Рицари на фалшивите банкноти

За никого не е тайна, че в арсенала на буржоазните държави и правителства освен явните, има и тайни средства за оказване натиск върху вражеските държави. Сред тях е и подкопаването на икономиката на другите страни чрез печатане и разпространяване на фалшиви пари.

ПРЕСТЪПНИЦИ НА ДЪРЖАВНА СЛУЖБА

Историята познава много случаи, когато фалшивите пари са били оръдие на външната политика на капиталистическите държави. Подправени монети на вражески държави се сечели в големи количества още от началото на средновековието по време на честите войни. Известният руски учен професор М. И. Боголепов пише в книгата си „Държавният дълг“ за някои от кралете, които така се увлекли да фалшифицират монети, че влезли в историята като фалшификатори на пари.

Още през 1517 г. чешкият крал наводнил полския пазар с фалшиви полски пари и това чувствително разстроило икономиката на Полша.

По време на Седемгодишната война (1756—1763 г.) пруските войски под командуването на Фридрих II нахлули в територията на Полша и Литва. Те заграбили богати трофеи, но най-ценни сред тях били инструментите за сечене на литовски монети. Като узнал за неочакваната находка, Фридрих побързал да арестува и постави под строга охрана всички, които по някакъв начин били разбрали за нея. След това възложил на трима авантюристи-фалшификатори да започнат сечене на литовски монети. Дали им сребро, но при условие да го използуват „икономично“. Тройката започнала да прави пари, които само изглеждали сребърни. Монетите трябвало да изглеждат като минали през много ръце и затова излишният блясък на повърхността им отстранявали с помощта на тъй наречения винен камък. Освен това продължавали да секат монетите със същата дата, с която били и истинските. Никак не е чудно, че търговците, които снабдявали пруската армия, вземали тези пари без колебание. Предполага се, че „светата троица“ е направила повече от 400 милиона фалшиви пари.

На свой ред англичаните в стремежа си да раздразнят прусаците направили огромно количество немски сребърни пари. Скоро станало ясно, че тези монети са фалшиви — те съдържали значително повече сребро от истинските. Това бил единственият случай в историята, когато фалшификаторите направили такава грешка.

В Полша и Швеция едновременно усилено фалшифицирали руски пари. Руските царски чиновници също не останали назад и организирали фалшифицирането на холандски парични знаци. По-късно, непосредствено преди руско-японската война, в Далечния изток руските власти открили огромно количество фалшиви рубли. Минало много време, преди да се разбере, че тези пари се печатат не в Петербург, а в Токио. Станало ясно, че подготовката за война с Русия се водела в Япония на всички равнища и започнала много преди нападението на Порт Артур.

И все пак с фалшифицирането на пари на държавно равнище за пръв път сериозно се заела Англия.

През 70-те години на XVIII в. отношенията й със североамериканските колонии рязко се влошили. Английският парламент почувствувал, че богатите колонии се изплъзват от ръцете му и предприел решителни мерки, за да запази позициите си в Новия свят. Въведени били строги ограничения, които пречели за развитието на манифактурното производство в колониите. Това не се харесвало на богатите фабриканти. Увеличаването на данъците болезнено се усещало от бедняците. Облагането с данъци изобщо се смятало за несправедливо, тъй като колониите нямали свои представители в парламента. През 1764 г. в Лондон бил издаден закон, който забранявал да се печатат книжни пари в колониите. Това решение се отразило много зле върху доходите на фермерите, занаятчиите и фабрикантите. Чашата на търпението преляла и от другите „драконовски мерки“ на английското правителство. Избухнала войната против британския колониален гнет.

В тези бурни години, когато били позволени всички средства, фалшивите пари се оказали важно оръжие за Англия в борбата й срещу въстаналите колонии в Новия свят.

Войната за независимост, която продължила цели 8 години, започнала на 19 април 1775 г. със сражението при Лесингтън. Всяка от тринадесетте колонии трябвало сама да въоръжи армията си и да й осигури всичко необходимо. Но войниците били лошо облечени и нередовно ги снабдявали с пари и боеприпаси. Въпреки високия боен дух те воювали трудно. Снабдяването се затруднявало от инфлацията и от недостига на много материали. Икономическото положение на колониите било крайно тежко и точно това решили да използуват в Лондон.

През октомври 1775 г. членът на континенталния конгрес Самюел Адамс получил тайно донесение от представителя на колоните в Лондон Артър Ли. Американският агент с тревога съобщавал, че случайно успял да узнае за заговор, който се готвел в някои провинции. Артър Ли писал: „Възможно е в близко време да Ви се наложи да се сблъскате с предателство в редица провинции. Доктор Чарч е организирал заговор и е привлякъл на своя страна някои хора, между тях и зет си — печатаря Флеминг. Те ще се опитат да обезценят континенталните парични знаци, като пуснат в оборот много фалшиви пари. Успях да узная това от авторитетен източник в министерството, което е във връзка с тях…“

Доктор Чарч… Но това е генералният директор на всички болници на континенталната армия! Да, да, Бенджамин Чарч, уважаван в колониите човек. Скоро Самюел Адамс разбрал за него и други неща. Оказало се, че доктор Чарч отдавна е под подозрение. Започнали да го следят, след като установили, че той води тайна кореспонденция с командуващия британските войски генерал Гейдж и с много други англичани. Арестът на предателя вече нищо не можел да поправи — в Лондон били възприели неговата идея да залеят Америка с фалшиви банкноти и да разстроят още повече и без това разклатената финансова система на разбунтувалите се колонии. Това бил случай в историята, когато с помощта на огромно количество фалшиви пари една държава се опитала да пречупи гръбнака на финансите на друга държава.

В Лондон разбирали, че трябва да се бърза. И ето че през един бурен януарски ден на 1776 г. от пристанището Плимут отплувал за Новия свят линейният кораб „Феникс“. В края на януари той пристигнал в Ню Йорк. На борда имало всичко необходимо за направата на клишета и за печатане на фалшиви пари по подобие на онези, които били пуснати в оборот от континенталния конгрес на 10 май 1775 г. От кораба изнасяли парите в чували за брашно.

През ранната пролет на 1776 г. по неизвестни причини „Феникс“ напуснал пристанището на Ню Йорк. Въпреки това потокът от фалшиви банкноти не намалял, а се увеличавал с всеки изминат ден. Разузнаването на колонистите се опитвало да намери адреса на нелегалния монетен двор. Най-сетне усилията му се увенчали с успех. По време на разпит на 26 юни 1776 г. някой си Исраел Янг казал под клетва, че неговият познат Томас Вернон по заповед на губернатора на Ню Йорк Уилям Трайон търси фалшификатор, който да може да направи клишета. След известно време Вернон доложил на губернатора, който се намирал постоянно на борда на английския линеен кораб „Дюшес ъв Гордън“, че е намерил такъв квалифициран фалшификатор в лицето на Хенри Доукинс. Когато довели Доукинс на борда на кораба, не могли да преговарят с него, защото той се изхитрил да се напие и по време на срещата с губернатора само бърборел несвързано и ръмжал. Изпратили го да спи. През нощта той незабелязано изчезнал от кораба и доказал, че бил не само изкусен фалшификатор, но и добър актьор.

Скоро английският губернатор организирал на борда на кораба печатане на континентални пари без помощта на Вернон. Помогнал му собственикът на нюйоркската печатница Джеймс Ривингтън, който му изпратил опитен майстор и необходимото оборудване. Потокът фалшиви монети продължавал да се увеличава. На 14 април 1777 г. в „Ню Йорк газет“, „Уикли меркюри“ и редица други вестници било публикувано съобщение, което станало историческо. То предупреждавало жителите на града за голямото количество фалшиви пари, които се появили в колониите. Според съобщението те били „толкова изкусно и прецизно направени, че няма никакъв риск да ги ползувате, тъй като е почти невъзможно да се отличат от истинските“.

Успехът на британската финансова диверсия се дължал и на това, че през 1776 г. английските войски успели да превземат в Пенсилвания една хартиена фабрика и доставили на тайния си „монетен двор“ голямо количество хартия. Станало невъзможно да се различат фалшивите от истинските пари дори и по качеството на хартията. Англичаните успели да привлекат на своя страна и филаделфийския майстор-гравьор Джеймс Смизер, който малко преди войната направил няколко клишета за монетните дворове на колониите. Когато англичаните били принудени да напуснат Филаделфия и да се оттеглят към Ню Йорк, Смизер тръгнал заедно с тях. Върховният изпълнителен съвет на Пенсилвания: издал специална листовка, в която Смизер се обвинявал в предателство и държавна измяна. „Но чувството за патриотизъм винаги се притъпява, когато става дума за пари“ — справедливо забелязва Лин Глезер в книгата си за американските фалшификатори на пари.

Кой разпространявал фалшивите пари? По време на война гова бил много опасен бизнес. И все пак англичаните успели да склонят на това шайка от мошеници. Имената на някои от тях дори останали в историята на американската държава. За един от тях — Стефан Холенд, бъдещия губернатор на щата Ню Хемпшир Джон Ленгтън възкликнал: „Да бъде проклет! Надявам се да го видя обесен. Той ни причини повече загуба, отколкото биха могли десет хиляди души.“

Полковник Стефан Холенд (по това време всеки, който пожелаел, можел да се представи за „полковник“) преди войната бил преуспяващ търговец. Когато избухнала освободителната война, той преминал на страната на англичаните и заедно с преданите му хора се заел да разпространява фалшиви пари. Не може да се каже, че Холенд нито веднъж не е попадал в ръцете на властта, напротив. Ала всеки път успявал да избяга при съвсем невероятни обстоятелства. Например веднъж го арестували и го задържали в затвора, докато бъде изяснено всичко около неговата „дейност“. Впрочем това не бил затвор, а обикновена барака без прозорци. Веднъж часовоят, който току-що бил застъпил на пост, видял как от затвора излиза красиво облечена девойка. Тя бавно тръгнала по прашния път към гората, като кокетно въртяла чадърчето си. Часовоят разбрал, че е измамен, едва когато „девойката“ неочаквано възседнала появилия се от гората кон и заедно със съучастниците си се понесла в галон.

Как получил Холенд женските дрехи? Как се свързали с него съучастниците му? Това никой не можал да обясни. Много по-късно съвсем случайно станали известни някои обстоятелства от неговата дейност. През тези години върлувала епидемия от едра шарка, която не пожалила и един от партньорите на Холенд. Той починал по време на поредната си „командировка“. Неговият слуга, млад човек, си спомнил, че малко преди смъртта си господарят му ровел в градината. Слугата отишъл там и под един камък намерил чувал с писма. Момчето ги занесло в полицията, и пред удивените полицаи се разкрила картината на предателството на много видни колонисти, връзките им с англичаните и най-вече с Холенд. Впрочем голяма част от бандата, както и самият Холенд успели да избягнат възмездието на американската Те-мида.

Само веднъж на колонистите като че ли провървяло — те успели да арестуват английския фалшификатор капитан Канингхем. Скоро обаче и той избягал. Този потомък на стара дворянска фамилия така се пристрастил Към новия бизнес, че след връщането си в Англия се заел отново със същата професия — започнал да подправя фунт-стерлинги. Скоро обаче бил разкрит и обесен в Лондон на 10 август 1791 г.

Всички усилия на колонистите да прекъснат потока фалшиви пари останали без резултат. Тогава решили да блокират крайбрежието и да задържат всички английски кораби. Резултатът не закъснял.

На 9 август 1776 г. на разсъмване от американската фрегата „Диана“ забелязали на хоризонта вражески кораб. Бързоходна-та фрегата започнала преследване, но успяла да догони английския кораб „Гленкерн“ едва привечер. Ето част от донесение го на капитана на „Диана“ Самюел Никълсън: „На борда на «Гленкерн» имаше човек, който при разпита си призна, че са му поверили за съхранение сандък, чието съдържание не му е известно. Когато в Англия му връчвали сандъка му казали при евентуална среща с неприятеля да изхвърли сандъка зад борда. При пристигането си в Ню Йорк той трябвало да занесе сандъка на едно лице. Когато нашата лодка се приближи, този човек успя да хвърли сандъка в морето. Взехме мерки, за да намерим и извадим сандъка. След дълго търсене успяхме да го намерим и го вдигнахме на борда. В него открихме материали и оборудване за подправяне на нашите парични знаци“.

Подобни находки били намерени на още няколко английски кораба: „Блек Снейк“, „Морнинг Стар“ и други.

Неволно възниква въпросът, защото местните власти не са публикували листовка с указание как да се различават фалшивите пари от истинските, както се нрави в такива случаи? В американската литература се твърди, че властите не искали да правят това от страх, че англичаните ще отстранят забелязаните неточности във фалшивите пари. Това е повече от наивно твърдение. Истинската причина за странното мълчание на властите е другаде. Фалшивите пари били направени толкова добре от англичаните, че било много трудно да се различат от истинските и властите разбрали, че в страната циркулират фалшиви пари само по изобилието парични знаци в оборота.

