Романтични приключения

Глава първа

Шестима бойци от личната гвардия на Крум отвеждаха Химериус на заточение в Славуновите земи. Отпуснал юздите на коня си, загледан в златистата далечина, където слънцето току-що беше потънало зад ниските гърбици на хълмовете, той се усмихваше — ни тъжно, ни весело — и леко поклащаше глава в такт със стъпките на поемата, която тихо скандираше.

Изглеждаше красавец, но красотата му беше изнежена, женствена. Русите му коси се спущаха до раменете чак, къдрави и меки като у момиче, в маслиненотъмните му очи блестеше по една златна искрица, овалът на лицето му се извиваше мек и загладен. Само брадата му беше костелива, четвъртита и малко издадена напред и поради това нарушаваше грубо овала, като да напомняше, че в разредената гръцка кръв на тоя човек има и няколко капки мъжка, римска кръв — наследство от Клавдиевци, прадедите му, които някога бяха имали свои вили на Капитолийския хълм. Но тази подробност се забелязваше при по-внимателно вглеждане, защото, както беше натруфен в кадифените си одежди, с дантелена яка и везано със сребърна сърма елече, той наистина приличаше на една източна фарфорова кукла, някак си изведнъж и по чудо оживяла върху гърба на породистия гвардейски жребец.

Наближаваше краят на пътуването. Мекият път изкачваше на криволици стръмната снага на хълма, който отделяше Славуновите поселища от земята на българите. Над главите на конниците старите буки сплитаха клоните си, а габърът, леските и дивите къпинаци образуваха между гладките стволове на буките едно непроходимо и затихнало от памтивека зелено море.

На това място Химериус си спомни печалните стихове на Архилох:

Той се усмихна, тоя път тъжно, дори много тъжно, но тозчас се сети, че си беше дал дума да не радва душите на варварите със скръбта си. Затова тръсна глава и прехапа тънките си устни, за да не даде воля на въздишката, която напираше в гърдите му.

Бедният Архилох! Беше чел някога откъси от носталгичните му поеми, когато учеше древногръцки и латински език във висшата школа при императорския дворец. В ония весели дни тъжната Архилохова поезия го отегчаваше като сълзливите оплаквания и въздишки на любовниците, които беше престанал да поддържа с подаръци и пари.

Ето как бяха се променили нещата напоследък! Стиховете, които някога насила четеше, сега шепнеше за утешение като обнадеждаваща молитва…

— Хей, Имерис, по-живо, по-живо!

Подканяше го Бутаул, стотникът. Тоя човек в кожено войнишко облекло вече губеше търпение, защото денят си отиваше, а последният стражеви лагер беше останал далеч зад тях. Бутаул не знаеше, нито можеше да знае, че някога е съществувал поет на име Архилох. Но знаеше отлично, че заради този изтънчен и женоподобен ромеец ще трябва да се завърне с хората си по тъмно, и негодуваше в душата си, защото военният живот го беше приучил да не се доверява твърде на нощта. Местностите, през които пътят минаваше, бяха безлюдни и диви. На дневна светлина, когато слънцето стопява сенките и окото гледа надалеч и всичко съзира, засадите не бяха някакво рядко изключение, та какво ли добро можеше да очаква от нощта, която заслепява очите? Знаеше ли в чия изкусно замаскирана клопка можеха да попаднат? Тъмнината открай време беше приятелка на засадите, не помагаше на конниците в открития бой, спъваше копитата на конете. А из тия краища скитаха, укриваха се от окото и ръката на хана отчаяни хора: избягали пленници авари, конекрадци, осъдени на посичане, нехранимайковци славяни и българи, които не тачеха никакви богове и ничия власт. Нощта беше приятелка на разбойниците, на изменниците, закриляше ги, удвояваше силата им. Затова Бутаул бързаше да стигнат час по-скоро билото на хребета. Трябваше да изминат обратния път, да се доберат до насипа на първото стражево укрепление, преди Голямата мечка да се е изкачила върху купола на небето. Когато Голямата мечка възседне купола, за да си отпочине, нощта разтваря пазвите си и отпуща на воля неизброимите си черди зли и лукави духове.

През последните няколко години Химериус почти не се сещаше за вилата с коринтските колони, където беше израснал, за широкото й малахитово стълбище, чиито гладки стъпала слизаха до синята и гладка повърхност на заливчето „Свети Лаврентий“. И фамилната вила с древната статуя на Посейдон сред кипарисите, и къдравият залив с бащината тримачтова платноходка — това беше красиво, излъчваше достойнството, обвеяно беше със старинната родова гордост на Клавдиевци, но изглеждаше премного провинциално и някак отдалечено накрай света, гледано от високите сводести прозорци на императорските дворци. Под тия прозорци не лежеше заспалата и изпаднала Атина, нито шумният Солун, вмирисан на риба, зехтин и кожи — разстилаше се столицата на света с форумите си, театрите и библиотеките си, с огромното си пристанище, където се белееха като ята гълъби стотици кораби, пристигнали от близки и далечни, знайни и незнайни страни.

Смокиновите дръвчета около заливчето, бащините маслинови гори, лозя, пасища и необгледни ниви — за тия неща Химериус рядко си спомняше. Бяха много далеч от него, от всекидневието му на дворцов кавалер, от конните надбягвания, залаганията, игрите със зарове, филипиките срещу иконоборците, от нощите, посветени на весела и необвързваща любов. Но кой знае защо, в тоя час той не си спомняше за онова, което беше негово настояще допреди две години, а си мислеше за неща от много по-далечно време. Никакви дворци, форуми и обзалагания не се мяркаха сега в паметта му и никакви жени, макар че измежду любовниците си имаше няколко от най-скъпите и търсени красавици арменки. Спомняше си дребни събития и незначителни случки от юношеските години, и онова кътче от морския бряг при заливчето, където беше играл като дете с връстниците си, и прашния вътрешен двор на вилата, и стареца критянин, който надзираваше работниците винари и който винаги му се кланяше ничком като на истински господар и всеки път го черпеше препълнена паничка златисторозов, пресен мед.

