Рейн-Сан: Заложник на съдбата

14.

Виена изглеждаше малко вероятно място за убийството на съветника по антитероризма на президента.

Когато Хортън ни инструктираше с Докс в Лос Анджелис, аз отначало си представих Вашингтон, където работеше Финч, или може би някой морски курорт, където политикът летува със семейството си. Оказа се обаче, че в момента Финч не бил в столицата, нито пък имал семейство. Имал само сестра, която преподавала във виенския Университет за приложни изкуства и която президентският съветник обикновено посещавал по време на европейските си командировки. Сега се намирал в Лондон, несъмнено със задачата да увери британците, че „специалната връзка“1 продължава да е специална, наред с другите важни задачи, които би трябвало да изпълняват президентските съветници по антитероризъм. Проблемът с Лондон беше, че хората, с които се срещаше, щяха да имат своя охрана, с други думи, доближаването до него означаваше проникване през истински диаграми на Вен за пресичащи се защитни множества. Но Виена не фигурираше нито в неофициалната, нито в официалната програма на Финч. Освен ако професорите по приложно изкуство в столицата на някогашната Хабсбургска империя също имаха бодигардове, щяхме да си имаме работа само с охраната на Финч и с известен късмет тя даже щеше да е минимална, ако не и нулева.

След проверката на международното лосанджелиско летище аз се бях обадил на Канезаки от обществен телефон. Заедно със спътниците ми бяхме минали през новите рентгенови апарати с вдигнати над главата ръце като престъпници. Неколцина предпочетоха да ги обискират ръчно като пленници. Явно никой не възразяваше против новия ред.

Канезаки не бил научил нищо за Хортън, обаче спомена, че някой си Тим Шорок, директор на Националния антитерористичен център, починал от очевиден инфаркт в Лас Вегас.

— Предполагам, не знаеш нищо за това, нали? — попита той.

— Защо трябва да знам?

— Просто ми се струва, че има прекалено много съвпадения. Хортън явно е важен член на антитерористичната общност…

— Много мило, че сега си имате общност с членове. Звучи адски дружелюбно.

— … а Шорок получава инфаркт. В същото време Хортън се свързва с теб. Странно. Особено защото Шорок, изглежда, е бил побъркан на тема фитнес.

— Чувал ли си черква да се срути при земетресение върху богомолците? — отвърнах с въпрос аз. — Случват се такива неща. Също като някой побъркан на тема фитнес със сърдечен порок. Склонен съм да мисля, че така Бог проявява чувството си за хумор.

— Възможно е. Някога срещал ли си се с Хортън?

— Възможно е.

— Обеща да ме държиш в течение, забрави ли?

Можех да му припомня, че съм обещал да го държа в течение срещу това, той да открие какви са плановете на Хортън, което Канезаки така и не направи. Ако му го кажех обаче, той просто щеше да възрази, че е опитал, но не е успял, и че все пак ми е дал информация за Тревън и Ларисън. В най-добрия случай нямаше да стигнем доникъде. По-вероятно обаче бе това да разяде част от доверието и доброжелателството, които с Канезаки бяхме градили в продължение на години.

И все пак се колебаех дали да му изложа, макар и в най-общи линии, какви са намеренията на Хортън. Изричната необходимост от разкриване на конкретни данни и други аспекти на оперативната сигурност отдавна се бяха превърнали в мои инстинкти. Но ако Ларисън беше прав, щеше да е в мой интерес да науча всичко възможно за полковника, който можеше да се окаже колкото клиент, толкова и противник. Размяната на известна информация срещу сведения, които можеха да ми помогнат по-ясно да наблюдавам ходовете на фигурите по дъската и на играчите зад тях, щеше да е разумна сделка.

— Ще ти прозвучи малко шантаво — казах аз.

Канезаки се позасмя.

— Този бранш си е шантав. Веднъж собственият ми началник се опита да ме очисти, спомняш ли си?

Като млад новобранец в токийското бюро на ЦРУ, той беше влязъл в опасен конфликт с началника си, някой си Джеймс Бидъл, който се опита да ме наеме да го убия. Аз предупредих Канезаки и от това предупреждение се роди връзка, впоследствие оказала се изключително полезна за мен.

— Добре. Хортън твърди, че в Америка се готвел преврат. — Когато приключих с крайно обобщения си обзор, попитах: — Смяташ ли, че е възможно?

Последва дълго мълчание. Накрая:

— Смятам, че… подготвят обществеността за такова нещо, да. Още преди единайсети септември, но особено оттогава. Ефектът е лавинообразен и явно нищо, дори убийството на Бин Ладен, не може да го спре. Виждам как някои хора могат да се възползват, било от алчност, патриотичен рационализъм или от нещо друго. Какво иска от теб Хортън?

— И сам се сещаш.

— Заговорниците ли?

Не отговорих.

— Шорок?

Отново не отговорих.

— Може и да е вярно — след малко продължи той. — И в такъв случай ти вършиш нещо героично. Обаче… ако стоящите зад тая работа хора надушат за твоето участие, ще се изправиш пред противници, каквито никога не си виждал.

— Мислил съм за това — отвърнах аз и пак си спомних предупрежденията на Ларисън за полковника.

— Имаш ли доверие на Хортън?

— Не.

— Тогава защо го правиш? За пари ли?

Някога въпросите на Канезаки бяха очевидни и неумели. Оттогава беше извървял дълъг път.

— Не само за пари. Не бих го нарекъл геройство, както се изрази ти, но… виж, може би не е зле поне веднъж да извърша добро дело.

— Ако е добро. Имаш само думата на Хортън, нали?

— Тъкмо затова ти се обаждам. Надявах се на някакви сведения, за или против.

— Ще ми се да можех да намеря нещо.

— Ще ти задам един въпрос. Хортън… има ли някакви слабости?

— Не мога да прекрача тая граница, приятелю. Няма да ти помогна да ликвидираш полковник от американската армия.

— Аз и не го искам от теб. Но… ако се окаже, че това нещо не е такова, за каквото го представят, героизмът може да изисква друг подход. Просто го имай предвид.

— Онези двамата, които ме помоли да проверя, Ларисън и Тревън. Те участват ли?

Само че вече му бях казал достатъчно. Отговорих просто, че ще поддържам връзка — в крайна сметка той искаше да знае дали Хортън е прав и какво се върши по този въпрос, а аз исках да разполагам със система за ранно предупреждение, в случай че ми гласят капан. Той обеща да продължи да се опитва да научи повече и аз потеглих за Виена.

Сведенията на Хортън бяха непълни. Той знаеше полетите на Финч от Вашингтон до Лондон и обратно, както и програмата за срещите му в британската столица. Те приключваха два дни преди окончателното му завръщане и полковникът беше деветдесет процента сигурен, че Финч ще прекара това време във Виена, вземайки двупосочен полет от Лондон за своя сметка, преди да се отправи обратно за Вашингтон с осигурен от държавата билет. Нямахме представа обаче нито кога ще пристигне, нито къде ще отседне. Можехме да се обадим в различни авиокомпании и виенски хотели, за да „потвърдим“ резервацията на господин Джак Финч, но така щяхме да дадем много възможности на някой самолетен или хотелски служител, когато научи от вечерните новини за кончината на същия тоя Джак Финч и прецени въпросното обаждане като прекалено странно при тези обстоятелства, за да е само съвпадение, да се свърже с властите, а те да проверят дали и в други авиокомпании и хотели не е имало подобни обаждания. Ако Финч си вършеше работата като добър и нищо неподозиращ гражданин, Хортън щеше да е в състояние лесно да научи подробностите за пътуването му. Фактът, че не можеше, предполагаше известна грижа за сигурността от страна на президентския съветник, както и че Хортън се страхува да се разрови, за да не го предупреди. Въпреки това се налагаше заключението, че център на нашето внимание трябва да е сестрата. Ако успеехме да я открием, щяхме да открием и Финч. А после щяхме да импровизираме.

От една страна, сравнително лесно намерихме Ема Капс, вдовица, носеща фамилията на покойния си съпруг. Като начало, разполагахме и с домашния, и със служебния й адрес, благодарение на информацията от данъчните й декларации. Освен това имахме много снимки, свалени от университетския уебсайт, страницата на Капс във фейсбук и личния й блог, в който пишеше за тенденциите в света на изкуството и рекламираше собствените си картини — внушителни маслени платна, които бяха разпознаваемо реалистични, но окъпани в неземно, разливащо се сияние. От друга страна, никой от нас не познаваше особено добре Виена, не знаехме нищо за всекидневните навици на Капс и ни оставаха само четири дни до очакваното пристигане на Финч в града.

И все пак един опитен четиричленен екип, действащ под прикритието на големия град, обикновено може да опознае всекидневието на човек за броени дни. Така се случи и с нас. Апартаментът на четвъртия етаж в западащия 15-и квартал край Вестбанхоф, централната гара, утринната йога в йога-център „Бикрам“ на няколко преки оттам, закуската в „Кафе Вестенд“ в същия квартал, следобедите в университета, където, като се имаше предвид малкият брой студенти заради лятната ваканция, тя най-вероятно рисуваше, а не преподаваше. Беше привлекателна петдесетинагодишна жена с чуплива кестенява коса, изправена стойка и решителна крачка — лесна за наблюдение във всеки смисъл на израза. Изглежда, живееше сама и аз се чудех какво се е случило с покойния й мъж, на каква възраст го е изгубила и дали имат деца. Ако имаха, те сигурно вече бяха големи и живееха отделно. Хортън не беше включил тези подробности в досието й или защото не разполагаше с тях, или по-скоро защото разбираше, че освен някой социопат, никой не иска да опознае прекалено човешката страна на даден обект по време на операция. И докато наблюдавахме Капс и изучавахме навиците й, аз наистина започвах да изпитвам надежда, че някъде в живота й има деца, любовник или някой друг, освен брата, когото се готвехме да й отнемем.

На четвъртия ден, откакто я наблюдавахме, деня, в който очаквахме да пристигне Финч, тя остана в университета до по-късно от обикновено. Сутринта четиримата я бяхме проследили от нейния квартал и сега се редувахме да обикаляме около университета. Отначало се обезпокоих, след като не се появи към пет, както предишните дни. Предполагах, че ще посрещне брат си на летището или поне на Вестбанхоф. Може би Финч пристигаше с късен полет? Дали не беше отменил гостуването си, или Хортън още отначало грешеше за идването му? После обаче се сетих за друга възможност — просто, че Финч, който от много години посещаваше сестра си, познава Виена и не се нуждае от посрещан. Което предполагаше, че нарушеният обичаен ритъм може би е добър признак.

Така и се оказа. Капс напусна университета към шест без нещо. Наоколо имаше много пешеходци, всички се радваха на късното лятно слънце, имаше и много велосипедисти, мотоциклетисти и автомобили, и незабелязаното й проследяване не ме затрудняваше. Вървях на дискретно разстояние от нея, после я видях да влиза в „Кафе Прюнел“, класическо виенско кафене в една от характерните за квартала разкошни сгради от XIX век — където, с онази интуиция, която от време на време се усмихва на агента, седеше Докс, докато ние с Тревън и Ларисън покривахме улицата. Обадих му се по мобилния телефон.

— Нашето момиче идва при тебе — съобщих му аз, когато вдигна. — Видя ли…

— Вече я видях, амиго. Аз съм на една от масите на тротоара, пия страхотно еспресо и хапвам ябълков щрудел mit Schlag.

— „Mit Schlag“?

— Значи „с бита сметана“.

— Знам какво значи.

— А, добре. Когато си в Рим, прави като папата, нали така? Просто се опитвам да се впиша в обстановката.

За миг си представих грамадния Докс с неговото катинарче сред хилавите студенти и художници. Картината не можеше да се нарече точно „вписване в обстановката“.

— Това е… достойно за възхищение — отбелязах аз.

— Danke, приятел, оценявам го. Както и да е, какъв е планът?

— Засега остани там. Един от нас ще седне от отсрещната страна на сградата или вътре, за да наблюдава и двата входа. Тя може да има там среща със своя приятел.

Косвените указания сигурно бяха излишни — получените от Хортън телефони бяха криптирани и от това разстояние се свързваха по радиовръзка, а не през клетка. Но нямаше смисъл да рискуваме.

— Ясно. Знаеш ли какво, ела по-скоро, за да ида да пусна една вода. Вече съм поел три кафета и мисля, че поне две се опитват да излязат.

— Потрай още пет минути. Ще ти позвъня веднага щом някой от нас влезе вътре.

— Може ли да са четири? Кълна се, в момента водя смъртоносна битка с мехура си и…

— Виж, ще направя всичко възможно — сопнах му се аз. Затворих и се обадих на Ларисън и Тревън. Ларисън се насочи към кафенето, а Тревън, който се возеше на взет под наем скутер, остана навън.

Щом Ларисън потвърди, че е вътре и вижда Капс, казах на Докс да се оттегли. Ако тя наистина имаше среща с Финч в кафенето, не исках да му дам шанс да запомни повече от нас, отколкото е необходимо.

Зачаках на една пейка под сянката на дърветата в недалечния Щатпарк, просто безобиден наглед японски турист, наслаждаващ се на забележителностите, звуците и миризмите, радващ се на чувството за самота и свобода, идващо единствено от самостоятелно пътуване в чужда страна, където всички всекидневни неща изглеждат удивителни, различни и нови, където няма кого да зарадваш или разочароваш, където пътешественикът се разкъсва между измамните удобства, оставени у дома, и съблазните на едно въображаемо бъдеще, което усеща, ала знае, че никога няма да има.

Така изтече близо час, зноят на деня бавно се разсейваше, сенките на дърветата се удължаваха, подминаваха ме пенсионери, влюбени и хора, разхождащи кучетата си, които от време на време присядаха на пейките наоколо. Сведенията на Хортън можеха да се окажат грешни. Може би Финч нямаше да се появи. Може би в следващия живот или по-скоро в отвъдния свят щях да получа признание, защото съм се опитал, за искреното си старание, което в края на краищата не беше дало резултати.

Джиесемът ми завибрира. Номерът на Ларисън. Натиснах бутона за свързване.

— Да.

— Цялата група се събра — разнесе се отсреща дрезгавият му шепот.

Чувах шумотевицата на кафенето около него — музика разговори, смях.

— Добре. Как е звукът?

Телефоните ни бяха снабдени с интегрирани електронни усилватели. Последна дума на техниката, както ни обещаваше Хортън. Не толкова мощни, колкото параболичен микрофон, но невъобразимо по-малки. В зависимост от цялостната акустика потребителят можеше да подслуша тих разговор чак на десет метра разстояние с чифт обикновени миниатюрни слушалки тип „тапи“, каквито в момента носеше Ларисън.

— Отличен е — отвърна той.

— Добре. Съобщи ми, ако научиш къде ще вечеря и отседне нашият приятел.

— Непременно.

— Само ние ли сме, как ти се струва? Или трябва да очакваме компания?

— Освен ако компанията не кисне навън, като че ли сме само ние.

Значи Финч пътуваше без охрана. Неочаквано, като се имаше предвид постът му, и още повече, като се имаше предвид какви врагове трябваше да си е създал заради хобито си да е информационен брокер. Може да си мислеше, че събраната мръсотия го прави недосегаем. Може да си мислеше, че разходката му до Виена е достатъчно дискретно планирана, за да му осигурява пълна безопасност. Щях да накарам Тревън да мине със скутера, а Докс — пеш, за да се уверя, но засега изглеждаше, че имаме късмет.

— Добре — отвърнах. — Ако научиш нещо или ти потрябва каквото и да е, ние сме наблизо.

— Засега всичко е наред.

Затворих и се замислих. За момента не исках да казвам нищо на Ларисън, ала смятах, че вече не можем да разчитаме на прикритието му. Дори да приемехме, че Финч е достатъчно спокоен, за да пътува без бодигард, начинът, по който е планирал полетите си, предполагаше известна мисъл за сигурността — определено колкото да запомни Ларисън и излъчващото се от него усещане за опасност. Спомнях си коментара на Докс по време на пътуването ни на запад от Лас Вегас:

— От оня пич и на дявола ще му настръхнат космите на тила. — Ето как се изрази моят партньор. — Той е от ония, дето те караш да презареждаш.

— Да презареждаш ли?

— Да, след като изпразня цял пълнител в него, за всеки случай ще презаредя и ще изпразня още един.

Бях съгласен с неговата оценка. Ако Ларисън имаше слабости, това беше излъчването за опасност. Повечето, които го притежават, просто не могат да го прикрият. И ако Финч го доловеше, с абсолютна сигурност щеше да си спомни, ако забележеше Ларисън по-късно същата вечер.

След десет минути Ларисън пак ми позвъни.

— Добра новина — съобщи той. — Ще вечеряме в заведение на име „Експидит“.

— Ще го потърся в интернет. Ами хотелът?

— Казва се „Холман Бел-нещо си“.

— Време на пристигане?

— Допиха си напитките и отпратиха келнера, когато им предложи по още едно, тъй че сигурно ще е скоро.

— Добре, съобщи ми, когато си тръгнат. Ще потърся ресторанта и хотела.

Отне ми само минута да открия ресторант „Експидит“ и „Холман Белетаж Дизайн & Бутик Хотел“, и двата на около половин километър от университета. Финч трябва да беше избрал хотела заради близостта му и Капс сигурно бе предложила ресторанта по същата причина.

Замислих се за миг, после пак се обадих на Ларисън.

— Нашият приятел носи ли багаж със себе си? — попитах аз.

— Не.

Това означаваше, че вече се е настанил в хотела. И че също така има голяма вероятност с Капс да се придвижват пеш през останалата част от вечерта. Без багаж щеше да е жалко да изпуснат прекрасното време, като вземат такси.

— Добре, ето какво ще направим — инструктирах го аз. — Ще съобщя на другите, че ще се държим на разстояние. Няма смисъл от плътно следене, щом знаем къде ще приключат нещата. Остани там, след като те си отидат. Не искам нашият приятел да види, че ставаш едновременно с него, или да те забележи по-късно вечерта.

