремни преси и се извиваше наляво и надясно, сега той беше на кростренажора, обърнат право към огледалното стъкло.

Трябваше пак да размени картите. Ако се върнеше в стаята си с чужд ключ, Шорок щеше да разбере, че някой ги е подменил. Охраната му изглеждаше сравнително спокойна, но такъв инцидент щеше да вдигне гигантски червен флаг. Повече нямаше да оставят директора сам и за секунда и всички погледи щяха да се насочат към човека, чийто ключ се беше оказал у Шорок.

Тревън си спомни претекста, под който се намираше там, и се насочи към стойката с гирите. Алиса го придружи.

— Отляво или отдясно? — попита тя. Мамка му, ставаше все по-сложно.

— Отляво — отвърна агентът на СРП.

Тя приклекна на земята. Тогава му хрумна нещо. Тревън се наведе до нея и развърза връзките на едната си маратонка.

— Ето го — посочи Алиса. — Имате късмет. — Момичето се пресегна отзад и го вдигна, после се изправи и му го подаде.

Той се усмихна.

— Нищо не може да се сравнява с малко късмет във Вегас.

Двамата закрачиха обратно покрай кростренажорите.

— Е, ще опитате ли… — започна Алиса.

Тревън се препъна. Пусна часовника и се опря с длан в пода до ключ-картата на Шорок. Алиса се хвърли към часовника. Не успя да го хване, ала вниманието й беше отвлечено достатъчно дълго, та агентът да направи размяната. Басираше се, че Шорок е проследил с поглед нейното движение настрани, а не неговото надолу, но и да не беше, щеше да види картата и бутилката си точно там, където ги е оставил.

— Мамка му — изруга Тревън и се изправи. — Какъв срам.

Алиса вдигна часовника, погледна го и му го подаде.

— Изглежда наред.

Тревън кимна.

— Тия часовници си ги бива.

Тя се озърна към краката му и се усмихна.

— По-добре си завържете връзките.

Тревън клекна и завърза връзките на маратонката си, после двамата се насочиха към изхода.

— Сега вече наистина ще опитам парната баня — каза той. — Бос ще съм в пълна безопасност.

— Съобщете ми дали ви е харесало — отново му се усмихна Алиса.

Агентът на СРП се върна в спа центъра и се обади на Рейн.

— Всичко е наред. Размених картите. Нашият приятел още е там. Сигурно ще остане около час. Добре е да слезеш тук, в случай че реши да отиде до тоалетната. Макар че според мен няма да се появи.

— Добре — отвърна Рейн. — Камерата е на място. Ще ни е от огромна полза. Ако не успеем да се доберем до него в спа центъра, ще имаме други възможности.

Тревън се надяваше да е прав. Но двете последователни случки, едва не завършили с провал — първо списанието, после преместването на ключ-картата — го бяха изнервили. Беше се измъкнал благодарение на чист късмет. Съмняваше се, че и третия път ще са такива късметлии.

10.

Поставянето на камера в стаята на Шорок беше неочакван късмет, но все още предстоеше да се възползваме от него. Като цяло обаче признаците бяха добри. Чувахме го да обсъжда плановете си за вечерта: вечеря във включения в „Мишлен“ френски ресторант „Алекс“ в седем, на по чаша в нощния клуб „Трист“ в десет, а преди и след това — „игри“ в казиното, както упорито парфюмират обикновения хазарт рекламните агенти от бранша. Според мен имаше приличен шанс да приключим всичко същата вечер.

Придружавани от две взаимозаменяеми платиненоруси ласвегаски компаньонки, с Ларисън успяхме да си намерим маси в „Алекс“. Нещо повече, той имаше видимост към частната зала, в която се забавляваше Шорок. Към средата на дългата вечеря усетих, че мобилният ми телефон вибрира в джоба — сигнал от Ларисън, че Шорок отива в тоалетната. Бързо се извиних и го изпреварих, както бяхме планирали. В тоалетната нямаше никого, дори вратите на всички кабини бяха открехнати. Сърцето ми затуптя малко по-бързо. Сега беше моментът.

Застанах пред крайния десен писоар, сякаш нехайно се облекчавам, и зачаках. След няколко секунди чух вратата зад мен да се отваря. Наострих слух и устоях на инстинктивното желание да се озърна назад. Приближаващи се стъпки. И ето че изведнъж той се появи и се насочи към крайния ляв писоар, подчинявайки се на неписаното правило в мъжката тоалетна да оставяш колкото може повече място между теб и другия, използващ писоарите.

Ларисън вече трябва да беше съобщил на Докс, който чакаше пред ресторанта, за да мога да се измъкна и да се избавя от инхалатора с цианида, след като приключим. Имаше съвсем малка вероятност някой в ресторанта незабавно да попадне под подозрение, ала не исках оръжието на убийството да е у мен, ако се стигне дотам.

Хвърлих поглед наляво и видях, че Шорок леко се олюлява със зачервено от алкохола лице. Джиесемът завибрира в джоба ми — пак Ларисън, сигнал, че се приближава друг човек. По дяволите, трябваха ми само няколко секунди. Спуснах ръка в джоба на панталона си, стиснах инхалатора и понечих да го измъкна. Тъкмо горният му ръб се показа навън и точно преди да се обърна и насоча към Шорок, чух вратата отново да се отваря. Замръзнах и пуснах инхалатора обратно на мястото му. Стъпки, после новият посетител застана между нас с Шорок и смъкна ципа на панталона си.

— Ей, Тим — каза той. — Харесва ли ти вечерята?

— Направо не е истина — отвърна директорът на Националния антитерористичен център. — Не мога да повярвам, че има още три блюда. Натъпках се до пръсване.

— Повярвай ми, трябва да опиташ еклерите с ябълков крем. Ще си умреш на място от удоволствие.

Не обърнах внимание на тази ирония и продължих да се взирам в мраморната стена пред мен с нереалистичната надежда Шорок да е прекалил с виното и да пикае толкова дълго, че оня да си тръгне пръв. Но не би. Директорът се отръска, вдигна ципа си и се насочи към мивката. Чух да потича вода, после той каза:

— Ще се видим вътре. — И изчезна, отнасяйки моя шанс със себе си.

Не изгубих надежда. Спокойно можех да се басирам, че шефовете на частни фирми, които ухажват Шорок, са му поръчали не само специалитета на заведението, но и придружаващите го вина, които ще доведат до чести нови отбивания до тоалетната. Така и се оказа — още веднъж в „Алекс“ и после още два пъти в „Трист“. В тоалетната обаче винаги имаше някой: друг клиент в ресторанта или чистачка в нощния клуб.

След „Трист“ импровизирахме — проследихме Шорок и неговата компания в казиното. Докс се настани пред една ротативка, откъдето можеше да наблюдава как директорът играе блекджек и да ми сигнализира в мига, в който той се извини и тръгне към тоалетната. Всичко вървеше гладко, всъщност по-добре, отколкото очаквах, но отново не успях да го сваря сам.

Двойно по-разочароващ беше фактът, че макар да знаехме в коя стая е отседнал, не можехме да го спипаме там. Двамата агенти от секретната служба не се престараваха особено, може би защото Шорок не спадаше към същата категория като, да речем, министъра на отбраната, или може би защото самият той предпочиташе охраната да му дава повече свобода. Независимо от причината, единият от двамата винаги пазеше на пост пред стаята, когато Шорок се намираше вътре, както бях установил предишния ден с една дискретна разходка до 58-я етаж и с помощта на зъболекарско огледалце. Можехме да установим присъствието му в стаята, ала не и да го довършим там. Това трябваше да стане на друго място.

На другия ден се повтори същото. Сутринта Шорок тренира във фитнеса, но без да припари до спа центъра, даже за да иде до тоалетната. Пленарната лекция не ни вършеше работа, заради вероятната засилена охрана. Следваше вечеря с шанхайска кухня в ресторанта „Уин Лей“, пукащ тъпанчетата микс на диджей на име Пицо в нощния клуб „Екс Ес“ и пак блекджек, тоя път под наблюдението на седящия зад една ротативка Тревън. Общо пет ходения в тоалетната, нито едно от които насаме.

