Рожби на разума

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Струваше ми се, че се изкачвам дълго време през тъмна пустош, макар да държах очите си плътно затворени и не можех да знам, че е тъмно. Но ми се струваше, че е така, че мога да усещам тъмнината чрез кожата си, и си представявах колко глупаво щеше да бъде, ако след като отворех очите си, се окажеше, че слънцето грее високо в небето. Аз обаче здраво стисках клепачи. Някаква непреодолима сила ме принуждаваше да го правя, за чието естество нямах никаква представа — сякаш край мен имаше нещо, което никой смъртен не трябваше да види. Въпреки че това изглежда си беше чиста фантазия. Нямах никакво основание да мисля така. Навярно най-ужасното от всичко беше, че не не разполагах с факти, доказващи попадането ми в този тъмен свят, в който няма нищо, и че пълзях през пустош — не просто пуста земя, а такава, която доскоро бе от твърда материя и населена от пълни с енергия същества, но която сега бе лишена от всякакъв живот и материалност.

Продължавах да се катеря мъчително и бавно, без да знам накъде вървя и защо отивам натам. Струваше ми се, че изпитвах определено задоволство — не защото беше нещо, което исках да правя, а защото алтернативата да не го правя бе толкова ужасяваща, че не исках да мисля за нея. Не си спомнях кой или какво представлявам, нито как съм попаднал тук, нито кога съм започнал това катерене. Струваше ми се, че винаги съм се изкачвал в мрака по този безкраен склон.

Внезапно обаче, докато пълзях, започнах да възприемам нови неща — усещането за земя и трева под ръцете ми, рязката болка от остро камъче, което закачи и ожули коляното ми, лек ветрец разхлаждаше лицето ми, и тихото шумолене на същият този вятър, докато вееше през листа някъде над главата ми. Наоколо сега имаше повече неща, отколкото преди малко. „Този свят — помислих си, — това тъмно място изглежда се събужда и отново се изпълва с живот.“ Престанах да пълзя, отпуснах се с цяло тяло върху земята и усетих излъчваната от нея топлина, насъбрана през летния следобед. После тишината бе нарушена и от други шумове, освен шумоленето на листата под поривите на вятъра — неравномерното топуркане на крака, звукът на далечни гласове.

Отворих очи — беше тъмно, както си представях, но не чак толкова, колкото си въобразявах. Точно пред мен се виждаха няколко дървета и на хребета зад тази горичка, на фона на обсипаното със звезди небе се очертаваше силуетът на пияно оръдие, със счупено колело и с насочено право нагоре дуло.

Като го видях, осъзнах, че се намирам в Гетисбърг и оглеждайки се, разбрах, че изобщо не съм помръднал. Лежах на същото място, или почти на същото, където се бях намирал този следобед, когато се бях изправил и втурнал към Съдията, махащ ми с ръка върху носа си. Пълзял бях единствено в обърканото си съзнание.

Докоснах главата си и напипах от едната страна на черепа си дълбока лепкава рана. Когато отдръпнах ръката си, усетих как пръстите ми продължават да лепнат. С мъка застанах на колене и замрях така за известно време, докато се овладея напълно. Мястото което бях докоснал, ме заболя силно, но съзнанието ми остана ясно — не чувствах нито замайване, нито объркване в мислите си. Струваше ми се също, че имах достатъчно сили. Парчето желязо едва ме е докоснало, разсъждавах аз, като само е разцепило кожата и откъснало кичур коса.

Дадох си сметка, че Съдията почти бе постигнал целта си, и аз се бях разминал на косъм със смъртта. Нима бяха водили битката само заради мен, само за да ме вкарат в капана? Или това бе нещо, което се случваше периодично, като редовно представление, разигравано отново и отново, обречено да продължава до безкрайност, докато хората от моята земя продължават да се интересуват и вълнуват от Гетисбърг?

Изправих се и почувствах, че краката ме държат здраво, макар да изпитвах някакво странно усещане в коремната област. Докато стоях така и се чудех на какво ли се дължи, осъзнах, че странното чувство е причинено не от нещо друго, а просто от силен глад. За последен път бях ял вчера, когато с Кети спряхме да обядваме малко преди да влезем в Пенсилвания. „Вчера“, разбира се, беше според моето броене на дните — по никакъв начин не можех да определя как тече времето тук, на това разорано възвишение. Според ръчния ми часовник обстрелът, бе започнал най-малко два часа по-рано, макар точният момент на началото на битката да не бе общоприет исторически факт. Но във всеки случай не беше преди един часа. Това, обаче, вероятно нямаше никакво значение в ситуацията, в която се намирах. В този побъркан свят завесата можеше да се вдигне във всеки миг, според желанието на режисьора.

