Роден в грях

Глава 6

Кали трепереше от нерви, докато Елфа й помагаше да се облече за сватбената церемония. Това беше денят, който бе очаквала през целия си живот и в същото време се ужасяваше от него. Щом изречеше клетвите си пред бог, нямаше да има връщане назад.

От този ден насетне, тя щеше да бъде съпруга на мъж, когото едва познава. Съпруга на човек, който не искаше нито деца, нито да има нещо общо с любимата й Шотландия. Потрепери, надявайки се, че постъпва правилно.

Хенри й беше изпратил красива рокля от златиста материя, която бе украсена с диаманти, перли и рубини. Бележката му гласеше, че се надява подаръкът да срещне нейното одобрение. Одеждата бе достойна за кралска особа. Въпреки това, тя реши да не я носи. Не защото желаеше да пренебрегне краля или милия жест, а защото щеше да се омъжи далеч от дома и искаше да носи наследството на дедите си със себе си.

Облечена в най-красивата си шафранена фуста, която бе опаковала за пътуването до замъка на леля си, Кали бе обгърната от тъмносиньото, зелено и жълто шотландско каре на баща си. Елфа бе сплела две малки плитки и ги бе прихванала нежно върху червените й къдрици, които бяха вдигнати и привидно подредени от украсени с перли фуркети. Младата жена имаше чувството, че не тя, а някое вълшебно създание стои там, пременено в собствените й шотландски одежди.

— Красива сте, милейди.

Кали се усмихна на прислужницата, докато Елфа й подаваше иглата с формата на стрела, с която да прихване плейда.

— Благодаря ти.

Чу се почукване откъм вратата.

Тя се обърна и видя как Саймън я отваря. Мъжът се спря веднага щом я забеляза и се ухили с вълча усмивка.

— Очакват ви долу, милейди.

Джейми отвори вратата още по-широко и буквално падна в стаята измежду краката на Саймън. Момчето се беше сприятелило с рицаря миналия ден и оттогава Кали почти не го бе виждала.

Очите на детето бяха по-широки от луни, когато се обърна към нея:

— Боже, Каледония, изглеждаш като кралица Мейв. Надявам се, че нямаш намерение да изядеш съпруга си, като нея.

Тя се засмя.

— Не, но вероятно ще се изкуша да сготвя малко от един калпазанин, ако не се държи прилично.

Джейми изплези език и избяга в коридора.

Смеейки се на непоправимия пакостник, Кали си пое дълбоко дъх и се обърна към Саймън.

— Добре ли сте, милейди? — попита той и й предложи ръката си.

Младата жена постави длан в свивката на лакътя му, благодарна, че е тук, за да я отведе до параклиса.

— Не съм сигурна. Въпреки репутацията му, не мисля, че лорд Син е зъл човек.

— Не, но е изгубен.

— Изгубените мъже, могат да бъдат намерени и отведени у дома.

— Вярно е, но само ако те самите пожелаят. Така или иначе, поне ще сте у дома си само след няколко дни.

Кали се усмихна при мисълта. У дома. Липсваше й ужасно много. Отсъстваше вече почти три месеца. Шана вероятно беше родила до сега. Брат й Дърмът сигурно бе намерил друга любима, а Астър без съмнение бе двойно по-побелял от тревоги за нея и Джейми.

Щеше да е хубаво да види всички отново. Макар да се налагаше да се омъжи за англичанин, за да се прибере у дома.

Той е добър човек.

Тя вярваше в това. Единствено този факт правеше цялата ситуация търпима. Е, също и закачливият мъж, когото бе зърнала под студената фасада, която Син носеше за пред света. Без значение защо бяха събрани един с друг, Кали бе уверена, че бог е отредил този брак. Вярата й даваше сили.

Тя позволи на Саймън да я поведе към личния параклис на краля в задната част на замъка, далеч от суетнята в голямата зала. Елфа ги последва, а Джейми вървеше след нея.

Параклисът изглеждаше светъл и приветлив, когато влязоха. Стъклописите със сцени от Кръстния път^[9] хвърляха цветни петна върху каменния под. Хенри седеше в малък трон от едната стана на нефа^[10], а Син и свещеникът чакаха до олтара.

Бъдещият й съпруг все още носеше черните си доспехи. Всъщност не го бе виждала да носи нещо различно. Чудеше се дали притежава и други дрехи.