Очаквах известна съпротива, понеже на никой професионалист няма да му хареса да намекнат, че е разкрит. Но отговорът на Ларисън ме изненада.

— Съгласен. Къде искаш да отида?

— Дай им десет минути, после иди в хотела — „Холман Белетаж“, на Кьолнерхофгасе, около половин километър на северозапад от тук. Намери го на картата, обаче не го търси веднага.

— Не искаш да останат следи от многократно търсене ма ресторанта и хотела в „Гугъл“.

— Аз не използвам „Гугъл“, но си прав. Няма смисъл да оставяме електронни дири. Не че някой ще проверява.

— Съгласен — повтори той.

— Разходи се из квартала за около час, поопознай го, после пак ще се чуем. И аз ще правя същото.

Затворих и се обадих на Докс и Тревън, за да им предам получената от Ларисън информация. Казах им да наглеждат ресторанта отдалече и да ми съобщят, когато Финч и Капе се появят и когато си тръгнат. За момента ресторантът представляваше второстепенен интерес: възможност, ала навярно не толкова обещаваща, колкото хотела, където имаше по-голяма вероятност президентският съветник да остане сам. Можех да променя мнението си, след като разузнаех и двете места, както и пътя между тях. Тоалетната в „Експидит“ също можеше да е възможност. Или, ако допуснехме, че братът и сестрата ще се сбогуват в ресторанта и тя няма да го изпрати до хотела, някой тъмен участък от тротоара или уличка по пътя от едното до другото място. Каквото и решение да вземех, исках да избегна употребата на цианида, доставен от Хортън в тайник в основата на паметника на Моцарт в Бурггартен, направо като в шпионски роман от Джон льо Каре. Не бях съвсем сигурен за мотивите си. Може би заради опасностите, които криеше такова мощно съединение. Може би заради някакво далечно съображение за сигурност, свързано с нежелание да върша нещата така, както иска полковникът, както очаква той. Може би заради някаква извратена гордост да изпълнявам задачите отблизо, с голи ръце, по начин, по който не би могъл почти никой друг.

Първо проверих ресторанта и веднага видях, че там едва ли ще се получи. Голямо, открито Г-образно помещение, с грамадни витрини, гледащи към тротоара. На вратата стоеше салонна управителка, което означаваше, че няма да мога да се вмъкна незабелязано и да проуча ситуацията на място, без по-късно да си ме спомнят. Присъствието на салонна управителка също така предполагаше необходимост от резервация и въпреки че при свободни места щяха да приемат всеки клиент, заведението ми се стори доста пълно. Ако се освободеше маса, можех да вкарам вътре Докс или Тревън, за предпочитане с изглед към Финч и Капс. Можех и да дебна навън, да ги наблюдавам през витрината и бързо да вляза, ако президентският съветник отиде до тоалетната. Но това почти със сигурност означаваше да поискам от салонната управителка разрешение да използвам тоалетната им, и то точно по времето, в което впоследствие щеше да се окаже, че един от клиентите им е умрял във въпросната тоалетна. А ако не успеех да се добера до Финч, да речем, защото вътре се окажеха и други клиенти, той щеше да ме види и после по-трудно щях да се доближа до него.

Продължих към хотела, като отбелязах с разочарование, че по пътя няма подходящи места, дори да допуснех, че съм сигурен за точния маршрут на Финч и съответно мога да го пресрещна. Но щом стигнах до хотела, веднага се успокоих. Наречете го „фън шуй на убийството“: инстинктивното усещане просто беше по-благоприятно. Входът се намираше в центъра на стара сграда с балюстрада, заемаща цялото разстояние между две съседни преки. Нямаше портиер или пиколо, нито отделна отбивка, просто тъмна дървена врата под оранжев навес, отляво магазин за облекло, а отдясно — за тютюневи изделия, в момента затворени. Паркираните покрай сградата коли на тясната улица осигуряваха достатъчно места за криене около входа на хотела. Не забелязах нито един пешеходец и в сравнение с шумотевицата на Рингщрасе, в тази част от града цареше почти гробна тишина.

Обиколих квартала. Стъпките ми по каменния тротоар бяха единствените звуци, които долавях. Зад ъгъла имаше ресторант, по-нататък по улицата — две кафенета, но малки, сигурно обслужващи местните жители, без да привличат тълпи от по-далече. Всички останали сгради бяха или жилищни кооперации, или затворени магазини. Никъде не видях охранителни камери и изпитах благодарност, че поне засега Виена не е подложена на такова тотално наблюдение като Токио, Лондон и постепенно по-големите градове в Америка.

Влязох през входа, готов да излъжа на развален английски с японски акцент, че имам нужда от тоалетна, и с изненада установих, че още не съм в хотела — предният вход, изглежда, водеше и към частни апартаменти. Вдясно имаше втора тъмна дървена врата, обозначена с оранжевия цвят на хотела, а напред се издигаше дълго и широко каменно стълбище, водещо към площадка и после продължаващо около и над нея. Какво движение към хотела и апартаментите можеше да се очаква тук нощем? Не особено голямо, предположих аз, и колкото повече се забавеше на вечерята Финч, толкова по-голяма вероятност имаше, когато пристигне, да ми се удаде да остана насаме с него.

На мозаечния под покрай стълбището забелязах бояджийско оборудване — платнище, няколко кутии с боя, стълба, работни гащеризони — и коридорът наистина миришеше на прясна боя. Не си струваше да бъде откраднато, затова работниците сигурно просто го оставяха там след края на работния им ден. Приближих се да поогледам и видях ролка прозрачен найлон, с който навярно покриваха пода, за да не го изцапат. Сложих си кожените ръкавици, които носех, приклекнах и развих трийсетина сантиметра от ролката. Здрав, тежък найлон, дебел най-малко два и половина милиметра, но въпреки това гъвкав. Хванах го за ъгъла и неуспешно опитах да го пробия с палец. Забарабаних с пръсти по ролката и се озърнах наоколо. В главата ми се оформяше идея.

На платнището до кутиите с боя се въргаляше макетен нож. С негова помощ отрязах еднометрово парче найлон, което опънах на пода покрай оборудването, после върнах ролката и ножа на същите места, на които ги бях намерил. Излязох навън, позвъних на Ларисън и му казах какво искам да направи. След това се обадих на Докс, който потвърди, че двамата с Тревън са близо до ресторанта и Финч и Капс са вътре.

— Добре — отвърнах аз. — Не ги смущавайте. Само искам да ми съобщите, когато си тръгнат. Интересува ме също, дали ще се насочат към хотела заедно, или ще се разделят там. И ме предупредете, когато нашият приятел е на една минута от хотела.

— Сигурен ли си, че той ще се върне в хотела? Градът е приятен и времето е хубаво, може да му се прище да отиде в някой клуб или нещо подобно.

Замислих се за Финч, в чието досие бях видял снимки на оплешивяващ безцветен бюрократ на петдесетина години — всъщност президентският съветник не се различаваше особено на вид от Джон Едгар Хувър, с когото Хортън го беше сравнил.

— Смяташ, че нашият човек ходи по клубове ли? — попитах аз.

Отговорът му се позабави.

— Е, може би не по клубове. Но в града има места, на които един мъж с нормални наклонности може да намери жени с известно професионално предразположение. Ако довечера свършим навреме, самият аз възнамерявам да посетя някое от тия места.

— Според мен бъркаш собствените си наклонности с вкусовете на нашия приятел.

— Не съм сигурен, че бих използвал думата „наклонности“, но да, да речем, че разбирам какво искаш да кажеш.

— Виж, ако той се задържи навън по каквато и да е причина, просто продължавай да го наблюдаваш. Всъщност, колкото по-късно се прибере в хотела, толкова по-добре. Само трябва да знам една минута по-рано.

Затворих, обадих се на Тревън и му казах да се разбере с Докс за наблюдението на ресторанта и пътя до хотела. Надявах се да приключим още тази вечер. Ако не успеехме, следващият ни шанс щеше да е на сутринта, което означаваше да наблюдаваме входа на хотела през цялата нощ и да се опитаме да изпълним задачата по светло. А през всяка минута, която прекарваш в такава близост до обекта, трябва да помниш, че ти също може да си нечий обект.

15.

Един час по-късно ние с Ларисън крачехме по тесните улички в квартала край хотела, след като поотделно го бяхме проучили толкова подробно, колкото позволяваше краткото време. Сравнихме бележките си по входните и изходните точки, запомнихме местонахождението на банкоматите заради охранителните камери, които трябваше да са монтирани там, и се уговорихме за цялостния подход, който щяхме да приложим. Сега трябваше само да чакаме.

— Защо да ходиш във Вашингтон? — по някое време попита той. — Остави тая работа. Тръгни срещу Хорт, преди той да е тръгнал срещу тебе.

Хортън ми беше казал, че третата задача ще е в столицата. Четиримата трябваше да се срещнем там след Виена. Инструкции щяхме да получим след пристигането си.

— Как? — повдигнах вежди аз. — Полковник от Съвместното командване на силите за специални операции?! Ясно ми е, че най-много от всичко искаш да го очистиш и да си върнеш ония диаманти. Но имаш ли план?

Той ме погледна.

— Знам как да се добера до него. Да се добера до него там, където живее.

— Как? — заинтригувах се аз.

Ларисън поклати глава.

— Не сега. Когато си готов. Когато ме погледнеш в очите и ми кажеш, че няма друг начин, че осъзнаваш това.

— Тогава ще трябва да почакаме.

Наблюдавах го. Усетих, че е разочарован и се опитва да го скрие.

— На какво мнение е твоят приятел Докс? — след малко попита той.

Не виждах полза в потвърждаването на личните си отношения.

— Не знаех, че трябва да го смятам за приятел.

— Не ме баламосвай. Той се държи така, като че ли не мисли за нищо друго, освен за пари и ебане, но аз виждам, че се преструва. Знаеш ли на какво ми прилича, когато всички сме заедно?

— На какво?

— На ротвайлер, който пази стопанина си. Ще ми се някой и мен да ме вардеше така.

— Аз не съм му стопанин.

— Разбираш какво искам да кажа. Зад фасадата на селяндур той просто изглежда верен приятел. Верен до гроб. И ти не показваш много, но имам чувството, че трябва да си направил нещо, за да го заслужиш. Сигурен съм, че заедно сте преживели много. Само че не знам точно какво.

Тогава му разказах за Хонконг, Хилгър, как Докс се е отказал от пет милиона долара, за да ми спаси живота, и как съм убил двама невинни само за да спечеля време и да спася неговия. Чудех се дали не постъпвам глупаво. Ала нещо ме караше да искам да му го разкажа. Не бях сигурен какво, но се бях научил да се доверявам на инстинкта си.

— Значи са използвали Докс, за да се доберат до теб, така ли? — попита Ларисън, когато свърших.

Въпросът ме смути. Може би му бях разкрил прекалено много. И все пак нещо ми подсказваше, че за него е полезно да знае. Нямах представа защо.

— Да — потвърдих.

— Има ли още някого, на когото държиш? Някого, когото обичаш? Но който не може да се защищава сам? Заложник на съдбата, както е приказката?

Пред очите ми моментално проблесна образът на малкия ми син Коичиро, когото бях виждал само два пъти като бебе в Ню Йорк. Майка му най-вероятно вече му беше казала, че баща му е умрял. Със сигурност бе положила усилия в тази насока.

Не отговорих. И без това му бях разкрил много. Може би прекалено много.

Той кимна.

— Е, който и да е, този човек сега е заложник на Хорт.

Спрях и го погледнах в опит да разчета изражението му на слабата светлина.

— Ето значи с какво те държи Хортън, нали?

Ларисън отговори точно като мен — не каза нищо.

Трудно можех да си представя, че този каменен убиец е привързан към някого. Ала за мен сигурно мислеха същото.

— Кой е? — попитах аз.

Устните му се свиха в нещо средно между усмивка и гримаса.

— Подробностите нямат значение, нали?

Отново си помислих за Коичиро.

— Навярно не.

В този момент можехме да продължим нататък, но ние останахме там, попаднали в капана на онова вбесяващо пространство между стремежа да разбереш и неспособността на думите да обяснят.

— Откъде изобщо знаеш, че онези диаманти са у Хортън? — попитах аз. Съзнавах, че той ще приеме тази малка проява на интерес като склонност да променя позицията си и това може да го подтикне към искреност.

Така и се оказа.

— Защото ги взе от мен.

И ми разказа изумителна история за видеозаписи, в които ЦРУ жестоко изтезава заподозрени терористи, как били заснети записите, кой бил на тях, кой трябвало да е изкупителната жертва, ако нещо някога се разкрие.

— Преди няколко години четох за това — отвърнах. — Чудех се защо ЦРУ признава, че е направило записи и че ги е унищожило.

— Е, сега вече знаеш. Те бяха изчезнали, не са унищожени.

— Изчезнали са, защото си ги взел ти.

Той кимна.

— Диамантите бяха откупът за връщането на записите. Хорт обаче ми ги открадна.

За малко да го попитам защо не си е отмъстил, като разпространи записите, но после се сетих: заради заложника. Изглежда, Хортън беше събрал нужните карти и после бе приел блъфа на Ларисън.

— Когато те проверявах, моят източник каза, че си бил мъртъв — осведомих го аз.

Той студено се усмихна.

— Силно преувеличено.

— Инсценирал ли си го?

Към нас се приближаваше млада двойка, хваната ръка за ръка, и твърдите немски съгласни отекваха между стените на наблизко разположените здания и каменния тротоар. Ларисън замълча. Може и да не разбираха английски, но най-малкото щяха да разпознаят езика, а защо да им остава спомен от разминаване с двама американци близо до труп, който скоро ще бъде открит?

Когато ни отминаха на безопасно разстояние, Ларисън отговори:

— За да се спася от омразата, която със сигурност щях да привлека. Само че Хорт се досети.

— И все пак си постигнал забележителен успех, като си се измъкнал от преследването. Сигурно всички правоохранителни органи в Щатите са били по петите ти.

— Беше… интересно. Трябваше да съм в постоянно движение. Много рейсове, малко автостоп. Рядко нощувах в един и същи град повече от веднъж.

— Да, и аз съм го правил. Успя ли да разгледаш някое и друго красиво кътче в страната?

Отговорът му се забави. Очите му се отнесоха и устните му се поотпуснаха, сякаш в лека почуда или дори благоговение.

— Хареса ми Изгубеният бряг2. Може би някой ден ще се върна.

Там се беше случило нещо, макар да се съмнявах, че ще ми разкаже. Като познавах Ларисън, трябваше да е нещо мрачно. Реших да не го притискам.

— Записите — напомних му аз. — Има ли те на тях?

Отново закрачихме нататък, мълчаливо.

— Не се гордея с всичко, което съм правил — отвърна накрая той. — А ти?

Установих, че се замислям над въпроса. Сериозно.

— Има… някои неща — казах. — Неща, които ми тежат. „Цената“, както се изразява един мой приятел. Разбираш за какво говоря, нали?

Ларисън кимна.

— Естествено.

— Не знам за теб, обаче, когато се замисля за миналото си и съм честен пред себе си, а обикновено се опитвам да бъда, ми се струва, че съм направил повече зло на света, отколкото добро.

Зачудих се защо му го казвам. Досега не бях мислил такива неща. Поне не ги формулирах със същите думи. Дали беше заради онова, което оная заран на закуска ми каза Хортън?

Предполагах, че ще ме отсвири, ала Ларисън рече:

— Сънувам… кошмари. Ужасни. Свързани с някои от гадостите, които съм правил, гадостите, които са на ония записи. Не се сещам кога за последен път съм си лягал вечер, без да се страхувам от онова, с което ще се срещна насън. Или кога за последен път съм спал цяла нощ, без да се стресна, покрит с пот, и да посегна към пистолета на нощното шкафче до мен. Истината е…

В мрака видях зъбите му да проблясват в усмивка, която се изкриви в гримаса.

— Истината е, че съм тотално скапан — продължи той. — Но какво да се прави? Акулата трябва да плува непрекъснато, иначе умира.

Сетих се за Мидори, майката на сина ми.

— Знаеш ли, веднъж и аз казах същото на една жена, на която се опитвах да обясня какъв съм.

— И тя разбра ли?

Спомних си последната ни среща в Ню Йорк и какво се беше опитала да направи тя точно преди това.

— По-скоро не — признах и двамата се засмяхме.

Телефонът ми завибрира. Докс. Вдигнах.

— Какво е положението?

— Нашите приятели току-що излязоха от ресторанта. Мила семейна прегръдка за лека нощ и нашият човек в момента е на път към вас — сам и пеш. Очаквано време на пристигане — десет минути. Май ще се окажеш прав за нощните клубове.

— Добре. Съоб…

— Вече го направих. Нашият приятел със скутера кара по улицата недалече от вас. Ще види обекта около минута преди пристигането му. Когато ти се обади, ще разполагате с една минута. И аз ще се приближа, но не прекалено, в случай че имате нужда от мене. Късмет.

— Добре, ясно. — Затворих и се обърнах към Ларисън: — По-малко от десет минути. Да заемем позиция.

Тръгнахме към хотела. Когато наближихме края на Зоненфелсгасе, само на две преки от „Холман Белетаж“, иззад ъгъла се появи униформен полицай и се насочи към нас. Не бях излишно обезпокоен — нямаше причина да ни обърне особено внимание и с Ларисън вече се бяхме уговорили, че ако ни спрат, нашата легенда ще е „пияни спътници“. Върнах се в безобидната си японска самоличност и се приготвих просто да се разминем в сумрака.

Само че на няколко метра от нас той извика: „Хей!“. Ларисън, осъзнах аз, и онова проклето усещане за опасност, което излъчваше. Ченгето трябва да го беше надушило, съзнателно или несъзнателно.

