Рицарят

Глава 1

— Господарке?

Селиан, кралица на Върховното кралство, не се обърна. Тя наблюдаваше — сама — от една висока галерия репетицията, която протичаше сред мирис на стърготини, лепило за дърво и прясна боя. Голямата зала на Двореца беше подредена така, че да възпроизведе конфигурацията на залата, в която на сто и петдесет левги оттам Ангборн щеше да бъде отстъпен на Иргаард с дълга церемония. Въжета, опънати на колчета, разделяха пространството и отграничаваха местата, където щеше да стои помощният персонал. Наоколо спуснати завеси затваряха някои посоки, като откриваха други и очертаваха начало на коридор. Очертана с тебешир, една централна алея водеше до широк подиум, на който манекени бяха седнали в кресла, наподобяващи тронове. От едната и от другата страна на тази алея работниците завършваха изграждането на стъпала. Шумът от техните удари с чук притесняваше церемониалмайстора. Подпомаган от няколко помощници, той трудно се оправяше с преместването на прислужниците, повикани да представляват дипломатите и другите знатни лица, които щяха да дойдат от най-отдалечените краища на Имелор, за да присъстват на събитието.

— Моля да ме извините, господарке.

Кралицата все така не отговаряше.

Сякаш се подготвяше спектакъл или пищна театрална пиеса с декори от изрисувани платна, човек почти очакваше да види опити за фойерверки. Но това беше подписването на исторически договор, който се подготвяше между Върховното кралство и Иргаард. И най-дребните детайли от церемонията трябваше да бъдат педантично уточнени съгласно изискванията на протокола и етикета. И то като се внимаваше да се държи сметка за враждите и особените чувства на всеки един. Една погрешна стъпка, едно закъснение, един пропуск можеше да има катастрофални последици. А кралицата не искаше и най-малката пречка. Този договор щеше да отбележи успеха на нейната политика и окончателно да наложи властта ѝ във и извън границите на Върховното кралство. Нищо не биваше да бъде оставено на случайността. Нищо не биваше да затъмни деня на нейния триумф.

Селиан, кралица на Върховното кралство, остана за миг замислена, с блеснали очи и лека усмивка на устните. После, притеснена от присъствието на своя министър зад гърба си, тя попита:

— Какво има, Естеверис?

Мъжът пристъпи напред, но се постара да остане в сянката зад нея.

— Новини от Цитаделата, господарке. Отрядът от сиви гвардейци, който пътуваше към Самаранд, е имал заповед да ескортира Лорн Аскариан до Цитаделата. Където Върховният крал го е приел на частна аудиенция.

— Много добре. И какво?

Кралицата не се и опитваше да скрие отегчението си.

— Кой знае какво му е казал кралят?

— Как така, кой знае? Аз се надявах вие да го узнаете.

Министърът помръкна. Обикновено беше много горд с ефикасността на безбройните си информатори, които впрочем му струваха доста скъпо.

Или поне струваха доста скъпо на Короната…

Кралицата се усмихна.

Обичаше да побеждава Естеверис, понеже знаеше, че е свръхинтелигентен. Нещо повече, обожаваше да го кара да признае незнанието или безпомощността си. Всъщност изпитваше особено удоволствие да унижава този дебел, плешив мъж, мазен, с розов тен и малки свински очички, който тайно — поне така си мислеше той — я желаеше.

Не само Естеверис имаше шпиони.

— Няма никакво съмнение, че скоро ще науча — каза той. — Но има нещо по-тревожно…

Остави изречението си недовършено.

Но тъй като Селиан, кралица на Върховното кралство, мълчеше и все така стоеше с гръб към него, добави:

— На другия ден кралят и Лорн са отишли на гроба на Ерклант I. После кралят е обявил Лорн за Пръв рицар на кралството.

Кралицата се сепна и най-сетне благоволи да се обърне.

— Пръв…

— … рицар на кралството.

Тя се помъчи да си спомни. Тази титла ѝ говореше нещо, но какво?

После се сети.

Някога беше съществувала Гвардия на оникса. Била създадена по време на Последната война на мрака и служила на кралете на Лангър до създаването на Върховното кралство. Ерклант I я разпуснал. Титлата Рицар на трона от абанос и оникс — или Рицар на оникса — по онова време станала почетна и сегашният Върховен крал я беше дал на някои от първите си другари по оръжие — вече бяха останали само неколцина много възрастни благородници, които още носеха черния пръстен с вълча глава.

Кралицата вдигна рамене.

— Тази титла вече не представлява кой знае какво — каза тя. — Кой го е грижа още? А и един пръстен срещу три години в Далрот не е много висока цена, като се замислиш…

— Наистина Върховният крал провъзгласи неколцина Рицари на оникса. Но той е дал на Лорн титлата Пръв рицар. Не е същото нещо, господарке. Даже е много различно.

— Ама обяснете какво имате предвид, Естеверис! — извика кралицата с глас, в който започваха да се появяват нетърпение и гняв.

Министърът леко се поклони за извинение.

— Първият рицар командваше Гвардията на оникса, господарке. Никой не е бил провъзгласяван за Пръв рицар, откакто е била разпусната.

— Значи кралят е назначил Лорн начело на гвардия, която не съществува от няколко века — иронично рече Селиан, кралица на Върховното кралство. — Мислите ли, че възнамерява да я възстанови?

— Кой знае?

— И с кого? И как? Кога? И с какви пари?

— Не зная — призна Естеверис.

На лицето на Селиан, кралица на Върховното кралство, се появи усмивка, изразяваща превъзходство…

… преди да смръщи вежди, виждай разтревожената физиономия на своя министър. Той беше амбициозен и предан, лишен от скрупули и несъмнено жесток. Можеше да извърши грях от излишно старание и може би дори от гордост. Но не беше от тези, които лесно се тревожат.

Неговата тревога се прехвърли и върху кралицата.

— Какво не ми казвате, Естеверис?

В залата на Двореца се чу силен шум от сгромолясване, придружен с викове от страх и болка. Твърде набързо и твърде неумело построени, една част от амфитеатралните пейки бяха паднали под тежестта на фигурантите, които заемаха местата си на тях, докато работниците още работеха отгоре. Кралицата се наведе над парапета и видя катастрофата. Сред хаоса от счупени дъски имаше изкривени лица, кървящи рани, счупени крайници. Други бързаха да се притекат на помощ на нещастните пострадали и почти се блъскаха да ги извадят изпод дъските.

Абсолютно безразлична към ужаса и страданията, Селиан, кралица на Върховното кралство, гледаше обаче нещо друго, раздвоена между вцепенение и страх.

В сгромолясването си пейките бяха бутнали подиума с куклите манекени. Тази, която представляваше кралицата, беше паднала от своето кресло, а изкуствената ѝ корона се беше изтърколила на пода.

Пребледняла, с изправен гръб и изопнати черти на лицето, кралицата бавно се обърна към своя министър. Преди да стане неин съветник, той беше неин астролог. Тя беше силно суеверна и продължаваше да се допитва до магове, гледачки и гадателки. Естеверис знаеше, че за нея този инцидент беше ужасно предзнаменование.

— Какво не ми казвате? — повтори кралицата през зъби.

Трудно издържайки на погледа ѝ, министърът каза:

— Прочетох текстовете, господарке. Командването на Гвардията на оникса не е единственият прерогатив на Първия рицар…

Глава 2

Лорн не видя как умря първият мъж.

Но чу гелтските бойни викове и разбра какво ще види, още преди да стигне до върха на хребета. Предпазливо беше оставил коня си назад, завързан за дънера на едно изсъхнало дърво. Легнал по корем, той наблюдаваше войниците, заели позиция далеч напред, в ниското, зад едни скали в коритото на пресъхнала река. Бяха хванати в капан, върху тях се спускаха конници, чиито лица имаха цвета на сажди, косите им бяха дълги и черни и бяха облечени в ризници от кожа и кост; те ги обграждаха в галоп и ги обсипваха със стрели.

Гелти.

Лорн преброи двайсет или двайсет и петима срещу едва десетина войници. Повечето от тях вече бяха ранени, нямаха никакъв шанс да победят и се готвеха да умрат геройски. Знаеха ли, че това щеше да е последната им битка? Знаеха ли, че не можеха да се надяват на никаква милост? Лорн добре познаваше гелтите, беше се бил с тях цяла една година в Далатия. Те бяха смели воини, страшни, често достойни за уважение, но винаги бяха безмилостни и избиваха до последния човек. Ако никой не им дойдеше на помощ, войниците бяха обречени.

Лорн огледа долината, склоновете на околните планини, пътя, който се виеше надалеч и се изкачваше към един проход.

Никой.

Тъй като бяха изпразнили колчаните си, гелтите се скупчиха и нападнаха с крясъци. От войниците бяха останали само неколцина, които все още бяха в състояние да се бият. Облени в кръв, изтощени, те застанаха един до друг, за да отвърнат челно на нападението на конниците, които стигнаха до тях, скочиха от седлата и започнаха ръкопашен бой. Обречените войници се биеха, зареждани от отчаянието, като се мъчеха да защитят ранените си другари. Беше диво и престъпно. Сеч. Хвърчаха глави. От разкъсаните кореми се изсипваха димящи вътрешности. Кръвта се плискаше на червени, лепкави снопове сред крясъци на ярост и агония.

Лорн гледаше как войниците падаха един след друг, без да изпита някакво истинско чувство. Последният, ранен на няколко места, се клатеше, нямаше сили дори да вдигне оръжието си срещу фаталния удар.

Широкото острие на ятаган отряза главата му.

Гелтите претърсиха труповете и отведоха конете им. Лорн ги гледаше как се отдалечават в галоп с победни викове.

Без да бърза, той се върна да вземе коня си. Рижата му котка — която беше кръстил Исарис — го чакаше, седнала на седлото. Лорн я погали по главата и я качи на раменете си, преди да яхне коня. После отиде до мястото на клането.

Телата лежаха на земята — осакатени, с изкривени лица, — въздухът беше пропит от топъл мирис на кръв и вътрешности. Докато траеше нападението, Лорн дори и за миг не беше помислил да се притече на помощ на тези мъже и нямаше никакви угризения за това. Техният час беше дошъл, това е.

Освен това имаше да изпълнява мисия.

Стенание.

Лорн слезе от коня, докато Исарис скачаше от рамото му, и обърна един войник, когото смяташе за мъртъв, също като другите.

Беше почти мъртъв.

Мъжът имаше ужасна рана на главата и още една, по-лоша, на хълбока. От пръв поглед Лорн разбра, че скоро щеше да умре. Миговете живот, които му оставаха, можеха да стигнат единствено да почувства известен мир.

Лорн погледна примирено Исарис, която го наблюдаваше, спокойно седнала настрани. След това избърса праха, потта и кръвта от лицето на войника. После внимателно повдигна главата му и поднесе гърлото на своята манерка с вода към пресъхналите му устни.

Мъжът успя да пийне малко.

Отвори очи и кимна в знак на благодарност.

— Гелтите… — прошепна той едва-едва. — Ние… ние ги намерихме, но те…

— Зная — прекъсна го Лорн. — Видях.

— Видели сте? Вие… бяхте тук? И… и нищо не… направихте?

— Това щеше да означава само още един мъртъв.

Войникът опита да се изправи, но беше толкова слаб, че Лорн само постави ръка на рамото му, за да му попречи.

— Трябва… трябва да се предупреди замъкът!

— Не. Вие никъде няма да ходите.

Мъжът го погледна, после разбра.

Чертите на лицето му се отпуснаха и той остави главата си да падне назад. Нямаше трийсет години. Несъмнено беше съпруг и баща.

— Ще умра — каза той.

— Да.

— Аз… Не ме боли много. Може би…

— Не. Това е краят.

Лорн беше виждал агонията на достатъчно много умиращи, за да знае, че е излишно както да ги лъжеш, така и да говориш много. Достатъчно беше това, че е тук, до него. Няма по-лошо нещо от самотата в последните мигове. Лорн изчака дишането на войника да се успокои и попита:

— Как се казвате?

— Сарес.

— Вярващ ли сте?

— Да.

— Тогава сега е моментът да се помолите, Сарес.

Със сълзи на очи войникът леко кимна. Мръсната му ръка, със засъхнала кръв по нея, се плъзна по гърдите му и хвана един медальон с изображението на Дракона-крал — дракон с корона, с изправено тяло и разперени хоризонтално криле.

Невъзмутим, Лорн хвана другата ръка на умиращия.

Остана с него до края.

Когато войникът умря, Лорн се изправи. Дълго гледа изтерзаните тела, които лежаха наоколо му — поради топлината започваха да долитат насекоми. После вдигна очи към хребета, от който беше гледал битката.

Там стоеше един конник.

Един неподвижен гелт, който упорито го наблюдаваше, изправен на седлото — силуетът му се очертаваше на суровата слънчева светлина.

„Страж. Или изостанал“ — помисли Лорн.

Присвил очи зад тъмните си очила, той също го наблюдаваше, а Исарис скочи в ръцете му. Мина един дълъг момент, преди конникът да се обърне и да изчезне зад хребета.

Тогава Лорн възседна коня си и тръгна в противоположна посока.

Глава 3

Лорн завари Каларин в трескаво състояние. След като премина подвижния мост и двойната решетка, трябваше да слезе от коня си на двора и го да води за юздата.

В замъка на граф Теожен цареше суматоха.

Войниците бяха навсякъде, преминаваха в строй или се разминаваха, блъскаха се безредно — стрелци с лък, арбалетчици, копиеносци. Лицата на всички бяха изопнати и напрегнати. Конете цвилеха. Копитата им биеха звънко по паважа. Под един свод неколцина мъже се мъчеха да удържат веригите на една змеица, която пръхтеше. Трябваше да викаш, за да те чуят, и да си пробиваш път с лакти. Встрани отряд стрелци с пушки упражняваха маневра. Зареждаха пушките, опираха ги в рамо и се целеха в чучела, опрени на един зид. Стреляха, без да впечатлят особено някого във всеобщата суматоха, изстрелите уплашиха само ято гарвани, които заграчиха и отлетяха. Лорн познаваше тази треска: треската преди битка.

Видя един интендант, към когото като че ли всички се обръщаха, върза коня си, остави го на Исарис да го пази и отиде при мъжа. Тъй като непрекъснато някой искаше нещо от него, той няколко пъти хвърли поглед към странника, чиято качулка падаше над тъмните му очила и който нищо не казваше.

