Рейн-Сан: Заложник на съдбата

19.

Намерихме подходящ наглед мотел на име „Рест Хейвън“. Намираше се близо до вълнолома, на улица с магазини и жилищни сгради, малка едноетажна постройка, избеляла от слънцето на Санта Моника, с частен паркинг отзад и втори, отделен комплекс стаи със собствен вход. Тих, но все пак достатъчно близо до трафика и суетнята на кръстовището на Пико Булевард и Линкълн Булевард, за да не трябва да се безпокоим, че се отличаваме. Докс вкара камиона на заден, тъй че Ларисън и Тревън да се измъкнат незабелязано от каросерията. Платихме в брой за стая в самостоятелното крило и се намъкнахме вътре един по един. Всички изглеждахме ужасно — мръсни, небръснати, изпомачкани. Като хора в беда. Като бегълци.

Смъкнахме двата дюшека на пода и в продължение на няколко часа с наслада се редувахме да се къпем и бръснем в малката баня, а после и да дремем на дюшеците и пружините. След това огледахме стаята за нещо, което по-късно Кей би могла да използва, за да разпознае мястото, където са я държали. Събрахме няколко кибрита и една химикалка с логото на мотела, различни листовки, рекламиращи мотелските услуги и атракциите в района, и измъкнахме от телефона пластмасовата табелка с адреса и номера на стаята. По-късно щяхме да ги изхвърлим далеч от „Рест Хейвън“. Накрая пристъпихме към работа.

Първо имахме нужда от телефони. Бях проучил джиесемите, които ни беше дал Хортън, и не бях намерил проследяващи устройства, но все нещо му бе позволило да ни открие в „Капитъл Хилтън“, затова за всеки случай ги бяхме изхвърлили още в Кълпепър. Трябваха ни нови и аз възложих на Докс, който твърдеше, че фалшивата му лична карта била върхът на сладоледа, да ни осигури четири джиесема с предплатени карти от някой супер. Ларисън и Тревън имаха задачата да издирят Мими Кей. Не знаехме къде живее, тъй че отправната им точка щеше да е уебсайтът на факултета по екранни изкуства на Калифорнийския университет и самият факултет. За себе си определих сладката работа да намеря обществена пералня с монети. И четиримата носехме последните си чисти дрехи.

Преди да се пръснем, Ларисън използва безплатния безжичен интернет в мотела и с помощта на айпада си влезе във фейсбук профила на Мими Кей. Тя беше красива — наполовина чернокожа, наполовина азиатка, двайсетинагодишна, с тъмни къдрици, спускащи се до раменете й. Пълни устни и жизнерадостна усмивка. Ларисън имаше право за фотосите с Хортън: суровия професионалист го нямаше, заменен от сияещ баща.

— Интересно, че в обясненията към снимките тя пише само „баща ми“ — отбелязах аз.

Ларисън кимна.

— Сигурен съм, че той й е обяснил необходимостта от дискретност. Не е като да е президентът, но все пак има доста кадърни врагове. Предполагам, затова и профилът й е толкова добре защитен. Не е обичайно за студентка, която полага всички усилия да си създаде връзки в света на киното.

— Не бива да приемаме, че тя е нищо неподозиращо цивилно момиче — посочи Тревън. — Щом я е научил на някои неща, Хортън трябва да я е научил и на други. Не е невъзможно и сега да я е предупредил да е изключително внимателна.

Погледнах го.

— Прав си. И това ме кара да се чудя…

Замислих се за миг, после продължих:

— Знаем, че Хортън е загрижен за сигурността на Кей. Но какво е направил, за да я защити?

— Никой не знае за нея — отвърна Ларисън.

— Не знам дали наистина никой не знае, но като цяло е така — съгласих се аз. — Хортън я защитава, като я крие. За това си има термин, нали?

Тревън кимна.

— Сигурност чрез неизвестност.

— Точно така — потвърдих. — Сигурност чрез неизвестност. Тази тактика може да бъде полезно допълнение към други форми на сигурност, но дали човек като Хортън изцяло ще разчита на нея? Дали ще разчита на нея, за да защити дъщеря си?

— Разбирам какво искаш да кажеш — включи се в разговора Докс. — Може да разчита на нея при нормални обстоятелства, но обстоятелствата сега не са нормални. Той участва в атентати под фалшив флаг и предстоящ преврат; което само по себе си е шантаво, но отгоре на всичко си свали картите, когато се опита да ни пипне във Вашингтон. В момента трябва да е разтревожен за дъщеря си.

— Добре, а сега се поставете на негово място — казах. — Той се опитва да се убеди, че навярно всичко е наред, че няма начин някой да е научил за Кей, и все пак. Какво ще направи?

— Ще й се обади — предположи Тревън. — Ще я предупреди да внимава.

— Тя ще го послуша ли?

Тревън поклати глава.

— Студент по кино, откъснат от своя свят?! Не. Не и сериозно. Но дори да го послуша, той знае, че Кей не притежава уменията, за да реагира на неговото предупреждение.

— Съгласен съм. Тогава какво ще направи той?

— Ще прати хора — рече Ларисън. — Да я наблюдават.

Кимнах.

— Ще й каже ли, че е пратил хора?

— Няма — отговори Тревън. — За да не я подплаши.

— Вярно. Което значи, че те не действат като бодигардове, охраняващи клиент. Трябва да се държат на разстояние. В такъв случай какво правят в момента?

— Обмислят какво правим ние — заяви Ларисън. — Къде ще я причакаме. И внимават за това.

Отново кимнах.

— А сега ние ще внимаваме за тях.

Повече нямаше какво да се каже. Може би прекалено надценявахме Хортън. А може и да го заслужаваше, но след събитията във Вашингтон вече да не разполагаше с такива ресурси. Така или иначе, щяхме да допуснем наличие на противник. И да подходим към Кей в съответствие с това.

Тревън и Ларисън излязоха. Те взеха единия ключ, втория задържах аз. Моята задача най-вероятно щеше да отнеме най-малко време, така че щях да се върна в стаята пръв.

Намерих обществена пералня с монети на Линкълн, на по-малко от половин километър от мотела. Забрадена с шал жена сгъваше дрехите си до една от сушилните. Другите клиенти я стрелкаха с поглед и се извръщаха. Не ми обърнаха почти никакво внимание.

Хвърлих дрехите в две перални и докато чаках, използвах безплатния безжичен интернет, за да вляза в секретния уебсайт. Бях получил съобщение от Канезаки.

Написах му:

Когато свърших с прането, аз се прибрах в мотела и зачаках в стаята. Пръв се появи Докс. Ухилен, както обикновено, той стовари две големи хартиени бакалски торби на едно от леглата, бръкна в едната и извади четири джиесема с четири слушалки тип „тапи“.

— Мисията изпълнена — рапортува моят партньор. — Купих ги от три различни магазина с две различни лични карти, тъй че би трябвало да са непроследими, поне за времето, за което ще са ни нужни. Нещо ново от Ларисън и Тревън?

Поклатих глава.

— Още не. Какво друго има в торбите?

Той отново бръкна вътре и започна да вади съдържанието им.

— Салати от екзотични плодове, зелени салати, джобове с различни плънки, протеинови нектари, обичайните неща. Плюс един стек „Редбул“, защото, не знам за тебе, ама аз съм малко изтощен от неотдавнашното ни пребиваване в каросерията.

Взех си плодова салата.

— Много разумно.

— Е, след като ти се занимаваше с прането, реших, че това е най-малкото, което мога да направя. Пусна ли ми белите дрехи в белина, направи ли цветното ми пране още по-ярко?

Захилих се.

— Ще трябва да се задоволиш с това, че поне всичко мирише на чисто.

— Ще те питам нещо — поде той. — Малко извън темата. Добре, хващаме Мими Кей. И съобщаваме на стария Хортън, че сме готови да причиним телесни повреди на дъщеря му, ако не е сговорчив за диамантите и останалото. Ами ако сме сбъркали за него? Ако не отстъпи? Докъде сме готови да стигнем? Тъй де, ще му пратим ли неин пръст по пощата? Ухо? Какво ще правим?

Кимнах.

— Разбирам. И аз си мислех същото.

— Не искам да звучи все едно се лигавя, само че имам известна представа какво е да те държат като заложник, като в случая имам предвид давене, пускане на електрически ток по легендарните ми гениталии и заплахи за тяхното отстраняване с остри инструменти, ако някой не изпълнел исканията на моите похитители. Това да ти напомня нещо?

Говореше за Хилгър, който беше отвлякъл Докс с надеждата да се добере до мен. Плановете му се бяха объркали, но и моят партньор бе пострадал.

— Да — потвърдих. — Разбирам какво искаш да кажеш.

— Казвам само, между нас да си остане, ама няма да ми е приятно да измъчвам някакво момиче, дето няма нищо общо с тая работа. Тъй де, баща ми ме е учил, че мъжете могат да се трепят един друг, за предпочитане с огнестрелно оръжие, и в това няма нищо лошо, но трябва да уважаваме женорята. Сигурен съм, че това звучи тъпо на повечето модерни, самоусъвършенствали се убийци, дето са радетели за равенство между половете, обаче така съм възпитан.

— Разбирам те.

— А знам, че и ти имаш правило да не бараш жени и деца.

— Да.

— Значи… в такъв случай просто блъфираме.

Кимнах.

— Но мисля, че когато узнае за участието на Ларисън, Хортън няма да рискува.

— Виж, тъкмо това е проблемът. Според мен Ларисън не блъфира. Според мен тоя човек — моите уважения, той явно е кадърно копеле — та според мене той е малко… Хмм, как да се изразя. Знаеш ли, някои кучета, едри кучета, могат да те убият, ама не го правят, защото са добри. Можеш да им имаш доверие. Други кучета те гледат и не знаеш какво си мислят, по дяволите. Или накъде ще тръгнат нещата. Точно такъв е за мен Ларисън. Никога не знам какво ще направи. Не съм сигурен, че и той самият знае.

Заинтригува ме фактът, че и двамата се разглеждат един друг с кучешки метафори. Обаче оставих тази мисъл за себе си.

— Веднъж Хортън ми спомена, че Ларисън имал прекалено много за криене — казах аз. — Че бил проблемен човек.

— Ами, всеки си има тайни, мамка му.

— И ти ли?

Той се ухили.

— Само това, че си падам по порно с джуджета. Не казвай на никого.

— С тебе сме на едно мнение — отвърнах. — Ще оставим Ларисън да си мисли каквото си иска, защото колкото по-уплашен е Хортън, толкова по-добре за нас. Но няма да му позволим да нарани никого. Ако се стигне дотам, ще го спрем.

Докс кимна.

— Благодаря ти. И аз така си мислех, само исках да се уверя.

Отделихме дрехите си от купчината пране и хапнахме от провизиите, които беше купил партньорът ми. После той подремна, докато аз наблюдавах вратата с уилсъна в ръка. Ъгълът на слънцето върху завесите на прозорците ставаше все по-остър, но от Ларисън и Тревън все още нямаше и следа. Докс се събуди и дойде моят ред да поспя, докато той стоеше на пост.

Малко след шест часа три резки почуквания моментално ме извадиха от лекия ми сън. Заех позиция отстрани на вратата, приготвил пистолета си, докато Докс отвори. Беше Ларисън.

— Ей сега пристига и Тревън — съобщи той. — Добра новина. Ще изчакам да дойде и тогава ще ви разкажа. Това лапачка ли е? Умирам от глад.

Ларисън грабна един от джобовете с плънка и му се нахвърли. Тревън се появи петнайсет минути по-късно. Докато и той утоляваше глада си, Ларисън ни осведоми за новостите.

— Влязохме в интернет. И се оказа, че във факултета имало само четири летни курса. И само един по сценаристика, нейната специалност. Затова завардихме сградата, в която се провеждаше курсът.

— Видяхте ли някого? — попитах аз. — Някой, който да има вид, че се озърта за нас?

— Да, по дяволите — отговори Тревън. — Видяхме ги, двама, киснеха точно там, където щяхме да киснем ние, ако причаквахме такива като нас.

— Затова гледахме да не сме там, където щяхме да бъдем, ако не знаехме, че някой ни търси — прибави Ларисън.

— Най-странното е, че всичко това го разбрах — заяви Докс.

— Купихме си радиостанции от един магазин — продължи Ларисън. — Нямат голям обхват, но вършат работа за нашите цели. Стояхме доста надалече. Решихме да поемем риск и си струваше.

Изпитах лошо предчувствие.

— Какъв риск?

— Не знаехме как ходи на лекции тя — отвърна Тревън. — Може с кола, може с рейс, а спокойно може и с колело. Хората на Хорт наблюдаваха сградата, така че не можехме да вършим същото. Което означаваше, че ще трябва да гадаем. Кола, рейс или колело. Заложихме на рейс. И познахме. Проследихме я в един градски автобус.

Това все още не ми харесваше.

— Как успяхте, без да ви види?

— Аз вардех на Хилгард и Чаринг Крос — осведоми ни Ларисън. — Спирката до факултета.

— А аз — на следващата спирка — прибави Тревън. — На Хилгард и Сънсет.

— Голям късмет извадихме, че се оказа, че тя пътува с рейс — каза Ларисън. — Ама понякога щастието ти се усмихва. Когато я видях да излиза и да чака на спирката на Чаринг Крос, съобщих по уоки-токито на Тревън. Той се качи на другата спирка, веднага след нея.

— Ами хората на Хортън? — попитах.

— Единият се качи с нея на Чаринг Крос — отговори Ларисън. — Другият остана там.

Кимнах.

— Значи тя не подозира нищо.

— Точно така — потвърди Ларисън. — Ако подозираше, и двамата щяха да я следват по петите. Плюс това тя носеше слушалки, слушаше музика, а това не би търпял никой бодигард на света. Онзи, който я проследи, правеше всичко възможно, за да е колкото може по-далече от нея и изобщо да не се набива на очи. Както очаквахме, те не я охраняват директно, а се опитват да предвиждат и отстраняват заплахите.

Бях съгласен с неговата оценка.

— Какво друго успяхте да научите?

Тревън си отвори кутия редбул.

— Тя слезе на Сънсет и Гордън. Човекът на Хорт я последва. Аз изчаках и слязох на следващата спирка, на Сънсет и Бронсън, иначе човекът на Хорт щеше да ме засече. Но докато рейсът потегляше, видях Кей да върви на север по Ла Бейг Авеню. Ако погледнеш Ла Бейг в интернет, а ние я погледнахме, ще видиш, че води само към две улици, Харолд Уей и Селма Авеню. Целият квартал изглежда много тих, само еднофамилни къщи. Няма никакви пешеходци. Нямаше как да я проследя, дори да бях слязъл на същата спирка, дори да го нямаше човека на Хорт. Тъй че не можах да науча точния й адрес. Обаче…

— Нямаме нужда от точния й адрес — прекъснах го аз. — Ако допуснем, че си е отивала вкъщи с автобуса, а не някъде другаде, сега знаем спирката й.

Тревън отпи голяма глътка редбул.

— Не само спирката й, но и по кой път отива до рейса. Когато погледнеш картата, ще видиш, че трябва да живее на една от тия три улици — Ла Бейг, Харолд или Селма. Иначе щеше да слезе на предишната спирка, на Сънсет и Гауър.

Ларисън се ухили.

— И не само това, ами все пак успяхме да научим адреса й.

Тревън също се ухили — приличаше на дете, което току-що е направило страхотна лудория. Ларисън му даде знак.

— Ти им разкажи.

— Та значи, свързах се аз по уоки-токито с Ларисън и докато го чаках, ядосан, че съм стигнал толкова близо и все пак не достатъчно, за да свърша работата, покрай мене мина пощенска кола — усмихнато заобяснява Тревън. — Гледай ти, викам си, тъкмо доставят пощата. И ми хрумна една идея.

— Листовки с реклама на пицария — явно не успя да се сдържи и го прекъсна Ларисън. — Имаше един на Сънсет, който раздаваше листовки с реклама на някаква пицария. Дадох му двайсет кинта за цялата му стока, после Тревън настигна пощальона.

— Казах му, че искам да разпространя листовките в квартала — отново пое щафетата Тревън. — Дадох му двеста кинта да ми позволи да ги поставя в неговите пакети. Той искаше сам да го свърши, ама аз му викам, ей, де да знам, че няма просто да ги изхвърлиш? Дай да ги напъхам в пакетите, ще отнеме само минутка.

— Онзи с листовките и пощальонът видяха ли ви? — попитах. — Ще могат ли да си ви спомнят? Да ви опишат?

Тревън поклати глава.

— Носехме тъмни очила. Пък и какво, ако могат? Пощальонът ще трябва да признае на ченгетата, че взема подкупи, а момчето от пицарията — че е продало листовките, вместо да ги раздаде. Даже някой да направи връзката между листовките и временното изчезване на Кей, тия двамата няма да искат да се забъркват.

— Освен това единствено Хорт ще знае, че Кей е изчезнала — обади се Ларисън. — Полицията няма да се намеси. А дори да се намеси, не сме им оставили никакви улики, за които да се заловят. Пък и точно в момента полицията и дори ФБР са най-малкия ни проблем.

Имаше право.

— Е? Къде живее тя?

— В една хубава къщичка на Селма Авеню — отвърна Тревън. — Пак повтарям, може изобщо да не ни потрябва, защото мисля, че на автобусната спирка ще имаме по-добър шанс, отколкото у тях. Но все пак беше добре да се уверим, че си отива вкъщи, а не, да речем, при някой приятел или приятелка. Ще ви покажем всичко на картата в „Гугъл“. Тя явно държи под наем стая при семейството, което живее там. Няма значение, важното е, че знаем кога започва първата й лекция утре сутрин, знаем на коя спирка се качва на рейса и че дотам има пет-шест минути път по оная тиха улица. Със слушалки в ушите, ако наистина сме късметлии.

Четиримата се умълчахме за момент.

— Е, аз осигурих храна и джиесеми, а господин Рейн е бил така любезен да изпере вмирисаните ни дрехи — наруши тишината Докс. — Но голямата награда май се пада на вас.

— Нямаше да успеем, ако не си мечтаехме за чистите дрехи и храната — заяви Тревън и всички се разсмяхме.

— Изглежда обещаващо — заключих аз. — Но трябва да обмислим някои въпроси. И се нуждаем от едно-две неща.

Другите ме погледнаха.

— Като оставим потенциалния противник, първата лекция в университета почва в десет, нали? Следователно в колко часа трябва да сме заели позиция?

— Не по-късно от осем — отвърна Тревън. — А сигурно и по-рано.

— Точно така — кимнах аз. — И щом ние се сещаме за това, хората на Хортън също го знаят. И ще внимават.

— По изгрев-слънце — предложи Ларисън. — Даже по-рано.

— Съгласен — продължих. — Най-важното е да сме там по-рано, отколкото би трябвало, за да направим засада на Кей — защото хората на Хортън очакват да дебнем нея, докато всъщност ние ще дебнем тях.

— И без това няма да е излишно — намеси се Докс. — Тъй де, ние всъщност не знаем почти нищо за навиците й. Обича ли да излиза рано — на тренировка, на закуска с приятелка в кампуса, в библиотеката? Наблюдавали сме я само един ден, може да има най-различни навици. Затова не можем да си позволим да планираме нещата толкова точно. Колкото по-рано заемем позиции, толкова по-добре, като се има предвид, че трябва да намерим къде да се скрием.

Говореше като истински снайперист, помислих си. Изчакването на целта му беше втора природа. Струва ми се, че дори в известен смисъл му доставяше удоволствие.

— Добре, трябва да заемем позиция, преди да се съмне — обобщих аз. — Което значи, че имаме много работа и малко време. Първо, искам лично да огледам квартала. Дискретно. Може би на колело. Тъй де, кой има подозрителен вид на колело?

— Друго? — попита Ларисън.

— Превозно средство. Хамалският камион общо взето е страхотно прикритие. Но ако някой присъства на отвличането, камионът се запомня и после се издирва лесно — той е като грамадна неонова реклама. Дори да сменим номерата с крадени, самият камион ще е радиоактивен.

— Имаш право — съгласи се Тревън. — Е, някой ван ще свърши работа. Може да вземем „назаем“ от паркинг за дългосрочен престой. Едва ли ще открият изчезването му преди да е станало все тая.

— И аз си мисля за същото — кимнах аз. — Ще паркираме камиона на някое тихо и спокойно място, ще използваме крадения ван за отвличането и ще прекъснем веригата, като прехвърлим Кей от едната кола в другата. Хайде да обиколим терена стъпка по стъпка.

Докс си отвори един редбул и се усмихна.

— Може би трябваше да купя още няколко такива кутии.

20.

Очакваше ни дълга, но продуктивна нощ. Един откраднат ван Джи Ем Си, един откраднат форд „Фюжън“, различни неща, купени от железария, спортен магазин и супермаркет. Оглед на квартала на Кей. Откриване на идеалните места за похищението и прехвърлянето. Планиране на операцията, разполагане на колите. Поспахме няколко часа, станахме още по тъмно, пръснахме се и преди изгрев-слънце отново се събрахме близо до квартирата на Кей.

Сериозен проблем от наша гледна точка представляваше забраната за паркиране и на Селма Авеню, и на улицата, която водеше към нея, Ла Бейг — знаците забраняваха дори само спиране. Ако паркирахме вана до нейната къща, рискувахме някой ядосан съсед да излезе да се кара с нас или дори да позвъни в полицията. Добре че от западната страна на Ла Бейг имаше мотел, двуетажна, дълга шейсетина метра сграда, боядисана в розово и синьо, която започваше от ъгъла на Сънсет. Бяхме оставили вана там, от най-близката до къщата на Кей страна на паркинга, обърнат с гръб към Ла Бейг. Ако сведенията на Ларисън и Тревън бяха точни и Кей не нарушеше навиците си — или поне онова, което условно бяхме приели за нейни навици — всичко щеше да е наред. А ако хората на Хортън се опитаха да открият евентуална опасност, преди тя да е връхлетяла дъщеря му, първо щяха да проверят точно там, където бяхме паркирали вана.

Тъкмо по тази причина в момента го наблюдаваха трима от нас: Ларисън, иззад две паркирани коли на отбивката на малък блок оттатък улицата, Тревън, от тъмното стълбище в средата на мотела, и аз, легнал по корем на мотелския балкон точно над вана. Докс чакаше в крадения форд на няколко километра оттам. Нямаше почти никаква вероятност някой да се натъкне на когото и да е от нас четиримата, но Тревън и Ларисън за всеки случай бяха облечени в последен модел спортни екипи — поредните двама ранобудни лосанджелиски фитнес маниаци. Аз не бях облечен толкова спортно, бях по дънки и суичър, и играех ролята на заспал пияница. Слаба легенда за такава операция, но логична при тези обстоятелства, пък и по-добре това, отколкото нищо.

Точно преди слънцето да изгрее, когато небето избледня при първата сивкава светлина, в отсрещния край на мотелския паркинг влезе тъмен шевролет „Събърбан“. Аз го наблюдавах от балкона и усетих топъл прилив на адреналин по тялото си. Беше необичайно рано, за да пристигат или да се завръщат гости на мотела. Нито в сградата, нито в квартала наоколо помръдваше нещо.

Вратите се отвориха, но вътрешното осветление не се включи. От колата слязоха двама едри, късо подстригани бели мъже, облечени небрежно с дънки и обемисти якета от мека мъхеста материя, поне доколкото се виждаше на слабата светлина. Те спряха и се огледаха, после тихо затвориха вратите.

Ранният час, липсата на вътрешно осветление, тихо затворените врати, бдителността… ако това не бяха хората на Хортън, можеха да са само крадци, дошли да оберат мотела. Ала крадци, движещи се безшумно и професионално като тия двамата, обикновено намираха по-добро приложение на дарбите си. Трябваше да идват за нас.

Те тръгнаха покрай редицата паркирани коли, като въртяха глави и осветяваха вътрешността на купетата с фенерчета. Лъчите им обходиха и балкона на втория етаж, но аз видях насочващата се към мен светлина и просто се прилепих към земята извън тяхното полезрение.

Стигнаха до позицията на Тревън и провериха стълбището, но аз бях сигурен, че той се е скрил преди тяхното приближаване. Бях сигурен също, че ще се върне веднага след като отминат.

Когато стигнаха до вана, двамата спряха. Знаех какво си мислят. „Баничарка. Идеална за похищение. И паркирана точно там, където щяхме да я паркираме самите ние.“

Те насочиха лъчите на фенерчетата си през предните прозорци и провериха страничните врати, които ние бяхме заключили.

„Проверете задната врата — казах си аз. — Нищо не се знае.“

Единият отстъпи назад, огледа се и извади бележник от джоба на якето си. Насочи фенерчето към регистрационния номер и записа цифрите. После пъхна бележника обратно в джоба си и двамата заобиколиха отзад.

Надявах се едновременно да насочат вниманието си към вратата, но те бяха прекалено опитни, за да допуснат такава грешка. Единият провери вратата, докато другият се оглеждаше назад. Не го виждах, но знаех, че Ларисън е напуснал укритието си и е заел позиция до ъгъла на блока точно оттатък улицата. Или той, или Тревън можеха да ги застрелят и с лява ръка от толкова малко разстояние, обаче нямахме заглушители и не можехме да поемем риска да събудим квартала с пистолетни гърмежи. По тази причина и понеже се налагаше да приемем, че и те са въоръжени, на практика трябваше вече да сме им се нахвърлили, преди да ни усетят, ако искахме да го направим без много шум.

Единият понечи да отвори задната врата на вана. Другият продължаваше да наблюдава. Ларисън и Тревън имаха нужда само от секунда, ала не се очертаваше да я получат.

Затова импровизирах и в престорен сексуален екстаз запъшках:

— О, божичко, да, не спирай, не спирай, мамка му, адски е гот, не спирай…

Двамата моментално се извърнаха към внезапния шум. Знаех, че абсурдността на това, което чуват, ще им струва безценни наносекунди: бяха свикнали с конкретни възможни проблеми, например шумове от прокрадване и засади. Сега също чуваха звуци, само че не такива, които щяха веднага да се впишат в категорията „опасност“, под каквато бяха класифицирали сегашната ситуация.

— О, божичко, да! — продължих аз. — Да!

За миг те се вцепениха от удивление. После бръкнаха под якетата си.

Късно. Ларисън и Тревън вече бяха там, сграбчиха ги и опряха дулата на собствените си пистолети в тила им. Чух Ларисън да командва: „Не мърдай, иначе ще ти изкарам мозъка през лицето“. Гласът му притежаваше властност, която можеше да парализира дори връхлитащо куче.

Скочих от балкона и заобиколих зад вана. Преди хората на Хортън да преодолеят изненадата си и да вземат тактическо решение, аз бръкнах под якетата им и измъкнах от презраменните им кобури два глока със заглушители. Достатъчно безшумни, да, но за нещастие на двамата, адски бавни за вадене.

Пъхнах единия пистолет в колана си и проверих другия. Патрон в патронника, както и очаквах, но проверката никога не е излишна.

— Наведете се напред — наредих им. — Разкрачете се, дръжте коленете изпънати, лицата наведени надолу, дланите върху вана. Иначе ще проверя дали ги бива тия заглушители.

Нарочно ги плашех. Не исках да разчитат, че ще ни е страх от гърмежите.

Те се подчиниха. Подадох на Ларисън втория пистолет. Той прибра своя и ние взехме на прицел пленниците, докато Тревън ги претърсваше за оръжие. Откри два сгъваеми ножа, две миниатюрни фенерчета, два джиесема, два портфейла, два бележника и автомобилни ключове. Той натика всичко това в джобовете си, стегна им китките зад гърба с дебели найлонови свински опашки, отвори вратите на вана и се качи вътре. Свинските опашки можеха да бъдат преодолени от човек, който е наясно с тия неща, но засега трябваше само да ги обездвижим и забавим. Ние с Ларисън ги натикахме във вана, качихме се, накарахме ги да легнат по очи на пода и затворихме вратите. Ларисън ги държеше на прицел, а Тревън седна зад волана. Бяхме пробили „шпионки“ отстрани и отзад на купето. Отлепих изолирбанда, с който ги бяхме запушили, и надзърнах навън. Имахме триста и шейсет градусова видимост наоколо. Изглежда, че кратката ни операция навън досега не беше привлякла внимание.

— Какво ще правите с нас? — попита единият от хората на Хортън.

Отговори му Ларисън.

— Следващия, който се обади, без да го питат, ще го шибна с пистолета.

Всички замълчаха и през следващите пет минути наблюдавахме улицата. Навън се развиделяваше. Кварталът тънеше в тишина.

Междувременно Тревън прегледа нещата, които беше конфискувал от пленниците ни. Аз отново залепих дупките с изолирбанд и включих лампата на тавана. Двамата с Ларисън накарахме хората на Хортън да седнат и да се облегнат на дясната стена с изпънати пред себе си крака. Искаше ми се да им задам някой и друг въпрос, ала нещо в поведението на Ларисън — самоувереността и заплашителността — ме накара да осъзная, че с разпита ще се справи той. И че най-вероятно ще се справи добре.

— Ето как ще процедираме — започна Ларисън, като първо опря дулото на глока в челото на единия, а после и на другия. — Ще ви задам няколко въпроса. Първият, който ми даде полезна, точна информация, допълваща нещата, които вече са ми известни, ще остане жив. Изгубилият състезанието моментално получава куршум в главата. Това е играта и победителят е само един. Готови ли сте?

Двамата го наблюдаваха, после се спогледаха. По челата им изби пот. В купето изведнъж завоня на страх.

Ларисън насочи зловещо дългия заглушител на глока към единия, после и към другия.

— Кой ви праща? Защо? Къде е той? Как да се доберем до него? Какво друго знаете? Това е. Готови, старт.

Те се бяха изцъклили и започваха да се задъхват. Вторачиха се в Ларисън. Вторачиха се един в друг. Онзи отдясно поклати глава, умолително или невярващо. Внезапно онзи отляво завъртя глава и извика:

— Полковник Хортън! За да защити дъщеря си!

— Млъквай! — изкрещя другият.

Ларисън мигновено насочи пистолета си към него. Разнесе се пукот, висок колкото щракване с пръсти, и главата на мъжа се блъсна в стената зад него. Той се отпусна неподвижно, с кръгла дупка точно над лявото око.

— Честито! — каза на другаря му Ларисън. — Печелиш първия кръг. Трябва обаче да продължиш.

— Господи! — запелтечи нещастникът. — Господи боже!

— Ти май не ме чу. Казах, че трябва да продължиш.

Човекът започваше да се задъхва.

