Рицарят

Глава 1

Свечеряваше се.

Белият драк беше запалил огън на една полянка. Конят му беше вързан недалеч, той седеше на един повален ствол и гледаше как се пече един заек, който беше убил следобед, докато пътуваше. Беше облечен в прости, здрави дрехи, не носеше броня, а на колана му висеше дълъг кинжал. Люспите му бяха бели. На дясната си вежда имаше халка от черен аркан. Полегатите му очи бяха наситено тюркоазеносини.

Скерен видя как пламъците на огъня му се усукват като моделирани от невидими ръце. Те изваяха бюст, глава и лице, скрито под широка качулка. Наоколо се спусна плътна тъмнина. Настъпи тишина, после призрачното видение се оживи и Седмият пазител каза:

— Ние от Сивия съвет настоятелно молим за вашата помощ.

— Дадена ви е — отвърна дракът с равен глас.

— Знаете ли Древния език?

— Говоря го и го чувам.

Това бяха ритуални формули. Пратеникът и Пазителят подчертаха думите си с лек поклон с глава, преди да продължат разговора на език, забравен от хората.

— Видяхме, че звездата на Рицаря с меча избледня.

— Той за малко не загина в желанието си да избяга от съдбата си — обясни Скерен.

— Спасихте ли го?

— Да.

— Какво стана с него след това?

— Рицарят разговаря с Върховния крал в Цитаделата и беше отведен пред дракона Серкарн. После отиде в Аргор, където се отличи и спечели уважението на граф Теожен.

— То ще му е от полза. Смятате ли, че е достоен за съдбата си?

— Не зная — призна белият драк, като претегляше думите си. — Душата му е… смутена.

— Звездата му блести с мрачна светлина, която затъмнява звездата на принца. Може би… може би сме се заблудили…

Признанието разтревожи Скерен, който се помъчи да остане невъзмутим и зачака.

— Но това, което направихме, не може да се върне назад — продължи Пазителят.

Дракът се съгласи.

Тъй като беше любимият Пратеник на Седмия пазител, той познаваше много добре тайните и интригите му. Беше изпълнявал многобройни мисии за него в продължение на дълги години. Винаги му беше служил вярно и предано, дори когато му се налагаше да тръгне по обиколни пътища, за да не се сблъска със Събранието. Седмият пазител винаги беше действал без да се съобразява с никого. Той беше силен, горд и независим дух, който често беше действал самостоятелно и беше поставял останалите пред свършен факт. В неговите очи целта оправдаваше средствата, щом като тази цел изразяваше волята на Сивия дракон — нищо не биваше да върви против съдбата. Това го беше довеждало дотам да взема решения, които понякога бяха спорни, и въпреки призивите към подчинение от страна на Събранието, надвишаваше правата си. Така и в този случай не се беше поколебал да прибегне до лъжа и хитрост, за да ускори освобождаването на този, чиято звезда започваше да се обвива в аура, пораждаща тревога.

— Къде се намира Рицарят сега?

— Пътува към Ориал.

— Добре.

Седмият пазител за втори път наведе глава и остави езика на драконите.

— Служете ни добре — каза той.

— Ще бъда Пратеникът на Дракона на съдбата — отговори белият драк.

Други ритуални формули, които този път отбелязваха края на разговора.

Скерен примига, когато появилата се фигура изчезна в извивките на дима. Плътната тъмнина около него се вдигна и отстъпи място на обикновен мрак. Гората се изпълни с шумове. На нощното небе се появи Мъглявината.

Глава 2

С Исарис на рамото си, Лорн пристигна на кон в квартала на червените павета. Това беше беден, простолюден, смърдящ квартал, чиито стари къщи се опираха една в друга и образуваха лабиринт от улици, улички, дворове и тесни пасажи. Някога цял Ориал беше павиран в бяло. На някои места, където великолепието му беше останало непокътнато, все още беше така. Но другаде дървените му павета бяха станали сиви или мръсно кафяви. С изключение на квартала на червените павета. Тук паветата бяха каменни и имаха цвета на засъхнала кръв, така че никой не можеше да сбърка къде се намира, щом веднъж стъпеше на тях.

Времето в края на този следобед беше хубаво. Лорн носеше очилата си под качулката, облечен в сиво и черно, със скандския меч на кръста си — яздеше бавно, без да поглежда надясно или наляво. В Червените павета всички се познаваха и странниците бяха рядкост.

Лорн беше забелязан. Предизвика внимание.

И тревога.

Не се надяваше на по-малко…

Взе Исарис на ръце и като прехвърли крака си, се плъзна от седлото пред една изоставена черна кула, наполовина срутена. Спря за миг да я погледне, напълно съзнаващ недоверчивите погледи, които привличаше. Защитена от стена, главната кула беше просто една развалина. Някога имаше такива кули на върха на всеки един от деветте хълма, на които беше построен Ориал.

Тази беше последната.

Някога изкоп беше защитавал стената. Сега от него беше останала една тинеста дупка, пълна почти догоре с боклуци, широка почти колкото подвижния мост, за който се предполагаше, че е там, за да позволява преминаването над изкопа. Вдигнат подвижен мост — очевидно. И който нямаше никакъв изглед скоро да бъде спуснат.

Все така безразличен към любопитните, които го наблюдаваха дискретно или недотам и тихо разговаряха зад гърба му, Лорн се приближи до една малка врата до главния вход. Понечи да я отвори, но успя само да я открехне — бравата ѝ беше разбита, но беше завързана с верига.

Лорн я отвори със силен ритник пред очите на всички. Влезе спокойно, като теглеше коня си за юздата. Исарис вървеше пред него и се втурна да обиколи мястото. Кулата се издигаше насред тесен двор, заобиколена от няколко постройки, опрени на крепостната стена, под обходния път. Постройките не бяха в по-добро състояние от кулата, но Лорн лесно разпозна предназначението им: казарми, конюшня, склад, ковачница и други. Имаше и кладенец, в който Лорн пусна един камък. Чу го да пада във вода на дъното и доволен се обърна към кулата, чиято сянка падаше върху него, а внушителният ѝ силует се открояваше на светлината.

В камъка над вратата бяха издълбани герб и надпис. Гербът — вълча глава върху два кръстосани меча — беше на Ониксовата гвардия. А надписът беше нейният девиз:

Лорн не познаваше времето, когато други девет Черни кули се бяха извисявали над Ориал. Това беше по времето на Ерклант I, преди пет века, когато Ониксовата гвардия беше на върха на своята мощ и слава. По онова време те бяха грижливо поддържани и приютяваха десетки конници, като символизираха покровителството, което Гвардията даваше на града и неговите жители, но най-вече на Върховния крал. Хълмовете на Ориал всъщност обкръжаваха десети хълм, на който беше разположен Кралският дворец. Така че Черните кули бяха като часови, изправени около краля, и тяхната черна скала контрастираше с белотата на Бдящите кули, разположени по крепостните стени на столицата, за да я бранят от Тъмнината.

Наблюдателниците си стояха, макар че времето на Тъмнината отдавна беше отминало. Обаче Черните кули вече не съществуваха. След разпускането на Ониксовата гвардия всички те бяха изоставени, разграбени, срутени и отнесени камък по камък.

С изключение на тази тук.

Спокоен, както не се беше чувствал отдавна, Лорн дълбоко си пое въздух. Беше почувствал благотворното влияние на Бдящите кули, още преди да ги види да се очертават на хоризонта. Знаеше, че докато е под тяхната защита, докато не напуснеше Ориал, нямаше защо да се страхува от други кризи. Тъмнината в него щеше да е като атрофирала. Всъщност Бдящите кули пречеха на Тъмнината да се приближи, сякаш бяха дига, задържаща прилива. Но също така не ѝ позволяваха да се появи, да се изрази, да се развие там, където вече беше присъствала. Беше облекчение, което той чувстваше още по-силно поради усещането, че диша по-свободно, вижда по-ясно, чувства се по-лек, по-оптимистичен и по-смел…

С ръце на кръста Лорн гледаше Черната кула със задоволство, когато чу, че някой влиза през малката врата, която беше разбил. Погледна през рамо и видя, че идва патрул от кварталната стража. Значи някой се беше решил да каже за него на властите.

Войниците от патрула предпазливо се разгръщаха. Колебаеха се и не знаеха как да се държат с този натрапник, който не се криеше.

Лорн се обърна към тях. С ръце на кръста, леко наведен назад, той имаше вид на собственик, който се възхищава на новата си придобивка и без да се обърне, обяви на стражите:

— Казвам се Лорн Аскариан. Пръв рицар на кралството. Влизам във владение на тази кула.

Глава 3

Същата вечер Естеверис беше посетен от префекта Йоргаст.

В Ориал всеки квартал се управляваше от префект, който не беше длъжен да се отчита на никого, докато цареше ред, а данъците постъпваха в хазната. Такъв беше случаят и с квартала на червените павета, за който отговаряше Талин Йоргаст.

Въпреки късния час Естеверис все още работеше в кабинета си в частните си покои. Тъй като беше взел третата си и последна вана за деня, под нощницата си от коприна и брокат той носеше само една прозрачна памучна риза, която обгръщаше гънките на дебелото му тяло. Плешивият му череп лъщеше от помадата, която една слугиня търпеливо беше нанесла и чието предполагаемо действие трябваше да успокои ужасните мигрени, от които страдаше министърът. Късите му пръсти както обикновено бяха претрупани с пръстени и скъпоценни камъни. Устните му бяха мазни от пастичките, от които отхапваше, докато четеше някакъв много важен доклад.

Непредвиденото идване на префекта не го очарова, но той позволи да го въведат. Появи се мъж на около трийсет години, висок и с грижливо поддържан външен вид.

Естеверис стана да го посрещне.

— Добър вечер, Талин.

— Добър вечер, чичо. Благодаря, че ме приехте.

— За жалост, мога да ти отделя само няколко минути — посочи бюрото си, претрупано с хартии, карти, доклади и папки, завързани с кожени върви. — Както виждаш, дните ми са дълги и преизпълнени с работа.

Йоргаст беше племенник по сватовство на министъра, на когото дължеше поста си на префект. Впрочем министърът и за миг не беше съжалил за това. Знаеше, че Йоргаст е нечестен, амбициозен, жаден за злато и корумпиран, но на него му беше предан и кварталът му беше поддържан в добър ред.

Естеверис седна отново и посочи едно кресло на племенника си. Искаше да му предложи и сладкиши, но забеляза, че в чинията нямаше нито един непокътнат. Беше харесал тези сладкиши с мед и портокалов цвят по време на едно пътуване извън Имелор още когато беше член на Църквата на пожертвания Дракон-крал. Оттогава насетне всяка вечер след вечеря поръчваше да му сервират една чиния от тях. Похапваше разсеяно, докато работеше, оставяше сладкиша, от който току-що беше отхапал и щом преглътнеше, отново протягаше ръка слепешката, за да вземе някой наченат сладкиш… или пък друг.

— Е, Талин, какво мага да направя за теб? — запита любезно.

Префектът се размърда на стола си.

— В интерес на истината, чичо, днес се случи нещо в Червените павета. Нещо, което току-що научих и което несъмнено ще ви заинтересува.

Естеверис остана безразличен и започна да ближе захарта от пръстите си.

— Слушам те.

— Ами… днес пристигна един мъж. Каза, че се нарича Лорн Аскариан и че е Пръв рицар на кралството. Зная, че това е невъзможно, но той има пръстен, който като че ли го доказва. И се настани в Черната кула.

Министърът вече знаеше всичко това. Беше го научил няколко часа по-рано благодарение на необикновената мрежа от информатори и шпиони, която поддържаше във всички слоеве на обществото — от подземния свят на Бежофа до преддверието на кралицата. Все пак предпочете да не казва нищо на племенника си. Добро средство да държи лоялността на хората и да ги кара да вярват, че са полезни, дори необходими. След алчността няма по-къса и по-здрава каишка от суетата.

— Не посмях да се намеся — продължи Йоргаст. — Не и преди да съм ви информирал и да съм поискал мнението ви, чичо.

— Добре си направил.

Естеверис зададе няколко въпроса, на които префектът отговори с готовност. После Йоргаст попита:

— Но какво означава това? Кой е този човек? Пръстенът, който носи, истински ли е?

— За жалост, е.

— Тогава вие знаете кой е той?

— Един мъж, когото Върховният крал призова при себе си.

— Върховният крал! — извика префектът. — Но тогава…

— Не се притеснявай — прекъсна го чичо му. — Няма причина за безпокойство.

— Наистина ли?

— Уверявам те.

Йоргаст изобщо не изглеждаше убеден.

Той изстискваше колкото може своя квартал. Смазваше го от данъци, вземаше за себе си повече, отколкото му се полагаше, и дори използваше положението си, за да ръководи контрабанда, която му носеше тлъсти печалби. В идеята представител на краля да се настани насред Червените павета нямаше нищо, което да му хареса.

— Не се тревожи — настойчиво продължи министърът, като стана от креслото си с усмивка, която трябваше да е успокояваща.

Префектът разбра, че срещата беше приключила, и също стана. Лицето му продължаваше да е мрачно.

— Добре де, но какво иска този… този Лорн?

Естеверис хвана племенника си за лакътя, за да го придружи.

— Не зная… — каза той и вдигна рамене. — Може би да възстанови сам Ониксовата гвардия! — добави той.

Йоргаст се ококори.

— Мислите ли?

Министърът избухна в смях.

— Ама шегувам се, Талин! Шегувам се! Хайде, ела на себе си!

Загрижен да не се изложи, Йоргаст се видя принуден да се отпусне и също да се засмее.

— И все пак — поде Естеверис, — добре направи, че ме осведоми за всичко това. Наблюдателен си, това е чудесно. Продължавай все така, а? Хвърляй по едно око на този човек, ама дискретно, и редовно ми съобщавай какво прави.

Ненужна мярка, тъй като министърът вече беше наредил да наблюдават новия обитател на Черната кула.

— Разбрано, чичо.

— Какво може сам човек?

— Нищо — призна префектът.

Но не беше напълно убеден.

След като Йоргаст си тръгна, Естеверис се върна и седна на бюрото си. Разтревожено погълна няколко сладкиша, докато разсъждаваше. Нямаше представа каква работа имаше Лорн в Ориал. Знаеше само, че беше главната фигура на Върховния крал, който току-що го беше поставил в средата на шахматното поле. След няколко начални хода най-сетне партията наистина започваше.

Естеверис въздъхна.

Само това му липсваше! Като че ли си нямаше достатъчно грижи, достатъчно проблеми за оправяне с отстъпването на Ангборн, което наближаваше! Трябваше ли наистина Върховният крал точно в този момент да се намеси от своята Цитадела? Не можеше ли да продължи да си агонизира, отдръпнал се от света?

Естеверис забеляза, че беше изпразнил чинията с пастичките и се самообвини. С изражение, внезапно обзето от отвращение, той я бутна ядосано и тя падна на паркета, като се разби на парчета.

При този шум се притече Дранис — довереният слуга на министъра. Мълчаливо, както му беше навик, черният драк показа глава на вратата и зададе въпроса си с поглед.

Естеверис го изгони с ядно движение.

После размисли и го повика.

— Дранис!

Дракът се върна.

— Далк още ли е тук?

Дранис кимна утвърдително.

— Повикайте го.

Дракът отново кимна и излезе.

Когато Сор Далк влезе, Естеверис чакаше на балкона.

Известѐн от тракането на токовете и подрънкването на шпорите си, той отиде при министъра, но изчака да бъде повикан, за да се яви. Нощта беше топла, ясна и спокойна.

А Далк не бързаше.

Той почака, единият му палец беше пъхнат в гайката на колана, а ръката му почиваше върху дръжката на меча.

— Прочетох доклада ви — каза накрая Естеверис. — Има ли основание за тревога?

Далк се връщаше от Ангборн.

— Така мисля — каза той.

— Но кой е този Каел…?

— Каел Дорсиан. Дребно и много съмнително благородничество на меча. Събира около себе си всички противници на отстъпването на Ангборн на Иргаард. Говори за предателство, безчестие. Не признава на кралицата правото да царува. Казва, че се подчинява единствено на Върховния крал. Слушат го.

— Не можем ли да го вразумим?

— Не.

— Да го купим?

— Нито това.

— Тогава да го накараме да замълчи? — ядоса се Естеверис, като се обърна към своя доверен човек.

Далк не трепна.

— Без съмнение ще е неблагоразумие — каза той.

Министърът изруга, но не след дълго се успокои.

— Много добре зная — процеди той. — Много добре зная. Никога не е добре на една кауза да ѝ се дава мъченик… А да го задържим? Още ли не е направил нещо незаконно този барон?

— Нищо. Поне нищо доказано. Досега.

— Как така?

Далк обясни, че от известно време банда нехранимайковци вилнее из Ангборн. Напада само богати иргаардци или търговци, банкери, притежатели на кораби, които са особено благоприятно разположени към Иргаард. Откраднати са доставки, има обрани къщи, изпразнени складове, подпалени запаси. И всичко това с почти никакво насилие, така че до този ден има оплаквания само за дребни наранявания и цицини. Но колко ли още щеше да продължава така?

— Тези разбойници подписват злодеянията си с печатни листовки, които оставят на мястото или разлепват през нощта по стените в града. Много са популярни, твърдят, че са верни и предани поданици на Върховния крал. Осъждат незаконното регентство на кралицата, която води Върховното кралство към гибел. Отказват да признаят отстъпването на Ангборн и обещават да продължават борбата, дори когато градът стане иргаардски. Те са бойци. И се готвят да водят законна война, като изземват от врага запасите, които скоро ще му бъдат потребни.

— И според вас Дорсиан е водачът на тази банда, така ли? — каза Естеверис.

— Дорсиан отрича. Но говори съвсем същото като тези разбойници. Освен това е мъж на действието. И има всички необходими качества, за да събере около себе си шепа смели и решителни доброволци.

Загрижен, министърът размишляваше.

Действията на тези разбойници рискуваха да развалят добрите връзки, които се зараждаха между Върховното кралство и Иргаард. Трябваше да бъдат спрени възможно най-бързо. Преди да успеят да навредят повече и да съберат още привърженици. Мисълта, че биха могли да опитат да създадат скандал по време на подписването на договора, обля слепоочията на Естеверис със студена пот. Кралицата, която искаше този ден да бъде денят на нейния триумф, нямаше да прости подобно опозоряване.

На никого.

— Върнете се в Ангборн, Далк. Още утре.

— Слушам.

— Правете каквото решите. Използвайте всички необходими средства и похарчете колкото пари са нужни. Но искам тези престъпници да са мъртви или заключени възможно най-скоро. Независимо дали е виновен, или не, искам Дорсиан да млъкне. Разбрахте ли ме добре?

Далк се поклони и се оттегли.

Чувствайки, че започва пристъп на мигрена след всички тези тревоги, Естеверис извика:

— Дранис!

Черният драк се появи.

— Вино — нареди Естеверис.

Поколеба се, после каза:

— И сладкиши.

Глава 4

На следващата сутрин много рано, докато градът едва се пробуждаше, Сибелиус откри, че някой го чака на улицата пред Кралските архиви. Отначало се учуди. После се запита кой ли е този мъж, облечен в кожа и сив лен… преди да забележи тъмните стъкла, които скриваха очите му на меката светлина на ранното утро.

Тогава разбра.

Лорн беше седнал на една каменна пейка, наведен напред, с лакти, опрени на коленете. Беше се замислил, но вдигна глава, когато архиварят извади връзката си с ключове, и се изправи.

— Казвам се Лорн Аскариан. Идвам от името на граф Д’Аргор.

Сибелиус кимна.

— Графът ме уведоми с вестител за Вашето посещение. Ама елате, влезте.

Отвори три ключалки с три различни ключа и бутна тежката врата, украсена с гербовете на Върховното кралство. Лорн го последва вътре и докато той затваряше, забеляза:

— Без стража? Никой, който да пази нощем това място? Ами ако избухне пожар?

Архиварят се засмя примирено.

— Не, никой. А ако избухне пожар, неколцина ще се зарадват, като видят това място да изчезва сред дима.

— Неколцина?

— В Двореца. Някои смятат, че струва твърде скъпо да се пази всичката тази стара хартия. Може би в края на краищата имат някакво основание… Оттук.

Лорн последва Сибелиус по някакви коридори, минаха през помещения, където етажерки и сандъци преливаха от подвързани книги и свитъци пергамент. Навсякъде имаше един и същ прах, една и съща миризма на дърво и мастило, все същото усещане за изоставеност. Подът скърцаше под обувките им. Боята по стените тук-там беше излющена. От тавана всеки момент можеха да се срутят гипсови отломки.

— Бързо дойдохте — каза архиварят, докато показваше пътя. — Писмото на графа дойде по ездач на змей едва преди няколко дни. Откога сте в Ориал?

— От вчера.

— Ако нямате къде да спите, на драго сърце ще ви подслоня колкото време ви е…

— Благодаря. Но аз се настаних в Черната кула.

Сибелиус спря и се обърна към Лорн.

— Вече? — учуди си той. — Това е ваше неотменно право, но…

Не довърши думите си.

— Защо да чакам? — попита Лорн.

Архиварят помисли за миг, после вдигна рамене — на лицето му беше изписана несигурност.

— В края на краищата… — продума той, като тръгна отново.

Въведе Лорн в частния си кабинет, до който се стигаше по разклатена дървена стълба. Без да знае точно защо, Лорн очакваше да види стая, претрупана с книжа, купчини документи, пирамиди от свитъци. Всъщност тя беше добре подредена, макар на светлината да танцуваха лъчи от прах — тук, както и навсякъде другаде. Закачена на опънато въже, една завеса отделяше тясно сгъваемо легло от останалата част на стаята.

— Случва ми се понякога да съм прекалено уморен, за да се прибера у дома — каза Сибелиус, като проследи погледа на Лорн. — От възрастта е.

Изглеждаше на около шейсет-шейсет и пет години. Среден на ръст, той беше леко прегърбен от годините, но погледът му си оставаше жив, а несъмнено и умът му беше същият. Облечен беше много скромно, брадата му беше грижливо подстригана и на слепоочията продължаваше в корона от късо подстригани бели коси. Пръстите на дясната му ръка бяха изцапани с мастило. На колана му висеше нож, придържан от две верижки.

— Трябва да ви дам нещо.

Обърна се към един железен шкаф, отвори го с ключ, който носеше на врата си, и извади от него кръгла кесия, която подаде на Лорн.

— За вас — каза той.

Лорн взе кесията, докато архиварят затваряше шкафа, в който като че ли нямаше нещо кой знае колко ценно, с изключение на няколко документа, подпечатани с черен восък. Що се отнася до кесията, тя се оказа пълна със златни лангри.

Истинско малко богатство.

— От граф Д’Аргор — обясни Сибелиус. — Моли ви единствено да ги употребите добре.

— Ще се постарая.

Лорн пъхна кесията във вътрешния джоб на жакета си. И докато сваляше очилата си, от едно съседно помещение се чу шум от падащи книги — много и от високо.

Архиварят въздъхна, извини се с поглед и отвори вратата на кабинета си.

— Ти ли си, Дарил? — извика той.

— Аз съм — отвърна му млад глас. — Всичко е наред, магистре. Нищо ми няма.

Сибелиус въздъхна още веднъж.

— Ще подредиш всичко това, нали?

— Точно това правех, когато…

— Внимавай. Другите дойдоха ли?

— Другите ли, магистре?

— За кого мислиш, че ти говоря? Сам и Лерд.

— Ъъъ… не зная.

Архиварят затвори вратата.

— Това — каза той тихо — ще рече „не“. Но Дарил не е от тия, дето доносничат — нова въздишка. — Защо трябва най-изпълнителният да е най-непохватен?

Седна и покани Лорн да направи същото.

— „Магистре“? — попита Лорн.

Сибелиус кимна.

— Аз съм главен архивар-магистър — каза той.

— И ви помагат само…

— Двама архивари и един чирак, да.

— За всичките Кралски архиви?

— Само до преди две години бяхме двайсет. Но ето че парите, които ми отпускат, се стопиха като сняг. И понеже няма пари… Което не означава, че всякакви видове документи, закони, декрети, договори, каквото се сетите, непрестанно не идват тук и то по много. И понеже не можем да насмогнем, всичко се трупа. Купчините стават все по-високи и един ден ще затрупат бедния Дарил — добави Сибелиус с усмивка. — Но какво очаквате, рицарю? Кралството е на ръба на пълна разруха и никой не знае какво ще стане утре. Кой да се интересува от миналото? А какво сме ние тук? Миналото?

Лорн не отговори. Само впери в архиваря спокойния поглед на разноцветните си очи. Сибелиус отвърна на погледа му и се запита какво да мисли за този мъж, който изглеждаше едновременно внимателен и странно откъснат от всичко. Знаеше историята му от Теожен. Знаеше, че Лорн беше изгубил всичко и беше прекарал три години в тъмниците на Далрот за престъпление, което не беше извършил. Какво ли беше изтърпял там? И как беше оцелял?

Сибелиус се сепна и каза:

— Ето че сте богат. Мога ли да направя друго за вас?

— Графът каза, че мога да разчитам на вас.

— Всичко зависи от това за какво.

— Върнах се, за да възстановя властта на Върховния крал.

Поразен, архиварят млъкна и дълго гледа към Лорн, който не трепваше.

Да възстанови властта на краля?

При положение, че кралицата беше обсебила цялата власт и гонеше, купуваше, пречупваше или елиминираше всеки, който ѝ се противопоставеше? Докато кралят, поразен от някаква загадъчна болест, умираше в една далечна цитадела, в която сам се беше затворил? Когато казваха, че бил луд? Или виновен, че е изоставил Върховното кралство и народа си? С изключение на неколцина, които се бореха нелегално с риск за живота си, последните привърженици на Ерклант мълчаха или се криеха.

Но може би, може би чакаха само да се появи един мъж, който да се възправи и да ги поведе.

Можеше ли Лорн Аскариан да е този мъж?