Накрая попита:

— Какво искате? Казвайте бързо!

— Нося писмо. За графа.

— Дайте ми го. Ще изпратя някой да му го занесе при първа възможност.

— Не. Трябва да го връча лично на него.

Зает с преглеждането на един списък, който току-що му бяха дали, интендантът изгуби търпение:

— Слушайте, нямам време за губене. Тук сме във война! Гелтите нападнаха три села и взеха пленници! Така че или ми давате това писмо, или вие…

Прекъсна думите си, като вдигна очи от списъка, тъй като странникът се отдалечаваше.

Вдигна рамене и се върна към работата си, а Лорн тръгна по едни стълби, които се изкачваха към укрепленията.

Граф Теожен д’Аргор беше събрал най-приближените си барони и рицари на върха на една просторна бойна кула. Скупчени около една маса, покрита с карти, всички бяха в бойни доспехи, с меч на хълбок, бойни ръкавици, затъкнати в пояса, и шлемове в ръка. Прилепена към централната кула, тази беше предназначена за излитане на змейовете. С плющящи знамена в четирите ѝ края, тя се извисяваше над замъка и неговите околности и дори над околните долини. Погледът стигаше надалеч. От това място сякаш цялата провинция можеше да се види, чак до заснежените върхове и под едно безкрайно небе.

Теожен ръководеше военен съвет.

Оставен на масата, прословутият му боздуган не позволяваше на картите да се разместват, докато той обсъждаше какви мерки трябваше да се вземат спешно и сочеше с пръст път, по който трябваше да се тръгне, мост, който трябваше да се пази, проход, който трябваше да се затвори. Целта беше да се определи местонахождението на гелтските конници, които опустошаваха областта и бяха разграбили няколко села и ферми само на няколко левги от замъка. Задачата беше трудна, тъй като Аргор се простираше над неизброими долини, дерета и долчинки. Истински лабиринт. Лабиринт, пазен, разбира се, от кули, порти и укрепени мостове. Но всяка защита си има слаба страна и гелтите, които от месеци застрашаваха североизточните граници, този път бяха ударили в сърцето на провинцията. И бяха неуловими, изчезваха веднага, след като бяха вилнели, и се повяваха на друго място, където никой не ги очакваше.

Обаче последното нападение беше капката, която преля чашата. Беше станало, докато Теожен призоваваше своите рицари и събираше армията си. Не всичко бе готово, но сега графът разполагаше с достатъчно конници, за да прочисти северната част на своята провинция, да прогони гелтските крадци и — с помощта на Червения дракон — да ги избие.

— Времето ни притиска — каза Теожен д’Аргор.

Наведен над своите карти, черните му очи ги изучаваха внимателно.

— Гелтите са взели пленнички — продължи той. — Ако все още не са ги убили, след като са се възползвали от тях, това означава, че възнамеряват скоро да минат границата и да си отнесат плячката у дома.

— Гелтите ще ни се измъкнат, ако успеят да стигнат до своята територия — каза един рицар с побелели коси, издължено лице и обгоряла от слънцето кожа.

Казваше се Орвейн, беше рицар без земя и преди двайсет и пет години беше положил клетва за вярност към графа. Оттогава не беше преставал да му служи и да бъде негов съветник.

— Вярно — потвърди Теожен. — И не само че няма да можем да ги избием като награда за престъпленията им, но и никога няма да видим отново затворничките им.

— Защо да не минем границата? Защо да не преследваме гелтите в тяхната територия? — запита един млад барон. — Те имат по-малко скрупули!

— Защото това би било самоубийство — отвърна Орвейн. — Дори начело на армия.

— И ще означава да започнем война — допълни Теожен.

— Война? — понечи да възрази младият рицар. — А не е ли вече…?

— Не, Гилем — прекъсна го графът. — Ако бяхме във война с гелтите, повярвайте ми, щяхме да знаем. И грижите ни щяха да са други, не банда крадци. Аргор вече щеше да е потънал в кръв и огън — лицето му помръкна при мисълта за нова война с гелтите. — Ще ми се да вярвам, че имаме работа с войници, които поради една или друга причина са решили да нарушат договорите. Може би принадлежат към клан, който се е отцепил. Нищо чудно някой млад, амбициозен крал да е бил коронясан…

Граф Д’Аргор въздъхна, изправи се и сериозно погледна към васалите си. Независимо от годините, той си оставаше природна сила и все още носеше ризницата, която го беше пазила по време на първите войни на Ерклант II.

— Няма да поема риска да предизвикам война — добави той. — Но и дума не може да става грабителствата на гелтите да останат ненаказани. Ще ги хванем, преди да стигнат до собствените си земи, и ще ги избием до крак.

Всички се съгласиха, освен Орвейн, който тихо каза, сякаш на себе си:

— Убийството на тези войници може да предизвика гнева на клановете. По-добре ще бъде да ги заловим и да ги предадем, за да бъдат съдени и осъдени от своите.

Отговори му несъгласен шепот, но той не се обиди. Знаеше, че има право, но знаеше също така, че гласът на разума рядко бива слушан в такива трудни времена.

Намеси се барон Д’Ортан.

На лицето му бяха изписани умора и гняв, той беше един от първите, отговорили на бойния призив на граф Д’Аргор. Няколко от престъпните грабежи бяха в неговото владение. Безпомощно беше гледал изтезавани тела, обесени по дърветата или изгорени във все още димящи развалини.

— Тези варвари грабиха, изнасилваха, убиваха. Те проляха аргорска кръв. Нищо друго, освен аргорско въже или острие не може да ги накара да платят цената за всичко това.

Останалите се съгласиха.

Орвейн размени поглед с Теожен и разбра, че в това отношение той трябва да удовлетвори васалите. Освен това не ставаше въпрос единствено за отмъщение: несъмнено на гелтите трябваше да им се даде да разберат, че аргорските граници не могат да бъдат нарушавани безнаказано и че графът ще отговори на удара с удар.

— Не се безпокойте, Ортан — отговори Теожен. — Краят на техните глави ще е върху коловете.

Баронът кимна признателно.

— Остава да ги намерим, преди да ги избием — каза един рицар, чиито доспехи бяха украсени с черни и кървавочервени мотиви. — Тези гелти не са тръгнали на приключение. Изчакали са сезона, когато небето е забранено за нашите ездачи на змейове, и изглежда добре познават долините, през които минават. Дори с армия преследването им няма да е лесна работа.

Висок, слаб, с мрачен поглед и добре поддържана брада, Дориан дьо Лестер беше представителен мъж. На хълбока му висеше меч, чиято дръжка беше украсена с червен опал. Наближаваше трийсет години и изглеждаше богат и добре възпитан, дори изискан. Определено можеше да се каже, че се отличаваше от грубите феодали на Аргор, начело с Теожен.

Това обаче не означаваше, че към него се отнасят с по-малко уважение.

И го слушаха.

— Вярно — каза графът. — Но ако гелтите се върнат, както си мисля, тогава ще можем да съсредоточим нашето търсене в тези области — посочи с показалеца си три точки на най-голямата и подробна от картите, разгънати върху масата. — Защото така или иначе ще трябва да преминат през единия или другия от тези проходи, нали?

Орвейн беше на неговото мнение.

Но не му трябваше да изучава картата отблизо, за да възрази:

— Седем прохода. Девет, ако гелтите поемат риска да минат през Мрачната долина или Стоманените водопади. Това е твърде много. Дори да тръгнем сега, не бихме могли да наблюдаваме всичките.

Графът се съгласи с нежелание.

— Много добре го зная.

— Някои от патрулите ни още не са се върнали — каза Лестер. — Последните ще се върнат утре вечер, нека да ги изчакаме. Те ще ни донесат може би сведенията, които ни липсват.

Теожен знаеше, че това беше най-доброто, което можеха да направят. Но се ядосваше, че трябва да чака.

Да чака още…

— Един от тези патрули няма да се върне — обяви Лорн.

Лорн беше решил сам да намери граф Д’Аргор и беше успял без особено затруднение. След това беше достатъчно да показва пръстена си на всеки часови, когото срещаше. Увереността му и природната му властност бяха направили останалото. Не беше от тези, на които дълго препречват пътя.

— Какво правите тук? — попита граф Д’Аргор.

— Върховният крал ме изпраща.

Теожен се намръщи. Ръката му, сложена върху масата, леко се беше преместила към боздугана.

— Какво, готово ли е? Най-накрая се решиха да ми изпратят помощта, която от месеци искам, за да мога да браня границите? — иронично каза той, като предизвика няколко усмивки. — Идвате точно навреме, рицарю. Но аз очаквах не само един меч — сведе поглед към оръжието на Лорн. — Скандски меч, доколкото виждам…

Вперил изучаващ поглед в Лорн, който свали качулката си, но остави очилата, Теожен потвърди:

— Аз ви познавам. Вие сте Лорн, нали? Синът на учителя по фехтовка.

— Аз съм. Лорн Аскариан.

С юмрук на сърцето Лорн се поклони в знак на уважение към граф Д’Аргор. Графът изведнъж си спомни всичко и въпреки че видимо оставаше невъзмутим, в очите му Лорн прочете за какво мислеше в този момент:

Далрот.

Лорн извади едно писмо от ръкава си и понечи да се приближи.

— Върховният крал ме натовари… — започна той.

Но Лестер застана между него и масата. Лорн се направи, че не го вижда, без да каже дума. Сред васалите започна мълчалива борба, повечето от тях бяха сложили ръка върху мечовете си. Тогава Орвейн се приближи предпазливо с намерението да избегне разправия.

Именно Теожен обаче успокои положението:

— Казахте, че един от нашите патрули няма да се върне. Какво знаете за това — попита той.

Лорн се обърна към него.

— Гелтите ги избиха — думите му предизвикаха смайване. — Присъствах на битката.

— Присъствахте, така ли? — рече Лестер.

Лорн не му обърна внимание. Смяташе, че не дължи нищо на никого, интересуваше го единствено графът.

— Останах с един от войниците в последните му мигове — каза той. — Казваше се Сарес.

Теожен погледна въпросително Орвейн.

Орвейн тежко кимна: да, един от войниците, тръгнали на обиколка тази сутрин, се казваше Сарес.

— Кога се случи? — попита старият рицар.

— Преди няколко часа.

— Къде? — попита Теожен. — Покажете ми.

Лорн изчака Лестер да се отдръпне и се приближи до масата, наведе се над картата, която му посочиха, потърси… и сложи пръст върху една долина.

— Тук — каза той.

Графът и неговите васали изглеждаха смаяни.

— Сигурен ли сте? — попита един от тях.

— Да.

— Невъзможно — рече друг.

— Мога да разчитам карта — заяви Лорн с лека горчивина.

Загрижен, смутен, Теожен потъна в изучаването на картата, като мислеше на глас:

— Сега вече нищо не разбирам…

— Защо? — попита Лорн, без да се обръща конкретно към някого. — Какво става?

— Ако не грешите… — обясни Орвейн.

— Не греша.

— Ако не грешите, то тогава гелтите не се връщат в тяхната територия, както смятахме ние. Което е необяснимо, защото са взели пленнички, които могат само да ги забавят… Колко бяха тези, които нападнаха патрула?

— Малко повече от двайсет конници.

— Тогава не са били всички.

— Над двайсет конници против един патрул! — извика възмутено Гилем, най-младият от рицарите. — И вие нищо не направихте?

— Не е имало нищо, което сам човек да би могъл да направи — възрази Орвейн, вземайки страната на Лорн.

После, като се обърна към него, продължи:

— Видяхте ли пленничките?

— Нито една.

— Несъмнено са били с другите гелти…

— Или вече са били убити.

Орвейн внимателно се вгледа в Лорн.

Напомняше му някои ветерани, у които войната беше убила човешкото поради извършени, видени или изтърпени ужаси. Това ги правеше отлични бойци. Но макар че тези мъже бяха от онези, които извоюваха победи и преобръщаха съдби, макар че бяха страховити противници и безценни съюзници на бойното поле, в същото време те бяха изгубени души, които рано или късно угасват.

— Освен ако…

Теожен не завърши думите си.

Забързано премести боздугана си, за да извади пакет с карти, из които започна да рови, без да ги пази, докато най-накрая намери една, която — по-стара и по-оръфана от другите — представяше подробно няколко хребета, прохода и долини. След като я разви, той бързо я погледна и се усмихна.

— Това е — каза той.

— Какво? — попита Орвейн.

— Не виждаш ли?

Рицарят без земя започна да изучава картата, но Лестър първи се сети.

— Проходите близнаци! — каза той.

— Да — каза графът, като се изправи в цял ръст. — Проходите близнаци. Гелтите наистина се връщат към своите земи, но не по най-краткия път.

— Нито най-естествения — отбеляза Орвейн. — Никога нямаше да се сетим да тръгнем да ги търсим там. Или пък прекалено късно, след като намерехме патрула…

Теожен се обърна с признателност към Лорн.

— Благодаря, рицарю. В крайна сметка вашата помощ се оказа изключително ценна.

И като се обърна към васалите си, добави:

— Господа, утре на зазоряване тръгваме на експедиция, от която няма да се върнем всички. Подберете най-добрите си оръжия, най-добрите си хора и най-добрите си коне. Вървете! Знаете какво да правите.

Всички кимнаха и сред бойното потракване на оръжия и железни токове, отидоха да дадат своите заповеди. Лорн остана сам с граф Д’Аргор и Орвейн. Смрачаваше се и скоро щеше напълно да се стъмни, както става винаги в планината. Беше се появил северен вятър — силен и прохладен.

Без да каже и дума, Теожен протегна ръка.

Лорн му подаде писмото от Върховния крал и зачака. Графът разчупи печата, очите му пробягаха по хартията. После отново грижливо го сгъна и го пъхна в ръкава си с бавни движения, които му даваха време да помисли.

След това се вгледа в Лорн, сякаш се надяваше в него да намери отговорите на въпросите, които си задаваше. Погледът му се задържа върху ръката му, омотана с кожена препаска, същата, на която Лорн носеше ониксов пръстен, украсен с вълча глава от позлатено сребро над два кръстосани меча. Теожен носеше почти същия пръстен, с тази разлика, че неговият нямаше кралска корона. Доколкото знаеше, съществуваше един-единствен подобен пръстен и той винаги го беше виждал на безименния пръст на Върховния крал.