— Ти просто ще убиеш и мен!

Ларисън сви рамене.

— Може и да не те убия. Накарай ме да те харесам. Накарай ме да изпитам благодарност. И аз съм човек като всеки друг.

— Боже мой! — зарида оня.

— Спокойно — каза Ларисън. — Знам, че си под напрежение. Това е най-важният момент в живота ти и нямаш много време. Защото, и ми се струва, че вече го знаеш, аз не съм особено търпелив.

— Хортън… прати ни Хортън. Какво друго те интересува?

— Още кого е пратил?

— Не знам за други!

— Сигурен ли си?

— Да!

— Казва се Реймънд Трент — обади се от кабината Тревън. — Шофьорска книжка от Северна Каролина. Името на убития е Карл Раян. От Вирджиния.

— Добре, Рей — поднови разпита Ларисън. — Каква е връзката ви с Хортън?

Трент мъчително преглътна.

— Той ни плаща.

— Какво значи това?

— Плаща ни да… му вършим разни работи.

— Значи сте наемници, така ли?

— Да. Не. Тъй де, работим на хонорар. Понякога Хортън ни възлага неофициални задачи. Нали разбираш, тайно.

— Какво друго ви е карал да правите?

— Не знам, всевъзможни неща.

Ларисън не отговори и след малко Рей припряно продължи.

— Незаконни обиски. Подслушване. Наблюдение. Понякога убийства.

Досега Ларисън не беше разкрил нищо, за което вече да не сме се досетили. Аз обаче си мислех за четиримата, които бяхме очистили в „Капитъл Хилтън“. Това беше важна операция за полковника, а ние не бяхме лесна мишена — знаех, че си е направил труда да прати само най-добрите. Имах чувството, че Рей и Карл са резервен екип. Ако заместваха четиримата убити тук, къде другаде трябваше да се намесят? Какво може да им е приготвил Хортън?

— Какво мислиш? — попитах Ларисън аз. — Харесваш ли този тип? Благодарен ли си му за това, което ни казва?

— Не — поклати глава Ларисън, без да откъсва очи от пленника.

— Вижте, не искам да умра тук, разбирате ли? — примоли се Рей. — Просто изпълнявам задача. Не се опитвам да защитя никого. Само ми кажете какво искате и ще ви кажа всичко, каквото знам.

— Колко време трябваше да наблюдавате Кей? — попитах аз.

— Хортън ни каза, че сигурно ще е за няколко дни. До ново нареждане. Плати ни за една седмица.

— Откога сте тук?

— Хортън ни се обади преди четири дни. Пристигнахме на другата сутрин.

Това съответстваше на времето, по което бяхме ликвидирали групата в „Хилтън“. Хортън навярно е изпаднал в параноя, макар и явно не безпричинно, и е повикал тия двамата, в случай че някой от нас научи за дъщеря му и реши да я използва срещу него.

— Той споменавал ли е, че ви предстоят други пътувания? — насочих го аз. — Други задачи?

— Не. Само ни помоли да не поемаме други ангажименти — да му съобщим, ако през следващите две седмици получим някакви предложения, защото смятал пак да ни повика, ако се наложи.

Ако Трент не лъжеше, Хортън планираше още нещо или поне се готвеше да реагира при непредвидени обстоятелства. Но това нито ме изненадваше, нито щеше да ни е от особена полза.

— И нищо друго? — настоях.

— Не.

Реших да опитам наслуки.

— Ами училищата?

Той искрено се озадачи.

— Какви училища?

Бях разочарован, макар и не изненадан. В края на краищата, едва ли можеше да се очаква, че Хортън ще сподели оперативна информация с тези двамата, освен непосредствено необходимото. Според Канезаки обаче се приказвало за евентуални атентати срещу училища. Ние с Тревън също бяхме допуснали такава възможност.

— Кажи ми как да се доберем до Хорт — заповяда Ларисън.

— Да се доберете до него ли? Аз самият не бих могъл да се добера до него. Чакай… чакай. Ще ви помогна да измислите нещо. Тъй де, той живее в района на Вашингтон, струва ми се. Мога да му се обадя под някакъв претекст и да му кажа…

Вече дрънкаше чисти глупости. Шехеразада, само че без приказка за разказване.

— … че трябва лично да се срещна с него, нещо такова. Да го изкарам от скривалището му.

— Мисля, че не знае нищо — казах на Ларисън аз. — И всъщност няма основания да смятаме, че знае.

Той кимна.

— Съгласен съм.

— Вижте, наистина се опитвам да ви помогна — заяви Рей. — Наистина.

— Вярвам ти — отвърна Ларисън и го простреля в челото. Пленникът отметна глава назад, тялото му се отпусна и той се свлече върху партньора си.

— Може би ще измъкнем нещо от джиесемите — обади се от кабината Тревън.

— Съмнявам се — въздъхнах.

Ларисън хвана трупа на Рей за яката и го изтегли напред, далече от задната и страничните врати.

— Ако отвлечем Кей, всичко трябва да е културно — каза той. — Ама е добре, че Хорт продължава да губи такива типове. По някое време ще остане без доброволци.

Аз замъкнах другия при партньора му и ги завихме с едно платнище. Можехме да ги покажем на Кей, ако обстоятелствата го наложеха, но нямаше смисъл да я плашим излишно.

Нямах нищо против смъртта на тези двамата. Ако Ларисън не беше побързал да ги убие, самият аз щях да се погрижа за това. Те бяха тук, за да направят същото с нас. Пък и както отбеляза Ларисън, това означаваше две фигури по-малко от отсрещната страна на шахматната дъска.

Трябваше обаче да го наблюдавам с Кей. Докс имаше право. Той не само беше професионалист до безпощадност. Имаше още нещо, нещо, което ме караше да се питам дали Ларисън не само се гордее с работата си, но и тя му доставя прекалено голямо удоволствие.

21.

Наблюдавах Ла Бейг, вече на дневна светлина, през дупката в дясната стена на вана. Ларисън беше отишъл на един малък платен паркинг на Харолд Уей, където правеше леки разтягания и упражнения, все едно загряваше за джогинг или изпълняваше един от комплексите, които двамата с Докс явно обожаваха. Бях пресметнал, че от появата на Кей на ъгъла на Селма и Ла Бейг, до стигането й при нас ще имаме поне една минута — достатъчно време, за да предупредя Ларисън и той да реагира. Тревън още седеше зад волана на вана и чакаше моя сигнал. Имахме даващи енергия закуски, кафе и водни бутилки с широко гърло, в които да пикаем. Оставаше само да чакаме.

Малко след осем забелязах някой да се насочва към нас от източната страна на улицата. Вече имаше няколко фалшиви тревоги — бегач, човек, разхождащ кучето си, две млади жени, навярно на път за автобуса, с който отиваха на работа — и аз се опитах да овладея вълнението си. Но когато се приближи и слънцето огря лицето й, видях, че е тя. Сърцето ми се разтуптя.

— Идва — съобщих аз, без да откъсвам очи от шпионката.

Тревън запали двигателя. Продължавах да наблюдавам Кей. Косата й беше завързана отзад на опашка и носеше изрязани шорти, бяла тениска и тъмносин мъхест суичър с цип. През лявото й рамо висеше обемиста кожена чанта. Красиво хлапе, още по-хубаво на живо, отколкото на снимките, които бях видял. Дългокрако, добре сложено, с широка, самоуверена походка. Момиче, което знаеше къде отива и как да стигне там и което нямаше да позволи на никого да му се изпречи на пътя.

Е, не беше взела предвид нас. Но с малко късмет ние щяхме да сме само неравност по пътя й, за кратко усетена и бързо забравена.

Видях я да подминава Харолд Уей. Там беше Ларисън, който тичаше по улицата, за да излезе точно зад нея.

— Давай! — наредих на Тревън.

Той превключи на задна, завъртя волана надясно и се върна чак до тротоара отстрани на улицата — по същество, половината от двустепенно обръщане. Не прекалено бързо, не прекалено внезапно — просто някой излизаше на заден от паркинга на мотела, за да потегли на юг по Ла Бейг. Тревън спря точно в мига, в който Ларисън настигна Кей. Тя може би чу приближаването му, може би някаква атавистична част от мозъка й усети излъчващата се от него опасност. А може би и двете. Така или иначе, момичето понечи да се обърне. Късно.

Ларисън ловко я удари с длан отстрани на шията. Понякога наричан „раменно зашеметяване“, този удар е предназначен да прекъсне мрежата от нервни влакна на брахиалния плексус или, в зависимост от мястото му, каротидния синус. Така или иначе, резултатът е временна загуба на координация, безсъзнание или, ако ударът е достатъчно силен и точен, дори смърт.

Ванът спря. Кей се олюля и Ларисън я подхвана с една ръка. Отдръпнах се от шпионката, отворих задната врата и поех момичето от него. Вмъкнахме Кей във вана и след две секунди вратата вече беше затворена. Тревън потегли на юг, плавно увеличи скоростта и зави надясно по Сънсет, толкова спокойно и благопристойно, че дори не забрави да даде мигач.

Кей не беше изгубила напълно съзнание, бе само зашеметена. Смъкнахме чантата от рамото й, завързахме китките зад гърба й със свински опашки, сложихме я да седне облегната на дясната стена. Приклекнах пред нея и бързо я претърсих. Нищо. Целият й багаж трябваше да е в чантата. Ларисън се зае да я прерови. Щеше да изключи джиесема й и да се увери, че няма проследяващи устройства. Едва ли имаше, но Хортън може и да бе взел мерки с надеждата при необходимост да я защити.

Погледнах я в очите и видях, че идва на себе си. Не се налагаше да правим нищо, за да я освестим.

След малко тя усилено запримигва, огледа се наоколо, после насочи вниманието си към мене.

— Кои сте вие? Какво правите?

— Отвличаме те. — Нарочно използвах тази дума, за да я схване ясно и да проумее непосредствения й смисъл, въпреки обърканото си състояние. — Не се шегуваме. Отнася се за баща ти. Полковник Хортън. Разбираш ли?

— Баща… какво е направил? Какво става, по дяволите?

— Няма значение какво е направил. Достатъчно е да знаеш, че ни дължи нещо и че те използваме, за да си го вземем. Разбираш ли?

Кей погледна Ларисън и отново се обърна към мен. Видях, че изведнъж силно се е изплашила. Тя не отговори. Осъзнах, че е излишно да й показвам труповете на пратените от баща й наемници. И така вече умираше от страх.

— Сега ще те снимаме — осведомих я. — И ще пратим снимката на баща ти.

Ларисън ми подаде днешен „Лос Анджелис Таймс“, който сутринта бяхме отмъкнали от един вход на път за мотела. Разтворих го в скута й. Ларисън се приближи и направи няколко снимки с джиесема й. Щяхме да пратим доказателството на Хортън от телефона на дъщеря му. Това щеше да засили внушението, че тя е изцяло под наш контрол, а и собствените ни телефони щяха да останат чисти.

Взех вестника от нея и го захвърлих настрани.

— Ще се постараем всичко да мине гладко, но има два начина да пострадаш. Първо, ако баща ти не направи каквото искаме. И второ, ако ти не правиш каквото искаме.

Кей дишаше тежко. Знаех, че се бори с паниката си. Бореше се добре. За което си спечели моето уважение. А с уважението дойде и внезапна и изненадваща доза отвращение от самия мен.

Сподавих това чувство. По-късно щях да се справя с емоционалните последици. Както винаги досега.

Погледнах я в очите.

— Безпокоиш се, че показваме лицата си пред тебе, нали?

Тя кимна. Беше умна — достатъчно, за да знае, че ако не крие лицето си, похитителят не се бои, че после може да свидетелстваш срещу него. С други думи, че сигурно не възнамерява да те остави жив.

— Няма значение, че си ни видяла — обясних й. — Баща ти и без това веднага ще се сети кои сме. И когато всичко това свърши, ще ти обясни защо не можеш да отидеш в полицията. Затова не се безпокоим, че си ни видяла. Разбираш ли?

Кей отново кимна.

— Добре. Имам чувството, че си умно момиче. Сигурно си чувала за вторичното местопрестъпление и че не бива да позволяваш на никого да те заведе на такова място, защото озовеш ли се там, престъпникът може да направи с теб каквото иска. И това е вярно. В случая ти вече си на вторично местопрестъпление. Ние сме сами в този ван, имаме пълен контрол над обстановката, пълен контрол над теб. Ако искахме да те нараним, в момента щяхме да го правим. Но не постъпваме така. Нито пък желаем. Дотук следиш ли мисълта ми?

— Да — потвърди тя. Зарадвах се, че се е овладяла достатъчно, за да си позволи да говори.

— След малко ще те прехвърлим — продължих аз. — Първо в друга кола, после в една хотелска стая. Ще държим китките ти завързани и преди прехвърлянето ще ти завържем очите, но не искаме да ти причиняваме повече неудобства. Не желаем да ти запушваме устата например. Не знам дали някога са ти запушвали устата, но те уверявам, че е ужасно да прекараш няколко дни така. Много по-неприятно, отколкото предполагаш. Ще се наложи ли да ти запушим устата, Мими?

Тя поклати глава.

— Няма.

— Ще правиш ли опити да избягаш? Или да се съпротивляваш? Или да не изпълняваш каквото ти кажем?

— Няма.

— Виж, за мен това, общо взето, е само работа. — Посочих с глава Ларисън. — За моя колега обаче е съвсем лично. Не бива да му даваш повод, разбираш ли? Повярвай ми, той само чака да му дадеш повод.

Кей погледна Ларисън и по лицето й видях, че ми е повярвала. Че ми е повярвала напълно. Помълчах още малко, после добавих:

— Но съм сигурен, че няма да ти се случи нищо лошо. Имаш ли въпроси?

Тя кимна.

— Къде ме водите?

— Това не мога да ти разкрия, само ще ти кажа, че е място, където можем да те държим под контрол и където никой няма да е в състояние да те открие, докато ние не те пуснем. Нещо друго?

— Какво е направил баща ми?

— Ще трябва сама да го попиташ. Друго?

— Да. Защо все ме питате дали искам да ви питам нещо, след като знаете, че няма да ми отговорите?

Тъжно се усмихнах, възхитих се колко бързо се е овладяла, хареса ми дързостта й, въпреки шока и напрежението.

— Задаваш логични въпроси — казах. — Съжалявам, че не мога да отговоря на всичките. Ще ти кажа едно обаче. Ще сменяме колите два пъти. Ние с тебе ще се возим в багажника на едната. И ще минат най-малко няколко часа, преди да стигнем на удобно място, където има тоалетна. Ако се налага да отидеш преди това, ще трябва да ти сложим памперси за възрастни. Ще изтърпиш ли?

— Не говорите сериозно.

— Опитвам се да улесня нещата колкото е възможно, Мими. И по-добре повярвай, че говоря сериозно.

Кей отказа памперса и това ме изпълни с облекчение. Може би не беше кой знае какво при тези обстоятелства, но наистина не исках да я подлагам на такова унижение. И без това щеше да е трудно.

През следващите два часа минахме буквално под всеки подлез на 101-во, 110-о и 10-о шосе, влизахме и излизахме от различни подземни паркинги. Аз седях до шофьора, Ларисън остана отзад при Кей. Когато се успокоих, позвъних на Докс.

— Готов ли си?

— Готов съм, готин.

— Добре, идваме.

От Венис Булевард завихме наляво по Саут Ридондо. Когато стигнахме до знака стоп на Бангър Стрийт, видях форда — Докс чакаше да направи десен завой. Той потегли пред нас и ние го последвахме на юг към 10-о шосе. Щом се озовахме под надлеза, Докс рязко отби вдясно и спря на тротоара. Багажникът се отвори. Тревън включи аварийните светлини, зави надясно към тротоара и после пак завъртя обратно към улицата, като спря така, че дясната страна на буса се изравни с отворения багажник на форда. Скочих отзад и отворих страничната врата. Ларисън вече стоеше там с Кей, все още със завързани китки, а сега и със завързани очи. Двамата лесно я пренесохме в багажника, след което и аз се вмъкнах до нея. Ларисън затръшна капака и Докс пак настъпи газта, ускори до края на тунела, после бързо намали и излезе от отсрещния край с нормална скорост. Тревън трябваше да е плътно след него с вана — същото темпо, същата последователност като на влизане.

Всъщност играехме на нещо като „тука има, тука няма“, като използвахме надлезите и паркингите. Все още не знаехме как Хортън ни е проследил до „Капитъл Хилтън“ и засега предполагахме, че го е направил с шпионски сателити. Трябваше да допуснем, че разполага с достъп до ресурсите на Националната разузнавателна служба и Националната агенция за геокосмическо разузнаване. В такъв случай и ако имаше фиксирана точка за конкретен обект, да речем, международното летище „Дълес“ или квартирата на дъщеря му, той можеше да проследи обекта от точката до там, докъдето отидеше, на практика безкрайно. Ако предположението ни бе вярно, във Вашингтон бяхме извадили късмет, може би в подземния паркинг на хотела, може би някъде другаде по пътя между столицата и Лос Анджелис. Но повече не искахме да разчитаме на късмета си. Всеки път, щом ванът минаваше под надлез или влизаше и излизаше от подземен паркинг, се появяваше възможност да сме прехвърлили Кей в някой от десетките автомобили, излизащи изпод надлеза или от паркинга приблизително по едно и също време с нас или по-късно. Умножете тази динамика по десетките надлези и паркинги и по десетките коли, много от които също продължаваха под други надлези и в други паркинги, и ние можехме да натрупаме база данни, прекалено голяма, за да е от полза за Хортън, поне за времето, което му оставяхме.

Сега Тревън и Ларисън щяха да продължат играта на „тука има, тука няма“ още няколко часа и след това да изоставят вана, да го залеят с белина и да се върнат в мотела с автобус и метро. Докато вършеха това, Хортън щеше да има хиляди възможности, всяка от които трябваше да се провери лично от хората му, ако изобщо подлежеше на проверка. Колкото до нас с Докс, ние направихме още едно прехвърляне, в хамалския камион, който бяхме оставили в грамадния подземен паркинг на един мол в Уестуд. Моят партньор остана зад волана, а аз влязох в каросерията при Кей.

Малко след пладне усетих няколко къси завоя, които ми подсказаха, че сме пристигнали.

— Ще изтраеш ли? — попитах Кей.

— Трябва ми тоалетна. Ужасно. Моля ви, не ми слагайте памперс.

Погледнах часовника си.

— Ще издържиш ли още три минути?

Тя ме прониза с гневен поглед.

— Едва-едва.

Камионът спря.

— Обърни се с лице към предницата на камиона — инструктирах я. Кей се подчини. След малко задната врата се отвори и Докс се качи вътре. Носеше огромен сак, 150 х 60 х 60 сантиметра. Точно като за човек с нейния ръст. Той затвори вратата зад себе си.

— Добре, Мими, последно прехвърляне — обещах аз.

Докс с видима неохота остави сака на пода и го отвори. Кей сбърчи лице, после влезе вътре и се сви по хълбок.

— Няма да ти запушвам устата — казах. — Не забравяй уговорката ни.

Бях готов да се басирам, че ще забележа кога подготвя бунт и ще мога да го предотвратя. Дотогава момичето щеше да чака, вярвайки, че приспива бдителността ми. Това напълно ме устройваше. В крайна сметка подсъзнателно щеше да я възпира нещо, което тя щеше да смята за надежда. С други думи, щеше да е спокойна. Нещо повече, щеше да изпълнява каквото й кажем.

Затворихме ципа на сака и отворихме вратата. Докс го вдигна все едно вътре имаше само стиропорени топчета, преметна го през рамо и я внесе в мотела. Аз затворих вратата на камиона и ги последвах вътре.

Оставихме сака на пода в стаята, отворихме ципа и й помогнахме да се изправи. Аз разгънах сгъваемия нож, който носех, и я оставих да го види. Докс държеше уилсъна — не защото искаше, а защото му бях казал. Исках да й дам всички възможни психологически основания да не се съпротивлява, включително очевидните факти на нашия брой, ръст — или поне ръста на моя партньор — и оръжията ни.

— Ще ти развържа ръцете — казах. — Спокойно си свърши работата в банята. Няма да те гледаме, но вратата ще остане отворена. Ако направиш нещо, което не ни харесва, ще трябва да ти сложим памперс, да ти завържем ръцете и краката, да ти запушим устата, да ти сложим качулка на главата и да те оставим така може би за няколко дни. От теб зависи.

Минах зад гърба й и бързо я претърсих. Ларисън вече го беше направил, но даже да не беше, тя едва ли носеше нещо, ала в края на краищата това бе дъщерята на Хортън и щеше да е глупаво да допусна, че една жена не може да е въоръжена с лютив спрей или нож. Най-добре да проверя още веднъж. Ала Кей нямаше оръжие, нито пък нещо друго, което можеше да използва за съпротива. Хванах й китките и прерязах свинските опашки.

Тя се втурна в банята. Нямаше къде да се скрие в малкото помещение без прозорци. Вече бях проверил дали няма нещо, което да изиграе ролята на импровизирано оръжие. Момичето не можеше да направи нищо друго, освен да увие пешкир около дланта си, да разбие огледалото и да използва някое по-дълго парче като нож. Смятах, че засега такъв ход е изключително малко вероятен. Ако грешах обаче, щях да имам предостатъчно време да поставя помежду ни стол, докато Докс се приближи зад нея.

Извърнах се, докато партньорът ми преместваше скрина пред вратата. Дребен детайл, но достатъчен, за да не й позволи да си мисли, че може да избяга с див спринт към изхода. Дълго я чувах да уринира. Когато звукът утихна, аз се озърнах назад, просто от предпазливост, ала всичко беше наред — Кей вече си обуваше дънките.

— Гладна съм — каза тя, когато излезе от банята.

Кимнах.

— След малко ще ти дадем нещо за ядене. Първо искам да легнеш по очи на пода.

— Защо?

— Защото това ще те забави и няма да ти позволи да се изкушиш да направиш нещо, заради което може да пострадаш. Другата възможност е пак да те завържа. И аз искам да ида до тоалетната, а когато не си завързана, трябва да те наблюдават не по-малко от двама души.

Тя се поколеба, после се подчини. Отидох до тоалетната, след това с Докс се разменихме. Когато партньорът ми свърши, казах на Кей, че може да седне на едно от леглата, и тя го направи.

Докс се настани насреща й.

— Извинявайте за неудобството, госпожо Кей — рече той. — Натясно сме и за това е виновен баща ви. Трябва малко да го поощрим да постъпи както е редно. Вярвам, че ще го направи. Въпреки недоразуменията в последно време, винаги съм го смятал за човек, който реагира на поощрения.

— Така ли му викате? — сопна се тя. — „Неудобство“?

— Е, в крайна сметка не знам какво значение има как ще му викаме — отвърна Докс. — Въпреки това се извинявам. А сега, казахте, че сте гладна. Имаме доста прилична кльопачка от един луксозен супермаркет, ако ви харесва. Изглеждате ми от ония момичета, дето си падат по салати, прав ли съм?

— Ако под „салата“ разбирате „чийзбургер“, тогава сте прав.

— В момента чийзбургерът е неизпълнима задача — въздъхна Докс. — Може би по-късно. В хладилната чанта имаме няколко сандвича, останали от вчера. Не са толкова пресни, колкото сигурно ги харесвате, но предполагам, че ще са ви достатъчно вкусни, щом сте гладна. Какъв искате? С ростбиф? И един нектар?

— Каквото има. Става.

Аз седях на стола пред бюрото, докато Докс я хранеше и полагаше усилия да й създаде максимален комфорт при тези обстоятелства. Жените му бяха слабост, знаех, и маската му на женкар скриваше факта, че той всъщност просто ги обожава. И южняшката му галантност също не беше празна работа. Отвличането на момичето го смущаваше и си помислих, че ще трябва да го наблюдавам с Кей по точно противоположната причина, по която трябваше да наблюдавам Ларисън. Докато последният можеше да остави очевидната си омраза към Хортън да го накара да причини зло на Кей, Докс можеше прекалено да се привърже и да започне да изпитва угризения, а следователно да стане прекалено податлив на манипулации.

— Защо не ми кажете какво ви е направил баща ми? — по едно време го попита тя. — Какво значение може да има това?

Докс отпи глътка нектар от чашата си. Беше ял заедно с нея и това ме безпокоеше.

— За нас няма — отвърна партньорът ми. — Но не искам да те забърквам повече, отколкото вече те замесихме. Тъй де, ти си близка с баща си, нали?

Видях, че Кей претегля плюсовете и минусите на възможните отговори, преди да каже истината.

— Да — отвърна тя. — Близки сме. И тъкмо затова искам да знам какво ви е направил. Наистина не мога да си представя.

Докс се усмихна.

— Баща ти е щастливец, че има такава дъщеря. Мога да ти кажа само следното: част от бремето да си човек, част от природата на недъга, който ни определя, е това, че понякога се налага да вършим неща, които не можем да разкрием на близките си.

— А вие защо не можете?

— Защото понякога се налага да се вършат разни неща и ако ти ги разкрием, ще те направим наша съучастница. Като запазваме невинността ти, ние те спасяваме от ада, където ще отидем. Може да не ти се струва много, но всъщност е голяма утеха, когато си изправен пред тежък избор.

— Но това е нелепо! Вие представяте жените като деца. Смятате, че не можем да вземаме самостоятелни решения, така ли? Това е изключително унизително!

— Унизително ли! По дяволите, ще ми се някой да ме беше унизил така!

— Едва ли. Всъщност ви харесва да го пазите за себе си, защото така се чувствате могъщи.

На лицето му се изписа озадачено изражение.

— Не мисля така.

— Аз пък мисля! Казвате, че баща ми ви е направил нещо, нещо толкова ужасно, че това според вас оправдава отвличането и заплашването на дъщеря му, така ли? Готови сте да извършите всичко това, но не и да ми обясните защо?!

„Страхотна актриса“ — помислих си. Зачаках да видя реакцията на Докс.

— Ние свършихме известна работа за баща ти — каза той. — Не такава работа, за каквато бих разговарял с тебе. И после, за да скрие, че сме свършили работата, той прати хора да свършат същата работа и с нас. Разбираш ли? Наистина ли искаш да чуеш още?

— Да — заяви Кей. — Искам. И не бива да ви е страх да ми кажете.

— Е, не става…

— … дума за страх — довърших аз. — Както спомена Докс, колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб. И за баща ти.

Тя го погледна.

— Докс ли се казвате?

— Вече ти обясних — продължих аз. — Баща ти знае кои сме. Не пазим самоличността си в тайна от тебе.

— Тогава как се казвате вие? — попита момичето.

Наистина й сечеше умът. Правеше всичко възможно да събере информация, която в някой момент можеше да е оперативно полезна. И освен това установяваше връзка, представяше се като човек и караше похитителите си да се чувстват хора, което само по себе си можеше да й даде тактически възможности или най-малкото емоционално да ни затрудни да й причиним зло.

— Можеш да ме наричаш Рейн — отвърнах. — Но стига въпроси. Уморени сме, по-късно ще имаме предостатъчно време да си поговорим, ако искаш.

Докс сякаш понечи да възрази, но се отказа. Малко се безпокоях за Кей. Тя притежаваше способности на роден следовател — интелигентна, привлекателна, незаплашителна и любопитна — под прикритието на искрен интерес. Отговорите на Докс бяха предпазливи, ала се чудех как ще се държи в мое отсъствие. Той явно искаше нашата пленница да го харесва. Отчасти, за да й създаде комфорт, отчасти, за да успокои собствените си угризения, и отчасти, защото в края на краищата тя беше хубавица и моят партньор просто не можеше да се сдържи.

Залепихме с изолирбанд едната китка на Кей за страничната пречка на леглото и прекарахме няколко часа в тишина. Докс я наблюдаваше, докато аз подремвах на пода. Събуди ме почукване.

Двамата с партньора ми извадихме пистолетите си и се приближихме до вратата.

— Да? — попитах.

— Ние сме — чух да отвръща Ларисън.

По-рано бях залепил парче изолирбанд върху шпионката, за да не позволя някой от отсрещната страна да разбере по затъмняването на стъклото, че отвътре гледат през нея. Доближих лицето си и отлепих лепенката. Ларисън и Тревън, както и се предполагаше.

Отместих скрина, пуснах ги да влязат и пак спуснах резето зад тях.

— Имаше ли проблеми?

Тревън поклати глава.

— Не. Отървахме се от ония типове, отървахме се от вана, без проблеми.

Дори да се зачуди за какви типове говори той, Кей не зададе никакви въпроси.

— Добре, щом всичко е наред, време е да се обадим на Хортън — казах аз.

Ларисън погледна Кей и се усмихна.

— Да, време е.

22.

Мина много време, докато Ларисън се почувства готов да позвъни на Хорт. Не знаеше как са ги проследили във Вашингтон — сателит, охранителни камери, безпилотен самолет или нещо друго — и трябваше да е сигурен, че няма да се случи отново. Затова засили и без това строгите си мерки, прекарвайки часове наред в автобуси, таксита, молове и в метрото, в опит не само да разкрие евентуалните си преследвачи, но и да скрие движенията си от евентуални разположени по-далеч наблюдатели.

Слава богу, беше успял да убеди другите, че единственият им правилен ход е да вземат Кей за заложница. Това бе вярно, естествено, но той имаше собствени, допълнителни мотиви да иска да използват Кей срещу Хорт: стойността на заплахата му да разпространи записите с изтезанията падаше.

Ларисън отдавна разбираше, че политическият елит на Америка държи на антитерористичните практики, като изчезвания, изтезания, удари с безпилотни самолети и нашествия, защото перверзно се облагодетелстваше от терора, неизбежно произтичащ от тези практики. Те не бяха отговор на заплахата, а по-скоро причина за нея, и такава бе и целта. Изплашеното население се поддаваше на контрол. Безкрайната война и пускащите метастази мерки за сигурност носеха огромни печалби на корпорациите, на които служеха политиците. В този смисъл евентуалното разпространяване на видеозаписи, на които американски военнослужещи изтезават крещящи мюсюлмански пленници, представляваше по-скоро обещание, отколкото заплаха, поне от гледна точка на американския елит.

И все пак, при нормални обстоятелства, хората щяха да реагират с отвращение и ужас на такива страховити мъчения. Записите по най-неопровержим начин щяха да изобличат виновниците и хората, наредили извършването на тази жестокост, щяха да бъдат дискредитирани, а кариерата им — съсипана. И тази изключително лична заплаха беше по-силна от интереса на властите да намират начини за увеличаване на опасността от тероризъм — поне достатъчно да се съгласят да кихнат сто милиона долара в необработени диаманти.