„Теожен като че ли вярва в това“ — помисли си Сибелиус.

Помисли още малко под безстрастния поглед на Лорн, после каза:

— За това — да, за това можете да разчитате на мен.

Лорн кимна тежко.

Не положиха никаква клетва. Дори не си стиснаха ръцете. Но от този момент насетне се свързаха в договор и Сибелиус почувства как някаква странна тръпка от възбуда и надежда пропълзя по гръбнака му.

— Искам да зная всичко за правата, които дава този пръстен — каза Лорн, като показа ониксовия си пръстен. — За правата и за задълженията. Според закона. Но и според обичая.

— Разбрано.

— Намерете ми всички документи. И най-дребната заповед. Най-дребната разпоредба. Най-малката присъда, изречена пред съда на Върховния крал.

— Разбрах.

— Освен това искам да зная всичко за Ониксовата гвардия. Нейната история. Нейната организация. Нейните правомощия.

— Добре. Но знаете с какви средства разполагам. Ще отнеме време.

— Ще прочитам всичко, което намерите, постепенно. Ще ми изпращате документите в Черната кула. Не се страхувайте, ще внимавам с тях и ще ви ги връщам веднага, щом ги проуча.

Сибелиус се стресна при мисълта, че някои от най-ценните му архиви ще напуснат тези стени. Преди две години изнасянето на редките документи щеше да е невъзможно. Или поне нямаше да мине без пречки и без да привлече внимание. Но днес… Главният архивар си каза, че тъй като никой не се грижеше за това какво става с паметта на Върховното кралство, той беше свободен да прави каквото пожелае.

Само при условие тя остане непокътната.

— С какво искате да започна?

— С правата и задълженията на Първите рицари на кралството. Трябва да ги познавам, за да бъда безупречен и да не могат да ме обвинят в нищо. Или за да зная кога и как надвишавам правата си — в противния случай.

Сибелиус повдигна едната си вежда.

— В противния случай?

Лорн го погледна право в очите.

— Ще изпълня мисията, която Върховният крал ми повери. Каквото и да ми струва. Това е единственото, за което можете да бъдете загрижен.

Архиварят почувства как в него се появява някакво безпокойство, но нищо не каза. Единственото, което рече, беше:

— Бъдете… предпазлив, рицарю.

След като Лорн си тръгна, Сибелиус забрани да го безпокоят и дълго мисли.

После извика:

— Дарил!

Скоро един юноша на шестнайсет години провря главата си през открехната врата.

— Да, магистре?

— Влез, Дарил. И затвори вратата. Ще ми трябваш.

След като се върна от срещата си със Сибелиус, Лорн веднага се захвана за работа. Започна да изпразва приземния етаж на кулата от всякакви боклуци и мръсотии, но и от пръстта и от тревите и храсталаците, които го изпълваха. Така премина целият ден, но не успя да завърши докрай тази задача. Разбира се, златото на Теожен му позволяваше да наеме работници и несъмнено можеше да го направи за най-мръсната работа. Но трябваше да се помъчи сам, та дори и да го вземеха за луд. По-важното беше, че всичко това трябваше да се знае.

Когато настъпи вечерта, Лорн прецени, че достатъчно се беше поизпотил.

Без дори да се измие, отиде в първия хан и си купи хляб, вино, пастет, сирене и грозде, без да обръща внимание на дълбокото мълчание, което настана при неговото влизане. Плати, обеща да върне кошницата и се върна с бодра стъпка. Настани се в кулата, прекрачил една пейка, и нареди храната пред себе си, докато Исарис преследваше една мишка на другите етажи.

И тъкмо се готвеше да нападне вечерята си, когато някой се прокашля на прага. Беше един юноша, доста слабичък, с щръкнали уши, който носеше малко сандъче и изглежда не знаеше какво да прави.

Лорн го погледна и зачака.

Юношата преглътна и не посмя да заговори.

Колкото повече Лорн чакаше, толкова юношата не се осмеляваше. С мишка в уста, Исарис дойде да види какво става и застана на едно стъпало в горната част на стълбата.

— Е? — изгуби търпение Лорн.

Юношата се стресна.

— Казвам се Дарил — каза той. — Идвам от името на магистър Сибелиус. Нося документи за вас. Всъщност…

Не смееше да продължи.

— Да? — каза Лорн.

— Вие сте рицарят Лорн Аскариан, нали?

Вместо рицар, пред Дарил седеше един мръсен мъж със запретнати ръкави на ризата, косата му беше цялата прашна, а лицето му неприветливо, той ядеше с пръсти и пиеше от бутилката насред едни развалини.

— Аз съм — каза Лорн.

— Значи тогава тези документи са за вас — заяви юношата с видимо облекчение.

— Сложи ги където искаш. Благодаря.

Дарил потърси някое по-добро местенце, където да остави сандъчето, не намери и в крайна сметка го пусна до краката си. Тогава Лорн реши, че вече може спокойно да продължи да вечеря, но юношата като че ли нямаше намерение да тръгва. Разглеждаше мястото, безпорядъка, старите мебели, разкъсаните тапети, гредореда, който се виждаше изпод падналата мазилка, и продънения под.

Изглеждаше впечатлен.

— Нещо друго? — попита Лорн.

— Не, не — отговори момчето.

Но не си тръгваше.

Поведението му заинтригува Лорн, който се обърна към Исарис. Котето беше оставило мъртвата си жертва, но продължаваше да стои на най-горното стъпало на каменната стълба, която се изкачваше покрай едната стена. Чакаше, любопитно да види какво ще се случи.

Лорн се поколеба и за собствена изненада каза:

— Гладен ли си?

Дарил беше от онези кльощави юноши, които винаги са гладни.

— Бога ми…

Лорн го покани с ръка да седне при него. Дарил не чака да го молят. Наведе се да прекрачи пейката и извади едно ножче от джоба си. С блеснали, пълни с признателност очи, апетитът му беше настървен и весел. Ядеше твърде много, за да може да говори, но между два залъка се усмихваше от все сърце. Лорн ядеше по-умерено, но не можеше да не се усмихва лекичко.

Когато най-накрая се насити, Дарил избърса ножчето в панталона си, изправи се и стана.

— Благодаря, месир. Но сега трябва да се прибирам.

И тъй като Лорн не го гледаше, докато довършваше сиренето си, добави:

— Магистър Сибелиус каза, че вие ще върнете документите?

— Така се разбрахме, да.

— Защото иначе мога да се върна да ги взема, ако искате…

Лорн погледна момчето слисано и развеселено.

— Лека нощ, Дарил.

— Лека нощ, месир.

Дарил си тръгна със съжаление, но се обърна точно преди да мине прага на кулата.

— Месир?

— Какво? — каза Лорн, докато се опитваше да си припомни, че търпението е добродетел, възхвалявана от философите.

— Ако бях на ваше място, нямаше да се доверя много-много на този гредоред.

Лорн погледна към гредореда над себе си.

— Защото според мен — продължи юношата, — ако не ви убие, като се срути под вас, то ще се събори на главата ви, преди да… Ако мога да си позволя да кажа, месир.

— Не ми изглежда да е в чак толкова лошо състояние…

— Носещата греда е увредена. А страничните греди, там, вдясно, само чакат да поддадат. Трябва да ги подсилите, но най-сигурно ще е да съборите всичко на земята.

Лорн се учуди:

— Значи разбираш от тези неща?

— Малко. Баща ми е дърводелец. Искаше да ме научи на своя занаят. Казват, че имам око за тази работа, ама… Благодарение на един братовчед ми намериха работата в Архивите. Скучно е, но предпочитам това пред дърводелството.

— И какво толкова не ти харесва в дърводелството?

— Забитите тресчици — отвърна момчето уверено.

Лорн погледна Дарил, после гредореда, после пак Дарил.

Усмихваше се.

Глава 5

Дните минаваха, Лорн продължаваше да разчиства кулата. Работеше сам, понякога от него течеше кървава пот, но не се отказваше. Знаеше, че го наблюдават и че слуховете за него се носят навсякъде. Впрочем той се стараеше да е така, без да си дава вид. Говореше малко, не даваше обяснения на никого и оставяше да се говори какво ли не, но пък охотно се показваше. Със задоволство забелязваше любопитните глави по прозорците на съседните къщи и оставяше широко отворена вратичката, която беше разбил с ритник, когато пристигна. Щеше да е идеално, ако можеше да спусне подвижния мост, за да позволи на сеирджиите да погледнат в двора, но механизмът му беше блокирал от ръжда и мръсотия. Независимо от това, новината, че Черната кула си беше намерила обитател и че този обитател се претрепваше от работа, за да я приведе в нормален вид, не закъсня да се разпространи извън квартала на червените павета. Лорн смяташе, че скоро целият град щеше да знае и нито за миг не се съмняваше, че вече беше достигнала до двореца.

Една вечер Лорн отиде в хана, където беше свикнал да поръчва храната си. Но вместо да плати и да си тръгне с кошницата, която го очакваше, той седна на една маса и си поръча халба бира. Настъпи дълбока тишина, всеки дебнеше с крайчеца на окото си загадъчния обитател на Черната кула. Но тъй като той си мълчеше и не правеше нищо друго, освен да отпива от бирата си, седнал в мрака, не след дълго се чуха няколко смутени прокашляния, разговорите продължиха и ханът си върна обичайното оживление.

Накрая го забравиха. Или почти.

След малко някакви мъже седнаха на съседна маса, без да забележат, че Лорн беше там. Бяха двама — единият беше висок, с брада, в когото със сигурност можеше да се познае бивш войник, а другият — работник с мазолести ръце и коса, побеляла от гипс. Едва бяха седнали, когато към тях се присъедини един млад мъж — лошо облечен и също толкова недохранен, който работеше като обществен просбописец. Поръчаха си пиене и много бързо разговорът стигна до Лорн. Обсъждаха най-вече пръстена му с герб — предмет на всевъзможни приказки.

— От оникс е — казваше просбописецът. — И има вълча глава над два кръстосани меча. А над тях корона. И всичко това от сребро.

— Откъде знаете всичко това? — попита работникът.

— Знам го от една жена, която дойде при мен тази сутрин, за да ѝ напиша една разписка за дълг. Тя е съпруга на един от стражите, на които рицарят е показал пръстена си в деня, когато пристигна.

— Съпруга на стража? Вие се познавате с такива хора?

Лорн вече бе имал възможността да установи, че хората от Червените павета мразеха и се страхуваха от стражите.

Младият мъж се извини с вдигане на рамене.

— Какво искате? Нали трябва да се живее.

— Короната и вълчата глава са личният герб на крал Ерклант — каза бившият войник замислено. — Вълчата глава и кръстосаните мечове бяха герб на черната гвардия — Ониксовата. Но има само един пръстен, на който да са и двата герба — на краля и на Ониксовата гвардия.

— Кой е той? — попита просбописецът.

— Пръстенът на Първия рицар на кралството — каза един мъж, който слушаше разговора.

Беше Кадфелд — старец с бели коси и голям сив мустак, който се спускаше от двете страни на устата му. Той също живееше в квартала и беше сред редовните посетители на хана. Облечен в мръсни дрипи, той живееше от милостта на хората и от малкото, което припечелваше, като продаваше стари книги — втора, трета, че и четвърта ръка. Лорн вече го беше виждал по улиците на квартала, нарамил торба, пълна със стари, вехти книги.

— Първият рицар е едновременно с това капитан на Ониксовата гвардия и представител на Върховния крал — обясни Кадфелд. — Ето защо носи техните гербове. Но трябва да се откаже от своите — от гербовете на семейството си.

— Завинаги? — попита работникът.

— Да — каза бившият войник. — Чак до смъртта си.

— Или поне докато е представител на Върховния крал — уточни продавачът на стари книги.

Взе чашата си и като стана от масата, на която седеше сам, отиде да седне при тримата. Чашата му беше празна. Напълни я от общата гарафа с вино и каза:

— В началото кралете на Лангър обявявали някого за Пръв рицар само при особени случаи. За някой турнир например. Или за дуел в някой случай, който задължавал краля да защитава честта си с оръжие в ръка — нещо, което той не можел да направи, тъй като е крал. Смятало се за огромна чест да представляваш краля, но тя била краткотрайна. След турнира или дуела кралят развенчавал Първия рицар и той отново ставал… самия себе си. Защото ние казваме, за по-удобно, че Първият рицар е представител на краля. Но той е нещо много повече от това. Той е кралят. Той го въплъщава. Той се превръща в негово физическо проявление.

— Наистина ли? — попита просбописецът.

— Прочетете текстовете на закона — каза Кадфелд. — Каквото прави Първият рицар, прави го кралят. Каквото казва, казва го кралят. И каквото изтърпява, изтърпява го кралят. Единствената власт, която кралят не отстъпва на Първия рицар, е властта да царува. Но що се отнася до останалото…

Изпразни чашата си, сипа си пак и добави със заговорнически вид:

— Искате ли да се убедите в това? Тогава по-добре чуйте тази история… — другите трима се наведоха над масата мълчаливи и внимаващи. — В Хрониките се разказва за един крал, който бил ранен по време на лов. Този крал се казвал… Не. Забравих му името, но няма значение… Същата вечер в Двореца трябвало да има бал, а кралицата много обичала да танцува. Нещо, което кралят обаче не можел да направи заради раната си. Като научила за това, кралицата се ядосала, плакала, викала, обвинявала. Но напразно. Кралицата на Лангър можела да танцува само с кралския си съпруг, значи тази вечер нямало да танцува… — Кадфелд отпи една глътка, преди да продължи разказа си. — На кого хрумнала идеята да обявят Пръв рицар за времето на бала? Някои казват, че това бил кралят, за да се хареса на съпругата си. Други казват, че била кралицата, и същите добавят, че дори тя посочила кой да бъде избран. С една дума, кралят обявил едного за Пръв рицар на кралството. Кралицата имала кавалер. И могла да танцува колкото ѝ се искало. Но историята не свършва тук…

Кадфелд направи една добре преценена пауза.

Лорн, който внимаваше да не го забележат, но не изпускаше нищо от разказа, не можа да се сдържи и се усмихна.

— Защото докато траел балът, кралят се оттеглил в своите покои, за да си почине малко и заспал. Изморен от раната си несъмнено. Или може би от лекарствата, които кралицата му дала, за да облекчи болките му… Станало така, че в края на бала Първият рицар все още бил Пръв рицар. Продължавал да бъде и на другата сутрин, когато го видели да напуска дискретно стаята на кралицата…

Нова пауза и нова глътка вино. Продавачът на стари книги обърса уста с опакото на маншета си и продължи:

— Историята била покрита, за да се избегне скандалът. Но Първият рицар никога не бил обезпокоен вън от това, че изгубил доверието на краля и бил заточен при първа възможност. При това нито той, нито кралицата били извършили каквато и да е нередност. Тя си била легнала със своя съпруг. Тази нощ — в очите на закона — кралицата приела краля в леглото си. И нямало никакво значение, че в този момент кралят спял в своето…

Доста горд, Кадфелд завърши своя анекдот с нова глътка вино и се изправи. На свой ред и останалите се изправиха усмихнати. Старецът беше изпразнил тяхната гарафа, но историята му си заслужаваше.

Настъпи тишина, която просбописецът наруши:

— Следователно слуховете са верни. Върховният крал е определил Пръв рицар.

Лорн се сепна. Не знаеше, че този слух се беше понесъл.

— И той е тук — каза бившият войник. — В Ориал.

— Ето кое ми е най-трудно да повярвам. Не зная кой е този мъж, който се настани в Черната кула. Но не мога да повярвам, че пръстенът му е истински и че не го е откраднал… Кралят е направил някого Пръв рицар? Добре. Но какво ще прави той тук?

— Черните кули бяха на Ониксовата гвардия. Тази в Червените павета е последната останала. Какво по-естествено от това да се върне тук?

— В тези руини ли, Лиам? При положение, че може да живее в Двореца?

Ветеранът нямаше отговор. Вдигна рамене.

— Освен това Първият рицар ще се изгърбва ли да възстановява кулата сам, със собствените си ръце? — настоя работникът.

И на това бившият войник не знаеше какво да отговори.

Обаче усещаше, че във всичко това има някакъв смисъл. И съвсем не му се нравеше да признава, че не разбира. Както повечето хора, и той се беше почувствал изоставен, когато кралят се оттегли в Цитаделата и остави управлението на кралството на кралицата и нейните министри. Тогава Върховното кралството отиваше на зле. Но оттогава положението ставаше все по-лошо, особено за народа. Лиам, ветеранът, беше от тези, които искаха просто да вярват, които все още искаха да се надяват, че Върховният крал не се е отказал напълно от тях.

— По време на първите войни — каза Кадфелд — кралят оседлавал сам коня си. И на никого не оставял грижата да почиства оръжията му. Спял в палатка или под открито небе сред рицарите и конярите.

— Вярно е — потвърди Лиам. — И мъжете, с които кралят се обграждал по онова време, били калени по друг начин, а не като тия, дето ги глези кралицата. Знаели са какво е кървава пот. Знаели са какво е усилие и не се колебаели да го направят, та ако трябва и в кал до колене…

— Не е възможно всички тези мъже да са изчезнали — отбеляза просбописецът.

— Не. Но като че ли времето им е отминало.

Това беше и времето на бившия войник. Той изглеждаше толкова разочарован, че на Кадфелд му се дощя да го успокои, като сложи ръка на рамото му.

Лорн стана.

Четиримата мъже го забелязаха и млъкнаха. Очевидно той беше чул всичко. Работникът пребледня. Просбописецът замръзна на мястото си. Лиам и Кадфелд гледаха Лорн и чакаха.

Съвсем спокойно той тръгна към изхода и подмина масата им.

Но спря.

Размисли и се върна.

— Кралят рогоносец — каза той на Кадфелд — е Галандир IV.

След което хвърли една монета на ханджията и заяви:

— Те са мои гости.

И излезе, отнасяйки своята кошница с храна, следван от погледите на всички, с изключение на продавача на стари книги.

С гръб към вратата, Кадфелд дори не понечи да се обърне. Остана замислен, очите му блуждаеха някъде далеч.

— Прав е — каза той след дълго мълчание. — Точно Галандир IV беше.

Когато се върна в Черната кула, Лорн намери Дарил и баща му — дърводелецът, които го чакаха на двора. Юношата ги представи един на друг и след като си стиснаха ръцете, мъжът каза на Лорн:

— Изглежда, че имате проблем с гредореда?

Погледът на Лорн се плъзна от бащата към сина, спря се за миг на сина, после се върна към бащата. Висок, здрав и с изпъкнал корем, дърводелецът му се стори свестен човек. Ръкостискането му беше искрено, а дланта му — мазолеста.

— Така изглежда, да.

— Мога да хвърля едно око, ако искате.

— Добре — каза Лорн, след като помисли за миг. — Елате.

Дърводелецът го последва в кулата, следван от Дарил, засмян до ушите.

Глава 6

Една вечер, след като върна документите на Сибелиус и поговори известно време с него, Лорн се връщаше сам от Кралските архиви, когато, минавайки покрай една уличка, дочу сподавено стенание. Спря се, заслуша се, огледа внимателно уличката на светлината на Голямата мъглявина и забеляза на земята една кожена чанта, която не си знаеше годините и която веднага позна: беше чантата на Кадфелд. Вдигна я. Ремъкът ѝ беше скъсан и оръфани книги в плачевно състояние лежаха разхвърляни по паветата.

Без да се колебае, Лорн сложи книгите в старата чанта. После продължи да върви и да се оглежда и с изненада видя в края на уличката четирима стражи, които бяха завлекли стария продавач на книги в един заден двор, за да бъдат спокойни, и го биеха. Не бързаха, премерваха ударите си — от жестокост и заради играта.

Видението за един премазан от бой нещастник в празнична вечер зад една кръчма в Самаранд, удари Лорн като плесница. Връхлетя го споменът за собственото му малодушие. Обзе го хладна ярост.

— Оставете го.

Изненадани, стражите се обърнаха. Тъй като беше тъмно, Лорн не носеше очилата си. Не можаха да го познаят под качулката.

— Разкарай се.

— Казах: оставете го.

— Разкарай се или ще съжаляваш.

Лорн не помръдна.

Стражите застанаха в редица, като се подхилкваха, докато Кадфелд с мъка се надигаше.

Бяха четирима, въоръжени с тежки оловни тояги.

Лорн беше сам и невъоръжен. Имаше единствено нож, затъкнат в пояса, но тъй като Ориал беше доста сигурен град, не беше взел меча си, когато тръгна към Архивите.

За сметка на това обаче…

Пълната с книги чанта се завъртя около скъсания си ремък и уцели единия стражар под брадичката. Мъжът падна по гръб зашеметен, а в това време наоколо полетяха книги сред облак от печатни листове. Друг стражар вече се беше втурнал напред. Лорн отби удара с ремъка на чантата, опънат хоризонтално. Дръпна се, завъртя се, удари го с рамо и завъртя ремъка около китката на третия стражар… изпращайки го върху онзи, който лежеше в несвяст. Четвъртият не разбра как стана така, че го удариха отблизо и с едно измамно движение и два удара Лорн успя да го накара да коленичи, мина зад гърба му и уви ремъка около врата му.

Стражарят, чието нападение Лорн беше отбил, ставаше и се готвеше да го нападне отново. Онзи, който беше паднал върху лежащия стражар, се надигаше, като разтриваше китката си и гледаше заплашително.

Но Лорн заплаши:

— Едно движение и ще му пръсна черепа.

За да им покаже, че не се шегува, стисна малко повече. Почервенял, притиснатият нададе слаб вик, по устата му беше избила пяна, а очите му гледаха облещени.

Двамата стражи се поколебаха.

— Хвърлете тоягите. Веднага!

Двамата пуснаха оръжията си, сякаш изведнъж бяха започнали да парят.

— Камите също.

Подчиниха се.

Лорн усещаше, че неговият пленник започва да отслабва — свличаше се и драскаше кожата, която го задушаваше, все по-слабо.

Време беше да приключва.

Лорн го освободи и едновременно с това го бутна рязко напред. Единият от стражите му помогна да се изправи, докато той кашляше, храчеше и се мъчеше да си поеме въздух.

Лорн вдигна една от оловните тояги и посочи легналия стражар.

— Взимайте го и се махайте.

Не се наложи да повтаря. Стражите повдигнаха колегата си и тръгнаха слисани. Едва преди да изчезнат зад ъгъла на улицата, единият от тях заплаши:

— Пак ще се видим!

— Да — отговори Лорн на себе си. — Убеден съм.

Лорн почака, за да се увери, че стражите няма да се върнат, преди да се разтревожи за Кадфелд. Той не беше успял да се изправи. Беше се завлякъл до една стена и седеше облегнат на нея, носът и устата му бяха кървави, а лицето му — отекло.

Като пусна на земята оловната тояга, Лорн се наведе близо до него, за да разгледа набързо раните му.

— Добре ли сте?

— Не особено.

— Какво ви боли?

— Главата. Ребрата. Коремът. Всъщност навсякъде.

— Мисля, че носът ви е счупен.

— Противното би било учудващо. Мислите ли, че все още ще мога да се харесвам на дамите?

Лорн опипа гърдите на стареца през парцаливите му дрехи. Кадфелд се намръщи и изстена.

— Освен това са ви счупили и две ребра.

— Знаят си работата и са доста способни. Но човек винаги върши по-добре работата, която обича, нали?

Лорн се изправи, но остана клекнал.

— Защо ви биеха?

Продавачът на книги се усмихна болезнено.

— Изглежда, че не съм си платил данъка.

— Как така?

— Според тях имам магазин. Следователно трябва да плащам данък.

Под магазин се разбираше една барачка от разковани дъски, притисната между две къщи, в която той спеше и пазеше оскъдните си вещи.

— Всъщност — добави Кадфелд — благодаря. Ако не бяхте вие…

— Можете ли да вървите? — попита Лорн.

— Не мога сам.

— Ще ви помогна.

— А ако помолим и този тук?

Лорн се обърна и видя Дарил, който стоеше на уличката притеснен и непохватен и не знаеше къде да си дене ръцете.

— Ти какво правиш тук?

— Аз… вървях след вас и…

И като бързо смени тона си, юношата извика с блеснали очи:

— Дявол да го вземе, месир! Всичко видях! Те бяха четирима и при това с тояги. А вие, вие бяхте сам и ги…

— Свърши ли? — прекъсна го Лорн.

— Моля?

— Защото, ако си свършил, ще ми трябваш тук.

Дарил се спусна бързо и двамата трудно успяха да изправят Кадфелд. Той тежеше, краката не го държаха, страдаше много. Някак обаче успя да стъпи на крака, придържан от Лорн и Дарил под мишниците.

На края на уличката се поколебаха накъде да тръгнат.

— Трябва да ви прегледа лекар — каза Лорн.

— Лекар? — иронично попита Кадфелд. — В Червените павета? Бъркате квартала, месир…

— Може би отец Елдрим — подсказа Дарил.

— Не ги обичам аз много-много тия свещеници — каза старецът.

Лорн не му обърна внимание.

— Отец Елдрим ли казваш?

— Той има малка лечебница за болните и бедните — обясни момчето.

— Далече ли е?

— Не. На улица „Орм“.

— Чудесно.

— Не искате ли по-скоро да ме заведете у дома? — попита Кадфелд.

— Имате нужда от грижи — възрази Лорн. — Освен това, никой ни ви пита за мнението ви.

Лорн потропа няколко пъти с юмрук по вратата.

Въпреки късния час една монахиня дойде да отвори и като видя в какво състояние е Кадфелд, веднага ги пусна да влязат. Лорн и Дарил отнесоха стареца вътре в лечебницата, до една зала, където десет големи легла бяха прилепени едно към друго — всичките заети от по двама-трима болни. Наложи се да разпънат едно сгъваемо легло за Кадфелд.