Нямаше други хора в параклиса. Кали преглътна, когато през нея премина нова вълна на безпокойство. Не така си бе представяла сватбата си. Винаги бе мислила, че ще се омъжи в големия двор зад дома си и ще е заобиколена от цялото си семейство и всичките си приятели. Да, щеше да има изобилие от радостни възгласи и усмивки, мили пожелания и приветливи прегръдки.

Обхвана я силно чувство на носталгия. Как й се искаше поне чичо й да бе тук с нея. Той й беше като втори баща и я болеше, че ще пропусне този ден. Затваряйки очи, тя си представи милото лице на Астър и искрящите му от гордост очи, докато я предава на съпруга й.

Кали се препъна, когато осъзна, че той никога не би се усмихнал на Син. Несъмнено щеше да й коства много усилия, за да го накара да не ръмжи и съска. Едва ли някога щеше да дойде денят, в който чичо й ще приветства един англичанин в семейството си.

Светии, в небесата, умолявам ви, нека този брак донесе мир, молеше се тя.

Син се вцепени, когато забеляза бледността върху лицето на Кали и начина, по който младата жена затвори очи, сякаш не можеше да понесе да го види до олтара. Не би могъл да я вини. Кой би искал да се венчае за самия дявол?

От момента, в който свещеникът се беше появил, мъжът не преставаше да наблюдава Син разтревожено. Всеки път, когато си мислеше, че рицарят гледа в друга посока, човекът се кръстеше и прошепваше молитва за прошка към свети Юда^[11] заради онова, което ще стори на нещастното невинно агне, давано в жертва на Луцифер.

Син погледна надолу към влажната си горна туника, където свещеникът „случайно“ го бе залял със светена вода. Без съмнение мъжът бе очаквал той да се свие от болка и да избухне в облак дим.

Устните му се извиха цинично, когато внезапното движение на ръката му накара свещеникът да трепне.

Когато Кали се приближи, Син протегна ръка към нея. Тя му отвърна със слаба усмивка, остави Саймън и постави дребната си длан в неговата.

Син замръзна, когато усети мекотата на докосването й. Деликатната й кожа беше като успокояващ мехлем за загрубелите му ръце на воин. Заля го вълна от нежност, задето тя идваше така при него. И му имаше доверие, че няма да нарани нито нея, нито брат й.

Почувства смирение от този факт.

Тя погледна нагоре и той видя обещанието в очите й, което го разтърси чак до замръзналото му сърце. Може би все пак бе възможно да има надежда за тях двамата.

Син се заслуша, когато свещеникът започна богослужението, но думите не означаваха нищо за него, в сравнение с непознатите емоции, които се надигаха у него. Желаеше тази жена, която притежаваше смелостта на воин. Жена, която можеше да се довери на мъж, който не знаеше какво е доверие.

Тя заслужаваше много повече от тази презряна церемония. Син познаваше много малко жените, но с едно нещо беше наясно и то бе колко важно е подобно събитие за тях. Те прекарваха безкрайни часове от живота си във фантазии за всеки детайл.

Снаха му Маги бе кълбо от нерви на сватбения си ден. Двамата с брат му Локлан се изправиха пред голямо предизвикателство, докато се опитваха да я заведат в параклиса навреме. Беше бърборила през целия път, обяснявайки им как младите жени мечтаят за сватбите си. Как внимателно е планирала своя ден и ако някой от тях позволи на нещо или някого да го развали, то тя ще стовари ада върху главите им.

Искаше му се да бе могъл да подари на Кали ден, като този на снаха му. Маги беше заобиколена от братята и приятелите си. Младоженците бяха затрупани от подаръци и мили пожелания. Имаше музика и танци, и всеобщо щастие.

Поне Хенри бе организирал празнична вечеря за тях, но щяха да бъдат в компанията на непознати. Непознати, които не ги беше грижа за нито един от двама им. Сърцето го болеше за онова, което Кали пропуска и му се искаше да успее да й се реваншира.

— Син! — гласът на Хенри се вряза в блуждаещите му мисли. — Имаш ли пръстен или не?

Премигвайки, рицарят погледна към свещеника, който се взираше в него очаквателно. Кали бе повдигнала вежди и той осъзна, че вероятно са чакали да им отговори в продължение на няколко минути.

Посегна към кесията си и извади малка сребърна кутийка. Беше прекарал часове при бижутера вчера, опитвайки се да намери нещо, което да се хареса на Каледония.