Тъгуваше Химериус за отминалото време на юношеството, въздишаше по сенките на отдавна прелетели през душата му образи на скромни и тихи хора, а Бутаул поскърцваше със зъби от яд, като гледаше мудната му, отпусната и мързелива езда. Идеше му на часа да го халоса по кадифената шапчица с дръжката на късото си копие, което беше закрепено с каишки от дясната страна на седлото, но се сдържаше, защото ханът сам беше окачил върху гърдите на ромееца лъскавата медна плочка с държавния печат. Никой нямаше право да убива или да ранява човек, какъвто и да бил, от каквато и да било народност и вяра, ако носи на гърдите си такава плочка; нито да го присвоява за свой роб с пари или чрез оръжие или да го прави свой прислужник против волята му. Нищо не се знаеше, кучето можеше да оживее и някой ден ханът отново да го извика в Плиска. Тогава то ще завърти опашка, според обичая на ромеите, и ще излае с песовския си език: „Твоят стотник ме оскърби, удари ме с камшика си по гърба!“ Или (не дай си боже!): „Искаше да ме усмърти, халоса ме с дръжката на копието си по главата!“ Един камшик, една тояга — голяма работа! Но ханът ще повика боила Охсун и ще заповяда да накаже Бутаул с двадесет тояги по голо. Двадесет тояги рядко докарват якия човек до смърт, но Бутаул има рана под дясното си рамо, която още не е заздравяла съвсем. Копие с назъбен накрайник го беше улучило под стените на Сердика преди една година, тъкмо когато нахълтваше с отряда си в подстъпите на централната градска врата. Двадесет тояги по голо и една рана, която все още се обажда навремени, това може да го изпрати набързо в подземния свят на дедите. Нямаше сметка да халосва проклетника по главата, нито да го бие с камшика си, макар че много му се искаше да направи и едното, и другото. Защото, ако на връщане попаднеше в засада, все можеше някак да се отърве — добрите духове на дедите бяха го спасявали неведнъж от смърт. Но имаше ли такъв дух, който би се нагърбил да го спасява от двадесетте хански тояги? Дори духовете от всичките му деди да се съюзят в един отряд и всеки да се яви с коня и оръжието си, и начело да застане сам Вихтун — дядото на дедите му, родоначалникът, — ползата не би била по-голяма от едно ечемичено зърно. Все едно, Охсун всякак ще изпълни заповедта на хана, сам ще прегледа дряновата тояга, за да провери дали е чепата и дебела както трябва. Когато ханът наказва, Охсун си отваря очите на четири, за да не треснат после гръмове над главата му. Така че, колкото и да му беше мъчно, Бутаул трябваше да сдържа гнева си и само мислено да налага ромееца. Да беше насаме с него, сами в тоя пущинак, той би му прекършил врата, хе, без много труд, защото това не беше врат на мъж, а шийка, бяла и нежна като на момиче. Но имаше войници с тях, а езикът на войниците е бъбрив — един да проговори и кожата на Бутаул ще заприлича на съдран мях. Врани и ястреби да кълват мършата на проклетия ромеец! Ако не е сигурно, че на връщане ще попадне в разбойническа клопка, то съвсем сигурно е, не можеше да има вече никакво съмнение, че ще изпусне угощението на Одолгай! Тази вечер стотникът Одолгай празнуваше сватбата на сина си Бохас. Бутаул беше измежду поканените на сватбеното пиршество. И можеше ли да не бъде поканен, когато шатрите им бяха съседни и неговите кучета пазеха добитъка на Одолгай, а кучетата на Одолгай — неговия добитък? Нали в битката при Созополис двамата с отрядите си обкръжиха една византийска друнга и изклаха ромейските войници до един! Бутаул произлизаше от рода Вихтун, а Одолгай — от коляното на Зингилах. Тази вечер сватбеният Зингилахов огън сладко-сладко ще цвърчи от капещата лой на угоения обреден овен, а Бутаул не ще може да си отхапе дори една мръвка от обжарения му бут!… И всичко това — заради женствения Имерис! В земята да се провали с кадифетата и коприните си, да не изтлее мършата му, докато на света има истински мъже, каквито са внуците на Вихтун и Зингилах!

— По-живо, Имерис, ей, не се влачи като пребит, негоднико! — изрева грозно Бутаул и пред очите му притъмня от яд.

Той замахна и стовари камшика си върху лъскавата и загладена задница на жребеца. Като че ли тежък крак настъпи дебела суха вършина и мигом я прекърши.

Бойният кон, несвикнал с такива обноски, отскочи напред, изправи се на задните си крака, вирна муцуната си право нагоре и размаха копита, сякаш се бранеше от разлютен вълк единак. Химериус, изненадан не можа да се задържи на седлото, краката му се изхлузиха из стремената. Тесният път беше покрит с дебела настилка изгнила шума. Той се свлече от гърба на коня, рухна върху шумата като посечен, обърна се веднъж, два пъти, сви колена и утихна. Белите колони се разлюляха лудо от някакъв шеметен трус, коринтските капитоли се натрошиха на парчета, изпопадаха в руслото на малахитовата стълба, а после синята вода на морето се надигна, сграбчи ги и ги отнесе в безкрая, където имаше само бяла мъртва пяна и зелена тишина.

Стори му се, че беше лежал в тази тишина много време, като в дъното на някакъв дълбок вир. Но това чувство беше измамно, защото, когато отвори очите си, видя авареца Самур да прибира с копието си шапката му, която бе отхвръкнала на няколко крачки встрани. Ръждивите му мустаци бяха разперени водоравно и изглеждаха настръхнали в краищата си. Очите му срещнаха погледа на Бутаул, който го гледаше надвесен от коня си горчиво учуден и някак по детски смутен.

— Можеш ли да се изправиш? — попита го Бутаул.

Гласът му не беше сърдит.

Гвардейският жребец стоеше до него и помахваше с глава. Знаеше добре урока си, така го бяха приучили, да не се отдалечава. Раненият пак можеше да се покачи на седлото и отново да се включи в боя, ако раната му не беше много тежка, или да се върне назад към резервите, към обоза, за да не попадне в плен.

Жребецът стоеше, поклащаше глава, а Самур държеше кадифената шапчица, закачена за върха на копието си, и търпеливо чакаше Химериус да вдигне ръка, за да си я прибере. „Няма го пауновото перо, изпаднало е“ — помисли си Химериус, но протегна десницата си и откачи кадифената шапчица от желязното острие. И в това мигновение, докато откачаше шапчицата, той изведнъж почувствува и безсилието си, и жалкото си положение на унижен човек, и безкрайната си самотност, като че ли в целия свят нямаше друго живо и разумно същество, с което би могъл да се разбере.