Но сега всичко се беше променило. Америка се намираше под атака и кой щеше да възрази срещу заснетото на записите? Да възрази ли?! По дяволите, щяха да настояват за още. Хората, които го бяха наредили, нямаше да бъдат порицани. Щяха да станат герои.

И тъкмо в това се състоеше проблемът. Сегашните обстоятелства понижаваха стойността на картите, които той държеше — до такава степен, че се питаше дали ударите не са извършени, за да неутрализират изнудването. Е, дори това да не беше главната им цел, все трябваше да е хрумнало на някого. А и резултатът така или иначе щеше да е същия. Цената на неговите авоари падаше и Ларисън съзнаваше, че се нуждае от нови. Например дъщерята на Хорт. Самата тя и онова, до което щеше да го доведе.

Накрая стигна до покритите с графити ролетни врати на магазините, напуканите стени от бетонни тухли и изподраните обяви за даване под наем в унилия промишлен район. Известно време се скита сред самотните безработни мъже, които висяха наоколо, жертви на една изцедена докрай икономика. Харесваше му прикритието, което му осигуряваха те, харесваше му това, че никой не ги познава, не му пука за тях и не може да ги различи един от друг, харесваше му да разбира, че докато се мотае сред тях, коравосърдечието и безразличието на света поглъщат и него.

Спря с гръб към тухлената фасада на фабрика за рециклиране и се огледа. Небостъргачите в центъра стърчаха в избледнялото синьо небе на около километър и половина зад него. Ако се изключеха онези далечни монолити, можеше да е почти навсякъде. В старо фабрично селище, умиращо градче в ръждивия пояс4. Тук не кипеше треска за пазаруване. Нямаше нищо за купуване, нито пък пари, с които да се купува. Това беше последното място, за което щяха да се загрижат политиците, последното място, което щяха да защитят със сили за сигурност. Чувстваше се анонимен. Чувстваше се в безопасност.

Ларисън извади джиесема на Кей, сложи му батерията и го включи. Знаеше номера на Хорт, но предполагаше, че полковникът има друг, чист телефон, изключително за лични разговори. Провери списъка с номера за бързо набиране и веднага видя запис „Татко“.

Да, не беше същият като този, който имаше той — явно друг, личен телефон.

Отвори снимките, които бяха направили във вана, и ги прати на номера на „Татко“, изпитвайки удоволствие от усещането, че нарушава личното пространство на Хорт. Изчака файловете да изтекат и се обади на полковника.

Едно иззвъняване, после:

— Привет, милото ми момиченце, тъкмо се канех да отворя снимките, които ми прати. Как си?

— Милото ти момиченце е добре — отвърна Ларисън. — Засега.

Последва дълго мълчание. Ларисън се наслаждаваше на тишината. Можеше ли да има по-ясен начин Хорт да изрази внезапния си шок, объркване и безпомощност? Своя смут, безсилен гняв, а скоро и отчаяние?

— Кълна се във всемогъщия бог…

— Разгледай снимките — прекъсна го Ларисън. — Тя е жива. Засега. За разлика от хората, които си пратил да я пазят.

Отново настъпи мълчание, по време на което, предположи Ларисън, Хорт отваряше снимките. После каза:

— Пусни я. Просто я пусни. Тя не ти е направила нищо…

— Ти обаче си ми направил.

— Да. И това е между нас с теб и никой друг.

— Трябва да се измъчваш до смърт, Хорт. Защото знаеш, че тъкмо ти си ме учил да откривам най-уязвимото място на обекта. И да го атакувам там. И пак ти ми показа как, спомняш ли си? Добра се до мен чрез Нико.

— Така е, да. Нали знаеш какво ще се случи с него, ако нещо стане с дъщеря ми?

Ларисън се засмя.

— Ти и без това го държиш на мушка, Хорт. Да не би да ме заплашваш, че ще го вземеш на втора? Какво ще направиш, ще наредиш да изнасилят племенничките му, да убият племенниците му и всички други заплахи, които ми отправи преди, а?

— Няма значение. Ако с нея се случи нещо, няма да спра да те търся, докато не те открия. Да, ще започна с твоя Нико и с абсолютно всичките му роднини, един по един, а него ще оставя за накрая, за да знае какво ги е сполетяло и кой е причина за смъртта на всичките му близки, за съсипването на целия му живот. Лично ще се погрижа за това.

— Пропускаш нещо много важно, Хорт. Знаеш ли какво е то? Хич не ми пука! Давай, затвори ми. Още сега върви при Нико. Опитай, да видиш какво ще направя.

Мълчание. После:

— Казвай какво искаш.

— Искам си диамантите.

— Друго?

— Гаранция, че ще отзовеш хрътките, които насъска срещу нас.

— И ще пуснете дъщеря ми, така ли?

— Да.

— Невредима?

— Да.

— Добре тогава.

— Как?

— Лично ще ви донеса диамантите. И утре ще дам изявление, което, убеден съм, ще ви успокои по другия въпрос.

— Какво изявление?

— Сега не мога да ти кажа. Но ще го гледаш по телевизията. Ще дам изявлението и веднага ще взема самолет за Лос Анджелис. Можем да се срещнем утре вечер, ако искаш.

Въпреки всичко Ларисън не можеше да не се трогне от всеотдайността му. Хорт със сигурност знаеше, че ще отиде там, за да умре.

После обаче се запита дали не надценява прекалено много човечността на Хорт. Това хитро копеле и по-рано го беше изигравало. Трябваше да внимава. Да обмисли всеки детайл. Да погледне всичко от перспективата на Хорт и да види дали ще открие слабости в собствената си позиция.

— Може и да успееш да ни откриеш — каза Ларисън. — Въпреки че бяхме предпазливи, ти ни намери в „Хилтън“, така че може би пак ще измислиш начин. Този път разликата е, че Мими ще е при мен. Ако разбиеш вратата, трябва да си сигурен, че ще ми пръснеш мозъка за по-малко от секунда. Защото толкова време ще ми трябва да пръсна нейния.

— Никой няма да разбива никакви врати — увери го Хорт. — Искам само тя да е в безопасност. Не ми пука за останалото, ти беше прав. Взимай каквото искаш и я пусни.

Ларисън се замисли. Не можеше да си представи, че Хорт ще рискува живота на дъщеря си заради диамантите. Въпросът беше дали ще отзове хрътките си. И как Ларисън щеше да се увери, че го е направил.

Ала докато разсъждаваше, осъзна, че това може и да няма значение. Щом получеше диамантите и убиеше Хорт, щом убиеше и Рейн, Тревън и Докс, властите можеха да го издирват колкото искат. Само щяха да си изгубят времето. Защото щяха да търсят призрак.

23.

На другата сутрин петимата се скупчихме около телевизора в мотелската стая. Президентът правеше изявление от Розовата градина и ние предполагахме, че Хортън има нещо общо с това.

Бяхме домъкнали постелките от камиона и прекарахме нощта на смени. Кей спеше на едното легло, останалите използвахме постелките, спалните чували и второто легло, като постоянно будуваше поне един от нас. Ларисън, изглежда, не спеше много, а когато се унасяше, от време на време стенеше и веднъж нададе вик. Аз също бях преживявал тежки нощи и съответно имах представа какви ужаси може да го преследват насън.

Кей изпълняваше каквото й кажем. В присъствието и на четиримата тя не изглеждаше толкова приказлива — сигурно разбираше, че може би ще е по-лесно да ни манипулира поединично или по двама, отколкото заедно. Това ме радваше, защото не исках да повлияе на Докс.

В девет часа наше време, дванайсет на обяд във Вашингтон, от Белия дом излязоха двама мъже — президентът в обичайния си тъмен костюм и Хортън, който имаше изключително решителен вид в парадната си униформа с пълен набор ордени и медали. Те се насочиха към събралите се журналисти и полковникът поизостана, докато президентът се изправи зад катедрата.

— Добър ден — поздрави президентът. — Имам две кратки съобщения. Първо, като се имат предвид неотдавнашните безпрецедентни атентати на американска територия и обявеното извънредно положение, като главнокомандващ, аз наредих части на Националната гвардия да заемат ключови позиции в американските градове. Те ще осъществяват контакт с местните органи на реда и ще им помагат, за да гарантираме максималното откриване, обезвреждане и защита от нови нападения. А ако се случи най-лошото, те ще оказват първа помощ на пострадалите. Второ, имам удоволствието да обявя, че на поста ръководител на Националния антитерористичен център, овакантен в резултат на трагичната смърт на Тим Шорок, е назначен заместник. От съображения за сигурност името на наследника на Тим е класифицирана информация.

Това ме изненада. Не бяха пазили в тайна името на Шорок. Може би реагираха на настоящите събития или се поддаваха на обичайния инстинкт на властите за по-голяма секретност. Или и двете.

— Новият ми съветник по антитероризма обаче е тук до мен — продължи президентът. — Щастлив съм, че ще мога да разчитам на съветите и помощта на полковник Скот Хортън, докато кабинетът ми се бори с продължаващата терористична опасност. Полковник Хортън има дълга и блестяща кариера в служба и защита на нашата родина и значителният му опит в областта на националната сигурност ще е безценна придобивка за нашето правителство. Ако имате въпроси, моля, задайте ги на полковник Хортън.

Президентът отстъпи назад. Неколцина репортери се опитаха да зададат въпросите си на него, ала той не им обърна внимание. Хортън зае мястото му зад катедрата.

— Дами и господа, ще бъда кратък — обходи с поглед тълпата той.

Може би се дължеше на тържественото му изражение — само по себе си резултат от тежкото бреме на мисълта за участта на дъщеря му, подозирах аз. Може би беше заради изправената му войнишка стойка, баритона или полирания южняшки акцент. Независимо от причината, дори по телевизията усетих как колективното внимание на журналистите се фокусира в очакване.

— Както току-що каза президентът, в момента в по-големите американски градове се дислоцират части на Националната гвардия. Той също така говори за обявеното извънредно положение. И макар да смятам, че е прав да използва това понятие, според мен то се прилага грешно. Разбирате ли, извънредното положение, в което се намираме днес, се дължи много по-малко на терористична опасност, отколкото на свръхреакцията на нашето правителство към нея.

„Какво значи това, по дяволите?“ — помислих си аз. И не стигнах до никакъв отговор.

Репортерите мълчаха. Всички като вцепенени се взираха в Хортън. Никой не си водеше записки. Погледнах президента, който стоеше на няколко крачки зад и встрани от полковника. Лицето му представляваше маска на зле прикрито смайване и ярост.

— В крайна сметка, какво е това „извънредно положение“, обявено от федералното правителство на Америка? — продължи Хортън. — Няма конституционна основа за такова понятие. От какво се състои? Какво цели? И макар че тези въпроси щяха да са достатъчно проблематични, дори да бяха чисто реторични, те все пак си имат отговори. Мога да ви кажа, че днес в коридорите на властта на тази страна има хора, които сериозно обмислят и дори се готвят да суспендират конституцията и да въведат военно положение. Нашето така наречено „извънредно положение“ е предвидено като преход към суспендирането на конституцията и военното положение.

Журналистите в Розовата градина все още стояха напълно неподвижно. В мотелската стая Докс явно беше изгубил дар слово.

— Бих искал да задам един прост въпрос на всички американци — каза Хортън. — Ако терористите ни заявят, че ще продължат да извършват атентати, докато скъсаме конституцията и зарежем своите свободи, какво ще им отговорим ние? Аз твърдя, че основателно ще ги пратим по дяволите. И все пак ние сме готови да направим тъкмо тези неща, стига да вярваме, че е по собствено желание. В края на краищата обаче каква е разликата? Конституцията така или иначе ще бъде отменена. Нашите безценни свободи, за които предците ни са се борили и умирали, за които аз и членове на моето семейство чак до времето на Гражданската война сме се борили и умирали, така или иначе ще бъдат осребрени и продадени завинаги.

Пред Белия дом все още цареше пълно мълчание, граничещо с шок.

— Ето защо се боря с изкушението да приема поканата на президента да служа в неговия кабинет. Питам се какво да правя. Лъже всеки, който ви убеждава, че близостта до властта, особено по време на криза, не е съблазнителна. Естествено, съблазнително е да приема поканата. Защо не? В крайна сметка съм служил на нашата родина през целия си зрял живот. Проблемът, осъзнах аз, е, че днес не мога да служа на родината, като служа на президента. Едното изключва другото. Службата, която президентът иска от мен, може и несъмнено ще бъде изпълнявана от някой друг. Вместо това е нужен, спешно е нужен пример и аз се надявам, че ще ме последват и други.

Хортън замълча за миг. Никой не помръдваше. Вниманието на всички, и там, и в нашата мотелска стая, беше приковано към полковника.

— Затова още сега трябва да подам оставката си от този кабинет и от армията на Съединените щати — заговори отново той. — И насърчавам всички военнослужещи, от които поискат да унищожат конституцията под дяволската маска на нейното спасение, да последват моя пример. Насърчавам всички американци, с всякакви убеждения, да окажат съпротива на сегашния опит на правителството да изопачи и унищожи конституционните гаранции, че нашата власт може да е само от и за народа. Насърчавам и всички хора, които ценят своята сигурност повече от свободата си, да се преселят в Северна Корея, където могат да живеят в общество, по-близко до техните предпочитания, отколкото изграденото тук в Съединените американски щати.

Кратка пауза, после:

— Възможно е никой да не обърне внимание на призива ми. Нищо. Защото, проклет да съм — проклет да съм! — ако допусна някакви си първобитни, изпълнени с омраза, фанатизирани неудачници, които не могат да предложат на света нищо друго, освен мерзки атентати срещу невинни граждани, да ме принудят да се откажа от свободите, които ценя, които обичам и които съм решен да завещая на децата си, също както моите родители ги завещаха на мен.

Хортън плъзна поглед по лицата на събралите се пред него хора, после се завъртя и се насочи към Белия дом, високо вдигнал глава и изправил гръб. След кратък миг на смаяно мълчание репортерите скочиха на крака и закрещяха всевъзможни въпроси. Президентът остана още няколко секунди там — изглеждаше напълно объркан. После и той се обърна и закрачи към резиденцията си.

Всички зяпахме телевизора. Накрая Докс наруши мълчанието.

— Какво беше това, мамка му?

Изправих се и изключих телевизора, тъй като нямах желание да слушам неизбежните малоумни коментари. Завъртях се и погледнах Ларисън, Тревън и Докс.

— Какво беше това, по дяволите?

Докс кимна.

— Само на мене ли ми прозвуча така, все едно някой се е прицелил във висок пост?

— Не, и на мене — казах аз. — Но какъв пост? Ако постигнат каквото искат, тези хора едва ли възнамеряват скоро да проведат избори. И под „скоро“ имам предвид „някога“.

Никой не отговори.

— Тъй де, той приличаше ли ви на човек, който се кани да извърши преврат? — прибавих аз. — Който е организирал убийството на президентския съветник по антитероризма, за да заеме мястото му?

— Мислиш, че може да сме сбъркали, така ли? — повдигна вежди Докс. — За действителните намерения на Хортън? За човека, дето е пратил ония нещастници срещу нас във Вашингтон?

— Но кой друг може да е знаел, че сме там? — попитах. — Освен ако Хортън не е казал на някого… Не знам, на човек, който е имал собствени основания да желае смъртта ни.

— Не — възрази Тревън. — Хорт никога не би нарушил оперативната сигурност, освен ако не е искал да бъдем ликвидирани.

Ларисън наклони глава към Кей, която седеше на едното легло, за пречките на което беше залепена с изолирбанд китката й.

— Ами ония двамата, които се опитваха да я защитават? — напомни той.

— Възможно ли е да ги е пратил някой друг, за да изглежда, че са пратени от Хортън? — предположих аз.

Ларисън поклати глава.

— Това е малко пресилено, струва ми се. Най-простото обяснение е, че сме прави за целите на Хорт. Но съм съгласен, тактиката му е… изненадваща. От друга страна, Хорт никога не постъпва както се очаква. Винаги има някаква цел. Въпросът е какво цели сега? Смяташ ли, че според него това ще я спаси?

Докс се озърна към Кей.

— Тя всъщност няма нужда от спасяване, нали така? Само баща й трябва да си мисли, че има.

Беше глупаво да го каже пред нея. Да, наистина бе така, но ние разчитахме на страха й, за да е по-послушна. Само че той вече го каза и момичето го чу. Нищо нямаше да се промени, даже да възразях.

Ларисън го погледна.

— Няма значение какво може да направим на дъщеря му. Важна е гледната точка на Хорт. И ти гарантирам, че той не се съмнява в мен.

Ларисън наблегна върху последната дума.

— Ние поискахме две неща — побързах да се намеся аз, за да предотвратя нова конфронтация. — Диамантите и да отзове хрътките си. Въпросът е каква е връзката с номера, който той току-що изпълни.

— Няма връзка — обади се Тревън. — Няма отношение към първото и ще му попречи да направи второто. Затова предполагам, че номерът вече е бил планиран. И няма нищо общо с дъщеря му. Става дума за нещо друго.

Аз също бях на такова мнение.

— Добре, но какво? — попитах аз.

Всички мълчаха. Докс се обърна към Кей.

— Миличка, ако имаш някакви идеи каква беше цялата тая работа по телевизията, сега е моментът да ги споделиш.

Тя не отговори веднага. Разбрах, че се е развълнувала при вида на баща си, било заради онова, което беше направил, било заради положението, в което се намираше момичето. Опитваше се да овладее емоциите си.

— Може би просто не забелязвате нещо невероятно очевидно — след малко каза Кей. — Баща ми е почтен човек.

Докс тъжно се усмихна.

— Е, моите уважения, ама ти не го познаваш толкова добре, колкото ние.

— Напротив — възрази тя. — Вие не го познавате толкова добре, колкото аз.

Всички пак се умълчахме. Влязох в секретния уебсайт. Имаше съобщение от Хортън.

— Той идва — осведомих ги аз. — Довечера, с диамантите. Очаквал да кацне към осем. С частен самолет. Не можел да рискува с пътнически заради диамантите. Транспортната полиция била обезумяла, претърсвали всички ръчно. Казва, че е готов да се срещнем където ние поискаме.

— Дава ти маршрута си, така ли? — смая се Тревън.

Кимнах. Нямаше нужда никой да го отбелязва. Хортън или съвсем очевидно се опитваше да ни примами в капан, или ни демонстрираше, че можем да го убием, без да окаже съпротива, ако просто пуснем дъщеря му.

Само че трябваше да е втората възможност. Той знаеше, че няма да се разкрием повече от необходимото. За диамантите щеше да отиде само един от нас. Останалите щяхме да сме другаде, опрели решително съвсем истински пистолет в главата на дъщеря му.

— Той ми каза, че изявлението му щяло да ни успокои — промърмори Ларисън. — Нещо ни убягва, но не го виждам.

Никой не отговори. Едва ли щяхме да го открием. Просто трябваше да попитаме Хортън. И тогава разбрах.

— Не ни трябва да го виждаме. Той иска да разговаря с нас. С онзи, който ще иде да вземе диамантите — Хортън иска да разговаря с него, не само да му предаде чантата.

— Какво ще спечели от това? — учуди се Докс.

Погледнах Кей.

— Не знам. Трябва обаче да решим кой ще отиде на срещата.

Моят партньор се изправи.

— По дяволите, аз ще отида.

Зачудих се дали не блъфира. Знаех, че изпитва желание да закриля Кей и се безпокои заради Ларисън.

— Не — отвърнах. — Искам Хортън да усети онова особено изтръпване, което можеш да оцениш истински само когато се питаш дали точно в този момент през оптичния си мерник не те наблюдава един бивш снайперист от морската пехота.

— Аз не мога — заяви Ларисън. — Колкото и да ми се ще. От нас четиримата, Хорт се страхува най-много от мене. Защото знае, че го приемам лично. Ако искате да сме сигурни, че ще прави каквото му кажем, нека си представя дъщеря си сама и безпомощна в моята компания.

Не ми допадаше идеята да оставим Ларисън насаме с Кей, обаче не можех да не се съглася с мнението му.

— Аз ще отида — обади се Тревън.

Всъщност предпочитах да го направя аз. Нямах вяра на Тревън. Той беше изключително мълчалив в метрото в Лос Анджелис, когато за пръв път обсъждахме възможността да тръгнем срещу полковника, и в „Капитъл Хилтън“ основателно ме обвини, че го подозирам в съучастие за заложения ни капан с цианида. Но нямаше как да съм сигурен, а и не исках нови конфронтации. Каквито и да бяха отношенията между нас четиримата, явно още не бяхме стигнали дотам, че да уреждаме противоречията си без вероятност от употреба на огнестрелно оръжие.

Колкото и да е странно, не се безпокоях особено, че Тревън може да духне с диамантите. Сто милиона долара са много пари, вярно. Само че няма да останеш достатъчно дълго жив, за да ги харчиш, ако по петите ти сме ние с Ларисън и Докс. По-добре да се задоволиш с и без това космическите двайсет и пет милиона и да останеш жив, за да им се наслаждаваш. Предполагах, че Ларисън си е направил същата сметка и е стигнал до същото заключение.

— Ще трябва да наблегнеш адски много на маршрута за засичане на наблюдение — казах. — Не знаем…

Той вдигна ръка.

— Как ни е проследил във Вашингтон, да. Сателити, безпилотни самолети, охранителни камери и прочее. Ще внимавам.

Отново кимнах, осъзнал, че се опитвам да контролирам и най-малките подробности, явно бях неспособен да се въздържа.

— Хорт ще иска да му кажеш кога ще освободим дъщеря му — обади се Ларисън. — Кажи му, че ще е едва след като дадем диамантите на експерт за проверка. Ако си мисли, че пак ще ми пробута торба с пластмаса, ще го накарам да си плати.

— Диамантите са само половината от въпроса — припомни Докс. — Как ще прекрати преследването, след като вече е цивилен? И как изобщо ще разберем, че го е прекратил?

Осъзнах, че Ларисън изобщо не се вълнува за преследването. Искаше само диамантите. Това не беше нещо съвсем ново, но все пак ме обезпокои. Усещах, че ще се наложи да направя нещо с него, нещо крайно. Все още не знаех какво. А може би просто не исках да мисля за това.

Погледнах Тревън.

— Хортън трябва да ти даде уверения, че ще спре преследването. Все още не сме наясно каква форма ще имат тези уверения. Засега можем да приемем, че ще струват нещо, защото в противен случай той ще изложи дъщеря си на по-голям риск. Тъй че, каквото и да каже, просто му отговори, че ще предадеш информацията на останалите и по-късно ще се свържем с него.

— Това няма да му хареса — отбеляза Тревън.

Ларисън се усмихна.

— Ще му е адски неприятно. Само че няма да има избор. Няма да рискува да те върне при нас с празни ръце.

После погледна Докс.

— Поне докато аз съм тука.

24.

Тревън седеше в ъгъла на грамадната, пищно украсена чакалня на лосанджелиската Юниън Стейшън и чакаше Хорт. Глокът лежеше в черна чанта за колан, оставена с отворен цип на голямото кресло от махагон и кожа до него, но той не очакваше незабавни проблеми. Дори Хорт да не беше подал оставка, неговите възможности бяха доста ограничени. Какво би могъл да направи? Да доведе група за похищение? Щеше да им се наложи да измъкнат Тревън от гарата, ако преди това изобщо оцелееха при престрелката. Убийство? Това нямаше да донесе на Хорт нищо, освен може би смъртта на дъщеря му. Не, най-вероятният сценарий — освен Хорт да не направи абсолютно нищо, като се имаше предвид, че го държат за ташаците — беше полковникът да нареди на хората си да чакат на разстояние и да се надява, че ще успее да проследи Тревън до мястото, където държат Кей. И тъкмо затова бяха определили за място на срещата Юниън Стейшън. С нейните многобройни нива, входове и изходи, с множеството й жп перони, метростанции и автобусни спирки и с близостта й до три магистрали и безброй улици, щеше да е нужна цяла армия, за да завардят гарата.

Малко се изненада, когато Рейн се съгласи точно той да се срещне с Хорт. Човекът имаше верен инстинкт и се беше насочил към Тревън в „Капитал Хилтън“. Само че нямаше върху какво да стъпи и сигурно бе решил, че просто трябва да запази подозренията за себе си. Поне за момента.

Наблюдаваше всевъзможни хора да минават и заминават по настлания с плочки под и през грамадните сводести входове. Високият таван с открити греди и полилеи в стил ар деко поглъщаше телефонните им разговори, а напомнянията за значението на бдителността и необходимостта от незабавно съобщаване за подозрителни действия периодично ги заглушаваха. Във въздуха се усещаше напрежение, не много по-различно от последиците на 11 септември: хората бързаха повече от обикновено, като че ли минаването през жп гара е станало равносилно на смъртоносна игра, лицата им бяха опънати, подозрителни и уплашени, очите им скачаха насам-натам в опит да разчетат изражения, на които по-рано изобщо не са обръщали внимание. Навсякъде имаше полиция и петима-шестима войници, патрулиращи в бойна униформа, стиснали в готовност своите М-16. Това обаче не бяха хора на Хорт. Бяха резервисти, а за агент като Тревън разликата между някой нещатен и ветерана от Съвместното командване на силите за специални операции беше като разликата между дете, играещо мач, и професионалист от Националната футболна лига. Хората на Хорт бяха невидими чак до момента, в който ти нахлузваха чувал на главата или ти пръскаха мозъка. Сценката с тези хора на гарата беше просто театър. Те трябваше да изглеждат страшно и да успокояват паникьосаното общество, че НЕЩО СЕ ВЪРШИ, и Тревън предполагаше, че майсторски си играят ролите.

Хорт се появи в девет и нещо. Носеше цивилно облекло — тъмнозелен панталон и зелено поло — и син найлонов сак. Лицето му беше нетипично омърлушено — изглеждаше изтощен до крайност, като човек, който е претърпял голяма загуба и сега е ужасен да не изгуби и всичко останало.

Той бавно прекоси чакалнята, като въртеше глава наляво-надясно, после видя Тревън. Докато полковникът се приближаваше, Тревън стисна ръкохватката на глока и постави палец от външната страна на чантата. Можеше да стреля през нея, ако се наложи, и пистолетът щеше да остане скрит. Той обходи с поглед помещението и не забеляза подозрителни хора, идващи зад Хорт или от друга посока.

Полковникът спря на няколко крачки от него. Не седна и Тревън не се изправи.

— Радвам се, че си ти — каза Хорт.

Тревън отново огледа залата.

— А не бива.

— Защо?

— Защото оня случай в „Капитъл Хилтън“ беше втория път, когато се опитваш да ме убиеш. Бях пълен идиот, че ти казах какви са плановете на Ларисън. Той беше прав. Трябваше да му помогна да те очисти.

— Онези хора не бяха дошли за теб. Ти ми съобщи къде мога да ви намеря, спомняш ли си? Знам, че мога да имам доверие само на теб. Известно ли ти е какво означава това за мен след всичко, случило се между нас? Имаш ли представа колко съм ти благодарен, че ми даваш втори шанс?

Очакваше нещо подобно. И тъкмо затова двойно повече се ядоса от факта, че се изкушава да му повярва.

— Носиш ли каквото поискахме? — попита той.

Хорт пусна сака на креслото до Тревън.

— Всичко е вътре. Обикновен найлонов сак, без място за проследяващи устройства, макар да предполагам, че все пак ще искаш да провериш.

— Ще проверим и съдържанието. При експерт.

— Разбирам. Но те уверявам, че съдържанието е такова, каквото поискахте. А сега ще ти предложа още нещо и ще те помоля за още една услуга.

— Каква?

— Ако искаш да ме закараш в някой каньон, национален горски парк или друго тихо място, аз ще коленича, ще се вгледам в далечината и можеш да ме застреляш в тила. Само кажи.

— Това предложението ли е, или услугата?

Хорт напрегнато се усмихна.

— Предложението. А услугата — първо ме изслушай. И каквото и да решиш, моля те, пусни моето момиче.

Той се задави на последната дума. Тревън не вярваше на очите си. Никога не беше виждал Хорт в друго състояние, освен самоуверен, компетентен, винаги овладян. Сякаш със стореното го бяха пречупили и въпреки всичко Тревън изведнъж изпита срам.

Но не можеше да си го позволи, а още по-малко да го покаже.

— Това са две услуги — посочи той.

— Не ме интересува как ги броиш. Не ме интересува и какво ще правиш с мен. Никога през живота си не съм молил никого за нищо, а сега те моля. Пусни я.

— Покажи ми глезените си. И се обърни кръгом.

Хорт се подчини. Не носеше оръжие.

Тревън се огледа. Все още нямаше проблеми.

— Добре. Да вървим.

— Къде?

— Може би на някое тихо място, както предлагаш ти. И по пътя ще ми разкажеш онова, което искаш да чуя.

Прекосиха гарата и се спуснаха на нивото на Червената линия на метрото. Останаха на перона, докато поредната мотриса пристигна и замина, и когато слезлите пътници си тръгнаха и двамата останаха сами, Тревън включи детектора, който му беше дал Рейн. Устройството не реагира.

— Носиш ли джиесем? — попита той.

Хорт кимна.

— Да, но съм извадил батерията. Реших, че ще ме накараш да го направя.

Добре тогава. Хорт или беше чист, или носеше устройство, което възнамеряваше да задейства по-късно. За да предотврати тази възможност, Тревън щеше отново да включи детектора, когато останеха насаме.

Дойде и замина друга мотриса, перонът за миг пак опустя и този път Тревън се увери, че никой не ги следи, поне не отблизо. Изчакаха и се качиха на следващата мотриса. Беше полупразна и всички пътници изглеждаха цивилни, макар и напрегнати. Тревън каза на Хорт да седне няколко места пред него, обърнат в същата посока, за да може да провери сака, без да се безпокои, че полковникът ще се опита да го обезоръжи, докато е зает с това. Не че щеше да има полза от обезоръжаването му, но беше най-добре да лишиш противника едновременно от мотив и възможност.

Докато мотрисата се носеше напред, олюлявайки се в тесния тунел, той дръпна ципа на сака. Хиляди светли камъчета, някои жълтеникави, други светлосиви, повечето прозрачни. Внимателно зарови пръсти в тях. Нищо, само камъните. Опипа дръжките и шевовете. Не откри издайнически издутини и жици. Нямаше предаватели. Просто сак. Добре.