— Кралят ви е провъзгласил за Пръв рицар на кралството — каза той с тон на хладна констатация.

— Да — отвърна Лорн.

— Познавате ли съдържанието на това писмо?

Лорн поклати глава отрицателно.

Той не знаеше какво се мъчеше да открие графът, какви въпроси беше повдигнало кралското съобщение у него. Не знаеше какво беше съдържанието на писмото, но се досещаше, че то поставя проблем пред графа и че той, Лорн, беше свързан с него.

Внезапно Теожен стана и докато вървеше решително, каза с тон, който не търпеше възражения:

— Тази вечер ще вечеряте на моята маса, рицарю. После ще останете колкото желаете под моя покрив. За жалост, както вече знаете, ще ми е невъзможно да ви правя компания.

— Няма да остана — каза Лорн.

Теожен спря.

— Пътували сте дълго от Цитаделата дотук. Починете си.

— Тръгвам с вас утре.

Графът се поколеба.

— Вашата история ми е позната — каза той, като мислеше за Далрот, Тъмнината и за изпитанията, които Лорн беше изтърпял.

— Тогава знаете, че съм се бил с гелтите и че помощта ми може да се окаже ценна. Освен това наистина ли можете да се лишите от един меч? Надявали сте се на подкрепление от Върховното кралство? Преди малко се подиграхте, но това подкрепление съм аз. И ме праща Върховният крал.

Глава 4

Тази сутрин Върховният крал не събра сили да стане. Остана в леглото в стаята си с тапети в черно и сиво, отказа всякаква храна, пожела единствено да натопи устни в чаша вино с мед. Слугите оправиха тоалета му сякаш се грижеха за мъртвец.

Вечерта повика Норфолд.

— Новини от Лорн? — попита той.

Въздухът тежеше от уханията на парфюмите, които се предполагаше, че прикриват мъртвешката миризма, излъчваща се от тялото му.

— Никакви — отговори капитанът на кралската гвардия.

Беше въоръжен. С меч на хълбока, той беше облечен в прословутата сива ризница и държеше шлема си с гребен под мишница.

— Смятате ли, че вече е стигнал в Аргор?

„Ако изобщо е тръгнал към Аргор“ — помисли си Норфолд.

— Несъмнено — отговори той.

— Тогава вече се е срещнал с графа. И му е предал писмото.

Върховният крал се замисли и добави:

— Добре. Да, добре… Добре…

После каза:

— Когато отвори писмото, Теожен ще разбере. Познавам го. Ще разбере. И ще направи каквото трябва…

По-мрачен от обикновено, Норфолд нищо не каза. Той беше войник. Умееше да мълчи, да пази чувствата си за себе си.

Но старият крал го познаваше достатъчно, за да може да прочете какво става в него.

— Вие не одобрявате моя избор, Норфолд.

— Сир, нямам право да…

— Зная какво си мислите!

И тъй като Върховният крал сякаш чакаше отговор от него, капитанът се поколеба и каза:

— Вие го провъзгласихте за Пръв рицар на кралството, сир.

— Не смятате ли, че е достоен за това? Спомням си обаче, че искахте един ден той да ви наследи като капитан на сивите гвардейци…

Норфолд кимна и каза с треперещ глас:

— Той извърши предателство. Измени на честта и дълга си.

— Той беше несправедливо обвинен. Заговор. Той беше невинен.

Норфолд млъкна и се запита кого от тях двамата се опитваше да убеди Върховният крал.

— Вие не харесвате Лорн. Никога не сте го харесвали. А сега… А сега изпитвате завист към него…

— Уверявам ви, че не е така, сир.

— Да, така е — настоя старият крал провлечено. — Завиждате. Завиждате…

— Но вие го направихте ваш представител — продължи Норфолд. — С този пръстен на ръката си той е… все едно сте вие! Той говори и действа от ваше име.

— Зная.

— А ако му хрумне да не ви се подчини, сир? А ако злоупотреби с властта, която му поверихте, за да…?

— Зная!

Върховният крал приличаше на мумифициран труп: кожа като пергамент, измършавели крайници, костелива гръд, хлътнали бузи, изпъкнали скули, дълбоко потънали очи, никакви устни. Но сякаш в него беше пламнал някакъв огън.

Оживен, той нанесе последния си удар:

— Трябва ми шампион, Норфолд! Рицар, който да е моя ръка, мои очи и мой глас! И който да може да спаси Върховното кралство. Да го предпази от враговете му. От Иргаард! От кралицата! Който да може да го предпази дори от Тъмнината!

Под въздействието на вълнението, той се беше изправил в леглото, очите му пламтяха. Изтощен, след малко се отпусна назад върху възглавниците и каза:

— Лорн е този човек. Той… винаги е бил такъв.

Пристъп на кашлица го накара да замълчи.

Норфолд извика и направи каквото можа, за да му помогне, преди слугите да се заемат — да повдигнат възглавниците на Върховния крал, да му дадат да пийне малко вода и да избършат устата му.

Капитанът се отдръпна.

Страхуваше се да не пречи и не се чувстваше на мястото си. Мразеше да гледа как страда този крал, когото обичаше и към когото можеше да покаже обичта си единствено по своя твърд, войнишки начин. Много пъти беше срещал смъртта, но пред болестта и неумолимото отпадане се чувстваше напълно безсилен, разколебан и непохватен.

— Ще видите — каза Върховният крал, като размаха костеливия си пръст към него. — Лорн ще покаже, че е достоен за моето доверие. Но най-вече ще покаже, че е достоен за своята съдба.

Това беше изречено с такава надежда, че Норфолд не можа да направи друго, освен да се съгласи и да се усмихне с фалшиво доверие. В този момент не искаше нищо друго, освен благополучието и спокойствието на своя крал, та дори и с цената на някаква жалка лъжа.

— Освен това той е от моята кръв — добави Върховният крал, докато силите го напускаха и той потъваше в сън. — Това не е нищо, не е, нали? От моята кръв… Това не е… нищо…

Глава 5

Установиха лагера си на склона на планината, на входа на просторна пещера, която ги защитаваше и най-вече скриваше огньовете им. Опасността не беше в това гелтите, които преследваха, да видят светлината, опасността идваше от змейовете, които ловуваха нощем. Беше средата на лятото — времето, когато малките се учеха да летят. Денем майките бдяха над своите рожби, които представляваха лесна плячка за самотните възрастни мъжкари. Така че женските можеха да търсят храна само след като паднеше нощта, бяха гладни и също толкова тревожни, поради което и особено агресивни. Този сезон на Летенето всъщност беше причината, поради която Теожен не можеше да прибегне до ездачите на змейове, за да намери и преследва гелтите, които ограбваха земите му. Между дебнещите мъжкари и женските, които нападаха, когото видеха, да се прелита над високите долини на Аргор беше самоубийство.

С меч в ръка, Лорн беше натоварен да провери дъното на пещерата, начело на неколцина мъже. Върнаха се, без да са забелязали ни мечка, ни планински лъв; през това време останалата част от отряда привършваше с грижите за конете и разпъването на лагера. Както всички членове на експедицията, и Лорн беше изтощен, но не позволяваше да му проличи. Решимостта на Теожен побеждаваше всички слабости: неуморим, той беше сила, която не се спира пред нищо, и човек можеше единствено да го следва. Но Лорн се питаше дали щяха да хванат гелтите, преди да е станало твърде късно, сиреч преди те да стигнат до своите земи — там, където никой не можеше да иде да ги търси. Съмнение започваше да се чете по лицата на всички — сигурно си задаваха същия въпрос. Но също като Лорн, и те мълчаха.

Крайно изтощен, той се надяваше на кратък отдих, когато Дориан дьо Лестер сухо му извести:

— Графът ви вика.

Враждебността помежду им се появи още в първия миг и още при първата си среща едва не кръстосаха саби. Оттогава насетне Лестер упорито наблюдаваше Лорн, който се опитваше да не му обръща внимание. Не си говореха повече от необходимото, а враждебността им се проявяваше единствено в мълчания и погледи. Впрочем Теожен не би го позволил.

— За какво ме вика?

Лестер не отговори.

Лорн се обърна към графа, който стоеше на входа на пещерата, загледан в тъмното, настрани от часовите, които наблюдаваха небето, и далечните крилати силуети. Отиде при него, чувствайки в гърба си погледа на Лестер, и изчака малко, преди да се обади:

— Графе?

С напрегнато лице и присвити очи Теожен не реагира, погълнат от мислите си. Вече от няколко дни не беше възможно да се видят огньовете на кулите, пазещи Аргор. Независимо от това, всяка вечер графът мълчаливо гледаше по посока на тях, сякаш погледът му можеше да се пренесе над планините, които го разделяха от замъка му.

И от гроба на съпругата му.

— Графе? — учтиво повтори Лорн. — Викали сте ме?

— Смятате ли, че тази експедиция има смисъл? — попита Теожен с поглед, прикован в залеза.

Лорн нямаше време да помисли какво да отговори.

— Всички знаем, че жените, които тези гелти са отвлекли, несъмнено вече са мъртви — продължи графът. — Убиването на гелтите няма да върне онези, които те са убили, и няма да заличи злото, сторено от тях. И за да ги накараме да платят цената за своите престъпления, други — вие, аз, Орвейн, кой знае? — също може да умрат… — обърна се към Лорн. — Е, питам ви, рицарю: всичко това има ли смисъл според вас?

На свой ред Лорн също се загледа в здрача, чиито огньове се отразяваха в тъмните му очила, и каза:

— Вие не успяхте да опазите своята провинция, поданиците и васалите си, графе. Какъв друг избор ви остава, освен да донесете главите на виновните?

С гневен поглед Теожен дълго наблюдава безизразния профил на Лорн. После гневът му намаля. Лорн беше прав. Колкото и цинично и разочароващо да беше разсъждението му, той имаше право и Теожен трябваше да го признае.

— Казахте ми, че не познавате съдържанието на писмото, което ми донесохте, нали? — попита графът.

— Това е истината — каза Лорн.

— Вземете.

Теожен му подаде писмото на Върховния крал. Лорн позна върху него печата от черен восък и го взе неразбиращо.

— Отворете го — насърчи го графът.

— Графе, не зная дали…

— Отворете го, рицарю.

Лорн се поколеба. След това отвори писмото и помисли, че това е някаква шега, чийто смисъл му убягва.

Листът беше празен.

Вдигна поглед и отправи мълчалив въпрос към Теожен. Графът като че ли се забавляваше и го гледаше насмешливо. Тогава Лорн си спомни с какво спокойствие графът беше отворил и прегледал писмото на Върховния крал. Тогава не беше изразил и най-малка изненада, не беше направил никакво движение, което да показва някакво чувство, а минаваше за раздразнителен и холеричен човек. Несъмнено беше такъв. Но и несъмнено умееше да играе добре играта си.

— Но какво е…? — започна Лорн.

— Изненадващо, нали?

— Не разбирам.

Теожен се усмихна.

— Не разбирате ли? Е, добре, аз виждам две обяснения за тази загадка. Първото е, че кралят си е изгубил ума, както твърдят някои. Че е луд до степен да праща хората да носят празни листа на последните му привърженици. Или да ви провъзгласи, вас, за Пръв рицар на кралството — добави той.

Ударът му успя.

В погледа на Лорн заблестя пламъче, той стисна челюсти, но нищо не каза. Ръката, на която носеше пръстена с вълчата глава, беше същата, обвита в кожа, на която носеше и белега на Тъмнината.

— Ето ги — каза Теожен и стана.

Това прекъсна мислите на Лорн — той проследи погледа на графа и видя за кого говори: най-накрая разузнавачите се връщаха. Въоръжени с лъкове и дълги ками, те носеха леки оръжия и вървяха пеша, като водеха изтощените си коне.

Начело беше Орвейн.

— Има новини — отгатна Теожен, като тръгна към тях.

— Гелтите ще се разделят — оповести Орвейн.

Граф Д’Аргор беше събрал своите рицари около един огън, встрани от останалата част от отряда. Бяха по-малко от десетина души, сред тях и Лорн, който слушаше Орвейн. Този ветеран най-добре от всички познаваше отдалечите планински области, в които напредваха, и на него Теожен имаше най-голямо доверие.

— Проследихме следите им дотук — каза той, като посочи една точка на картата, която набързо начерта в пръстта с меча си. — Разделиха се тук и тръгнаха през тази долина на изток.

— На изток? — учуди се Лестер. — Сега на изток ли се движат?

— Каква преднина имат пред нас? — попита Теожен.

— Един ден — отговори Орвейн. — Ден и половина, може би. Но не повече.

— Ще ги настигнем. Добре.

— Но защо отиват на изток? — настоя Лестер. — Това е съмнително!

— Понеже ги настигаме, може би се надяват да ни разпилеят — предположи Гилем.

— Или да ни вкарат в капан — каза Ортан. — Преди три дни гелтите поеха на север. Вече три дни се движат към Дивите планини и своите територии. Защо е сега тази промяна в посоката? Лестер е прав. Това няма никакъв смисъл.

— Не е сигурно — каза Орвейн.

— Досети ли се какво замислят? — попита графът.

— Така мисля. Месир Гилем правилно се досети: гелтите знаят, че ги настигаме и това ги тревожи.

Поласкан, младият мъж се усмихна смутено. Той още нямаше двайсет години и беше син на могъщ васал и приятел на граф Д’Аргор. След внезапната смърт на баща си преди няколко месеца той го наследи, без да е достатъчно подготвен за това. Оттогава се стараеше да се покаже на висота за задачата, която му беше поверена, и беше сред първите, които се отзоваха на бойния призив на Теожен. Въпреки всичко неговата младост и неопитност му пречеха да се наложи и понякога дори се колебаеше да вземе думата.

— Но гелтите не се опитват да ни разделят — продължи старият рицар. — По мое мнение те отиват тук.

Мечът му посочи ново място на картата, начертана на земята.

— Към Разклона за Ерм? — учуди се Теожен.

— Да, графе. И там ще се разделят.

— Защо? — запита Ортан.

— За да ни принудят да разделим силите си — каза Лорн. — Или да се откажем да хванем половината от тях.

— Какво знаете вие? — попита Лестер.

Лорн го погледна мрачно.

— Бил съм се с гелтите в продължение на година край Валмир. Познавам ги.

— Освен това — намеси се Орвейн, — две малки групи от конници се движат по-бързо от една голяма.