Закатерих се към върха и само след три крачки се препънах в нещо. Полетях напред през него като инстинктивно протегнах ръце, за да не падна по лице. Юмруците ми се забиха в чакъла, но не това бе най-лошото. Най-страшното бе, когато се извърнах, за да видя в какво съм се спънал. Повдигна ми се, щом осъзнах какво е, но тогава забелязах, че има и други, много други като него, пръснати навсякъде по бойното поле. Сега те представляваха просто безчувствени трупове, лежащи мирно в мрака. Ветрецът развяваше разкъсаните им дрехи, може би за да напомни, че това някога са били живи хора.

Хора ли? Не, мислено се поправих, само не и хора. Не бяха същества, които човек да оплаче, освен навярно в спомените си за друго време, когато всичко това се е разиграло наистина, а не е било глупаво куклено шоу.

Различна форма на живот, бе предположил моят стар приятел. Вероятно по-добра, доказваща непрекъснатия еволюционен процес и силата на мисълта. Абстрактната мисъл, материализирана в различни форми, създадени да живеят и умират (или да се преструват на умрели), а после на свой ред да се превръщат в проста сила, която отново и отново да приема различни форми.

Но в това няма никакъв смисъл, казах си. Тогава всичко е безмислено. Огънят нямал никакъв смисъл, докато неизвестен човек не го бе укротил. Колелото нямало никакъв смисъл, докато някой не го бе изобретил. Атомите нямали никакъв смисъл, докато изследователи не си ги бяха представили, не бяха ги открили и не бяха доказали съществуването им (без на практика да го разбират), атомната енергия нямала смисъл, докато в Чикагския университет не пламнал странен огън и по-късно в пустинята не бе разцъфнала огромна зловеща гъба.

Ако еволюцията представлява непрекъснат процес на търсене и раждане на жизнена сила, която да съществува или да се напасне в обкръжаващата я среда, тогава тук, с тази толкова гъвкава и податлива форма на живот, еволюцията сигурно трябва да е близо до крайното си постижение и слава. Защото тук съществуваше форма на живот, която по своята същност не бе материална, но можеше да се превърне, поне теоретичено, в произволна форма на материята. В резултат на това тя беше в състояние автоматично да се приспособи към всякаква околна среда, към всякаква екология.

„Но какъв е смисълът на всичко това“ — запитах се, проснат на бойното поле край Гетисбърг наред с мъртвите мъже (мъртви мъже?). Въпреки че, хрумна ми изведнъж, навярно твърде рано е да се търси смисъл. Ако някой чужд извънземен разум е наблюдавал голите месоядни маймуни, които са обикаляли Африка на стада преди два или повече милиона години, едва ли би открил в тях повече смисъл, отколкото в странните същества в този свят.

Отново се изправих на крака и продължих нагоре по склона покрай горичката и разбитото оръдие — сега забелязах, че наоколо имаше още много разбити оръдия. Стигнах до върха и погледнах надолу към обратната страна на възвишението.

Това, което видях, бе, че сцената е подредена докрай. По склона искряха лагерни огньове, а от някъде далеч на югоизток долиташе дрънченето на хамути и скърцането на движещи се каруци или навярно на оръдия. Някъде долу, в посока на Облите върхове, започна да реве магаре.

Над всичко това блестяха ярко летните звезди, което противоречеше на историята, защото след последната атака на фаталния склон завалял силен дъжд и някои от ранените, безпомощни да се движат сами, попаднали в придошъл поток и се удавили. Лошото време връхлетяло с истинска „канонада“. Толкова често веднага след люти битки се разразявали такива силни бури, че войниците вярвали, че дъждовете са причинени от тежката артилерийска стрелба.