Точно преди един през нощта Тревън се обади и ми съобщи, че компанията на Шорок се разотивала и той се насочвал към стаята си, охраняван от двамата си бодигардове. Тази нощ беше последната от участието му в конференцията и нищо повече не можехме да направим. Докс щеше да го наблюдава, докато директорът заспи на камерата, която бях поставил в стаята му, и ако не се случеше нищо ново, на другата сутрин пак щяхме да опитаме във фитнеса. Но ако и там не успеехме, при липса на нова информация за следващите му движения, например отиване на черква, както се надяваше моят партньор, с това щяхме да приключим във Вегас.

Запътих се обратно към стаята си и разтворих завесите, после безмълвно поседях под отразената светлина на ларгото.

Всичко това ми действаше обезсърчаващо. Никога не бях провалял възложена ми задача и внезапната перспектива да се издъня ме смущаваше. Нищо възвишено, трябваше да призная. Просто елементарната стара фикс идея за довършване на започнатото, при това изключително качествено. Не особено благородна мотивация, несъмнено, но поне бях честен.

Прехвърлих цял куп все по-шантави сценарии, изкушавайки се да опитам нещо много рисковано. Само че в мен се обаждаше Вегас, насърчаваше ме да компенсирам загубите си с все по-безразсъдно въртене на колелото. Бях издържал доста време, без да правя глупости. Сега не беше подходящия момент да започна.

Дълго седях под тъжното сияние и чаках да ме напусне усещането, че съм на лов, да се разсее внезапният прилив на адреналин. Бях уморен, но знаех, че няма да мога да заспя. Тъкмо бях решил да пропъдя напрежението от тялото си в разкошната вана в банята, когато мобилният ми телефон завибрира — Докс. Грабнах го.

— Кажи ми, че Шорок утре сутрин ще ходи на черква, и ще ти подаря бутилка „Бомбай Сапфайър“.

— А, ще се налага да иде на черква, обаче не знам дали ще го направи.

— Какви ги говориш?

— Ами, гледам на камерата нашия приятел, чиито всекидневни тренировки явно са му дали издръжливост, към каквато можеш само да се стремиш — в момента скъсва от ебане едно момиче на повикване.

— Майтапиш се.

— Нищо подобно. Момичето пристигна преди десет минути, ама не ти се обадих, защото чух почукване на вратата, но не виждах какво става — трябва да са започнали или в коридора, или във втората баня, а камерата покрива само голямата стая. Обаче сега я е опнал на дивана и а, да, обръща я по корем в задна прашка, абе, харесват ми наклонностите на тоя човек! Кажи ми, партньоре, защо е толкова забавно да гледаш как се чукат други хора?

Не отговорих. Мислите ми препускаха. Не можеше да няма начин да се възползваме от ситуацията. Просто не можеше.

— Леле-мале, само го виж! Горд съм, горд съм, че нашата велика страна се ръководи от мъже с такава изключителна енергия и страст. Да не споменавам за нравствеността им.

Нравственост. Това беше.

— Пипнахме го — казах аз. — Това е нашият шанс.

— Не те разбирам. Точно сега нашият приятел не може да е по-малко сам.

— Да, но съвсем скоро ще остане сам. Искам да продължиш да гледаш…

— Страшно си обичам работата!

— … и в мига, в който тя си тръгне, ми звънни и после ме чакай в казиното. Има няколко обществени телефона — надясно от входа на нощния клуб „Блъш“. В мига, в който тя си тръгне, ясно?

— Ясно — потвърди той с внезапно изгубил несериозността си глас.

Затворих и три пъти бавно си поех дъх, за да се успокоя и да го премисля от всички гледни точки. Ако пропуснех дори само една променлива величина, щяхме да провалим цялата работа. Но имахме шанс. Докс се шегуваше за нравствеността, но сега ни се отваряше възможност да я използваме — нравствеността, или по-точно опасността от публично опозоряване. Помислих си за срама, от който тоя женен, набожен, допускан до най-високото ниво на поверителност представител на разузнавателните служби ще се страхува, ако се разчуе — ако се разпространи това живо порно, съдейки по думите на Докс. Замислих се и че тъкмо срамът е чувството, което най-много копнее за самота — онова, от което в момента се нуждаехме ние.

Анализирах един възможен подход и веднага осъзнах, че със съвсем малко късмет, дори няма да ми трябва цианидът. Реших да го направя по стария начин — по-труден, но и по-сигурен. Затворих очи и започнах да си представям всяка стъпка, всяка променлива, всяка вероятност.

Когато приключих, взех ролка кинезиологична лента от тоалетния си несесер и увих предмишниците и китките си чак до първата става на палците. После нахлузих бяла фланела с дълъг ръкав, закопчах отгоре й синя риза и облякох тъмносин блейзер с прекалено дълги ръкави. Увитите с лента китки и дългите ръкави можеха да привлекат известно внимание на някоя от масите за карти, но аз нямах намерение да играя, или поне не в смисъла, който влагаха във Вегас.

Мобилният ми телефон завибрира след четирийсет минути — Шорок трябва да беше наел момичето за час. Едва ли имаше други професионалисти, толкова точни, колкото вегаските момичета на повикване. Пъхнах чифт ръкавици от еленова кожа в единия джоб на блейзера и ролката лента в другия и се спуснах долу.

Докс вече ме чакаше и с радост установих, че навалицата в казиното не е намаляла, което щеше да ми осигури предостатъчно прикритие.

— Да вървим — казах и докато обикаляхме комплекса, му обясних плана и неговата роля в него.

Когато свършихме, ние се върнахме при телефоните пред „Блъш“. Застанах наблизо, а той набра номера на стаята на Шорок и отдръпна слушалката от ухото си, за да чувам. Две иззвънявания, после „Да?“ с малко нервен глас. Зачудих се дали директорът на НАЦ не се е уплашил, че се обажда проститутката или някой от нейната фирма, дали не е получил пристъп на разкаяние и страх.

— Господин Шорок — с възможно най-силния си провинциален акцент каза Докс.

— Да?

— Започвам направо по същество. Моята сътрудничка преди малко излезе от апартамента ви. Докато беше там, тя постави камера под телевизора в голямата стая. С нейна помощ заснехме на видео вашите лудории на дивана.

— Какво?!

— Може ли да ви посъветвам просто да отидете при въпросния телевизор и да опипате долния му ръб? Ще откриете камерата и после ще ви кажа как можем да уредим тоя въпрос, тъй че никой друг да не види записа.

— Това… това е нелепо! Не разбирам за какво говорите.

— Просто идете да вземете камерата, ако обичате, господине. А, и между другото, задната прашка и на мене ми е една от любимите пози. Браво, господине, браво!

Чудесен щрих, помислих си, при това не мое дело. Номерът беше да подхвърлиш на обекта късчета съществена информация, които да го накарат да повярва, че имаш и още. Това, наред с усилващата се паника, не му позволява да разсъждава трезво и да задава въпроси като „Нима? И как се казваше момичето?“, които могат да пратят цялата работа на кино.

Последва кратко мълчание, докато Шорок най-вероятно проверяваше под телевизора и търсеше камерата. После директорът попита:

— Какво… какво искате?

— Искам да ме компенсирате, господине, в замяна на флашката, на която е кристално ясният запис на вашата гореща среща с ласвегаска проститутка.

— Това е измама. Кой сте вие?

Гласът му не звучеше убедено и аз реших, че просто проявява предпазливост. В момента той, естествено, беше подвластен на уплахата от това, че са го заснели.

— Точно сега, господине, аз съм единствения човек, който може да ви спаси от лично и професионално унижение и гибел. Което най-искрено бих искал да ми помогнете да сторя.

— Как да ви помогна?