Слязоха на Върмонт и Бевърли и отново зачакаха на перона. Нямаха опашка, освен ако Хорт не водеше достатъчно хора, за да покрият всяка мотриса по Червената линия. Качиха се на следващата и с нея стигнаха до последната станция в Северен Холивуд. Излязоха на Чандлър Булевард, където Тревън по-рано беше паркирал друга крадена кола, тъмносиня тойота „Акорд“, един от най-популярните и съответно най-разпространени автомобили в Америка, който някоя изтормозена домакиня беше проявила глупостта да остави с ключа в запалването, докато изтича за малко с куп ризи до химическото чистене в Кълвър Сити.

Той подаде ключа на Хорт.

— Ти ще караш.

— Къде отиваме?

— Ще ти кажа по пътя.

Хорт едва ли още разполагаше със същия достъп до ресурсите на разузнавателната система на страната, на какъвто можеше да разчита преди оставката си. Пък и за разлика от другите, Тревън знаеше, че полковникът не е прибягнал до тях, за да ги открие в „Капитъл Хилтън“ — просто беше получил сведенията от самия него. Освен това беше вечер, което означаваше, че „птичките“ трудно ще могат да ги проследят. Въпреки това упъти Хорт по маршрут за засичане на наблюдение, включващ маневри с влизане и излизане от подземни паркинги, каквито бяха използвали, за да скрият движенията си след отвличането на Кей. Докато пътуваха, детекторът на Рейн продължаваше да мълчи.

Накрая се озоваха на Лейк Холивуд Драйв, самотен, лъкатушен път сред Холивудските хълмове, гледащ към Холивудския язовир. Когато стигнаха до един завой, отчасти скрит зад храсталаци и изсъхнали дървета, Тревън каза на Хорт да отбие и спре. При други обстоятелства нямаше да избере такова място за среща, защото винаги имаше шанс да мине полицейска кола. Точно сега обаче органите на реда в Лос Анджелис несъмнено повече се интересуваха от защитата на жизненоважната инфраструктура, отколкото от хлапетии, които отиваха да се натискат из хълмовете.

Полковникът угаси фаровете и мотора и погледна през левия прозорец.

— Подходящо място да изхвърлиш труп — отбеляза той. — Надявам се първо да ме изслушаш.

— Слушам те.

— Нещо против да запаля една пура?

Тревън стисна ръкохватката на глока и познатата тежест го успокои.

— Както искаш.

Хорт натисна ключа на левия прозорец, после извади продълговата кутия и нож за пури от предния джоб на панталона си. Развъртя капачката на кутията, извади пурата и ловко отряза единия й край с ножа. Хвърли парчето през отворения прозорец, лапна отрязания край, измъкна дървена клечка кибрит от кутията, драсна я с нокът, изчака малко и бавно запали върха на пурата, като методично я въртеше, за да се разгори равномерно. Когато остана доволен, той размаха клечката, за да я угаси, и хвърли и нея през прозореца.

— Кубинска „Монтекристо“ — каза полковникът и се отпусна назад на седалката. — Извинявай, имам само една.

Тревън продължаваше да го държи на мушка.

— Моля, пуши си спокойно.

Смисълът беше ясен и нямаше нужда от обяснения: „Защото сигурно ти е за последен път“. Хорт издиша облак сладък дим.

— Знам какво си мислиш. Мислиш си, че аз стоя зад тези атентати под фалшив флаг. Че участвам в тях.

— В обратното ли искаш да ме убедиш?!

— Не и по начина, по който смяташ ти.

Очите на Тревън се приспособяваха към мрака. Изгряваше нащърбена луна, чиято бледа светлина осветяваше настилката на пътя и се отразяваше в язовира под тях.

— Тогава ми обясни.

— Рейн предаде ли ви какво му казах за същността на този преврат?

— Да.

— Какво ви каза по-точно?

— Че системата се разпаднала. Заговорниците искали претекст да вземат властта, за да поправят нещата, и после щели да я върнат. Ти си смятал плана за безумен и си искал да ликвидираш най-важните участници, за да го предотвратиш.

— Съвсем вярно обобщение.

— Но после установихме, че хората, които ти искаше да ликвидираме, всъщност не участват в преврата. И че му се противопоставят.

— И това е вярно.

— По дяволите, какво тогава правиш, Хорт? На чия страна си?

Полковникът въздъхна.

— Заговорниците са прави да смятат, че системата се е разпаднала. Прави са и да смятат, че без незабавна и радикална операция пациентката със сигурност ще умре. Обаче не са прави да смятат, че е нужен преврат. Превратът ще убие пациентката в името на нейното спасение. Нужно е нещо малко по-различно.

— Какво?

Хорт го погледна.

— Опит за преврат.

Тревън не отговори. Помъчи се да впише в тази нова рамка онова, което вече е разбрал.

— Искаш да кажеш, че… че си искал превратът да започне, така ли?

Хорт кимна.

— И после да го спрем. Да разкрием каква е била истинската му същност.

— Защо? Какво ще постигнеш с това?

— Може би нищо. В такъв случай републиката ще повехне и умре повече или по-малко според очакванията, както и без това щеше да се случи. Но хората може би… може би… ще осъзнаят.

— Какво ще осъзнаят?

— Колко малко е оставало да изгубят всичко, което е трябвало да ценят, но което са започнали да приемат като даденост. Гледа ли речта ми в Белия дом?

— Да.

— Тогава казах, че никога няма да се откажем от свободите си, ако терористите изрично го поискат. Това е самата истина. Съгласен си с мен, нали?

— Да, струва ми се.

— Е, с това показвах на страната какво ще се случи. Подготвях бойното поле.

— Не те разбирам.

Хорт дръпна от пурата, задържа дима в устата си и бавно го издиша през прозореца.

— Кръвта на републиката се изцежда до капка от една уродлива система за национална сигурност, пуснала такива метастази, че даже Дуайт Айзенхауер нямаше да я познае в най-ужасните си кошмари и най-страшните си предвиждания. Хората приемат това състояние на нещата, защото не усещат, че им се отнема нещо. Но ако бъде разкрита същността на олигархията в тази страна, има шанс народът да окаже съпротива. Шанс. Разбираш ли?

Тревън се замисли.

— Искаш да кажеш, че дори доброволно да се отказва от нещо, човек ще се бори да го запази, ако смята, че някой се опитва да му го открадне.

— Точно така.

— Тогава защо си подаде оставката?

— Когато проумеят какво става, отвратените и разочаровани маси ще имат нужда от герой. Човек с безупречна репутация и вярна преценка. Човек, доказал с действията и саможертвата си, че е безкористен слуга на народа, който не може да бъде съблазнен нито с власт, нито с каквото и да е друго.

Тревън не за пръв път съзнаваше, че Хорт е свикнал с манипулации, измами и стратегии, които бяха чужди за агента. Не знаеше дали да му завижда, или да изпитва облекчение.

— Обръщението ти пред Белия дом — каза той. — Според Докс прозвучало като предизборна реч.

— В известен смисъл е така.

— За какъв пост?

— Ако всичко е наред, ще бъде създадена независима комисия за разследване на причините за опита за преврат и издирване на заговорниците. Тя също ще препоръча промени, гарантиращи, че такова нещо никога няма да се повтори. Аз ще оглавя тази комисия. И ще се погрижа тя да работи в интерес на страната.

Тревън стисна ръкохватката на глока, сякаш за да си напомни, че пистолетът му още е там.

— Но… нали каза, че искаш да бъде разкрита същността на преврата?

Хорт мрачно се подсмихна.

— Е… почти да бъде разкрита.

— Какво значи това?

— След неотдавнашните атентати гражданите трябва да повярват, че е виновна ненаситно алчната олигархия. Макар че всъщност олигархията общо взето е доволна от статуквото и не иска нищо да се променя. Главното е хората да разберат, че за малко не са изгубили всичко. И никога да не узнаят, че аз съм насочвал хода на събитията.

— Защото тогава няма да можеш да ги насочваш.

— Точно така. И ако не мога, всичко може да отиде по дяволите. Превратът може да успее. Най-малкото, заедно с виновните може да бъдат наказани невинни.

— Но ти си виновен.

— Да. Сега ръцете ми са оцапани с кръвта на безброй американци. Аз ги избих, мъже, жени и деца, независимо че беше за по-голямо благо, и ако има ад, вечно ще горя в него.

Той дръпна от пурата и задържа дима за миг, като че ли се опитваше да се успокои. После силно го издуха през прозореца.

— Но докато съм жив, аз ще се боря саможертвата им да не е била напразна. И за тази цел имам нужда от твоята помощ. Защото ти ме постави в неизгодно положение.

— За какво говориш?

— Нямах намерение да подавам оставка и да произнасям речта си толкова скоро. Нуждаех се от поста си, за да продължа да насочвам нещата. Но после вие взехте, че отвлякохте дъщеря ми, и ме принудихте да го направя.

— Все още не разбирам за какво говориш.

— Говоря за това, че Дан Гилмор, новият шеф на Националния антитерористичен център, който ръководеше джихадистките групировки, стоящи зад атентатите, смята, че страната още не е достатъчно обезумяла, за да приеме суспендирането на конституцията и налагането на военно положение. Затова планира още един атентат. Според него той ще му даде картбланша, към който се стреми.

Тревън усети, че кръвта се оттича от лицето му.

— Училище.

Хорт го наблюдаваше.

— Да, точно така. Атентат в начално училище. С много жертви. Тогава президентът ще може да прави каквото иска и останалите членове на кабинета и народът ще го окуражават. И превратът ще стане свършен факт. Вече няма да мога да го предотвратя.

Тревън толкова се разгневи, че бе готов да го застреля.

— По дяволите, Хорт, какви ги мислиш, по дяволите?

— Няма значение какво мисля аз. Важното е къде сме ние.

— Празни приказки. Защо трябваше да подаваш оставка тъкмо сега?

— Защото иначе нямаше да мога да се измъкна и да дойда в Лос Анджелис още първия ден, в който президентът ме назначи за свой съветник по антитероризма. Защото смятам, че е съвсем минимална вероятността да си тръгна жив от тази среща, а нямаше да има смисъл да дойда и да умра тук, без да съм дал примера, който трябваше да оставя.

— Значи рискуваш живота на десетки ученици, така ли? Или на стотици? Освен хората, които вече уби? За да спасиш своята дъщеря?

Отговор не последва.

— Знаеш ли какво би трябвало да направим, Хорт? Би трябвало да й пръснем черепа, за да видиш какво им е на всички родители, на които ти си причинил същото нещо. Същото нещо, мама му стара!

В купето цареше тишина. Навън свиреше самотен щурец.

— Не го прави, моля те — тихо произнесе Хорт.

— Няма да го направя, само защото не съм като тебе.

— Знам и съм ти благодарен. Но Ларисън е различен. Не му позволявай, моля те.

— Ларисън да прави каквото иска. — Не беше сигурен дали говори сериозно, или в гнева си просто се стреми да измъчва Хорт.

— Чуй ме. Дадох ти диамантите. Сега можеш да ме убиеш, ако искаш. Натъпчи ме в багажника и ме закарай на Ларисън, за да пикае върху трупа ми, мисля, че това ще му хареса. Но ако обичаш тази страна, остави ме жив още малко. Никой друг не се опитва да оправи нещата. И никой друг не е в състояние да го направи.

Тревън отвратено поклати глава.

— Не познавам по-егоистичен и лицемерен лъжец от теб.

— Съзнавам, че молбата ми да ме оставиш жив, докато оправя нещата, е егоистична. Мога да кажа само, че ако предпочиташ, можеш да ме застреляш. Така или иначе, моля те, Бен. Моля те. Пусни дъщеря ми. Тя не ти е направила нищо, ти изобщо не я познаваш. Моля те. Просто я пусни.

Известно време двамата мълчаха. Пурата на Хорт бавно гаснеше в мрака.

— Другите не искат само диамантите — накрая рече Тревън, съзнавайки, че отстъпва нещо и че Хорт също ще го разбере. — Искат и да ни реабилитираш. Да ни махнеш от списъците, в които си ни включил.

— Сега съм цивилен, Бен. Вече не мога да направя нищо. Бих могъл обаче като шеф на комисията, за която ти споменах.

Тревън се вторачи в него.

— Ти си невероятен.

— Знаех, че ще го приемеш като поредното позорно егоистично изявление — отвърна Хорт. — Но е факт.

Тревън не отговори. И това се очакваше. Което не означаваше непременно, че е лъжа.

— Погледни го така — продължи полковникът. — Диамантите са у вас. Аз вече съм цивилен и можете да ме намерите по всяко време. Оставете ме да довърша започнатото. Помогнете ми да предотвратя атентата срещу училището. И пуснете Мими. Какво ще изгубите? Просто я пуснете.

Тревън го наблюдаваше. Изглеждаше му някак смален и не беше сигурен дали с Хорт е настъпила някаква обективна промяна, или сега просто го вижда в нова светлина.

— Защо се опита да ни очистиш в „Капитъл Хилтън“? — след малко попита той.

— Не съм се опитвал да очистя теб. Казах ти, целта ми бяха другите.

— Не ти вярвам. Щеше да ме предупредиш.

— Как? Ти нямаше джиесем, поне не онзи, който използваш обикновено. И не си ми се обаждал.

Това може и да беше вярно. Нямаше как да е сигурен. Ала му бе изключително неприятно, че му се иска да е истина.

— Няма значение. Тогава защо се опита да очистиш другите?

— Известно ти е защо. Знаят прекалено много. За моето участие. За всичко.

— И аз знам.

— Нали ти казах, ти си единственият човек, на когото имам доверие.

— Дори да ти вярвах, което не е така, в очите на другите сега ти си също толкова мотивиран да ги убиеш, колкото и по-рано. Може би дори повече.

— Възможно е още да съм мотивиран. Но вече не разполагам с нужните средства. Набий си го в главата — сега съм цивилен. Диамантите са у вас, можете да отидете където поискате. И както казах, после винаги ще можете да ме намерите. Ще можете да намерите и дъщеря ми, ако направя нещо срещу вас. Не виждам как бих могъл да ви попреча.

Тревън се замисли. Всички се бяха съгласили, че ако има възможност, както се очакваше, трябва да убие Хорт. Може би после щяха да открият, че „диамантите“, които му е дал, са фалшиви, също като онези, които беше пробутал на Ларисън. Може би службите за национална сигурност пак щяха да ги гонят до дупка. Но ако рискът за живота на родната му дъщеря не можеше да го принуди да отстъпи, най-вероятно нищо нямаше да е в състояние. Така поне щяха да получат удовлетворението да знаят, че е умрял преди тях.

Само че много от твърденията на Хорт звучаха логично, ако цялата история изобщо имаше нещо общо с логиката. Изглеждаше, че ситуацията не е такава, каквато бяха предполагали те. Жив, Хорт можеше да им е по-полезен, отколкото мъртъв. Можеше да предотврати преврата и да „оправи нещата“, както се изразяваше. Без него шибаният план, който беше задействал, сигурно щеше да заживее свой живот, ако вече не се бе стигнало дотам.

А и не биваше да забравя за училището. Как щеше да се чувства, ако знае за нещо такова и допусне да се случи? В хода на работата си беше вършил много тъмни неща, много съмнителни дела. Някои от тях нощем не му даваха да заспи. Някои го караха да си задава въпроси за наказанието, разплатата и дори за ада. Но честно можеше да каже, че всичко, каквото е вършил, е било необходимо, за да защити безопасността на американците. Понякога му се струваше, че единствено тази мисъл спасява разума му пред лицето на онова, което понякога изискваха задачите. И как трябваше да постъпи сега? Как щеше да намери покой, ако някой вдигнеше във въздуха училище — училище, за бога! — а той би могъл да го предотврати, ала не го бе направил? В сравнение с това възможността някой да го изнудва с някакъв си глупав запис изведнъж му се стори маловажна.

Не беше сигурен. Нямаше много по-голяма вяра в собствените си мотиви, отколкото в тези на Хорт. И не знаеше какво ще кажат другите. Бяха сключили договор, а това не бяха хора, договорите с които се разтрогват в съда.

— Да си допуша ли пурата? — попита Хорт. — Последна ли ще ми е?

Тревън се надяваше, че не се оставя да го изиграят. Ако го изиграеха, щеше да е абсолютен неудачник. Щеше да си заслужи участта, каквато и да е тя.

— Разкажи ми за онова проклето училище — рече той.

25.

Докато чакахме Тревън, в мотелската стая беше надвиснало напрежение. Докс донесе пица, нахранихме се, после, за да убием времето, гледахме новините, които се свеждаха до интервюта с така наречени „експерти по тероризъм“, раздуващи фантазиите си за последната екзистенциална заплаха и как щяло да е най-добре да се борим с нея, наред с фризирани коментатори, маниакално разискващи семиотиката на зашеметяващото напускане на Хортън от Розовата градина по-рано същия ден.

С напредването на вечерта Ларисън изпадаше във все по-остра параноя и се самоубеждаваше, че Хортън е довел хора, които са отвлекли Тревън и с изтезания са измъкнали от него информацията за нашето местонахождение. Беше насочил глока си към Кей и се кълнеше, че ако някой разбие вратата, тя първа ще умре. На което Докс с нетипична заплашителност отговори:

— Свали пистолета. Плашиш я.

— Тя трябва да се страхува — заяви Ларисън.

— Е, тогава браво, успя. Сега, както казах, свали пистолета и стига си приказвал такива неща. Излишно е.

Ларисън го погледна.

— Не ми нареждай какво да правя.

Докс извади своя уилсън.

— Синко, тоя път няма да ти се правя на Кливън Литъл. Ако се ебаваш с мене, сам ще трябва да се оправяш.

— Млъквайте и двамата, мама му стара — прекъснах ги и нарочно влязох в ролята на главния. Ако се получеше и те ме приемеха за старши, това щеше да им даде основание да ме послушат и да се измъкнат с чест. Ако пък не, нещата щяха да станат много по-лоши.

Последва дълго и напрегнато мълчание. Накрая Ларисън неохотно пъхна глока обратно в колана си. Като го наблюдаваше невъзмутимо, Докс бавно направи същото.

Дадох знак на Ларисън да се оттеглим в банята и се обърнах към партньора си:

— Остави ни насаме за минутка.

Влязохме вътре. Затворих вратата след нас.

— Виж, той има слабост към момичета и когато я плашиш така, само го ядосваш — тихо казах.

— Негов проблем.

— Добре, но ти си професионалист, какво печелиш с това? Каква ти е ползата?

Той не отговори.

— Въпросът е, че не е в твой стил. Вече сме доста време заедно — два удара, прекосяване на страната, едно отвличане — и винаги си се владял страхотно. Какво толкова те разпали сега?

Ларисън се извърна.

— Не знам.

— Искаш ли да ми кажеш?

Той се засмя.

— Да не се опитваш да ми бъдеш психоаналитик?

— Опитвам се да ти бъда приятел.

— Е, недей.

Погледнах го.

— Познаваш ли много хора, способни да разберат мръсотията, която си вършил? Които знаят колко ти тежи тя?

Ларисън отново не отговори.

— Виж, прави каквото искаш — завърших аз. — Но трябва да престанеш да се палиш толкова. Това нервира Докс, започва да нервира и мен. Ако мога да помогна, позволи ми да го направя, но така или иначе, всички имаме нужда да си спокоен. Аз имам нужда да си спокоен. Какъвто си обикновено. Нали така?

След малко той кимна.

— Добре.

Излязохме от банята и продължихме да чакаме. Повече никой не размахваше пистолети. Щеше да се наложи да направя нещо с Ларисън, ала не знаех какво. Да го разтърся? Да го застрелям? Как изобщо можех да му повлияя? Помислих си: „Жив да не съм, ако някога повече работя в екип“. И в следващия миг трябваше да сподавя дивия си смях, защото ми хрумна, че тъкмо това е проблемът с този екип.

Наближаваше един през нощта, когато на вратата тихо се почука. Всички се изправихме, освен Кей, чиято китка продължаваше да е залепена с изолирбанд за пречките на леглото. Всички пистолети отново бяха извадени. Ларисън наблюдаваше Кей, Докс наблюдаваше Ларисън. Погледнах през шпионката. Беше Тревън.

— Спокойно — обърнах се към Ларисън и Докс. — Той е.

Отворих вратата и Тревън влезе. Носеше сак. Окуражаващо. Заключих вратата зад него.

— Взе ли диамантите? — попита Ларисън.

— Един момент — спрях го аз. — Още не ни разказвай. — Посочих Кей. — Докс, би ли й сложил слушалките?

Бяхме взели големи слушалки и радио, за да можем да говорим в нейно присъствие, без да ни чува. Моят партньор постави слушалките на собствените си уши, настрои звука и след това ги нагласи на главата на Кей. Тя го понесе добре — с неутрално, но не и безизразно лице, с примирена, но не и пречупена поза.

— Тук са — повдигна сака Тревън.

Ларисън кимна. Не ми харесваше нетърпеливият му вид.

— Очисти ли го? — попита той.

Пауза. После:

— Не.

Ларисън зяпна.

— Какво?!

— Няма да ви лъжа — отвърна Тревън. — Можех. Той обаче ми каза някои неща и реших, че ще направим грешка, ако го ликвидираме сега.

— Мама му стара — изруга Ларисън. — Хорт винаги измисля някакви дивотии. Винаги. Кога ще го проумееш, по дяволите?

Тревън го погледна.

— Знаеш ли, нещо започваш да ми писваш.

„Хайде пак се почна!“ — помислих си.

— Слушайте — намесих се с най-командирския си глас. — Всички сме поизнервени. Вие сте професионалисти, познавате признаците и причините. Вече от една седмица сме напрегнати до крайност, от Лас Вегас до Виена, после обратно на източното крайбрежие, престрелки, три дни непрекъснато пътуване в портативна сауна чак до Калифорния, притеснения за сателити, безпилотни самолети и с каквото там Хортън ни е проследил във Вашингтон… никакво уединение, никакви почивки и почти никакъв сън. Чудно как още не сме се избили един друг. Ама хайде да не се избиваме накрая, съгласни ли сте? Трябва да успокоим топката. Иначе всички ще умрем.

Всички мълчаха. Или моментът беше отминал, или пак щеше да се наложи Докс да изпълни някоя сцена от популярен филм. Или всички щяхме да се изпозастреляме един друг. Поне един от тримата.

— Какво каза той? — накрая наруши тишината Ларисън.

Тревън ме погледна.

— Ти се оказа прав за училищата.

Всички мълчаливо го изслушахме. Когато свърши, Ларисън каза:

— Не е възможно да му вярваш. Не виждаш ли какво прави?

Обърнах се към Тревън.

— Казал ти е къде и кога ще бъде извършен атентат срещу училище, така ли?

Той кимна.

— В Линкълн, щата Небраска. Точно в центъра на страната. След три дни, в първия учебен ден след лятната ваканция. Сутринта в салона щяло да има някакво събрание по случай откриването на учебната година. Оня Гилмор командвал група от четирима души. Хорт казва, че щели да се появят с картечни пистолети и просто да изтрепят всички. Нищо екстравагантно и изискващо сложна логистика, само чист ужас и смърт, специално за новините по телевизията.

— Аха — изсумтя Ларисън. — Поредният капан. И ние ще отидем точно където и когато ни каже Хорт. Този път ще прати снайперисти в коли навсякъде около училището. Ще ни локализира, ще ни очисти, после ще се прибере вкъщи и ще си отвори бира.

— Има още нещо — прибави Тревън. — Ще ударят сградата с ракета „Хелфайър“, изстреляна от безпилотен самолет, докато атентаторите са вътре.

— Какъв е смисълът? — попита Докс. — Да убият атентаторите ли?

— Да — кимна Тревън. — Точно както Хорт се опитваше да убие нас, след като очистихме Шорок и Финч. И да увеличат мащабите на опустошенията. Но не виждате ли? Ако се опитаме да го предотвратим, няма всички да сме на едно и също място по едно и също време. Някои от нас ще трябва да ликвидират атентаторите. Други ще трябва да обезвредят безпилотния самолет или да открият наземния екип, който го управлява.

— Значи Хорт ще ни локализира на две места, вместо само на едно — заключи Ларисън. — Все същите глупости и ти му се връзваш. Пак.

— Ами ако грешиш? — обърна се към него Докс. — Ами ако Хортън казва истината? Ще бъдат избити цял куп деца и в това ще сме замесени ние.

Ларисън повдигна вежди.

— Защо да сме замесени?

— Ние очистихме Шорок и Финч — поясни Докс. — Помогнахме да се случи всичко това.

— Изобщо не сме виновни — заяви Ларисън. — Смятахме, че го предотвратяваме, спомняте ли си?

— На теб изобщо не ти пукаше дали го предотвратяваме, започваме, или го ебем в гъза — сопна му се Докс. — Искаше само проклетите си диаманти.

За миг лицето на Ларисън се изкриви. „Какво искаш да кажеш с това?“ — разчетох изражението му аз. Усетих, че се мъчи да не поглежда Тревън, който съвсем лекичко поклати глава, сякаш отвръщаше: „Аз не съм им казал“.

В главата ми изкънтяха думите на Хортън:

„Ларисън е… човек, който има прекалено много за криене. Проблемен човек.“

Не бях сигурен как съм разбрал. Беше подсъзнателно, не можех да го обясня. Обаче знаех. Че Ларисън е гей. И Тревън знаеше, а Ларисън знаеше, че Тревън знае тайната му.

Всичко това ми мина през ума само за миг. Съмнявах се, че Докс е обърнал внимание, и предполагах, че Тревън и Ларисън са сигурни, че нито моят партньор, нито аз сме забелязали нещо. Не знаех дори точно какво означава това. Оттук ли идваше напрежението на Ларисън? И защо изобщо на нас с Докс трябваше да ни пука?

Ала на Ларисън му пукаше. Това беше ясно. Държеше го в тайна и искаше да си остане така.

— Няма значение какво съм искал — напълно възвърна самообладанието си той. — Важното е, че каквото и да замислят тия хора за училището или където и да е другаде, това няма нищо общо с нас. Даже да се абстрахираме от факта, че пак ни гласят капан, бас държа. Но дори да останем живи, нима искате да направим нещо, което ще помогне за връщането на Хорт на власт? Имаме късмет, че в момента зъбите му са извадени. Да не искате пак да тръгне срещу нас? Защото той ще го направи. Мотивите му не са се променили, само възможностите.

— Правете каквото искате — каза Тревън. — Аз вече съм решил за себе си. Няма да стоя със скръстени ръце и да го допусна. През живота си съм вършил много гадни неща, обаче няма да направя това.

— Чудесно — усмихна се криво Ларисън. — Утре ще дадем да проверят диамантите. Ако са истински, ще си ги поделим поравно и всеки си хваща пътя.

Никой не оспори логиката му, но въпреки това позицията му не ми хареса. Какво щеше да направи, ако заподозре, че знаем тайната му? Щеше ли да ни заплашва нещо? Ала Тревън знаеше и Ларисън като че ли се примиряваше с това. А диамантите? Наистина ли щеше да се откаже от три четвърти от тях, въпреки че първоначално му бяха принадлежали всичките? Докс ме погледна.

— И аз няма да стоя със скръстени ръце и да го допусна. Дори диамантите да се окажат истински, как ще се наслаждаваме на парите, ако ги получим на цената на живота на цял куп дечурлига?

— Какво общо има едното с другото, по дяволите? — избухна Ларисън.

Моят партньор не му обърна внимание.

— Можеш ли да се свържеш със своя азиатски приятел и да видиш дали е в състояние да направи нещо? Или сам да го спре, или да ни помогне с малко информация и необходимото оборудване.

Кимнах. Но вътрешната ми борба продължаваше. Чудех се дали Ларисън е единственият от нас четиримата, който няма съвест. Или е единственият, който има мозък.

Спомних си онази среща на закуска с Хортън и неговото убеждение, че човек непременно ще срещне своя създател. Тогава той не говореше за извършеното от него. А за онова, което възнамерява да извърши. Какъв идиот съм бил да не забележа разликата!

— Ще видя какво може да направи — обещах аз. — Утре двамата с Ларисън ще занесем образци от диамантите на бижутер. Ако се окажат истински, всички отново ще бъдем свободни агенти.

Нямаше възражения срещу разделението на труда. Всички разбираха, че никой няма да бъде оставен сам с диамантите, нито някой щеше да е единствената връзка с експертизата на бижутера.

Положението ставаше адски напрегнато. Участието в този екип ми напомняше старата максима за войната: лесно се влиза, трудно се излиза.

— Може би не си се сетил за едно нещо — казах на Ларисън.

Той ме погледна.

— Какво?

— Моят човек ми обеща да ни помогне, ако му дадем доказателство. Да ни махне от президентския списък или където там са ни вкарали.

Ларисън отвратено поклати глава.

— Нали не смяташ за съвпадение това, че според думите на самия Хорт, и той искал същото? Доказателство, че тия атентати са под фалшив флаг?

— Не те разбирам.

— Хорт притежава невероятна способност така да ти представи каквото иска, че да звучи точно като онова, каквото искаш ти.

— Но ние така или иначе трябва да имаме доказателство.

— Тогава си го търси. Казах ти, аз съм дотук.

Повече нямаше за какво да говорим. Отново почивахме на смени, ала аз почти не спах. Поставях се на мястото на Ларисън, виждах ни по начина, по който предполагах, че ни вижда той. И получената картина не ме оставяше да заспя.

26.

Рано на другата сутрин с Ларисън излязохме с нашия дял от диамантите, за да ги занесем за проверка.

Чувствах се малко неловко да се мотая с чантичка, която, ако диамантите бяха истински, съдържаше нещо от порядъка на двайсет и пет милиона долара, но в момента и за двамата беше най-сигурно всеки да отговаря за своята част. Ларисън определено нямаше да откъсне очи от своята — веднъж вече го бяха прекарали и той нямаше намерение отново да го допусне.

Избрахме дълъг маршрут за засичане на наблюдение и накрая стигнахме до „Бевърли Уилшър“, където невероятно отдавна бяхме закусвали с Хортън. Предишната вечер бях качил на секретния уебсайт подробна информация за разговора на Тревън с полковника. Сега позвъних на Канезаки от един обществен телефон във фоайето.

— Откри ли нещо? — попитах го, когато вдигна.

— Да. Информацията на Хортън се потвърждава.

— Как?

— От две неща. Първо, по време на едно от лобистките си назначения извън властта Гилмор е оглавявал компания, финансирана от Агенцията за изследователски проекти в областта на отбраната. „Нови въздушни възможности“. Или съкратено НВВ.

— Ясно.

— Това, което ти казвам, е строго секретно…

— Я стига.

— Извинявай. Явно ми е навик. Както и да е, НВВ е създала прототипен безпилотен самолет. Наричат го „Пепелянката“.