Склоновете под билото бяха осеяни с тъмни изпъкнали силуети на мъртви хора и тук-таме се виждаха мъртви коне, но изглежда нямаше ранени; не се чуваше никакъв звук — онова жално стенание и пъшкане, което се разнася след всяка битка, подсилвано понякога от влудяващите писъци на малцината, които могат още да крещят. Казах си че, едва ли бе възможно за такова кратко време да открият и откарат всички ранени и се запитах дали изобщо е имало ранени — дали сценарият не е бил леко редактиран и поизчистен малко с отстраняването на ранените.

Като гледах онези неясни фигури, проснати по земята, усетих тишината и спокойствието в тях, величието на тяхната смърт. Никой не лежеше в някакво изкривено положение, всички бяха с прилично прибрани ръце и крака край отпуснатите тела, сякаш просто си бяха легнали и заспали. В тях не се забелязваше нито агония, нито мъка. Дори конете приличаха на заспали: нито едно тяло не бе подуто от газовете на смъртта, нито един крак не бе изтегнат гротескно. Цялото бойно поле бе изглеждаше изискано, чисто, подредено, и навярно донякъде романтично. Тук нещата бяха попроменени, разбирах го, но промените не бяха извършени толкова от този свят, колкото от моя. По такъв начин хората, живели по времето на Гетисбърг, си представяли войната; следващите поколения също я бяха възприемали така, след като годините я бяха лишили от цялата й жестокост, грубост, ужас и я бяха покрили с рицарска мантия, превръщайки я в сага, вместо кръвопролитие.

Знаех, че е погрешно. Знаех, че в действителност нещата не бяха изглеждали по този начин. Но застанал тук, почти бях забравил, че всичко това е просто театър, и възприемах само тегобата и златния ореол на славата.

Магарето бе престанало да реве. Някъде запя група хора край лагерен огън. Зад мен шептяха листата на дърветата.

„Гетисбърг“ — помислих си. Бях го посетил по друго време и в друг свят (или на друг свят, или от друг свят, където и да беше това, или каквото и да представляваше) и бях стоял на същото това място, опитвайки се да си представя какво ли е било. А сега го видях — или поне видях част от него.

Тръгнах надолу по склона, когато някакъв глас изрече името ми.

— Хортън Смит.

Обърнах се към мястото, откъдето бе дошъл звукът, и в първия момент не видях онзи, който бе проговорил, но после го забелязах върху счупеното колело на разбитото от снаряд оръдие. Различавах само очертанията му, островръхата глава с продълговати и заоблени уши; за пръв път той не подскачаше от гняв, а просто си стоеше мирно.

— Ето те, значи, пак — рекох.

— Да — каза Съдията. — Не игра честно. Срещата с Дон Кихот не бива да се брои изобщо и трябва да си разчитал на помощта на Дявола, за да оцелееш под такъв обстрел.

— Добре. Значи Дявола ми е помогнал. Какво ще направиш в случая?

— Признаваш ли го? — попита той обнадеждено. — Признаваш ли, че ти е помогнал?

— Ни най-малко — отвърнах. — Ти го каза, а аз наистина не знам. Дявола изобщо не е споменавал, че ще ми помогне.

Съдията посърна разочарован.

— Е, в такъв случай нищо не може да се направи. Три пъти носи късмет. Такъв е законът и не мога да го оспорвам, въпреки че — добави той заядливо — много бих искал. Не те харесвам, мистър Смит. Изобщо не те харесвам.

— Чувствата ни са взаимни — заявих откровенно аз.

— Шест пъти! — измрънка Съдията. — Това е безсмъртие! Нещо невъзможно! Никога по-рано не съм срещал човек, който да е успял дори три пъти.

Приближих се до оръдието, върху което бе кацнал, и го изгледах изпитателно.

— Ако ще ти е някаква утеха — подех накрая, — не съм се споразумял за нищо с Дявола. Помолих го да се застъпи за мен, но той ми отвърна, че не може да го стори. Каза, че правилото си било правило и не можел да направи нищо.

— Утеха! — изпищя уродът, обзет от ярост. — Защо ще искаш да ме утешаваш? Това, според мен, е някакъв номер. Още един мръсен човешки начин на издевателство!

обърнах му гръб и троснато заявих:.

— Дявол да те вземе!

Какъв смисъл имаше да се опитвам да се държа учтиво с този негодник?

— Мистър Смит — викна той подире ми. — Мистър Смит! Почакай, мистър Смит.

Не му обърнах внимание и продължих да слизам по склона.