Оставало последното средство — пълното изземване на паричните знаци с определени стойности и замяната им с нови. Това било направено в края на 1778 г. Но тогава хаосът се увеличил, защото истински банкноти често се предавали… като фалшиви, а правителството още не било успяло да напечата нови пари и се наложило да се чака повече от два месеца. Това предизвикало паника сред част от населението, която се увеличила, след като английските агенти разпространили слухове, че и новите пари са фалшиви. Много хора повярвали. Доверието в книжните пари било загубено. И досега в САЩ се е запазила поговорката: „По-евтино от континенталните“.

Войната за независимост завършила с победа на колонистите. На 30 ноември 1782 г. Англия и САЩ сключили предварителен мирен договор, а за край на войната официално се смята 3 септември 1783 г., когато във Версай бил подписан мирният договор, според който Англия признавала независимостта на САЩ. Причините за поражението на Англия били много, но тук няма да стане дума за тях. Важно е да се отбележи друго — благодарение на „финансовата диверсия“ Лондон за малко не успял да постави на колене разбунтувалите се колонии.

1811 година. Много събития вълнували парижаните в това далечно време. Сред тях било и знаменитото „дело за нечистата сила“.

Жителите на Париж често се заглеждали в полуразрушената къща на изоставеното място встрани от Монпарнас. Всяка нощ чак до зазоряване в прашните прозорци мигали светлинки, мяркали се някакви сенки, носели се тайнствени шумове. „Нечиста сила в нашия град“ — казвали суеверните хора и боязливо заобикаляли зловещата къща. Някой се сетил да съобщи за „нечистата сила“ в полицията. И какво мислите? Всичко било точно така. Нещата наистина се оказали нечисти. В тази къща се печатали фалшиви пари. И силата била налице — изпитали я префектът на столичната комисия и неговите прекалено старателни подчинени. В тази къща по лично нареждане на император Наполеон Бонапарт и под ръководството на някакъв роднина на личния му секретар се печатали фалшиви руски банкноти. Наполеон смятал по този начин да нанесе допълнителен удар на Русия този път на нейната икономика. Монетният двор на Наполеон не се ограничавал само с печатане на фалшиви рубли — там се правели и австрийски книжни пари. С тяхна помощ се заграбвали огромни ценности от Австрия и Русия. Русия пострадала много от тази диверсия.

Подправените банкноти, предимно на стойност 25 рубли и по-рядко 50 рубли, били широко разпространени в Русия по време на похода на Наполеон от 1812 г., но не останали дълго в оборот, защото открили в тях груби правописни грешки. Вместо „государственная ассигнация“ било напечатано „государственная ассинация“, а в някои екземпляри се срещало „холячей“ вместо „ходячей“. Подписът на истинските банкноти бил с мастило и затова бил малко размазан, а на фалшивите — бил литографски и много ясен. Трябва да се признае, че фалшивите банкноти били направени толкова умело и на такава хубава хартия, че едва ли биха предизвикали подозрение, ако не били тези грешки. Благодарение на качеството на хартията те са се запазили по-добре и са достигнали до нас в по-голямо количество от истинските пари.

Интересно е, че същата тази печатница по време на похода вървяла след Наполеон с обоза и продължавала да работи. Последната й спирка било полуразрушеното здание, близо до Преображенското гробище в Москва. Наистина тук тя не работила дълго — руснаците бързо прогонили пълчищата на Наполеон. Според известния руски историк и професор М. Боголепов това бил своего рода филиал, а „монетният двор“, който печатал руски пари, бил във Варшава.

Когато се изследват различни исторически източници, се установява, че в действителност са съществували два филиала на варшавския „монетен двор“. Във февруарската книжка на списание „Русская старина“ от 1902 г. са публикувани спомените на К. Мартенс „Из записките на стария офицер“. Той взел активно участие в Отечествената война от 1812 г. и заедно с руската армия влязъл в изоставената от французите Москва. „Движейки се по улиците на втората столица на Русия“ — пише К. Мартенс — „в един от полуизгорените домове намерихме добре устроена фабрика за фалшиви пари с необходимите машини и инструменти и много готови банкноти. Те бяха направени толкова майсторски, че беше почти невъзможно да се различат от истинските“.

Преображенското гробище, в района на което според професор Боголепов е бил филиалът на варшавския „монетен двор“, тогава се намирало далече зад пределите на града. Затова има основание да се предполага, че наистина е имало два филиала — в самата Москва и в предградията й. Впрочем не е толкова важно колко са били „монетните дворове“ на Наполеон. По-съществено е да се определи вредата, която враговете са нанесли на икономиката на страната. Оказало се, че тя е много голяма.

След войната правителството на Русия заменило банкнотите от 25 и 50 рубли с нови. Оказало се, че иззетите асигнации били със 70 милиона рубли повече, отколкото били пуснати в оборот от руската хазна. За онова време цифрата била направо фантастична.

Имало и други опити да се разпространяват в Русия подправени банкноти, но вече не на такова високо равнище, както при Наполеон. Известни са много случаи, когато поданиците на чуждите държави правели това на свой риск, без да преследват някакви по-далечни политически цели. Главната задача, която преследвали те, била чисто меркантилна — да натрупат капитал. Но тази дейност едновременно нанасяла вреда на финансите на страната и косвено била в полза на враговете на Русия.

Примери на такъв „бизнес“ има много, но тук ще се спрем само на два случая, в които фалшификаторите на рубли са чужденци.

В майската книжка на списание „Русская старина“ от 1902 г. е публикуван дневникът на известния френски дипломат от времето на Екатерина II — Карберои. За нас е интересен разказът му за някоя си мадам Шампаньоло.

…През влажната есен на 1770 г. на петербургското пристанище спряла голяма четиримачтова холандска ладия. Веднага след като спуснали трапа, измъчените от дългото и тежко пътуване пасажери започнали да слизат на брега. Кочияшът на граф П. Чернишев бил един от последните. Вероятно той вече бил „отпразнувал“ пристигането си в родината, защото по средата на трапа залитнал, паднал във водата и се удавил.

Младата му жена — французойка, не тъгувала дълго. Няколко дни след погребението на нелепо загиналия си мъж тя се появила в Москва и през 1771 г. се омъжила за някой си Пиер Туайли. След една година починал и той и хубавичката вдовица отново не страдала дълго. Офицерът Шампаньоло — французин на руска служба, не останал безразличен към своята симпатична съотечественица и без да дочака края на траура, се венчал за нея. След известно време Шампаньоло излязъл в оставка и заминал със съпругата си за Петербург, където започнал да дава под наем мебелирани стаи. С това завършва официалната им биография и започва тайната.

Госпожа Шампаньоло два пъти пътувала в Холандия „на почивка“. Скоро петербургските власти получили секретно писмо от „доброжелател на Русия“, в което пишело, че госпожа Шампаньоло съвсем не си почива в Хага. Напротив, тя бързо установила връзка с банда международни фалшификатори на пари и се заела да проучва въпросите, свързани с фалшифицирането на руски банкноти.

Полицията започнала тайно да следи квартирата на Шампаньоло в Петербург, а с прислугата и целия обслужващ персонал се водели „откровени“ разговори. Успели да разберат, че от Холандия всеки момент се очаква някаква важна пратка за семейство Шампаньоло, но какво ще съдържа тя никой не знаел.

През това време в Министерството на външните работи пристигнало донесение от посланика на Русия в Хага княз Голицин. Той съобщавал, че по негови сведения в Холандия е организирано производство на руски фалшиви банкноти. Посланикът пишел, че според него това не е политическа диверсия от страна на холандското правителство, а резултат от дейността на банда международни фалшификатори, с които била установила връзка и госпожа Шампаньоло година и половина по-рано, по време на първото си пътуване в Холандия. Посланикът уверявал, че неговата информация е напълно достоверна, тъй като я получил от гравьора, който правил клише го за почагане на руските пари. Той намеквал и за това, че гравьорът развързал езика си едва след като получил от посланика голяма сума истински пари.

Ето защо когато на 13 октомври 1776 г. на петербургското пристанище акостирал белоснежният платноход от Хага, там вече го очаквали представители на властите. Сред документите за различните стоки били намерени четири известия за колети на името на госпожа Шампаньоло. Според документите пратките за госпожата съдържали дантели. След кратко съвещание представителите на петербургските власти решили да отворят четирите колета пред свидетели. Както могло и да се очаква, в тях били намерени не дантели, а пачки фалшиви руски банкноти на обща сума повече от 12 милиона рубли, колосална за онова време. Рублите били конфискувани и бил съставен акт, подписан от свидетели, В колетите вместо пари била поставена стара хартия и всичко било внимателно зашито. Не е ясно защо властите постъпили така. Та нали по този начин изчезнала главната улика против госпожа Шампаньоло.

Всъщност фалшификаторката все пак била арестувана и изправена пред генерал-прокурора княз Вяземски. Той я разпитал внимателно дали в това мръсно дело не е замесено правителството на Холандия или на някоя друга държава. Госпожа Шампаньоло категорично отхвърлила това предположение. Опитният генерал-прокурор бил настойчив в желанието си да разкрие участието на някоя чужда държава, тъй като познавал и други такива случаи.

Опасенията на княз Вяземски не се оправдали и било решено госпожа Шампаньоло, нейната майка и брат й да бъдат екстрадирани от Русия. На следващия ден след разпита, 17 октомври, на същия красив кораб, с който пристигнали колетите, те напуснали страната.

Нашата история познава много примери за това, как от чужбина в Русия били прехвърляни фалшиви пари. Тези случаи обаче не винаги завършвали така безобидно, както авантюрата на госпожа Шампаньоло.

И. А. Никотин, чиновник по специалните поръчения при управителя на северозападния край в средата на миналия век, генерал-губернатора Назимов, пише в своите спомени, публикувани в списание „Русская старина“ от февруари 1902 г.; „Струва ми се, че нито един край в Русия не може да претендира, че е имал повече случаи на фалшифициране и търговия с фалшиви ценни книжа. Лично аз съм водил около 15 следствия и това никак не е лесно …“ Положението в страната след Кримската война било близо до катастрофа и затова, както отбелязва Никотин, „търговията с фалшиви пари вървяла добре“. Но според автора производството на местните „монетни дворове“ не можело да се сравнява с продукцията, която се получавала от чужбина в една фабрика за сукно.

На 11 септември 1859 г. Никотин бил поканен на секретна аудиенция при генерал-губернатора Назимов. Той го запознал с едно писмо, което пристигнало от Петербург. В него се съобщавало, че има сведения за това, че в управлявания от Назимов край са се появили много добре направени банкноти — фалшификати от 10 рубли. Към писмото била приложена и една фалшива асигнация. Назимов и събеседникът му дълго разглеждали банкнотата, но не открили нищо подозрително — всичко било на мястото си. Въпреки това трябвало да се търси източникът, който замърсявал финансовите канали на страната. Задачата била трудна, но чиновникът но специалните поръчения се надявал да я разреши. Той започнал да търси в две направления. Първо, установил връзка с хора, които в миналото били замесени във фалшифициране на пари и, второ, наредил на всички началници иа пощенски станции да установят кой води кореспонденция с чужбина и кой получава задгранични пратки.

Резултатът не закъснял. Полицейският началник Фогел, който се специализирал в борбата с фалшификаторите на пари, доложил на Никотин, че някои неща са го насочили към белгийския поданик Сиес, директор на Крайшуанската фабрика за сукно във Вилейска околия на Виленска област. Името на този господин фигурирало в списъка на лицата, които получавали пратки от чужбина. Наистина като директор на фабрика за сукно той можел да води кореспонденция и дори да получава пратки от чужбина, но колетите би трябвало да тежат десетки пуда, а те тежали най-много половин пуд…

Започнали да следят кореспонденцията на Сиес, но за лош късмет по това време той не получавал никакви пратки. И когато Никотин започнал да се пита дали е избрал правилния път, неочаквано пристигнало анонимно писмо. Авторът съобщавал, че на името на Сиес от Белгия пристигат пратки с фалшиви банкноти от 10 рубли, но без номера. Сиес със специален печат слагал на банкнотите същите номера, както и на парите, Които в момента се намирали в обръщение. Той правел това така умело, че не могло да възникне никакво съмнение в тяхната истинност.

Никотин решил да побърза. Този анонимен сигнал можел да стане известен на Сиес и той да предприеме всички необходими мерки за предпазливост и да унищожи всякакви улики. Затова Никотин тръгнал спешно от Вилно. „Пристигнах във фабриката късно вечерта“ — спомня си той — „и направих обиск в дома му в присъствието на местния пристав и свидетели и в края на краищата намерих металически цифри, които много приличаха на онези, които поставят на банкнотите от 10 рубли“.

