Роня, дъщерята на разбойника

10.

Матис никакъв не се появи в каменната зала в близките дни, а го нямаше и на срещата при Вълчата прегръдка, когато щяха да бъдат разменени децата. Ловис отиде да прибере дъщеря си, придружена от Фюсок и Йоен, които водеха със себе си Бирк. Ундис и Бурка с разбойниците си вече чакаха пред Вълчата прегръдка и Ундис, озлобена и тържествуваща, избухна още щом видя Ловис.

— Срам го е да се покаже, тоя похитител на деца Матис! За всекиго е ясно!

Ловис премълча. Притегли Роня към себе си — искаше й се да си тръгнат без много-много разговори. Дълго бе мислила защо нейната дъщеря се предаде доброволно в ръцете на Бурка, но едва сега на срещата започна да се досеща нещо. Роня и Бирк се гледаха един друг, сякаш бяха съвсем сами на Вълчата прегръдка и в целия свят. Да, на всеки би станало ясно, че нещо ги свързва.

Ундис веднага го забеляза, а това не й хареса. Тя дръпна ядно Бирк:

— Какво общо имаш с нея?

— Тя е моя сестра — отвърна Бирк. — Тя ми спаси живота.

Роня се облегна на Ловис и заплака.

— Бирк също ми спаси живота — промълви тя.

Но Бурка цял почервеня от злоба.

— Тъй значи, моят син зад гърба ми се сприятелява с потомката на смъртния ми враг?

— Тя е моя сестра — повтори Бирк и погледна Роня.

— Сестра — изсмя се Ундис, — как не, знае се как ще свърши тая работа след някоя и друга година!

Дръпна Бирк за ръката и го затегли да си вървят.

— Не ме пипай! — извика Бирк. — Сам ще вървя и няма да търпя ръцете ти да ме докосват.

Обърна се и тръгна. А Роня нададе жален вик:

— Бирк!

Но той не спря и се скри от погледа й.

Когато Ловис остана сама с Роня, й се искаше да я попита едно-друго, но Роня не й даде.

— Не искам да ми говориш — предупреди я тя.

Ловис я остави на мира и те мълчаливо се отправиха към къщи.

В каменната зала Пер Черепа посрещна Роня като че се беше избавила от смъртна опасност.

— Колко е хубаво, че оцеля! — каза й той. — Бедното ми дете, как се тревожех за теб!

Но Роня отиде и си легна, без да отрони дума, и дръпна завеските на леглото след себе си.

— Само беди се сипят над Матисовия замък — въздъхна Пер Черепа и мрачно поклати глава. Сетне пошушна на Ловис:

— Матис е в спалнята ми. Лежи, забил поглед пред себе си, и не продумва думичка. Не иска да стане, нито да яде, какво ще правим с него?

— Навярно ще дойде, щом огладнее достатъчно — предположи Ловис.

Но на четвъртия ден, обезпокоена, тя отиде в стаята на Пер Черепа да го покани:

— Ела да се нахраниш, Матис! Не се сърди! Всички са насядали около масата и те очакват.

Накрая Матис дойде, мрачен и толкова отслабнал, че човек едва можеше да го познае. Без да продума, той седна на масата и започна да яде. Всичките му разбойници също мълчаха. Такава тишина в каменната зала не бе имало никога. Роня седеше на мястото си, но Матис не я забелязваше. Тя също избягваше да го поглежда. Само веднъж крадешком го стрелна с крайчеца на окото си и видя един Матис, съвсем различен от оня баща, който тя познаваше. Да, всичко беше различно, всичко тъй ужасно! Прииска й се да скочи и да изчезне, да я няма там, където е Матис, да се скрие и да бъде сама. Обаче, раздвоена, остана на мястото си, без да знае какво да прави с цялата си мъка.

— Нахранихте ли се вече, веселяци? — горчиво запита Ловис, когато обядът свърши. Трудно й беше да издържи толкова дълго мълчание.

Разбойниците се надигнаха мърморейки и изчезнаха бързо-бързо към конете си, които вече четвърти ден мързелуваха в яслите. След като главатарят само лежеше при Пер Черепа с вперен в стената поглед, ясно е, че не можеха да излязат на грабеж. Наистина много жалко, мислеха си те, тъй като тъкмо по това време на годината през гората преминават повече пътници откогато и да било.

Матис напусна каменната зала, без да проговори нито веднъж, и не се мярна повече този ден.

