Рицарят

4

Двадесет минути по-късно той спря жребеца си сред дърветата близо до къщата на Неш. Ни най-малко не се изненада, че в прозореца все още се виждаше светлина.

Завърза жребеца си за един клон и тръгна през горичката към малкия обор зад къщата. Когато отвори вратата, в мрака тихо изцвили кон. Той забеляза неясните очертания на главата му, която се извърна към него.

— Спокойно, момчето ми — Гейбриъл остави вратата отворена, за да могат лъчите на луната да осветят вътрешността на обора. После отиде до коня, който изпръхтя и надвеси глава над преградата си.

— Доста тежка нощ си имал, нали? — Гейбриъл свали ръкавицата си и погали врата и плешката на коня. — Още си потен от скорошното препускане. Харесва ли ти да си с разбойник? Сигурно е много вълнуваща тая работа, а?

Гейбриъл потупа за последен път врата на коня и излезе от обора. Докато вървеше към задната врата на къщата, той извади пистолета си от джоба на палтото си.

Малко се изненада, когато откри, че вратата не е залостена. Разбойникът сигурно е бързал, когато се е върнал от работата си на пътя. Гейбриъл отвори вратата и пристъпи в кухнята.

Госпожа Стайлс беше до мивката. Тя се извърна слисана, щом чу отварянето на вратата. Очите й се разшириха, когато позна мъжа, и устните й се разтвориха, за да изпищи.

— Ш-ш-ш! Нито дума, ако обичате, госпожо Стайлс — Гейбриъл не си направи труда да насочи пистолета към нея. Държеше го мирно и тихо надолу. — Просто искам да си кажем две думи с вашия господар. Няма нужда да правите чай. Няма да остана дълго.

Госпожа Стайлс стисна устни.

— Знаех си, че нищо добро няма да излезе от тоя откачен план. И му го казах, ама на!

— Да, добре. А сега и аз ще му кажа същото. Ще видим дали съветът ми няма да му направи по-силно впечатление.

Госпожа Стайлс го погледна умоляващо.

— Няма да кажете да арестуват господаря, нали? Той го стори, само щото много му трябваха пари, пък не може да понесе раздялата си със своите книги. Ако го изпратят в затвора, не знам какво ще правя. По тия места трудно се намира работа. Господин Неш не ми плаща редовно надниците, ама поне има какво да се яде, пък и ми дава да нося по малко на семейството ми.

— Не се безпокойте, госпожо Стайлс. Нямам намерение да ви оставя безработна. Неш още ли е в кабинета?

— Да, сър — госпожа Стайлс кършеше ръце, стиснала престилката си. — Наистина ли няма да кажете да го арестуват?

— Наистина. Разбирам проблема на господин Неш и му съчувствам. Но все пак не мога да му позволя в този случай да се измъкне безнаказано с хитрото си планче. Дамата е много разстроена.

Госпожа Стайлс въздъхна.

— Не виждам как така всички вие, дето обичате тия книги, се безпокоите толкова за тях. Стари ръкописи и тям подобни — само боклук, мен ако питате. Загуба на време си е то, да ги четете и колекционирате тия прашни книжа.

— Страстта към старите книги наистина е трудно обяснима — призна Гейбриъл. — Предполагам, че е нещо като болест.

— Жалко, че няма лекарство за нея.

— Може би. Но пък от друга страна, съвсем не е неприятна болежка.

Убеден, че икономката няма намерение да се меси, Гейбриъл й кимна учтиво и се отправи по коридора. Вратата на кабинета беше затворена, но той чу разговор на висок глас, който долиташе от стаята. Първият глас принадлежеше на ядосан млад мъж.

— По дяволите, татко, направих всичко, както го бяхме измислили. Точно както и предния път. Ама откъде да знам, че ще е довела оня едрия тип с нея? Пък и има ли някакво значение? Той никакви проблеми не ми създаде.

— Трябваше да се оттеглиш, щом си видял, че с нея има и мъж — изръмжа Неш в отговор.