— Страшничко име.

— Е, трябвало е да измислят нещо, което да не отстъпва на „Хищникът“ и „Жътварят“. Така или иначе, това е изключително добра машина. Отделните й части се сглобяват за половин час. Малка е — със сгънати крила ще се побере в камион като онзи, който ви дадох. Вертикално излитане и кацане, стелт конфигурация, максимална продължителност на полета двайсет и четири часа, може да носи и изстрелва две ракети „Хелфайър“.

— Мамка му!

— Има и по-лошо. Наземната система за управление е силно опростена и мобилна. Наричат я „Окото на Пепелянката“.

— Защо ли не се изненадвам!

— Виждал ли си как управляват самолет с дистанционно?

— Да.

— И тук е нещо подобно. Единствената съществена разлика е, че управлението е на видеоекран и няма нужда от пряка видимост — заради разстоянията, които може да изминава „Пепелянката“. И за да може операторът да вижда мишената. Но самата система за управление прилича на лаптоп за работа при тежки условия с два джойстика. Не ти е нужна специална подготовка, каквато преминава наземният оператор на „Хищникът“ и „Жътварят“. Само трябва да направиш една-две обиколки, за да се запознаеш с основните правила. Продават ги на законоохранителните институции в страната.

— Без ракетите „Хелфайър“, надявам се.

— Да, като шпионски безпилотен самолет. Въпросът е, че са създадени за лесно транспортиране и лесно управление.

— Чакай да се сетя. Един от тях е изчезнал.

— Точно така.

— И ти смяташ, че ще го използват срещу училището.

— Срещу това училище, а ако не е достатъчно, срещу други.

Не отговорих. Спомнях си разговора с Тревън в камиона, когато му бях споменал, че според мене следващата мишена ще са училища. Осъзнах, че тогава не съм вярвал напълно в тази възможност. Дълбоко в себе си не можех да приема, че някой ще отиде чак дотам. Естествено, това беше наивно. Триумф на надеждата над опита.

— Там ли си? — попита той.

— Да.

— Както и да е, мисля, че планът е нищо неподозиращият екип под фалшив флаг на Гилмор да влезе в училищния салон и да открие огън с картечни пистолети. Ако Хортън е прав и са само четирима, все някой от жертвите ще успее да се измъкне. Четирима не стигат, за да се справят с цялото училище, могат само да нанесат тежки щети вътре. Тъй че ще останат свидетели. И докато екипът е в сградата, Гилмор ще я сравни със земята с две ракети „Хелфайър“. Оцелелите ще разказват за шайка обезумели ислямистки терористи, крещящи „Аллах акбар“, и работната хипотеза ще е, че са използвали предварително заложени мощни експлозиви, за да загинат като мъченици.

Замислих се.

— Сигурна ли е тази информация?

— Защо питаш?

— Защото, ако наистина е такъв, планът има много пропуски. Първо, ще останат свидетели, които ще опишат някакъв странен самолет. Може би с ракети, изхвърчали от крилата.

— Смяташ, че това е пропуск ли?! Нищо подобно. Първо на първо, Иран официално съобщи, че разработва безпилотни самолети. Тъй че даже да бъде видян, висш служител в Белия дом ще привика някой послушен журналист и под секрет ще му разкрие, че според правителството е бил Иран. Обществеността вече е подготвена да мрази Иран като някаква държавна версия на Емануел Голдщайн5 и когато журналистът я публикува, изтеклата анонимна информация идеално ще се впише в контекста и всички ще я приемат като факт.

— Ако не те познавах, щях да реша, че и ти имаш списък с послушни журналисти — отбелязах, сподавяйки усмивката си.

— Хей, в този град това е по-важно от личната ти свита. Както и да е, остави сега Иран. Важното е, че при всяко важно събитие известен брой очевидци описват странни явления преди и след случилото се. Официалните медии са научени да не им обръщат внимание, освен ако не им наредят обратното.

— А ако някой заснеме видео с джиесем?

— Заснети са НЛО. Чудовището от Лох Нес. Всичко може да се обясни.

— Да не искаш да кажеш, че чудовището от Лох Нес наистина съществува?

— Не мога нито да го потвърдя, нито да го отрека.

— А останките? ФБР ще прерови всичко. Криминалистите ще установят каква е причината за експлозията.

— Виж какво се случи с разследването на ФБР за антракса. Ще им наредят да съобщят това, каквото обществеността има нужда да чуе, и ще закрият делото. И освен някой и друг блог, официалните медии ще бъдат инструктирани да омаловажат нещата, с което всичко ще приключи.

— Но тук става дума за веществени доказателства от местопрестъпление.

— Виж, Джон, ти не разбираш. Страната е измъчена. Хората искат да вярват в своите лидери и съответно ще им вярват. Няма да са способни да повярват на истината. Гледай сега, няма значение дали ЦРУ е убило Кенеди. Няма значение дали единайсети септември е вътрешна работа. Дори да си в състояние да докажеш, че е така, няма да обърнат внимание на доказателствата, защото страната не може да приеме такива идеи, това е почти религиозна вяра. Особено в такъв момент.

— Но целият план на Хортън се състои в това да разкрие истинската същност на цялата история. Повече или по-малко.

— Това е друго. Поне така се надявам. Хортън не е някой неизвестен с камера на джиесема и конспиративна теория. Той е вътрешен човек с репутация, която грижливо си е създал. Тази негова репутация, негова запазена марка, по същество е отрицаваща. Той отхвърля твърдението „Не мога да повярвам, че американци ще направят такива неща“ с „Аз съм американец, при това герой, и вие знаете, че съм честен“. Хортън много го бива да внушава такива неща, казвам ти.

Не се сдържах и се подсмихнах.

— Предполагам, че трябва да си такъв, за да го разбираш.

— Прав си, така е.

— Добре. Да речем, че твоята информация е вярна. Можеш ли да го предотвратиш?

— Може би. С твоя помощ.

— Знаех си, че тъкмо това ще кажеш.

— Защото е истина.

— Не можеш ли просто да се обадиш в линкълнската полиция?

— И какво да им кажа? „Чух, че някой щял да вдигне във въздуха училище“, това ли?

— Да.

— Ако изобщо ме вземат на сериозно и ако не ме пратят в някой незаконен затвор, защото съм го направил, заговорниците просто ще сменят мишената. Нали не си забравил, че това са само четирима души с картечни пистолети и един чудовищно мобилен безпилотен самолет. Не се налага специално разполагане, почти не се налага планиране. В общи линии, само стреляш и забравяш — ако искат, просто ще изберат друго училище. И освен стрелците, които ще са излишни след първия път, защото вече ще има свидетели на виковете „Аллах акбар“ и това ще е осигурило съответната повествователна структура, те могат да го повторят, ако е необходимо. Трябва да ги хванем на местопрестъплението.

— Ами тогава прати хора да ги хванат.

— Кого? Аз нямам влияние във военния бранш. Пък и кой ще се вдигне да прави десант в Линкълн, щата Небраска, само въз основа на моите твърдения?

— По дяволите, стига си ме манипулирал.

— Може и да те манипулирам, но ти казвам истината.

Господи, говореше точно като своя наставник, покойния ми приятел Тацу. За момент се натъжих. Тацу щеше да се гордее с протежето си.

— Какъв е планът ти? — с огромно нежелание отстъпих аз.

— Някой от вас може да очисти стрелците преди да влязат вътре. Те не са добре подготвени, не очакват никаква съпротива. В общи линии, могат да се справят най-много с училище.

— А „Пепелянката“?

— Ако успея да открия оператора, ще очистите и него.

— Това е много несигурно. И ще прощаваш, предпочитам да не се мотая около наземни цели, които са избрани за удар с две ракети „Хелфайър“.

— Имам някои идеи и проверявам една-две следи. Не очаквам операторът да е далече от училището. Колкото по-малко разстояние има да измине „Пепелянката“, толкова по-малка е вероятността да я видят. Пък и те ще искат да изстрелят ракетите отблизо. За да сведат до минимум вероятността хората да видят две огнени опашки от километри далечина.

— Но нали каза…

— Да, в края на краищата всичко може да се обясни. Но няма смисъл да се налага да обясняваш повече от необходимото.

— Явно не разполагаш с кой знае какво.

— Засега. Но виж. Ако ти беше операторът, като имаш предвид параметрите, които ти описах, какво друго ще ти трябва?

Замислих се.

— Някое… тихо място. Уединено, отдалечено. За да мога да паркирам, да сглобя самолета и да го вдигна във въздуха, без да ме видят. И после да го управлявам, без да ми пречат.

— Именно. А колко такива места според теб има в околността на Линкълн?

— Сигурно много.

— Ето, в това е проблемът. В момента работя по него. Плюс това още нещо може да промени играта.

— Какво?

— Един приятел работи в телефонна компания.

— Приятел значи.

— Наречи го както искаш. Та той следи джиесема на Гилмор.

Усмихнах се. Имаше нещо много удовлетворяващо в начина, по който възможностите на службите за национална сигурност се обръщат срещу своите ползватели.

— Мислиш, че Гилмор е операторът, така ли?

— Той има нужната подготовка. Разполага с нужния достъп. Плюс това, направи ли ти впечатление, че президентът не съобщи името му? От съображения за сигурност?

— Да, и тогава се учудих.

— Според мен те не искат да се знае толкова много за него преди атентатите. Предоставят му свободата да действа, когато се налага, в зависимост от това колко училища трябва да бъдат ударени. Има и добра новина, ако може да се нарече така. Като съдя по настроенията в страната, няма да се наложи да нанесат удари срещу много мишени. Вече почти сме достигнали повратния момент.

— Да, и аз имам такова чувство.

— Пък и ако си затънал толкова, че да вдигнеш във въздуха училище или няколко училища, колко външни хора можеш да използваш? — прибави Канезаки. — На колко души можеш да разчиташ, че няма да се уплашат в последния момент? Да, смятам, че ще е Гилмор. И ако е той, би трябвало да успеем да проследим джиесема му чак до Небраска.

Замислих се за малко. От една страна, не исках да го правя. Беше прекалено опасно, имаше прекалено много възможности за капани, имаше прекалено много неизвестни и прекалено много скрити цели.

Но от друга страна…

Онази първа сутрин не бях излъгал Хортън: бях отнел живота на толкова много хора, че не си спомнях всички. Като по-млад бях в състояние да пропъждам мислите за всички майки, бащи, съпруги, братя, сестри, деца. Не обръщах внимание на онези елементи в досието на обекта, които можеха да ми причинят дискомфорт. Успокоявах се, че щом има врагове, обектът трябва да е от бранша. Подсъзнателно си повтарях, че ако не го направя аз, ще е някой друг. Обосновката ми играеше ролята на наркотик. И както става с всички наркотици, с времето свикнах с него. Нуждаех се от все повече, за да постигам все по-малко. Накрая никаква доза не можеше да ми даде комфорта, за който копнеех.

И сега, когато има прекалено много вчерашни и все по-малко утрешни дни, все повече ме измъчва мисълта, която някога толкова изкусно избягвах. Мисълта, че след кратките си срещи с всеки непознат, когото съм приел да ликвидирам, съм оставял само сълзи и травми, преплетени съдби, съсипани и уродливи. Мисълта, че никога няма да мога да се разплатя за болката, която съм донесъл на тоя свят. Мисълта, че светът е щял да е мъничко по-добър, ако изобщо не бях се раждал.

Не можех да възкреся хората, чийто живот бях отнел, нито да поправя злото, което бях причинил. Тази страна на баланса щеше да си остане неизменна. Единствената възможност навярно беше да я компенсирам. Да направя нещо, за да спася живота на повече хора, отколкото съм убил, да предотвратя повече болка, отколкото съм нанесъл.

Не беше много. Ала на какво друго можех да се надявам?

— Ще ни трябват някои неща — казах. Изпитвах отвратителното чувство, че ме манипулират, че ме правят на глупак.

— Разбира се.

— И частен самолет до Линкълн. Дори да имахме време да пътуваме с кола, вече сме прекалено нервни. Сигурно ще се избием един друг още преди да сме стигнали.

— Ще го уредя.

— Трябва да поговоря с другите. Ще ти позвъня по-късно.

Затворих и си погледнах часовника. Почти десет. Скоро отваряха магазините.

— Хайде — подканих Ларисън. — Ще ти обясня по пътя.

Отидохме в „Хари Уинстън“ на Родео Драйв, магазина, за който се бяхме уговорили, след като сутринта направихме проверка в интернет. Искахме да е с добра репутация и решихме, че по-добър няма да намерим. И двамата не бяхме особено щастливи от факта, че се налага да оставим желязото си в мотела, обаче не можехме и да влезем въоръжени в бижутерия. Опасното излъчване на Ларисън си беше достатъчно сериозен проблем. Ако и някой охранител видеше издутините под поясите или на глезените ни, щеше да ни се наложи да обясняваме прекалено много.

По пътя му изложих информацията от Канезаки. Нямаше изненади — той не желаеше да участва. Искаше ми се да повдигна оня въпрос от предишната вечер, когато Докс невинно, сигурен бях в това, беше подхвърлил намек за педерастия. Само че не знаех как да го направя. „Не се безпокой, изобщо не ми пука?“ Или: „Не се безпокой, няма да кажа на никого?“ А ако грешах? Пък и каква полза щеше да има? Но ме тревожеше мисълта, че Ларисън има тайна и може би подозира, че с Докс сме я разкрили. Този човек спокойно можеше да убие, за да запази личните си дела само за себе си.

Когато стигнахме до магазина, тъкмо минаваше десет. Обслужи ни бижутер на име Уолт Лафибиър. Той ни настани пред стъклена маса в ъгъла на магазина и седна срещу нас. На масата имаше микроскоп и други инструменти. Аз извадих плик, в който бяхме поставили двайсет камъка с различна големина, и внимателно го изсипах върху масата. Лафибиър вдигна един от по-големите и го докосна с нещо, което приличаше на електроиндуктивен дефектоскоп.

— Какво е това? — полюбопитствах.

— Ако щете вярвайте, казва се просто „тестер за диаманти“ — отвърна той. — Диамантите са много добър проводник на топлина и уредът измерва топлинната проводимост. Вашите изглеждат нормално засега.

Бижутерът провери камъните с различни устройства, които, както ни обясняваше, докато работеше, разпознавали цвета, твърдостта, относителното тегло и други характеристики.

— Поздравления, това е страхотен камък — след десетина минути рече той.

— Истински ли е? — попита Ларисън. — Истински диамант?

— О, да. Съвсем истински.

— Колко струва, според вас? — поинтересува се моят спътник.

— Въз основа на големината — близо пет карата — структурата, формата и цвета, бих казал, че това е някъде от порядъка на двайсет хиляди долара. Може би повече. Изключителен камък.

— Добър порядък — отбелязах аз и даже Ларисън се усмихна.

Лафибиър провери и останалите камъни. Не всички бяха внушителни като първия, но той прецени, че най-евтиният е над пет хиляди долара. Явно Хортън не ни беше излъгал.

Услугата не струваше нищо. Странно. Бяхме му показали камъни на стойност от порядъка на четвърт милион долара, а не трябваше да му платим нито цент. Реших, че това е един от начините богатите още повече да забогатеят.

Благодарихме на Лафибиър и излязохме на Родео Драйв, без да обръщаме внимание на подминаващите ни купувачи. Явно пазаруването щеше да изчезне последно, дори в условията на терористични атентати.

Насочихме се на изток по Уилшър Булевард. Помислих си, че изведнъж съм станал притежател на около двайсет и пет милиона долара, което само по себе си ми се стори нереално. Не само заради сумата. А защото трябваше да остана жив, за да мога да ги харча. А в момента не можех да кажа, че перспективите за това изглеждат особено обещаващи.

Ларисън и Рейн взеха автобус за корейския квартал, където щяха да се прехвърлят на влака. Не пътуваха в посоката, където беше мотелът в Санта Моника, но те обичайно не поемаха никакви рискове и нямаше да минат по пряк маршрут за където и да е, особено сега, когато диамантите бяха у тях. Не и днес, може би никога повече. Което напълно устройваше Ларисън. От години живееше в състояние на слаба параноя. Той я приемаше. Беше свикнал с нея. Необходимостта да се озърта през рамо, за да пази живота си, не представляваше по-голям проблем за него от необходимостта да си мие зъбите. Просто такива бяха нещата.

Рейн му осигуряваше добро прикритие. Ларисън правеше хората нервни, но когато очите на цивилните попадаха върху азиатското лице на спътника му, те се успокояваха и продължаваха по пътя си. Ларисън почти виждаше в израженията им подсъзнателната им сметка: „Не прилича на мюсюлманин. Мирен японец. Няма проблем“.

Едва можеше да повярва, че диамантите са у него. Нали за това бе работил и кроил планове, за това се изправи срещу цялото правителство на Съединените щати. Вярно, Хортън не беше мъртъв — онзи балама Тревън се върза на поредната типична за Хорт лъжа — но Ларисън предполагаше, че може да го приеме, поне за момента. Първоначалният план предвиждаше да използва Рейн, Докс и Тревън, за да ликвидира Хорт, а после да очисти и тях. Сега обаче Хорт беше цивилен и съответно достъпен, следователно може би всъщност нямаше значение дали ще обърне реда на действията. В контекста на промяната на бойните планове поради сблъсък с действителността на бойното поле това щеше да е съвсем малко изменение. И в крайна сметка маловажно.

Щеше да действа при първа възможност, навярно веднага щом се приберат в мотела и си върне оръжието. Всъщност имаше само две съображения. Първо, гърмежите. Ако успееше да се добере до един от пистолетите със заглушители, които бяха взели от убитите пред апартамента на Кей, без никой да се досети за намеренията му, проблемът с шума щеше да бъде решен.

Второ, реакцията на онези, които не застреля с първия изстрел. Действието винаги предхождаше противодействието и той беше почти сигурен, че може да повали и тримата още преди последният да има шанс да реагира. Но „почти сигурен“ не му вършеше работа, като се имаше предвид какво ще е наказанието, ако сметките му излязат криви. Тревън, Рейн и Докс бяха страшни мъже и когато откриеше огън, Ларисън трябваше да очаква светкавична реакция. Реши първо да ликвидира Тревън, най-добрия стрелец. После Рейн, който имаше най-остър инстинкт. И накрая Докс, най-голямата и съответно най-лесна за улучване мишена.

Докс. Отначало нямаше особено добро мнение за едрия снайперист, но постепенно беше започнал да го уважава. Оня номер в „Хилтън“ трябваше да влезе в книгите с рекорди и Ларисън знаеше, че без него почти със сигурност щяха да се изпозастрелят помежду си. А предишната вечер, когато пак за малко не се избиха един друг, не можеше да не се впечатли от лекотата, с която Докс захвърли маската си на добродушен провинциалист и изведнъж се превърна в смъртоносно спокоен и сдържан професионалист. Рядко се случваше човек да запази такова опасно хладнокръвие в присъствието на Ларисън. Зачуди се дали не трябва да обърне реда на действията и първо да ликвидира Докс.

Само че някак не му се искаше да убива никого от тях. Дори Тревън, който беше толкова тъп, че бе пуснал Хорт да си отиде жив и здрав, когато толкова лесно можеше да остави трупа му проснат по очи в някой далечен каньон из Холивудските хълмове.

Те бяха кадърни. Надеждни. И работеха добре в екип. Да, Тревън беше досадно добросъвестен, Докс преиграваше, а Рейн прекалено му напомняше за самия него, за да му има пълно доверие. Но… мамка му, всеки път щом се замислеше над сценарий за тяхното ликвидиране, установяваше, че за разлика от обичайния си безпристрастен анализ на възможностите, разстоянията и шансовете, изпитва нещо тежко, неприятно и злокобно. Като че ли някаква част от ума му си представяше какво ще е да живее с мисълта и картините, които щяха да го преследват после, и го молеше, предупреждаваше го да не поема това бреме. Цената, както се изразяваше Рейн. И без това вече носеше прекалено много в себе си.

Опитваше се да сподави тези противни мисли, ала не можеше. Напомняше си, че няма избор, че това просто е въпрос на оперативна сигурност. Не оставаше убеден. Казваше си, че и те сигурно смятат да направят същото с него. Не го вярваше. Аргументираше се, че е по-добре да допусне грешка в една посока и да остане жив, отколкото да направи друга в противоположна посока и да умре. Думите му звучаха кухо.

Най-лошо беше, когато Рейн го дръпна настрани и се опита да поговори с него. Какво му каза? „Опитвам се да ти бъда приятел.“ И най-неприятното: Ларисън му вярваше.

Но и за малко не се изпусна, когато онзи шут Докс каза онова нещо за ебането в гъза. Колко пъти се беше случвало същото в казармата, преди толкова години? И всеки път някаква част от ума на Ларисън се паникьосваше, че са го разкрили, че някой знае или подозира и го дразни. Но не, просто хората така си приказваха. И той се научи да сподавя рефлекса. Тогава защо предишната вечер почти се изпусна? Струваше му се, че Рейн е забелязал трепването му, но не беше сигурен. Азиатското му лице не издаваше почти нищо.

А ако е забелязал? Първо Тревън, после Хорт, сега Рейн и Докс… броят на хората, които знаеха какъв е, растеше. Положението излизаше от контрол и ако сега не го спреше, окончателно щеше да изгуби тази възможност.

На някакво равнище разбираше, че не би трябвало да има значение. Отношението се променяше, включително в армията… но мисълта, че хората знаят, че гледат на него различно, че се отнасят към него различно… не можеше да я понесе. Все едно да разкрие някаква ужасна, поставяща го в зависимост слабост.

И това не беше всичко. Оставаха хората, които знаеха, че е жив и активен, а не вероятно мъртъв и съответно забравен. И техният брой растеше. Имаше вероятност Хорт да е съобщил и на други, освен Тревън, Докс и Рейн, и ако беше така, духът вече бе пуснат от бутилката. Но Ларисън предполагаше, че полковникът не го е направил. Хорт обичаше да си крие картите. А ако беше казал на други, тогава какво? Тогава злото бе сторено. И все пак трябваше да спре всичко сега, докато спирането все още продължаваше да е възможно, поне на теория.

Той погледна през прозореца летящия покрай тях градски пейзаж и се почувства повече отвсякога в живота си хванат в капан. Какво му ставаше, по дяволите? Умът му казваше едно, инстинктът обаче не искаше да се съгласи с него.

Не знаеше какво да прави. Не искаше да умре. Не искаше да го изобличат като гей. Ала толкова много искаше отново да може да спи, да си ляга, без да се ужасява какво ще види, когато затвори очи и остане сам и беззащитен със сънищата си.

Страхуваше се от слабостта си. Страхуваше се и че неспособността да направи тактически логичния ход е най-голямата слабост.

Номерът беше изобщо да не мисли за това. Да се върне в мотела, да вземе глока, да изчака момента, да види възможността и да я използва. Да, така. Без да разсъждава. Само разпознаване на схемата и рефлекс. И готово.

И не само Тревън, Рейн и Докс. Кей също. Да не оставя никого, който знае нещо за него, който може да го свърже с каквото и да е или е способен да го проследи.

Освен Хорт, естествено. Но Ларисън скоро щеше да се погрижи и за него. И тогава щеше да е приключил. Да е свободен от всички тези плетеници. Свободен.

Нямаше нужда да му харесва. Просто трябваше да го направи.

27.

Тревън и Докс бяха в мотела с Кей. Тя седеше на едното легло, Докс — на другото, а Тревън, все по-нервен, защото Рейн и Ларисън вече се бяха забавили много, крачеше назад-напред в малкото пространство, което предоставяше стаята.

Тревън мразеше чакането. Когато беше сам, можеше търпеливо да чака дни наред, дори седмици. Но сега бе различно. Цялата операция бъкаше от проблеми. Ларисън се държеше все по-нестабилно. На няколко пъти едва не стигнаха до избухване и положението всеки път можеше да стане критично, даже фатално. После пък и Хорт, който изведнъж беше разместил всички фигури на дъската с изпълнението си в Белия дом.

Надяваше се, че е постъпил правилно, като го остави жив. Убеждаваше се, че е логично, но дълбоко в себе си знаеше, че не е така, дълбоко в себе си съзнаваше, че е действал емоционално. Наблюдаваше Ларисън, Рейн и Докс и не искаше да е като тях. Имаше нужда от граница, която не би пресякъл, някакво чувство за подчиняване на командира, за вярност към воинската част. Нещо, което да открои разликата между войник със съвест и наемен убиец. Където и да минаваше тази граница, той знаеше, че сега балансира по самия й край. Ако убиеше командира си, завинаги щеше да премине от отсрещната страна.

И въпреки това го гризеше, че е взел такова решение. Хорт беше опасен. Можеше да ги следи дори и в този момент — със средства, които никой от тях не разбираше напълно. Естествено, другите предполагаха, че Хорт ги е открил във Вашингтон с помощта на сателити, охранителни камери и така нататък, защото нямаха представа, че Тревън просто му е съобщил, ала това не означаваше, че сателитите и охранителните камери не съществуват. И естествено, след онази голяма реч и оставката Хорт привидно не разполагаше с предишните си официални възможности. Но все още имаше високопоставени приятели, както и низки такива. Нали тъкмо полковникът го беше учил на Сун Дзъ: „Когато си силен, преструвай се на слаб. Когато си слаб, преструвай се на силен“. Предишната вечер в колата Хорт определено се преструваше на слаб и колкото повече мислеше за това Тревън, толкова по-нервен ставаше.

Сега го нервираше и Докс. Огромният снайперист седеше с гръб, опрян на таблата на леглото, и с изпънати върху завивките крака. Очите му бяха затворени и държеше уилсъна в скута си, ведър като заспало пеленаче, стиснало любимото си плюшено мече. Беше поне толкова търпелив, колкото и Тревън, виждаше се по неподвижността, с която седеше, докато чакаха. Логично — щеше да е адски некадърен снайперист, ако не можеше да дебне обекта. При други обстоятелства Тревън щеше да му се възхити и това даже щеше да му подейства успокоително. Но сега имаше чувството, че причината за привидната ведрост на Докс е някаква тайна, която самият Тревън не знае.

— Какво те тормози, синко? — без да отваря очи, попита Докс.

Господи, нима му четеше и мислите?

— Какво искаш да кажеш?

Докс вдигна клепачи.

— Е, или се опитваш да изтъркаш килима в нашия луксозен апартамент, или нещо си нервен.

— Нищо ми няма. Просто не обичам да чакам.

— Мислех, че вие от СРП сте способни да чакате, докато се размърдат и скалите. Да не би да се опитваш да ме извадиш от заблуждение?

Тревън се подсмихна.

— Няма нищо.

— Не се притеснявай, и аз съм малко нервен.

Тревън впери очи в него. Спокойно подпрян на леглото, той изглеждаше не по-нервен от статуя.

— Така ли се държиш, когато си нервен?

Докс се ухили.

— А, да. В момента кръвното ми доста се е повишило. Когато съм спокоен, на практика съм невидим.

Тревън не можеше да определи дали говори сериозно, или се шегува.

— А тебе какво те тормози?

— Твоят приятел, честно казано.

— Ларисън ли?

Докс кимна и се обърна към Кей, която, макар че не беше казала или направила нищо от началото на разговора, като че ли го следеше с интерес.

— Миличка, имаш ли нещо против да си сложиш слушалките за няколко минути? — попита я той. — Нищо особено, просто мярка за оперативна сигурност.

— Нямам нищо против да послушам — отвърна тя.

Докс се усмихна малко тъжно.

— Знам. Но ми се довери.

Колкото и да беше удивително, Кей кимна, сякаш наистина му имаше доверие. Докс, реши Тревън, просто имаше подход към хората. Ония хлапета в минивана, който ги взе от „Капитъл Хилтън“, направо се бяха влюбили в него за броени минути. А сега някак си беше накарал жена, в чието отвличане участваше, да повярва, че действа само в неин интерес. На Тревън му се искаше да научи този номер. С удоволствие щеше да го прилага и той.

Докс стана и постави слушалките на Кей, после се приближи до него.

— Ще ти задам един въпрос — прошепна той. — Добре ли познаваш тоя човек?

Тревън се зачуди накъде клони снайперистът.

— Не чак толкова. По нареждане на Хорт го следих в Коста Рика и ето че сега сме заедно в тая шибана операция.

— Значи всъщност не го познаваш.

— Защо питаш?

— Просто искам да вникна в него. Обикновено ме бива да разчитам характерите на хората, но когато се опитам да разчета Ларисън, все едно виждам бели страници. Или сякаш е прекалено тъмно, за да ги видя.

— Да, разбирам какво искаш да кажеш.

— Според теб какво замисля в момента?

— Какво искаш да кажеш?

— Ако беше на негово място и току-що си разбрал, че диамантите са истински, Хортън вече е цивилен, а не ти пука за избиването на някакви си ученици, какво щеше да направиш?

Тревън не отговори. От известно време полусъзнателно размишляваше над същия въпрос. Докс изчака, после попита:

— Нима просто ще вземеш своя дял от диамантите и ще си отидеш?

— Не знам.

— Щото така ще оставиш след себе си много нерешени проблеми.

— Зависи от гледната точка.

— И това е само по отношение на коравосърдечната сметка на коравосърдечния агент. Може да е и още по-лошо.

— Тоест?

— Мислиш ли, че Ларисън има някакви… тайни?

Тревън внезапно и ясно осъзна, че през цялото време погрешно е смятал Докс за възтъп. И със същата внезапност и яснота — че напълно и опасно е сбъркал в това. Зачуди се колко хора са стигали до същото заключение в мига преди снайперистът завинаги да угаси светлината в очите им. Предполагаше, че би трябвало да се смята за късметлия, щом толкова евтино е научил този урок.

— Тайни ли? — попита той с надеждата, че лицето му не издава нищо.

Докс го погледна. Селяндурът беше изчезнал и изражението му повече напомняше детектор на лъжата в човешки вид.

— Тайни — повтори той. — Защото, ако има и си мисли, че ние ги знаем или дори само ги подозираме, малко се тревожа за заключенията, които може да си направи.

Тревън мълчеше. Смяташе, че Докс е прав, но не беше сигурен какви ще са последиците, ако се съгласи с него.

— Струва ми се, че знаеш за какво говоря — продължи Докс. — И затова не ми отговаряш. Мислиш ли, че греша?

Тревън поклати глава.

— Не.

— Е, можем да се справим с Ларисън. По един или друг начин. Не мога обаче да понеса мисълта какво е способен да направи с това момиче тук. Ако диамантите са истински, тя повече няма да ни трябва. И без това заради нас преживя достатъчно. Предлагам да я пуснем. Ти какво ще кажеш?