Отначало задачата му се беше сторила лесна, но големият избор го обърка. Имаше пръстени в разнообразни цветове и размери, и бе осъзнал колко малко знае за съпругата си.

Въпреки това внимателно бе изслушал ниския, пълничък мъж, докато той му обясняваше какво избират жените и обикновено купуват мъжете за венчални халки. След това ушите му звънтяха в продължение на часове.

Никога до сега не беше купувал подарък за някого и нямаше идея какво би предпочела Кали.

След цяла вечност в усърдни дискусии, бе намерил пръстен, който се надяваше да е идеален…

Кали прехапа устни, докато Син слагаше халката на пръста й.

Когато го погледна, очите й се напълниха със сълзи. Финото златно бижу бе изящно гравирано с рози и магарешки бодил, а тъмнозеленият смарагд блестеше дори на светлината в зле осветения параклис. Розите и магарешкият бодил бяха идеалното съчетание на неговия английски произход и шотландската кръв във вените й.

Нещо повече, спомни си, че Саймън я беше попитал за любимия й цвят. Колко мило от страна на Син да избере пръстена според него. А и майка й винаги бе твърдяла, че смарагдите са камъните на любовта. Също и че олицетворяват съюза между сърцето и душата и донасят вечна любов, на онези, които ги носят.

Добротата на съпруга й действително не познаваше граници.

Син подскочи, когато една сълза капна върху ръката му. Инстинктивно свали халката от пръста й, изпълнен с разкаяние.

Не го биваше в тези неща. Предвид, че бе воин отгоре до долу, той не познаваше въобще жените и дрънкулките им. Типично в негов стил да оплеска един толкова важен момент.

— Простете, милейди — рече дрезгаво. — Мислех, че ще ви хареса. Ще купя друг…

Тя прекъсна думите му, полагайки пръсти върху устните му.

— Това е най-красивият пръстен, който някога съм виждала. Плача само защото съм трогната от усърдието, което трябва да сте вложил в намирането му. Благодаря ви.

Заля го топлина. Тя му отправи усмивка, от която краката му омекнаха и слабините му се стегнаха. Нежно прокара пръсти по челюстта му и отпусна ръка върху неговата, след което плъзна пръстена обратно на мястото му.

Може би все пак имаше някакъв шанс за тях двамата…

Не, Син. Дори не си го и помисляй. Не си го помисляй въобще. Това е илюзия. Краткотраен миг. Рано или късно истината ще излезе наяве и тя ще те намрази.

С натежало сърце той слушаше, докато свещеникът ги свързва един с друг.

Щом церемонията приключи, Хенри ги поведе към голямата зала, където бе приготвено цяло угощение. Помещението бе пълно с навъсени благородници, които гледаха Кали със съжаление, а Син — с открита омраза.

Той се спря, докато оглеждаше хладната стая. Нямаше съмнение, че никой не се радваше на присъствието му досега, но в случая ставаше дума за нещо повече от обикновената резервираност и презрение, които придворните често му засвидетелстваха.

Един от фелдмаршалите на Хенри се приближи. Стар мъж в доста напреднала възраст, който носеше безупречно сива туника и имаше вид на лош предвестник.

Той се поклони ниско пред краля и охраната му.

— Простете, Ваше Величество, но изглежда Роджър, граф Уорингтън, е намерен убит в килията си тази сутрин. — Подозрителният поглед на мъжа се спря върху Син. — Гърлото му е прерязано.

Покрусени порицания се разнесоха сред тълпата.

Син се скова при тази новина. Чу как Саймън си пое рязко въздух зад гърба му и усети ръката на Каледония да охладнява.

Осъден без съдебен процес. Колко типично.

Взря се безизразно в тълпата, изкушен да се сниши и да започне да тича наоколо като подивяло животно, подобно на някой примат. В края на краищата, точно това очакваха от него.

— Имало ли е свидетели? — попита Хенри.

Погледът на фелдмаршала отново се спря върху Син.

— Няма, Ваше Величество. Сякаш призрак се е появил, а после е изчезнал — отвърна, използвайки наименованието, което най-често се свързваше с престъпленията на рицаря.

Въпреки здравия си разум, Син погледна към Кали. Сурово, намръщено изражение помрачи лицето й, докато слушаше разговора между Хенри и фелдмаршала.

