Роден в грях

Глава 10

Кали прекара следобеда със семейството и приятелите си, научавайки за всички новини и събития, които беше пропуснала през последните няколко месеца. Шана беше родила малко момченце на име Греъм. Сузана се беше омъжила за своя годеник и сега мислеше, че носи дете. Морна се беше грижила за селската пивоварна, докато се бе тревожила за Кали и Джейми.

А Дърмът се беше влюбил три пъти през последните два месеца. Поне така й каза Морна. Кали искаше да попита брат си по този въпрос, но това беше проблем, защото той отказваше да я види, откакто бе обзет от неразумния си гняв към Син.

Все пак, беше толкова хубаво да види всички тях отново. Дори и Дърмът, който наистина се държеше като изтривалка — груба и готова да ожули краката й, ако се приближи по-близо.

За щастие леля Диара, която планираше да посети, когато бе задържана от Хенри, вече беше оздравяла и се чувстваше по-добре след болестта.

Всички се зарадваха на новината за брака й, докато не научиха, че съпругът й е английски лорд. Сега, Кали видя как лицето на всеки един от тях се изпълва с тревога и ненавист.

Кали почувства униние. Нямаше да е лесно. Морна беше единствената, която поне се опита да се зарадва заради нея.

Сега Кали стоеше сама с Морна и месеше хляб в кухнята. Двете наваксваха пропуснатото през седмиците, докато беше в Лондон.

Лицето на Морна излъчваше нежност, докато работеха, а в очите й се четеше разбиране.

— Миличка, знам, че ти е трудно, но не е важно какво мислят другите. Важно е това, което мислите ти и Син.

— Защо си единствената, която го приема?

Морна се усмихна, докато изтупваше ръцете си от брашното. Дългата й, тъмнокестенява коса бе навита подобаващо около главата, а над роклята си тя носеше червено и зелено каре.

— Защото веднъж бях на мястото на Син. Когато срещнах баща ти, разбрах в същия момент, че никога няма да обичам друг мъж така, както обичах него. Той беше единственото нещо в моя свят и аз го исках толкова много, че сърцето ми плачеше постоянно от страх, че той няма да има нищо общо с мен.

— Баща ми те обичаше.

— Да, така беше. Но той беше страховит леърд и почти два пъти по-възрастен от мен, а аз бях просто дъщеря на овчар. Мнозина — като Астър, се бореха упорито да го държат далеч от мен.

Тази новина изненада Кали. Тя не можеше да си спомни за нито един момент, в който Астър да не е бил мил и уважителен към Морна. Напротив, спомняше си, че той я беше посрещнал в семейството с отворени обятия.

— Астър?

— Да, той си мислеше, че аз преследвам единствено парите и общественото положение на баща ти и че той е оглупял да тича след девойче, което е по-скоро дете. Направи всичко по силите си, за да ни раздели. Имаше и други, които си мислеха, че не влиза в задълженията на вдовеца на жена от кралското семейство да губи времето си като харесва мен.

Кали ахна, възмутена от тази проява на снобизъм. Как е посмял някой да каже нещо подобно за толкова мил и обичлив човек като Морна?

По-възрастната жена й подаде тава за хляба.

— Дори и малкото съкровище на име Каледония не ме искаше наоколо.

Кали се изчерви, като си припомни първата година, през която Морна беше живяла с тях. В интерес на истината, тя беше груб дребосък. Но тогава, сърцето й се беше пречупило от мисълта, че баща й е забравил нея и майка й. Тя беше ужасена, че той ще обича повече Морна, а нея ще изпрати да живее сама в гората.

Всичко тези страхове бяха глупави, но за едно младо момиче изглеждаха основателни. За щастие, Морна притежаваше силата и търпението на светец и беше спечелила всички.

— Толкова съжалявам за това.

Морна я потупа по ръката.

— Недей. Бях така щастлива, когато най-накрая се сближи с мен и просто ме хареса.

— Обичам те, Морна. Не бих могла да те обичам повече, дори да беше моя майка.

Морна я прегърна сърдечно.

— Аз чувствам същото към теб.

Кали стисна ръката на мащехата си, когато Морна я освободи от прегръдката си.

— Радвам се, че ти остана, но се страхувам, че Син няма да го направи. Той има отговорности в Англия, които е длъжен да поеме.

— Искаш ли да остане?

— Да, поради някаква причина го искам.

Морна я погледна преценяващо.

— Каква причина?