Теожен взе думата:

— Ако не се лъжеш относно техните намерения и ако те наистина имат около ден преднина пред нас, това означава, че ще лагеруват на Разклона тази вечер. И следователно ще се разделят утре.

— Едната група ще тръгне на север, а другата ще продължи на изток — уточни Орвейн.

— Но ще го разберем със сигурност едва утре вечер, когато стигнем Разклона — отбеляза Ортан.

— Всъщност — каза Теожен, като присви очи към картата, нарисувана на земята — може би ще бъдем там малко по-рано.

Гледаше един малък проход, който изглеждаше незначителен, но неговият стар боен другар се беше погрижил да го начертае и сега разбираше защо.

— През този проход — обясни Орвейн — гелтите не са минали. Или защото не знаят за съществуването му, или защото вече са го подминали, когато са решили да тръгнат към Разклона за Ерм. Но за нас има още време. И това е начинът да спечелим ценни часове.

Граф Д’Аргор се изправи и се усмихна доволно.

— Господа — рече той със задоволство, — най-сетне ще имаме преднина.

По-късно, независимо от умората, Лорн не можеше да заспи. Беше оставил Исарис в замъка Аргор и откакто беше започнала експедицията, всяка вечер се уверяваше до каква степен неговото присъствие го успокоява. Убеждаваше се, че рижото коте прогонва неговите тревоги и демони. Без него кошмарите, студената пот, съмненията и угризенията се връщаха веднага щом заспеше.

Когато заспеше.

Дремеше, когато изпращяването на една цепеница в огъня пробуди ехото от светкавица, раздираща небето над Далрот. Лорн се сепна, задъхан и замаян остана за момент седнал на постелята си, преди да успее да се съвземе. Белязаната ръка го болеше и той се разтревожи, че някой може да го изненада в това състояние. За щастие, като че ли всички в пещерата спяха.

Лорн разбра, че сънят няма да дойде. Въздъхна и стана с изкривено от болка лице — кръстът го болеше от дългите дни мъчителна езда. Взе меча си, дискретно направи знак на часовите и излезе.

Застанал пред входа на пещерата, Лорн можеше на спокойствие да оцени покоя наоколо и тъй като дните бяха ужасно горещи — прохладата на планинския вятър. Нощта беше ясна, луната светеше високо. Бледите съзвездия на Голямата мъглявина се простираха към хоризонт от черни хребети. Виждаше се прекрасно и Лорн изпита облекчение, че не трябва да си пази очите от хапещото слънце.

Остави се да го обгърне спокойствието на дивите планини на Аргор и се усмихна…

… преди да забележи двама мъже, които се бяха отдалечили леко от пещерата и разговаряха тихо така, че никой да не може да ги чуе.

Лорн лесно разпозна величествения силует на графа. Но трябваше да изчака другият да се обърне с лице към него, за да познае Гилем. За момент се поколеба дали да се приближи безшумно, но предпочете да ги наблюдава от разстояние.

Жестовете на Теожен изразяваха обич към младия мъж — бащински жестове. Без съмнение той го познаваше от най-ранното му детство и сигурно му даваше съвети и го успокояваше в навечерието на предстоящата битка с гелтите, които преследваха от дни. Гилем слушаше, кимаше, видимо се мъчеше да направи добро впечатление, искаше да се покаже смел.

След малко Теожен го възнагради с едно мъжко потупване, което целеше да разсее последните му съмнения и да събере всичката му смелост. След това се разделиха. Потънал в мрачните си мисли, Гилем се върна в пещерата, без да види Лорн, който беше седнал на една голяма, плоска скала. Графът обаче го видя и седна до него, като уморено въздъхна.

— Чухте ли? — попита той.

— Не, но разбрах.

— Страхува се.

— Какво по-нормално? Колкото по-навътре навлизаме в планината, толкова по-уязвими ставаме. Конете ни са преуморени, а скоро няма да имаме и храна. Хората се съмняват. А утре ще трябва да разделим силите си, за да продължим преследването.

— Скоро ще настигнем гелтите. Утре. Или в другиден.

— И ще умрат хора. Гилем е прав да се страхува.

— Той не се страхува да умре.

— Греши.

Заинтригуван, Теожен се обърна към Лорн.

Какво общо имаше този мъж с младия рицар, който беше някога? Лорн беше на възрастта на Гилем, когато графът го срещна за пръв път в двора на Върховното кралство. Няколко години по-късно се върна увенчан със слава от околностите на Валмир, беше приет в Сивата гвардия и щеше да се жени за великолепната Алисия дьо Лоранс, дъщерята на могъщия херцог на Сарм и Валанс. Сякаш съдбата му се усмихваше. Също като щастието му, и успехът му беше дързък и невероятен.

— Вие също не спите — отбеляза Теожен.

Лорн се усмихна примирено.

— Не се страхувам. Моите страхове умряха в Далрот.

— Умряха там? Или останаха затворени там? Ако е така, не ви завиждам. Мъжът винаги е сбор от страховете и смелостта си, рицарю. Ако страховете ви все още са там, това означава, че една част от вас ви е напуснала. Но аз няма да ви обиждам като ви окайвам.

На свой ред Лорн също се обърна към графа. Дълго се гледаха, като Лорн се питаше до каква степен графът беше прозрял правилно. После отново се загледа в нощния хоризонт.

Но не го виждаше.

От една малка торбичка на колана си Теожен извади метална манерка. Отвори я, отпи направо от нея и я подаде на Лорн да направи същото. Лорн на драго сърце прие и погълна една глътка ароматна ракия, която му подейства сякаш по гърлото му се разля разтопен метал. С мъка преглътна, смръщи се и за малко не се задави.

— Малко е силно — съгласи се графът, като си взе манерката.

— М… малко? — каза Лорн прегракнало.

Прочисти си гърлото, преди да добави:

— Какво е това?

— Рецепта от моите планини. Не е лошо, нали?

— Ами… запомнящо се е.

— Искате ли още? — предложи Теожен, като подаде манерката.

И понеже Лорн отказа, той вдигна рамене и отпи още.

— Никак не харесвате Дориан, нали? — попита той след известно мълчание.

Лорн се поколеба, преди да забележи, че графът се усмихва и че усмивката му е не само помирителна, но и разбираща. Той очевидно знаеше какво може да очаква от Дориан дьо Лестер. Лорн като че ли не беше първият, който имаше проблеми с него.

— Не — каза той. — Но ми се струва, че е взаимно.

— Лестер ви няма доверие, рицарю. И честно казано… — Теожен замълча за малко и изчака Лорн да го погледне. — Можете ли наистина да му се сърдите? — попита той с тон на дружески упрек.

Лорн не отговори.

После сведе очи към белязаната си ръка и започна да разтрива ставите си. Замисли се за това кой беше той, за това, което знаеха или си мислеха, че знаят хората за него, за вида си и за начина си на поведение. След което вдигна очи и срещна погледа — приятелски и развеселен — на графа.

— Дориан е досадник, но е верен, точен и смел — каза Теожен. — За жалост, по причина, която не зная, е ожесточен срещу целия свят и срещу самия себе си. Ще видите, че в крайна сметка вие двамата ще започнете да се разбирате добре…

Като плесна с ръце по бедрата си, графът стана, разкърши широките си рамене и добави:

— Трябва все пак да поспя няколко часа. Вие би трябвало да направите същото, рицарю. Сигурен съм, че утре Орвейн ще ни събуди по-рано от обикновено. Лека нощ.

— Лека нощ, графе.

Теожен тръгна към пещерата, но Лорн го извика:

— Графе!

Той се обърна.

— Да?

— Преди малко, преди да се върнат разузнавачите, не ми казахте другото обяснение. Ако Върховният крал не е луд, тогава защо ме натовари да ви донеса празно писмо, според вас?

Теожен застана стабилно на двата си крака, скръсти ръце и зачака, убеден, че Лорн знае отговора.

— Не нося вестите, нали? — каза Лорн. — Аз съм самата вест.

Граф Д’Аргор кимна утвърдително.

— Вие и този пръстен на пръста ви. Изпращайки ви при мен, Върховният крал ми изпраща вест. Казва ми, че не се е отказал, че е готов да се върне в играта и че вие сте главният му коз, който възнамерява да изиграе. Върховният крал направи от вас свой представител. Направи ви своя ръка, свой меч.

В този момент Теожен стана сериозен, строг и в тъмното — почти заплашителен.

— Защо? Не зная — заключи той. — Оттук насетне единственото, което е важно за мен, е да разбера дали сте достоен за това.

Глава 6

Вдигнаха лагера малко преди разсъмване, преминаха прохода, което им позволи да спечелят ценни часове, и в средата на деня стигнаха до Разклона за Ерм. Теожен предпазливо слезе от коня и изпрати Орвейн и съгледвачите напред. Определиха часови. Мъжете завързаха конете си и се събраха на групи под сенките, за да обядват къс сушено месо и парче сух хляб. Вече три дни пестяха храната и гладът започваше мъчително да се усеща.

— За щастие, вода не ни липсва — каза Гилем, като се върна, след като беше напълнил манерката си.

Родено от бързите, прозрачни води на висок ледник, едно поточе течеше недалеч сред покритите с мъх скали.

— Може би да отделим един-два часа за лов — каза един рицар със сплетена брада.

Беше набит, с широки рамене, бойна секира висеше на халка на колана му, ръцете му бяха покрити с племенни татуировки. Казваше се Гаралт и говореше със скандски акцент, който Лорн лесно позна — същият като на майка му.

— Съгледвачите могат да се върнат всеки момент — отвърна граф Д’Аргор. — Тогава ще трябва да чакаме хората, които сме пратили на лов. И може би напразно, ако се върнат с празни ръце. Няма да се оставим да умрем от глад, обаче ще ловуваме на връщане, след като изпълним мисията си.

В този момент дрезгав животински крясък раздра тишината сред върховете. Лорн не чуваше за пръв път тази сутрин подобен крясък, но никога толкова наблизо. Вдигна глава и огледа небето.

— Мъжки змей — посочи му Теожен — Вик на предизвикателство. Не след дълго ще чуем и…

Не успя да завърши изречението си.

Втори крясък отекна, още преди ехото от първия да заглъхне в далечината.

— Там — каза Лестер, като сочеше с пръст.

Два змея се бяха появили над един скалист хребет. Два млади мъжкаря, които кръжаха един до друг в яростен балет. Удряха се с муцуни и с нокти, изглеждаха, сякаш искат да се захапят за вратовете и да се изкормят.

— Двама мъжкари, които се бият — каза барон Д’Ортан.

Беше присвил очи, ръката му ги предпазваше като козирка.

— Наближаваме област, в която змейовете се размножават и правят гнездата си — обясни Теожен на Лорн. — Ще я заобиколим. Гелтите няма да поемат риска да минат през нея, нито пък ние.

— Тия двамата се забавляват — каза Лестер.

Едва беше погледнал към змейовете и седнал на един голям камък, се правеше, че се интересува единствено от парчето сирене, което ядеше, набодено на ножа му.

— Сигурен ли сте? — учуди се Ортан.

— Убеден съм.

Тъй като не знаеше много за змейовете, Лорн се затрудняваше да каже дали присъства на истински дуел, или на подобие на битка.

Баронът се обърна към Теожен.

— А вие, графе? Какво мислите?

— Бих се съгласил с вас…

— А! — възторжено възкликна Ортан. — Чувате ли, Лестер?

— Чувам.

— Но тъй като познавам Лестер, ще се съглася с неговото мнение — продължи графът.

— Наистина ли? Е, добре, продължавам да твърдя, че съм прав — каза Ортан.

— На ваше място не бих се обзаложил.

— Облог? Това е идея!

Лорн размени съучастнически поглед с Теожен. Графът нарочно беше подхвърлили идеята за облог и не беше недоволен, че поне за момент неговите рицари не мислят повече за преследването.

— Какво ще кажете за един облог, Лестер? — каза баронът.

— Ще кажа, че това ще са твърде лесно спечелени пари.

Репликата развесели Ортан.

— Двайсет и пет сребърни лангри? — предложи той.

— Петдесет?

— Съгласен. Петдесет.

— Грешите, Ортан — каза Гаралт. — Трябваше да послушате графа.

— Ще видим. Държите ли на думата си, Лестер?

Лестер грижливо уви парчето сирене в кърпа и избърса ножа в бедрото си. Изглеждаше напълно сигурен в себе си, но без да проявява надменност или задоволство. Просто излъчваше спокойната убеденост, че е прав.

— Държа — каза той. — Бароне, дължите ми петдесет сребърни лангри.

И сякаш за да му отдадат право, змейовете престанаха да се нападат точно в този момент. Отдалечиха се, като си играеха и единият гонеше другия.

Имаше смехове и дори няколко подигравки, които Ортан, като добър играч, прие с усмивка.

— Несъмнено братя — каза той. — Ако тези мъжкари бяха съперници, щяха да се разкъсат един друг.

— Предупредих ви — весело каза Теожен. — От всички нас Лестер най-добре познава змейовете.

— Бога ми, вярно е… Лестер, ще ви платя вашите петдесет сребърни лангри веднага, щом се върнем.

Дориан дьо Лестер се изправи и се обърна към барона.

— Не ги искам. По-добре ги дарете на нещастниците, изгубили всичко заради гелтите.

— Съгласен. Но в такъв случай удвоявам сумата.

Двамата мъже си стиснаха ръцете, преди да бъдат поздравени за щедростта. Теожен се усмихваше бащински — усмивката му изразяваше смесица от радост и гордост.

Която обаче бързо изчезна.

Съгледвачите се връщаха.

— Те наистина се разделиха — каза Орвейн, като скочи от седлото.

Пи вода от манерката, която му подадоха, благодари с поглед и добави:

— На Разклона за Ерм, както си мислех. Две групи. Едната отива към северния проход, другата — към западния. Следите, които са оставили, са ясни.

— Каква е преднината им? — попита Гаралт.

— Едва половин ден — каза Орвейн със задоволство.

— Хванахме ги! — извика граф Д’Аргор, като размаха отмъстително юмрук.

Продължиха пътя си.

Бяха се разбрали, че граф Д’Аргор ще поведе половината от отряда към западния проход, а барон Д’Ортан ще поведе другата половина към северния проход, който беше по-отдалечен. Скоро двете колони се разделиха, всяка една имаше по един голям рог и равна част провизии. Въпреки перспективата да хванат гелтите и най-накрая да се изправят срещу тях, мъжете бяха мрачни. Към умората се прибавяше несигурността кога ще се видят отново и дали изобщо някога ще го направят.

