Роби на позора

Глава 8В капана

Цирковият ездач още седеше отсреща. Беше видял брат си да излиза, но бе останал, за да обмисли как най-добре и небиещо на очи да се доближи до Вернер. И ето че го видя да пресича улицата, запътен насам. Чу го да влиза и поздравява. Съдържателят отговори:

— Добър ден, съседе! С какво мога да ви услужа?

— Може ли да прегледам вестника?

— Да. Изчакайте малко. Вътре седи един хер и го чете. Когато свърши, ще го донеса. Но вие изглеждате много разстроен?

— И си имам всички причини.

— Но не ви е сполетяла някоя беда?

— О, напротив! Изгубих си работата.

— Невъзможно!

— Защо? На този свят всичко е възможно. Сега искам да погледна във вестника дали няма да намеря нещо подходящо. Но щом се налага да чакам, тук ще ви преча. Ще отида по-добре отвъд. Голяма консумация не мога да си позволя, наистина. Дайте ми една малка бира от най-евтината.

Влезе, поздрави и седна на друга маса да изчака.

Цирковият ездач даде вид, че е задълбочен в четенето на вестника, и едва след доста време го остави настрани. Вернер помоли да го вземе и започна да търси в обявите. Когато свърши, личеше, че не е намерил нищо.

Сега цирковият ездач сметна, че е време да вземе думата, за да задържи Вернер.

— Може би четохте интересната статия за балерините? — попита. — Всички се интересуват от тях.

— Не — отговори Вернер. — За мен интерес представляваха само колонките с обявите, макар много добре да познавам случая с балерините.

— А, знаете го? Как така?

— Слуга съм в театъра, или по-точно бях такъв.

— Слуга в театъра? Да не би в „Столичен театър“?

— Да.

— За мен това е изключително интересно. Коя от двете според, вас ще победи?

— При всички случаи Леда.

— Защо?

— Има протекции.

— Искаше ми се да отида на това интересно представление, но за съжаление трябва да заминавам. Не съм оттук. Почти ви завиждам.

— О, нямате никакво основание!

— Но нали като театрален слуга ще си имате непосредствена работа с двете дами.

— Сега вече не. Вече не съм слуга, а бях такъв, както изтъкнах.

— А-а, напуснали сте?

— Не, бях освободен.

— Кога?

— Днес, преди малко.

— Странно. Днес не се сменят месеците.

— Изгониха ме най-ненадейно — произнесе с горчив тон Вернер.

— Клетият! И каква грешка извършихте?

— Никаква. Имам болна жена. Страда от заболяване, което някои смятат за заразно. Това е причината да бъда захвърлен в обятията на глада.

— На глада? Наистина ли?

— Да, аз съм беден.

— Съжалявам за вас. Аз се интересувам от такива случаи. Собственик съм на цирк и следователно също си имам работа с артисти. Известно ми е какво означава из един път да увиснеш във въздуха. Е, може би ще си намерите някаква работа.

— Това изисква време! В столицата има стотици безработни, които всеки ден се втурват по обявите, за да получат място.

— Хм-м! Тоя наплив едва ли ще е чак толкова голям.

— О, напротив!

— Съмнявам се в това и имам всички причини. Аз именно също подадох обява, но никои не дойде да се кандидатира.

— За назначение ли става дума?

— Да.

— В такъв случай е за учудване, че никой не се е обадил. Вярно, не на всеки е работа да води номадски живот с един цирк!

— О, това е най-малкото! Стига само назначението да е сигурно и твърдо.

— Да, но който има семейство, трябва да се откаже, ако не иска да се отдели от домашните си.

— Глава на семейство не можеше да се обади. Мястото, което искам да запълня, е за дама.

— А, така ли!

— Може би ще съумеете да ми дадете някой добър съвет.

— Не познавам циркови ездачки!

— Изобщо не става въпрос за такава. Аз търся почтено, порядъчно момиче, на което мога да поверя касата.

— Касиерка?

— Да. Имал съм все касиери и винаги съм си изпащал. Едно момиче е по-прилежно, по-акуратно и… по-малко се поддава на изкушение. Много ще се радвам, ако намеря такава порядъчна личност.

— Хм-м, това е трудно!

— Трудно? Как така?

— Вие, естествено, ще искате гаранция?

— Всъщност да. Но ако се убедя, че мога да имам доверие, ще се абстрахирам от гаранцията.

— Каква заплата плащате?

— Петстотин гулдена и пълен пансион.