— Просто като ми платите хиляда долара в брой. Което, струва ми се, ще се съгласите, е страхотна сделка при тия обстоятелства.

Като се имаше предвид в какъв бранш работеше, Шорок трябваше да има известен опит с изнудването и следващият му въпрос го показа.

— Само колкото да поспорим — ако беше вярно, че имате някакъв запис, което не е вярно, защото не се е случило нищо нередно, но ако все пак имахте, щяхте да го презапишете и да превърнете шантажа си в постоянен доход. Защо да се хващам на тази въдица?

— Това е съвсем основателно съображение, господине, и мога само да ви уверя, че хвърлям тая въдица, както я наричате, много отдавна, и дискретността ми е причината да продължавам без излишен шум. Чували ли сте в „Уин“ да е бил залавян някой? Не, разбира се, и ще ви кажа защо. Защото всеки път ми се плаща веднага за предоставяне на инкриминиращия запис и с това въпросът приключва. Но ако искате да сте първия, който ми се опре, ваша воля. Аз лично ви съветвам да постъпите като всички останали, а именно — да си дарите хилядарката, да си го закачите като обеца на ухото и да продължите нататък.

Последва мълчание, през което Шорок трябва да претегляше аргументите „за“ и „против“. Когато отговори, гласът му прозвуча напрегнато, но той успя да каже:

— Добре, само защото не мога да заспя и това ме забавлява. Даже да исках да ви платя, нямам в себе си хиляда долара в брой.

Възражение за цената, не по принцип. Това, както и фактът, че не затваря, ме изпълни с увереност, че ще успеем.

— Естествено, че нямате, господине, това не е нещо необичайно след вечер, прекарана в казиното. И тъкмо затова съм застанал до един банкомат. Та ето каква е сделката. Вие слизате и теглите пари. Аз ще ви наблюдавам някъде от казиното. Когато сте готов, ще се приближа, ще ви дам флашката, а вие ще ми дадете кинтите. Изключително дискретна размяна и като се има предвид какви щети ще предотврати, бих казал, че това ще са най-добре похарчените пари в живота ви. Но ако не сте тук след пет минути, ще приема, че не проявявате интерес — и в такъв случай ще можете да гледате трейлъра на записа в избрани уебсайтове. А кой знае, може би и по вечерните новини.

Разбрах, че сме го хванали в мрежата си още преди да попита:

— Къде се намирате?

— Недалеч от нощния клуб „Блъш“. Отдясно на входа има банкомат. Използвайте него. А, и при тия обстоятелства ми е почти неудобно да ви моля за това, но бихте ли ми върнали камерата? Много са скъпи.

— Не мога да повярвам.

— Разбирам, господине, и знам, че е неприятно, обаче ако просто изпълните указанията, след пет минути всичко ще свърши. И ако това ще ви успокои, вие далеч не сте първия. В крайна сметка сте във Вегас — ако разбирате какво искам да кажа!

Докс затвори и ние заехме позиции пред две ротативки с изглед към банкомата. Представях си какво прави в момента Шорок: опитваше се да овладее паниката си, претегляше каква е вероятността за неговите хиляда долара наистина да му продадат онова, което се предполагаше, измисляше версия, с която да накара бодигарда пред стаята му да остане там, а не да го придружи, въпреки че това щеше да е нарушение на правилата. Разполагаше само с няколко минути да реши всички тези въпроси и недостигът на време отново щеше да е фактора, непозволяващ да измисли нещо, което ние не сме предвидили. Най-очевидният му ход, освен пълното подчинение, щеше да е да нареди на единия или и на двамата бодигардове да го последват и да заловят изнудвана, когато се разкрие. Съмнявах се, че ще го направи — от това нямаше да има особено голяма полза, само много голям риск — но ако все пак посмееше, ние щяхме да останем на мястото си и да повторим всичко, след като се върнеше в стаята си.

Оказа се, че тревогите ми са излишни: Шорок дойде сам. Наблюдавах го как оглежда казиното, ала имаше прекалено много клиенти на ротативките, за да забележи Докс или мен. Когато ме подмина, аз се изправих и се насочих към мъжката тоалетна. По тялото и крайниците ми се разля адреналин и аз нарочно задишах бавно и дълбоко, за да се овладея.

Тоалетната имаше Г-образна форма — мивките бяха в хоризонталното рамо, а писоарите и кабините във вертикалното. Помещението изглеждаше празно. Измъкнах кожените ръкавици и бързо отворих вратите на всички кабини, за да се уверя, че вътре няма никого. Навън Докс щеше да вземе парите на Шорок и да му обясни, че флашката не е у него — че я е залепил за гърба на сгъваемата маса в най-далечната кабина, голямата, предназначена за инвалиди. Онази, в която безшумно влязох и спуснах резето зад себе си.

Кабината осигуряваше изключително уединение: високи стени от бял мрамор, плътно прилепваща врата с дървен фурнир, никакви цепнатини или пролуки, през които някой да надникне вътре. Затворих очи и дълбоко си поех дъх, задържах го за миг и бавно го изпуснах. Трябваха ми няколко секунди насаме с него. Беше абсурдно, че досега не съм ги осигурил, но имах чувството, че моментът най-после е настъпил.

Останах със спуснати клепачи и се съсредоточих върху звуците. След малко чух стъпки. Ако беше някой друг, можеше да спре при писоарите или мивките. Стъпките обаче бяха бързи, решителни. И се приближаваха покрай свободните кабини.

„Три секунди — помислих си. — Няма значение дали някой ще влезе после. Само три секунди.“

Стъпките спряха пред вратата на кабината. Някой натисна бравата. Резето изтрака.

— Ей — извика мъжки глас. — Има ли някого?

Шорок беше професионален разузнавач. Макар и уплашен и объркан, всеки не съответстващ детайл можеше да го предупреди. Трябваше колкото е възможно по-дълго да поддържам привидността за естествена ситуация.

— Да, има. Да не би само тази кабина да е свободна?

— Просто побързайте, моля. Спешно е.

Ако разсъждаваше трезво, щеше да каже, че е инвалид, за да накара настоящият, най-вероятно здрав потребител на тоалетната да се почувства гузен и съответно да действа по-експедитивно. Очевидно се намираше под стрес, който правеше невъзможна такава пресметливост. Което означаваше, че ще пропусне и други неща или ще ги забележи прекалено късно.

Натиснах бутона на стената и пуснах водата в тоалетната чиния. Не се безпокоях, че Шорок ще ме познае от някой ресторант или от другите места, където се бях приближавал до него — хората обикновено не ме забелязват, освен ако самият аз не пожелая. Но даже да ме беше запомнил и да се зачудеше, мимолетното му озадачаване и разсейване щеше да е в моя полза.

Вдигнах резето и отворих вратата, като държах лявата си ръка отстрани и малко отзад, а тялото си — близо до другата ръка, с която натиснах вратата навън и надясно. Ръкавиците щяха да изглеждат странно и можеха да предизвикат бърза реакция, затова не исках да ги види, докато това вече не изгубеше значение.

— Тоалетната е на ваше разположение — заявих аз.

— Благодаря — отвърна Шорок и мина покрай мен. В същия момент аз се завъртях обратно на часовниковата стрелка и му нанесох сечащ удар с длан в основата на черепа. Не много силен, за да нараня шията му или да го блъсна в мраморната стена на кабината, където можеше да си счупи я носа, я някой зъб. Но достатъчно, за да изключа мозъчните му вериги поне за миг, колкото ми отне да се вмъкна зад него и отново да спусна резето.