Бутаул го беше запитал дали може да се изправи. Е, добре, ще опита. Все пак той е потомък на Клавдиевци и тоя груб и високомерен варварин не трябва да го гледа отвисоко. Клавдиевци са лежали само като мъртви, само като трупове в нозете на варварите. Ще опита да се изправи, макар че земята го притиска до гърдите си. Всъщност гръдта на земята е прекомерно твърда и който разправя, че е приятно да се лежи отгоре й, направо лъже. При падането от коня тя е ожулила дланите му, разкървавила ги е дори и сега ужасно го болят, когато отново се допира до нея. Чувствува се много натежал и за да се изправи, трябва да потърси опора за ръцете и за коленете си. А дясното коляно го щрака, навехнал го е, болката пали искри пред очите му и ако не бяха тия варвари наоколо му, господи, той щеше да заохка с глас. Проклет да е часът, в, който се реши да стъпи на тая дива земя!

Е, най-после, той стои изправен на нозете си, като истински потомък на Клавдиевци. Нищо от това, че тая гръд на земята се вълнува малко, като палубата на вуйчовия му кораб, че въздухът изглежда нашарен с разни цветни линийки, които подскачат нагоре и надолу. Важното беше, че успя да се откопчи със собствени сили от неприятната земна прегръдка, че не изохка от болка, докато правеше това, и че сега е в състояние да погледне право в очите грубиянина, който си беше позволил тази просташка шега.

— Мислех, че си по-изкусен ездач! — каза Бутаул.

Той го оглеждаше внимателно и се радваше в душата си, задето не се беше пребил при падането. Недай си боже, можеше да се случи и най-лошото, защото костите на тоя дворцов галеник са по-крехки, разбира се, дори от костите на дъщеря му Аната. „Какво си зяпал, къде са били очите ти? — щеше да го запита ханът. — Нали ти заръчах да го заведеш жив и цял до онова място, откъдето започва земята на Славуновия народ!“ Така ще го запита и няма да дочака отговор, а веднага ще заповяда на боила Охсун да смъкне от калпака и от куртката му отличителните началнически знаци, да го наложи с двадесет тояги на голо и да конфискува в полза на държавната хазна половината му добитък. Така наказваше ханът своите хора, когато не изпълняваха както трябва заповедите му или дръзваха да действуват против волята му и на своя глава. „Нашите момичета се държат по-здраво на седлото!“ — засмя се Бутаул. Смееше се, защото добрите духове го бяха спасили от ханския гняв и той имаше началническите си знаци и стадото му беше цяло. „Никое от нашите момичета нямаше да се изтърколи така позорно на земята!“ — заключи Бутаул. Макар и византиецът да се ползуваше от милостта на хана, той беше син на вражески народ и отгоре на това приятел на императора, дал дума на своя бог да изтреби до крак българското племе, да превърне на пустош и пепелище българската земя. Като не можеше да го заколи, понеже ханската милост връзваше ръцете му, нищо не му пречеше, разбира се, да го жили и унизява.

— Всичките ли ваши царедворци са такива несръчни ездачи и хилави люде като тебе? — запита Бутаул.

— Ти знаеш много добре, че аз не съм несръчен ездач — отвърна с презрителна усмивка Химериус. Той гледаше в хълбока на коня, за да не повдига очите си. — Най-негодните коне в конюшнята на баща ми бяха като тоя кон, който ти яздиш, нямаше по-лоши. А робът, дето ме учеше да яздя, носеше златни гривни и на ръцете, и на краката си!

— Може да е носел гривни и на ушите, и на носа си! — изкриви уста Бутаул. — Тоя роб е бил скопен, а конете ви са били кранти до един! И с ездачеството си да не ми се перчиш, защото аз бях на полето, когато се празнуваше празникът на женихите, и видях колко пари струваш! И целият народ видя! — Той се извърна към войниците, които слушаха мълчаливо тоя разговор: — Така ли беше, момчета?

— Така беше! — ухили се Самур и мустаците му весело подскочиха нагоре.

— Не са ме учили на такива диви игри като вашите! — повдигна рамене Химериус.

Да не бяха тия двадесет тояги, които не излизаха от ума му, Бутаул непременно щеше да го стисне за гушата. Но като не можеше да даде воля на желанието си, той пришпори злобно коня, накара го да заиграе на място, сетне, поуспокоен донякъде, просъска през зъби няколко думи, така че само Химериус да ги чуе. Патрицият почервеня, сложи ръка на хълбока си, където обикновено висеше закачен за сребърна верижка един къс меч, наподобяващ повече египетски кинжал. Нямаше никакъв кинжал, пръстите му докоснаха кадифената торбичка с празните пергаментни листа. Тя беше украсена със сърмени висулки, приличаше на подуто котешко коремче. Бутаул се закиска, колкото му държеше глас, и старият букак потрепери. Самур знаеше, че му отговарят стоте горски духове, подали беловласи и брадати глави из прогнилите хралупи на най-старите буки.

Сивата здрачевина беше започнала бавно да синее. Откъм дъното на гората изкрещя граблива птица — хрипкаво, късо, сякаш предупреждаваше някого да стои нащрек. Ехото подхвана тоя пресипнал зов, завъртя го под натежалите от шума върхари и го удави в близкия дол.

Отрядът продължи пътя си. След половин час конниците излязоха на билото, обраснало с гъста жилава трева, накичено с лайкучка и бъзови храсти, дъхащо на мащерка и здравец. В падинките и на по-затулените места тревата стигаше чак до стремената на конете. От изток подухваше лек ветрец и тревата се скланяше под галещите му длани, полюшваше се, правеше талази, които се стопяваха в розовеещата далечина. Небето на запад приличаше на гигантско ветрило, разперено оттатък хоризонта, направено в основата си от огненочервени, атлазени панделки. Колкото по-високо се издигаха панделките над земята, толкова цветът им ставаше по-блед, виненият им отблясък преминаваше в златен, а златният — в лилавосин.

Слънцето беше залязло, светът се готвеше да заспи в мир и кротка тишина.

Но откъм югозапад, където планината издигаше най-високите си хребети, оттам прииждаха гъсти камари черни облаци, разплитаха над по-високите върхове косматите си валма и като зажаднели черди биволи препускаха на североизток, към разливите на мътния Иструм. И докато Химериус гледаше прехласнат отблясъците на залеза, забравил одевешната свада и болката в коляното, Бутаул поклати глава и загрижено свъси рунтавите си посивели вежди. Малко му бяха нощният път и неочакваните зли срещи, ами бурята сега, дето идеше, и дъждът!… С какво беше предизвикал гнева на злите духове, та бяха решили да се качат на главата му тая нощ?

— Хайде. Имерис! — провикна се той и, кой знае защо, започна изведнъж да привързва една от каишките на седлото, макар че тя беше добре притегната и не се нуждаеше от никакво привързване.