Колебливо му махнах и понечих да го заобиколя, но той спря и протегна ръка, за да покаже, че трябва да направим същото. Мамка му.

— Wo gehen Sie so spat noch hin?3 — попита полицаят.

Поклатих глава. Даже да го разбирах, а аз не загрявах и дума, щях да се престоря, че нямам представа какво ми говори. Колкото по-малка основа за контакт имахме, толкова по-голяма бе вероятността той ядосано да се откаже или просто да изгуби интерес и да продължи по пътя си.

— Sprechen Sie Deutsch? — попита униформеният.

Тоя път го разбрах. Дали знам немски.

— Solamente espanol, у un poco de ingles — отговори на испански с пиянски глас Ларисън. Само испански и малко английски. Беше достатъчно близо до португалския, който знаех от престоя си в Бразилия, за да го разбера.

Ченгето ме погледна.

— Mit Schlag? — изфъфлих аз.

Надявах се да се усмихне и да ни остави на мира, ала не би.

— В хотел ли сте? — попита на английски той. — Тук?

Нещата бързо отиваха на зле. Имахме желязна легенда и не бяхме извършили никакво престъпление, но не исках ченге да ни разгледа отблизо. Пък и ако ни задържеше още дълго, нямаше да заемем позиция навреме, за да пресрещнем Финч при хотела.

— Хотел? — повтори полицаят. — Тук?

Поклатих глава и отвърнах на английски с японски акцент:

— Хотел „Захер“. — Естествено, никой от нас всъщност не беше отседнал в прочутия хотел в центъра на Виена.

— Voy a vomitar — обади се Ларисън. Ще повърна.

Озърнах се към него, за да видя какво цели с това. Той запуши устата си с длан, сякаш се опитваше да задържи пристъпа на гадене.

„Не — помислих си. — Не очиствай ченгето. Ако го направим, не можем да ликвидираме Финч.“

Ларисън изпъшка през пръстите си.

— Was zum Teufel? — изсумтя полицаят. Какво става, по дяволите?

Тялото на Ларисън конвулсивно се разтърси, главата му се стрелна напред, задникът му щръкна назад. От устата му изригна повръщано и заля обувките му.

Ченгето отскочи назад.

— Verdammt nochmal! — По дяволите!

Задъхан, Ларисън се изправи, разтривайки корема си. Идеална пантомима на пиян, който се готви да повърне повторно.

— Хотел! — Полицаят посочи натам, накъдето се бяхме запътили. — Отивайте в хотел! Jetzt! — Веднага!

— Да — закимах аз. Слава богу! — Хотел.

Ларисън отново изпъшка. Немецът отстъпи встрани и гневно замаха в посоката, в която вървяхме. Хванах спътника си за ръка и го поведох. Зад нас чух ченгето отвратено да мърмори, най-вероятно нещо от рода на „Тоя нещастник имаше късмет, че не повърна върху моите обувки!“.

— Браво — похвалих Ларисън аз, след като завихме зад ъгъла. — Как го направи, с пръст ли си бръкна?

— Да. Докато си затисках устата. — Той се закашля и се изплю.

— За момент си помислих, че се каниш да му видиш сметката. Което щеше да е грешка.

— Не, просто исках да го разубедя да ме качи в патрулката си с тия оповръщани обувки. Явно накрая осъзна, че си има по-важна работа.

— Къде си научил испански?

— А, в Латинска Америка. — Достатъчно мъгляв отговор, за да ми даде да разбера, че не иска повече да говорим за това. Не че имахме време.

— Остават още няколко минути — казах. — Бързо, изтърси си обувките. Не бива да внасяме в хотела нищо, по което да ни проследят.

Ларисън няколко пъти блъсна крака в стената на една сграда, след това избърса подметките си в земята. Докато извървим оставащите двестатина метра, съвсем щеше да ги изчисти.

Тревън ми позвъни в мига, в който спряхме пред входа на хотела. Очаквано време на пристигане — една минута. Трудничко, но все още можехме да успеем. Ларисън остана навън, клекнал между две паркирани коли само на няколко метра от вратата, а аз си сложих ръкавиците и влязох. В коридора цареше пълна тишина. Бързо намъкнах един от оставените върху платнището гащеризони. Беше ми малко голям, но не прекалено. Взех една кутия с боя, четка и парчето найлон, което бях отрязал, оставих кутията на пода до вътрешното стълбище на хотела и започнах да прокарвам четката нагоре-надолу по стената като бояджия от нощната смяна. Всичко това изглеждаше достатъчно нелепо, за да накара Финч да спре и да се опита да го проумее, но докато установи какво не е наред в картината, вече щеше да е късно.

След секунда чух външната врата да се отваря. Погледнах надясно и видях Финч да влиза, след което отново се обърнах към работата, която привидно вършех, тъй като не исках да го подплаша, обръщайки му излишно внимание. С периферното си зрение наблюдавах приближаването му. Пет метра. Четири. Три.

Той забави ход, навярно учуден какво, по дяволите, прави там работник, сам и толкова късно през нощта. После обаче външната врата зад него се отвори. Отново се озърнах надясно и видях Ларисън да влиза, страховит, решителен и смъртоносен. Финч се обърна и разбрах, че през следващата половин секунда умът му напълно ще е ангажиран с опит да си спомни къде е виждал това лице, щеше да се сети, че го е зърнал по-рано в „Кафе Прюнел“, да се зачуди дали това е случайно съвпадение, или трябва да се обезпокои, да реши, че мъжът, когото вижда повторно, е прекалено опасен наглед, за да е обикновена случайност, да съотнесе този резултат към нелепото присъствие на „работника“, който сега се намираше зад него…

Оставих четката и тръгнах напред, като хванах двата края на найлона с длани нагоре и палци навън, преобърнах дланите си и кръстосах ръце, тъй че предмишниците ми образуваха бедра на равнобедрен триъгълник, а ръбът на найлона се превърна в негова основа. Финч вероятно чу приближаването ми, защото понечи да се завърти, но закъсня. Хвърлих найлона върху главата му и спуснах предмишниците си в основата на черепа му, като залепих найлона за лицето му и го затеглих назад, за да наруша равновесието му. Той размаха ръце към онова, което покриваше очите, носа и устата му, ала пръстите му не успяха да пробият дебелата материя. Финч нададе един-единствен приглушен вик, но после не успя да си поеме дъх за втори. Опита се да се обърне и аз му позволих, движех се заедно с него и го насочвах към сянката на стълбището, като го дезориентирах и не му позволявах да възстанови равновесието си. Президентският съветник посегна назад към мен. Опрях коляно към кръста му и го превих надве, като пазех лицето си от размахващите му се ръце. Той се опита да одраска дланите и предмишниците ми, ала му попречиха ръкавиците и същата кинезиологична лента, каквато бях използвал в Лас Вегас.

Знаех, че кислородът му бързо се изчерпва и е само въпрос на секунди мозъкът му да започне да изключва. Вдигнах поглед и видях Ларисън, също с ръкавици, завъртял глава към нас, за да ни наблюдава, да държи затворена външната врата, предотвратявайки минималната вероятност да ни свари някой закъснял гост на хотела или обитател на апартаментите. След малко Финч щеше да се отпусне и тогава, дори някой да излезеше през вътрешната врата, той най-вероятно щеше да се обърне наляво към изхода и да види Ларисън, без да забележи безшумната сцена в мрака отзад. А ако някой случайно се спуснеше по стълбището, аз щях да превключа на самарянски режим и да започна да говоря на трупа на президентския съветник, сякаш се опитвам да събудя пиян познат. Нямаше да е особено приятно някой да запомни такава подробност, особено след предишната ни среща с полицая, но пък нямаше да е и непременно фатално.

Краката на Финч поддадоха и той падна на колене. Гърдите му се издуваха и свиваха, докато дробовете му отчаяно се мъчеха да поемат въздух, пръстите му дращеха, вече немощно, найлона върху лицето му. И после, мигове преди настъпването на смъртта явно се задейства някаква рационална част от мозъка му, защото дясната му ръка се спусна към предния джоб на панталона му. В ума ми проблесна мисълта „Нож!“ и аз стрелнах коляно към лакътя му, за да го блокирам — повторно, после пак. Ала неподходящият ъгъл отслаби ударите и той успя да пъхне длан в джоба си. Тъкмо се канех да променя хватката, за да покрия найлона върху носа и устата му с лявата си ръка и да стисна китката му с дясната, когато Ларисън, виждайки какво става, се втурна към нас откъм външната врата и сграбчи ръката на Финч, измъкнала от джоба му автоматичен нож, отваряйки го в движение. Ларисън започна да извива китката му, за да го накара да пусне оръжието, и аз настойчиво прошепнах: „Не! Без травми!“ Ръката на Финч затрепери и той се опита да завърти ножа, за да пореже дланите на Ларисън, който обаче го държеше прекалено здраво, и силите, които съветникът беше призовал, за да извади оръжието си, бяха последни. Тялото му омекна, ножът изтрополи на пода и той се отпусна в ръцете ми.

— Върни се при вратата! — наредих аз. — Бързо. — Нямаше почти никаква вероятност точно в този миг някой да влезе, но Законът на Мърфи понякога превръща малките вероятности в неизбежни събития, а това щеше да е единственият момент, в който нямаше да сме в състояние да скрием какво се случва. Ларисън се метна обратно към входа, докато замъквах Финч към стълбището. — Две минути — казах, осведомявайки Ларисън колко дълго възнамерявам да държа найлона на място, за да съм сигурен, че съветникът е мъртъв.

Накрая смъкнах найлона и положих Финч на пода в подножието на стълбището. Огледах лицето му за поражения и не забелязах такива. Вдигнах кутията с боя и четката и ги върнах там, където ги бях намерил. После огледах пода в търсене на следи от подметките на убития. Да, имаше, два чифта на около метър едни от други, оставени, когато го бях влачил. Взех парцал от бояджийското платнище и ги избърсах. Ларисън се озърна назад, но трябва да разбра какво правя, защото не попита нищо.

Вдигнах ножа и го прибрах в джоба на Финч. Съмнявах се, че някой ще забележи отсъствието му, ако го вземехме, но е най-добре да променяш местопрестъплението колкото е възможно по-малко. Гащеризона обаче щях да задържа. Ако изобщо установят липсата му, можеха да си я обяснят по много начини, а не исках да оставям нещо, по което може да има мои косми или нишки от дрехите ми. По същата причина задържах току-що използвания парцал — можеха да го изследват и да открият материя от подметките на Финч.

Бързо огледах коридора и не установих нищо нередно. Е, трупът на Финч на стълбището, естествено, но той изглеждаше така, както се предполагаше: човек, сполетян от нещо внезапно, може би дихателна недостатъчност, може би инфаркт, залита към стъпалата, за да седне, препъва се и пада. В резултат на начина на настъпване на смъртта може и да имаше някои незначителни кръвоизливчета от спукани капиляри по лицето и очите, но предполагах, че те ще са минимални и при тези обстоятелства криминалистите няма да им обърнат внимание. Особено подозрителните можеха да се учудят от факта, че всичко това се е случило в същия хотел, в който жертвата има резервация и където следователно може да го очакват, но подобно на автомобилните злополуки, които стават главно в квартала на шофьора просто защото той най-често кара там, съвпадението с мястото на падане на Финч лесно можеше да се обясни.

Кимнах на Ларисън и ние напуснахме сградата, като моментално се разделихме. Той тръгна надясно, а аз продължих направо, пресякох улицата и минах през малък безистен с магазини, в момента затворени и тъмни. Щях да завия наляво и съответно в посока, съвсем обратна на тая на Ларисън, но тъкмо нататък бяхме срещнали полицая и не исках да рискувам пак да се натъкна на него.

Чудех се за ножа. За малко не се бях издънил и разбирах, че съм проявил такова самодоволство, защото Финч не е изглеждал от тоя тип. Плюс това, как беше минавал през проверките на летищата, по дяволите? Като е дал куфара си на багаж? Или висшите държавни служители имаха специални права? Обикновено е така.

Двайсет минути по-късно, след като в различни контейнери за смет изхвърлих гащеризона и найлона, с който бях убил Финч, позвъних на Докс. Ларисън трябваше да се е свързал с Тревън.

— Готово — съобщих аз.

— Проблеми?

— Малко — отвърнах, като си мислех за срещата с ченгето. — Но се справихме с тях.

— Радвам се. Добре ли си?

— Бива.

— Искаш ли да се срещнем и да ми разкажеш?

— По-добре да го направим оттатък езерцето. Няма смисъл да ни виждат заедно тук без сериозна причина.

— Освен моята приятна компания. Но не се безпокой, няма проблем.

За миг се запитах дали не съм го оскърбил. Наистина ли искаше просто да… сме заедно? Да го отпразнуваме или нещо подобно?

Той обаче бързо ме извади от заблуждение.

— Майтап бе — засмя се Докс. — Всъщност, понеже по това време метрото вече не работи, мислех да си намеря компания, по-подходяща за моите наклонности, както се изразяваш ти.

— Естествено, само провери да няма адамова ябълка.

Веднъж в Банкок Докс за малко не тръгна с един разкошен травестит. В последния момент се смилих над него и го предупредих. Обаче спасяването му от смущаваща грешка не означаваше, че е преодолял срама си.

Той пак се засмя.

— Слушам, началник, научил съм си урока. Така или иначе, с нетърпение очаквам да го отпразнувам. Не забравяй, че спечелихме добра пара. Макар че ти понесе по-голямата тежест.

— При тези обстоятелства нямаше да съм спокоен, ако ти не ми пазеше гърба.

Кратко мълчание. После:

— Оценявам го, мой човек. Благодаря ти.

Спомних си как ме беше носил на великанското си рамо в Хонконг, докато кръвта ми изтичаше, за кръвопреливането, с което после ме бе спасил.

— Това е самата истина.

— Да не вземеш сега да ми се разлигавиш?

Усмихнах се.

— Няма такова нещо.

— Е, добре, че тая нощ няма да се срещаме. Сигурно щях силно да те прегърна и ти можеше сам да се засрамиш от себе си, като ми отговориш.

— Да, благодаря ти. Оценявам го.

Докс се засмя.

— Добре тогава, ще купонясвам като рок звезда. До скоро.

Затворих и тръгнах сам през Виена.

Мислех за всичко, което ми каза Ларисън. „Само още веднъж“ — обещах си аз.

Заричането на толкова много алкохолици.

Ларисън бавно вървеше обратно към хотела, като се опитваше да избягва пешеходците и гледаше да се движи в сенките. Мислите му препускаха, чувствата му бушуваха и той знаеше, че когато е в такова състояние, хората наоколо го усещат като някаква странна аномалия в градското силово поле. Подмина една проститутка, която причакваше клиенти край някакъв парк и понечи да му се усмихне с професионална вещина, ала после усмивката й се стопи. Над лицето й се спусна облак и тя отстъпи настрани, извърна се сякаш се готвеше да избяга. В някоя по-суеверна култура, каза си Ларисън, момичето може би щеше да се прекръсти.

Той продължи нататък, като въртеше глава наляво-надясно, проверяваше горещите точки, преценяваше обстановката. Как бе възможно Рейн толкова глупаво да омаловажава опасността, срещу която се изправя в случая с Хорт?! Разбираше психиката на Тревън — привързаността към бойната част, командната структура, благословията на началството. Но Рейн не се нуждаеше от такава поддържаща мрежа и отдавна живееше извън нея. Тогава какво го караше да се колебае? Ако мотивите му бяха типичните за наемник, диамантите бяха очевидния избор. Наистина ли искаше да направи нещо добро на света? Тази идея изглеждаше смътно съблазнителна, но… Я стига! Единственото желание на Ларисън, най-доброто, на което можеше да се надява, беше да отстрани опасността, да си върне диамантите и да изживее остатъка от дните си на спокойствие с Нико, на някое място с плаж, океански прибой и без спомени, място, където кошмарите му постепенно да избледнеят и изчезнат. Нищо друго нямаше значение. Мислеше си, че ако смъртта наистина е край на живота, всичко, каквото е направил, и всички терзания, които му е причинило това, ще умрат заедно с него. Ако имаше ад, следващият му адрес щеше да е там. Каквото и да извършеше през оставащото му време, нямаше да окаже никакво влияние така или иначе, и да си въобразява нещо друго бе само детинска фантазия.

Всъщност беше малко тъжно. Уважаваше Рейн. В известен смисъл дори го чувстваше сродна душа — сдържан, смъртоносно опасен самотник, професионално параноичен, затворен човек.

Само че какво значение имаше всичко това? В неговото състояние емоциите бяха слабост, а в работата му слабостите убиваха.

И все пак го изненадваха нетипичните угризения, които изпитваше заради необходимостта да очисти Рейн и другите. Чудеше се дали това е признак, че остарява, или е някаква последна оцеляла следа от съвестта, която отдавна смяташе за мъртва. И какво, ако беше така? В гимназията бяха учили Торо: „Какъв е смисълът да имаш съвест, ако не я слушаш?“. Или нещо от този род.

Торо обаче не беше войник. И ако можеше да се каже, че Ларисън е научил нещо от Хорт, това бе, че мисията стои над човека. Мисията. А сегашната мисия не можеше да е по-ясна: ликвидирай Хорт и си върни диамантите. Защити Нико. Защити себе си.

Колкото до останалото… е, това беше една от редките мисии, в които нямаше косвени жертви. Не се радваш, но не можеш и да се дърпаш. В края на краищата, предполагаше той, всеки върши каквото трябва.

Номерът беше после да можеш да се примириш със себе си. Но Ларисън имаше голям опит в това.

16.

Пристигнах във Вашингтон с влак от Ню Йорк, след като кацнах на летище „Кенеди“ с полет от Мюнхен. Предпочитах да не използвам очевидни маршрути до и от местата, където можеха да ме очакват. Докс, Ларисън и Тревън бяха пътували малко по-пряко и затова ме бяха изпреварили, ала те сами си поемаха рисковете.