Господин Сиес бил дълбоко възмутен от обиска Той обвинил Никотин в нарушение на международното право, като изтъквал австрийското си поданство и заплашвал, че ще се оплаче на царя от своеволието на местната администрация. Никотин се правел, че не чува тирадите му. Протоколът за обиск бил подписан от свидетелите, пристава и Никотин, а претендиращият за екстериториалност Сиес изпратили под конвой във Вилно. Местният художник нарисувал акварелен портрет на Сиес и той бил приложен към изпратените в Брюксел документи с молба да се провери дали Сиес е наистина лицето, за което се представя.

В това време белгийският поданик продължавал да буйствува и да настоява да го освободят. Той заявил, че цифрите му били нужни, за да маркира тъканите, които фабриката произвежда и че няма нищо общо с фалшивите пари.

Скоро се получил отговор от Брюксел, от който станало ясно, че Сиес не е никакъв Сиес, а избягал каторжник, отдавна търсен от белгийската полиция. Освен това се съобщавало, че скоро в Брюксел е арестуван гравьор, който бил обвинен в направата на клишета за фалшиви руски, белгийски и холандски банкноти. Впоследствие се изяснило, че той е направил и цифрите на Сиес. По-късно от Брюксел пристигнало още едно съобщение — открили книжната фабрика, в която Сиес поръчал две години по-рано хартия с водни знаци. Белгийската полиция искала от своите руски колеги да изпратят Сиес в родината му.

Когато бившият директор на фабриката разбрал за това искане на белгийската полиция, той помолил да му дадат хартия, перо и мастило. След няколко часа Сиес връчил на Никотин молба до царя да му се разреши да получи руско поданство. Той обяснявал това с много причини, включително… и с прекрасния въздух на Русия.

След като получил отказ, Сиес започнал да се преструва на луд. Въпреки всички хитрини престъпникът бил изпратен в Белгия. Там той бил съден и за предишните си престъпления и получил окончателна присъда доживотна каторга.

Разбира се, международните авантюристи от типа на госпожа Шампаньоло и господин Сиес нанасяли вреда на финансите на страната с противозаконната си дейност. Тя обаче не може да се сравнява с вредата от машинациите на чуждите държави, когато самите те влизали в ролята на фалшификатори. Противозаконната им дейност особено се засилила в навечерието на Първата световна война. По това време се появили огромно количество отлично подправени банкноти на стойност 10, 25, 50, 100 и дори 500 рубли. Кой ги печатал? Ако се съдело по качеството на подправените банкноти, безусловно те били направени от специалисти от най-висока класа. Министърът на правосъдието Щегловитов писал на началника на департамента на полицията, че тези фалшификати били отпечатани „на специална хартия с водни знаци по същия начин, който се употребява само за печатане на държавни банкноти и до сега се смяташе, че предотвратява подправянето им.“ И въпреки всичко… Кой печатал тези фалшиви пари? Местните мошеници? Едва ли. В самия монетен двор също имало строга охрана. Тайната би си останала тайна, ако не помогнала една случайност.

По време на знаменитото Брусиловско настъпление през 1916 г. бил пробит фронтът на австро-унгарските войски и много чужди войници попаднали в руски плен. Внимателният разпит на военнопленниците можел да даде важни военно-икономически сведения на руското командуване, но броят им бил повече от половин милион души и затова по-внимателно разпитали главно офицерите. Но при „филтрирането“ на низшите чинове успели да извлекат нещо много ценно — важна държавна тайна.

Сега е трудно да се каже с какво привлякъл вниманието австрийският унтер-офицер Йозеф Бистрая, но фактът си остава факт — умело воденият разпит позволил да се установи следното, съученикът на Бистрая Александър Ердели споделил с него под секрет, че в помещението на Военногеографския институт във Виена има строго охранявана печатница, където се печатат фалшиви руски пари. Така станало известно кой се занимавал с тачи сериозна финансова диверсия.

С развитието на науката и техниката се развивало и изкуството да се фалшифицират пари, въпреки че именно усъвършенствуването на техниката позволявало максимално да се усложнява рисунъкът на банкнотите и така да се затруднява подправянето им.

Ако се вгледаме внимателно в любопитната история на фалшифицирането на пари, ще открием още един порок на бужоачното правосъдие.

Справедливата ръка на закона в края на краищата достигала до такива престъпници като Маккартни, Бойд, Балард и други от техния ранг, но до лицата, които са облечени във власт и са се издигнали във висшите правителствени кръгове на капиталистическото общество тя не могла да се протегне. Престъпленията на тези хора били още по-тежки, тъй като те използували за противозаконни цели държавни служители, държавно имущество и т.н.

ОДИСЕЯТА НА КНЯЗ ВИНДИШГРЕЦ

За похожденията на този авантюрист от международна класа е известно малко. Запознаването с одисеята на Людвиг Виндишгрец би ни помогнало да си представим по-добре порядките з буржоазна Унгария през двадесетте години, корупцията сред държавните органи, които били призвани да пазят реда в капиталистическия свят както през онази недалечна епоха, така и в наше време. И сега се случва някой съвременен Виндишгрец да изплува на повърхността на мътните води на Запада и леко и свободно да преодолява такива препятствия на пътя си, като например параграфите на закона …

Това се случило в края на декември 1925 г. в Хага. Елегантният полковник Янкович от унгарския генерален щаб се приближил до гишето на една банка, подал на касиера банкнота от 1000 франка и го помолил да я обмени за гулдени. Касиерът се усмихнал приветливо, взел банкнотата, хвърлил й бърз поглед и казал:

— За съжаление в момента тук при мене няма толкова голяма сума и затова ви моля да почакате малко, докато донеса пари за размяна. Това ще ви отнеме само две-три минути.

— Но моля ви, разбира се…

Наистина само след няколко минути… двама яки полицаи хванали клиента под мишниците и го отвели в участъка. Разбира се, полковникът се възмущавал, крещял, размахвал дипломатическия си паспорт. Ала нищо не помогнало. В участъка станало ясно, че Янкович не е просто някакъв случаен военен, а важна особа, защото бил сътрудник на военната канцелария, начело на която стоял адмирал Хорти — глава на унгарската буржоазна държава. Въпреки всичко Янкович бил обискиран и намерили в портфейла му още две банкноти по хиляда франка от същото „производство“. След това му заповядали да се съблече.

Това била интересна сцена. Отначало полковникът загубил ума и дума, а после се нахвърлил върху полицаите. Те обаче продължили да настояват Янкович да свали дрехите си и го заплашили, че в противен случай ще направят това насила без никакви церемонил. Настойчивостта на полицаите не била случайна — оказало се, че полковникът бил обут с дълги черни дамски филдеперсови чорапи, превързани със синя лента. Под превръзката имало още една фалшива банкнота от хиляда франка…

Докато в участъка се разправяли с полковника, други полицаи арестували в разни вертепи нищо неподозиращите негови колеги Манкович и Марсовски. Последният бил не само фалшификатор, но и един от най-известните изпълнители на чарлстон. Още същия ден било съобщено в Париж за арестуването на фалшификаторите и веднага оттам за Будапеща тръгнали трима полицейски агенти, които само за няколко дни открили главатаря на бандата фалшификатори — известния унгарски аристократ княз Людвиг Виндишгрец.

А сега ще направим малка историческа екскурзия и се надяваме, че читателите няма да скучаят.

Да обърнем няколко страници от историята назад и да се върнем почти двадесет години преди описаните вече събития в далечна Манджурия, в района на военните действия по време на руско-японската война. Там, сред нивите с гаолян, войниците пленили странен японец. Той носел униформа на японски офицер, но по всичко друго приличал на европеец. Опитите да установят контакт с него се провалили — той не говорел японски. В края на краищата на пленника му омръзнало да упорствува и на чист френски език помолил веднага да го изпратя при генерал Куропаткин. Оказало се, че това е младият Людвиг Виндишгрец.

Как е попаднал при японците и защо е бил на бойното поле, не е известно. Трябва да направим уговорка, че много „как“ и „защо“ ще ни съпровождат по време на разказа за живота на този авантюрист.

Князът не останал дълго в плен. Скоро той се появил в Ню Йорк в бърлогата на американските гангстери. Как е успял да избяга от плен? Какво го е довело на американския континент? Няма отговор на тези въпроси. Предполагаме, че в Америка Виндишгрец преминал през много полезна школа за бъдещата си дейност.

Всички тези факти от биографията на младия княз станали известни на баща му и когато блудният син се завърнал в Будапеща, бащата го заплашил, че ще го лиши от наследство, ако не престане да компрометира доброто име на семейството. За наказание старият княз изпратил сина си на заточение в… Африка. Тук бъдещият престъпник се развличал с лов на лъвове и скучаел в обществото на зулусите.

Не се знае кой точно пристигнал при Виндишгрец от Виена, но има сведения, че той се срещнал в района на планината Килиманджаро с някакъв господин и беседвал няколко пъти с него на четири очи. След това князът инкогнито заминал за Австро-Унгария, после под чуждо име се добрал до вражеска Сърбия и постъпил на работа в едно белградско кафене като сервитьор. Скоро бил забелязан в друго кафене, този път в Ниш, близо до военен обект — крепост.

Князът, издънка на старинен аристократичен род и личен приятел на престолонаследника принц Карл, едва ли е бил толкова загрижен за подобряване на общественото хранене в съседна Сърбия, че изоставил скъпите развлечения и елегантните любовници в родната Австро-Унгария и ги заменил с уморителното шетане между масите и малката заплата на сервитьор, Колкото и да е странно, младият и скромен работник в кафене прахосвал много пари и черпел в скъпите ресторанти вече не любовниците си, а младшите офицери от сръбската армия. Когато го питали за източниците, които пълнели бездънния му джоб, той отговарял, че има богат чичо във Виена…

В началото на Първата световна война Людвиг благополучно се завърнал в столицата на Австро-Унгария. Тук го посрещнала с разтворени обятия цялата върхушка на монархията. Патриотът Виндишгрец приемал похвалите и ласкателствата с достойнство и без излишни думи, както подобава на един добър шпионин.

След като австро-унгарските войски завзели част от Украйна, Виндишгрец се появил в Киев. Какво го накарало да отиде там? Оперетният хетман Скоропадский и порядките в неговия „двор“ били огънчето, около което се събирали от цяла Европа авантюристи и спекуланти от всякакъв вид и ранг. Точно затова княз Людвиг пристигнал там.

Няма съмнение, че точно там, в отровната петлюровска атмосфера, князът се срещнал с одесчанина Сьома Товбин. Бившият посетител на одеските кафенета на Рабин и Фанкони, известният играч на билярд и донжуан Сьома се преквалифицирал в бизнесмен. Той продавал, купувал и пак препродавал. Огромните приходи от тези операции му позволили да натрупа голям капитал, който той решил да пусне в оборот в Париж, но под италианското име сеньор Симон Товбини. Заедно с брат си той основал във Франция нелегален филиал на унгарския монетен двор. От печатане на фалшиви унгарски банкноти той натрупал състояние от 30 милиона франка…

Срещата в Киев между Людвиг Виндишгрец и Сьома Товбин била интересна не само защото съдбата сблъскала на украинска земя двама бъдещи фалшификатори на пари. Куриозът бил в това, че скоро Людвиг Виндишгрец започнал да фалшифицира френски банкноти, а Семьон Товбин — унгарски.

Впрочем всичко това изплувало на повърхността по-късно. А в Киев и двамата правели истински пари и не мислели за фалшиви.

Когато избухнала революцията в Австро-Унгария, княз Людвиг побързал да се върне във Виена на помощ на приятеля си император Карл, който неотдавна се бил възкачил на престола. И наистина кой друг би могъл благополучно да прехвърли в чужбина заграбените от Карл и предците му скъпоценности, злато, валута? Князът уредил безпрепятствено пътуване до Швейцария на влака със съкровищата на Хабсбургите, а след завръщането си в Унгария застанал начело на монархистите, които мечтаели отново да върнат Карл на престола.

Гуляите, големите разходи намалили състоянието на Виндишгрец. Освен това пари били нужни и за организиране на заговор против републиката, която всъщност била република само на думи. Фактически страната се управлявала неограничено от адмирал Хорти.