Далечна светкавица блесна над планината. Изруча гръм, като да се свличаше по скатовете огромна скала.

— Скачай от коня! — заповяда Бутаул. — Има заповед да върнем Токту в лагера, а ти да продължиш пътя си пеша — той посочи с ръка на запад. Сенките на тъмните буреносни облаци препускаха като стада диви свини към оранжевите полета на залеза. — Ханът заповяда да те доведем до тая земя, която управлява от негово име княз Славун. И да ти напомним, че като живееш в тази страна, длъжен си да зачиташ Славуновите закони и обичаите на неговия народ. И така да бъде, докато ханът отново се сети за тебе и прати известие на княз Славуна да те върне назад. А кога ще бъде това и дали някога ще стане — да не мислиш и напразно да не се надяваш. И докато ще си в тази страна, да бъдеш като всичките нейни хора, които нямат никаква власт над никого, а пазят кожата си и изкарват прехраната сами, със своите си ръце и със своето си оръжие. Така заповяда ханът и аз повтарям заповедта му, за да я знаеш и изпълняваш.

Химериус не каза нищо, а само кимна с глава и полека се свлече от седлото на коня. Той прегърна белия жребец през шията и притисна силно лицето си до топлата му козина, която беше овлажняла и миришеше на спарено сено. После го почеса гальовно зад ушите, целуна го по кадифените бърни, въздъхна тежко и отстъпи няколко крачки встрани.

Токту изви глава, погледна го учудено с големите си тъмни очи, понечи да пристъпи към него, но Самур, който се беше тихичко прокраднал отдире му, протегна ръка и го улови здраво за юздата.

Отново светна, глух тътнеж долетя откъм планините. Златните панделки на залеза бяха изчезнали вече, само една дълга яркочервена ивица все още блестеше ниско над притъмнелия хоризонт.

— Тръгвайте! — обърна се Бутаул към войниците и кимна с глава към полегатия скат, откъдето бяха излезли.

Когато и Самур, който яздеше последен, и привързаният към седлото му Токту изчезнаха зад сплъстената стена на лещака, Бутаул дръпна юздата на коня и премина няколко пъти през поляната напред и назад. Той се мръщеше, сумтеше, дърпаше краищата на увисналите си мустаци, имаше вид на човек, комуто предстои да извърши някакво ужасно дело.

„Ония му думи одеве бяха за пред войниците — да свидетелствуват, че ме е довел жив и здрав до Славуновата земя — мислеше Химериус, застанал неподвижен сред поляната, с отпуснати рамене, отровен от мъката си по белия Токту. — А сега зверът се колебае дали да ме заколи, или да претроши коленете ми с дръжката на копието си — нали никой няма да го види?“ Токту беше весело и много своенравно жребче, когато ханът му го подари преди две години. Сега си го взимаха обратно, отвеждаха го в ханските конюшни, за да служи другиму — на някой пъргав млад дивак. Отвеждаха едничкото живо същество, което му беше истински предано и другаруваше с него в тая първобитна страна. Е, по дяволите, един наследник на Клавдиевци без кон! Изринат от варварския господар при мръсните скити! Голяма работа, че Бутаул ще пререже гърлото му! Какво ще загуби светът?

Така мислеше Химериус или по-точно — такива чувства го вълнуваха, но когато видя Бутаул да се насочва към него върху черния си кон с намръщено и зло лице, сърцето му трепна, слабост подкоси коленете му, ужасен страх го стисна за гушата и поляната като че ли се люшна под краката му.

А Бутаул се изравни с него и закова коня си на място.

— Виждаш ли пътя? — запита го стотникът.

Химериус повдигна рамене. Дългото острие на Бутауловото копие мержелееше зловещо в мрака, право срещу лицето му.

— Тревата го е заличила — каза Бутаул. — Затова ти ще се спуснеш по ската, а долу в подножието има дъбрава — пътят минава около нея, краката ти сами ще го налучкат. Ще вървиш по тоя път и ако крачиш по-чевръсто, ще стигнеш до първите колиби на Славуновите хора, преди да е настъпила голямата нощ.

— Разбирам — каза Химериус и преглътна.

Зловещото острие на копието вече не притегляше очите му.

Притъмня още повече, вятърът се усили, в бъзовите храсти като метнати отдалече камъчета прошумоляха първите едри капки дъжд.

Бутаул пришпори коня си, но преди да стигне шубраките, където излизаше пътят от отвъдната страна на хребета, той опъна поводите и рязко възви животното назад. Опитният боеви кон изпълни този внезапен завой, като се изправи на задните си крака — провисналата му космата опашка описа полукръг по разлюляната от вятъра морава.

Бутаул доприпка до Химериус, който все така стоеше неподвижен на мястото си, прегърбен, жалък като уплашена жена, попаднала в чужди стан, забравена. Той измъкна коженото си наметало, сгънато по военному и надиплено зад седлото, и с все сила и с ярост го запокити върху главата му. Тоя си жест той придружи с най-мръсното проклятие, каквото познаваше езикът на дедите му, но не се задоволи само с него, а удари патриция с юмрук между плешките и отново го изруга. После, озлобен заради великодушието си (наметалото беше ново, от щавена волска кожа, с огромна бронзова закопчалка на околошийника), той едва не издъни търбуха на коня си и в лудешка надпревара с вятъра изчезна като призрак зад настръхналата гърбица на билото. Химериус, повален на земята от тежкия юмрук на благодетеля си, почти зашеметен, смирено очакваше смъртта си. Смъртта щеше да дойде с втория удар, който ще се стовари върху черепа му като гръмотевица — вик, мигновение, една огнена завеса пред очите му, а сетне мълчание, едно безкрайно мълчание, и край. Господи, помилуй… Но защо се бави този удар, нима е трудно за един железен човек като Бутаул да улучи тила му? Ах, да, той трябва да слезе от гърба на тоя черен дявол, да направи две крачки и тогава… Боже милостиви! Нима вече стои надвесен над него?

Вятърът донесе проточения вой на букаците и го люшна през хребета. После, като под нечия команда, бясната шумотевица изведнъж утихна и замря. И в настъпилата тишина доприпка дъждът, тържествен и разточителен, и много самоуверен, готов да оплете в подвижните си мрежи целия свят.

Химериус, поизтрезнял от уплахата си, обнадежден донякъде, повдигна полека главата си от земята и предпазливо погледна встрани. Не можа да забележи нищо, което да прилича на човек или да напомня очертания на кон. „Може да се е спотаил зад мене — мина през ума му, — на сушина под някое близко дърво.“ И тутакси заби отново главата си в гъстата и сплъстена трева.

