Рицарят

2

Вратата на Неш се отвори и от нея надникна едра икономка на средна възраст, облечена в мърлява престилка и със смачкано боне на главата.

— Кои сте вие? — попита жената доста подозрително.

— Бъдете така любезна да съобщите на господаря си, че човекът, на когото наскоро продаде един средновековен ръкопис, е дошъл да си го вземе — рече Фийби. Тя погледна коридора зад жената. От двете му страни се издигаха високи до тавана лавици с книги. На всеки рафт бяха наредени плътно едно до друго подвързани в кожа томчета. На пода, на големи купове, бяха натрупани още книги.

— Значи е продал още един, а? — икономката кимна с явно задоволство. — Е, това вече е нещо. Пак е изостанал с плащането на надниците ми. Цял куп пари ми дължи вече, тъй да знаете. Ама тоя път ще се погрижа да ми плати, преди да си е оправил сметките с търговците. Миналия път, докато стигне до моята заплата, нищичко не беше останало.

— Значи и преди Неш е продавал книги от колекцията си, за да си плаща сметките? — попита Гейбриъл, докато прекрачваше през прага в тесния коридор зад Фийби. Тежкото му палто се залюля около високите му кожени ботуши, излъскани до блясък.

— Еган най-сетне успя да го убеди за тая работа. Ама господин Неш се дърпаше тъй, сякаш ще му вадят зъб — икономката затвори вратата с въздишка. — Господарят не може да понесе мисълта да се раздели с някоя от тия стари книги. Май само за тях го е грижа.

— Кой е Еган? — попита Фийби.

— Синът на господаря. Идва от време на време да се погрижи за нещата, слава богу, иначе тук всичко щеше да потъне в разруха — икономката ги поведе по коридора. — Не знам какво щяхме да правим, ако не беше Еган да убеди господин Неш да продаде една-две от ония мръсни стари книги. Сигурно щяхме да си умрем от глад.

Фийби погледна скришом към Гейбриъл, който изследваше прашния, пълен с книги коридор. Беше свалил шапката си. Тя го огледа с новия, необичаен интерес, който бе запалил у нея. На слабата светлина на трепкащата свещ косата му все още изглеждаше черна като нощ, точно каквато я помнеше. На слепоочията обаче имаше малки посребрени кичурчета. Е, все пак сега той трябва да е на тридесет и четири години, напомни си Фийби. А и среброто в косите му го правеше някак странно привлекателен.

Преди осем години той й се бе струвал прекалено стар. А сега изглеждаше точно толкова възрастен, колкото трябва. Пръстите й, стегнати в кожената ръкавица, прихванаха диплите на лилавия й костюм за езда. Тя повдигна полите си, за да заобиколи една купчина книги. Някакво странно нетърпение се надигаше у нея, но то нямаше нищо общо с придобиването на ръкописа, нито пък с убеждаването на Гейбриъл да й помогне в мисията й — да открие убиеца на Нийл.

Беше свързано със самия Гейбриъл.

Мили боже, това наистина започва да става опасно, помисли си Фийби. Подобни емоционални усложнения бяха последното, от което имаше нужда в момента. Трябва да внимава да не й се завърти главата и да помни, че Гейбриъл няма никаква причина да изпитва топли чувства към който и да е член на нейното семейство.

Лицето на Гейбриъл бе обърнато в профил, докато той четеше заглавията на някои от книгите, натрупани съвсем безразборно в най-близката библиотека. Фийби се вгледа в твърдите очертания на челюстта му и арогантната извивка на скулите му. Странно, но сега тя с изненада откри, че лицето му все още напомня на някакъв хищник.

Нещо нервно потрепна в стомаха й. Тя не бе очаквала, че изминалите осем години ще смекчат суровите му черти. Но бе доста обезпокояващо да открие, че те бяха станали още по-свирепи и непокорни от всякога.

Сякаш прочел мислите й, Гейбриъл внезапно извърна глава. Погледна я право в лицето, приковал в нея хищническите си зелени очи. В един ужасен миг тя имаше чувството, че я вижда под плътното й було. Бе забравила какви са очите му.

