Рожби на разума

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Жената предсказа, че ще бъде доста горещо, и се оказа права. От настилката се излъчваха топлинни вълни и ме обгръщаха. Небето приличаше на бронзова купа и никакъв полъх на ветрец не раздвижваше нажежения въздух.

Отначало имах известни проблеми с велосипеда, но след няколко километра тялото ми възвърна някои от уменията си, запрограмирани в него от дните на детството ми и започнах да въртя по-уверено педалите. Не беше лесно, но все пак беше за предпочитане пред ходенето.

Казах на жената, че ще платя добра цена за колелото, и тя се хвана за думите ми. Взе ми сто долара — почти всичките пари, които имах. Сто долара за стара бракма, привързана с тел да не се разпадне, която струваше най-много десет. Но изборът бе да платя цената или да вървя пеш, а аз бързах. Освен това, ако положението продължеше да е същото, вероятно цената за колелото нямаше да изглежда толкова висока. Само ако бих могъл да задържа коня, щях да имам нещо наистина ценно. Конете и велосипедите можеха да се окажат превозните средства на бъдещето.

Магистралата бе задръстена със закъсали коли и камиони, тук-там се виждаше някой автобус, но нямаше никакви хора. Всеки, който е бил в някой от спрелите автомобили, бе имал достатъчно време да се махне от пътя. Гледката беше потискаща, сякаш всички тези превозни средства са били живи същества, които са убити и оставени да лежат тук; сякаш самата магистрала е била живо същество, изпълнено със звуци и движение, което сега лежеше мъртво.

Продължавах да въртя педалите, като изтривах потта от очите си с ръкава на ризата и съжалявах, че нямам манерка с вода. След известно време влязох в някакъв град.

Имаше доста хора, но липсваше движението на машини по улиците. По тях вместо коли се носеха велосипеди и дори видях неколцина, които използваха ролкови кънки. Какво по-смешно на този свят от мъж в официален костюм, който носи черно кожено куфарче и се опитва да бъде невъзмутим, докато се движи по улицата на ролкови кънки. Хората наоколо мълчаливо бездействаха, насядали по бордюрите, стъпалата или на тревата в градините си, или си вършеха работата, въпреки че по лицата им бе изписано отчаяние.

Стигнах до малък парк, типичен вашингтонски парк, заемащ квадратното пространство между четири улици, със статуя по средата, пейки под дърветата, стара жена, която храни гълъби, и чешмичка с течаща вода за пиене. Именно тази чешмичка ме привлече. След като бях въртял педалите в продължение на часове под парещото слънце, чувствах езика си като топка памук, изпълваща цялата ми уста.

Не се бавих нито миг. Пийнах вода, починах си малко на една от пейките, после възседнах колелото и потеглих отново.

Когато наближих Белия дом, забелязах, че се бе събрала тълпа, застанала в полукръг, заела целия тротоар и част от авенюто. Всички стояха мълчаливо и гледаха в някого, който стоеше до оградата.

„Кети!“ — помислих си. Точно това бе мястото край оградата, където очаквах да я видя. Но защо я зяпат така? Какво става тук?

Настъпих лудо педалите, докато не стигнах насъбралите се хора и скочих от колелото. Като го оставих да падне на тротоара, аз се врязах в тълпата, като се блъсках и ръгах. Хората започнаха да ме ругаят, някои също ме заблъскаха, други се развикаха сърдито, но аз продължих да си пробивам път, докато накрая се озовах на тротоара пред оградата.

А там не беше Кети — стоеше онзи, който, ако бях малко по-съобразителен, можех да очаквам, че ще е тук — Негово Сатанинско Величие Дявола.

Беше облечен тъй, както го бях видял последния път, а противното му шкембе беше провиснало над мръсната препаска, която му осигуряваше поне минималното благоприличие. Държеше опашката си в дясната си ръка и използваше заострения й връх като клечка, с която човъркаше из дългите си здрави зъби. Беше се облегнал безгрижно на оградата, и забил разцепените си копита в напукания бетон на тротоара, гледаше похотливо тълпата по начин, който направо вбесяваше. Когато ме видя обаче, пусна опашката си, приближи се и ме поздрави като братле, което бе очаквал с нетърпение.

— Здравей, герой, добре дошъл у дома! — протръби той, запътил се с гъвкава походка към мен и разтворил широко ръце. — Завърна се от Гетисбърг, значи. Виждам, че са те халосали здравата. Къде ти превързаха така добре главата? Изглеждаш прекрасно.

Ръцете му ме обгърнаха, но аз се дръпнах. Ядосан му бях, защото очаквах да видя Кети.

— Къде е Кети? — попитах го. — Предполагах, че тя е тук.