Дъждът барабанеше по кадифените му дрехи, плескаше го с камшиците си, поточета се стичаха от косите и ушите му, ноздрите му се пълнеха с вода. Протегна ръка, за да потърси шапчицата си, търколила се някъде наблизо, и тогава, изтръпнал, напипа на две педи до рамото си обемистата кожена пелерина на Бутаул. Този ужасен човек беше загубил наметалото си!

Как и защо беше паднало на земята — всякакви догадки минаваха през главата му, но нито за миг не предположи, че стотникът просто го е подхвърлил нарочно, за да се пази с него от дъжда, за да се завива, когато ще спи на земята, с една дума — да му служи за постеля и завивка през дните и нощите на заточенския му живот. По никакъв начин не можеше да си представи, че жестът, с който му го беше подхвърлил, тоест — подарил, не беше друго, освен удар, целящ зашеметяването му, израз на сподавено желание за причиняване на болка, а може би — и на смърт. Ако някой му кажеше, че страшният мъж го беше халосал с пелерината не за друго, а защото се срамуваше от себе си, от това свое чувство на снизходително милосърдие, от намерението си да прояви великодушие към, човек, когото презираше заради слабостта и изнежеността му, враг на него и на народа му — щеше да го мисли за смахнат, за побъркан сектант, евангелист от източните владения на империята, който приписва на варварите чувства, присъщи само на цивилизованите хора.

И така, изтървано по един или по друг начин, голямото кожено наметало на Бутаул лежеше на земята скупчено и Химериус направи същото, което всеки на негово място щеше да направи: притегли го към себе си, разгъна го и се зави. Бутаул беше в раменете си два пъти по-широк от него, но беше по-нисък и затова пелерината можа да го покрие едва до коленете — краката му стърчаха навън. За да ги прибере той се сви на кълбо, сгуши се и когато се почувствува цял под кожата, изпита в сърцето си прилив на неописуемо удоволствие — имаше покрив над главата си и дъждът чукаше по него, без да прониква отвътре. Колко беше хубаво това! Можеше да се надсмива на дъжда, да го предизвиква, да му наговаря всякакви дързости; можеше да затвори очите си и да се унесе в сън; или да извика в паметта си приятни спомени и да си приказва с хора, които бяха мили на душата му. Ето какво значеше едно наметало от волска кожа! Създаваше уютност, нямаща свое подобие, особена, никъде неописана, интимна; такава уютност, която можеше да даде място на целия свят, да побере в нищожните си размери всичките императорски дворци и хиподромите с конете и колесниците, и амфитеатъра с чемширения му подиум, и всичките красавици — мургави и белокожи, от Антиохия и Александрия, от целия източен и западен свят! Да го видеха отнякъде приятелите му под тоя покрив — биха настръхнали от ужас, а той ще се изсмее в лицата им и ще им каже, че те не са достатъчно патили, нито подготвени, за да разберат предимствата му, та камо ли да го ползуват! Какво знаят те!…

Така си мислеше Химериус, сгушен под дебелата кожа, вслушан в дъжда, който трополеше над него. Такъв беше още от юношеските години — вдъхновяваше се от всяко ново преживяване, а попаднеше ли в нова за очите и за чувствата му обстановка — струваше му се, че открива някакво непознато късче от света. За своите двадесет и осем години той беше събрал много късчета, толкова много, че понякога му се искаше да ги подреди, за да види пред очите си — събрана на малко място — тази цветна и разнообразна мозайка, каквато представляваше животът на хората и чудният свят, сред който живееха. Допреди две години той смяташе сбирката си за пълна или за почти пълна, липсваха му само някои дребни неща от старата Италия на дедите му, интересна и велика с хората си от миналото и нищожна и погрозняла с осиромашелите си и полудиви тълпи, които я населяваха днес. Какво не познаваше той, за да не хване перото, за да не създаде съчинение, достойно за паметта на великия Сенека? В душата си носеше спомените от тихия живот в имението, където беше се родил, спомените за безкрайните простори, сред които се губеха бащините му пасища, лозя и маслинени гори, възпоменания за семейни празненства, за посещения в манастири, за литургии… После идеха залите на императорската школа, Питагоровите теореми, Аристотел, преписите на „Едип цар“ и „Медея“, теологията със скучните житиета на християнските светии, които, тайно в душата си, той нито уважаваше, нито ценеше. Най-сетне — удостоен с титлата „придворен на императора“ — той беше получил достъп до най-разкошните трапези, пиеше най-чудесните вина, развличаше се с най-търсените любовници, залагаше на състезанията, играеше комар, интригуваше, за да измести някого или за да не бъде изместен… Пиеше, накъсо, с пълни шепи от живота, както правеха и другите придворни с неговия ранг, но за разлика от тях той правеше това със съзнанието, че събира „късове“, които някога ще му дотрябват; и още — че животът, който водеше, е най-достойният за него, патриция, наследника на Клавдиевци, и че за по-пълноценен живот не може изобщо да се мечтае.

Такъв беше неговият начин на живот, такива бяха възгледите му за съвършенството и добродетелите, но ето че дойде това ужасно пленничество при варварите и стройната му и непоклатима философска система започна изведнъж да се обърква и да губи почва под краката си. И не поради това, че тия първобитни хора му налагаха някаква своя система на мислене, боже опази! Какво можеше да научи от невежите диваци, които се обличаха в нещавени кожи, пиеха отвратителния си кумис от кратуни и живееха в землянки като къртици, по̀ сиромаси дори от песовете в бащиния му чифлик…

Объркването започна с това, че като пленник, лишен от всичките си пари, звания и привилегии, каквито имаше като потомствен аристократ, наследник на богато имение и придворен на императора, той беше превърнат изведнъж в най-обикновен човек — подобен на всичките най-обикновени човеци, които населяваха надлъж и нашир божията земя. И като беше превърнат в такъв най-обикновен човек, принуден да живее сред хора, които сами се грижеха и за прехраната си, и за оръжието си, и за конете си, той постепенно започна да осъзнава много от своите недостатъци и слабости, които го правеха по-малоценен и го поставяха по-долу като личност от мнозина равни нему най-обикновени хора. Така в душата му се зароди непознатото за него чувство за малоценност, което още в пелените си тутакси трябваше да се счепка с наследствената клавдиевска гордост. Клавдиевци бяха господари от много далечни времена, упражняваха власт над обикновените хора, затова у тях гордостта беше пуснала дълбоки корени, превърнала се беше в наследствена родова черта. А у Химериус тя беше сега само едно ехо в душата му, защото той нито господаруваше, нито управляваше някого. Но тъй или иначе, някогашното схващане за пълноценния живот беше разклатено от преживелиците му в земята на българите, а и самият той отдавна вече беше престанал да се оглежда в собствените си очи като пълноценен човек, макар и гордостта му да търсеше всякакви обяснения и извинения за това.