Срещата щеше да се проведе в „Капитъл Хилтън“, голям и подходящо анонимен хотел с конферентен център, препоръчан ни от Докс, където моят партньор беше запазил стая. Накарах таксито да ме остави в „Хей Адамс“ срещу Белия дом, като си мислех да извървя няколкото преки до „Хилтън“, за да не дам на шофьора възможност да запомни истинската цел на пътуването ми. Вместо направо да отида на срещата обаче, аз се поддадох на спонтанно обзелото ме желание да се влея в тълпата от туристи покрай високата желязна ограда на разкошната предна морава.

Тръгнах пеш и порите ми моментално се отвориха от следобедната влага. Беше облачен ден, но отсъствието на слънце някак си усилваше жегата, тя сякаш се излъчваше от всичко, а не само от един установим източник. Даже катеричките на Лафайет Скуеър изглеждаха вяли и летаргични, неподвижни като хората наоколо, отпуснати по пейките в парка и потящи се под безполезния листак, с навити нагоре ръкави на ризите и разтегнати вратовръзки.

На излизане от парка веднага ми направи впечатление колко сериозно е защитен районът. Бяха затворили Пенсилвания Авеню за автомобили, сигурно от страх от коли-бомби. Имаше канали, над които трябваше да бъдат проверявани камионите за доставка, многобройни постове, рояци униформени полицаи и военни, патрулиращи пеш, на велосипеди и с коли. Прозорците на самата сграда безчувствено зяпаха през дебелите железни решетки, разделящи охраняваната територия от гражданството, безизразно и непроницаемо като тактическите тъмни очила на десетките охранители. Някогашната резиденция сега по същество се беше превърнала в бункер.

Продължих на югозапад по обиколна траектория, която щеше да ми даде предостатъчно възможности да се уверя, че не ме следят, преди да стигна в „Хилтън“. Извън военизирания район на Белия дом, градът не се отличаваше с нищо, дори изглеждаше скучен. Улиците бяха широки и прави, сградите — прозаични, особена атмосфера просто отсъстваше. Забелязах, че наред с Лондон и Ню Йорк, Вашингтон явно е един от малкото останали градове, чиито жители твърдо са решени да носят сака и вратовръзки дори лете. Вашингтонските чиновници компенсираха липсващия в облеклото им шик с известна напереност на походката. Зачудих се как би могъл да се обясни този факт и реших, че причината е близостта до властта. В края на краищата, кучето си върти опашката и когато проси къшей хляб, не само когато му го дават.

Бях се обадил на Хортън от летището, за да го осведомя за случилото се във Виена. Както и в случая с Шорок, той вече знаеше. Съобщи ми, че парите били преведени, и предложи да се срещнем, за да обсъдим следващата задача. Аз обаче не виждах полза от такъв личен контакт. Все още разполагахме с комуникационното оборудване, което бях получил от него в Лос Анджелис. Бях се избавил от цианида и смятах, че няма да ми трябва нов инхалатор. Затова отклоних предложението и му казах да използва секретния уебсайт, който съм създал.

Поспрях в друг парк, извадих айпада от раницата си и намерих безплатна мрежа. Проверих банковата сметка и се уверих, че депозитът от тристате хиляди е там. После влязох в секретния уебсайт, за да видя дали Хортън е качил досието на обекта.

Там беше. Отворих го и прочетох името. Щях да го позная, дори да не следваше непосредствено длъжността й:

Даян Шмолц. Съдия от Върховния съд на САЩ.

„Не — поклатих глава, без да откъсвам очи от екрана. — В никакъв случай.“

Той пренебрегваше правилото ми за жените и децата. Може би си мислеше, че не съм говорил сериозно, че парите ще означават повече. В такъв случай грешеше. Отдавна живеех по своите правила и дори единственото отклонение от тях не можеше да се смята за истинско изключение, защото го бях направил по лични причини, не професионално. И нямах намерение да ги променям.

„Ами ако нейната смърт спаси живота на хиляди?“

Не. Не ме интересуваше. Ако разбирам от нещо толкова добре, колкото от убиване, това е склоняването към престъпление. Стъпка по стъпка. Изкуството да накараш някого да прекрачи граница, която дори не вижда, докато не се обърне назад и не осъзнае, че тя вече е останала невъобразимо далече зад него.

Прегледах досието. Снимки. Домашни адреси, и двата във Вашингтон, и вила в западен Мериленд. Програма. Нямаше отбелязани предохранителни мерки, нито охрана, защото досега нямаше покушения срещу съдия от Върховния съд.

Само че нямаше никаква логика. Никога не бях се интересувал много от онова, което минава за правосъдие в Америка, но бях чувал името на Шмолц и знаех, че има репутация на един от последните съдебни пазители на гражданските свободи. Не можех да си представя, че участва в заговор за тяхното ликвидиране. По-скоро бих очаквал да е на противната страна.

Продължих нататък и видях, че Хортън е предугадил колебанията ми. Ето какво пишеше той:

„Когато обяви извънредните си пълномощия, президентът ще бъде даден на съд. Ще го подкрепят четирима авторитарни съдии от Върховния съд. Не е известно как ще постъпят другите четирима. Шмолц категорично ще му се противопостави и това евентуално ще доведе до загуба с петима срещу четирима. Няма да е непременно фатално за техните планове, но определено ще е сериозна антиреклама, ако не си осигурят благословията на Върховния съд, наред с тази на Конгреса.

Синът на Шмолц е юрист, женен, с три малки деца. Той е скрит хомосексуалист и заговорниците разполагат с фотографски и видео доказателства за неговите изневери. Освен това на два пъти е заплашвал да се самоубие и е подлаган на лечение. Шмолц разбира, че разкриването на хомосексуалността на сина й ще разбие семейството и кариерата му, ще съсипе внуците й и най-вероятно ще накара този нестабилен човек да отнеме живота си. И ще направи каквото й кажат, за да предотврати всичко това.

Но не и ако преди това умре.“

Препрочетох важните абзаци и започна да ме обзема неприсъщ за мен гняв. Едно от правилата ми винаги е било да не убивам хора, които не са извършили престъпление. И освен това никога не ми е допадала идеята да реша проблем с индивид А, като ликвидирам индивид Б. Да убия Шмолц? Ако наистина исках да направя нещо добро на света, помислих си аз, трябваше да се изправя срещу хората, които заплашваха да съсипят сина и внуците й, само за да си осигурят благоприятния й глас.

Зачудих се защо Хортън не направи нещо не толкова крайно. Да намери начин предварително да отстрани сина й и да предотврати шантажа? Може би се опасяваше, че така ще се разкрие пред заговорниците, докато никой нямаше да свърже с него естествената смърт на една мила наглед баба в съня й.

Само че това не ме интересуваше. Вече не ми харесваше как мирише всичко това и накъде ме води. Другите можеха да правят каквото си искат. Аз бях дотук.

Излязох от сайта и изтрих историята на браузъра, после намерих уличен телефон, позвъних в „Хилтън“ и помолих да ме свържат с Джеймс Хендрикс, името, под което знаех, че се е регистрирал Докс.

— Действаме ли? — попитах аз.

— Цялата компания е тука, готин. Хиляда двеста трийсет и четвърта.

Това означаваше, че са в 901-ва стая. Когато споменавахме точни дати, часове, номера на стаи и така нататък, с Докс имахме навик да използваме елементарен шифър. Просто събирахме всяко число с три. Не беше нищо особено и нямаше да е никак трудно да го разшифроват, но още един пласт защита никога не е излишен.

— Идвам след десет минути. — Затворих и незабелязано избърсах слушалката с носна кърпичка. Фактът, че се намирам в търбуха на звяра, ме правеше нервен.

Насочих се към „Хилтън“. Във фоайето гъмжеше от народ, очевидно поради годишната конференция на нещо, наречено Американско конституционно дружество. Не можех да не се подсмихна. „Ех, ако знаехте!“

Качих се с асансьора на десетия етаж и слязох по стълбището на деветия. Озовах се в средата на тесен коридор, дълъг стотина метра. Озърнах се наляво и в отсрещния край видях двама мъже с костюми и тъмни очила. Приличаха на бодигардове пред стая на важна персона. Не толкова необичайно и лесно обяснимо с конференцията долу или с някое от недалечните посолства. И все пак се зарадвах, когато една табела ме упъти надясно към стая 901. Отидох до края на коридора, завих наляво и намерих стаята. Почуках веднъж и вратата веднага се отвори — Тревън. Трябва да беше наблюдавал през шпионката. Кимнах и влязох. Докс и Ларисън седяха един срещу друг на двете легла и ядяха сандвичи. Чух, че Тревън заключва вратата зад мен.

— Гладен ли си? — попита моят партньор и ми протегна пакет от „О Бон Пен“. — Имаме с риба тон, пуешко и ростбиф.

На леглата до тях лежаха два пистолета. „Уилсън Комбат“, който трябва да принадлежеше на Докс, и „Глок“, който предположих, че е на Ларисън. Зачудих се дали Тревън също носи оръжие. Видът на пистолетите ме изпълни със смесени чувства. По принцип е по-добре да си въоръжен, да, ала не познавах достатъчно добре Ларисън и Тревън, за да съм спокоен, когато носят оръжие в близост до мен.

— Откъде взехте ютиите? — поинтересувах се аз. — Пак ли от старите подземни канали?

Докс се ухили.

— Тоя път просто от едно изложение на оръжие в Шантили. Нали знаеш, по-добре да имаш и да не ти потрябва, отколкото да ти потрябва и да нямаш. Избрах един уилсън и за тебе. Тия приятели тука си обичат глоковете, ама ти си ме знаеш.

И ми подаде супермощен тактически уилсън и два резервни пълнителя. Прибрах пълнителите в предните си джобове, после проверих дали пистолетът е зареден и го пъхнах отзад под пояса си. Приятно усещане. Щом Ларисън и Тревън щяха да са въоръжени, радвах се, че и аз няма да съм с голи ръце.

— Сандвич? — пак попита Докс.

— Не, не съм гладен. Вие яжте, аз ще говоря.

Седнах до Докс. Тревън се поколеба и се настани до Ларисън срещу мен. Информирах ги за случилото се във Виена. След това им казах кой е новият обект. Съобщих им, че съм дотам. И им обясних защо.

— Не разбирам — рече моят партньор, след като свърших. — Тъй де, на кого му пука, че синът й бил гей? Нали живеем в двайсет и първи век! Мама му стара, аз харесвам гейовете. Стига да си се обичат помежду си, така остават повече жени за мене.

— Проблемът не е, че е гей — поясних аз. — А че го крие. Ето какво ще използват те. Съгласен съм обаче, че е срам и позор.

Ларисън и Тревън още не бяха реагирали. Изненадваше ме, че са толкова мълчаливи.

— Така или иначе, нещо не ми допада особено идеята да направим евтаназия на едно мило бабче — продължи Докс. — Още повече, че… мамка му, съдия от Върховния съд?! Тъй де, ние тука вече влизаме в историята с някои от обектите, дето напоследък ги очистихме. Ала да сме първите, дето ще видят сметката на съдия от Върховния съд? Вече ми се струва, че на гърба ни почват да растат мишени, и това не ми харесва.

— На мен не ми пука — заяви Ларисън. — Знаете защо участвам. Но щом ви се струва, че на гърба ни почват да растат мишени, честито, явно вече се събуждате.

Погледнах Тревън.

— Ти какво ще кажеш? — попитах го аз. — Ако го направиш сам, печелиш два милиона долара.

— Не бъди идиот — обърна се към него Ларисън. — Това е капан. Цялата тая шибана работа е капан. Само опитай да го направиш сам, и тебе пръв ще те очистят.

Дълго мълчание.

— Независимо дали участвате за пари, или защото искате да спасите много хора, равносметката е еднаква — процеди Тревън накрая. — Атентатът под фалшив флаг пак си е атентат. Така или иначе загиват невинни. Ако отстраняването на още един играч ще промени нещо, аз ще го направя, със или без вас.

— Играч ли? — възкликна Докс. — Виждал ли си снимка на тая жена? Тя прилича на баба ми. Аз няма да й затисна лицето с възглавница, не, благодаря. После ще сънувам кошмари до края на живота си.

Реакцията на Тревън не ми харесваше. Това гневно избухване не беше резултат на трезв размисъл. Зачудих се защо е толкова докачлив. Дали се чувстваше изключен от екипа? Завиждаше, че не е бил в центъра на събитията при ударите срещу Шорок и Финч? Струваше ми се глупаво, толкова способен и опитен човек да се държи като пубертет. Ако бе възможно да ми плащат пак толкова и да стоя настрани, направо щях да се радвам.

Но всъщност ми беше все тая.

— Ето — казах аз, включих айпада и влязох в секретния уебсайт. Въведох паролата си и видях съобщение от Канезаки: „Обади ми се веднага!“.

Изтрих го и подадох устройството на Тревън.

— Почакайте. Май има някаква нова информация за Хортън. — Заредих батерията на джиесема си, включих го и набрах номера на Том.

Той отговори на мига.

— Ти ли очисти Джак Финч? — попита Канезаки.

Стъписах се, но не се издадох.

— Какви ги говориш? — Видях, че другите ме поглеждат.

— Стига с тия игрички. Президентът всеки момент ще обяви неговия наследник. Полковник Хортън.

Стомахът ми се сви.

— Наследник на Финч е… Хортън?! — Ларисън кимна, сякаш предварително го е знаел.

— И това не е всичко. Шорок, оня, с чиято смърт в Лас Вегас според тебе Бог проявявал чувството си за хумор, е давал показания на закрити заседания в Конгреса за злоупотреби в Националния антитерористичен център. Той е бил само цивилен ръководител, нищо не е разбирал от операции — последният човек на света, който е искал или е можел да организира атентат под фалшив флаг. Но знаеш ли кой ще го замени?

Призля ми.

— Не.

— Вторият човек там, Дан Гилмор. А Гилмор не е цивилен. Служил е в Съвместното командване на силите за специални операции. От хората на Хортън. През целия си живот е бил в системата на армията, разузнаването, военната индустрия и безопасността. И е фанатик. Малтийски рицари като Джеймс Джизъс Енгълтън и Уилям Кейси, кръстоносни отличителни знаци…

— Кръстоносни отличителни знаци ли?

— Някои от тези хора, като Ерик Принс например, смятат, че действията ни в Близкия изток и Средна Азия са свещена война, нов кръстоносен поход. И сега тая мрежа от фанатици е в идеална позиция да управлява групите, които според Хортън щели да бъдат използвани за предстоящите атентати под фалшив флаг. Шефът му, който досега му е пречил, вече го няма и той е номер едно. Може да прави каквото си иска, без да се налага да обяснява нищо на някакъв досаден цивилен.

Не отговорих. Имаше прекалено много информация за обработване.

Докс, Ларисън и Тревън ме наблюдаваха, забравили сандвичите си. Не бях казал почти нищо, но изражението и позата ми трябва да им бяха разкрили всичко.

— Ти ли го направи? — отново попита Канезаки. — Шорок? Финч? Ти ли беше?

Мълчах.

— Господи, Джон. Ти не предотвратяваш атентати под фалшив флаг. Току-що си разчистил пътя пред извършването на преврат!

Продължавах да мълча. Мъчех се да свържа точките. Ларисън имаше право. Бях идиот. Идиот.

— Загряваш ли? — каза Канезаки. — Хортън не се опитва да им попречи. Той е един от заговорниците. Примесил е много истини сред лъжите си, само за да…

— Стига — прекъснах го аз. — Остави ме да помисля.

— Какво става? — не се стърпя Докс.

Вдигнах ръка с длан напред и попитах Том:

— Това обявяване на новия пост на Хортън за кога се планира?

— Не знам. Но се говори, че ще е скоро.

— Ами Гилмор? Кога ще обявят встъпването му в длъжност?

— Също скоро.

Поставих палец върху микрофона на телефона и погледнах към другите. Мислите ми препускаха, но успях външно да запазя спокойствие.

— Работата с Шмолц е капан. Трябва да се махнем оттук. Пригответе се. Просто се опитвам да науча малко повече и ще ви обясня всичко. После ще обсъдим как да се измъкнем.

Тримата се изправиха. В стаята се усещаше усилващо се, почти електрическо напрежение, което не ми харесваше. Отдръпнах палеца си и казах на Канезаки:

— Нещо друго?

— Да. Защо питаш за кога се планира обявяването на новите постове на Хортън и Гилмор?

— Ако е скоро, на Хортън няма да му пука, че мога да науча за това, преди да очистя третия обект. Оттук следва, че третият обект е капан.

— Третият обект… и друг ли има? Кой?

— Даян Шмолц.

— Съдията от Върховния съд?! Да не си се побъркал, по дяволите?

— Успокой се. И без това щях да откажа. Но излиза, че той изобщо не е очаквал да го направя. Просто е било начин да ме примами във Вашингтон.

— Мамка му. Във Вашингтон ли си в момента?

— Да.

— Трябва да се махнеш. Столицата е последното място, където би искал Хортън да те преследва. Особено сега той разполага с местни ресурси, които могат да блокират града така, все едно е хлопнал вратата на килера.

— Благодаря за информацията — отвърнах и се приготвих да затворя. — Ще ти се обадя, когато съм на безопасно място.

— Чакай — спря ме той. — Един момент. Току-що получих нещо… Уф… мама му стара!

— Какво има?

— Обява за терористични актове. Разпраща се до всички в разузнаването и правоохранителните органи. До ЦРУ, ФБР, местната и щатската полиция, до всички. Пише… чакай малко, добре, ето, Шорок и Финч не били умрели — били убити. Според токсикологичните изследвания, с цианид. И че си замесен ти. Ти, двамата агенти от СРП, за които ме пита, и Докс. И че всички сте въоръжени, имате подготовка за спецоперации, и се смята, че в момента се намирате в района на Вашингтон, подготвяйки нов терористичен удар.