Вернер подскочи от стола.

— Петстотин гулдена…!? — повтори.

— Да.

— И всичко безплатно?

— Да.

— За момиче?

— Както вече казах! Твърде малко ли е?

— О, не, а тъкмо обратното. Какви познания или способности изисквате?

— Никакви. Само трябва лицето да е честно.

— И никоя не се обади?

— Не.

— При такава заплата? Удивително!

— Заплатата не беше упомената.

Вернер беше като наелектризиран. Това не беше място за него, наистина, но той помисли за Емили. Колко дълго трябваше да плете тя, за да спечели няколко гулдена! А петстотин гулдена и безплатна квартира и храна! Освен това този цирков директор го беше попитал за съвет.

— Кога би трябвало въпросната да встъпи в длъжност? — осведоми се Вернер.

— По възможност веднага.

— Тук ли възнамерявате да давате представления?

— Не. Заминавам за Роленбург. Там май пак ще се наложи да пусна обява.

— Може би няма да е необходимо.

— Как така?

— Аз познавам едно добро, честно момиче.

— От столицата и може веднага да постъпи на работа?

— Да.

— Коя е?

— Е, аз съм пребогато благословен с деца. Нека ви разкажа, моля!

Той описа на цирковия директор семейното си положение. Онзи го изслуша внимателно и накрая се осведоми:

— Но дали и дъщеря ви ще има желание?

— При всички случаи, при всички случаи!

— Не казахте ли преди малко, че не на всеки е работа да води такъв номадски живот?

— Имах предвид глава на семейство.

— Но помислете за репутацията, с която се ползваме ние „циркаджиите“! Смятат ни за не толкова добри както други хора. Няма ли това да отблъсне вашата дъщеря?

— Тя няма подобни предразсъдъци. А и освен това нали няма да бъде ангажирана като артистка.

— Това е вярно! Мога ли да я видя?

— Разбира се! Ще имате ли добрината да дойдете с мен?

— Хм-м! Не така прибързано! Няма ли да е по-добре първо да я попитате и подготвите?

— Може би имате право. Аз ще отида да поговоря с нея. После тук ли да я доведа?

— Изцяло ваша воля.

— Е, в такъв случай няма да настоявам да изкачвате тези четири етажа, пък и… знаете, където има болен човек, не всичко е в такъв порядък, както би трябвало да бъде!

— Разбирам. Доведете тогава момичето тук!

Вернер се отдалечи. Чувстваше се толкова лек и радостен, все едно самият беше получил работно място. Домашните му видяха, че се намира в много добро настроение.

— Нещо си намерил? — попита Емили.

— Да, касиерско място в един цирк.

— О, колко жалко!

— Защо се жалваш?

— Защото не можеш да приемеш едно такова място.

— Защо не?

— Искаш да се отделиш от нас?

— Не, трябва да остана. Но ако мога да изпратя теб на мое място?

— Мен? Ти май наистина си в добро настроение.

— Така е. Я чуй! Мястото носи годишно петстотин гулдена и предлага пълен, пълен пансион!

— Това е много, страшно много.

— Ако можеш вместо мен да печелиш тези много пари, ще се съгласиш ли?

— Веднага! Макар че думата „цирк“ има лошо звучене. Бих ви предоставяла цялата заплата.

— Значи наистина имаш желание?

— Да, но каква ни е ползата от това? На никого няма да хрумне да ме назначи като касиерка!

— О, напротив, напротив! Само да поискаш, мястото е твое!

Сега беше неин ред да се учуди.

— Но, татко — възкликна тя, — какво си въобразяваш!

— Я по-добре слушай!

Разказа за срещата си с цирковия директор и в заключение добави:

— Ти каза, че Бог ще помогне, и той помогна. Парите няма да рукнат изведнъж, наистина, но може би ще получиш някакъв аванс, а това е вече нещо. Междувременно може и аз да си намеря работа. И така, искаш ли?

Тя беше напълно права. Думата „цирк“ имаше неприятна отсянка. Но в крайна сметка се касаеше за бедственото положение на близките и тя отговори:

— Да, ако за теб това е добре, татко.

— Ще дойдеш ли с мен отсреща?

— Ще дойда.

— Ама хубавичко си помисли!

— Да бъда касиерка на цирк, не е толкова лошо, както да ме зяпат като любимка на султана. Хайде, да вървим!

