Романтични приключения

V

На гара Н. бригадата слезе от влака. Зазоряваше се, хладният нощен ветрец, който подухваше откъм морето, утихна, бледа розовина покри на изток небето.

От лявата страна на линията се разстилаше равнината. Кукурузи, слънчогледи, разорани стърнища, редки горици — всичко сякаш все още спеше покрито тук-там с тънка и провлечена утринна мъгла.

На юг, оттатък линията, гористи хълмове затуляха хоризонта и по челата на най-високите вече трептеше чистата и сребърна светлина на летния ден.

Въльо Власев отиде на мястото, където беше разтоварен багажът, извади бележника си и провери един по един сандъците, в които бяха опаковани изследователските инструменти, платнищата на палатките и резервните материали. Като се увери, че всичко е в пълен порядък, той по навик килна шапката си назад, потри ръце и намигна по посока на вече отминалия влак. После, съглеждайки дежурния стрелочник — нисък и набит мъж, който стоеше неподвижен под гаровия фенер, с понаведена и издадена напред глава, — той го повика с пръст и насърчително му се усмихна. Когато оня го наближи — колеблив и предпазлив — Въльо Власев с един внезапен и решителен жест бръкна в дълбокия джоб на кожената си тужурка и извади от там кръгла металическа кутийка, на чието капаче беше нарисуван заек, изправен на задните си крака.

Стрелочникът се спря на почтително разстояние от него и намръщено загледа кръглата кутийка. Лицето му — дълго и скулесто и отдавна небръснато — застина в напрегнато очакване, сякаш Въльо Власев не държеше в ръцете си кутийка с бонбони, а хитра машинка, която можеше ей сега да подскочи или пък някак си страшно да изгърми.

— Вземи си, гражданино, една бонбонка „Валда“! — покани го любезно водачът на бригадата, като му протегна отворената кутийка.

Стрелочникът мярна с око зелените топченца, помълча, сетне цъкна с език. Той не продума нищо, а лениво извади пакетче „Арда“ и запуши.

— Как мислиш ти — запита го Въльо Власев, — какво ще е времето днес, ще има ли дъжд?

— Защо пък да има дъжд? — вдигна рамене стрелочникът. Той огледа небето и добави: — А може и да превали.

— Не трябва — каза Въльо Власев. — Предстои ни цял ден път.

— Е, тогава няма! — кимна стрелочникът и плюна в краката си.

Докато двамата водеха тоя оживен разговор, по шосето, което излизаше от хълмовете, се зададоха два открити камиона. Подире им се влачеше дълга опашка от сив пепелущак.

— Тия машини идат за нас — зарадва се Въльо Власев. — Доста навреме пристигат!

— Че защо да не пристигат навреме! — каза стрелочникът.

— Случвало се е да ги чакам и по час, два — усмихна се геологът.

— То и влакът закъснява! — Стрелочникът всмукна дълбоко от цигарата си. — Кога минута, кога час — както се случи.

— Това не е хубаво! — намръщи се Въльо Власев. — Точността е най-важният принцип на съвременния транспорт.

— И аз казвам същото, не е хубаво — съгласи се стрелочникът.

Когато започнаха да товарят и нагласяват багажа върху платформата на по-тежкия камион, червеният диск на слънцето подаде крайчеца си зад равната линия на хоризонта. Мъглата, която застилаше полето в далечината, стана розова, прозрачна и някак изведнъж започна да се топи, да се разрежда и чезне като дима на отшумелия влак.

Камионът с багажа потегли пръв.

Въльо Власев събра хората си — все пак като водач на бригадата той трябваше да им каже няколко напътствени думи. Добрият ред го изискваше, пък и нека те да почувствуват, че оттук нататък той ще изисква най-строго спазване на дисциплината и че никому няма да прощава каквото и да било отклонение от служебния график. Той се прокашля, за да стане гласът му по-чист и твърд, поколеба се един миг дали да извади бележника си, но съобрази, че това може да предизвика смущение у някои, затова просто пъхна ръцете си в своята олющена кожена тужурка и отвори уста.

Нисък и пълен, облякъл туристически костюм, но с широкопола мека шапка на главата си — той вероятно изглеждаше малко странен, защото шофьорът и помощникът му, които наблюдаваха това ранно събрание тутакси се сбутаха с лакти, казаха си нещо по негов адрес и гърлено и от сърце се засмяха.

— Почакайте за момент! — обади се Павел Папазов. — Липсват двама души. Ние не сме в пълен състав. — И се обърна към шофьорите: — Я натиснете свирката!

Сирената пронизително запищя и на тоя тревожен призив пръв се отзова Андрей Андреев. Той изскочи из малката чакалня на гарата и забърза към групата, като пътем бършеше лицето си с кърпа.

— Виж го ти! — възкликна учуден Марко Маринов. — Обръснал се човекът, тоалирал се, като че на гости ще ходи при министъра!

— Това трябваше да направи всеки един от нас — каза Павел Папазов и намръщено опипа брадата си. — Момъкът заслужава похвала, а ние всичките — укор, задето занемаряваме външността си. Знаете ли какво ми разказа веднъж инженер Спиридонов? Участвувал в една експедиция, която правела проучвания из северните земи. Всяка заран, без изключение, при тридесет градуса студ геолозите размразявали лед върху примусите, но се бръснели, макар и сапунът да замръзвал върху лицата им. А ние тръгваме гуреливи на път.

