Рицарят

Глава 1

Пепелива луна се издигаше над столицата на херцозите на Сарм и Валанс. Отразяваше се в една лагуна, в чиито води, черни и оскъдни, пробягваха саламандри. Беше лято. Голямата мъглявина изпълваше небето. Нощта беше топла, задушна, потънала в миризмата на тиня, носеща се от каналите, и смрадта ѝ изпълваше и най-малките и потайни улички в старите квартали на Аленсия. В края на една от тези улички гореше уличен фенер. Обгърнат от рояк насекоми, той осветяваше портата, на която Лорн Аскариан почука с юмрук, облечен в ръкавица. Без да знае, че скоро щеше да плати цената за своята вярност, той идваше на помощ на един мъж, чийто живот като че ли струваше повече от неговия.

Капакът на малък отвор в портата се плъзна.

Понеже качулката скриваше горната част на лицето му, Лорн повдигна глава, за да могат да видят очите му. Почака с ръка върху дръжката на меча — тъмен, неподвижен силует на несигурната светлина.

Прозорчето хлопна и портата се отвори.

Лорн влезе, следван отблизо от един мъж, който до този момент стоеше в дъното на едно преддверие. Вече близо на шейсет години, Одрик бързо прекоси улицата, колкото му позволяваха силите, като притискаше краищата на черен плащ около слабите си рамене, и веднага щом влезе вътре, леко въздъхна от облекчение. После видя мазните стени, пода, изцапан с дебели слоеве мръсотия, лошите свещи от жълта мас, които димяха, и парцала, провесен по средата, който служеше за перде в дъното на коридора. Мястото беше противно и не беше от тези, които един достоен слуга на принц с кралска кръв беше свикнал да посещава.

— Това… това не може да бъде тук — прошепна неспокойно старият слуга.

Лорн не отговори.

Издал едното си рамо напред, мъжът, който им беше отворил, протягаше врат, за да огледа небето. Беше висок и едър, внушителен, съвършен за поста, който заемаше. Накрая затвори вратата със загрижен вид и по навик завъртя ключа в ключалката.

— Пак няма да вали — избоботи той.

— Търся едно момиче — заяви Лорн.

— Това не е такава къща.

— Казва се Лида. Познаваш ли я?

Портиерът, на чийто пояс висеше здрава тояга, погледна Лорн с престорено безразличие. Лорн беше свалил ръкавиците си, но качулката продължаваше да покрива лицето му. Мечът му имаше широко скандско острие с плетена дръжка, която обвиваше ръката: страшно оръжие, изискващо умение да се борави с него. В десния му ботуш имаше кама.

— Е? — настоя спокойно Лорн. — Познаваш ли я?

— Възможно е.

Лорн очакваше, че ще му се наложи да играе тази игричка. Държеше готова една сребърна монета, която подхвърли във въздуха, а другият я улови, докато летеше.

— Лида е тук. Какво искаш от нея?

— Нищо.

— А той — иронично попита портиерът, като сочеше Одрик. — И той ли не иска нищо от Лида?

— И той — потвърди Лорн невъзмутимо.

Мъжът повдигна рамене преди да дръпне едно въже, което висеше близо до вратата.

Слаба ръка дръпна завесата в дъното на вестибюла — показа се дребна, суха, прекалено напудрена жена, която се поклони и зачака с угодническа усмивка.

— Аз съм госпожа Велд — каза тя. — Оттук, моля.

Зад завесата една стълба се спускаше в мрачна, вмирисана тишина.

Димът от лулите беше в цвета на златото за някои и в цвета на медта за други. Издигаше се и се виеше на парцали под ниските сводове, като образуваше рижи, руси арабески, леко проблясващи, от които подземието потъваше в жълто-червеникав мрак. Беше топло. Въздухът беше тежък и упоритата миризма на кеш1 завършваше потискащата атмосфера.

Лорн трябваше да се наведе, за да влезе. Когато се изправи, присви очи и обиколи залата с поглед, без да слуша госпожа Велд. Различните видове смола от кеш, които можеха да се пушат тук, не го интересуваха. Нито пък естеството и цените на другите предлагани услуги.

— Платете ѝ, Одрик — каза той.

Старият слуга извади кесия от диплите на плаща си и взе от нея три златни монети, които пусна в ръката на жената.

— Благодаря, госпожо. Ние… ние не се нуждаем от вашите услуги.