Кали насочи вниманието си към хляба, който оформяше. Лицето на Син изникна в съзнанието й. Добротата му към Джейми, упорството му към Дрейвън. Спомни си начина, по който се чувстваше в обятията му, докато я държеше. Също и усещането за твърдите му мускули под ръцете си.

Представи си настойчивия натиск на устните му върху своите. Но най-силен бе споменът, за това как я беше погледнал първият път, когато се държа мило с него. Никога нямаше да забрави недоверчивото, шокирано изражение на лицето му.

— Той е добър човек и мисля, че има нужда от някой, който да го обича.

Морна пристъпи напред, за да сложи нейните хлебчета в пещта.

— Ще направя каквото мога, за да помогна. Ако се наложи, дори ще нашибам с пръчка гърба на Астър.

Тя се засмя на думите. Щеше да се радва да види това.

Кали също сложи своите хлебчета в пещта, избърса ръцете си и после се извини, отправяйки се към голямата зала, където се намираше килерът. Спомни си, че Син хареса хляба с мед, който беше приготвила за Джейми в Лондон и искаше да го изненада като му поднесе малко тази вечер.

Спря се, докато влизаше в залата.

За нейно учудване около Астър се беше събрала група от мъже. Бяха най-малко двадесет. Говореха тихо и темата на разговора им я ужасяваше най-много.

— Не искаме английския дявол в нашите земи. Предлагам да го изпратим обратно на парчета.

Червена пелена заслепи очите на Кали.

— Дейвид Макданиел — каза тя, като се втурна през залата, за да застане пред високия, силен брюнет, който беше произнесъл думите.

Той се изправи с цялата си височина пред нея. Носеше червено и черно каре и беше доста хубав, но твърде набит за нейния вкус, не че това имаше някакво значение. Тя просто съжаляваше бедната му съпруга, задето й се налага да се справя с ината му.

Кали постави ръце на кръста си и го изгледа смръщено.

— Не мога да повярвам, че каза такова нещо за съпруга ми.

Той отказа да отстъпи.

— Защо? Това е истината. Щом тук има един сасенах, тогава ще изпратят още. Колко време мислиш, че ще измине преди Хенри да ни превземе?

— Нека той да им служи за пример! Да покажем на англичаните какво правим, когато се осмелят…

— Защо ти не го направиш?

Настъпи внезапна тишина.

Кали се обърна и видя Син, който слизаше бавно надолу по стълбите. Движеше се като опасен черен лъв. Раменете му бяха изпънати назад, а в походката му се четеше смъртоносна прецизност. Тъмният му поглед подкоси мъжете със стоманения си блясък и накара няколко от тях да преглътнат шумно.

Те отстъпиха назад, което позволи на Син да се доближи до центъра на групата. Около него се носеше властната му аура и тя почувства как я побиват тръпки.

Отново бе поразена от това колко малко този смъртоносен рицар й напомня за игривия мъж, който се закачаше с нея в двора в Лондон. Когато Син носеше наметалото си на воин, той бе нещо, от което не можеш да откъснеш поглед и все пак тя предпочиташе онази, закачливата част от него. Онази половина, която можеше да я накара да се смее и да се изпълва с нежност.

Но двете страни на характера му я караха да трепери от желание.

Той отправи хладен, преценяващ поглед към мъжете, които го заобикаляха.

— Искате да се махна оттук? Вземете дванадесет от най-добрите си бойци и да се срещнем навън след три минути. Ако спечеля, всички вие ще правите, каквото ви казвам, а ако вие спечелите, ще си тръгна.

Дейвид изсумтя.

— За какви глупаци ни вземаш? Ние добре знаем, че не трябва да се доверяваме на думата на един сасенах.

Една подигравателна, зла усмивка изкриви устните на Син, докато се отправяше към Дейвид.

— Какво, страхувате се, че не можете да ме победите?

Мъжете изреваха.

— Тези, които са готови да се пробват, да се срещнем отвън — каза Син и небрежно напусна залата през вратата.

Кали хукна след него с разтуптяно от страх сърце.

Дванадесет мъже срещу него? Това беше нелепо! Щяха да го смажат в пясъка.

Пред вратата на площадката, тя го хвана за ръката и го спря.

— Ти луд ли си? Те ще те разкъсат.

Развеселен блясък се появи в тъмните му очи, докато протягаше ръката си, за да обхване лицето й.