След това Лорн и Дарил бяха поканени да изчакат в едно много приятно дворче. По стените и по колоните на сводеста галерия се виеше бръшлян. Тук-там имаше сложени пейки и шезлонги — под нощното небе и под бледите съзвездия на Мъглявината. Въздухът беше топъл, а тишината успокоителна. Изморен от това, че беше носил Кадфелд сам или почти сам, въпреки голямото усилие на Дарил, Лорн се отпусна на един шезлонг. Единственото му желание беше да облекчи гърба си, който го болеше, и като въздъхна, затвори очи. Дишането му стана съвсем равномерно, така че юношата, който трудно се задържаше на едно място, си помисли, че е заспал.

Но без да помръдва, със спусната над очите си качулка Лорн изведнъж рече:

— Значи ти вървеше след мен.

Дарил се стресна.

— М… моля?

— Одеве, на улицата. Каза, че си вървял след мен.

— Да. Всъщност не… Е, да!

Лорн вдигна качулката си.

Извърна леко глава към момчето и зачака.

Дарил преглътна.

— Аз… всъщност не ви следвах. Но отивах на същото място като вас. У вас. Така че вървяхме по един и същ път.

— И какво щеше да правиш при мен?

— Ами да ви видя! Но… — поколеба се. — Но не мисля, че сега е подходящият момент да ви кажа… да ви кажа това, което исках да ви кажа.

Заинтригуван, Лорн се извъртя на хълбок и се облегна на лакътя си.

— Слушам те, Дарил.

— Тук? Наистина ли? Сигурен ли сте?

— Имаш ли друга работа?

— Не, не.

Застанал прав, юношата изпъна туниката си и с изпънат гръб заяви:

— Скучно ми е в Архивите. Там никога нищо не се случва. На другите им харесва, но на мен не. Така че говорих с магистър Сибелиус и той е съгласен да постъпя на служба при вас.

Лорн сдържа усмивката си.

— На служба при мен. Само това.

— Да, месир. Като слуга. Или като оръженосец, тъй като вие сте рицар. Нали сте рицар, истина е, нали?

— Такъв съм. И Сибелиус е съгласен да ти върне свободата?

— Той казва, че единственото ми качество като архивар е точността ми. И че това му позволява единствено да знае в кой час започват катастрофите. Но каза също така, че несъмнено ще бъда добър слуга.

— Или добър оръженосец.

— Трябва ви някой, който да ви прислужва, месир. Да се грижи за коня ви и за оръжията ви. Да чисти. Да пазарува. Всъщност да прави всичко…

— А баща ти какво мисли за това?

Дарил наведе очи.

— Ами аз всъщност малко се надявах вие да сте тук, когато му кажа. И дори ако можехте вие да му кажете, че това е ваша идея…

Лорн го погледна, без да може да каже на какво се дължеше приятното чувство, което изпитваше към този младеж, който сякаш беше пораснал твърде бързо, като изтласкан от детството от прилив на нетърпение.

— Ще си помисля — каза Лорн.

— Наистина?

— Не сам казал „да“! Обаче има една задача, с която можеш да се заемеш сега.

— Каквото пожелаете, месир!

— Знаеш ли къде е бараката на Кадфелд?

— Аз съм от Червените павета, месир.

— В бъдеще се опитвай доколкото е възможно да ми отговаряш с „да“ или с „не“.

— Ами да. Зная.

— Върви там и донеси всичко, от което Кадфелд би могъл да се нуждае. Или всичко, което би могло да има някаква ценност. Ще се изненадам, ако вратата е заключена.

— Разбрано, месир.

И Дарил хукна, като за малко не се блъсна в отец Елдрим, който идваше.

— Простете, отче!

Лорн се изправи.

Висок, слаб, с изпънат гръб, отец Елдрим беше на около трийсетина години, но изглеждаше по-млад. Беше облечен в черно расо, понеже както всички свещеници от Църквата на пожертвания Дракон-крал и той носеше траур за него. Почти навсякъде Църквата на Дракона-крал изместваше култа към другите Божествени дракони. В Ориал, както и в останалата част на Върховното кралство само Църквата на Ейрал — Драконът на познанието и на светлината, все още ѝ съперничеше.

— Добър вечер, отче.

— Добър вечер, синко.

— Аз съм…

— Зная кой сте — в квартала се говори само за вас и имах намерението да ви посетя. Но най-вече зная какво сте направили тази вечер за бедния Кадфелд и ви благодаря за това.

Лорн се запита какъв ли беше мотивът за посещението на черния свещеник. Чиста куртоазия?

Малко вероятно.

— Как е Кадфелд?

— Спи. Дадох му да изпие една отвара против болките и му направих стегната превръзка на ребрата.

— Ще се оправи ли?

— Той вече не е млад, но още е як. Да се надяваме, че една дълга и хубава почивка ще е достатъчна. За останалото можем само да се молим. Пожертваният ще реши.

Отец Елдрим докосна с показалец фигурката на Дракона-крал, която красеше гърдите му — една отвесна черта от главата до края на опашката, после една водоравна черта, свързваща двата края на разперените крила. Драконът-крал беше най-могъщият и най-мъдрият сред Божествените. Пожертвайки живота си, беше сложил край на Мрака и беше направил възможна победата над войските на сянката и забравата — което беше довършило упадъка на Предците. Но според черните свещеници той беше пречистил душите на хората, които от онзи миг насетне можеха да очакват вечното спасение.

Лорн не вярваше, че душата му е вечна. А още по-малко, че можеше да бъде спасена.

— Според Кадфелд — каза той — стражите искали да го накарат да си плати данъка. Какво става тук?

Свещеникът въздъхна и му посочи един стол.

— Става това — отвърна той, когато седнаха, — че нашият квартален префект е алчен и корумпиран.

— Не са ли всички такива?

Отец Елдрим се усмихна примирено.

— Да, в една или друга степен. Особено откакто вече не са назначавани от Градския съвет, а от кралицата. Нашият — Талин Йоргаст — е образец в това отношение. Той смазва Червените павета от данъци, прибира голяма част за себе си и забогатява допълнително благодарение на различна контрабанда.

— Нищо ли не може да се направи против него?

— Той е племенник на Естеверис — министърът на кралицата. Което означава, че е недосегаем.

Лорн се намръщи.

Да се захване с племенника, може би щеше да е добър начин да стигне до чичото. Може би това беше неговия коз…

— А за тези, които биха си помислили да се оплакват — продължи черният свещеник, — Йоргаст сам плаща на своите стражари.

— Мислех, че членовете на стражата се избират сред жителите на квартала. И от тях.

— Стражата на Червените павета е такава само по име. Йоргаст я направи своя лична стража и наема само изверги, които понякога отива да измъква от затвора, а тази вечер вие можахте да видите тяхната жестокост. И начело назначи най-лошия от всички — Андара. Благодарение на него страхът царува тук.

— Кой е той?

— Никой не знае. Несъмнено бивш наемник. Но ако ми позволите един съвет, рицарю, не си търсете неприятности с това чудовище.

Лорн остана невъзмутим.

— А вие? Вие нямате ли проблеми с Йоргаст и неговите хора?

— Те не ме обичат, защото правя всичко възможно да помагам на бедните и да им вдъхвам надежда. Мисля, че Андара ме смята за противник на своята власт. Съперник.

Лорн се запита дали Андара грешеше по този въпрос.

Действително Църквата на Дракона-крал разпростираше влиянието си, като всеки ден привличаше нови привърженици. Сред властимащите, разбира се. Но най-вече сред скромните хора, на които помагаше. В тези неспокойни времена тя всъщност въплъщаваше справедливостта, реда и надеждата. И хранеше и се грижеше за изоставеното население. Но благотворителните дела на черните отци не бяха лишени от по-висш интерес: те бяха част от стратегия за покоряване.

— Никога няма да посмеят да се захванат с мен — добави отец Елдрим. — Единственият ме пази.

И отново се прекръсти.

— За в бъдеще можете да разчитате на моята помощ — каза Лорн. — Не се колебайте да ме повикате, ако е необходимо. А сега приемете да платя за грижите, които полагате за стария Кадфелд.

Подаде му една малка кесийка. Свещеникът я взе, отвори я и каза:

— Това е много повече от необходимото.

— Използвайте излишъка за най-онеправданите от вашите енориаши, отче.

— Благодаря ви от тяхно име.

Отец Елдрим прибираше кесийката в джоба си, когато чуха да се тропа на вратата на лечебницата. Спогледаха се заинтригувано, станаха и скоро видяха Дарил, който беше нахълтал в двора, следван от две-три монахини, които беше разблъскал, за да влезе.

Зачервен, задъхан, юношата успя да каже само това:

— Бързо! Месир… трябва… трябва да дойдете незабавно!

Голям огън пращеше в тъмнината насред площада — пред очите на всички.

Измъкнати от леглата от стражите, обитателите на квартала бяха събрани в нощната прохлада. Облечени набързо, някои боси, те стояха на разстояние от ослепителния огън, без да говорят, уплашени и донякъде невярващи, принудени да присъстват на злокобната гледка. От някои прозорци се подаваха рошави глави, а по улиците идваха още любопитни, събудени от съседите си.

Онова, което изгаряха, беше животът на един почтен човек.

Пламъците бяха високи. Оживени от няколко бутилки алкохол, те разкъсваха проядени от червеи дъски, една табуретка, щайга, която беше служила за маса, одър и одеяло, прояден от молци килим, разкъсани книги, чиито листа политаха, погълнати от огъня и повдигани от топлия въздух — всичко, натрупано с времето. А стражите продължаваха да подхранват огъня с останките от нищожните съкровища — сламена птица, която беше служила за верен и търпелив довереник, малка олющена кутийка, украсена с мотиви от седеф, колекция от малки празни флакончета — всичко, което беше в бараката на Кадфелд, преди да я разрушат. Тя беше оказала само някаква отчаяна съпротива. Два-три добре насочени ритника бяха достатъчни, за да съборят дъските сред облак прах.

Андара се усмихваше доволен със скръстени на гърдите ръце, докато хората му привършваха с хвърлянето в огъня на малкото, което един безобиден човек някога беше притежавал. Беше убеден, че урокът ще даде своите плодове. Ето какво ти се полага, когато се противопоставяш на стражата, когато се противопоставяш на него. Като беше набил неговите стражари, някой беше оспорил властта му. Както всички в квартала на червените павета, този някой трябваше да разбере, че това не можеше да се размине току-така.

Глава 7

Тази нощ на площада Лорн реши да не се намесва.

Нищо не можеше да се направи, за да бъде спасена бараката на Кадфелд, а за публичен сблъсък с Андара още не бе дошло времето. Така че Лорн остана настрана, като държеше Дарил при себе си, докато отец Елдрим разблъскваше тълпата с бърза крачка. Смелостта на свещеника го изненада — той не се поколеба да се изправи срещу Андара и да го обвини в жестокост и подлост.

Това още повече впечатли Лорн, тъй като той изобщо не обичаше черните свещеници и тяхната догма, отричаща божествената природа на всички дракони, с изключение на Дракона-крал, когото те впрочем наричаха Единствения. Според тях другите Предци бяха само проявления, въплъщения на Дракона-крал. Почитането им беше ерес, с която трябваше да се борят със слово и проповед, но и с желязо и огън, ако трябва. В очите на Лорн Църквата на пожертвания Дракон-крал въплъщаваше вяра, която той ненавиждаше — често сляпа и понякога фанатична.

Дали вярата даде на отец Елдрим дързостта да се противопостави на Андара пред всички? Да го обиди? Може би. Но той трепереше от гняв, който се стори на Лорн искрен. Очевидно беше възмутен и не можеше повече да мълчи. Каквито и да са рисковете. А дали изобщо мислеше за тях? Лорн се съмняваше и дебнеше реакцията на Андара.

Огромен, масивен, началникът на стражите стърчеше над свещеника с една глава. Изтърпя жлъчната критика, без да трепне. После се наведе и в настъпилата мъртвешка тишина, когато всички присъстващи не смееха да дишат, прошепна няколко думи на ухото на отец Елдрим, които Лорн научи по-късно:

— Махайте се, отче. Махайте се, преди някой друг да плати вместо вас тази вечер.

И беше добавил:

— По-късно ще уредим тази малка разлика…

Вбесен, но безпомощен, уплашен да не би невинни жертви да пострадат от гнева на Андара заради него, отец Елдрим се отказа и си тръгна.

— Проклет да сте!

— Хайде, отче. Какво стана със състраданието, вдъхновено от любовта към Единствения?

Тогава Андара нареди на хората си да опразнят площада.

Стражите безцеремонно разгониха тълпата, докато огънят угасваше. Жителите на Червените павета покорно се прибраха по домовете си. Лорн си тръгна с последните, след като се убеди, че Андара го е забелязал. Известно време се гледаха — всеки един от тях виждаше в другия смъртен враг.

Дарил не разбра защо Лорн беше останал настрана, без да направи нещо. Но нищо не каза и когато Лорн го взе на служба при себе си с благословията на баща му и на Сибелиус, през следващите дни той се отплати, като усърдно изпълняваше възложените му задачи.

Юношата много бързо стана известен в квартала. Той беше слугата на рицаря от Черната кула и всички се опитваха да спечелят вниманието му с надеждата да научат нещо повече за господаря му. Дарил умееше да мълчи, което му се удаваше още по-лесно, тъй като Лорн не му казваше нищо за своите намерения. Освен това изобщо нямаше свободно време, за да се възползва от внезапната си популярност, понеже Лорн предпочиташе да го държи между стените на кулата. Всъщност Лорн беше убеден, че стражите нямаше да спрат дотук. Страхуваше се Андара да не залови Дарил, за да стигне до него, и смяташе, че е по-разумно момчето да не се мотае много само из Червените павета. Така че го караше от време на време да иде да напазарува или да разбере как се чувства Кадфелд, а също и отец Елдрим, за когото Лорн беше сигурен, че е в беда.

Една сутрин, малко преди обяд, Лорн се върна от печатаря с малки обяви, които беше поръчал два дни по-рано. Даде ги на Дарил и го изпрати да ги закове из квартала, но като си отваря очите и не се отдалечава много от кулата. Дарил прочете една от обявите и учудено ококори очи. Но тъй като Лорн го гледаше и чакаше, не посмя да попита нищо и тръгна.

Един час по-късно се върна.

Отломките и отпадъците, които Лорн беше разчистил, бяха натрупани на купчина в двора. Трябваше да бъдат извозени и да започне работата по възстановяването на кулата, нещо, което Лорн не можеше да направи, дори с помощта на Дарил, който впрочем се оказа по-опасен от газова лампа в погреб. Сега вече Лорн имаше нужда от компетентни работници и майстор, който да е в състояние да организира работите и да ръководи строежа.

Черната кула заплашваше да се срути и пропадналият ѝ покрив беше съборил подовете на горните етажи. Най-просто без съмнение щеше да бъде да я съборят и да я издигнат отново. Но свободен да похарчи за това всички пари, които му беше поверил граф Д’Аргор, Лорн държеше да живее в последната Черна кула на Ориал по същата причина, поради която беше направил всичко възможно сам — заради символиката.

Впрочем оставаше му още една последна задача, която да изпълни сам и която твърде дълго беше отлагал.

— Дарил, върви да ми намериш големия чук.

Подвижният мост продължаваше все така да е блокиран; но със строежа, който се задаваше — мулета, каруци, ръчни колички трябваше да могат да влизат и да излизат. Лорн беше намерил развалените части в механизма, тези, които след векове изоставеност не можеха да се движат и задържаха веригите. Беше се опитал да ги почисти, да ги махне, да ги насили постепенно, за да тръгнат. Напразно. Бяха потънали в ръжда и наслоен прах и представляваха едно неподвижно цяло.

Това беше продължило достатъчно дълго.

Този ден Лорн прекоси двора, облян в слънчева светлина, с един огромен чук в ръце. И след като си плю на дланите, започна да удря, да удря — силни равномерни удари…

… докато не се изтощи напълно и със сковани ръце и болки в раменете отиде до кладенеца да пие вода.

Цял час се беше измъчвал за нищо. Механизмът сякаш се беше превърнал непоправимо в някаква скала, твърда като гранит, и Лорн сериозно започна да обмисля възможността да освободи моста, като пререже веригите, нещо, което отказваше да направи още от началото.

Тъкмо си беше потопил главата в една кофа вода, която Дарил беше извадил от кладенеца, от лицето му още се стичаше студена вода, но присви клепачи, защото видя, че в двора влиза някой. Сложи си очилата и позна ветерана, който една вечер разговаряше с Кадфелд и другите в хана.

— Намери си някаква работа, Дарил.

Юношата кимна и изчезна без да каже дума.

Лиам изглеждаше като човек, който не знае много добре нито какво да направи, нито къде да иде. Накрая се приближи до Лорн, който — невъзмутимо — не го изпускаше от поглед.

— Добър ден.

Лорн отговори с кимване на глава.

— Жаден ли сте?

Ветеранът кимна и пи вода от кофата.

— Студена е — каза той, като си избърса устата с ръкава. — Благодаря.

Лорн го наблюдаваше.

Беше по-висок от него, имаше огромни ръце, рошава брада и добродушен поглед. Белег във формата на кръст минаваше през дясната му скула. Дрехите му бяха скромни, закърпени, вехти, но чисти. На краката си носеше стари въжени сандали, а на гърба — грижливо увит меч.

— Видях обявите — каза Лиам. — Вярно ли е това, което казват?

— Вярно е.

Бившият войник помисли малко, преди да проумее новината.

Защото беше бивш войник — в това Лорн не се съмняваше, макар да не знаеше името му.

— Бил сте войник — каза той.

— Да — отговори Лиам и мрачно изреди битките, в които беше участвал.

Броят им беше впечатляващ. Някои от по-скорошните бяха непознати за Лорн. Но други му бяха съвсем близки, защото беше участвал в тях.

— Участвахте ли в битката при Урдел? — попита той.

— Да.

— Кой полк?

— Лангър-Синева.

— Лангър-Сребро — обяви Лорн.

Между двамата войници веднага се установи взаимно уважение. Размениха погледи, преценявайки се взаимно, после Лорн продължи:

— Ще има най-вече удари, които ще трябва да се поемат, а понякога ще трябва и да си изцапаме ръцете. Но ще имаме възможността да променим нещата. За Върховния крал. И за Върховното кралство.

— Това ме устройва.

— Не искате ли да знаете каква е заплатата?

— Не.

— Как се казвате?

— Лиам.

Лорн протегна ръка към ветерана.

— Добре дошъл в Ониксовата гвардия, Лиам.

Все още стискаха ръцете си, когато чуха шум от метална маса, която се блъска в скала.

Последва дълго, много дълго скърцане.

После пукане и сред яростното дрънчене на големи вериги, които се размотават, подвижният мост падна и се стовари върху паветата на улицата, повдигайки облак прах.

След известно време, което мина в дълбока тишина, се появи Дарил.

Възторжен и очарован, той държеше големия чук.

Както му беше казал Лорн, той си беше намерил работа и един удар се беше оказал достатъчен.

Глава 8

Талин Йоргаст вдигна очи от обявата, която Андара току-що му беше донесъл. На нея се виждаше силуетът на Черната кула и надписът: „Ониксовата гвардия набира членове“.

— Е, и?

— Познахте ли печата?

Наистина, в долната част на обявата беше положен печат от червен восък. За да го види добре, Йоргаст трябваше да се доближи до една от факлите, които тази нощ осветяваха терасата на неговата лятна градина.

Вълча глава върху два кръстосани меча.

И една корона.

Йоргаст си спомни начина, по който чичо му беше иронизирал идеята, че рицарят, когото Върховният крал им беше изпратил, би могъл да пожелае да възстанови сам Ониксовата гвардия. Спокойствието, проявено от министъра, го беше впечатлило и той искаше да постигне подобен ефект.

— Ониксовата гвардия няма да се възроди с няколко обяви — каза той, като презрително вдигна рамене. — За това ли ме безпокоите, Андара?

— Не ми пука дали ще е Ониксовата, или някаква друга гвардия — отговори неговият доверен човек.

Това смути префекта на Червените павета.

— Моля?

— Важното е, че той набира хора — обясни Андара. — Първо този човек влиза във владение на Черната кула. После пребива четирима от моите хора и се сближава с оня проклет свещеник. А сега набира хора.

— И какво от това?

— Повярвайте ми, този човек е опасен.

— Знам какво си мислите, Андара. И дума да не става.

— Той ще изчезне. Никой никога няма да разбере какво е станало с него.

— Не! — ядоса се Йоргаст.

Андара почака малко, после каза спокойно:

— Той става популярен. Скоро вече ще бъде много късно. Всъщност понякога трябва един човек да се надигне, за да…

— Зная, зная… — прекъсна го префектът.

Положението го тревожеше повече, отколкото му се искаше да покаже. Той също не желаеше някой — особено пък представител на краля — да си прави каквото ще в квартала на червените павета. Но Естеверис беше повече от категоричен: и дума не можеше да става и косъм да падне от главата на този Лорн Аскариан. Пръстенът, който носеше, го пазеше.

— Продължавайте да го наблюдавате — каза Йоргаст. — Но ви забранявам да се захващате с него.

— Разбрано.

Андара си тръгна, като остави обявата.

Талин Йоргаст можеше да казва и да нарежда каквото си иска, но той не знаеше какво се случваше наистина в Червените павета. Андара обаче знаеше добре и той имаше много повече за губене, отколкото префектът, ако кварталът му се изплъзнеше или дори само ако жителите започнеха да се надигат. Беше направил каквото трябваше да бъде направено, когато незабавно изгори пред очите на всички бараката на оня луд дъртак.

Но сега трябваше да удари по-силно.

И по̀ на високо.

Глава 9

Рейк Вард мина по подвижния мост на Черната кула една сутрин, седнал в една стара, скърцаща каруца, която караше най-ценната вещ на кралския ковач — неговата наковалня.

— Нашата ковачница е в развалини, но в нея има наковалня, знаеш ли? — пошегува се Лорн, приближавайки се, докато Вард слизаше от седалката.

— Не е като тази.

— Искаш да кажеш, че нашата не е твърда като старата ти глава?

— И още как.

Щастливи, те се прегърнаха — мъжка, гореща прегръдка, от тези, които спират дъха, карат ребрата да пукат и смачкват плещите. Всъщност Вард не знаеше други.

— Наистина съм щастлив да те видя — каза Лорн.

— Аз също.

— Добре ли пътува?

— Дълъг е пътят от Цитаделата…

— Ама ти сам ли дойде? А Нае? Тя не е ли с теб?

Старият ковач се намръщи.

— Не. Ще ти обясня.

Лорн разбра, че имаше някакви неприятности, но не настоя. Впрочем Вард вече говореше за друго, докато разглеждаше наоколо си с ръце на хълбоците.

— Значи ти просто ей-така се настани в тази развалина — установи той.

Лорн беше споделил с него намерението си преди да напусне Цитаделата, същата вечер, когато му беше предложил да се включи в Ониксовата гвардия и да му помогне да изпълни мисията, която кралят му беше възложил. Вард беше поискал една нощ за размисъл, преди да приеме — при условие, че Върховният крал го освободи.

Това го правеше първия, когото Лорн беше наел.

Първият ониксов гвардеец.

В обляния в слънце двор Лорн видя Лиам, който излезе на стълбите на кулата и присви очи, заслепен от слънцето. Той работеше вътре, когато чу каруцата да пристига и дойде да види какво става — с навити ръкави на ризата, посивял от прах, челото му лъщеше, а мишниците му бяха потъмнели от пот.

Лорн му махна да дойде при тях.

— Кой е той? — попита Вард.

— Лиам. Първият ми новобранец. Всъщност след теб.

Лорн ги представи един на друг и Лиам не можа да прикрие смущението си, когато разбра кой стои пред него. Рейк Вард беше не само ковачът на Върховния крал, този, който изработваше неговите оръжия и доспехи, този, от когото — до голяма степен — животът на Ерклант II беше зависил на бойните полета. Той беше и другар по оръжие на краля в няколко войни — героични и славни — в началото на неговото царуване.

Като разбра какво става, Вард приятелски и съучастнически намигна на Лиам.

— Всичко е наред — каза той, добродушно усмихнат. — Щастлив съм да се запозная с теб.

— За мен… за мен е чест.

— Ще ти мине след няколко чашки… А този? Друг новобранец?

Вард сочеше Дарил, който се приближаваше — грейнал и любопитен — с Исарис в ръце.

— В известен смисъл — отвърна Лорн. — Прави ми компания от няколко седмици и не мога да се оплача от него. Другият е Дарил — моят… оръженосец.

— Здравей, Дарил.

— Добър ден, месир.

Котето се измъкна от ръцете на момчето и отиде да види каква беше тази нова каруца и новият кон, който я теглеше.

Лорн хвана Вард за ръката.

— Ела. Ще ти покажа ковачницата. Или по-скоро това, което е останало от нея.

Те се отдалечиха.

Опряна на крепостната стена, ковачницата беше напълно изоставена, както и всичко останало в Черната кула. Стояха стените и няколко греди, покривът отдавна се беше срутил.

Със скръстени ръце и рамо, опряно на рамката на вратата, Лорн гледаше Вард, докато той обикаляше ковачницата, като прескачаше боклуци и храсталаци, разглеждаше огнището, чийто комин все още храбро се извисяваше. Лорн използва това време, за да разкаже на Вард основните неща. Разказа му за Сибелиус, за Андара, за префекта Йоргаст и за това, което знаеше за живота в квартала на червените павета. Вард слушаше мълчаливо, без да прекъсва своя оглед. Накрая хвърли презрителен поглед към наковалнята, покрита с ръжда и бръшлян, който се виеше сред развалините.

Лорн изчака малко, после попита:

— И какво? Нае? Предпочете да остане, така ли?

Вард вдигна рамене. Но жестът не говореше за незнание, а по-скоро за притеснение какво да отговори.

— Всъщност тя напусна Цитаделата малко след като ти замина.

— Къде отиде?

— Не зная съвсем. Ние… ние малко се поскарахме.

— За какво?

Друго притеснено вдигане на рамене.