Болестта, от която захвана да линее и да превива гръб патрицианската философия на тоя човек, вървеше ръка за ръка с някои промени във вкусовете и привичките му и с появата на нови вкусове и привички, доста странни и най-чудновато несъвместими с доскорошния му начин на живот. Свикнал от дете със сребърни прибори и изящна посуда например, нему и наум не му минаваше, че може да се храни някога в глинени пахари. Но сега той се хранеше само в такива пахари, освен в случаите, когато ханът благоволяваше да го повика при себе си. Отначало глинената паница предизвикваше усещане на гнусливост в устата му, но сетне привикна и когато се случеше да му сипят ядене в съдинка, изрязана от дъното на кратуна, чувствуваше се изоставен, забравен от бога и наистина захвърлен на края на света. Никога нищо немайсторил с ръцете си, научи се сам да си дълбае лъжици, да украсява дръжките им с изрязани фигурки и орнаментчета и тази дейност пълнеше душата му с тиха радост и доволство. Ако можеха да видят приятелите му как тоя капризен някога ленивец на ядене сега ръфа със стръв полуобжарените овнешки мръвки — не биха повярвали на очите си, не биха повярвали и на ушите си, ако чуеха думите му, с които прославя вкуса на полусуровото, полуопеченото, предварително престояло под седлата на ездачите конско месо!… Само с две неща не можа да привикне (или отказа да привикне — един бог знае!) — да пие кумис и да ходи с кожени дрехи. Като чу от устата му, че предпочита да бъде обесен или посечен — все едно, отколкото да обуе кожени гащи, ханът заповяда на шивачите да му ушият дрехи по подобие на ония, които носеше на гърба си.

И ето, поради всичките тия промени, намерили място и в мисленето, и в привичките му, той сега блаженствуваше под широкото военно наметало на Бутаул, защото дъждът не можеше да го мокри, имаше защита от стихията, защото беше приятно да слуша трополенето на едрите капки, без да ги усеща върху кожата си, и за това още, че можеше да си мисли спокойно, като под свой покрив, за какви ли не минали или отдавна отминали неща. Онова, което предстоеше, то се тулеше в неизвестността, в тъмнината, рееше се някъде из горите и полетата на Славуновите земи. Едва ли тая славянска страна беше по-примамлива от света на табуните, от царството на пъстрите шатри и кумиса, с дълбоките си валове, със своята сурова Плиска от студен камък, с вечното си дрънчене на жадно за кръв оръжие, с непоносимия си лай на изгладнели псета. Беше по-добре да не мисли за Славуновата земя, която се губеше в тъмнината, в непознатото, нито за оная, другата, от която идеше, пропъден по волята на господаря й. За него и двете бяха еднакво диви, еднакво чужди, а може би и еднакво враждебни. Беше по-добре да мисли за минали неща, а не за бъдещи, защото миналите неща му принадлежаха, никой нямаше власт да му ги отнеме, никакъв Бутаул, дори никакъв хан! Нуждаеше, се от топлина, бъдещето не можеше да му даде нищо, дори искрица, а земята под него смучеше, защото беше прогизнала, наметалото вардеше само от дъжда. Миналите неща съдържаха всичко, каквото беше необходимо за един мокър и изстинал човек. Трябваше само да затвори очи. Спуснат ли се клепачите — очите придобиват ръце, шепи, най-вече, когато стомахът е празен, а по гърба лазят мравки — от студ. Хайде, ето го лъскавият бронзов греялник с кротко мъждукащи, дремещи въглени върху дебела настилка от пареща пепел. Стая, потънала в мрак, едно усещане в устата от пресни орехови ядки, полени със златисторозов мед. Няколко въглена от недогоряла дъбова цепеница струват хиляди пъти повече от шепа диаманти, макар и такива светкащи, каквито има императорът върху празничната си багреница. Бил е глупав и неопитен зяпльо някога, като е мислел, че диамантите вършат повече работа от простите въглени! И да ги имаше сега в джобовете си всичките диаманти от императорската багреница — биха ли могли да го стоплят? А наръч сухи съчки върху два въглена, малко духане и ето го пламъка, огъня, който пърпори и скача, живителната топлина! Ако хората нямаха солидни покриви над главите си, удобни и топли жилища, огън, с който винаги да разполагат — по всяко време на деня и нощта, зиме и лете; ако не беше тая необходимост от труфене с редки неща, за да подчертават богатството, общественото си положение, властта, която имат — всичките тези скъпи лъскави камъчета щяха да струват стократно по-малко и едва ли заради тях някоя млада хубавица щеше да дели леглото си с плешив и беззъб старик! А подсладените орехови ядки! Господи, това беше сладкишът, с който майка му гощаваше робините си неделен ден или на голям празник, мизерен десерт, достоен за най-низшите, за тия, които нямаха друго богатство, освен двете си ръце… А както не беше слагал нищо в устата си от заранта и както трепереше под волската кожа на Бутаул, той си припомни именно тоя десерт, макар че беше глезен от малък още с най-префинените сладки, сиропи, кремове и захаросани плодове, каквито познаваха патрицианските кухни на Изтока и Запада. Не си припомни нито един зашеметяващ и предизвикващ нега и отмаляване сладкиш, напоен с теменужен сироп от смокини или със златист портокалов сок, или с рубинен нектар от рози — по арабски образец. Дояли му се бяха простичките и най-обикновени орехови ядки, натрошени в паничка с пчелен мед…

Но всяко нещо си има начало и край — както бързо и ненадейно беше връхлетяла бурята с гръмотевици и пороен дъжд, така внезапно отмина, хукнала към равните и тревисти полета, през които влачеше водите си мътният Иструм, към разливите, обраснали с тръстики, около Понтийските брегове. Над голия хребет блеснаха безброй звезди, измити от дъжда, но блясъкът им беше още мек, с много сребро, голямата нощ тепърва се издигаше от низините и дълбоките долове.