И Роня отново тичешком се втурна към гората. Трети ден вече ходеше там да търси Бирк, но той не идваше и тя не разбираше защо. Какво правеха с него? Дали не го бяха затворили вътре, за да не избяга в гората и да се срещне с нея? Тежко беше да чакаш в неизвестност.

Роня дълго седя край горското езерце и великолепието на пролетта както и преди струеше от всичко наоколо. Но без Бирк то не я радваше. Припомни си дните, когато беше сама и не й трябваше друго освен гората. Колко отдавна й се стори, че е било! Сега тя се нуждаеше от Бирк, за да споделя с него всичко. Но, изглежда, и днес той нямаше да дойде. След като чака, докато й омръзна, тя се надигна да си ходи.

И точно в този миг Бирк пристигна. Чу го да си свирука между елите и полудяла от радост, се втурна натам. Ето го! Бирк мъкнеше голям вързоп.

— Пренасям се в гората — съобщи той. — Не мога да живея повече в Бурковата крепост.

Роня го погледна поразена.

— А защо?

— Не издържам натяквания и сурови думи до безкрай — отвърна той. — Три дни са ми предостатъчни!

Мълчанието на Матис е по-страшно и от най-суровите думи, помисли си Роня. И отведнъж разбра какво ще направи — имаше все пак начин да се промени това непоносимо положение. Ето, Бирк го беше сторил, защо и тя да не направи същото?

— Искам и аз да се махна от Матисовия замък — поривисто извика Роня. — Искам! Да, искам!

— Аз съм роден в пещера — рече Бирк. — И мога да живея в пещера. Но ти дали ще можеш?

— С теб мога да живея където и да е — отвърна Роня. — И най-вече в Мечата пещера!

В планините наоколо имаше няколко пещери, но като Мечата пещера нямаше друга. Роня я знаеше още откакто за първи път тръгна да обикаля из тукашните гори. Матис й я беше показал. Самият той бе живял там като момче през летата. Пер Черепа разказваше, че зимно време в пещерата обикновено спят мечки. Затова Матис я нарекъл Мечата пещера и оттогава й останало името.

Мечата пещера беше разположена високо над потока, врязана между две каменни стени. За да се стигне дотам, трябваше да се премине по една скална издатина покрай планинския склон, доста тясна в началото и на пръв поглед малко опасна. Но точно пред пещерата каменистата пътека преминаваше в широка каменна площадка. Там, високо над ромолящия поток, можеше да стоиш и да съзерцаваш как утрото залива с целия си блясък планини и гори. Роня се беше наслаждавала на тази гледка много пъти, да, в пещерата можеше да се живее, тя знаеше.

— Ще дойда в Мечата пещера късно довечера — каза тя. — Ти там ли ще бъдеш?

— Да, къде другаде да бъда? — отвърна Бирк. — Ще те чакам.

Вечерта, както всеки друг път — и в дни на радост, и в дни на скръб, Ловис изпя на Роня Вълчата песен.

„Ала сега я слушам за последен път“, помисли си Роня и от тази мисъл й стана тежко. Трудно беше да напуснеш майка си, но още по-трудно бе Матис да не те смята вече за свое дете. Затова тя трябваше да избяга в гората, пък макар и никога вече да не чуеше Вълчата песен.

И щеше да го направи. Още щом Ловис заспеше. Роня лежеше в леглото и докато чакаше майка си да заспи, се взираше в огъня. Ловис се местеше неспокойно в леглото. Накрая утихна и по дишането й се разбра, че вече спи.

Роня едва чуто стана и в светлината на огъня дълго стоя и гледа лицето на заспалата си майка.

„Скъпа моя Ловис — мислеше си тя, — дали някога ще се видим отново?“ Разплетените коси на Ловис се бяха разпилели върху възглавницата. Роня помилва с пръст червеникавокафявите къдрици. Наистина ли жената, която сега изглеждаше тъй по детски, беше нейната майка? И уморена, и самотна — без Матис до себе си в постелята. А ето че я напускаше и детето й.

— Прости ми! — промълви Роня. — Но трябва да вървя!

Измъкна се тихичко от каменната зала и взе багажа си, добре скрит отпреди в дрешника. Тежеше й и тя едвам го носеше. Когато стигна при Вълчата прегръдка, тръсна вързопа право в краката на Чеги и Чурм. Нощес те стояха на стража. Не че Матис все още го бе грижа за поставянето на стражите. Затова пък Пер Черепа с голямо усърдие се беше заел с тази задача вместо него.