— Тя не беше доволна, че приех предложението ти да се включа в Ониксовата гвардия на моята възраст. Но най-вече тя… — страхувайки се, че е казал твърде много, Вард се мъчеше да намери точните думи. — Взе решение, което аз не одобрявам.

Предпазливостта на стария ковач заинтригува Лорн.

— Ама защо е всичката тази потайност? — попита той.

— Това си е нейният избор… — каза Вард против волята си.

Лорн реши да не настоява повече, но Вард сам добави:

— Възпитах я да бъде независима, сама да взема решенията си. Нямаше да тръгна да ѝ преча да направи това, което иска, под претекст, че не ми харесва, нали?

Сякаш търсеше опора, отговор, който Лорн нямаше. Тогава, внезапно засрамен, че за момент беше показал слабост, старият ковач сведе очи, докато Лорн не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи, изправен пред безпокойството на един баща.

Настъпи мълчание, което продължи доста дълго.

После Лорн взе решение, което облекчи и двамата, и каза все едно нищо не се е случило:

— Мислиш ли, че ще можеш да направиш нещо от това място?

Старият ковач разгледа за последно разрушената ковачница, преди да потвърди с вид на познавач:

— Скоро моята наковалня ще пее тук.

След Вард дойдоха и други.

Идваха с напредването на лятото и на скелетата около Черната кула. Повечето идваха, привлечени от мълвата. Андара пращаше непрестанно хората си да късат обявите, но скоро вече не беше необходимо да ги заменят. Мълвата се носеше от уста на уста, най-вече сред войниците и ветераните, изпитващи носталгия по изгубената слава на Върховното кралство. Казваха си, че има нов Пръв рицар на кралството, който набира хора за Ониксовата гвардия. Някакъв луд може би. Но до този луд беше Рейк Вард — един от последните верни хора на Върховния крал…

Така всяка седмица довеждаше нови кандидати.

Лорн ги приемаше в присъствието на Вард, до когото се допитваше с поглед, когато се колебаеше. Често само един поглед му беше достатъчен, за да отстрани някой доброволец. Искаше мъже, способни да се бият и да яздят. Но и да се подчиняват и да понасят и умора, и болка. Но най-вече търсеше мъже, обзети от идеал, мъже на честта и на дълга, които бяха изгубили всичко както него, но независимо от това носеха в себе си таен пламък.

Свещен пламък.

Лорн нае само четирима мъже през тези седмици.

Дуайн — червенокос гигант с гръб, осеян с белези, бивш ковач в армията на Ансгорн, преди да бъде пратен на каторга. Йерас — разузнавач, който с прерязано гърло и с връх на стрела, забит в лявото око, беше оставен — смятан за мъртъв — в края на една самоубийствена експедиция в Сивите степи. Ериад — един привлекателен рус младеж, който мечтаеше само за възвишени дела и героични победи.

И Логан.

Логан дойде една вечер с меч на хълбока, като водеше кобилата си. Мълчалив, той сякаш не се доверяваше на нищо и едва отговаряше на въпросите, които му задаваше Лорн. Разговорът протече зле, толкова зле, че той вече си тръгваше, когато Вард го повика отново.

— Изчакайте за момент!

По-скоро доволен, че Логан си тръгва, Лорн учудено погледна стария ковач.

— Наемник? — попита Вард.

— Да — отговори Логан.

— От колко време?

— Почти откакто се помня.

— Зачитате ли Кодекса?

Логан повдигна ръкава си и показа белега, направен с нагорещено желязо на китката му, който носеха всички наемници, които полагаха клетва да упражняват отлично професията си според повелите на смелостта и на верността към Кодекса на желязото.

Вард си придаде замислено изражение, после каза:

— Двата меча за показ ли са?

Въпросът беше предизвикателен, но Логан остана невъзмутим.

— Не.

Друг на негово място щеше да извади оръжията си, за да покаже уменията си.

Но не и той.

Тогава Вард се усмихна. И без да се допита до Лорн, каза:

— Бъди тук утре на разсъмване.

Наемникът кимна, преди да тръгне, без да благодари и без да се сбогува.

— Сигурен ли си? — попита Лорн, докато гледаше как Логан се отдалечава в двора.

— Убеден съм.

В погледа на наемника беше видял болка, която му беше много позната. Този мъж търсеше изкупление.

— Обаче — добави той — не харесвам Ериад.

Лорн направи гримаса.

— Е! Мечтае прекалено за слава, какво от това? Млад е.

— По-млад е само с пет години от теб.

— Преди пет години аз също мечтаех за слава.

Лорн помръкна, като се замисли за това какъв беше и какъв никога повече нямаше да бъде.

Старият ковач помърмори малко.

Смутен, че без да иска е събудил лоши спомени, той се прокашля и каза:

— Е, добре, аз ти оставям Ериад, а ти ми оставяш Логан…

Лорн прие.

— Какво мислиш за другите?

Вард бързо помисли, преди да отговори:

— Харесвам Дуайн. На него бих му се доверил. Що се отнася до Йерас, не съм толкова сигурен. Дори и с едно око, струва ми се, че е видял смъртта прекалено отблизо.

— А Лиам?

— За този не се колебай. Направи го свой лейтенант.

Глава 10

Ден след ден животът в Черната кула ставаше все по-организиран.

Първите ониксови гвардейци се опознаваха и побратимяваха, с изключение на Логан, който често предпочиташе да стои настрана. Вечер, когато всички се събираха около лагерния огън в края на изтощителен работен ден, той мълчеше и се измъкваше незабелязано, след като поздравеше компанията с кимване на глава. Вечерите бяха приятелски и често весели, хранеха се под открито небе, до главната кула. Седнали на скелето или върху торби гипс, Лорн и неговите хора ядяха, пиеха и говореха, както говорят хората, когато се откриват едни други, разказваха поред всякакви спомени, задаваха въпроси, споделяха.

Дарил слушаше очарован с огряно от огъня лице и понякога прегаряше парчетата месо, които беше натоварен да наглежда. Възхищението му към Лорн си оставаше непокътнато, но той направо обожаваше Вард, чиито смешни истории и епични разкази го очароваха: в неговите очи старият ковач беше нещо като полубог, дошъл направо от героичните времена. А и другите изпитваха почти същите чувства, впечатлени от неговата значимост и опит, но и успокоени от мрачната му скромност и искреността му. Наричаха го „Старият“ със смесица от уважение и обич. Това се хареса на Вард, който ги остави да го наричат така, до степен, че дори Лорн се изненадваше, че понякога и той го нарича така.

Старият се ползваше със специален статут, който никой не оспорваше: той беше привилегированият довереник на Лорн. Но следвайки съвета му, Лорн избра Лиам за своя дясна ръка. И не съжали. Ветеранът беше строг и точен, можеше да му се има доверие и беше ефикасен. Даваше мнението си само по веднъж и след това изпълняваше заповедите, без да ги обсъжда. Дискретен и усърден, той беше способен да поема инициативи. При това беше наблюдателен и докладваше на Лорн всичко, което той трябваше да знае, което означаваше, че не му докладваше всичко. Съвършеният лейтенант.

Едно от задълженията му беше да надзирава строежа.

Тъй като беше време да започне сериозната работа в главната кула, Лорн беше решил да наеме работници и професионални занаятчии. За скелето беше повикал Елбор Сарн — бащата на Дарил и го беше помолил да му препоръча способен майстор. Сарн препоръча мнозина, за които самият той беше работил или които познаваше по репутацията им, но всички отказаха договора или много бързо се отказваха. Това не можеше да е съвпадение. Дали префектът Йоргаст не беше задвижил връзките си? Дали Андара не беше прибягнал до заплахи? Каквото и да беше, резултатът беше налице: никой не изглеждаше съгласен да поеме изграждането на Черната кула.

С изключение на Сарн, към когото Лорн се обърна накрая, без обаче да крие от него рисковете:

— Новината никак няма да се хареса на Андара.

— Андара представлява закона в Червените павета от много време насам — беше отговорил бащата на Дарил, след като помисли.

Тогава двамата мъже скрепиха своето споразумение, като си стиснаха ръцете.

Лорн не съжали за избора си.

Оказа се, че Сарн си разбира от работата. Беше работил на достатъчно много строежи и от достатъчно дълго време, за да може сам да ръководи. Имаше необходимия опит и авторитет и се радваше на уважението и на доверието на занаятчиите, които наемаше, защото беше от занаята — също като тях. Нае най-добрите. Главната кула беше обгърната от скелета отвън и отвътре и Лорн и неговите хора работеха без да недоволстват, потяха се и се мъчеха на слънцето като прости работници. Вечерта ги сварваше смазани от умора, но щастливи, че участват във възраждането на последната Черна кула в Ориал.

Тя ставаше тяхната кула.

Тази, която строяха и която щяха да защитават, ако трябваше.

Но първите дни на труд бяха ужасни за Ериад. Лорн и Вард го виждаха как изнемогва, страда и измъчва до кръв нежните си ръце, които никога не бяха работили. Но той не се отказа и никога не се оплака. Неговата отдаденост му спечели уважението на другите ониксови гвардейци, които до този момент гледаха на младия мъж с недоверие, примесено с презрение. Дори Вард призна, че може би беше сбъркал по отношение на него и го взе, него и Дуайн, да му помагат да възстанови ковачницата.

Работата напредваше добре сред ударите на чуковете, песента на трионите, скърцането на макарите, движението на количките. Скелетата се издигаха все по-високо около главната кула. Бараките станаха обитаеми. Ковачницата се сдоби с покрив. Никакъв инцидент не смути живота на строежа, но Лорн си оставаше нащрек.

Ковачницата на Черната кула започна да работи две седмици след пристигането на Вард. Тогава кралският ковач успя да поправи инвентара и инструментите на работниците, които работеха на кулата, но и да изработи екипировката, от която новата Ониксова гвардия се нуждаеше.

На първо време Лорн поръча на Вард да изкове ризниците и тежките шлемове, по които щяха да ги разпознават. Искаше да са от черна кожа, покрити с броня, така че да съчетават гъвкавост и здравина. Освен това държеше повече на качулките, отколкото на шлемовете, които много ограничаваха полезрението. Ковачът направи няколко модела ризници, които Лорн опитваше поред, като искаше тук да се нагоди повече, там да се усъвършенства. И всеки път Вард го правеше. Често чукът звънтеше по наковалнята му до късна нощ.

Накрая, една вечер след като се нахраниха, Дарил дойде при Лорн.

— Вашата ризница е готова, месир.

Лорн прекоси двора след юношата. Беше съвсем тъмно и тъй като работниците ги нямаше, Кулата изглеждаше опустяла. Под Мъглявината цареше успокоителна тишина. Само Логан още бдеше.

Вард чакаше на прага на ковачницата, грамадният му силует се очертаваше на червеникавооранжевата светлина. Покани Лорн вътре и му показа ризницата, която току-що беше завършил. Лорн веднага я облече. Оцени нейната лекота, направи няколко големи движения, за да прецени гъвкавостта ѝ.

— Е? — попита ковачът.

— Като че ли тази е точната.

— Вдъхнових се от една ризница, която бях видял преди много време. Този, който я притежаваше, казваше, че я е взел от един рицар от Дракен. Не повярвах на историята му, но ризницата беше хубава. Може би малко тежка.

— Съвършена е.

Лорн взе два меча от един рафт, хвърли единия на Вард, зае защитна стойка и двамата мъже застанаха един срещу друг в ковачницата, под очарования поглед на Дарил. Не ставаше дума някой да победи, а само да изпробват нападенията и защитите, парирането на ударите, всички възможни последователности, които можеха да се извършат в смъртен бой. Дуелът изглеждаше като истински, но Лорн и ковачът се усмихваха и на моменти прекаляваха с движенията. Юношата не пропусна нищо, дори и той отбягваше удари или отвръщаше според ситуацията.

— Браво — каза Лорн, когато завършиха битката.

— Благодаря.

Вард се беше задъхал, но ръката му не беше отслабнала, както Лорн можа да си даде сметка.

— Ти не искаше само да изпробваш ризницата, не е ли така? — попита старият кралски ковач.

— Не — призна Лорн. — Извинявай.

— Не се извинявай. Разбирам.

В ковачницата настъпи тишина, докато Дарил помагаше на Лорн да свали ризницата. Лорн и сам можеше да се справи, но юношата приемаше ролята си на оръженосец твърде на сериозно. А оръженосците помагат на рицарите да свалят доспехите си, нали така? Лорн и Вард се спогледаха и се сдържаха да не се усмихнат.

Накрая Дарил си тръгна със заповед да я смаже, за да омекне кожата и да предпази стоманените халки.

— Следващата ризница, която ще направиш, ще бъде твоята — каза Лорн от прага на ковачницата. — Другите ще дойдат при теб да им вземеш мярка…

— Разбрано.

— Може би скоро ще имаме нужда от тези ризници, Вард.

— Зная.

Също като Лорн Вард предчувстваше, че Андара няма да стои дълго време, без да предприеме нещо срещу тях. За момента се задоволяваше да наблюдава Черната кула и нейните обитатели, докато неговите стражи бяха повече от всякога из Червените павета, поради което над квартала тегнеше мълчалива заплаха.

— Тази вечер мислиш да ходиш при Сибелиус, нали?

Лорн потвърди.

— Вече закъснях.

Отначало се беше помъчил да изучава сам, след вечеря, документите, които главният архивар му изпращаше. Но тъй като беше много уморен, често заспиваше над някой текст на закон или на коментар на непознат откъс от Хрониките. Така че придоби навика да ходи при Сибелиус, който му четеше и обясняваше важните текстове. По такъв начин Лорн се уверяваше в законността на своите прерогативи на Пръв рицар на кралството и откриваше какво беше представлявала Ониксовата гвардия. Създадена и разпусната от Ерклант I, тя се беше превърнала в легенда и като че ли принадлежеше на едно героично и недействително минало. Но в задълженията и правата на този елитен отряд нямаше нищо въображаемо.

— Бъди предпазлив — посъветва го Вард.

— Ще се върна преди полунощ.

— Кажи на Логан да дойде с теб. Така или иначе той никога не спи.

— Щом искаш. Но не вярвам Андара да се нахвърли направо върху мен.

— Отваряй си все пак очите.

— Обещавам.

Лорн си тръгна усмихнат.

— И вземи Логан със себе си! — извика му Вард от ковачницата.

Глава 11

Неприятностите започнаха една сутрин, когато Сарн пристигна със закъснение, спря работата по строежа и поиска да говори насаме с Лорн.

— Какво става? — разтревожи се Дарил, като видя сериозното изражение на баща си.

Но той не му отговори и последва Лорн в главната кула, където двамата се затвориха.

— Всичко ще е наред, хлапе — подхвърли Вард на Дарил.

Всички погледи бяха насочени към вратата на кулата, странна тишина цареше около Черната кула.

Срещата беше съвсем кратка.

Двамата мъже излязоха, Лорн събра своите гвардейци, докато Сарн отиде да обясни на смаяните майстори и работници, че ще им бъде платено за седмицата, но трябва да се приберат по домовете си и са свободни да поемат други договорки. Работата нямаше да бъде възобновена до ново нареждане.

— По дяволите, Лорн! Каква е тази история? — нетърпеливо попита Вард, докато Сарн обясняваше на своите работници.

— Бил е заплашен — каза Лорн. — Вчера вечерта някакви мъже са влезли в дома му и са му наредили да изостави строежа. Трима от неговите майстори са били посетени по същия начин. Единият от тях дори е гледал как изнасилват голямата му дъщеря пред очите му…

— Мръсници — изруга Лиам в брадата си.

— Андара? — попита Йерас, макар че знаеше отговора.

— Сигурно — каза Лорн. — Сарн казва, че не познава мъжете, които са го заплашили, него и жена му — обърна се към Дарил. — Майка ти е добре, Дарил. Но сигурно има нужда да си край нея. Върви там.

Пребледнял, юношата смотолеви едно „благодаря“ и тръгна. Тогава Вард направи знак на Логан да го последва. Наемникът кимна и се подчини.

— Трябва да накараме тези боклуци да си платят за това, което са направили! — каза Дуайн.

— Без доказателства не можем да направим кой знае какво — възрази Лиам.

— Няма значение — отвърна Йерас. — Ние много добре знаем, че е дело на стражите от Червените павета. Достатъчно ще е да притиснем неколцина от тях някоя вечер и да си поприказваме с тях…

— Това би означавало да се държим като тях — протестира Ериад.

Йерас се обърна към младия мъж, впи поглед в неговия и много спокойно попита:

— Е, и какво?

Вард взе думата:

— Сарн може би лъже, като казва, че не е познал мъжете, които са го заплашили. За да избегне преследване. Ако се съгласи да свидетелства…

— Не — каза Лорн. — Той и така вече направи достатъчно.

Замълчаха и се обърнаха към майсторите и работниците, които си прибираха нещата, опаковаха инструментите си и един по един напускаха строежа. Някои приятелски и смутено махаха за сбогом на гвардейците. Повечето тръгваха бавно, с наведени глави, като победен гарнизон, който отстъпва укрепено място на врага.

— Срам ги е, че си тръгват — отбеляза Лиам.

— Те знаят много добре, че правеха много повече от строеж на кула — каза Лорн.

В известен смисъл това си беше една малка победа.

— Тогава не ги оставяй да си тръгнат — каза Вард. — Задръж ги. Или поне им предложи да продължат строежа. Някои ще приемат. Ще дойдат и други може би.

— Без главен майстор?

— Все ще намерим някого…

— Наистина ли? Къде? И кога? — ковачът искаше да отговори, но Лорн не му даде време. — А и дори да продължим строежа, мислиш ли, че ще мине много време, преди Андара да убие някого? Една девойка вече е била изнасилена, Вард. Тези типове не се шегуват.

— И точно затова трябва да нападнем! Повярвай ми, Андара принадлежи към човешки вид, който познава само един закон — закона на по-силния.

Лорн наблюдаваше своите гвардейци. Всички, с изключение на Лиам, подкрепяха Старият и той почувства тяхното разочарование, когато каза:

— Ще намеря решение. Но за сега няма да правим нищо.

— По дяволите, Лорн! — възпротиви се Вард. — Не можеш…

— Мога! — ядоса се Лорн. — Мога! И го правя! Трябва ли да ти припомням кой командва тук?

Вбесен, Вард стисна юмруци, но успя да се въздържи.

— Аз… — започна той — не разбирам как можеш толкова бързо да се признаеш за победен.

— Кой ти е казал, че се признавам за победен?

— Във всеки случай прилича на това.

При тези думи ковачът се обърна и си тръгна.

— Къде отиваш? — попита го Лорн.

— Да пия! — отговори Вард, без да се обръща.

Прекоси двора с тежки стъпки и напусна Черната кула, мърморейки.

Лиам погледна Лорн въпросително.

— Остави — каза Лорн. — Познавам го. Ще се върне, когато се успокои.

В края на следобеда, неспособен да се съсредоточи, Лорн затвори тежкия том със закони, който се опитваше да чете, и повика Лиам, който дойде почти веднага.

— Да?

— Ста…

Лорн се поправи:

— Вард върна ли се?

— Не.

Лорн въздъхна, измъчван от зараждащата се тревога. И докато обличаше черната си ризница, каза:

— Намери го. Не може да е отишъл далеч. Сигурно ще го намериш в първата срещната кръчма.

После, като помисли, добави:

— Или по-скоро в онзи хан, където има навика да ходи…

— „Грифонът“?

— Да, този. Започни оттам — препаса сканда си. — Аз отивам в Кралските архиви за час-два.

Лиам кимна.

Черната кула беше напълно спокойна и потънала в тишина. Загрижен, недоволен, Лорн с удоволствие потъна в оживлението на улицата и с бърза крачка стигна до Архивите, прекосявайки квартала на червените павета, без да го е грижа с кого се разминава, нито пък — евентуално — кой го следи.

Като цяло Вард беше прав. Ониксовите гвардейци не можеха да стоят така, без да направят нещо. Трябваше да контраатакуват и да ударят Андара с риск бързо да изгубят малкото доверие, което започваха да печелят сред населението. Черната кула беше породила крехка надежда сред жителите на Червените павета — надеждата за възстановена кралска власт и справедливост. Но сега, когато строежът ѝ беше преустановен, можеше да се превърне в неизпълнено обещание и да даде основание за недоволство на циничните и на суеверните — затворничка в собствените си скелета като окуцял кон, хванат в своя хамут. И все пак Лорн знаеше, че все още беше прекалено рано да ударят Андара, прекалено рано беше да го предизвикват. Този ден беше близо, но още не беше дошъл.

Сибелиус го прие любезно и изслуша разказа му за прекъсването на строежа и за спречкването с Вард. Беше съгласен с него, че добре е сторил, като не се е изправил веднага и директно срещу Андара — грешка, към която несъмнено началникът на стражите е искал да го подтикне.

— Вие сте Пръв рицар на кралството. Знаете, също като мен, че това ви защитава. Няма да се изненадам, ако префектът Йоргаст му е забранил да ви напада лично. Обаче Андара несъмнено смята, че има право да се защитава и сигурно чака само едно: вие да нанесете първия удар. Което означава, че ако вие ударите, трябва да го направите достатъчно умело, за да не може той да ви отвърне законно.

— Или достатъчно силно, за да не може той да се надигне.

Разтревожен от решимостта, която четеше в очите на Лорн, Сибелиус неохотно се съгласи и отстъпи:

— Сигурно, сигурно…

После си промени мнението и рече:

— Чакайте, ще ви покажа нещо…

Главният архивар стана, остави Лорн в кабинета си и се върна с един много стар бележник, чиято износена кожена подвързия беше олющена, надрана и дори на места прогорена.

— Ето, погледнете.

Тетрадката беше отворена на две страници, на които имаше рисунка, представляваща укрепена порта. Около нея имаше ръкописни бележки.

— Това прилича на пътен дневник, но написан от луд — обясни Сибелиус. — Попаднах на него случайно и само Сивият дракон знае как е дошъл тук. Някои страници са откъснати. Някои са нечетливи, а други нямат никакъв смисъл. Но вниманието ми беше привлечено от тази рисунка, която изглежда доста правдоподобна. Прочетете надписа, изсечен на фасадата. Може да се предположи, че някой е опитал да го изтрие с гума, но рисунката е доста точна, за да може да се отгатне гербът и да се разберат няколко думи…

Лорн присви очи и наистина позна герба. Вълча или кучешка глава, два кръстосани меча: това със сигурност беше гербът на Ониксовата гвардия.

Обаче текстът…

— Това е на староимелорски — каза Лорн. — Но като че ли е девизът на ониксовите гвардейци, а?

— Това означава: „На Върховното кралство служим. Върховното кралство защитаваме“.

Лорн вдигна поглед.

Полазиха го тръпки от вълнение, сякаш откриваше първия елемент от непозната дотогава загадка, чиято важност обаче предчувстваше.

— Къде е била направена тази рисунка? — попита той. — Какво представлява? Кое е това място?

— Не зная. Става въпрос за изоставено място, което авторът на бележника открил след много дни бродене… Но важното не е това, рицарю. Бележникът е стар, а според мен надписът, който авторът е преписал, е още по-стар. Така че този девиз, който някои са искали да изтрият, несъмнено е първият девиз на Ониксовата гвардия…

Тогава Лорн си помисли за надписа, издълбан над портата на Черната кула, и разбра какво искаше да му каже главният архивар. Имаше само една различна дума в двата последователни девиза на Ониксовата гвардия, но тя променяше всичко.

— „На Върховното кралство служим. Върховното кралство защитаваме“, Лорн. Върховното кралство. Не Върховния крал. Преди да станат защитници на Върховния крал, ониксовите гвардейци отначало са били защитници на Върховното кралство…

Лорн се върна на смрачаване.

Докато вървеше, мислеше за странния пътен бележник, пъхнат в кожената му ризница. Според Сибелиус нищо не позволяваше да се предположи кой е авторът му, но по някои белези можеше да се допусне, че беше живял преди около век. Но други въпроси събуждаха любопитството на Лорн. Кое беше това място, което укрепената порта защитаваше? Беше ли съществувало? И ако не беше родено от болното въображение на луд човек, съществуваше ли още? И къде? Лорн се надяваше да успее да разчете страниците, покрити с дребния, нечетлив почерк, който Сибелиус не беше успял да прочете. Знаеше, че текстът често беше налудничав. А може би имаше скрит смисъл.

Съществуваше и загадката с девиза на ониксовите гвардейци.

Защо и кога беше променен? Дали тази промяна беше изпълнена със смисъл, както Лорн предполагаше? Дали беше станала много преди Ерклант I да разпусне Ониксовата гвардия? Тези две събития бяха ли свързани по някакъв начин?

Потънал в своите питания, Лорн почти беше забравил за всичко останало. Но бързо се върна към действителността, когато завари Черната кула развълнувана — няколко десетки любопитни се бяха струпали пред подвижния мост. Разбута тълпата зяпачи, за да влезе, и намери на двора Лиам и Логан — предпазливи повече от всякога.

— Щях да пращам някого да ви търси — каза Лиам.

— Какво се случва тук?

— Намерихме Вард. В ковачницата е.

Лорн побърза да отиде в ковачницата, на вратата стоеше Йерас и пазеше.

Вътре Вард беше легнал на походното си легло, Дуайн и Ериад стояха при него. Старият ковач беше ударен няколко пъти в лицето, а кървава превръзка беше омотана около дясната му ръка. Опиянен от алкохола, с изцъклен поглед, той си мърмореше и негодуваше сам.

— Бил се е със стражи — обясни Ериад. — Пристигнахме твърде късно.

— Ръката му?

— Заковали го за една маса, преди да тръгнат — за да ни дадат пример.

Дуайн се дръпна, Лорн седна до Вард.

— Как си? — попита го съчувствено.

Старият ковач го позна през замъгления си от виното поглед и изръмжа:

— Няма да останеш доволен…

— А да ми разкажеш?

Вард изруга.