— О, малката мома — рече той. — Не се безпокой. Тя е в безопасност. В големия бял замък на върха. Точно над къщата на вещицата. Навярно си го забелязал.

— Ти ме излъга — викнах му гневно. — Каза ми, че…

— Е, прав си, излъгах те — отвърна Дявола, като разпери ръце, за да покаже, че това няма никакво значение. — Това е един от най-дребните ми пороци. Какво е една малка лъжа между добри приятели? Кети е в безопасност, докато ми помагаш.

— Да ти помагам ли?! — възкликнах отвратен.

— Навярно искаш хубавите коли да тръгнат — каза той. — Искаш радиото да проговори. Искаш телефоните да зазвънят.

Тълпата взе да става неспокойна. Приближи се още повече и макар хората да не знаеха какво ставаше тук, всички наостриха уши, когато Дявола спомена за колите и радиото.

Той обаче не им обърна никакво внимание.

— Можеш да станеш герой — заяви той. — Можеш да водиш преговорите. Можеш да направиш големия си удар.

Не исках да бъда герой. Тълпата, усетих инстинктивно, ставаше злобна.

— Ще влезем — продължи Дявола, като посочи с палец през рамо към Белия дом, — и ще си поговорим с тях открито.

— Не можем да влезем — отвърнах. — Няма да ни пуснат вътре просто ей-така.

— Сигурно имаш журналистическа карта и пропуск за Белия дом?

— Да, разбира се. Но това не означава, че мога да вляза по всяко време, когато пожелая. Особено с придружител като теб.

— Искаш да кажеш, че няма да те пуснат ли?

— Не е толкова лесно, както си мислиш.

— Слушай — рече той почти умолително, — трябва да говориш с тях. Владееш техния жаргон и познаваш протокола. Сам не мога да направя нищо. Те няма да ме изслушат.

Поклатих глава.

Двама души от охраната бяха излезли през портала и се приближаваха по тротоара.

Дяволът видя, че гледам през рамото му.

— Неприятности ли? — попита той.

— Така мисля — отговорих. — Пазачът навярно се е обадил в полицията — не, не се е обадил, нали телефоните не работят. Нищо чудно да са изпратили някого да предупреди ченгетата, че тук могат да настанат размирици.

Той се приближи още повече до мен и процеди с крайчеца на устата си:

— Не желая неприятности с полицията.

После извъртя назад глава и погледна към пазачите. Те се приближаваха към нас. Дявола ме хвана за ръката и рече:

— Хайде, да тръгваме.

Разнесе се гръм, светът изчезна и на негово място се появи мрак, зареваха бурни ветрове. После се озовахме в обширно помещение с дълга маса по средата, около която седяха множество мъже. Човекът начело на масата беше самият Президент.

Струйки дим се издигаха от прогорено петно на килима около мястото, където стоях с Дявола, и въздухът бе изпълнен с миризмата на сяра и на изгоряло влакно. Някой блъскаше отчаяно по двете врати, които водеха в стаята.

— Моля те, обясни им — пошушна ми Дявола, — че никой друг не може да влезе. Опасявам се, че вратите са блокирани.

Един мъж с много звезди на пагоните си скочи на крака. Вбесеният му рев огласи стаята:

— Какво означава това?!

— Генерале — обърна се към него Дявола, — моля ви да си седнете на мястото и да бъдете едновременно добър офицер и възпитан джентълмен. Никой няма да пострада.

Той размаха многозначително опашката си, за да подчертае казаното.

Огледах набързо стаята, за да проверя дали е вярно първото ми впечатление, и се убедих, че то се потвърждава. Бяхме прекъснали съвещание на кабинета — навярно нещо повече от съвещание на кабинета, защото присъстваха и други, като директорът на ФБР, шефът на ЦРУ, неколцина висши военни и ред намръщени мъже, които не познавах. Покрай стената в редица от столове сковано седяха група сериозно изглеждащи и очевидно учени хора.

„Гледай ти — рекох си, — май успяхме!“

— Хортън — държавният секретар кротко се обърна към мен, без да се смути (той никога не се смущаваше), — какво правиш тук? Доколкото разбрах, взел си отпуска и си заминал.

— Вярно е — потвърдих. — Обаче отпуската ми като че ли не продължи дълго.

— Чул си за Фил, предполагам.

— Да, научих за случилото се.

Генералът отново скочи на крака — за разлика от секретаря, беше доста възбуден.

— Ще ми обясни ли държавният секретар — изрева той, — какво става тук?

Блъскането по вратите продължаваше и дори се засилваше. Изглежда момчетата от тайните служби използваха столове и маси, опитвайки се да разбият вратите.

— Всичко това е твърде необичайно — каза спокойно Президентът, — но след като тези господа са тук, подозирам, че има някаква причина за идването им. Предполагам, че трябва да ги изслушаме, а после да продължим работата си.