Когато погледът й се преплете с неговия, той очакваше да го осъди, като останалите.

— Той е мъжът, който се опита да те убие миналата нощ?

— Точно така, мадам.

Син усети ръката й да става още по-студена. По-лошо — почувства как потрепери.

Стомахът му се сви. Очакваше останалите да си помислят най-лошото за него, но поради някаква причина го притесняваше неимоверно фактът, че и тя може да го направи.

— Ще се наложи да разследваме случилото се — каза Хенри. — Засега имаме сватба…

— Убиец!

Думата отекна в залата.

Със зачервено лице и блеснали в сълзи очи, благородничката се приближи до Син с тихото достойнство на кралица. Дългата й, червена рокля бе в ярък контраст с черните й коси и тъмни очи. Имаше нещо странно познато в тази жена.

Непознатата спря пред Син и му отправи кръвнишки поглед, изпълнен с толкова омраза, че Кали се зачуди как взорът й не го накара да се разтвори пред очите й.

Съпругът й не помръдна, докато измерваше жената със също толкова презрителна усмивка.

— Проклет да си, задето уби сина ми. Иска ми се да беше умрял в утробата ми — изрече жестоко благородничката. — По-добре да се бях самоубила, вместо да родя чудовище като теб.

Кали ахна, когато осъзна, че това беше майката на Син и точно приликата му с нея бе онова, което забеляза, докато дамата прекосяваше залата…

Което означаваше, че мъжът, който се бе опитал да го убие миналата нощ, беше собственият му брат. Колената на младата жена омаляха при тази мисъл.

— Благодаря ти, майко — отвърна стоически Син. — Както винаги, оценявам високо милите ти пожелания.

С убийствен поглед в черните си очи, тя го зашлеви силно през лицето, разрязвайки бузата му.

Син отново не помръдна. Даже не трепна. Дори когато майка му завъртя пръстена около пръста си с омразен жест, за да покаже на всички, че е разранила бузата му нарочно.

— Настоявам за справедливост — извика жената, обръщайки се към Хенри. — Искам това копеле да плати за стореното.

— Нима ще осъдите на смърт собствения си син, графиньо?

Сълзи се спуснаха по бузите на дамата, докато се бореше с риданията си.

— Аз нямам син. Единственият ми син умря от ръката на отвратителен убиец. — Вдигайки длани, готова да дере, тя се впусна към Син, който я улови за раменете и я задържа назад. — Искам те мъртъв! — изпищя в лицето му. — Ти си жалък и противен. Кълна се в бога, трябваше да те убия в мига, който се роди.

С празен поглед, Син отново не каза нищо, докато й пречеше да го одраска.

Хенри нареди на стража си да изведе обезумялата жена от стаята и да я придружи до покоите й.

Кали се приближи до съпруга си и посегна да докосне кървящата рана върху бузата му.

Той трепна под пръстите й, сякаш тя беше някоя пепелянка.

— Ще заздравее — каза й.

— Някои рани не заздравяват, милорд — отвърна Кали и сърцето я заболя за него. Не можеше да си представи, че някоя майка би била по-жестока с детето си от това, на което току-що бе станала свидетел. Само можеше да предполага какви други жестокости му бе причинявала през годините.

Нищо чудно, че беше отказал да говори за майка си миналата нощ, когато го попита за нея.

Син погледна към Хенри, после се обърна и закрачи обратно по коридора към параклиса.

Кали го последва, с краля на крачка зад нея.

Когато съпругът й стигна до параклиса, свещеникът хвърли един поглед върху разгневеното му лице и побърза да напусне помещението.

Без да му обръща внимание, Син грабна брачните им документи от мястото, на което бяха оставени, за да изсъхне мастилото и тръгна към огъня в камината.

Хенри бързо препречи пътя му.

— Какво правиш?

Яростта върху лицето на Син бе ужасяваща.

— Искам този брак да се анулира. Веднага.

— Син… — гласът на краля натежаваше от предупреждение.

— Дръпни се, Хенри.

Кали затаи дъх. Никога не го беше виждала такъв. Това беше мъжът, който действително би могъл да убие някого в съня му. Беше студен. Вледеняващ. Очите му бяха изпълнени с необуздана агония.

— Само посмей да изгориш тези документи и ще наредя да те оковат във вериги.

Син му отправи суров и насмешлив поглед.