— Моля, моля! — обади се закачливо лаборантката.

Нейното лице по детски руменееше, свежо и чисто.

— Само Делчо Енев го няма — навъси се водачът на групата. — Дали и той не си прави някъде утринния тоалет!

— Ей го бе, ей го! — провикна се Зюмбюлев и посочи с ръка ниските къщурки, които се тулеха оттатък линията.

Картографът, уловил под ръка стрелочника и накривил кепето си като момиче, идеше насам и вдъхновено извиваше глас:

— Пак се е наредил хубостникът! — въздъхна Марко Маринов.

А Делчо продължаваше:

— Не можа ли да изтраеш барем до обед? — засрещна го ловецът.

Делчо Енев помълча, като да премисляше нещо много важно.

— Съмнявам се — отвърна той, а очите му весело гледаха към лаборантката. После той изведнъж се стресна, сякаш го бяха лиснали със студена вода. — Зъб ме заболя, другарю Власев, та прескочих до заведението да се изжабуркам с чашка коняк. Предстои ни сериозна работа, а зъбоболът, нали знаете, пречи.

— Това е истина — каза стрелочникът.

— Брей, що ме не извикахте, и мене зъб ме щрака — засмя се в брадата си Зюмбюлев.

Въльо Власев отново се прокашля.

— Другари — започна той. — Ето го камиона, с който ще пътуваме до село Цвят. Машината ми изглежда добра, а сигурно и гумите са здрави — всичко е налице, за да стигнем до селото без премеждия в установения срок. Аз ви моля по време на движението да не ставате прави, а всеки да си седи на определеното му място.

— Кой знае! — промънка картографът.

Въльо Власев искаше да каже нещо за дисциплината, но като чу репликата му — отщя му се изобщо да приказва.

— Заемете местата си — каза той. — Аз ще се кача последен.

— Тоест — преди мен! — усмихна се партийният отговорник.

Те стигнаха в селото по обяд. Срещнаха ги старите им познайници, в чиито къщи бяха зимували, радваха им се, помогнаха им да настанят по-голямата час от багажа си в читалищния салон.

— Нали виждате — няма къде на друго място! — извиняваше се председателят на селсъвета, а очите му се смееха с дяволита усмивка. — Всичките ни складове са препълнени със зърно, пък още вършеем. И де ще го денем всичкото, ум ми не стига! А читалището ще прощава. То сега такъв зор ни е загрял, та само ни е до книжки да мислим! Няма да пречи.

— Зърното да се прибере навреме — това е най-важното! — успокояваше го Павел Папазов. — Какви са добивите?

— А че по големшки са от миналогодишните. Ако тая зима останете пак у нас — все с бели турти ще ви храним.

— Радвам се, много се радвам! — кимаше партийният отговорник. — Ние сме претоварени със срочни задачи, но ще гледам да открадна време, та да ви изнеса някоя и друга беседа на политическа тема.

— Абе вие гледайте да изнамерите бакърец тъдява! — намигаше председателят и сучеше мустак. — Да намерите това-онова, че и нашият край да се нареди на по-богата софра: лятото на къра, а зимата — по миничките! Трудоден плюс надничка — те това е живот!

— Кой знае! — поклащаше глава Делчо Енев. Той беше в лошо настроение: хоремагът беше затворен поради напрегнатата полска работа. Нямаше къде да изплакне болния си зъб.

Въльо Власев състави опис на багажа, накара домакина на читалището да се подпише отдолу, после отвори бележника си на буквата „П“ и записа: „Председателят пак ми се видя човек, надарен с богато въображение. Трябва да се внимава с него в пазарлъците. Да му се отбива до седемдесет на сто в кирията, която ще ни иска, особено за конете.“

Към три часа следобед бригадата потегли на път. Следваха я три мулета, които кротко и чинно носеха върху гърбовете си платнищата за палатките, инструментите, походната лаборатория и два сандъка с провизии и хляб. Подир мулетата чевръсто крачеше един висок и кощиляв мъж, посивял от годините, с преметната през рамо стара берданка. Това беше селският вардиянин и пазачът на кооперативния склад — бай Стаменко, когото пунктовият началник на милицията командироваше да охранява лагера на бригадата от неканени гости. Бай Стаменко, види се, съзнаваше всичката важност на ролята, с която беше натоварен от началството, затова гордо гледаше пред себе си и макар да беше бъбрив — едва-едва отвръщаше на приказките, с които го засипваше циганинът мулетар.

Слънцето припичаше, от разбитата изронена настилка на шосето лъхаше душен, сгорещен въздух, миришете на нагрят чакъл. От двете страни на пътя се редяха ниски голи хълмове, покрити с рядък храсталак и пожълтяла трева.

Въльо Власев дишаше тежко, с отворени уста, по скулите му се стичаха мътни вадички пот. Но вървеше уверено, с отмерени крачки и сегиз-тогиз приповдигаше плъстената си шапка, като да поздравяваше някого из пътя. Зюмбюлев, разгърден до пояс, разказваше някаква своя ловджийска преживелица на Делчо Енев, а картографът го слушаше разсеяно, поклащаше глава и унило и през равни промеждутъци повтаряше все същите „едва ли“ и „кой знае“.