Беше невероятно смешно и абсурдно, разбира се, и имах ужасното усещане, че изобщо не съм напуснал Страната на Въображението, че все още съм там и цялата тази работа с Президента и кабинета и останалите присъстващи е просто една недоизпипана пародия, която има място само в книжка с комикси.

— Струва ми се — обърна се Президента към мен, — че вие трябва да сте Хортън Смит, въпреки че не бих ви познал така облечен.

— Бях тръгнал за риба, господин Президент — обясних. — Нямах време да се преоблека.

— О, не се притеснявайте — рече Президента. — Не сме се събрали тук на официална церемония. Не познавам, обаче, приятеля ви.

— Не съм сигурен, че ми е приятел. Той твърди, че е Дявола.

Президентът кимна с разбиране.

— Така си и помислих, въпреки че ми се стори доста невероятно. Ако той е Дявола, какво прави тук?

— Дойдох — обади се Дявола, — да обсъдим една сделка.

Министърът на търговията се оживи.

— Ако е за този проблем с колите… — започна живо той.

— Но това е лудост! — прекъсна го министърът на здравеопазването, образованието и социалните грижи. — Седя си тук, виждам какво става и си казвам, че подобно нещо е невъзможно. Дори да съществуваше такъв тип като Дявола… — Той се обърна с молба към мен: — Мистър Смит, знаете, че това противоречи на протокола.

— Наистина го знам — отвърнах.

— Съгласен съм — поде отново министърът на търговията, — че цялата тази история съвсем не се вписва в правилника, но се намираме в необикновена ситуация. Ако мистър Смит и сероносният му приятел разполагат с някаква информация, трябва внимателно да ги изслушаме. Вече изслушахме толкова други хора, включително учените ни приятели — той посочи с ръка мъжете, насядали до стената, — но не чухме нищо съществено. Отгоре на всичко много от тях ни заявиха, че това, което е станало, е невъзможно. Научната общност ни съобщи, че случилото се противоречи на всякакви закони на физиката и че учените са направо объркани. А инженерите ни казаха…

— Ами Дявола! — ревна мъжът с генералски звезди върху пагоните.

— Ако наистина е Дявола — подхвърли саркастично министърът на вътрешните работи.

— Приятели мои — каза уморено Президента, — на времето имаше президент, велик президент в епоха на войни, който, упрекнат, че прави сделка с нечестив чужденец, отвърнал, че за да построи мост над буйна река, би сключил сделка и с Дявола. И ето че сега пред вас има друг президент, който не би се поколебал да се спазари с Дявола, ако той му покаже изход от трудното ни положение.

Президента погледна към мен и ме попита:

— Мистър Смит, можете ли да ни обясните точно какво, по дяволите, става тук?

— Господин Президент — запротестира министърът на здравеопазването, образованието и социалните грижи, — толкова е нелепо да си губим така времето. Ако пресата надуши нещичко за това, което става сега в тази стая…

Държавният секретар изсумтя.

— И какво от това? Как ще изнесат информацията? Предполагам, че и техните телефони не работят. Във всеки случай мистър Смит е представител на пресата, така че каквото и да направим, ако той реши да говори, няма да можем да го скрием.

— Това е губене на време — заяви генералът.

— Цяла сутрин си губихме времето — изтъкна министърът на търговията.

— Ще ви загубя още малко — предупредих аз. — Мога да ви обясня всичко, но сигурно няма да ми повярвате.

— Мистър Смит — рече Президента, — не бих искал да ви моля…

— Сър, не е нужно да ме молите — сопнах му се аз.

— Тогава няма ли най-сетне да вземете с вашия приятел столове, да седнете край масата и да ни разкажете онова, за което сте дошли.

Отидох да взема един от предложените ми столовете, Дявола се помъкна с мен, като махаше възбудено с опашката си. Блъскането по вратите бе престанало.

Докато вървях, чувствах как погледите на мъжете край масата сякаш пробиваха дупки в гърба ми. Господи, помислих си, къде само съм попаднал — в една стая с Президента и кабинета му, с началници от Пентагона, група изтъкнати учени и разни други съветници. И най-лошото в цялата работа беше, че още преди да съм свършил, те ще ме разкъсат на мънички парченца. Допреди малко се питах как да открия някой човек на висок пост или близко до властта, който ще е достатъчно търпелив да ме изслуша. А ето че сега, когато бях стигнал върха, с високопоставени личности готови да ме изслушат — не един-единствен човек, а пълна стая — бях изплашен до смърт. Министърът на здравеопазването, образованието и социалните грижи още сега бе изразил открито несъгласието си, както и генералът, докато останалите седяха бездушно на местата си, но не се съмнявах, че преди да съм свършил, и други ще се присъединят към тези двама.