Той залитна от удара, ала не падна и когато понечи да се обърне с лице към мен, аз прехвърлих лявата си ръка около шията му, наместих трахеята му в извивката на лакътя си, хванах десния си бицепс и здраво опрях дясната си длан върху тила му. Пак хадака-джиме, колкото ефикасно, толкова и подходящо за различни цели. Напрегнах се и стегнах сънните му артерии в орехотрошачка, образувана от бицепса и предмишницата ми, зарових лице в гърба му и го преметнах между раменете си. Усетих как паниката пробягва по тялото му и Шорок се опита да се извърти, първо на едната страна, после на другата, и двата пъти безуспешно. Позволих му да ме блъсне в мраморната стена, съсредоточен в поддържането на нужния натиск. За разлика от хватката, която бях приложил на оня грамаден наемник в Токио, нарочно дълбока и прерязваща, това хадака-джиме беше грижливо премерено — достатъчно здраво, за да запуши сънните артерии, но не достатъчно дълбоко, за да остави следи. Както може да потвърди всеки джудист, правилното задушаване не е непременно болезнено и дори не е нужно да спира дишането. Душени на тепиха от майстор, можете да изгубите съзнание без почти никакви страдания.

Усетих, че вдига крак, за да ме настъпи, което показваше известна подготовка, но с лекота се изместих и го избегнах. Шорок размаха ръце към очите ми, ала не успя да ги достигне. Неговото извиване и мятане ставаше все по-отчаяно. Той бясно се опита да издере ръцете ми, но ноктите му безобидно се плъзнаха по лентата и няколкото ката дрехи. После напрежението сякаш изведнъж напусна тялото му. Ръцете му безжизнено увиснаха отстрани и торсът му се отпусна в прегръдката ми. Облегнах се на стената и като дишах равномерно, се съсредоточих върху постоянния натиск. Чух някой да влиза в тоалетната, ала стъпките спряха на завоя, навярно при писоарите. Вече нямаше значение — времето най-после беше на моя страна. Изтекоха няколко секунди. Чух пускане на вода в писоар, после и в мивка, меко шумолене от използване и изхвърляне на хартиени кърпи, отново стъпки, този път отдалечаващи се.

Когато се уверих, че Шорок е мъртъв, аз го оставих на пода и бързо претърсих джобовете му. Носеше само ключ-картата си и камерата, която бях поставил в стаята му. Реших, че е отказал да я даде на Докс, когато моят партньор му е съобщил, че ще намери флашката в тоалетната, навярно е смятал, че така ще му остане все някакво средство за убеждение. Нямаше значение. Главното беше, че сега устройството е у нас и няма да се налага да се безпокоим, че може да бъде открито в стаята му и да породи съмнения. Ключът му също щеше да е полезен, в случай че се регистрираше времето на неговите влизания и излизания. Не очаквах да има следствие, но колкото по-малко улики, толкова по-добре. Извадих хиляда долара от джоба си и ги пъхнах в джоба на Шорок. Навярно никой нямаше да обърне внимание на факта, че е теглил пари от банкомат непосредствено преди смъртта си, но ако някой все пак го направеше, отсъствието на парите щеше да изглежда странно.

Огледах пръстите му за кожа или косми от мен. Не бях усетил нищо, но адреналинът скриваше болката и той спокойно можеше да ме е одрал по скалпа или да ми е отскубнал някой косъм. Не открих нищо. Извадих ролката кинезиологична лента от джоба на блейзера си и увих двете си длани с лепкавата страна навън, после методично почистих плочките под и около Шорок. Чистачите в „Уин“ трябва да бяха професионалисти, защото събрах само малко мъх и няколко косъма. Нямаше откъде да знам дали сред тях има и мои, но вече беше без значение. Преобърнах Шорок и почистих гърба му, където бях опрял лицето си. Още няколко косъма, сигурно негови. Но както и по-рано, това вече не беше важно. Внимателно развих лентата над тоалетната, смачках я на топка и я напъхах в джоба си. После пуснах водата в чинията, отстранявайки всяка материя, незабележимо паднала вътре.

Почти бях свършил. Спрях и се замислих, прехвърлих мисления списък с действията си. Всичко беше наред. Оставаше само още едно нещо.

Разкопчах колана на Шорок, смъкнах панталона и гащетата му до глезените и го сложих да седне на тоалетната чиния. После се отдръпнах назад с протегната ръка, за да го задържа колкото може по-дълго в тая поза. Когато отпуснах ръката си, Шорок се наклони напред и надясно и се свлече по очи на пода до чинията. Знаех, че не съм оставил следи нито по лицето му, нито другаде, но даже и да бях, дребните охлузвания, получени при падането му от тоалетната чиния, щяха да са напълно достатъчно обяснение. Колкото до самата му смърт, тя щеше да изглежда резултат на нещо сърдечно — може би запушване на кръвоносен съд или нарушаване на електрически импулс. Бе възможно да му направят аутопсия: той беше достатъчно високопоставен, а и трябваше да се има предвид странната ирония, че човек, толкова вманиачен по фитнеса, е умрял от привиден инфаркт. Но когато не откриеха нищо, труп, лишен от каквито и да е следи от случилото се, мъдрите лекари щяха да си погладят брадичките и да изтъкнат като вероятни причини синдрома на Бругада, синдрома на удължения QT интервал, потенциални патологии на натриевите и калиевите канали и смъртоносни аритмии, връхлетели с разрушителността и непредвидимостта на цунами, всички с еднакво тържествени гласове, някога изключителен приоритет на монаси, позоваващи се на неведомите пътища Божии.

Хванах се за горния край на мраморната стена и внимателно се заслушах за миг. Нищо. Набрах се, преметнах се отгоре и се спуснах в съседната кабина. Чух, че някой влиза, затова заключих вратата и зачаках, като използвах времето да прехвърля отново мисления си списък и да се уверя, че не забравям нищо. Когато чух, че посетителят си тръгва, аз излязох навън и в движение напъхах ръкавиците в джоба си.

Видях Докс, който седеше пред една ротативка и наблюдаваше входа. Кимнах веднъж, за да му покажа, че съм успял. Можехме да се обадим на Ларисън и Тревън по пътя, да си дадем преднина и да се срещнем по-късно, далеч от „Уин“. Нямаше обаче да разкрия на никого от тях, че не съм използвал цианида. Нито пък на Хортън. Предпочитам хората да не знаят какво мога да правя с ръцете си. Това ме улеснява да го приложа на самите тях, ако се стигне дотам.

Известно време не ни беше вървяло. На няколко пъти за малко не се бяхме провалили. Но накрая бяхме успели. Съвършено естествената наглед смърт на Шорок, нашето чисто измъкване, страхотният хонорар. И може би от всичко това за пръв път щеше да излезе нещо по-добро за повече хора. В крайна сметка нямаше абсолютно нищо, от което да се оплача.

Това само по себе си трябваше да ми подскаже, че има сериозен проблем.

11.

Ларисън и Тревън пътуваха през пустинята по междущатско шосе 15 и слънцето изгряваше зад тях. Два часа по-рано Рейн и Докс се бяха обадили на Ларисън и му бяха съобщили, че задачата е изпълнена и те се връщат в Лос Анджелис, където четиримата ще се срещнат.

Рейн не беше уточнил как и кога е ликвидирал Шорок и Ларисън имаше чувството, че макар тази сдържаност до известна степен да се дължи на разумни съображения за сигурност, Рейн също така се е забавил да ги осведоми, за да осигури на двама им с Докс преднина, при напускането на града. Ларисън го разбираше. И той щеше да постъпи така. Рейн не знаеше дали Ларисън и Тревън нямат заповед да решат всички проблеми, като ги очистят с Докс след убийството на Шорок. Нямаха такава заповед, макар че плановете на самия Ларисън всъщност не бяха много далеч от онова, което сигурно подозираше Рейн. Така или иначе, предпазливостта на Рейн беше съвсем естествена. Убийството на убийците бе стандартна процедура при сериозни операции като тази.

По пътя Ларисън позвъни на Хорт от чист телефон и го информира за хода на събитията. Полковникът му каза да се обади, когато научи повече, но не го попита къде двамата с Тревън ще се срещнат с Рейн и Докс. Явно разбираше, че Ларисън има същите опасения от Хорт, каквито и Рейн — от самия него.