Андрей излезе начело на колоната — той не чувствуваше ни умора, ни горещина. Старият познат път, чистото синьо небе, просторът — това го окриляше, обветряше душата му, изпълваше го с желание по-бързо да крачи, по-скоро да стигне до ония места, в чието съседство беше открил чудния и тайнствен берил.

Но ето го и тоя завой тука, на височината. Шосето се източва на изток, губи се като тънка сърмена нишка в зелената равнина. А надясно се отклонява пътека, тя слиза в един дълбок дол, гъсто обраснал с лещак, после се изкачва нанагоре, лъкатуши и пълзи между гористи склонове все на юг и на юг. Провира се в сенчести дъбови гори, пресича поляни, едва видими сред храстите и буйналите високи треви. Те ще спрат на една такава поляна — там сигурно още личат следите от миналогодишния лагерен живот.

Всъщност оттук започва неизвестното.

Миналата година те проучваха района на югоизток. Сега отново ще изследват същия район, ще правят геодезки скици, ще уточняват ония места, където по-късно ще дойдат сондьорите.

А берилът — възможният, предполагаемият берил, — той лежи на югозапад, на противоположната страна. Как сега ще иде там, как ще се отклони от „графика“ на Въльо Власев? Сега, когато трябва да бъде най-примерният, най-дисциплинираният, за да отклони страшното наказание, което виси над главата му.

Миналата година, като заваляха есенните дъждове той на два пъти слиза на югозапад. При второто слизане попадна на оная загадъчна берилиева следа… Но тогава Павел Папазов гледаше на него като на „въодушевен фантазьор“, усмихваше се снизходително на приказките му и все пак се мъчеше да го закриля някак от строгостта на началника, извиняваше отсъствията му от лагера… А сега?

Кога и как ще се отклони, за да иде на югозапад? Кой ще му позволи такова отклонение на него — лъжеца? Но да речем, че се реши, че тръгне на своя глава и донесе наистина берил. Добрите резултати оправдават и най-страшния риск, оправдават погазването на строгата служебна дисциплина. Не само че няма да го наказват и корят, а ще му се извиняват, ще го молят за прошка — така ще бъде! Но къде е гаранцията, че оная тревистозелена жила е непременно, е на всяка цена берил? Така, както беше запълнила тясната пукнатина в гранита, по мекия й блясък и слюдата, която лъщеше и наоколо, можеше да се предполага, и то с голяма вероятност, че в пукнатината лежи кристален берил.

Можеше да се предполага… Нали и Плиний Стари пише, че в източния средиземноморски басейн, в районите около Черно море, са били разработвани рудници за вадене на изумрудена руда?

Той беше геолог и знаеше, че и най-сигурното теоретическо предположение винаги съдържа процент от съмнение. В природата има много минерали със сходни цветове и отблясъци. На хипотеза, основана само на зрително възприятие, макар и подкрепена от белезите на обстановката и от стари исторически съчинения, може да се вярва, както казва Въльо Власев, до петдесет на сто… И все пак неговата увереност далече надхвърляше петдесетте процента. Инстинкт или прекален оптимизъм? Или онова необяснимо вътрешно усещане за истината, което хората наричат „предчувствие“?

Тайнственото подменяне на скицата усили предчувствието в душата на Андрей. Но колкото и да беше то голямо и силно — все още не можеше да го подтикне към един необмислен и последен риск. Той не беше от ония играчи, които лудешки тичат по топката и слепешком се втурват към противниковата врата. Той играеше обмислено и добре пресмяташе всяка своя стъпка из игрището.

И като спокойно анализираше всичко, той дойде до следния извод. Ето, ще навие някой ден глава и ще тръгне на югозапад, без да се обажда на партийния отговорник, без да иска разрешение от Въльо Власев.

Какво може да се случи? Възможните случки са добри и лоши, а при условията, сред които той ще действува, лошите са две: лишаване от партиен билет или преждевременна смърт. Срещу тия две последствия, с чертичка „минус“ отпред, стоеше едно положително — берил…

Аз мисля така: ако по природа Андрей беше един напълно положителен човек, един здравомислещ и уравновесен човек, той би вдигнал ръце, той щеше — поне временно — да стегне юздите на своята мания по тоя берил. На цифрите и боговете се кланят, нали? А вие видяхте резултатите от неговата равносметка: два отрицателни знака срещу един положителен. Две срещу едно! Всеки благоразумен мъж би се отказал да заложи дори носната си кърпичка, когато вероятностите са толкова очевидни: две срещу едно.

А вие ще видите по-нататък, че Андрей не се отказа от играта и заложи дори партийния си билет и своите тридесет години. Такъв човек аз не мога да нарека положителен, каквито и да са чувствата ми към него. Вие сигурно сте схванали досега, че аз уважавам само разсъдъчните и строго уравновесените хора. Може би затова, че и аз самият съм много разсъдъчен и много уравновесен. За съжаление Андрей не беше такъв човек. В нападението на своя отбор той е бил спокоен играч — срещу това не възразявам. Но в живота, както ще видите, той се оказа пленник на една — бих казал — налудничава страст. Казвам „налудничава“, защото обект на тая страст са камъните. Да, камъните, представете си… Вярно е, че и аз събирам лъскави и цветни камъчета, когато ходя на екскурзия, и много им се радвам и понякога слагам някое от тях в джоба си. Аз имам една кутийка вкъщи със стъклен капак и тя лежи на видно място върху горната полица на етажерката ми и е пълна с най-прекрасни камъчета. Прозрачни като капка роса, червени, сякаш са обагрени с кръв, синкави — като синия полски здрач… Аз им се любувам, обичам ги, те будят у мене спомени, карат ме да се усмихвам, когато ми е тъжно, и тихичко да си мечтая за какво ли не… Но аз не съм романтик, вие сигурно сте разбрали това. Аз за нищо на света не бих рискувал живота си за неодушевен предмет. А страстта към „камъните“ — както сигурно вие сами знаете — е довеждала не един човек до гибелен край…

Но да се върнем при Андрей.