Но откъде да се вземат пари? Княз Людвиг се затворил в своя наследствен замък и се замислил сериозно над тази вечна тема. И ето в един мрачен зимен ден на 1921 г. му позвънил старият приятел и монархически настроен единомишленик Барош, управител на държавната спестовна каса. Той бил посветен във всички подробности на това, как княз Виндишгрец попаднал в бездънната финансова яма и горял от желание да помогне на приятеля си. Разговорът им не продължил дълго — Барош предложил на Виндишгрец да разреже гордиевия възел с един удар, като започне да печата фалшиви френски банкноти. Това предложение звучало много впечатляващо в устата на шефа на спестовната каса. Той решил да не дава на поразения от сензационното предложение Виндишгрец време да се опомни и ковял желязото, докато било още горещо. Барош помолил секретаря на Виндишгрец — Рабе, да покани в кабинета човека, който седял в колата пред входа.

Това бил Артур Шулце. До този момент историографите не са се интересували от него и това е жалко, тъй като Шулце бил авантюрист и мошеник от много по-висока класа дори в сравнение с Виндишгрец. Този човек неведнъж изчезвал и отново се появявал на неочаквани места. С лекота заобикалял параграфите на закона, никъде не оставял следа и само случайни обстоятелства понякога позволявали на полицията да попадне по дирите на този необикновено ловък престъпник. Например по време на работата си над книгата авторът срещна в архивите фамилията на господин Шулце и се оказа, че много преди Октомврийската революция той е заемал поста на началник-отдел за експедиция на държавни книжа в Петербург. Този висок пост бил изключителен и затова, че позволявал да се знаят подробно всички секрети в печатането на руски пари. Има сериозни основания да се предполага, че появилите се непосредствено преди Първата световна война във финансовите канали на Русия прекрасно направени фалшиви рубли (със стойности 10, 25, 50, 100 и даже 500), изработени в Австро-Унгария, са били направени благодарение на квалифицираната консултация на господин Шулце. В мрачния ден на 1921 г. Барош не случайно довел при княз Людвиг „засекретения“ Шулце. Работата е там, че правителството на Германия било заинтересовано от финансовата диверсия и решило да привлече за изпълнението й унгарските фашисти. Не е трудно да се отгатне кой искал Шулце да се захване с тази работа.

Видът на авантюриста и спокойната му и самоуверена реч направили голямо впечатление на Виндишгрец. И ето че той се свързал с началника на политическата полиция Надоши, известен палач на унгарските революционери, с военния министър граф Чаки, с министър-председателя граф Телеки, с директора на Държавния военен картографски институт генерал Геро и с други видни държавни служители и заедно определили мерките по безопасността и организацията на „работата“.

Струва ни се, че ако някой се обърнел с предложение да участвува във фалшифицирането на пари към който и да е обикновен унгарец, той щял да помъкне „изкусителя си“ към полицейския участък. Но нека читателят не забравя, че тези събития са станали в буржоазна Унгария през 20-те години, когато управляващата върхушка била прогнила изцяло, а за уважение към закона от страна на тези господа не можело и да се говори. Какъв ти закон, щом началникът на политическата полиция и даже министър-председателят са готови сами да застанат до машината за печатане на пари!

Любопитен е фактът, че сред активните участници в тази престъпна организация бил и личният секретар на държавния глава адмирал Хорти — Барта. Господин Барта толкова се увлякъл в престъпната акция, че се съгласил да държи в кабинета си куфар, пълен с фалшиви френски банкноти. Наистина за тази услуга го помолил самият началник на полицията, тъй че нямало основания за безпокойство. Това, а също и фактът, че в шайката на фалшификаторите участвували много министри ни убеждават, че държавният глава адмирал Хорти бил в течение на нещата.

Има и още едно интересно обстоятелство — сред престъпниците съвсем не второстепенна роля играел и епископ Задравич. Той тайно заклевал членовете на шайката, че в случай на провал трябва да мълчат като риби. Както виждате, нарушителите на закона привлекли като съюзник пълномощника на бога на земята. Впрочем на всевишния неведнъж се налагало да прикрива тъмните дела на своето паство.

Операцията по подготовката на голямата финансова диверсия била организирана отлично. В подземието на триетажното тухлено здание на картографския институт началникът Геро за много кратък срок организирал тайна печатница. Впоследствие „филиал“ на нелегалната печатница бил открит и в замъка на Виндишгрец.

Важно е да се отбележи, че обединяването на много държавни мъже в банда фалшификатори се обяснява не със стремежа да се окаже финансова помощ на княз Виндишгрец, който пропилял състоянието си в гуляи. Парите били необходими на унгарската реакция за финансиране на антинародните коварни замисли на десните сили, които готвели фашистки преврат през декември 1925 г. Най-удивителното е в това, че държавният глава адмирал Хорти, против когото формално била насочена тази акция, знаел за нея и я поддържал. Е, това не е ли оперета?

Нямало никакви проблеми при снабдяването с бои и хартия-та нали делото било подготвено на държавно ниво. Работата вървяла с голям размах при тайната и явна поддръжка на много от членовете на правителството. Още през 1922 г, били отпечатани повече от 30 000 фалшиви 1000-франкови банкноти. След това започнали да фалшифицират югославски динари, чешки крони, румънски леи. Апетитът идва с яденето!

Но ако в другите страни фалшивите банкноти се разтворили в общото море без следа и не предизвикали никакви подозрения, го във Франция забелязали появяването им и вдигнали тиха паника — да се шуми около това тъмно дело не бивало. Вдигнали на крак съответната служба, а в страните, бивши членки на Антантата и в други приятелски държави било изпратено от Париж секретно известие с молба незабавно да съобщят, ако разкрият фалшификаторите. Позвъняването от Хага било най-хубавият коледен подарък за французите.

А сега си представете следното: тримата френски агенти, за които вече споменахме, пристигат в чуждата страна, за два-три дни разкриват заговора на фалшификаторите, арестуват главатарите, конфискуват оборудването на двата „монетни двора“. Въпреки известно противодействие на властите помагат да бъдат заловени всички участници в шайката с изключение на военния министър Чаки, който успял да избяга в Гърция. Двадесет и четирима видни чиновници и представители на аристокрацията били дадени под съд. Но както граф Чаки, така и Артур Шулце не бил сред тях. Граф Чаки успял да се скрие и не могли да го намерят.

„Производителността“ на тримата френски агенти ни се струва неправдоподобна. В действителност всичко било по-просто. Политически междуособици раздирали върхушката на буржоазна Унгария. Както се казва в статията „Скандал в благородното семейство“ (вестник „Известия“ от 15 януари 1926 г.), разобличаването на престъпниците било изгодно за „легитимистите“ начело с премиера граф Бетлен в борбата им против диктатурата на Хорти.

Скоро в страната започнали да се случват фантастични неща. Потъпканата от диктатора Хорти опозиция вдигнала глава. И въпреки, че се водела борба между различни монархически групировки, започнали да падат глави. Един от представителите на опозицията бил отровен, друг нападнат и убит от „хулигани“, вестник „Вилаг“, който излязъл с остра статия против фалшификаторите, бил спрян, а арестувания секретар на княз Виндишгрец — Рабе — подложили в затвора на мъчения, за да го принудят… да мълчи!

В историята на буржоазното правосъдие има много страници, които разказват как силните на деня потъпкват безнаказано законите, които то е длъжно да охранява. Но изтезанията на арестуван, за да бъде принуден да мълчи по време на следствието — втори такъв случай не може да се намери лесно даже в историята на буржоазното право. За този поразителен факт съобщава вестник „Известия“ в броя си от 29 февруари 1926 г.

Същевременно станало известно, че правителствата на Франция, Румъния, Чехословакия и Югославия поискали обезщетение за загубите, нанесени им от финансовата диверсия на унгарските фалшификатори.

За да се успокои общественото мнение в страната и в чужбина, още в средата на януари унгарските вестници публикували правителствено съобщение за прекратяване следствието по делото на фалшификаторите, понеже всички обстоятелства били изяснени. Твърдяло се, че подправянето на парите е дело на няколко души, които нямали нищо общо с политическите партии.

По-късно на 10 февруари се появило съобщение, че е създадена парламентарна комисия за пълното и всестранно разглеждане на делото. И въпреки че тази „комисия“ нямала никакви права, шефът на правителството граф Бетлен заявил, че сега всичко ще се оправи и трябва да се обърне внимание на истинските дела, по-точно, бързо да се внесат за разглеждане в съда „делата“ на Ракоши и други комунисти. Лесно е да се обясни този неочакван вираж на премиера: разобличаването на фалшификаторите получило такъв отзвук, че наплашило враждуващите сили от унгарската върхушка и било взето решение „да се сложат спирачки“ на делото, за да се спасят и привържениците на Бетлен, и активистите от лагера на диктатора Хорти.

По това време завършил съдебният процес по делото на фалшификаторите. Най-явните престъпници, между които и княз Виндишгрец, били изпратени в затвора. По повод на „честното и справедливо“ решаване на това скандално дело се вдигнал много шум. Трябвало да се създаде впечатление за това, колко е обективно правосъдието в хортиска Унгария, колко стриктно се спазва буквата на закона. „Виновните трябва да понесат заслужени наказания, въпреки че половината от тях са графове и князе.“ Съдът завършил с фарс. И Виндишгрец, и помощниците му живеели в „затвора“ като вкъщи. Носели им обяд от най-хубавите ресторанти, роднините и близките им се срещали с тях, изобщо всичко напомняло по-скоро сцена от популярна оперета, отколкото суров затворнически живот.

Но всичко си има край. „Палавите“ държавни служители предсрочно напуснали луксозния затвор и със спокойно сърце се заели отново с предишните си занимания. Един се върнал в генералния щаб и получил повишение, друг се захванал с доходен бизнес, трети отново се отдал на светския живот. Сега вече не бихте могли да срещнете Людвиг Виндишгрец по хълмовете на Манджурия, защото станало ясно, че може да преуспява и без да напуска пределите на страната.

ОПЕРАЦИЯ „БЕРНХАРД“

Трябва специално да се спрем на диверсионната дейност по фалшифицирането на пари във фашистка Германия. На тази тема е посветена много литература, включително и известната книга на И. Кризентал „Операция «Бернхард»“.

В края на 30-те години в заводите на Круп, Сименс и други започнали да получават материал за бърсане на ръцете, за чието използуваме майсторите следели много внимателно. Едва ли не всеки ден те се отчитали пред есесовците, прикрепени специално за това към всеки цех, дали не се е загубило някое парче.

Началството се стараело да скрие факта, че следи долнокачествения материал, който обикновено не представлявал никаква ценност, но работниците в заводите забелязали това и започнали да разглеждат и да опипват парчетата. Не, като че ли в тях нямало нищо особено.

В действителност появяването на жалките парченца плат било началото на една от секретните и внимателно подготвяни операции на нацистите за фалшифициране на английски фунт-стерлинги. Тази операция била насочена от една държава срещу друга и се провеждала в невиждани дотогава мащаби.

В някои чуждестранни издания се твърди, че, виждате ли, първи започнали икономическата диверсия англичаните, като хвърляли от самолети над германските градове купони за продоволствени и промишлени стоки. Това наистина било така — фалшивите купони затруднили системата на снабдяване и предизвикали неритмичност в снабдяването на германските граждани с продоволствия. Но идеята за фалшифициране на фунт-стерлинги хрумнала на хитлеристите не Във връзка с английските купони, а просто защото не можела да не им хрумне! Отвратителният, безчовечен фашизъм породи толкова чудовищни идеи, че в сравнение с тях масовото фалшифициране на пари изглежда детска игра.

Смята се, че пръв направил предложение за това известният хитлеристки главорез, майсторът на всякакъв вид диверсии Алфред Науйокс. Това е същият Науйокс, които разработил и провел провокационната акция на „нападение“ на немската радиостанция в Глейвиц от преоблечени в полски униформи престъпници, което послужило за формален повод за войната с Полша и в края на краищата довело и до Втората световна война. Всички фашисти, които участвували в тази операция освен Науйокс, били наградени с железни кръстове. Началникът на имперското управление за безопасност Хайдрих гледал накриво човека, който може би бил по-подъл и от него. Стараейки се да спечели благоволението на шефа си, Науйокс правел всякакви „перспективни предложения“. Едно от тях — за фалшифициране на фунт-стерлинги и парични знаци на други държави — веднага привлякло вниманието на Хайдрих. Много е вероятно обаче тази идея да е възникнала много преди Втората световна война.

Защо хитлеристите се спрели точно на фунт-стерлингите? Работата била там, че английската валута все още имала определена устойчивост и в очите на европейските финансисти изглеждала също така солидна, както и в годините на разцвета на британската колониална империя. Въпреки войната, морската блокада и общия упадък на империята фунт-стерлингът си оставал желана валута в банката на всяка европейска капиталистическа държава. За фашистката върхушка било ясно, че ако има милиони от тези парични знаци, ще получи възможност да купува от неутрални страни и специално от Швеция много важни за Германия стратегически суровини. Наличието на неограничени запаси от фалшива валута би позволило да се заплащат услугите на чуждата агентура, да се финансират диверсии и до известна степен да се подкопае английската икономика.