Возеха се в сив форд „Торъс“, взет под наем на лосанджелиското летище, без навигация и автоматична система за плащане на пътни такси, с помощта на които някой би могъл да ги проследи. Шофираше Тревън, вещо и спокойно, нито километър над максимално позволената скорост, просто двама бели мъже, завръщащи се в Калифорния след няколко дни хазарт. Ларисън зяпаше кафявите хълмове и прашните шубраци през прозореца и обмисляше каква част да му каже. Голяма, реши той. Нямаше друг начин да го мотивира достатъчно. Но трябваше да го направи хитро, с известни съществени пропуски. Инстинктът на Тревън може и да беше притъпен от инфантилен патриотизъм, но съвсем не беше глупак.

— С какво толкова те държи? — попита той.

Тревън се озърна към спътника си, после продължи да наблюдава пътя пред себе си.

— Кой?

— Знаеш кой. Хорт.

Мълчание.

— Защо мислиш, че ме държи с нещо?

— Защото Хорт държи всички с нещо. Така действа.

Тревън не отговори.

— Ти знаеш мен с какво ме държи — не се отказа Ларисън.

Агентът от СРП кимна.

— А знаеш ли какво според него щяло да се случи, ако разпространя ония записи с изтезанията?

Тревън отново кимна.

— Ще убият приятеля ти.

Ларисън изпита странна признателност за уклончивия отговор на Тревън, който отлично знаеше какво означава Нико за него. За миг си представи какво ще е да може да довери на някого тайната си, а после, със сепваща, шеметна внезапност — какво ще е изобщо да не се налага да го пази в тайна. Той се отърси от унеса си.

— Каза ми, че щели да пратят наемници да изнасилят племенничките и племенниците на Нико, да осакатят родителите, сестрите и зетьовете му. Да изсипят гнева Божий над целия му род, до последния човек. И после да обяснят на Нико, защо се е случило всичко това — че вината е само моя.

Последва ново мълчание.

— Тогава недей да разпространяваш записите — отвърна Тревън накрая.

— А ти какво не бива да правиш? Кого ще прецакат от твоя страна, за да те държат в подчинение?

Агентът на СРП не отговори.

— Наистина ли се налага да подчертая, че с теб имаме сходни проблеми? — попита Ларисън, преценил, че е дошло време да окаже малко по-силен натиск. — Които може би имат и сходни решения, ако се опитаме да ги решим заедно?

— А именно?

— Как да ти отговоря, като не щеш да ми кажеш с какво те държи?!

Известно време пътуваха в мълчание. Признание на самия Ларисън, за да изгради доверие, предложение да работят заедно, за да породи надежда, мълчание, за да накара Тревън да му се разкрие. Ако щеше да се разприказва, сега беше момента.

„Хайде — помисли си Ларисън. — Говори. Щом започнеш, няма да престанеш.“

Тъкмо започваше да му се струва, че е сбъркал, когато спътникът му попита:

— Сещаш ли се за оня бивш шеф на кабинета на вицепрезидента, за когото ми разправяше? Оня, който бил изтезаван до смърт в кабинета си?

— Улрик — усмихна се Ларисън.

— Да, Дейвид Улрик.

Ларисън продължаваше да се усмихва.

— Мислех, че може би ти си го направил.

— Не съм аз. Обаче бях в кабинета му малко преди да се случи и го подготвих доста настойчиво. Хорт твърди, че в ЦРУ имали запис от охранителна камера, доказващ, че съм бил там по времето на смъртта му.

— И ти му повярва?!

— Откъде иначе ще знае, че съм бил там?

— В такъв случай според мен имаш сериозен проблем. Освен ако не си склонен да си останеш пачаврата на Хорт до края на живота си.

— Ама записът е в ЦРУ.

— Хорт ли ти го каза?

Тревън не отговори.

— Защото той друго няма да ти каже. Разбираш го, нали?

Отново не получи отговор.

— Виж — продължи Ларисън. — Според мен има голяма вероятност записът да е у самия Хорт. Той няма да го признае, иначе ще разбереш, че тъкмо той те е гепил за ташаците. И затова се представя като човек, който се мъчи да ти помогне, да облекчи натиска. Така се правят тия неща.

— Да. Наясно съм.

— И даже да е вярно, че записът е в ЦРУ, на тях хич не им пука за тебе, стига да не им се бъркаш в работата. Отърви се от Хорт и няма да те е страх, че някой може да използва записа срещу теб, независимо у кого е.

— Да се отърва от него ли?!

— О, я стига! Да не искаш да кажеш, че никога не си мислил за това? За глупак ли ме вземаш?

Тревън поклати глава.

— Ти нямаш нужда от мен. Сам можеш да очистиш Хорт.

— Само че аз искам нещо друго.

Последва мълчание.

— Диамантите — каза накрая агентът от СРП.

— Точно така. А това не е работа за сам човек. Ще са нужни двама, най-малко.

— Според теб обаче четирима ще е най-добре.

Ларисън се усмихна. Не, Тревън изобщо не беше глупак.

— Става дума за сто милиона долара — натърти той. — Рейн и Докс могат да получат по една четвърт. Ти също. Щом вземем диамантите, аз ще се погрижа за Хорт безплатно.

Тревън не отговори и Ларисън не знаеше какво си мисли спътникът му. Ала се досещаше. Двайсет и пет милиона и отстраняването на човека, който го изнудваше? Кой не би се нахвърлил на такъв шанс?

— Е? — настоя Ларисън. — С мен ли си?

Последва дълго мълчание. Ларисън чакаше, оставяйки тишината да свърши своето.

— Първо ще трябва да ми обясниш плана — отвърна накрая Тревън.

Ларисън се усмихна. Тревън беше с него. Сега само трябваше да размаха диамантите под носовете и на Рейн и Докс.

12.

Докато Докс шофираше, аз се обадих на Хортън, тъкмо когато подминавахме Пасадина. Някои хора биха ме обвинили в параноя или поне щяха да го направят, ако още бяха живи, обаче не исках никой да локализира местонахождението на взетата ни под наем кола, докато сме в някоя пустееща отсечка на шосе 15, без алтернативни маршрути и без възможност да избягаме или да се скрием.

— Готово — съобщих му аз.

— Чух — отвърна той и в гърления му баритон долових удоволствие.

Доста бързо — с Докс бяхме напуснали Лас Вегас по-малко от четири часа преди това. Един труп може да остане дълго в заключена тоалетна кабина, без никой да забележи нещо нередно. Обикновено го открива почистващият персонал. Може би от сутрешната смяна бяха намерили Шорок. По-вероятно беше обаче бодигардовете му да са отишли да го търсят, след като не се е върнал от тайнствената си самостоятелна разходка. Трябваше да предвидя, че ще го открият по-рано от обичайното. Всъщност вече нямаше значение.

— А да си чул за някакви проблеми? — попитах.

— Абсолютно никакви. Радвам се да се уверя, че репутацията ти е напълно заслужена.

— Извадихме късмет.

— Съмнявам се. Използва ли каквото ти дадох?

— Да.

— Добре. И за да ти спестя задаването на очевидния въпрос, вашето възнаграждение вече е разпределено съгласно инструкциите ти. Всеки от вас може да потвърди получаването му.

Разговорът ми прозвуча толкова познато, все едно имах дежа вю. Ужасих се колко естествено възприемам факта, че отново се занимавам с това. Колко… нормално. Сякаш през последните няколко години ме бяха принуждавали да използвам само слабата си ръка и сега най-после пак можех да си служа със силната.

— Ще предам на другите.

— Добре. И ако се връщаш там, където се срещнахме предишния път, искам пак да се видим.

В главата ми зазвъня аларма.

— Защо?

— За да те инструктирам за следващия.

— Защо държиш да се срещаме?

— Защото нямам намерение да описвам подробностите черно на бяло, нито да ги излагам по телефона. Виж, при тези обстоятелства напълно разбирам колебанието ти. Излишно е да казвам, че можем да се срещнем на всяко място и по всяко време, както е удобно за теб.