Като младо момиче, което все още не е станало жена, тя не бе усетила колко поразяващ е този проницателен зелен поглед. Разбира се, само два-три пъти бе имала възможността да го срещне. Това се бе случвало, когато Гейбриъл посещаваше градската къща на баща й заедно с всички младежи от града, за да ухажват прелестната й сестра Мередит.

Единственият мъж сред тълпата, който я бе заинтересувал, бе Гейбриъл. От самото начало той бе събудил любопитството й, защото тя жадно изчете всички книги и стихотворения, които той беше дал на сестра й. Гейбриъл ухажваше Мередит не с цветя, а с легенди за крал Артур. Мередит въобще не се бе заинтересувала от древните приказки за крале и рицари, но Фийби ги бе попила до една.

Всеки път, когато Гейбриъл пристигаше на гости, Фийби се стараеше да забележи колкото може повече неща от наблюдателницата си на върха на стълбището. С детската си наивност тогава тя си мислеше, че погледите, които той отправя към Мередит, са приказно романтични.

Но сега тя съзнаваше, че „романтичен“ е прекалено слаба и лекомислена дума за искрящия поглед на Гейбриъл. Нищо чудно, че сестра й се бе ужасила от него. Въпреки ума си, остър като бръснач, в онези дни Мередит бе нежно, кротко същество.

За пръв път, откак се бе заела с безразсъдната задача да примами Гейбриъл да й помогне, Фийби за момент се почувства безсилна пред това предизвикателство. Той бе прав. Не беше мъж, с когото една интелигентна жена трябва да си играе. Може би планът й все пак няма да проработи. Тя отправи наум една благодарствена молитва за това, че лицето й все още е скрито зад булото.

— Нещо не е наред ли? — тихо попита Гейбриъл. Очите му пробягаха по ярката й лилава рокля за езда. Изглеждаше развеселен от вида й.

— Не. Всичко е наред — Фийби гордо вдигна брадичка и се извърна, за да последва икономката. Какво от това, че лилавата й рокля е прекалено ярка? Тя отлично знаеше, че са малко хората, които одобряват вкуса й за цветовете. Майка й и сестра й непрекъснато я поучаваха срещу любовта й към, както те ги наричаха, „огнените“ цветове.

Икономката ги въведе в малка стая, която бе дори още по-препълнена с книги, отколкото коридорът. Около стените абсолютно плътно бяха наредени рафтове и всеки бе претъпкан до пръсване. По пода имаше купове книги, които стигаха почти до кръста й, като около тях лъкатушеше тясна пътечка. От двете страни на камината стояха огромни сандъци, чиито полуотворен капаци разкриваха още и още книги и свитъци.

Един едър мъж, облечен в прекалено тесни панталони и избеляло кафяво сако, седеше на бюро, отрупано с книги. Беше се прегърбил над някакъв старинен ръкопис. Светлината на свещта разкриваше плешивата му глава и гъстите му сиви бакенбарди. Той проговори, без въобще да вдига поглед от страницата пред себе си.

— Какво има, госпожо Стайлс? Казах ви да не ме безпокоите, докато не приключа с превода на този текст.

— Дамата е дошла за ръкописа си, сър — госпожа Стайлс изглежда не бе учудена от обноските на господаря си. — Довела е и един приятел, тъй да знаете. Да направя ли чай?

— Какво става? Двама ли са? — Неш хвърли перото си и скочи на крака. Обърна се към вратата и изгледа намръщено посетителите си през чифт очила със сребърна рамка.

— Добър вечер, господин Неш — учтиво поздрави Фийби, като пристъпи през вратата.

Смръщеният поглед на Неш моментално бе привлечен от накуцването на левия й крак. Но се въздържа от коментар по въпроса. И без това доста червендалестото му лице сега стана още по-тъмночервено, тъй като забеляза и Гейбриъл.

— Ама че работа. Аз продавам само един ръкопис. Защо сте дошли двама?

— Не се тревожете, господин Неш — рече Фийби успокоително. — Този господин дойде с мен само защото не ми се понрави идеята да дойда сама в този късен час.

— А защо не? — Неш гледаше ядно Гейбриъл. — В тоя район нищо лошо не може да ви се случи. В тая част на Съсекс никога нищо нередно не се случва.