Объркана, госпожа Велд млъкна и се втренчи в Одрик. После очите ѝ станаха кръгли от изумление, когато видя малкото богатство в шепата си.

— Останете тук — подхвърли Лорн.

Дали се обръщаше към Одрик, или към госпожа Велд? Несигурен, старият слуга остана на мястото си и смутено гледаше как Лорн се отдалечава. Домакинята им вече не се усмихваше.

Тесни легла бяха подредени в права линия върху пода от отъпкана пръст. Някои бяха събрани по три-четири, но повечето бяха отделени с тюлени завеси, зад които се очертаваха седнали или легнали силуети, прострени или стенещи, понякога в плен на неспокоен сън. Мъже, въоръжени с дълги тояги, стояха на стража, защото макар и кешът рядко да предизвикваше ожесточени бълнувания, все пак се налагаше да се прекрати някоя свада, да се изхвърли някой нежелан навън, дискретно да се отнесе някой труп. Тези мъже държаха под око и девойките, които безшумно се плъзгаха от едно легло към друго. Те наливаха питиета, свиваха топчетата смола, палеха и приготвяха лулите, сменяха изстиналите. Дори и да се случеше някоя ръка да се заблуди и да ги опипа, те не предлагаха други услуги. Кешът никак не възбуждаше сетивата, а за тези, които искаха компания, няколко проститутки очакваха да бъдат повикани.

Три от тях разговаряха тихо под бледата светлина на един фенер. Уморени и навъсени, те изведнъж се промениха, изправиха се и се усмихнаха, когато видяха Лорн, който се приближаваше и беше свалил качулката си. Той беше млад, висок, широкоплещест и привлекателен: мургав, загорял, със светли очи. От него се излъчваше властна мъжка увереност, а дрехите му бяха от високо качество. Платът на ризата му беше отличен. Както и кожата на ботушите му. Сребърният пръстен с герб, който красеше безименния му пръст, изглежда тежеше доста.

Но трите проститутки бързо отстъпиха.

— Търся Лида — каза Лорн.

Проститутките на мига изгубиха интерес към него, само едната все пак кимна с глава в определена посока. Лорн погледна натам, където му сочеше тя, и видя една млада руса жена, която се приближаваше бавно, леко разчорлена, като държеше връзките на корсета си.

На свой ред и тя го забеляза и отбранително смръщи вежди.

— Лида? — тя не отговори. — Казвам се Лорн.

Тя се отпусна, но изобщо не реагира, когато той я хвана за ръката, за да я дръпне настрана.

— Какво искате от мен? — попита тя, като с едно движение на раменете се освободи след няколко крачки.

— Да говоря с теб.

— Говорене, чукане — цената е една.

— Добре. Колко?

Проститутката помисли, после вдигна три пръста. Което означаваше три сребърни монети. Цяло състояние, но все пак Лорн ги плати. След което дискретно ѝ показа пръстен с герб от злато и аркан.

— Как си получила този пръстен?

Лида се поколеба.

— А вие?

— Твоят сутеньор го препродаде. Сега ми отговори на въпроса.

Тя въздъхна.

— Беше подарък. Саарда нямаше право да ми го взима. Но знам, че една от онези мръсници му е казала, а тя никога няма да си загуби времето да изчака…

Хвърли злобен поглед към трите проститутки. Те крадешком ги наблюдаваха и веднага се направиха на разсеяни.

— Подарък от кого, Лида?

— Един клиент. Не му знам името.

— Но може би знаеш къде може да бъде намерен…

— Той е там, в нишата. Оная, с червената завеса.

Лорн се почувства обзет от някаква смесица от надежда и тревога. Обърна се. Затворени с плътни завеси, в стената в дъното се очертаваха пет ниши.

Една от завесите беше аленочервена.

— Нали няма да имам неприятности със Саарда? — попита Лида.

— Не — разсеяно отговори Лорн. — Не, никакви. — После, осъзнавайки, че може би ѝ дава лъжливо обещание, той свали своя пръстен и го даде на младата жена. — Запази го или го занеси утре в двореца на Лоранс, ако искаш да промениш живота си.

С очи, сведени към пръстена с герб в шепите ѝ, Лида за миг остана невярваща, мислейки за възможността, която ѝ се удаваше. Наистина ли ѝ предлагаха да постъпи на служба в един от най-богатите и мощни домове в Сарм и Валанс?