Беше седнал малко вдясно от шосето и мислеше, мислеше как да излезе от омагьосания кръг, в който го беше натикал невидимият противник. У него се бореха две сили, мъчеха се да вземат връх и всяка една от тях гледаше да подчини поведението му на себе си. Страстта към „камъните“ пращаше по дяволите еснафското благоразумие, зовеше го към бързи действия, внушаваше му доверие дори в най-безразсъдния риск. Но разумът не оставаше назад — той беше се изхитрил да заеме най-изгодна позиция. Уж нямаше нищо против „камъните“, а все му напомняше разни неприятни неща, които щели да го сполетят, ако той, Андрей, навиел глава и тръгнел да ги търси…

„Ще ги търся, но умно!“ — реши Андрей, комуто беше омръзнал този хамлетовски спор.

Той се готвеше да стане, когато дочу наблизо до себе си стъпки. Те бяха леки, не приличаха да са стъпки на мъж.

— Едва те догоних! — усмихна му се лаборантката, като поемаше издълбоко дъх. — Личи си център-нападателят — все напред и напред! А моето сърце ще се пръсне от умора. Мога ли да седна до теб?

— Постой мъничко права, докато си отдъхнеш — каза Андрей.

Спомни си, че снощи, когато му беше най-тежко, тя едничка се реши да дойде при него. Тя му беше казала съчувствени, хубави думи и тия думи като да имаха ръце — те го повдигнаха, вдъхнаха му кураж. Разбира се той би се изправил и без тяхна помощ, защото не беше слаб човек, но снощи положението беше друго — чувствуваше се много нещастен и за първи път в живота си сам.

— Сега можеш да седнеш — каза й той. И, кой знае защо, измъкна якето си из раницата и го постла на земята. — Ще тръгнем ей по тая пътека — посочи той. — И все през гората, през гората… десетина километра оттук.

Лаборантката Рашеева не беше излизала по тези места.

— Колко е хубаво! — възкликна тя. И веднага добави, като се усмихваше лукаво: — Ще се постарая да не изоставам назад.

Андрей не я чу. Той гледаше на запад към онова познато било, зад чийто гръб захождаше слънцето, и тихо въздъхна.

— Пак са те налегнали мрачните мисли! — каза тя и поклати с укор глава. — Ти ми приличаш на някой герой от сантиментален роман. А сантименталните романи са отдавна „демоде“ — като дантелените якички на леля ми. Такива якички днес никоя жена не носи.

— Сигурно — съгласи се Андрей. После изведнъж се оживи: — Знаеш ли — каза той, — аз съм герой на криминален роман. Чела ли си криминални романи? Не си? Жалко! Тогава няма да ме разбереш!

— Ще се помъча — каза тя.

— Но ще ми вярваш ли?

— Ако разказваш за себе си — да. Всичко ще ти вярвам.

Той помълча.

— Дори ако разказът прилича на фантазиите от „Хиляда и една нощ“?

— Ще вярвам.

Той погледна в очите й. Те бяха ясни, чисти. Приличаха на шлифовани кристалчета от сапфир. На такива очи можеше да се довери.

— И никому нито дума няма да кажеш?

Тя го изгледа учудено.

— А на партийния отговорник?

— Не, разбира се. Поне засега — не!

Този отговор я смути. Каква ли ще е тайната? Тя сложи ръката си върху неговата.

— Ти нали не си извършил престъпление?

А той се усмихна:

— Някой е извършил престъпление, но този „някой“ не съм аз. Той е невидим, броди с шапка-невидимка по света!

Все пак той трябваше да разкаже някому за това чудновато подменяне на скицата. Но случаят беше толкова невероятен, толкова фантастичен, че всеки един от тия хора би му се изсмял в лицето. „Как можа да го измислиш?“ — ще му кажат. А Павел Папазов дори ще се обиди.

Само тази девойка ще му повярва. Защото е предварително уверена, че не е лъжец, че не може да бъде лъжец.

И така, като слизаха и се възкачваха по пътеката и се провираха между шубраките, той й разправи как е изработил онази геодезка скица и как тя се е „метаморфозирала“ върху масата на инженер Спиридонов. Лаборантката го слушаше с напрегнато лице, мълчеше и не задаваше въпроси. „Дали пък и тя не вярва!“ — усъмни се за миг Андрей.

— Това е всичко — каза той.

Те бяха излезли на една малка поляна.

— На твое място аз не бих скитала сама из тоя пущинак — прошепна тя. И леко и предпазливо го накара да се върне назад, в гората. — Един куршум из засада — това е достатъчно, за да се тури край на цялата тази загадъчна история. Нали никой друг освен тебе не знае онова място, където ти предполагаш, че има берил?

— Предполагам, че никой не знаеше — каза Андрей. — А сега сигурно знаят. „Невидимият“ знае.