— Не, ангел мой, те няма да направят нищо повече, освен да се наранят, докато се опитват.

О, тя можеше да го удуши.

— Трябва ли всичко в теб да е борба?

Погледът му стана блуждаещ и той свали ръката си от бузата й, оставяйки я студена без топлината му.

— Това е всичко, което знам, Кали. Сега стой настрана.

Тя видя мъжете, които излязоха отвън. Сърцето й заблъска още по-яростно. Не искаше той да прави това.

— Астър! — извика тя на чичо си. — Спри ги.

— Не, той отправи предизвикателството и аз ще видя, как го изпълнява.

Преди да успее да протестира повече, дванадесет мъже атакуваха Син. Кали се прекръсти и се сви, тъй като те се спуснаха върху съпруга й и го събориха на земята.

Той се претърколи и скочи на крака и точно когато следващият мъж го нападна, Син го сграбчи за ръката и го преметна, стоварвайки го по гръб.

Зяпнала, тя видя как той съвсем сам накара всичките дванадесет мъже да паднат на земята. Отново и отново. Всеки път, когато някой се нахвърляше върху него, в крайна сметка се озоваваше в краката на Син. Съпругът й нито веднъж не извади оръжие и нито един мъж от клана й не успя да отправи удар към него.

Никога не бе виждала подобно нещо през живота си.

Мъжете от клана продължиха да се бият, но Син отвръщаше на всяко тяхно движение и ги хвърляше в мръсотията.

— Той е дявол! — изръмжа Астър. — Никой човек не може да се бие по този начин.

След няколко минути, всички дванадесет мъже лежаха на земята, задъхани.

— Предавате ли се? — попита Син като огледа падналите. Той дори не се беше задъхал. Единственият признак за борбата му с тях беше прахът върху дрехите му. — Или трябва да продължим?

Мъжете от клана се надигнаха бавно и се спогледаха засрамени. Кали знаеше, че никой не искаше да се признае за победен, но и никой не искаше да се приближи отново до Син.

Единственият, който се обърна към него отново беше Тавиш Мактайни. Не много по-нисък от Син, той беше два пъти по-едър, с мускулести ръце. Мъжът никога преди не беше побеждаван в битка. Той се приближи бавно и спокойно към Син, след което протегна ръка към него.

— Момче, името ми е Тавиш. Беше честна битка и не изпитвам яд. Един ден, бих искал да ми покажеш как го правиш.

Син се втренчи в протегнатата ръка. Това беше жест, който не беше очаквал.

— Ще се радвам да го направя. — Той разтърси ръката на едрия мъж, който му напомняше доста за брат му Юън.

Тавиш кимна, изтупа дрехите си, след това се отдалечи от тях, към портите на замъка.

Другите мъже присвиха устни, докато очите им крещяха шумно за омразата, с която го наблюдаваха.

Син тръгна право към Астър, който го изгледа с открита враждебност, докато останалата част от мъжете се разпръснаха. Келтските им обиди бяха промърморени, но Син чу и разбра всяка една от тях.

Астър дори не се опита да прикрие чувствата си. Така да бъде. Син не се нуждаеше от помощта на стареца, за да намери Нападателя.

Син отправи топла, дразнеща усмивка към Астър.

— Явно ще остана.

По-възрастният мъж изглеждаше така, сякаш току-що Син му бе предложил фъшкия.

Кали въздъхна с облекчение, въпреки че знаеше, че нещата съвсем не са наред. С течение на времето те щяха да проумеят що за човек е съпругът й и се надяваше след това да се научат на толерантност.

Тя пристъпи напред, с желанието да хване Син за ръката.

Той я сграбчи грубо, така бързо и изненадващо, че Кали не успя да помръдне, а после я бутна пред себе си и я задържа на една ръка разстояние. Хватката му върху горната част на ръцете й беше толкова силна, че тя протестира шумно, но той отказа да я пусне.

Свирепият поглед на Астър стана убийствен.

Странен съскащ звук се разнесе във въздуха и Син залитна напред, а погледът му потъмня, докато хватката му се затегна още повече. Познатият тик се върна на челюстта му.

Със същата бързина, с която я бе сграбчил, той я пусна.

— Какво беше това? — попита Кали и потърка горната част на ръцете си, където пръстите му бяха насинили плътта й.

Без да отговори, Син се обърна и тя видя, че лявото му рамо е пронизано от стрела.