Трябваше да е Хортън. Никой друг не знаеше за цианида. А Хортън не знаеше, че аз изобщо не съм го използвал.

— Сега не можете да се измъкнете — продължи Канезаки. — Всяко летище, всяка жпгара, всяка автогара гъмжат от охрана. Всички охранителни камери в града ще ви търсят.

— Има ли снимки?

— В съобщението са доста зърнисти. Като уголемени кадри от записи на охранителни камери.

Лас Вегас, досетих се аз. Такситата бяха най-големият ни шанс, поне в началото. Колкото повече се отдалечим от центъра, толкова по-малка щеше да е концентрацията на противника. Но трябваше да действаме бързо.

— Добре, поне снимките са лоши. Съмнявам се, че обикновеното ченге…

— Ти не разбираш. Няма да ви арестуват. Президентът има списък на хора, подлежащи на унищожаване, не си ли чувал? Към обявата върви секретна заповед, в която се казва, че сте включени в списъка. И четиримата. Ще ви застрелят без предупреждение. А ако все пак ви заловят, има Гуантанамо, Баграм, лагер „Не“, Солницата… и това са само местата, за които се знае. Могат да ви пратят в други, за които от Червения кръст никога не са чували, камо ли да са ги посещавали, разбираш ли? Ще имаш номер и толкова. Никой няма да ти знае името. Джон, някои от тези места все едно са на друга планета или в друго измерение. Ако попаднеш там, ти си просто…

— Трябва да вървя. Ще ти се обадя.

— Чакай. Искам да ви помогна.

— Защо?

— Защото вече само вие можете да предотвратите това нещо.

— Глупости. Пусни информацията да изтече до медиите. Нямаш ли връзки в „Ню Йорк Таймс“?

Канезаки се засмя.

— Да не мислиш, че „Таймс“ ще направи нещо, дори да имах доказателства? Публикуваха информацията за незаконната програма за вътрешно наблюдение на Буш, чак след като беше преизбран за президент. Главният им редактор иска от Белия дом разрешение за всеки материал, за бога, и се гордее с това!

— Тогава в някоя телевизия. В Ей Би Си или Си Ен Ен например.

Том пак се засмя.

— Гледа ли репортажа на Джереми Скейхил за секретния затвор на ЦРУ в Сомалия? Началството само дето не получи удар, толкова точен беше. Използваха Барбара Стар и Луис Мартинес, за да го дискредитират. Ей Би Си или Си Ен Ен — моралните стожери на нацията!

— Тогава се обади на Скейхил.

— Хората, с които си имаме работа, просто ще наредят на телевизиите да го игнорират или дискредитират. Телевизиите работят за нас, Джон. Което, признавам, обикновено е полезно и самият аз многократно съм се възползвал от това. В момента обаче работят срещу нас.

— Тогава „Уикилийкс“.

— Виж, това е разумно. Но нямам доказателства. Дай ми нещо.

— Не. Не искам да затъвам повече. Искам да се измъкна.

— Значи няма да накараш Хортън да си плати, че се опитва да те накисне, така ли?!

Не отговорих.

— Мислиш ли, че ще престане да те преследва? Знаеш не по-зле от мен, че сега ще е мотивиран повече отвсякога.

Продължавах да мълча.

— Мама му стара, Джон, остави ме да ти помогна!

Не виждах никакъв изход.

— По дяволите! Как?

— Ще дойда при вас. Ще ви скрия в багажника на колата си и ще ви изведа от града.

— В багажника ли? Ние сме четирима. Каква кола караш?

— Хонда.

— Какъв модел?

Пауза.

— „Сивик“.

Озърнах се към Ларисън, Тревън и Докс.

— Няма да стане — реших аз.

— Ще се смаеш какво можеш да натикаш в тясно пространство с малко олио — обади се Докс, очевидно интуитивно усетил за какво разговаряме.

— Имаш ли по-добра идея? — попита Канезаки.

— Става дума за триста и петдесет, четиристотин кила. Няма да ни събереш там даже с бензинова резачка и месомелачка. А дори да успееш, задницата на колата ти ще увисне подозрително ниско.

— Ще взема назаем минивана на сестра ми. Ще налягате по пода. Стига да не ме спрат, никой няма да ви забележи. Направен е за седем души, амортисьорите дори няма видимо да се свият.

Това звучеше по-обещаващо.

— Кога можеш да пристигнеш?

— Къде сте?

Ако беше който и да е друг, щях да заподозра капан. Аз обаче му имах доверие повече, отколкото на всеки друг, освен на Докс. Пък и не ми оставаше избор.

— В „Капитъл Хилтън“.

— Тя живее в Чеви Чейс. Не е чак толкова далече, но вече започва пиковият час.

— Можеш ли да я помолиш да се срещнете някъде по-наблизо и да си размените колите?

— Добра идея. Ще съм при вас след час. Може би по-малко. Ако има проблем и не успея да се свържа с нея или е някъде навън с децата, ще ти позвъня.

— Остави съобщение в секретния уебсайт. Телефонът ми ще бъде изключен.

— Ясно, добре.

— Ще се срещнем на най-долното ниво в подземния гараж. Далече от асансьорите.

— Ясно. До скоро.

Затворих, изключих и прибрах джиесема си. Ларисън, Тревън и Докс се бяха изправили и стояха на разстояние един от друг, с отпуснати ръце и разтворени длани. Приличаха на гангстери в уестърн половин секунда преди да натиснат спусъка.

— Какво става, мамка му? — попита Тревън.

Не ми хареса обвинителният тон, който долових във въпроса, и си напомних да проявя хладнокръвие при отговора. Четирима въоръжени, опасни и изведнъж изгубили доверие един в друг мъже в малка стая… ако нещата излезеха от контрол, щеше да е много зле.

— Ти се оказа прав — погледнах Ларисън аз. — Хортън ни е накиснал. Ще заменят Шорок с човек на Хортън, а Финч — със самия полковник. Властите преди малко са разпространили някаква обява за терористични актове, в която се казва, че ние четиримата сме убили двамата с цианид. И току-що са ни включили в президентския списък на хора, подлежащи на унищожаване. И знаят, че сме във Вашингтон.

— Хортън и неговият проклет цианид! — възкликна Докс. — Значи единственият смисъл от цианида е бил да ни инкриминират и да звучи страшно за публиката, нали така?

Кимнах.

— Да. И странното е, че изобщо не съм го използвал. А никой друг не…

Млъкнах, осъзнал, че пропускам нещо очевидно. Опасно очевидно. Тревън присви очи.

— Какво има?

Не отговорих. Хората, които смятаха, че съм убил Шорок с цианид, всъщност бяха трима: не само Хортън, но и Ларисън и Тревън. Който и да е от тях или и двамата можеха да са казали на полковника, че съм използвал цианида. Това трябваше да му е дало допълнителна увереност, за да фалшифицира токсикологичните експертизи.

Защото си мислеше, че ако някой направи по-сериозна проверка, ще открие следи от цианид.

— Как тогава очисти Шорок? — попита Ларисън. — Като Финч ли?

Направи ми впечатление, че въпреки напрежението в стаята, той е запазил безпристрастието и професионалното си любопитство.

— Няма значение — отвърнах. Но ако работеха за Хортън, Ларисън и Тревън нямаше да фигурират в обявата за терористичните удари, нали така? Освен ако не целяха да изглежда, че всички сме в един кюп, докато всъщност…

Тревън се напрегна. С периферното си зрение видях, че и Докс го е забелязал.

Последваха светкавични като мъгла движения и след миг четиримата бяхме с извадени пистолети. Ние с Тревън се целехме един в друг. Оръжието на Докс сочеше към Тревън. Дулото на Ларисън беше наведено към пода, но главата и погледът му се въртяха от Тревън към Докс, след това към мен и обратно.

— Мислиш, че имам нещо общо с това, така ли? — сопна ми се Тревън. — И аз съм прецакан също като вас.

Виждах, че държи пистолета си също толкова решително, колкото и аз.

— Свали оръжието, ако не искаш да си прецакан завинаги.

Той не отговори.

Ларисън продължаваше да ни наблюдава. Приличаше на гърмяща змия, която се опитва да реши в коя посока да нападне.

Струваше ми се, че остават около две секунди преди напрежението да изригне. Нямах представа как да го предотвратя.

Изведнъж Докс вдигна дулото на своя уилсън към собственото си гърло.

— Дръжте така — каза той. — А някой е мръднал, а съм го гръмнал тоя.

Запремигвах. „Какво ти става, мама ти стара?“

— Свалете оръжието — продължи моят партньор. — Иначе все съм му пръснал мозъка на тоя, кълна се!

И Докс замести поглед от единия към другия, облещен като побъркан.

Ларисън се ухили и избухна в смях.

— Добре, печелиш, печелиш — каза той, пъхна пистолета отзад под колана си и вдигна ръце.

Тревън го стрелна с поглед и отново насочи вниманието си към Докс. Пистолетът му продължаваше да сочи към мен.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Божичко! — възкликна с фалцет Докс. — Тоя е отчаян. Правете каквото ви казва! Правете каквото ви казва!

— Ти си луд — изсумтя Тревън, но отпусна пистолета си няколко сантиметра. Последвах примера му.

— Какво, никога ли не сте гледали „Пламтящи седла“? — попита Докс. — С Кливън Литъл? Винаги съм се чудил дали може да се получи наистина.

Дулото на Тревън се наведе още малко.

— Ти си луд — повтори той.

Докс продължаваше да държи собственото си дуло, опряно в гърлото си.

— Е, това е филм, нали разбираш. Много хубав филм, в който…

— Гледал съм го — прекъсна го агентът на СРП.

Моят партньор отпусна оръжието си и го пъхна отзад под колана си.

— Е, може би не си забелязал, и това сигурно се дължи на моето изключително изпълнение, но преди две секунди бяхме на ръба да извършим едно голямо групово самоубийство. Освен че се надявах да ви накарам да се освестите, ето какво исках да ви демонстрирам. Виждате ли, като опрях пистолет в собственото си гърло, аз метафорично…

— Разбрахме — прекъснах го и свалих оръжието си.

Тревън направи същото.

— Чакам някой да ми благодари, че не изиграх сцената с лагерния огън — прибави Докс.

Ларисън още се хилеше и аз предположих, че за пръв път е оценил хладнокръвието на Докс в момент, в който става адски напечено. И последователността, скрита зад неговата селяндурска шантавост.

— Адски си талантлив, готин — каза той и думите му прозвучаха достатъчно нелепо, за да ме накарат да осъзная, че и това трябва да е реплика от филма.

— А те са страшно тъпи — потвърди подозрението ми Докс. Двамата се засмяха и аз си помислих, че сега вече ще се сприятелят. Човек не биваше да се закача с Докс, но ако се смееш на шегите му, има голяма вероятност да си спечелиш верен другар.

Тревън обаче продължаваше да е под въпрос. Пъхнах пистолета обратно под колана си. Агентът на СРП се поколеба, но последва примера ми.

— Да се опитаме да запазим спокойствие — заговорих. — В момента доста хора се опитват да ни убият, така че не е нужно да ги улесняваме. — Докс и Ларисън още се смееха, тъй че думите ми бяха насочени главно към Тревън. И към самия мен, предполагам.

Предадох им разговора с Канезаки. Всички се съгласихме, че като цяло най-сигурният ни ход е да останем там до срещата с него в гаража.

— Трябваше да се сетя, че тия обекти и цялата тая работа са прекалено големи, за да ни оставят после на мира — рече Докс. — Допуснах проклетите пари да ми замъглят разума.

Останалите мълчахме. Докс погледна Ларисън.

— Струва ми се, че си заслужи правото да кажеш „Нали ви разправях!“.

Ларисън поклати глава.

— Въпросът е какво да правим сега.

— Точно така — потвърди Тревън. — Където и да ни закара твоят човек, добре, няма да сме на мушка, поне за момента, какво обаче ще правим после?

Обърнах се към Ларисън.

— Ти ми спомена, че знаеш как да се доберем до Хортън.

Той кимна.

— Ако наистина си готов да ме изслушаш.

Погледнах го.

— Готов съм.

— Добре тогава. Ще ни трябва колата на твоя приятел. Не само за да се измъкнем от района. А за да се върнем в Лос Анджелис.

17.

Ларисън ни съобщи за слабото място, което беше открил. Хортън имаше дъщеря.

— Студентка във факултета по екранни изкуства на Калифорнийския университет в Лос Анджелис — поясни той. — Казва се Мими Кей. Родителите са разведени и момичето използва моминската фамилия на майка си, която е японка.

— Но аз проверих Хортън в „Уикипедия“ — възразих. — Когато за пръв път спомена името му. Нямаше почти нищо, освен някоя и друга подробност за военната му кариера, но пишеше, че е разведен, без деца.

— Той не иска хората да знаят за нея — отвърна Ларисън. — Има много врагове. Сигурно затова дъщеря му използва майчиното си име. За да не могат да я свържат с него.

— Добре де, ами ти как научи? — поинтересува се Докс.

Ларисън се усмихна.

— Винаги съм знаел, че ако ме разкрият и някой тръгне срещу мене, това ще е Хорт, затова исках да се застраховам. И след като изпълних номера с изчезването, но преди да направя хода със записите с изтезанията, аз го поставих под наблюдение. Извадих късмет — един ден го видях да обядва с красиво момиче в центъра на Вашингтон. Проследих момичето до Джорджтаунския университет. Повисях известно време във фейсбук и я открих. Профилът й беше със защитена самоличност, но лесно намерих името й, след което се уверих, че е студентка в Джорджтаун, и не след дълго я свързах с проваления брак на Хорт. После с малко социални умения я накарах да приеме покана за приятелство от профил, който създадох специално. От фотографиите в профила й си личи, че е близка и с двамата си родители. Нещо повече, Хорт е луд по нея. Трябва да видите лицето му на снимките, на които са заедно. Гарантирам ви, ако се доберем до момичето, Хорт ще направи каквото му кажем.

Само преди няколко часа бях реагирал с гняв и отвращение на информацията, че заговорниците заплашват нечии роднини, а ето че сега обсъждах същото. Имах две възможни линии на оправдание: първо, че за разлика от Шмолц, Хортън сам е започнал това нещо. Второ, че за разлика от заговорниците, нашата заплаха срещу Мими Кей ще е блъф.

Погледнах лицето на Ларисън и видях, че по последния въпрос няма да се разберем. Щеше да се наложи да го наблюдавам. Внимателно.

— И тя сега е в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, така ли? — попитах.

Ларисън кимна.

— Тая есен ще почне втора година. Не съм преставал да я следя.

— Значи затова той познава толкова добре Лос Анджелис — досетих се. — Чудех се и при двете ни срещи. Всъщност той предложи да се срещнем там. Първо реших, че просто е избрал подходящо място между Вашингтон и Токио, но не е било така. Търсел е повод да отиде на гости на дъщеря си.

Ларисън пак се усмихна.

— Неговото момиченце.

— Добре, но как ще действаме? — намеси се Тревън. — Нямаме представа къде живее тя, не познаваме навиците й, съмнявам се, че знаем много за университета. Къде ще я отвлечем? Къде ще я държим? Ако не разполагаме с нужните средства, не виждам как ще я принудим да кротува и да се подчинява, без да използваме сила. И вижте, ще направим каквото е нужно, но ако я притиснем прекалено много, кой знае как ще реагира Хорт. Заплаха за живота й, да, категорично, но ако се наложи наистина да стигнем дотам, няма да има с какво да му въздействаме.

— Не знам, аз смятам, че идеалният начин да принудим Хорт да омекне, е като й направим нещо и обещаем да й направим нещо много по-лошо — заяви Ларисън.

— Добре — кимна Тревън. — Да речем, че я отвлечем. Държим я някъде, заплашваме, че ще й направим нещо, ако Хорт не омекне. Но даже да бие отбой, в мига, в който дъщеря му е в безопасност, пак ще насъска копоите си срещу нас. Няма да я държим вечно я!

— Няма — потвърди Ларисън. — Само докато си върна диамантите.

— Още ли мислиш за диамантите? — изненада се Докс. — Мамка му, аз само се чудя как да накарам президента да ме извади от личния си списък с хора, подлежащи на унищожаване, и да не ме прати в някой от тайните си затвори до края на живота ми.

— Все същото е — обясни Ларисън. — Някога хрумвало ли ти е каква безопасност може да си осигуриш с двайсет и пет милиона долара?

— Знам, че искаш да си върнеш диамантите — обадих се аз. — Но мисля, че само те няма да решат сегашните ни проблеми. Трябва да сме наясно с новата ситуация и как да подходим към нея.

Ларисън потри длани.

— Какво ще правим?

— Не знам точно. Но съм съгласен, че ще е свързано с дъщеря му, по един или друг начин. Трябва да измислим нещо, което да изиграе ролята на… е, ако не на гаранция за нашата сигурност, поне на пречка, която да не позволява на Хортън да насочва силите си срещу нас. Така или иначе, в момента не се налага да обмисляме всичко. Ще имаме предостатъчно време по пътя.

— Командировка! — ухили се Докс.

Проверих в секретния сайт. Канезаки потвърждаваше срещата.

— Моят човек би трябвало да е тук след няколко минути — съобщих аз. — Да се размърдаме.

Избърсахме повърхностите, които бе възможно да сме докоснали, и събрахме опаковките от сандвичите и другите видими свидетелства, че някой е бил там. Не че някой щеше да обърне внимание, и най-вероятно имаше косми и други ДНК материали въпреки нашите старания, ала винаги е по-добре да оставяш колкото може по-малко следи.

Насочихме се към вратата. Погледнах през шпионката — чисто. Тъкмо се канех да натисна дръжката, когато си спомних за двамата бодигардове, които бях видял в отсрещния край на коридора. Поколебах се.

— Какво има? — попита Ларисън.

Обърнах се към тях.