Придърпах стола до масата.

— Просто ни разкажете каквото знаете — предложи Президента. — Гледал съм ви неведнъж по телевизията и знам, че можете да ни опишете събитията сбито и несъмнено увлекателно.

Запитах се откъде да започна, как възможно най-кратко да им разкажа всичко, което се бе случило през последните няколко дни. После внезапно се досетих за единствения начин, по който можех да го сторя — като си представя, че съм пред микрофон и камера, основното нещо, което бях правил в продължение на години. Само че нямаше да е никак лесно. В студиото щях да имам достатъчно време да подбера в ума си точно какво да кажа, щях да имам ръкопис, който да ми помогне на трудните места. Тук, обаче, нямах нищо, бях сам-самичък и това не ми харесваше особено, но нямаше как да се измъкна и не ми оставаше нищо друго, освен да се опитам да се справя по най-добрия възможен начин.

Погледите на всички бяха вперени в мен и знаех, че мнозина от присъстващите ми бяха сърдити, че съм готов да поставя под въпрос интелигентността им, а други очевидно се забавляваха прекрасно, като много добре знаеха, че такова нещо като Дявола не съществува, и чакаха развръзката. Освен това си мисля, че някои от тях бяха изплашени, но едва ли имаше значение, тъй като бяха изплашени още преди да се появим с Дявола в стаята.

— Някои от нещата, които ще ви разкажа — започнах аз, — може да проверите. — Погледнах към държавния секретар. — Например смъртта на Фил. — Видях, че той се изненада, но не му дадох възможност да ме прекъсне. — Обаче по-голямата част от тях не могат да бъдат проверени. Ще ви кажа истината или ще ви представя фактите, които смятам, че са най-близо до истината, доколкото ми е възможно. Колкото до това дали ще ми повярвате отчасти или изцяло, оставям го на вас…

След като веднъж бях започнал, вече ми беше лесно да продължа. Представях си, че се намирам не на съвещание на кабинета, а в студио, и че когато свърша с предаването, просто ще стана и ще си отида.

Всички седяха и ме слушаха спокойно, въпреки че на няколко пъти мнозина от тях нервно се разшаваха, сякаш се готвиха да ме прекъснат. Президента обаче вдигна ръка и като им даде знак да мълчат, ми позволи да говоря без да спирам. Не съм поглеждал часовника си, но предполагам, че разказът ми трая не повече от петнайсетина минути. Представих обобщено събитията; пропуснах повечето подробности с изключение на най-важните.

Когато свърших, известно време никой не продума, и седнал на мястото си, аз огледах хората около масата.

Най-накрая директорът на ФБР се размърда.

— Доста интересно — промълви той.

— Наистина — обади се кисело генералът.

— Доколкото разбрах — обади се министърът на търговията, — този ваш приятел протестира срещу факта, че сме въвели твърде много различни елементи в неговата митична страна и така сме осуетили всички опити да наложат що-годе свясно управление.

— Не управление — побързах да кажа, слисан, че човек може да си мисли с такива понятия за мястото, което току-що бях описал. — Култура. Навярно може да го наречете начин на живот. Или цел, защото изглежда, че в тази страна няма никаква цел. Там всичко става по някакъв весел или налудничав начин. Няма посока на развитие. Надявам се разбирате, че след като съм бил там само няколко часа, не мога…

Министърът на финансите изгледа ужасено този на търговията.

— Да не искаш да кажеш — извика той, — че вярваш на тези… тези небивалици… тези…

— Не знам какво да мисля — отговори министърът на търговията. — Пред нас стои свидетел, на когото може да се вярва, и съм убеден, че той не би изопачил истината.

— Възможно е да са го заблудили! — подскочи министърът на финансите. — Да са го упоили!

— Или това е някакъв номер, който иска да ни изиграе пресата — заяви министърът на здравеопазването, образованието и социалните грижи.

— Господа — намеси се държавният секретар, — ще ми разрешите ли да обърна внимание на едно твърдение, което особено ме порази. Според лекарската експертиза, Филип Фрийман е починал, от инфаркт. Разнасяха се някакви много странни слухове, че е бил пронизан от стрела в сърцето — от стрела, която някакъв тип, облечен като средновековен воин, пуснал с лъка си. Никой, разбира се, не повярва на това. Беше твърде невероятно. Също както и цялата история, която чухме, и ако…

— Нима вярвате на тази история? — попита министърът на здравеопазването, образованието и социалните грижи.

— Трудно е да се повярва — отвърна държавният секретар, — но не смятам, че трябва веднага да я отречем цялата, да я отхвърлим с лека ръка, без да й обърнем никакво внимание. Най-малкото трябва да я обсъдим.