— Казах ти, той хич не се опъваше — последва презрително изсумтяване. — Даде си ми кутията съвсем мирно и учтиво. Само за дамата се тревожех. Кълна се, ако тя имаше пистолет, с мен щеше да е свършено. Стига си се тормозил, татко. Ето че имаме и ръкописа, и парите, които дамата плати за него.

— Как да не се тормозя — сопна се Неш. — Не ми хареса видът на тоя господин, който придружаваше дамата. Нещо в него ме разтревожи. Странни очи. Зелени като смарагди, наистина. И студени като смарагди. Нещо опасно имаше в тях. Никога не съм виждал човек с такива очи.

— Успокой се, татко. Казах ти, не беше никакъв проблем.

Гейбриъл тихо отвори вратата. Неш седеше до писалището си, хванал в ръце главата си. Един набит младеж с грубовати черти крачеше ядосано напред-назад по тясната пътечка между куповете книги. Черно наметало бе метнато на един стол.

— Опасявам се, че все пак ще съм проблем — тихо рече Гейбриъл. Той държеше пистолета отпуснат до себе си, така че да се вижда, но не и явно да заплашва.

И двамата мъже се извърнаха към него. По-младият гледаше с ужас. Господин Неш, след като за момент се стресна, веднага се отпусна мрачно, примирен със съдбата си.

Младежът бързо се съвзе.

— Ей, чакайте, какво си мислите, като влизате така, без даже да попитате? Нарушавате частна собственост. Ще кажа съдията да ви арестува за това.

Гейбриъл го погледна без особен интерес.

— Вие сигурно сте Еган. Добричкият син, който се грижи за нещата вкъщи.

Очите на Еган щяха да изскочат.

— Откъде знаете?

— Няма значение — Гейбриъл погледна Неш. — Колко пъти сте прилагали този номер?

— Това бе само за втори път — Неш въздъхна уморено. — Първия път проработи дяволски добре.

— И решихте да го пробвате отново?

— Налагаше се — Неш махна с ръка. — Нямаме пари, разбирате ли. А познавам един книжар, който в момента предлага едно великолепно копие от Historia Trojana на Гвидо дел Колон. Какво можех да сторя? Бях отчаян.

— Разбирам какво имате предвид — каза Гейбриъл. — И как се чувствате. Естествено не сте искали да се разделите с един прекрасен екземпляр от колекцията си, за да получите пари за нова покупка. Особено ако е имало начин да го избегнете.

Очите на Неш проблеснаха.

— Още като ви видях с дамата, и разбрах, че ще си имам неприятности.

— Малко — съгласи се Гейбриъл. — Но ако това би ви утешило донякъде, ще ви кажа, че самият аз бях подложен на много по-големи неприятности от вас самия. Всъщност стигнах до извода, че тази дама не е нищо друго, освен огромен куп неприятности.

— Много яростно създание — измърмори Еган. — Уплаши ме, как само ви караше да се биете с мен!

— И мен ме уплаши — Гейбриъл хвърли един поглед към кутията върху писалището на Неш. — Поздравявам ви за плана ви, господа. Но за нещастие, този път избрахте грешно жертвите си. Наистина се налага да върнете ръкописа. Тя е отчаяна от загубата му. Сигурно разбирате какво й е.

— Предполагам, че сега ще извикате местния съдия? — попита Неш.

— Не виждам причина да стигаме до крайности — Гейбриъл се приближи до писалището и взе кутията. Държеше пистолета така, че да се вижда отлично. — Ще съм доволен, ако получа само онова, което желая.

— Е, получихте го — измърмори Неш. — Заминавайте си.

— Има и още нещо — тихо продума Гейбриъл.

Неш го погледна сърдито.

— Ако искате обратно парите на дамата, закъснели сте. Тя плати предварително и вече съм изпратил поръчка на книжаря, за когото ви казах.

— Можете спокойно да си задържите парите — увери го Гейбриъл. — Онова, което искам, е името и адреса на дамата.

— А? — Еган се втренчи в него. — Вие не я ли познавате? Нали бяхте с нея?