Вляво забелязах смътните очертания на бяла къща в някаква ферма, заградена с дъсчена ограда, също боядисана в бяло. Видях, че част от оградата е съборена. През прозорците блестеше светлина и привързани коне тъпчеха в двора пред къщата. Това трябваше да е щабът на генерал Мийд, възможно бе той да е вътре. Ако желаех, можех да се приближа и да го зърна. Но не отидох. Продължих надолу. Защото съществото представляващо Мийд, нямаше да е истинският Мийд, не повече, отколкото къщата в действителност бе къща или счупеното оръдие — оръдие. Всичко наоколо беше жестока измама, но приела съвсем материална форма — толкова материална, че за известно време там горе на билото имах чувството, че се намирам на истинското бойно поле.

Навсякъде около мен се звучаха разни гласове, отвреме навреме долавях стъпки и виждах неясни човешки фигури да сноват забързано напред-назад, навярно в изпълнение на някакви задачи, но като че ли повече по лична работа.

Пред мен теренът изведнъж пропадна косо и видях, че долу има дере с гъста горичка в горния му край. Край дърветата блестеше лагерен огън. Опитах се да свия встрани, тъй като не исках да се срещам с никого, но се бях приближил прекалено, за да предотвратя издаването си. Камъчета, отронили се под краката ми, се търколиха и заподскачаха надолу към дерето и оттам някой кресна грубоо.

Спрях и останах неподвижен.

— Кой е там? — запита отново гласът.

— Приятел — отговорих и осъзнах, че е глупаво, но нещо друго не ми хрумна.

Под светлината на огъня проблясна вдигнатата цев на пушка.

— Няма защо да се притесняваш толкова, Джед — обади се провлечен глас. — Наоколо няма бунтовници, а дори и да имаше, навярно щяха да са по-ниски от тревата.

— Просто искам да съм сигурен — отвърна Джед. — След днешния ден нямам намерение да рискувам повече.

— Бъдете спокойни — казах аз, като пристъпих към огъня. — Не съм бунтовник.

Спрях на разстояние, от което можехме да се видим, и ги оставих да ме огледат. Бяха трима, двама седяха край огъня, а третият се бе изправил и бе вдигнал пушката си.

— Нито си от нашите — рече изправеният мъж, който очевидно бе Джед. — Кой си ти, мистър?

— Казвам се Хортън Смит — представих се. — Вестникар.

— Е, какво ти разправях — каза този, който говореше провлечено. — Ела да седнеш край огъня и да си поприказваме, ако имаш малко време.

— Имам — отвърнах.

— Можем да ти разкажем всичко — намеси се онзи, който не се бе обаждал досега. — Бяхме там, в най-горещата точка на битката. Точно до горичката.

— Почакай — прекъсна го мъжът с провлечения глас. — Няма нужда да му разправяме. Виждал съм го този господин. Беше известно време там горе с нас. Може би през цялото време. Видях го, но после обстановката така се напече, че не ми беше до него.

Приближих се до тримата войници. Джед опря пушката си до малко сливово дръвче и седна отново на мястото си край огъня.

— Изпържихме си свинско шкембе — посочи той тигана върху жаравата, изръгана настрани от огъня. — Ако си гладен, имаме предостатъчно.

— Трябва, обаче, наистина да си гладен — вметна единият от другите, — за да можеш да го смелиш.

— Мисля, че съм доста гладен — признах аз. Влязох в осветения от огъня кръг и приклекнах. Край тигана с пържено свинско имаше канче с димящо кафе. Вдъхнах аромата му. — Май че изпуснах обяда — добавих, — както и закуската.

— В такъв случай може би ще се справиш — рече Джед. — Имаме някой и друг сухар в повече, така че мога да ти направя сандвич.

— Преди това, обаче — предупреди ме говорещият провлечено — ги чукни върху нещо, за да изтръскаш буболечките и червеите. Може да си от хората, които не обичат прясно месо.

— Хей, мистър — подхвърли третият, — струва ми се, че ти е пукната главата.

Докоснах главата си и пръстите ми напипаха лепкава течност.

— Бях изгубил съзнание за известно време — обясних. — Съвзех се едва преди малко. От някое летящо парче е, предполагам.

— Майк — обърна се Джед към мъжа с провлечения глас, — защо не го поизмиете с Ейза и да видим колко е сериозно. Ще му налея чаша кафе. Навярно ще му помогне.