Лудият вятър! И той беше се запилял към земите на някогашните даки. Сега над билото подухваше ветрец, лек като дихание, но студен и бръснещ, сякаш надлъж и нашир се полюшваше видимо гигантско острие. Химериус се изправи на краката си, но тутакси се сви, затрака със зъби от студ. Беше мокър от главата до петите, излязъл сякаш от някакъв дълбок вир, дрехите му лепнеха за кожата, струваше му се, че е навлякъл тежка желязна ризница на голо. Идеше му да завие с глас, да скача на място, да маха с ръце. Но мълчеше, стоеше, не помръдваше, мускулите му бяха отмалели от слабост, нямаше сили дори да извика, да напълни дробовете си с повече въздух, да напрегне гърлото си. Половин час на земята, мокър до кости — това го беше вкочанило.

И както стоеше изправен, зъзнещ, най-напред помисли за коженото наметало. То лежеше в краката му, но не беше негово и затова нямаше право да го мята на гърба си. Наметалото беше чуждо, а той не помнеше в живота си такъв случай, когато да е присвоявал за себе си изгубена или забравена от някого вещ. Така мислеше и в същото време чувствуваше как ръцете му сами се протягат, за да докопат кожата. Обвиеше ли се с нея, вятърът нямаше да го хапе, щеше да пази топлинката, която животът още лъчеше в жилите му. Цяло съкровище беше това наметало! Ако някога има възможност, ако бог е милостив към него, ще си направи една дузина такива пелерини и винаги ще си взима по една, пък и по две, когато тръгва на далечен път. А сега трябва да върви, да се спуща към ниското, да търси пътя, преди да е настъпила голямата нощ.

Той тръсна глава, може би така, както са тръскали глави някогашните Клавдиевци, повтаряйки Цезаровите думи: „Alea jacta est“1. Обърна се с лице към запад, откъдето идеше тоя вледеняващ ветрец, направи няколко крачки и отново застана на място, защото мислите му упорито го дърпаха назад. Той нямаше никакво право да взима оная чужда вещ, тя не му принадлежеше, с позор би опетнил името си, ако дръзнеше да си я присвои. Тя принадлежеше на Бутаул и само той имаше право над нея и никой друг. Но каква сигурност имаше в това, че Бутаул ще се върне обратно, за да си я прибере? Бутаул не е бедняк, непременно има и други наметала, това не му е едничкото. Какъв стотник ще е, ако няма поне още две-три кожени наметала в шатрата си! Но ако не е твърде сигурно, че Бутаул ще се върне, то абсолютно сигурно е, че утре скитник някакъв ще мине из тия места и ще прибере наметалото, без да му мигне дори окото! Остава ли се такава вещ на земята, за да гние или да я ръфат дивите зверове!

Химериус се завърна на онова място, където беше лежал, взе пелерината и алчно я уви около раменете си. Ах, той беше носил пелерина от кадифе, везана със злато, но в тоя миг можеше да се закълне сто пъти, че това наметало от волска кожа е най-чудесното, каквото съществува на света.

Постоя някое време в позата на император, които приема триумфалния парад на войските си. После свали своята кадифена шапчица и я захвърли на земята. Все пак, ако Бутаул се върне на това място, за да дири наметалото си, нека да знае, че Химериус го е взел. Подписваше се под кражбата, признаваше греха си, предварително приемаше и се съгласяваше с възмездието, което заслужаваше според законите на страната.

И така, с коженото наметало на гърба си, с чиста съвест и с неопетнена гордост, той отново тръгна на запад, за да търси пътя, който водеше към Славуновите земи.

Тъмнината се сгъсти, звездите пожълтяха, светлината им започна да премигва, да трепти. Нищо вече не виждаше пред краката си, вървеше напосоки. Къде завършваше равната снага на билото и кога се накланяше надолу, към низината — не знаеше, нито пък можеше да забележи.

Измина двадесетина крачки полека, защото тревата беше висока, сплетена, пък и храсталаците го възпираха, трябваше да ги заобикаля. Както вървеше, закопча наметалото под шията си, но студът продължаваше да го щипе и зъбите му непрекъснато потракваха. Студът нямаше да бъде толкова ужасен, ако в душата му не се прокрадваше и не разплиташе кълбото си един особен страх, непознат и неизпитван до тоя миг. Не знаеше от какво точно се бои, но се боеше от нещо и в това нещо влизаше и тъмнината, и непознаването на пътя, стръмнината, която можеше изведнъж да зейне под краката му, и усамотението, сред което се намираше — по-лошо, разбира се, от най-отчайващите злини. Защото нито тъмнината, нито непознаването на пътя щяха да го тревожат, ако имаше и други с него, ако не беше един. Тоя особен страх правеше студа по-лют. Затова ходеше сгърбен, превил глава между раменете си, като че ли носеше някакъв голям товар.

Нямаше представа за разстоянието, което беше извървял, когато най-неочаквано почувствува десния си крак увиснал във въздуха — земята беше изчезнала някъде си под него, и той се преметна с главата напред. На това място скатът се спущаше почти отвесно няколко лакти надолу и за щастие само няколко лакти, иначе непременно щеше да си счупи врата. Под отвесната падина започваше наклон, не особено стръмен, но все пак достатъчно стръмен, за да не може да се задържи нито с ръцете си, нито с краката си, за да се търкаля неудържимо като повалено и изпуснато по голо нанадолнище окастрено дърво. Когато най-после търкалянето завърши, дълго на време, колкото човек да изброи два пъти по десет, той разбра с безкрайно учудване, че костите му не са изпотрошени, че не усеща никъде болки, че дори не се е одраскал, както се случва обикновено при падане, и то от много по-ниско място. Полежа някое време с лице, обърнато към небето звездите примигваха безучастно, както винаги е било, от памтивека, и всяка от тия стари познайници не искаше и да знае, и да чуе за обидната драма, която току-що беше преживял. Потомъкът на Клавдиевци да се търкаля като пън по някакво си тревясало нанадолнище нощно време, мокър като удавник, с едно наметало от волска кожа на гърба си — с какво бе заслужил, господи, тоя позор?

Изправи се полека, поразкърши унило рамене и се огледа — тук тъмнината сякаш беше по-плътна, по-непроницаема, едно море от чернилка, дъно на кладенец, над чийто отвор блещукаха непостижимо далеч равнодушни и чужди звезди. Къде беше проклетият път, който краката му щяха сами да открият?