— Ако ти упорствуваш на своето и продължаваш да търсиш тоя минерал — тя вдигна пръст, — работата може да стигне и до куршум.

— Това е много възможно — каза Андрей. Той помълча малко и се усмихна: — Какво ме съветваш ти — да свия знамето, да скръстя ръце?

— Но те ще те убият — каза тя. — Аз съм сигурна в това — ще те убият! Хората, които не искат да се говори у нас за берил, тия хора няма да се спрат пред нищо, за да ти затворят устата. Те са се опитали да те злепоставят и са успели. Но това е първата им и най-кротка мярка!

— И да ме убият — каза Андрей, — нищо! Аз пак ще ги надхитря. — Той я погледна някое време в очите после доверчиво сложи ръката си на рамото й. — Аз ще начертая една груба скица на онова място и ще ти я дам да я пазиш. Случи ли се нещо с мен — ти ще продължиш търсенето. Приемаш ли?

Тя не каза нищо. Само стисна ръката му с малките си тънки пръсти и замълча.

После го разпита за хазяите му, за квартирантите от горния етаж, за това — накъде гледа стаята му и може ли човек да се вмъкне вътре през прозореца.

— Аз съм мислил за прозореца — каза Андрей. — Цяла нощ мислих за тоя прозорец. Оттам се е промъкнал „невидимият“ — това е толкова ясно! Аз заключих вратата и на заранта я отключих и ключът си стоеше на мястото. А се заключвам, защото държа служебни материали в масата си, които чуждо око не бива да вижда. Папазов на няколко пъти ме е предупреждавал. Дори веднъж ми каза: „Ще намина някоя нощ на проверка и тежко ти, ако заваря вратата отключена!“ Той не знае, че живея на партера, иначе би ми забранил и прозореца да отварям! Помниш ли как наказа картографа Делчо Енев, задето една вечер намерил отключено чекмеджето на писмената му маса? Колкото е мил и добродушен в извънслужебните си отношения, толкова е суров и строг, когато се отнася нещо до службата. Затова се затварям, а не защото ме е страх от хазяите… А прозорецът… да, прозорецът ми онази нощ беше отворен до заранта. Но как ще влезе човек през него, когато той е на около два метра и половина над земята? Аз, че съм висок приблизително един и деветдесет, мъчно бих стигнал долната му рамка! Трябва да се засилвам, да скачам, да стържа с подметките по стената, а това ще предизвика такъв шум, че и глухият би се събудил… Но тъй или иначе, „невидимия“ се е промъкнал през прозореца… Освен ако не е някакъв дух — усмихна се Андрей.

— Засега това не е важно — през къде е влязъл крадецът. — Тя се огледа и дойде още по-близко до него. — От значение е друго — кой е „невидимият“?

— Ех, де да го знаех! — въздъхна Андрей.

— Той е някъде наблизо около нас — прошепна тя. Той те наблюдава, той те следи, ти си винаги пред очите му!

Андрей инстинктивно се озърна.

— Пази се! — В очите й имаше и тревога, и молба. В тоя миг те приличаха на ония чудни кристали, в чиято прозрачна маса тъмнее като привидение сянката на втори, невидим кристал. — Пази се — повтори тя. — Прави това, което съвестта и сърцето ти искат, но бъди предпазлив. Аз не бих те посъветвала да скръстиш ръце, да „свиеш знамето“. Аз бих се презирала цял живот ако сега от малодушие ти кажа: „Забрави тоя берил.“ Но ме е страх… Струва ми се, че ще се случи нещо лошо.

Тя леко потръпна, после се усмихна, оправи косите си.

— Дано това „лошо“ не се струпа над твоята глава — каза тя.

Когато след няколко минути колоната ги настигна, Въльо Власев се престори, че не го забелязва. Но се поспря, извади, бележника си и отбеляза на буквата „А“ — под характеристиката на Андрей: „Премного е бърз и по равното, и по височините. Това да се има предвид, когато му се определя спътник. Може да умори някого до смърт. Лицето на Рашеева беше побледняло очевидно от претоварване на сърдечния мускул!“

Картографът Делчо Енев се понамръщи, като видя лаборантката до него, но все пак успя да му смигне някак съучастнически: „Карай, разбирам ги тия работи, не бой се!“ А Павел Папазов го повика настрана.

— Така ли спазваш дисциплината? — запита го той. Изглеждаше спокоен, но гласът му беше необикновено студен и рязък.

— С какво съм нарушил дисциплината? — учуди се Андрей.

— С какво ли? — Партийният отговорник помълча. — Ти наистина ли си наивен, или се правиш на наивник? Май че се правиш — каза той. — Но тука не е кабинетът на инженер Спиридонов. Тука такива номера не минават, любезни мой! Ние сме сред природата, в планината, близо до границата и понятието за учтивост в такава обстановка има по-друго тегло. Затова ще ти го кажа направо и без усукване: забранявам ти да деморализираш хората с твоя индивидуализъм! Забранявам ти в качеството си на партиен отговорник! Какво е това ако всеки рече да се дели от колектива и да си хойка накъдето си иска и както си ще! Ние бригада ли сме, или сбирщина някаква от башибозук? Ти — напред, друг — назад, трети — наляво, какво ще стане, питам аз? Какво ще стане, ако всеки от нас си науми да последва твоя пример? Ти си комунист, твоето поведение трябва да бъде безукорно, ти трябва да правиш всичко, за да спояваш колектива в едно неделимо цяло. А ти бягаш от колектива, проявяваш интелигентски индивидуализъм, разстройваш цялото! Може ли така?