Заедно с Орвейн, Лорн и Лестер бяха от хората, които тръгнаха с Теожен. Гаралт, Гилем и други последваха Ортан, всяка колона наброяваше между двайсет и двайсет и пет конника. Лорн със съжаление направи за последно знак с глава към Гаралт, в когото беше видял истински воин. Войникът със сплетена на плитка брада и татуирани ръце тежко отвърна на поздрава му. Изобщо не бяха имали възможност да поговорят и да се опознаят, но инстинктивно се ценяха. Освен това Гаралт знаеше, че във вените на Лорн тече скандска кръв.

Преди да се изгубят от поглед, двата отряда спряха. Теожен се обърна и изсвири с рога за довиждане. Ортан направи същото и графът загледа как колоната на барона се отдалечава в добър ред по посока на долината. Беше неспокоен. Измъчваше го лошо предчувствие, без да го показва.

Или поне така си мислеше, преди да забележи, че Лорн го наблюдава.

Размениха погледи и графът разбра, че Лорн се беше досетил. Как — Теожен не знаеше. Рицарят, когото Върховният крал му беше изпратил, сякаш виждаше всичко изпод качулката си, иззад тъмните си очила. Може би споделяха един и същ страх.

А може би и поради една и съща причина.

Инстинктът.

След като Теожен даде знак за тръгване, Лорн подкара коня си с цъкане на език.

Тръгнаха по пътека, която се виеше покрай скалиста стена и се изкачваше към разкъсани хребети. Бяха се насочили към един висок проход, който отвеждаше към висока долина, разположена между три планини, чиито върхове се губеха в облаците. Конниците образуваха дълга колона, която бавно напредваше по ръба на празното пространство надолу, докато пътеката стана толкова тясна, че предпазливостта ги накара да слязат от конете и да продължат пеша. Конете нервно цвилеха. Трябваше да ги държат здраво за юздите, за да избегнат някое фатално отклонение, когато под копитата им се срутваха дребни камъчета или някоя внезапна вихрушка ги изплашваше, като виеше в ушите им.

Орвейн вървеше напред. Беше на четири-пет хвърлея пред тях и често спираше, за да разчита следите, оставени от гелтите, да наблюдава околността и да се вслушва. Беше заменил леката си броня с по-здрава, със солидни нараменници, но беше без шлем и белите му коси се вееха на вятъра. Граф Д’Аргор яздеше начело на колоната, следван от Лорн. Лестер завършваше редицата далеч назад.

Лавината ги изненада в края на следобеда.

Орвейн даде сигнал за тревога прекалено късно.

Видя как преминаха първите камъни, които повлякоха други и други след себе си, вдигаха валма от прах, бутаха вълни от скали и камънаци, които се спускаха по склона и покосяваха колоната. Лорн се хвърли на закрито под една леко издадена скала, сви се и покри главата си с лакти. Другите нямаха неговия късмет, рицари, войници и коне бяха погълнати, премазани, пометени и избутани в пропастта. Грохота на лавината удави крясъците им. Лорн затвори очи и зачака, дишаше трудно, парчета се сипеха като дъжд по раменете му.

Изчака да престане оглушителната шумотевица.

Изчака да престане този ад, който се изсипваше и отнасяше всичко…

После почти изведнъж лавината престана.

С бучащи уши Лорн бавно се изправи, предпазливо, като все още не смееше да покаже главата си навън. Закашля се, изхрачи се, опита се да види нещо в прахта, която бавно слягаше, докато все още се търкаляха малки камъчета. Различи един масивен силует — граф Д’Аргор, който цял покрит с прах, с рана на челото, идваше към него.

— Добре ли сте?

Лорн кимна утвърдително и последва Теожен към купчината камъни и пръст, която покриваше пътеката зад тях.

От нея се издигаха отчаяни стенания и цвилене. Кръв течеше между камъните като поточета. Лавината беше унищожила отряда. Бяха пощадени само тези, които бяха в началото и в края на колоната.

И Орвейн.

Той пристигна в галоп, когато Теожен, Лорн и неколцина други вече търсеха оцелели.

— Гелтите — извика той, като скочи от седлото, — те го направиха…

— После! — изгърмя гласът на графа. — Помогни ни!

Лорн, Лестер и графът се опитваха да повдигнат една скала, която беше затиснала крака на един нещастник. Орвейн им се притече на помощ, но не можа да се сдържи и рече:

— Видях ги като тръгнаха. Десетина, не повече. Това беше клопка. Клопка! Гелтите… гелтите бяха предвидили всичко. Завоя, Разклона, двете пътеки, всичко. А аз, аз ни…

Не довърши думите си.

Също като останалите, и той се закова на място, когато чу звук, който смрази кръвта му.

Звук от рог, който зовеше от далечината — зловещ и самотен, донасян от ехото.

— Ортан — рече Теожен.

— Нападнали са ги — каза Лорн.

Глава 7

Пристигнаха на мястото на битката през нощта.

Теожен д’Аргор водеше една шепа хора.

Мръсни, изтощени, изнемощели, някои ранени, яздеха коне, които едва вървяха от умора. При това се смятаха за щастливи, че не бяха нападнати след лавината. Никой нямаше да оцелее, но такова нападение не влизаше в плановете на гелтите. Противно на това, което сочеха следите им, противно на това, което си бяха помислили Орвейн и съгледвачите, те не се бяха разделили на две равни групи. След Разклона само десет от тях бяха тръгнали към западния проход, за да подготвят лавината, а всички останали се отправиха към мястото на засадата.

Грижливо организирана, тя не беше оставила никакъв шанс за Ортан и хората му. Баронът беше паднал под първата вълна от стрели, пронизан в гърлото. След това трийсетина воини се бяха спуснали върху обърканите конници, опитващи се да удържат уплашените коне.

Лорн добре знаеше какво означава засада.

Знаеше и какво означаваше да се устрои, знаеше и какво беше да я понесеш. Дори преди няколко години беше преживял гелтска засада. Гелтите, с които се биеше тогава, застрашаваха границите на Валмир, на три хиляди левги от планините на Аргор. Но това не беше само народ от номадски племена. Когато стигна на мястото на клането, сред разхвърляните огньове, натрупаните тела и стенещите ранени, Лорн си припомни дъжда от назъбени стрели, бойните крясъци, воините, които сякаш изникваха от нищото и след жестоката битка изчезваха веднага като някакви ревящи призраци.

Въпреки раните си Гаралт беше един от малцината, които още се държаха прави. Тъй като един часови ги предупреди, той се впусна да посрещне Теожен и другите и легнал на земята, видя, че те бяха само седмина, от които един ранен.2

Мълчаливо слязоха от конете.

Лорн и Орвейн помогнаха на рицаря, на когото една скала беше счупила глезена, да слезе от седлото. И тъй като граф Д’Аргор мълчеше и гледаше тъжната гледка пред себе си, Лестер каза:

— Гелтите ни чакаха. Предизвикаха лавина от скали и камъни, докато се изкачвахме към прохода.

Гаралт кимна.

Той нямаше кой знае какво за обясняване.

— Колко оцелели? — попита Теожен.

— Седем заедно с мен. Всички ранени.

— Ортан?

— Мъртъв.

Графът прие новината, стискайки челюсти. Ортан беше негов приятел и доверен човек.

Един войник, на когото едната ръка и едното рамо бяха превързани, дойде и пошушна нещо на ухото на Гаралт.

— За Гилем — тежко каза скандският воин. — Не му остава много.

Младият рицар беше положен под едно сухо дърво, главата му лежеше върху дисаги. Пребледнял, лицето му беше изкривено от болка и притискаше с две ръце превръзката, която придържаше вътрешностите му. Зъзнеше от студ до един огън. Някой хвърли още дърва в пламъците, но нищо не помагаше.

Като видя Теожен, Гилем поиска да се изправи.

— Не мърдай, синко. Не мърдай.

Графът откачи боздугана си от колана, подаде го на Лестер и клекна до умиращия. Лестер направи същото. Лорн остана назад, прав. От лицето му под качулката се виждаха само пламъците, които се отразяваха в очилата му.

Теожен взе окървавената ръка на младежа в дланите си — огромни и мръсни.

— Смелост, синко.

Гилем мъчително кимна.

— Т… това беше първата ми… битка…

— Гаралт казва, че си се бил храбро. Гордея се с тебе, синко. Както баща ти щеше да се гордее.

— Вие… така ли смятате?

Графът развълнувано се усмихна. Очите му се напълниха със сълзи.

— Дори съм сигурен! Сигурен, сигурен! — извика той малко по-силно с надеждата да прикрие смущението си.

Слаба усмивка се появи на устните на Гилем. Мъчеше се да не затвори клепачи. Дишането му отслабваше.

— Вие… ще отмъстите за мен, нали? За мен… и за всички други!

— Кълна ти се, синко.

Лестер се обърна и погледна Лорн едновременно учудено и разтревожено.

— Бих искал също да…

— Какво, синко? — попита Теожен. — Кажи ми.

Но главата на Гилем падна настрани.

Беше издъхнал.

Гаралт беше устроил лагера на завет от вятъра, недалеч от мястото на засадата, под едни огромни скали, от чиято височина един-единствен човек можеше да наблюдава цялата околност. Смяташе, че е невъзможно гелтите да се върнат, защото, ако искаха да не оставят нито един жив, вече щяха да са го направили. Но предпазливостта беше задължителна, защото планините на Аргор криеха и други опасности: от време на време в далечината се чуваше рев на диво животно или на самотен змей. Ранените, които не можеха да станат, бяха положени да легнат колкото се може по-удобно близо до огньовете. Другите си почиваха, дремеха по малко, повечето не можеха да заспят. Малко встрани Теожен, Гаралт и Лестер говореха тихо.

Орвейн доброволно беше пожелал да бди.

Когато дойде неговият ред в полунощ, Лорн отиде да го смени и го намери седнал, съвършено неподвижен, с ръце, опрени на коленете, и поглед, зареян в далечината. Малко камъче се търкулна под крака на Лорн, старият рицар се сепна и се обърна с ръка на меча.

— Аз съм — каза Лорн.

С безизразно лице Орвейн зае отново същата поза с очи, вперени в редицата черни хребети под млечните съзвездия на Голямата мъглявина. Дали наистина ги виждаше?

— Поемам вашия ред — каза той. — И всички останали до зазоряване.

Лорн се поколеба, после седна до Орвейн. Свали качулката си, вдигна очилата на челото си и се загледа в същата посока, както ветеранът — мълчеше, а разноцветните му очи едва примигваха.

Измина един дълъг миг.

После Орвейн каза:

— Всички тези мъже умряха по моя вина. Ортан, Гилем, всички. Провалих се. Реших, че съм по-умен от гелтите, и вкарах всички с наведена глава в клопката, която ни бяха приготвили. Никога няма да си го простя.

Тръсна глава отчаяно и повтори:

— Никога.

Замълча.

— Как така те познаваха толкова добре областта? — попита Лорн.

Старият воин не разбра веднага.

— Моля?

— Гелтите. Тези планини не са техни, нали? Те са на вражеска територия. Тогава как така ги познаваха толкова добре?

Орвейн се намръщи замислено.

— Не… не зная — призна той.

— Клопката, която ни заложиха, беше обмислена много добре. Те знаеха, че вие ще се досетите, че те отиват към Разклона. Но най-вече бяха предвидили, че ще ни хрумне да минем през този никому неизвестен проход и че за да спечелим половин ден преднина пред тях, няма да се поколебаем. Беше обмислено много добре. Но преди всичко това доказва, че те също знаят…

— … за съществуването на прохода — завърши Орвейн.

— Точно така. Но как? Благодарение на карти?

— На тази област? Съмнявам се, че съществува друга, освен онази, която Теожен притежава.

— Тогава имат водач. Аргорски водач.

— Предател — изплю се Орвейн с очи, блеснали от омраза.

Лорн се изправи.

Тръгна, без да се обръща, и отиде при Теожен, който продължаваше да говори с Лестер и Гаралт. Седна на одеялото си, леко встрани, и се заслуша.

— Графе, това би било лудост — казваше скандът, като се мъчеше да не говори прекалено силно.

— Не можем да оставим тези жени на съдбата им.

— Вече имаме само осем конници — каза Лестер. — Всички са ранени, от които трима тежко. Което означава, че останалите петима ще могат да ги откарат обратно.

— Което означава — размишляваше Гаралт, — че оставаме само вие, аз, Лестер, Орвейн и… Лорн?

Обърна се към Лорн, за да провери. Той кимна.

— Което прави петима мъже — продължи Лестер. — Против трийсет, най-малко.

— Трийсет, които не ни очакват — подчерта Теожен. — Трийсет, които си мислят, че са се отървали… Освен това не говоря да ги нападнем, а да освободим затворничките и да избягаме с тях.

Скандът не знаеше какво повече да каже.

Лестер въздъхна и се опита за последен път да го накара да чуе гласа на разума:

— Графе, знаете, че ще ви последваме и ще ви се подчиним, каквото и да става — Гаралт и аз. Зная и какво обещание дадохте на Гилем… Но гелтите имат вече един ден преднина пред нас. А ние всички сме на края на силите си. Никога няма да ги настигнем.

Аргументът постигна целта си.

Теожен не беше глупак. Знаеше, че Лестер беше прав. Не го беше страх да се впусне да преследва трийсет гелтски воини. Но той беше реалист и практичен човек. И ако наистина нямаха никакъв шанс да настигнат гелтите, тогава за какво?

Точно този момент избра Дунван, за да излезе напред, в осветеното.

Беше чул всичко и каза:

— Ако все още приемате да ми се доверите, мисля, че знам решението.

Глава 8

Тръгнаха преди зазоряване и яздиха цял ден почти без да слизат от седлата.

Вече бяха само петима.

Петима мъже, които в името на честта, смелостта, дълга, лудостта или верността не пожелаха да се откажат. Шансовете им да успеят бяха слаби. Бяха изтощени и щеше да се наложи да се бият един срещу шестима или седмина. Да се бият и да победят. На всяка цена. А преди това щеше да им се наложи да се изправят пред още по-страшна опасност.