Това не ми харесваше. Обикновено вероятната подготвеност и броят на противника бяха такива, че можех да взема задоволителни контрамерки. Само че, ако поискаше, Хортън можеше да вкара в играта изключително тежка артилерия. Представих си специален отряд, пратен по следите на въоръжения и опасен убиец на Шорок, да обкръжава ресторант, в който се намирам аз.

— Не е ли достатъчен човекът, който току-що напусна проекта? — Опитвах се да спечеля време.

— Не съвсем. Нужни са още две персонални промени, за да съм сигурен, че проектът няма да се реализира. В противен случай той ще струва на фирмата много пари. Ти доказа, че си най-подходящ за случая. Довърши работата и ще получиш адски добра премия.

Не знаех дали искам. Ами ако исках?

— Къде си в момента? — импровизирах аз.

— В града.

— Близо ли си до мястото, където се срещнахме предишния път?

— Мога да стигна там за двайсет минути.

— Иди в същия хотел. Ще ти се обадя след по-малко от час.

— Добре.

Затворих.

— Нова работа ли има за нас? — попита Докс.

— Още две. И явно голяма премия. Как ти звучи?

Той се усмихна.

— Звучи ми като пари, готин.

— Може би. Какво ще кажеш за лична среща?

— Опасяваш се да не изиграе ролята на Джек Руби за нашия Ли Харви Осуалд ли?

— Нещо такова.

Докс бръкна под седалката и извади своя „Уилсън Комбат“.

— Добрият Осуалд е трябвало да носи ей такова нещо.

Замислих се и реших, че има начин.

— Карай към Западен Холивуд — казах.

Когато отбихме от шосето и изминахме няколко километра на запад по Санта Моника Булевард, пак позвъних на Хортън. Ако някой ни подслушваше, нямаше да има време да прати хора подире ни, тъй че краткото нарушение на комуникационната безопасност, което се канех да извърша, щеше да е безобидно.

— В „Ърт Кафе“ — съобщих му. Знаех това място от предишни идвания в Лос Анджелис и макар да харесвах кафето им, днес нямаше да имаме удоволствието да му се насладим. — На ъгъла на Мелроуз Авеню и Уестмаунт Драйв.

— Ще стигна там за по-малко от десет минути.

Затворих. Хортън беше прецизен човек и ми хрумна, че трябва да познава града доста добре, за да може веднага да направи такава преценка. Не бях сигурен какво означава това, ако изобщо означаваше нещо, но запазих информацията за по-нататъшно обмисляне.

Паркирахме на Уестмаунт, точно на юг от Мелроуз, и слязохме. Въздухът ми се стори прохладен в сравнение с палещия като доменна пещ Лас Вегас и обедното небе над смесените палмови и широколистни дървета беше ясно, наситено синьо. Двамата се насочихме към тоалетната в „Ърт“, като се провирахме покрай нищо неподозиращите, приказващи си жители на Лос Анджелис, насядали около металните маси под сянката на зелени чадъри на тротоара и терасата. Кафето ухаеше великолепно, но нямахме време и аз вече се настройвах за срещата с Хортън. Може би после.

Върнахме се в колата, само че този път Докс седна отзад, а аз се настаних зад волана. Обиколих квартала, десен завой след десен завой, еднофамилни къщи, едноетажни кооперации, ниски магазини като книжарницата „Боди Три“ и модната къща „Пийс Галъри“. По облените от слънце тротоари се разхождаха групички купувачи, ала нямаше и следа от Хортън. Нямаше и следа от нищо нередно, като например черни шевролети „Събърбан“ с тонирани стъкла, седани със сурови наглед мъже, спрели със запалени мотори до тротоара, хора с тъмни очила и неподходящи за сезона сака, заемащи позиции около ресторанта и влизащи вътре.

Телефонът ми завибрира — Хортън. Приех разговора.

— Да.

— Тук съм, но не те виждам.

— Излез от ресторанта, тръгни наляво по Мелроуз и веднага свий наляво по Уестмаунт. Ще бъда там след минута.

— Още си предпазлив, виждам.

— Убеден съм, че е излишно.

Той се засмя.

— Напълно те разбирам.

Затворих и подадох джиесема си на Докс.

— Изключи телефоните — инструктирах го аз. — И извади батериите. — Хортън знаеше номера и някой можеше да ни засече, докато пътувахме. Навярно наистина беше излишно, както и другите ми предпазни мерки, но ако сериозно искаш да разполагаш с нещо животоспасяващо в запас за онзи един процент от случаите, в които наистина се нуждаеш от него, ще трябва да го имаш и в останалите деветдесет и девет процента.

Докс се засмя.

— Щото във великия щат Калифорния е забранено да приказваш по телефона, докато караш ли?

— Не — озърнах се към огледалото аз, като се опитвах да скрия раздразнението си. Заради неговото отношение към мобилните телефони, веднъж за малко да ни убият в Банкок. — А защото…

Той пак се засмя.

— Знам, знам, за да не локализират местонахождението ни. Само те будалкам бе, готин. Въпреки че не знам защо си правя труда, толкова е лесно.

Въздъхнах. Сигурно никога нямаше да свикна с това. Аз винаги се умълчавам в миговете преди операция, но Докс имаше нужда да пуска шеги, повечето от които за моя сметка.

Включих детектора за подслушвателни устройства и пак обиколих квартала, надясно по Уестборн, надясно по Шеруд, надясно по Уестмаунт. Забелязах Хортън по средата на улицата, на тротоара вдясно от нас, приближаваше се. Беше облечен точно като при предишната ни среща — риза с къси ръкави, напъхана в панталона, не оставяща друго място за скриване на оръжие, освен в кобур на глезена. Или може би отзад на кръста, Докс обаче бе отворил прозореца, държеше пистолета си точно под него и ако Хортън насочеше ръцете си към място, което не виждаме, моят партньор щеше да натисне спусъка, преди полковникът да успее да стреля, с други думи, той щеше да умре на място.

Спряхме до него и аз му дадох знак да седне до мен. Той кимна, но първо любезно си повдигна крачолите и показа глезените си, после се завъртя, за да видим, че не носи нищо и на кръста си. Накрая се качи и аз направих бърз обратен завой, първата от маневрите, които щях да изпълня, за да се уверя, че не ни следят. Детекторът за подслушвателни устройства мълчеше.

— Благодаря и на двама ви за отделеното време — започна Хортън. — И трябва да отбележа, че свършихте чудесна работа в Лас Вегас. Никога няма да узнаем живота на колко души сте спасили и колко тежки телесни повреди сте предотвратили, но ако се съди по плановете на Шорок, става дума за хиляди хора.

— Няма нужда от благодарности — каза Докс. — Аз съм тук, само за да те застрелям, ако нещо се обърка.

Полковникът беше достатъчно умен, за да не вземе добродушния глас на партньора ми за отсъствие на сериозна цел.

— Ами тогава да се погрижим нищо да не се обърка — рече той.

Потеглих на юг по Ла Сиенега, после продължих по съседните улици, за да избегна задръстванията. Смятах, че няма вероятност Хортън да е поел риска да нареди да ни следят — той знаеше, че щом е наш пътник, в главата му буквално ще е опрян пистолет. Въпреки това на няколко пъти спирах, за да се уверя, че зад нас няма никой, и направих няколко стратегически обратни завоя. С неговите възможности, естествено, не можех да изключа сателитно наблюдение, това обаче не представляваше непосредствена опасност и двамата с Докс можехме по-късно да се справим с такава възможност. Знаех, че полковникът може да е видял и запомнил регистрационните номера, докато се бяхме приближавали, за да го качим, но аз бях наел колата под самоличност, която нямаше да го отведе до мен. Стига да внимавахме, всичко щеше да е наред.

— Щом вече сме спасили живота на толкова хора, защо искаш да бъдат очистени и другите двама заговорници? — попитах аз, след като се уверих, че никой не се опитва да ни проследи.