Искаше да благодари на Лорн, но той вече се беше извърнал от нея и правеше знак на Одрик да тръгне към червената завеса. Слугата се подчини веднага и прекоси залата, за да отиде при него пред нишата, която Лида беше посочила.

Лорн изчака един миг, преди да дръпне решително завесата.

Глава 2

В нишата един млад мъж с дълга мазна коса лежеше върху чаршафите и възглавниците на разхвърляното легло. Полугол, облян в пот и урина, той беше ужасно слаб, с восъчнобледа кожа, потъмнели устни и стъклени очи. Жълта брада изяждаше хлътналите му бузи. Смесица от жлъч и повръщано беше засъхнала в ъгълчето на устата му. Човек можеше да го помисли за мъртъв, но този труп все още смучеше една студена лула.

Казваше се Алан и беше кралски син.

С ръка на устата си Одрик сподави едно възклицание, преди да се спусне към него.

— Господарю!

Треперейки, той повдигна главата на младия мъж и с нежно движение отстрани мръсните кичури, които падаха върху лицето му.

— Господарю… — повтори той приглушено. — Господарю, моля ви. Отговорете ми, господарю…

За миг Лорн остана неподвижен.

Невярващ и развълнуван.

После се съвзе и отстрани Одрик, за да огледа принца. Наведе се и долепи ухо до гърдите му. Сърцето му едва биеше, но може би не беше прекалено късно.

— Ние… не можем да го отведем така — каза той.

Струваше му се, че трябва да придаде някакво достойнство на приятеля си, на този смъртник, чиито устни все още се опитваха да издърпат нещо от угасналата лула. Трябваше да го измият. Да го облекат. И може би дори да му влеят малко сили и да прояснят ума му, за да може да пристъпи.

Одрик се съгласи и докато Лорн се отдръпваше, започна да почиства лицето на принца с парче чаршаф, натопено във вино. Алан едва реагираше при допира на мокрия плат до кожата си. Слугата започна да се старае повече. Жестовете му бяха деликатни, но непохватни, толкова голямо беше вълнението му.

— Ама какво сте направили? — прошепна той. — И защо, господарю? Защо си причинявате това? От всички възможни смърти, защо сте избрал точно тази?

— Искате ли помощ?

Една от девойките, която прислужваше в пушалнята, се беше приближила до Лорн. Мургава и по-скоро хубава, макар и много слаба, тя се усмихваше съчувствено.

— Ще можеш ли да се справиш? — попита я Лорн.

— Да. Но ако сме няколко, ще стане по-бързо.

Лорн се съгласи и ѝ плати. Дойдоха още две момичета и трите се захванаха за работа.

— Оставете ги да се погрижат за него, Одрик — каза Лорн.

Старият слуга се подчини със съжаление.

Скоро Лорн се възхити на умението на трите девойки. Да измиеш и да облечеш човек в безсъзнание не е лесно нещо. Те умело се справиха, без да разменят нито дума, изглеждаха така, сякаш се грижат за мъртвец в златистожълтия полумрак на кафеникавия дим.

— Мога ли да зная кой сте вие?

В гласа, който чу зад гърба си, нямаше нищо приятелско.

Лорн не помръдна.

Погледна през рамо и веднага видя брадатия гигант, който се беше обърнал към него, четиримата пазачи, които стояха по-назад и госпожа Велд, която дебнеше отдалеч.

Лорн отново насочи вниманието си към девойките — те скоро щяха да приключат.

— Не — каза той. — Не можеш.

Усети движение зад себе си. Отговорът му беше сварил брадатия неподготвен и неговите хора не знаеха какво да предприемат.

— Впрочем, ние скоро ще си тръгнем — добави Лорн, като се обърна с лице към началника на пазачите.

Пазачът направи три крачки напред и заплашително каза:

— Може да се рече, че приятелчето ти няма никакво желание да си тръгва.

— Той идва с мен.

— Слушай. Не зная кой си. Но тук аз…

Той не довърши.

С лявата си ръка Лорн го сграбчи за тила и го дръпна към себе си, като се наведе напред. Челата им се сблъскаха, но Лорн стегна още повече хватката си, като не позволяваше на другия да се измъкне. В същото време извади една кама, която носеше скрита, и я опря в корема на брадатия.

Уплашени, пазачите не смееха да помръднат, докато шефът им и Лорн оставаха вкопчени един в друг с опрени чела, вперени очи и дъх, който се смесваше.