— Опасявам се, че тя е нещо като загадка. Придружавах я само за да охранявам нея и ръкописа. Тя не ми каза името си.

— Ама че работа! — Еган изглеждаше съвсем слисан.

Неш се намръщи.

— Не мога да ви помогна. Не знам името й.

Гейбриъл го изгледа изпитателно.

— Тя си е кореспондирала с вас за покупката на този ръкопис. И ви е изпратила парите за него. Трябва да знаете коя е.

Неш поклати глава.

— Цялата кореспонденция минаваше през адвокат. Той депозира сумата в моята банка. Въобще не съм си имал работа директно с дамата до тази вечер, когато тя лично дойде.

— Разбирам — Гейбриъл се усмихна. — В такъв случай и името на адвоката й ще свърши работа.

Неш сви рамене. После отвори едно чекмедже на писалището си и измъкна едно писмо.

— Това е последното, което получих от него. Пише да я очаквам тази вечер. Името на човека е Пийк.

Гейбриъл погледна адреса в Лондон.

— Това ще свърши работа. Благодаря, сър. А сега трябва да ме извините, чака ме много работа.

— Работа? — Еган изглеждаше по-уплашен от всякога. — Каква работа? Значи все пак ще извикате съдията?

— Не, имам много по-належаща задача — Гейбриъл внимателно пъхна писмото в джоба си и се отправи с широки стъпки към вратата. — Искам или не искам, оказа се, че ми е възложена мисия.

Пет дни по-късно Гейбриъл седеше сам в стаичката на върха на кулата, която използваше за кабинет. Дясното му рамо го наболяваше, но това не бе нещо необичайно, когато прекарваше седнал до бюрото си по-продължително време, зает с писане. Старата рана понякога се обаждаше, особено при влажно време и продължително усилие на ръката.

Най-важното бе, че тази сутрин думите просто се лееха изпод перото му. Вторият му роман, който бе нарекъл „Безразсъдно приключение“, вече се оформяше доста добре. Перото му се движеше по листа с лекота и увереност, докато той изпращаше новия си герой в поредната битка срещу свирепия злодей. А залогът беше великолепно наследство и любовта на красива девойка.

В историите, които Гейбриъл пишеше, красивата девойка винаги отиваше при благородния глупак, който бе достатъчно наивен, че да се бие за нея.

Гейбриъл бе съвсем наясно, че в реалния свят нещата рядко стоят точно така. Мъж, който се доверява на обещанията на някоя красива девойка, е пълен идиот.

Той отдавна бе научил, че парите, титлата и социалното положение са далеч по-важни преимущества, отколкото благородното сърце и рицарската природа на кой да е мъж, който се надява да заинтересова някоя красива или дори неособено красива девойка. Прелестната Мередит Лейтън, дъщеря на прочутия, могъщ граф Кларингтън, го беше научила на това. И той никога не забрави урока.

Графът бе наказал Гейбриъл съвсем не на шега, задето се беше опитал да спаси Мередит от брак по сметка с маркиз Траубридж. Само дни след злополучния опит за спасяване граф Кларингтън се бе заловил да съсипе Гейбриъл финансово.

Мъжете, които се бяха съгласили да го подкрепят в едно дребно, но доста перспективно начинание, свързано с търговията по море, много тайнствено се отказаха от сделката, след като Кларингтън поговори с тях. Те поискаха парите им веднага да бъдат изплатени обратно. По същото време заемът, който Гейбриъл бе получил, за да финансира покупката на един имот в Лондон, изведнъж трябваше да бъде върнат по-рано от определения срок. Кларингтън бе посъветвал инвеститора да се оттегли.

Резултатът от тези случки бе катастрофален. Гейбриъл се видя принуден да продаде буквално всичко, което притежаваше, включително любимите си книги, за да плати дълговете си. В крайна сметка едва му останаха пари да си купи билет за един кораб, отплуващ към южните морета.

Съзнавайки, че за него повече няма бъдеще в Англия, Гейбриъл отплава за островите, където всеки може да преследва нови мечти и надежди.