Хортън кимна, като че ли очакваше този въпрос.

— Шорок беше върхът на копието, затова беше най-важната цел. Но докато копието съществува, върхът му може да се възстанови сравнително лесно. Има още две ключови фигури, чиято смърт напълно ще попари надеждите на някои да заграбят властта, като използват атентати под фалшив флаг.

— Кои?

— Проявяваш ли интерес?

— Не мога да отговоря, преди да науча кои са обектите.

Той замълча за миг, после попита:

— Чувал ли си за Джак Финч?

— Не.

— Той стои в сянка за човек на такъв пост.

— А именно?

— Съветник по антитероризма на президента.

Докс се засмя.

— Бива те да избираш мъчни обекти. Направо ме е страх да попитам кой е третия.

— Хайде засега да ги обсъждаме един по един — каза Хортън.

— Каква е ролята на Финч в заговора? — поинтересувах се аз.

— Финч е нещо като информационен брокер — отвърна полковникът.

— Тоест?

— Тоест той е съвременното превъплъщение на знаменития Джон Едгар Хувър, който, както може би знаеш, запазил поста си на шеф на ФБР близо половин век, като събирал уличаващи досиета за всички важни личности във Вашингтон, включително за всеки президент, при когото е служил.

Докс отново се засмя.

— Звучи като историята със стария Мърдок и „Фокс Нюс“.

— В известен смисъл е така — съгласи се Хортън. — Обаче е по-целенасочено. И по-мащабно.

— Какво общо има това с преврата? — попитах.

— Първата стъпка е провокацията, което беше в областта на Шорок. След провокацията обаче заговорниците трябва да се погрижат някои ключови фигури от властта — президентът, високопоставени военни и служители от органите на реда и от съдебната система, в случай на съдебно оспорване — да подкрепят извънредните пълномощия на президента в отговор на кризата. Сами виждате защо е нужно това. Америка е голяма и капризна страна. Някои хора искат управлението да е по-ефикасно, както се изразяват те. Ала не са достатъчно, за да надделеят над опозицията.

— Значи има компромати за президента, така ли? — обобщи Докс.

Хортън се подсмихна.

— Той има компромати за всички. Нали ви казвам, като Хувър е. Само че Хувър е разполагал единствено с телефонни записи и снимки от наблюдение. Финч има засечени имейли, истории на интернет браузъри, копия от записи на охранителни камери, данни за хакнати офшорни банкови сметки, всичко, за каквото се сетите в нашата взаимосвързана дигитална ера. Става дума за досиета, доказващи финансова корупция и сексуална поквара с такива подробности, че ще накарат Хувър да се разплаче от завист.

— Не го вярвам — заявих аз. — Не ми пука колко души контролира Финч. Президентът не може ей така да суспендира конституцията и после да му се размине.

— А, той няма да го нарече „суспендиране“ — поясни полковникът. — Просто ще поиска някои извънредни пълномощия, за да се справи с кризата, при това ще ги поиска от Конгреса само за деветдесет дни, след което те ще изгубят сила, освен ако Конгресът не реши да удължи срока на действието им. Изключително сериозни и трезвомислещи хора ще говорят за безпрецедентния характер на заплахата, ще изтъкват, че конституцията не е договор за колективно самоубийство, и тем подобни, и ще доказват колко са независими и уравновесени, като отвръщат на президента, че може да получи само трийсет дни, подлежащи на удължаване, проклети да са, ако се съгласят на деветдесет.

— Добре — отстъпих аз. — Да речем, че си прав. Да речем, че е възможно. Само че какъв е смисълът?

— Какво искаш да кажеш?

— Какъв е смисълът на всичко това. Тия хора… не им ли стига? Власт, пари… те вече управляват всичко. Защо сами да си прекатурват каруцата?

— На хората, които стоят зад това, не им пука за пари и власт. Те го правят, защото ги е грижа за страната, колкото и да са заблудени.

— И ще я унищожат, за да я спасят, така ли?

— Те не го възприемат като унищожение. Според тях демокрацията в Америка страда от фатална болест. Законодателен паралич, просмукване на властта от лични интереси, военна машина, която безконтролно паразитира върху икономиката.

— А не са ли прави?

— Прави са, но методите им за лечение са грешни. Планът им е да поемат юздите на властта, да оправят нещата и да върнат властта на народа.

Докс се засмя.

— Да, това винаги успява.

— Те не смятат, че имат големи шансове. Смятат само, че имат по-големи шансове от сегашния курс, които според тях възлизат на нула. Като наложителна операция за пациент, който ще умре, ако не бъдат взети героични мерки.

— Звучи доста безумно — признах аз.

— Наистина е безумно. До голяма степен, защото те не мислят за хилядите хора, които ще бъдат тероризирани, изгорени, осакатени, травмирани и убити, за да бъде положена основата за осъществяване на този план. И тъкмо затова не бива да го допускаме.

Помислих си, че просто трябва да откажа. Бяхме очистили Шорок. Стигаше.

Но после се сетих за нещо. Нещо, което трябваше да ми направи впечатление по-рано.

— Откъде знаеш толкова много за всичко това? — попитах.

Последва кратко мълчание.

— Аз участвам в заговора — отвърна накрая Хортън.

Хвърлих поглед към него, после отново насочих вниманието си към пътя.

— Как участваш?

— В момента няма значение как. Поканиха ме, аз се престорих, че приемам, но всъщност искам да им попреча.

— Без да оставиш обратен адрес.

— Докато третият, последният важен участник умре от „естествена смърт“, те може да се доберат до мене и аз съм готов да си понеса последствията, които може да са фатални. Но да, междувременно имам шанс да унищожа това нещо от корен. За целта се нуждая от неоткриваем екип, състоящ се от външни хора, от бързина и нито следа от „насилие“.

Няколко минути пътувахме в мълчание. Полковникът се обърна към Докс.

— Би ли свалил този пистолет от гърба ми, колкото да ми кажеш какво мислиш за всичко това?

Озърнах се към огледалото и видях, че партньорът ми се е ухилил.

— Само чаках да кажеш за дневните.

13.

Тревън слушаше разказа на Рейн на фона на усилващото се тракане на мотрисата в лосанджелиското метро, едновременно впечатлен и обезпокоен. Впечатлен от това, че Рейн е забелязал слабост в защитата на Шорок, моментално е импровизирал, за да се възползва от нея, и е довършил директора на НАЦ с цианида, както бяха планирали. Обезпокоен, защото впоследствие Рейн и Докс са се срещнали с Хорт и сега явно контролират информационния поток в двете посоки. Не беше свикнал между него и полковника да има буфер и макар да съзнаваше, че това е недостойна, самолюбива реакция към избутването му в периферията, той също така разбираше, че необходимостта да разчита на посредничеството на Рейн и Докс е оперативно неизгодна.

Наближаваше обяд и мотрисата общо взето пустееше, по седалките нарядко се бяха разположили неколцина отегчени наглед пътници. Четиримата стояха един срещу друг в средата и леко се олюляваха от движението. Гласът на Рейн едва се чуваше, въпреки че лицата им бяха само на сантиметри едно от друго. Рейн им беше позвънил с инструкции за срещата и Тревън предполагаше, че е избрал метрото, за да осуети евентуално сателитно наблюдение от страна на Хорт. По станциите имаше камери, естествено, но дори да разполагаше с достъп до тях, полковникът трябваше да знае къде да търси и щеше да му се наложи да преодолее няколко нива бюрокрация. Докато установеше местонахождението им, те отдавна щяха да са изчезнали.

— Смяташ ли, че тая работа с Финч е истина? — попит Ларисън.

Отговорът на Рейн се забави малко.

— Не знаех дали е истина и историята с Шорок. Но парите са преведени.

— Той предлага по триста за Финч — намеси се Докс. — И по петстотин за третия, който и да е той. Това прави повече от милион за всеки от нас, когато приключим. Не знам за вас, но за мене е много пара.