Чеги зяпна вторачено Роня.

— Къде, в името на дивите витри, си тръгнала посред нощ?

— Ще се местя в гората — отвърна Роня. — Предай това на Ловис.

— Защо не й го съобщиш сама? — попита Чеги.

— Защото тогава няма да ме пусне да тръгна. А аз не искам да ме спре.

— Ами какво, мислиш, ще каже баща ти? — попита Чурм.

— Баща ми ли? — замислено отрони Роня. — Нима аз имам баща? — Тя им протегна ръка за сбогом.

— Поздравете всички! Не забравяйте Пер Черепа! И си спомняйте понякога за мен, когато танцувате и пеете вашите песни.

Това беше повече, отколкото Чеги и Чурм можеха да понесат. От очите им бликнаха сълзи, а и Роня малко си поплака.

— Струва ми се, че вече е свършено с танците в Матисовия замък — мрачно заключи Чеги.

Роня вдигна вързопа си и го преметна през рамо.

— Кажете на Ловис да не тъгува и да не се тревожи прекалено. Ако иска да ме потърси, ще бъда в гората.

— А на Матис какво да кажем? — попита Чурм.

— Нищо — въздъхна Роня.

После тръгна. Чеги и Чурм мълчаливо стояха и гледаха след нея, докато извивката на пътеката я скри от погледа им.

Беше вече нощ и луната се извисяваше високо в небето. Роня се спря при горското езерце, за да отдъхне, седна на един камък и усети съвършената тишина, която цареше в нейната гора. Заслуша се, но не долови нищо друго освен тишина. В пролетната нощ гората изглеждаше тайнствена, изпълнена с вълшебства, със странни, древни и чудни неща. Навярно там се спотайваше и нещо страшно, но Роня не се боеше.

Стига дивите витри да стоят по-далеч, то тук съм си тъй сигурна, както в Матисовия замък, мислеше тя. Гората винаги е била мой дом, а още повече сега, когато нямам друг.

Горското езерце се чернееше сред елите, а върху тъмната вода сребрееше тънък лунен лъч. Беше красиво и Роня се зарадва, когато го видя. Колко е странно наистина да си радостен и тъжен едновременно! Тъгуваше за Матис и Ловис, но цялото това вълшебство около нея, красотата и тишината на пролетната нощ я изпълваха с щастие.

Занапред тя щеше да живее тук, в гората. Заедно с Бирк. Спомни си, че той я очаква в Мечата пещера. Защо още седи и размишлява?

Стана и взе вързопа. Мястото, където отиваше, беше далеч и никаква пътека не водеше дотам. Но Роня можеше да се оправи и без пътека — като животните. И като всички горски същества — опашати таласъмчета, среднощни тролове и сиви джуджета.

И така, тя вървеше спокойно през огряната от лунна светлина гора, между борове и ели, по мъх и боровинкови храсти, покрай блата, около които се носеше мирис на тамарикс, и покрай бездънни черни мочури, провираше се през покрити с мъх повалени дървета, прегазваше бълбукащи ручейчета, напредваше през гората към Мечата пещера, без да се заблуди.

Видя среднощни тролове да танцуват под лунната светлина, покачени върху голям каменен блок. Пер Черепа й беше разказвал, че го правят само в нощи, когато има луна. Поспря за малко и ги погледа, без да я забележат. Странен бе техният танц. Съвсем бавно и тромаво те се поклащаха насам-натам, като ръмжаха много особено. „Това е тяхната пролетна песен“, беше й казал Пер Черепа. Той се бе опитал да поръмжи на Роня по троловски. Но онова, което се получи тогава, не приличаше много на песента, която Роня сега чуваше — тя звучеше тъй старовремски и печално.

Щом си спомни за Пер Черепа, тя си спомни и за Матис, и за Ловис, и й стана мъчно.

Обаче забрави за тях, когато най-сетне пристигна и видя огъня, да, Бирк беше наклал огън на площадката пред пещерата, за да не мръзнат в студената пролетна нощ. Огънят пламтеше, тя зърна светлината му още отдалеч и си спомни думите на Матис:

— Където има дом, има и огън!

А там, където има огън, може да се създаде дом, помисли Роня. Мечата пещера щеше да се превърне в дом!

И сега Бирк седеше край огъня в тишината и хапваше печено месце. Той бодна с пръчка една мръвка и я подаде на Роня.

— Дълго те чаках — рече той. — А сега яж! Преди да запееш Вълчата песен!