— Просто да я пуснем, така ли?

Докс кимна.

— Още сега. Преди ангелът на смъртта да се върне и да започне да се опитва да осъществи съответните заключения, до които е стигнал по време на тазсутрешното си отсъствие.

Тревън се замисли. Също като Докс, и той не желаеше да стане виновник за смъртта на момичето. Само че щеше да е опасно да извършат такова нещо без поне да се опитат да постигнат единодушие.

— Виж, дори да съм съгласен с тебе, а не казвам, че съм съгласен, в момента не можем просто да я пуснем да си тръгне — отвърна той. — Рейн и Ларисън още не са се върнали, а близко до ума е, че тя ще отиде направо в полицията.

— Тя дори не знае къде се намира — възрази Докс. — Мога да я изведа със завързани очи, да я оставя някъде и да се махна. И край.

— Толкова ли си убеден, че тя няма да намери обратния път? Има звуци, миризми… нещо характерно в стаята, което сме пропуснали. Или усещането за завоите, които правиш, и разстоянието, което изминаваш. Тя е умна. Виждам го, както го виждаш и ти.

— Добре, а какво ще кажеш да я закарам някъде и да изчакам вие тримата да ми се обадите? Мога да я пусна тогава и всички ще имаме предостатъчно време да офейкаме.

— А ако диамантите не са истински? Още не знаем.

— И какво, ако не са? Погледни я. Ще й пръснеш черепа, така ли? Или ще гледаш как я застрелва Ларисън?

Тревън не отговори.

— Няма, разбира се — продължи Докс. — И би трябвало да си горд и облекчен, че не можеш да го направиш, че родителите ти не са отгледали човек, който е способен на такова нещо. Това вече продължи достатъчно. Щом Хортън прие блъфа ни, предлагам да приключим. Предстои ни друга работа, например да попречим на едни безмилостни фанатици да избият цял куп деца в името на по-голямото благо.

Споменаването на родителите му, и двамата отдавна покойници, попадна право в десетката. За момент Тревън се зачуди дали Докс нарочно предлага непрактичната идея веднага да пуснат Кей, защото знае, че ще го накара да повдигне практично възражение и ще може да го убеди. Разбираше, че снайперистът трябва да е чакал подходящия момент, за да проведе целия този разговор. Сигурно се беше надявал Тревън да му даде повод, а когато е преценил, че времето им най-вероятно изтича, сам си бе намерил такъв. Чувстваше се като идиот, че е смятал този човек за тъп. Ако в стаята имаше някой тъпак, това беше самият той.

— Господи, Ларисън ще се върне и ще побеснее — каза Тревън. — А може би и Рейн.

— С Рейн няма да има проблем. Познавам го. Колкото до Ларисън, е, в момента той не е въоръжен. Предлагам да не му позволим да се въоръжи, докато не се уверим, че е имал време да се приспособи към новите обстоятелства.

Тревън се замисли за миг.

— Предполагам, че ако диамантите са истински, Ларисън ще го преживее. Поне така ми се струва.

Докс кимна, сякаш вече знаеше накъде клони Тревън. И го одобряваше.

— Но ако не са истински и той реши, че Хорт пак го е прецакал, а ние сме му били съучастници, ще се наложи да го убием. Защото иначе той ще убие нас.

Докс отново кимна и Тревън пак изпита смущаващото усещане, че две изключително ловки ръце го насочват към собствените му изводи.

Ала това не променяше принципната вярност на самите изводи.

— Добре — каза той. — Отведи я оттук. И побързай. Може скоро да се върнат.

Докс го погледна, после протегна ръка.

— Бен Тревън, радвам се да се уверя, че си от добрите.

Тревън поклати глава.

— Аз не бих се изсилвал толкова. Хайде, върви.

Рейн и Ларисън се прибраха около час след като Докс беше отвел Кей. Тревън отключи вратата и ги пусна вътре с лявата си ръка. В дясната държеше глока.

Двамата влязоха и той заключи след тях. Те се огледаха наоколо, после се озърнаха към отворената врата на банята. Тревън се приготви.

— Къде е момичето? — попита Ларисън.

— С Докс — отвърна Тревън.

— Уф, мамка му — изпъшка Рейн и притисна слепоочията си с пръсти като човек, който се бори с мигрена. — Знаех си, че ще се случи.

— Какво си знаел, че ще се случи? — изръмжа Ларисън, сетне се обърна към Тревън. — Къде са те?

— Той я е отвел, нали? — предположи Рейн.

Тревън кимна.

Лицето на Ларисън помръкна.

— Отвел ли я е? Какво става, по дяволите?

Тревън го погледна.

— Ще ти кажа истината. Той смяташе, че ще се върнеш тук и ще я убиеш. И знаеш ли какво? Аз бях съгласен с него.

— И какво, ако е така? — сопна се Ларисън. — Хорт трябваше да отзове хрътките си, а вместо това той сам се неутрализира. Наруши сделката. Следователно трябва да плати цената.

— Диамантите истински ли са? — попита Тревън.

Рейн кимна.

— Истински са.

— Добре — каза агентът от СРП, без да откъсва очи от Ларисън. — Това е предостатъчно. Няма да убием някакво невинно момиче заради твоята омраза към баща му. Не ми пука как ще го наречеш. Това е.

— Добре, да проявим практичност за малко — обади се Рейн. — После всички може да се избием един друг, ако все още искаме. Какво се разбрахте с Докс?

— Трябва да му се обадя, когато вие двамата се приберете — отвърна Тревън. — И после четиримата ще се срещнем в някакво кафене в Бевърли Хилс, което ти харесвало.

— Мамка му — изруга Рейн. — Току-що идваме от Бевърли Хилс. В кое кафене? В „Ърт“ ли?

— Да, точно то беше. Човекът много си държи на храната.

— Взел ли е някой от джиесемите?

— Да.

— Добре, позвъни му. Но по-добре се обади от обществен телефон. Няма смисъл да включваме повече от един от джиесемите.

— Искаш ли да сменим мястото?

— Не, не казвай нищо за мястото на срещата по обикновен телефон. „Ърт“ става. Нали предплатихме стаята?

— Да.

— С каква кола тръгна Докс?

— С хондата, която откраднах аз.

— Значи камионът още е тук, нали?

Тревън кимна към нощното шкафче.

— Ключовете са ей там.

— Добре. На северозападния ъгъл на Линкълн и Пико има обществен телефон. Обади се на Докс, кажи му, че ще се срещнем както сте се уговорили, веднага щом можем.

— Къде ми е пистолетът? — попита Ларисън.

— В горното чекмедже на скрина — отвърна Тревън. — Твоят и неговият. — Той изчака малко, но Ларисън не понечи да си вземе оръжието. Това беше добре. Иначе Тревън щеше да го застреля на място. Зачуди се дали другият мъж го съзнава.

— Ще минем с камиона след петнайсетина минути — каза Рейн. Той явно разбираше точно какво става и Тревън се запита какво е намислил. Да поговори с Ларисън ли? Да го убие? Не можеше да разчете Рейн, както не можеше да разчете и самия Ларисън.

Надяваше се, че Рейн знае какво върши. Той кимна и излезе.

28.

На Ларисън му се искаше да отиде при скрина и да си вземе глока. Дори не беше сигурен какво ще прави с него, но се чувстваше толкова надигран и притиснат в ъгъла, че просто имаше нужда да държи оръжие в дланта си. Понякога изпитваше същото, когато се будеше от кошмар с треперещи ръце, разтуптяно сърце и потънало в пот тяло, и можеше да го успокои единствено усещането за пистолет в едната ръка и масивни предмети, тотеми на будния свят, под другата. Ала Рейн стоеше между него и скрина и Ларисън не знаеше как ще реагира той, ако понечи да тръгне напред. Щеше ли да се опита да го спре? Ларисън беше с трийсетина килограма отгоре, че и повече, но бе видял как Рейн очиства онези двама наемници в Токио, а те бяха още по-едри и от него. Така или иначе, дори да успееше да победи Рейн в ръкопашен бой, нямаше да има особена полза от оръжието, ако се добереше до него със счупена ръка или нещо още по-лошо. Реши, че е по-безопасно да пасува. Засега.

Рейн го наблюдаваше и Ларисън имаше чувството, че японецът знае точно какво си мисли.

— Е? — попита Рейн. — Какво ще правим?

— Какво имаш предвид? — отговори на въпроса с въпрос Ларисън, убеждавайки се, че се опитва да печели време.

— Какво ще кажеш, ако ти опиша един четиричленен екип, трима от членовете на който независимо един от друг са стигнали до едно и също заключение за четвъртия?

Ларисън не отговори.

— В случай че не съм ясен, въпросното заключение е, че ти щеше да се прибереш тук и да продупчиш билета на момичето — прибави Рейн.

— И какво от това?

— Прави ли сме?

— Какво значение има?

— В известен смисъл, никакво. Защото, когато трима от четирима мислят за тебе най-лошото, има проблем, дори и тримата да грешат. И проблемът си ти.

Ларисън отново не отговори. Господи, само да имаше оръжие. Просто да го усеща в дланта си. За да задържи на разстояние цялата тази гадост.

Рейн го наблюдаваше.

— Искаш ли да знаеш какво не каза Тревън?

Ларисън продължи да мълчи. Скринът беше на два и половина метра. Всъщност Рейн можеше ли да го спре?

— Не каза другото нещо, което си мислехме всички. А именно, че ти нямаше да продупчиш билета само на Кей. Щеше да продупчиш билета на всеки от нас.

Ларисън изскърца със зъби. Никога не се беше чувствал толкова оголен. Те знаеха прекалено много за него. Бяха прозрели тайните му намерения. Някак си се бе провалил. Сега всички карти лежаха на масата. Всички.

— Сгрешили ли сме? — попита Рейн.

Ларисън го погледна.

— Стига си издевателствал. Ако искаш да приключиш, просто приключи.

— Ти какво мислиш, че се опитвам да направя?

— Опитваш се да издевателстваш над мен и това не ми харесва.

Рейн отиде при скрина.

Разсеян от вътрешния си смут, Ларисън реагира прекалено бавно. Той каза „Недей!“, но докато произнесе думата, Рейн вече беше изтеглил чекмеджето. Японецът се озърна назад към него, после бръкна и извади глока.

Ларисън го наблюдаваше като хипнотизиран. Обзе го странно спокойствие. Опита се да измисли какво да каже. Не му хрумна нищо. Последва миг на слабост в коленете, ала по-скоро от облекчение, отколкото от страх. Да, от облекчение.

Рейн провери пълнителя, хвана оръжието в ръка и погледна Ларисън с мрачно, решително изражение.

Ларисън се усмихна. Струваше му се важно да покаже на Рейн, че не се бои. Че дори в известен смисъл му помага.

Рейн му подхвърли пистолета. Ларисън толкова се смая, че за малко щеше да го изпусне. В последния момент протегна ръце и го хвана. За миг остана шокиран, вторачен в него.

— Колко жалко — каза Рейн. — Общо взето сме доста солиден екип. Преживяхме две засади и преследване от службите за национална сигурност, спечелихме сто милиона долара, нашият най-голям враг сам се неутрализира, както се изрази ти… и ще се откажем от всичко това просто защото не можем да не се избием помежду си. Струва ли ти се логично?

Ларисън запримигва. Рейн подиграваше ли се с него? По тежестта на глока можеше да прецени, че пълнителят е зареден. И все пак дръпна затвора, за да се увери. Изхвръкна патрон. Той го хвана във въздуха и го погледна. Стандартен деветмилиметров. Оръжието беше готово за бой.

— Какво правиш? — попита Ларисън. Стискаше пистолета в ръка, ала неочаквано осъзна, че всъщност изпитва ужас.

— Правя за теб това, което веднъж направи за мен Докс в Квай Чунг. Нали ти разправях във Виена?

— Каза ми, че ти спасил живота.

— Това беше очевидната част. Освен това ми доказа, че мога да имам доверие на някого. Мисля, че второто имаше по-траен ефект.

Ларисън искаше да отговори нещо, но не намери нужните думи.

— Какво според теб иска Хортън? — попита Рейн. — Смяташ ли, че иска да убиваш всеки, който може да знае тайните ти? Или да имаш достатъчно доверие на някого, за да го оставиш да ти пази тила?

Ларисън го погледна. Искаше му се да го попита какво има предвид под „тайни“. Но да попита, означаваше и да се разкрие. А и освен това на някакво дълбоко, необяснимо равнище усещаше, че Рейн… вече знае. По същия начин, по който долавяше, че не го е грижа.

— А другите? — чу се да казва. Господи, прозвуча толкова слабо. Толкова умолително.

— Докс очаква хората да се държат достойно — отвърна Рейн. — Ако го подведеш в това отношение, за него най-достойно е да те открие и застреля. Но обича да оправдава хората по липса на доказателства.

— Не мога да го разбера.

— Свиква се с него. Както и да е, мислиш ли, че Докс и Тревън се интересуват от друго, освен от това, дали си приятел или враг? Всеки от нас току-що получи повече пари, отколкото сме способни да изхарчим до края на дните си. Сега номерът е да останем живи, за да им се насладим. И имаме по-голям шанс да успеем, като си пазим тила един на друг, отколкото като се опитваме превантивно да се избием помежду си. Нали ми каза във Виена, че това ти се иска? Да има човек, който да ти пази тила? Е, как ще стане, ако инстинктивно убиваш хората, защото ужасно те е страх да им се довериш?

Ларисън тежко въздъхна. После още веднъж. Имаше чувството, че ще изскочи от кожата си, и си заповядваше да се вземе в ръце.

Рейн го погледна.

— Нещо против да извадя и своя пистолет от скрина?

Ларисън поклати глава. Преди минута щеше да убие Рейн, за да му попречи. А сега… нямаше значение.

Рейн извади уилсъна, провери пълнителя и го пъхна в колана си.

— Какъв е планът? — попита Ларисън, неспособен да пусне собствения си пистолет, макар че нямаше намерение да го използва.

— Е, може и да е егоистично, но съм почти сигурен, че тримата отиваме в Небраска, за да се опитаме да предотвратим едно клане — отвърна Рейн.

— Защо да е егоистично?

— Защото можеш да възразиш, че не го правим, за да спасим други хора. А за да можем да намерим покой в себе си.

Ларисън не отговори. Рейн нарочно повтаряше онова, което му беше казал във Виена. За кошмарите. Бе проявил слабост, като му го призна, и не знаеше защо го е сторил. Но… мисълта, че може да направи нещо, че има начин да се избави от онези ужасни сънища… искаше му се да повярва.

— Не го разбирах, когато се съгласих да участвам в тази операция — продължи Рейн. — Поне не го разбирах съзнателно. Ала трябва да взема всички гадости, които съм извършил, целия ужас, който съм причинил, и да направя нещо добро с тях. Да, Хортън използва тази идея, за да ме манипулира, и макар да установих, че съм сгрешил за истинската цел на операцията, може би все пак ще получа своя шанс. И не искам да го пропилея.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото, ако сега сбъркаме в избора си, едва ли ще можем да поправим грешката. Стигнал съм близо, съвсем близо до ръба на бездната. Не искам да падна вътре. А в момента се олюлявам.

Ларисън мъчително преглътна. Помисли си, че никога не е бил толкова объркан. И толкова внезапно изтощен.

— Трябва ми… малко време — произнесе той със запъване.

Рейн съчувствено кимна.

— Да, спомням си шока от чувството, че вярваш на някого. И аз изведнъж се скапах. После свикваш, след известно време.

Ларисън пъхна глока в колана си. Имаше чувството, че са го ударили в корема.

— В какво ме уговори да участвам, по дяволите?

— Не съм ти казвал нищо, което вече да не знаеш. Ти просто се мъчеше да не го чуеш.

Рейн протегна ръка. След миг Ларисън предпазливо я стисна.

29.

Докс караше откраднатата от Тревън хонда на изток към Юниън Стейшън. Оттам Кейт можеше да се качи на Червената линия и да се прибере вкъщи за нула време.

Беше му адски неприятно, че се налага да я пренесе до колата със сака, но Тревън имаше право, нямаше смисъл да рискуват момичето да се досети къде са го държали. Всъщност по-малко го смущаваше вероятността Кей да изтича в полицията, отколкото това, че тя ще се измъчва, ако не го стори. По-добре да не й дава такава възможност и да й спести угризенията.

Най-много го смути готовността, с която Кей му позволи да го направи. Той й свали слушалките и каза: „Миличка, не съм спокоен да чакам оня торбалан да се върне. Той просто е прекалено непредвидим за моя вкус. Затова, с твое разрешение, сега ще те закарам вкъщи“.

Тя го погледна в очите, достатъчно умна, за да потърси лъжа, достатъчно доверчива, за да пожелае да повярва, че няма такава, достатъчно проницателна, за да види, че наистина няма такава. После кимна и отвърна: „Добре“. И толкова. Докс я изнесе със сака, отвори ципа в багажника, затръшна капака и потегли, като избра обиколен път с много мостове и подземни паркинги.

Шофираше близо час, когато мобилният му телефон иззвъня. Той вдигна.

— Да.

Гласът на Тревън.

— Върнаха се. Камъните са истински.

— Е, това е добра новина. Какво става с нашия приятел?

— Не знам. В момента твоят приятел е насаме с него. Опитва се да го разубеди, струва ми се.

Това не му прозвуча добре.

— Да го разубеди ли?

— Не знам какво да ти кажа. Помоли ме да изляза и да ти се обадя от обществен телефон. И да ти съобщя, че ще се срещнем според уговорката веднага щом тримата успеем да стигнем там.

Докс се надяваше, че ще са наистина трима. Ако Рейн не успееше да го „разубеди“, най-вероятно щяха да са двама. Или един.

— Добре, благодаря, че ми съобщи. До скоро.

Той затвори и приключи обиколката на Дюкомън Стрийт, пуста задънена улица на няколко преки от Юниън Стейшън, където паркира пред издънената телена мрежа на един изоставен склад. Слезе с чантата на Кей и се огледа, примижавайки от яркото слънце и жегата. Някой беше написал „Излизащи тежкотоварни автомобили — паркирането забранено“ с вече избелял червен спрей върху закованите с дъски врати на сградата, но сред бурените, растящи в цепнатините на уличната настилка, и боклуците, трупащи се край разнебитената товарна платформа, едва ли някой щеше да му направи забележка.

Докс заобиколи отзад при багажника и го отвори. Кей стисна клепачи и вдигна ръка, за да заслони потното си лице от внезапно нахлулата светлина.

Момичето боязливо примижа към него.

— Наистина ли ще ме пуснеш?

Докс се зачуди дали е в състояние да се почувства по-отвратително. Никога повече нямаше да се захване с такова нещо, каквито и да бяха залозите. Никога.

Протегна ръка.

— Обещавам ти. И съжалявам, пътуването беше дълго, разбирам защо може да си се усъмнила в мене. Плюс това вътре трябва да е било страшно горещо.

Кей се позабави, после пое ръката му, седна в багажника и се огледа наоколо.

— Намираме се на няколко преки от Юниън Стейшън, но както виждаш, не сме в най-безопасния квартал. Ако не възразяваш, просто ще те последвам с колата, докато извървиш тия няколко преки, за да се уверя, че всичко е наред.

Тя се опря на ръката му и излезе от багажника. И отново се огледа.

— Добре.

Все още държеше дланта му. Докс стисна нейната за миг и я пусна.

— Знам, че е доста неубедително при тия обстоятелства, обаче се извинявам за това, което ти причинихме — каза той. — Не биваше да допускам да ме въвлекат в тая история. Сбърках и искрено съжалявам.

— Благодаря ти — отвърна Кей.

Грамадният снайперист засрамено поклати глава.

— Ти няма за какво да ми благодариш. Постъпих ужасно с тебе.

Тя го погледна.

— Знаех, че няма да ми направиш нищо лошо. Ти беше причината да не ме е страх.

Което само влоши нещата още повече.

— Мисля, че това не е нищо особено.

— За мен е.

— Миличка, чувала ли си за така наречения Стокхолмски синдром? — нежно попита той.

— Да, естествено. И не го изпитвам. Ако полицията беше разбила вратата на онази стая, нямаше да те защитя с тялото си, уверявам те.

Докс се усмихна. При други обстоятелства може би щеше да се възползва от възможността да коментира евентуалните плюсове от това Кей да се хвърли да го спасява, притиснала тяло в неговото.

— Е, сега взе, че разби илюзиите ми — подхвърли все пак той.

Кей се засмя — съвсем лекичко.

— Можеше да е много по-тежко за мен. Ти го направи по-леко. Все гледах онзи страшния, Ларисън, и си мислех: „Докс няма да му позволи“.

Той се зачуди дали си играе с него.

— Наистина ли си мислеше така?

Момичето кимна.

— Да.

Снайперистът заби поглед в земята.

— Радвам се, ако с нещо съм облекчил това изпитание. Но то пак си беше изпитание и аз имам вина за него. Повярвай ми, знам, че в момента се пръскаш от облекчение и благодарност, но по-късно? Всичко ще се уталожи. Ще осъзнаеш какво си преживяла. Не е шега да те държат за заложница.

— Говориш така, сякаш го знаеш от личен опит.

Докс се поколеба дали да й разкаже, после продължи.

— Не много отдавна ме отвлякоха едни хора. Няма да ти обяснявам какво ми правиха, само ще спомена, че включваше електрически шокове, многократно давене и заплахи за Неси. Тъй че, да, познато ми е това, с което ще трябва да се справиш през следващите дни и седмици. Ще ми се да можех да ти помогна с нещо, но не мога, освен пак да кажа, че съжалявам.

Тя повдигна вежди.

— Неси ли?

Докс поклати глава, осъзна, че не е трябвало да се шегува така, и реши да не задълбочава нещата.

— Няма значение.

Той й подаде чантата. Кей я взе.

— Какво ти е направил баща ми? — попита тя.

Снайперистът отново поклати глава.

— Не ми се говори за тия неща. Това изобщо не трябваше да има нещо общо с теб. Искам обаче да те питам нещо друго.

— Какво?

Докс погледна напукания асфалт, бодливата тел, всичко нагорещено под немигащото лосанджелиско слънце.

— Какви са плановете ти? Тъй де, за бъдещето? Екранни изкуства… филми ли искаш да снимаш?

Тя се усмихна.

— Да. Доста далече от работата на баща ми, а?

— Явно. Но се радвам. Обичам филмите. Кога ще мога да гледам някой твой?

— Не знам. Написах един сценарий, който според мен е страхотен. Но финансирането в наше време е адски трудно. Ще видим.

— Финансиране казваш, а?

Кей леко поклати глава, сякаш не разбираше намека му.

— Когато се прибереш, провери на дъното на чантата си — каза й той. — Там има шепа камъчета. Не изглеждат нищо особено, ама са диаманти. Не знам колко струват филмите и сигурно онова, което съм сложил вътре, няма да стигне за „Хари Потър“, но мисля, че ще ти помогне да започнеш.

Момичето го погледна.

— Сериозно ли говориш?

Докс престорено се намръщи.

— Да съм говорил несериозно през краткото време, откакто ме познаваш?

Тя продължи да го гледа, после безмълвно се приближи и го прегърна. Докс отговори на прегръдката, ала колебливо. Срамуваше се да приеме нейната благодарност и не му харесваше приятното усещане, което изпитваше. Носеше уилсъна отпред под колана си и сега оръжието беше между тях. Той си помисли, че това е подходяща метафора.

След малко Докс се отдръпна.

— Добре. Сега върви. Ще те последвам, за да се уверя, че си стигнала без премеждия до гарата. И ще чакам филма ти.

Кей се поколеба.

— Ще се видим ли някога пак?

Той поклати глава.

— В тебе се обажда Стокхолмският синдром.

— Глупости.

Докс се усмихна и се опита да не показва колко отвратително се чувства.

— Е, имам телефонния ти номер. Кой знае?

— Ще ми се обадиш ли някой ден? Не веднага. Просто… след като това започне да ми се струва нереално.

Той продължи да се усмихва.

— За мен би било удоволствие. — И по начина, по който се изрази, дори не я лъжеше.

Последва я до гарата, както обеща. Когато се увери, че е в безопасност, той я изпревари. Кей се обърна, погледна го и му се стори, че момичето се насочва към колата, затова Докс стисна зъби, вдигна ръка за сбогом и навлезе сред потока от автомобили. Видя я в огледалото, застанала на тротоара, сама, вперила очи в него. Отдавна не беше изпитвал такава тъга.

30.

На другата сутрин четиримата стояхме на асфалта на сънливата аерогара в Санта Моника. Канезаки беше пристигнал с пътнически самолет на лосанджелиското международно летище, откъдето щеше да се прехвърли на чартърен самолет и да ни вземе оттук. Можехме да се срещнем в Лос Анджелис, но в момента големите летища бяха затегнали мерките за сигурност и не искахме да рискуваме — дори да бяхме готови да оставим пистолетите си, а ние не бяхме. Затова хвърлих другите на аерогарата в Санта Моника и закарах камиона на един недалечен паркинг на хамалската фирма с надеждата Канезаки да получи само глоба, че случайно го е върнал в отсрещния край на страната, вместо да се налага да плати целия камион.

Бяхме пренощували в друг евтин лосанджелиски мотел. Кей я нямаше и ние изпитвахме облекчение — дори Ларисън, струва ми се. Ларисън и Докс бяха разговаряли, само че далече от мен и не знаех какво са си казали. Накрая обаче моят партньор грабна очевидно смаяния Ларисън в мечешката си прегръдка. Ларисън изглеждаше също толкова изненадан и объркан, колкото бях и аз, когато ми се случи за пръв път. Искаше ми се да го успокоя, че ще свикне с времето — Докс би казал дори, че ще му стане приятно — но реших, че ще разбере и сам. Междувременно стигаше засега да осъзнае, че макар да няма по-страшен противник от Докс, няма и по-добър приятел.

Надявах се, че съм постъпил правилно, като дадох пистолета на Ларисън. Истината е, че не бях съвсем сигурен какви са били мотивите ми. Това беше или най-благородната, или най-глупавата постъпка в живота ми. Е, щяхме да видим дали е за добро или за лошо.

Сутринта бях проверил секретния уебсайт. Имаше едно-единствено съобщение от Хортън:

Последното навярно се отнасяше за освобождаването на Кей и може би по-конкретно за спасяването й от Ларисън. В огромното си облекчение, обзело го след няколкото нощи на най-ужасните страхове, които е изпитвал, той сигурно беше искрен. Ала се съмнявах, че благодарността му ще е дълготрайна. Реших да не му се обаждам. Ларисън имаше право. Хортън беше закоравял манипулатор и не исках да му дам още една възможност да ме баламоса.

На малкото летище нямаше много излитания и кацания и аз лесно познах самолета, за който ми каза да гледам Канезаки: странно издут корпус с две къси крила под носа и две големи, изнесени назад. „Пиаджо Р180 Аванти“. Долетя от северозапад, рулира, обърна и спря. Вратата се отвори и Канезаки изскочи навън. Видя ни и махна.

Всички се качихме. Поспрях да се ръкувам с Канезаки, а Докс, естествено, го задуши в прегръдката си. Том затвори вратата зад нас. Пет минути по-късно вече бяхме във въздуха и летяхме към Линкълн.

— По дяволите — изсумтя моят партньор, полегнал на една от меките кожени седалки. — Може би трябва да си взема един такъв.

И най-странното беше, че наистина можеше. Но едва ли говореше сериозно. Все още не бяхме почувствали парите като истински. Първо, прекалено ни пареше под краката. И второ, бяхме прекалено съсредоточени върху предотвратяването на този ужас, за който неволно бяхме допринесли.

— Бях прав за Гилмор — съобщи Канезаки. — В момента е в Линкълн.

— Твоят приятел следи ли джиесема му? — попитах.

Той кимна.

— Така че се налага да си разделим работата. Очакваме четирима стрелци на мястото и наземен екип, вероятно само от един човек, да управлява безпилотния самолет от някъде другаде. Вие трябва да решите как да се справите с тях.

— Отчасти зависи от играчките, които си ни донесъл — отбеляза Докс.

Канезаки се изправи и отиде в дъното на самолета, после се върна с две продълговати брезентови чанти, остави едната на пода и подаде другата на партньора ми.

Докс отвори ципа и се ухили, като че ли е дошла Коледа.

— Мама му стара! — възкликна той, като извади една дълга черна карабина и я подхвърли в ръце. — „Найтс Армамент СР-25“, с интегриран заглушител, пълнител с двайсет патрона и… Ооо! Оптиката е на Лиополд Марк 4 HAMR. Досега не съм си играл с такова нещо. Ще има ли къде да го пробвам?

— Ще намерим място — успокои го Том. — Там, където отиваме, има много голи полета.

Той приклекна и отвори ципа на втората чанта.

— Тук ви е комуникационната техника. Слушалки „ИНВИЗИО Диджитъл Иърс Х5“ и радиостанция Х50. Хендсфри, сензорен микрофон. Всичко е криптирано и ще можем да разговаряме помежду си.

— Други оръжия? — попита Ларисън.

Канезаки бръкна в чантата и извади пистолет, който отлично познавах.

— „Хеклер и Кох“ МК 23 СОКОМ със заглушител „Найтс Армамент“. По един за всеки.

Той го подаде на Ларисън, който по навик провери дали е зареден.

— Страхотен пистолет, ама със заглушителя е дълъг колкото пушка — изтъкна Тревън. — Къде ще го носим?

Том отново се наведе над чантата, извади голямо черно дипломатическо куфарче и го отвори. В стиропореното гнездо лежеше пистолет с монтиран заглушител.

— Знам, че в градска среда няма смисъл да се опитваш да криеш такова оръжие в себе си — каза Канезаки. — Но можеш да го измъкнеш от куфарчето за по-малко от секунда. Щом вече е навън, няма значение кой го вижда. А ако куфарчетата не ви изглеждат подходящи, имам и спортни сакове.

Тревън удовлетворено кимна.

— Бронирани жилетки, надявам се? — включих се в дискусията и аз. — Нали разбираш, за всеки случай.

— „Драгън Скин“ — успокои ме Том. — Могат да спрат множество 7,62-милиметрови куршуми.

Той извади една папка и я разтвори.

— Това са снимки на училището и района наоколо от сателит и откъм улицата. Някои са от „Гугъл“, други са военни. Би трябвало поне да ви дадат известна представа. Там ни чака ван. Когато кацнем, ще направим обиколка.