— Мислиш ли, че на мен ми пука? Ако се опитваш да ме сплашиш, ще се наложи да свършиш по-добра работа.

— Оставете ни — нареди Хенри на останалите.

Стражите му се поколебаха.

— Веднага! — изрева кралят.

Те напуснаха, но Кали не отиде по-далеч от затворената врата. Хвърли поглед на стража, който извърна смутено лице, след което притисна ухо до вратата, за да чуе какво става вътре.

Секунда по-късно, мъжът направи същото.

— Дай ми документите, Син.

Рицарят не помръдна. Не можеше. Всички в голямата зала вярваха, че е убил собствения си брат. Всички, включително Кали. Не би трябвало да го е грижа какво мисли тя, но въпреки това го интересуваше. Интересуваше го до степен, която го плашеше.

— Защо го направи?

Хенри сви рамене.

— Трябваше да бъде сторено. Роджър беше пречка, която нито един от нас не можеше да си позволи.

Колко пъти беше чувал тези думи? Колко пъти беше убивал за Хенри? В действителност, беше чудо, че не му бяха наредили на него да убие Роджър.

— Няма да бъда женен за жена, която вярва, че съм способен да прережа гърлото на собствения си брат.

— И защо не? Не може да се каже, че не си извършвал и по-лоши неща през живота си. Помниш ли как те наричаха сарацините? Малек ин Олюм. Ангелът на смъртта. Винаги си бил най-добър точно в това.

Син трепна при думите на Хенри. Колко глупаво от негова страна дори да се надява, че може да започне начисто с Каледония и да живее кротък, нормален живот. Никога не би могъл да избяга от миналото си. От всички неща, които бе сторил, за да оцелее.

Взря се в документите в ръцете си и видя подписа си под този на Кали. Изящният й, елегантен почерк бе в ярък контраст със собствените му несръчни опити.

Тя бе изтъкана от такава доброта и любезност. Всичко у нея беше красиво, а той не беше нищо повече от едно зло. Противно същество. Белязано бездушно чудовище, неспособно на друго, освен разрушение.

Малек ин Олюм. Наименованието отекна в ушите му. Дори сега можеше да чуе как се смеят господарите му, докато го обучават. Тогава бе имал много имена. Беше извършил престъпления, които му се искаше да може да зарови в най-затънтените ъгълчета на ума си. Не заслужаваше втори шанс в живота. И беше дяволски сигурен, че не заслужава толкова добра и мила жена като Кали.

Само дявол като Хенри би решил да ги свърже един с друг.

През болката на спомените, зърна образа на топлата й усмивка. Дочу красотата на смеха й.

Тя го вълнуваше до степен, която не разбираше.

— Сега — заговори кралят, протягайки ръка, — ми дай документите.

Син се поколеба. Но накрая осъзна, че му ги подава, противно на волята си.

Хенри изпусна въздишка на облекчение, докато прибираше листата в кожената торбичка върху олтара.

— Аз съм твой приятел, Син. Знаеш го. Ако не бях аз, щеше да умреш сам-самичък в Утремер, без дори да си бил сред свои.

Сред свои. Странно, Син се чувстваше като чужденец в Англия, както когато живееше сред сарацинските племена, които го бяха купували и продавали.

Кралят втъкна торбичката под мишница.

— Защо те е грижа какво си мисли девойчето, така или иначе?

Рицарят хвърли кръвнишки поглед на Хенри, за да му покаже, че е преминал границата.

— Случайно тази дама е моя съпруга. Съветвам те да й покажеш нужното уважение.

Негово Величество завъртя очи.

— Не отново. Ще ти направя услуга и ще пусна по петите си раздразнен лъв. Моля те не ми казвай, че ще постъпиш като Томас Бекет и ще се обърнеш срещу мен.

— Познаваш ме по-добре.

— Мислех, че познавам и него добре, а въпреки това виж как сгреших — Хенри се загледа в него подозрително за няколко секунди. — Между другото, ако все още имаш намерение да осуетиш този брак с някакъв трик, помисли отново. На сутринта искам доказателство за консумацията му.

Син повдигна вежда при тези думи.

— Не ми казвай, че желаеш да присъстваш на събитието.

— Не особено. Вече потвърдих, че тя е девствена. Ако на сутринта няма кръв, ще наредя на лекарите си да я прегледат отново. Ще е най-добре девствеността й вече да я няма.

Рицарят му отправи отегчен поглед.