— Навярно трябва да попитаме — рече генералът — нашите гости, изтъкнати учени, какво мислят за всичко това.

Той се завъртя на стола си и кимна към хората, седнали на редицата столове край стената.

Един от тях бавно стана от мястото си. Беше дребен и възслаб възрастен мъж с побеляла коса, който по странен начин изглеждаше изпълнен с достойнство. Говореше внимателно, като придружаваше думите с леки движения на ръцете си с изпъкнали сини вени.

— Може би няма да изразя мнението на всичките си колеги — започна той, — и ако е така, предполагам, че те ще ме поправят. От моя гледна точка, като взема всичко под внимание, мога да кажа, че ситуация, подобна на описаната, противоречи на всички известни научни догми. Бих казал, че е невъзможна.

Седна също така внимателно, както бе станал, като протегна надолу ръце да се хване здраво за дръжките на стола, преди да се отпусне на седалката му.

Тишина изпълни стаята. Един-двама учени поклатиха глава в знак на съгласие, но никой от останалите не помръдна.

Дявола се обърна към мен.

— Тези глупаци не вярват нито дума от това! — възкликна той.

В стаята беше така тихо, а той го каза доста високо, така че всички го чуха. И въпреки че всеки от тях имаше предостатъчно причини да не вярва, че като се има предвид естеството на политиката, по едно или друго време всички те са били представяни като глупаци от някой наблюдател, това навярно бе първият път, когато им го казваха право в лицето.

Поклатих в отговор глава, едновременно да го упрекна за непристойния език и да потвърдя, че не му вярваха. Знаех, че няма начин да му повярват. Всеки, който повярваше, щеше да бъде изхвърлен с присмех от държавния си пост.

Дявола скочи на крака и удари с тежкия си космат юмрук по масата. От ушите му изскочиха тънки струйки дим.

— Вие ни създадохте — закрещя им той. — Вие, с малките си мръсни и злобни мозъчета, с красивите си объркани мисли, с непохватните си несигурни, измъчени, уплашени умове, вие създадохте нас и света, в който ни захвърлихте. Направихте го несъзнателно и за това не ви обвиняваме, макар да е странно защо хора с такива забележителни познания по физика и химия не са открили досега онези невъзможни неща, за които вашите учени твърдят, че не могат да се случат. Но сега, след като го знаете, сега, след като сте били принудени да го научите, морално сте задължени да измислите някакъв начин, така че да се подобри окаяното положение, в което сте ни поставили. Вие можете…

Президента също скочи на крака и по примера на Дявола също удари с юмрук по масата — въпреки че не постигна никакъв ефект, защото от ушите му не излезе дим.

— Господин Дявол — викна той, — искам да ми отговорите на някои въпроси. Казахте, че сте спрели колите, радиото и…

— Точно така, спрях ги! — ревна на свой ред Дявола. — Спрях ги в цял свят, но това е само предупреждение, просто да дам пример какво може да се случи. И го направих съвсем културно. Колите спряха бавно и леко и абсолютно никой не пострада. Позволих на самолетите да се приземят, преди двигателите им да престанат да работят. Оставих заводите да функционират, така че хората да се трудят и да получават надници, както и все още да се произвеждат стоки…

— Но без транспорт ще загинем — обади се министърът на селското стопанство, който досега бе мълчал. — Ако нямаме възможност да извозим храните, хората ще измрат от глад. Ако не могат да се пренасят стоки, търговията ще замре.

— Вижте армиите ни — добави генералът. — Останали са без самолети, без бронирани машини, без никаква свръзка…

— Още нищо не сте видели — засъска Дявола. — Следващия път няма да функционират колелата. Нито едно колело няма да се върти. Нито в заводите, нито на велосипедите или ролковите кънки, нито…

— Моля ви, господин Дявол — закрещя Президента, — няма ли да снишите малко гласа си? Моля всички да понижат малко тона. Няма да постигнем нищо, като си викаме така силно. Трябва да сме разумни. Зададох вече един въпрос и имам още един. Признахте, че вие сте сторили всичко това. А сега ни кажете как сте го направили?

— Ами аз… — заекна Дявола, — ами просто го направих, това е. Пожелах да стане и то стана. Много неща върша по този начин. Нали разбирате, вие ми приписахте всичко това, вие го измислихте и ме накарахте да действам така. Един дявол може да направи абсолютно всичко, стига то да е лошо. Доста се съмнявам, че ще имам подобен успех, ако върша добрини.

— Магията, господа — рекох аз. — Тя е единственото обяснение за всичко това. И не обвинявайте Дявола, ние сами сме я измислили.

Възрастният господин, който бе говорил от името на учените, се изправи на крака и вдигна стиснатите си юмруци над главата.