Ужасът я връхлетя и докато се взираше в зловещата гледка, която представляваше забитата в плътта му стрела, тя осъзна какво бе направил Син. Знаел е, че стрелата е изстреляна и я бе защитил, за да се увери, че ще уцели него, а не нея.

Съпругът й бе спасил живота й.

— Намерете този, който направи това — изрева Астър към другите, преди да напуснат. — Искам главата на идиота, който рискува живота на Кали!

Когато мъжете се втурнаха през двора да търсят виновника, Астър тръгна към тях.

— Добре ли си?

— Не, уцелен съм — отвърна Син с ироничен тон. Като изключим намръщването му, изглежда напълно бе забравил за раната. — И в интерес на истината съм доста ядосан. Когато открия страхливеца, който направи това, с удоволствие ще ви връча тестисите му.

Кали страдаше, заради болката, която знаеше, че той изпитва, но не показва.

— Ние трябва да влезем вътре… — Гласът й заглъхна, когато Син се отдръпна от нея и се запъти към стената.

Тя размени озадачен поглед с намръщилия се Астър. Каквото правеше Син?

Чичо й сви рамене, сякаш четеше мислите й.

За неин ужас, Син отиде до стената и опря гърба си на нея, с което накара стрелата да премине напълно през тялото му.

Очите й се напълниха със сълзи и тя потисна писъка си, докато гледаше как Син счупи върха на стрелата със здравата си ръка. После се отправи към тях с пребледняло лице, като вървеше трудно и когато ги достигна, се обърна с гръб към Астър.

— Извади я.

Съдейки по изражението на чичо се, Кали знаеше, че той никога не беше виждал подобно нещо.

— Мили Боже, човече, как можеш да стоиш прав и да се движиш?

— Ако това беше най-лошото нараняване в живота ми, наистина щях да съм много щастлив. Сега я издърпай така, че раната да може да се зашие.

Астър поклати глава невярващо, докато обхващаше стрелата с ръка, а Кали прехапа устни в съчувствена болка.

Челюстта на Син трепна.

Кали инстинктивно хвана дясната му ръка и притисна лявата си към здравото му рамо. Той се наведе напред срещу ръката й в напрегнато очакване на действията на Астър.

Кали постави дясната му ръка върху гърдите си и я погали с пръсти, в стремежа си да му осигури някакво удобство.

С намръщено изражение, Син погледна сключените им ръце, но не каза нищо. Погледите им се срещнаха и тя видя болката и гнева, които горяха дълбоко в него.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Но ми се иска просто да ми беше казал да се наведа.

Думите й успяха да отпуснат лицето му.

Поне докато Астър не постави едната си ръка върху пострадалото рамо на Син и не дръпна стрелата. Рицарят прокле силно и залитна напред.

Кали го придърпа в ръцете си, държеше го здраво, желаейки да може да отнеме болката от тялото му и да направи така, че раната да се излекува незабавно.

Син не знаеше какво да каже, докато рамото му пулсираше. Жестоката болка бе засенчена от топлата мекота на гърдите й, притиснати в неговите и от сладкия женствен, лавандулов аромат на косата й. Той затвори очи, вдъхна успокояващия мирис и се остави на облекчението да го залее.

Кали беше увила ръката си около врата му, малката й длан бе заровена в косата му, докато го притискаше към себе си. Това беше най-удивителното усещане, което някога бе изпитвал, и за миг той почти можеше да се престори на съпруга, какъвто й беше в действителност.

Устните му бяха толкова близо до прекрасния й аромат, че всичко, което трябваше да направи, бе да обърне леко глава и можеше да ги зарови в извивката на шията й. Слабините му се втвърдиха при мисълта. Дори и болката от раната му не можеше да потуши желанието, което изпитваше към нея.

— Ще намеря и накажа този, който ти причини това — прошепна тя и се отдръпна от него, за да го погледне. Искреността в тези светли зелени очи го изуми. Той се втренчи с почуда в нея и изпита копнеж да й покаже колко много означаваха тези думи за него. — Няма да те видя наранен.

Син не знаеше как да отговори на думите й.

— Това е само повърхностна рана — отбеляза той презрително.

— Можеше да те убие.

— Жалко, че не го направи — резките, едва доловими думи на Астър, преминаха през него, и потушиха страстта му незабавно.

Не, никога не би могло да има нещо между него и Кали, освен мечти. Мисълта го нарани много по-дълбоко, отколкото би трябвало.

Пренебрегвайки коментара на чичо си, Кали хвана ръката му и поведе Син към замъка.