— Няма ми нищо — казах. — Просто леко одраскване.

— По-добре ще е да го огледаме — настоя Майк. — После, като тръгнеш оттук, върви право към Тейнитаун. Малко по-нататък по пътя ще намериш нашия доктор. Той ще ти намаже с някакъв мехлем раната, за да не се възпали.

Джед ми подаде чаша с кафе, което беше силно и горещо, така че си опарих езика, когато сръбнах от него. Майк почисти главата ми, докосвайки я нежно като жена, като отстрани съсирената кръв и мръсотията с носна кърпа, която навлажняваше с вода от манерката си.

— Само драскотина е — обяви той. — Отпрана ти е малко кожа и това е всичко. Но на твое място непременно бих се отбил при доктора.

— Добре, ще го потърся — съгласих се.

Най-странното в цялата работа беше, че тези тримата наистина си вярваха, че са войници на Съюза. Те не играеха театър. Бяха такива, каквито се предполагаше, че трябва да са. Навярно можеха да се превърнат в каквото и да е или силата (ако това беше сила), която беше в състояние да се трансформира в произволна форма и материя, можеше да представлява каквото и да е. Но след като веднъж възприемеха дадена форма, те бяха до най-малка подробност онова, в което се бяха превърнали. Вероятно след известно време материалните им форми щяха да се трансформират обратно в елементарния си вид, годен да послужи за преобразуване в друго същество. Дотогава обаче те бяха войници на Съюза, които само преди няколко часа бяха участвали в люто сражение на това обезобразено от бомбардировката възвишение.

— Нищо повече не мога да направя — заяви Майк, като се отдръпна и седна отново. — Дори няма чист парцал, с който да ти увия главата. Но ако намериш доктора, той ще се погрижи за теб.

— Ето ти сандвича — каза джед. — Опитах се да изтърся гадините и смятам, че пречуках повечето.

Яденето не изглеждаше особено апетитно и сухарът беше толкова твърд, както бях чел в книгите, но бях толкова гладен, че го загризах веднага. Джед приготви сандвичи и за останалите и всички седяхме, дъвчейки мълчаливо, защото на човек му бе необходима цялата концентрация, за да яде такава храна. Кафето бе изстинало достатъчно, за да мога да го пия, и ми помогна да преглътна сухара.

Когато накрая свършихме да се храним, Джед наля на всички втора чаша кафе. Майк извади стара лула и тършува из джоба си, докато намери някакви остатъци тютюн, с които да я натъпче. Запали я с главня, измъкната внимателно от огъня.

— Вестникар, а? — поде той. — Най-вероятно си от Ню Йорк.

Поклатих глава. Ню Йорк бе твърде близко. Страхувах се, че някой от тях познава доста вестникари от Ню Йорк.

— От Лондон съм — отвърнах. — Дописник на „Таймс“.

— Струва ми се, че не приказваш като британец — отбеляза Ейза. — Те говорят по странен начин.

— Не съм бил в Англия от години — казах. — От дълго време обикалям света.

Това не обясняваше как човек може да загуби британския си акцент, но за сега те го приеха.

— Има един британец с армията на Ли — обади се Джед. — Името му е Фриймантъл или нещо подобно. Предполагам, че го познаваш.

— Чувал съм за него — рекох. — Но никога не съм го виждал.

Изплаших се, защото взеха да стават твърде любопитни. Бяха все още приятелски настроени, но прекалено любопитни. За щастие не продължиха да обсъждат темата. Имаше толкова много други неща, за които искаха да говорят.

— Когато напишеш статията си — попита Майк, — какво смяташ да кажеш за Мийд?

— Е, не знам точно — признах. — Не съм мислил много по този въпрос. Той спечели чудесна битка, разбира се. Накара южняците да го нападнат. Този път им изигра техния номер. Силна отбрана и…

Джед се изплю и заяви:

— Може и да си прав. Но няма никакъв стил. Докато Мак — ето човек, който наистина има стил.

— Колкото до стила, добре — намеси се Ейза. — Той обаче винаги ни оставя да отнесем боя. А човек се чувства хубаво, казвам ви го, да бъде поне веднъж от страната на победителя. — Погледна през огъня към мен. — Мислите ли, че този път победихме ние?

— Сигурен съм — отговорих. — Ли ще се изтегли още утре. Може би вече го прави.