— Магия! — изписка той. — Невъзможно е да съществува! Няма прероден закон…

Навярно щеше да каже още нещо, но се задави и остана така за момент, мъчейки се да си възвърне дъха и гласа. Накрая се отказа и седна.

— Може би сте прав — отвърна Дявола. — Навярно няма никакъв научен закон. Но какво ни засяга науката? Колелата ще са следващото нещо, което ще спра, после електричеството и след това най-вероятно огъня, въпреки че не съм мислил чак толкова напред. И когато свърша с това, когато се върнете във феодалните замъци, в началото на доброто старо средновековие, в Епохата на мрака, и отново започнете да мислите с уважение за…

— Ако обичате, сър — прекъсна го Президента, — имам друг въпрос, стига да сте свършили със заплахите.

— Многоуважаеми господине — каза Дявола, като се опита да бъде учтив, — аз не отправям заплахи. Само ви казвам какво може да се случи и какво ще се случи, ако…

— Но защо? — запита Президента. — От какво точно се оплаквате?

— Да се оплаквам ли?! — изрева Дявола побеснял и забравил всякаква вежливост. — Питате ме от какво се оплаквам? Хортън Смит, който бе ранен в битката при Гетисбърг, който се би с голи ръце срещу Дон Кихот, който преследваше коварна вещица през страшни гори, той ви представи оплакванията ми.

В знак на желанието си да се покаже разумен, той сниши гласа си от рев до обикновено крещене и продължи:

— Едно време страната ни бе населявана от храбри същества, някои от които бяха наистина добри, а други — действително зли. Не се шегувам, приятели мои, като ви казвам, че бях и че съм един от злите. Но най-малкото имахме цел и се спогаждахме — добрите и лошите, дяволите и феите — за да можем да живеем. А сега какво ни е останало? Ще ви кажа кои живеят сред нас. Всички безмозъчни персонажи от комикси и анимационни филми като Мики Маус, кучето Плуто, патокът Доналд, разни смърфове, барбарони…

Президента му махна с ръка да млъкне.

— Мисля, че ви разбрахме — рече той.

— Те са ужасно безхарактерни — каза Дявола. — Нямат нито вкус, нито стил. Те са блудкави и безмозъчни същества. Между тях няма нито един, който наистина да е зъл, нито такъв, който наистина да е добър — от добротата им ми се повдига. Съвсем искрено ви питам как може да се изгради свястна цивилизация с народ като този?

— И не само на вас ви се повдига — намеси се министърът на здравеопазването, образованието и социалните грижи. — Ужасен съм, че седим тук и слушаме цялата тази идиотщина.

— Само още нещо — обади се Президента. — Опитвам се да схвана цялата тази работа. Ако може да обясните…

— Предполагам — рече Дявола, — че сега се питате какво може да се направи в случая.

— Точно така — потвърди Президента.

— Може да сложите край на всички тези глупости. Може да спрете всички глупаци като Мики Маус и смърфовете. Може да се върнете към истинската фантазия. Може да си мислите за разни зли създания и за други, които са добри, и да повярвате в тях…

Министърът на селското стопанство подскочи.

— Никога през живота си — развика се той — не съм чувал такова мерзко предложение. Той иска да ни наложи мисловен контрол. Иска от нас да диктуваме развлекателните ценности и да ограничим художественото и литературно творчество. И дори да се съгласим с това, как може да го направим? Законите и разпоредбите няма да са достатъчни. Ще трябва да започнем подмолна кампания, много секретна операция, която предполагам, че едва ли ще можем да запазим в тайна повече от три дни. Дори да успеем, ще са необходими милиарди долари и непрестанни усилия в продължение на години от най-добрите специалисти на Медисън Авеню, а не мисля, че и тогава това би могло да се наложи. Не се намираме в ранното Средновековие, а както схванах, този господин особено цени откровеното мислене през тази Епоха на мрака. Не можем да накараме народа си, нито другите народи по света, да започнат отново да вярват в дяволи и духове, нито пък в ангели. Затова предлагам да сложим край на тази дискусия.

— Приятелят ми — заяви министърът на финансите — взима всичко твърде на сериозно. Самият аз не мога, както предполагам не могат и много от присъстващите тук, да разглеждам случилото се, за нещо, което изобщо има някакъв смисъл. Да се придава оттенък на възможност на тази подигравателна ситуация, като се обсъжда дори на най-хипотетична основа, според мен означава позорно да деградираме и да не се придържаме към достойната висота на нормалната процедура.

— Чуйте го само! — обади се Дявола. — Чуйте го!

— Достатъчно се наслушахме на безсрамните ви приказки — обърна се към него директорът на ФБР. — Съвсем не е в най-добрите традиции на Съединените щати съвет на най-висшите държавници да се обижда с такива лишени от смисъл и злобни словоизлияния от устата на нещо или някого, който изобщо не може да си служи правилно с факти.