Двамата се изкачваха по стълбите, когато Саймън ги пресрещна.

Рицарят кимна за поздрав, мина покрай тях, след това се обърна, за да ги спре.

— Кървиш ли? — Саймън посочи струйките, стичащи се от туниката на Син.

— Така изглежда — отговори Син саркастично.

— Мили боже, какво стана?

Син сви рамене.

— Явно някой не ме иска тук. Няма съмнение в това, така че пази гърба си, малък братко. Последното нещо, което искам да направя, е да съобщя на Дрейвън, че си мъртъв.

— Не се страхувай. Последното нещо, което искам да направиш, е да му кажеш, че съм мъртъв. — Саймън спря и погледна назад към стаята си. — Мисля, че може би трябва да се върна и да си сложа ризницата, преди да отида да хапна.

— Звучи като добър план.

Кали ги прекъсна.

— Господа, моля ви, трябва да се погрижа за тази рана, за да не кърви до смърт от нея.

Син отхвърли тревогата й.

— Стрелецът пропусна артерията. Уверявам те, че няма да кървя до смърт от тази рана.

Кали се намръщи на мъжа си и на спокойствието, с което приемаше всичко. Сякаш не очакваше нищо повече от това да го обиждат и раняват.

— Тогава моля те, угоди ми.

Без повече изказани на глас недоволства, той я последва в стаята им, макар че погледът му й подсказа, че не малко оплаквания се въртят в ума му.

Кали му помогна да издърпа туниката, която носеше над бронята си. Намръщи се при вида на дупката, която стрелата беше пробила.

— Странно. Едва можеш да видиш кръвта по дрехата, и все пак я усещам.

Всъщност по дрехата имаше много кръв.

Син вдигна поглед, докато тя преглеждаше раната му.

— Черното е оцветено с червена боя, за да прикрие нараняванията, които може да съм получил. По време на битка това обърква и плаши враговете ми, които знаят, че са ме ранили, но не могат да видят кръвта.

— На това ли се дължи прякорът „Непобедимият дявол“, който са ти дали?

Той кимна, седна на ръба на леглото и задържа чиста кърпа до рамото си.

Кали взе игла и конец и се постара да не забелязва колко прекрасно е тялото на съпруга й, когато беше голо. Слабата светлина в стаята улавяше великолепната бронзова плът, правейки я още по-съблазнителна. О, беше толкова красив.

— Това е интересен трик. Откъде го научи? — попита Кали, опитвайки се да се разсее.

Наистина не очакваше отговор, така че когато получи такъв се изненада.

— Докато живеех със сарацините. Това беше един от уроците, на които те ме научиха.

Сега тя разбра странната тактика, която бе използвал, за да победи мъжете от клана й.

— Уменията, които показа преди малко в боя… те ли те обучиха толкова добре?

— Да.

Колко странно беше за него да бъде така открит. Кали взе кърпата от ръката му и огледа наранената кожа. Стомахът й се сви при вида на новата рана, която се открояваше върху кожата до белезите от предишни наранявания. Тя го погали и изпита болка при мисълта за това, което вече бе преживял. Твърдата му кожа беше толкова топла, а косата му се докосна до ръката й, докато тя подготвяше рамото му, почиствайки го с подгизналата от вино кърпа.

Бедният й съпруг.

— Колко дълго живя там? — попита Кали, опитвайки се да отвлече вниманието си от стегнатото му, мускулесто тяло и желанието да го целуне, което изпитваше.

— Почти пет години.

Кали спря. Пет години. Беше дълго време, през което да живееш сред враговете си. Опита да си представи, какво би било за нея да живее в Лондон толкова дълго, докато копнее за дома.

Нищо чудно, че й беше казал, че разбира нуждата й да се върне при семейството си.

Повече от всеки друг, той познаваше това чувство до такава степен, че тя дори не можеше да си представи.

— Защо си живял с тях за толкова дълго време? — попита Кали, когато направи първия бод.

Син се напрегна съвсем леко, преди да проговори:

— Нямах избор. Бях роб. Всеки път, когато се опитвах да избягам, те ме връщаха.

Сърцето й застина при думите му. Дрезгавата нотка в гласа му й подсказа, че сарацините са го накарали да страда за опитите му да се освободи. Погледът й се спусна към най-дългите и дълбоки белези върху гърба му и се запита колко ли побои е трябвало да изтърпи в техните ръце.