Независимо от привлекателността на идеята, хитлеристите си давали сметка, че осъществяването й е много трудно. Например хартията. Какъв е съставът й? Има ли в нея поне малък процент целулоза и ако има, колко е той? За да се даде точен отговор на тези въпроси, се наложило да привлекат най-големите научни сили на страната, да използуват най-модерното оборудване и най-новите методи за анализ. Стотици банкноти истински фунт-стерлинги били необходими за изследване. В резултат на дълги и упорити анализи се установило съвсем сигурно, че хартията е от ленено влакно и няма никакви примеси, включително и от целулоза.

Да, но ленът е различен. Ленените влакна, получени от различни сортове на лена, са различни. Всъщност за това си спомнили по-късно.

А в това време немските учени и нацистките им шефове се натъквали на всяка крачка на различни трудности. Сторило им се, че успели да направят „истинска“ хартия и се опитали да преминат към механизирано производство, но претърпели неуспех. Тогава решили да не губят време за повече експерименти и на първо време да се задоволят с ръчно производство. Тогава се оказало, че е много трудно да се направи точна матрица за получаване на водните знаци. Един бивш фалшификатор помогнал на фашистите в тази трудна работа. Поразително е колко близки били във всички сфери на дейност нацистите и престъпниците! Във всяко дело те търсели успех само с противозаконни методи.

И така хартията била готова, макар и направена ръчно, създадена била матрица за водни знаци, но самите знаци още не били съвсем като истинските. И тогава открили, че ленът — местно производство, е различен от онзи, от който се правели фунг-стерлингите. А какъв лен се използувал за това в Англия? Оказало се, ленът бил турски. Фашистките фалшификатори въздъхнали с облекчение: с правителството на тази страна те можели да се договорят. Така в цеховете на немските предприятия се появили парцалчета с „държавно значение“.

Направената от този лен хартия практически не се различавала от хартията, на която печатали фунт-стерлингите в Англия. Авторите на тази важна операция не искали да допуснат на никой стадий само приблизително съответствие на който и да е от материалите — хартията, боите и т.н. Те си поставили задачата да постигнат пълно съответствие на всички компоненти, включително и на хартията. Затова, когато открили, че на тяхната хартия липсва ореолът около водните знаци, видим само при лабораторно изследване, нацистите възложили на учените да получат и този ореол. В хода на работата по създаване на „истинска“ хартия която кипяла в една малка фабрика в околностите на Берлин и в която участвували главно хора, взети от концлагерите, се наложило да бъдат преодолявани толкова трудности, че нацистите решили да наградят някои от изпълнителите с военен медал „За особени заслуги“. Но тези медали било разрешено да се носят само зад стените на строго охраняваното здание…

След като успели да получат ореола, подгонените от нацисткия бич „специалисти“ продължили да преодоляват следващите трудности. Трябвало да се получи и абсолютно идентичен състав на боите, да се намерят и подробно да се изучат секретните детайли в рисунъка на банкнотите, да се разшифрова начинът на номерацията и означаването на сериите и да се решат още много проблеми. Достатъчно е да се спомене, че за да се направи едно клише били необходими почти седем месеца. През това време учените от лабораторията търсели метод за бързо и ефективно „стареене“ на хартията и боите. Обсъждали и въпроса, с каква стойност да бъдат фалшивите фунт-стерлинги. След дълги спорове решили да се ограничат с банкноти на по-малка стойност, но затова често срещани в оборота — от 5, 10 и 20 фунта. Касиерите най-малко се заглеждат в тях. От банкнотите с голяма стойност направили малко.

Един от онези, които непосредствено ръководели операцията по проверката, а после и по разпространяването на фалшивите пари, бил Фридрих Швенд, когото преди това обвинявали в мошеничество. Със съдействието на Хайдрих той се озовал на свобода и активно се включил в заключителния стадий на операция „Бернхард“.

Най-сетне, в края на 1940 г., били усвоени всички етапи на фалшифицирането на английските пари. Преди да се заемат с масовото им производство, хитлеристите решили да проверят внимателно качеството на „продукцията“. Историята на тази операция е много интересна и си заслужава да разкажем за нея по-подробно.

Хитлеристите решили да заложат ва-банк. Но, разбира се, проверката била осъществена с нечестни методи. Те изпратили един от чиновниците „в отпуска“ в неутрална страна и го снабдили с фалшиви фунт-стерлинги. Той, разбира се, не знаел за това. Гестапо предупредило граничните власти на чуждата държава, че от Германия ще отпътува подозрителна личност и ги помолило да я проверят внимателно. Тази личност бил помощникът на Швенд Руди Раш. Както пише по-късно западногерманското списание „Щерн“, това бил човек „с железни нерви“. Тъй като документите на този чиновник били в ред, пропуснали го безпрепятствено. Парите, които носел, също били разгледани, но не намерили в тях нищо подозрително. Чиновникът си починал добре, похарчил всички пари — навсякъде ги приемали без съмнение. След като се убедили, че първият етап от проверката минал успешно, нацистите пристъпили към втори, по-сложен и по-отговорен етап.

Един немски търговец, който поддържал тесни контакти с една швейцарска банка, заминал от страната с особено поръчение от тайната фашистка полиция. Той носел голяма сума немски „фунт-стерлинги“ и писмо от държавната банка в Германия с молба до швейцарските колеги да проверят дали парите не са фалшиви. В Базел няколко дни изучавали банкнотите и накрая съобщили, че безпокойството на господата от „Дойче банк“ е неоснователно, парите са истински.

Всичко изглеждало наред, но фашистите пристъпили и към третия етап от проверката. Те благодарили на швейцарските си колеги за отзивчивостта и ги помолили за всеки случай да изпратят банкнотите в Лондон, в английската банка, за окончателна проверка. Швейцарците не изпратили парите, а попитали англичаните дали са пускали в оборот банкноти с такива номера, серии и подписи. Скоро пристигнал отговорът: да, тези пари се признават за истински, ако в тях отсъствуват каквито и да било други отклонения от истинските фунт-стерлинги.

Така пътят за реализация на фалшивите английски банкноти бил открит. За заслугите си Фридрих Швенд получил званието щурмбанфюрер от СС и ново име — доктор Вендиг. Строго секретната фабрика за фалшиви банкноти, разположена в една от сградите на концентрационния лагер в Ораниенбург, недалеч от Берлин, а също и в 18-а и 19-а барака на концлагера Закзенхаузен, заработила с пълна мощност. Интересно е, че щатът на монетния двор в Закзенхаузен бързо нараснал от 40 на 140 „специалисти“. От средата на 1941 г. започнали да „произвеждат“ приблизително по 200—250 хиляди банкноти на месец, повечето на стойност 5, 10 и 20 фунт-стерлинги. С тази валута хитлеристите купували преди всичко стратегически суровини, злато, скъпоценности, обменяли я за чужда валута, заплащали услугите на многочислените си шпиони в чужбина, в това число и на знаменития „Цицерон“ — камердинер на английския посланик в Турция. С тези пари била подкупена италианската охрана и бил изведен от Германия министърът на външните работи на Италия граф Чиано, зет на Мусолини, заедно с цялото му семейство. Изобщо фалшивите фунт-стерлинги се реализирали най-лесно във фашистка Италия, където вече очаквали краха на диктатора Мусолини и разбирали, че вместо обезценените лири е добре да имат фунт-стерлинги.

Трудно е да се каже доколко повлияло фалшифицирането на английската валута върху финансовото положение на Англия. Ето какви цифри посочва в книгата си „Военните финанси на капиталистическите държави“ А. Алексеев. Той пише, че сумата на парите в обръщение нараснала от 1938 до 1945 г. 2,9 пъти, въпреки че производството на промишлена продукция фактически останало на довоенното си равнище. Забелязвало се рязко повишение на цените, а следователно и значително обезценяване на фунт-стерлингите.

Ясно е, че операция „Бернхард“ била замислена не толкова за да се съкруши финансовата система на Англия, колкото за да се увеличат запасите от валута на фашистка Германия.

Тази операция се наричала така по името на един от главните сътрудници на техническия отдел на Главното имперско управление на националната безопасност (РСХА), хауптщурмбанфюрера от СС Бернхард Крюгер.

Интересна е по-нататъшната съдба на бившия престъпник Швенд. За фалшивите английски пари той купил огромно количество скъпоценности и ги скрил в специално скривалище близо до затънтеното село Каунертал. Съкровището съдържало 80 килограма злато, 80 хиляди долара и 100 хиляди швейцарски франка, а също и голям кожен куфар със златни украшения. Освен това по същото време Швенд купил старинните замъци Лаберс и Хохнатурнс, три хотела, луксозна вила край езерото Гарда, станал акционер в една банка и вложител в много други банки.

Но Швенд бил пленен от американците и заставен да издаде скривалището си. Въпреки това той успял да запази немалка сума и избягал в Перу. За незаконни операции там попаднал в затвора, след това бил изгонен от страната и се озовал във ФРГ, където за разлика от друг път, се отнесли към него сурово и той загубил всичко, което бил натрупал от престъпленията си. Когато излязъл от затвора, в джобовете на износените му панталони дрънкали само 22 марки и 45 пфенига. Нищожна била утехата, че тези пари все пак били истински.

Накрая ще споменем, че и в наши дни понякога излизат наяве факти как една буржоазна държава се стреми да навреди на друга, като използува фалшиви банкноти. Съвсем неотдавна, когато иранските студенти завзеха посолството на САЩ в Техеран, стана известно, че появилите се в Иран фалшиви банкноти се разпространяват от посолството на САЩ. Това заявила официално Лилиан Джонсън, която била освободена с втората група заложници. Отначало банкнотите се печатали в САЩ и се изпращали в Техеран контрабандно през територията на Турция. По-късно сметнали за целесъобразно банкнотите да се печатат в самото посолство на САЩ и тайно доставили матрица през океана.

Иранският вестник „Джомхурие еслами“ публикува това сензационно съобщение и твърди, че независимо от изявленията на Л. Джонсън в зданието на посолството студентите действително намерили току-що отпечатани банкноти. Да намерят клише обаче те не успели.

Както се установило по-късно, фалшивите пари били необходими на САЩ, за да се разплащат с иранците, които продавали тайните на своята родина.

Съвсем неочаквано тази история получила продължение. След известно време полицията устроила шайка в един от луксозните квартали на Техеран. Там, в разкошен апартамент, се печатали фалшиви американски долари. Полицията конфискувала 6,5 милиона долара, вече готови за разпространение, и огромно количество полуфабрикати, хартия, бои, клишета и други. Благодарение на решителните действия на полицаите, главните действуващи лица в тази престъпна акция били арестувани — всичко 17 души. След откровена беседа с главатаря на шайката се установило, че те, от една страна, поддържали тесен контакт с ръководството на иранската национална банка, чрез която пласирали продукцията си, а от друга, с… американското посолство. За свръзка служел морски пехотинец, който безпрепятствено можел да напусне посолството и след това да влезе в разкошната къща, където се печатали доларите. Твърде възможно е тази връзка да е била пряко между иранския и американския „монетен двор“. Те обменяли активно не само производствен опит …

Всъщност има още по-интересни факти, които кой знае защо не станали достояние на пресата.

Американският вестник „Ню Йорк таймс“ във вечерния си брой от 28 юли 1975 г. съобщава поразителна новина. Както станало известно от източници, заслужаващи доверие, в разгара на виетнамската авантюра Централното разузнавателно управление на САЩ започнало да печата тайно фалшиви американски долари! С тези „пари“ то се разплащало с агентите си в Южен Виетнам, Тайланд, Хонконг и в други страни.

Трудно е да се каже защо се решили на тази уникална акция, тъй като е известно, че ЦРУ винаги е разполагало с пари. Каква е причината? Отговор на този въпрос няма. Ясно е само едно: във финансовите канали на САЩ, раздути и без това от невижданата инфлация, се прибавила и „продукцията“ на ЦРУ.

Тази история случайно изплувала на повърхността и веднага изчезнала от страниците на американските вестници. А колко ли подобни акции тайно са се родили и тайно са погребани в кабинетите на ЦРУ! И едва ли можем да посочим съвсем точно причините за финансовите трудности на редица капиталистически и развиващи се страни, особено на онези, които не се кланят много на „чичо Сам“, без да знаем какво се прави в тайните кабинети на ЦРУ.

НЕМСКИТЕ „РУБЛИ“

На 5 април 1933 г. в малкия тиролски град Куфщайн пристигнала черна лимузина с берлински номер. Тя спряла близо до къщата, в която неотдавна се бил настанил пристигналият неизвестно откъде господин Джордж Бел, и от нея слезли двама мъже, облечени в еднакви кафяви костюми и голфове. Те отминали малко, но после се върнали, отворили портата и тръгнали към дома на Бел.