Сега той знаеше, че е прекарал последните осем години в стремеж да се освободи от всички ненужни пречки, като например благородното сърце и рицарската природа. Беше се заклел, че никога няма да се остави отново на произвола на собствените си чувства и се бе заел с неимоверни усилия да си спечели богатство в южните морета чрез търговията с бисери. Постигна невъобразим успех. Много пъти животът му беше заложен на карта, но той оцеля, и то блестящо.

Докато живееше на островите, той се бе срещнал с агресивните, амбициозни американци, чиито кораби търгуваха с всяко кътче на света. Тези контакти му помогнаха да построи цяла търговска империя. Неговите кораби сега ежедневно кръстосваха оживените водни пътища между Англия и Америка.

Но докато бе в южните морета, уроците по реалност за Гейбриъл не престанаха. Той откри, че заблудата е правило, а не изключение в действителния свят. Хората рядко са такива, каквито изглеждат и малко са онези, които се ръководят от правилата на поведение, управлявали измисления свят на рицарите на крал Артур.

Гейбриъл бе открил, че реалният свят е свят на главорези, маскирани като джентълмени, а жените без да се замислят предават мъжете, които са се заклели да обичат.

За да оцелееш в такъв опасен свят е нужно във вените ти да тече лед и да имаш съвсем реалистични възгледи за човешката природа. Само пълните глупаци се доверяват на другите. А един интелигентен мъж никога не бива да прави грешката, да повери тайните си или честта си, а още по-малко сърцето си в ръцете на жена. Мъж, който иска да оцелее в реалния свят, трябва да бъде много предпазлив.

Но това съвсем не означаваше, че не може да се наслади на удоволствията, които светът може да му предложи. Докато държи в подчинение сърцето и чувствата си, разсъждаваше Гейбриъл, той може да си позволи съвсем спокойно едно безобидно развлечение с интригуваща жена като Забулената дама.

Можеше дори да си позволи съпруга.

Всъщност съпругата бе доста необходимо нещо.

При тази мисъл Гейбриъл се намръщи. Вярно, че вече наистина трябваше да се ожени, не само заради дълга си към титлата, но и защото му бе омръзнала самотата, която сам си бе наложил. Нуждаеше се от жена, която да отгледа наследниците му и да му топли леглото. Искаше да има някой, с когото да може да си поговори вечер.

Не виждаше причина да не си вземе жена със същата хладнокръвна разсъдливост, с която би се възползвал от някоя любовница.

Представата за Забулената дама и като любовница, и като съпруга, се прокрадна в главата на Гейбриъл и завладя мислите му. Той остави перото си и отправи невиждащ поглед през прозореца на кулата.

Забулената дама като негова съпруга? Устните му се разтегнаха в иронична усмивка, макар че почувства тръпки в слабините си. Това беше много откачена идея. Невъзможно бе да мисли сериозно да превърне една от изоставените любовници на Бакстър в графиня Уайлд. Мъж в положението на Гейбриъл трябваше непременно да се ожени за жена с неопетнена репутация. За девица.

Но Гейбриъл добре знаеше, че дори на девиците не може да се има повече доверие, отколкото на опитните дами на нощта. И така, девствеността нямаше да е основен критерий, по който ще избира съпругата си. В една жена трябваше да се търсят други, далеч по-важни черти.

А Забулената дама не притежаваше нито една от тях.

Гейбриъл отдавна бе решил, че когато в крайна сметка реши да си избира съпруга, ще се постарае да си намери някоя послушна женичка, която да уважава авторитета на мъжа си.

Жена, възпитана да признава правото на мъжа да бъде господар в собствения си дом, ще е по-лесна за командване от независима, безразсъдна мъжкарана като Забулената дама. Жена, отгледана с подобаваща представа за дълга си като съпруга, ще е много по-лесно да бъде предпазена от рисковете и изкушенията на света.

Дори и да успее да открие такава перла сред жените, някое послушно, покорно девойче, Гейбриъл знаеше, че винаги ще е нащрек. Може и да й угажда, но със сигурност никога не би направил грешката да й се довери напълно.