— Да, но все пак не съм толкова добре запозната с положението по тези места — измърмори Фийби. — Аз съм от Лондон, ако помните.

— Пак питам за чая — твърдо се намеси госпожа Стайлс.

— Остави го тоя чай — изръмжа Неш. — Няма да останат достатъчно дълго, че да го пият. Излизайте, госпожо Стайлс. Имам работа да върша.

— Да, сър — рече госпожа Стайлс и изчезна.

Гейбриъл оглеждаше замислено пълната с книги стая.

— Приемете поздравленията ми за огромната ви библиотека, Неш.

— Благодаря, сър — Неш проследи погледа на Гейбриъл. За миг в очите му проблесна гордост. — И аз съм много доволен от нея, така да се каже.

— Случайно да притежавате един специален екземпляр на Смъртта на Артур от Малори?

— Какъв екземпляр? — подозрително попита Неш.

— Издание от 1634 година. В много окаяно състояние. Подвързано с червен марокен. На първия лист има посвещение: На сина ми.

Неш се намръщи.

— Не. Моето е по-ранно издание. И то в отлично състояние.

— Разбирам — Гейбриъл го погледна. — Тогава по-добре, да продължаваме с належащата работа.

— Разбира се — Неш отвори едно чекмедже на бюрото. — Сигурно ще желаете да огледате ръкописа, преди да го вземете, нали?

— Да, ако нямате нищо против — Фийби хвърли един бърз поглед към Гейбриъл.

Той бе взел някаква дебела книга от една масичка наблизо, но моментално я остави, когато видя, че Неш извади от чекмеджето дървена кутия.

Неш вдигна капака й и благоговейно извади книгата от кутията. Позлатените й ръбове проблеснаха под светлината на свещта. Очите на Гейбриъл засияха с някакъв ярък оттенък на зеленото.

Фийби почти се усмихна, въпреки новите си страхове. Тя много добре знаеше как се чувства той сега. Познатите тръпки на неописуемо вълнение и задоволство пробягаха през тялото й, когато Неш постави ръкописа на писалището и внимателно отгърна дебелата кожена корица, за да разкрие първата страница.

— О, божичко! — прошепна Фийби. Страховете й за това, доколко благоразумно бе постъпила, че извика Гейбриъл, моментално бяха забравени при вида на прелестния ръкопис.

Тя се приближи, за да огледа по-добре четирите миниатюри, разположени една до друга в горната част на заглавната страница. Древните илюстрации бяха обрамчени с великолепна плетеница от ситни бръшлянови листа. Дори отдалеч илюстрациите блестяха като редки скъпоценности.

— Прелестна е, нали? — рече Неш с голяма доза колекционерска гордост. — Купих я от един книжар в Лондон преди година. Той пък я купил от някакъв французин, който избягал в Англия заради революцията. Такъв яд ме хваща, като си помисля за всичките ония чудесни колекции от книги, които сигурно са били повредени или унищожени на континента през последните няколко години!

— Да — тихо отвърна Гейбриъл. — Войната не носи нищо добро на книгите, никъде по света — той се приближи към писалището и се загледа напрегнато в илюстрациите на ръкописа. — Господи! Наистина е удивително красиво!

— Прелестно — Фийби разглеждаше блестящите миниатюри. — Направо фантастично — тя хвърли един поглед към Неш. — Може ли да го разгледам по-отблизо?

Неш се поколеба, после сви рамене с очевидно нежелание.

— Платили сте я. Книгата е ваша. Правете, каквото искате.

— Благодаря — Фийби усещаше как Гейбриъл се е надвесил над рамото й. Тя бръкна в джоба си и извади чиста дантелена кърпичка. Огромното му, но сдържано желание да я притежава, й беше доста забавно, тъй като толкова приличаше на собствените й чувства в момента.

Тя и Гейбриъл бяха еднакви в тази своя страст, помисли си Фийби. Само друг колекционер на книги би могъл да оцени магията на такъв миг.

С помощта на кърпичката тя отгърна тънките пергаментови страници. Рицарят и магьосникът беше богато илюстриран ръкопис. Очевидно бе направен по поръчка на богат френски аристократ от Средновековието, който е ценял изкуството на илюстратора не по-малко от самата история, записана от преписвача.