Проломът Лаес представляваше неравна, дълбока рана, която разкъсваше едно голямо плато, притиснато между високи хребети. Прекосяването му от единия до другия край отнемаше два-три часа езда между стръмни, голи скали, от които се отцепваха цели парчета. Но не тези свличания на скали превръщаха преминаването на пролома в лудост през този сезон, това бяха змейовете, които гнездяха в извивките на скалите, и които, за да предпазят малките си, нападаха всеки, който им се появеше пред погледа.

— През пролома Лаес — беше казал Орвейн — ще можем да стигнем до долината Горлас за два дни. И може би дори преди самите гелти.

— А защо гелтите да не минат също през този пролом? — беше попитал Лорн.

Ясният, категоричен отговор беше дошъл от Лестер:

— Защото е равносилно на самоубийство.

— Змейовете правят гнездата си в пролома — беше обяснил Гаралт. — А сега е сезонът на Излитането, което означава, че женските са по-агресивни и опасни от застрашени лъвици. Денем дремят, но си остават особено бдителни. Най-малкият шум, най-малкото движение ги вдига под тревога и се нахвърлят върху натрапника… Голям отряд няма никакъв шанс да премине, без да ги събуди и да бъде разкъсан.

— Но една шепа хора могат, нали? — беше попитал Лорн.

Тогава Теожен се беше обърнал към Орвейн, който беше кимнал утвърдително.

— Проломът Лаес — каза Теожен. — От много време не го бях виждал.

Бяха спрели на надвесена скала, докато се спускаха от един проход. От седлата наблюдаваха платото, което проломът Лаес разсичаше, и стръмните хребети около него, осеяни с остри върхове. Над тях се рееха змейове, отиваха и се връщаха с бавни поклащания на крилете, после изчезваха в пролома. Понякога някой от тях изкряскваше. Викът му, едновременно прегракнал и остър, раздираше тишината, тогава друг му отговаряше или два, или повече, ехото от тях се смесваше и се носеше надалеч — като предупреждение.

— Ще стигнем там утре на обяд.

— Отлично — каза Лестер.

Тъй като се стъмваше, направиха лагера си на това място. Не запалиха огън, пиха вода от една манерка и си поделиха едно животинче, което Гаралт беше убил малко преди това. Нощта беше студена, вятърът духаше от север.

Стигнаха до началото на пролома на следващия ден, малко след обяд. Той разцепваше скалната стена и отваряше път към една гигантска пукнатина с отвесни стени. Чуваше се ръмжене и стенания, които отекваха чак тук — страховити и заплашителни.

Теожен не обиди своите рицари с въпрос дали бяха все така решени да го последват. Но погледна Лорн въпросително.

Лорн кимна в знак на съгласие.

Раздраха одеялата си, за да направят от тях парцали, с които увиха копитата на конете, и затегнаха и най-малкия ремък, провериха и последната халка в доспехите си. Махнаха нагръдниците, нараменниците и набедрениците, които можеха да се ударят и да вдигнат шум, оставиха на себе си само ризниците и кожените дрехи. Това не беше саможертва. В пролома горещината щеше да е адска.

Теожен пристъпи навътре първи.

Следваха го Орвейн, Лорн, Лестер и Гаралт, който завършваше колоната. Пукнатината беше достатъчно широка, за да могат да вървят по двама-трима заедно, но бяха решили да вървят в редица, на разстояние от няколко хвърлея. Страхуваха се от срутвания и не искаха някой кон да подразни или да подплаши друг. Достатъчно беше един да изцвили — или дори да изпръхти по-силно, — за да подплаши змейовете.

Вървяха в крачка, в пълно мълчание, нарушавано единствено от страховитите стонове на змейовете и на малките срутвания на камъчета, спускането на прахта, която шумолеше по скалите като кратки, леки водопади. Не говореха. Бяха напрегнати. Напрягаха уши и дебнеха височините за най-малкото движение. Но не виждаха добре, защото слънцето ги заслепяваше, а потта се стичаше в очите им. За Лорн това мъчение беше ужасно. Примижаваше зад тъмните си очила и трябваше да остане с качулката, под която се задушаваше. Слънцето, което едва се спускаше от своя зенит, обливаше дефилето със светлината и топлината си и го превръщаше в ослепителна пещ — врящ, неподвижен ад с нажежен въздух.

И все пак не беше случайно, че избраха да прекосят пролома именно в този час. Налагаха си този ад поради една съвършено проста причина: горещината правеше змейовете лениви, почти ги убиваше и те дремеха по върховете на скалите. Бдителността им беше намалена и тъй като мързелуваха, реагираха късно и можеше да не проверят откъде идва шум, който не се повтаря. Колкото и неприятна да беше тази горещина за хората и техните коне, тя беше техен съюзник. Пазеше ги.

Или поне те така се надяваха.

След час Теожен спря, плешивата му глава блестеше от пот и той изчака да се съберат останалите. Тук пукнатината беше тясна и парчета от нападали скали я бяха задръстили. Трябваше да се изкачват по струпаните блокове и да се провират между тях.

Конниците слязоха на земята.

— Аз първи — каза Орвейн тихо.

Граф Д’Аргор се съгласи.

Като държеше коня си за юздата, Орвейн тръгна между скалите, които понякога бяха опасно нестабилни. Обмисляше, внимаваше, наблюдаваше, не стъпваше напосоки. Успя да премине и можеше да посочи пътя.

Другите го последваха — един след друг.

Първо Теожен.

После Лестер.

Лорн.

И накрая Гаралт.

Всеки сдържаше дъха си, страхуваше се да не се подхлъзне, да падне, да не почувства как някоя скала се клати под него или под коня му. Онези, които чакаха, не бяха по-малко нервни. Поглеждаха тревожно към ослепителното небе всеки път, когато се търкулнеше камъче или някоя скала проскърцваше. Стените, издигащи се около тях, им се струваха особено крехки. Блоковете, от които се спускаха нишки прах, когато вятърът духнеше по-силно — струваше им се, че всеки момент ще се отцепят.

Нищо подобно не се случи и всички изпитаха огромно облекчение, когато Гаралт премина срутването. Оставаше само конят му да слезе от една плоска скала. Което той направи умело…

Но бутна един камък, изпод който изскочи змия и го ухапа по крака.

Конят се изправи на задните си крака и изцвили от страх и болка. Гаралт трябваше да пусне юздата. Наложи се да скочи, за да хване коня си за муцуната и успя някак да го успокои.

Твърде късно?

Останалите бяха замръзнали на място в очакване да чуят шум, движение, почти не смееха да вдигнат поглед. Времето застина и в продължение на няколко много дълги секунди се чуваше само вятърът.

После една крилата форма се хвърли в празнотата от височината на скалите.

— Там! — извика Лорн.

После втора, трета.

— На седлата! — заповяда Теожен. — Бягайте!

И петимата яхнаха конете си и се впуснаха в галоп. Проломът се събуждаше, излизаше от вцепенението си. Изпълни се с пронизителни крясъци и с плясък на крила. Прибавена към копитата, които биеха прашната земя в бесен бяг, шумотевицата стана оглушителна. Конниците препускаха с цялата си бързина, прескачаха препятствията, без да намаляват и без да се обръщат назад. Знаеха, че за тях спасението беше в бягството. Най-лошото, което можеше да се случи, беше станало и вече нищо не можеше да се направи. Трябваше да бягат. Да се измъкнат. Да излязат от пролома, преди да бъдат хванати.

И да се молят змейовете, доволни, че са прогонили натрапниците от своята територия, да не ги преследват по-нататък…

Лорн не се молеше.

Съсредоточен, той пришпорваше коня си колкото сили имаше. В този момент не го интересуваше дали ще умре веднага след като се измъкне от този бучащ ад, само да се измъкне. После щеше да мисли. После щеше да има време да съжалява и да се чуди какво да прави. Лорн мислеше само как да оживее.

Да оцелее.

Теожен и Орвейн бяха отпред. Гаралт беше наравно с него. Не виждаше Лестер — значи идваше след тях. Или беше паднал. В този хаос беше невъзможно да различи нечий галоп от друг. И най-вече Лорн чуваше прекрасно пронизителните крясъци и пляскането на кожените криле, които се приближаваха. В главата му нахлуха спомени. Спомени от кошмари в свят от мъчения и призраци, които нощ след нощ, непрестанно го бяха измъчвали. Шумът от преследването се превърна в шум от вечна буря, чиито гръмотевици разтърсваха една прокълната крепост.

Уплаши се.

Заболя го коремът.

Студена пот обля гърба му.

Небето се изпълваше с крилати силуети. Змейовете ставаха все по-многобройни, събуждаха се и излитаха, едните вдигаха под тревога съседите си, които събуждаха други и с крясъците си предизвикваха някаква заразна истерия. Повечето се издигаха по инстинкт над Пролома — търсеха опасността, която застрашаваше колонията, не я намираха и яростно, тревожно, неспокойно се предизвикваха, караха се, понякога се биеха. Само няколко забелязаха конниците на дъното на дефилето и се спуснаха върху тях. Преследваха ги около десетина, сред тях една стара женска, чийто размах беше такъв, че сякаш можеше да докосне стените на пукнатината, когато се оказваха сближени.

Лорн видя как Гаралт го задмина. Пришпори коня си безмилостно, но нищо не се получи — той губеше сили и намаляваше скоростта си. За щастие, краят на пукнатината вече се виждаше. Отпред, в края на скалистите стени край тях, се виждаше ивица ослепителна светлина, водеща към спасението.

Тогава Лорн разбра, че има шанс.

Въпреки коня си, който губеше сили, въпреки змейовете, които завземаха все повече пространство, той разбра, че можеше да се надява да се измъкне. Това щеше да е справедливо. Дори много справедливо. Но само ако конят му издържеше и лошият късмет не се намесеше…

Пое риска да погледне назад.

Лестер беше все така на седлото, но беше изостанал с няколко хвърлея. Зад него змейовете летяха ниско над земята и скалите с големи, мощни размахвания на крилете, с отворена уста и изпъкнали зъби, с пламнали очи.

Изведнъж една сянка надвисна над Лорн.

Наведе се навреме: един змей се спускаше върху него от висините. В последния момент изправи полета си и ноктите му се сключиха в нищото. Изрева от разочарование, докато се отдалечаваше с разперени криле, понесен от инерцията си.

Теожен и Орвейн напуснаха пролома Лаес.

След тях Гаралт.

Лорн го следваше наблизо.

После Лестер.

Те не спряха. Галопираха, без да намаляват и без да се обръщат, щастливи, че са избягали от пещта, от страховитите крясъци, от смъртоносната клопка на процепа. Повечето от змейовете се отказаха, когато започнаха да се отдалечават от пролома и от гнездата, от малките, от яйцата, които пазеха. Бяха преминали. Бяха успели или поне така започваха да си мислят, когато голямата змеица, последната, която продължаваше да ги преследва, удари Лестер и го накара да изтърве стремената. Лорн чу вика му и видя как се изтърколи в праха, докато другите продължаваха да препускат напред.

Лорн взе решение за части от секундата.

Изкрещя и като опъна юздите, накара коня си да спре, да се завърти на задните си копита и веднага да тръгне в обратната посока.

Към Лестер, който вадеше меча си и се клатеше като пиян.

И към старата змеица, която вече се връщаше.

Тя премина втори път. Все още замаян, Лестер я видя в последния момент и успя единствено да се защити от ноктите ѝ. Тя го повали на земята, преди да се обърне обратно малко по-нататък. Лестер успя някак да се изправи. Смело се изправи срещу нея, макар че погледът му беше замъглен. Светът като че ли танцуваше. Планините бяха като вълни и той успяваше единствено да различи силуета на съществото, което се спускаше върху него с крясък.

Това трето преминаване щеше да е окончателно.

Лестер нямаше да оцелее и той го знаеше. Реши да вложи последните си сили в единствения удар, който можеше да нанесе на старата женска. Нямаше да я убие, но щеше да ѝ остави доста лош спомен…

Зае отбранителна позиция.

Лорн се появи в мига, когато змеицата плавно се спускаше върху Лестер с протегнати напред нокти. Конят му се втурна напред, направи невероятен скок и мина под протегнатия врат на влечугото. С юзди, стиснати между зъбите, Лорн размахваше меча си с две ръце. Удари. Скандската стомана проблесна и преряза. Змеицата изрева. Конят изцвили и потрепери. Плисна кръв. Лорн беше изхвърлен от седлото.

Голямата змеица мина покрай Лестер и падна зад него.

Главата ѝ отскочи по-нататък.

Търкулна се…

После спря в една скала.

Лорн някак се изправи на крака с меча в ръка.

Заслепен, прашен, с ударено чело, вдигна очилата си от земята, сложи ги, изчака очите му да свикнат.

Лестер изглеждаше жив.

Тогава Лорн се разтревожи за коня си. Потърси го с очи и го видя: изглеждаше добре. Тръгна към него. После вдигна поглед към висините.

Но небето беше чисто.

Разтревожени от вика на Лорн, Теожен, Орвейн и Гаралт също обърнаха. Скоро и те дойдоха. Орвейн и скандът останаха до Лестер, а Теожен подкара коня си към Лорн.

Лорн бавно се връщаше, като теглеше за юздата преуморения си кон, който леко накуцваше. Спря като видя, че графът се приближава.

Зачака.

На свой ред Теожен спря пред него и остана на седлото. Гледаха се мълчаливо, после графът каза:

— Благодаря.

Лорн кимна.

И като продължи да върви, рече:

— Петима мъже няма да са в повече за това, което ни очаква.

Глава 9

Преминаха един проход, който ги отведе в долината Горлас, и спряха чак вечерта. С падането на нощта бдителността им намаля и с изненада установиха, че опасно дремят, яздейки коне, които се движеха с последни сили и заплашваха да се строполят във всеки един момент. Ала трябваше да напредват на всяка цена, колкото бе възможно. Не знаеха дали са изпреварили гелтите, или не. Едно нещо беше сигурно: те не бяха далеч.

В тъмнината Голямата мъглявина беше особено бледа, а луната я нямаше. Теожен прецени, че е по-разумно да починат на завет до иглолистната горичка на един хълм. И този път лагеруваха без огън. Не ядоха, бяха гладни и изтощени. Знаеха, че нямаше да могат дълго да продължат така — без храна и без почивка. Също така знаеха, че скоро нямаше да имат възможността да заловят гелтите, които преследваха. Трябваше да стане или на следващия ден, или никога нямаше да се случи. След това гелтите щяха да намерят убежище в своята територия и нещастниците, които бяха пленили — ако все още бяха живи — щяха да са изгубени завинаги.