После, почти без да помръдне зъбите си, Лорн каза:

— Сега ти слушай. Мъжът, който е легнал там, е мой приятел. Ние ще си тръгнем и ти няма да направиш нищо, за да ни попречиш. Понеже не съм кретен, много добре зная, че няма да се измъкна невредим, ако се бия с вас петимата. Обаче зная също така, че ще те изкормя при първото движение на някой от твоите хора. Разбра ли?

С глава, заклещена като в менгеме, мъжът едва забележимо кимна.

— Чудесно. Сега ще ти направя една услуга. Никой не чува какво ти казвам, затова ти предлагам да се разсмееш. Да се разсмееш много силно, все едно съм ти изиграл някаква шега. Така ще спасиш честта си и ще можем да се разделим като добри приятели. Как ти се струва? Решавай бързо. Едно от твоите момчета, зад тебе, ми се струва, че всеки момент ще се опита да направи нещо. Без съмнение, защото оттам, където е, не може да види камата ми. Хайде мисли, мисли бързо и най-напред ми отговори на този въпрос…

Лорн направи кратка пауза и попита:

— Искаш ли да чуеш как пакет вътрешности ще се разплиска на земята?

Напуснаха пушалнята без спънки.

Глава 3

Един час по-късно Лорн разговаряше с Еленцио дьо Лоранс пред стълбичката на един галеон, готов да отплава. Все още беше тъмно, но моряците вече отвързваха въжетата, докато други се суетяха на борда и при такелажа. Малки и големи фенери осветяваха кораба. Не се вееше обаче никакво знаме и корабът се канеше да напусне пристанището на Аленсия също така дискретно, както беше дошъл.

Облечен в дълго палто, чиято вдигната яка го скриваше, големият син на херцога на Сарм и Валанс изглеждаше загрижен. Но оставаше съсредоточен и искаше да изглежда спокоен.

— Екипажът е сигурен. Също и капитанът.

— Благодаря, Енцио.

— Не трябваше да те оставям да ходиш сам. Беше прекалено опасно.

— Одрик беше с мен. И дума не можеше да става ти да дойдеш с мен. Ако някой те беше познал…

Енцио мрачно се съгласи.

Един ден Аленсия щеше да бъде неговата столица, а той щеше да е начело на най-благоденстващата и влиятелна в изкуствата и в дипломацията търговска република. Не можеше да поеме риска да се компрометира в скандал — и най-вече — с приятел от детинство като Алан. Впрочем баща му нямаше да го позволи.

Лорн го знаеше много добре.

— Ще видя дали е настанен добре — каза той.

Потупа Енцио по рамото преди да тръгне да се изкачва по стълбичката.

Лорн стигна до кабината, където принцът беше настанен тайно, и срещна Одрик, който тъкмо излизаше. Ръцете му бяха заети с парцалите на господаря му и изглеждаше разтревожен. Размени многозначителен поглед с Лорн и се отдръпна, за да му направи път, преди да затвори вратата.

Увит плътно, Алан лежеше на една тясна кушетка. Един свещеник на Ейрал държеше ръката му и се молеше на колене. Принцът изглеждаше заспал, лицето му беше по-слабо и по-бледо от всякога на светлината на малката газена лампа, която гореше, окачена на тавана. Стените на кабината тихо проскърцваха в тишината и за момент Лорн остана така, без да смее да помръдне или да каже нещо.

Накрая, след като молитвата свърши, свещеникът внимателно положи ръката на Алан и се изправи.

— Добър вечер, синко — тихо каза той. — Аз съм отец Домнис.

Погледът му беше смирен. Носеше бяло расо, пристегнато с кожен колан, а на сърцето му с копринен конец беше избродиран профилът на Ейрал — Белия дракон на познанието и светлината.

— Добър вечер, отче.

Свещеникът беше висок и як, с къса коса и добре оформена брада. Наближаваше петдесетте и косата му сивееше, но от него се излъчваше усещането за спокойна сила. На Лорн му се струваше, че вижда в него бивш войник.

— Как е той? — попита, като гледаше Алан.

На свой ред отец Домнис се обърна към заспалия принц.

— Дадох му да изпие една отвара. Очиства се.

— Още ли?

Свещеникът въздъхна.

— Пораженията от кеша не са го пощадили — каза състрадателно.

— Възможно ли е да бъде излекуван?

— Нищо не е невъзможно.