Фийби поспря, за да огледа текста на старинен френски език, като не пропусна да забележи прекрасния шрифт. Когато стигна до последната страница, тя се забави за момент, за да прочете и преведе заключителните думи.

— Бих казал, че това е достоен завършек — рече Гейбриъл. — Няма нищо по-хубаво от едно проклятие на края на книгата, както е бил обичаят едно време, за да накара всеки добре да помисли, преди да се захване да краде книги.

— Човек едва ли може да вини старите преписвачи дето всячески са се старали да предпазят тези невероятни произведения на изкуството от кражба — Фийби внимателно затвори книгата. Тя погледна господин Неш и се усмихна. — Много съм доволна от покупката си, сър.

— Това е само някаква си легенда за Кръглата маса — измърмори Неш. — Глупава история, написана за някоя разглезена придворна дама. Въобще не може да се сравнява с Historia Scholasticab която купих заедно с нея. Ама все пак, красиво нещо си е, а?

— Чудно красива е — Фийби внимателно постави ръкописа в кутията. — Много ще се грижа за нея, господин Неш.

— Е, тогава най-добре я взимайте и си заминавайте — Неш откъсна погледа си от ръкописа. — Тази вечер имам много работа.

— Разбирам — Фийби вдигна тежката дървена кутия.

— Аз ще нося това — Гейбриъл ловко грабна кутията от ръцете на Фийби. — Доста е тежичко за вас, не мислите ли?

— Можех и сама да се справя, благодаря.

— Както и да е, ще съм щастлив да ви я понося — Гейбриъл се усмихна загадъчно. — Ако си спомняте, наехте ме да ви служа тази вечер, нали? Ще тръгваме ли?

— Да, да, тръгвайте — измърмори Неш. Той седна на писалището си и взе перото си. — Стайлс ще ви изпрати до вратата.

Ще не ще, Фийби мина покрай Гейбриъл и излезе в претъпканото коридорче. Но въобще не й харесваше дразнещата му усмивка.

Не, със сигурност не би се опитал да й отнеме ръкописа насила, уверяваше се тя. Не искаше да повярва нито за миг, че нейният галантен рицар може да се е превърнал в истински разбойник. Просто иска да я дразни, мислеше тя.

Госпожа Стайлс ги чакаше до входната врата. Тя огледа кутията в ръцете на Гейбриъл.

— Тъй, това значи една книга по-малко за чистене от праха. Ама сигурно господарят сега ще иде да купи други десет на нейно място. Ще съм истинска късметлийка, ако успея да си получа заплатите за последните три месеца.

— Тогава ви желая късмет, госпожо Стайлс — рече Гейбриъл. Той хвана Фийби под ръка и я изведе навън в нощта.

— Като се кача на коня си, ще мога и сама да нося ръкописа — побърза да каже Фийби.

— Да не би да ми нямате доверие, ако аз го нося?

— Не е въпрос на доверие — тя не искаше да му позволи да я разтревожи още повече. — Знам, че все пак вие сте джентълмен.

— Така твърдите вие — той остави кутията на един камък, грабна Фийби през кръста и я вдигна на седлото. За миг ръцете му се задържаха на кръста й и той се втренчи в забуленото й лице. — Май си мислите, че знаете много за мен.

— Така е — тя осъзна, че се е вкопчила в раменете му. Бързо отдръпна пръстите си и хвана юздите.

— Какво точно знаете за мен, мадам? — Гейбриъл я пусна и хвана юздите на жребеца си. После с лекота се метна на седлото и нагласи кутията с ръкописа някъде под гънките на дебелото си палто.

Беше дошло време да говори. Потеглиха по пътя, а Фийби започна внимателно да избира думите си. Бе успяла да примами самотния рицар вън от леговището му, но все още не бе постигнала целта си. Искаше да го заинтригува и да събуди любопитството му до такава степен, че да го накара да се съгласи на поръчението й, преди да разкрие самоличността си.

— Знам, че едва наскоро сте се завърнали в Англия след продължително пребиваване в чужбина — внимателно започна тя.

— Продължително пребиваване в чужбина — повтори Гейбриъл. — Да, и така може да се каже. Бях вън от страната цели осем проклети години. Какво друго знаете за мен?