— Когато пристигахте, имаше ли охрана в отсрещния край на коридора на този етаж?

Те поклатиха глави.

Странно. Спътниците ми не бяха от хората, които ще пропуснат такова нещо.

— Защо питаш? — поинтересува се Ларисън.

— Когато аз идвах, имаше. Двама бодигардове, които вероятно са заели позиция след вашето пристигане, но преди моето.

Никой не каза нищо, затова продължих.

— Може да е съвпадение, естествено. Просто ВИП гост, който случайно се е настанил след като сте дошли вие, но преди да се появя аз. И все пак.

Замълчах и се замислих. Както винаги, допусках най-лошото, което в тоя случай означаваше, че Хортън някак си ни е очаквал или е следил другите и в момента в хотела има негови хора.

„Постави се на тяхно място. Те очакват да слезеш по стълбището, не с асансьора. Което от тяхна гледна точка е идеално. Оръжия със заглушители, липса на свидетели, всички проблеми се решават бързо, безшумно и чисто.“

— Ето какво ще направим — наруших тишината аз. — Ние с Тревън първи ще излезем в главния коридор. Ако двамата, които видях, просто охраняват някого, добре, ще задържим асансьора и четиримата заедно ще слезем долу. Ако не са охрана обаче и възникне проблем…

Отново се замислих. Исках Тревън да е до мен, а не зад гърба ми, тъй че планът беше добър. Само че… Погледнах Докс и Ларисън.

— Ако възникне проблем, ние с Тревън ще залегнем и ще ви отворим огнево поле. Каквото и да се случи, ще вземем асансьора. В момента не е добра идея да слизаме по стълбището. Всички съгласни ли са?

Тримата кимнаха. Отново надзърнах през шпионката, натиснах дръжката с ръкава на сакото си и отворих вратата. Тримата минаха покрай мен и аз колкото можах по-тихо затворих вратата зад нас. След това пак минах отпред.

Погледнах Тревън.

— Прекалено си напрегнат — прошепнах му.

Той се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Че изглеждаш напрегнат. Дори наистина да са бодигардове, онези двамата внимават за нередности. Не искам нещо да ги накара да ни запомнят. А ако не са бодигардове, хайде да не правим нищо, което да им подскаже кои сме. Не и докато не сме си извадили патлаците и не сме им пръснали черепите. Нали така?

Тревън още повече се намръщи.

— Това не е критика — прибавих. — Просто се отпусни и се дръж като мен, става ли? Отпусни се.

Завихме зад ъгъла и тръгнахме по главния коридор. Видях двамата бодигардове на същото място като по-рано. Сърцето ми се разтуптя малко по-силно.

— Казах му — започнах аз, спомняйки си един банален разговор на спортна тема, който веднъж бях подслушал. — Казах му: „Как са го мислили, по дяволите — да се опитват да играят зонална защита срещу «Кентъки»?! Тъй де, срещу «Кентъки» не може да се играе зонално“. — Всъщност нямах представа какво означава това, но трябваше да има някакъв смисъл.

За негова чест, Тревън веднага загря и поде играта.

— И аз разправях същото — засмя се той. — Викам им: „Не и ако не искаш да ти сритат задника!“.

Двамата бодигардове се отделиха от стената и се насочиха към нас. По-точно двамата, които всъщност не бяха бодигардове. Сърцето ми заблъска в гърдите.

— И знаеш ли кое е най-готиното? — продължих аз. — Ония кретени се бяха обзаложили. За отбор, който се опитва да играе зонално срещу „Кентъки“! Срещу „Кентъки“, представяш ли си?!

Двамата фалшиви бодигардове не носеха нищо в ръцете си. Обаче бяха с костюми. Имаха къде да скрият оръжието си.

— Знаеш ли какво? — попита Тревън. — Обичам такива хора. Хора, които се обзалагат, без да мислят. Смятат, че са наясно с шансовете, ама не е така. Какво пък, така ще спечеля повече пари.

Стигнахме до асансьорите. Двамата бяха на десетина метра от нас.

— Извинете — каза онзи отляво. Очите му бяха скрити зад тъмните му очила. — Налага се да проверим документите ви за самоличност.

— Документите ни ли? — повторих, сякаш това беше най-нелепото изречение, което съм чувал. Протегнах ръка и натиснах бутона на асансьора с кокалчето на показалеца си.

Зърнах движение в отсрещния край на коридора. Иззад завоя се появиха още двама в костюми и с тъмни очила.

— Няма проблем — каза Тревън. Посегна зад кръста си, като че ли се канеше да извади портфейла си, само че вместо това в ръката му се появи глок и агентът от СРП ги застреля в челата толкова светкавично, че първият още не се беше строполил на пода, когато куршумът улучи и втория. Двата изстрела гръмовно отекнаха в дългия коридор. Измъкнах своя уилсън и залегнах толкова бързо, че всъщност дори изпреварих падането на двамата убити. Тревън лежеше вдясно от мен и вече стреляше по новопоявилите се, както и аз. Иззад нас прозвучаха още гърмежи и двамата внезапно заподскачаха като кукли на конци, гърчейки се от множеството улучващи ги куршуми.

Стрелбата утихна и в коридора изведнъж отново се възцари тишина. Във въздуха се стелеше лютив барутен дим. Озърнах се назад и видях, че Ларисън и Докс плавно се приближават, всеки стиснал с две ръце оръжието си на равнището на очите. Погледнах към двамата в отсрещния край на коридора. Те лежаха по очи на килима с извити под телата им крака. Продължих да се целя в тях, докато се изправях, без да се отдалечавам от стената. Тревън се надигна на колене точно под мен. Втората двойка се намираше прекалено далече, за да сме сигурни, че са мъртви, а не искахме да поемаме никакви рискове.

— Достатъчно ли се отпуснах? — меко попита Тревън, без да откъсва погледа и дулото си от дъното на коридора.

— Напълно — отвърнах аз.

Прозвуча камбанката на асансьора — най-лявата врата.

— Мамка му — изругах тихо, като се борех с желанието да се приближа с насочен напред пистолет. Ако вътре имаше още противници, исках да съм подготвен. Но ако имаше цивилни, щяхме да се изправим пред сериозни проблеми със свидетелите.

Но те нямаше откъде да знаят кога ще излезем от стаята. Пък и асансьорите бяха прекалено несигурни, за да бъдат използвани за тактически цели. Ако имаше още противници, те щяха да дойдат по стълбището. Ако се допусне, че не чакат нарочно там.

Приближих се, като пъхнах уилсъна обратно в колана си и го скрих под сакото в момента, в който вратата се отвори. Надникнах вътре. Двама млади индийци със свежи лица, тъмносини панталони и колосани бели ризи. С висящи на ленти баджове на Американското конституционно дружество. Стояха до задната стена, откъдето не можеха да видят кланицата навън.

— Привет — дружелюбно им махнах аз. Опитвах се да покажа на Тревън, Докс и Ларисън, че в кабината има само цивилни и трябва да скрият оръжието си, за да се разкараме от етажа.

— Слизате ли? — с характерния слънчев акцент ме попита единият от индийците.

— Да — потвърдих и протегнах ръка, за да блокирам вратата. — Бихте ли задържали асансьора за момент? — Обърнах се към Докс и Ларисън и извиках: — Хората са така любезни да ни изчакат. Побързайте!

Имахме късмет, че досега никой не се появи в коридора. Предполагах, че по това време на деня повечето стаи са празни, но все пак трябваше да се размърдаме.

Вторият индиец подуши въздуха.

— Усещате ли нещо странно? Дим, струва ми се. Като че ли нещо гори.

— Да, току-що мина един от поддръжката — кимнах аз. — Каза, че имало проблем с вентилационната система, нищо тревожно.

Докс, Ларисън и Тревън се изсипаха в асансьора и аз ги последвах. Индийците изведнъж ми се сториха съвсем дребни. Те се отдръпнаха плътно към стената, но въпреки това беше тясно. Натиснах бутона за подземния гараж с кокалчето на показалеца си и вратата се затвори.

— Благодаря — отправи им Докс усмивка, която според мен изглеждаше абсолютно маниашка. — Щеше да е адски досадно да чакаме следващия асансьор.

За известно време всички замълчахме. От невидими тонколони се разнасяше само абсурдна асансьорна мелодия.

— Ъъъ… в конференцията ли участвате, господа? — попита първият индиец, вторачен в Ларисън. Явно някаква дълбока част в средния му мозък пищеше: „Опасност!“ Като съвсем съвременен човек обаче, при това хванат в капана на асансьорната кабина, той не можеше да си плюе на петите, както биха постъпили нашите далеч по-разумни прадеди, а се опитваше да поведе разговор с очевиден хищник.

— Не точно — отвърна Ларисън.

Асансьорът спря на четвъртия етаж. Докато чакахме вратата да се отвори, още малко и щяхме да се взривим от напрежение. Индийците трябва да го усещаха и аз се чудех какво си мислят, по дяволите.

Вратата се отвори. Две красиви млади жени с поли до коленете и на високи токчета, и двете с баджове на Американското конституционно дружество на шията, огледаха навалицата вътре.

— Ще изчакаме следващия — реши накрая едната.

Знаех, че разполагам най-много със секунда, преди Докс да изтика индийците до стената и да направи място за дамите.

— Благодаря — отвърнах и натиснах бутона за затваряне на вратата. Слава богу, скоро отново потеглихме надолу.

— Ние подкрепяме конституцията, естествено — отбеляза моят партньор. — И уважаваме тоя величествен документ. За огромно съжаление обаче, няма да останем достатъчно време в града, за да участваме в самата конференция. А вие? Като че ли сте изминали дълъг път, за да дойдете тук.

Искаше ми се да го удуша. Нарочно ли се опитваше да накара тези двамата да ни запомнят?

— Всъщност чак от Делхи — отвърна вторият. — Проучваме разумни начини да направим индийската конституция по-добра. Често се шегуваме, че вие американците можете да ни заемете своята, след като и без това вече не я използвате.

Разнесе се сигнал и асансьорът спря на етажа на фоайето. Ние с Тревън слязохме, а Ларисън и Докс се отдръпнаха към една от стените, за да направят път на индийците.

— Довиждане — каза първият.

— Приятен ден — прибави вторият.

— И на вас — рече Докс. — И мерси, че харесвате нашата конституция. Добре е все някой да я оценява.

Вратата се затвори.

— Господи! — възкликнах. — Защо направо не им даде визитната си картичка? Или телефонния си номер?

Той направи обидена физиономия.

— Просто съм добър представител на родината ни бе, човек. Хората идват отдалече и целта им заслужава уважение.

— Да, и след около половин час, когато ги разпитват от охраната на хотела, вашингтонската полиция и шибаните главорези от СКССО, те ще си спомнят съвсем ясно четиримата мъже, които са се качили в техния асансьор на деветия етаж, етажа, на който са открити четири трупа, осеяни с дупки от куршуми, етажа, който вонял на барутен дим.

Възцари се дълго мълчание.

— Е, като го представяш така, май разбирам какво имаш предвид — накрая заяви Докс.

Камбанката отново иззвъня. Гаражът. Всички посегнахме към кръста си и се притиснахме към страничните стени.

Вратата се отвори. Погледнахме наляво, после надясно. Чисто. Насочихме се към дъното на гаража, като вървяхме на голямо разстояние един от друг, за да затрудним евентуална засада. Сетивата и на четиримата бяха напрегнати до крайност. „Как са ме проследили дотук, по дяволите?“ — пищеше умът ми, но аз пропъдих тази мисъл. Сега проблемът беше как да се измъкнем. После щяхме да правим анализи.

Гаражът се пръскаше по шевовете, сигурно заради конференцията, и докато го пресичахме, можеха да ни нападнат от всяка посока. Всяка паркирана кола, задната страна на всяка носеща колона… всичко ми изглеждаше потенциална опасност. Когато стигнахме отсрещния край, почувствах бетонната стена зад гърба си като чаша студена вода след пустинен преход.

Ларисън се заозърта наоколо.

— Твоя човек го няма.

Погледнах си часовника.

— Дай му още няколко минути. Може да е заради графика, всичко може да е.

— Нещо не ми харесва — изсумтя Тревън. — Ако това тук е поредния капан, направо сме приклещени в ъгъла. Хайде да си намерим кола, да я запалим от жиците и да се махаме.

— Ако се наложи — казах. — Но ако не искаме да разбием бариерата като с таран, ще ни трябва кола, в която е оставен талон за паркиране. Плюс това трябва да е достатъчно стара, за да може да се запали от жиците. Изборът едва ли е много голям. Знам, можем да обясним, че сме изгубили талона, предпочитам обаче да не водим подобен разговор, ако има начин да го избегнем. Нека му дадем само още няколко минути.

Сякаш по даден знак се разнесе писък на гуми по бетон в отсрещния край на гаража. Сребрист миниван. Тонирани стъкла. „Хайде де — помислих си. — Канезаки.“

Ванът се приближаваше. Канезаки? Флуоресцентната светлина се отразяваше в предното стъкло.

С приближаването на колата напрежението се усилваше. Другите си представяха същото като мен: страничната врата се отваря и автоматичен огън ни прави на решето.

Ванът зави и спря точно пред нас. През тъмните прозорци не се виждаше нищо. Още никой от нас не беше извадил пистолета си, но ако страничната врата се отвореше…

Предният ляв прозорец се спусна и отвътре ни погледна красива млада азиатка с горнище тип триъгълник, шорти и завързана на опашка коса.

— Аз съм сестрата на Том — представи се тя. — Как е времето?

Бях толкова смаян, че едва възвърнах дар слово. Тя декларираше своите добри намерения и питаше за моите. Шпионка? Обучена от Канезаки? А и защо идваше тя вместо него?

— Ами… вали. — Предполагах, че това е верният отговор. Жената кимна.

— Качвайте се.

Страничната врата се отвори с плъзгане. На детски седалки на средния ред седяха две момиченца, чиито лица и коса бяха прелестна смесица между жълтата и бялата раса. Децата любопитно ни наблюдаваха.

— Ъъъ… къде е Том? — попитах аз.

— Не успя да дойде. Вижте, малко бързам, разбирате ли? Трябва да закарам тези две госпожици на тренировка до шест и не очаквах първо да минавам през центъра.

— Ясно. — Погледнах другите. По лицата им видях, че всичко това им се струва също толкова шантаво, колкото и на мен.

Напрежението разсея Ларисън.

— Хайде — подкани той Тревън. — Давай да се качваме отзад.

Двамата някак си успяха да се напъхат на третия ред. Докс се настани в средата на втория ред, между момиченцата. Аз седнах отпред.

Жената потегли към изхода. Там имаше автомат, на който можеше да се плати с кредитна карта, но тя или сама се беше досетила, или бе инструктирана от Канезаки. Или пък имаше късмет. Независимо от причината, нашата шофьорка отби в лентата към служителката, отегчена наглед латиноамериканка.

— Направо не е за вярване, но съм влязла в грешен гараж — каза тя, след като свали стъклото.

Гледах право напред и с периферното си зрение я видях да подава талона си на служителката. Последва пауза.

— Добре, няма проблем — отвърна латиноамериканката. Бариерата се вдигна.

— Благодаря — усмихна се сестрата на Том и ние излязохме под палещото слънце.

— Как да се обръщам към вас? — попитах аз.

Тя си сложи тъмни очила и зави надясно по Ел Стрийт.

— Казвам се Юки.

Забелязах татуировка отзад на дясното й рамо. Две канджи: „любов“ и „война“. Любов към войната? Войнственост? Това беше неологизъм, а не истинска дума — по такива си падаха отаку и босозоку, компютърните маниаци и рокерските банди, затова не бях сигурен какво означава.

— Добре, Юки, благодаря.

— За нищо.

— Къде е брат ви?

— На път за мола „Уайт Флинт“ в Мериленд, да се надяваме. Каза да ви закарам там и ако го няма, ще ви оставя и ще трябва да го изчакате. Съжалявам, но и без това закъснявам.

Тя отново зави надясно, този път по Петнайсета улица. Включи мигача доста по-рано от обичайното. Или беше съвестна шофьорка, или не искаше да даде на ченгетата и най-малък повод да я спрат. Или и двете.

— Изглеждахте… много опитна там долу — отбелязах аз. — Ако не възразявате, че го казвам.

Тя се озърна към мен и отново насочи вниманието си към пътя.

— Вижте, не съм глупачка, да сме наясно. Щом Том работи в Държавния департамент, вие сте от шведския отбор по фигурно пързаляне. Той ми е брат и съм му много задължена. Хайде да оставим нещата така.

Юки пак даде мигач и завихме надясно по Кей Стрийт.

— Как ви е името, господине? — попита момиченцето от дясната страна.

Хвърлих поглед назад, но детето наблюдаваше партньора ми.

— Ами, приятелите ме наричат Докс, миличко. Съкратено от неортодоксален. И ти можеш да ми викаш така, но само ако станем приятели.

— Ами да станем тогава — изкикоти се момиченцето.

— Добре. — Докс се пресегна и с престорена официалност стисна ръчичката й.

— А на тебе как да ти викам?

— Аз съм Рина.

— Рина. Страхотно име. Много ми е приятно да се запознаем, Рина.

— А аз съм Рика — осведоми го момиченцето от другата страна.

Докс се обърна и се ръкува и с него.

— Май че никога не съм виждал толкова красиви момиченца. Близначки ли сте?

— Да! — потвърди Рика.

— Не сме! — отрече Рина. — Аз съм на шест, а тя е на четири.

— Защо да не сме близначки? — попита Рика.

— Кажи й, Докс — помоли го Рина. — Защото близначките трябва да са родени едновременно.

И така нататък.

Бяха невероятно сладки. Замислих се за собствения си син, Коичиро. Трябваше да е горе-долу на тяхната възраст. Нима тези деца бяха направили нещо на когото и да е? Не можех да си представя по-невинни същества. А аз ги излагах на опасност.