А е бил просто момче. Не по-голям от Дърмът. Кали преглътна, когато осъзна, че вероятно е бил по-млад от него.

Внимателно направи още един бод и попита.

— В крайна сметка как се измъкна?

— Благодарение на Хенри. Изпратиха ме да го убия и докато се промъквах през лагера му, бях обсебен от мисълта, че ако някога мога да бъда отново свободен, Хенри е единственият, който може да ми помогне. Така че, вместо да прережа гърлото му, аз се спазарих с него.

Тя завърза конеца и го отряза.

— Изненадана съм, че ти е помогнал.

— Както и аз. Честно казано очаквах да ме убие, след като го пусна. Но реших, че по един или друг начин щях да съм свободен.

Какъв ужас. Кали не можеше да си представи дори да се опита да вземе такова решение.

— На колко години беше?

— Осемнадесет.

— Ти си бил просто едно дете.

— Никога не съм бил дете.

Не, не е бил. И това беше най-лошото. Беше прекарал целия си живот като аутсайдер. Тук, в Англия и в Утремер. Кали не можеше да си представи да живее по този начин.

Мълчаливо заши раната на гърдите му, после погледна към предмишниците му, където мечът й го беше порязал.

— Много съжалявам, че те нараних.

Думите й го предизвикаха да я погледне.

Искреността й го попари.

— Ти не си ме наранила.

Само тя никога не го беше наранявала. Поне не все още.

Син се загледа в извивките на червените й къдрици, падащи върху раменете й, и нежността в зелените й очи. Усети нежеланието й да го нарани, когато докосваше кожата му. Това възпламени яростно цялото му тяло, настоявайки да я вземе в обятията си и да облекчи болката както в сърцето, така и в слабините си.

Тя беше толкова невероятна. И той я желаеше с такава дива страст, че се запита дали няма да го унищожи.

Кали наклони глава надолу към него и точно когато той отвори устните си, за да я вкуси, шумна суматоха изпълни въздуха.

Хората викаха, че група от конници влезли в двора.

Кали се отдръпна мигновено, оставяйки го да проклина прекъсването, докато тя отиде до прозореца, за да види какво се случва. Той се присъедини към нея и погледна над рамото й.

В двора имаше трима новопристигнали ездачи. Нейните хора и слугите бързаха да ги посрещнат, сякаш са отдавна изгубено семейство, докато Астър и Дърмът излязоха от замъка и поздравиха гостите си.

— Макалистър са тук — каза Кали с нотка на уважение в гласа си.

Син се насили да не се усмихне. Тя нямаше представа какво й предстоеше сега.

Брат му Брейдън яздеше свирепия си жребец Демон, който риеше и удряше в земята раздразнен, че трябва да спре. Конят и човекът имаха един и същ темперамент.

Дългата, черна коса на Брейдън беше заплетена от ездата, а плейдът в тъмнозелено и черно висеше, както винаги.

Юън яздеше до него на гърба на пъстър жребец, а русокосият Локлан прехвърли крак над гърба на сив кон на тъмни петна и се плъзна майсторски на земята.

Хубаво беше да ги види отново.

Кали се обърна към него, бузите й бяха порозовели. Той повдигна вежди при жизнерадостта й, донякъде ужилен от нея. Тя изглеждаше по-щастлива да ги види, отколкото някога е била с него.

— Ще отида да се уверя, че имат храна и напитки. Облечи се и ще се видим долу.

Син се намръщи, когато тя се втурна през стаята с лека стъпка. Погледна през прозореца към веселата тълпа, която топло посрещаше братята му. Виковете за поздрави звъннаха в ушите му, когато Астър тупна Локлан по гърба, сякаш баща приветстваше в дома си възлюбен син, а Дърмът се засмя с Брейдън.

Предполагаше, че някои неща никога не се променят.

Сърцето на Кали блъскаше учестено, докато слизаше надолу по стълбите. Мощният клан на Макалистър някога е бил техен съюзник. Но през последното десетилетие, връзката помежду им бе прекъсната. И все пак, би било добре за клана й да поднови съюза, защото Макалистър бяха в добри отношения с английския крал, може би това щеше да помогне за спирането на набезите на бунтовниците.

Тя стигна до залата по същото време, когато Астър влезе вътре заедно с мъжете.

Кали спря, докато оправи роклята си. Те всички бяха гиганти! Извисяваха се над чичо й и брат й и я накараха да се чувства много дребничка. Само Син можеше да се конкурира с височината им.