Лестер пръв видя огньовете в далечината.

Лорн преряза гърлото на първия часови.

Младият гелт беше заспал седнал. Лорн затисна устата му с ръка и я задържа така, докато траеше кратката му агония. После безшумно положи трупа на земята и напрегна всичките си сетива, за да огледа наоколо. Беше първият сивкав час от зазоряването и гелтският лагер още спеше.

Но още колко време?

Бяха прекосили долината и се бяха приближили колкото можаха на кон. После оставиха конете, скрити в издълбаното корито на една пресъхнала река. Бяха махнали от себе си всичко, което можеше да предизвика шум или да привлече поглед. Почерниха лицата си и тръгнаха с големи, безшумни крачки, приведени, възползващи се от тъмнината и от най-малката неравност на терена, като при нужда изчакваха да се появят облаци, за да преминат откритите пространства.

Бяха се разбрали първо да премахнат часовите, после се надяваха да намерят пленничките, преди да бъде дадена тревога и да започне битка. Но вече започваше да се развиделява. Гелтите не след дълго щяха да се събудят, за да продължат пътя си.

Освен ако…

Заинтригуван от някаква миризма, Лорн вдигна една дървена чаша, паднала до трупа, и я помириса. Миришеше на ракия. Часовият беше заспал на поста си, защото беше пиян. Значи гелтите се бяха напили и огньовете, които бяха запалили тази нощ, трябва да бяха огньове от радост. Защо тази непредпазливост? Може би бяха решили да отпразнуват предварително успеха на своите нападения, но това нямаше значение. Гелтите лагеруваха на дъното на пропаст, над чийто склон бе надвиснала скала, приличаща на клепач. Лорн беше видял трима часови по средата на този склон. Обърна се надясно и видя Лестер, който му правеше знак, че всичко е наред. После се премести наляво, заобиколи една голяма скала и видя Гаралт, който се приближаваше безшумно до третия часови. Този беше буден, но зает да пикае и леко се поклащаше.

Някакъв шум привлече вниманието на Лорн.

Обърна се нагоре и видя един войник, който излизаше от палатка от съшити кожи. Беше единствената в лагера. Повечето гелти спяха върху одеяла под открито небе или там, където пиянството ги беше повалило. Този, който току-що се беше появил, се протегна и се прозя. Носеше само панталони. Беше висок, мускулест, цветът на лицето му беше кафеникав. Лорн веднага видя в него стойката на вожд. Главата му беше обръсната, освен на тила, откъдето дълга плитка черна коса с червеникави оттенъци падаше между плещите му.

Лорн почувства как го облива студена пот.

Високият войник щеше да го забележи или да забележи Гаралт и той нищо не можеше да направи. Скандът не беше видял опасността. Той скочи върху часовия, обездвижи го и му преряза гърлото. Не вдигна никакъв шум, но движението беше достатъчно. Гелтът извърна глава и облещи очи. Сърцето на Лорн пропусна един удар. Спусна се, но беше прекалено късно. Войникът вече надаваше боен вик.

Докато пълзеше нагоре към гелтския лагер, Лорн чу Теожен и Орвейн да крещят атака. Изкорми с лекота първия объркан, невъоръжен войник, но трябваше да избегне ударите на втория. Отвърна му, изплъзна се от неговото острие, ритна го с коляно в корема, хвана го за косата и заби меча си в гърлото му. За успокоение на съвестта Лорн потърси пленничките с очи, но лагерът вече се беше превърнал в сцена на ожесточен бой. Някакъв нож изсвистя покрай ушите му — ножът на Орвейн, който се заби в гърдите на един гелт, готвещ се да го нападне отзад. Лорн едва успя да отправи благодарен поглед към стария рицар — върху него се спускаше воин, въоръжен с два окървавени боздугана. Лорн се наведе, преметна гелта през рамо и го хвърли да се търкаля в праха. Но онзи веднага се изправи, за да го нападне отново. Разпенен, озъбен и с блеснали очи, той беше в плен на някаква убийствена лудост, която застави Лорн да отстъпи и да се защитава, защитава и отново да се защитава. Накрая ловко се изплъзна, отряза дясната китка на противника си и като се завъртя около себе си, го обезглави с едно движение на острието.

Възползвайки се от краткото затишие, Лорн спря и прецени положението.

Все още бяха по-малко на брой, но ефектът на изненадата беше в тяхна полза. Вече десет гелтски войници лежаха на земята мъртви или тежко ранени, а другите не успяваха да се организират. Може би щяха да успеят да се измъкнат, доколкото Лорн можеше да прецени в хаоса от викове, омраза и насилие, които го обкръжаваха. Теожен се биеше с вожда, който беше вдигнал тревога; ранен в ръката, Лестер обезоръжи един гелт и му разби главата със собствения му боздуган; Гаралт изкорми един войник с удар на брадвата, преди да отсече рамото на друг; Орвейн довършваше чисто един противник, паднал на колене. Кръвта течеше, пръскаше, мокреше лицата и попиваше в земята. Сред трясъка на оръжията стенанията на ранените се смесваха със стоновете на предсмъртна агония.

Тогава Лорн ги видя — зад блъсканицата.

До скалата пет жени с мръсни коси и разкъсани дрехи бяха завързани за китките към колчета, забити в земята. Възползвайки се от това, че никой не ги наблюдава, те дърпаха кожените връзки, без да се страхуват, че може да се наранят.

Удряйки наляво, удряйки надясно, Лорн отхвърли един гелт с юмрук, преряза гърлото му с опакото на острието и се насочи към пленничките. Отстрани още един противник, който му се изпречи, но не видя ранения гелт, който изскочи насреща му и го блъсна на земята. Вкопчиха се един в друг и се затъркаляха в прахоляка. Главата на Лорн се удари в един кръгъл камък. Болката беше страшна и го заслепи. С мъка се вдигна на крака, остана за момент олюляващ се, погледът му беше замъглен, ушите му бучаха. Противникът му също се мъчеше да се изправи. Лорн разбра и се хвърли върху него. Удари го яростно с рамо, повдигна го от земята и го пусна да падне с цялата си тежест. Ударът остави гелта задъхан, но усилието изчерпа силите на Лорн. Зави му се свят, направи няколко непохватни стъпки назад и едва успя да запази равновесие. Но гелтът беше смел, изправи се и извади нож. Присви очи, сякаш се мъчеше да види през плътна мъгла, после погледът му падна върху Лорн и нападна с крясък.

Лорн го чакаше.

Успя да сграбчи китката на гелта и да го изрита веднъж, два, три пъти в корема. Но противникът му отслабна съвсем леко и го удари с глава в лицето. Лорн полетя назад към една скала. Повлече и войника със себе си и се оказа изпънат до скъсване, смазан между камъка и своя противник. Видя острието на ножа на няколко сантиметра от лицето си. Гелтът държеше оръжието си с две ръце и натискаше с цялата си тежест. Лорн не можеше нито да го отблъсне, нито да извърне ножа. По-лошо, чувстваше как силите го напускат. Бавно, неумолимо острието се приближаваше. Лорн се съпротивляваше с всички сили, лицето му се изкриви от болка, пот се лееше от него. Потта го заслепяваше, но не дотолкова, че да не вижда стоманеното острие, което трепереше, насочено към бледото му око.

Мигайки, одраска клепача си…

И изведнъж гелтът престана да се бори. Изпъна се и се свлече като ударен от гръм.

Тогава Лорн видя кой стоеше зад него с голям окървавен камък в ръце.

Беше една от пленничките.

Боса. Мръсна. С изпънати черти и блуждаещ поглед. От разранените ѝ китки висяха кожените върви. Роклята ѝ беше раздрана. Беше млада. Имаше големи, светлосини очи. Рошавата ѝ коса падаше на тежки черни къдрици.

Изглеждаше изгубена, пречупена.

На Лорн му се стори красива.

Един час по-късно, в мирната светлина на зората, всички гелти, които не бяха избягали, бяха мъртви. Без да трепнат, Орвейн и Гаралт се заеха да довършат ранените, докато Лестер се грижеше за пленничките, а Лорн отиде да доведе конете. Взеха само един затворник: предателят, който беше водил гелтите в планините на Аргор и когото Теожен искаше да съди. Беше заловен от Орвейн, който едва не го уби с юмруци, заслепен от ярост. Състоянието на мъжа беше лошо, дотолкова, че се съмняваха дали ще издържи пътуването на връщане. Със счупени зъби и челюст, той не беше и в състояние да отговаря на въпроси, дори не знаеха името му.

Освен коне, гелтите бяха оставили храна и оръжия — и дори част от плячката, ограбена в Аргор. Тъй като имаше достатъчно коне, които да бъдат натоварени, Теожен заповяда да вземат всичко и те скоро вдигнаха лагера, оставяйки труповете на лешоядите.

Глава 10

През първите дни от обратния път се страхуваха да не ги преследват. Но стана ясно, че гелтите просто бяха избягали и нямаше да се върнат. Тогава намалиха скоростта, оставаха да лагеруват по-дълго, избягваха опасните проходи, вървяха по по-леки пътеки. С пленничките се държаха внимателно, но не ги разпитваха за това, което бяха преживели, и оставиха по-силните да се погрижат — по женски — за по-слабите, по-измъчените.

Лорн обаче забеляза, че една от тях стоеше встрани от другите. Беше младата жена със светлите очи, която му беше спасила живота. Другите говореха малко с нея, избягваха я, не ѝ възлагаха никакви задачи, но никога не забравяха да ѝ донесат ядене. Една вечер, докато почиваха, Лорн седна до Орвейн и го попита дали знае коя е тя и защо има право на такова отношение. Казваше се Майрин.

— Вещица — обясни старият рицар, преди да се изплюе между краката си, за да избегне проклятието.

Лорн не попита повече.

Ала беше заинтригуван и ден след ден все повече се чувстваше привлечен от младата жена. Красотата ѝ не обясняваше всичко. Нито пък мистериозността ѝ. Имаше нещо друго, нещо като близост, едновременно дълбока и физическа, която може би и тя изпитваше и сякаш разбираше по-добре от него. Често улавяше погледа му, докато той я гледаше, и го понасяше със странно спокойствие.

Спокойствието на човек, който знае и чака.

Една нощ Лорн се събуди внезапно и видя Майрин, която беше клекнала до него и го гледаше, едната страна от лицето ѝ беше осветена от пламъците, другата се криеше в мрака.

— Започва — каза му тя с тона, с който той беше казал на ранения войник, при пристигането си в Аргор, че ще умре.

Тогава забеляза, че му беше горещо, много горещо, много повече, отколкото можеше да се очаква от горещината на близкия лагерен огън. Но потта му беше ледена. И трепереше.

В същото време разбра, че болка пронизва лявата му ръка, започвайки от белега.

Тъмнината.

Стенанията и гърчовете на Лорн скоро събудиха лагера и предизвикаха безпокойството на всички. Трескав, с напрегнати мускули и разкъсвани от болки вътрешности, той виждаше силуетите, които се събираха и се надвесваха над него.

Надигнаха се гласове.

— Какво става?

— Болен ли е?

— Какво му е?

— Лорн! Лорн!

Сред суматохата се отдели един глас — ясен и спокоен, гласът на Майрин:

— Това е Тъмнината.

Това породи безпокойство.

— Тъмнината!

— Той е обсебен от Тъмнината!

— Но Лорн! Погледни!

— Ще умре ли?

Сега вече някакви призраци се навеждаха над него. Призраци, дошли от Далрот, внимателни и жестоки. Те го гледаха как се бори с невидимите връзки, които изгаряха крайниците му, и се хранеха от неговата лудост.

Един мъж ги разблъска.

— Не, не! — каза Теожен. — Няма да умре. Оставете, зная какво е.

— Хайде, помогнете ми, графе — каза Майрин.

— Орвейн, ела да ми помогнеш. Останалите, дръпнете се! Дръпнете се! Не сте на представление!

Лорн почувства как хладни ръце го държаха здраво. Против волята си, той се бореше с тях, искаше да се освободи.

Но напразно.

Като си напяваше нещо, вещицата сложи ръка на челото му. Лорн почувства сякаш разтопено олово минаваше през главата му и се изливаше по гръбнака му. Закрещя като луд. Риташе. Бореше се. Но въпреки това чу молитви — молитвите на жените, паднали на колене, които молеха за защита Дракона-крал.

— Накарайте ги млъкнат — извика Майрин, преди да продължи със заклинанията си, ръката ѝ продължаваше да е залепена за горящото чело на Лорн.

— Тихо, жени! — заповяда Теожен. — Тишина!

И изведнъж всичко свърши.

Лорн изгуби съзнание в мига, когато едно парче от Тъмнината го напускаше. Не видя как Майрин се дръпна назад, сякаш някой я беше ударил през лицето, нито Теожен, който я прикрепяше, докато тя изплюваше — изнемощяла — едно голямо парче черна жлъч в огъня.

На другия ден слънцето вече беше високо, когато Лорн се събуди. Чувстваше се с отпочинал дух, но тялото го болеше, сякаш го бяха изтезавали. Седнала на същото място до него, Майрин бдеше.

— Добър ден — каза тя, когато той отвори очи.

— Добър ден — изправи се той с изкривено от болка лице. — Как съм?

Младата жена се усмихна.

— По-добре. Поне се надявам. Вземете, изпийте това.

Тя подаде на Лорн едно канче, което той изпи на един дъх. И веднага съжали. Сместа, която беше погълнал наведнъж, имаше вкус на пръст и горчиви треви.

— Какво е това? — попита той, като сдържаше гаденето си.

— Може би трябваше да се тревожите преди да го изпиете, а?

— Не е лъжа.

Присвил клепачи срещу ослепителното слънце, Лорн погледна мъжете и жените, заети със заниманията си в лагера. Забеляза, че го поглеждаха крадешком и говореха тихо, както и че се колебаеха да се приближат.

Реши да не им обръща никакво внимание.

— Благодаря — каза той и върна канчето на Майрин. — За това. И за тази нощ.

— Няма за какво.

— Как разбрахте, че ще имам криза? Защото вие го знаехте, нали?

Младата жена повдигна дългите си коси зад дясното си ухо и показа — там, в кожата ѝ — печат, подобен на този, който Лорн имаше на обратната страна на ръката си. Но нейният беше по-малък и камъкът му беше сив.