— Както искаш. Пиех си. Спокойно… И после тези… тези типове влязоха. Стражи. Не ме видяха. Искаха пари в замяна на тяхното… покровителство. Но собственикът не можеше да плати и тогава те започнаха да го… Бяха петима, но добре ги подредих — Вард се оживи. — Мамка му, Лорн! Ти щеше ли да ги оставиш да си правят каквото си щат?

— Не — призна Лорн.

Изправи се, погледа Вард за момент, после, след като взе решение, каза усмихнато:

— Ти спечели, луд дъртако. Ще им обявим война. Но по моя начин.

— Доволен съм да го чуя. Но бъди предпазлив. Хората на Андара може да са подлеци, които нападат само когато са много, но най-вече са убийци. Това, че си Пръв рицар, не те предпазва от добре насочен кинжал.

— Има право — подкрепи го Дуайн. — Може да попаднете на лоша среща. Да ви се случи нещастие.

— И една сутрин някой ще намери труп, на който този пръстен няма да го има — каза Вард. — Повярвай ми, той тревожи много повече Естеверис, отколкото отрепка като Андара…

Дуайн потвърди.

— Може би ще е по-добре да не излизате повече сам в квартала, рицарю.

Лорн вдигна рамене, но Вард сграбчи ръкава му с бинтованата си ръка.

— Обещай ми, Лорн. Погледни какво ми сториха.

На следващата сутрин Лорн получи официална покана от Кралския дворец.

Глава 12

Лорн мина през Портата на бронзовите лъвове и се представи на постовия. Един слуга го чакаше. Прие го с големи почести и го помоли да го последва. Тъй като Лорн прие, малък ескорт от войници с алебарди тръгна след тях.

Лорн се напрегна.

Поканата беше дошла същата сутрин, донесена от кралски пратеник на кон, който не мина незабелязан в квартала на червените павета. След него вървяха неколцина любопитни, които стояха пред Черната кула, докато той премина по подвижния мост и влезе в двора. Впечатлен от ливреята на конника, Дарил беше побързал да потърси Лорн. Той беше слязъл от строежа по риза, потен, с коси, пълни с прах.

— Какво става? — попита Лиам, когато пратеникът си тръгна.

Ониксовите гвардейци работеха на строежа, ако Лорн не им беше възложил други поръчения. Тази сутрин само Йерас не беше там. Останалите последваха Лорн и Лиам в ковачницата, където бяха свикнали да се събират далеч от хорските уши. Ковачницата поне имаше покрив.

— Поканен съм в Двореца на обяд — обяви Лорн, след като прочете писмото.

— От кого? — попита Дуайн.

— Не е казано. Но печатът в края на страницата е на Върховното кралство.

— Кралска покана — процеди Лиам.

— Недоверие — рече Вард, като разтриваше ставите на ранената си ръка.

Лорн мислеше за това предупреждение, докато вървеше след слугата по коридорите на Двореца, а зад гърба му имаше шестима войници. Колко произволни арести бяха започнали по този начин, откакто кралица Селиан беше на власт? Колцина бяха отговорили на покана, преди да бъдат затворени без процес за един месец, шест месеца или една година? А колцина бяха изчезнали завинаги? Трудно беше да се направи разлика между слуховете и истината. Тъй като я мразеха, по адрес на кралицата се носеха най-невъзможни слухове. Но нейната бруталност и жестокост, особено когато се поддадеше на гнева си, изобщо не бяха легендарни. Колкото до Естеверис, той не беше чакал никого, за да се впусне в политически убийства.

Лорн беше убеден, че Естеверис го наблюдава още от пристигането му в Ориал. Благодарение на своите шпиони министърът сигурно знаеше и най-дребното нещо, което беше казал или направил. Но това, което не знаеше, сигурно го интересуваше още повече. И може би дори го тревожеше. Каква беше истинската цел, която Лорн преследваше? На краля ли се подчиняваше, или на самия себе си? И с каква цел? Естеверис беше прекалено проницателен политик, за да не се тревожи от появата на нова фигура на шахматната дъска на Върховното кралство.

Лорн забеляза, че слугата забавя крачка и влага повече време в отварянето на някои врати, отколкото беше необходимо. Лицето на мъжа оставаше безизразно, но ръцете му леко трепереха, което окончателно събуди недоверието на Лорн. Всичките му сетива бяха нащрек, беше готов да извади меча си и особено внимаваше за движенията на войниците зад гърба си. Вече не срещаха много хора по коридорите, прекосявайки една част от Двореца, която Лорн не познаваше добре. Не се беше разтревожил истински, докато смяташе, че Естеверис ще иска да го приеме в пълна дискретност. Но тези почти пусти коридори бяха удобно място и за засада — удар с кинжал; убиец, който изчезва също толкова бързо, колкото е нанесъл удара, и никога няма да бъде хванат; войниците, които се спускат да го гонят и се връщат с празни ръце, но не и преди кръвта на Лорн да изтече напълно.

Лорн се почувства уязвим.

Беше ли сгрешил, като отказа Лиам да го придружи? Един свидетел винаги е смущаващо обстоятелство, а два меча са по-добре от един…

Слугата го остави в един вътрешен двор, в който виещи се розови храсти красяха колоните и сводовете. Войниците останаха — бдителни, безразлични часови.

Смутен, Лорн продължаваше да се пита кой го беше поканил в двореца. Естеверис? Трябваше да бъде някой, който има правото да използва печата на Върховното кралство.

Кралицата? Малко вероятно. И освен това тук ли щеше да го приеме?

Тогава принц Ирдел — по-големият син на краля и наследник на трона? Но както всички в Ориал, и Лорн знаеше, че той беше заминал за Ангборн, за да подготви посрещането на майка си.

Тогава…

В градината на двора, там, където централните алеи от жълта пръст се пресичаха сред тревните площи, масивите и беседките от разцъфтели цветя, Лорн видя един меч, забит в земята.

Приближи се до него.

Мечът беше сармска рапира и нещо беше закачено на дръжката ѝ.

Маска от черна кожа.

Усмихнат, Лорн свали връхната си дреха, нави ръкавите на ризата си, свали колана си, махна тежкия скандски меч, свали очилата и сложи маската.

Накрая взе рапирата и започна да дебне наоколо.

Двама мъже не закъсняха да се появят, като всеки един от тях идваше от противоположен ъгъл. И те бяха с навити ръкави на ризите. И те също държаха рапири — същите като рапирата на Лорн.

И носеха маски.

Едната бяла. Другата червена.

Заедно нападнаха Лорн и започна битка. Бърза, виртуозна битка, но също така и весела: битка на трима събратя фехтовчици, които се познаваха до съвършенство.

Битка на трима приятели.

Изправяха се двама срещу един, но щом самият започнеше да отслабва, единият от другите двама веднага се обръщаше против доскорошния си съюзник. От едно предателство към друго, битката непрестанно се променяше и всеки един ту нападаше, ту се отбраняваше. Понякога всеки един от тримата се биеше сам за себе си и нападаха, парираха, отвръщаха от всички страни. Стоманата звънтеше, свистеше, цепеше въздуха близо до коремите и главите. Макар да не се лееше кръв, фехтовачите не се щадяха. Удряха се с рамо, с лакти, ритаха се. И при всеки пропуск, при всяка хитрост избухваха щастливи, подигравателни смехове.

Накрая съвсем се умориха.

Останали без дъх, но щастливи, свалиха маските си, преди да се прегърнат с широки, развълнувани усмивки.

Както когато бяха юноши и се упражняваха заедно, Алан носеше бялата маска, а Енцио — червената.

Лорн винаги беше предпочитал черната.

Един час по-късно, без да напускат Двореца, те приключваха обяда си върху тревата край едно езеро, под сенките на плачещите върби. Бяха сити, леко пийнали и разсеяно гледаха рибите, които раздвижваха повърхността на бистрата вода.

— Ежин жъп ми ше куати — каза Енцио, като буташе с език един от кътниците си.

— А? — попита Алан, чиято скула беше разкрасена от хубава цицина.

— Аш… Казвам, че един зъб ми се клати.

Лорн се усмихна.

— Ще почакам малко и после ще ти съчувствам.

Освен че устната му беше подута, беше получил удар в ребрата, от който още го болеше. Независимо от това се чувстваше добре и по-отпуснат от когато и да било след освобождаването си от Далрот. Несъмнено и виното допринасяше. И вълшебната, спокойна атмосфера, грейналото слънце, свежия, ухаещ въздух. Но най-вече това, че отново беше намерил двама приятели.

Еленцио дьо Лоранс беше син на могъщия херцог на Сарм и Валанс, при когото Лорн и Алан бяха израснали. Традицията изискваше принцовете на Върховното кралство да бъдат възпитавани от кръстниците си. Обикновено кръстникът на даден принц биваше избиран сред висшето благородничество на кралството, но за третия си син крал Ерклант беше предпочел да удостои с тази чест чуждестранен господар, когото ценеше високо и комуто се доверяваше напълно. Така че, когато навърши дванайсет години, Алан беше изпратен в Сарм. Лорн замина с него и двамата бяха облагодетелствани от отличното възпитание, дадено на Енцио, с когото бързо ги свърза искрено и дълбоко приятелство, което щеше да продължи и в бъдеще.

Погледът на Енцио попадна върху пръстена на Лорн.

— Пръв рицар на кралството — каза той. — Ни повече, ни по-малко… Това означава ли, че трябва да ти казвам „сир“?

Лорн изпъшка.

— Кретен. Заслужаваш да те принудя да го правиш.

Енцио се ококори.

— Би ли могъл? Наистина?

— По принцип, да. Освен в присъствието на Върховния крал.

— О?

— Престани да влудяваш Енцио, сир. Нали не искаш да ти казвам „татко“, а? — иронично подхвърли Алан.

— Мисля, че си доста лекомислен, синко.

Избухнаха в смях.

Енцио грабна една бутилка, която обиколи от уста на уста, после принцът каза:

— По-добре ни разкажи за твоята Ониксова гвардия, Лорн.

— Това не е моята Ониксова гвардия, а Ониксовата гвардия. Кралят пожела да я създам отново.

— С каква цел? — попита Енцио.

— С цел да възстановя неговата власт над Върховното кралство.

— Имаш ли пари? — попита Алан.

— Малко.

— Хора?

— Неколцина.

— Това не е кой знае какво.

— Не е. Но е начало.

Енцио се намеси:

— Затова ли кралят те направи Пръв рицар?

— Така мисля.

— Ти го заслужаваш, Лорн. Винаги си го заслужавал — каза сармският принц, като потупа приятеля си по рамото.

— Благодаря.

— Потвърждавам го — каза Алан, като надигна бутилката. — За Първия рицар на кралството!

И всички отново пиха направо от бутилката.

— И все пак — поде отново принцът — можеше да се обадиш, когато се върна в Ориал. Или дори преди това.

— Не знаех, че си в Двореца.

— А дали не можа да се осведомиш?

— Вярно е, че не го направих. Но имах да свърша много неща.

— А защо не дойдеш да живееш в Двореца? С Енцио, който е тук, ще е като в доброто старо време.

— Черната кула е почти напълно пригодна за живеене. По-добре ми е там.

— Всъщност, става дума за това всеки да разбере, че нямаш нищо общо с местната власт, нали? — подхвърли Енцио.

Лорн се извърна към него.

— Да. Има го и това.

От тримата Еленцио дьо Лоранс винаги бе бил най-ловък, най-хитър. Имаше от кого да го наследи. В семейство Лоранс талантът за интриги и вкусът към заговори беше фамилна черта.

Енцио познаваше значението на символите в политиката.

— За теб се говори много в Двореца — каза Алан.

— И какво разправят?

— Най-вече се задават въпроси. А изглежда, че правиш мизерии на стражата в Червените павета? Йоргаст сигурно не е доволен.

— Кой е Йоргаст? — попита Енцио.

— Префектът на Червените павета — обясни Лорн. — Стражите са на заплата при него. Амбициозен и продажен. Корумпиран.

— И племенник на Естеверис! — уточни Алан.

— Вярно е — потвърди Лорн. — И племенник на Естеверис.

Това имаше своето значение и Енцио разбра. Погледна Лорн право в очите с разбираща усмивка. Той със сигурност не беше избрал квартала на червените павета случайно.

— Ами ти? Какво те води в Ориал всъщност? — попита Лорн, като придърпа една чиния със сирене.

— Посланическа мисия — отвърна Енцио. — Баща ми ме натовари да го представлявам по време на отстъпването на Ангборн.

Лорн прие новината с възхитено изражение.

Бащата на Енцио му оказваше голяма чест. Но това означаваше също, че херцогът — стар приятел и боен другар на Върховния крал — не искаше да присъства на триумфа на една политика, която сигурно осъждаше. Без при това да иска да поема риска за дипломатическа криза с Върховното кралство. Много навременна треска беше повалила херцога и херцогствата Сарм и Валанс щяха да бъдат представени официално и достойно, но от най-големия син, а не от бащата.

— Кралският кортеж тръгва след две седмици — каза Алан.

— Ти участваш ли? — попита Лорн.

— Всички сме включени. Майка ми, брат ми, Естеверис. Аз. И всички посланици и чуждестранни представители, които се намират в Двореца.

— Но преди това давам вечеря — обяви Енцио. — Разбира се, ти си поканен.

Лорн се намръщи.

— Лис ще е тук, Лорн — натърти Енцио.

Лорн замълча и леко пребледня.

Погледът му зад тъмните очила помръкна. Преглътна и бутна чинията със сирене.

— Не мисля, че това е добра идея…

— Мисля, че на нея ще ѝ е приятно да те види отново. Ще можете да поговорите.

— Ще си помисля.

Енцио познаваше достатъчно добре своя приятел, за да знае, че нямаше да получи нищо по-добро.

— Това е всичко, за което те моля, Лорн. И мога да те уверя, че ти ѝ липсваше. Моята сестра не те забрави.

Малко по-късно Алан придружи Лорн на тръгване от Двореца.

— Добре ли си? — попита той. — Много добре видях, че споменаването на Алисия те разтърси преди малко. Все още я обичаш, нали?

— Не зная. Наистина не зная.

— А иначе? Как си?

— Добре съм. Върховният крал ми даде цел. Това ми помага да остана на крака.

— Не е срамно понякога да се облегнеш на рамото на приятел.

Лорн се усмихна признателно.

Бяха стигнали в последния двор от кралските покои, там, където се бяха разбрали, че Лорн ще остави Алан.

Стиснаха си ръцете.

— Ще е добре, ако можеш да ми се обаждаш, за да знам какво правиш, без да е необходимо да ти пращам друга покана — каза принцът.

— Обещавам.

— Имаш ли нужда от нещо? От каквото и да било? За твоята кула, за твоята гвардия, за теб? Ако е по силите ми, трябва само да ми кажеш.

Лорн помисли и каза:

— Коне. Добри.

— Разбрано.

— Благодаря.

— До скоро, Лорн. Грижи се за себе си.

— До скоро, Алан.

Лорн се прибра направо в Черната кула.

Същата вечер десет великолепни бойни коня пристигнаха от Двореца.

Глава 13

Една сутрин Лорн направи преглед на хората си в двора на Черната кула.

За пръв път обличаха кожените ризници с тъмни халки. На сърцето носеха емблемата на Ониксовата гвардия — вълча глава и два кръстосани меча. Бяха сериозни, достойни и горди, Ериад се мъчеше да изглежда подобаващо до другите. Ръката на Вард все още беше превързана, а на лицето му личаха белезите от ударите, които беше получил, но стоеше изправен и погледът му беше по-решителен от когато и да било. Логан — безстрастен и с ръкавици, беше въоръжен с двете си остриета близначки. Дуайн беше нарамил един боен чук, който обикновен мъж трудно щеше да повдигне с две ръце. С кожена превръзка на лявото око Йерас беше препасал меч на хълбока си, а в ботуша му беше затъкнат гелтски кинжал. Лиам носеше на гръб тежкия меч, който беше единствената му ценност.

Доволен, Лорн се обърна към Дарил, който тъкмо идваше. Юношата държеше в ръка кофа с боя, в която беше потопена четка, и голямо парче мукава под мишница.

— Готов ли си? — попита го Лорн.

— Да, месир.

— Отваряй си очите и не се отдалечавай от нас, ясно ли е? И ако нещата наистина загрубеят, бягай вътре в лечебницата.

— Разбрано.

— Обещах на Сибелиус, че нищо няма да ти се случи, ако те взема на служба при мен. Не ме карай да лъжа.

Яхнаха великолепните коне, подарени от Алан, и тръгнаха по спуснатия подвижен мост, Лорн вървеше отпред, последен идваше Дарил, пеша, на няколко крачки от тях. Но той трудно се забелязваше. Лорн и ескортът му от конници привличаха всички погледи.

Доспехите и строгото изражение на тези, които ги носеха, оказваха своето въздействие.

Когато пристигнаха на Площада на брястовете, пред лечебницата на отец Елдрим се бяха събрали вече доста хора. Имаше жители на квартала, предупредени от слуховете. Но там беше и Андара и десетина стражи, застанали назад, под сянката на дърветата, на които площадът дължеше името си.

Лорн слезе от коня и почука на вратата на лечебницата.

Докато чакаше да му отворят, той се обърна към тълпата и се запита колцина сред всички тези хора, които го гледаха, бяха тук, за да покажат симпатията си към Кадфелд, и колко бяха дошли да видят как ще се разиграе новото действие на една предизвестена трагедия. Защото в последните дни инцидентите между Черната кула и стражите бяха станали още повече, така че хората не се питаха дали Андара ще удари пак. Питаха се кога и как.

Осъзнаващи опасността, на която Лорн се излагаше по този начин, неговите хора бяха особено бдителни. Останали на конете, Дуайн, Ериад и Логан пазеха достъпа до стълбището. Няколко стъпала по-нагоре Йерас бавно оглеждаше събраното множество, а арбалетът в ръката му беше готов за стрелба. Бдителни като останалите, Лиам и Вард бяха на един скок разстояние от Лорн.

Вратата се отвори и отец Елдрим се появи, последван от Кадфелд, опрян на ръката на една монахиня. Старият човек все още предизвикваше жал с вида си, независимо от положените грижи и изминалото време след побоя. Беше отслабнал. Лицето му беше изпито и вървеше с малки крачки, опрян на бастун. Изглеждаше ужасно безпомощен и всички се развълнуваха.

Кадфелд застана за миг неподвижно на стълбите — пред очите на всички, сякаш заслепен и разколебан.

И тогава някой изръкопляска насред пълната тишина.

После още един.

Трети, четвърти, пети.

И тъй като стражите не мърдаха, ръкоплясканията станаха по-свободни, весели, силни. Разбира се, бяха предназначени за Кадфелд. Но те отбелязваха и надеждата за свобода, началото на бунт. Не всички ръкопляскаха, но тези, които го правеха, се поздравяваха за това, че бяха посмели, и горди от възвърнатата смелост, изпращаха послание към стражите.

Лорн го разбираше също толкова добре, колкото и Андара.

От най-горното стъпало на каменното стълбище той размени с началника на стражите дълъг поглед над шумната тълпа, която ги разделяше. Андара не виждаше очите на Лорн. Само два тъмни правоъгълника, които отразяваха блясъка на слънцето. Обаче не се съмняваше, че този поглед е предизвикателен. Стисна челюсти и сви юмруци, като се мъчеше да изглежда невъзмутим.

Без да изпуска Андара от поглед, Лорн се наведе към отец Елдрим.

— Все още ли сте решен да го направите, отче?

— Да.

— Още имате време да се откажете.

— Зная. Действайте.

Тогава Лорн кимна с глава към Дарил, който чакаше долу. Юношата се качи при тях и закачи мукавата, която носеше, на вратата на лечебницата. Това беше шаблон, който той боядиса с черна боя с няколко замахвания на четката.

Заинтригувана, тълпата се успокои и скоро видя рисунката, от която се процеждаше боя по вратата: два кръстосани меча, чийто смисъл беше очевиден.

Ониксовата гвардия пазеше тази къща и нейните обитатели.

Лорн вдигна ръце, за да накара тълпата да замълчи.

— Жители на Червените павета! Казвам се Лорн Аскариан — Пръв рицар на кралството. Смятано от този ден, в името на Върховния крал и с властта, която той ми повери, ви предлагам защитата на Ониксовата гвардия! Достатъчно е да я поискате и да го покажете, като нарисувате този знак на вратата си! Тези мечове са нашите мечове! Те ще ви защитават и предизвиквам всеки, който пожелае да ми се противопостави!

Тълпата потръпна.

Всички се обърнаха в очакване към Андара — някои се блъскаха с лакти, други се изправяха на пръсти, напрягаха шии да видят как ще реагира.

Началникът на стражата остана неподвижен, не каза нищо, но очите му блестяха от ярост. После даде една отсечена команда и се обърна, последван от хората си.

Тълпата го гледаше как си тръгва унизен, невярваща на очите си, после изведнъж беше обзета от веселие. Хората викаха, поздравяваха се, смееха се и крещяха „да живее“.

— Ето — каза Лорн мрачно. — Войната е обявена.

— Надявам се, че знаете какво правите, синко.

— Андара няма да посмее да се изправи срещу мен. Но вие внимавайте, отче. Може да нападне вас.

— Единственият ме закриля.

За пореден път Лорн се запита докъде стигаше истинската смелост и докъде сляпата вяра в абсолютното доверие, което черният свещеник показваше пред лицето на опасността.

— Но не се лъжете — продължи отец Елдрим. — Тези хора ръкопляскат и се радват. Сега са многобройни и се чувстват силни. Мигът ги опиянява. Прави ги смели, защото стават безгрижни. Но после ще се приберат у дома. Сами. И ще размислят. Ще се замислят за това, което може да изгубят и отново ще започнат да се страхуват. Ще си кажат, че не можете да защитите всички, и ще са прави.

Тъй като Лорн не казваше нищо, свещеникът се обърна към него и настойчиво попита:

— Нали?

— Няма война без жертви, отче.

Само те двамата можеха да чуят какво си говорят, така че на отец Елдрим му се стори, че не е чул добре.

— Какво казвате?

— Казвам, че имате право, отче. Не мога да защитя всички тези хора от стражите. Нито семействата им. Нито къщите им. Нито дюкяните им.

— Някои ще си платят за проявената днес дързост.

— Да. Рано или късно Андара ще си отмъсти за унижението, което понесе преди малко.

Сдържайки зараждащия се гняв, черният свещеник погледна Лорн, който гледаше тълпата.

— И това не ви ли притеснява?

— Това е неизбежно. Така че го приемам.

— Вие го приемате, без обаче на вас да ви струва кой знае какво — обвини го свещеникът. — И толкова по-зле, ако невинни хора платят за вашата амбиция. Защото нищо не е по-важно от Черната кула, нали?

Лорн трябваше да положи усилие да остане спокоен. Бавно и дълбоко си пое въздух и след кратко мълчание каза:

— Свещеници, черни свещеници — също като вас — дойдоха веднъж в Далрот. Много се молиха, отслужиха няколко литургии и изповядаха затворниците. Спомням си единия от тях. Възрастен мъж, който преди това бил военен свещеник. Беше придружавал армии на война и беше видял всички ужаси на света. Тъй като искаше от мен да изповядам греховете си, аз му казах, че най-големите грешници в Далрот, каквото и да са направили, не са затворниците. Защото това, което изтърпях там — денем и нощем — не го заслужавах, отче. И знаете ли какво ми отговори този възрастен свещеник?

— Не.

— Отговори ми, че страданията и нещастията, които са ни пратени на този свят, нямат никакво значение. И че единственото важно нещо е спасението на моята безсмъртна душа.

Лорн замълча.

— Е… е, и какво? — колебливо попита отец Елдрим.

— Грижете се техните души — каза Лорн, като посочи тълпата с брадичка.

И като се обърна към свещеника, леко смъкна очилата си, за да не пропусне той ледения огън, който изгаряше разноцветните му очи:

— Грижете се за душите им и за нищо друго.

С Лорн начело на ониксовите гвардейци ескортираха Кадфелд до Черната кула, като се разбраха, че там старият продавач на книги спокойно ще завърши възстановяването си. Настаниха го в един мебелиран заслон, който Дарил беше подредил с голямо старание. Едно легло, маса, стол, няколко книги и покрив върху четири стени. Не беше кой знае какво, но Кадфелд не можа да скрие вълнението си, когато влезе.

— Благодаря — каза той дрезгаво.

— Тук сте у дома си — отвърна Лорн, докато Дуайн помагаше на стареца да легне на леглото. — Естествено, вие сте свободен да идете където пожелаете, но не ви съветвам да напускате Черната кула. Няма да е разумно.

Кадфелд се смръщи от болка, докато се изправяше, а Дарил пъхаше две възглавници зад гърба му.

— Повярвайте ми, рицарю, не бързам да се срещна отново с хората на Андара. И ви обещавам да устоя на желанието да подскачам по вашите скелета…

Лорн се усмихна.

— Точно това щях да ви забраня — каза той като се дръпна, за да пусне Дуайн да излезе.

Той му благодари с кимване.

— Излишни предпазни мерки — иронично каза Кадфелд. — Достатъчно щеше да бъде да ми вземете патериците…

— Добра идея — каза Лорн напълно сериозно. — Дарил, ще отнесеш патериците на достопочитаемия Кадфелд и ще му ги върнеш само когато ти наредя.

Смутен, юношата се обърна към Лорн с ококорени очи.

— Наистина ли, месир?

След кратко съучастническо мълчание двамата мъже едновременно избухнаха в смях. Объркан, но добър играч, Дарил разбра, че с него се шегуваха и се засмя.

— Извинете ме — каза той.

— Изчезвай — отвърна Лорн с обич. — Но минавай редовно да видиш дали няма нужда от теб тук, ясно?

— Да, месир.

— Благодаря.

Юношата излезе.

— Скоро ще бъдете на крак — обеща Лорн. — И ще мога да кажа на Дарил да ви донесе патериците, без да ви липсват.

— Бога ми… — рече Кадфелд.