Тя не хареса нотките, появили се в гласа му.

— Ами, чух, че доста неочаквано сте наследили титлата си.

— Много неочаквано. Ако чичо ми и синовете му не бяха изчезнали в морето преди една година, никога нямаше да наследя графската титла. Има ли още, Забулена лейди?

— Знам, че много се интересувате от рицарството и легените.

— Очевидно — Гейбриъл я погледна. Зелените му очи изглеждаха безцветни на лунната светлина, но тя не можеше да не забележи предизвикателството, изписано в погледа му. — Нещо друго?

Фийби се опита да обуздае тревогите си. Трябва да използва по-мощни оръжия, реши тя.

— Знам факти, за научаването на които мнозина от висшето общество са готови да убиват. Знам, че вие сте анонимният автор на Мисията.

Това изявление оказа мигновен ефект върху него. Гневът на Гейбриъл бе съвсем осезаем. Очите му бързо се присвиха.

— Проклятие! Явно наистина не сте си губили времето. Как разбрахте?

— О, имам си източници — Фийби се опита да звучи лекомислено. В никакъв случай не можеше да му каже цялата истина. Дори и близките й не знаеха най-дълбоките й, най-мрачните й тайни.

Гейбриъл внезапно спря жребеца си. Ръката му се стрелна и стисна китката на Фийби.

— Попитах как получихте тази информация. Искам отговор, мадам.

Фийби потрепери. Пръстите му бяха здраво сключени около китката й, а лицето му бе скрито в мрака. Тя знаеше, че не се шегува. Щеше да направи всичко, за да получи отговор.

— Толкова голямо престъпление ли е? — попита тя, останала без дъх. — Всички се чудят кой е авторът на най-популярната книга през този сезон.

— Моят издател ли ви каза кой е? По дяволите, мадам, Лейси ли подкупихте?

— Не, кълна се, не — невъзможно бе да му каже, че тя е тайнственият благодетел, който бе спасил западналата книжарница на Джосая Лейси и издателската му дейност. Беше успяла да го направи с помощта на парите, които бе спестявала от щедрата издръжка от баща си, както и от дохода, който си осигуряваше, като продаваше по някоя и друга от безценните си книги на други колекционери. Никой не знаеше истината, но Фийби бе наясно, че нещата трябва да си останат така. В семейството й щяха да бъдат ужасени, ако до знанието им достигнеше, че тя, независимо по какви причини и с какви цели, се занимава с нещо толкова непристойно като търговията с книги.

Уговорката й с Лейси в общи линии даваше много добри резултати, Фийби избираше ръкописите, които ще издадат, а Лейси се занимаваше със самото печатане. И така, под съвместното им ръководство с Лейси, с помощта на един млад адвокат, както и двама-трима чиновници, книжарницата на Лейси процъфтяваше. Големия успех им бе донесла Мисията, която именно Фийби настоя да публикуват незабавно, още щом прочете ръкописа.

— Сигурно сте подкупили Лейси — рече Гейбриъл. — Все пак не смятах, че тоя стар пияница е такъв глупак, че да ми върти подобни номера. Едва ли е толкова глупав, че да рискува бъдещите си печалби от следващата ми книга, за които явно вече си точи зъбите.

Фийби погледна пръстите в кожената ръкавица, които стискаха китката й. Може би всичко това бе ужасна грешка, отчаяно мислеше тя. Гейбриъл въобще не се държеше като рицар от стара легенда. Ръката, която стискаше почти болезнено нейната, бе неумолима като стоманено менгеме.

— Вината не е негова. Не бива да вините господин Лейси.

— Как открихте, че аз съм авторът на Мисията?

Фийби отчаяно търсеше отговор, който да звучи достатъчно приемливо.

— Накарах адвоката си да проучи въпроса, щом държите да знаете — тя неуспешно се опита да освободи ръката си. — Той е много съобразителен — това поне е самата истина, разсъждаваше тя. Господин Пийк бе невероятно интелигентен, много услужлив млад мъж, решен на всичко, за да си проправи път нагоре по социалната стълбица. На всичко, дори и да работи с най-младата дъщеря на граф Кларингтън, без да си прави труда да уведоми баща й за това.