Той беше стигнал до извода, че когато става въпрос за жени е по-добре да се презастраховаш, отколкото да съжаляваш по-късно. Една капка своевременна предпазливост струва повече от всички закъснели предохранителни мерки.

Но проблемът с търсенето на съпруга щеше да дойде на дневен ред по-късно. Гейбриъл върна мислите си към Забулената дама. Сега важното бе да я открие.

За нещастие, да намери Забулената дама значеше да се движи сред обществото. Гейбриъл изруга при тази мисъл. Светската среда не му допадаше особено. Той не си бе направил труда да се появи в салоните, откак се бе завърнал в Англия преди няколко месеца.

Но Забулената дама явно се движи сред най-изисканите кръгове. Ако иска да я открие, трябва и той да се появи сред „висшите“ среди.

Гейбриъл си позволи бавничко да се усмихне при мисълта за изражението на Забулената дама, когато разбере, че се е осмелил да я преследва чак до висините на светския елит. Преследвачката щеше да се окаже преследвана.

Той се изправи и се протегна, за да раздвижи схванатите си мускули. Разсеяно поразтри дясното си рамо с лявата ръка. Беше започнал да работи скоро след зазоряване, а вече бе единадесет часа. Нуждаеше се от една дълга разходка край скалите.

Погледът му падна върху дървената кутия, която бе взел от Неш. Оставена на една съседна масичка сред куп книги и хартия, тя го накара да се ухили доволно. Предвкусваше удоволствието, което скоро щеше да изпита, връщайки Рицаря и магьосника на собственичката му.

И тогава ще й съобщи, че приема задачата й. Нямаше никакъв интерес да разкрива убиеца на Бакстър, но определено желаеше тази дама. Спокойно признаваше пред себе си, че нейните безразсъдни, дръзки методи на действие го интригуваха и впечатляваха, колкото и да не ги одобряваше. Може би такава беше участта му — като човек, влюбен в древните легенди, да откликне на жена, чийто характер говори за храброст, колкото рядка, толкова и опасна у жените. В стари времена един трубадур би могъл да създаде много интересна легенда, чийто герой да е Забулената дама.

Но каквито и да бяха причините да я желае толкова силно, той бе съвсем наясно, че за да я получи, трябва да се престори на участник в налудничавия й план. Най-малкото това щеше да е интересна задача.

В края на краищата той вече знаеше кой е собственик на ръкописа „Дамата в кулата“, който тя така усилено търсеше. Номерът бе да не й даде да разбере кой е собственикът, докато успее да я примами в леглото си.

Гейбриъл се спря до една библиотека, в която бяха наредени най-интересните екземпляри от колекцията му. Той отвори стъклените вратички, пресегна се и извади едно томче, подвързано с много дебела кожена подвързия.

Занесе изненадващо тежката книга до писалището си. Постави я върху него изключително внимателно и отключи мъничката ключалка, която придържаше дебелите корици около позлатените пергаментови страници. Отвори книгата и я разгърна на последната страница.

За миг той остана загледан замислено в заключителните думи, които бяха на старофренски:

Гейбриъл затвори Дамата в кулата много внимателно и я остави на място в библиотеката. Играта, която възнамеряваше да играе със своята Забулена дама, не бе съвсем лишена от рискове. Той се зачуди как въобще е могла да помисли, че е наистина влюбена в Нийл Бакстър.

Сигурно все още много държи на това копеле, помисли си Гейбриъл намръщено. Това не беше добре. Бакстър въобще не е заслужавал такава одухотворена жена.

Но на Бакстър винаги много му бе вървяло с жените. Имаше отличен подход към тях, както Гейбриъл добре знаеше от собствения си горчив опит.

Той реши, че първата му цел ще е да накара Забулената дама да забрави бившия си любовник. Гейбриъл очакваше с нетърпение да се заеме с това предизвикателство.

Излезе от малката стаичка на върха на кулата и слезе по спираловидното стълбище. Токовете на ботушите му кънтяха по старинните каменни плочи.