Още не се било раззеленило, но земята била изпръхнала и пролетните миризми се носели във въздуха. Впрочем двамата ниско подстригани господа, които вървели по пътечката в градината, едва ли се замисляли, че най-сетне природата се е събудила от зимния си сън и дългоочакваното лято не е далеч. Те прекарали в къщата съвсем кратко време, на връщане вървели към колата много бързо и по всичко личало, че не били настроени за философски разговори във връзка със закономерната смяна на сезоните.

Веднага след като хлопнали вратите, на колата, шофьорът тръгнал с голяма скорост. И само сивосинкавият дим от изгорелите газове известно време напомнял за посещението, но скоро и той се стопил в чистия планински въздух. Чак след два дни си спомнили за това посещение — местният вестник публикувал малка бележка, от която жителите на Куфщайн с изненада разбрали, че господин Бел, за когото никой не знаел нищо положително, е намерен мъртъв от своята икономка. Вестникът съобщавал, че според всички данни това е самоубийство. Разбира се, никой от местните жители нямал представа, че господин Бел се е преселил от Берлин в Куфщайн след знаменитото подпалване на Райхстага, към което имал пряко отношение. Никой не можел да предположи, че са го убили заради голямата му осведоменост за интимната сфера от живота на фашистките главатари. Освен това никой не знаел, че престъплението е извършено от двама есесовци по лична заповед на Хитлер.

Като син на англичанин и немкиня, Бел бил определен от самата съдба за посредник между Германия и Англия. Не е чудно, че той бил агент на английската секретна служба и едновременно го смятали за активен участник във фашисткото движение в Германия. Въпреки многото шефове този международен шпионин имал все пак една цел в живота си — борбата против Съветския съюз. На антисъветска почва той се сближил с грузински емигранти-белогвардейци. Всъщност за това ще стане дума по-нататък, а сега да се върнем отново към странното събитие в Куфщайн. Наистина Бел знаел много, но го убили не само заради това. Той се превърнал в неудобен човек и връзките му с англичаните започнали много да безпокоят фашистите.

Най-интересното и най-загадъчното в тази криминална история е съществуването на пряка, макар и невидима връзка между дейността на нещастния господин Бел в границите на Германия и странното произшествие, което се случило в студения ноемврийски ден на 1928 г в пощата на отдалечената, затънала в преспи железопътна станция Званка, която се намира на жп линията Ленинград—Мурманск.

За тази странна връзка не знаели не само затъналите в блатото на еснафщината жители на Куфщайн, но и информираните лица в Германия, за които било важно да се избавят по-скоро от всички, които били посветени в интимните им тайни. Що се отнася до връзката на Бел със събитията на далечната станция Званка, те знаели също толкова, колкото и жителите на малкото градче Куфщайн — тоест нищо.2

Но какво все пак се случило на Званка?

ФИРМАТА „КАРУМИДЗЕ И К°“

През този паметен ноемврийски ден гражданинът Зепалов, служител в пощата на споменатата вече станция, работел както обикновено. И когато през прозорчето му подали попълнена бланка за пощенски запис от 30 рубли, той оформил без колебание и из-дал квитанция на името на епитропа Биткин. Парите били адресирани до държавната застрахователна организация като поредна вноска за застраховката на църквата.

Гражданинът Зепалов поел три банкноти по 10 рубли и с привично движение ги сложил в съответното отделение на касата. Но нещо в банкнотите предизвикало подозрението му. Зепалов отново ги взел в ръце и започнал да ги оглежда. Като че ли изображенията на парите били същите, но хартията била много мека. „Новите банкноти трябва да са по-твърди“ — мислел си Зепалов по пътя към местния клон на банката.

Там също дълго оглеждали банкнотите, но не стигнали до общо мнение. Тогава някой предложил да ги изпратят за експертиза. След няколко дни от Ленинград пристигнало запитване, кой е платил с тези пари. Зепалов веднага съобщил на съответните органи името и адреса и скоро гражданинът Биткин бил арестуван. В дома му намерили голяма пачка новички фалшиви банкноти от по 10 рубли. От този момент компетентните органи започнали бързо да разплитат кълбото на една от най-зловещите икономически диверсии, която била подготвена от редица империалистически държави срещу младата страна на съветите.

Вече неведнъж се връщахме в далечното минало. Този път авторът предлага да се върнем в двадесетте години, паметни за нашия народ, когато страната, току-що заличила страшните рани от гражданската война, започваше да се готви за нов, по-сложен етап — индустриализацията на народното стопанство. И въпреки че неумолимото време и огромният патриотичен подем на съветския народ трябваше да откажат антисъветските елементи от бълнуванията им да съкрушат младата социалистическа държава, те продължаваха подлите си дела. Враговете на нашата родина не можеха да се помирят с това, че над една шеста от земното кълбо гордо се вее червеното знаме — символ на истинската свобода и щастие на трудовия народ. И те продължаваха да се мъчат да ни навредят.

Провокациите, диверсиите, откритият терор против съветски учреждения и граждани както в страната, така и в чужбина, не спираха. Активизираха се всякакви антипартийни групировки. Разкрити бяха много случаи на вредителство — достатъчно е да споменем Шахтинското дело, процеса на Промпартията. Но враговете на Съветския съюз не се ограничаваха само с това. В този труден за страната период те започнаха още по-злостна икономическа диверсия. Те печатаха фалшиви съветски пари в огромни количества и ги разпространяваха в страната.

През декември 1925 г. в скъпия парижки ресторант „Ла Рю“ се събрала компания, която правела впечатление дори сред обичайната за това заведение отбрана високопоставена публика. Компанията се откроявала не само с респектиращия си вид, а и с подчертаното внимание, с което я обграждали метрдотелът и келнерите. Ресторантът „Ла Рю“ бил удостоен с вниманието на шведския милионер Нобел, германския генерал Хофман, известния фашист Бел и трима души с грузинска националност — Каруми-дзе, Садатерашвили и Кедия Разбира се, суетнята сред келнерите била предизвикана от първите двама.

Тъй като на читателя вече са известни някои неща за господин Бел, ще кажем няколко думи за другите участници в срещата. По това време Кедия като председател на тъй наречения „Кавказки комитет“, който в резултат на някои исторически събития се помещавал вече в Париж, все още бил смятан за ръководител на грузинската белогвардейска емиграция. Преди революцията Карумидзе бил банкер, а после станал немски шпионин. Садатерашвили бил син на богат земевладелец.

Тази странна по състав компания се събрала, за да обсъди редица въпроси, които се отнасяли непосредствено до Съветска Русия. Както е известно, по време на царизма Нобел бил собственик на предприятия в Кавказ. Генерал Хофман не мислел за друго, а само как да напакости на страната на съветите. Грузинските емигранти-белогвардейци се стремели само към едно — на всяка цена да спечелят повече пари — дори и чрез търговия с онова, което не притежавали, в случая с кавказки нефт. За генерал Макс Хофман си заслужава да разкажем по-подробно. През септември 1916 г. го назначили за началник-щаб на главнокомандуващия Източния фронт. Като представител на германското върховно военно ръководство Хофман взел активно участие в преговорите в Брест. Той прекрасно разбирал какво огромно влияние е оказала историческата победа на Октомврийската революция върху трудещите се от целия свят и преди всичко върху немския народ и с всички сили се стремял да спре победоносния ход на революцията и да възстанови монархията в Русия.

Когато военните авантюри на германския империализъм против младата съветска държава претърпели пълен провал, Хофман се върнал в Берлин и се заел с подготовката на „поход“ против нашата страна. Той призовал под знамето на контрареволюцията и бившите си врагове от Антантата, и белогвардейските емигранти. Заслепен от ненавистта си към болшевишка Русия и усещайки безсилието си да предотврати неумолимия ход На историята, той все повече и повече се приближавал до фашизма, до престъпния авантюризъм.

Резултатът от тази среща бил създаденият „Комитет за освобождение на Грузия“. Били разгледани и въпросите, свързани с разширяване на политическите връзки на грузинските националисти (не само в Германия) Освен това на тази среща за пръв път била подхвърлена идеята да се направи опит да се фалшифицират руските банкноти от 10 рубли и така да се нанесе коварен удар на финансовата система в страната. Идеята била на Карумидзе и Садатерашвили и била приета с възторг от другите „високопоставени договарящи страни“. И Нобел, и Хофман, и Бел знаели отлично, че предложението е направено от опитни и знаещи хора, не от любители, а от професионалисти. Още преди революцията Карумидзе и Садатерашвили се „забавлявали“ с печатане на фалшиви пари, били заловени и съдени. Карумидзе бил осъден на смърт, а Садатерашвили на 12 години каторга. Разказът за фантастичните перипетии, в резултат на които тези „палавници“ успели да избягнат наказанието, би ни отвел встрани от основната нишка на повествованието. Трябва да отбележим обаче, че фактът, че били съдени, им дошъл по-късно неочаквано на помощ.

Идеята за печатане на фалшиви руски пари много харесала на всички. Освен това тя била одобрена от човека, който бил инициатор на срещата. Става дума за милиардера Хенри Детердинг, който оглавявал един от най-мощните по това време нефтени концерни — „Ройял Дъч“.

Вече малко хора си спомнят за тази „акула“ на капиталистическия свят, както сполучливо го наричали, и затова се налага да кажем няколко думи за него.

Дори в тези години на разцвет на антисъветизма, Детердинг се отличавал с лютата си ненавист към нашата страна. Той бил от онези, които не пестели средства за разширяването на подривната дейност против СССР. Детердинг бил непосредствен организатор на бандитското нападение през май 1927 г. на „Аркос“ — съветската търговска кантора в Лондон, а в последвалия тези провокации разрив на дипломатическите отношения между Англия и СССР имало пак значителен негов „принос“.

Той харесал идеята да се залее Съветска Русия с фалшиви банкноти и пожелал да се срещне с човека, който дал тази идея и бил готов да я реализира. И ето херцог Лейхтенбергски (погледнете само с кого поддържал познанства престъпникът Карумидзе) го представил на Детердинг. Георг Лейхтенбергски бил правнук на Евгения Богарие, доведена дъщеря на Наполеон I. Един от прадедите на херцога се оженил за дъщерята на Николай I и приел руско поданство Що се отнася до Георг Лейхтенбергски, този полковник от царската армия веднага след революцията напуснал новото си отечество, заминал за Германия и се заселил в някакъв уединен замък. Тази отдалеченост обаче не означава, че той изоставил политическата си дейност. Обратното, херцогът, от една страна, установил тесни връзки с германските реакционни кръгове, а от друга — продължавал да поддържа тесни контакти с белогвардейската паплач — той бил пълномощник на генерал Врангел. Лесно е да разберем защо съдбата е свързала единия мошеник с другия, а след това и двамата — с трети, с Хенри Детердинг. Срещата се състояла във вилата на Детердинг край Хага скоро след съвещанието в парижкия ресторант. Ако се съди по развоя на събитията след това, може да се каже със сигурност, че Карумидзе успял да предразположи към себе си своенравния нефтен магнат. Освен това в началото на юни 1926 г. в Лондон по инициатива на Детердинг, в пълна тайна, се състояла „историческа среща“ между Карумидзе и Чърчил, който по това време бил министър на финансите. На тази среща ще се спрем специално.

На 4 май 1926 г. в Англия започнала първата всеобща стачка в историята на страната. В този драматичен момент се проявила, за кой ли път, ненавистта на Чърчил към трудещите се. Интересите на министъра на финансите оставали настрани от стачното движение, но реакционният му заряд бил толкова силен, че изместил другите членове на кабинета и на първо място министъра на вътрешните работи и със запретнати ръкави се втурнал на бой. В края на краищата успял да потуши стачката, но не без помощта на ръководителите на трейдюнионите.

След този „труд на праведните“ Чърчил заминал на почивка в Египет и Гърция, където се отдал на дилетантския си талант на художник и рисувал Сфинкса и Партенона. Скоро след като се върнал в Англия той приел Детердинг и Карумидзе в квартирата си на Даунинг стрийт 11. Известно е, че на тази среща се обсъждали детайлите на финансовата диверсия против Съветския съюз. Освен това подробно се разглеждали и възможностите за организиране на въстание в Грузия, за финансирането му с фалшиви пари, обсъждал се и въпросът за английските концесии в Кавказ. Ах, как искал британският империалист да нанесе удар в гърба на ненавистната съветска държава, чийто пример вдъхновявал британските трудещи се в борбата за техните права! Враговете на нашата родина били готови на всякакви подлости, не подбирали средства, търсели дори помощта на престъпници!