Сърцето на директора се разпърха от радост, когато видя бащата и дъщерята да пресичат улицата. Той поздрави Емили с достолепна сериозност и каза:

— Случаят ме събра с вашия баща. Онова, което сте чули от него, сигурно ви е дошло изненадващо. Имате ли желание да постъпите и поемете мястото?

— Бих желала да ви допадна.

— Работили ли сте вече някъде?

— Не.

— Освен семейството, има ли тук и нещо друго, което би ви задържало?

— Не.

— Може би имате… някакво познанство?

— Не.

— Имам предвид… любим.

— Не съм обвързана — отговори тя с изчервяване.

— И бихте могли още днес да тръгнете с нас за Роленбург?

— Ако е необходимо, да. Каквото не мога да взема днес със себе си, ще ми бъде изпратено допълнително.

— Чудесно! Вие ми харесвате. Струва ми се, че притежавате качествата, каквито търся за касиерка.

— Да направим ли един взаимен опит?

— Ще ви помоля да опитате с мен!

— Добре, дайте си ръката! Топ?

— Топ!

— Прекрасно! Мисля, че не е необходимо да изготвяме някакъв контракт. Можем да си имаме взаимно доверие. Нали?

— Надявам се.

— А сега как да уредим нещата с вашата заплата? Как бихте желали да ви бъде изплащана: преди или след изтичането на месеца?

— Бих предпочела първото. Татко сигурно е споделил с вас в какво положение се намираме понастоящем.

— Сподели. Той е честен човек, който няма вина за своето нещастие. С удоволствие бих му облекчил положението. Хм-м! Ако бях сигурен, че при мен ще ви хареса и ще останете, бих бил готов да му дам в ръцете сумата от една ваша тримесечна заплата.

Очите на Вернер проблеснаха.

— Сто двайсет и пет гулдена? — попита той.

— Да.

— И бих ги получил, днес?

— Сега, веднага! Разбира се, трябва да знам, че фройлайн наистина ще остане при мен.

— Какво ще кажеш по въпроса, Емили?

— При всички случаи ще остана. Тази сума изведнъж ще ти помогне и се разбира от само себе си, че в никой случай няма да напусна мястото си, преди да са ми изравнени сметките с моя работодател.

— Великолепно, фройлайн — одобри директорът. — С най-голямо удоволствие ще ви дам тази предплата. Но трябва да има ред и човек при всички случаи е длъжен да се подсигури. Въпреки всичко съществува и възможността да не желаете да останете при мен. Можем ли при това положение да гледаме на предплатата просто като на заем, който съм ви отпуснал?

— Да, хер директор.

— Значи ще ми дадете разписка, че сте получили тази сума?

— Естествено!

— Е, тогава да сключим сделката.

Собственикът на дюкяна продаваше и хартия. Той донесе един лист заедно с перо и мастило. Директорът започна да пише и след известно време сложи пред Емили следните редове:

Тя започна да чете редовете. Той беше достатъчно умен да извади портфейла си и да наброи парите. Това я подведе. Очите й следяха повече движенията на ръцете му, отколкото редовете, които искаше да прочете.

— Е, така добре ли е? — попита той.

Тя не искаше да покаже, че е гледала повече парите, отколкото така наречената разписка, и ето защо отговори:

— Да, добре е.

— Тогава подпишете, моля. Ето перото.

Тя постави подписа си. После директорът се обърна към бащата:

— Но тази разписка не е юридически валидна. Онова, което подпише една жена, мъжът трябва да потвърди. В случая това е неомъжено момиче, така че бащата трябва да извърши потвърждаването. Ако искате да имате парите, трябва да се подпишете и вие.

— С най-голямо удоволствие — отзова се Вернер.

— Поставете тогава подписа си под този на дъщеря ви, но напишете преди това думите: „С мое бащино съгласие и отговорност.“

Вернер гледаше лежащите под квитанцията пари. Емили трябваше да я е прочела. Той изобщо не помисли да го направи. Потопи перото в мастилото, написа посочените думи и сложи отдолу подписа си.

Цирковият ездач следеше с напрежение движенията му. Сега си пое дълбоко дъх и каза:

— Така, сделката е сключена. Аз имам квитанцията, а вие прибирате парите. Надявам се, че ще бъдем доволни едни от други! Аз възнамерявам да отпътувам за Роленбург с влака в пет. Ще можете ли да се приготвите дотогава?

— Разбира се — отвърна Емили.

— В такъв случай ще ви чакам на гарата. А сега да тръгвам, че имам да се погрижа за още някои дребни неща. Довиждане!