Но беше ясно, че не вярва в скорошно оздравяване, а още по-малко в пълно. Лорн разбра и предпочете да не обижда интелигентността му, като настоява повече.

— Тези кръстосани мечове на вратата на лечебницата — каза Кадфелд. — Наистина ли мислите, че е добра идея?

— Ще стане, когато други мечове бъдат нарисувани на други врати.

— Ако изобщо се случи.

Лорн вдигна рамене.

— Ще видим. Но мисля, че хората от Червените павета не могат повече да търпят насилията на стражата. С тези кръстосани мечове им посочвам начина да го покажат, без да се излагат прекалено.

— За Андара това е обявяване на война.

— Зная.

— Вие имате шестима мъже под ваше командване, рицарю. А Андара има шест пъти повече. Най-малко.

— Да, но аз имам това — възрази Лорн и показа пръстена си. — И имам тази кула и всичко, което тя представлява — усмихна се, уверен в себе си. — Освен това се съмнявам, че хората на Андара струват колкото моите. Дори шестима срещу един.

Лорн видя как сянка премина през лицето на Кадфелд.

— Какво има? — попита той.

Старият човек се поколеба.

— Аз… в нищо не съм сигурен. Но има нещо, което трябва да знаете за Андара…

Тази вечер Андара бдеше.

Събитията през деня го бяха засегнали лично. Знаеше, че ще има хора, дошли да подкрепят Кадфелд при излизането му от лечебницата. Благодарение на своите доносници, знаеше също така, че ониксовите гвардейци щяха да чакат стария продавач на книги, за да го ескортират, и подозираше, че Лорн ще се възползва от случая, за да се отличи. Обаче не беше предвидил удара с нарисуваните мечове и трябваше да признае, че идеята беше добра, особено сега, когато проклетият свещеник явно показваше, че е на страната на Първия рицар. Ето кое щеше да даде смелост и желание за бунт на неколцина — без никакво съмнение…

И все пак Андара не беше разтревожен. Ядосан? Може би. И разбира се, вбесен, че публично беше предизвикан от Лорн. Но той разполагаше с коз, който още не беше изиграл, и като се замислеше, не беше зле, че Лорн си мислеше, че води в играта. Ударът, който Андара щеше да му нанесе в подходящия момент, със сигурност щеше да е по-страшен. Трябваше само да изчака подходящия момент. Засега щеше да е достатъчно да наложи няколко наказания, за да откаже хората от квартала да рисуват бели мечове по вратите си. Лорн вярваше в символите. Що се отнася до Андара, той вярваше в бруталността и в страха.

Тъй като имаше един час време за убиване тази вечер, Андара се съгласи да приеме младата жена, която се появи в хана, който беше направил свой генерален щаб и където той и хората му си почиваха и се занимаваха с делата си. Беше съпругата на просбописеца на Червените павета. Работата му не вървеше добре. Семейството имаше нужда от пари и младата жена идваше да помоли Андара да им даде заем, който мъжът ѝ от гордост не можеше да поиска. Всъщност Андара извличаше огромни печалби от дейността си на лихвар. Тъй като съпругата на просбописеца беше и хубава, освен умна и свенлива, той си направи удоволствието да ѝ даде парите, от които се нуждаеше, и този път се задоволи да се изпразни в устата ѝ, въпреки сълзите ѝ.

Младата жена все още беше на колене и разплакана, когато Андара я остави и напусна хана. Усмихваше се, самолюбието му се ласкаеше, че е успял да унизи и подчини на волята си още една „кокетка“ — а и тази също щеше да се върне, както и другите, да плати лихвите. Лорн със сигурност не можеше да си позволи да направи такова нещо. Нито пък някой друг в Червените павета. Той единствен имаше тази власт и докато това беше така, нямаше никакви причини да се безпокои. Всичко останало беше само приказки и ръкомахания…

Градският часовник удари полунощ, когато Андара пристигна на мястото, където беше срещата му — малка, изоставена градска градинка. Той беше пристигнал навреме, но човекът вече го чакаше.

— Нямам много време — каза Ериад, като излезе от сянката.

Глава 14

Сутринта на по-следващия ден отец Елдрим дойде пред портата на Черната кула и каза, че иска да говори с Лорн насаме.

— Какво има, отче? — попита Лорн.

— Става дума за една доста деликатна работа, рицарю. Нуждая се от помощта ви, но ще бъде необходима и вашата дискретност в някои отношения.

— Добре.

— Тогава елате при мен в лечебницата след час, ако обичате.

— Не можете ли да ми кажете нещо повече?

— Не мога да повторя пред вас нищо от това, което ми беше казано при изповед. Мога само да насърча този или тази, който говори с мен, да го сподели с други, ако други могат да помогнат по-добре от мен.

Лорн се съгласи.

— До след час, отче.

— Благодаря.

Един час по-късно в една от градините на лечебницата Лорн се оказа заедно с отец Елдрим и една разплакана млада жена, която черният свещеник се мъчеше да успокои. Лорн не знаеше коя е тя и се съмняваше някога да я е срещал. Беше доста млада и по-скоро хубава, облечена скромно. Седнала и превита на две, тя се мъчеше да сдържа сълзите си, очите ѝ бяха зачервени, а чертите на лицето ѝ издаваха безпокойство.

Лорн седна срещу нея, свали си очилата, наведе се напред и каза:

— Кажете ми.

Младата жена въпросително погледна отец Елдрим, който със съчувствена усмивка я насърчаваше да говори.

— М… мъжът ми… Той изчезна.

— От колко време?

— От… Вчера вечерта се скарахме… Той излезе и… и не се върна.

Тя избухна в плач.

Лорн се изправи и възнагради свещеника с доста неприятен поглед. Значи той беше поискал помощта му за някакъв мъж, който не се прибира след семейна разправия?

— Може би ще трябва да обясните всичко на рицаря, от самото начало — каза отец Елдрим на младата жена. — Като започнете с това коя сте и кой е съпругът ви…

Тя кимна и се овладя.

— Да, простете… Аз… Казвам се Мао Верен. Съпруга съм на Лоа Верен.

— Верен — каза Лорн. — Просбописецът?

— Да. Той.

Лорн си спомни младия мъж, който говореше с другите на чашка, когато Кадфелд се беше присъединил към тях онзи ден в кръчмата.

— Не го познавам лично — каза Лорн. — Но вече сме се срещали. Зная кой е.

Свещеникът взе ръцете на младата жена в своите и ѝ прошепна:

— Можете да разкажете всичко на рицаря, Мао. Всичко. Гарантирам за него. Освен това той единствен може да ви помогне.

Тогава Мао обясни, че с малкото, което печели нейният съпруг, не могат да свързват двата края и тъй като дълговете им се трупали все повече, тя се решила да иде да поиска заем от Андара. Разбира се, направила го тайно. Първо, защото Верен бил човек на честта и много горд, за да дължи пари на такова омразно същество. После, защото Мао знаела какво ще поиска от нея началникът на стражите. Това неизбежно се случило, но поне донесла пари, за да погаси най-неотложните им дългове.

— Аз… мислех си, че постъпвам добре… Имахме нужда от тези пари, разбирате ли? Нужда!

Лорн кимна.

— Но съпругът ви разбра истината, нали?

— Да. Разбра, че съм платила някои от дълговете ни и поиска да разбере как. Аз… не можах да го излъжа. Умолявах го да ми прости, но той изпадна в луда ярост. Той… той ме обиди. Дори си помислих, че ще ме набие, но той излезе преди да го направи… Това беше вчера вечерта. И оттогава…

Лорн беше чул достатъчно.

Но като забеляза кръвоизлив на скулата на младата жена, попита:

— Кой ви причини това тогава?

— Андара. Зная, че Лоа е отишъл при него вчера вечерта. Сигурна съм! Тогава…

— Вие сте отишли отново при този звяр.

— Да.

Мао отново потъна в сълзи.

Когато се върна в Черната кула, Лорн събра хората си и им разказа за какво става дума. От уважение към Мао не каза нищо за това, което Андара я беше накарал да направи, но никой не беше толкова глупав.

— Вард, Дуайн и Йерас, идете и дискретно поразпитайте в квартала. Опитайте се да разберете какво е направил Верен вчера вечерта, след като е напуснал жена си, и дали не е допуснал лудостта да иде да търси сметка от Андара… Останалите, бъдете готови — никога не се знае.

Един час по-късно Вард се върна с версия на фактите, която Дуайн и Йерас щяха да потвърдят почти изцяло. Андара и неговите хора били толкова сигурни в своята ненаказуемост, че почти не се стараели да прикрият злодеянията си. Но ониксовите гвардейци — и особено Вард — вече се ползваха с известно доверие в Червените павета. Намериха се езици, които се развързаха. При условие, че ще бъде запазена анонимността им, се бяха явили свидетели, твърде щастливи, че са намерили някой, към когото да се обърнат.

— Верен започнал да пие — обясни Вард. — После отишъл да тропа по капаците на „Счупения меч“ посред нощ. Мъртво пиян. Като обиждал Андара с цяло гърло. Така че събудил цялата улица и всички видели какво се случило после…

Лорн се страхуваше от най-лошото. „Счупения меч“ беше главният щаб на стражите в Червените павета.

— Андара не се показал — продължи Вард. — Ако това се докаже, той спял спокойно у дома си по това време. Но пет-шест от неговите хора излезли. Според тези, които гледали цялата сцена от прозорците си, те отначало искали да изгонят Верен и го бутнали в калта. Но той се изправил и успял да удари един от тях. Изглежда, че това ги подлудило…

Вард прекъсна, за да пийне глътка вино, и Лорн го погледна въпросително.

— Да — отвърна той. — Пребит до смърт. Дори знам къде е трупът…

Стражите имали своите навици, сред тях и този да се отървават от неудобните трупове на едно съмнително място някъде в покрайнините на Червените павета. Мястото било до такава степен познато, че рано или късно някой, който не знаел къде се намира негов близък, имал разправии със стражите, отивал да търси там.

Ониксовите гвардейци, които бяха тръгнали всички заедно, претърсиха мястото и скоро намериха трупа на Верен в една кална яма. Извлякоха го оттам доста трудно. Просбописецът беше почти неузнаваем и като видя, че отец Елдрим идва с Мао, Лорн нареди да покрият обезобразеното му лице с кърпа.

Младата жена нададе сърцераздирателен вик, като позна тялото на съпруга си. Спусна се върху него, прегърна го и изплака:

— Прости ми… Прости ми… Не исках… Моля те…

Гвардейците се мъчеха да останат спокойни и безстрастни, но мъката на Мао им свиваше стомаха. Чакаха и не знаеха какво да правят. Най-накрая отец Елдрим прегърна младата жена през раменете и успя да намери думите, които я накараха да пусне трупа на съпруга си.

Вард въздъхна.

— А сега, Лорн? Какво ще…?

Но Лорн не беше там.

— Лорн?

Лорн вече се беше отдалечил и вървеше бързо към групата стражи, които подигравателно присъстваха на сцената. Бяха четирима и много късно разбраха опасността, която представляваше Лорн.

— Забавно ли ви е?

Дори не им остави време да отговорят.

Изненадващо удари първия с глава в лицето, счупи резците на втория с лакът, преви третия на две с непредвидим удар с коляното. Четвъртият сложи ръка на късия си меч, но Лорн го спря.

— Извади я и си мъртъв.

Стражът се закова на място и пребледня, като видя, че ониксовите гвардейци идваха на помощ на своя капитан.

— Иди да намериш Андара — каза му Лорн с леден глас. — Намери Андара и му кажи, че…

Поколеба се, въздъхна и рече:

— И по дяволите. Кажи му това.

Като хвана мъжа за шията с едната си ръка, удари го с юмрук право в лицето, ударът направо отекна, после втори, други три, които му счупиха носа и плисна кръв. Трябваше Вард да го задържи, преди да убие стражаря с голи ръце.

Същата вечер в Черната кула Лорн се затвори за един час сам с Вард, преди да изпрати Дуайн да събере останалите. Говори им на приземния етаж на главната кула, под скелетата и подовете, които се изграждаха на почти празната сграда.

— Реших тази нощ да преминем в нападение. Андара ще иска да отмъсти за хората си и да спаси реномето си. Не искам да му оставям време.

Погледите се обърнаха към Вард, който стоеше по-назад и мълчеше, но явно не одобряваше това решение.

— Ако трябва да действаме тази нощ — каза Йерас, — нямаме много време.

Всъщност вече се стъмваше.

— Зная. Но ще използваме още по-добре елемента на изненадата.

Бившият разузнавач не изглеждаше никак убеден, но замълча. За малко не беше изгубил живота си при една лошо подготвена операция.

— Остава да определим целта — каза Вард.

Лорн се съгласи.

— Имаме избор — каза той. — Първо, можем да нападнем „Счупения меч“.

— Главната квартира на стражата? — каза Логан. — Рисковано.

— Но това ще порази духа им — каза Йерас.

— Както на населението, така и на стражите — стигна още по-далеч Лорн.

— Ще трябва да се справим със силна съпротива — каза Лиам. — Несъмнено дори твърде силна.

Ериад също изрази мнението си.

— Да предположим, че превземем хана на щурм — каза Вард. — А после? Ще го запалим? Ще избием всички?

— На мен няма да ми е неприятно да разбия няколко черепа на тия боклуци — каза Дуайн.

— Не сме във война — възрази ковачът. — Червените павета не са околностите на Валмир и „Счупения меч“ не е гелтски преден пост.

Аргументът беше основателен и в главната кула настъпи замислено мълчание.

— Остава решението да се разправим с Андара — каза Лорн след известно мълчание.

Ониксовите гвардейци го заслушаха внимателно.

— Кадфелд ми каза за една къща, която Андара притежавал — обясни Лорн. — Официално тя принадлежи на подставено лице, но той живее точно там. Къщата е заобиколена от голяма градина и е защитена със стена. Скрита е сред дървета.

— Това би било отлично — отбеляза Йерас. — Никой няма да ни види или да ни чуе.

— И кой знае какво ще намерим вътре! — каза Логан. — Там Андара би трябвало да крие богатствата си.

— Във всеки случай ще намерим Андара — каза Дуайн, като стисна юмруци.

— И само няколко часови, с малко късмет — каза Лиам.

— Точно това казва Кадфелд — потвърди Лорн.

Погледна хората си, които изглеждаха съгласни — всички. Само Вард се губеше от полезрението му и той не се обърна към него.

— Значи е решено — заяви той. — Нападаме къщата на Андара тази нощ. Но за да избегнем неприятни изненади, трябва един от вас да отиде и да наблюдава мястото още отсега, докато другите се приготвят. Доброволец?

Йерас искаше да излезе напред, но Ериад го изпревари.

— Аз.

Лорн се поколеба за миг. Изглеждаше, че размишлява, после каза:

— Съгласен съм. Но внимавай да не те забележат. Ако Андара или някой от хората му те видят, ще се усъмнят в нещо и…

— Ще бъда предпазлив — обеща младият мъж.

Изненадан, че е бил отстранен, Йерас въпросително потърси погледа на Вард. Той не му отговори, в това време Лорн дискретно направи знак на Лиам да сложи край на съвещанието.

— Господа — каза ветеранът, — време е да се приготвяме.

Ониксовите гвардейци се пръснаха, с изключение на Йерас, когото Вард дръпна настрани дискретно.

— Зная, че очакваше Лорн да избере теб, вместо Ериад — каза той. — Но ти ни трябваш за друго нещо…

Андара беше в отвратително настроение, когато след по-малко от час Ериад дойде при него в „Счупения меч“. Беше пил сам в кабинета си и не беше мърдал оттам след боя, който Лорн беше нанесъл на четирима от неговите хора.

— Какво те води? — попита той с леко огорчение. — Днес достатъчно слушах приказки за ониксовите гвардейци…

— Именно. Тази нощ ще можеш да се отървеш от тях.

Глава 15

Ериад се върна, когато вече се беше стъмнило напълно и знаеше, че всичко беше готово. Беше предупредил Андара, който, научавайки за плановете на Лорн, веднага беше събрал своите стражи, както и няколко допълнителни главорези — друг подобен случай да унищожи Ониксовата гвардия нямаше да има. Капанът беше заложен, оставаше само да се затвори.

Трийсет въоръжени и изпълнени с решимост мъже чакаха Лорн и останалите. Андара не искаше да има нито един оцелял. Беше разположил хората си в своята къща, в градината и наоколо. Заповедта беше да изчакат ониксовите гвардейци да преминат стената, преди да нападнат. По две причини. Първо, защото това щеше да постави Андара в положението на законна самозащита: той щеше да е нападнатият, този, чиято собственост е била нападната посред нощ, и никой — нито префектът Йоргаст, нито кралското правосъдие — не можеше да го обвини, че е защитавал живота и собствеността си. Втората причина беше, че Андара искаше битката да протече далеч от погледите, защото само по име щеше да е „битка“ — това щеше да е чисто клане. При един срещу шестима Лорн и неговите хора нямаха никакъв шанс да се измъкнат от мелето.

Ериад знаеше, че Андара не иска никакви пленници и че дори беше обещал награда за този, който му донесе главата на Лорн. Младият мъж си казваше, че това като нищо би могъл да бъде той. В края на краищата нямаше ли той да е в най-добра позиция, за да нанесе фаталния удар на Първия рицар? Може би Йоргаст щеше да се заинтересува кой беше убил Лорн. И кой знае дали един ден името му нямаше да стигне до ушите на Естеверис? Защото освен че беше хубаво момче, Ериад беше и амбициозен. Истинска ангелска мутра, но ангел без скрупули и неспособен да почувства и най-малкото угризение.

Беше се оказало направо прекалено лесно да заблуди Лорн и неговата клика.

Почти толкова лесно, колкото да ги привлече в устата на вълка…

Ериад се усмихна при тази мисъл, докато влизаше в двора на Черната кула, но усмивката му бързо се смени със смущение, когато завари ониксовите гвардейци готови за тръгване в две каруци.

— Има промяна — каза му Лорн. — Качвай се, ще ти обясним по пътя.

Хванат неподготвен, младият мъж не можеше да откаже ръката, която Дуайн му подаваше.

Андара чакаше в дъното на едно преддверие с двама от своите стражи, когато трети дойде тичешком при тях и каза паролата.

— Аз съм — каза той, като спря на входа на преддверието — Тук ли сте?

Андара направи крачка напред и излезе от сянката.

— Очевидно — изсъска той нервно. — Ама не стой като побит там, кретен такъв!

Останал без дъх, мъжът хвърли последен поглед зад себе си, преди да се подчини. Идваше от Черната кула, която Андара му беше наредил да наблюдава докато тръгнат ониксовите гвардейци.

— Готово — каза той. — Тръгнаха.

— Ериад с тях ли е?

— Да.

— Кога ще дойдат?

— Мисля, че след половин час.

Андара се сепна.

— Струва ми се доста дълго — каза той. — Сигурен ли си?

— Идват с две каруци, затова.

— Кар… — започна Андара. — А?

— Две — уточни мъжът.

Смутен, началникът на стражата се почеса по бузата.

— Но защо каруци? — запита се той полугласно.

— Е! После ще видим…

Като се обърна към двамата стражи, с които чакаше, Андара каза:

— Идете да предупредите другите. Всички да са готови.

Ониксовите гвардейци спряха каруците в една тъмна уличка и зачакаха Йерас, който отиде да разузнае, да се върне.

— Само трима часови — обяви той тихо. — Един на портала и двама патрулиращи. Вътре няма никакво движение.

— Отлично — каза Лорн.

Кварталът беше много тих, защото в него не живееха много хора. Основно се състоеше от складове, силози, строежи, работилници и празни терени. От небето Голямата мъглявина разпръскваше бледа светлина.

Лорн се обърна към своите хора:

— Вард и Ериад, вие оставате тук при каруците и чакате нашия сигнал. Другите с мен. Готови ли сте?

Всички потвърдиха.

— Тогава да вървим.

— Внимавайте — каза Вард.

С ръка върху дръжката на меча Лорн тръгна с големи гъвкави, тихи крачки, следван от Дуайн, Логан, Лиам и Йерас. Старият ковач ги гледаше как се отдалечават, после спокойно се обърна към Ериад и попита:

— Случайно да ти се намират зарове?

Застанал в засада заедно с петнайсетина мъже, разпръснати в градината около къщата, Андара поглеждаше към небето и ругаеше. Беше изминал повече от час, откакто ониксовите гвардейци бяха напуснали Черната кула, и все още не бяха пристигнали. Нещо ги беше забавило? Дали не се бяха отказали в последния момент? Дали Лорн не беше надушил капана?

Ами ако Ериад е бил разкрит?

Андара се опитваше да мисли разумно.

Подобна възможност да се отърве от Лорн несъмнено никога нямаше да се появи отново. Струваше си да се прояви малко търпение. Щеше наистина да е прекалено глупаво да изтърве всичко само защото не беше изчакал още четвърт час.

Лорн и хората му скоро щяха да прескочат тази стена, Андара го знаеше.

Подпомогнат от Дуайн, Лорн се покачи на крепостната стена и я яхна. После помогна на Йерас да се качи, после беше ред на останалите. Дуайн мина последен, Логан и Лиам трудно го повдигнаха.

Лорн внимателно тупна от другата страна и извади меча си, сетивата му бяха напрегнати до краен предел. Хората му скоро дойдоха при него, и те с оръжие в ръка. Знаеха какво трябва да правят и само чакаха знак от капитана си.

Лорн им даде знак и тръгна надясно, Дуайн вървеше по петите му. Лиам и Логан тръгнаха наляво, за да минат от другата страна на огромния склад, който се извисяваше пред тях тъмен и тих. А Йерас се зае да се прехвърли безшумно в него.

Ериад оставаше невъзмутим, но стомахът му се беше свил от притеснение и от някаква смесица от гняв и тревога. Лиам му беше обяснил в каруцата, която леко се поклащаше, че целта им се беше променила. Бяха решили да не нападат къщата на Андара, а да изпразнят един склад на пристанището.

Понеже познаваше аферите на Андара, Ериад веднага се беше досетил за кой склад става дума. Все пак изслуша обясненията на Вард, които потвърдиха съмненията му.

За да избегне гладна епидемия в Ориал, Градският съвет купуваше жито с лошо качество, което смилаше на брашно и после го препродаваше на ниска цена в най-бедните квартали. Операцията струваше скъпо, но според общинските съветници беше необходима — на първо място трябваше да се избегнат размириците в столицата на Върховното кралство. Кварталните префекти бяха натоварени да преразпределят брашното от общинската помощ, което позволяваше на Йоргаст да се обогатява, като отбива една част от наличностите. Това придобито по нечестен път брашно беше натрупано в един склад в очакване да бъде продадено на по-висока цена.

Според Вард Лорн беше повярвал на едно анонимно сведение и в последния момент беше решил да опразни този склад. Той несъмнено нямаше да е пазен толкова бдително както дома на Андара, а ударът, който можеха да изпълнят, беше не по-малко интересен. Във всеки случай ковачът като че ли предпочиташе тази възможност.

— И какво ще правим с всичкото това жито? — беше се изненадал Ериад.

— Ами ще го раздадем, малкия. Ще го раздадем…

На уличката, където двамата с Вард пазеха каруците, Ериад не можеше да не мисли единствено за Андара, който чакаше напразно и щеше да изпадне в луда ярост, когато разбереше какво се случва. Ериад нямаше никаква вина за това, но достатъчно добре познаваше Андара, за да знае, че някой щеше да заплати тази ярост. Този някой можеше и да е той, Ериад. Или който и да било друг. Андара нямаше да понесе този провал, да не говорим за лишаването от възможността за печалба. А най-лошото беше, че той беше извикал повечето часови от склада, за да ги включи в своята засада…

А дали това наистина беше случайност?

Ериад не беше глупак и колкото повече време минаваше, подозренията му нарастваха. Ами ако е бил разкрит? Ами ако Лорн го беше натоварил да провери местата преди обира, за да му даде възможност да предупреди Андара? Ами ако още от начало беше решил да нападне склада?

Все по-разтревожен, Ериад си помисли, че ониксовите гвардейци знаеха и го бяха използвали. Освен това не трябваше ли Йерас да бъде натоварен да провери дома на Андара? Не беше ли той разузнавачът и наблюдателят на групата? Разбира се, Ериад доброволно се беше предложил пръв, за да има пълна свобода на действие. Но значеше ли това, че Лорн трябваше да избере него?

Чувствайки как ледена пот избива по челото му, Ериад осъзна, че Лорн знаеше. Знаеше, че той иска да има свободно поле, за да може да се свърже с Андара. Лорн знаеше, че той щеше да се предложи и дори разчиташе на това.

Ериад беше манипулиран от начало до край.

Нямаше значение как го бяха разкрили. Може би в крайна сметка сам се беше издал. Трябваше да избяга, преди да е станало твърде късно. Без съмнение Лорн чакаше края на тази мисия, за да си разчисти сметките с него или още по-лошо — да го остави да си тръгне и да пусне слуха, че той беше предал Андара. Това щеше да означава, че е подписал смъртната му присъда. И дума не можеше да става да остави нещата така. Ериад може би все още имаше шанс да обясни на Андара, но трябваше да се измъкне веднага.

И за начало трябваше да премахне Вард.

Бавно извади ножа си и се обърна към Вард, който дотогава чакаше в началото на уличката.

Но старият ковач не беше там.

Ериад късно усети присъствието зад гърба си. Не видя откъде дойде ударът, който го повали, и той се свлече на земята.

Вард погледна презрително тялото, проснато в краката му. Изплю се върху него.

— Предател.

Лорн и Дуайн лесно се отърваха от двамата часови, които патрулираха около склада. Лорн повали единия с удар в тила. Дуайн повдигна другия отзад и го удуши в гънката на лакътя си, държа го достатъчно дълго, докато онзи загуби съзнание, без да обръща внимание на лудешкото ритане на краката му.

Лиам и Логан дойдоха при тях, след като обиколиха склада.

— Няма никого — каза Лиам.