Всъщност Шалва Карумидзе изглеждал престъпник само в очите на прогресивната общественост. Реакцията и консервативните кръгове го смятали за „свой“ и дори за „порядъчен“ човек. За това в значителна степен помагал и фактът, че Карумидзе имал свой официален статус и в критична минута можел да покаже солиден документ, който удостоверявал самоличността му. Карумидзе имал удостоверение, издадено от управлението на VII военен окръг на райхсвера и подписано от самия командуващ ок-ръга генерал Крес фон Кресенщайн. Престъпникът още от началото на 1925 г. бил представител на германския райхсвер! Затова не е чудно, че Детердинг хванал Карумидзе под ръка и смело го въвел в кабинета на бъдещия английски премиер.

Само след няколко дни, когато окриленият от успеха на мисията си Карумидзе заминал за Германия, Детердинг се решил на изненадваща стъпка. На 10 юни 1926 г. той публикувал бележка в лондонските вестници, която била пълна със зловещи предсказания, че в скоро време Съветска Русия ще рухне в резултат на „незапомнена инфлация“. На 20 юни Чърчил държал публична реч, пълна от край до край с антисъветски инсинуации. Като забравил, че е официален представител на правителството, Чърчил си позволил политическо и дипломатическо хулиганство, като заявил по адрес на нашето посолство: „Уверен съм, че ще изпитам огромно удовлетворение, ако те бъдат изхвърлени оттук. Надявам се, че ще доживея деня, когато в Русия ще има цивилизовано правителство или поне ще сложим край на преструвките, че между нас съществуват дружески отношения“.

Сега е лесно да разберем, че Чърчил се е надявал не случайно да доживее деня, когато властта на болшевиките ще рухне. Той бил готов на всичко, за да може този радостен за империалистите момент да настъпи колкото може по-бързо. А дотогава му било по-приятно да се занимава с престъпника Карумидзе, отколкото с официалните представители на Съветския съюз.

По това време в печатницата на Шнайдер в Мюнхен започнали последните приготовления за печатане на „нова специална продукция“. Карумидзе се договорил с баварската хартиена фабрика да му достави 10 000 листа хартия със съответните водни знаци.

Но как била оформена тази поръчка? Нали от хартията с водни знаци не се правят ученически тетрадки! И откъде предприемчивите емигранти-белогвардейци взели пари за тази авантюра? Ако се съди по всичко, въпросът с хартията уредили многобройните немски приятели на Карумидзе. Що се отнася до парите, по документи е известно, че те били предоставени на немските националсоциалисти. Петнадесетте хиляди марки били връчени на Карумидзе от генерал Ерхард. Знаем, че в началото националсоциалистите сами се нуждаели от средства за осъществяване на людоедските си планове Възможно е споменатите 15 000 марки да са били част от средствата, които постъпвали във фашистката каса от сейфовете на Детердинг. Може би е помогнал и генерал Хофман. Във всеки случай от истински пари рицарите на фалшивите банкноти не изпитвали нужда.

Как Шалва Карумидзе се свързал с фашиста Ерхард? Те се запознали в началото на февруари 1926 г в ателието на един мюнхенски художник. След известно време пак се срещнали, но този път присъствували и лидерите на украинската емиграция По-късно пред съда капитан Ерхард казал: „В Берлин, където се водеха разговори за възможностите за сваляне на някакво правителство с помощта на фалшиви пари, Карумидзе отново се обърна към мен. Разговорът се състоя в хотел «Сан Суси», а после се срещнахме и с генерал Хофман“.

Работата потръгнала. С помощта на фашиста доктор Бел (свръзка на капитан Ерхард), на придворния съветник Ракете и на „инженера“ доктор Вебер (дясна ръка на Хитлер по време на опита за фашистки преврат през 1923 г. и един от най-активните палачи на баварската съветска република), печатането на фалшивите банкноти от 10 рубли започнало — отначало в Мюнхен, а след това във Франкфурт на Майн. Складът за „продукцията“ бил в Берлин, в квартирата на бившия руски офицер, а по това време шофьор, Трапезников, който живеел на Цигелщрасе № 24. В извънработното си време Трапезников бил „директор“ на евтин вертеп. Първата партида била отпечатана през есента на 1926 г. и се състояла от 15 000 фалшиви банкноти на стойност 1, 2 и 10 рубли.

И така „монетният двор“ заработил. Възникнали въпросите как да се доставя продукцията в СССР, кой да се заеме с тази опасна работа? Било решено, че най-добре ще се справят с това офицерите-белогвардейци.

КОРНЕТИ, ЩАБРОТМИСТРИ И ДРУГИ

Ако си представим картата на Европа и Турция от двадесетте години, на която са отбелязани с кръгчета местата, където емигрирали руските белогвардейци, тя цялата ще бъде обсипана с кръгчета. Къде само не отвял тези нещастници мощният вятър на революцията! Истанбул, София, Париж, Берлин… Колко хора, потъващи към дъното и готови да се захванат за всякаква работа само срещу няколко мизерни гроша, за да се спасят от блатото на емиграцията!

Но защо показалецът на човека, който ръководел тази мръсна операция, отминал на картата най-населените с белогвардейски емигранти места и неочаквано се спрял на град Данциг. След революцията тук бил основан белоемигрантски „Съюз на офицерите от армията и флотата“. Ръководел го бившият царски генерал Лебедев, но фактически начело на цялата дейност стоял генерал Глазенап. Както вече е установено, оглавяваният от него „съюз“ бил развъдник на шпиони и диверсанти, които по указание на немското разузнаване били изпращани на територията на СССР. Достатъчно е да споменем известния бандит Балахович, който се прочул с кървавия си терор в Псковска губерния. Самият Глазенап поддържал тесни контакти с много видни главатари на финансово-промишления свят в Германия и с немския генералитет. Сред близките му познати бил и фелдмаршал Людендорф. Глазенап не прекъснал тайните си връзки с английското разузнаване, както и непосредствено с Чърчил. Генералът поддържал с Чърчил кореспонденция, често пътувал до Лондон и неведнъж получавал от него големи суми за издръжка на шпионско-дивер-сионните кадри и за лични разходи.

През пролетта на 1928 г. по инициатива на Арвид фон Сиверс, бивш офицер от царската армия и немски шпионин, в берлинския хотел „Екселсиор“ се състояла секретна среща на генерал Глазенап с представители на немския капитал и с някакъв английски генерал. Били обсъдени въпроси за активизиране на антисъветската подривна дейност и за изпращане на шпиони и диверсанти в СССР. Има основания да се предполага, че този генерал, познат на Глазенап от армията на Юденич, бил личен представител на Чърчил.

Глазенап се върнал в Данциг в началото на юни и поискал да говори с мистър Шилер. Тъй като ще срещнем този човек и по-нататък в повествованието, трябва да запознаем с него читателя по-подробно.

Алберт Христианович Шилер (той бил и Гринберг, Дернов, Алексеев, Домровский) произхождал от семейство на заможни селяни и започнал световната война като обикновен войник. Трезвият му ум, неговата храброст и съобразителност му позволили до Февруарската революция да стане офицер и кавалер на четири георгиевски кръста. Той бил необикновена личност и не случайно Глазенап, който го познавал от фронта, избрал точно него.

Генералът възложил на Шилер следните задачи: тайно да проникне през границата в Съветския съюз и там да събере сведения за икономическото състояние на страната, за бойната готовност на Червената армия, за настроението на различните групи от населението, за строителството и състоянието на военния флот. След това Шилер трябвало да създаде контрареволюционни групи и да организира масов терор и въстания. За финансиране за пътуването, за привличане на „кадри“ и за проверка на възможностите за разпространяване на фалшиви пари в СССР му дали „за опит“ сума от 100 000 във фалшиви десетрубльовки, отпечатани от престъпната група Карумидзе-Бел.

През септември 1928 гг. Шилер тайно преминал съветската граница и се убедил, че „прозорецът“ тук е сигурен. Това не е чудно, тъй като пунктът за преминаване на границата в Рига завеждал такъв „надежден човек“ като монархиста Покровский, а в Двинск (Даугавплис), не по-малко „надеждният“ диверсант Гребньов. Те разполагали с голям щат от опитни водачи, които познавали всички пътечки из псковските блата. Скоро Шилер се върнал в Данциг през същия „прозорец“ и доложил на генерал Глазенап, че пътят е проверен и при престоя си в СССР не срещнал особени трудности, а парите успешно „пласирал“. Имал затруднения само при опитите да намери някой от бившите си бойни другари. Не успял да се свърже с един бивш офицер, както настоявал Глазенап, защото органите на ОГПУ арестували този офицер и го разстреляли за предателство. Шилер се надявал при второто си преминаване през границата да направи всичко както трябва: да пласира парите, да разузнае всичко, да организира диверсионни групи.

Второто си преминаване през границата той възнамерявал да извърши в края на октомври. Преди това опасно пътешествие Шилер получил инструкции от Глазенап, който му дал задачите от името на немското разузнаване. След това Шилер се срещнал с офицерите от 2-ри отдел на генералния щаб на латвийската буржоазна армия, бароните Фиркс и Барби, които представлявали интересите на френското разузнаване, а после и е някой си Судаков, помощник на военното аташе на Англия в Латвия, който уточнил получените по-рано от Шилер задачи от английското разузнаване. То се интересувало освен от всичко друго и от положението в Туркестан.

Почти едновременно с подготовката на Шилер за второто преминаване на границата но заповед на немското разузнаване Бел спешно заминал за Трапезунд, за да установи през Турция връзка с кавказките националисти и да подготви въстание. Няма съмнение, че куфарите му били пълни с фалшиви банкноти. Интересно е, че почти заедно с Бел в Турция пристигнала голяма група офицери от райхсвера със същото задание. Офицерите се представяли за инженери и техници. Тези коварни планове по-късно били разобличени от вестника на германските комунисти „Роте Фа-не“ в броя му от 11 януари 1929 г.

Но да се върнем при бившия кавалер на георгиевския кръст, а по това време троен шпионин и диверсант Шилер. Той взел фалшивите пари и през същия „прозорец“ преминал границата на Съветския съюз. Скоро се появил в Ленинград, където се свързал с бившия корнет от драгунския полк Гайер Алексей Алексеевич. Някога те служили заедно. Бившият корнет работел без особено усърдие в синдикат на кожари. Срещата била много сърдечна и Шилер лесно привлякъл специалиста по кожите към шпионска дейност, след като му дал солидна сума фалшиви пари.

След това с помощта на Гайер гостът от чужбина открил друг свой боен другар, бившия щаб-ротмистър Николай Василиевич Федотов, който заедно с пачка пари получил задачата да следи производствената програма на корабостроителния завод, в който работел. Скоро към него се присъединил и някой си Карташов, бивш драгун.

Шилер си мислел, че началото е положено. Сега не било лошо да премине към изпълнението на следващите задачи. Но той така и не успял да направи следващата крачка.

Един ден Федотов се опитал да плати за пакет кафе с фалшива банкнота. Касиерката на магазина повъртяла парите в ръка и ги върнала с думите: „Груба работа“. Федотов се усмихнал, махнал с ръка и бързо изчезнал в тълпата, като с трепереща ръка стискал в джоба си меката банкнота. След този инцидент той решил да прекъсне временно „охолния живот“ и дал част от фалшивите пари на своя роднина Биткин, който живеел на станцията Званка. Той небрежно подал на Биткин голяма картонена кутия от обувки с марката на фабрика „Скороход“, натъпкана с ба нкноти. Федотов му казал да пусне в оборот малка част от парите, а останалите заедно с кутията да закопаят под пода на банята. Биткин бил потресен от такова количество пари. Той глупаво казал „слушам“ на своя роднина, притиснал кутията към гърдите си и се скрил в своята „дупка“. Как завършило всичко това вече знаем …

На разпита Биткин веднага разказал за „господина от чужбина“, който разполагал с много пари, интересувал се от разни сведения и плащал за тях щедро, но с фалшиви банкноти.

Трябва да се отбележи, че по това време съответните органи вече били получили не един сигнал за появяването на фалшиви пари. Отначало се предполагало, че това е дело на някаква шайка в пределите на страната. Но според експертите от държавната банка качеството на парите било доста високо и те били печатани не от занаятчии. И наистина това били парите, отпечатани в Германия от фирмата „Карумидзе-Бел“ и от друга не по-малко солидна фирма със седалище в Париж. Тя вероятно била финансирана от френското разузнаване и от хората, които крояли планове за възстановяване на изгубените си икономически позиции в Русия. В Париж с тази мръсна работа се занимавали бившият вицегубернатор на град Сувалка Мясоедов, бившият секретар на Разпутин Симанович, белогвардейците Еристов и Литви-нов. Има сведения, че Шилер поддържал тесни контакти и с тази „фирма“.

След ареста на Биткин компетентните органи лесно попаднали по следите на Федотов, Карташов, а по-късно и на Шилер.