— Родена съм с това.

Ето защо, помисли си Лорн, веднага беше почувствал такава близост с Майрин.

Тъмнината беше познала Тъмнината.

— Няколко дни ще се чувствате по-добре — каза тя. — Но не мислете, че сте излекуван. Аз само облекчих състоянието ви.

Лорн кимна.

— Все пак благодаря.

Дойде Теожен.

— Е, рицарю? Как се чувствате? — попита той енергично. — По-добре? Прекрасно!

Майрин се изправи.

— Оставям ви.

— Нали не ви гоня?

— Не. Имам работа.

Граф Д’Аргор погледна как младата жена се отдалечава и каза:

— Хубаво момиче…

После се наведе, за да застане на една височина с Лорн, и със сериозен вид тихо попита:

— Как сте, рицарю? Наистина.

— Добре съм.

— В състояние ли сте да яздите днес?

— Да.

— Вчера уплашихте всички. Трябваше да ме предупредите, че… — чудеше се какво да каже, но не можа да намери подходящите думи. — Е, вие знаете.

— Кризите са все по-нарядко — каза Лорн.

— Много добре. Много добре… Това ми е познато, знаете ли?

Тъй като Лорн повдигна вежда учудено, Теожен разбра, че го е подвел.

— Не! — уточни той. — Не аз. Но жена ми. Тя… тя умря от това.

Изненадан от това признание, Лорн не знаеше какво да каже.

— Съжалявам — едва чуто каза той.

За миг графът остана меланхоличен и замислен, с изгубен поглед. После се съвзе и бързо се изправи с възвърната енергия.

— Хапнете нещо и се пригответе, рицарю. Вдигаме лагера след час.

Последните дни от пътуването минаха без произшествия, Лорн и Майрин най-често яздеха един до друг, без да говорят. После една вечер видяха огньовете на кулите на Аргор и разбраха, че са спасени. Нощта беше весела за всички, освен за Майрин. Лорн не разбра защо, но нищо не попита.

На другата сутрин тя вече беше тръгнала, когато Лорн и останалите се събудиха.

— Никой не знае коя е тя всъщност — обясни Теожен. — Била случайно в едно от селата, нападнати от гелтите. Дошла да продава отварите си. Изглежда, че нарочно привлякла вниманието към себе си, за да позволи на една майка и двете ѝ дъщери да се скрият…

Лорн се обърна към графа, който добави:

— Ще я видите отново, ако такава е волята на Сивия дракон, рицарю. Хайде, на път.

Глава 11

След една седмица почивка в Каларин — замъкът на граф Д’Аргор, Лорн прецени, че за него беше дошло време да тръгва. Беше се възстановил от умората и раните, беше си върнал спокойните нощи благодарение на Исарис и се чувстваше готов да продължи мисията, която Върховният крал му беше възложил. Да се опознаят с Теожен беше едва началото. Сега трябваше да отиде в Ориал — столицата на Върховното кралство.

Освен това скучаеше и притесняваше.

Също като Теожен и другите, и той беше посрещнат като герой, когато се върнаха с освободените пленнички. Също като тях, и той беше страдал и беше гледал смъртта в лицето. Също като тях, и той беше рискувал всичко, за да спаси жени, обречени на робство — жени, които не му бяха никакви. Бяха го чествали. Графът го беше поканил да остане колкото иска в Каларин, където винаги щеше да е добре дошъл:

— Моята врата винаги ще е отворена за вас, рицарю.

Но малко по малко…

Лорн не търсеше нито компанията, нито симпатията на никого. Не отговаряше на проявите на приятелство или уважение. Изобщо не го интересуваше дали го харесват, или не. Както и дали му се възхищават. Беше меланхоличен, говореше малко, не се усмихваше. Прекарваше по-голямата част от дните в четене, тренировки и дълга езда в равнината — единствен приятел му беше котката.

Поведението му, предизвикващо притеснение, накрая беше възприето като презрение. И тъй като за него се говореше много, скоро се разчу, че кралят го беше направил свой Пръв рицар, но и че е бил затворен три години в Далрот и че току-що е излязъл оттам. А за какво престъпление точно? Хората не знаеха, дори и някои да говореха за високопоставено предателство. Каквото и да беше, трябва да е било нещо тежко, много тежко.

Скоро Лорн предизвикваше у другите единствено недоверие и отхвърляне. Обитателите на замъка го избягваха и вече не го заговаряха освен на масата на графа. И ако лявата му ръка продължаваше да привлича погледите, то беше, за да видят на нея прословутия ониксов пръстен с герба, както и да се опитат да отгатнат как изглежда печатът от червен камък под кожената превръзка. Питаха се за мотивите, които бяха накарали Върховния крал да издигне Лорн до ранга на Пръв рицар на кралството. Говореше се за Тъмнината и за начина, по който тя уврежда душите. Всички души. Разказваха си кризата, която беше преживял, и разбира се, слуховете преувеличаваха. Накрая хората започнаха да се питат дали в него няма някаква много силна част от Тъмнината, дали присъствието му не е вредно за тях. И в Каларин започна да се чува, че може би Лорн беше донесъл нещастие на похода, воден от Теожен…

— Добър вечер.

Беше вечерта преди да замине.

Нощта се спускаше и Лорн се беше облегнал на голям прозорец, за да се порадва сам на вечерната прохлада. Зад тъмните си очила той гледаше залязващото слънце, което потъваше зад един огромен процеп между два далечни върха.

Лорн се обърна, за да види тази, която се приближаваше.

Позна я, но не знаеше коя е тя. Беше я забелязал на вечерята, седеше вдясно от Теожен и разговаряше с него като близък човек. Беше пристигнала същия ден в замъка. Висока, слаба и с рядка красота и изисканост. Тъй като всички се отнасяха към нея с огромно уважение, Лорн си помисли, че сигурно принадлежи към висшата аргорска аристокрация. Но не си спомняше да я е виждал в двора на Върховното кралство или другаде.

Непознатата се усмихваше, облечена в роклята в бяло и сиво, която носеше на вечерята — доста обикновена рокля, но със съвършена елегантност, която подчертаваше силуета ѝ. В нейните ръце Исарис позволяваше да бъде почесван по врата и спокойно мъркаше.

— Ваша е, нали?

Лорн я погледна.

Като продължаваше да се усмихва, тя му подаде котето. Той взе животното, което веднага скочи на раменете му.

— Как се казва? — попита жената.

— Исарис.

— Хубаво име… Това означава „душа“ на скандски. Вашата майка беше скандка, нали? И кралица воин.

Лорн не отговори.

Почака, после попита:

— Коя сте вие?

— Госпожа Мерил. На вашите услуги.

Лорн примига.

Жената му подаваше фината си ръка и когато видя китката ѝ, подозренията му се потвърдиха. Символните мотиви на татуировка, оцветена в червено, жълто и синьо, тръгваха от обратната страна на ръката и изчезваха под маншета. Лорн знаеше, че стигат до рамото, а несъмнено продължаваха и по-нататък.

Госпожа Мерил беше лилия.

— Лорн Аскариан.

— Вече чух да се говори много за вас, рицарю.

Вместо обяснение погледна многозначително белязаната ръка на Лорн. Но какво посочваше — пръстена или каменния печат? Вероятно и двете.

Като се обърна към прозореца, Лорн сложи Исарис на перваза и загледа светлините на залеза, които очертаваха черните силуети на хребетите. Госпожа Мерил дойде до него и двамата останаха за момент без да говорят, достатъчно, за да забележи, че присъствието на лилията не му беше неприятно. Това изобщо не беше учудващо: лилиите умеят да се харесват, както убийците умеят да убиват.

— Опитайте се да не им се сърдите прекалено.

Лорн се намръщи.

— Моля?

— Видях как се отнасят към вас хората от замъка. А зная и какво сте направили. Не им се сърдете много. Простете им неблагодарността.

— Не ме интересува.

— Наистина ли?

— Не го направих, за да им се харесам.

— Тогава защо го направихте?

Лорн се замисли.

— Някой трябваше да го направи — каза той. — Освен това не бях сам.

— Това не намалява заслугите ви.

— Помислете по-скоро за заслугите на тези, които загинаха.

И внезапно попита:

— Какво искате от мен?

Отначало Лилиите бяха орден на елитни куртизанки. Те продължаваха да са такива, но мисиите им се бяха разнообразили с времето. Красиви, интелигентни и образовани, те пътуваха много и имаха достъп навсякъде, използваха ги като вестители, шпиони, посредници. Дискретни и влиятелни, уважавани, те бяха богати служители и познаваха тайните на влиятелните хора. Но никога не забравяха да пазят собствените си интереси.

Госпожа Мерил не се раздели с миролюбивата си усмивка.

— Исках само да ви поздравя, рицарю. Граф Теожен говори само хубави неща за вас. А и човек не среща всеки ден по някой Пръв рицар.

— Нито някой бивш от Далрот, нали?

Лилията не мигна.

На пръв поглед би могъл да помисли, че е на трийсет или трийсет и пет години, но Лорн отгатна, че е по-възрастна поне с още десет. Спокойно ѝ даваше четирийсет. Това се дължеше на нейната увереност и на дълбочината на погледа ѝ. А също и на малките бръчици в ъгълчетата на очите ѝ. Както и на една ведрина, която младостта не познава. Дължеше се и на уважението, което ѝ засвидетелстваха — уважение, което трябваше да отговаря на ранга ѝ в ордена. Всъщност повечето лилии се оттегляха, щом красотата им повехнеше. Оставаха само тези, които искаха — и можеха — да се издигнат в йерархията.

Оставаха само най-добрите.

— Струва ми се, че бяхте оневинен, рицарю.

Лорн вдигна рамене.

— Това е като белег върху лицето. Няма значение дали ударът е бил заслужен, или не. Няма значение дали този, който го е нанесъл, съжалява, или не…

— И все пак кралят ви повери пръстена на Пръв рицар на кралството. Това означава, че ви дава цялото си доверие.

Лорн сведе поглед към пръстена от оникс и сребро на лявата си ръка. Известни му бяха някои от причините, които бяха накарали Върховния крал да го направи Пръв рицар. Не всичките бяха добри и сигурно имаше и други, които не му бяха известни. Но в едно беше сигурен: този пръстен щеше да привлича любопитството, безпокойството и завистта.

— Какво искате от мен? — повтори той.

Внимаваше, убеден, че лилията крие намеренията си.

— Единствено да ви уверя в симпатията ми към вас, рицарю. До такава степен ли ви е неприятна?

Лорн почувства как Исарис слага меката си лапа на белязаната му ръка. Пое си въздух и се успокои.

— Не — призна той.

Във властта на тази жена имаше нещо магическо, опияняващо. Но той нямаше желание да се бори.

— Бих желала също така да ви уверя, че преследваме една и съща цел — каза лилията меко. — Вие и аз. Е, вие и ние.

Тя отново се усмихваше.

— И каква е тази цел, госпожо?

— Ами доброто на Върховното кралство, разбира се.

Лорн дълго я гледа, без тя да покаже каквото и да било вълнение.

После се усмихна странно и отнасяйки Исарис, си тръгна.

— Лека нощ, госпожо.

— Лека нощ, рицарю. До скоро.

На другия ден много рано Лорн сам оседла коня си. С Исарис на рамото си, той го изведе от конюшнята, докато замъкът се пробуждаше под първите светлини на зората. Прекоси двора и намери Теожен при решетката на вътрешната крепостна стена.

Лорн се изненада, защото се беше сбогувал с графа още вечерта, след един разговор насаме, в който беше обяснил подробности от мисията, която Върховният крал му беше поверил. Но Теожен го чакаше, облечен в дълъг подплатен кожух, с ботуши, кръстът му беше пристегнат с широк колан.

— Добро утро, рицарю.

— Добро утро, графе.

— Исках да ви пожелая лек път. И още веднъж да ви благодаря.

— Няма за какво.

Светлината все още беше мека, Лорн не носеше очилата си, нито беше сложил качулката. Теожен можеше да го погледне в разноцветните очи.

В тях не прочете нищо.

— Елате — каза той след кратко колебание.

С жест покани Лорн да го последва.

Лорн сложи Исарис върху седлото на коня си и двамата мъже направиха няколко крачки заедно, докато седналото коте ги следваше с очи.

— Планът на краля има всички шансове да се провали — каза графът. — Що се отнася до идеята да създаде отново Ониксовата гвардия… — той замислено поклати глава. — Но приключението си заслужава опита и вие можете да разчитате на моята помощ.

— Несъмнено Кралят скоро ще ви призове. Вас и вашите ездачи на змейове.

— Аз съм и оставам на служба при Върховния крал.

Лорн кимна.

— Но вие, рицарю, вие ще сте съвсем сам — поде отново Теожен. — Ще трябва да намерите и други съюзници освен мен. И то доста по-наблизо. Този пръстен ви издига и ви пази, но в същото време ви излага на опасност и не ви прави неуязвим. Не се доверявайте на никого и внимавайте за ножове нощем. И не забравяйте да идете при Сибелиус. Вчера ви говорих за него — той ще ви е от голяма помощ. Той е стар приятел. Отговарям за него.

— Ще го потърся.

Графът замълча за миг, докато се връщаха към коня на Лорн. После каза:

— Продължавам да не разбирам какво ви мотивира, Лорн. Но вие се готвите да направите невъзможното в името на Върховния крал и поради тази причина…

Той не довърши.

С Лорн здраво си стиснаха ръцете.

— Някои победи отначало са били обречени битки, нали?

Теожен отиде при госпожа Мерил до едно от укрепленията на вътрешната крепостна стена. Увита в сиво палто, което вятърът развяваше, тя гледаше Лорн, който се отдалечаваше към утринното слънце.

— Е?

— Наистина не зная какво да мисля за този Лорн — призна графът. — Той е смел, интелигентен, решителен и е един от най-добрите воини, които някога съм срещал, но…

Остави изречението си недовършено и безпомощно тръсна глава.

— Мислите ли, че може да успее? — попита лилията. — Мислите ли, че кралят е направил правилния избор?

— Не зная — призна Теожен. — А и е вярно, че кралят допусна много грешки, откакто царуването му върви към своя край. Но ако този мъж, върнал се от ада, е единственият шанс, останал на Върховното кралство, тогава трябва да го опитаме.