— Вашия адвокат — с люта ругатня Гейбриъл я пусна. — Вече ми омръзна играта, която играете, мадам. Казах ви, че не мога да търпя измами и заблуди. Коя сте вие?

Фийби навлажни устните си.

— Не мога да ви кажа, сър. Не още. Прекалено рано е. Освен това вече ми се струва, че планът ми май въобще няма да проработи, затова бих предпочела да не рискувам репутацията си повече. Достатъчно е дори и това, че съм тук. Сигурна съм, че ще ме разберете.

— Какъв план? Нима смятате, че трябва да изслушам плана ви и да се включа в него още преди да знам истинската ви самоличност? За такъв идиот ли ме мислите?

— Въобще не ви мисля за идиот. Просто сте невероятно твърдоглав — сърдито отвърна Фийби. — Бих предпочела да не знаете коя съм, докато не се съгласите да ми помогнете. Щом веднъж ми дадете клетва, че ще ми съдействате, спокойно ще ви се доверя. Надявам се, разбирате желанието ми за дискретност.

— За какво, по дяволите, става дума? — Гейбриъл очевидно бе стигнал до ръба на търпението си. — Какъв е глупавият ви план?

Фийби се стена и реши да рискува.

— Заела съм се със сериозно и важно издирване.

— По следите на друг ръкопис ли сте тръгнали? — попита той решително.

— Не. Не търся ръкопис. Търся справедливост. Вашето минало ми дава основания да смятам, че бихте ми оказали огромна помощ в начинанието ми.

— Справедливост? Мили боже, каква е тая глупост? Мисля, вече ви дадох да разберете, че не желая повече игрички.

— Това не е игра — обясни тя отчаяно. — Опитвам се да открия един убиец.

— Убиец! — за миг Гейбриъл онемя от изненада. — Гръм и мълнии! Стоя си тук, и то посред нощ, в компанията на някаква луда жена!

— Не съм луда! Моля ви, просто ме изслушайте! Само за това ви моля. Цели два месеца се опитвах да привлека вниманието ви. А сега, когато най-сетне излязохте от пещерата си, можете поне да чуете какво искам да ви кажа.

— Не живея в пещера! — изглежда Гейбриъл бе обиден.

— Но що се отнася до мен, все едно живеете в пещера. От онова, което успях да открия е, че вие сте се затворили в дома си като някакъв отшелник. Отказвате да се срещате с когото и да било и не искате да имате нищо общо с обществото.

— Това е преувеличено — измърмори Гейбриъл. — Срещам се с когото си искам. Съвсем случайно усамотението ми допада и въобще не съм във възторг от „висшето“ общество. Но от къде накъде ще ви обяснявам привичките си!

— Моля ви, сър, нуждая се от помощта ви, за да осигуря справедливо възмездие за убийството на човек, който едно време бе много скъп за мен.

— Колко скъп?

Фийби преглътна.

— Е, ако трябва да съм съвсем откровена, някога той желаеше да се ожени за мен. Семейството ми беше против този брак, защото той не бил достатъчно богат.

— Подобна ситуация съвсем не е рядкост — мрачно отбеляза Гейбриъл.

— Това ми е ясно. Моят приятел отплава към южните морета, за да натрупа състояние, с което да се върне и да поиска ръката ми. Но никога не се върна. Научих, че бил убит от пират.

— Божичко! Искате да ви помогна да откриете някакъв пират? Ще ви кажа нещо. Това е невъзможна задача. Прекарал съм по-голямата част от последните осем години из южните морета и мога да ви уверя, че в тази част на света наистина изобилстват всякакви убийци и пирати.

— Но вие не разбирате — рече Фийби. — Имам причини да вярвам, че убиецът се е върнал в Англия. Най-малкото, върнал се е някой, който би могъл да познава убиеца.

— Господи! Как стигнахте до това заключение?

— Преди моят приятел да замине да си търси късмета, му дадох един от любимите си ръкописи за спомен. Знам, че той никога не би го продал или подарил на когото и да било. Това бе всичко, което притежаваше като спомен от мен.

Гейбриъл се усмихна.

— Ръкопис?