В същото време Вард дойде с едната от каруците. Мъжът, който пазеше на портала, тръгна към него, за да го спре и да го попита какво иска, но Йерас го повали с арбалета си. На върха на стрелата, изстреляна откъм покрива, имаше малка торбичка с пясък. Ударен в главата, човекът щеше да се отърве само с лошо главоболие, когато се събудеше.

Ониксовите гвардейци побързаха да отворят портала на Вард. Скриха часовия и Логан отиде да докара другата каруца, докато Дуайн и Лиам отваряха големите порти на склада.

Вътре чувалите с брашно бяха подредени на редици.

— Ще натоварим всичко, което можем — каза Лорн.

— А него? — попита Лиам.

Сочеше Ериад, който лежеше в безсъзнание и беше завързан отзад на каруцата.

Лорн се поколеба.

— Ще се заема с него, когато привършим тук — каза Вард злокобно.

Андара намери своя шпионин на зазоряване с вързани крака и ръце, провесен за врата от табелата пред „Счупения меч“ с толкова въже, колкото да може да докосва земята с пръстите на краката си. Ериад беше жив, очите му бяха изскочили и пълни със сълзи. Кървав парцал заглушаваше отчаяните му стенания.

Вбесен, Андара нареди първо да махнат парцала от устата му.

— Идиот — каза той. — Не им беше нужно много време, за да те разкрият…

Но другият не отговаряше.

С отвратителни хрипове Ериад изхълца и изхрачи парчета черна кръв заедно с езика на едно бездомно куче, който беше държал цяла нощ в устата си с риск да се задуши. Повечето от присъстващите стражи почувстваха ужасно гадене.

Един от тях повърна.

— Говори — каза Андара, като хвана младия мъж за косата и повдигна главата му.

Беше пребледнял от гняв, но този гняв не можеше да се сравни с яростта, която го обзе, когато откри склада, в който бяха останали само няколко изтърбушени чувала с брашно. Изкара си нервите върху единия от часовите, когото за малко не уби от бой, после започна да бълва ругатни с окървавени юмруци, докато крачеше напред-назад като диво животно, хванато в клопка.

За Йоргаст липсата, от която можеха да спечелят, беше важна, но той и без друго беше вече достатъчно богат, така че Андара много добре знаеше, че префектът нямаше да си мръдне малкия пръст. За него обаче бедата беше жестока. На първо място беше паричната загуба, огромна, при положение, че тези пари, които току-що се бяха изпарили, бяха предназначени не само да го обогатят, но и за заплащане на приближените му хора, на доносниците и на другите сътрудници, които му служеха единствено от интерес. Но тук ставаше дума и за нападението, за публичната обида, която му беше нанесена.

Защото скоро всички щяха да разберат или да се досетят кой беше извършил удара, без той да може да направи нищо. Вероятно вече новината се разпространяваше из квартала като вълна и Лорн Аскариан от висотата на проклетата си кула можеше просто да остави хората от Червените павета да говорят и да ликуват, като се смеят на дързостта и интелигентността на удара, който той и неговите хора бяха нанесли на стражата. Бяха обрали крадци, бяха измъкнали контрабандна стока, която по никакъв начин не можеше да бъде предмет на оплакване. Освен да раздаде правосъдие на самия себе си, началникът на стражите можеше единствено да си мълчи и да стиска зъби.

И ако все още някой се съмняваше, че ониксовите гвардейци бяха виновни за случилото се, всички получиха блестящо потвърждение, когато следобеда в Черната кула започна първото раздаване на безплатно брашно.

С почитанията на Първия рицар на кралството.

От този момент насетне започнаха да се появяват кръстосани мечове, изрисувани по вратите в квартала.

Глава 16

Изминаха дни преди Андара да се появи или стражите да накарат да се заговори за тях — виждаха ги да обикалят улиците на Червените павета, но те избягваха да правят гафове и дори понякога вършеха услуги.

Това не предвещаваше нищо добро.

Сигурен, че Андара няма да се задоволи да гледа как кръстосаните мечове се умножават, Лорн беше посъветвал отец Елдрим да не излиза сам. Освен това беше натоварил Йерас с особена мисия, за която не беше казал на никого, освен на Лиам, и все така забраняваше на Дарил да се мотае дълго време сам из квартала. Лорн беше убеден, че Андара нямаше да го нападне лично, но щеше да го стори спрямо някой от хората му, дори можеше да пострада някой напълно невинен и съвършено чужд на техния конфликт. Засега единственото, което можеше да прави, беше да чака началникът на стражите да премине към действие. Мислите на Лорн обаче бяха другаде.

Когато не се изтощаваше на строежа, той не преставаше да мисли за Алисия — сестрата на Енцио, която толкова много беше обичал. Бяха се влюбили още като юноши, по времето, което Лорн пребиваваше в Сарм. Въпреки мрачната бдителност на Енцио, те се срещаха и си бяха дали дума. За жалост, скромният произход на Лорн беше пречка. Защото независимо че баща му беше някогашен боен другар на крал Ерклант, той произхождаше от дребното благородничество на меча. Колкото до майка му, тя беше пленничка, която един скандски крал беше подарил на Върховния крал заедно с един златен щит и два бойни коня при подписването на някакъв договор. Въпреки всичко, когато беше на шестнайсет години Лорн намери смелост да признае на баща ѝ чувствата, които изпитваше към неговата дъщеря. Той я обичаше. Тя го обичаше. Искаше да се ожени за нея. Херцогът поиска да размисли, после каза, че ще одобри този брак, но при две условия. Едното беше Лорн да уважава девствеността на дъщеря му до деня на брака. И да стане достоен за нея чрез своите заслуги. Това беше повече, отколкото Лорн можеше да очаква: обеща всичко, което искаха от него.

И удържа на думата си.

Няколко години по-късно победи далатските варвари на границата с Валмир и се покри със слава в битката при Урдел, където неговата смелост спаси цял град от разрушение. Ранен, той се върна във Върховното кралство и беше посрещнат като герой. Целият двор се привърза към него. Крал Ерклант го обсипа с почести, даде му земи и го включи в кралската гвардия със званието офицер.

И така, с каска със сив гребен под мишница, в един хубав есенен ден Лорн отиде при херцога на Сарм и Валанс. Вече беше мъж, белязан от войната, но любовта му към Алисия не беше отслабнала. Тя го чакаше — красива и крехка, с бели цветя в косите. Херцогът го нарече „синко“, преди да го награди с бащинска прегръдка. Разбраха се, че сватбата ще се състои през пролетта, след като Лорн се върнеше от една мисия, с която го беше натоварил Върховният крал.

След това мечтата много бързо се разби.

Този ден в края на следобеда Лорн се връщаше от Кралските архиви, когато намери Черната кула обзета от необичайно оживление.

— Какво става? — попита той, като подаде юздите на коня си на Дарил.

— Открихме нещо, месир.

Погледната отвън, въпреки скелетата, които още я обкръжаваха, главната кула изглеждаше почти напълно възстановена. Но работата, която оставаше да се свърши вътре, беше много и по инициатива на Вард, който мразеше да стои с празни ръце, гвардейците бяха решили да се захванат с вътрешния ремонт. Всъщност погледнато отдолу се виждаше чак до върха през голите скелета и изтърбушените подове. Единствен последният етаж беше ако не обитаем, то поне безопасен. Веднага след като беше поправен покривът, Лорн се беше настанил там сред спартански комфорт.

Той влезе в кулата, където се бяха събрали всички гвардейци.

— Открихме параклис — каза Вард, когато го видя.

Главната кула беше обградена от три малки, ъглести кули с бойници, високи колкото нея. В едната имаше вита стълба, която свързваше всички етажи. Другите две приютяваха празни кръгли зали, осветени от амбразури във формата на кръст. На приземния етаж едната от тези зали беше зазидана. Нещо, което не беше разтревожило никого до момента, когато Дуайн разби стената от тухли и хоросан, която препречваше входа към нея.

И откри стар параклис зад нея.

Очевидно той беше посветен на някой от Божествените дракони, но статуята с разперени криле над олтара беше обезобразена до такава степен, че беше неузнаваема. Същото беше застигнало и всички барелефи и всички стенописи, които бяха заличени с чук и длето.

Исарис седеше на каменния олтар и сякаш чакаше.

Лорн внимателно прекрачваше отломките, които препречваха прага, и се чудеше какво можеше да е това. Не знаеше, че Ониксовата гвардия се е молела на някой Божествен и се питаше за кой ли ставаше дума. Но ако е било така, дали след това се беше отрекла от този култ? И защо? После защо да се зазижда това помещение, вместо да се преустрои? Защо е трябвало да се обезобразява статуята? Дали се дължеше на омраза? Или на страх? Кога ли беше направено — преди или след разпускането на Ониксовата гвардия?

— Това не е всичко — каза Логан, който вече оглеждаше помещението, когато Лорн влезе. — Погледнете.

Лорн отиде при бившия наемник зад олтара и видя на пода една голяма гравирана плоча. Наведе се. Надписите бяха изчегъртани и поради това нечетливи, но един ъгъл от плочата липсваше и оттам можеше да се види, че отдолу има тъмна кухина.

Лорн клекна, махна си очилата…

И сдържа едно потреперване.

Току-що беше усетил нещо, което от доста време не беше изпитвал — присъствието на Тъмнината. Стори му се, че чува свистенето на бурен вятър, прегракнали викове под огромни сводове, стенания на измъчвани души. Обзе го леден студ.

Изправи се и докато Исарис скачаше в ръцете му, каза на Лиам:

— Никой да не пипа тази плоча. И зазидайте тази зала.

Лиам кимна.

Като успя да прикрие безпокойството си благодарение на Исарис, който го успокояваше, Лорн говореше спокойно и равномерно. Обаче останалите го гледаха учудено. Лорн можеше и нищо да не обяснява: така или иначе щяха да му се подчинят. Но искаше да избегне появата на подозрения.

— Ще имаме време да проучим това място по-късно — каза той. — Засега имаме по-спешна работа.

Обяснението като че ли задоволи всички. Единствено Вард се намръщи.

— Какво да проучите? — попита някой с ясен глас.

Лорн позна гласа на Алан и се обърна, докато останалите гвардейци бяха обзети от изумление. С изключение на рицаря, всички застанаха на едно коляно с наведени глави.

Принцът се направи, че нищо не забелязва и съвършено естествено влезе в параклиса.

— Какво е това място? — попита той.

— Някогашен параклис — отговори Лорн. — Току-що го открихме и не знаем на кого е бил посветен. И изглежда под краката ни има някаква крипта.

Алан разгледа учудено обстановката.

— Не знаех, че ониксовите гвардейци са издигали параклиси…

— И аз също. Този може би е единственият.

Лорн си каза, че трябва да разпита Сибелиус по този повод.

— Дойдох да те взема — каза Алан.

— Мен? Къде ще ходим?

— На вечерята на Енцио — каза принцът, като повлече Лорн вън от параклиса. — Енцио. Нали помниш Енцио? Висок? Тъмнокос? Смята, че е по-хубав от теб и мен, но е само наполовина прав.

Излязоха на двора.

Слънцето залязваше, но Лорн, който продължаваше да държи Исарис в ръцете си, трябваше да си сложи тъмните очила.

Чакаха ги два оседлани коня.

— Държиш ли да го вземеш? — попита Алан, като посочи котето.

Сибелиус си тръгна от Кралските архиви малко по-късно от обикновено.

Преди да затвори тежката порта, той извика, увери се, че е последен и тръгна. Излишна предпазливост. Откакто Дарил беше постъпил на служба при Лорн, магистърът архивар вече не рискуваше да заключи никого вътре. Не че юношата беше свикнал да работи от сутрин до вечер. Но му се беше случвало да заспи преди да затворят и да се събуди посред нощ и единствените му другари да са мишките, които плячкосват шкафовете, и двойката кукумявки, които гнездяха под стрехата.

Сибелиус се усмихна.

Трябваше да си признае, че Дарил му липсваше. Бившият му чирак беше един от най-недодяланите, които някога му се беше налагало да обучава. Но поне беше изпълнен с добра воля, за разлика от двамата чиновници, които бяха на заповедите на магистъра и които не правеха почти нищо, за да заслужат заплатата си. Доста оскъдна заплата всъщност. Несъмнено това обясняваше всичко.

Сибелиус, който беше стигнал до възрастта, когато човек брои зимите, често се питаше какво ще се случи със скъпите му архиви, когато се пенсионираше или — което беше по-вероятно — когато издъхнеше сред тези регистри, папки, рула и пергаменти. Страхуваше се, че нищо от това нямаше да оцелее наистина. Това, което нямаше да бъде захвърлено, щеше да бъде унищожено, а това, което не бъдеше унищожено, щеше да е забравено. Ако Кралските архиви бяха паметта на Върховното кралство, Сибелиус беше последният пазител на една обречена памет.

Стъмваше се, а той имаше доста път до малката къщичка, в която след смъртта на съпругата му нищо не се беше променило. Но въздухът беше приятен и Сибелиус се радваше на разходката, която за него беше възможност да подиша нещо различно от вековен прах.

И да размишлява.

Потънал в мислите си, той не забеляза мъжа, който го следеше вече няколко дни, нито забеляза навреме тези, които го притиснаха към една стена на завоя на една уличка, пуста по това време. Ако живееше в Червените павета, сигурно щеше да познае стражите, на които плащаше Андара. Помисли си, че има работа с крадци, и каза:

— Аз… нямам кой знае какво. Ето. Вземете всичко.

Но те не искаха парите му.

Изобщо не видя кога дойде първият удар.

Глава 17

Тъй като това беше частна вечеря, се очакваха само двайсетина гости. Сред тях един принц по кръв и Естеверис, който обаче предварително се беше извинил, че не може да остане. Вечерята щеше да се състои в Двореца, в големите салони на резиденцията на Сарм и Валанс. Сред резиденциите, предоставени в рамките на Двореца на чуждите дипломатически мисии, тази беше една от най-луксозните и най-изисканите. Освен това се издигаше насред великолепна градина, чиито тераси, осеяни с фонтани, предлагаха неповторима гледка към Ориал.

Лорн беше отказал да дойде, но Алан не искаше и да чуе. Лорн никога не беше харесвал светските събития, а откакто се беше върнал, се чувстваше добре или сам, или в компанията само на най-близките си хора и в тесен кръг. Истината обаче беше, че се страхуваше да види отново Алисия. Беше я обичал до полуда, убеден, че тя е жената на неговия живот, тази, с която щеше да живее щастлив до края на дните си. В порива му тогава нямаше нищо, което да не е готов да направи или да пожертва за нея. А през годините на страдания в Далрот споменът за Алисия често му донасяше голяма утеха.

И все пак Лорн беше убеден, че ако я види отново, ще изпита огромна болка.

Дали тя го обичаше още, независимо от изпитанията и годините? А самият той какво точно чувстваше? Дали я обичаше или това беше само носталгия по тяхната любов, по мъжа, който той беше преди? Беше ли все още способен да обича?

Разтривайки разсеяно дланта на белязаната си ръка, Лорн си задаваше всички тези въпроси сам на терасата, когато чу, че няколко души излязоха от големия салон. Обърна се, примига на светлината на големите свещници и позна Естеверис, заобиколен от неколцина съветници.

Тъкмо се беше стъмнило. Беше приятно топло, а Голямата мъглявина почти не се виждаше.

— Рицарят Аскариан, нали? — каза министърът като се приближи.

Лорн се поклони с респект, но запази мълчание, докато Естеверис се обръщаше към тези, които го придружаваха.

— Господа, представям ви Лорн Аскариан, Пръв рицар на кралството.

Лорн и съветниците се поздравиха набързо, от разстояние, след което министърът каза, като подчерта своята искреност:

— Не знаех, че ще бъдете тук тази вечер, рицарю.

— Аз също не знаех.

— Значи случайността си свърши работата, като ни събра. Виждате ли, от известно време ми се иска да поговоря с вас, но… Кралските дела, нали разбирате?

— Разбира се.

— Но елате, искате ли? — министърът хвана Лорн за лакътя и го отведе настрана от недискретни уши. — Да се възползваме от отворилия се случай, за да си поговорим.

Седнаха на една каменна пейка, осветена от факли.

— Научих — каза Естеверис — за отличната работа, която вършите в Червените павета.

— Наистина ли?

— Ами да, ами да… вашите усилия, за да възстановите там справедливостта, добрите ви отношения с отец Елдрим и разбира се, работата, която сте започнали, за да възстановите Черната кула. В тази връзка ви пожелавам скоро да намерите нов главен майстор. Мога да ви препоръчам отлични майстори, ако желаете.

— Благодаря. Това несъмнено няма да е необходимо.

Лорн оставаше хладен и дистанциран, но Естеверис не сваляше любезната усмивка от лицето си, сякаш не си даваше сметка за нищо.

— Знаете ли, рицарю, винаги съм смятал, че тази кула, тъй като тя е последната Черна кула, която е останала, трябва да бъде съхранена. Че трябва да бъде спасена в известен смисъл, за да поддържа спомена… Но трябва да ви призная, че винаги оставях за по-сетне. Винаги има нещо по-спешно. А и парите не стигат. Дните си минават… — той въздъхна и поде отново. — Но аз се отклонявам.

Постави ръка, отрупана с пръстени, на рамото на Лорн.

— Рицарю, убеден съм, че кралицата скоро ще пожелае да ви приеме. Знайте, че Нейно Величество и аз самият много се радваме, че Върховният крал е намерил Пръв рицар. А още повече, че Ониксовата гвардия се възражда. Не се съмнявам, че командвана от вас, тя ще допринесе много и ще възвърне цялата си слава.

При тези думи, с ръце, скръстени на гърдите, Естеверис поздрави с усмивка, стана и се върна при съветниците си, които го чакаха. Лорн го гледаше как се отдалечава с чувството, че до него се е доближила змия — умела, жестока и търпелива. Остана за миг на пейката да помисли.

Докато Алан го намери.

— Ама какво правиш тук съвсем сам? Хайде, ела, оттук се минава. И свали тези очила, моля те. Вдъхваш страх, а освен това е съвсем тъмно.

Лорн се подчини и последва принца на терасата.

— Говорих с Естеверис.

— Никой не говори с Естеверис. Мислиш си, че говориш с него, а после установяваш, че само си слушал.

Лорн се усмихна криво и трябваше да признае, че Алан не греши.

— И какво искаше добричкият министър?

— Да ми даде да разбера, че ме държи под око.

— Това доста му прилича. Не ти ли създава впечатлението за гущер?

— Доста, да.

— Наистина не мога да си обясня как майка ми може да го понася по цял ден…

Влязоха в големите салони и Лорн примига, до такава степен светлината от свещите, отразена от огледалата и златото, беше силна. Заслепен, той трябваше да изчака малко, докато започне да вижда ясно и се вцепени.

Алисия беше там.

Беше дошла, докато той разговаряше с Естеверис, и весело разговаряше с някого.

С кого?

На Лорн му беше все едно, той виждаше единствено Алисия. Струваше му се по-красива откогато и да било. Червеникаворусите ѝ коси бяха вдигнати над голия ѝ врат на изискан кок, придържан от гребени, украсени с изумруди. Носеше нежно зелена рокля, чиито бродерии — по-тъмни — подчертаваха елегантните ѝ извивки. Устните ѝ бяха леко начервени. Кафявите ѝ очи, изпъстрени със златни пайети, блестяха. Тя се усмихваше и държеше в ръката си, облечена в ръкавица, ветрило от слонова кост, инкрустирано с нефрит.

На свой ред и тя го забеляза и се смути, кимайки разсеяно към събеседника си. Сякаш останали сами на света, двамата с Лорн размениха дълъг поглед. Тя му се усмихна. Нежна. Развълнувана. Искрена. А той не знаеше какво да прави, докато в замръзналите му вени потичаше гореща лава. След това дойде бавен и мълчалив удар от гръмотевица, който разцепи гърдите му.

Обичаше я.

И дойде болката, родена от тази любов, която вече беше невъзможна.

— Красива е, нали? — каза един женски глас.

Лорн не реагира веднага.

— Лорн — каза Алан, — представям ти Ейлин дьо Фелн.

Алисия отново беше отправила цялото си внимание към този, с когото разговаряше. Лорн се обърна към тази, която беше разбила очарованието, и откри млада жена с деликатна красота, много бледа, с яркочервена уста и искрящи очи.

— Приятно ми е — каза Лорн, като се насили. — Аз съм…

— Но всички знаят кой сте, рицарю — прекъсна го весело Ейлин.

— Ейлин и Алисия станаха неразделни — каза Алан, за да приключи с представянето. — Бъдете послушни — добави той, преди да изчезне.

Лорн гледаше след принца, който тръгна да се ръкува и да раздава усмивки.

— Не се тревожете — подхвърли Ейлин, — не ви мисля никакво зло… — насмешката беше учтива.

Като добър играч, Лорн се опита да се усмихне, но остана нащрек. Знаеше с кого си имаше работа: Ейлин беше дъщеря на херцог Дънкан дьо Фелн, могъщ благородник от Върховното кралство и известен заговорник. Впрочем дъщерята, изглежда, беше също толкова умела, колкото и бащата, като ставаше въпрос за хитрост и интриги. Може би дори го надминаваше благодарение на две оръжия, които липсваха на херцога: невинен вид и смущаваща красота.

— А ако ме попитате дали искам да пийна нещо? — предложи младата жена шеговито.

— Всъщност точно това си мислех.

— Лъжец.

Ейлин прелъстително хвана Лорн за ръка и го поведе към една маса, преливаща от ястия. Херцозите на Сарм и Валанс произхождаха от топла страна, където хората вечеряха и си лягаха късно, за да се възползват по-добре от вечерната прохлада. Съобразно този обичай, вечерята щеше да бъде сервирана след известно време, но отрупаните маси бяха подредени, за да помогнат на хората от Върховното кралство да потърпят.

Лорн не изчака някой слуга да предложи помощта си. Без превземки той напълни две чаши с вино и вдигнаха тост.

— Ако не беше отстъпването на Ангборн — каза Ейлин, — в Двореца щеше да се говори само за вас, рицарю.

— Наистина ли?

— Не знаехте ли?

— Рядко посещавам Двореца.

— Точно затова сте толкова интригуващ, там, във вашата кула. Как се чувства Върховният крал?

— Защо е този въпрос?

— Защото вие сте единственият човек, когото познавам, който го е виждал преди по-малко от година. А може би и отпреди две или три години, ако не се брои принц Алдеран.

— Принцът се е срещал наскоро с Върховния крал?

— Струва ми се, че да. Преди да иде да ви вземе от Далрот, ако си спомням добре.

Лорн кимна, но разсеяно продължи да мълчи.

Тогава Ейлин видя друг поглед, който той скришом отправяше към Алисия. В другия край на залата тя сега разговаряше с брат си Еленцио и с Естеверис, който ги поздравяваше на тръгване.

— Може би тази вечер ще е трудно — каза Ейлин, — но мога да ви уредя една среща.

— Моля? — рече Лорн.

Младата жена се усмихна, развеселена от лекотата, с която изведнъж беше привлякла вниманието на Лорн.

— Алисия иска да се срещнете, рицарю. Насаме, но дискретно. Иска да говори с вас. Струва ми се, че тя… има много неща да ви казва. Вие също несъмнено, нали?

Лорн се вгледа в Ейлин.

Не знаеше какво да каже или да мисли. Каза си обаче, че младата жена доста умело го беше хванала и че внезапността на нейното предложение целеше да го проучи.

Да провери искреността на чувствата му.

А може би това беше само игра за Ейлин, която мълчаливо го гледаше усмихната над ръба на чашата си…

Но Лорн нямаше възможността дълго да си задава такива въпроси.

Един шум го накара да се заслуша.

— Чувате ли? — каза той.

Беше звънът на далечна камбана.

Без да дочака отговор, той остави Ейлин и се спусна към терасата. Някои от гостите бяха излезли преди него, също привлечени от звука — далечен, но ясен — на камбаната, която биеше тревога.

Защото именно тревога беше обявена в града.

— Огън! — промълви Лорн на себе си.

Разблъска хората, за да стигне до парапета, но противно на тях, не му беше нужно да се оглежда, за да погледне в правилната посока.

Вече знаеше какво ще види.

Пожар беше избухнал в квартала на червените павета.

Глава 18

Лорн пристигна в галоп, но трябваше да слезе от коня на Площада на брястовете. Пожар унищожаваше лечебницата на отец Елдрим. Огромни пламъци пробиваха покрива и излизаха през прозорците, обвиваха стените, като повдигаха вихрушки от гореща пепел. Горещината беше толкова силна, че човек не можеше да се приближи.

Лорн пристигна, когато вече нищо не можеше да се направи. Оставаше само надеждата, че пожарът няма да се разпространи. За щастие лечебницата беше заобиколена от улици, които я изолираха. Освен това поливаха покривите на съседните къщи при най-малкото пламъче, при най-малкото въгленче, понесено от вятъра. Но до сутринта от сградата щяха да останат само димящи купчини пепел. Колкото до нещастниците, които все още се намираха вътре…

Веднага щом пожарът беше избухнал, монахините се бяха опитали да изведат болните. Жители от квартала спонтанно бяха предложили помощта си, а ониксовите гвардейци се бяха притекли веднага, щом чуха камбаната за тревога. Но тези, които пристигнаха първи, бяха намерили вериги, заключващи изходите. Прозорците бяха защитени с решетки, трябваше да намерят инструменти, за да срежат веригите, докато паниката обхващаше затворените вътре хора — някои намираха убежище на покривите… но само за да се хвърлят в празнотата, уловени от пламъците. По инициатива на Вард гвардейците не се поколебаха и разбиха главните врати с брадви и чукове. После едните започнаха да се борят с огъня колкото можеха, докато другите с риск за живота си помагаха на доброволците да изведат болните от горящата сграда. Цистерните на пожарните бързо бяха изпразнени, а кофите вода, които човешките вериги донасяха, скоро се оказаха отчайващо напразни. Огънят поглъщаше всичко. Нищо повече не можеше да го спре и битката беше изоставена.