— Не всички войници са на това мнение — заяви Майк. — Говорих с някои, дошли с полка от Минесота. Смятат, че онези щури бунтовници ще се опитат още веднъж.

— Не мисля, че ще го направят — възрази Джед. — Днес следобед им прекършихме гърбината. Дявол да ги вземе, бяха тръгнали нагоре по склона, сякаш отиваха на парад. Вървяха право срещу нас, вървяха право към дулата на оръдията ни. И ние ги пометохме, стреляйки по тях като по мишени. Винаги са ни казвали колко е умен този генерал Ли, но ако питате мен, не може да е умен генерал, който изпраща хората си на сигурна смърт.

— Бърнсайд направи същото във Фредериксбърг — припомни Ейза.

Джед плю отново.

— Бърнсайд беше тъпанар. Никой никога не е казвал, че е умен.

Допих кафето си, завъртях чашата, за да може малкото останала в нея течност да изплакне дъното, и я плиснах върху огъня. Джед се пресегна за канчето.

— Не, благодаря — рекох. — Трябва да вървя.

Не исках да тръгвам. Исках да остана тук и да си поприказвам още поне час с тримата. Топлината на огъня беше приятна, а дерето — уютно.

Изпитвах, обаче, някакво дълбоко, вътрешно предчувствие, че ще е най-добре да се махна оттук при първия удобен момент. Да зарежа тези войници и това бойно поле, преди нещо друго да се е случило. Онова летящо парче желязо за малко щеше да ме убие. Теоретически бях, разбира се, спечелил играта, но нямах вяра на този свят, нито на Съдията. Затова колкото по-бързо се махнех, толкова по-добре.

Станах прав.

— Благодаря ви за храната и кафето. Дойдоха ми много добре.

— Къде отиваш сега?

— Мисля, че най-напред ще потърся онзи лекар.

Джед кимна.

— И аз бих постъпил така на твое място.

Обърнах се и тръгнах да вървя, като всеки миг очаквах да ме повикат обратно. Но не го сториха и продължих да вървя в мрака, препъвайки се надолу по дерето.

В съзнанието ми изплува груба, полузабравена карта на местността и докато вървях, реших какво ще направя. Ако поемех по пътя за Тейнитаун, щях да бъда твърде близо до бойното поле. Затова реших да го пресека и да държа курс на изток, докато не стигна връх Болтимор и оттам да продължа на югоизток. Въпреки че не знам защо си правех този труд. В този странен свят което и да е място вероятно ще е еднакво добро или лошо. В действителност не отивах никъде; просто се въртях в затворен кръг. Дявола бе споменал, че Кети е в безопасност, върната отново в света на хората, но с нищо не бе намекнал как може човек да се озове обратно там, нито пък бях толкова сигурен, че мога да му вярвам. Той бе лукаво създание.

Стигнах до края на дерето и попаднах в още по-голяма долина. Пред мен беше пътят за Тейнитаун. Тук-там горяха лагерни огньове и аз ги заобиколих. Но докато се лутах в тъмното, внезапно се блъснах в топло космато тяло, което изпръхтя недоволно. Отскочих назад и като се взрях по-внимателно видях, че това е кон, вързан за остатък от ниска дървена ограда.

Конят наостри ушите и изцвили леко. Навярно стоеше тук от дълго време, може би бе изплашен и ми се стори, че се радва да види човешко същество. Носеше седло на гърба си и бе вързан за оградата с юздата си.

— Здрасти, конче — рекох. — Как си, братче?

Животното отново изцвили тихо и аз се приближих да го погаля по врата. То извърна глава и се опита да я отърка в мен.

Направих отново крачка назад, огледах се и установих, че наблизо нямаше никой. Отвързах поводите, прехвърлих ги през врата му, след което доста несръчно се качих на седлото. На коня изглежда му хареса да е отвързан и послушно тръгна, когато дръпнах юздите.

Пътят за Тейнитаун беше задръстен от каруци, но успях да премина през тях, без някой да ми обърне особено внимание. Прекосих го, насочих коня на югоизток и той се понесе в лек тръс.

Срещнах малки групи хора, запътили се в неизвестна посока, и трябваше да заобиколя цяла батарея оръдия. Постепенно, обаче, движението оредя и въобще изчезна, а когато най-сетне стигнах пътя за Болтимор, препуснах по него, надалеч от Гетисбърг.