Нямаше никакъв път. Но трябваше да върви, да се движи, да не стои закован, за да не усеща жиленето на ония мравки, който пъплеха на рояци по гърба му. Напред, напред, тук няма изток и запад, посоки, ляво и дясно, всичко е каша, забъркана от лепкав студ и непрогледна тъмнина, все едно е накъде, само да се върви, да се върви, преди да настъпи Голямата нощ. Ах, Полярката, тя би могла да му каже нещо, да му загатне накъде да търси новия си затвор, Славуновия свят, но тия черди, отминали към Иструм, са я стъпкали с копитата си, изчезнала е във въртопа от черни гърбове, космати опашки и пороища от извити рога. Няма посоки, голяма работа, навсякъде е Славунова земя, навсякъде са колибите на тия скити, само да стигне по-скоро до една от тях, за да се просне върху купчинка сено или суха шума и да затвори очи.

Така, като си мечтаеше за купчинката сено, за одър от суха ланска шума, както преди две години, след пируване в крайморската градина на летния императорски дворец за атлазената отмаряща прохлада на спалнята си, така зажадняло вървеше сега, наслуки и слепешком, без да мисли за какъвто и да било път. Ето че за него няма никакво значение дали леглото му ще е от клонища и изсъхнала букова шума, или от нежен пух със зашеметяващи покривки от арабски атлаз — нали целта е една и съща, да се затворят очите и съзнанието да вдигне ръце и да се предаде в плен на съня. Напред, напред… Бутаул беше казал, че пътят извивал покрай някаква гора. Чудесно, той като че ли върви направо през тази гора, за по-пряко, за по-бързо, да стигне по-скоро до скитска колиба, макар да не е много сигурен, че тази именно е гората, за която беше споменал Бутаул, и че изобщо това е някаква действителна, истинска гора.

Е, много неща сега се объркваха в душата му, затова и мислите му скачаха безредно. Тресеше го, защото беше лежал мокър на земята, за пръв път му се случваше това, да лежи мокър, под открито небе. А треската прави мъгляво мисленето, който е боледувал — знае, и няма защо да се учудва, че навремени гората му се струваше истинска, а навремени — лъжлива, като сън.

Важното е, че не намираше вече разлика между леглото от шума и леглото от пух. И на едното, и на другото щеше еднакво да се радва, и това, че щеше еднакво да им се радва, беше наистина голямо и неочаквано откритие.

Като мислеше така, той най-внезапно се препъна в някакъв корен и тозчас се намери проснат на земята по очи. Дали защото при падането беше ударил рамото си о ствола на дървото, или извика от уплаха, кой нае, но в същия този миг някъде над главата му изграка като вещица невидима нощна птица. Нейният вик беше хищен, гъгнив, пресипнал, много зловещ. Той бездруго можеше да смути дори самия Славун или който и да е измежду най-храбрите ловци на славянския народ. Химериус за първи път чуваше такова грачене, затова трепна уплашено и в миг се изправи на колене. Птицата не се виждаше, но той знаеше, че е над главата му, че го наблюдава с жълтите си очи — всичките тия нощни хищници имат непременно жълти, котешки очи.

Докато чакаше да се обади отново, хипнотизиран от близкото й съседство, някъде откъм дъното на гората долетя шум, наподобяващ бягане на някакво стадо, промъкване на глутница, която упорито преследва жертвата си, или дявол знае какво друго, но във всеки случай нещо, от което не можеше да очаква добро. Колкото и да го болеше рамото и да усещаше краката си отмалели и несигурни, той се изправи живо, като професионален войник от гвардейския легион на императора, и търти да бяга в оная посока, която смяташе за противоположна на посоката, откъдето идеше страшният шум.

Няколко пъти се препъва в коренища и храсти, блъска се в стволове на дървета, пада, става, пълзя по колене и най-после, когато почувствува, че не е в състояние вече да поеме нито глътка въздух, просна се на земята като труп, разпери ръце и замря. Светът гореше пред очите му, превръщаше се на изригващи вулкани, разсипваше се на безчислени рояци искри.

Сетне пак се изправи и започна да опипва с ръце първото дърво, което се беше изпречило отпреде му. Стърчеше един по-нисък клон и той се опита да се покатери на него, но не успя. Никога не беше се хвалил с железни мускули, но и тия, които имаше, не можаха да свършат никаква работа — оказаха се безсилни да издигнат тялото му поне на лакът височина.

Тогава се свлече на земята, опря гръб върху грапавата кора на ствола и прегърна коленете си. В ъгълчетата на очите му изплуваха две парещи сълзи. Той ги усети, преглътна и тръсна глава. В края на краищата един потомък на Клавдиевци можеше да се плаши от нощните птици, да бяга като заек от глутницата четириноги, но да плаче…

Той отново преглътна и стисна силно клепачите си. Небето се спусна под клоните на дървото, а най-ярките от звездите окичиха вейките му. Беше лозница със златни гроздове. Той знаеше, че тази лозница е едно видение, измама, но като съзнаваше истината и допускаше да се мами от това, не ставаше по-добре на душата му. Там имаше един юноша, който приемаше с благодарност паничка златен мед, поднасяна му от прегърбен, побелял роб. Знаеше, научили го бяха вече, че не е достойно синът на патриция да дружи с роб дори когато той е стар и е надзирател на другите роби. Знаеше, но все пак взимаше паничката, усмихваше се на гърбавия и изяждаше меда. Имаше един знатен младеж, който си даваше вид, че слуша с голямо внимание лекциите на теолозите за прочутото Дамаскиново житие, а всъщност мислеше за съвсем друго, повтаряше си наум ония места от едно езическо съчинение, което описваше как Юпитер се превърнал в златорун овен, за да прелъсти овчарката хубавица… И други случаи си спомняше, когато е действувал против законите и обичаите на рода си и е нарушавал вековни привички, и не се е държал като истински потомък на Клавдиевци, които някога са имали вили на Капитолийския хълм. Съзнаваше прегрешенията си, не допускаше да се самоизмамва с доводи, че е постъпвал добре, но и не помисляше да се осъжда. Прегрешенията бяха като оная паничка с мед или като видението на лозницата със златните гроздове. Имаше в душата му още един Химериус, който протягаше ръка за паничката, радваше се на златната лозница и с удоволствие намяташе на раменете си волската кожа на Бутаул. Как щяха да живеят тия двама Клавдиевци в страната на Славуна? Какви горчилки ги чакаха занапред и кой от тях щеше да устои на несгодите?

Докато мислеше така, видя как небето отново се надига над клоните. Но звездите бяха оставили едно малко облаче от светлината си, тъмнината не притискаше вече очите му. Не беше страшно да се отдаде цял на съня в тоя златеещ сумрак.