Празните стаи на третия етаж бяха доста студени. Почти невъзможно бе да отоплява както трябва замъка „Дяволска мъгла“. Когато е бил строен, удобството на обитателите не е било сред най-важните съображения. Безспорно къщата на Гейбриъл бе направо чудовищна. А ако иска да я преустрои, ще са му нужни години.

Той се утешаваше с мисълта, че поне има предостатъчно място за книгите си. Имаше място да съхранява и библиотеката на баща си, която Гейбриъл все още се опитваше да възстанови. А и замъкът определено бе много подходящ за нарастващата колекция от средновековни рицарски брони.

Въпреки това, дявол знае защо, се бе поддал на приумицата да купи тази порутена купчина камъни тук, на крайбрежието на Съсекс. Мястото беше наистина огромно и нямаше с кого да го сподели, освен с прислугата си.

Не че самотата бе нещо ново за Гейбриъл. Той бе прекарал по-голямата част от живота си сам. Баща му беше блестящ учен, който след смъртта на майката на Гейбриъл се бе посветил изцяло на съкровищата в библиотеката си. По свой си начин беше наистина мил, но несъмнено предпочиташе книгите си пред задачата да възпита един син, останал без майка.

Оставен да разчита на собствената си воля и на грижите на прислугата, Гейбриъл отрано се бе научил да си създава свой собствен свят. Живееше в него от пет годишен и го бе населил с всякакви герои от легендите за крал Артур. Когато бе погълнал всички възможни истории за старовремските рицари, той бе започнал сам да си измисля такива.

Не бе запазил нито едно от детските си произведения. Те бяха си заминали заедно с повечето от притежанията му на този свят, когато напусна Англия. Но преди две години, когато реши съвсем не на шега да се опита да напише истински роман, той си припомни тези детски опити.

Рицарите на Кръглата маса изглеждаха добра компания за един млад мъж. Но за нещастие те не бяха успели да го научат на суровите, реалистични уроци на живота. Тях трябваше да учи съвсем сам.

Гейбриъл бе купил замъка Дяволска мъгла скоро след като се завърна в Англия. Имаше нещо в тези величествени кули, бойници и каменни стени, което неудържимо го привличаше. Когато поглеждаше през тесните прозорчета, пред очите му сякаш изникваха рицари в блестящи доспехи, възседнали огромни коне, които тъкмо влизат през масивните порти.

Дяволска мъгла не беше архитектурна приумица на някой богаташ, както много други имения. Построен през тринадесети век, някога той представлявал действаща крепост, чиито владетели явно доста са си падали по тайните проходи и вратите със скрити механизми. След като се нанесе, Гейбриъл прекара седмици наред в изучаване на катакомбите под замъка. И до голяма степен точно те го бяха вдъхновили за най-новия му роман.

Гейбриъл слезе през още едно вито каменно стълбище и пристъпи в голямата зала. Ролинс, икономът, изникна от една странична врата.

— Милорд, пощата пристигна.

Подносът, който Ролинс държеше с тържествена сериозност, съдържаше само едно писмо. „Дяволска мъгла“ не получаваше особено изобилна поща. Повечето от писмата напоследък бяха от Забулената дама.

Гейбриъл се спря под един майсторски изработен боен щит от тринадесети век, който висеше заедно с още няколко подобни от тавана на залата.

— Благодаря, Ролинс. Ще го прочета, докато се разхождам.

— Добре, сър.

Ролинс се отдалечи между два реда внушителни и идеално излъскани рицарски доспехи. В дъното на залата той разтвори огромните врати.

Девизът, вдълбан в камъка над вратите, не се намираше там, когато Гейбриъл бе купил замъка. Той нареди да го гравират скоро след като се пренесе в Дяволска мъгла. Гейбриъл бе особено доволен от него. Беше кратък и казваше много.

AUDEO. На латински това означаваше „дръзвам“.

Това не бе традиционният девиз на графовете Уайлд. Гейбриъл го бе измислил за себе си и за наследниците си. Сега, когато титлата бе дошла в неговото разклонение на рода, той смяташе съвсем сериозно да си я запази и да я продължи със собствени наследници.