Лорн впери стоманеносиния си поглед в очите на белия свещеник.

— Отговорете ми, отче.

Отец Домнис остана невъзмутим.

— Ако принцът наистина го иска, тогава да, ще може да оздравее и да се изтръгне от властта на кеша. Но ще е дълго и трудно. Мъчително.

Лорн въздъхна и леко поклати глава.

За момент между тях настъпи мълчание, после, като се съвзе, Лорн обяви:

— Скоро ще тръгнем. След няколко дни ще пристигнем във Върховното кралство.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Лорн отново сведе очи към Алан и почувства как гърлото му се свива.

— Трябва много да се погрижим за него, отче. Той е принцът на Върховното кралство.

— Както и ваш приятел — добави отец Домнис съчувствено.

Тогава Лорн се обърна, за момент впери поглед в него, сякаш му беше трудно да проумее какво точно беше казал свещеникът. После промълви:

— Да, отче, приятел ми е.

Лорн намери Еленцио дьо Лоранс на кея; вече се зазоряваше — крайно време беше да отплават. Двамата приятели си размениха по едно потупване, после Лорн каза:

— Благодаря, Енцио. Не забравяй да благодариш на баща си. Без него, без теб, без вашите шпиони, които откриха, че пръстенът му се продава, може би никога нямаше да намерим Алан. Или пък твърде късно.

Енцио се усмихна.

— Нали ще се увериш, че Алан ще бъде добре?

— Обещавам — каза Лорн.

След това измъкна от дрехата си едно писмо, по което имаше петна от кръв, и попита:

— Би ли могъл да предадеш това писмо на Алисия? Надявах се да я видя, но…

— Имам по-добра идея. Ти сам ще ѝ го дадеш.

Тъй като Лорн стоеше, без да разбира, Енцио се обърна нарочно към началото на кея. Лорн проследи погледа му и я видя.

Облечена като рицар, уморена и разрошена, с прашни ботуши, но усмихната и с греещ поглед.

И толкова красива.

Алисия.

Те се втурнаха един към друг и се прегърнаха, размениха страстна целувка, която продължи толкова дълго, че Енцио — толерантен приятел, но строг брат — дискретно се покашля. Тогава Лорн взе в ръцете си лицето на Алисия и деликатно го отдалечи от своето.

Невярващ и очарован, той се усмихваше.

— Аз… мислех, че си във Валанс — каза той развълнувано.

— Скочих на седлото веднага, щом разбрах.

— Веднага, щом разбра какво, Лис?

— Че си тук.

— Не ми казвай, че си яздила от…

— Мълчи. И ме прегърни.

Той се подчини. Притисна Алисия с всички сили, затворил очи, като вдишваше дълбоко, за да поеме изцяло нейното присъствие.

Това продължи прекалено кратко, преди той да каже:

— Трябва да тръгвам.

— Зная. Но ме остави да си помисля, че ще останеш още малко.

— Бих искал.

— Тогава остани.

С огромно съжаление Лорн се отдръпна от Алисия и потопи поглед в нейния. Нежно отстрани една русочервеникава къдрица от бузата на тази, която обичаше.

— Не мога. Възможно най-бързо трябва да се върна във Върховното кралство. Дългът ми ме зове при краля. Казват, че е болен.

— Не отплувай с този кораб, Лорн. Имам лошо предчувствие.

— Хайде, бъди разумна. Ще се върна веднага, щом мога.

— Споделям мнението на Алисия, Лорн — каза Енцио, който се беше приближил. — Остани за малко.

— Ама какво ви става на вас двамата? — учуди се Лорн леко развеселен, но веднага престана, когато забеляза тревожните лица на брата и сестрата.

— Нещо лошо се подготвя в двора на Върховното кралство — заяви Енцио. — Носят се слухове за интриги и за заговор. Всичко това не ми казва нищо, което да си струва…

— Само няколко дни, Лорн — настоя Алисия.

Лорн се усмихна нежно, докато галеше бузата ѝ. Беше уверен и страховете на младата жена го трогваха още повече, понеже беше сигурен, че нищо не рискува.

— Какво си мислиш, че може да ми се случи? Не се тревожи, Лис. Всичко ще бъде наред.

Нежно целуна Алисия, после за последно с Енцио се потупаха по раменете.

— Още веднъж благодаря, приятелю — каза той. — До скоро.

Побърза да се качи на кораба точно преди да издърпат стълбичката.