Разгледахме снимките. Училището представляваше квадратна тухлена сграда извън центъра на града, двуетажна, заобиколена главно от участъци, обрасли с трева. Имаше един главен вход, но от другите три страни също бяха разположени входове и изходи.

— Ако и четиримата стрелци възнамеряват да минат през главния вход, добре — казах аз. — Но ако се разделят, ще ни трябва човек от всяка страна на сградата. Следователно няма кой да се заеме с оператора на безпилотния самолет.

Канезаки ме погледна.

— Не броиш мен.

— Вярно, не те броя — потвърдих аз. — Том, вече сме разговаряли на тази тема. Ти си страхотен разузнавач, обаче не си за работа на терен. Ако се падне да покриваш не онзи вход, който трябва, може да се окажеш сам срещу четирима. Не става.

— Има по-добър начин, струва ми се — обади се Докс.

Всички насочихме вниманието си към него.

— Вижте постройките около училището. Какво има тук?… Черква, видеомагазин, автокъща и хотел, май че е „Холидей Ин“. Между тях има само равни терени и от всяка от тия точки имам пълна видимост към две от страните на училището. С наблюдател долу за потвърждение на целта, с новата карабина и с тия малки разстояния, мога да поваля четири обекта за четири секунди. Ако Том поеме наблюдението, Тревън и Ларисън ще останат свободни да покрият другите две страни на сградата, а Рейн — да неутрализира оператора на безпилотния самолет, където и да се установи той.

Не знаех дали наистина се нуждае от Канезаки в качеството на наблюдател, или просто му дава някаква работа, за да го успокои.

— Или ще поеме наблюдението, или ще ми е шофьор — казах аз. — Зависи къде и кога локализираме Гилмор и какъв е теренът.

Никой не възрази. Реших, че този подход е разумен. Тревън и Докс бяха най-добрите бойни стрелци, Докс беше единственият снайперист. Аз поемах оператора на безпилотния самолет, който най-вероятно щеше да е сам и дори да имаше оръжие, вниманието му щеше да е насочено към задачата, която изпълняваше.

— Каква е охраната в това училище? — попита Тревън.

— При нормални обстоятелства просто няма такава — отвърна Канезаки. — Но заради всички тези слухове за атентати срещу училища много градове поставят полиция на входовете. Мисля, че и в нашия случай ще е така.

Тревън кимна.

— Театрална демонстрация.

— Точно така — потвърди Ларисън. — Едно или най-много две отегчени ченгета на входа с пистолети трийсет и осми калибър, прибрани в кобури. С малко бързина, изненада и агресивност всички ще са мъртви още преди да осъзнаят, че има проблем.

— Районът изглежда осемдесет процента ферми и ниви — отбелязах аз. — Има доста уединени места. Ако твоят приятел не успее да локализира джиесема на Гилмор, ще видим бая зор да го намерим.

— Работя по въпроса — мрачно отговори Канезаки. — Дотогава нека се опитаме да определим по снимките къде щяхме да се установим ние, ако бяхме на мястото на Гилмор.

През останалата част от полета доразвихме плана си и наваксахме малко сън. Когато кацнахме и слязохме от самолета, настъпваше вечер и макар че от асфалта още се излъчваше топлина, вече започваше да се разхлажда. Нахлузихме си бейзболни шапки и тъмни очила, в случай че някой ни търси чак в Линкълн. „Единственият начин да пътуваш“ — отбеляза Докс, преметнал през рамо чантата с карабината, докато вървяхме към фирмата за автомобили под наем, за да се качим на обещания от Канезаки ван.

Взехме си храна и потеглихме към училището. Слънцето потъваше в безкрайното синьо безоблачно небе и дори във вана се усещаше ухание на окосена трева.

Училището се намираше в края на града, район, който се състоеше главно от еднофамилни къщи, няколко ферми и един смесен търговски и офис център. Реших, че обектът може да е избран заради относителната му отдалеченост: по-малко потенциални свидетели, способни да опишат отделните аспекти на касапница, която заговорниците не искаха никой да види.

Малко по-нататък подминахме строителен обект.

— Чакайте, искам да поразгледам тук — каза Докс.

Обиколихме и се върнахме през облаците прах, които вдигнахме по пътя зад себе си.

— Тук като че ли няма особено голямо движение — отбеляза моят партньор.

Имаше право. Не се виждаха строителни материали и оборудване, само една четириетажна двойна Т-образна греда със скелет от бетонни плочи. Наоколо дори нямаше телена ограда. Нито прозорци, нито покрив, нито врати.

— Тъкмо каквото ни трябва — посочи Докс. — Изоставен строителен обект, широко известен като жертва на рецесията в страната. Също така известен като идеалното градско снайперистко скривалище. Я гледайте — видимост към фасадата на училището, двеста метра. Лесно прицелваме. Ще заема позиция по тъмно, но ми се струва, че току-що намерихме мястото. По кое време трябва да се появят терористите?

— Срещата е в осем и четирийсет и пет — отвърна Канезаки. — Тъй че сигурно след това.

— Е, тогава предлагам да заема позиция в дванайсет и трийсет, посред нощ. Ще пострелям с карабината по първи зори. Наоколо няма да има много хора, а и нали е със заглушител. Не си се сетил да вземеш спален чувал, нали?

— Мамка му, не — изруга Том. — Изобщо не ми дойде наум.

— Нищо, наблизо сигурно има „Уол-Март“. Ще си купя някакви топли ловджийски дрехи и постелка, върху която да се изтегна. Ще гледам изгрева, супер.

Купихме му каквото искаше и след мръкване се върнахме на строителния обект. Докс влезе вътре и съобщи, че обстановката му е харесала. После те двамата с Тревън, който изглеждаше най у дома в района, ни настаниха в анонимен крайпътен мотел, в две съседни стаи на втория от два етажа. Нахранихме се, проверихме екипировката си и отново обсъдихме плановете си. Канезаки се обади по сателитен телефон на своя приятел от телефонната компания. Гилмор бил включил джиесема си предишния ден в Линкълн, но в момента той бил изключен.

— Ако не успеем да го локализираме, операцията се проваля — изтъкнах.

Канезаки кимна.

— Ще се наложи да съобщя за бомбена заплаха. И да ги накарам да евакуират учениците. Но това само ще пренасочи атентата. И следващия път може да не знаем кое е училището.

Умълчахме се. Разбирах, че всички искаме да го предотвратим. И ако не го предотвратим тук, сигурно изобщо нямаше да успеем.

— А Хортън? — попита Том.

— Какво Хортън? — погледнах го аз.

— Знам, че подаде оставка, но още има връзки. Може да знае нещо или да е в състояние да научи. Ще му се обадиш ли?

— В момента едва ли е склонен да ни помогне — обади се Ларисън.

Спомних си за съобщението в секретния сайт.

— Не, мисля, че тук грешиш. Само че вече не му вярвам за нищо.

Ларисън се усмихна.

— По-добре късно, отколкото никога.

— Какво ще изгубим? — упорстваше Канезаки. — Използвай моя сателитен телефон. Няма как да ни локализира тук.

Замислих се за момент. Той имаше право, не виждах какво ще изгубим. Но Хортън ме беше излъгал и ни бе заложил капан. Не ми се приказваше с него. Даже нямах намерение да го оставя жив, след като всичко това приключи.

Държах се като глупак. Първо тактиката.

— Добре, дай телефона — въздъхнах аз.

Полковникът отговори бързо, може би очакваше да го потърся.

— Хортън.

— Искаше да ти се обадя.

— Слава богу! Вече се готвех да съобщя на линкълнската полиция за бомбена заплаха. Но това нямаше да предотврати атентата, само щеше да…

— Да го пренасочи, знам.

— Моля те, кажи ми, че си там. И че ще го предотвратиш.

— Предишния път, когато знаеше къде ще бъда, ми прати четирима убийци.

— Това беше най-голямата грешка в живота ми, несъмнено.

Стори ми се, че говори искрено. Не че имаше значение.

— Как ни откри там? — попитах, като си мислех за Тревън.

— С национални технически средства.

Може и да не ме лъжеше. Нямаше как да разбера. Дори не бях сигурен защо съм си направил труда да го попитам. Просто ме гризеше неразрешеният въпрос.

— Ако си в Линкълн, искам да помогна — продължи той. — С всичко, каквото мога.

— Тук сме — потвърдих. Чувствах се отвратително, че му доставям това удоволствие.

— Добре.

— И Гилмор е тук.

— Да, знам.

— Трябва да науча къде е. Джиесемът му е изключен. Можеш ли да го откриеш?

Последва кратко мълчание.

— Ще се обадя на един-друг. Как да се свържа с теб?

— Аз ще ти позвъня.

— Благодаря — отвърна Хортън и затвори.

Никой не спа. В три през нощта Канезаки закара Докс на строителния обект. Аз се обадих на Хортън. Още не знаеше нищо. Приятелят на Канезаки му съобщи, че джиесемът на Гилмор продължава да е изключен. Започвах да изпитвам мрачно предчувствие. Не само, че нямаше да успеем да предотвратим атентата. Щях да се чувствам виновен, че съм задействал всичко това.

Реших, че каквото и да се случи и колкото и дълго да се наложи да чакам, Хортън ще умре. Предполагах, че в крайна сметка всъщност няма да има значение, но тази мисъл поне ме разсейваше и донякъде ме утешаваше. За известно време дори ми помогна да се унеса.

31.

Когато навън започна да се развиделява, отново позвъних на полковника. Очаквах най-лошото.

— Добра новина — съобщи той.

Опитах се да не се обнадеждавам прекалено.

— Какво става?

— Безпилотният самолет. „Пепелянката“. Лети с навигационна система. Трябва да се свърже със сателита. Така…

— Ще разберем откъде е излетяла.

— Точно така. Един мой приятел от Националната разузнавателна служба ще следи само за този сигнал. Веднага щом получа координатите, ще ти ги дам.

— Може да нямаме много време. Дори не сме сигурни, че той ще е в района на Линкълн.

— Знам. Но би трябвало да се справим. „Пепелянката“ може да лети цял ден. Съмнявам се, че Гилмор ще иска да я остави толкова дълго във въздуха, но няма нужда и да чака до последния момент. Предполагам, че ще я вдигне поне час преди стрелците да влязат в училището. Това ще му даде време в случай на механични или други проблеми. Но трябва да мога да се свържа с теб.

Продиктувах му номера на сателитния телефон на Канезаки. Радвах се, че не се налага да му дам номер на джиесем.

— Ще пътувам с кола — поясних аз. — Обади ми се веднага щом научиш.

Уведомих другите, после повиках Докс по радиостанцията.

— Ей, не те будя, нали?

Той се позасмя.

— Обичам да се закачаш. Какво става?

Обясних му.

— Е, това е добре. — Звучеше умерено доволен — това, знаех от опит, беше най-силната му емоция, когато се намираше в своята снайперистка зона, при каквито и да е новини.

— Как е видимостта? — попитах.

— Чудесна на тая светлина. Виждам всичко.

— На покрива ли си?

— Един етаж по-ниско. Съмнявам се, че някой може да ме види отгоре, защо обаче да рискувам?

— Добре, успешен лов.

— И на тебе, готин. Ако не свалиш оня безпилотен самолет, моите успехи ще отидат по дяволите. Тревън и Ларисън също няма да са доволни.

Искаше да каже, че Тревън и Ларисън, които щяха да са на земята при училището, ще се намират в радиуса на взрива и ще бъдат изпепелени. Заедно с бог знае колко деца.

— Да, мислил съм за това.

— Хубаво. Не те притискам или нещо подобно.

— Ясно. Ще се чуем веднага щом научим повече.

Облякохме си бронираните жилетки и излязохме малко преди осем. С радост щяхме да заемем позиции по-рано, ала освен снайперисткото скривалище на Докс, нямаше много възможности за сливане с обстановката. Непознати мъже, мотаещи се около училище, обикновено привличат внимание. За щастие и стрелците бяха изправени пред същия проблем.

Докато Канезаки шофираше, всички за последен път проверихме екипировката си. Бяхме готови. Оставихме Тревън и Ларисън на няколко преки от училището. Бяха по дънки, тениски и бейзболни шапки. Със спортните сакове, в които носеха пистолетите, двамата спокойно можеха да минат за местни жители на път за работа в някой магазин или на строителен обект. Пожелахме си един на друг успех и никой не каза онова, за което всъщност си мислехме: ако Хортън не ми се обадеше скоро, щеше да се наложи да измислим резервен план.

Само че той ми се обади — десет минути по-късно.

— Намерихме го — с неприсъщо за него вълнение съобщи полковникът. — Не е в Линкълн, но е наблизо. В едно градче на име Палмира. Само ферми. Имаш ли навигационна система?

— Да. Дай ми координатите.

Той ми ги продиктува. Въведох информацията.

— Четирийсет километра — осведомих Канезаки аз. — Продължавай по шосе две. Ще ти кажа кога да завиеш.

Той настъпи педала.

— Не превишавай скоростта — предупредих го. — Не можем да си позволим да ни спрат.

— Ако искат, нека ни гонят — отвърна той. Реших, че вече наистина няма значение.

— Какво друго можеш да ми кажеш? — попитах Хортън.

— Гилмор явно е избрал мястото заради близостта му до училището, но и заради уединеността му. Районът като цяло е равнинен и не е подходящ за тайно излитане на безпилотен самолет, той обаче се намира в края на един черен път. Постройката прилича на изоставен силоз или нещо подобно, намира се в низина, до езерце, наоколо има дървета. Там може да вдигне самолета високо и едва ли някой ще го види. Ще стигне до училището, без да прелети над нещо друго, освен над ниви и ферми.

— Колко е дълъг този черен път?

— Малко под четиристотин метра.

Нямаше да се приближа по очевидния маршрут, камо ли по път.

— Други точки на достъп?

— Няма. Но нивите изглеждат напълно проходими.

— Като гледаш сателитните снимки, кой е най-подходящия подстъп?

— Карай на изток от пътя и се приближи пеш. Така ще стигнеш от отсрещната страна на силоза, който би трябвало да ти осигури известно прикритие. Предполагам, че Гилмор е въоръжен.

— Добре, ще съобщя на останалите от екипа. Обади ми се, ако има някакви промени.

— Ясно.

— А, Хортън?

— Да?

— Ако пак ми готвиш капан, ще трябва да убиеш и последния от нас. Защото, ако остане дори само един, той ще те намери.

Последва пауза.

— И без това не очаквам да остана жив още дълго, но да, разбрах те. Успех.

Затворих. Канезаки караше със сто и петдесет. Радвах се, че пътят е равен и прав, обаче ми се струваше, че ванът въпреки това ще се разпадне в движение.

— Добре, Хортън се обади — казах по радиостанцията аз. — Локализирахме Гилмор. С Канезаки пътуваме към него, ще стигнем след петнайсетина минути. Ако преди това не се разбием някъде.

— На позиция съм — докладва Тревън. — Пристигат учители. И малко деца. На главния вход има ченге.

— На позиция съм — съобщи и Ларисън. — Докс, там ли си?

— Не само, че съм тука, но и в момента те виждам през визьорния си кръст — разнесе се ведрият снайперистки глас на моя партньор. — Радвам се, че с тебе изчистихме всички проблеми помежду си, а ти?

Не получи отговор.

— Ей, майтапя се бе, човек! — каза Докс.

— Мама му стара, не се майтапи така! — скарах му се. Боях се от ново избухване и се надявах моята намеса да успокои Ларисън.

Минахме през дупка на пътя и ванът за малко да излезе в орбита.

— Господи! — възкликнах и стегнах предпазния си колан.

— Извинявай — ведро като Докс каза Канезаки.

Той намали скоростта едва когато се отклонихме от шосето, и докато стигнем до черния път, водещ към силоза, вече шофираше с по-ниска от максималната. Продължихме още около четиристотин метра нататък, после Том отби отстрани в една падинка.

— Няма да чакам във вана — осведоми ме той. — И нямаме време да спорим.

Сигурно беше прав.

— Добре — съгласих се аз. — Дръж се от лявата ми страна, докато се приближаваме. Когато стигнем при силоза, ти ще заобиколиш отляво, аз отдясно. И ме остави пръв да атакувам Гилмор.

— Защо?

— Не се боря за слава. Ако самолетът още е на земята, може просто да застреляме Гилмор или ти го застреляй, за мене няма значение. Но ако самолетът е във въздуха, трябва да се опитаме да го накараме да го приземи, нали така?

— Прав си.

— Да, опитвам се да се сещам за такива неща.

— Добре, ти го атакувай пръв.

— Чудесна идея. Освен това не бива да приемаме, че е сам. Отваряй си очите на четири. Ако Гилмор е при управлението и видиш някой друг, непременно го застреляй, той ще е просто охрана, и така ще имаме да мислим за едно нещо по-малко.

— Ясно.

Имаше уплашен вид. Това не ми вдъхваше особена увереност.

Хвърлих поглед към пистолета в ръката му.

— Можеш да боравиш с това, нали?

— Карал съм подготовка, да.

С други думи, нямаше никакъв опит.

— Добре. Запомни. Агресивна поза, здраво стискане, дулото към мишената, натискаш спусъка.

Той напрегнато ми се усмихна.

— Докс винаги казва, че се опитваш да контролираш и най-малките подробности.

По дяволите, имаше право. Или щеше да се представи добре, или нямаше. Каквото и да му обяснявах сега, нищо нямаше да се промени.

— Добре — въздъхнах. — Да вървим. — После прибавих по радиостанцията: — С Канезаки се придвижваме към силоза. Би трябвало да сме там след пет минути.

Извървяхме четиристотин метра на север по равен тревист терен, после на запад, като се привеждахме и се движехме бързо. Между нас и целта ни се издигаше група дървета, но иначе нямаше къде да се скрием. Опитвах се да не мисля за снайперисти и как бихме изглеждали, ако някой ни наблюдава от силоза. Когато стигнахме при горичката, спряхме. Оттам различавах силоза — кръгъл, висок около шест метра, но порутен, без снайперистки скривалища, поне откъм нас. Слава богу. Не можех да видя какво има от отсрещната страна. Отдясно до езерцето отчасти се виждаше камион, което може би беше добър признак, но нямаше и следа от хора. Щяхме да загазим страхотно, ако информацията на Хортън се окажеше грешна и тук не откриехме никого.

— През главния вход влизат деца — чух гласа на Докс в слушалката си. — Много. Идват от квартала или ги докарват родителите им. Няма и следа от нашите стрелци.

— И при мен е чисто — докладва Ларисън.

— И тук — добави Тревън.

— Надявам се, че си на позиция, Джон — рече Докс. — Времето ни е малко.

Не исках да разговарям, но чукнах с показалец сензорния микрофон.

— Ясно — отвърна моят партньор.

Погледнах Канезаки. Беше пребледнял. Надявах се, че ще се справи. Наклоних глава към силоза. Той кимна и ние тръгнахме напред с насочени напред пистолети. Не знаех кой го е подготвял, но трябваше да призная, че бяха свършили добра работа. Въпреки очевидния му страх, той държеше оръжието си високо, въртеше глава, за да увеличи полезрението си и се придвижваше с плавни крачки.

Стигнахме до стената на силоза. Миришеше на пръст и сено и аз изпитах онова желание да се притисна към него, което те обзема винаги точно преди да се откъснеш от последното си прилично прикритие. При камиона все още не се забелязваше никой.

Дадох знак на Канезаки да тръгне наляво. Той кимна и се насочи натам. Аз поех надясно.

При най-външната точка от обиколката на постройката приклекнах, подадох глава навън и после отново се дръпнах назад. В мига, в който се бях разкрил, видях Гилмор, висок, жилав бял мъж в ловджийско маскировъчно облекло, с посивяла, късо и високо подстригана коса. Стоеше с лице към пътя и работеше на клавиатурата на голям лаптоп, закачен на ремък на шията му.

Излязох иззад силоза, насочил пистолета си срещу него. Бързо проверих двата си фланга, после наредих с висок, заповеден глас:

— Не мърдай, Гилмор!

Той се сепна и ме погледна. Ала ръцете му останаха върху пулта.

— Горе ръцете! — извиках.

В ухото си чух гласа на Докс.

— Стрелците пристигнаха. Тичат към главния вход. Ларисън, печелиш наградата за прозорливост. Атакувам ги.

Разнесе се тих пукот. Още един. И още два.

— Благодаря ви за участието — каза Докс. — Следващите състезатели.

— Твоите четирима стрелци ги няма! — съобщих аз, като се завъртях наляво и после надясно, за да проверя отново фланговете си. — Изобщо не успяха да влязат. А сега, горе ръцете или си мъртъв!

Той вдигна ръце и се обърна, за да погледне към мене.

— Мини от другата му страна! — извиках на Канезаки аз. — Наблюдавай камиона, не знам дали вътре няма още някой.

Том заобиколи Гилмор, без да отпуска оръжието си. Гилмор се озърна към него, после отново ме погледна.

— Кой ви праща? Хортън ли?

— Върни го — заповядах аз. — Самолета!

— Няма.

— Върни го — произнесох с равен глас. — Няма да повтарям. Ще те застрелям в главата.

— Няма значение, че аз ще умра — заяви той. — Мисията все пак ще бъде изпълнена.

Добре, помислих си аз и го застрелях в главата. Пистолетът подскочи в ръката ми, разнесе се пукот като от шевна машина и на челото му цъфна дупка. Тялото му се разтърси, коленете му се подвиха и той се строполи по гръб на земята.

— Господи боже! — извика Канезаки. — Сега как ще спреш самолета?

— Провери в камиона! — инструктирах го аз. — И бъди нащрек.

Чух Докс да се киска.

— Ченгето изкрейзи. Сега се чуди „Кои бяха тия четиримата, дето ме връхлетяха, и защо главите им изведнъж се пробиха?“.

Втурнах се към трупа на Гилмор и проучих лаптопа. Два джойстика, телеметрия, видеосигнал, който явно идваше от камера, монтирана в безпилотния самолет. Познах терена от сателитните снимки, които бяхме разглеждали. Магистралата, по която бяхме пристигнали в Линкълн. Реката на юг от града.

„Уф, мама му стара, той го е програмирал да лети право към…“

Изстрели от дясната ми страна. Завъртях се. Канезаки лежеше. Зърнах движение в отсрещния край на камиона. Хвърлих се към силоза.

Нямаше време да мисля за Том. Надявах се да са го улучили в бронираната жилетка, но не можех да съм сигурен.

— Докс, Гилмор е повален, но е програмирал самолета да се насочи право към училището — съобщих по микрофона, когато стигнах до прикритието. — Мисля, че е настроил изстрелването на ракетите за последния момент и самолетът трябва да ги последва или пък ще се взривят при неговото разбиване. Приближава се към теб от изток. Би трябвало да се появи след три-четири минути. Можеш ли да го свалиш?

— Не знам. Къде му е авиониката?

Подадох глава иззад силоза и отскочих назад. От отсрещната страна на камиона отекнаха три изстрела и куршумите се забиха в стената. Обсипаха ме парченца бетон.

— Нямам представа, да не би аз да съм проектирал тоя шибан самолет! В носа, предполагам.

— И не можеш да попиташ Гилмор, така ли?

Нов изстрел, нов дъжд от бетонни осколки. Разсеяно си помислих, че щом стреля дори когато не се показвам, противника ми явно не го бива чак толкова.

— Гилмор е мъртъв! — осведомих партньора си.

— Е, при тия обстоятелства и ако допуснем, че нямаме подръка други специалисти по проектиране на безпилотни самолети, ще трябва да обявя операцията за неуспешна.

Освен ако стрелецът не прикриваше някого, който се приближаваше отляво, помислих си аз. Заобиколих от отсрещната страна на силоза, вдигнал пистолета напред.

— Тревън, Ларисън, незабавно се махнете оттам.

— Влизам вътре — възрази Тревън. — Те трябва да се евакуират.

— Няма време!

— Трябва да опитам.

Пауза.

— По дяволите — обади се Ларисън. — Знаех си, че ще се случи така. И аз влизам.

— Минете през страничните входове — хладнокръвно ги посъветва Докс. — Ако опитате през главния, ще трябва да се справите с един извънредно разстроен полицай.

— Ясно — отвърна Тревън.

— Влизам — съобщи Ларисън. — По дяволите.

От отсрещната страна на силоза беше чисто. Значи имаше само един противник. И не го биваше особено. Зачудих се дали мога да атакувам камиона оттам.

— Докс — повиках партньора си аз. — Виждаш ли го?

— Още не, обаче гледам.

Чух Тревън и Ларисън да викат: „В училището има бомба! Това не е шега и не е учение! Всички трябва да се евакуират веднага и да се отдалечат поне на сто метра! Бързо! Бързо!“.

— Хайде, миличък — чух да казва моят партньор. — Къде си? Ела при Докс.

Дълбоко си поех дъх и го изпуснах, приготвяйки се да атакувам камиона. Започнах да броя. Едно, две…

Чух три тихи пукота, после гърмеж. Откъснах се от силоза и се затичах право към камиона.

Нямаше нужда. Канезаки беше на крака, вляво от камиона, държеше оръжието си на равнището на брадичката, наклонен към земята. От дулото на заглушителя му излизаше дим. Наведох се и погледнах под шасито. От отсрещната страна имаше тяло.

— Мъртъв ли е? — извиках аз.

— Да, струва ми се. — Гласът му показваше, че е в шок.

— Ами, провери, мамка ти!

Чух още един тих пукот. После:

— Мъртъв е.

Докс, в ухото ми:

— По дяволите, под обстрел съм.

Каза го толкова спокойно, че ми трябваше известно време, докато разбера смисъла.

— Някой стреля по тебе, така ли?

Тревън и Ларисън крещяха. В училището явно цареше пълен хаос.

— Да, онова ченге — поясни Докс. — Трябва да ме е видял. Добро зрение. Ще му е нужен страхотен късмет, за да ме улучи оттам, обаче все пак ще съм признателен, ако някой ме отърве от него. Предпочитам да не застрелвам полицай. Тревън, Ларисън?

— Ей сега — обади се Ларисън.

— Благодаря — каза Докс. — Все още няма и следа от самолета. От училището се изсипват купища деца. Браво!

Изтекоха няколко секунди. Чух глух звук, изхрущяване, после отново Докс:

— Благодаря, господин Ларисън! Ох, това трябва да е доста болезнено.

— Какво стана? — попитах аз.

— Ударих ченгето с тояга — поясни Ларисън. — Взех му оръжието.

Чух го да казва:

— Ето, много се извинявам, господине. Ние сме служебни лица, не сме тук, за да навредим на никого. Училището е под атака и трябва да избягате на разстояние, преди да избухне бомбата, разбирате ли? Просто тичайте с децата, те имат нужда от вас.

— Виждам го — съобщи Докс. — Движи се доста бързо. Ще трябва да му дам малко олово.

Двамата с Канезаки се втурнахме към пулта на самолета.

— Добре ли си? — попитах го.

— Улучи ме в жилетката. Само ме събори на земята. Нищо ми няма.

Проснат по гръб с подвити под себе си крака и отворени невиждащи очи, Гилмор все още държеше лаптопа. Погледнахме екрана. Камерата показваше училището. Самолетът летеше право към него.

Чух тих пукот. Образът на екрана се разтърси, след това се стабилизира.

— Улучих го, ама не по носа — информира ни Докс. Последваха още няколко пукота. Картината силно затрептя, но отново се стабилизира.

— От какво е направено това нещо, по дяволите? — възкликна моят партньор. — Току-що го прострелях шестнайсет пъти. Добре, ще презаредя.

— Ларисън, Тревън, махайте се оттам — извиках аз. — Направихте каквото можахте. Няма време. Вървете!

Училището беше в центъра на екрана и бързо се уголемяваше. Помислих си, че самолетът е на не повече от няколко секунди от удара.

— Добре, миличък — чух да произнася Докс. — Хайде сега, виж какво съм ти приготвил.

Разнесе се методична серия пукоти. Образът на екрана се разтърси. Разлюля се. Стабилизира се, изпълни целия екран…

И после камерата започна бясно да се върти.

— Добре! — В обикновено свръхспокойния му снайперистки глас долових тържествуващи нотки. — Едно на нула за отбора домакин.

Небето прелетя покрай екрана, после земята, след това всичко започна да се движи толкова бързо, че не различавах абсолютно нищо. След миг екранът помръкна.

— Къде падна? — попитах.

— Не в училището — осведоми ме Докс. — На паркинга. Мамка му, за малко. Никой не е пострадал, струва ми се.

— Бойните глави взривиха ли се?

— Не. Гилмор трябва да ги е настроил да се взривят при сблъсък на носа.

— Тревън, Ларисън, добре ли сте?

— Да — потвърди Ларисън. — Отдалечавам се на югоизток.

В далечината чух сирени.

— И аз — обади се Тревън. — Няма да е зле някой да ме прибере. В момента имам чувството, че малко бия на очи.

— Вървете към сборния пункт — казах. — Докс, особено ти. Онова ченге ще съобщи за снайперистки огън, идващ от твоята позиция. Среща след двайсет минути. Или след по-малко, както кара Канезаки.

Очаквах Тревън и Ларисън да се измъкнат без проблеми в суматохата около училището. Ала скоро щяха да се появят свидетели, които свързано щяха да ги опишат на пристигналата полиция. И Докс трябваше да се отдалечи от скривалището си.

Канезаки извади айфон и снима трупа на Гилмор и пулта, който лежеше отгоре му.

— Какво правиш? — учудих се аз.

— Това е нашето доказателство. — Той започна да описва с телефона малък кръг, като в същото време говореше. Разбрах, че е превключил на видеозапис.

— Трябва да тръгваме.

Том вдигна показалец.

— Човекът на земята е новия шеф на Националния антитерористичен център Дан Гилмор, който управляваше безпилотния самолет, атакувал днес училище в Линкълн. Намираме се в Палмира, щата Небраска, на четирийсетина километра от града.

Той се приближи до мъжа, когото беше застрелял, и също го фотографира, после засне камиона и регистрационните му номера, като през цялото време обясняваше, съобщаваше дати, координати и подробности. После тичешком отидохме при вана и Канезаки настъпи газта така, сякаш пътуването ни насам е било само загряване. Стигнахме сборния пункт, черква на километър и половина от училището, за по-малко от петнайсет минути. Той намали и отби в паркинга.

— Ние сме — казах по радиостанцията и Докс, Ларисън и Тревън се материализираха иззад един контейнер за смет. Те се качиха във вана и ние потеглихме с нормална скорост.

Прехвърлих се отзад. Всички се ръкувахме.

— Страхотна стрелба — похвалих партньора си аз.