— Продължаваш да ми говориш, сякаш ме е грижа дали ще живея или ще умра. Нямаш истинска власт над мен, Хенри, и го знаеш. Единственото, което ни свързва, е клетвата ми за вярност към теб.

Кралят присви очи.

— В разногласия сме още откакто за пръв път повдигнах темата. Нямам желание да се боря с теб. Просто искам този въпрос уреден. Нужен ми е силен и в същото време безпристрастен съюзник в Шотландия. Ти си идеален, да се смесиш с нейните хора и да поддържаш мира. С теб и клана Макалистър, северните ми граници ще са добре подсигурени, което ще ми даде възможност да изстържа Филип от подметката си. Ако бракът не бъде консумиран, то тя ще може да разтрогне договора още щом се прибере у дома си.

— Наясно съм, Хенри.

— Тогава защо правиш нещата по-трудни, отколкото е нужно?

Син нямаше представа. Просто усещаше дълбоко в себе си, че ако консумира брака си с Каледония, тогава той ще е завинаги. А последното, което искаше, бе да свърже жена като нея, с мъж като себе си. Струваше му се глупаво и жестоко.

— Много добре — отстъпи накрая. — На сутринта ще имаш своето доказателство.

Кралят се усмихна.

— Тогава те оставям на невестата ти.

Докато Хенри напускаше параклиса, Син се взираше с копнеж в документите, които Негово Величество носеше под мишница. Как му се искаше да може да заличи този ден.

В действителност не го беше грижа какво мислеха всички останали за него. Но определено беше от значение какво мислеше Кали. Не желаеше да вижда как очите й потъмняват от подозрение или по-лошо — омраза.

Пое си дълбоко дъх, след което се насочи към вратата и се приготви да посрещне присъдата й.

Сърцето на Кали биеше силно, когато се отдръпна от вратата само секунди преди Хенри да я отвори със замах. Направи бърз реверанс пред краля, докато той я подминаваше, след което зачака нетърпеливо да види съпруга си.

Значи Син не бе извършил това убийство.

Тази новина й донесе повече облекчение, отколкото някога би помислила за възможно.

Той далеч не беше невинен, но поне в това нямаше пръст.

Когато съпругът й прекрачи прага, тя го дари с най-сияйната си усмивка.

Смущение помрачи тъмния му поглед, докато изучаваше тълпата, която го гледаше сякаш е най-низшата форма на живот и недостоен да споделя земята под краката им. Но нея не я беше грижа какво мислят останалите. Нека се заблуждават, щом така искат.

Сърцето й подскочи при вида на засъхващата кръв върху бузата му. Раната вече бе придобила лилав оттенък и бе загрубяла. Вероятно го болеше. Грозна сянка върху един толкова красив мъж.

Кали вдигна ръка, за да го докосне.

— Позволи ми…

Той се отърси от допира й и излезе от залата.

Младата жена преглътна буцата в гърлото си при тази проява на грубост от негова страна. Какво го бе накарало да се държи така?

Решена да разбере, тя тръгна след него.

Настигна съпруга си надолу по коридора, където слугите се суетяха и стараеха да стоят колкото се може по-далеч от него.

— Къде отиваш?

Син се спря при звука на мелодичния глас зад гърба си. Тя го беше последвала?

Обърна се и я откри точно зад себе си, прихванала нагоре полите си, за да успее да се нагоди към доста по-широките му крачки. Слабите й глезени бяха изложени пред погледа му и от гледката кръвта му закипя. Дори плейдът, който тя носеше, напомняйки му за родословието, което той презираше, не успя да намали желанието му да предяви претенциите си към тази дама.

Неговата съпруга.

Истината го разкъса.

— Искам да бъда сам — отвърна по-сурово, отколкото бе имал намерение.

— Ех, колко удобно? — гласът й натежаваше от саркастично неодобрение. — Днес е нашият сватбен ден, а ти искаш да го прекараш сам. Добре тогава, наречи ме подметка и да приключим въпроса.

Той се смръщи при думите й.

— Моля? Как да те нарека?

— Подметка — посочи Кали към краката му. — Сещаш се, незначителната материя, върху която стъпваш, без да се замисляш. Това съм аз за теб, нали?

Не би се шокирал повече дори ако се беше изплюла в лицето му. Как е могла въобще да си го помисли, след като за него тя бе късче от самия рай? Не можеше да си представи по-благородна и безценна жена, макар да имаше един-два по-неприятни навика.