— Така заначи, а! — разбесня се Дяволът. — Не може да си служи праявилно с факти, казвате. Ще ви покажа аз на вас, мухльовци такива, къде зимуват раците. Ще спра колелата и електричеството и когато се видим отново, навярно ще имаме по-добра основа, върху която да се спазарим.

След тези думи той се пресегна и ме хвана за лакътя.

— Хайде да си вървим! — изрече твърдо той.

Не се съмнявах, че си тръгнахме сред ярка светлина, гръм, лоша миризма и пушек. Във всеки случай светът отново изчезна и се озовахме сред мрак и вой на ветрове, а когато просветна, видях, че се намираме пак на тротоара пред оградата на Белия дом.

— Е, предполагам, че добре им го казах право в очите, момко — обяви тържествено Дявола. — Смъкнах горделивите кожи от гърбовете на тези измамници. Видя ли лицата им, когато ги нарекох мухльовци?

— Да, добре се справи — отвърнах отвратен. — Не си по-културен от някоя свиня.

Той потри ръце.

— А сега — рече — да се захвана с колелата.

— Зарежи тази работа — предупредих го. — Ще съсипеш напълно на нашия свят, но помислил ли си, какво ще стане с твоя скъпоценен свят…

Дявола обаче не ме слушаше. Гледаше през рамото ми надолу по улицата и на лицето му се изписа странно изражение. Тълпата беше изчезнала, но сега в парка на отсрещната страна на улицата имаше доста хора, които викаха възбудено.

Обърнах се да погледна.

В далечината, може би на половин квартал разстояние, срещу нас по улицата се носеше с огромна скорост Дон Кихот, яхнал тичащия си чувал с кокали, който играеше ролята на кон. Забралото на шлема му беше спуснато, а щитът — вдигнат. Насоченото право напред копие блестеше на слънцето. Зад него Санчо Панса яростно шибаше магарето си, което подскачаше със спънати крака и гледаше като уплашен заек. Размахвайки камшик с една ръка, Санчо Панса държеше другата си изпъната встрани, стискайки в нея ведро. В него имаше някаква течност, която заплашително се плискаше, докато магарето се опитваше с всички сили да настигне втурналия се в бясна атака кон. А след двамата гордо крачеше бял еднорог, който сякаш грееше в бяло на ярката слънчева светлина и тънкият му рог приличаше на сребърно копие. Движеше се леко, грациозно, целият излъчващ изящество, а върху него, седнала странично, яздеше Кети Адамс.

Дявола протегна ръка към мен, но аз я отблъснах и на свой ред го хванах. Стиснах го яко през кръста и едновременно с това протегнах крак назад, като го напъхах между две железа на оградата. Изобщо не си давах сметка какво правя; не го бях замислил предварително и не съм сигурен, че в мига на извършването осъзнавах какво точно върша, нито защо. Но очевидно някаква подсъзнателна мисъл ми подсказа как може да стане. Ако успеех да отклоня само за секунда още вниманието на Дявола, така че да не се пренесе на някое друго място, Дон Кихот щеше са стигне до нас и ако добре се бе прицелил, щеше да го набучи на копието си. Освен това нещо ми подсказваше, че трябва здраво да се „закотвя“ на мястото си, ако искам да успея, и още, че желязото въздейства странно на Дявола. Ето каква, предполагам, бе причината да вмъкна крака си между пръчките на оградата.

Дявола адски се въртеше, за да се измъкне, но аз го държах здраво, заключил ръцете си на гърба му. Козината му вонеше и по лицето ми, което бях опрял в гърдите му, взе да се стича мазната му пот. Той се бореше, проклинаше ужасно и ме удряше с юмруци, но с крайчеца на окото си виждах, че бляскавият връх на копието сочеше право към нас. Тропотът на копитата по асфалта се приближи съвсем, после върхът се заби с тъп звук в тялото, което държах, и Дявола падна възнак. Аз го пуснах и се строполих на тротоара, като кракът ми остана заклещен в оградата.

Извърнах се и видях, че копието се е забило в рамото на Дявола и го бе приковало към оградата. Той се гърчеше и стенеше. Размахваше ръце, а от ъглите на устата му се стичаше пяна.

Дон Кихот вдигна ръка и се опита да отвори забралото на шлема си. То обаче бе заяло. Рицарят го задърпа така силно, че изтръгна от главата си целия шлем, който се изплъзна от пръстите му и падна с дрънчене на тротоара.

— Негоднико — извика Дон Кихот, — призовавам те да дадеш най-страшната клетва, че отсега нататък ще престанеш да се бъркаш в света на хората.