— По дяволите, ако наистина беше страхотна, щях да го сваля с първия изстрел — възрази Докс.

— Хей, нали го свали — рече Тревън. — Това е важното.

— Е, не искам да обвинявам никого, че ми отне повече време, отколкото би трябвало, обаче авиониката точно на тоя модел безпилотен самолет едва ли е в носа, освен ако не е специално закален — отвърна Докс, като ме гледаше. — Накрая просто почнах да го обстрелвам навсякъде с надеждата да улуча нещо важно. И явно съм успял.

Всички се засмяхме.

— Добре ли си, Том? — попита Докс. — Вярно ли чух, че са те улучили?

— В жилетката — поясни Канезаки. — Добре съм.

— По-късно ще те боли — предупредих го аз. — Ама майната му. Добра стрелба.

— Гилмор ли уби? — поинтересува се Докс. — Мислех, че го е убил Рейн.

— Не, охраната му — поправи го Канезаки.

— Онзи, който ме обстрелваше — прибавих аз.

— Ура! — възкликна Докс. — Някой да му даде пура на тоя човек! Това първото ти убийство ли беше?

— Май че, да — кимна Том.

— Май че — повтори моят партньор. — Странно. Е, нали знаеш какво казват. Никога не забравяш първия случай. Радвам се, че той е стрелял по тебе. Това малко ще облекчи нещата по-късно.

Погледнах Ларисън.

— Благодаря, че ме послуша.

Той не отговори веднага.

— Изпитвах известни съмнения на влизане в онова училище само минута преди да го ударят две ракети „Хелфайър“. Но… да.

Ларисън се обърна към Докс.

— Никога повече не се майтапи с мене, че съм ти на мушка. Никога. Разбираш ли?

Божичко, пак се започва, помислих си. Само че Докс просто се ухили.

— Добре де, добре, просто исках да облекча напрежението. Разбрах те и повече няма да се повтори.

Той протегна ръка и след миг Ларисън я пое.

— Къде отиваме? — попитах. — Летището е в обратната посока.

— Искам да се махнем от Небраска — отвърна Канезаки. — Хайде просто да продължим нататък и по пътя ще измислим нещо.

— Боже мой, пак пътуване с кола — изпъшка Докс. — Още не съм се възстановил от предишното.

Всички избухнахме в смях. Осъзнах, че изобщо не ме е грижа къде отиваме.

32.

Стигнахме едва до Де Мойн. Парасимпатиковата реакция на адреналиновия прилив по време на бой е свирепа и всички вече бяхме изтощени. Започнахме да клюмаме още щом се уверихме, че сме в безопасност извън Линкълн. Спряхме в един крайпътен мотел и се настанихме в две съседни стаи. Известно време погледахме новините, но всичко беше изключително объркано. Общо взето го представяха като неуспешен терористичен атентат, какъвто в известен смисъл си беше, разбира се. Изглежда, все пак щеше да допринесе за каузата на заговорниците, макар и не толкова много, колкото един успешен удар. Но хората още бяха паникьосани от привидната нова заплаха и истерично твърдяха, че вече не можели да пращат децата си на училище и че правителството трябвало да прави повече, за да ги защитава. Повествованието може би щеше да се промени с появата на доказателства за случилото се, включително снимките и видеозаписите на Канезаки. И естествено, може би Хортън щеше да направи нещо, за да насочи нещата натам, накъдето казваше, че искал да ги насочи. Но като цяло, всичко това действаше обезсърчаващо. Гледахме, докато повече не можехме да издържаме. И тогава всички откъртихме.

Когато се събудихме, пак включихме телевизора и като че ли имаше промяна в повествованието. Сега се говореше за секретна група командоси, които убили джихадистите, предотвратили заговора и евакуирали децата. Зачудих се какво следва.

Канезаки качи снимките и клиповете в „Уикилийкс“. Ако останеше само това, можеха да го отхвърлят като евтина конспиративна теория. Някой анонимен говорител щеше да обясни, че Гилмор е вдигнал безпилотния самолет, за да унищожи терористите, че те открили позицията му и хладнокръвно го очистили, в резултат на което самолетът се разбил, но неговите находчиви сътрудници все пак успели да ликвидират терористичната опасност, въпреки че храбрият им началник вече лежал мъртъв.

Установих, че не ми пука чак толкова много. Бяхме направили каквото можахме. И го бяхме направили добре. Сега само трябваше да измисля как да се измъкна от страната и да се наслаждавам на своите двайсет и пет милиона.

Сателитният телефон на Канезаки иззвъня. Обаждаше се Хортън. Том ми подаде телефона.

— Благодаря ти — каза полковникът. — Не заслужавам да бъда облагодетелстван от вашите действия, но е факт.

— Как така?

— Убеден съм, че съвсем скоро ще бъда пратен в ада, по един или друг начин. Но междувременно вие ми дадохте нужните средства, за да насоча това нещо натам, накъдето винаги съм се надявал, и да го превърна в сила за доброто на всички.

— Всички онези, които загинаха при атентатите — подхвърлих. — Радвам се, че е било за по-голямото благо.

Смътно се почувствах лицемерен, че го казвам. От друга страна, никога не бих убил невинни хора.

— Щеше да е по-лошо, ако беше за нищо — отвърна той. — Или за по-малко от нищо.

— Е, значи получи каквото искаше.

„И все пак ще умреш“, помислих си, ала не го изрекох. Но предполагах, че Хортън го знаеше. Сам го беше казал.

— Искам да знаеш две неща.

— Добре.

— Първо, пуснах по съответните канали информацията, че вие четиримата по погрешка сте вкарани в президентския списък за унищожаване. Че включването ви в него се дължи на неверни сведения, които сами по себе си са резултат от безстрашното ви проникване в организацията, стояща зад тези атентати. Че всъщност тъкмо вие сте пренебрегнали опасността от национално издирване и сте продължили мисията си, като сте спасили децата в онова училище. Повече няма да бъдете преследвани от представители на американската армия, разузнаване и органи на реда.

Искаше ми се да мога да му вярвам.

— Нали каза, че след оставката си вече нямаш такива възможности.

— Като се има предвид миналото ми и след речта ми, имам известно влияние. И то ще продължава да расте.

— Още тогава си го знаел. Когато дъщеря ти беше при нас. Не каза нищо обаче.

— Нямаше да ми повярвате. Пък и трябваше да ми дадете нещо, на което да стъпя. Както и направихте. Останките от безпилотния самолет в момента се охраняват от местните линкълнски органи на реда. Федералните власти много трудно могат да ги конфискуват и скрият, като се имат предвид мащабите на случилото се в техния град.

— Скоро ще има още доказателства — осведомих го аз.

— Какви например?

— Снимки и видеозаписи на Гилмор. Качени са в „Уикилийкс“. Вече не можеш да го спреш, даже да искаш.

— Да го спра ли? Това е чудесно! Всъщност самият аз пратих безценната си информация на добрите хора от „Уикилийкс“, които ще се погрижат за правилното й разпространение по-коректно от „Ню Йорк Таймс“ или „Вашингтон Поуст“.

— Каква информация?

— Убедителни доказателства по въпроса кой всъщност стои зад този преврат. Наред с някои несвързани с това, но навярно още по-инкриминиращи свидетелства за сексуалните и финансовите злоупотреби на въпросните личности. И ще има още такива доказателства.

Спомних си какво ми беше казал за Финч: че е информационен брокер. Зачудих се дали някак си не се е сдобил с…

И тогава ме осени.

— Ти — възкликнах. — Ти си информационният брокер. Не Финч.

— Така е.

Не можех обаче да свържа отделните точки.

— Обясни ми.

— Най-добрият начин да пробуташ една лъжа е да я скриеш сред много истина. И тъкмо затова почти всичко, което ти казвах през цялото време, беше вярно.

— Тогава защо ни накара да убием Шорок и Финч?

— Защото се опитваха да предотвратят преврата, естествено.

Замислих се за момент.

— И те са смятали, че си на тяхна страна.

— Точно така. Само че ние искахме да го предотвратим по различни начини. И по различно време. Пък и те бяха единствените, които знаеха за прякото ми участие. Ако не ги бях отстранил, когато станах героят на Америка, отхвърляйки предложението на президента, те щяха да са в състояние да ме разобличат. А сега мога да твърдя, че всъщност са убити от заговорниците, защото са се опитвали да предотвратят преврата.

— Но те наистина бяха убити от заговорниците. От тебе.

— Признавам, че в това наистина има известна ирония.

— Значи причината, поради която искаше да изглежда, че са умрели от естествена смърт…

— Причините всъщност са две. Първо, не исках смъртта на Шорок да подскаже на Финч, че е възможно да се опитат да убият и него, защото се противопоставя на преврата.

— Защото това щеше да затрудни неговото убийство.

— Да. И второ, когато президентът ме номинира за свой съветник по антитероризма, не можех да допусна да ми зададат въпроса дали случайно нямам нещо общо със смъртта на Финч.

— Значи си знаел, че президентът ще те назначи.

— Разбира се.

— Защото си разполагал със сведения, гарантиращи, че съответните хора ще го уредят.

— Точно така.

— Но си пуснал да изтече информация за цианида. — Все още нямах изгода да му споменавам, че изобщо не съм го използвал.

— Да „изтече“ не е точната дума. Тази информация беше разпространена крайно избирателно.

— За да насочи подозрението към нас. И да бъдем отстранени.

— Да, макар че като се замисля, не съжалявам, че опитите ми се провалиха.

— И причината е, че… как се изрази ти? Щяхме да можем да те разобличим.

— И това е вярно.

— Сега обаче можем да те разобличим.

— Надявам се, че няма да го направите. Но ако се опитате, това едва ли ще свърши добре за вас. Сега разполагам с възможности и както казах, те ще нараснат рязко. Надали ще искате да премерите своята дума срещу моята. И дори да успеете да ми навредите по този начин, а не смятам, че в момента сте способни на това, така ще привлечете внимание към себе си, а мисля, че вече привлякохте достатъчно. Ако бях на ваше място, просто кротко щях да се наслаждавам на новото си богатство.

Ако ми отправяше заплаха, то тя беше изключително фина.

— Защо все повтаряш, че възможностите ти растат? — попитах. — Какво значи това?

— Да, това беше второто нещо, което исках да спомена. В идните дни, когато новината за фалшивия флаг, за инспирирания от олигархията характер на последните събития изтече до официозните медии, ще прочетеш всевъзможни, изключително ласкателни репортажи за мен. За моята смелост, далновидност и честност. Тревън предаде ли ти нашия разговор за независимата комисия?

— Да.

— Е, комисията вече е факт. С репутацията, която съм започнал да си изграждам и която медиите под моите насоки доразвиват още повече, а и като ръководител на комисията, аз завинаги ще се превърна в могъща сила в тази страна.

Не отговорих. Мислех си: „И въпреки това няма да си недостъпен“.

Той се засмя.

— Знам какво си мислиш. И си прав. Затова просто ще те помоля за следното. Дай ми една година. Предвиждам дотогава да успея да се погрижа нещата да вървят гладко. Ако не ти допада какво правя, винаги можеш да ме потърсиш по-рано. Но ако одобряваш целта и средствата ми, ако искаш да извлечеш известна полза от последните ужасни събития, в които, независимо дали ти харесва, ти взе участие, тогава ще ме оставиш да си довърша работата. После възнамерявам да се оттегля. Имам едно място във Вирджиния. Много тихо и уединено. Обичам вечер да седя сам на верандата с чаша уиски и понякога пура. Предполагам, че тихо ще си живея там само с мъката от пъклената ми вина. Докато някой реши да облекчи страданията ми с куршум.

— Да — след малко отвърнах аз. — Дотогава.

33.

После всички се разделихме след сбогуването под безразличното синьо небе пред автогарата в Де Мойн. Но освен шума от трафика по недалечната магистрала, наоколо цареше тишина, даже сънливост. Наоколо нямаше никой, който да ни забележи сред напукания асфалт и изоставените тухлени сгради, обраслите с бурени бордюри, поклащащите се под слабия ветрец дървета, с листа, вече усетили първия полъх на есента.

Канезаки имаше да дава много обяснения на началството си, ала аз предполагах, че не само ще оцелее, но и ще обърне случилото се в своя полза. Ставаше все по-страхотен и не можех да не изпитвам известна гордост от неговото развитие. Беше се справил добре при силоза и неговата решителност, спокойно можеше да ми е спасила живота. Определено ме бе избавил от неприятния двубой с мъжа зад камиона. Казах му, че се е справил добре, и го попитах как се е чувствал.

— Малко… шокиран — призна той. — Вцепенен. Всъщност изобщо не разсъждавах. Отначало не разбрах какво се е случило. Той ме улучи, после се изправих и просто го… застрелях. Не знам какво да си мисля.

— Различните хора го преживяват по различен начин. След няколко дни може да се почувстваш разстроен. Или пък да не изпиташ абсолютно нищо друго, освен удовлетворение и облекчение, че си го убил, преди той да убие теб. Така или иначе, ако искаш да поговориш с човек, който разбира от тия неща, обади ми се.

Канезаки кимна.

— Благодаря ти.

— И предай моята благодарност на сестра си, че ни измъкна от хотела във Вашингтон. Беше невероятна.

— Непременно — обеща той. — Между другото, тя пита за теб. Поулегнала е, откакто пораснахме, и мисля, че е щастлива, ала предполагам, че дълбоко в себе си още има склонност към лоши момчета.

Засмях се.

— Каква е нейната история?

Том въздъхна.

— Дълго е за разправяне. Друг път ще ти разкажа.

По начина, по който се сбогува и се увери, че всички знаят как да се свържат с него, разбрах какво си мисли. Имаше си тайна колекция от хладнокръвни убийци. С нея, плюс разузнавателните му възможности, кой знае какво можеше да постигне?

Поколебах се дали да го извадя от това заблуждение. Но после си спомних в колко операции ме е въвличал през годините и реших, че е глупаво да изкушавам съдбата.

Докс замина за Бали. Каза, че искал известно време да си почине и да се наслади на незаконно спечелените мангизи.

— Няма да се обадиш на Кей, нали? — попитах го на прощаване.

Предполагах, ще отговори, че даже не си го е помислял, или ще заобиколи въпроса с шега. Само че той отвърна:

— В нея имаше нещо особено, готин. Наистина имаше. Но не, няма да й се обадя. Няма да е правилно.

— Да — кимнах с уважение към неговото съжаление и примирение. — Няма.

— А ти? Готвиш се да идеш във Вирджиния, за да окажеш последна почит на Хортън, така ли?

— Може би.

— Защото се опита да ни накисне ли?

— Да.

— Е, в такава ситуация обикновено бих казал, да, по дяволите, дай да си свършим работата. Тоя път обаче…

— За дъщеря му ли мислиш?

Той кимна.

— Да, мисля, че достатъчно я измъчихме. Всъщност ми е противна идеята да й отнемем бащата. Но също… не знам. Просто ми се струва… какъв е смисълът? Постигнахме добър резултат. Ами ако той наистина се опитва да поправи нещата в коридорите на властта и прочее?

— Точно това иска да се чудим и той.

— Ами ако е вярно?

Продължавах да се колебая.

— Ларисън може да има собствени намерения, нали знаеш.

— Да оставим Ларисън сам да се грижи за себе си. Мисля за теб. Пък и според мен той ще остави стария Хортън на мира.

Това ме учуди.

— Защо?

— Просто предчувствие. Той си върна диамантите, нали? Смятам, че няма особено желание за отмъщение, даже никога да не си го признае, включително и пред самия себе си.

— Ще видим.

— Да, така е. Ти се справи отлично като шеф на нашата групичка от братя по оръжие, господин Рейн. Не бях сигурен, че имаш такава дарба.

Засмях се.

— Виж, за това не знам. Колко пъти за малко оставаше да си пръснем черепите един на друг? И щяхме да го направим поне веднъж, ако не беше ти.

— Е, не отричам, че често се превъплъщавах в Кливън Литъл, точно когато трябваше. Приеми го обаче така. Ако начело стоеше някой друг, нямаше за малко да си пръснем черепите един на друг. Щяхме да го направим.

Помислих си, че преувеличава, но не отговорих.

— Добре, срамежливецо, време е да тръгваме — каза той. — Опитай се да не страдаш много за мене, става ли?

— Ще се опитам.

— По дяволите, ела на Бали. Сега пак си ерген и можеш да се насладиш на острова както трябва. Познавам най-хубавите места и най-готините мадами. Освен ако не се каниш да се върнеш при Дилайла.

Засмях се, за да скрия смущението си, и му обещах да се срещнем на Бали. Поне в това бях сигурен.

С Тревън беше малко неловко. Той продължаваше да е на военна служба и не каза къде отива. Бях останал с впечатлението, че нашият бранш не е за него, той обаче не се уволняваше въпреки необлагаемите двайсет и пет милиона. Реших, че просто е човек, който се нуждае от структура, от посока — както влакът не може без релси.

По причини, които не бях в състояние точно да посоча, все още се чудех дали по някое време той не е работил и за двете страни на операцията. Може би, защото не беше убил Хортън, когато имаше такава възможност. На времето не бях могъл да оспоря обяснението му, но подозирах, че логиката не е истинското основание за нежеланието му. Усещах съществуването на някаква връзка, нещо между него и полковника. Или пък всъщност усещах стремежа на Тревън да се вкопчи в структурата, от която смятах, че се нуждае, структура, която винаги му беше давала цел, но която събитията му отнемаха? Може би страхът да не изгуби тази структура по някое време го бе накарал да се обърне към Хортън, да се опита да играе и за двете страни. Вече нямаше значение. Не ми се щеше да го призная пред себе си, но отчасти се радвах, че навярно никога няма да науча. Не исках да се налага да правя нещо по въпроса. Така щеше да е по-лесно.

Ларисън също не сподели много за следващите си ходове и реших, че отива при своя любовник. Надявах се да му потръгне. Собственият ми експеримент с любовна връзка с цивилна доведе до опита на въпросната личност да ме убие. А тя беше майка на детето ми. Естествено, не му казах нищо, нито за личния му живот, нито за Хортън.

Той ми благодари, когато се сбогувахме, но не бях сигурен за какво — че съм запазил тайната му, че съм му попречил да ни напусне по начин, за който е щял да съжалява, или за поетия от мен риск да му се доверя.

— Няма нищо — отвърнах. — Всичко това беше просто инстинкт за самосъхранение.

— Глупости, длъжник съм ти — възрази Ларисън.

— Какво ми дължиш? Ти ме включи в операция, която ми донесе двайсет и пет милиона.

Той не отговори веднага. Мислеше си, сигурен бях, че първоначалният му план не е предвиждал аз да задържа диамантите. И споменът му за въпросния първоначален план трябва да пораждаше неприсъщи за него угризения. Казах си, че съм имал късмет нещата да се развият по този начин. Спокойно можеха да тръгнат в друга посока.

— Не знам точно къде ще бъда — рече Ларисън. — Но ако имаш нужда от мене, ще ти пазя тила.

От неговата уста такова предложение беше колкото съдържателно, толкова и рядко. Оцених го и му го казах. Имах предчувствието, че пак ще се видим. Казах му и това.

И така нашият екип се пръсна. Поне за известно време.

Естествено, аз се върнах в Токио, както, изглежда, винаги постъпвам — като сьомга, плуваща срещу течението към мястото, където е родена. Поотпуснах се, наслаждавах се на затишието в живота ми. Градът уверено продължаваше да се възстановява от травмата на земетресението и цунамито и аз дарих невероятно голяма и уместно анонимна сума в помощ на северните части на страната. Разкритията за корупцията, довела до стопяването на реактора във Фукушима, бяха смайващи даже за циник като мен. И все пак от това явно не излезе нищо. Изглежда, поне от гледна точка на апатията, Япония не се различаваше толкова много от Америка.

Защото новините и там бяха смайващи. Разкрития, повдигане на обвинения в държавна измяна. Повечето неща бяха верни, както ми беше казал Хортън — лъжите бяха вплетени толкова грижливо в тъканта, че можеха да ги забележат само онези, които виждаха целия килим. Както и очаквах, рейтингът на полковника скочи до небето. Имаше призиви да се кандидатира за президент. За негова чест той ги отхвърли и предполагах, че благородната му съпротива срещу съблазните на властта, както най-вероятно хората приемаха позицията му, някой ден ще доразкраси неговата легенда.

Но въпреки всички разкрития и арести, въпреки вълната от обществено негодувание, всъщност не настъпиха чак такива промени. Войните продължаваха да се водят. Нямаше народни бунтове, селяни с вили не щурмуваха Капитолия, нито изгориха магнатите от Уолстрийт, макар и само под формата на чучела. Говореше се за трета партия — по-точно щеше да е да се каже втора партия, смятах аз — но от това не излезе нищо сериозно. Въпреки че „Уикилийкс“ беше проводникът на всичко, което изтичаше, „Ню Йорк Таймс“ и останалите получаваха признанието, като че ли щяха да публикуват нещо, ако „Уикилийкс“ не ги принуждаваше, точно както беше казал Канезаки. Като цяло, хората, изглежда, искаха да разбират измяната като личностен проблем, а не като нещо порочно в техните институции.

Хортън не се отказваше и използваше популярността и влиянието си, ала имах чувството, че комисията далеч не е корабът, който той е в състояние да насочва накъдето желае, а че постепенно започва да контролира и сдържа неговите амбиции. Чудех се колко ли е разочарован и дали в тъмните, тихи предутринни часове лежи в безсънните прегръдки на нещо като отчаяние и го връхлитат душите на всички, чийто живот е отнел.

Не се безпокоях, че може да тръгне след някого от нас. Смятах, че не ме е излъгал, когато ми каза, че според него не можем да му навредим много. А щеше да е опасно да убие един от нас, без да убие всички. Ако някой от екипа ни решеше, че той отново се е превърнал в заплаха, Хортън щеше да се изправи пред истински проблем. И после идваше дъщеря му, естествено. Тя може и да му беше казала, че Докс е мекушав. Но полковникът нямаше как да знае какви са останалите от групата. Наистина ли щеше да рискува да му отмъстим? Едва ли.

Докато следях далечните машинации от убежището си в Токио, дистанциран като Лунния наблюдател на Марвел Комикс, аз се питах дали Хортън не се заблуждава за собствената си страна. Може би демокрациите, може би всички култури си имаха жизнени цикли, също като хората, от които се състояха. И културите може би бяха в състояние да удължават живота си с различни средства, нещо като физическите упражнения и здравословното хранене — или пък като радикалната операция, нека направя аналогия с извършеното от Хортън — само че в крайна сметка всичко това нямаше да има голямо значение. Независимо от усилията на малцината изключителни личности, скритите в ДНК на културата гени щяха да продиктуват броя години и да направят неизбежно настъпването на склероза, деменция и смърт, също така неизбежно, както Мойрите прерязват нишката на човешкия живот.

Не знаех какво искам. Тренирах в „Кодокан“, размишлявах в тихи храмове, наслаждавах се на джаз клубовете, кафенетата и уиски баровете. Правех дълги нощни разходки из града и разсъждавах за онова, в което бях участвал и което почти бях предизвикал. Чудех се как е синът ми, липсваше ми Дилайла. Мислех за Хортън. Не вземах решения.

Спях по-добре, отколкото от дълго време насам. Надявах се да продължи така.

Бележка на автора

Въпреки че във вашингтонския „Капитъл Хилтън“ наистина е проведена 10-ата годишна конференция на Американското конституционно дружество, в хотела няма подземен паркинг. Освен тази подробност, всички места в книгата са описани такива, каквито съм ги видял. Снимки и още на моя уебсайт: www.barryeisler.com.

Голяма част от контекста и технологиите, описани в този роман, както и много от инцидентите, са действителни. Тук давам частична библиография за:

Медийно-лобисткия комплекс

http://www.thenation.com/doc/20100301/jones/print

Президентския списък на хора, подлежащи на унищожаване, включително американски граждани

http://www.salon.com/news/opinion//glenn_green-wald/2010/01/27/yemen/index/html

http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/arti-cle/2010/01/26/AR2010012604239_2.html?hpid=topnews&sid=ST2010012700394

Правото на президента да задържа за неограничен срок американски граждани без обвинение, съдебен процес и присъда

http://www.salon.com/news/opinion/glenn_green-wald/2009/05/22/preventive_detention

Опити за преврат в Турция

http://www.economist.com/world/europe/displaystory.cfm?story_jd=15505946

http://www.guardian.co.uk/world/201l/jan/18/wikileaks-cables-turkey-military-arrests

Документален филм на Би Би Си за операция „Гладио“

http://www.informationliberation.com/?id=16921

Книга за „Гладио“

http://sandiego.indymedia.org/media/2006/l0/119640.pdf

Скритата ръка на Пентагона зад телевизионните анализатори

http://www.nytimes.com/2008/04/20/us/20generals.html

Нюз Корпорейшън като изнудвачески клон на глобален конгломерат

http://www.alternet.org/story/151713/the_big_lie_at_the_heart_of_rupert_murdoch%27s_media_empire/?page=entire

Корпоратизма като типично американски стил: Буз Алън, Националната служба за сигурност, Пентагонът

http://www.salon.com/news/feature/2007/01/08/mcconnell

Метастазите на Секретната Америка

http://www.nytimes.com/2010/08/21/world/2lmuslim.html?r=2

Тлъсти обезщетения за висши военни, започнали да се занимават с държавни доставки в областта на отбраната

http://www.boston.com/news/nation/washington/articles/2010/12/26/defense_firms_lure_retired_generals/?page=full

Фанатизма на Антиислямския център като реклама за радикалния ислям

http://www.nytimes.com/2010/08/21/world/2lmuslim.html?r=2

Колко тайни войни всъщност води Америка?

http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/con-tent/article/2010/06/03/АR2010060304965.html?hpid%3Dtopnews&sub=AR

http://www.alternet.org/story/l51904/our_commando_war_in_120_countries:_uncovering_the_militarỳs_secret_oper-ations_in_the_obama_era/

Руските атентати под фалшив флаг и техните последици

http://trueslant.com/barrettbrown/2010/03/23/vladimir-putin/

Отличен анализ на неуспешния дубайски удар на Израел

http://www.gq.com/news-politics/big-issues/201101/the-dubai-job-mossad-assassination-hamas?printable-true

Употреба на безпилотни самолети в Америка, снабдени с уреди за нощно, инфрачервено и термично виждане

http://tpmmuckraker.talkingpointsmemo.com/2011/01аrе_unmanned_drones_coming_to_a_police_dept_near_y.php

Употреба на безпилотни самолети за наблюдение в Америка

http://www.usatoday.com/tech/news/surveillance/2011-01-13-drones_N.htm

Предупреждението, че „Бин Ладен е решен да нанесе удар в Съединените щати“, по време на всекидневния брифинг на президента на 6 август 2001 г.

http://news.findlaw.com/hdocs/docs/terrorism/80601pdb.html

Задълбочаващото се партньорство между публичния и частния сектор в областта на секретното наблюдение

http://www.privacylives.com/washington-examiner-d-c-ex-panding-public-surveillance-camera-net/2011/01/24/

Огромна част от цензурата на властите в интернет е посветена на блогове

http://yuxiyou.net/open/

Съвместното командване на силите за специални операции, Малтийските рицари и кръстоносните отличителни знаци

http://whowhatwhy.com/2011/02/23/pulitzer-prize-winner-seymour-hersh-and-the-men-who-want-him-committed/

Неуспешния атентат срещу Франклин Рузвелт и разследването му от комисия в Конгреса

http://en.wikipedia.org/wiki/Business_Plot

Обиските на транспортната полиция във влакове, автобуси и пр. Дори в автомобили

http://motherjones.com/mojo/2011/06/tsa-swarms-8000-bus-stations-public-transit-systems-yearly?utm_source=feedburner&utm_medium=feed&utm_campaign=Feed%3A+Motherjones%2Fmojoblog+28MotherJones.com+7C+MoJoBlog%29

„Ню Йорк Таймс“ спира репортажи по молба на властите

http://news.firedoglake.com/2010/12/01/the-war-on-wikile-aks-and-the-radical-theory-of-breaking-conspiracies/

http://www.democracynow.org/2008/4/1/exclusivebushs_law_eric_lichtblau_on_exposing

http://consortiumnews.com/2011/06/30/the-nyts-favor-and-fear/

Прецедент с комисия, съставена от служители, които са доказали честността си — в случая, съпротивлявайки се на призиви за изтезания

http://www.pen.org/viewmedia.php/prmMID/6067/pr-mID172

Солницата

http://www.harpers.org/archive/2010/03/hbc-90006791

Лагера „Не“

http://www.harpers.org/archive/2010/01/hbc-90006368

Кризата със заложниците в училището в Беслан http://en.wikipedia.org/wiki/Beslan_school_hostage_crisis

Смайващо слабото и неубедително обвинение на властите срещу заподозрените в случая с антракса

http://www.salon.com/news/opinion/glenn_green-wald/2011/07/19anthrax/index.html

Колко е лесно да корумпираш вашингтонски кариерист — случаят с Харолд Коу

http://www.salon.com/news/opinion/glenn_green-wald/2011/06/29/koh

Виждането на Джордж Карлин за това кой притежава Америка и какво иска

http://www.youtube.com/watch?v=acLWlvFO-2Q

Два видеозаписа, показващи раменното зашеметяване:

http://www.youtube.com/watch?v=00jе-NmU4Tg&feature=related

http://www.youtube.com/watch?v=DcaOrlTBAlw

Защо Джон Рейн е толкова параноичен относно проследяването на мобилни телефони?

http://www.wired.com/dangerroom/201 l/07/global-phone-tracking/all/1

В речта на Хортън в Розовата градина са приложени реторични похвати, описани по-подробно в „Задникът не е подходящо вместилище за главата“

http://www.amazon.com/dp/B0050O7VLW

И за реален случай в Норвегия

http://www.washingtonpost.com/world/europe/head-of-norways-delta-force-says-finding-boat-to-island-retreat-caused-no-real-delays/2011/07/27/glQAqtkOcl_story.html?wprss=rss_world

„Нови въздушни възможности“, идеята за безпилотния самолет в романа

http://www.technewsdaily.com/7-next-generation-uavs-08551

Истински пример за начина, по който повествованието се използва за манипулиране на обществените представи за тероризма

http://electronicintifada.net/blog/benjamin-doherty/how-clueless-terrorism-expert-set-media-suspicion-muslims-af-ter-oslo-horror

Снайперистката пушка „Найтс Армамент СР-25“ на Докс в действие

http://www.youtube.com/watch?v-YvluC3qZkk&feature=related