— Според вас откъде Хорт взема всичките тия пари, които пръска насам-натам? — попита Ларисън и Тревън се зачуди какво цели с въпроса си, каква част има намерение да им разкрие.

— Нямам представа — сви рамене Рейн. — А ти?

Ларисън нехайно се озърна към поклащащата се мотриса.

— Ами ако ви кажа, че вместо да се излагаме на опасност за един милион, можем да се защитим и да си тръгнем с двайсет и пет милиона?

— Двайсет и пет милиона… долара?! — ахна Докс.

Ларисън кимна.

— На човек.

Докс се засмя.

— Правиш си ташак с нас. Как да се защитим, като убием президента ли?

Ларисън поклати глава.

— Като убием Хорт.

Докс отново се засмя, но Тревън виждаше по изражението му, че сумата е привлякла вниманието му.

— С какво те държи Хортън? — попита Рейн.

Ларисън студено се усмихна.

— Не това е важното. Важното е, че Хорт има сто милиона в необработени диаманти. Е, нека са деветдесет и девет милиона, след като ни плати. Лесни за пренасяне и продаване, напълно непроследими.

Рейн мълчеше. Тревън се зачуди дали е повярвал.

— Предимствата са много — продължи Ларисън. — Но ще ви кажа още нещо. Диамантите всъщност са само бонус. Дори те не са истинската цел.

— Знаеш ли, винаги съм мечтал да участвам в разговор, в който някой казва, че „даже стоте милиона долара не са истинската цел“ — цитира го Докс. — След близнаците във ваната в банкокския „Сукотай“ сега ще мога да се пенсионирам като доволен човек.

На лицето на Ларисън отново се появи същата студена усмивка.

— Исках да кажа, че като се концентрираме върху парите, излиза, че имаме избор. А нямаме.

— Какво искаш да кажеш? — попита Рейн.

— Ами, вие не разбирате Хорт. Затова ще ви обясня някои неща за него. Първо, той винаги взема мерки срещу нежелани последици. Оттук следва второто — когато му свършим тая работа с Шорок и останалите, каквато и всъщност да е тя, полковникът ще се опита да ни запуши устата. И оттук следва третото — един от тия удари, може би следващият, може би третият, ще е всъщност капан, целящ да установи местонахождението ни.

— Но той току-що ни плати точно един милион! — възрази Докс.

Ларисън кимна.

— За да демонстрира добрите си намерения. И да ни накара да повярваме, че и останалото, което ни обещава, е истина. Разбирате ли защо го структурира така? За да накара алчността ни да заглуши здравия ни разум.

Докс се озърна към Рейн. „Оставям на тебе, готин“ — разчете погледа му Тревън.

Рейн мълчеше. Изражението и гласът на този човек сякаш никога не се променяха. Което го правеше неразгадаем. И не стига това, но и след като беше видял какво е направил с наемниците и като знаеше, че майсторски е ликвидирал и Шорок, безизразното поведение на Рейн направо започваше да нервира Тревън.

— Разбирате ли сега? — попита Ларисън. — След операцията в Лас Вегас, докато Хорт е жив, той е заплаха за всички нас.

— Ти си знаел какво ще се случи — заключи Рейн.

— Исках всичките да сме в един кюп, да имаме еднакви възможности, ако имаш предвид това. Не съм ви мамил обаче. Не съм ви заблуждавал. Вие сами сте си взели решението, по свои си причини. Така или иначе, дори да ви бях казал какво мисля, нямаше да ме послушате. Не съм сигурен, че ме слушате и сега.

Останалите не отговориха.

— Добре — продължи Ларисън. — Давайте, оставете го да ви дърпа конците. Вярвайте на обещанията му, щом искате. Накрая ще умрете. А бихте могли и да проумеете какво става всъщност, да предотвратите опасността и да си тръгнете чисти с по двайсет и пет милиона.

Тревън изпита отвратителното усещане, че се е превърнал в страничен наблюдател. Да убият Финч? Или да се обърнат срещу Хорт? Никой не го питаше какво мисли. Всъщност и самият той не беше сигурен.

Не можеше да не се съгласи с анализа на Ларисън за сегашното състояние на играта — в края на краищата, знаеше от личен опит колко манипулативен и безпощаден може да е полковникът. Убедителни бяха и изтъкнатите от Ларисън аргументи за записа от охранителната камера, поставящ Тревън на мястото на убийството. Щом Ларисън имаше право, алтернативите бяха ясни: убиваш или убиват теб.

И все пак мисълта да очистят Хорт го изпълваше с такава тревога, та чак го обземаше шемет. Наистина ли можеше да го извърши? Да убие собствения си командир? На времето във Виетнам войниците понякога бяха очиствали некадърните си лейтенанти, нали? Ала когато си представи как изстрелва куршум в челото на Хорт, кръглата дупка, мигновеното изхвръкване на очите от орбитите заради пробиването на черепа.

Моменталната безизразност, обхващаща лицето, омекването на тялото… нещо в него се разбунтува.

Какво щеше да прави после? Щяха да заменят Хорт, естествено, но всичко едва ли щеше да си тръгне постарому. Боеше се, че ще е извършил нещо като отцеубийство, че ще го гризе съвестта. Другарите му щяха да усетят, че е извършил някакъв смъртен грях, и може би дори щяха да заподозрат точно какъв. Щеше да носи клеймото на Каин, вечно подозиран, завинаги чужд.

Не. Той не беше като Ларисън и Рейн и не желаеше да стане такъв. Бе убивал достатъчно, най-често отблизо, но освен в случаите на самоотбрана, винаги действаше по заповед. Тревън участваше в нещо голямо, защо да го прецаква? Пък и какъв беше Ларисън? Умел изпълнител, несъмнено, но все пак неконтролируем ренегат. А започваше да му се струва, че Рейн е почти социопат. Докс — шут, прекалено тъп, за да разбира нещо. Те работеха за пари, което означаваше, че винаги могат да бъдат купени. Наистина ли се колебаеше дали да се обърне срещу Хорт, да се обърне срещу бойната си част, да хвърли жребия си завинаги при тези отрепки?

После изведнъж видя начин. Начин да се защити, да остане на страната на добрите и да се избави от Рейн, Ларисън и Докс. Едновременно.

— Може и да си прав — каза Рейн на фона на тракането на мотрисата. — И въпреки това искам да очистя Финч. Плащат ми да го направя и нямам навика да се обръщам срещу клиента при предложено по-добро заплащане, даже да е много по-добро. Ако вие с Тревън искате да участвате, ще вземем по триста на човек. Иначе ние с Докс можем да се справим сами и ще се разделим без лоши чувства.

— Правиш грешка — предупреди го Ларисън.

— Искаш ли да участваш в удара срещу Финч? — попита Рейн.

Ларисън се извърна за миг, сякаш размишляваше.

— Какво ще направиш, ако установиш, че Хорт ни лъже за Шорок и Финч? И изобщо за цялата тая работа?

Рейн не отговори.

— Да, така и си мислех — продължи Ларисън. — Добре, ще участвам. Защото съвсем скоро ще се обърнеш срещу Хорт.

По-късно, след като се разделиха, Тревън направи дълга обиколка, с цел да засече евентуално наблюдение. Когато се увери, че е сам, той се обади на Хорт от телефона на една бензиностанция. Полковникът отговори с типичното си неангажиращо:

— Да?

— Аз съм.

Последва мълчание. След това:

— Радвам се да чуя гласа ти, синко. Добра работа в Лас Вегас.

— Нямам особена заслуга.

— Можеше ли да изпълниш задачата с по-малко участници?

— Сигурно не, не.

— Тогава не е можело да бъде изпълнена без тебе. И тъкмо затова исках да участваш.

Тревън не отговори. Имаше чувството, че е стигнал до кръстопът. Накъдето и да тръгнеше, нямаше да има връщане назад. Никога.

— Какво те измъчва, синко? — попита Хорт.

Тревън дълбоко си пое дъх.

— Трябва да ви съобщя нещо.