— Племенницата ми, Каледония — каза Астър, насочвайки вниманието към нея.

Кали преглътна нервно. Комбинираният ефект от братята Макалистър беше доста разтърсващ и объркващ за сетивата на една жена.

Русият мъж пристъпи напред. Беше смайващо красив с твърди сини очи.

— Локлан Макалистър, милейди, удоволствие е да се запознаем. — Дълбокият му глас изпрати тръпка през нея. — Брат ми Юън.

Тя погледна към гиганта от лявата му страна. Той приличаше на голяма черна мечка, косата му беше дълга и се нуждаеше от подстригване.

— И Брейдън.

Кали кимна, криейки усмивката си. Той беше по-красив, отколкото човек имаше право да бъде, а тя знаеше репутацията на този брат Макалистър, за който казваха, че е в състояние да убие човек с един удар и да покори жена с една целувка.

Тя се усмихна на тримата.

— Удоволствие е да посрещна всички вас. Моля, елате и седнете.

Кали ги поведе към масата на леърда, а Астър ги последва, вървейки от едната им страна.

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя, че пътуването ви бе напразно, момчета. Нямах представа, че англичанинът, е решил да изпрати роднините ми обратно при мен.

— Изненадан съм от това — каза Брейдън.

— Съвсем не звучи като Хенри, той не би се отказал доброволно от заложниците си.

— Не е — отбеляза Дърмът подигравателно, докато вървеше зад тях. — Изпрати я у дома със _сасенах_ за съпруг.

— Някого, когото познаваме? — попита Брейдън.

— Съмнявам се — отвърна Астър. — Никога не съм чувал за него. Кали, той не е ли граф?

— Да, чичо.

— Граф на какво?

Кали спря, когато осъзна, че не знае. Никой не беше споменавал владенията му пред нея.

— Не съм много сигурна. Но ми казаха, че има огромни стопанства.

Кали застана отстрани на масата, готова да се погрижи за нуждите на мъжете. Слугите влязоха с бира, плата с месо и хляб, а в същото време Саймън се присъедини към тях. Той се приближи до масата с вид на открит и честен човек, което тя намираше за много очарователно.

Братята Макалистър го погледнаха подозрително, когато той се приближи.

— Макалистър? — попита Саймън.

Кали кимна.

Саймън се приближи до тях. Усмивката му се разшири и очите му заблестяха в миг на приятелство. Той изглеждаше като човек, който поздравява стари приятели, които не е виждал от много време.

— Имам чувството, че вече познавам и трима ви.

Брейдън се втренчи в него намръщено.

— Така ли?

— Саймън от Рейвънсууд. Ти трябва да си Брейдън.

— Аз не познавам никого от Рейвънсууд. Откъде знаеш кой съм?

— Ти си най-младия и най-пакостливия. — Саймън се обърна към Локлан. — Ти сигурно си Локлан, който никога не срещна правило, което да не обича. Винаги непоколебим и готов да рискува живота си за всеки член на семейството ви или клана.

После погледна към Юън.

— А ти си най-тихият. Винаги сериозен и сприхав, готов да се сбиеш. О, колко истории съм чувал съм за вас тримата.

Братята си размениха нервни погледи.

— Чул от кого? — попита Локлан.

— От мен, безполезен подлизурко. Кажи ми какво чудо изкара вас тримата от дупката ви и докара мързеливите ви кожи чак до тук. И то ден по-рано.

Всички в залата замръзнаха при тези остри думи.

Никой със здрав разум не би посмял да обиди един Макалистър, да не говорим за трима наведнъж.

Задъхана, Кали насочи вниманието си към входа, където Син стоеше, облечен в доспехите си и със скръстени ръце на гърдите си. Тя не можеше да разчете нищо по чертите на лицето му. Той просто стоеше там стоически и гледаше мъжете, които току–що бе обидил.

Астър изрева от ярост.

— Как смееш да обиждаш гостите ми! — Той се обърна към Кали с гневен поглед. — Виждаш ли какъв мир носи той?

Тримата Макалистър бавно се изправиха на крака. Като гигантска стена, те едновременно заобиколиха масата и се насочиха към съпруга й.

Кали преглътна, докато гледаше подигравателната усмивка на Дърмът. Брат й се радваше на този конфликт.

Тя се прекръсти.

Веднага след като братята стигнаха на една ръка разстояние от Син, те се разсмяха и хвърлиха отгоре му.