— Том е добър човек — казах на Юки, когато завихме надясно по Кънектикът Авеню и поехме на северозапад към границата с Мериленд.

Тя кимна.

— И добър брат.

— Но ми се струва… че не разбира в какво ви забърква. В хотела имаше… известен проблем. Сигурно довечера ще го гледате по новините.

— Сериозно. Не искам да чувам за това.

— Мисълта ми е, че ако в гаража е имало охранителни камери, заснемащи регистрационните номера, ще си имате неприятности. Хората, които ни търсят, ще се поинтересуват какво сте правили там.

— В такъв случай добре направих, че смених номерата.

— Моля?!

— Вижте, аз невинаги съм била смотаната домакиня, с която днес се запознахте, разбирате ли? Казвам ви, не съм глупачка. Взех назаем нечии номера на една приятна, зелена квартална уличка без охранителни камери. И с малко късмет ще ги върна преди някой да забележи липсата им. Та след като ви оставя, ще е все едно никога не сме се срещали.

Не можах да се сдържа и се усмихнах.

— Е, въпреки това се радвам, че се срещнахме.

Тя ме погледна косо и също се усмихна.

— Недейте да флиртувате с мен. Не забравяйте, че съм смотана домакиня.

Разнесе се звън. Погледнах надолу и видях в стойката за чаши джиесем със светещ дисплей. Юки го вдигна, погледна екрана и ми го подаде.

— Том е.

Отворих го.

— Привет.

— Трябва да си със сестра ми.

— Да.

— Добре. Пътувам натам, накъдето ви кара тя. Трафикът е отвратителен, но не би трябвало да се забавя повече от половин час. Тогава ще ти обясня повече.

— Ще ни трябва кола. И „Сивик“ няма да свърши работа.

— Погрижил съм се. До скоро.

Той затвори. Върнах телефона в стойката.

— Май всичко върви по програма — съобщих аз.

— Добре.

Пътят до мола отне четирийсетина минути. Докс забавляваше децата, като им разправяше истории за скачане с парашут и какво се случва, ако парашутът не се разтвори, като ги увещаваше да потърпят, докато пораснат, и тогава да правят такива неща, съветваше ги да поискат разрешение от майка си, преди да ги вземе със себе си. Завидях му за подхода. Мен никога не ме е бивало с децата. Струва ми се, защото усещат неща, които възрастните са се научили да потискат.

Юки зави надясно в паркинга и обиколи обратно на часовниковата стрелка към друг паркинг, далеч от мола и почти пуст. Реших, че малкото коли принадлежат на служители, а не на клиенти, които трябваше да вървят по нажежената настилка, докато стигнат до магазините. Имаше един голям кимион, принадлежащ на известна фирма за хамалски услуги — три и половина, четири метра, прецених аз. Стори ми се малко странно да е паркиран до мол, при това толкова далече от самата сграда, и се зачудих дали Канезаки не е имал него предвид с онова „Погрижил съм се“.

Така и се оказа. Когато наближихме, лявата врата се отвори и отвътре слезе Канезаки. Общо взето, изглеждаше като всеки друг вашингтонски чиновник на връщане от работа — без сако, с разхлабена вратовръзка и малко омазнена кожа заради многократното преминаване между климатизирани сгради и доменната пещ навън. Все още носеше очилата с телени рамки, но беше по-слаб, отколкото си го спомнях, и в очите и лицето му имаше някаква новопридобита зрелост. Същият човек, с когото се бяхме запознали толкова отдавна в Токио, да, ала вече не оня хлапак със свежо лице и чисти идеали. Оттогава се беше борил с истинския свят и неговото бреме оставяше белега си.

Юки спря до камиона. Слязох и се ръкувах с Канезаки.

— Ключовете са вътре — както обикновено, прескочи общите разговори той. — Трябва да тръгвате.

— Имаш ли нещо ново за мен?

Том махна с ръка на сестра си.

— Камионът не ти ли стига?

— Знаеш какво имам предвид.

— Не. Нямам нова информация. Но когато получа, ще я кача на сайта.

— Какво да правим с камиона? Кога трябва да бъде върнат?

— Взех го за един месец. Да се надяваме, че дотогава проблемът ще е решен и ще измислим нещо. Договорът за наем е в жабката.

Страничната врата на вана се отвори и Рина и Рика едновременно извикаха:

— Чичо Томо!

Канезаки махна с ръка и на тях.

— Чичо Томо ли? — учудих се аз.

Той сви рамене.

— Нали разбираш, от Томохиса. Пък и чичо Том звучи странно.

Докс се измъкна от минивана и стисна ръката на Том.

— Радвам се да те видя бе, човек — каза той. — Май вечно ни измъкваш от някакво затруднение.

— И вечно в замяна за нещо — изтъкнах аз.

Ларисън и Тревън слязоха от колата.

— Чичо Томо, какво правиш тук? — извика Рина.

— Майка ти дойде да ме вземе, миличка! Дълга история. Ще ви я разкажа по пътя.

Сетне се обърна към нас.

— Не знам къде отивате и по-добре да не научавам. Само гледайте да е надалече. Ще ви търсят в столицата, а разполагат с всички възможности да търсят както трябва.

Ларисън погледна камиона.

— Изборът ти на превозно средство ми харесва.

Канезаки кимна.

— Никой няма да обърне внимание на движещ се камион. Номерата на този са от Уайоминг и никой няма да го забележи дори тук, в Мериленд. Освен това, докато единият шофира, двама или дори трима могат да пътуват скрити отзад. Издирват четирима, тъй че е по-добре да не ви виждат заедно. Като стана дума за това, трябва да тръгвате.

— Божичко! — възкликна Докс. — Отзад ще е истинска сауна. Някой има ли нещо против аз да карам?

Никой не отговори. Докс се качи и се намести зад волана. Тревън и Ларисън заобиколиха отзад.

— Нямах време да взема вода или нещо друго — каза Канезаки. — Резервоарът е пълен и купих няколко кашона и ролки полиетилен с въздушни мехурчета, за да има поне на какво да седите в каросерията. Когато се стъмни и се отдалечите от града, можете да спрете и да си вземете каквото ви трябва. Ще ти съобщя веднага щом науча нещо.

— В хотела имаше проблем — осведомих го аз.

Том ме погледна напрегнато.

— Какво искаш да кажеш?

— Четирима. Трябва да са били хора на Хортън. Някак си са ни проследили или са ни очаквали. Не сполучиха. Сигурен съм, че ще чуеш за това.

Той не отговори, само се озърна към вана. Към племенниците си.

— Сестра ти явно е много умна — продължих аз. — Каза ми, че взела номерата назаем от случайна кола в спокоен квартал. В района на Вашингтон трябва да има десетки хиляди ванове като нейния. Нищо не я заплашва. Никой не може да я открие.

Канезаки избърса потта от челото си и прокара пръсти през косата си.

— Господи! Аз не… Господи!

Отиде при вана, затвори страничната врата и се качи отпред. Приближих се и той спусна стъклото.

— Благодаря — казах. — И на двамата.

Юки ме погледна и можех да се закълна, че почти се усмихва.

— Не искам да знам — поклати глава тя и посочи брат си. — Квит сме, господин Държавен департамент.

Канезаки мрачно кимна.

— Може и така да се каже.

Зачудих се какво е направил за нея, по дяволите. Така или иначе, сега той й беше поискал услуга и тя му се бе отплатила.

Надявах се да не е с по-висока лихва, отколкото очакваше Юки.

18.

Като страняхме от междущатските магистрали и пътувахме на северозапад, ние напуснахме Мериленд, пресичайки Потомак по моста Пойнт ъв Рокс, далеч от околовръстното и шосе 95. Шофираше Докс, аз бях отпред до него. Слънцето се спускаше ниско в небето, но още беше достатъчно светло. Искаше ми се да се стъмни по-бързо. Всеки момент очаквах зад нас да се появи фаланга от полицейски коли с включени светлини и надути сирени. Звучеше абсурдно, естествено, ала същото можеше да се каже за присъствието на ония четиримата в „Хилтън“. Бях сигурен само, че колкото повече се отдалечим от града, толкова по-добре ще се чувствам.

Държахме радиото включено, за да видим дали няма да съобщят новини за стрелбата в хотела. Имаше много, но всичките объркани и непълни. Свидетели твърдели, че са чули изстрели, полицията отцепила района, ченгетата казвали само, че разследват евентуална стрелба. Всичко това можеше да са дежурните приказки, а можеше и зад кулисите да стои Хортън, да дърпа конците на местните власти в името на „националната сигурност“ и да скрие самоличността и принадлежността на убитите.

Разговаряхме за случилото се в хотела, търсихме пропуска в мерките ни за сигурност. Ако не успеехме да го открием, трябваше да приемем, че проблемът все още съществува, и усещането за някаква скрита уязвимост, която всеки момент може да ни връхлети, беше влудяващо.

— Сигурен ли си, че не са ви проследили? — попитах аз, докато пътувахме.

— По дяволите, да — отвърна Докс. — Избрахме стабилен маршрут за засичане на преследвачи от летището. Сменихме няколко таксита, пътувахме с метрото, знаеш как се прави. Невъзможно е някой да ни е проследил.

Сподавих желанието да му напомня, че изобщо не е трябвало да използва летището, но в този импулс разпознах опит просто да си го изкарам на някого, от което нямаше да излезе нищо продуктивно. А и въпреки че изобщо не биваше да ходят на летището, щом не ги бяха проследили, значи не ги бяха проследили.

— Ами оръжейното изложение, където каза, че сте ходили?

— После пак направихме проверка. Сто процента чисто.

— Ами…

— Хотелът ли? Направих резервацията от телефон в една бензиностанция в Мерифилд, Вирджиния. След като вече бях абсолютно сигурен, че сме чисти.

— Добре, ами…

— Джиесемите ни бяха изключени през цялото време. Ларисън ни провери на два пъти. Тоя пич е параноик като тебе.

Замислих се.

— Смяташ ли, че може той или Тревън да са предупредили Хортън?

— Трудно е да се каже. Ония в хотела може да е трябвало да очистят само нас, а не тях двамата. В такъв случай обаче някой не е получил инструкциите, щото Ларисън и Тревън направиха и четиримата на решето. И ти го видя със собствените си очи.

Кимнах, разочарован и гневен. Да те проследят, когато си мислиш, че си непроследим, е едно от най-ужасните усещания за уязвимост на света.

— Знаеш ли какво ми идва на ума? — попита Докс.

— Какво?

— Струва ми се, че навлизаме в епоха, в която наемници като тебе и мене ще трябва да обмислят плюсовете на пенсионерския живот. Тъй де, сега просто има прекалено много начини да ни гепят. Навсякъде е пълно с камери, над американските градове пускат наблюдателни безпилотни самолети. Управлението за национална сигурност извършва вътрешен шпионаж, всички интернет и телекомуникационни компании работят заедно с властите, сателити и суперкомпютри анализират цялата тая информация… Струва ми се, че сега живеем в свят, в който, ако някой си го е поставил за цел, ще те открие. А това значи или да работиш за тоя някой, или изобщо да не работиш.

Не отговорих. Може би Докс имаше право. Може би се беше стигнало до момент, в който вече нямаше място за хора като нас. Може би се бяхме превърнали в останки, анахронизми, брънки от една последна верига в машина, която вече няма полза от нас, машина, която се готви да ни смели и изплюе, за да продължи да функционира още по-безчувствено и безпощадно отпреди.

Вече започваше да се стъмва, когато отбихме при една бензиностанция край Кълпепър, за да заредим и отидем до тоалетната. Тревън и Ларисън бяха подгизнали от пот, но сами предложиха да останат още малко отзад, тъй и тъй били свикнали. Осведомих ги за репортажите по радиото, ала нямаше много за разказване. Набързо обсъдихме кой да купи провизии. Тревън имаше зелени очи, Ларисън излъчваше онова усещане за опасност, аз бях азиатец. Пък и Тревън и Ларисън изглеждаха така, все едно току-що излизат от парна баня. Оставаше Докс като най-незабележим и най-малко запомнящ се от четиримата. Той купи пътна карта, много бутилки вода и пълнозърнести бисквити и ние отново потеглихме в бавно разхлаждащата се нощ.

Докато пътувахме на юг, по радиото предаваха само местни новини и информация за трафика. После гласът на водещия изведнъж се оживи и напрегна.

— Имаме извънредна ситуация — съобщи той. — Атентат срещу Белия дом. Атентатор самоубиец.

— Боже всемогъщи! — възкликна Докс и усили звука.

Водещият продължаваше:

— В момента там пристигат полиция и линейки. Имаме сведения за тежко ранени. Доколкото ни е известно, още никой не е поел отговорност за атентата. Не е ясно дали президентът изобщо е бил в Белия дом.

— Какви ги говорят, по дяволите?! — учудих се аз. — Та това място е истинска крепост! Атентатор самоубиец ли? Пълен абсурд.

— Може би пак самолет?

— Щяха да кажат.

Докс мрачно ме погледна и отново насочи вниманието си напред.

— Каквото и да е, май ние сме му разчистили пътя. По дяволите. Мама му стара. Дали да не спрем и да кажем на Ларисън и Тревън?

— Не, карай нататък. Това е трябвало да се случи, докато ние сме били в града, загря ли? Сега са го блокирали. Басирам се, че части на Националната гвардия спират движението по околовръстното, навсякъде. Искам да се отдалечим колкото може повече от случващото се във Вашингтон.

Опитвах се да се убедя, че вината не е наша. В главата ми обаче не преставаха да отекват думите на Докс:

„Каквото и да е, май ние сме му разчистили пътя.“

По радиото не съобщаваха нищо ново, главно повторения на вече известното, с интонации, вариращи от истерия до екстаз. Постепенно нещата малко се изясниха. Не било атентат срещу самия Бял дом, а срещу един от охранителните постове навън. И все пак взривът бил мощен. Имало десетки ранени цивилни, част от желязната ограда била унищожена. На президента очевидно му нямало нищо. Бил в Белия дом и в девет щял да направи обръщение към нацията.

— В най-гледаното време — отвратено отбеляза Докс. — Едва ли е случайно.

При Бъкингам, Вирджиния, отбихме от шосе 15 и се насочихме на запад. Тъкмо подминавахме Апоматокс, когато започна обръщението на президента.

— Всички знаем какво се случи днес — каза той. — Един мерзавец се самовзриви пред Белия дом, като уби и рани десетки невинни граждани. Не е ранен никой в самия Бял дом и освен щетите, нанесени на оградата, сигурността на сградата не пострада. Все още не знаем кой точно е извършил тази жестокост, нито защо. Но бъдете сигурни, в момента армията, законоопазващите органи и разузнавателните служби търсят отговорите на тези въпроси. И когато изпълнят задачата си, на извършителите ще бъде въздадено правосъдие.

— Ето как наричат бойните действия в наше време — подметна Докс. — „Правосъдие“. Предполагам, че звучи по-добре от „нашествие“, „бомбардировка“ и „клане“.

— Шшшт!

— А сега искам да обърна внимание на един слух — продължи президентът. — Първо, че преди да се самовзриви, терористът извикал „Аллах акбар“, което означава „Бог е велик“ на арабски и е типична мюсюлманска молитва, а понякога и боен вик. Нямаме потвърждение на това твърдение и е безотговорно от страна на медиите да го съобщават все едно е факт.

— Слух ли? — попита Докс. — Кой е пуснал слуха? Имам чувството, че го пуска самият президент!

— Точно това прави, или нарочно, или защото са му го подхвърлили.

— По дяволите, как…

— Шшшт. Обръщението продължава.

— Нашата задача тази вечер е да се молим за жертвите и техните семейства — говореше президентът. — И да благодарим на мъжете и жените от нашите въоръжени сили и разузнавателни служби, които и в този момент рискуват живота си, за да защитят нашата родина и нашите свободи. Да се молим и за тях.

Разнесе се глъчка на репортери, опитващи се да зададат въпроси, после водещият отново се включи и обясни, че президентът е напуснал залата за пресконференции.

Докс се озърна към мен и пак се обърна към пътя.

— Какво ще правим, по дяволите?

— Не знам.

— Сериозно, Джон. Сериозно… забъркахме се в някакви ужасни говна.

— Да.

— Тъй де, атентати под фалшив флаг?! И пръстът сочи към нас?! Прощавай, ако ти се сторя малко мрачен, ама не виждам никакъв изход.

— Наистина ми се струваш малко мрачен.

Той тихо се засмя.

— Ами ободри ме тогава.

— Работя по въпроса.

— Да не споменавам…

— Знам. Ние сме му разчистили пътя.

Следващата ни спирка беше чак при Роаноук. Наближаваше полунощ и не бяхме спирали от над осем часа. С Докс разказахме на Тревън и Ларисън за инцидента пред Белия дом. Никой не каза нищо, но знаех, че всички си мислим едно и също: бяхме прецакани.

Взехме си някакви закуски, пак заредихме резервоара и се разбрахме да се разменим.

— Не е толкова зле — каза Тревън. — Сега е доста по-прохладно отпреди и твоят приятел добре се е сетил да ни остави найлон с въздушни мехурчета. Всъщност е много удобен, ако лежиш на него.

С Докс бяхме обсъдили перспективата от неудобството да сме затворени в каросерията, безпомощни и слепи, докато Тревън и Ларисън шофират. Ако се поставеше катинар отвън, камионът щеше да се превърне в затвор. Не че някой носеше катинар или имаше време да купи такъв, но все пак. В крайна сметка обаче нямаше значение, защото имахме ли друг избор? Никой от нас не можеше да рискува и да се придвижи с обществен транспорт. Докс имаше право за шансовете ни да се скрием от модерната шпионска държава. И Ларисън имаше право, когато убеждаваше Тревън, че ако се отдели от нас, пръв ще го заловят. Заедно имахме най-големи шансове да се справим и да измислим начин да нанесем ответен удар.