Тия думи бяха много неприятни, бодяха, но Андрей ги слушаше с наведена глава. „Прав е човекът — мислеше той, — аз постъпих лошо, като се отделих от колоната и избягах напред.“ Сега той се чувствуваше като провинен играч, комуто реферът прави справедлива бележка.

— Аз ти казах снощи — продължаваше Павел Папазов, — партийната организация ще се занимае с твоето поведение и ти не бива да очакваш ласки и награди за оная глупост, която си извършил вчера при Спиридонов. За да не бъде наказанието премного горчиво аз те посъветвах: събирай си ума, старай се да бъдеш най-дисциплинираният, прави всичко, което е по силите ти, за да изкупиш вината. Аз съм те обичал и сега — въпреки всичко — пак те обичам, затова ще ти повторя, но за последен път: бъди най-примерният между примерните! Недей да страниш от другарите си, а общувай с тях, другарувай, доверявай им всичко, кое лежи на сърцето ти. Защо не се посъветва с мен, преди да се решиш на тая глупава постъпка със скицата? Аз щях да кажа на Спиридонов, че ти нямаш никакви сериозни данни и че твоята хипотеза по същество е все още фантазия и че той, Спиридонов, не бива да изисква каквито и да било геодезки скици от теб. Да, и ти нямаше да бъдеш принуден да отиваш при него с първата глупост, която ти е попаднала подръка! Точно така! И всичко това нямаше да се случи, ако ти предварително се беше посъветвал с мен. Аз обичам дръзновението у младите хора и когато ти заговори миналата есен за тоя берил — знаеш много добре, — единствен аз не ти се изсмях в очите. Не ти се изсмях, макар и да бях дълбоко уверен в себе си, че ти просто бълнуваш. Младите хора бълнуват за стратосферно пътуване до Марс. Нека! И най-невероятните фантазии са по-добри от еснафското спокойствие на духа, от това — да се пиянствува или да губиш времето си за покер или бридж. Аз винаги съм насърчавал дръзновението, но изглежда — тебе съм те пренасърчил. Ти много бързо загуби усет за границата между реалното и фантастичното. Стана прекалено самоуверен и започна да вършиш щуротии. И аз сега си мисля така: ако не ти стегна юздите навреме, ще пропаднеш, ще си счупиш главата. Аз не искам ти да си счупиш главата. Аз не искам и друго — да позориш колектива, към който се числиш; да излагаш името на партията, на която си член. Затова никакво отклоняване по свои хрумвания, без да искаш разрешение от началника на бригадата! Каквото си намислил — ще го споделяш било с мен, било с Въльо Власев. Пак ще ти припомня: аз имам специални нареждания от Спиридонов и изрично пълномощно: да те държа в ежова ръкавица. Внимавай!

Андрей изслуша много спокойно тази дълга реч, но последните думи като да го удариха по лицето: „Ежова ръкавица!“ — с какво беше заслужил такава мярка? Скицата, тази проклета скица! Е добре, а до нейната поява — нима той няма биография, минало? Възможно ли е една грешка да превърне в пепел достойнствата на съзнателния живот у един човек?

Той беше спокоен, твърде много сдържан, затова си замълча. Но сърцето му се сви от болка — сякаш го бяха настъпили с крак.

Има един мек коларски път, който пресича гората от изток към запад и излиза на централното шосе, южно от нашето село, току под мелницата, където работи бай Димо, Теменужкиният баща. Разправят, че някога, когато Тракия е била римска провинция, той съединявал Аполония с Филипополис, и в това може би има нещо вярно, тъй като и в днешно време личат следи от древен каменен път. Сега той съединява само две-три села и ние напразно бихте го дирили дори в най-подробните географски карти. Никъде не е означен. Спомнете си латинската пословица за славата и махнете с ръка… Та аз ви напомням за него не заради предишната му слава, а за това, че бригадата на Въльо Власев разположи стана си от двете му страни.

Представете си гора, но равнинна, гъста, глуха, в която преобладава ниско стволестият, но силно разклонен дъб. Тази гора на места е пресечена с дъбови долове, а някъде се извисяват полегати скатове, препречени с рухнали прогнили трупи и камарища сиви камъни, обраснали в лишеи и мъх. През разшумените корони на дърветата слънцето прониква едва-едва, затова светлината там е сумрачна, зеленикава, въздухът е влажен и винаги наситен с миризма на гнила шума и дървесинен тор.

Такава е гората на югозапад. А на изток тя е много по-рядка, светла, дребнее и постепенно се губи в ранните полета на черноморската низина.

Лагерът на Въльо Власев опираше с гърба си в гъстата част на гората, а гледаше с лицето си на изток, където хоризонтът бе несравнимо по-широк и чист. Старият римски път минаваше през средата на лагера и го разделяше на две.

Отляво на пътя до голямата палатка на Въльо Васев имаше още две по-малки — походната лаборатория и складът. Шест други единични палатки белнаха платнищата си от другата страна.

Какво да ви кажа още?

Тоя следобед, когато бригадата пристигна, времето изтече неусетно, както се случва винаги, щом часовете са изпълнени с напрегнат труд. Свечери се, а никой и не помисли да запали традиционния лагерен огън.