Кали стоеше зяпнала от шок, докато Макалистър сграбчиха съпруга й в прегръдките си, а той настръхна, изруга и ги плесна през ръцете.

— Оу! — извика Син. — Пуснете ме, проклети човекоядци.

— Изгарянията ти заздравяха ли? — попита Локлан и се намръщи загрижено.

— Да, оправиха се, но имам нова пулсираща рана и ако не ме пуснеш, ще започне пак да кърви.

— Нова, как? — попита Брейдън и се намръщи като размени поглед с Локлан, който огледа дрехите на Син сякаш търсеше раната.

— Какво се е случило? Прегледа ли те лекар?

Силно изсвирване огласи въздуха.

Мъжете спряха да говорят и всички се обърнаха към Кали.

— Може ли някой да ми каже какво става тук?

Юън отправи недоволен поглед към нея.

— Просто поздравявахме своенравния ни брат. Ако нямате нищо против, много се радваме да го видим.

Челюстта на Кали увисна, подобно на тази на чичо й и Дърмът. Не…

Беше ли чула правилно? Ако това бе вярно, защо Син не си направи труда да го спомене пред нея?

Защо, за бога ще скрие нещо такова?

Прекосявайки стаята, тя се изправи пред съпруга си.

— Ти си Макалистър?

Болката дълбоко в очите му спря дъха й.

Локлан потвърди.

— Разбира се, че е така. — После той също забеляза изражението на Син и Кали го чу да му шепне. — Независимо от миналото, ти винаги си бил Макалистър.

Тикът отново се появи по челюстта на Син и когато заговори, тонът му беше също толкова нисък. Той отправи суров поглед към Локлан.

— Ако си спомняш, бях публично отлъчен. Два пъти.

Кали видя срама по лицето на Локлан, когато заби разтревожения си поглед в пода.

Астър се приближи до тях.

— Искаш да ми кажеш, че това момче е планинец? Хенри е оженил моята племенница за Макалистър?

— Ти си женен? — Брейдън ахна невярващо. — Ти?

Син изсумтя.

— Новината не те ли кара да хукнеш в търсене на убежище от предстоящия Апокалипсис?

Брейдън го блъсна добродушно.

— Ох — простена отново Син, отблъсквайки ръката на Брейдън. — Казах ти, че съм ранен. Какво ще направиш сега, ще изсипеш солницата и ще втриеш солта в раната?

За първи път, откакто го бе срещнала, Кали наистина видя съпруга си спокоен и не нащрек.

Около него дори витаеше духът на доброто настроение.

Юън я сграбчи и я прегърна силно.

— Добре дошла в семейството — каза той и залепи една целувка на бузата й.

— Пусни я, преди да си я наранил — изръмжа Син.

Юън изръмжа в отговор и отказа да я освободи.

— Е, момиче, защо ще искаш да се ожениш за този грубиянин, когато можеше да избираш между мен и Локлан?

— Защото не я попитаха — отвърна Син иронично.

— Да, добре, може би щеше да се наложи, ако я бях видял пръв.

— Е, не си. Сега пусни жена ми долу.

Юън пусна Кали обратно на земята, а след това й намигна.

— Изразява притежание. Това е добър знак.

— Да — съгласи се Син — но е лоша поличба за теб, ако не държиш ръцете си далече от нея.

Локлан се засмя.

— Когато говориш така, братко, почти мога да усетя шотландската дрезгавина в гласа ти.

Син го наруга.

— Иска ти се.

— Знаеш ли — каза Брейдън и наклони глава към Саймън. — Все още не сме разбрали защо той знае толкова много за нас.

Син отстъпи назад и издърпа Саймън напред, за да го представи на своите братя.

— Това е Саймън, мъж, който се превърна в мой брат.

— Трябва да си този, който го ядосва от мое име — предположи Брейдън, предлагайки на Саймън ръката си. — Надявам се, че си се справил добре с работата.

Саймън разтърси ръката му.

— Със сигурност се постарах.

Мъжете се засмяха, а Астър ги подкани обратно към масата. Кали гледаше и слушаше братята и се чудеше на промените, които присъствието им направи с мъжа й.

Надяваше се сега, когато са тук да притисне един от тях и да разбере повече по въпроса, защо съпругът й бе толкова несклонен да я приеме.

Преди всичко искаше да знае защо Син не си беше направил труда да й кажа, че е шотландец.