Огромните яростни пламъци, които унищожаваха лечебницата, осветяваха насъбралата се тълпа, труповете, положени на земята, ранените, на които помагаха, колкото можеха. Най-големите късметлии, които страдаха само от това, че бяха вдишали малко дим, стояха уплашени, немощни, безчувствени за подкрепата, с черни лица и зачервени очи. Лечебницата приютяваше не само болни, но и бездомници. Бащи и майки търсеха свои близки — съпрузи, синове или дъщери — в суматохата и викаха с прегракнал от тревога глас, преди да нададат разтърсващ вик и да паднат на колене до някой труп.

Лорн потърси отец Елдрим с поглед, но не го намери. Но позна Вард, който с опърлени коси и зачервено лице беше седнал на един бордюр, а една жена му превързваше прасеца.

— Как си? — извика Лорн.

Грохотът, скърцането, свистенето на огъня бяха толкова силни, че човек трябваше крещи, за да го чуят.

Старият ковач кимна.

— Жив съм. Но няма да мога да подскачам веднага.

— Сериозно ли е?

— Не.

— А другите?

— Мисля, че също са живи.

Лиам и Логан дойдоха при тях. Смръщиха вежди, като видяха, че Вард е ранен, но той ги успокои със спокойното си изражение.

— Като че ли огънят е започнал от няколко места — каза Лиам — и на вратите имаше вериги.

Също като всички останали, и Лорн знаеше какво означава това.

— Къде е Йерас?

— Остана в Черната кула — каза Лиам.

— Някакъв проблем? — разтревожи се Лорн.

— Сибелиус. Хората на Андара го нападнали тази вечер.

Значи Андара се беше нахвърлил на главния архивар същата нощ, когато беше подпалил лечебницата. Искал е да удари силно и може би това не беше всичко.

— Не виждам отец Елдрим — каза Лорн.

— Последния път, когато го видях, влизаше вътре — каза Логан.

Лорн се обърна към горящата лечебница.

— Отдавна ли?

— Не.

— Дали още е вътре?

— Така мисля.

— Лорн! — извика Вард. — Не!

Но Лорн вече се беше втурнал.

— След мен!

Ковачът изруга, като видя, че Лиам и Логан последваха капитана си, без да се колебаят. Първо, защото се хвърляха с наведена глава насред жаравата. Но и защото не можеха да постъпят другояче.

Лорн разкъса единия ръкав на ризата си и си направи от него маска, преди да влезе в лечебницата. Пламъците го заслепиха, а горещината направо го удари. Въздухът беше нажежен като в пещ.

— Оттук! — изкрещя Логан, като посочи стълбите. — После не зная.

Лорн хукна пръв и изкачиха каменните стъпала, чийто парапет гореше. Бяха в централната част на лечебницата. На етажа пламъците облизваха стените на коридорите и се извиваха до тавана.

Почти заслепен, Лорн извика:

— Отец Елдрим! Отец Елдрим!

Напразно.

— Търсете! — нареди той на другите.

Плътен черен дим правеше въздуха отровен, те се лутаха сред пожара, бутаха врати, които освобождаваха кълба пламъци, претърсваха помещенията, в които мощните, извисяващи се огнени езици разкъсваха всичко сред оглушителна врява и непоносима горещина.

Прескачаха трупове, после Лиам извика:

— Тук!

Беше намерил отец Елдрим, който беше само припаднал, съвзе се и започна да кашля, когато го обърнаха, за да го огледат.

— Ще оживее — каза Логан.

— Бързо! Да го изнесем! — нареди Лорн.

Но отец Елдрим не им позволи, когато Лиам и Лорн го вдигнаха под мишниците, за да го понесат.

— Не — простена той. — Не… Там…

— Какво казва? — попита Логан.

— Не зная — отговори Лорн.

— Там… в…

— Всичко ще се срути — предвиди Лиам.

Лечебницата трещеше и скърцаше сред ревящите пламъци. От време на време се чуваше как цели стени от постройката се срутват.

Черният свещеник успя да вдигне ръка, за да посочи една затворена врата.

— До… до…

— Заеми се с него! — каза Лорн на Логан, преди да отиде да погледне.

Бутна вратата и откри стая, обхваната изцяло от пламъци. Там лежаха две тела — едно момиченце и един мъж. Без съмнение бащата се беше опитвал да спаси дъщеря си, когато таванът се беше срутил. Той лежеше на пода, двата му крака бяха счупени под една тежка греда.

— Лиам! — изрева Лорн. — Изведи свещеника! Логан! Помогни ми!

— Но аз… — започна Лиам.

— Не разсъждавай! Спаси свещеника и се върни, ако можеш!

Лиам се подчини, съзнавайки, че нямаше да има възможността да се върне и да помогне на Лорн и Логан, дори и да успееше да измъкне отец Елдрим от този ад.

Лорн се плъзна под една купчина греди, дъски и гипсови отломки, хвана момиченцето, притегли го към себе си и го положи в коридора. Логан го погледна и разбра, че само е изгубило съзнание заради дима, който беше вдишало. Облекчено каза:

— Жива е.

— Сега бащата.

Двамата заедно се опитаха да повдигнат гредата, която беше затиснала мъжа. Но тя беше тежка, а освен това и затрупана с други парчета. Първия път не успяха.

— Пак — каза Лорн. — Заедно. На три! Едно… две… три!

Обединиха силите си, напънаха се, помръднаха гредата, но нищо повече. И втория път не успяха.

— Невъзможно! — каза Логан. — Да се откажем!

— И дума да не става!

— Момиченцето ще умре заедно с нас, ако останем още малко!

— Изнеси я! Аз пак ще се опитам. Мисля, че ако…

— Не, рицарю! Никога няма да успеете сам! Вие…

Наемникът се закашля.

Едва се виждаха от дима и сълзите, които бяха изпълнили измъчените им очи. На няколко метра от тях коридорът гореше.

— Тогава ми помогни! — каза Лорн. — За последен път!

Логан се съгласи неохотно.

Отново се вкопчиха в гредата.

Отново се опитаха да я поместят, с изкривени от усилието лица и напрегнати до скъсване мускули. И тъкмо щяха да се откажат, когато тя се вдигна като че ли изобщо не тежеше.

Лорн видя, че Дуайн беше дошъл при тях.

— Бързо! — каза рижият колос, като държеше гредата на няколко сантиметра от краката, които тя допреди малко премазваше.

Сам носеше огромна тежест, която нямаше да може да удържи още дълго.

Вън, пред лечебницата, която се беше превърнала в огромна купчина жар, от която нищо и никой не можеше да оцелее, тълпата се беше смълчала, неподвижна и сякаш поразена от красотата на ужасяващата гледка.

Вард трябваше да задържи Лиам. Ветеранът се беше разминал с Дуайн на стълбите. Той му беше казал къде да намери Лорн и Логан и сега, когато отец Елдрим беше спасен, искаше да се върне в сградата.

— Не! — заповяда Вард. — Вече е твърде късно.

При тези думи покривът на главната постройка се срути в средата, сякаш гигантски юмрук го беше натиснал отгоре. Облак от пламъци, жар, пепел и искри се издигна в тъмнината, като смесваше ефимерни червено-златисти пайети с бледите, неподвижни спирали на Голямата мъглявина. Това, което беше останало от лечебницата, се разтърси до основи, после подовете се срутиха, като започнаха от тавана, сред оглушителния пожар.

Всички бяха затаили дъх, уплашени, неспособни да приемат това, което се беше случило. Както всички останали, Вард и Лиам не можеха да откъснат очи от фасадата, от която вече се очертаваха само контурите и мрачните отвори сред пламъците.

Отец Елдрим падна на колене и започна да се моли, неговите енориаши бързо се присъединиха към него.

После…

— Там! — изкрещя някой.

Частица надежда накара присъстващите да потръпнат. Всеки искаше да види. Хората се повдигаха на пръсти. Протягаха шии и се блъскаха. Безпокойството все така владееше всички, но им се искаше да повярват, че може би…

— Да! Там! Виждам ги!

И тогава всички забелязаха силуетите, които излизаха от пламъците. Олюляващи се, те изглеждаха толкова крехки и треперещи на горещината — превили гръб, с глава, свита в раменете.

Бяха Дуайн и Логан, които носеха ранения.

Вард не можеше да си поеме въздух от тревога и търсеше Лорн с поглед.

— Драконе-кралю — прошепна той, — направете така, че…

Но не можа да довърши молитвата си.

Понесоха се радостни викове и възгласи „браво“.

Лорн вървеше след другите двама и притискаше към себе си хлапето, живо и здраво, което беше увил в дрехата си.

Глава 19

Зазоряваше се.

След по-малко от час щеше да се съмне, но дотогава Андара щеше да е далеч. Беше му отнело малко повече време, отколкото му се искаше, за да събере богатството, изпълващо двете тежки дисаги, които носеше на рамо. Не всичко беше вътре. Трябваше да избере, от някои неща да се откаже, да остави предмети, на които държеше. Обаче бързаше.

Много бързаше.

Първата част от плана му за отмъщение беше протекла чудесно: лечебницата на свещеника беше изчезнала сред дима. Обаче мъжете, които бяха натоварени да отвлекат архиваря, се бяха провалили. Идиоти!

А задачата им беше проста: да заловят един стар човек и да го отведат, без да го убиват. Изпратил беше четирима. Ама не, и това беше прекалено трудно за тези животни. А без архиваря Андара нямаше никакво средство, с което да окаже натиск върху Лорн. Нищо не го защитаваше от преследванията на ониксовите гвардейци. И като капак на всичко, беше научил за провала на своите хора твърде късно, когато лечебницата вече гореше и на него му оставаха едва няколко часа, за да вземе мерки.

Защото Андара изобщо не се съмняваше: Лорн щеше да отвърне и нямаше да има милост.

Забърза се, като чу, че камбаните биеха за първите молитви в църквите на Пожертвания Дракон-крал. Но пощенската станция вече не беше далеч. Бързо стигна до нея и след като огледа наоколо, без да види нищо подозрително, бутна вратите на конюшнята.

Повика слугата, който обикновено спеше тук.

Напразно.

Андара изруга, но нямаше време да чака. Майната му, щеше сам да оседлае коня си…

Първият удар с дръжката на вилата го уцели право в лицето, вторият — в корема и го накара да се превие на две, третият попадна между плешките му и го просна върху покрития със слама под. С разкървавен нос, той се опита да се изправи, но ритници с ботуши, грижливо прицелени, му счупиха няколко ребра. Претърколи се на гръб — ужасѐн, заслепен от болката, повръщаше му се. И изхълца, когато двата зъбеца на вилата се забиха от двете страни на гърлото му и го обездвижиха.

Прикован към земята, със смазано гърло, той видя Лорн, който се навеждаше над него.

— Наистина ли си помисли, че ще се измъкнеш? Наистина ли повярва, че не знам къде живееш? В кои кръчми ходиш? В коя конюшня си държиш коня? Наистина ли си помисли, че аз също не те следя? И наистина ли си помисли, че ще оставя моите хора без защита?

Вбесен, Лорн му счупи крака с един ритник на подкованите си токове. Андара изстена и притисна ръце в долната част на корема си, като вдигна колене. Искаше да се обърне настрана, но вилата не му позволяваше.

Започна да плаче, устата му беше изцапана с розова слюнка.

— Ти изобщо не разбра с кого си имаш работа, а? — продължи Лорн. — Тъпанар! — обидата беше подчертана с още един ритник. — Въобразяваш си, че като не спазваш правилата, това ти дава предимство. Обаче ето, че и аз не спазвам правилата. Или по-точно — вече не ги спазвам…

Лорн придърпа едно столче и го прекрачи с колене, опрени на бедрата.

— Какво…? Какво ще правиш с мен? — попита Андара.

— Млъквай.

— Можем да намерим…

— Казах да млъкваш — извика Лорн.

Андара млъкна.

— Знаеш ли, ние с тебе си приличаме. Ти си най-долен боклук, но и аз не струвам повече. В мен има нещо, нещо, което ми дойде от… Чакай, ще ти покажа.

Както се сваля превръзка от болен крайник, Лорн бавно разви кожената лента, която обвиваше белязаната му ръка. После, като стисна юмрук, показа печата, вдълбан в плътта му. Кожата около червеникавия камък беше почерняла.

— Виждаш ли този белег? Добре ли го виждаш? Показва това, което съм станал и което никой като че ли не вижда. Но истината е тук, в този каменен печат. А истината е, че сега съм по-силен. По-силен откогато и да било. По-решителен. По-ожесточен. И за твое нещастие — по-безмилостен.

Лорн се изправи.

— Не! Чакай! — опита Андара.

— Не трябваше да заставаш на пътя ми, Андара. Не трябваше да закачаш моите хора… Но иронията в цялата тази история е, че в крайна сметка ти ми направи услуга. Трябваше ми противник, някой дракон, когото да убия за общото добро, благородна кауза, която да защитя… Така че мога да ти призная, ако не ме беше нападнал, аз щях да те потърся. Сега, благодарение на теб, ониксовите гвардейци са обичани и уважавани. И ще са нужни само няколко седмици…

С жестока усмивка на устните Лорн се опря с две ръце на дръжката на вилата.

— Чакай! — каза Андара. — Все още можем да се разберем. В дисагите, там, в тях е цялото ми богатство. Злато, сребро, скъпоценни камъни. Но и документи за собственост. Понеже си като мен, вземи половината. И ме остави да си ходя.

Лорн погледна тежките дисаги и се замисли.

После каза:

— Понеже съм като теб, защо пък да не взема всичко?

И с един удар на тока си, заби зъбците на вилата в земята.

Логан дискретно наблюдаваше конюшнята, за да не може никой да влезе в нея. С дисагите на Андара на рамо, Лорн дойде при него и без да кажат нито дума, без да се обръщат назад, те се върнаха в Черната кула, докато слънцето изгряваше. Там намериха Лиам и Дуайн, както и Йерас, който пазеше пред вратата на Сибелиус.

— Той добре ли е? — попита Лорн.

— Да.

Тъй като се страхуваше, че Андара може да нападне главния архивар, Лорн беше наредил на Йерас да го следи сутрин и вечер. Сибелиус нищо не знаеше за това, тъй че беше истински изненадан, когато едноокият беше изскочил от нищото и беше елиминирал стражите, които го биеха. Първият удар, който Сибелиус не видя откъде дойде, го беше нанесъл Йерас. После всичко беше станало много бързо…

Лорн почука и влезе в стаята, където пазеха главния архивар.

Той не спеше, но лицето му беше изопнато. За сметка на това Дарил, който трябваше да му прави компания, спеше със стиснати юмруци.

— Как се чувствате, Сибелиус?

— Добре. Благодарение на вас и на вашите хора. Благодаря, рицарю… Знаете ли какво искаха от мен тези хора?

Лорн се намръщи.

— Да ви пребият и да ви оставят на улицата, за да ми изпратят предупреждение. Може би дори да ви убият. Или да ви отвлекат, за да окажат натиск върху мен… Както и да е, не ми благодарете, защото по моя вина бяхте в опасност.

— Още от началото знаех какви рискове поемам, като се присъединявам към вас. И не защото взех вашата страна бях в опасност, а защото застанах на страната на Върховния крал.

Лорн реши да не разбива илюзиите на Сибелиус по този въпрос. Той беше искал този конфликт с Андара. Беше го разпалвал, защото беше в негов интерес, при все, че знаеше, че и други, освен него, ще се опарят. Главният архивар се беше разминал само с уплах, но от лечебницата на отец Елдрим беше останала само пепел и равносметката от пожара беше трагична.

— Ще можете да се върнете у дома, Сибелиус.

— Днес ли?

— Още сега, ако желаете. Вече нищо не рискувате.

— Андара?

— Мъртъв.

— А хората му?

— Ще избягат веднага, щом разберат. А тези, които не избягат достатъчно бързо, рискуват да свършат убити или бити и обесени на някой стълб.

— Значи свърши.

— Да.

— Благодаря, рицарю. Ако можехте да направите и за Ориал това, което направихте за Червените павета…

— За момента е важно да върнем надеждата. Но това, което Ониксовата гвардия направи за Червените павета, ще го направи и за Върховното кралство. И то скоро.

Сибелиус кимна с разбиране.

— Ако мога да направя нещо, каквото и да е… — каза той.

Лорн помисли, поколеба се. Беше ли дошъл моментът да поиска от главния архивар това, което наистина очакваше още от началото?

Несъмнено.

— Искам протоколите от моя процес — каза той. — Зная, че са строго секретни. Но зная също така, че именно вие, главният архивар на Върховното кралство, ги пазите.

Сибелиус дълго гледа Лорн, преди да отговори. По някакъв начин винаги беше знаел, че ще се стигне до това.

— Ако ви дам тези протоколи, ще престъпя клетвата си и мога да бъда обвинен в държавна измяна…

Лорн дори не трепна и каза:

— Зная.

След като остави Сибелиус да си почива, Лорн намери Вард, който го чакаше с мрачен вид.

— Проблем ли има? — попита Лорн.

— Можеше да убиеш Андара още преди седмици.

— Да.

— И знаеше, че накрая ще го убиеш. Но изчака.

— Трябваше той да направи престъпление, което да прелее чашата. Трябваше Червените павета да преминат от примирение към ярост.

— В този пожар умряха хора, Лорн. Жени и деца. Невинни.

— Зная.

— Това като че ли изобщо не те вълнува.

— Аз водех война. Всички войни вземат жертви — нев…

— Не ми ги пей тия — ядоса се старият ковач. — Прекалено много съм ги слушал. Винаги служат за оправдание на най-лошото.

Лорн замълча, замисли се, помисли си, че често най-лошото е това, което е трябвало да бъде извършено. Мъжът, който беше преди, може би щеше да постъпи като него, но щеше да изпитва ужасни угризения. Спомняше си, че беше принуден, когато се биеше на границите на Валмир, да изостави войници, които бяха под негово командване — нещо, което ги беше осъдило на сигурна смърт. Решението, което беше взел, беше добро. То беше запазило живота на мнозина други, които бяха застрашени, но независимо от всичко беше изгубил съня си за седмици напред.

Но сега…

— Имам мисия, която трябва да изпълня — каза той.

Вард тежко кимна.

— Искам обаче да ти задам един въпрос. Когато се втурна в тази лечебница, обхваната от пламъците, какво искаше — да спасиш животи или да покажеш храбростта си, за да привържеш хората към своята кауза?

Лорн не отговори, понеже не знаеше отговора.

Лорн се прибра в стаята си изтощен.

Андара вече го нямаше, неговите стражи също нямаше да оцелеят и ако не беше идиот, префектът на квартала щеше да потъне в забрава или да побърза публично да обяви задоволството си от обрата, който събитията бяха взели: да оповести създаването на нова стража и повече да не се противопоставя нейният началник да бъде избиран от населението. Докато чакаха, ониксовите гвардейци щяха да поддържат реда, подпомагани от неколцина доброволци, които Лорн щеше да избере.

Но това можеше да почака до утре.

Лорн се отпусна на леглото така, както си беше с дрехите, и облекчено въздъхна. После се обърна на гръб, докато Исарис мъркаше до хълбока му. Лорн разсеяно го погали, вече сънен.

Не беше прегледал внимателно съдържанието на дисагите на Андара, но това трябва да беше истинско богатство. Смяташе добре да се възползва от него, като започне с финансирането на възстановяването на лечебницата в името на Върховния крал. След това щеше да се заеме с поправянето на няколко несправедливости и да помогне на най-заслужилите, което щеше окончателно да го направи много популярен. Много бързо кварталът на червените павета щеше да има единствено основания за радост поради защитата на Черната кула. Други бедни квартали щяха да започнат да им завиждат и хората щяха да започнат да си казват, че в Ориал животът е по-добър там, където справедливостта на краля е възстановена…

Лорн се протегна и намери сили да седне на ръба на леглото, за да си свали ботушите и връхната дреха. След това отново се изтегна и със скръстени под главата ръце, за миг се загледа в тавана.

Заспа, докато си мислеше какво още му оставаше да направи.

Два дни по-късно един ездач на змей дойде от Цитаделата с една голяма кожена чанта, съдържаща заповедите и наредбите, от които Лорн се нуждаеше за в бъдеще.

Глава 20

Кралица Селиан провеждаше последния си съвет, преди да потегли за Ангборн, когато прислужник влезе през една скрита врата, приближи се безшумно и подаде бележка на Естеверис. Без да прекъсва обсъжданията, кралицата погледна Дранис, който стоеше зад вратата. Разбра, че именно той беше дал бележката на прислужника и погледът ѝ помръкна. Не обичаше драковете, а този го мразеше особено много, несъмнено защото никога не беше успяла да го подкупи. Единствената лоялност, които кралицата търпеше, беше тази, която самата тя беше привлякла. Всяка друга предизвикваше завистта ѝ и много бързо — неизбежно — недоверието и омразата ѝ.

Естеверис разгъна хартията под масата без да се бави. Чакаше новини от Сор Далк, на когото беше дал неограничени правомощия, за да сложи край на действията на членовете на съпротивата, които се противопоставяха на отстъпването на Ангборн. Беше се надявал, че това бързо ще бъде свършено, но бяха минали седмици, без Далк да се обади, а вече предстоеше заминаването на кралския кортеж за Свободните градове. Дали Далк се беше провалил, или беше успял? Дали не беше срещнал непредвидени трудности? Дали не беше разкрит? Елиминиран? Министърът не се тревожеше особено за съдбата на своя пратеник. Но бързаше този трън да бъде махнат от петата му: от това зависеше успехът на преговорите, водени от месеци с Иргаард.

Естеверис се дръпна, като отвори бележката: не ставаше въпрос нито за Далк, нито за Ангборн. Но това, което прочете в нея, го изуми не по-малко. Обикновено в подобни обстоятелства той се задоволяваше да прегледа набързо бележката, която му връчваха, после я сгъваше дискретно, преди отново да ѝ отдели цялото си внимание. Сега обаче я прочете няколко пъти и за миг остана слисан, което в крайна сметка заинтригува и ядоса кралицата.

— Лоша новина, господин Първи министре? — попита тя отсечено.

Естеверис вдигна глава.

— Моля да ме извините, господарке. Но не, няма лоша новина. Или поне така си мисля…

— И какво ви смущава толкова? Може би ще благоволите да го споделите с господата от Съвета и с мен самата?

Министрите запазваха предпазливо мълчание, като избягваха дори да помръднат, даже да дишат.

Естеверис беше седнал отдясно на кралицата, която ръководеше съвета, седнала начело на масата. Той се наведе и каза само на нея:

— Рицарят Лорн Аскариан иска да го приемете.

— Лорн Аска…?

— Първият рицар, издигнат от Върховния крал, господарке.

— Зная кой е! — изведнъж се вбеси кралицата. — Какво иска?

— Не зная, господарке.

Кралицата се успокои и помисли.

— Ще го приема, когато се завърна от Ангборн. Ще организирате тази среща, нали? В момента имаме много друга работа, която трябва да свършим.

Естеверис леко се прокашля.

— Господарке, само че рицарят чака на вратата…

Кралицата повдигна рамене и достатъчно силно, за да чуе Съветът, заяви:

— Е, и какво? Нали няма намерение да я разбие? Чака на вратата? Да си остане там.

Това предизвика няколко учтиви усмивки, но притеснението на Естеверис нарастваше все повече.

— Господарке — каза той тихо. — Ако обичате…

Тъй като погледът на първия министър умоляваше, кралицата благоволи да се наведе към него, за да може той да ѝ каже на ухото:

— Господарке, Първият рицар на кралството е представител на Върховния крал. От чиста куртоазия ви моли за аудиенция. Ако искаше, той можеше да влезе в тази стая, без да предизвестява…

Кралицата измери с поглед Естеверис, сякаш той беше отговорен за това положение.

— Господарке… — настоя министърът.

Кралица Селиан разбра, че трябваше да „даде“ тази аудиенция, ако искаше да спаси реномето си. Вбесена, тя стисна устни, но се сдържа. Изправи се, постави ръце на облегалките на креслото си и кимна в знак на съгласие.

Вратите се отвориха пред Лорн и той влезе.

С ръкавици и ботуши, с коси, завързани на тила с кожена препаска, той беше облечен в ризницата на ониксовите гвардейци и беше препасал меча си. Пристъпи напред невъзмутимо и спря пред масата на Съвета. Тя го отделяше с цялата си дължина от кралицата. Министрите и съветниците се бяха оттеглили, единствен Естеверис беше останал.

Лорн се поклони.

— Госпожо, дойдох да ви предам поздравите на Върховния крал — вашия съпруг.

— Благодаря, рицарю.

— Той ви уверява в своята обич и се надява скоро да може да се върне до вас. В очакване на този ден ви изразява своята признателност за това, че толкова добре се грижите за делата на кралството.

Кралицата наподоби усмивка, която с нищо не я ангажираше.

— Чрез моя глас Върховния крал ви отправя молба — продължи Лорн. — Той не се съмнява, че вие на драго сърце ще я удовлетворите и ви благодари предварително.

Кралицата и Естеверис, който стоеше изправен до нея, размениха бърз поглед. И двамата бяха разбрали едно и също, а именно, че молбата на Върховния крал беше изискване и че той очакваше подчинение. Независимо дали на кралицата се харесваше, или не, неговите заповеди не подлежаха на обсъждане.

— Каква молба, рицарю? — попита министърът.

Лорн извади от джоба си едно писмо и го показа.

Естеверис пристъпи до него, взе кралското послание и се върна да го даде на кралицата, но тя му направи знак да го отвори. Той се поколеба, после счупи печата от черен восък и разгърна писмото. Прочете го и обърна разтревожено лице към кралицата. Нетърпеливо, тя почти изтръгна писмото от ръцете му.

На свой ред и тя го прочете.

Леко пребледня, преди да се обърне към Лорн:

— Ще бъде сторено според волята на Върховния крал — каза тя безизразно.