— Върви по дяволите! — зарева Дявола. — Нищо не обещавам на такива наивни доброжелатели, които прекарват времето си единствено в търсене на причини за кръстоносни походи и непрестанно се бъркат в чужди работи. А от всички тях ти, Кихот, си най-лошият. Можеш да надушиш добро дело от милион светлинни години и веднага се втурваш да го извършиш. А аз няма да търпя това. Разбра ли, няма да го търпя!

Санчо Панса бе слязъл от магарето си и тичаше към нас с ведрото, в което, сега забелязах, имаше черпак. Спря пред Дявола и плисна върху него малко от течността. Тя закипя и засъска, докато Дявола се гърчеше в агония.

— Вода! — викна радостно Санчо Панса. — Осветена от добрия свети Патрик, тя е най-силното средство.

Изля още един черпак върху Дявола, който се загърчи още повече и запищя.

— Закълни се! — извика Дон Кихот.

— Обещавам! — изрева Дявола. — Обещавам и се заклевам!

— Закълни се също — рече мрачно Дон Кихот, — че всички злини, които си причинил тук, ще свършат, и то незабавно.

— Няма — ревна Дяволът. — Няма да се откажа от всичко, което съм направил!

Санчо Панса захвърли черпака на тротоара и хвана ведрото с две ръце, готов да излее цялото му съдържание върху Дявола.

— Задръж! — викна му Дявола. — Стига с тая проклета вода! Обещавам и се заклевам да сторя всичко, което пожелаете.

— В такъв случай — заяви изискано Дон Кихот — ние сме изпълнили мисията си тук.

Не видях как си тръгнаха. Изпариха се без да оставят ни най-малката следа. Просто изведнъж изчезнаха. Нямаше ни Дявол, ни Дон Кихот, ни Санчо Панса, ни еднорог. Но Кети тичаше към мен и си помислих колко е странно, че тича така добре с навехнатия си глезен. Опитах да измъкна крака си от оградата, за да я посрещна, но той се бе заклещил така здраво между железата, че не можех да го освободя.

Кети коленичи край мен.

— У дома сме! — възкликна тя. — Хортън, ние сме си у дома!

Наведе се да ме целуне, а от другата страна на улицата тълпата ни поздрави шумно и цинично.

— Кракът ми е заклещен — казах.

— Е, издърпай го — рече ми тя, като се усмихна през сълзи от щастие.

Опитах отново да го измъкна, но напразно. Болеше ме, когато го дърпах. Кети се изправи и се приближи до оградата, за да ми помогне, ала не успя.

— Мисля, че глезенът ти се е подул — каза тя, седна на тротоара и се разсмя. — И на двамата ни има нещо на глезените. Първо на моя, а сега на твоя.

— Твоят глезен изглежда добре — забелязах.

— В замъка използваха магии — обясни Кети. — Имаше един чудесен стар вълшебник с дълга бяла брада, който носеше странна островръха шапка и наметало, целите покрити със звезди. Това беше най-красивото място, което някога съм виждала. Всички бяха толкова мили и любезни. Бих могла да остана там цял живот, ако ти беше с мен. Ами еднорогът — той беше най-хубавото, най-сладкото създание. Видя ли го?

— Видях го — отвърнах.

— Хортън, кои са тези хора, които се приближават през поляната?

Бях толкова погълнат от факта, че се е върнала, и така не можех да откъсна очи от нея, че не виждах нищо друго. Когато извърнах поглед, забелязах приближаващите се. Начело беше Президента, който тичаше към оградата, а зад него се точеха останалите, които бяха присъствали в залата.

Президента стигна пръв до оградата и спря. Изгледа ме недружелюбно и попита:

— Хортън, какво става тук?

— Заклещих си крака — отвърнах.

— По дяволите кракът ти — каза Президента. — Не това имам предвид. Мога да се закълна, че видях рицар и еднорог.

Другите се скупчиха край оградата.

Откъм портала се чу викът на един от охраната:

— Хей! Вижте! По улицата се движи кола.

И тя наистина се движеше.

— Какво ще стане с крака му? — запита възмутено Кети. — Не можем да го освободим, а глезенът му е отекъл. Страхувам се да не е навехнат.

— Най-добре е да извика лекар — предложи държавният секретар. — Щом колите се движат, значи и телефоните са проработили. Как си, Хортън?

— Добре съм — отговорих.

— Кажете да донесат също и трион — обади се Президента. — За Бога, трябва да освободим крака му.

Така че останах на тротоара да чакам лекаря и триона, а до мен седеше Кети.

Без да обръщат внимание на тълпата от вътрешната страна на оградата, няколко от катеричките на Белия дом излязоха на тротоара да проверят какво става. Стояха съвсем спокойно, протегнали предните си лапички пред гърдите, молейки някой да им даде нещо.

А колите, все повече на брой, минаваха покрай нас.