Сега му хрумна, че каквото и да си мисли за Забулената дама, тя поне напълно пасва на девиза на Уайлд.

Докато излизаше през вратата, Гейбриъл огледа писмото. Обзе го радостно вълнение. Беше от адвоката му в Лондон. С малко късмет може би ще съдържа информацията, която очакваше.

Светът на адвокатите беше малък и в него парите имаха решаващата дума, точно както и във всеки друг свят. Гейбриъл беше сигурен, че неговият човек ще познава Пийк, адвокатът, който се занимава с делата на Забулената дама. Не бе възможно в Лондон да има чак толкова много жени, които колекционират средновековни ръкописи.

Докато слизаше по каменните стъпала навън под мразовитото априлско слънце, той отвори писмото. Името, което изскочи от внимателно изписаната страница, го накара да се закове на място. Той гледаше написаните думи и гневът му нарастваше с всяка секунда.

Лейди Фийби Лейтън, най-малката дъщеря на граф Кларингтън.

— Гръм и мълния! — Гейбриъл не можеше да повярва на очите си. Гневът бушуваше във вените му. Неговата мистериозна, приказна, вълнуваща Забулена дама не бе друга, а другата хлапачка на Кларингтън.

Гейбриъл ожесточено смачка писмото в юмрука си.

Най-малката дъщеря. Не онази, която го бе молила да я спаси от нагласен брак преди осем години. Не онази, заради която едва не бе убит в дуел с брат й. Другата. Онази, която Гейбриъл никога не бе виждал, защото тогава тя все бе много малка, все още ученичка.

Тя сигурно е била на не повече от шестнадесет години, когато Кларингтън съсипа финансово Гейбриъл и го принуди да напусне Англия. Тя е била просто едно момиченце, когато Гейбриъл бе принуден да продаде цялата библиотека на баща си, единственото му наследство за да оцелее.

Преди осем години. Забулената дама сега беше на не повече от двадесет и четири. Да, всичко съвпада.

— По дяволите — изсъска Гейбриъл през зъби. С големи крачки той прекоси двора и излезе през каменната порта. Още една хлапачка на Кларингтън. Сякаш не му стигаше това, което му бе донесла една от жените Кларингтън. А то бе предостатъчно за цял живот.

Тя явно трябва да е страхотно самоуверена, за да си играе игрички с него, мислеше си Гейбриъл. Да не би да си въобразява, че може да върви по стъпките на сестра си? Да не си мисли, че може безнаказано да се забавлява за негова сметка?

— Гръм и мълния!

Гейбриъл стигна до ръба на скалите и се загледа в бушуващото море. Желанието по Забулената дама си оставаше същото. Ще я има, обеща си той. Да, определено ще я има. Но условията ще поставя той.

Как смее да изпробва планчетата си върху него, когато семейството й му бе причинило такива неприятности? Нима наистина е толкова безразсъдна или нагла? Целият гняв и отчаяната ярост отпреди осем години сега се върнаха с пълната си сила, сякаш всичко се бе случило едва вчера.

Но то не се бе случило вчера, мислеше мрачно Гейбриъл. Той вече не бе онзи идеалистичен млад глупак без пукната пара. Този път бащата на Фийби няма да може да я предпази, както бе предпазил по-голямата си дъщеря преди осем години.

Забулената дама беше по-уязвима, отколкото предполагаше. А също и семейството й.

Богатството, което Гейбриъл бе донесъл със себе си от южните морета, бе достойно да съперничи на Кларингтъновото. Парите и социалното положение носеха власт. Много власт.

Разбира се, внезапно си напомни Гейбриъл, Забулената дама и представа си няма колко е богат в действителност. Никой не знаеше нищо за него. За висшето общество той бе също толкова анонимен, колкото и за читателите на романа си.

Лейди Фийби Лейтън желае помощта му в една мисия. Ръката на Гейбриъл се стегна в юмрук. Много добре, тогава ще я получи. И цената, която ще заплати за услугите му, наистина ще е много висока.

Ще я използва, за да накаже Кларингтън за всичко случило се преди осем години.