Павел Папазов разпредели дежурствата за през нощта и последен си легна да спи.

На заранта всички се събудиха бодри, наплискаха се със студената вода на изворчето, което бълбукаше в съседния дол, после лакомо се нахвърлиха върху сандвичите, приготвени от Марко Маринов. Този страстен любител на цветята и всепризнат майстор на поничките и палачинките беше препасал бяла престилка върху кръглото си коремче и любезно пожелаваше на другарите си добър апетит.

— Хапнете си, че две и двеста ви чакат после! — подмигваше им той.

А на Андрей, който разсеяно дъвчеше и като да не усещаше какво слага в устата си, той уви в прозрачна книжка два сандвича и лекичко ги спусна в джоба на винтягата му.

— Нищо, нищо, после ще ти се прияде! — някак покровителствено му зашепна той. — Не ги оставяй! Това дава енергия, а ти си млад и най-много я прахосваш. Аз на твоите години изяждах по една дузина наведнъж.

Сетне Въльо Власев събра геолозите в палатката си, разтвори една карта върху походната си маса, прокашля се два-три пъти и започна да чертае по нея с пръст.

— Това е то районът, който трябва да изучим… тоест да доизучим — поправи се той. — Миналата година, както ви е известно, ние установихме само, най-общите минералогични данни на местността… Сега ще трябва да уточним посоката на рудоносните жили, мъртвите полета и най-благоприятните периметри за сондови проучвания. Освен това, както виждате, тук има един сектор, означен с буквата „Х“. Той лежи югоизточно и под остър ъгъл на нашия лагер. Има формата на равнобедрен триъгълник, чиято основа А С пресича източната полудъга на гората. Този район трябва да се проучи геологично, минералогически, да се картографира и подготви за сондажни изследвания.

— Дано не се падне на мен — въздъхна тихичко Марко Маринов.

Въльо Власев помълча някое време, после разтвори папката, която лежеше на сгъваемия стол до масата, и оттам извади няколко запечатани канцеларски плика.

— Тук аз съм означил маршрута и задачите на всеки един от вас. Взел съм под внимание и възможностите ви, и географския релеф, изобщо — всичко. Означил съм контролните срокове, така че според мен не съществуват никакви неизвестни. Разгледайте тия книжа и ако някой има възражения за нещо — да възразява, докато е време. След половин час трябва да сте на път!

Беше останал само един плик на масата и Андрей посегна към него със свито сърце. Така и предполагаше! На плика беше означено: Сектор X — Андрей Андреев и Делчо Енев.

Вместо районите, граничещи с онова място, където бе видял зеления камък, нему бе възложено да изследва местност, която се намираше на точно противоположната посока! Дали „невидимият“ нямаше и тука пръст?

— Не си ли доволен от маршрута? — запита го Папазов.

— Не съм — отвърна Андрей.

Партийният отговорник се замисли.

— А би ли дошъл с мен?

— Не ми се отива на изток — въздъхна Андрей. После, като съобрази, че с тия думи се издава, веднага допълни: — Аз винаги съм предпочитал пресечения терен. Да има поне малко възвишения, сипеи, стръмнини. А сектор X е обширен, но е равен като тепсия. Това не ми е по вкуса!

Въльо Власев случайно мина покрай тях и партийният отговорник внимателно сложи ръката си върху рамото му.

— Не може ли да се направи една промяна — каза той и кимна към Андрей. — Нашият приятел има особени предпочитания към запада — натам го тегли сърцето. Дай ми го на мен, пък на негово място нека иде например Игнат Арсов, опитен минералог, може да разчитате на него. Съгласен ли сте?

Водачът на бригадата се начумери.

— Мислите ли, другарю Папазов — обърна се той с привичния си официален тон към своя помощник, — мислите ли вие, че друг някой освен Андреев би могъл за две седмици да се справи с района X? Вие казвате — Арсов. Чудесно! Арсов е отличен минералог. В преценките му може да се вярва до 90 на сто. Но е муден на път, най-вече в слънчево време. На такъв човек аз не мога да възложа проучването на района X.

Той не каза нищо повече. Понамести шапката си и отмина.

Павел Папазов вдигна рамене.

— Както виждаш, любезни, шефът не разрешава. И с основание, разбира се. — Той помълча. — А в края на краищата дали ще си на сектор X, или на сектор Y, това според мен няма значение. За добрия геолог, който има око и умее да вижда, всеки район е еднакво интересен.

Той му подаде ръка.

— Не забравяй вчерашния ни разговор. Бъди умен, дръж високо знамето на дисциплината и съдбата ще стане премилостива към твоите грешки. На добър час!

През това време лаборантката водеше следния разговор с Делчо Енев:

Тя. Вземи още едно одеяло! Не се инати, а слушай. Моето е двойно, от мериносова вълна, мекичко е. Ето пипни!

Той. Много ти благодаря. Но одеялото няма да взема. Виж, ако шефът реши да те прикомандирова към нашата група, аз бих те скътал някак в торбата си. Дори с удоволствие. Аз винаги съм предпочитал живия източник на топлината.

Тя. Предпочитай си каквото щеш, това не ме засяга. Но одеялото все пак ти ще вземеш. Другарят Андреев има ревматизъм в левия си крак. Аз положително зная, че има. Някога като футболист някой си го ритнал и оттогава убитото място все го наболява. Ти като добър другар трябва да му внушиш да се завива нощем с моето одеяло. Грижите за другаря са първият белег на социалистическия морал.