— Едно чудесно копие на Дамата в кулата. Чували ли сте за него?

— По дяволите!

— Значи сте чували! — Фийби бе страшно развълнувана.

— Знам, че съществуват няколко екземпляра — призна Гейбриъл. — Вашето на какъв език беше, на френски, английски или италиански?

— На френски. Прекрасно илюстрирано. Дори по-красиво от Рицаря и магьосника. Работата е там, милорд, че до мен достигна слухът, че книгата отново е в Англия. Очевидно сега е в нечия лична библиотека.

Гейбриъл я гледаше изпитателно.

— Къде научихте това?

— Чух го от един книжар на Бонд стрийт. Той пък го чул от един от своите най-добри клиенти, а той от някакъв дребен колекционер в Йоркшир.

— Какво ви кара да вярвате, че това е вашият екземпляр?

— Книжарят ми каза, че е френската версия на историята, и че заключителните думи в края съобщават името на преписвача, Уилям от Анжу. Моето копие бе написано от него. Сър, трябва да открия този ръкопис!

— Смятате, че ако откриете книгата, ще откриете и човека, убил вашия любовник? — тихо попита Гейбриъл.

— Да — Фийби страхотно се изчерви, когато чу да наричат Нийл неин любовник. Но не беше сега моментът да обяснява, че Нийл не й е бил любовник, а безкрайно благороден и всеотдаен Ланселот. Неговата любов беше чиста и непорочна. Винаги се бе държал на кавалерски почтено разстояние от нея, молеше я само да й служи, както истинските рицари едно време са обожавали безкористно своите дами.

Фактът, че самата тя никога не бе изпитвала нещо повече от топла привързаност към Нийл, бе сред основните причини да чувства вина за смъртта му. Ако наистина беше влюбена в него, тя щеше да се противопостави на семейството си и да се омъжи за него. Но Фийби не беше влюбена в Нийл, а не можеше да понесе мисълта за брак, който не се основава на истинска любов.

— Как се казваше човекът, който е означавал толкова много за вас?

— Нийл Бакстър.

Няколко секунди Гейбриъл остана съвсем неподвижен.

— Може би настоящият собственик на книгата просто я е купил от някой друг — хладно предположи Гейбриъл. — Може би не знае нищо за участта на любовника ви.

Фийби решително поклати глава.

— Не, не вярвам да е така. Не разбирате ли, Нийл ми пишеше от време на време, след като напусна Англия. В едно от писмата си той спомена някакъв пират, който тормозел търговските кораби по островите. Пишеше, че този човек не бил обикновен разбойник, а английски аристократ, който станал пират и се превърнал в бича на южните морета.

— И не е бил единственият такъв — сухо отбеляза Гейбриъл.

— Милорд, убедена съм, че именно подобен разбойник би взел като плячка Дамата в кулата, след като убие Нийл.

— И сега, когато е плъзнал слух, че книгата е отново в Англия, вие предполагате, че този аристократ-пират се е върнал?

— Мисля, че е доста вероятно. Сигурно се е върнал с много плячка, за да се установи като почтен член на обществото. Може дори да е сред знатните особи в града. Само си представете, сър: та кой ще се досети, че е бил пират? Всички ще предположат, че просто е натрупал състоянието си в южните морета, както много други, и сега се е завърнал у дома.

— Въображението ви е просто удивително, мадам.

Фийби стисна зъби.

— Струва ми се, сър, че на вас пък ви липсва въображение. Моето предположение е напълно вероятно. Но пък дори и да е така, както казвате, настоящият собственик на книгата да не е пират, той може да знае кой е пиратът. Трябва да го открия!

Шумът от нещо голямо, което си пробива път през храстите покрай пътя, прекъсна трескавите обяснения на Фийби.

— Какво става, по дяволите? — Гейбриъл спря жребеца си, когато от шубраците на пътя изскочи един конник.

— Стой и не мърдай! Парите или живота! — изрева новодошлият, скрит зад черна маска. Черно наметало се развяваше от раменете му. Лунните лъчи проблеснаха върху пистолета в ръката му.

— Дявол да го вземе — с досада рече Гейбриъл. — Знаех си, че тази нощ трябваше да си стоя в леглото.