„На 16 ноември 1928 г. в Ленинград беше задържан неизвестен гражданин без документи, който се представи като Гринберг, Александър Карлович. При обиска намериха у него револвер и 222 банкноти по 10 рубли“. Това са първите редове от обвинителното заключение по делото на Шилер, Карташов, Гайер, Федотов и Биткин.

По време на разпита на 19 ноември Шилер казал: „Целите на моите преходи в СССР са: 1) събиране на сведения за икономическото състояние на СССР, за състоянието на Червената армия, за настроенията на различните групи от населението, за строителството и състоянието на военния флот; 2) създаване на контрареволюционни кадри на територията на СССР и организиране на масов терор (въстания).“ След като премине границата, той трябвало да убие някой съветски гражданин, да вземе документите му и така да се легализира. После трябвало да събере шпионски сведения, а след това да замине за Украйна и да организира въстанически отряди.

Ето с какви задачи бил изпратен в родината си кавалерът на георгиевския кръст Шилер. Съветската общественост гневно заклеймила враговете на народа и с удовлетворение приела суровата присъда, издадена от Военната колегия на Върховния съд на СССР в началото на 1929 г.

„ЧУДЕСАТА“ НА БУРЖОАЗНАТА ТЕМИДА

Случило се така, че точно по това време в Берлин изправили пред съда известните ни вече Карумидзе, Садатерашвили, Бекер, Бел, Ракете и Вебер. О, не, не ги съдили за това, че са взели участие в икономическата диверсия против страна, с която в момента Германия поддържала нормални дипломатически отношения. Престъпниците, заети във фирмата „Карумидзе-Бел“, не могли да се примирят с това, че банкнотите, които можели да пуснат в ход лично и да забогатеят, изчезват в неизвестна посока и не остават в джобовете им. В немската полиция започнали да постъпват сведения за появяването на фалшиви банкноти отначало в Германия, а след това във Франция и в Латвия. За пръв път сигнал за появяването на фалшиви пари постъпил през лятото на 1927 г. Фалшивите банкноти били открити в различни германски градове, но най-често в Берлин.

В началото на август 1927 г. комисарят от криминалната полиция фон Либерман арестувал в една берлинска банка Бекер, който се опитвал да обмени фалшивите банкноти за марки. Можем да разберем действията на германската полиция — фалшивите банкноти вредели не само на Съветския съюз, но и на Германия, защото се обменяли за марки. Страдала финансовата система на страната и това било съвсем друга работа.

От Бекер следите водели към Садатерашвили, който тогава живеел в Мюнхен. Полицията проникнала в дома му, арестувала човек с грузинска националност, но по време на разпита се изяснило, че това не е Садатерашвили. Без да се досетят, че това е главатарят на бандата фалшификатори Карумидзе, освободили арестувания. От първия уличен автомат той веднага предупредил мюнхенските си съучастници за търсенията на полицията, а след това от квартирата на Садатерашвили позвънил във Франкфурт на Майн, където стопанинът на дома спокойно печатал пари, и предал условния сигнал за тревога. Всички се разбягали кой на където види, а Садатерашвили се опитал да напусне града с пет клишета за фалшиви банкноти, но закъснял и бил арестуван на 11 август.

Обискът във франкфуртската печатница удивил даже и привикналите на всичко полицаи. Били намерени 120 000 полуготови банкноти по 10 рубли, необходимите за печатането им бои и оборудване и огромно количество хартия, което би стигнало за печатане на 1 200 000 фалшиви банкноти.

Но следствието, което на старта получило голямо ускорение, постепенно започнало да заглъхва. Зад дребните риби като Садатерашвили, Ракете и Бекер неочаквано започнали да се появяват много по-важни фигури и следователите вдигнали ръце. Като по команда спряла и информацията в печата, и целият процес на разследването замрял.

Изминали почти две години. Така и щели да се забравят „подвизите“ на ловките грузински емигранти и на национал-социалистическите им приятели, ако не се пуснал слух, че съдебните актове на берлинската прокуратура по това дело били снимани и изпратени на заинтересованите от делото английски учреждения. Скоро се установило, че при пренасянето на документите от Берлин в Мюнхен те били откраднати, а след това били изпратени на английската секретна служба в Лондон. Вестникът на германските комунисти „Роте Фане“ публикувал името на крадеца — това бил прокурорът доктор Васмунд. Ето какви служители има буржоазната Темида!

Поразителна история! Тя придобива особена окраска, ако споменем как германското правителство отговорило на законното искане на съветското правителство, разтревожено от появяването на фалшивите банкноти, да се предостави възможност на негови представители да се запознаят с материалите по разследването. Това искане било отхвърлено.

Скандалът се разраствал и заедно с него растяло възмущението на обикновените хора от безсилието на органите на правосъдието и от подчертаната секретност, с която се водело следствието. Не е чудно при това положение защо държавният прокурор поискал бързо завършване на разследването и предаване на делото в съда.

На 6 януари 1929 г. в берлинския съд започнал съдебният процес. И тук не минало без скандали — четири дни преди началото на процеса неочаквано бил уволнен „по здравословни причини“ прокурорът, който до този момент не се уморявал да подканя „заспалите“ следователи за по-бързи действия. Въпреки че шайката фалшификатори извършила престъпление, съдебният процес напомнял малък фарс — всичко било скроено така, че да бъдат оправдани фалшификаторите. А когато английският шпионин Бел заявил пред съда; „Ние бяхме вдъхновявани от най-висшите германски инстанции“, съдията се изплашил, поискал публиката да напусне залата и по-нататък заседанието се водело при закрити врати.

Апотеозът на представлението било изявлението на експерта от Дармщадската банка. Откритието, направено от него, хвърлило в смут дори и свикналите на всичко берлински юристи. Същността на уникалното му изказване била следната: тъй като по съветските закони изнасянето и вносът на банкноти са забранени, то на чуждестранните пазари не трябвало да има от тези пари. И ако те все пак са се появили с усилията на достопочтените господа, не трябва да се приемат за валута. Затова фактът на подправянето на банкнотите не е наказуемо деяние, тъй като не става дума за подправяне на валута, а за забавление, за лудория. Накратко, никой не трябва да бъде осъден, тъй като няма правонарушение.

Фактически „експертът“ отишъл и по-далеч. Карумидзе и Садатерашвили вече били съдени в царска Русия за фалшифициране на пари, а по германските закони за едно и също престъпление никой не можело да бъде съден два пъти. Затова всички обвиняеми трябвало веднага да бъдат освободени.

На 8 февруари 1929 г. издевателството над правосъдието завършило благополучно за фалшификаторите — обвиняемите били оправдани и освободени. „Философията“ на богатите надделяла. Тази юридическа комедия предизвикала негодуванието на цялата съветска общественост. В броя си от 9 февруари 1930 г. вестник „Правда“ пише: „Оправдателната присъда на фалшификаторите е не само поощрение за всички врагове на СССР… Преди всичко това е един от зачестилите в последно време симптоми за прехода на отговорни германски кръгове на позициите на явна враждебност по отношение на СССР“.

Берлинският фарс предизвикал невиждана вълна от възмущение в Германия. За всички било ясно, че само с усилията на Карумидзе и помощниците му се готвела икономическа диверсия просия първата в света социалистическа държава. Вестникът „Форвертс“ например пише на 30 януари 1929 г., че „фалшифицирането на банкнотите имало явната цел да наруши стабилитета на руската валута“. Възмутителната комедия, разиграна в берлинския съд, била осъдена и от някои видни промишленици и финансисти. Започвала криза в западната финансова система и това заставило немските капиталисти да търсят спасение от краха, като сключват договори със СССР. Историята с фалшификаторите и със скандалното им оправдаване не можела да създаде атмосфера на доверие в хода на търговските преговори.

Ето заши през лятото на 1930 г. немският съд отново измъкнал от архива папките от делото на Карумидзе, които започнали вече да се покриват с прах. Започнал нов съдебен процес. На заседанията на съда специално присъствували представители на работническите колективи от най-големите берлински предприятия. Възмутени от антисъветските инсинуации на някои подсъдими и особено на Садатерашвили, работниците не могли да останат безучастни и веднъж, когато след съдебното заседание Садатерашвили излизал от залата, те изразили отношението си към него с юмруци. От този момент дейците на фирмата „Карумидзе и К°“ били усилено охранявани.

И така, „справедливият съд“ се състоял. Но фарсът си останал фарс. Карумидзе бил осъден на две години и десет месеца затвор, Садатерашвили на две години, а Бел бил осъден да заплати незначителна глоба. Останалите подсъдими били оправдани. По това време Карумидзе живеел в Швейцария и разбрал за процеса от вестниците, а на Садатерашвили зачели предварителното задържане по време на следствието и затова веднага го пуснали на свобода. И двамата грузински емигранти се завърнали в Германия след завземането на властта от фашистите и отдали „цялата си душа“ на борбата срещу Съветския съюз. Има сведения, че тези реабилитирани от хитлеристите престъпници взели дейно участие в „съветския вариант“ на операцията „Бернхард“, за която стана вече дума. Когато някои юристи писмено изразили съмнение в законността на реабилитирането им, министърът на външните работи фон Нойрат отговорил на писмото им: „Аз се придържам към друго мнение и моля да не се възразява“. Или, с други думи, законът е едно, а мнението на фашисткия министър — съвсем друго. Ето ви всесилната Темида.

Така завършил процесът на фалшификаторите на съветска валута. Впрочем могло ли е да бъде другояче? Съветският закон стоял тогава, както и сега на стража на интересите на съветските трудещи се. Той не можел да погали по главите тези, които се опитвали да подкопаят основите на икономическата система на страната на съветите. „Лудориите“ с фалшивите пари може ли да имат тежки икономически последствия, да забавят процеса на индустриализацията и в края на краищата да поставят СССР в икономическа зависимост от правителствата на капиталистическия Запад. Точно към това се стремели немските генерали и английските капиталисти начело с яростния враг на нашата държава Чърчил. Но те заложили на бита карта…

Много пъти враговете на нашия народ се опитвали да използуват отровно оръжие против съветската държава, но техните усилия нито веднъж не се увенчали с някакъв забележим успех.

Въпреки това си заслужава да споменем за някои от опитите им. Както пише в книгата си „Фалшификатори на пари“ известният публицист от ГДР Алберт Норден, съвсем неочаквано по време на процеса в Мюнхен през юни 1926 г., когато реакционерът генерал Людендорф обвинил вече споменатия херцог Лейхтенбергски з обида, изплувало на повърхността още едно мръсно дело, което било подготвено тайно от кайзерова Германия. По време на процеса престъпникът на държавна служба херцог Лейхтенбергски направил сензационно изявление: „Трите милиона рубли, предоставени през лятото на 1918 г. за формиране на руска доброволческа армия, се състояли от банкноти, печатани в Берлин“. Ясно е, че за грузинските белогвардейски емигранти не било трудно да нагласят работата — в Германия имало обучени кадри, специализирали се в печатането на фалшиви пари. Те помагали на фирмата „Карумидзе и К°“, а след това и на хитлеристите в знаменитата операция „Бернхард“.

А ето и още една финансова диверсия против нашата страна, предприета, така да се каже, от друг фланг.

Вестник „Известия“ от 13 декември 1928 г. съобщава, че на компетентните съветски органи е станало известно за нелегален монетен двор в Шанхай, който печатал големи количества съветски парични знаци. Главни организатори на тази диверсия били руските белогвардейци, които разчитали на помощта на други белогвардейци, работещи в местната полиция. Предполагало се, че „своите хора“ в полицията ще дадат знак, ако стане опасно и се наложи да се скрият, но това не станало и тримата главни участници в диверсията били арестувани от полицията през 1928 г. Конфискувани били печатна машина, клишета и др., както и вече „готовата продукция“ на обща сума 1 500 000 рубли.

Делото на тези негодници се разглеждало от смесен френско-китайски съд, защото белогвардейците са извършили престъплението на територията на френска концесия. И тук, както и в Берлин, процесът се превърнал в откровен фарс. Спрямо белогвар-дейските престъпници трябвало да се приложи параграф 280 (подправяне на парични знаци на чужда държава) и параграф 240 от китайския наказателен кодекс (подправяне на парични документи), но въпреки това Темида и този път била използувана за антисъветски цели. На основание неписаните разпоредби на неписания „кодекс на антикомунизма“ белогвардейците-престъп-ници били погалени по главите. Двама от обвиняемите получили наказание по два месеца, а другите трима — по един месец затвор. Но тъй като им било зачетено предварителното задържане, обвиняемите били освободени. Белогвардейските вестници, без да скриват възторга си от присъдата писали, че когато престъпниците напускали залата на съда, „те не могли да скрият радостните си усмивки“.