Той. Горчиво съжалявам, че крайниците ми са здрави. Просто умирам от мъка, че са здрави. Честна картографска дума!

Тя. (като наблъсква одеялото в торбата). Съжаляваш, че си здрав? Що за глупост!

Той. Ако бях болничък като Андрей, може би щеше и за мен да се погрижиш! (Въздиша.) И мен да приласкаеш с добра дума и прочее. А то — опустяло му здравето. Каква полза?

Тя. (прави се, че не чува). Вземи още едно платнище. Ще видиш колко ще ви е потребно, ако завали дъжд! Казаха ми, че този месец щяло много да вали.

Той. Но ти ме натовари като камила!

Тя. Защото си много добър и мил. Чакай, не връзвай торбата! Ще туря вътре и тия консерви.

Той. Никак не ми е ясно защо ги пъхаш в моята торба. Спортната гърбинка на Андрей е два пъти по-широка от моята. Не си справедлива.

Тя. Той ще носи толкова много инструменти! Чукове, копачи, длета! Не ти ли е жал за другаря? Хайде, не се прави на лош, ами намери място и за термоса. Виж го какъв е хубав!

Той. Термос!… А още нещо?

Тя. Не бой се! Това е всичко. Другото са дреболии. Ето кутия с бисквити, пакетче кафе, бурканче с конфитюр. Конфитюрът е от ягоди, много е сладък. И захар съм сложила в това пакетче. На бучки е.

Той. Пъхни вътре и един товар магарешки тръни, за да си вляза в ролята! (Решително.) Не! И камила да бях с две гърбици, пак не бих се съгласил.

Тя. Ти си бил винаги добър и благороден.

Той. А каква полза?

Тя. Вие тръгвате на път, всичко може да ви се случи!

Той. Тоест „той тръгва на път“ и прочее. Нали?

Тя. (като натъкмява торбата му). Ти си такъв силен. Ще я носиш като перце.

Той. Ако тръгвах сам, ти и щипка сол не би сложила в торбата, защо не си признаеш?

Тя. Сложила съм и сол, бъди спокоен. Увита е в книжка, при бисквитите.

Той. (отпаднало). Да беше ми поне напълнила манерката с коняк… за утеха.

Тя. Утеха ще ти бъдат добрите чувства, които изпитвам към теб.

Той. Каква полза от такива „добри“ чувства?

Тя. Помагай на другаря Андреев, не го оставяй да се съсипва сам из пущинаците. Винаги да си с него, около него. Така постъпва истинският другар. И аз ще те обичам.

Той. И ще се омъжиш ли за мен?

Кой знае как щеше да отговори тя на въпроса му ако Марко Маринов не беше дотичал при тях.

— Слушай, гълъбче — обърна се той към картографа. — В тая кесийка съм турил десетина парченца сочни ябълчици за Андрей. Ако лично му ги дам — ще откаже. Инат момче е! Пък ти му кажи да ги хрупа със здраве и много-много да не връзва кусур на началството. Началството е за това — да дърпа юздите. Колко и на мен са ги дърпали! Ама гледай да не забравиш ябълките, ей!

Той сложи плика върху вързаната торба, усмихна се виновно на лаборантката и все така подтичвайки с късите си крака, бързо се върна назад. Но едва беше пресякъл пътя, и ето че отсреща се зададе Зюмбюлев.

— Тук ли си бил бе, невернико! — избумтя той със задавения си бас. — Все около полите се въртиш! Аз нали ти рекох снощи, че по муцунката те познавам каква си птица? — Той поизвърна главата си към лаборантката. — От прелетните е, туй да го имаш предвид, момиченце! Иначе ще загазиш!

— Едва ли! — усмихна се намръщено картографът.

Зюмбюлев се понамръщи, огледа се, после измъкна едно плоско шишенце от задния джоб на ловджийския си брич и ловко го затули под плика с ябълките.

— Да не забележи Папазов, че боже опази! — въздъхна той.

Той се взря в картографа, поиздърпа брадичката си и се начумери.

— Туй нещо го давам на двама ви с Андрей, а най-вече на него. Да си поизплаква гърлото сегиз-тогиз. Що път сме били заедно миналото лято! А ти, хубавецо, гледай ме добре в очите и си пиши наум: ха го изплюскаш сам, ха кръвчицата ти ще изпия после, да си го знаеш! Аз съм зъл човек и никому не прощавам. Само на жена си прощавам веднъж-дваж пъти в годината, и то след като се връщам от командировки. Това у моряците и у нас — геолозите — е правило. А във всички други случаи — той позасука мустаците си — съм безпощаден. Аз и сам бих дал сливовицата на момчето, ама — гледам го — нещо на сърдит ми прилича, та затова — чрез тебе. А ти му мисли!

Той му се закани с юмрук и си отиде.

И лагерът постепенно утихна, опустя. Останаха само трима души: Въльо Власев, лаборантката и вардиянинът от село Цвят. Циганинът беше извел мулетата на паша.

Когато лаборантката си взимаше довиждане с Андрей, тя го закичи със стръкче здравец и му пошепна: „невидимият“ е около нас. Внимавай, не ходи сам из по-усойните места. Вечер не пали огън!