За Тревън и Ларисън нямаше значение какво ще ядем, затова се зарадвах, когато на другата сутрин Докс настоя да спрем при магазин за здравословни храни край Нашвил. Заредихме достатъчно кльопачка, за да ни стигне предоволно чак до тихоокеанското крайбрежие, после намерихме един „Уол-Март“ и хвърлихме няколко постелки и спални чувала в каросерията. Постелките бяха добра идея, но моят партньор беше прав — когато слънцето напечеше, отзад ставаше истинска сауна и нямаше как да я охладим. Мислихме дали да не купим торби с лед, но се отказахме. Не искахме да рискуваме да привлечем вниманието на някой магистрален патрул с течаща от каросерията вода.

Отбихме се и в „Старбъкс“, където имаше безплатен достъп до безжичен интернет, и аз проверих секретния уебсайт. Почти очаквах да съм получил съобщение от Хортън, опитващ се да обясни необяснимото. Ала той явно разбираше, че при настоящите обстоятелства това ще е безполезно. След като ни беше използвал, полковникът се бе опитал да ни отстрани, за да не му пречим. Знаехме, че ще направи нов опит, също както той си даваше сметка, че ще се стремим първи да се справим с него. Играта беше толкова ясна, че кой каквото и да кажеше, щеше да е излишно, даже нелепо.

Имаше обаче съобщение от Канезаки. Той описваше атентата срещу Белия дом, който медиите повече или по-малко бяха отразили след обърканите първоначални репортажи. Освен това Управлението за национална сигурност било засякло слухове за нови удари. Президентът обмислял решителен отговор. Том настояваше да му се обадя и аз му написах, че няма да мога поне още ден-два. След засадата в хотела параноята ми отново се беше засилила. Имаше вероятност Хортън да е успял да събере достатъчно данни от охранителните камери на летището и от сателитното разузнаване, за да ни проследи до „Хилтън“. В края на краищата той очакваше пристигането ни в града. В такъв случай, ако приемем, че ни е изгубил след хотела, дори да разполагаше с цялата техника на света, засега щяхме да сме като иглата в копа сено от поговорката. Не исках да поемам абсолютно никакви рискове да проследят телефонно обаждане толкова далече на запад, от което противникът можеше да предвиди по-нататъшния ни маршрут. А от него Хортън можеше дори да се досети накъде се насочваме. И защо.

Следобед на втория ден шофираше Тревън и аз се возех с него в кабината. Пътищата общо взето бяха зловещо тихи, но от време на време тишината се нарушаваше от военни конвои, след което отсъствието на трафик ставаше още по-злокобно.

Зададох на Тревън същите въпроси за сигурността, които бях обсъдил с Докс, без да получа нови прозрения. Ако криеше нещо, значи го криеше добре. Не ми каза почти нищо за себе си. Получил бойното си кръщение в Могадишу. Изкачил се в оперативната йерархия от въздушнодесантни войски през спецчастите до СРП. Много кадърен човек, несъмнено, и според биографията му, и от онова, което бях видял в хотела. Но с него не долавях такава връзка, каквато бях започнал да усещам с Ларисън. У Ларисън имаше някакъв хаос, но и целенасоченост. У Тревън по-скоро долавях… смут. И отплата. Нямах представа за какво.

Слушахме кънтри музика по радиото, когато, също като предишния ден, иначе равният и успокояващ глас на диджея прозвуча пискливо и сериозно.

— След вчерашния атентат срещу Белия дом пак имаме ужасяваща новина. Атентатор самоубиец в мол в Минеаполис. Съобщават за камион, взривен в сградата, част от която се срутила. Знам, че не виждате нищо, това е радио, но в момента аз го гледам на екрана и трябва да ви кажа… Господи, боже мой, направо е неописуемо. Като близнаците в Ню Йорк… Приятели, ужасно съжалявам, но вчерашният атентат не е бил самостоятелна акция. Трябва да има връзка между двата. Да се молим властите да правят нещо, за да ни защитят.

— Мама му стара — изруга Тревън. И толкова, повече нямаше какво да се каже. Мрачно продължихме нататък, като чакахме да чуем още новини, ужасени от евентуалното им съдържание.

Чухме, когато минавахме край Мемфис. Още двама атентатори самоубийци: една бомба на мач на „Джайънтс“ в „Ей Ти & Ти Парк“ в Сан Франциско и друга в черква в Лъбък, щата Тексас. Още смъртни случаи. Зловещи описания на жертвите, изгорените, затрупаните и ослепелите. Репортери интервюираха зашеметените оцелели, изпаднали в истерия хора, които се опитваха да открият свои роднини, виещи родители, прегръщащи осакатените тела на своите дъщери и синове.

— Страната ще полудее от това — мрачно каза Тревън.

Кимнах.

— Точно такъв е замисълът. Ако единайсети септември, плюс малко антракс след това, успя да побърка страната, представи си какво ще ти се размине, ако успееш да всееш още по-силен страх. И да го поддържаш.

Продължихме нататък. По радиото вече предаваха само извънредни репортажи. Атентатите бяха изхвърлили всичко друго от ефир. Когато на водещите им омръзваше да повтарят едни и същи новини, започваха да интервюират хора по улиците. Изборът на интервюираните едва ли беше случаен и убедените пацифисти или бяха пропускани, или се страхуваха да говорят, обаче след часове слушане на радио останах с впечатлението, че страната е обзета от атавистична ярост. Имаше призиви за интерниране на мъжете мюсюлмани, за затваряне на границите, за ядрени бомбардировки над Мека и Медина.

— И аз щях да изпитвам същите чувства — каза Тревън. — Ако не знаех какво става всъщност.

— Няма значение кой стои зад това. Реакцията или е тактически логична, или не е.

— Не говоря за тактика. А за чувствата си.

— Разбирам. И тъкмо това е най-хитрото в действията им. Помисли. Досега са извършени четири атентата. Белият дом — ключов символ на нацията. Най-големият мол в страната — ключов символ на консуматорството и икономиката. Черквата — за да накарат хората да почувстват, че вярата им е под атака. И накрая, удар срещу спорта — светската религия на тази страна. Всичко онова, с което се отъждествява и в което свято вярва американският народ. Липсва само още едно нещо, та хората да изгубят и последната си капчица разум и напълно да се предадат на чувствата, за които говориш ти.

— Какво? — попита Тревън.

— Училище. Едно, може би повече.

Той ме стрелна с поглед.

— Божичко.

— Да. Предполагам, че ако не получат каквото искат след извършеното досега, ще вдигнат залозите. Училищата ще свършат работа. Спомни си за Беслан. Или за оня лагер в Норвегия.

— Смяташ ли, че ще отидат толкова далеч?

— Да виждаш някакви други признаци?

Продължихме нататък под истеричните акорди на постоянно рециклираните репортажи. Зяпах прелитащите покрай нас пейзажи, зелени хълмове, гори и терасирани земеделски площи, градчета с имена като Макрори, Болд Ноб и Джъдсония. Небето сияеше абсурдно яркосиньо. Пътят сивееше в лятната мараня и сякаш се простираше до края на света.

През повечето време по радиото имаше само догадки. „Ал Кайда“ в Ирак. „Ал Кайда“ в Йемен. „Ал Кайда“ на Арабския полуостров. Иран. Либия. „Мюсюлманските братя“. „Спящите клетки“ в Америка и колко на брой можели да са те. Защо ни мразели, защо обичали смъртта повече от живота. Релефът навън си оставаше безразличен и неизменен, ала аз усещах, че страната, която прекосяваме, безвъзвратно се е променила след началото на нашето пътуване, време, което също вече ми се струваше невъобразимо далечно и мъгляво. Представях си нас четиримата в камиона като някакъв бацил, тайно вкаран в артериалната система на Америка, преследван от изродени Т-клетки, докато невидимата политика на тялото наоколо се мяташе в треска и делириум.

Чувствах се отвратително, че ние сме част от ужаса, за който слушахме по радиото. Ала какво можехме да направим, освен да се опитаме да се защитим?

Периодично спирахме за посещение на тоалетната и за провизии. Навсякъде кипеше паническо пазаруване: изолирбанд, найлон, консерви, бутилки вода. Таблетките йод бяха изчезнали и черният пазар на мексикански ментета на лекарството против антракс, ципрофлоксацин, явно процъфтяваше. Видяхме магазини „Уол-Март“, тотално изпразнени от средства за пречистване на вода и къмпинг екипировка. Продажбите на оръжие бяха ударили тавана и боеприпасите бяха станали дефицитни.

Продължихме да шофираме на смени: двама отпред, за да не се случи някой да заспи на волана, и двама в каросерията, почиващи — поне теоретично. Спирахме само на местата за отдих на магистралата, където паркирахме далече от други превозни средства, тъй че ония двама от нас, които бяха отзад, да могат да се качват и слизат незабелязано.

Дремех отзад заедно с Тревън, когато се събудих от усещането за спиране. В каросерията не проникваше светлина. Трябваше да е нощ.

По вратата се разнесоха три почуквания — сигналът „чисто“, който използвахме, за да предотвратим недоразумения. Аз обаче вече бях извадил уилсъна и го държах в ръка.

Вратата се отвори и видях Ларисън и Докс. Навън се здрачаваше, но още не беше съвсем тъмно. В тревата свиреха щурци, но иначе цареше пълна тишина. Свежият въздух приятно разхлаждаше кожата ми.

— Къде сме? — попитах, докато слизах и пъхах пистолета в колана си. Краката ми се бяха схванали и аз клекнах няколко пъти, за да се раздвижа.

— При Лавака, Арканзас — отвърна Ларисън. — Малко на юг от Националния горски парк „Озарк“.

Докс пъхна глава в каросерията.

— Господи боже, така ли миришело тук? Сигурно съм бил свикнал, когато беше мой ред. Може би няма да е зле да намерим къде да вземем душ, когато стигнем в Лос Анджелис.

Размахах ръце и ги разтърсих, за да възстановя кръвообращението.

— Значи още не сме минали Арканзас, така ли? Божичко, колко е голяма тази страна!

Ларисън също се протегна.

— Остават само още няколко километра до границата с Оклахома. Почти сме преполовили пътя.

Огледах се. Намирахме се на черен път. Отляво се издигаше стар, изоставен наглед плевник с малко езерце отстрани. Ясното небе беше с цвят на индиго над и зад нас и тъмносиньо, избледняващо до розово на запад. Полумесецът на луната и първите звезди вече бяха изгрели.

— Защо спираме? — попитах. — Ще се сменяме ли?

— Аз съм готов — отвърна Ларисън. — Президентът обаче пак ще държи реч в най-гледаното време. Реших, че ще искате да я чуете.

Отново се озърнах наоколо. Мястото беше достатъчно пусто, за да рискуваме да спрем там. Погледнах часовника си. Осем без няколко минути — почти девет във Вашингтон.

Всички се изпикахме в края на недалечната гора, после спуснахме стъклата на камиона и насядахме навън, Докс и Ларисън отляво, ние с Тревън отдясно. Водещият излишно ни припомняше събитията от деня и гадаеше каква ще е реакцията на президента. Отново ми направи впечатление усещането, че участвам в случващото се и същевременно съм отдалечен, изолиран, откъснат от него.

Президентът започна точно в девет. Гласът му звучеше отмерено и сериозно.

— Днес нашата страна беше подложена на безпрецедентна поредица от ужасяващи, мерзки атентати срещу цивилни. Имаме сведения, че някои са извършени от законспирирани ислямски фанатици, а други — от саморадикализирани индивиди.

— „Саморадикализирани“ ли? — повтори Докс. — Какво изобщо значи това, по дяволите? Някакъв тип си седи и си гледа работата, и ей така сам си се радикализира, а?

— Днес се срещнах с председателите на парламентарните групи в Конгреса — продължи президентът. — Обсъдихме законодателни промени, които ще ми дадат необходимите средства да изпълня задълженията си като гарант на националната сигурност пред лицето на тази безпрецедентна заплаха. Останах изключително доволен от нашите двупартийни дискусии. Никой не играе политически игрички със сигурността на американския народ. Съвсем скоро ще обявим новите мерки, за които се договорихме по време на обсъждането. Освен това ще съобщя за някои важни размествания в моя кабинет, целящи да ни гарантират максимално гъвкаво, динамично и ефективно правителство, способно да осигури безопасност на американския народ.

В такъв момент не можем да не си спомним онзи страшен ден, в който фанатици разбиха самолети в Световния търговски център и Пентагона, както и, след намесата на смели пътници, в едно поле в Пенсилвания. Не можем да не си спомним ужаса от онези жестокости. Но нека си спомним също храбростта, решителността и единството на целите, проявени в онзи ден и през следващите дни. И когато днес погребваме мъртвите и скърбим заедно с техните семейства, нека се държим също толкова твърдо. Не се заблуждавайте: родината ни е под атака. Но не се съмнявайте нито за миг — ние ще се защитим. Благодаря ви и Бог да благослови Америка.

— Господин президент, има ли разузнавателни данни за още атентати? — извика един репортер.

— В момента не мога да коментирам този въпрос — отвърна президентът.

— „В момента“ — повтори Докс. — Сигурен признак, че политикът ти пикае върху гърба и те убеждава, че вали. Както и „не се заблуждавайте“, като стана дума за това.

— Господин президент, бихте ли ни казали нещо за новите мерки, които сте обсъждали с председателите на парламентарните групи? — извика друг репортер. — И щом сме под атака, защо още не са влезли в сила?

— Законите ни трябва да са не само необходими, но и уместни — заяви президентът. — В хода на борбата срещу терористичната опасност е важно да не унищожим нашите ценности.

— Хитро копеле — изсумтя Докс.

— Господин президент, бихте ли коментирали слуховете, че смъртта на Тим Шорок и Джак Финч е свързана с тези атентати? — обади се трети репортер. — Че това е трябвало да затрудни вашата реакция?

— Тим и Джак са американски герои, които отдадоха живота си в служба на своята родина — отговори президентът. — Нямам друг коментар, освен че работата на екипите, които те така компетентно ръководиха, продължава с пълна сила и че скоро ще обявя техните заместници.

Президентът излезе под глъчка от въпроси и водещият започна да повтаря всичко, което току-що бяхме чули. Ларисън се пресегна и изключи радиото.

— Е, май всичко върви повече или по-малко по плана — отбеляза той.

— Освен че ние не трябваше вече да сме живи — поправи го Докс. — Ние сме им трън в очите и не приемам никакви други възможности.

И тогава го видях. Онова, което ми убягваше досега.

— Щом се е разчуло, че Финч е убит, Хортън не се ли тревожи, че хората ще се усъмнят в неговия наследник? — попитах аз.

Другите ме погледнаха.

— Играта на Хортън и без това е адски рискована, но с развитието на ситуацията не може да не плъзнат приказки, че е било вътрешна работа. И върху кого ще се насочат съмненията? Върху хората, които най-очевидно са били облагодетелствани. Тъй де, щом се запиташ дали Финч не е бил убит, лесно ще се усъмниш в онзи, който е заел мястото му.

— Сигурно затова Хорт е искал да изглежда като естествена смърт — отбеляза Ларисън.

Кимнах.

— И аз си мислех същото. Но после той разпространи версията за цианида. Естествено, това е страхотен начин да впрегнеш всички американски служби за национална сигурност да се опитат да ни заловят и да ни накарат завинаги да изчезнем, но също така замесва и него, макар и само като подчертава факта, че той не се облагодетелства от злополука, а от политическо убийство.

— Разбирам какво искаш да кажеш — рече Ларисън. — Какво според тебе означава това?

Щях да се побъркам от яд. Имах чувството, че задавам верния въпрос, отговорът обаче ми убягваше.

— Не знам — признах. — Освен че… каквото и всъщност да е замислил Хортън, струва ми се, че още не го разбираме.

Няколко километра по-нататък намерихме „Старбъкс“ и аз за пореден път проверих секретния уебсайт. Ново съобщение от Канезаки:

Дочух неколцина от местните да си говорят. Думите на един от тях бяха типични: „Ако със сигурност установим, че хората зад тия атентати са мюсюлмани, викам да им пуснем ядрени бомби над проклетите страни. Стига сме им правили мили очи, стига сладки приказки, стига сме се опитвали да се разберем с тях. Каквото повикало, такова се обадило. Ама първо викам да върнем всички американски мюсюлмански предатели в родната им страна, цялата пета колона, та да са там, точно в епицентъра на гъбовидния облак. И аз лично ще натисна проклетото копче. И ви гарантирам, че няма да съм първият на опашката — цял куп други американци ще се подредят, за да направят същото“.

Никой не прояви несъгласие с него. Осъзнах, че истерията е начин да се скрием някъде, поне сред населението, защото не се вписвахме в характеристиките на онова, което беше разпалено в общественото въображение.

Продължихме нататък, на север и после по тясната ивица в северозападния край на Оклахома, като заобиколихме отдалече Оклахома Сити и даже Амарило, усещайки смущаващо близо скръбта и гнева в Лъбък. След това по прашните равни пътища на Ню Мексико, през националните горски паркове „Ситгрийвс“ и „Тонто“ в Аризона, избягвайки Финикс през Прескот, и накрая през река Колорадо — в Калифорния. Останалия път изминахме по междущатско шосе 10, покрай националния парк „Джошуа Трий“ вместо по по-тихите пътища на север, които щяха да ни отведат обезпокояващо близо до базата на морската пехота край Туентинайн Палмс. Най-после, когато слънцето изгряваше зад нас, стигнахме Тихия океан в Санта Моника. Целия път ни отне три нощи — по второстепенни пътища, без да превишаваме максимално позволената скорост нито с километър, през повечето време в умопомрачителен марш „на скок“, понякога в кабината на камиона, друг път в душната жега и мрак в каросерията, докато властите ни издирваха навсякъде, където можеха. Ала успяхме. Стигнахме.

Сега само трябваше да се доберем до Мими Кей. И чрез нея — до Хортън.