— Още не си доживяла да се държа с теб като с нещо незначително.

— Още, казваш. С което намекваш, че непременно ще настъпи подобен момент.

— Нямах и това предвид.

— Нямаше ли?

— Не.

Тя вдигна поглед към него с безгрижна усмивка, извиваща ъгълчетата на устните й и дяволит блясък в светлите й зелени очи.

— Тогава, все пак знача нещо за теб.

Повече, отколкото можеше да си представи.

— Всичко това игра ли беше?

Кали поклати глава.

— Не беше игра. Просто исках да говориш с мен.

Пристъпи напред и докосна ръката му.

Син се вгледа в нежната длан върху бицепса си и му коства целия самоконтрол, за да не я притисне към себе си и да не потърси устните й със своите. Или да я вдигне на ръце и да изтича към стаята им, където би могъл да се изгуби в сладката мекота на тялото й.

— Зная, че си бил сам през по-голямата част от живота си — каза тя нежно. — Но сега сме женени. Без значение как това се случи, аз напълно възнамерявам да следвам брачните си клетви. Ще бъда твоя съпруга, Син, ако ми позволиш.

Точно там се коренеше проблемът. Той не знаеше дали би могъл да й позволи. Всеки пък, когато се разкриеше пред някого, го нараняваха. През годините свикна да се затваря в себе си и да не предоставя подобна власт на никого.

Наложи му се да изключи сърцето и емоциите си и да се научи просто да съществува.

Единствено така можеше да постигне мир в живота си.

А сега тя искаше да промени всичко това. Бе жадувал за любов и приемственост толкова дълго, че вече не смееше да се отвори за каквато и да било нежност. Тя щеше да го унищожи.

— Имам нужда да остана сам за малко — каза й с по-нежен тон. — Моля те.

Кали отдръпна ръката си.

— Ще те изчакам, докато си готов.

Това бе най-милото нещо, което някога му бяха казвали. Трогнат до степен, противоречаща на всякакви обяснения, той се обърна и бавно закрачи към конюшните.

— Не съм сигурен дали ще успеете да достигнете до сърцето му, милейди.

Кали ахна разтревожено и когато се обърна, видя Саймън да се приближава към нея.

— Подслушвахте ли?

— Само малко.

Тя се усмихна на искрения му отговор.

— Къде е Джейми?

— Елфа го отведе в стаята ви. С нея ще го наглеждаме вместо вас двамата тази вечер.

— Благодаря ви.

Той кимна.

Когато понечи да си тръгне, Кали го спря.

— Саймън, има ли нещо, което можете да ми кажете, за да ми помогне със Син?

— Той е суров мъж, но справедлив. Никой, включително аз, не познава наистина съпруга ви, милейди. Син си е просто Син. Не моли за нищо и разчита единствено на себе си. Ако съществува начин, с който да достигнете до сърцето му, аз не го зная. Знам само, че няма да ви е лесно. Но ако желаете да опитате, с удоволствие ще ви помогна.

— Вие сте добър човек, Саймън.

Рицарят се засмя с глас при тези думи.

— Вече няколко красиви жени ми го повтарят, но въпреки това се оказват омъжени за друг. Вероятно трябва да опитам да бъда лош и може би тогава най-накрая ще се прибера у дома с прелестната дама.

Тя му се усмихна.

— Съмнявам се, че можете да бъдете лош.

Млада прислужница ги приближи плахо откъм единия край на коридора. Кали я поздрави.

— Простете, милейди — отвърна нервно момичето, докато правеше реверанс пред тях. — Моята господарка ми нареди да ви донеса това. То е сватбен подарък.

Кали взе малката кутийка от треперещите ръце на девойката.

— От кого е?

— Графиня Радърингтън.

— Майката на Син — поясни Саймън.

Кали се намръщи. Защо ще й изпраща дамата подарък? Нямаше никакъв смисъл, предвид държанието й към Син.

Изпълнена с любопитство, младата жена отвори кутийката и видя малка бутилка.

— Какво е това, дявол го взел? — попита Саймън.

Мислейки, че е парфюм, Кали отвори капачето и подуши течността. Разпозна отвратителната миризма мигновено. Дължеше се на растението, което майка й използваше, за да се отърве от мишките и другите неприятни гадини в голямата им зала. Беше бутилка с отрова.